МВФ И Световната банка - инструменти за разрушаване на държавите
Уважаеми читатели, представяме ви интервю на американския журналист, анализатор и общественик - г-н Джаред Израел, известен ви и от други наши публикации. Негов събеседник е Мишел Шосудовски - професор по икономика в Университета в Отава, Канада. Професор Шосудовски е специалист е в изследването на последиците от икономическата политика на Запада за световното развитие. Автор е на книгата "Глобализирането на бедността: резултати от реформите, налагани от МВФ и Световната банка".
В това вълнуващо интервю проф. Шосудовски влиза в диалог с движението на изтъкнати интелектуалци във Вашингтон, решили да изследват по-задълбочено институциите, разрушаващи държавите от Третия свят и бившия социалистически лагер. Протестите от Сиатъл, Давос и Ню Йорк например са видимите прояви на това движение срещу глобализацията в икономиката, която задушава свободната воля на хората и държавите.
Интервюто, според нас, би могло да бъде наречено сензационно. Толкова ясно, точно и откровено е назована истината, която според мъдреците винаги е банална. Когато обаче някой посмее да я изрече, тя става ужасяваща и осмъртяваща - като лицето на Медуза.
Проф. Шосудовски не развива някаква отвлечена икономическа теория, а разтваря картите на масата. И се оказва, че отсреща винаги играят поне с пет аса, придружени от зареден револвер, насочен към челото ни.
Ясно е, че при това положение играта няма как да не бъде загубена. И се налага изводът, че единственият шанс срещу такива играчи и правила е да се преобърне добре подредената маса с краката нагоре. И в бунтовен акт, дори на отчаяние, да променим наложения ред на играта.
Друг изход просто няма.
Единственото, което все пак, проф. Шосудовски не е засегнал в интервюто си, е, че в ерата на глобализиране на световната икономика дори основният икономически закон на капитализма "пари-стоки-пари прим" не е е определящ.
Днес не производството и принадената стойност движат световния капитал, а единствено спекулативната игра на борсите.
Или казано иначе, лихвите.
Което е още по-ужасяващо.
Впрочем, интервюто е пред вас. Нека думите на професора ви подтикнат към размисъл.
Мишел Шосудовски: Когато мисия на МВФ отива в дадена страна и обявява разрушаването на социалните и икономически институции за задължително условие при отпускането на заеми, това много прилича на физическите разрушения, причинени от бомбардировки на НАТО. МВФ издава заповед да бъдат закрити болници, училища и заводи. Това, естествено, излиза много по-евтино от бомбардирането на тези болници, училища и заводи, както стана в Югославия, обаче крайният резултат е пак същият: разрушаването на страната.
МВФ разполага със средство, което се нарича Многостранно споразумение за инвестиране - МСИ (Multilateral Agreement on Investment - MAI). То е окончателното споразумение, определящо условията за инвестиране. Неговото подписване води до разрушаване на икономиката на набелязаната за мишена страна. Е, войната е просто последното МСИ, до което се прибягва.
Джаред Израел.: Какво мислиш за исканията на хората, които днес протестират във Вашингтон?
М.Ш.: Как да ти кажа, много хора се събраха във Вашингтон, за да протестират срещу системата от Бретън Уудс, срещу МВФ и Световната банка. Въпросът, който трябва да си зададем, е: срещу какво се борим? Подозирам, че преобладаващата и днес позиция сред неправителствените организации е, че тези институции трябва да бъдат реформирани, да им се даде човешко лице, да бъдат принудени да работят за бедните и така нататък.
Според мен този подход, датиращ още от времето на кампанията срещу институциите от Бретън Уудс под лозунга "50 години стигат", е погрешен. Виждам, че все повече хора го оспорват и поставят под въпрос легитимността на тези вашингтонски институции.
Все още цари голяма обърканост. Според някои МВФ и Световната банка играят противоречащи си роли, а това не е така. Проявява се и склонност да се оценяват тези институции като нещо обособено. А в действителност те са просто само две от средствата, използвани от елита на Запада, за да разрушава държави и да ги превръща в... територии.
Д.И.: Значи според теб някои хора хранят илюзии относно Световната банка?
М.Ш.: Да. Те си мислят, че Световната банка има човечно поведение, че се стреми да отслаби бедността, докато в същото време тази бедност е причинявана от МВФ. Някои даже мислят, че между тези две институции съществува конфликт. Това е глупост. Световната банка върши същата работа, която върши и МВФ, просто профилът на отговорностите й в Третия свят е различен. В известен смисъл тя е дори по-опасна именно защото нейната предполагаема функция, уж борбата срещу бедността, обезоръжава критиците.
А простичката истина е, че и зад двете институции стои Уолстрийт. Те се управляват от банкери, не от социолози.
Което е по-важно, много хора не забелязват връзката им с НАТО. Бяха много малко организациите, критикуващи институциите от Бретън Уудс, които същевременно се обявиха против нападението срещу Югославия. Те не говориха за това нападение, когато бяха в Сиатъл, не говорят за него и днес, когато са във Вашингтон. Водят кампания срещу свободната търговия, в подкрепа на идеята за анулиране на дълга на страните от Третия свят, но не се обявяват против войната. Свободната търговия и войната обаче вървят хванати за ръка. Така беше през 19 век, когато англичаните насила принудиха китайците "свободно" да си купуват опиум, така е и днес.
А и между МВФ и НАТО съществува много добра координация. Видя какво стана в Косово. Преди началото на бомбардировките МВФ и Световната банка бяха изготвили план за следвоенно икономическо развитие, основано върху реформи в духа на свободния пазар. Те работят заедно. Ако дадена страна отхвърли намесата на МВФ, тогава се намесва НАТО, което самостоятелно или с помощта на тайни служби създава условията, подходящи за натрапването на програмите на МВФ.
Д.И.: Силно казано.
М.Ш.: На държави, които приемат условията на МВФ, като например България и Румъния, бомбардировките може и да им се разминат, обаче тях вместо това ги разрушават с писалка. В България МВФ наложи най-драстични реформи, най-силни "лекарствени средства", които буквално сринаха социалната защита.
Това доведе до окастрени пенсии, закрити предприятия, дъмпинг на евтини чужди стоки, премахване на безплатното здравеопазване и достъпния транспорт и така нататък.
Работата не опира само до НАТО. Виждаме какво става в Централна Азия и Кавказ. Натрапването на реформите и на приватизационните програми на МВФ и на Световната банка върви в комплект с действията не само на НАТО, но и с тайните разузнавателно-диверсионни операции на ЦРУ. Институциите, отговарящи съответно за войната и за икономиката, си взаимодействат на глобално равнище.
Точно сега някои държави биват омаломощавани чрез регионални конфликти, които тайно и явно се финансират от елита на Запада. Армията за освобождение на Косово (АОК) е само един от многото примери за метеж, финансиран отвън. Виждаш, че такива конфликти се предизвикват и манипулират именно там, където има нефтопроводи от стратегическо значение. Те са непосредствено свързани и с наркотрафика, и с ЦРУ, като в случая връзката не се афишира. Връзката им с НАТО и с официалната външна политика на САЩ обаче е явна. И на последно място, тези конфликти са свързани с МВФ, със Световната банка, с регионалните банки и с частните инвеститори. Става дума все за различни брънки от една верига.
Хайде да се опитаме да направим категоризация на тези глобални институции. От една страна, имаш ООН и мироопазването, и тя си взаимодейства с НАТО. От друга страна, имаш МВФ и Световната банка, както и регионалните банки от типа на Азиатската банка за развитие и така нататък. В Европа такава банка е Европейската банка за възстановяване и развитие. Това са всъщност основните оръжия.
Понякога войната създава благоприятните условия (за намеса - б.р.), а след това се появяват икономическите институции и събират парчетата. А може да се случи и друго - със самото дестабилизиране се занимава непосредствено МВФ, както става в Индонезия. Там се нарежда на правителството на федерацията да не превежда пари на различните щати, които влизат в нея. Имай пред вид, че Индонезия е страна, разположена върху 2,000 острова и с развита система на местни правителства. Самата й география е много особена. И така, тези острови се оставят да се оправят сами.
И виждаш ли какво се получава?
Д.И.: Ако те разбирам добре, казваш, че заповядват на централното правителство да съкрати преводите, с които субсидира местните правителства. Така ли е?
М.Ш.: Точно така. Например, когато става дума за средствата, предназначени за образование и т.н. По този начин - а това го направиха и в Бразилия, - държавата се дестабилизира. За да имаш държава, трябва да имаш финансова цялост, да имаш система за извършване на парични преводи. По този начин в държава като Индонезия всеки отделен щат се превръща в малка държава. И естествено, тази идея започва да се струва много привлекателна на най-различни тамошни етнически групи. Тези, които издават заповедите, естествено, чудесно го знаят.
Правили са го не веднъж и не дваж. Направиха го в Югославия, правят го в Бразилия, правеха го и в бившия Съветски съюз, където областите бяха оставени да се оправят сами, тъй като Москва не им превеждаше пари. Такава схема би могла да се приложи и спрямо самите Съединени щати. Тя няма как да не предизвика обстановка на конфликти и вътрешни борби - това е гарантирано.
Д.И.: Да предизвика конфликти, непродуктивни за всички... М.Ш.: Да, защото тази схема докарва хората до такава бедност, че започват да се избиват помежду си.
Д.И.: Върху каквато и да е основа, особено върху етническа.
М.Ш.: Така е. Виж обаче какво стана в Сомалия. Там нямаше етническо разделение, обаче схемата и там сработи. За да устроиш разединение и направо балканизация не е задъжително да има етническо разделение.
Д.И.: Как да те разбирам? Че това е осъществяване на план за създаване на империя?
М.Ш.: Казвам, че това е повторна колонизация. Че това е превръщане на държави в територии, по същество в колонии.
Д.И.: И по какво се различават държавите от териториите?
М.Ш.: Една държава си има правителство. Има си собствени институции. Има си собствен бюджет. Има си икономически граници. Има си митническа служба. Територията има правителство само на хартия, а всъщност е контролирана от МВФ. Няма училища и болници, тъй като те са закрити по заповед на Световната банка. Няма граници, защото Световната търговска организация (СТО) е заповядала режим на свободна търговия. Няма промишленост и селско стопанство, защото те са дестабилизирани вследствие на лихвени проценти от порядъка на 60 % годишно, което впрочем също е част от програмата на МВФ.
Д.И.: 60 процента годишно?
М.Ш.: В Бразилия процентът е още по-висок. Гледам какво става сега и в Ботсвана. Там лихвеният процент е ужасяващо висок.
Д.И.: И това го налага МВФ, така ли?
М.Ш.: По този начин се поставя таван върху кредита. Виж какво се получава. Хората не могат да получават банкови кредити, лихвеният процент се извисява до небесата и това убива икономиката. След това се издава заповед да се премине към свободна търговия. Местните капиталистически предприятия се виждат принудени да поискат кредити с лихва от 60 % от местните банки и отгоре на всичко да се конкурират със стоките на САЩ и Европа, където лихвеният процент е от порядъка на 6-7 %.
Истинската цел на тези реформи е да унищожат местния капитализъм.
Д.И.: И как може да се води борба срещу такова нещо?
М.Ш.: Не трябва да се насочват всички усилия към решаването само на един въпрос. Не може да се противопоставяш само на институциите от Бретън Уудс, или само на СТО, или да се занимаваш само с околната среда или с генното инженерство.
Трябва да оценяваме всички тези явления в тяхната взаимовръзка. Оцениш ли ги по този начин, виждаш как те предполагат употребата на сила.
Тази икономическа система служи за покривало на истинския капиталистически ред: военно-промишления комплекс, разузнавателния апарат и връзката с организираната престъпност. Включително и с използването на наркотици за финансиране на конфликти, целящи да поставят различни държави под контрола на Запада.
