Иван Костов поръча баклава за мюсюлманина. Ахмед Доган - марково уиски. Въпреки че първият знаеше, че марксистът-атеист Меди няма да откаже да удари една шотландска ракия. Както пък вторият отдавна е запознат с въздържателните наклонности на премиера.
Както и да е, с протокола стана гаф. Което не означава, че догодина няма да ни се тресне на главата правителство, което ще изпълнява нарежданията на оригиналните производители на уискито и баклавата.
В СДС са наясно, че единствена (за съжаление) постоянна величина в българския политически живот е ДПС. И Евролевицата, и Народният съюз и БББ се оказаха аморфни и конюнктурни формации със затихващи функции. А ако случайно се появи конкурент от дясно, (както се мъти нещо такова), то той по-скоро ще влезе в коалиция с БСП, отколкото със СДС.
Така че на "Раковски" 134 отново засънуваха 1991 г. и кабинет ала Филип Димитров. Само дето този път номерът няма да мине. Или по-скоро ще мине, но с цената на големи отстъпки в изпълнителната власт. Това обаче едва ли ще се хареса на синята номенклатура, която трябва да дели с ДПС баклавата на властта не само на местна почва, но и в София. Освен това сините са наясно, че едно такова правителство ще предизвика негативни реакции сред българския народ и наистина може да обедини всички патриоти - и от ляво, и от дясно.
Впрочем до подобна версия все още е далеч. Самият Доган заяви недвусмислено, че тази среща не е насочена срещу други партии. С което си остави вратичка за разговори с БСП.
Така десета година анкарската пета колона си разиграва коня и прави на луди и българския народ, и българските политици. И изнудва все нови и нови позиции, изпълнявайки дългосрочната си стратегическа програма.
Но както се казва в една баш турска поговорка, не е виновна само брадвата - виновно е и дървото, че го секат. Достатъчно е не 100 на сто, стигат и 80 на сто от избирателите българи да пуснат някаква бюлетина, и ДПС също може да остане извън парламента. Или с минимума от 12 депутати, което ще го направи практически безвредно.
Десет години повтаряме тази простичка политическа аритметика. И десет години негласуващи, къде от омерзение, къде от отчаяние, къде от равнодушие, българите практически крепят ДПС.
Затова отсега започваме да напомняме тези неща. За да няма после ахкания и охкания, че ни управляват хора, чийто цивилизационен избор са уискито и баклавата.
"Нощен ловец" от рода "Разрушител"
Ми-28Н "Нощен ловец" е версия на базовия модел Ми-28 "Разрушител", но с нови качества. Машината може да лети в автоматичен режим нощем и в сложни метеорологични условия на височина пет метра над земята със следене релефа на местността и заобикаляне на препятствията. Руските конструктори монтирали на мачтата на носещото витло радарна станция, свързана със системата за управление.
Базовият модел Ми-28, създаден в противовес на американския "Апачи" Ан-64, е снабден с два оптични канала - с тесно и широко полезрение - и оптически, телевизионен и топловизионен канали с широко и тесно полезрение, които осигуряват работата нощем и в сложни метеорологични условия.
Комбинираната обзорно-прицелна станция с подвижност по азимута +110о и по ъгъла на мястото от 13о до -40о позволяват да се насочват управляемите противотанкови ракети и да се стреля с подвижното оръдие. На шлема на пилота има система за целеуказване, която му позволява при откриване на по-опасна цел да се пренасочи към нея обзорно-прицелната станция, с която обикновено действа щурманът, седнал отпред. Достатъчно е пилотът да завърти главата си с шлема и да "погледне" целта.
Получил този сигнал, щурманът незабавно стреля с оръжията в появилата се цел.
Станцията е оборудвана с лазерен далекомер, чиято информация постъпва в базовата цифрова изчислителна машина за определяне поправките при стрелба с оръдието и неуправляемите ракети, и за пуск на управляемите ракети в най-подходящия момент.
