ПОРЕДНАТА ДЪВКА
Отдавна съм приел, че дълбокото вникване в проблемите на обществото и в частност в политиката предполага сериозни познания поне в три области - Математическа теория на системите и управлението, Макроикономика и Психоанализа.
Доколкото първата от тях е моя професионална съдба, а във втората навлязох във връзка с първата, публикациите ми по проблемите на прехода са силно доминирани от тях. В този смисъл това, което става тези дни, не отправя към мен никакви предизвикателства. Темата за корупцията е поредната дъвка.
Повече от месец медиите облъчваха обществото с темата за корупцията. БСП внесе вот на недоверие. Проведоха се дискусии. После депутатите гласуваха. Сега медиите дават поле на "довършителните работи". В някакъв смисъл сега и аз правя това. Но преценката е на читателя.
Обществото постепенно "разбра", че корупцията е най-голямата опасност за промените. БСП се опита да модифицира тази теза, като акцентира на корупцията през последните три години. Първанов каза, че корупцията е философията на управлението на СДС.
СДС избра традиционната си тактика - нападението е най-добрата отбрана. Ден след дебатите в парламента на обществото бе поднесена окончателната теза: Демокрацията е в опасност! До обичайната в подобни случаи дума "заговор" се появи и думата "преврат". Пък и наближаваше датата 19 май, а тя има ясно историческо послание - "преврат".
На този фон Доган взе "умерена" позиция: ДПС ще се въздържи, защото в момента няма политическа алтернатива на управлението на СДС; ДПС не иска дестабилизация на България. Отказът на подкрепа за управлението на СДС е ясен "знак", че след време СДС трябва да си ходи.
Читателят вероятно вече нервничи. Защо подменям в заглавието тезата на СДС? Та нали СДС алармира, че демокрацията е в опасност, а не корупцията!?
Ето как стигнахме до Фройд. Естествено, СДС не може да заяви открито, че корупцията е в опасност. Но тук стресовата дума е "опасност". И доколкото тезата на СДС е предварително обмислена и написана и не можем да очакваме "неволно изтървани думи", тук анализът е по-тънък.
В обстановката на обществена дискусия за корупцията думите "демокрация" и "корупция" са станали еквивалентни - синоними, и на подсъзнателно ниво тезата на СДС пробива "цензурата". Точно това е станало и с тези, които са обмисляли позицията на СДС. Да, има опасност. И опасността не е за демокрацията. Та Хелмут Кол да не би да живее в недемократична страна? А чиновниците от ЕС?
Опасността е че ще спрат "нашите 10%".
Сега вече позицията на Доган е съвсем откровена. Доган добре знае, че всички те са еднакви, взаимозаменяеми са. В основата е подлата мисъл, че може да дойде време да бъде изритана цялата туземна колониална администрация.
Тук е мястото да си припомним и страховете на Асен Агов.
Как така Агов свърза опасността за демокрацията, подготовката на преврат с "дело на една чужда сила на Изток, с традиционни интереси у нас, която плащала милиони за коварните си цели"? (в. "Сега").
Фройд е прав! Има намеса на подсъзнателното. "Цензурата" е пробита.
За да обясним как става това у Агов, трябва да се върнем към времето на "Януарското въстание". Имайки високо доверие в информираността на Агов, лесно мога да си обясня неговите страхове. Да, Агов. Става нещо в Русия, Агов! А когато в Москва кихнат, в София пламва грип. Това е мъката на г-н Агов. И има защо.
Но да се върнем към точните науки.
Коя е най-голямата тайна на демокрацията като политическа система?
Нещо много просто. Просто и гениално. Демокрацията се гради на силата на имплицитната форма на внушение - внушението, че има разлика между политическите субекти - партии и личности. Гради се на силата на първичните представи за заобикалящия ни свят - разликите.
Именно видимата разлика например между Костов и Виденов, между лозунгите на отделните политически партии, между позициите на "управляващи" и "опозиция" е това, което прави демокрацията "най-добрата система".
Но успеем ли да филтрираме видимите разлики, успеем ли да вникнем в механизмите на управлението, тогава ще се изправим пред общото, пред същностното. Тогава ще видим, че различните лица и партии са членове на една и съща група (дали ще я наречем политическа класа или туземна колониална администрация, е друг въпрос), която има инвариантни по отношение на цветови окраски и програми задачи - да лъже "върховния суверен народа" и да защитава интересите на "истинската власт".
А политиката? От политиката нищо не зависи. Ако зависеше, щяха да я забранят.
Предполагам, че не съм първият, който мисли така за политиката, противно на гърченето на казионните политически коментатори.
Ще попитате защо "гърченето".
А какво друго? Погледнете ги първо! Кои са те?! Спомнете си какво пишеха и говореха преди "промените". Спомнете си как периодично се "променят" в последните 10 години.
Да вземем "видния политолог" Евгений Дайнов. По "онова" време възторжен специалист по МРКД (Международно работническо и комунистическо движение). Работи в Института по история на БКП към ЦК на БКП. "Работи" и под ръководството на "съветските другари". След "десети" се покрива за известно време, но с възхода на Иван Костов като политик, започва и възходът на Дайнов като политолог.
Постепенно Дайнов се издигна до поста "върховен син шаман". Боровец стана символ на "синьото АОНСУ". Но върхът на Дайнов безспорно е прозрението му, че "Януарското въстание" е най-великото събитие в най-новата ни история. Тогава бил подписан прословутият "нов обществен договор", с който може да се мери (и то не съвсем) само Великата Френска революция... Преди около година Дайнов внезапо се оттегли "на село". Заяви, че седесарите "са станали опасно добри" и той отива сред природата, за да пише наука.
Дайнов винаги е забавен, но в последно време е направо комичен.
Ето част от нещата, които показват революцията в мисълта му:
"Чувство на обреченост витае в партията (СДС - б.а.) 14 месеца преди изборите."
"А защо (СДС - б.а. ) не може да се справи с негативните тенденции на разложение, още нямам отговор. Затова може би всички анализатори си намираме повод да стоим извън София и дори извън страната. Просто сме в много идиотска ситуация. /.../ Но вече не мога да измисля изречение, което да кажа на управляващите."
"Напоследък съм напълно оглупял и нищо не разбирам!"
Това, последното, казано на живо от студиото на "Дом на покойника", преди "шпионска" радиостанция, навежда на мисълта, че Дайнов все пак нещо е разбрал.
Не останаха по-назад и колегите на Дайнов. Шутовете от "Каналето" и "Хъшове" допълват картината. Обадиха се и нови "Гласове".
Особено място тук има поетът Леонидов. Всъщност той не е оригинален. Върна ни към "началото на промените". Припомни ни ролята на хора от висшата номенклатура на БКП, които издигнаха тезата за "мирен преход", като алтернатива на кървавия вариант. Десет години по-късно кукловодите възкресиха тази теза чрез устата на един "патриотично настроен интелектуалец", който вдигна топката. Сега, след провала на политическия маймунарник, дилемата изглежда така:
"Или поредният селски идиот ще дойде да управлява, или ще дойде Пиночет! Изборът е ваш!"
Или както би казал фъфлещия Дилов - "Изборът е на младото поколение".
И още незаглъхнал този вик, политиците отвърнаха. На среща между СДС и Народен съюз бил прозрян заговор срещу политическата система у нас. Всичко, каквото ставало напоследък, било част от подготовката за изритване на демокрацията. Колумбовците толкова се впечатлили от успеха си, че решили да отскочат до Петър Стоянов. Той пък веднага ги отряза задочно. Но медиите поеха щафетата. Включиха се и историци. Пълен цирк.
Но за какво пиша всичко това. Защо не следвам канона и не цитирам изказванията на народните представители по въпроса за корупцията? Та нали това е най-болезнената тема на обществото!
И какво да коментирам? Поредното "завръщане" на агента Доган? Или "откритията" на Първанов и колегите му? Или Драго Драганов? Или останалия пълнеж от "зависими", "независими", "известни", "неизвестни" и какви ли не още "народни избраници"?
За това си има хора. И за това им плащат.
Тук отново ще погледнем нещата по начин, който е забранен за казионерките.
Защо е този шум около темата за корупцията? Та нали повечето от участниците явно или неявно се обединяват около следните тези:
1. Корупция е имало, има и ще има.
2. Корупция има навсякъде по света.
3. Корупцията е трудно доказуема.
4. Корупцията се доказва само в съда.
Има и различия. Но и те са до болка известни на всеки, който не си е счупил телевизора и радиото или чете вестник поне един път седмично.
БСП заявява, че Костов е издигнал корупцията в ранг на държавна политика и още ред подобни неща, докато СДС отново си спомнят "миналото" на БСП-БКП и отказват да им признаят моралното право да ги атакуват на тази тема.
И тръгнем ли по този път, попадаме в капана. Попадаме точно там, където са казионерките. И колективно дъвчем поредната тема - корупцията. После ще я изплюем и ще подхванем следващата. Коя ще е тя? Това е без значение. Важно е непрекъснато нещо да се дъвче - досиета, кредитни милионери, мутри, къщата на Бисеров, Данчо-ментата, пътят към Европа, НАТО, ядрената енергетика, парното, порното.
Нещо да съм пропуснал? Джвакат вече десет години дайновци, райчевци, костовци, рулетката се върти, спира отвреме-навреме, а милиони българи останаха без работа, откраднаха им спестяванията, доходите им намаляха 4-5 пъти, нямат социална защита, нямат перспектива, изчезват.
Но да се върнем към "теорията".
Какво всъщност е политиката? Какво значи, че от политиката нищо не зависи? Та нали някой ще каже - а къщата на Бисеров, а дъщерите на Костов, а беемветата и мерцедесите, това не е ли награда за "добре свършена работа"?
Така е. Работата е "добре свършена". Но в какво се състои "работата" на политика? Да взема управленски решения? Да служи на народа? Да защитава интересите на избирателите?
За кой ли път ще повторя. Политикът е професионален лъжец. Политическият цирк служи за параван, зад който се върши това, което докара българина до този хал. И колкото по-добре лъже политикът, толкова по-качествен е. И по-големи са наградите. Но - всичко е до време.
Може да има и неприятни неща. Може да го орезилят като Клинтън или Кол, може да го гръмнат като Кенеди или Луканов, може да го изритат като Жан Виденов. Въпрос на съдба, но и силно повлияна от личния избор.
Брей, че черногледство, брей, че злонамереност, ще възкликнат от "Дом на покойника". А дали няма да подскажат, че "Зора" е в основата на заговора срещу демокрацията?
Кой знае! Всичко е възможно. И без това ЕООД "Костов & братовчеди" още не е обявил заподозрените.
Мълчи и Дайнов. И защо ли мълчи. Революцията е в опасност! Да бе, та той напоследък е "напълно оглупял". Как не се сетих? Но защо ли е оглупял? Дали пък не вижда опасността от страна на самия Костов?! Та нали има и "пълзяща контрареволюция"! Не е ли Костов, който разруши "новия обществен договор"!? Ех, не е лесен Дайнов!
Така че казвали сме го, ще го кажем и сега.
Темата за корупцията е поредният кьорфишек, поредната дъвка. Корупция не се гони с "обществена дискусия", гони се с компетентните органи.
Но как да я гонят. То не беше "липса на закони", то не бяха скандали между МВР и прокуратура, сега пък скандали в самата съдебна система, недоверие в НСБОП. Всичко има. Няма само синхрон между властите! Та как ще има!? А с какво ще се оправдават после!?
И защо не се прави това, което всеки срещнат на улицата ще ви каже - съпоставка на доходите и разходите, на декларираните доходи и придобитите имоти. Та нали Ал Капоне е осъден за неплатени данъци?