От дипломация на канонерките преминахме към дипломация на ракетите. Всъщност даже и за дипломация на ракетите не може да се говори. Направо се бомбардира.
Д.И.: Ти си казвал, че част от военно-разузнавателния апарат е образувана от гангстери. Знам, че пишеш на тази тема. Че според теб секторът на наркотиците представлява могъща икономическа сила.
М.Ш.: Всъщност, нещата са по-сложни. Гангстерите в действителност са инструменти на едрия капитал. Те в никакъв случай не стоят по-горе от него, от системата му. Ганстерите са хора, които могат лесно да бъдат използвани, именно защото не носят отговорност пред никого. Това си има удобства.
Да кажем, че си решил да поставиш Хашим Тачи начело на правителството в Косово. Много е по-удобно да управляваш страната посредством гангстер като него, отколкото чрез избран министър-председател, подочетен на гражданите.
А най-добре е да си имаш гангстер, заел поста си чрез избори, като Борис Елцин, например. Това е най-добрият вариант, да си имаш избран гангстер. А и в САЩ има гангстери, заели постовете си чрез избори.
Защо се получава така? Защото гангстерите, заели постовете си чрез избори, са много по-лесни за контролиране от хората на изборна длъжност, които не са гангстери. Нека не забравяме обаче, че тези гангстери са в подчинено положение. Твърденията, че се получава криминализиране на колониите, не са верни. Вярно е обратното - поставя се в колониална зависимост престъпния свят.
Никога няма да видиш ситуация, при която на тези гангстери се предоставя каквато и да е истинска власт. С изключение може би на най-едрите... И така, в крайна сметка се стига до определено взаимно проникване между легалния и незаконния бизнес. В крайна сметка обаче незаконният бизнес винаги се оказва в подчинено положение спрямо мащабните финансови и делови начинания.
Д.И.: И това поощрява възникването на сили, които могат да бъдат използвани за замяната на потенциално отговорни пред гражданите си законни сили, така ли?
М.Ш.: Да. Колапсът на законните икономически системи създава условия за метежи, за дестабилизиране на законно избрани правителства, за закриване на институции, за превръщане на държави в територии, които после се управляват като колонии.
Болен здрав носи
Или как българската икономика работи в името на гръцкия просперитет
В края на осемдесетте години брутният вътрешен продукт (БВП) на Гърция се е движел около цифрата 35 млрд. долара, като почти 50 на сто от него е бил постиган благодарение на туризма.
През същия период БВП на България се е движел около цифрата 25 милиарда долара, като около 60 на сто от него са се формирали от индустрията. Средният доход на глава от населението в онзи период за Гърция е бил около 3200 долара, а за България - около 3000.
Това са извадки от престижния американския "World Almanac", на който трудно може да не се вярва. 200 долара разлика в средния доход не е кой знае колко за една година, още повече като се има предвид, че у нас тогава имаше такава социална защита, за която гърците дори не смееха да мечтаят. Днес всички знаем каква е ситуацията - все по-западаща икономика у нас и все по-възраждаща се икономически Гърция.
Причините са много, но има и една много важна, която почти не присъства в анализите на родни икономисти и политолози. Вярно е, че огромната част от тях са купени и играят по чужда свирка, но пък дори и те би трябвало да засегнат тази тема, ако не за друго, то поне да се опитат да замажат следите. А жестоката истина е, че днес Гърция богатее, изсмуквайки икономическите сили на съседите си от бившия соцлагер.
Миналата седмица лявоцентристкото движение на премиера Костас Симитис спечели за пореден път общогръцките избори и несъмнено новото правителство на южната ни съседка ще продължи предишната си политика. А тя се основава изключително на експанзията на гръцкия капитал към околните страни и източване на ресурсите на съседите в името на оживяването на гръцката икономика.
Примерите са безкрайно много. Според приблизителни данни на различни световни организации в момента броят на гръцките фирми, които действат на териториите на други балкански страни, надхвърля 3500. Благодарение на тези пипала гръцкият икономически октопод изсмуква с вендузите си суровините и евтиния работнически труд на съседите си, а връща обратно огромно количество гръцки стоки, част от които при това са били изработени в същите тези страни и са били върнати чрез двоен реекспорт с тройно увеличени цени. Благодарение на това показно разиграване темповете на ръст на гръцката икономика през последните години достигат замайващите 10 на сто годишно.
На всичко отгоре братята гърци не подбират откъде и как да смучат. Сделките като тази с БТК са дълги и сложни и на тях ще се спрем малко по-долу. Има обаче и едни уж мравешки натрупвания, които, като се съберат, се оказват натрупвания за милиони.
Да вземем например шивашката промишленост. Дрехите са основната част от гръцкия износ за Западна Европа и общият приход на южната ни съседка от този бизнес е около 400 милиона долара годишно. След политическите промени в края на осемдесетте гръцките производители на облекла масово изнесоха бизнеса си в съседните страни. И започна една жестока експлоатация. Нашите средства за масово осведомяване досега са описали десетки случаи на робско отношение на гръцките собственици към българските шивачки. Основна практика в нехигиеничните работилници е работата по 10-12 часа на ден при месечно заплащане от 40 до 50 лева.
При това положение трудът на българките излиза 15 пъти по-евтин от евентуалния труд на една гъркиня. Това води не до свръхнорми на печалба, а направо до обезценена робия. За съжаление, въпреки хилядите сигнали, родните кокорбашии - политически и икономически - се правят на ни чул, ни видял. А това навежда на мисълта, че нито са родни, нито явно са неподкупни.
Масов е напливът и на гръцки хранителни компании у нас. Работещата у нас компания на "Кока-Кола" всъщност е почти изцяло гръцка собственост. На гърците е собственост и един от най-големите у нас производители на млечни продукти "Делта" - хайде на сладоледите... Най-много от тях обаче се облизват гърците. На тях също така особено много им харесва българското овче сирене. За нас неговият достъп до европазара е забранен, но за гърците не е. И те извозват българския продукт до Гърция и оттам, слагайки му само по една опаковка с гръцки надписи, директно наводняват европазара за своя сметка. Над 10 000 са обектите на наша територия на "Делта". Няколко десетки консервни комбината отдавна вече са преминали в гръцки ръце и бълват продукция, която също директно преминава през Гърция и оттам заминава за износ като гръцка стока.
Тези мащаби обаче, колкото и да са огромни, са само трохи от необхватната икономическа трапеза и това е добре известно на отраканите в капитализъм гърци. Сега огромните печалби идват от високите технологии и тяхното приложение. Завоюването на подобни пазари днес е един от приоритетите на Атина. В момента продължава тъпоумната (от наша страна) разработка на сделката по продажбата на телекомуникационния ни гигант БТК. Преди обаче имаше една друга сделка, за която май никой не иска да си спомни - реалната продажба на Българския спортен тотализатор на гръцката "Интраком". Сделката беше сключена перфектно от гръцка страна и нанесе такива щети на държавата ни, от които трудно ще се оправим някога.
Между другото, баталиите около Тотото все още продължават, но упорито се прикриват от продажната ни преса, защото междувременно върви втората кретенска сделка - по БТК - и припомнянето на аферата "Интраком" може да възбуди духовете в доста неприятно отношение за някои прекалено високопоставени лица. И да се направят аналогии - кой стоеше зад сделката с "Интраком" и кой сега дърпа конците по продажбата на 51 на сто от БТК на гръцко-холандския консорциум ОТЕ-КРN. Припомнете си и друго - в кои области на бизнеса са интересите на троянския кон Томас Лафчис, радетелят на отбора-радост за народа "Левски"?
Гърците добре разбират защо водят до дупка войната си за притежание на БТК. Който владее информацията и каналите за предоставянето й, владее и територията, върху която се разпространява тази информация. Както в икономическо, така и в политическо отношение впоследствие. Имайки дялове в телекомите на България, Румъния, Сърбия, Армения (евентуално след това и на Македония, а дай боже, да си имат телеком и албанците - и на Албания), Гърция на практика ще създаде едно общо икономическо пространство, което ще се управлява от центъра Атина. Къде ти тук великошовинистичните български, сръбски, македонски, албански или каквито и да са други напъни - и да ги има реално, и да ги няма, те пак ще си останат на книга. А виж, братята гърци хич даже и не се напъват - те си го вършат тяхното мегале Хеленике. Умно обаче, съвременно.
Да вземем като пример гръцката инвестиционна политика. Според западни икономисти, през последните десет години гръцките инвестиции в балканските страни са били на обща стойност над 3 милиарда долара. Преките обаче са били едва 900 милиона. Казано иначе, гърците дават на документ 10, а отпускат 3. Останалото минава като вихрушка през България, например, и на другия ден след подписването на договора отново се озовава в Гърция. Вихрушката обаче оставя след себе си видими дири. Защото при сключване на договорите отсрещната страна също се задължава да инвестира в одобрените проекти.
Номерът е там, че даден завод е на наша територия например, но е станал гръцка собственост. И само защото е на наша територия, правителството поема задължението да инвестира народна пара в гръцко производство. Така, давайки пръст, гърците отхапват ръка. Не че българските политици не знаят за какво става дума и не че са по-прости от гръцките. Но зад гръцките бизнесмени-далавераджии стои държавата, а зад прикритието на нашата държава стоят българските политици-далавераджии "ПП" (подкупподмасаджии).
Като чете дотук човек горните редове, би могъл да си каже: "Добре де, какво лошо има в това, че гърците изкупуват наши предприятия? Нали по този начин у нас идват инвестиции и само така можем да възстановим промишлеността си, пък макар и на цената да станем нещо като полуроби на братята православни? ". Ох, де да беше така! Кой знае, може би и пролетарият Детелин Вълков от нямане накъде би си свалил гарда някой ден в името на нещо по-добро.
Истината е много по-болезнена. А тя е, че всичко, което се превръща у нас от труд в принадена стойност, тоест в пари, моментално изтича на юг. Така в икономиката ни не само че не се вливат инвестиции, а тя всекидневно, всекичасно се източва зад граница. А схемата всъщност е много простичка.
Още през 1993 г. на територията на България заработи гръцката държавна Йонийска банка, която трябваше да обслужва интересите на гръцките търговци и предприемачи, уреждайки вземанията и даванията им, но нямаше правото да извършва други операции. След две години на нея й бе разрешено да се занимава и с търговски операции на наша територия. Реално тя получи правото да превежда изработените от българите гръцки пари в Гърция.
И това го направи българско правителство! Йонийската банка дори бе приета в Съюза на българските търговски банки като пълноправен член. Година след нея в България стъпи и Хиосбанк, която почти мигновено стана опората на опериращите у нас гръцки търговци на нефт и на гръцките превозвачи, подбиващи с дъмпингови цени българските си конкуренти.
Големият гръцки удар обаче дойде с покупката на Пощенска банка, която вече бе станала своего рода втора ДСК. В нея се съхраняват огромни средства на дребни вложители (Пощенска банка има над 120 клона в страната) и с тях гърците вече можеха да финансират бизнеса на своите сънародници у нас.
Ясно е на всеки за какво огромно предимство става въпрос! След това се появиха и още няколко гръцки банки като Солунската и други, през които родният капитал започна да тече на юг на пълноводен поток.
Взе да ми става омерзително да изреждам още по-нататък и ми се иска да приключа с едно питане: Абе, холан, тия, дето ще купуват БТК, дали пък не го купуват всъщност с източените през последните години от България долари и доларища? А!?
Тъп ли ми е въпросът, или има някакъв смисъл в него?
Една малка синя запетайка
Не знаехме, че в Министерския съвет са работили (сигурно и продължават да работят) с хвърчащи бележки. Вече знаем. Наскоро в медиите бе огласена една такава.