Вертолетът е въоръжен с 30-мм оръдие с 250 снаряда, 12,7 и 7,62-мм картечници, 16 управляеми ракети "Щурм" или "Атака", които поразяват танкове или нисколетящи въздушни цели на разстояние 8 км, 4 блока неуправляеми ракети, запалителни цистерни и бомби. Машината може да се използва за поставяне на минни заграждения.
Ми-28 и американският "Апачи" Ан-64 външно доста си приличат. Руският е по-тежък, но виси на по-голяма височина. Ми-28 носи товар от 3640 кг на разстояние 475 км, а "Апачи" - 1500 кг на 370 км. Ми-28 е с по-добри маневрени качества, по-скорострелно оръдие, с по-тежък и с по-голяма начална скорост снаряд. Той е и по-жизнеустойчив. И двата вертолета летят със скорост 300 км/час и имат таван 5,8 км.
Ми-28 е единственият вертолет в света, който има бронирана кабина (включително и страничните стъкла), което осигурява защита на екипажа от куршуми с калибър 7,62 мм и 12,7 мм и парчета от снаряди с калибър 20 мм. Бронировката и лопатите на новата версия Ми-28Н могат да устоят на пряко попадение на 30-мм снаряд.
На борда му са монтирани автоматично действаща система за спасяване на машината и оцеляване на екипажа при удар в земята със скорост 12 м/сек, която няма аналог. Ако аварията се случи на голяма височина, задейства се катапултното устройство - витлата предварително се изстрелват.
На авиосалона в Бурже и в Москва тежкият наглед вертолет Ми-28 (с дължина 21,16 м, височина 3,82 м, диаметър на носещото витло 17,2 м, максимална маса 11 500 кг, нормална - 10 400 кг) с лекота изпълни фигури от висшия пилотаж (лупинг и тоно), които доскоро бяха прерогатив единствено на самолетите.
Оригиналните по устройство екранно-изходни устройства за газовете на двигателите са позволили да се намали демаскиращото инфрачервено излъчване и вероятността от поразяване с портативна зенитна ракета.
Вертолетът има бордови комплекс за защита от ракети с различни бойни глави за самонасочване, което повишава шанса му за оцеляване. За бърза евакуация на екипажа на повреден вертолет от бойното поле машината има специална ниша, в която може да се поместят 2-3 души. Самият вертолет може да се пренася и от транспортен самолет.
В зависимост от комплектацията Ми-28Н цената му е между 12 и 15 млн. долара, т.е. три пъти по-евтино от американския "Апачи". Създателите му се надяват, че той ще се утвърди като един от най-добрите световни образци.
БЕЗРОДНИЦИ ОТНОВО ПОСЯГАТ НА БЪЛГАРСКАТА ПИСМЕНОСТ
В последните години се наблюдава един интересен факт. Наближи ли честването на Светите братя Кирил и Методий и на тяхното дело - създаването на славянобългарската писменост, веднага се намират куп отродници, които чрез медиите ни заливат с гнусна помия на майкопродавство и отцеругателство, т.е. защо не се откажем от азбукито и не приемем латиницата... Нерядко между тях има и хора с титли и звания като професори и академици и да се чудиш на какъв език и с каква писменост са съчинили (или компилирали) трудовете си, заради които са ги удостоили.
Не е по различен случаят и днес в навечерието на 21 век.
В. "Стандарт" в броя си от 17 март т.г. публикува мнение на един такъв радетел за подмяна на кирилицата с латиница, но неговите откровения са направо цинични в сравнение с писанията на по-горе споменатите професори и академици. Едва ли причината е фактът, че авторът им няма научно звание или степен. Напротив, той дори претендира, че е надраснал нивото на хора, трудили се дълги години върху изучаването на старобългарския и съвременния книжовен език.
Въпросният г-н Иван Жеков например на всеки 24 май с болка наблюдавал "как българите си честитят и се радват като малки деца на "Големия празник на славянската писменост на братята св. св. Кирил и Методий". (Забележете, той изписва св. вместо Св., което ясно говори доколко е запознат с българските традиции и православие, но затова - после).