Колко пъти трябва да припомняме, че дългът на т.нар. кредитние милионери е над 120 млрд. марки? Колко пъти трябва да подсещаме г-н Филчев, че мащабът на кражбата директно посочва и главните бандити. Такава гигантска кражба не може да стане без прякото участие на хора от най-високите етажи на трите власти и шефовете на БНБ и ДСК.
Тук е заровено кучето, г-н Филчев. Тези дни вие вече говорите за грабеж от 7 млрд. марки. А началната сума бе 2.7 млрд. марки. Но пак ще повторя, грабежът е над 120 млрд. марки!
Колко пъти трябва да питаме за Асен Агов? Взел кредит и го погасил. Но с някои "дребни" подробности. Когато го взел (1992 г.) бил на стойност 1 млн. и 800 хил. долара. Погасил го (1998 г.) с 30 хил. долара - главницата, барабар с лихвите.
Колко пъти трябва да припомня ме, че държавната статистика лъже. Лъже за инфлацията, лъже за ръста на БВП, лъже за безработицата. Лъже, а МВФ маже! Това го пише вече и в западната преса.
Колко пъти трябва да повтаряме, че най-страшният проблем на България е хипертрофираната икономика в сянка - 400%! И защо чиновниците от МВФ се правят на слепи, когато НСИ оцнява икономиката в сянка на 23%! И защо Костов се прави на невменяем, като се среща с бизнесмени, които говорят за икономика в сянка от порядъка на 150% (хляб и хлебни изделия), 300% (мляко и млечни продукти), 400% (в някои сектори на търговията по данни на "Метро").
Пиша тези редове, а Костов точно за това говори по Канал 1 (18 май, около 21ч). Говори, сякаш не е премиер. Говори, сякаш не е бил и финансов министър в още две правителства, и то в "пропуснатото начало". Говори, сякаш не е чувал за "Сапио", за Балевски, за контрабанда на спирт, захар, цигари, алкохол.
Говори Костов. Говори за Капалъчарши, за "ориенталски пазари", за незаконен внос и износ .. Говори, сякаш е наблюдател от ЕС!
Ей, какъв тепегьозлък!
Да спрем нашествието на родоотстъпниците
На 2 май 2000 г. в."Нова Зора" помести отвореното писмо "Да спрем обезбългаряването", подписано от български учени, творци на изкуството и литературата, учители, свещеници и икономисти, лекари, инженери. Въобще хора с най-различни професии.
Адресирано до президента на Р България, писмото изразява тревога от "бързата и негативна промяна в етнографския и етнокултурен облик на европейския народ, дал името, историята и културата на България", от факта, че "всички демографски параметри: раждаемост, смъртност, възрастови структури, са силно негативни само за българското население, което е под ударите на жесток демографски колапс".
Вестник. "Нова Зора" публикува писмото и поради още една причина. Оказва се, че реалните данни за демографското състояние на страната се крият или преправят от официалните власти, че гражданското ни общество остава неосведомено и несведущо относно "извършваната днес безпрецедентна етнодемографска и етнокултурна трансформация във вреда единствено на българския етнос".
Така например мащабното изследване на БАН от април м.г. се разминава драстично с официалните данни, предоставени от Националния статистически институт, за броя на населението по етнически групи. И още нещо. Според авторите на писмото "неевропейската трансформация", "отнасяща се до високоскоростното обезбългаряване на българския народ" е вече "тема табу" в публичното пространство. При това не просто табу, а табу N 1".
Въз основа на демографските изследвания Писмото констатира, че понастоящем у нас се извършва "дебългаризация", с тенденция към обезценяване на традиционни за българското общество духовни постижения, навици културно-битови наследства. Тя е съпроводена с активизиране на "духовното обезличаване", с нарочно поощряване на "неевропейски и небългарски елементи" в културната среда, със силен акцент върху своеобразната "ориентализация" на редица форми на съвременно съществуване. Все фактори, които отнемат "собствената европейска интонационна среда" на българския народ.
В Писмото се посочват конкретни данни, почерпани от демографското изследване на БАН, за съжаление неизвестни на българското общество: "Раждаемостта на циганите в България е над 3-4 пъти по-висока от тази на българите, а числеността им е 3,5-4 пъти по-голяма от обявеното от НСИ, т.е. тяхната численост сега надхвърля 1 000 000 души."
Посочва се опасността в изключително кратки исторически срокове българите да се превърнат в малцинство в собствената си държава, "да бъдат асимилирани в ориенталските етноси" или просто "да изчезнат".
И се прави изводът: "Това е непоносимата и жестока цена, която е принуден да плаща българският народ, поради липсата на отговорно държавно стратегическо управление".
Последното обобщение вероятно е предизвикало гнева на колониалната ни администрация, защото е правдиво и безпощадно. В името на тази истина в."Нова зора" реши, че е крайно време българското общество да узнае страшните размери на демографската катастрофа, грижливо прикривани от управляващите през последните десет години и останали на втори план в работата на непрекъснато сменящите се правителствени екипи.
Не е възможно да се провежда позитивен курс към европейска приобщеност, курс към завоеванията на Европейския съюз, ако в собствената страна нарастват процесите на "деевропеизация", ако интеграцията на етносите се стопира чрез потискане на ценностната система на водещи елементи, на мнозинството в една национална общност. Ако на думи се признава, че България е унитарна държава, а на практика официалната власт работи целенасочено за просперитета на едно мултиетническо общество, формирано в ущърб на основния български субстрат.
В. "Нова зора" неведнъж и не в една публикация е изразявал гордостта си от приноса на българите в развитието на европейската цивилизация през вековете, от делото на Светите братя Кирил и Методий, от Златния век на Симеон, от книжовните ни школи през Средновековието, от влога на нашите възрожденци в идеите на Ренесанса през XVIII или XIX век, от всички позиви на духовен растеж и просвета, които са държали на културата, а не на неграмотността, държали са на ускореното ни придвижване към успехите на европейската цивилизация. И всичко това сторено от народ с древни духовни наследства, с неповторими естетически върхове в европейското общежитие, успял с подвиг да пренесе богатствата на византийската култура в новите времена.
Никой не е в състояние да ни накара да се откажем от законното ни самочувствие на хора, които пренасят през столетия историята, духовния ръст, борбите за светлина на един достоен европейски народ като българския, да настояваме и в бъдеще нашите деца и потомци да се учат от Вазовото:
"Аз съм българче... ", да обичат българския си произход и българската си природа, българското си потекло като европейци, това, че и "ние" сме дали на други народи четмо и писмо.
Такова формулиране на историческата и културна гордост обаче се оказва ерес, грях, престъпление за модерните родоотстъпници, които искат да ни забранят да бъдем патриоти, да помним не само физическите, но и духовните граници на Отечеството си. Да не се съгласяваме с асимилацията на българското племе, с "обезбългаряването". Да не ставаме роби на идеята, че новата цивилизация се строи чрез претопяване, смилане, пълна атрофия на етносите, и особено на основните, водещи етноси - все едно дали се казват немски, френски, чешки, руски, гръцки или български.
В България след 1989 г., мощно субсидирани от определени чужди централи, действат различни фондове, фондации, отворени и затворени общества, асоциации, наукообразни групи, политически формации, медийни лостове. Те имат за задача всекидневно, всекичастно и всекиминутно да работят за "преодоляване" на самобитността на българския етнос, за стимулиране на етническите малцинства, с оглед на бъдещата "мултиетническа" България.
Те се борят за етнически права, но парадоксално отричат единствено правата на българския етнос. И което е още по-лошо, те винаги държат на малокултурието, бездуховността, отместването на европейската ценностна система към навиците и порядките на Ориента.
Сега те (особено след появата на Писмото) в радио- и телевизионни предавания, във всекидневниците и доноси до управляващите организират пропаганден поход срещу истините, оповестени във в. "Нова Зора". Те, които най-често получават доходите си от чуждестранни централи за работа против България и българите, или са на служба при велики майстори на криминалния преход, на Великата криминална революция, в последните дни се развихриха като Салемски вещици.
Обикновено това се прави от потомците на бивши комунистически фамилии, на привилегированата номенклатура, набързо трансформирала деца и внуци в яростни палачи на националната идентичност и традиции. За тяхното обучение се пръскаха и пръскат милиони български левове. Привилегированите отрочета се изучават в западни университети, но не за да носят просвета в българската среда, а за да рушат националните ни светини, за да поставят взривове под фундамента на духовността на един славянски православен народ.
И ето, че тези презадоволени мамини синове и дъщери, далеч от борбата за хляба, но близо до масмедиите, като пъргави гьобелсчета подеха акцията, че "Нова Зора" сеела расизъм, етническа непримиримост, че тя противопоставяла етносите, които живеят в България, служела на закостенял и мрачен шовинизъм.
Една акция, отлично заплатена от адептите на "Отворено общество", но, уви, откровено пакостна за осъзнаването на опасностите, пред които е изправена България в националното си движение през XXI век.
И понеже машината на масовата манипулация разбира, че доводите на антибългарщината са прекалено слаби и уязвими, се захваща да "брани" правата главно на циганите, да ахка и охка как в. "Нова зора" призовавал за геноцид спрямо циганското население.
Ако се хвърли обективен поглед към текста на Писмото, няма как да не се види отчетливо, че никъде не се пише срещу българските цигани, никъде не се призовава за разправа с тях, никъде не се противопоставят на расова основа българи и цигани, никъде не се проповядват расистки възгледи, които поначало са противни като битие и проява за всеки истински български патриот, в това число и за редакционния колектив на нашия вестник.
Авторите на Писмото публиккувано в "Нова Зора" се обявяват срещу "информационното табу", срещу престъпната недостоверност на данните на Националния статистически институт, срещу "неадекватността на българския политически елит към течащата реална деевропеизация".
Авторите на Писмото обръщат вниманието ни към противоречия между правата и задълженията на отделните български гражданин, особено при българските цигани, те възразяват срещу известните социални привилегии, които не се обосновават от реална социална чувствителност и човешко милосърдие.
Естествено авторите на писмото (изразявайки треговата от съъздадената ситуация) допускат и емоционални щрихи, но те не са извън рационалната мотивация. Обяснимо е също така, че в Писмото не се предлага пакет от мерки за подобряване на положението на различните слоеве и етнически съставки в българското общество, включително и за циганското население.
Злонамерени остават усилията подобни нюанси на текста да бъдат изтласквани на първи план за сметка на главното в Писмото, за сметка на звъна на камбаната, която би трябвало да разбуди всеки, който милее за нашето отечество. Да го разбуди за опасността от "деевропеизация" и катастрофично нарушаване на етническите съотношения.
Що се отнася до в."Нова Зора", нашето отношение към отделните етноси никога не е било отрицателно или с отсенки на подценяване и нетърпимост. Когато сме се обявявали против етническата партия ДПС, не сме поставяли под съмнение манталитета и културата на българските турци, отчитали сме винаги тяхното пословично трудолюбие, човещина и морал. Ние обаче сме били обезпокоени, че се правят целенасочени опити за разкол в българското общество, за противопоставяне на етносите, за връщане на българските турци към религиозното средновекие, към ислямския фундаментализъм, към отдалечаване от световната цивилизация. И тъкмо поради тази причина в предишни броеве на вестника изразихме известни "умерени" надежди и резерви във връзка с "умерения национализъм на Доган". Доган неведнъж е съумявал да работи най-напред за интересите на една съседна голяма държава, а след това и за България, предупреждавахме ние.
Редовни автори на нашия вестник са интелектуалци с еврейски, турски, арменски и цигански произход, хора с различни вероизповедания, известни политици и журналисти от Франция, Германия, Русия, Гърция, Австрия или Югославия.