От бумажката е видно, че Костов пише Божкову и си го пита разпитва: "Какво ще правиш с проблема, който съм подчертал? " (Подчертана е графата "за становище".) От синята домашна разправия, която тече вече десетина дни, се досещаме досежно какво Костов пита и разпитва Мистър 10 %.
Но да се върнем на изречението. Изречение като изречение. Ама и не съвсем. Изтървана е една запетайка! Пред думичката "който".
Твърде конфузно!
Ние знаем, че на един министър-председател хич не му е до разните му там запетайки, когато решава важни държавни дела, но пренебрегването на употреблението на същите говори, че някъде далеч в годините, когато са се наливали основите на елементарната грамотност, малкият тогава Иванчо не ще да е бил в час. Той навярно се е бил "отнесъл", нещо, което често е правил според неговото собствено признание, та се е налагало майка му да го завръща в реалността.
Но не бива да го съдим прекалено строго. Уви, отдавна сме навикнали да ни управляват хора, скарани с граматиката, пък и не само с нея. Пък и запетайката е една малка правописна мръсница - подла и ехидна. Нея ту я има, ту я няма. И напук на всякаква логика понякога се пръква там, където въобще не я очакваш.
С една дума - мъка!
Някога поетът Трендафил Акациев се бе изплакал:
Моята съпруга Стайка се научи, че пред "че" се пише запетайка.
Хвърлих доста сила мъжка... Нас ако пита Костов, и той трябва да хвърли "доста сила мъжка", за да не се кепази с чак толкова елементарни пунктуационни грешки.
Дали той осъзнава своя малък правописен, пък и културно-общообразователен проблем? Неговата органична непоносимост към интелигенцията, приказките, които изприказва по неин адрес - ехидни, парвенюшки пренебрежителни - ни карат да мислим, че имаме среща с типичен случай на комплекс за малоценност.
И този комплекс, както по всичко изглежда, е бил заложен още в ненавистните часове по български език и литература.
Но все пак ни идва доста нанагорно да научим, че министър-председателят на България има сериозни проблеми и с правописа.
Той може и да не се притеснява от това, но ние определено се притесняваме и дори се чувстваме засегнати и оскърбени, че първият държавен мъж демонстрира признаци на неграмотност.
Чудо голямо ще кажете. Някаква си там запетайка. Да, но обикновено малкото камъче обръща колата.
И случайно ли държавната кола е вече изтървана по нанадолнището!
Кой се опитва да ни прави на глупаци
Небезизвестният Къци Вапцаров, усмихнат до уши, хитро пита: "Кой пристига с гръм в стихотворението на Иван Вазов "Опълченците на Шипка"? - а) генерал Толбухин; б) генерал Столетов и в) генерал Радецки". И цялата зряща телевизионна нация живва. "Аз зная, аз зная! " - възторжено крещи всеки (някои за по-сигурно се справят с христоматията за седми клас) и бърза да набера номера на телефона в "Риск печели, риск губи" и да докаже, че именно той заслужава парите, които телевизионният водещ е обещал.
Ето ти високото интелектуално ниво на българите. Не случайно изследванията на авторитетни световни социологически агенции ни сочат на второ място по интелект след евреите.
Ако не беше така, как щяхме да отговорим на мъчния въпрос, който ни задаваше преди време един столичен всекидневник: "Колко страници издаваме всекидневно? " И нашият читател бърза да отговори, защото той знае да бори до двадесет и четири - точно колкото са страниците на въпросния вестник, и пред човека се разкрива реалната възможност да спечели 100 лева, които редакцията му обещава при "верен" отговор.
Въобще българската демокрация разкри пред нас, обикновените хора, десетки възможности да "печелим и да се радваме" на интелектуалния си потенциал. Нищо, че всъщност печелят само отделни хора, чиито имена някое малко момиченце ще извади от голямата сфера с хиляди отговори. Нищо, че всяко обаждане по телефона означава начислени петнадесет импулса за сметката ни. Важното е друго - важното е да се включим в общия оптимистичен и "демократичен" поток от гласове, отправени към родните медии.
Не може да се отрече и ролята за създаване на тази "нова" атмосфера в нашето общество и на т.нар. попфолк. Ролята на такива "класически" бисери на родния дух като "Най-обичам, мили, шепот на пари", "Радка пиратка", "Тигре, тигре" или "Левовете с марки сменям аз". Сривът на нравствеността в тези пошли песнички е тотален, а разпространението им - повсеместно. Съвременният попфолк ни залива като истинско цунами и нормалният човек е ошашавен и е буквално затруднен как и къде да се спаси, освен да се предаде на глупостта.
Непреднамерено ми идва съпоставката с един литературен конкурс. Щерка ми беше отличена и на патронния празник на училището получили "награда" - в 2000-та година - тефтерче с найлоновото облекло за 1998 година. А вътре - тъничко прозрачно химикалче за тридесет стотинки. Българското училище, докарано до просешка тояга, вероятно е изкрънкало тефтерчетата от някой "шедър" спонсор. То вече не може да си позволи да награди отличилите се свои ученици дори с книга. И се сещам, че в "лошото" тоталитарно време като ученик съм получил толкова книги за награда, че мога да си обзаведа малка домашна библиотека само от тях.
Преди седмици това време беше обявено за "незаконно" по предложение на напористия доцентодепутат Панев. Новината беше поднесена в "По света и у нас" в забележителен контекст. Чухме за взривена кола на виден държавен мъж, за отмъщение на бандюги срещу някакъв търговец, за заловени наркотици в камион на южната ни граница, а най-накрая и за освободен от ареста мафиот, защото си платил гаранцията. В "законната" ни днешна държава хората всяка вечер си лягат с такива "подаръци", поднесени от синия екран.
Доказателство, че и хората, които днес ни управляват, ни смятат за глупаци, е и отношението към нас на държавните монополисти - Националната електрическа компания и "Водоснабдяване и канализация". Ако пресрочиш дори с ден плащанията си към тях, моментално ти изпращат настървени инкасатори, които заплашват, че от утре ще останеш без ток и вода. В същото време държавата ти забавя заплатата (не дай, боже, да си учител и доктор) със седмици, че и с месеци. В първия случай ще ти изчислят и лихвата, която ще си платиш като поп. Но за закъснялата заплата - няма да получиш и пукнат грош отгоре.
И все "по-щастливо" ще става нашето бъдеще. Защото ще расте числото на оглупяващите българи. Преди време управниците взеха още едно решение "в полза" на собствения си народ: обучението на младите в университетите ще става вече само платено. За да изучиш сина си или дъщеря си, ще трябва да наготвиш хиляди левчета. Иначе? Иначе - просто децата ти ще си останат без висше образование.
То и без това къде ли ще намерят работа като висшисти? Аз поне познавам десетина инженери, които продават колбаси или спиртни напитки и цигари, защото не могат да намерят приложение на дипломите си при пазарната икономика.
А и Европа ни иска май точно такива. Защо да ни дава заеми тази Европа, за да произвеждаме висшисти по-умни и по-можещи от нейните ли? Я по-добре да си оставаме със средно или осмокласно образование. Хем много-много няма да знаем, хем и ще сме евтина работна ръка.
И култура защо ни е? Европа и Америка ще ни внесат. Не ни трябват нито български книги, нито родни филми и пиеси. Каквото е направено преди години - това ще е, въпреки, че е свършено в едно "незаконно", според Панев и парламентарното мнозинство, време.
Чудя се само: какво ще ни предлагат в понеделник родната телевизия и ироничната Параскева като се свършат филмите, направени при "лошия" социализъм?
Да, полза от оглупяването ни имат и нашите днешни управници. Прост народ - лесно се управлява. На изучения народ му идва наум и стачки да организира, и избори да иска. Всеобщото оглупяване - ето ключа за успеха на родната ни "демокрация". Първите крачки вече са направени. Сега най-важното нещо е "да се върви по-нататък". И да не разсърдим Бил, Европа и Международния валутен фонд. А светлото европейско бъдеще ще дойде след десет, петдесет или сто години. Най-вероятно е то да си остане само един Годо, който въобще няма да пристигне.
Но това не е толкова важно за шепата българи - политици, бизнесмени, банкери, които си живуркат по стандартите на това бъдеще вече няколко години. И се опитват да ни правят на глупаци. И ни подхвърлят "лесни" за отговори въпроси, за да се залъгваме.
Кой спечели студената война?
Събитията в света, разгърнали се след падането на Берлинската стена, трудно могат да бъдат разбрани без преосмисляне на редица основни и дори на пръв поглед аксиоматично неизменни политически постановки. Включително и такива, за които доскоро бе прието да се смята, че са координатна система за оценяване на едни или други политически възгледи и линии на поведение като прогресивни или ретроградни. В крайна сметка - като съответстващи или противоречащи на обективния ход на времето.
Неизменно ли е останало и днес съдържанието на понятията "прогресивен" и "реакционен", "ляв" и "десен", "демократичен" и "недемократичен", "либерален" и "консервативен", "морален" и "аморален"? Към тях не остава безразличен никой, избистрил разбиранията си за добро и лошо, за хубаво и грозно.
Довчера уж ясно формулирани и възприемани еднозначно, днес тези понятия привличат внимание преди всичко със своята неопределеност.
Какъв е например смисълът на понятието "прогресивен". Прогресът е напредък, придвижване към нещо. Към какво? Към свят, в който хората и нациите няма да се избиват и унижават помежду си, както е според каноните на християнската нравственост? Или придвижване към нещо друго?
Хората, които с трескави ръце разчистиха останките от Берлинската стена, към свободата ли проправиха път? Или сринаха градеж, олицетворяващ несвободата, като неволно разчистиха строителната площадка и за един нов тоталитаризъм, за т.нар. нов световен ред?
Има ли нещо действително ново в този ред от гледна точка на историзма и историческата етика и как са подредени хората и нациите в него? Въобще предвидено ли е в него оцеляването на всички хора и всички нации? Или само на някои?
На нивото на практическата политика общественото внимание и обществените страсти все още се вписват по инерция предимно в противоборството между леви и десни. Няма ли обаче да бъдем доста затруднени, ако се опитаме да си изясним кое различава например вътрешната и външната политика на управляващата английска левица от тази на управляващата испанска десница?
Неотдавна съпартийци на англичанина Тони Блеър започнаха да въвеждат в политическата лексика термина "нов интернационализъм". Сиреч, интернационализъм, хармонизиращ на новия световен ред, и по-конкретно на "третия път", който спестява кривулиците в пътуването към този ред. На пръв поглед нищо учудващо. Интернационализмът поначало пасва на левицата. Досегашият, не дотам новият, открай време се възприемаше от нея като достоен стил на международно общуване. Традиционно тълкуван, моралното му основание бе солидарността с подтиснатите братя по класа по света, нещо, без съмнение, похвално. Добре, ще приемем, че Александър Томов и Николай Камов, а вече и Георги Първанов, са ако не братя, то поне първи класови братовчеди на Тони Блеър, Лионел Жоспен, Герхард Шрьодер и Масимо Д'Алема.
Но кой подтиска днес всички тези братовчеди по класа? Никой. Щом я няма общата неволя, кое пък ги обединява? И непременно ли е похвално? И коя е тази класа? Трудни въпроси, ако при анализа им ползваме стария аршин.
В схемите на кандидатите за нови господари на света промиването на мозъците на покорените народи съвсем естествено заема първостепенно място. Особено внимание е отредено на нациите, за които е планирано да извършат историческо, пък и биологическо самоубийство. С всякакви средства им се внушават модели на обществено устройство, чието успешно реализиране няма как да не ги доведе до фатален край.
На други великодушно се позволява биологическото оцеляване, но с цената на национално самообезличаване и превръщане в част от аморфната биоплазма на новия световен ред. Също не особено завидна съдба.
Днес за нас, българите, по-важно от всякога е, при определяне на своите граждански позиции да се отърсим от нерядко първосигналното си доверие към политически етикети и лозунги, зад които се крие вече съвсем подменено съдържание.