Та радетелят за приобщаването ни към Европа чрез отхвърляне на кирилицата не могъл да разбере как така с възторг сме се присламчили към една писменост, която се оказвала спирачка към "културните, научните и духовните ценности в демократична Европа и света въобще".
Мисля, че коментарът е излишен. В "Нова Зора" неведнъж сме коментирали що за стока са тези ценности и особено носителите им.
Целият проблем на господина е, че кирилицата не била подходяща за Интернет.
Добре, нека да отговори, ако се е ровил в уеб-сайтовете на мрежата (може би трябваше да напишем web sites, както на него би му прозвучало по-добре) как се разчитат писанията на различните европейски езици? Защото въпреки че ползват латиница, все пак видоизменят в сравнение с англосаксонския правопис някои от буквите, за да изразят свои специфични звуци?
Най-накрая за пример ни се дава Турция, която от раз минала от арабско писмо на латиница, въпреки негодуванията на имамите, че това е в разрез с Корана. Да, но господинът забравя, че турците никога не са имали своя писменост и им е било все едно дали ще пишат с арабски или латински букви.
Финалното му обръщение към учени, общественици и журналисти да се вземат под внимание съображенията му направо затрогва, особено с призива, че за предложението му сериозно трябва да се замислят руси, македонци и гърци.
За да стане по-ясно на читателя откъде всъщност е тази загриженост на нашия уж сънародник за приобщаването ни към Европа, пардон, към Интернет, нека да обясним, че г-н Иван Жеков до 12-годишна възраст е живял в Германия, че има смесен българо-немски произход и е горд, че има "две родини".
И да го попитаме как би предложил на немците да видоизменят своята латиница, та белким ги разберат по Интернет зад океана?
ВОЙНА БЕЗ ВРАТОВРЪЗКИ... Албанските провокации в Южна Сърбия раздвижиха духовете не само на Балканите. Всички страни от евроатлантическата зона на различни равнища обсъждат обстановката в Косово - политическото и военно ръководство на Съединените щати се опитва да се измъкне с помощта на сателитите си от блатото... В което попадна поради собствената си глупост!
Предварителната подготовка за новата война в Югославия върви по възходяща градация и първото нейно стъпало се оказаха срещите "без вратовръзки" - най-напред в Хисар, а после в Будапеща. Там се събраха ръководителите на седемте държави - съседи на Югославия, да обсъждат създадената обстановка.
В съвременната европейска политика тези държави (и държавници) са лишени от всякъкъв авторитет, практически нямат думата. Те обаче трябваше да вдигнат демократичен пушек. Основното, обсъждано на срещата, били ПРОМЕНИ ВЪВ ФЕДЕРАЛНИЯ ДОГОВОР, на чиято основа е изградена Югославия.
Тук коментаторите на срещата пропуснаха да отбележат реалния статут на т.нар. Югославия. Първият пункт от него е, че Югославия не съществува, тъй като се състои само от Сърбия и Черна гора. Особеното тук е в етнокултурното пространство - черногорците са сърби, следователно останките от федерацията просто вече не са федерация. Автономните области Санджак и Войводина са част от Сърбия (и винаги са били), а населените там мюсюлмани и унгарци съвсем не доминират в етнокултурното пространство. Това, че самите сърби наричат държавата си Югославия, остава техен проблем - не могат да забравят градената цели цели 150 години с чужда сила империя за сметка на околните нации.