В този план в. "Нова Зора" дава глас на различни мнения, на изразяване на дискусионните позиции, за среща на различни възгледи.
Но в."Нова Зора" никога не е ставала и няма да стане рупор на родоотстъпничеството, на продажното политиканство и конформизма.
Безрадостните констатации на авторите на Писмото във връзка с ориентализацията на българската култура не са насочени срещу циганите и тяхното достойно място в българския национален живот. Тук му е мястото да подчертаем, че в."Нова зора" е отвратен от лицемерието на архитектите на прехода, които поставиха в деветия (десетия) кръг на социалния ад ведно и българи, и цигани, лишиха ги от поминък, от правото на труд и оцеляване.
В тази социална душегубка децата на циганите вече нямат възможност да се учат, да усвояват българската азбука, да бъдат грамотни жители на новия век и на нашата държава. Достатъчно е да отидете в гетото на сливенските цигани, да отидете в Пазарджик, в София, в Пловдив, в много български села и градове. Ще се убедите, че с изключение на един малък кръг от богати цигани, които крадат от "международната помощ", живеят като тунеядци, наричат себе си "барони", оповестяват нови цигански партии на етнически признак, а основната част от циганите е гола и боса, озверяла от глад, готова да извършва престъпления (дори и най-тежки), защото е доведена до състояние на животно в скотобойна.
Та как е възможно на прага на едно ново хилядолетие у нас да има подобна изтръгната духовност, да се изграждат пръстени от гета, които биха покъртили всеки хуманист, верен на България и на българските ценности?!
Не само в."Нова зора" знае за носталгията на българските цигани по Тодор Живков, по периода на неговото управление.
Вярно е, че тогава се даваха твърде много предимства за необезпеченото многораждане на циганите. Но те имаха реални права и реални задължения. Тогава за първи път влезе в действие една отговорна национална политика и стратегия по отношение на циганското население.
Случайно ли е, че през предишните четирийсет и пет години на социализма циганското население започна органично да се включва в стандартите на цивилизованото българско общество? Че то утвърждаваше себе си съгласно "фундаменталнните принципи на културното съжителство между етносите у нас"?
Сред циганите нямаше безработни. Безработни бяха болните от мързел и безделничество. За по-нискоквалифицираните се намираше подходяща работа в сферите на обществените услуги, в животновъдните ферми на кооперативите, в заводите и фабриките. Те уважаваха закона и обществените порядки. Не че липсваха грозни картини на недоимък, бедност, на нарушаване на законовите уредби.
Но тогава започна оздравителен процес, подходяща адаптация и цивилизация на циганите, тогава се реализираха и действителните принципи на хуманизма, който няма нищо общо с политиката на новите вестоносци на глобализма, на социалната и етническа дискриминация. Политика, която обезчовечава съществуването на циганите, смъква ги до най-варварско равнище на развитието, превръща ги единствено в приплоди за размножаване, в инструменти за възпроизвеждане на млади хора без перспективи и бъдеще.
Адептите на евроатлантическата ориентация се разтапят от нескривано задоволство, че "българският етнос е със затихващи функции", защото е славянски и православен. Те, по примера на идеолозите на новия световен ред, работят за това българското общество да бъде все по-бедно, неориентирано, без традиционни устои, без вътрешна хомогенност и съгласие.
Те, които говорят като умопобъркани за Европа, за европейски ориентации и европейски ценности, всъщност ни тласкат към Ориента, към първобитното, към живот без идеали, без национално самочувствие, без материална и духовна защитеност. Упойват ни с красивите фрази за просперитет, за човешки права, за хуманизъм, а всъщност не ни ли подготвят за тор на висшата раса?
Ако досега говорехме за злополучната съдба на циганите, какво да речем за днешния живот на българския етнос? Нима същите тези гробокопачи на България не принудиха шестотин хиляди млади хора да избягат от родината през последните десет години?
Нима не унищожиха производството и поминъка? Нима не ни направиха първенци в Европа по брой на безработните и по ръст на мизерията? Нима не устроиха геноцид за възрастното българско население, наричайки го сбор от "алчни старци, излезли на припек"?
Нима те не са главната причина, за да се намали в невиждани пропорции раждаемостта сред българския етнос, който няма пари, за да плати тока и парното си, а камо ли да се грижи за дом и семейство, за раждане на деца, за продължаване на българския род?
Нима тези антинародни людоеди не закриват българските училища и болници, не отхвърлят цинично равния старт в живота, не ликвидират детските градини и не правят нищожни детските осигуровки?
Нима те оставят възможности младите хора у нас да се сдобият с жилища, да си уредят бита, за да могат не само да раждат, но и да отглеждат цивилизовани граждани на своята страна?
Тези отцеругатели, впрочем, не само деевропеизират интонационната среда, но запълват културното ни пространство с най-нископробни продукти на масовата западна култура. Те убиват бъдещето ни с насилие, наркотици, СПИН и промяна на културната стратегическа ориентация на българското племе.
В такъв смисъл "хаотичната, примитивна демографска експанзия" се съпровожда със социален геноцид, с варварски бомбардировки на западната субкултура, с постепенното, но безвъзвратно отнемане (и то без война) на националната ни независимост и суверенитет.
В."Нова Зора" предупреждава и в този момент, че никак не е случайна деевропеизацията, която шества в България. Не е плод на екзотични хрумвания функционирането на мрежа от институти за унищожаване на националната ни самоличност, на православната ни вяра и църква, на славянския ни корен.
Както не са плод на случайни изхвърляния допингираните форми на ориенталската култура у нас, или пък натрапчивото пропагандиране на пошлотии като романа "Рязаният поп" от Христо Стоянов, като най-циничните версии на чалгата и кючека, като субсидирането на "новата култура" на рекетьорите, на педерастите от клуба "Спартакус", или клубовете на новопръкналата се политическа класа.
В такъв и само в такъв контекст Писмото на интелектуалците "Да спрем обезбългаряването" придобива своите принципни очертания. Неговият основен патос отново и отново се свързва с повелята за "една истинска европейска интеграция", с грижа да се работи за "съхраненнието и утвърждаването на европейската идентичност на българския народ".
Този тип съдържание и насока на изразените послания се зловиди и предизвиква бясната злоба на родоотстъпниците и платените чужди агентури. Те не ни прощават и няма да ни простят, че именно ние, верни до смърт на родолюбието, разкъсахме плътната завеса, която отделяше истината от лъжата, че назовахме явлението със същинското му име.
Но и заради още едно обстоятелство се надигна този невъобразим пропаганденн шум, този вой на ненаситни медийни чакали от рода на Георги Коритаров и Петко Георгиев, на Татяна Ваксберг и Красимир Кънев, на Димитрина Кънева, Антонина Желязова и тути кванти.
Известно е, че в настоящия момент българските политически партии, реалните политически фактори възприеха евроатлантизма като единствена ценност и идеал, че те след хиляда и двеста година, за първи път след княз Борис I проправят нов геостратегически и духовен път за България извършват "нов цивилизационен избор", като отхвърлят досегашната ни принадлежност към културния ареал на Източна Европа, към ценностната система на православието, към наследствата, които формират средновековната ни златна кннижнина и паметници на българската духовност, формират магистралите на ренесансовото ни развитие през епохата на българското национално Възраждане.
Доскоро БСП правеше макар и частични опити да се противопостави на този поврат в националния ни развой. Но на последния си 44 конгрес и тя прегърна идеите на еднополюсния свят, на новата геополитическа и стратегическа ориентация, на новата инвазия на западната субкултура и примитивната "ориентация". Този конгрес се превърна във форум на победилия лукановизъм, на агентурата на перестроечната олигархия, отговорна за разграбването на националното богатство, плод нна неуморния труд на народа.
Така на хоризонта на националните предателства и битки "Нова Зора", и по-специално Политическият кръг "Зора", останаха самотни борци за една справедлива и необходима национална кауза.
Оказва се, че дори и печатни издания, като в."Монитор", които по принцип би трябвало да са ни близки по дух, пропускат да назовават в публикациите си дори името на нашия вестник.
Платени цензори на свободното слово ни тикат в изолатора на премълчаването, обграждат ни с китайски стени на неприязън и високомерие. А в последно време, както проличава, изливат върху нас огромната си антибългарска ненавист, вкарват в действие гореспоменатия слугинаж на отцеругателите и майкопродавците.
Разбираме, в. "Нова Зора", като флагман на българската кауза, трябва да бъде жестоко ударен. Истината за демографския колапс, оповестена от неговите страници, трябва да се постави на кладата. ведно с всички жестоки истини, които изрекохме и пророчества, в които, уви, не сгрешихме.
Целта е да бъдат унищожени всички източници на светлина светлина идва от сърцето и разума на българската народност, на българската история, на българското настояще и бъдеще.
"Нова Зора" обаче няма да падне на колене!
"Нова Зора" ще продължи да служи на идеите на истинския хуманизъм!
"Нова Зора" ще тръби срещу вкарването на България в "пагубната геополитическа схема".
"Нова Зора" ще продължи да бъде вярна на своя дълг пред нацията и Отечеството:
- Ще работи за делото на българския народ!
- Ще работи за делото на България! За бъсещето на децата и внуците ни! До последния си дъх!
Да управляваш на инат
Това, което отдавна се знаеше, а именно, че рейтингът на управляващите е под морското равнище, биде огласено от "Галъп Интернешънъл". Резултатите от изследването са смазващо впечатляващи: 53 % смятат, че Костов трябва да подаде оставка; 71 % са разочаровани от кабинета; 72 % от избирателите са на мнение, че нещата се влошават; 62 % декларират, че жизненото им равнище силно се е понижило през последните 12 месеца.
Зад тези сухи цифри се крият драми и човешки трагедии, наднича уродливото лице на мизерията и безпътицата.
Това са факти, които обвиняват, които крещят в лицето на безотговорната и разпасана власт. Но Костов, нали волунтарист и циник, не само че отказва да се съобразява с фактите, но и откровено ги презира. И подобно на един друг водач, когато веднъж му казали, че фактите са такива и такива, той вледеняващо отвърнал: "Толкова по-зле за фактите!"
Но да не продължаваме с паралелите.
Всички данни сочат, че почти никой не вярва на институциите. Хората са убедени, че управляващите използват властта за личното си облагодетелстване и че нямат никакво намерение да се борят срещу корупцията, защото тъкмо тя е питателната им среда.
С една дума - страната се намира в състояние на политическа криза, която се изразява и в криза на политическите авторитети.
Но, както се казва, кучетата си лаят - керванът си върви.
Костов даже се разсърди (той често прави това!) на журналистите, когато го притиснаха с неудобни въпроси и надменно процеди, че той вестници не чете и на социология не вярва. Да припомним ли Костову, че хора с подобна нему нагласа, преди не чак толкова много години, също се мръщеха на социологията, клеймейки я като гнила буржоазна наука. Колкото до признанието му, че не четял вестници, то за такива нечетящи великият комбинатор Остап Бендер бе казал, че трябва да се... Хайде да не казваме думата, че току виж ни осъдили за подбудителство.
Но да се правиш на щраус и да си зариваш главата в пясъка, едва ли е много умно. Освен дето изобличително щръкват някои телесни окръглености, проблемите не само че не изчезват, ами се и изострят.
И в стана на СДС, който отдавна прилича на обсадена крепост, се забелязва многозначително раздвижване. За да останат на власт управляващите и да не се буторяса претовареният от злочинства син балон, явно трябва да се изхвърли баласт и да бъде успокоен (разбирай, залъган), като му се подхвърли нечия глава.