Да се освободим от стари предубеждения и нови илюзии при оценяване на силите, които в страната ни и извън нея помагат или вредят на българската кауза. Националното единение - задължително условие за отстояването й, не може да бъде постигнато без преодоляване на стари и вече обезсмислени страсти. Националната кауза изисква и разрушаването на много изкуствени психологически бариери, от които извличат изгода единствено поредните кандидати за световно господство и нашенската им прислуга.
В тази връзка е и публикуваната статия от американския журналист, в която има интересни разсъждения по засегнатите дотук въпроси.
"Зора"
След края на студената война и рухването на комунизма в политическия пейзаж на САЩ настъпиха главозамайващи промени.
Левицата, която някога постоянно се обявяваше против войната и в защита на индивидуалните права (поне на теория), бе заразена от мания на милитаризъм (уж в името на хуманизм) и на подтискане на свободата на словото, което тя не одобрява (става дума за словото, набедено, че "проповядва омраза").
От друга страна, десницата, някога традиционна крепост на войнолюбието и на авторитарното управление, много бързо - в исторически мащаб само за една нощ - се превърна в движение, което е не само антиправителствено, но и войнствено настроено срещу войната. Всъщност, в крайна сметка именно широко скроената либерална левица нададе вой да бъде пролята кръвта на сърбите, обявени без изключение от Новата република за "съвестни палачи на Милошевич", ако използваме нейния жаргон.
- Кръвожадните миролюбци
Тези бивши "миролюбци", надаващи радостни възгласи, когато бомбите падаха върху Белград, се оказаха едновременно по-кръвожадни и по-лицемерни от привържениците на десницата по време на студената война.
Генерал Къртис Лимей - "Бомбаджията", поне не си правеше труда да прикрива своята кръвожадност с високопарни фрази. Той твърдеше, че сме в състояние на война и че трябва да я "спечелим". "Хуманитарните" империалисти, ратуващи за "Третия път", за разлика от него дори не се и опитват да си дават вид, че водят отбранителна война. Напротив, шумно и открито се хвалят, че са предприели офанзива за осъществяване на своите глобалистки амбиции, като водят безмилостна война срещу самата концепция за националния суверенитет.
Интернационалната нагласа на властовите елити на Запада е съвсем ясно изразена в словесните преживяния на заместник-държавния секретар Строуб Талбот, бивш редактор на списание "Тайм", относно националната държава като нещо "старомодно и изживяно". "Всички държави представляват преди всичко обществени договорености", заяви високопарно той. "Всичките са следствие от съчетанието на различни обстоятелства, които, колкото и трайни да изглеждат, са постоянно подложени на промени". Талбот пророкува, че в края на 21 век "държавността, каквато я знаем днес, ще бъде нещо старомодно и изживяло времето си. Всички държави ще се подчиняват на една-единствена глобална власт"". Това, според него, естествено представлява "едно поначало положително явление".
В света на Строуб Талбот единственото постоянно нещо е Държавата, планетарната Власт, която няма да търпи никакви съперници. Държава, която ще е безсмъртна, доброжелателна и божествена. Държавните граници и разделителните линии от всякакво естество представляват пречки за властта на новите глобални хегемони и заради това според тях трябва да се обявят за политически неправилни.
- Почти довчера
Докато левицата се отказа от своето антиимпериалистическо наследство и започна да размахва голямата тояга, налагаща обявената от нея за единствено правилна агресивна външна политика, десницата тръгна в съвсем противоположна посока.
Съвсем довчера ни се струваше, че консерваторите рефлекторно са милитаристично настроени и най-последователни радетели за интервенционизъм в световен мащаб. Днес те са първите, които се отнасят към всяка нова криза с еднакво рефлекторен "изолационизъм". Т.е. с придържане към традиционното американско желание да не се пъхаме в неща, които не ни засягат.
Тази тенденция се почувства за пръв път по време на Войната в Залива от 1990-1991 г., чийто най-изявен опонент бе не кой да е, а самият Патрик Бюканан. Същият консервативен журналист, работил за двама президенти от Републиканската партия - Никсън и Рейгън, които енергично бяха водили американската международна война срещу комунизма.
Бюканан тогава бе един от най-разгорещените привърженици на студената война. В неговата автобиография със заглавие "От самото начало", написана през 1988 г., има заключителна глава, озаглавена "Сдържането не е достатъчно". В нея са резюмирани аргументите на американските десни за разрушаване на съветската империя с всички възможни средства. "Тъй като комунистическата партия по самата си същност е партия на войната - писа той, - то при подписването на каквото и да е мирно споразумение с нас тя ще смята, че ни е надлъгала, а самите ние ще станем жертва на опасна самоизмама". От това, според тогавашния Бюканан, за американското правителство следва неизбежният извод, че: "Единственият начин да се сложи край на борбата между Изтока и Запада, единственият начин да се донесе на човечеството траен мир, е изкореняването на самата причина за битката на века - комунистическата партия на Съветския съюз. Сдържането не е достатъчно".
- Картонен замък
Няколко години по-късно президентът, когото Бюканан постоянно зареждаше с пламтяща антикомунистическа риторика, подписа мирно споразумение със Съветския съюз. То рязко ограничи усъвършенстването и разполагането на ядрени оръжия и проправи пътя към гласността, перестройката и към саморазрушаването на КПСС, осъществено от Михаил Горбачов и неговите реформистки съюзници.
След като комунистическата империя се срути като картонен замък, някои от десницата се потупаха по гърба и потърсиха нови светове за завладяване. Други обаче си спомниха, че според първоначалната концепция антикомунистическият кръстоносен поход на консерваторите е смятан за временно занимание, за продължително, но необходимо отклонение от основната задача - изграждането на свободно общество. Сиреч на общество, където на вътрешния фронт да се поведе война срещу Голямото правителство с цел то да бъде разрушено.
Точно тогава започнаха да умуват дали провъзгласеното от Америка нейно право да се бори срещу всички неправди и да патрулира всички спорни граници, не се е превърнало в непоносимо бреме
- От Турция до Тенеси
Нека видим сега книгата на Бюканан "Република, а не Империя", написана през 1999 г. В нея той разказва какво се случило после: "Студената война бе изключително време, протекло при изключителни обстоятелства. Държава, която не бе искала да се намесва във Втората световна война, се видя принудена да заяви, че Турция ще бъде защитавана така, както ще бъде защитаван щатът Тенеси, също и да защитава 38-ия паралел в Корея така, сякаш той е 49-и паралел на САЩ. Студената война обаче приключи, коалицията на участниците в нея се разпадна и традиционалистите заявихме, че е настъпило време да се разпуснат станалите вече непотребни съюзи и да си приберем нашите момчета у дома".
- Новата световна действителност
След като се сблъска с тази нова световна действителност, една значителна част от десницата започна да преоткрива изгубеното си наследство - богатото наследство на най-голямото антивоенно движение в американската история. Става дума за комитета "Америка над всичко", основан през 1940 година от шепа университетски студенти и бизнесмени от средния американски Запад, противопоставящи се на неуморните усилия на Франклин Делано Рузвелт да въвлече Америка във войната.
След като, подобно на съветската империя, се разпадна и аргументът в полза на глобална интервенция, историята на Старата десница бе извадена от мазето, почистена от праха и прочетена в нова светлина. Така наречените "палеоконсерватори", галванизирани от Войната в Залива и вдъхновени от енергичната съпротива на Пат Бюканан срещу нея, потърсиха източник на вдъхновение в ценностите на Старата десница ("палео" всъщност означава завръщане към произхода, към корените - б.а.).
Едновремешните твърдения на изтъкнати дейци на Старата десница като Джон Флин, Х. Менкен и Гарет Гарет, че "ще спечелим войната срещу нацизма в окопите, но ще я изгубим у дома", бяха възприети от консерваторите като неизгубили актуалност от времето след студената война. Те взеха присърце предупреждението, отправено от Гарет през 1952 г., в самия разгар на студената война - "между правителството в републиканското разбиране на думата, сиреч конституционно и представително правителство с ограничени правомощия, от една страна, и Империята, от друга страна, съществува смъртна вражда. Или първото ще трябва да забрани второто, или второто ще разруши първото".
Консерваторите огледаха света в края на 20 век, появил се след великата победа над комунизма, и им стана ясно какво е разрушено. Старата Република бе мъртва, а нейното място бе заето от една чудовищна Империя.
- Като стените на Йерихон
В името на "новия световен ред" президентът Джордж Буш започна война срещу Ирак, която продължи и при президент от Демократическата партия и продължава до ден-днешен. Безмилостна война срещу разгромен и напълно беззащитен народ, която всеки месец убива 5 000 деца. Когато Бюканан започна първата си президентска кампания през 1992 г., той свика своите "бригади" и отправи стрелите на риториката си директно към американския елит, като заяви: "Когато положа клетва, вашият нов световен ред ще се срине!"
Глобалният колос
Риториката на Бюканан посочи новия фронт достатъчно ясно години преди войната в Косово.
От едната страна е интернационалистическият либерализъм, провъзгласяващ своето право да се намесва навсякъде, където си поиска в името на "човешки права" и "демократични ценности". От другата са патриотите във всички отделни страни, обединяващи се в своята съпротива срещу атаката на глобализма.
Най-големият проблем на новото хилядолетие е предизвикателството, с което се сблъскват свободолюбивите представители както на левицата, така и на десницата, които се боят, че свободата ще угасне в сянката на могъщия глобален колос.
Това, което започва да се оформя в мъглата на новото хилядолетие, са контурите на световно правителство, на обща директория на транснационалните корпоративни и политически елити, която все по-често прибягва към сила, за да постигне своята цел - глобалната хегемония.
- Властта на организациите-абревиатури
Както консерваторите, така и тези, които са разположени отляво на социалдемокрацията, се сблъскват със системата на глобален меркантилизъм (или държавен капитализъм). В нея транснационални институции надзирават и регулират повечето стопански и културни контакти, а безлики бюрократи, не подотчетни никому, решават икономическата съдба на нациите. Няма нищо учудващо, че както левицата, така и десницата възстават срещу господството на организациите, известни повече с абревиатурите си.
При това тук не става дума единствено за СТО - Световната търговска организация. Когато една европейска мегадържава поглъща гордите стари нации на Запада, а НАТО се доближава до вратите на Москва, Старата Левица и Старата Десница се обединяват срещу Новия Империализъм и е налице процес на политическо прегрупиране.
- Дезертьорите от левицата
Подемът на палеоконсервативните тенденции в десницата има паралел в левицата. Например британската група "Жив марксизъм" еволюира от фракция от Международната социалистическа организация на Тони Клиф в открит критик на живота в рая на "Новия лейбъризъм" на Тони Блеър.
Списанието на групата се отказа от старото си название и се нарича просто "ЖМ". То разобличава онова, което според неговите издатели свидетелства за "ново опасно развитие" в Британия и в целия Запад: "Живеем във времена на предпазливост и конформизъм, когато критичните становища могат да бъдат поставени извън закона заради "екстремизъм" и всичко ново може да бъде изхвърлено на бунището, обявено за "прекалено рисковано".
Живеем във времена на малки очаквания, когато непрестанно ни се обяснява кое е лошо за нас и целият ни живот е ограничаван от забрани, разпореждания и правилници.
"ЖМ" ще се бори срещу това. Ще се противопостави на всякаква цензура, забрани и натрапени правила за поведение. Ще ратува за провеждането на социални и научни опити. Ще настоява, че ние имаме право да живеем като независими пълнолетни хора, отговорни за собствените си действия.
Става дума за основни човешки ценности, които не могат да бъдат предмет на никакъв компромис, ако сме решили да създадем свят, обитаем за хората".