Вторият пункт от реалния статут на Сърбия е, че тя представлява суверенна държава с близо хилядолетна държавнотворческа традиция, която не се нуждае от "федерален" договор. Няма и не може да има никакви законни основания за нарушаването на тази традиция, което означава намеса, налагане на чужда воля на една европейска нация за решаване на собствената й съдба. Поведението на държавници, политици и медии в страните - съседи на Югославия, може да озадачи всеки нормален човек - все едно че не съществува ООН, няма устав, няма международни споразумения. Все едно че няма европейска политическа традиция и християнска ценностна система... Седем държави, които изживяват в една или друга степен тежка криза, се събират да решават проблемите на друга държава, без тя да ги е молила за това... Оказва се, че съвсем не се занимават с "обстановката", а делят кожата на още неубитата мечка. В политиката това е смъртно опасно, не по-малко опасно, отколкото в гората. На срещата "без вратовръзки" е използван терминът ПРЕФОРМУЛИРАНЕ, което означавало да се отделят от "Югославия" Черна гора, Косово, Санджак и Войводина! Преди година време Соломон Паси в интервю каза, че планът на Съединените щати бил на Балканите да има двадесетина държавици. Ето кой в България е най-добре информиран за идеите на Държавния департамент. Разчленяването започва под дулата на американските оръжия и което е най-важното - балканските народи трябва чрез своите държавници да станат палачи на самите себе си.
Промяната на държавнотворческата традиция на сърбите е започнала още във времето на Вук Караджич, когато възниква идеята сърбите да стоят начело на всички славяни на Балканите. По-късно с помощта на Франция и Русия бе изградено Югославянското кралство, което представляваше една сръбска миниимперия с чужди земи и народи в територията си.
Втората световна война изигра решаваща роля в това отношение. Комунизмът превърна империята във федерация, която съществуваше успешно между двата колоса на двуполюсния свят - Югославия бе ухажвана отвсякъде именно като суверенна държава.
Но образно казано, когато сто и петдесет години само си вземал, идва моментът, в който трябва да върнеш взетото. А когато то се свърши, вече всичко си върнал, наоколо започват да искат да вземат и твоето. И го вземат! По цялата територия на бившата Югославия върви етническо прочистване от сърби, дори там, където те доминират числено. Така Сърбия днес предлага най-добри условия да бъде нанесен експериментално глобалистичният удар на световната финансова олигархия върху национална държава.
Чрез него цялата Югоизточна Европа следва да се превърне наистина в мозайка от малки държавици, които ще съществуват безметежно под чадъра на Чичо Сам. До момента, в който Осман ще отвори широко уста и хоп - най-верният съюзник на Съдинените щати ще стане европейска държава, не само по претенция, но и по територия. Така пролятите кървища за освобождението на християните в Европа от турското господство стават напразни, а познатата от историята реставрация на една империя, извършена без капка кръв, но с цената на унищожаването на хилядолетни култури. Което значи ликвидация и на народите, които са ги създали... Става ясно, че будапещенската среща "без вратовръзки" не е случайна. Тя се прави по команда отвъд океана - послушните доминиони в Югоизточна Европа трябва да създадат "демократичен" фон за действията на дипломатите и военните от НАТО. Този фон дори не се отнася за света, той е необходим на Съединените щати за обработка на общественото мнение вътре в страните от Европейския Югоизток. Техните народи трябва да приемат като нещо напълно естествено намесата във вътрешните работи на една суверенна европейска държава. Нещо повече - те трябва да свикнат с идеята, че съдбата на националната държава вече е решена и всички трябва да се примирят - нищо да не зависи от тях, дори собственият им живот.
Един български вестник намекна, че основната тема на срещата била предложена от Иван Костов... Ако е вярно, това означава, че българският министър-председател съдава прецедент за подобно "преформулиране" на собствената си държава. След унижожаването на сръбската национална държава, следващата среща "без вратовръзки" ще се отнася за България. От всички съседи на Сърбия, тя е най-подходяща за "преформулирането", заради сравнително многобройната си турска диаспора.
Идеите на Ахмед Доган за мултиетническа държава ще получат развитие не в един кантонален модел, а в разчленяване, при което всъщност от България няма да остане нищо. Става дума не за "демокрация" и "права на човека", става дума за ликвидация на структура, сътворена от историята.
Съгласието или инициативата да се "преформулира" "Югославия" се възприема от българските сърбофоби като едно справедливо дело, като едно възмездие за голямото зло срeщу нас - денационализирането на Македония и създаването на "македонска" нация на антибългарска основа. Освен това унищожаването на сръбската държава от Запада изглежда в техните очи като реална възможност на България да бъдат върнати Западните покрайнини. Това обаче са емоции и фикции, понеже от възмездието българите не ще спечелят нищо, а пък връщането на педята българска територия, ограбена твърде отдавна, не е кой знае какво пред заплахата да изчезнем изобщо.