И тук на сцената, по всички правила на политическата драматургия, излиза сивият кардинал Христо Бисеров. Той определено заговорва от името на едно вече заформящо се мнозинство вътре в синята котерия, което вижда своето спасение в извършването на т.нар. ритуално цареубийство. Това е деяние, към което се прибягва, когато всички други средства са изчерпани.
Та Христо Бисеров, загрижен, разбира се, най-вече за своето оцеляване, тихо и напоително изрече, че според него "спасението на синята партия минава през отказ на лидерите й от лични амбиции".
Сиреч - думам ти, дъще, сещай се, снахо.
И нароченият за "снаха" мигом реагира - яростно.
"Снахата" Костов, казват, съвсем невъздържано отклонил идеята да стане "козел опущения" (жертвен овен). Или по-простичко казано - да подаде оставка.
Ала докога ли ще издържи на напъна!
Същественото тук е друго. Самият акт на раждане на идеята да бъде пожертван Костов, недвумислено говори за пълната морална, икононмическа и политическа катастрофа на СДС. И дори и да сработи вариантът с ритуалното цареубийство, той едва ли ще свърши някаква работа.
Недоверието и отвратата от управлението на СДС е тотално. И тук никакви дворцови преврати не са в състояние да заблудят никого.
Просто СДС е изправено срещу стена от обществено недоверие и отрицание, СДС е изправено срещу България!
При това положение единственият нормален и цивилизован изход е сдаването на властта. Когато цял един народ е против теб, защото по същество си го предал и ограбил, и се крепиш само на едно формално парламентарно мнозинство, да продължаваш да управляваш на инат е повече от цинизъм.
Цинизъм е и изявлението на Костов, че той бил "конституционен министър-председател" и в качеството си на такъв трябвало да си изкара целия мандат.
Не може и не бива да се изкарва мандатът, защото СДС като политическа формация е отдавна загубила подкрепата дори и на своите поддръжници и се крепи само на формалното основание, че преди три години са били спечелени изборите.
Но днес умонастроенията са вече други. Днес почти всички български граждани в един глас казват, че СДС трябва да си ходи.
Но СДС не иска да си ходи, защото отвъд чертата на хоризонта, белязана от бръснача на приближаващите избори, е зинала пропастта на политическото небитие.
Ами ако след погрома се разчепкат приватизационните далавери и смърдящата корупция? Ами ако се стигне до един своеобразен и нов Нюрнбергски процес и сините барони бъдат обвинени в престъпления срещу Отечеството и народ?
Мале мила!
Ето затова пред надигащия се ужас от възмездието сините елитари конвулсивно се вкопчват във властта - миг още тя да остане в обятията им, за последно - и за този фаустовски миг са готови да пожертват дори и бащицата Костов.
Бедни, бедни Костов!... Защо ти трябваше 10 януари? Днес ти нямаш и половин България, за да я размениш за кон.
Останалото е мълчание.
Идва времето на българското съпричастие
Чудовищните опашки на българите пред храм-паметника "Александър Невски", за да се поклонят на иконата на Божията майка, напомниха за ония зимни дни, когато пред Националния музей те се наредиха на същите такива опашки, за да се поклонят пред оригинала на Паисиевата история.
Поклонението пред чудотворната икона за пореден път изненада "народопсихолозите", "познавачите" на българската душевност, които от десетина години ни проглушиха ушите, че българинът не бил религиозен, не вярвал в каквото и да било и това е една от причините за нашите нещастия... А всъщност редовете пред храм-паметника трябва да подскажат още нещо, което да разтревожи управниците, ако имат ум!
За българина дали вярата е надежда или обратното, не може точно да се разбере, защото той много често замества едното с другото, както прави и сега. В човешките общества във всички времена присъства явление, което изследователите на културата наричат САКРАЛНО ПРОСТРАНСТВО. За различните цивилизации то е различно, но винаги и навсякъде се намира в основата на УСТОЙЧИВОСТТА на човешките общества.
В сакралното пространство винаги влизат конфесионалните (религиозните) институции с всичко, което ги съпровожда, често влизат и държавните институции, историческото наследсдтво на нацията, повече или по-малко семейството и т.н., и т.н.
Когато обществото се намира в криза, в неговата структура се усилват двете естествени движения - центростремително и центробежно. Центростремителното движение предизвиква усилване на вярата, консолидация на нацията около нейните скрижали, единение на взаимодействието. Центробежното движение развива АНОМИЯ - отрицание на индивида, безпаметност към самия себе си респективно, обществото към самото себе си... Тук можем да послушаме ежедневни разговори в семейството, на работното място, в трамвая, какви лоши хора са българите и как от тях нищо не става. Ежедневието на общественото ни битие често убеждава българите, че у нас центробежните сили са по-могъщи от центростремителните и че тези, последните, изобщо ги няма.
И изведнъж - "Историята" на Паисий предизвика вълнение, което на пръв поглед не заслужава особено внимание от страна на "политическия елит". Българите отиваха пред Националния музей, чакаха с часове на опашка в студа, вътре спираха пред "Историята" като пред икона, мълчаливо се взираха в редовете и после си отиваха... Какво видяха там?! Видяха ЯВЛЕНИЕ, което е вън от вечните им съмнения. ЯВЛЕНИЕ, което се е случило вън от низките страсти. Морално ЯВЛЕНИЕ, което е останало да служи на вечната идея за СЪПРИЧАСТИЕ.
Сега те отиват в храм-паметника "Александър Невски" с вечните си смесени чувства от вяра и надежда, но пак с великото усещане за съпричастието на православния свят. Какви хора стоят на площада, няма значение, значение има само, че са българи и православни. Това е най-опасно за "елита", чиито глашатаи подвикват "майната й на православната църква" (Соломон Паси) или "не се ли откажем от славянството и православието няма да ни приемат в Европа" (Евгений Дайнов).
Опасността идва от това, че в българското сакрално пространство все още има зони, които не подлежат на манипулация. Опасна за "елитите" е съпротивата на българите срещу смяната на техния етнокултурен модел, което ще ги обрече на изчезване. Най-голямата всъщност опасност за тях идва от реалната възможност българите да не се съгласят с глобализацията, една ясна вече тенденция и сред европейските нации.
И друг път сме давали примери с януарските събития, когато най-голямото шествие на Съюза на демократичните сили освирка Националния исторически музей. Днес Национален исторически чузей на практика няма, защото новото му битие в Дом N 1 - Бояна, го лишава напълно от сакралитета, от свещеното хранилище на историческото наследство на българите.
Смесената функция - да бъде музей и едновременно приемна на президента, е кощунство и в същото време сигурен сигнал, че ни управляват хора, за които няма нищо свято.
Подобно светотатство бе и т.нар. Български Великден, чрез който на българите бе предложено да превърнат историческото наследство на един от най-великите си подвизи в слуга на жалки политически амбиции. Какво чудно, че още началото се оказа един фарс?!
Дългите редици българи пред храм-паметника "Александър Невски" събират на едно място различни хора - едни с вяра, други с надежда, трети дори не могат да разберат защо отиват там, но усещат, че така трябва да стане. Медиите "информираха" обществото, опити за сериозен коментар нямаше. Само в. "Монитор" си позволи да пусне едно по-пространно изложение на Волен Сидеров, където покрай набързо изложените история и мит, имаше един много красноречив зов - "ПРАВОСЛАВНИЯТ КЛИР ДА ИЗВАДИ ИКОНИТЕ ОТ МУЗЕИТЕ И ДА ГИ ПОСТАВИ В ХРАМА ГОСПОДЕН".
Съхраняването на икони в музеите, разбира се, от конфесионална гледна точка, е неморално, но то не е измислено от злонамереници, а предизвикано от същото ЦЕНТРОБЕЖИЕ. Стесняването на сакралното пространство, идеите на Просвещението, които свалиха равнището на светостта в човешкия живот, доведоха в храмовете крадци и разбойници. Безпросветието в клира пък заплашваше неръкотворните образи с небрежно отношение към тяхното опазване от ударите на времето. В. "Монитор" би могъл да се запита, колко икони са откраднати и колко унищожени през последните 10 години в България?! Преди да отпечата предложението на своя тъй разсъдлив автор.
Идеята да се преместят от музея в храма православните икони обаче, има друг дълбок смисъл. А той е, че трябва да извадим НАШЕТО БЪЛГАРСКО И ПРАВОСЛАВНО СЪПРИЧАСТИЕ от музея, т.е. от историческото си наследство, и да ГО поставим в храма на душите си. Само тогава мярката на живота ни ще бъде не далаверата, не келепирът, а истината! Тогава пред нас ще застанат само почтени хора, които могат да ни отведат навсякъде, където поискаме. И няма да слушаме всеки ден юденето, с което ни убеждават, че всичко е наред, посоката е правилна и ровенето в кофите за боклук ни прави щастливи.
Идва времето на българското съпричастие, в което трябва да признаем, че не е важно кой ни е правил услуга или кой ни е роднина, а кой е честен, кой няма да ни излъже, няма да открадне и няма да ни предаде. Заблуда е, че такива хора са икони, т.е. живи такива хора няма. Има и те са сред нас! Озърнете се внимателно и ще ги видите, посегнете, посочете ги с пръст. Те сега представляват сакралното пространство, през което ще влезем в бъдещето. За да бъде щастието за всички, колкото и да е различно то за българите.
Макартистките хайки на РСЕ
Няма нищо изненадващо, че сред читателите на вестник "Нова Зора" се оказаха и журналисти от американската радиостанция "Свободна Европа". И в това, че побързаха да характеризират като нацизъм съдържанието на Отвореното писмо на група български интелектуалци, публикувано в брой 18 на вестника от т.г. под заглавие "Да спрем обезбългаряването!"
В литературата на всички времена и народи е възпят четирикракия съжител на човека кучето. По инерция, ние, хората го наричаме "приятел". Замислим ли се, тази дума не е подходяща за характеризирането му. Приятелството предполага равнопоставеност, а към кучето не сме готови да я проявим. Очакваме то да прави това, което ние му кажем, а не обратното. Окачествяваме го като герой, когато по наша заповед се нахвърля върху довчерашните си роднини и всъщност първи братовчеди: вълците. Предателството му спрямо тях се героизира.
В англосаксонската литература повече отколкото във всяка друга по подобен начин се възвисява и друг образ - на слугата. Кажи-речи няма значим англосаксонски автор, при когото верният слуга да не е качен на пиедестал. Е, по-нисичък от този на главния герой, господаря, но така е и редно. Отсъствието на природната субординация вместо търсеното умиление би предизвикало изненада.
Особено трогателни са образите на англосаксонските слуги от туземен произход. В книгите от 19 век - най-често африканци и индуси, във филмите от 20-ти - всякакви. Винаги са готови демонстративно да се опълчат срещу своите вече бивши събратя по род, вяра, език или цвят на кожата, само и само да си спечелят благоволението на господаря-англосакс. Потупването по рамото вече предизвиква у тях блаженство.
Не упрекваме американските журналисти наемници от български етнически произход Петко Георгиев и Георги Коритаров в непорядъчност. Както не бихме обвинили в непорядъчност никого, който е просто лоялен към работодателите си. Белият Зъб от великата книга на Джек Лондон срещу лоялността си се е радвал на пълен пансион. Двуногите му колеги - на тлъста заплата. Според туземните критерии - направо страхотна. Дори и без да се отчитат fringe benefits (допълнителните възнаграждения). Значи, естествено е тя да се отработва с не по-малко усърдие от това на героя на Джек Лондон при тегленето на шейната.
Бившите българи от РСЕ не са на последно място във впряга, влачещ българската шейна към сияйните бездни на развития атлантизъм, в който е замислено съществуването само на една държава с периферни колониални територии.