Демократическият социализъм нанася въздушни удари
Издателите на "ЖМ" са ожесточени критици на вездесъщата атмосфера на "политическа правилност", задушаваща всякаква свободна мисъл и действие в Британия на Тони Блеър. Те вбесиха британската левица с унищожителната си критика срещу лудисткото поведение на движението в защита на околната среда и със своето разобличаване на военната пропаганда, бълвана от проправителствените медии по време на войната в Косово.
Що се отнася до Косово Майк Хюм, издател на "ЖМ" и редовен сътрудник на "Лондон таймс", се изгаври с претенциите на Тони Блеър за морал: "Какво искаше да каже Тони Блеър, когато заяви пред парламента, че войната се води "от морални съображения в не по-малка степен отколкото за защита на стратегически интереси"? Какви морални съображения накараха г-н Блеър да стане първият лейбъристки министър-председател, натикал Англия в голяма международна война, в която демократическият социализъм нанася въздушни удари върху пътнически влакове, телевизионни предаватели и човешки жилища?"
- Войната и държавата-бавачка
Съществуват ли обаче в действителност причини социалистическият империализъм да е по-малко хищен, агресивен и дразнещо уверен в своята правота от империализма от капиталистически вид, ако не и повече? Както отбеляза Хюм, тази война имаше по-голямо отношение към вътрешната политика на Великобритания, отколкото към развитието на събитията в една непозната част от Балканите.
"Войната срещу сърбите цели преди всичко да създаде на правителството на г-н Блеър ореол на морален авторитет и усещане за мисия. Правителството цели да изгради образа на една нова и нравствена Британия, яхнала света. Това е кръстоносен поход". Кръстоносен поход, напълно хармоничен със социалистическите идеали на "Третия път".
"Образът на една нова Британия, който кръстоносният поход на г-н Блеър цели да изгради за собствена консумация, бива закрепван чрез трогателни фотографии, показващи как британски войници спасяват бебета или момичета, откъснати от родителите им. Един вид държавата бива представяна като бавачка, като попечител и настойник спрямо всички онези, които според нея заслужават това."
- Приливи и отливи
В политическия спектър периодично ставаме свидетели на големи промени, на смяна на полярността, при която десницата и левицата си сменят местата в отношението към войната. Това се случи след 1917 г., когато интернационализмът на либералите на Уилсън бе помрачен от разочарованието по повод условията на Версайския мир, както и от тайните договорености, с които великите сили си разделиха военната плячка.
Последното всъщност осигури повторение на европейската трагедия. През 30-те години в САЩ консерваторите, популистите от Средния запад и прогресистите се обединиха против въвличането на САЩ във Втората световна война. В същото време просъветската левица се обяви за откриване на "втори фронт".
Студената война предизвика нова смяна на полярността. Тогава антикомунистическата десница се отказа от своя изолационизъм в духа на Тафт и подкрепи сделката, предложена от младия консерватор Уилям Бъкли през 1952 г. Той формулира кредото на "новата", подкрепяща войната десница, по следния начин: докато продължава войната срещу световния комунизъм, "ще трябва да търпим Голямото Правителство, защото нито една отбранителна, нито една нападателна война не може да бъде спечелена..., без да притежаваме инструмента на една тоталитарна бюрокрация в собствената ни страна". С други думи, забравете всичко, което говорим за свободния пазар и индивидуалните свободи- то е само риторика за неделната проповед. А колкото до останалата част от седмицата, Бъкли посъветва своите събратя-консерватори да подкрепят "всеобхватните данъчни закони, необходими за поддържането на борбена антикомунистическа външна политика". Призова ги да се съгласят "с комисиите за военно производство и с централизирането на цялата власт във Вашингтон, та дори и с това, че Труман държи юздите на всичко".
Побит камък Сега обаче студената война приключи и някогашната предполагаема заплаха от комунизма започна да избледнява в спомените ни. "Тоталитарната бюрокрация в собствената ни страна" обаче не дава никакви признаци да се саморазпуска. Не само е по-голяма и по-добре окопала се от всякога, а отгоре на всичко проявява застрашителна склонност да разширява властта си в света.
Консерваторите, станали жертва на тази хитрина, днес се почесват по главите и си задават въпроса как е могло това да се случи.
Иронична победа
Честването на събарянето на Берлинската стена заглуши гласовете на всички, които можеха да се одързостят да запитат "Кой все пак спечели студената война? " Ами Западът, ще кажете, добрите момчета победиха.
Поражението на болшевиките обаче затъмни истинската новина на 90-те години: ироничната победа на меншевиките.
- Меншевиките
Историята, изглежда, е забравила някогашните меншевики - "малцинственото" крило на Руската социалдемократическа работническа партия на Ленин, което се отдели от нея през 1903 г. поради различия при определянето на природата на партийното членство.
Ленин и неговите болшевики, желаеха централизирана кадрова организация от професионални революционери, докато меншевишкият водач Мартов призоваваше партията да е по-хлабава и не така претенциозна структура.
Истинските различия обаче засягаха самата основа на проблема за марксистката ортодоксалност. Меншевиките твърдяха, че социалистическа революция в Русия е невъзможна, тъй като страната не е преминала изцяло през капиталистическа революция, премахваща феодализма - задължително условие за съществуването на социализма, поне според първоначалната марксистка концепция. Социализмът, казваха меншевиките, ще бъде постигнат като резултат от продължителна еволюция, при това развиваща се не само в Русия, а в целия свят.
Ленинистите отхвърлиха ортодоксалната марксистка постановка и заявиха, че буржоазният революционен етап от "неизбежното" развитие към социализма може да бъде прескочен в Русия, ако революцията се разпростре в Европа, където промишленият пролетариат е узрял за въстание.
- Корените на "Третия път"
Именно Ленин и неговите болшевики проведоха революцията от 1917 година и прогониха Керенски и неговите меншевишки съюзници в изгнание. Оттам те отправяха нападки срещу бившите си партньори в руското временно правителство и после се вляха в антисталинистката "демократична социалистическа" среда. Тази подробност е известна единствено на историците и на идеолозите на марксизма.
Най-ироничното в случая е, че краят на студената война в последна сметка се оказа тяхната победа. В първата година на новото хилядолетие социалдемократическите партии на "третия път" са на власт във всички големи западни страни.
Настъпи царството на Втория интернационал. Студената война не бе черно-бяла битка между две взаимноотричащи се системи - капитализма и комунизма, а битка с трима участника, при която капитализмът се противопостави едновременно на комунизма и на един трети път, социалдемократическия.
Изглежда, че нашите добри стари приятели, меншевиките, най-сетне се наложиха.
- Предстоящата контрареволюция
Енергията и обликът на едно движение в голяма степен се дължат на неговите противници. Така, както едно време склонните към изолационизъм прогресивни републиканци от Средния запад, разочарованите либерали и консервативните бизнесмени се обединиха в комитета "Америка над всичко", противопоставящ се на военните планове на "оня човек в Белия дом", днес противниците на новия световен ред на глобализма от двата края на политическия спектър все повече се сближават в борбата срещу машинациите на днешните меншевики по всякакви въпроси. Но най-вече по въпроса за войната и интервенциите.
Именно това е проблемът, който винаги е бил катализатор на различните промени на полярността, споменати по-горе, сеизмичният фактор, преобразувал политическия ландшафт. Именно той е централната ос, около която ще се оформи ново съпротивително движение, един нов радикализъм.
Косово: войната, която не свършва
Уважаеми читатели! Косово не е далеч от българските граници, а там се развиват събития, които не са безразлични от гледна точка на националната ни сигурност. За жалост, прогнозите, които "Нова Зора" направи още със започването на натовските удари срещу Югославия, се сбъднаха. Под каквито и благородни мотиви да се осъществяват военните намеси във вътрешните работи на суверенни страни, те не решават, а още повече усложняват проблемите. Още повече, когато тези благородни мотиви служат за прикритие на реваншистките и хегемонистични амбиции на т.нар. велики сили.
Днес, на фона на явния провал на натовската операция в Косово, виновниците за трагедията и на сърби, и на албанци търсят изкупителна жертва - за оправдание на престъпната си интервенция, последиците от която не само можеха да се предвидят, но и да се избегнат.
В края на миналата година немалко наблюдатели предвидиха и ескалацията на напрежението в Косово, дала повод да се заговори за предстояща нова Балканска война. На 18.12.1999 г. по Интернет бе пуснато предупреждение (вероятно от френски източник), отправено в края на третата седмица от бомбардировките на НАТО в Югославия. То може да бъде намерено на адрес: http://www.threetowers.com/yougoslavia/edito/180499.html и има стряскащото заглавие: "Косово: Войната едва започва".
На 22.12.1999 г. във в."Интернешънъл Хералд трибюн" бе публикувана статия под заглавие: "Западната политика спрямо Сърбия бе предубедена". Автор ът - Малкълм Фрейзър, бивш премиер на Австралия, понастоящем председател на хуманитарната операция "Care Australia", който през 1999 г. е посетил Балканите пет пъти.
Редакцията на "Нова Зора" предоставя на вашето внимание двата материала, които хвърлят допълнително светлина върху Косовската драма.
- Косово: Войната едва започва
Бомбардировките никога не са превивали някоя страна. Нито Германия, нито Япония, нито Виетнам, нито Ирак, нито Северна Корея бяха победени без сухопътна интервенция. Според стратезите на НАТО обаче "прецизните" бомбардировки на авиацията и ракетите имали за цел да защитят албанците от Косово и да настроят сръбското население срещу Милошевич. Но след три седмици въздушни удари констатираме, че нито една от тези цели не бе постигната. Противници, както и привърженици на диктатора в Белград, в момента действат заедно зад своя президент против агресора.
А албанците от Косово, за които се твърдеше, че ще бъдат защитени, са изхвърлени със стотици хиляди по пътищата на изгнанието, при често ужасяващи условия.
Или "стратезите" на НАТО са некадърници и отявлени глупаци, или те са провокирали военните действия с ясното съзнание за ситуацията. В този случай мястото им е пред международен трибунал, където да бъдат съдени и да отговарят за своите дела.
Следва веднага да напомним, че според американската конституция Клинтън нямаше право да обявява война (ако не е в опасност сигурността на САЩ), пренебрегвайки Конгреса, чието мнение той дори не сметна за необходимо да потърси. Той подмина и одобрението на ООН, преди да започне бомбардировките, знаейки много добре, че международната организация ще откаже да му даде зелена светлина.
Не съм далеч от това да бъда нещото, което наричат "пацифист" и да заимствам един лозунг, който вървеше по време на войната във Виетнам - "Аз съм мирен, но не съм наивен!"
Всъщност няма никаква връзка между войните от Виетнам или Персийския залив, при които имахме работа със страни, окупирали друга такава. В сегашния случай става въпрос за една нетърпима и глупава намеса във вътрешните работи на Югославия, която трябваше да се противопостави с оръжия на опита за сепаратизъм в Косово.
Дълги години съм защитавал дейността на НАТО, когато Европа бе заплашена от комунистическата опасност; защитавах САЩ и когато се сражаваха във Виетнам, за да подкрепят правителството в Сайгон срещу агресия от Севера. Днес обаче аз осъждам същите тези Съединени щати и техния президент Бил Клинтън. Защото скритата цел на тази война не е да се притече на помощ на албанците от Косово: албанците, на които грубо казано "няма за какво да се подмазваме".
Истинската цел на войната (на НАТО в Косово - б.пр.) е да се посее смут в Европа с едничкото намерение да се отслаби нашият Стар Континент. Неговата нарастваща мощ започва сериозно да буди тревога в САЩ, защото би сложила край на тяхната хегемония.
Бомбардировките, които уж трябваше да продължат само няколко дни, колкото да падне правителството в Белград, продължават трета седмица. Отговорните от НАТО допускат днес дори, че тази война има опасност да трае още дълги месеци. Следователно, това е провал за Алианса, който се вижда принуден да усилва по един впечатляващ начин своята военна машина.