Затова пък разчленяването на Европейския Югоизток ще стане определен факт, облечен в съответната международна договореност. След този прецедент българите няма да имат логика и аргументи да отказват собственото си разчленяване. Както сега "срещата без вратовръзки" предлага отделянето на Косово, Санджак, Войводина, така на следващия етап ще предложи отделянето на Пиринска Македония, Източните Родопи и Лудогорието от България. Напълно е възможно "без вретовръзка" да се окаже и следващият държавен глава на Сърбия, който с удоволствие ще пледира за "правата на човека" в България и нейното "преформулиране".
Българският министър-председател се намесва твърде активно в Косово, пресата му пее дитирамби като на помирител между косовските албанци и сърби. По-наблюдателните българи вероятно са забелязали, че на срещата му с Хачим Тачи маниерите бяха по-свойски, по-близки, поздравите - извършени по ислямски маниер, с докосване на бузите една о друга.
С Ибрахим Ругова протоколът бе съвсем официален, усмивките ги нямаше, а ръкостискането изчерпи знаците на дружелюбието. Ясно е, кой има приоритет - екстремистите, творците на Велика Албания, а не истинските носители на помирението.
Какви са българските интереси в Косово и може ли това поръчано посредничество да компенсира албанската заплаха над Македония?! Защото ако съдим по крайно примитивното поведение на албанците в самата Албания, а след това в Косово и Македония, следващият етап от създаването на Велика Албания ще бъде разчленяването на самата Македония. Логиката на "преформулирането" отива направо натам и нищо не може да я спре.
Играта на миротворци под сянката на американската протекция напомня играта на война от Хитлеровите сателити при германското нашествие в Русия. Резултатът беше, че хиляди унгарци и власи разпиляха своите кости от Сталинград до Кавказ, а българската столица бе съсипана от англоамериканската авиация.
"Преформулирането" на Европейския Югоизток трябва да го превърне в свободно икономическо и етнокултурно пространство. Това означава, че нациите, които живеят в този край на континента, няма да имат бъдеще. Те ще бъдат лишени от всичките си права да изразяват някаква воля, да творят нещо свое, до получат бъдеще за децата си. Така ще виждат единствената възможност за реализация в емиграцията, бездомността в чужди страни, която обаче не ще реши тяхното щастие.
Дали срещата "без вратовръзки" не е поръчана с намерението за нова война на Запада срещу Сърбия?! Дали разярени от "дебелоглавието" на сърбите в Държавния департамент на Съединените щати не замислят сухопътна операция, с която да унищожат сръбската държава, да създат невъзможната мозайка от държави-лилипути, като предадат на косовските албанци Южна Сърбия, а на българите Западните покрайнини?!
Тогава има логика предположението, че в кръвопролитието ще вземат участие и жалките останки от българската армия?
Е, читатели, нали само това ни липсва?...
От някое време държавниците изведнъж се сетиха за проблемите на културата. Това не означава, че изведнъж самите те са станали по-културни или по-грижовни към бюджетното сираче, каквото е културата. Отношението им е чисто прагматично-конюнктурно - да направят нужното добро впечатление на новите евроквестори, получили вече от своите шефове задачата да бъдем огледани внимателно дали ставаме за Евросъюза или не.
Срам ни е да си признаем, че сме стигнали до там - да ни притеснява не печалното състояние на българското духовно наследство, а какво ще кажат за него и как ще го оценят хора, които се затрудняват дори и на карта да открият България.
Е, наблюдателите от Брюксел, където все пак държат и на приноса на страните кандидат-членки в областта на кулутурата, едва ли ще останат очаровани от сегашното състояние и близкото бъдеще на Националния исторически музей - един от водещите национални културни институти, получил международно признание в резултат на упорития труд през изминалите почти двадесет години.