Това не го измисляме ние. Заявяват го все по-често в прав текст кандидатите за нови господари на света. Не много отдавна пуританинът Бил Клинтън възвести, че държавен суверенитет не бива да има. И няма да има. Освен един, сами да се сетим на коя държава. Съвсем скоро го потвърди и заместник-държавният секретар на САЩ Строуб Талбът.
В обединения свише свят е предвидено де що има някакъв качествен човешки генофонд в териториите, да се прехвърли в метрополията. Разбира се, ако в момента има за него пазарно търсене. Колкото до останалата му част, неконвертируема или просто нежелаеща да се обезличава, да се обезсили и сведе до агонизиращо вегетиране. За да не пречи.
Не е за учудване и смяната на тактиката на собствениците на РСЕ към българските национални сили. До един момент се правят опити да бъдат отслабени чрез премълчаване на съществуването им. После се дава сигнал за започване на хайката за националистически вълци.
Приравняването на национализма към нацизма, естествено, е толкова цинично, колкото и неоснователно. Достатъчно е да се надникне в най-горния слой на човешката история, за да се види, че национализмът бе сърцевината на съпротивата към нацизма.
Че днешен приемник на последния - поне ако съдим по амбициите, отношението към човека и неговото достойнство, методите и дори и действащите лица - е именно глобализмът. Естествено, от "Свободна Европа" биха симулирали възмущение, ако кажем, че нацизмът е палеоглобализъм, или че глобализмът е неонацизъм, но от това тяхната генетична еднотипност няма да престане да бъде истинна.
Както продължават да са истина и фактите, изложени в Отвореното писмо, подписано от нашите съотечественици, разтревожени от обезбългаряването на българската държава.
Не ще и дума, че би било наивно да очакваме в РСЕ да изложат тези факти и да ни обяснят защо не са верни. В България според техния аршин, лошите са българите. Както в Русия лошите са руснаците, а в Сърбия - сърбите. Постановката е проста и ясна!
В татолитарно време се смяташе за нещо в реда на нещата да се критикува Солженицин за произведения, недопуснати до българските читатели. В рупора на демокрацията - РСЕ, се смята за още по-демократично да се лепят етикети на документ, с който радиостанцията не си е направила труда да запознае слушателите си. Интересно би било да излъчи целия му текст в ефира в най-слушано време и да помоли слушателите си за отзиви по телефона. Директно, обаче, не на записи, които могат да бъдат демократично селекционирани от редакторите.
Механиката и целите на американска правителствена пропаганда са добре известни. Нищо в тях не е ново, всичко е отработено другаде и отдавна, не само върху неамериканци.
Макартистката хайка срещу предполагаемо червени вещици в САЩ бе всъщност кампания за всяване на страх у всички инакомислещи. Страх, че няма да печатат книгите им, да им позволяват да правят филми или да им дават роли в тях, да ги допускат върху каквато и да е концертна естрада или театрален подиум. Страх, че просто няма да си намерят работа и ще станат най-демократично третираните парии в едно подчертано демократично общество.
Едни американци се пречупиха, повечето - не. Спрямо неамериканците от васалните територии може да се използва допълнителен остен: сплашването, че няма да бъдат допускани до "Отворено-Обществени" хуманитарни хранилки, където се защитават общочовешки ценности и се центроват демокрации на светлината на "Гори, гори" огънчета - също срещу добро заплащане.
Че ще ги включат в списък, но не спасителен, като на Шиндлер, а друг, пред който и шенгенският ще им се стори либерален. Всичко това си има ясен подтекст: "Тук и стогодишните леви партии разбраха, че ни бива да ни се опъват, та тия ли?"
Четириногите герои на Джек Лондон имаха различна съдба. Бък заживя на свобода в родната си стихия.
Белият Зъб изкара старините си, носейки чехлите на един пенсиониран съдия.
Стоян Ганев би казал, че е направил достоен "цивилизационен избор".
Днес България гъмжи от лаещи двуноги наемници като Коритаров и Георгиев, но все по-малко са българите, които те могат още веднъж да излъжат.
За разлика от тях, ние сме на земята си, с народа си и нямаме никакво намерение да допуснем държавата ни да продължи да бъде подопечна територия.
Нас комунистите не ни пречупиха, та тия ли!
Няколко въпроса към Румен Леонидов
Не съм слушал предаваното по радиото интервю с Румен Леонидов (отдавна вече на слушам българско радио). Можах да се запозная с казаното от него чрез вестник "24 часа". (Случва се понякога да надникна и в такива вестници.) Отнасям се с разбиране към гневното му избухване. Наистина човешкото търпение, дори и на добре възпитаните, има своите граници. Дълго натрупваното мълчание някой ден избухва, без да държи сметка за всевъзможните обществени норми.
Имам все пак някои въпроси, на които бих искал г-н Леонидов да отговори. Отговорът на тези въпроси ще ни даде представа за нашето собствено място във възникналата обстановка.
Съвършено прав е г-н Леонидов, когато казва, че "българинът е свикнал с минималното. Иска работа, хубава телевизия, кюфтета и веднъж годишно да ходи на море. Децата да учат..."
Е, добре! Но всичко това българинът го имаше. Той имаше работа (дори издирваха ония, които не работеха, за да ги накарат да работят); имаше хубава телевизия (значително по-добра от днешната и във всички случаи предлагаща американски филми, далеч по-добри от бълвочите, които днес ни показват); имаше кюфтета (и за депутатите, но и за него); веднъж годишно ходеше на море (за някакви си 35 лева прекарваше две седмици на море при почти луксозни условия); децата му ходеха на училище, без да плаща за това... Като не мога да си представя, че всичко това не е било известно на г-н Леонидов, искам да го попитам защо той все пак е гласувал за сините? Нима е очаквал, че властта на сините ще даде на народа нещо повече от онова, което той вече имаше? Нима не му е било ясно, че като гласува за сините, той гласува срещу необходимия на българина "минимум"? Наистина всичко, което хората, обикновените българи, имаха, изчезна яко дим. Всеки пети работоспособен българин днес е без работа, една антинационална телевизия всекидневно се опитва да ни видиоти с цялата възможна телемръсотия, кюфтетата останаха само за депутатите, а училищата все повече ще се превръщат в недостижима за обикновения трудов човек мечта. Че и за какво са им на властващите училища? Техните деца учат в престижни западни училища и университети, където едва ли и ще помислят да развеят фланелената си гордост, че са българи.
Разгромът на нашата икономика започна още при Филип Димитров. Без всякаква икономическа потребност разгромиха кооперативната система, която единствена можеше да гарантира изхранването на нашия народ. Не остана камък върху камък от фермите, изклаха животните, нивите се превърнаха в пустини.
Не видяхте ли, г-н Леонидов, заложеното в сините разрушително начало? Не беше ли ясно още тогава, че тези хора не са способни на нищо друго освен да рушат?
Тези хора не са и не могат да бъдат демократи, доколкото демократът носи конструктивна природа. Не се ли прояви достатъчно ясно тяхната антидемократична същност в палежа на бившия Партиен дом, в разгрома на парламента, в побоите на народните представители от опозицията, в кладите, на които изгаряха книгите на комунисти, а по-късно и книгите на Желю Желев, в извършения на 10 януари 1997 г. държавен преврат?
Нямахте ли очи да видите, че действа не благородният творчески устрем, а низката страст, която като не може да твори, иска да се утвърди, като унищожава?
Филип Димитров разруши селското стопанство, а Ив.Костов сложи началото на кръстоносния поход срещу завареното народно имущество. Разрушаваха и продаваха, наричайки това приватизация. Но приватизираха за себе си. Грабиха с пълни шепи това, което народът ни в течение на десетилетия с тежък труд бе сътворил. Всичко това ставаше пред очите ни в продължение на цели три години.
Как още в самото начало не разбрахте, г-н Леонидов, че тези хора мислят единствено за себе си, че те носят една престъпна природа?
Не вчера Надето заграби гаража на ЦК на БКП, не вчера Бисеров построи палата си, не от вчера Данчо Ментата е мента. Ами вождът на всички тия? Та не беше ли от ясно по-ясно, че самият той, Вождът, е обременен с тежка престъпна проява? Дори самият Татарчев публично заяви, че Костов е виновен в аферата "Сапио", ощетила с милиони левове нашата държава, за да обогати с тия милиони отделни лица.
Как наистина сте могли да повярвате на тия хора при всичката непрекъснато повтаряща се очевидност на тяхната предварителна поквареност?
Поставям тези въпроси не с намерението да Ви създам чувството за вина. Искам да вярвам, че добросъвестно сте се заблуждавали относно тия особи, заграбили управлението, за да могат да ограбят страната ни. Но виждам, че продължавате да се заблуждавате.
Нима смятате, че Петър Стоянов е по-добър от Иван Костов? Мислите, че единствен той е с чисто стопанско досие? Дали обаче стопанското му досие би било чисто, ако беше на мястото на Иван Костов, т.е., ако оглавяваше изпълнителната власт? И изобщо не забравяйте: всички те са от едно котило. Всички те са подчинени на една отвратителна ценностна система, в която парите са всичко. Една ценностна система, в която за човека място няма.
Необходима е следователно не просто смяна на личностите, а смяна на системата - на ценностната система, което означава смяна преди това на самата обществено-икономическата система.
Ако остане системата, тогава дори и генералите да дойдат, нищо няма да се промени.
Крайният извод: ако искате по-малко да псуваме, трябва повече да мислим, т.е. своевременно да вземаме добре промислени решения.
Необходима е следователно не просто смяна на личностите, а смяна на системата - на ценностната система, което означава смяна преди това на самата обществено-икономическата система.
Ако остане системата, тогава дори и генералите да дойдат, нищо няма да се промени.
Опит за ново Похвално слово
След поетичните, емоционални и боговдъхновени похвални слова на св. Климент Охридски (+ 916 г.) за "светите и преславни учители на славянския род блажения Кирил и панонския архиепископ Методий, които му създадоха писмото и преведоха Новия и Вехтия завет на езика му", едва ли някой автор, вече единадесет века оттогава, е в състояние да напише нещо по-силно, по-точно и по-искрено в изразената почит и благодарност за тях и за тяхното дело.
И ако през тези векове мнозина като мен са се опитвали да сторят това, те винаги са имали илюзията, че все пак отдалечеността на хората и събитията във времето и постиженията на науката дават по-добра възможност за точна и реална преценка. Без да имам претенциите на първооткривател на нови факти и истини в науката, ще се опитам да разгледам и представя Кирило-Методиевото дело в светлината на най-новите постижения на славистиката и историческото изворознание.
В историята на Европа по време на "Великото преселение на народите" (IV-VII в.), пък и подир него, се вплитат множество племена и народи. Много от тях оцеляха и създадоха свои държави, народности и култури. Повечето (хуни, авари, печенеги, узи, кумани и др.) само оставиха имената си в хрониките.
Оцеляха онези, които успяха да се приобщят към християнството и свързаната с него духовна култура (литература, изкуство, образованост), т.е. към нормите на тогавашния европейски универсализъм. Сред всички негови компоненти сякаш най-голяма значимост имаше писмената култура, книжовността. Едва ли случайно в своя поетичен "Проглас към евангелието" св.Константин-Кирил Философ почти афористично е написал:
"Голи са без книги всички народи, не можейки да се борят без оръжие с противника на нашите души, и готови са за плена на вечната мъка."
Историята на съдбоносния и плодоносен девети век показа и друга особеност: невинаги опитите за създаване на литература на говорим език извън съществуващата на гръцки и латински можеха да бъдат успешни. В Западна Европа интересен е опитът на крал Алфред Велики (870-901), съвременник на нашия княз Борис I-Михаил (852-889; + 907), да положи в Англия основите на англо-саксонската литература чрез преводи на Светите книги и други съчинения на един говорим език. Тази книжнина, писана на модифициран латински алфабет, била исторически, териториално и етносно ограничена; тя не могла да се развие и да оцелее.