След като непохватно разрушиха мостовете с президента Милошевич, като отхвърлиха предложението му за прекратяване на огъня, членовете на Алианса се оказват длъжни занапред да спечелят тази война на всяка цена.
Цена, която има опасност да бъде висока: както с оглед на човешки жертви, така и с оглед на разрушенията, които тя ще причини и с оглед на последиците й за бъдещето на Европа. Не трябва всъщност да се забравя, че Русия, традиционен съюзник на Сърбия, никога няма да участва в сухопътна акция срещу тази страна. И че напротив, има опасност да се притече на помощ на силите на Белград: това просто-напросто би било началото на Третата световна война.
Този драматичен процес би могъл да се избегне, ако не беше истинската ненавист, която показва Бил Клинтън към Сърбия, и недостатъчния реализъм от страна на Слободан Милошевич. Днес, за съжаление, е твърде късно да се върнем назад.
Американците, които сатанизираха Слободан Милошевич и неговата страна, стоварвайки им всичките злини по земята, вече не могат да се върнат назад от страх да не изгубят престижа си. САЩ, които претендират да са първата демокрация на света и които твърдят, че поставят демокрацията и правата на човека на първо място в своите тревоги, хладнокръвно и за първи път след Втората световна война нападнаха една суверенна страна, без никакво обявяване на война.
Те рискуват да си хапят пръстите за това. Защото за съжаление много "boys" (момчета) ще изгубят живота си на европейска земя. За една кауза, която не е нито тяхната, нито нашата.
- Западната политика спрямо Сърбия бе предубедена
Малкълм ФРЕЙЗЪР
("Интернешънъл Хералд Трибюн", 22.12.1999)
Военната операция на НАТО против Югославия през тази година (1999 г.) бе замислена, като хуманитарна война. Британският премиер Тони Блеър каза, че тя щяла да представлява образец за натовските акции през следващото столетие.
Такава война предполагаемо би трябвало да доведе дотам, че хуманитарният проблем да стане много по-малко сериозен, отколкото е бил преди конфликта. На този изпит натовските акции срещу Югославия се провалиха.
При започването на войната извън Косово имаше 80 000 бежанци, а в края на войната - над един милион. Твърдението на НАТО, че атакувала само военни цели, изобщо не бе точно, дори през първите дни на бомбената кампания. Аз обходих сръбски фабрики, които бяха напълно разрушени, макар производството им да бе само за граждански цел. Натовските акции бяха насочени не само срещу сръбската армия, но и срещу народа на Сърбия. Не бяха пропуснати домове, болници и дори бежански центрове.
Грешките на Запада срещу Югославия не бяха само военни: дипломацията се провеждаше без всякакъв финес. Хора, които не разбираха Балканите, съставиха план и призоваха в Рамбуйе (Франция) Армията за освобождение на Косово (АОК) и югославското правителство.
Нямаше преговори. Тази дипломатическа инициатива, изглежда, бе предназначена да осигури едно оправдание за войната.
В края на сраженията НАТО направи три значителни отстъпки, които не фигурираха в дневния ред в Рамбуйе. Те могат да се разглеждат само като отслабване на натовската позиция:
Условията от Рамбуйе не биха могли да се приемат от който и да е сръбски лидер или от който и да е президент на Югославия. При по-умела дипломация войната можеше да се избегне. Откакто тя завърши, АОК и албанската организирана престъпност изглежда доминират в Косово.
На 11 януари (1999г.) доклад от "Хюмън райтс уоч" в Ню Йорк показа, че след пристигането на натовските войски в средата на юни над 16 400 сърби са напуснали Косово, а омиротворителите съобщиха за близо 200 убийства. По-късно Международната кризисна група съобщи, че убийствата в Косово стигат до 30 на седмица, като повечето убити са сърби. При този темп от Коледа са избити около 800 души.
При цялата си мощ и авторитет НАТО очевидно не може да защити малцинствата в Косово. Натовското осъждане на Сърбия ще се обърне ли сега срещу самото него(НАТО)?
Какъв извод можем да направим ние? Може ли изобщо да се води война с хуманитарни цели?
Войната представлява провал на дипломацията и разума: тя насърчава най-долните инстинкти на човешката раса, а първата й жертва става истината.
Стара новина е, че натовската война бе в нарушение на собствения устав на НАТО. Тя не беше санкционирана от Обединените нации. Ето защо от гледна точка на международните стандарти тя бе незаконна. Санкционира ли се незаконността, когато се върши от най-силния?
Имаше алтернативи - дипломация, подкрепа на усилията на ОССЕ да наблюдава събитията в Косово, проява на благоразумеие, противопоставено на безумния конфликт.
Дори след войната Западът не може да схване някои уроци. Санкциите вредят на най-бедния от бедните. Поради сегашната студена зима в Централна Европа вероятно много стари и млади хора ще умрат заради недостиг на топливо за поддържане на живота.
При цялата тази трагедия Сърбия и сърбите бяха демонизирани по целия свят. На Балканите няма светци, но историята и огорченията са твърде стари и дълбоко вкоренени, за да се поддават на бързи западни решения. От всички натовски членки Британия, с нейния опит в Ирландия, би трябвало да знае това.
Навсякъде по света сърбите бяха заобиколени с враждебност в страните, които са ги приели; защото според западната терминология те бяха набедени като отговорни за всичките злини на Балканите.
В тази обстановка е важно Югославия да направи каквото може, за да прокара едно по-широко и по-малко враждебно възприятие на нейните действия.
През септември (1999г.) двама задържани австралийски хуманитарни работници на "Care Australia" бяха освободени от югославските власти, след военен съд за предаване на информация на "Care Australia" и на неназовани страни-членки на НАТО; макар че съдът призна, че тази информация бе валидна за целите на хуманитарната дейност на "Care Australia".
Президентът Слободан Милошевич упражни акт на милосърдие и ги върна на семействата им. Сръбският им колега Бранко Йелен още не е освободен; въпреки че обвиненията срещу него бяха по-малко сериозни от тези срещу поне единия от австралийците.
От гледна точка на международните дела това е дреболия, но за г-н Йелен, за съпругата му Надя и за двете им деца то е всичко. Освобождаването му би се разглеждало като акт на великодушие и състрадание. То би помогнало да се изтъкне фактът, че сама по себе си демонизацията на сърбите е била несправедлива. Освобождаването на г-н Йелен би придало по-голяма достоверност на онези, които вярват, че западната политика спрямо Югославия е била небалансирана и неразумна (глупава). То би помогнало също така да се опровергаят другите, които така жадно рекламират натовската политика.
Миналото днес... На 13 април в Радомир на гарата пристигат 15 американски танка, предназначени за "миротворческата мисия" в Косово. По случая българската полиция блокира подстъпите към гарата, пропуска към хотел "Радомир" граждани само срещу паспорт, самият хотел е охраняван от автоматчици.
Види се властите у нас още не са повярвали в адаптирането на българина към евроатлантическите ценности, та охраняват тези ценности от него самия. Но за какво да се чудим, като от години американското посолство е окупирало самото начало на улица "Съборна" (бивш бул.Стамболийски) в самия център на столицата... Българската земя неведнъж е тъпкана от чужди, изтърпяла е всичко - ще изтърпи и този път. Българите също ще изтърпят, не само чуждия крак, но и своите продажни политици. Които без да го попитат, присъединиха го към НАТО, набутаха го в една разбойническа интервенция, готвят го за пушечно месо, каквото впрочем, той никога не е бил.
Гражданите на Радомир, почувствували дъха на позабравения Варшавски договор, се оплакаха в медиите, че пренатоварването на 15-те танка създавало проблеми... Ами ако бяха 50? Ами ако с тях имаше 200-300 американски войници? Какви ли щяха да са проблемите?
Съвсем наскоро шайка разпасали се британски омиротворители в Скопие бяха "омиротворени" от македонски граждани, в една кръчма, а после - прибрани и от самата полиция. Може би за да ги опази от гнева на любителите на евроатлантическите ценности в Македония?
Поведението на американците в Югоизточна Европа пък показва, че там, отвъд океана, ни имат за едно нищо. Както и да е, не им е за пръв път и вероятно скъпо ще си платят. Но защо нашата полиция се държи дотам слугински, че тормози гражданите за едното нищо.
Като че ли в Радомир е събрана половината сръбска армия и всеки момент от някой сокак ще обстреля американските танкове... Или пък от Белград към Радомир са полетели рояци диверсанти, за да направят на кайма и танкове, и гара, ако ли не цял Радомир... Излиза, че миналото не е забравено, дори не си е отишло. Напротив, то едва сега идва, макар вече не от изток, а от Латинска Америка. Където Чичо Сам се е провъзгласил за бог, а наоколо шепа местни помияри го обслужват.
Конформизмът и сервилността наистина нямат граници, но едва ли са донесли полза на слугите, освен трохи от трапезата на господаря.
Излиза, че за едното слугинство живеем, докато другите живеят за едната чест. Ама ще кажете, времето оценява кой е прав и кой крив.
И друг път е оценявало - ето защо сме на това дередже!
Пазарлъци с баклава и шербет
Голяма шетня шета напоследък ДПС. Този път петоколонниците на Анкара твърдо са решили да ударят кьоравото в предстоящите избори и да смъкнат кожата на мечката. Разбирай, България.
Доган проведе срещи с ръководствата на СДС и БСП. Прие да отиде на сгледа с Евролевицата. И отиде. Уж Движението хвърляло мостове. Може. Но и не забравя да ги минира.
Тактиката на Доган е прозрачна. Той е толкова нагъл, виждайки безпомощността на евентуалните си ортаци, че дори не крие намеренията си. В последния момент ще се присламчи към победителя, доволно огрухан и осакатен в изборната баталия, за да направи самостоятелно правителство, но ще иска майка си и баща си срещу толкова необходимата подкрепа. Част от картите са вече сложени на масата - ДПС отсега е дало заявка за вицепрезидент и за един поне вицепремиер.
Разбира се, че и министерствата ще се изпонапълнят с Доганови креатури.
Но това е само видимата част на айсберга.
Заветната цел е друга - да се подмени характерът, статутът на българската държава и тя от еднонационална такава, каквато е и по конституция, да се превърне в мултиетническо образувание. Доган въобще не скри това си намерение и публично го огласи на последната конференция на ДПС.
Под мултиетническа държава Доган разбира дуалистична държава. Защото никой друг етнос не може да има и няма претенциите на турския етнос.
Как реагираха различните политически сили на това явно предизвикателство, погазващо законите и конституцията на страната?
Никак!
СДС се измъкна с плоската фраза, че въпросът не бил актуален и оглушително млъкна.
БСП пък въобще не си отвори устата. Понятно защо - за да се върне във властта партията уж на работниците и селяните (виж ми окото!), е готова не само с Доган да се прегърне, но и с малките зелени човечета, за които се вярва, че са извънземни. Ще рече - временният, конюнктурен интерес се поставя по-високо от трайните и стратегически интереси на България.
Колкото пък до Евролевицата, конгломерат от напористи ренегати, то Томов отколе мечта мечтае да влезе на бял кон в Министерския съвет. И затова му се мержелеят разни социал-либерални формации. И няма никакво значение дали те ще бъдат малко вляво или малко вдясно от митичния политически център, какъвто до този момент въобще не съществува.
Лукавият Доган, който, разбира се, е наясно с патологичните амбиции на лястовичаря Томов, умело го кътка и залъгва с полуобещания за съвместно управление. Балъците ги ловят с кюспе.
И Томов на глас издума най-съкровеното свое желание: "Консенсусен коалиционен кабинет ще управлява България след изборите. " Оглавяван от негова милост, разбира се. Но за да стане това и да не излезе, че гладна кокошка, просо сънува, Евролевицата трябва да прехвръкне като птиче лястовиче проклетите четири процента, което няма да е никак лесно, ако въобще е възможно. И Томов се ослушва за ракетоносител.