Идеята за създаването на Национален исторически музей е стара. Още между двете войни е съществувал проект за изграждането на голям национален културен център (включително и музей) на мястото на старата Зоологическа градина. След 1960 г. тази идея е възкресена. В страната бяха открити много нови археологически съкровища от праисторическата, тракийската, римската и ранносредновековната епоха, които по нов начин разкриваха участието на обитателите на нашите земи в общоевропейския цивилизационен процес.
Събраните материали доведоха до решителна преоценка на българското участие в културния обмен между Изтока и Запада, а нарастващият поток от чуждестранни туристи през 60-те и 70-те години допринесе за популяризирането на най-значимите български паметници - икони, дърворезби, керамика, текстил и металопластика.
Всичко това навеждаше нашите тогавашни управници към идеята за необходимостта от Национален музей, в който тези национални съкровища да бъдат представени по най-внушителен и изразителен начин. Така се стигна до 1968 г., когато бе решено да се създаде музей, във връзка с тържествата за 1300-годишнината от основаването на Българската държава.
С пристъпването към реализацията на тази идея обаче пролича колко тя всъщност е недообмислена. Оказа се, че в София няма сграда, напълно подходяща за такава цел. Тя трябваше да бъде представителна, обемна, способна да побере различни съоръжения за експозиция, охраната, изследването и пропагандирането на събраните в музея художествени и исторически богатства. Това означаваше необходимия брой зали за излагане на експонатите, фондохранилища, зали за временни изложби, лекционни зали, кабинети за музейните специалисти и реставраторите, плюс помещения за охранителни, климатични, алармени инсталации и прочее, и прочее.
Така отново излезе на бял свят идеята на мястото на старата Зоологическа градина да се изгради подходяща сграда, която да обхване Националната художествена галерия и Националния етнографски музей. По този начин тя би влязла във визуална връзка с храм-паметника "Александър Невски", Университета, БАН и би оформила столичния културен център.
За жалост, както и много други неща, засягащи културата, тази идея беше занемарена и изоставена - дали защото вече не стигаха парите, дали защото се забави твърде много преместването на Зоологическата градина или пък защото ставаше въпрос за реализация на идея от "царско време". Накрая след дълги спорове и колебания изборът за сграда на Националния исторически музей се спря на Съдебната палата.
Откритата през 1940 г. сграда е замислена и изпълнена в архитектурно и художествено отношение като символ на върховенството на закона. Издигната върху стара римска обществена постройка, тя наистина символизира приемствеността на цивилизациите в дългия исторически път на София и България като цяло.
Но от друга страна, тази сграда, строена именно за съдебна палата и с пари и на СЮБ, предизвика добилия публичност, дори в онези времена, конфликт между Министерството на правосъдието и Комитета за култура. Решението за нейното трансформиране в музей беше палиативно, но нямаше никакво време до юбилейната 1981 г. Така на Националния исторически музей бяха отстъпени само два етажа, на които да се разгърне част от експозицията; новата и най-новата българска история щяха да се експонират допълнително. Това неопределено бъдеще така и не настъпи. И все пак откриването на музея през 1981 г. беше успех за пропагандата на българската култура и за културния живот на страната.
Двадесет години всяко лято, пред входа на Националния исторически музей се тълпяха посетители от страната и чужбина. Те идваха да се запознаят и усетят върху себе си величието на хилядолетната култура по българските земи. От самото си създаване музеят разгърна и мащабна популяризаторска дейност. Наред с постоянната експозиция непрекъснато се устройваха и временни изложби, свързани с различни събития от нашата история и култура. В неговите зали се провеждаха научни конференции, лектории, срещи на приятелите на музея... Това утвърждаваше непрекъснато музея като една авторитетна и необходима институция.
Събитията от есента на 1989 г. не подминаха и Националния исторически музей. Дошлите на власт адвокати си плюха на ръцете и се заеха да си разчистят сметките с това "творение на тоталитаризма". Законът наистина бе на тяхна страна, но решението за връщането на Съдебната палата на юристите не бе изпълнено веднага не само поради липса на подходяща сграда за музей, но и поради голямата му популярност и съпротивата на културната общественост.