Пред историческата и филологическата наука винаги е стоял един неизменен въпрос: Кога и за кого светите братя Кирил и Методий създадоха славянската писменост и книжнина? През 855 или през 863 г.? За своите кръвни събратя българските славяни, или във връзка с мисията си във Великоморавия?
Нека напуснем дебрите на този сложен и невинаги коректно воден научен спор.
По странната, но красива игра на историята родената сред и за българските славяни писменост и книжнина тръгнала от Константинопол като оръжие на византийската дипломация. Това бил един от най-интересните й и значими опити да наложи духовното влияние на империята сред среднодунавските славяни. Тя получила своето идеологическо освещаване, признаване и ново осмисляне в папския Рим, по-точно в църквата "Санта Мария Маджоре", реализирала се в един трагичен поход във Великоморавското и Панонското княжества, за да намери приют и спасение в България - всъщност в своята истинска родина.
В кръговрата на нейния поход от Изток към Запад и обратно има някаква историческа логика. Тук няма предопределеност, мистичност и загадъчност.
Има път, изпъстрен с множество случайности, но в крайна сметка устремен към пълната реализация на величавото дело на славянските първопросветители и апостоли Кирил и Методий - там, където условията за неговото развитие и разцвет бяха най-благоприятни.
България през последната четвърт на IX век бе онази славянска страна, където Кирило-Методиевото дело можеше да има най-благоприятна почва. Дълго преди появата на създадената от двамата първопросветители славянска писменост и книжнина тук са били правени опити за изнамиране на нови писмени знаци или за пригаждане и използване на гръцката и латинската азбука.
Етапите в развитието на тази предкирилово-методиевска писмена култура са отразени в "Сказание за буквите" на старобългарския книжовник от втората половина на IX в. Черноризец Храбър: "Прочее, преди славяните нямаха книги, но, бидейки езичници, четяха и тълкуваха с черти и резки.
Когато се покръстиха, бяха принудени да пишат славянската реч с римски и гръцки букви, без устроение. И така беше много години. " "Чертите и резките" - това са многобройните загадъчни знаци от прабългарското рунно писмо, които се откриват издълбани или врязани върху каменни блокове, тухли, керемиди и други в старобългарски селища в един широк географски ареал - от Бесарабия до Халкидика и от Черно море до Долна Панония. Техен сполучлив каталог направи нашата археоложка Людмила Дончева в публикуваната през 1980 г. книга "Знаци върху археологически паметници от средновековна България (VI-X в.)".
Като се започне от началото на VIII в. (от надписите към релефа на Мадарския конник, печатите на хан Тервел и др.), дълго време в канцеларията на Българското ханство широко употребявани са гръцката азбука и писменост. Повече от 100 са издадените от покойния проф. В. Бешевлиев "Първобългарски надписи на гръцки език"; три от тях са на прабългарски език, но с гръцки букви. Три фрагментарни надписа на латински език от периода 866-870 г. (времето на пребиваването на латинското духовенство в България) документират употребата на "римските букви".
Наложилата се в езическа България традиция на употреба на гръцкия език и писменост може да бъде характеризирана като мост за прехода й от варварство към цивилизация, основа за преминаване от лапидарна към книжовна писмена култура. Усвояването и широката употреба на гръцкото унциално (главно) писмо осмислили на българска почва бъдната славянска графическа система, която била близка по начертание както до "римските", така и до "гръцките" букви.
Възприела Фотиевия константинополски модел на въвеждането на християнството в една бивша езическа страна, в който основополагащо начало била евангелската максима "Да хвалим Бога на всички езици", България на княз Борис I-Михаил наистина била онази страна, където славянската писменост и книжнина можели да пуснат дълбоки корени и да дадат добри плодове.
Смъртта на св. Методий (6 април 885 г.) белязала трагичния край на Великоморавската мисия на славянската писменост и книжнина и началото на Българската й мисия, непредвидена от византийската дипломация, но съществуваща като възможност в концепцията на дълбокомъдрия константинополски патриарх Фотий за налагане на византийското църковно и духовно влияние. Климентовият житиеписец Псевдо-Теофилакт (XI в.) разказва, че част от оцелелите ученици на Кирил и Методий от Великоморавия се отправили към българските предели: "А Христовите изповедници, като знаели, че Господ заповядва на пъдените от един град да бягат в друг, закопнели за България, започнали да мислят за България и се надявали, че България ще им даде покой".
Пристигайки в Белград, те били приети от боритаркана - българския управител на този град, и "той разбрал, че тези мъже са велики и близки до Бога, и решил, че трябва да изпрати чужденците при владетеля на България Борис..., понеже знаел, че той отдавна жадува за такива мъже, каквито търсел."
Проектирането на Кирило-Методиевото дело чрез дейността на техните ученици и следовници, с което се въплъщава държавническият гений на княз Борис I-Михаил, неговото вярно чувство за повелите на историята и бъднината, може да се характеризира като най-голямото духовно и културно завоевание на славянството през Средновековието. То е основата, върху която в течение на вековете се изгражда и развива славяно-византийското ойкумене (общност).
И ако първоначално в столицата Плиска в разговорите си и в многобройните си срещи с Климент, Наум и Ангеларий княз Борис I-Михаил обмислял съвместно с тях плановете за една по-широка проповедническа, църковно-книжовна, просветна и църковно-организационна дейност, за създаване на училища за обучение на славянски църковен клир, скриптории и книжовни средища, то след идването на техните по-млади събратя по дело от Константинопол (сред тях е бил и бъдещият епископ на Велики Преслав Константин), тези въпроси отново е трябвало да бъдат осмислени. По-сетнешното развитие на нещата показва, че именно тогава е било решено да бъдат изградени две просветни и книжовни средища - едното в Горната земя, в столицата Плиска и свързаните с нея манастири в прилежащата й област, а другото в Долната земя, Кутмичевица (дн.Вардарска Македония), в Охрид. Докато Климент заминал за Охрид, Наум и останалите Кирило-Методиеви ученици останали в Горната земя.
Огромна, мащабна и всестранна била дейността на българския първоучител св.Климент Охридски в Македония. Тук, в "третия дял на Българското царство", той проповядвал, учителствал, наставлявал, обучавал, лекувал и разнасял Божието слово на говоримия от българското население език, учел го да се черкува и да въздава молитвите си към бога на своя език. Според неговия житиеписец за кратко време той се превърнал чрез съставяните и произнасяни от него в църквата "прости и ясни слова" за всички религиозни празници, "понятни и за най-простия българин", в "нов апостол Павел за новите коринтяни - българите".
Ревностен продължител на Кирило-Методиевото дело, св.Климент Охридски редом с тях е основоположник на славянските литератури и най-силно въздействащия в омилитическата литература църковен писател в славянския свят през Средновековието. Неговото значимо книжно творчество, издадено в три обемисти тома от нашите изтъкнати слависти Б.Ст.Ангелов, Хр.Кодов, К.Куев и Кл.Иванова, е фокусирало в себе си тенденциите на духовното ни развитие в края на IX - началото на Х в. Ала не само то е духовното му наследство, но и създадената от него нова графическа система - кирилицата.
В краткото Климентово житие охридският архиепископ Димитър Хоматиян (XIII в.) е отбелязал следното: "Измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил". Създадената от св.Константин-Кирил Философ глаголическа графическа система, подобна на коптската, арменската и грузинската, не само била трудна за писане, тя не била в духа на европейския алфавитен универсализъм, съдържащ се в гръцкото и латинското писмо. Освен това в тогавашна България употребата на гръцкото унциално писмо е било с традиции и е било разбираемо.
Реформата на св.Климент Охридски чрез въвеждането на кирилицата била с изключителна важност и твърде бързо се наложила. Така че тази азбука, на която сега пишат стотици милиони хора на Земята, има за своя родина България, а за свой създател - св.Климент Охридски.
Археологическите и художествени паметници в Охрид и околността, Брегалница и Струмица, открити и публикувани от македонските учени Д.Коцо, Бл.Алексова и Цв.Грозданов през последните години, опредметяват представите ни за тези свети места за всеки един българин, свързани с началото на българската книжовност.
Още по-интензивна е била просветната и книжовна дейност, разгърнала се под ръководството на св.Наум, наречен "мизийски светилник" от един от неговите житиеписци, в източните български предели - в Плиска, Велики Преслав, манастирите край с.Равна, Варненско, с.Черноглавци, Шуменско, скалните обители край с.Мурфатлар (Северна Добруджа) и др. Многобройните глаголически и кирилски надписи, открити тук благодарение на усилията на нашите археолози Вера Иванова-Мавродинова, Ст.Ваклинов, К.Попконстантинов, Т.Томов, П.Георгиев и др., са най-старото и автентично свидетелство за развитието на славянската писмена култура и книжовност, за еволюцията от глаголическа към кирилска графическа система и за процеса на усъвършенстване на последната.
Успоредно със станалите известни редица старобългарски книжовници от края на IXв. - началото на Х в. (Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Константин Преславски и др.) през последната година бяха открити от нашите филолози нови творби на св.Наум Мизийски, Константин Преславски и др. Това са известните наши познавачи на старобългарската книжовност Ив.Добрев, Ст.Кожухаров, Г.Попов, А.Тотоманова и др. Следвайки традициите на своите първоучители светите братя Кирил и Методий, източнобългарските им преки ученици и следовници внесли голямо жанрово разнообразие в създаваната литература, извършили преводи на станали класически произведения на източните църковни отци и показали възможностите си във философската дълбочина на богословието.
Включването в книжовната дейност на представители на владетелския род (Борисовия брат Докс - черноризец Тудор Доксов и Борисовия син Симеон) по най-категоричен начин показва приобщаването на тогавашната българска аристокрация към духовния подем в страната.
Чрез създаването на условия на Кирило-Методиевите ученици за разгръщане на проповедническа, просветителска и книжовна дейност, чрез тяхното стимулиране княз Борис I-Михаил по същество изиграл ролята на спасител, покровител и вдъхновител на славянската писменост и книжнина.
Поради това може да се смята, че неговите заслуги в това отношение се вместват не само в българската, но и в славянската, т.е. в европейската история. Мнозина чуждестранни изследвачи обикновено подминават с мълчание този изключително важен принос в историята.
С право може да се твърди, че ако в Плиска с огън и меч бяха поставени трайните основи на българската държавна традиция, то в Охрид, Девол, Брегалница, Плиска, Велики Преслав и манастирите на българския Изток бе изковано още по-силно оръжие - българското книжовно слово, благодарение на което не само се формира една от основните характеристики на българската народностна общност, но и тя се съхрани със своята самобитност през вековете.
В средновековна Европа през втората половина на IX в. България на княз Борис I-Михаил бе онази страна, в която не само бе съхранена традицията на славянската писменост и книжнина, положена от светите братя Кирил и Методий, но и бяха създадени условия за нейното развитие и перспективи. С усилията на Кирило-Методиевите ученици и техните следовници, подпомагани всестранно от княз Борис I-Михаил и неговото болярско обкръжение, България се превърнала в негаснещо огнище на християнска и славянска просвета и книжовност, в пръв духовен вожд на многомилионния славянски свят. Чрез подвига, който тогава учениците на Кирил и Методия творяха в българската земя, се отваряха дверите на историята - духовната и културната (тази, която има значение и трайност) - за една нова творческа стихия - славянството.