И докато Томов и други мераклии се оливат във властови видения, Доган вече е стартирал дипломацията на баклавата и шербета. Всекиму обещава баклавата и шербета на властта, но дава да се разбере, че този път той ще разпределя благината, и то срещу определен келепир.
И най-противното в този мерзък пазарлък е това, че всички си дават сметка, че трябва да се надпреварват за благоволението на Доган. Независимо от цената. Това определено говори, че т.нар. политическа класа освен че е лишена от морал, но е още и лишена от здрав разум и елементарно чувство за патриотизъм.
Да отиваш на съюз с ДПС, означава не нещо друго, а умишлено да предаваш националните интереси и да работиш за съсипването на България.
И това т.нар. политически сили не може да не го разбират. Разбират го, но елементарният егоизъм и цинизмът на благоутробието са по-силни от дълга пред Отечеството.
Колко пъти в "Нова Зора" обяснявахме, че една етническа партия, каквато е ДПС, не може да има и няма никакви други интереси освен етнически.
Никой не поиска да ни чуе!
Политическата глухота и на управляващи, и на опозиция в крайна сметка идва да докаже, че т.нар. политическа класа не е на висотите на своите исторически отговорности и че доброволно е приела функциите на туземна колониална администрация, загрижена само и единствено за своя бит и битие.
Но ще дойде ден, ако нещата все така продължават, когато и на майкопродавците ще им се вгорчи баклавата и шербетът. Защото това те стига, когато приемеш да плюскаш на чужда софра.
Пък те и изритват от нея!
С всичките свои заигравания с Доган и ДПС нашият политически елит вече окончателно доказа, че е с абсолютно изчерпан кредит на доверие и трябва просто да си ходи.
Но кой да го смени?
Ето това е въпросът!
Произнеси името ми... На Голяма задушница се събрахме неколцина познати и приятели-земляци от нашия прибалкански Великотърновски край. Покрив ни даде домът на един от нас. Времето бе лошо и грипаво, черквата претъпкана. В този дом запалихме предварително купените свещи, за да упоменем нашите скъпи покойници - бащи и майки, по-близки или по-далечни деди и сродници.
Запалихме и една свещ за майстор Никола Фичев от Дряново. Нашият край е пълен с черкви и манастири, сътворени от ръката и ума на майстора. В тези черкви и манастири по Голяма задушница горят запалени свещи и биват поменувани имената, които сме наследили и носим като продължение. "Произнеси името ми и ще ме върнеш към живот... " - тия слова са продълбани върху мраморна плоча, под която добротворец е погребан в двора на манастира "Свети Петър и Павел" над моя роден град Лясковец.
Произнесохме и ние името на майстора, когато палехме свещ за него. Помълчахме в размисъл и преклонение. Една по една другите свещи гаснеха. Свещта, наречена за Никола Фичев, продължаваше да гори, сякаш никога нямаше да догори. Имах чувството, че колкото повече споменавахме гласно или на ум името му, той се обаждаше и ни канеше на света литургия в Плаковския манастир и в манастира "Преображение Господне" край село Самоводене, и в черквата "Света Троица" в град Свищов с ония нейни въртящи се колони, които приличат на свещи, горящи и недогарящи с пламъка на неговия Божи талант, в него той, самоукият се е разтворил и увековечил целият. По мостовете си край Бяла, и в Дряново, и другаде той се връща по време на задушници, рождества, възкресения - и винаги.
Връща се, макар че не остави приживе никаква фотография, защото не е обичал да се фотографира. Предпочитал е да остави образа си в това, което е сътворил. Има го само фотографиран върху смъртния му одър - нека всеки от нас да си го представя такъв, какъвто е останал в творенията си. А предимството на такъв образ е, че той непрекъснато и постоянно се гради и изгражда. Пред творенията му не само всесилният Митхад паша, българомразец и просветен управник в империята на султаните, се е чувствал недорасъл. Но и прочутият, велик френски архитект Льо Кюрбюзие, чийто творения съм имал възможност да видя в Марсилия, е стоял възхитен и си е скицирал в попътния бележник на минаване през нашите забравени от Бога земи. Дали пък нещо не е заимствал от тези си скици?... Свещта гореше и не догаряше, дори когато най-сетне догоря. Остана да свети образът му такъв, какъвто всеки от нас си го беше повикал в своите представи - за да излезе от черквите, където сме били кръщавани и сме приемали светото причастие на православието. Да удари камбаната на отсрещната черква. Да се завъртят отново колоните на свищовската "Света Троица" - като големи недогарящи свещи.
Това, че тази година се навършват две столетия от рождението на баш майстора Никола Фичев, е само стъпка по неговите мостове. И нови черти към образа му.
Сини херувими в бяла премяна
"СДС/.../ върви към тотална загуба и поведението му е на хора, които съзнават, че са на път да загубят и затова трябва да вземат колкото се може повече"/.../"Мен не могат да ме накарат да мълча, защото моята политическа кариера не зависи нито от Костов, нито от хората, които бяха назначени на конференцията (последният висш партиен форум на СДС-б.а.). Казвам назначени, а не избрани"/.../ "Само едно нещо бих му казал (на Костовия министър на вътрешните работи Емануил Йорданов - б.а.). Има една поговорка: "Когато атовете се ритат, магаретата трябва да стоят настрана"/.../ "Организацията (СДС-б.а.) е доста мръсна. СДС има нужда от прочистване като онова от 1994 г., но не с хората, които тогава бяха запазени. Ако искат, да го направят, ако не, те и сега са готови да изгубят изборите"/.../ "Кабинетът повече няма външно доверие"/.../ "Премиерът не може да се дистанцира от тези грешки, които сам формулира на конференцията. При това положение няма политик в света, който би останал на мястото си".
Тези неща ги казва Богомил Бонев, бивш министър на Иван Костов (в. "Сега", 19 април 2000 г.).
Повечето от тях са верни. Не се произнасяме единствено относно делението на синята политическа фауна на атове и магарета. По този въпрос гледните точки ще да са поне толкова, колкото и атовете и магаретата, събрани заедно.
ПОВТАРЯМЕ: Горните неща са верни. И тъжни. Същевременно, нелишени от хумор, когато излизат от устата на Богомил Бонев. Чак сега ли ги е разбрал тези неща, дето ги пише в едва ли не всеки брой на "Нова Зора"? Че СДС е мръсничко? Че в него няма демокрация? Че краде? Не чак сега, а малко по-рано, и любезно пояснява: "Аз се надявах, че във властта текат пречистващи процеси. Когато обаче видях как протече конференцията на СДС, се разделих с всички илюзии. А защо не преди един месец, а точно сега, това е въпрос на случайност".
Излиза, че някогашният най-млад член на старата Партия, приет в железните й редици с нарочно решение на Секретариата на нейния Централен комитет, с течение на годините е станал не бивш член на Костовия кабинет на средна възраст, а просто наивник на средна възраст. Нещо си противоречи членът. Хем обявява открито новия си поход към, както се изразяваше Ж.М. Ж., "голямата политика" ("Заявката за политическа кариера, разбира се, не е нещо срамно") и подкрепя тази заявка с напомняне за предполагаемите си професионални успехи ("да си спомнят какво беше състоянието с криминалната статистика, с престъпността преди три години"), хем изповядва престорено простодушие, в което никой няма да повярва.
Още от първия ден на синьото управление стана ясно, че то е олимпиада по рушвети, комисиони и явни кражби, в която участниците, до един със сини фанелки, се състезаваха в доразграбването на това, което беше оцеляло след опоскването на държавата от предишните перестроечни олимпийци.
Къде беше тогава Бонев? На трибуната ли, или на някоя от пистите все пак? Олимпийците грабят цели отрасли - Бонев пуска комари! Олимпийците гонят световни рекорди по национална разруха и национално предателство - Бонецът гони Ганеца и след догонването позира пред камерите!
Късничко е да разиграва днес нов олимпийски етюд, в който олимпиецът от ресторант "Олимп" е гръмовержецът Зевс, а самият той, Бонев, е Прометей, хукнал да ощастливява електоралните човешки единици с просветляващия огън на истинската демокрация.
Боневите филипики срещу Костов щяха да изненадат публиката единствено ако не бяха предшествани от все по-засилващи се пропагандни изстрели срещу Костов и дружината му.
Първо стреля низвергнатото момче от добро казионно оранжево потекло Генчо Бакърджиев, обидено, че не го оцениха като масовик с перспектива. Наситените му с принципност мърморения обаче не уплашиха Костов. Правилно реши "гръмовержецът", че ако то вложи в събарянето на личния му режим толкова сръчност, колкото в разрушаването на мавзолея, властта ще издържи поне още два-три яки труса, преди да се срине.
Изстрелът обаче бе последван от залп - касетъчният патолог и синдикалист д-р Тренчев, подобно алчен старец, отново изпълзя на политически припек. Първо се закани, че ще образува политическа партия на "унизените и оскърбените", после, донякъде по силата на навик с десетгодишна давност, размаха електронен компромат. Вярно, научно-техническият прогрес си каза своето - този път освен касета имаше и компактдиск - но номерът бе старият, като приложения към Пешо Танкиста.
А сега и Богомил Бонев.
Където има леш, има и лешояди! Където лешът е политически, и лешоядите са политически! Нищо, че се правят на херувими в бяла премяна! Или по-точно, на архангели с огнени мечове. Пак са си лешояди.
Важен симптом: по доскоро правителствените държавни и частни телевизионни канали конфликтът между драгалевския Зевс и хулителите му започна да се отразява с все по-неутрален тон. Нюхът на тези медии, както знаем, е завиден.
Иван Костов няма основания да се учудва. Или да се оплаква. Не може да не знае, че колониални администратори от туземен произход като него след употреба и изхабяване биват изваждани от политическо обращение. Не може да не знае, че атаката срещу личността му няма как да е била предприета без благословията на някои чужди посолства.
Това, което може би ще го натъжи, е, че главоломно бързо нарастват шансовете да излезе от политическата сцена не като рухнал великан, а по-скоро като издухан от въздушно течение политически син балон, като нещо може би малко по-значимо по обществената си мащабност от висшиста Добрин Митев, сиреч дребно.
Не бива обаче да упреква никого, защото той сам олекна.
Съзнателно.
Това, което всички знаят... и мълчат
От началото на "димукрацията" е нас шетат турски емисари от всякъкъв ранг. Като се почне от най-дребни служители на ислямския култ, и се свърши с депутати в Меджлиса. За какво идват?! Главно да напомнят на нашите турски съотечественици, че те са нещо различно, ама много различно, от самите нас и трябва да се борят за "правата" си!
Да си спомним как преди няколко години бяха изгонени преподаватели по ислям, които агитирали да бъде разрушена държавата ни... Добре поне, че това се осмелиха да направят!
Сега турската партия, водена от Гюнер Тахир (НДПС), протестира срещу "действията" на генералния консул на Турция у нас Бейза Юнтуна и консулът в Бургас Мехмед Коза. Иска се дори отзоваването им с претекст, че признават и агитират в само в полза на ДПС.
Госпожа Бейза Юнтуна посетила община Самуил и там казала, че мюсюлманите са защитавани само от ДПС. Господин Мехмед Коза посещавал общини с турско население, за да агитира по време на местните избори за ДПС. "Непризнатата" партия на Гюнер Тахир обаче не съобразява, че просто издънва турската политика в България. Агитация на официален представител на чужда държава за избори е намеса във вътрешните работи на страната, която не би позволила никоя суверенна държава. У нас това се смята за евроатлантическа ценност!.. Интересно какво е правила госпожата генерален консул в Самуил?! Главната функция на един високопоставен дипломат е да защитава правата на своите граждани в чуждата страна. Откога българските турци са турски граждани и кои от техните права по международните клаузи са нарушени? Нейното изказване, че само ДПС защитава мюсюлманите в България, означава, че според Република Турция тези мюсюлмани са нападнати от някого. Или така им се внушава.