Накрая място бе намерено - уви, възможно най-неподходящото. Националният исторически музей ще бъде интерниран в Бояна, т.е. на практика ще бъде ликвидиран, или сведен до представителна изложба за правителствени гости.
Докато в Западна Европа музеите се множат и роят, поради нарастващия интерес на гражданите към собственото им и съседското историческо минало, то ние задраскваме точно това, което изрично доказва, че винаги сме били част от Европа.
И тези 15 минутки за историята ни по телевизията в 15.30ч (практически негледаемо време) са може би кърпичката, с която си бършем сълзите за нещо, което безвъзвратно губим... Великден или Разпети петък
Дали мероприятието "Българският Великден" (идея на Костов и Министерския съвет) ще се осъществи с блясък, трясък и дунанма, или ще мине по-скромно - няма никакво значение. Поради една много проста причина - защото вече се е състоял "Българският Разпети петък".
Ето затова ние предлагаме срещу похитения и партийно официализиран "Великден" да издигнем скръбното единение на "Българския Разпети петък", израз на всеобщо понесено всенародно нещастие.
"Българският Разпети петък" е белег и символ на разпънатата българска държава, на ограбения, унизен и съсипан от злощастия народ.
"Българският Разпети петък" е най-сетне кръстен вик на болка и протест срещу рушителите на Отечеството, предали го на разтерзание на свои и чужди.
"Българският Разпети петък" е всеобщата наша скръб по погубените ипостасни ценности на нацията, по погубената нравственост и морал, по съсипаната култура и книжовност.
"Българският Разпети петък" е Еремиев плач по всичко онова, което бяхме, и което, уви, вече не сме.
Но "Българският разпети петък" е и проклятие както към "милосърдната" гъба с оцета, така и към ония, които изковаха гвоздеите, с които разпънаха на кръст Отечеството.
А т.нар. "Великден" е Великденът на политиканстващите фарисеи, на търговците от храма, на политическите буболечки и на всички ония, които носят на шия ключовете на народното нещастие.
Мерзостта да каниш на най-светлия християнски празник т.нар. преуспели в чужбина млади българи, е гавра с мъките на тия, които въпреки всичко останаха в България в името на България.
Така Христовият Великден се изпразва от своята велика символика на себежертвата, от своята сакралност и се превръща в ден на демагогия и пошлост.
Фактически управляващите по стар свой скверен маниер да разцепват и противопоставят едни българи на други българи, не се спряха и пред светотатството да разцепят и Великден. Един е той за преуспелите вътре и вън от страната, а друг - за милионите унижени и оскърбени.
Едва ли България познава по-голямо кощунство от това - кощунството да се цепи на две и Христовият кръст!
Скверността също има своите мрачни и слузести върхове, към които пъплят убогите твари на отцеругателството. Защото е наистина ругателство и гавра да навираш в очите на измъчените, оскърбените и гладните нечий успял лъскав живот.
И излиза какво? Излиза, че тия, които въпреки всичко са останали в България - с окървавени души, - не са солта на своето Отечество, не са зидарите и градинарите му, а са пропадляци някакви, смотаняци, отрепки, неможещи "да се вземат в ръце" според констатацията на Иван Костов.
И срещу тия, останали в скръбната юдол на Родината, управляващите с перверзен гъдел възправят преуспелите, които нито данъци са плащали на държавата, нито по какъвто и да е начин са участвали в мъчителните усилия тя да оцелее.
Но начинанието има и обратен откатен удар. Защото ако попитаме биха ли се реализирали в България реализиралите се в чужбина млади напористи люде, то отговорът е безмилостно еднозначен - не биха!
И вина за това имат тъкмо тия, които сега гостолюбно разтварят държавните двери пред отчуждените вече българи.
Не бихме искали да ги съдим за едно и друго, ако и да имаме своите горчиви основания за това. Ще кажем само, че почтените синове не изоставят майка си когато тя е в нужда, когато е страдална.