Погледнато от тази гледна точка, тогавашните процеси в църковната и културната история на България имаха общославянска, общоевропейска, световна значимост. Нека тази моя констатация не бъде схващана като опит за тонизиране на чувствително спадналото ни национално самочувствие.
Значимостта на средновековна България като "царство на духа" особено добре е подчертана в една творба от началото на XIII в. - "Разумник-указ", където четем следното: "Знайте и това. На света има трима царе, както е и Света троица на небето... Първото царство е Гръцкото, Второто царство е Българското, Третото царство е Аламанското. С Гръцкото царство е Отец. С Аламанското царство е Синът. С Българското царство е Светият дух..."
Култът към светите братя Кирил и Методий и към техните ученици светите Горазд, Климент, Наум, Сава и Ангеларий е не само най-старият, но и най-трайният в цялата наша история. Като се започне от Черноризец Храбър и Климент Охридски, българите още от края на IX в. непрекъснато въздават хвала и благодарност към делото на славянските първопросветители и апостоли.
Поддържан през Средновековието и вековете на османското владичество от църквата и духовенството, по време на Възраждането този култ от църковен празник се превръща в светско училищно тържество. Неговото своеобразно паганизиране е може би онази метаморфоза, която се извършва в българското съзнание при прехода от средновековно към модерно светоусещане. И в борбата за самостоятелна българска просвета и църква този култ и свързаният с него празник се превръщат в най-силната манифестация на несломения през вековете български дух.
Измерването на Кирило-Методиевото дело чрез духовните и културни достижения на българския и другите славянски народи от деветия век та чак до наши дни възправя Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум Мизийски и Константин Преславски - тези титани на духовното пробуждане на славяните, в монументален , неестествен ръст, сякаш са митични герои. Може би това е действителният ръст на тяхната значимост в славянската и европейската история.
За да оцветя опита си за Похвално слово в чест на славянските първопровсветители с духа на българското Средновековие, накрая ще цитирам възхвалата, въздадена им през 1211 г. в Синодика на Българската църква:
"На Кирила Философа, който преведе Божественото писание от гръцки език на българрски и просвети българския род, новия втори апостол, през царуването на Михаил и православната императрица неговата майка Теодора, които украсиха Божествената църква със свети икони и утвърдиха православието - вечна памет. На неговия брат Методий, архиепископ на Моравия Панонска, тъй като и той много се е потрудил за славянската книга - вечна памет. На неговия ученик Климент, епископ на Велика Морава, и на другите негови ученици Сава, Горазд и Наум, тъй като и те много са се потрудили за славянската книга - вечна им памет."
Слава и безсмъртие во веки веков на делото на първопросветителите и апостолите на почти всички славяни Кирил и Методий и техните ученици!
От самолет Отечеството изглежда прекрасно
Когато боговете решат да накажат някого, лишават го от разум. Тези, които поначало не са го имали, се оказват в изгодна позиция - с нищо не са ощетени.
Управниците ни в последно време взеха да правят погрешен след погрешен ход. Да говорят глупост след глупост.
Но претенциозно изречените глупости съвсем не са нещо ново в нашата политическа практика. Провинциален герой на Иван Вазов, желаещ да се хареса на гостуващи управници, дръпва им реч, в която ги характеризира като "шестокрили серафими" и "славни народни пирати". В тесен кръг гостите се възмущават. Серафими, иди, дойди... Как може обаче да ги нарича пирати, джанъм, та не знае ли, че пиратите са морски разбойници? И това при положение, че тогавашните управници, подобно на днешните, рядко са се движили по море.
Така си е, с купешките думи трябва да се внимава.
Днешните управници май все още не са разбрали това. Оплакват се, че враговете им ги замеряли с компромати. Как досега нито един от тях не съобрази, че такава жалба е равнозначна на признаване истинността на обвинението? Че компроматът, компрометиращият, т.е. злепоставящият материал, е документ, излагащ някаква истина? Че ако не излага истина, не е компромат, а просто клевета?
Подобно на Вазовите герои и днешните ни управници украсяват словесността си с библейски мъдрости. Първо Екатерина Михайлова обърка бройките на божиите заповеди и смъртните грехове. Сега пък Иван уточни публично, че "грижата за тях (пенсионерите) не е само на правителството, а и на децата им, както пише в 10-те Божи заповеди".
Добре, този път бройката я докара, обаче: това защо не го каза на пенсионерите, преди да дойдеш на власт, аланкоолу, че да гласуват за децата си, а не за теб? И какво да правят бездетните пенсионери и пенсионерите с безработни или емигрирали деца? И какво е това прекомерно препращане към Всевишния? Шпицкомандите на Иван, когато порушиха Народното събрание, за патриарх ли тъкмяха вожда си, или просто за премиер?
Следващ Иванов бисер: хората продължавали да чакат от държавата, въпреки че им били върнати всички имоти.
Хората, които не били на държавна работа, пък считали себе си за безработни.
Значи, пак народът крив.
Същият този народ, за който Иван не много отдавна каза, че е беден, защото е мързелив и непредприемчив и се гнуси от безброя работни места, търкалящи се на всеки ъгъл.
Може ли да се изрече още по-голяма глупост? Може, и премиерът я изрича: често пресичал България със самолет и отгоре тя изглеждала като картина в сравнение с 1997 г. От самолет нищо чудно наистина да е така.
От височината на космическа совалка навярно Отечеството ни ще изглежда още по-красиво: оттам съвсем няма да се забележат тълпите, които упорито искат хляб, вместо да ядат торти. Впрочем, ако маршрутите на правителствените самолети преминават над къщата на Христо Бисеров с бръснещ полет, премиерът може и да е прав. Тази част от картинката България я видяхме и във вестниците.
Най-голяма глупост обаче премиерът изрича, когато непредпазливо излиза от родната ни юдео-християнска библейска символика и призовава на помощ китаеца Конфуций. Цитиран е негов съвет към ученика му: Може да се откажеш първо от оръжието, после от хляба, но не и от доверието - НАТО е начинът да съхраним доверието в България, пояснява мисълта си премиерът. Тук гафът е не двоен, а направо троен.
ПЪРВО, Иван признава, че властта му остави българите и без оръжие, и без хляб.
ВТОРО, признава, че сме останали без оръжие и хляб, за да спечелим доверието на НАТО.
ТРЕТО, но съвсем не още последно, цяла България видя, че поне той, Иван, заедно с екипа му, вече нямат доверието на НАТО. Ако натовските посолства все още имаха доверие на Иван, щяха ли да дават зелена улица на бивши членове на неговия кабинет да му изкарват кирливите ризи на всеобщ оглед? Щяха ли да изпращат своите първи хора на конгреса на основната опозиционна партия? Щяха ли да дават журналистическа награда на човек, който пише ласкави неща за НАТО и неласкави неща за Иван и братовчедите му?
Излиза, че за един български премиер е нездравословно да се върти много дълго със самолет над България. Трябва по-честичко да стъпва върху земята й. С двата крака.
Разбира се, всички тези премиерски бисери нямаше как да не бъдат засенчени от словесните излияния на друг един християндемократ от по-първа ръка: Асен Агов. След като призова целокупния електорат да не купува вестници, защото лъжат, лобистът на Хашим Тачи обясни и основанието за призива си - от три години очерняли един човек, по презумпция шестокрил серафим, и за по-убедително посочи този човек с пръст. И кого посочи? Александър Божков.
Боже, Боже!
Под бремето на позора и омерзението
Иван Костов е безспорно човек с качества, които обаче той използва, за да твори само лошотии. От почти никому неизвестен експерт по времето на т.нар. "кръгла маса", минавайки през различни агрегатни състояния и постове, той успя да се наложи като едноличен лидер на СДС и днес е министър-председател.
Да, безспорно той е авторитарен тип, каквито комай неизбежно се повява в преходни времена на кризи. От една разбита команда, каквато бе СДС след управлението на Филип Димитров, той не само че успя да изправи формацията на крака, но по същество я трансформира от разнобойна коалиция в субординационно изградена партия.
Но тази партия, а и самият Костов, не издържаха теста по демокрация. Те дойдоха на власт по същество чрез пуч. Грозните сцени от погромяването и подпалването на Народното събрание отбелязаха раждането на една антиобществена и антиконституционна сила. Вред по света за подобни деяния - подбудителство и ръководство на метеж, се влиза в затвора, а не в министерски кабинети.
Тук чуваме възражението - да, но СДС спечелиха изборите. СДС спечелиха изборите след очевидния, но предизвестен и инсинуиран провал на БСП и експлоатирайки нетърпението на обществото за резки и бързи промени към по-добър и устроен живот. Тук се намеси и стадният конформизъм да се залага на по-силния с очакването, че "силният" ще бъде и щедър. В тези очаквания се долавя и полъхът на неизживян патернализъм в обществоното съзнание, наивната вяра в магическата поява на добрия "бащица".
Разбираемо. Години живял под патерналистичната сянка на Живков, българинът бе научен да възприема властта не толкова и само като строг регулиращ механизъм, но и власт, която "дава", която се грижи за членството на племето, на общността.
Ето с тази нагласа, претоварен от исторически реминесценции и наивни очаквания, българинът тръгна към изборните урни.
Пък и посланията бяха толкова клетвени, толкова простодушно окрилящи: "Ние няма да ви излъжем! Ние няма да ви предадем!"
Това са думи и на Костов. Той обичаше да ги повтаря.
Дали си е вярвал? Разбира се, че не. Той дори не се е замислял за значението на думите, използвайки ги като инструменти.
Въобще Костов има инструментално отношение към хората и средствата. Студен прагматик и напълно освободен от нравствени задръжки, синият лидер си служи дори със съпартийците си като с подръчен материал. Щом "сечивото" се захаби или пък прецени, че обстоятелствата го изискват, Костов безжалостно е способен да пожертва дори предани му хора, нарушавайки собствената си митологема за екипния принцип. Промените, извършени в кабинета, го доказват.
Той е дотолкова политик, искаме да кажем вполитичен, че е увреден от политиката. За нищо извън политиката той няма сетива. Внушил си е, че заниманието с политиката е най-висша човешка дейност.
Оттук и анормалното му презрение и назидателния тон към учени, писатели и въобще към хората на интелектуалния труд. В чисто човешки план това е нещастие, осакатеност. Лошото е, че тия негови особености, проектирани върху неговия модел на управление са съсипателни за държавата и обществото.
Като типичен авторитарист, а и премного повярвал си, дори бе казал, че има "прозрения". Костов не само че не проявява никаква гъвкавост, но е абсолютно сляп и глух дори за добронамерени и разумни съвети. Поради една причина - обсебен е от себе си. Упорството му достига до инат. И понеже на всичкото отгоре по природа е и темерут - получава се твърде отровна характерологична комбинация от наслагването на качества като властолюбие, жестокост, амбиция, кариеризъм, презрение към околните и не на последно място всяческа готовност с лека ръка да жертва съдби и хора в името на властта, която за него е фетиш.
В добавък на това - в чисто личностното му изграждане като че ли има някаква недозавършеност. Като че ли в един момент е спрял да се развива. Проява на инфантилизъм е например позоваването на детски спомени, гарнирани с нравоучителни послания, а също така и странната му склонност да сравнява настъпилите последици от конфликти с повредени играчки.
Тук един психоаналитик има над какво да се замисли.
Все в тази връзка досежно съжденията ни за прекъснатостта в личностното изграждане, можем да се позовем и на това, че Костов понякога се държи като злонравен, разглезен хлапак. Той изпитва наслада да се глуми, да обижда и унижава. И прави това по един твърде инфантилен начин, което говори колкото за скрит комплекс за малоценност, толкова и че продължава да плаща данък на личностна недоразвитост.