Ето я турската добронамереност към българската държава. Добронамереност, с която турските дипломати са превърнати в емисари на една агресивна политика. Пътуванията из страната, за да се настройват българските турци срещу българите, тяхното общество, тяхната държава имат една и съща цел. Превръщането на българските турци в пета колона на турската държава в България, подготовката им за бъдещото възстановяване на османската империя, като че ли не се дори прикрива.
Наскоро коментираните "идеи" на Ахмед Доган, че България ще бъде мултинационална държава, се реализират с всеобща политика отвън и отвътре... Мултинационалната държава е преддверието на изчезването на българския държавнотворчески модел от историята, а заедно с него и на създалата го нация. Безпардонното шетане на "дипломатите" е едно най-красноречиво доказателство! Още по-красноречиво доказателство е това, че властите "не забелязват" какво става.
Феноменът "Село Мечка"
Вървя си един ден по централната софийска улица "Раковски" и ме спира циганин на около 30 години: "Бате, дай една цигара".
Вадя пакета и го протягам, а онзи отсреща с пренебрежение ме изглежда и вика: "А, не, благодаря, но аз "Хасково" не пуша, защото са канцерогенни и много тровят".
Звучи като виц, но е самата истина.
Е, горе-долу това е ситуацията и с прословутия бунт на българите от плевенското село Мечка срещу местните цигани - разминаване в полза на циганите в стандартите, като цялата сметка се плаща от българите. Селото е от около 900 души, като 300 от тях са цигани.
В началото на 60-те години били прогонени от Гърция с войска и самолети и намерили убежище в България, разпръсвайки се по цялата й територия. Мечкенските цигани пристигнали в селото през 1964 година, натоварени на една каруца. За 40 години успели да станат една трета от населението. А българите вече така пропищели от мародерствата им, че накрая се стигна и до открит бунт.
Младият кмет на селото Кирил Кирилов си е водил статистика за циганските кражби от началото на тази година. Само за три месеца от селските дворове и къщи са били опоскани над 300 птици - кокошки, патици, гъски, пуйки; няколкостотин буркана със зимнина; 300 килограма мед от една само къща на местен пчелар; няколко десетки обработващи инструменти - дрелки, ракети; тонове зимен фураж; неизброимо число домашна покъщнина, включително лъжици, вилици, чинии, дрехи; трудно определимо количество източен бензин, но над 30 души са се оплакали... Ако властта обаче не се съобрази с отчаяния призив на селяните от Мечка, те или ще трябва да прибегнат до незаконна саморазправа, или сами да се изселят. Което пък ще даде невероятен стимул на циганите за изостряне на криминалното им поведение.
***
Всъщност възможностите са две - българизиране на циганите или циганизиране на българите.
Както върви, май втората е по-вероятна. И това ще са новите страсти великденски.
Но не по Тончо Жечев. За съжаление.
Хаос и "мутри" ВЪВ ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ
Че във висшето ни образование цари хаос, не е новина. Друго и не може да бъде при общото състояние на държавата. Лошото е, че правителството, както и във всичко останало, не удря по болната глава, а по здравата.
Сега МОН реши да намали прима във ВУЗ с около 20 на сто. Мотиви - студентите са много и България няма нужда от безработни висшисти.
По принцип е вярно. Оставяме настрана въпроса защо се стигна до това положение в нашата страна да има безработни лекари и инженери. Но фактът си е факт - голяма част от новозавършилите специалисти се регистрират на трудовата борса. Или продават турски хавлии по сергиите... Добре, но в същото време частните университети продължават да бълват тълпи от юристи, икономисти и плюс куп какви ли не новоизмислени специалности. "Специалисти", често пъти преминали като разлепени афиши през въпросните вузове, с определено по-слаби знания от тези на колегите си от държавните университети, да не говорим за обща култура и гражданско съзнание. И не че преподавателите в тях са слаби - просто каква академична атмосфера може да има в школо, чиито възпитаници са или "мутри" и "мутреси", идващи на лекции с джипове и БМВ, или пък работят, за да си платят непосилните такси? Защото, както е казал по въпроса Ърнест Хемингуей, в университета не е толкова важно какво ще научиш - важното е с какви хора ще общуваш.
Тях обаче никой не ги съкращава - въпросните висши училища са частни! И те също се явяват с дипломите си на пазара на труда, конкурирайки, благодарение и на финансовите си възможности и връзки, далеч по-добрите кадри на старите държавни университети.
Дали пък и това не е част от занятието по ликвидацията на българската нация и държавност - да се профанира самата идея за висше образованието? Във всеки случай по-добре ще бъде МОН да тури ред в частното висше образование. Като на първо време да следи и там за броя на постъпващите студенти.
IN MEMORIAM
Напусна ни един достоен българин - писателят Слав Г.Караславов. Изпратиха го много малко писатели. Другите, с акта на своето позорно отсъствие, препотвърдиха печалната констатация, че никога не са били нито същински писатели, нито хора на духа. Впрочее, с тях Слав и приживе нямаше нищо общо.
Той никога и пред никого не се преклони. Той се бе сраснал с бронята на своето достойнство и достолепие. Бе верен на своите убеждения и принципи до степен на суровост. И през ум не му мина да направи концесия с идеалите си и остана трагично самотен всред позора на издребнелия живот. С патрицианско презрение и нестаима погнуса лицезрееше моралното крушение на характери и съдби.
Погромяването на България го измъчваше като незаслужено природно бедствие, ако и да си даваше сметка за тъмните сили, подгряващи адския котел на разсипията. Пред очите му се рушеше цял един свят, съграждан и с неговите усилия, рушеше се нравствената вселена на българите и той, един природен българин, страдаше мълчаливо, стоически и дълбоко.
Но не впадаше в униние, нито пък позволяваше да го обсеби тъмно отчаяние. Може би с някаква мистична и полунаивна вяра Слав вярваше в гения на България. Това го украсяваше по един особен начин.
Слав бе перфектен писател. Той бе един от ония немногобройни труженици на перото, които се отнасяха с максимална отговорност към словото.
Неговият български език бе безупречен, въздействен и носеше патината и енергията на една дълга и благотворна школовка.
Най-сетне Слав бе родолюбец и патриот. И в този смисъл може да се каже, че той бе постигнал онова сакрално единство съдбата на Отечеството да осмисля и като своя съдба.
За това говори и неговият забележителен роман-епопея "И мъжки да защитават земята си..."
Този роман е възпев на младото българско офицерство, на солдатина "чудесен", на ратоборния български дух, направил възможно да се случи чудото-победа през Сръбско-българската война от 1885 г. Не, това не е просто роман-хроника, а апотеоз на млада и възкръснала България, на нейния порив към себеизява и достолепно утвърждаване като първа сила на Балканите.
Въпреки враждебните вихри, въпреки козните на т.нар. велики сили.
Да, един народ всичко може да надмогне и всичко може да преодолее, ако е осенен от светостта на националния идеал.
Това е внушението на романа. Това бе и веруюто на писателя.
Подобни романи могат да бъдат написани само по зова на сърцето, когато писателят знае, че не просто пише, а изпълнява и обреда на синовен дълг.
Тъкмо това е и направил Слав Г.Караславов със своя роман.
И в нашето тъжно и скръбно време, време на гешефти, мерзости и подлости, когато се правят опити да се рушат устоите на една хилядолетна държава, творчеството на такива писатели като Слав е упование и надежда, че в крайна сметка злото не е всесилно и непобедимо.
И мъртвите стават съюзници на живите!
Макар и отшествал, Слав е с нас. До нашите рамена и души.
И смърт наистина няма!
"Балкански синдром" 1999
Внимание, читатели, не става дума за някоя особеност на обитателите на Югоизточна Европа, с каквито те обикновено се отличават куриозно от своите европейски събратя.
Още от самото начало на войната в Косово "Нова Зора" започна да ви информира за чудовищните замърсявания на околната среда от бомбардировките. Нашият сътрудник и член на редакционния съвет Румен Воденичаров от страниците на вестника не един път се обръща към институции и личности с предупреждения за опасностите, които крие замърсяването от модерните военни технологии.
Няколко пъти, той писа и за пораженията от обеднения уран, използван в бронебойните глави на снаряди, бомби и ракети. Сега като че ли дойде дойде видов ден - според английския вестник 10 500 "омиротворители" от британската армия са подложени на тези поражения, които носят реална опасност от ракови заболявания, отслабване на имунната система, нервни болести.
Някои от тях подготвят съдебни искове срещу собственото си министерство на отбраната, също както американците, участвали във Войната в Залива, чиито дела се точат и досега.
При съвременните политически и морални обстоятелства на Запад британските и американските момчета едва ли имат шанс.
Олигархията, която ги изпрати да убиват за нейните интереси, няма да позволи движение по тези дела и това е в нейна власт. Някой да е осъдил онези, които хвърлиха атомните бомби над Хирошима и Нагазаки, за да унищожат варварски стотици хиляди хора?
Завършиха ли делата на американските ветерани за пораженията на химическите оръжия върху тяхното здраве по време на войната във Виетнам?
Парите на алчната класа на богатите не различават свои и чужди, за тях дали си роден в Минесота, Шотландия или Шумадия - няма значение.
Олигарсите трябва да бъдат спряени, докато не са започнали да избиват без ред... Ей така, просто да се отърват от твърде многобройните човеци, свои и чужди, повече от чуждите, каквито сме и ние, "балканците".
На фона на статията в "Сънди Таймс" е много красноречиво обвинението на Иван Костов към учените от БАН за това, че мълчали, когато имало упреци срещу правителството заради замърсяването на българските територии от военните действия на НАТО в Косово. Те трябвало да защитават своите безотговорни управници с отрицанието на това замърсяване!
Ето къде е истинският "балкански синдром" у нашите политици.
"Патриотизмът" на Доган
На фона на общия ажиотаж около лавинообразно развиващата се правителствена криза някак незабелязани останаха странните изявления на Ахмед Доган, към които побърза да се присъедини и Александър Томов - че България има нужда от 65-хилядна армия, за да може поне отчасти да гарантира националния си суверенитет.
Да оставим Лупи настрана. Той е готов винаги да издигне печеливш лозунг, без да се гнуси от нищо - дори в случая от "национализъм". Но в устата на лидера на петата колона на Анкара подобни призиви наистина звучат шокиращо и нелогично. Какъв интерес има турската политика от макар и малка, но все пак по-голяма българска армия?
Уловката всъщност е доста елементарна, особено ако човек познава намеренията на Генералния щаб и ако е обръщал внимание на някои изказвания на неговия шеф генерал Михо Михов. Трябва да отдадем дължимото на нашия ас N 1 - той умее да прокарва своята линия, без да влиза в пряка конфронтация със сините талибани. На няколко пъти той намекна, че има намерение да реши проблема със станалите изведнъж "много" новобранци, като въведе за войската образователен ценз. Сиреч, за ходиш войник, трябва да представиш диплома за средно образование.
Ясно е, че при тази ситуация 99 на сто от циганите и поне две трети от етническите турци остават отвъд казармените стени. Които вече ще бъдат настина само казармени след премахването на Строителни войски. И вълкът сит, и агнето цяло! Хем Манго и Хасан ще са доволни, че са откачили войниклъка, хем никой няма да трепери дали няма да осъмнем с въстанали армейски части... Да, но Доган е "селектиран", работено е за него и над него и бързо схвана ситуацията. След като с активното съдействие на ДПС бяха най-сетне премахнати Строителни войски, той вече потриваше доволно ръце пред перспективата да натъпче редовната армия със своите аскери.