В крайна сметка, сумарно взети, неговите характерологични качества, неподчинени на нравствена ценностна система, се обръщат срещу него самия и го износват и разрушават.
Всичко това би било личен проблем, ако Костов би бил редови гражданин, но бидейки министър-председател, този проблем се превръща в обществено зло.
Костов може и да е политик, в мерзкото измерение на това понятие в сбърканите български условия, но в никакъв случай не е държавник. И тук всичките препратки към Стефан Стамболов са абсурдни.
Костов, като типиченн представител на т.нар. политическа класа, която вече десет години безчинства в България, е абсолютно лишен от всякакво отечестволюбие, от родолюбиви пориви и от визии за самостойно развитие на България. Той изцяло и напълно, по един фаталистичен начин, е възприел тезата за т.нар. "победила реалност" и оттук нататък не може да бъде нищо друго освен заложник и изпълнител на чужди геополитически решения. На всичкото отгоре той дотолкова се вживял в тази роля, че я възприема като своя.
Ето затова той не е и не може да бъде държавник. Робът продължава да бъде роб, дори когато сам избира господаря си.
Е, Костов своя си избор отдавна е направил, както и приближените му, но това не е изборът на България. Оттук и все по-катастрофалното разминаване с националните интереси и очаквания. Оттук и провалът на провежданата от него политика.
Българинът инстинктивно, поне на този етап, усеща, че управлението на СДС иска да превърне България в колония, а него и децата му - в безправни туземци.
Това и предрешава провалът.
И провалът не е само на СДС, а на цялата т.нар. политическа класа, която не се оказа на висотата на своите исторически отговорности.
Катастрофата на Костов (говорим като за нещо свършено!) е жесток исторически урок, който трябва да се осмисли.
Поуката е проста, - който не работи за България и българите, рано или късно си отива от политическата сцена под бремето на позора и омерзението.
Вълнуваща премиера на "... Българската пътека" на проф. Чавдар Добрев
В навечерието на 24 май в залата на агенция София-прес се състоя премиера на книгите на проф. Чавдар Добрев - "Театърът перестройка" и "Харта на унгарския социалдемократ и "Българската пътека". И двете са дело на издателство "Христо Ботев" и с помощта на фондация "Славяни".
Отдавна не се помни на премиера да се съберат и толкова почитатели. Присъстваха повече от 250 души, писатели, политици, депутати и интелектулци, в преобладаващата си част от левия политически спектър. И този факт сам по себе си говори за огромния интерес не само към политическата тема днес, но и към творчеството на един от най-изтъкнатите български публицисти, общественика, патриота, театрала с оригинално присъствие, какъвто е проф. Добрев.
След встъпителните думи на директора на издателство "Христо Ботев" - Николай Петев, книгите бяха представени от члена на редакционния съвет на в. "Нова Зора" Михаил Попкочев. Пространното му изложение закова вниманието на публиката към болезнени въпроси и теми от най-новото ни политико-историческо битие. Проникновено бе направен анализът на катастрофалното настояще на България под управлението на СДС. Посочени бяха и основните различия между заявените претенции и тяхното осъществяване от страна на Българската социалистическа партия. На преден план бе изведено огромното разминаване с действителната позиция, която би трябвало, и се очаква да заеме една такава партия днес, в сложния и опасен преход, който осъществява българското общество.
Михаил Попкочев подчерта отдалечаването на ръководни фактори на днешната БСП от своята членска маса, от лявата идея. Подчерта с горчивина разхищението на огромния морален капитал на българското общество в един дълъг исторически път на развитие... Силното слово на Михаил Попкочев бе подкрепено и от разказаните лични спомени и оценките на самия проф. Чавдар Добрев. Като участник и заложник в драматичните събития от януари 1997г. той прибави нови щрихи към събитията, оформили отблъскващия образ на едно голямо предателство на дейци на социалистическата партия към собственото й правителство. Посочи факти за сътрудничеството им с нинеуправляващите в страната ни. Думите на проф. Чавдар Добрев носеха горчивата ирония и болката за пропуснатите шансове, както и тъжния привкус на излъганите надежди.
Присъстващите оцениха по достойнство искреността и честните оценки на проф. Добрев.
Последваха изказвания на писателя Атанас Мандаджиев, поета Нино Николов, депутата Дончо Атанасов, финансиста Емил Алексиев. Минчо Минчев, главен редактор на в. "Нова Зора" специално поздрави проф. Чавдар Добрев и подчерта принос на вестника към книгата "Театърът перестройка", защото от всичките 28 избрани статии в книгата, 21 са публикувани във в. "Нова Зора"!
За огромния интерес и значението на въпросите и проблемите, които проф. Чавдар Добрев поставя чрез своите книги, беше знак и присъствието на изтъкнати общественици, хора не само с различни професии и възгледи, но най-важното завладени от дълбочината и точността на анализите на автора.
В залата присъстваха генералите Радню Минчев, Стоян Михайлов, Кирил Дойчев, политиците Димитър Баталов, Бенджамен Варон, Румен Воденичаров, проф. Велко Вълканов, Георги Йорданов, Сашка Каракашева, Мирослав Попов, Иво Атанасов, Цвятко Цветков, Росен Малинов, Искра Баева, Клара Маринова, Стефан Гайтанджиев, Георги Аврамов, Кирил Коцалиев. Учените проф. Стефан Ганев, проф. Орлин Загоров, проф. Васил Проданов, проф. Саркис Саркисян, д.и.н. Станислав Станилов, обществениците Станка Шопова, Ангел Димов, Янка Кюркчиева, проф. Николай Кочев.
Премиерата почетоха и много писатели и журналисти, сред които Петър Караангов, Павел Писарев, Лиляна Стефанова, Венцеслав Начев, Александър Миланов, Наташа Манолова, Кольо Георгиев, Владимир Каракашев, Борислав Бойчев, Тодор Велчев, Елена Алекова, Александър Александров, Илияна Велева, Борис Данков, Иван Русев, Паун Цонев, Стефан Поптонев, Георги Струмски, Велин Георгив, Благовеста Касабова, Таня Рашкова, Димитър Христов, Воймир Асенов, Лъчезар Еленков и много други.
Редакцията на в. "Нова Зора" поздравява своя автор, приятел и съмишленик проф. Чавдар Добрев с успешната премиера и му пожелава на добър път в писателското, а и в политическото поприще!
Честито, приятелю!
Да оставим доктор Путин да си гледа работата
Темата за глобализма и пагубните последици от него за Европа присъства често на страниците на "Нова Зора". Никога обаче не е излишно да се чуе още някое мнение по въпроса. Особено, когато идва от страниците на издание, като "Льо либр журнал", в чиято загриженост за европейската идентичност и култура не можем да се съмняваме.
Представяме две статии, публикувани в брой 206 и 207 на това списание, които хвърлят нова светлина върху плановете на глобалистите да превърнат Стария континент в някакъв странен мултиетнически и мултиконфесионален комплекс, подчинен на новите властелини на света.
"Зора"
Сякаш югославският опит не беше достатъчен, та чак до нашия лагер се разля дезинформацията срещу Путин. Той се разглежда като палач на любезните чеченци, декорирани със званието "участници в Съпротивата". По същия начин, както сърбите бяха изобличавани като унищожители на милите албанци (кръстени в случая косовари).
До този ден обаче по отношение на Путин е сигурно едно нещо: Западът не знае нищо за него, за намеренията, плановете и средствата му, нито за неговите лимити. Единственото, което ни натрапват надлъж и нашир е, че "палачът на Чечения" бил офицер от КГБ. Разбира се! Какво ужасно престъпление за един руски презцидент! Въпреки че президентът на САЩ Джордж Буш (бивш) никога не се е чувало да бъде упрекван за това, че е бил не само офицер, но и "Биг бос" на ЦРУ - американското КГБ. Никой никога не споменава, че израелският премиер Барак е бил касапинът на палестинците в Ливан!
Почтените западни съвести не се възмущават от това, както не изглеждат потресени и от факта, че "чеченската Съпротива" е съставена главно от уахабити. Тоест, от адепти на една фундаменталистка секта: фанатична, ултрапуританска, решена да наложи стриктното прилагане на шериата (б.р. - ислямското право) и изповядваща тотално презрение към жената.
Такива са характеристиките на този аспект на сунитския ислям, чийто агент е Шамил Басаев, - шеф на чеченските бандити.
Уахабизмът е ислямска ортодоксия, претендираща за връщане на религията към изворите на Салафия, следвайки Мохамед Ибн Абдул Уаххаб. Неговата програма може да се сведе до две правила: Аллах е най-велик и всяко отклонение от исляма ще бъде наказвано със смърт.
Въз основа на това главният поддръжник на уахабитизма бе един иранец, приобщен към франкмасонството в Египет през втората половина на XIX век: Джамал ал Дин ал Афгани.
Голям пътешественик, Джамал ал Дин е живял в Турция, Русия, Англия и Франция, където основал списанието "Al orwa al wothqa", чиито страници съдържат и коментират принципите на сектата:
Именно в процеса на прилагането на тази програма Джамал ал Дин ал Алфани наредил убийството на шаха на Иран - Наср Ел Дин.
Основното му произведение, "Опровержение на материализма", и днес вдъхновява повечето ислямски групи, ангажирани в антиевропейския тероризъм.
Именно уахабитизмът е този, който измисли зловещата ислямска полиция, чиито членове ходят въоръжени с камшици. Това им позволява, както например в Саудитска Арабия, да наказват на място и най-малкото отклонение от шериата. Жените са главно, които биват бичувани публично, затова, че са позволили да се открият части от тялото им или кичур коса. Същата тази религиозна полиция е натоварена да следи дали се спазват задължението за молитва в джамиите, забраната на тютюна и алкохола, забраната да се бръснат брадите, стриктното спазване на шериата. Включително при телесните наказания: екзекутирането на невярващите, ампутацията на крайниците на крадците, отрязването на езика на клетвопрестъпниците и богохулниците и т.н.
Точно този тип режим искат да установят в руската провинция Чечения убийците на Басаев с подкрепата на политиката и уникалното мислене на Запад, на някои искрени невежи и особено - на Вашингтон.
Всички тези хитри ученици обаче не могат да се оправдават с невежеството и привидната си наивност, защото същият процес вече се разви в Афганистан. След като там САЩ (и техните полезни идиоти) най-накрая позволиха на талибаните да прогонят Червената армия, режимът, който се имплантира, се оказа по-суров, по-убийствен, по-корумпиран и по-назадничав от комунистическия, който бе свален.
Над всичко това глобалистите се надсмиват. Целта им очевидно не е да направят така, че да се зачитат "правата на човека" (и на жената) в Чечения. "Чеченофилията" не е нищо друго освен оръжие на глобалистката пропаганда в забележителната геостратегическа операция, за което ние не сме спирали да повтаряме по страниците на "Льо либр журнал". Главното в нея е да се възстанови Пътят на коприната, който би дал на американската империя изключителния контрол над районите, разположени на юг от Русия. От Китай, до Европа!
Допълнителното предимство: сунитският уахабитизъм е смъртен враг на шиитството, което Израел смята за най-сериозната заплаха, тегнеща над неговото бъдеще.
И като връх на сладоледа, благодарение на петродоларите, наливани от Саудитска Арабия за строителството на джамии в Европа, уахабитизмът упражнява истински прикрит монопол върху функционнирането на мюсюлманските общности на Запад, но също така и в Черна Африка и Азия.
В заключение, Чечения е само един зъб от челюстта, от захапката, в която американско-израелското могъщество държи планетата.
Най-малкото, което Западът може да направи, е да остави зъболекаря, доктор Путин, да си гледа работата.
Игор ВЕРОФ