Едни други българи в едни други времена от цял свят се стичаха под знамената на българската орис, чест и слава, за да се влеят в могъщия поток на националното осъществяване. И мнозина от тия "деца бурливи", както е казал Вазов, останаха навеки да спят в свещената българска земя, оплождайки бъдещето на нацията.
Какво ще оплождат преуспелите в пустата чужда чужбина? Изтощената, уморена кръв на Европа, в която, по думите на Достоевски, "спят скъпи покойници".
И сега тия "великденци", насърчавани от самоунижението на управниците, се канят да ни дават ум и разум, като че ли тук в България няма умни и разумни хора.
Има! Но те са неудобни, че дори и вредни за посредствените наши политикани, които се боят като дявол от тамян от достойните, работливи и почтени българи.
Ето затова предпочитат чуждите, защото един ден и те могат да станат "чужди", най-малко за да не им потърсят сметка за золумлуците и да не попаднат в затвора. А тази вероятност е твърде вероятна, както знаем от родната ни история. От министерския кабинет до решетките крачката понякога е само една.
Отново и пак се разминахме, ние, почтените българи и т.нар. политическа класа, съставена от светотатственици и негодници.
Управляващите и на Великден разделят народа. Похищавайки празника за своя угода и употреба, те отблъскват народа от него.
Е, какво пък. Нека се юдят на своя си Великден, похитен и осквернен. Един ден ние ще върнем светостта му. А дотогава?
Нашият Великден е Българският Разпети петък!
Владимир Путин: Ако удряш, удряй здраво!
Никой не се е съмнявал, че Путин ще спечели насрочените за 26 март т.г. президентски избори в Русия. Седмица преди изборите социологическите проучвания показваха, че популярността на и.д. президента е достигнала 55 % сред избирателите. Напълно достатъчно за спечелването на президентската надпревара още на първия тур! Затова още преди да са преброени бюлетините от първия тур, на Запад започнаха да умуват как за в бъдеще ще работят с Русия под ръководството на Путин. С Русия, а не против нея!
В броя си от 27 март 2000 г. сп."Нюзуик" публикува статията на Бил Пауъл и Евгения Албътс "Човекът, който ще бъде цар". В нея хронологично са изредени (по реда на проявата им) характеристиките на бъдещия руски президент: от напълно непознат, суров и "безличен" апаратчик от КГБ, който после ще преустрои напълно ведомството, през членството в КПСС, от която Путин никога не е излизал, до радетел за една силна държава, която според него е генетично заложена в Русия. Русия над всичко! Когато скоро след назначаването му за и.д. президент един руски журналист бе арестуван в Чечения заради предаване на "лоши" новини за войната, Путин без колебание го нарече "предател".
Възходът му до Кремъл и президентството е така стремителен, че цял свят, начело с Вашингтон, е сварен неподготвен. На Запад още препрочитат стари ръкописи, макар държавният секретар на САЩ Олбрайт да квалифицира Владимир Путин като "интелигентен руски патриот и един от водещите реформатори". Клинтън на свой ред отхвърля всякакви сравнения между войната в Чечения и "етническото прочистване", извършено от Милошевич в Косово. Предпазливостта никога не е излишна, когато става дума за Русия!
След смяната на караула в Кремъл, навръх Нова година, Западът предпочита да се преструва, че нищо не се е случило: "демократът" Елцин е помазал за свой наследник Владимир Путин и толкоз! Всичко е "о'кей".
Всъщност обаче много неща са се променили. Следващият президент на Русия има малко реформаторски акредитиви (такива, каквито приемат и желаят на Запад). Той може би не е и такъв демократ, какъвто Вашингтон би желал да види в Кремъл - удобен за манипулиране. Путин обаче не е и диктатор, който мечтае за връщане на репресиите от епохата на Сталин. Девет години след краха на комунизма и на СССР той иска просто да възстанови реда в Русия, плувайки смело срещу течението на хаоса, в който тя бе потънала.
Ако бъде избран за президент, в което никой не се съмнява, то ще е не толкова заради успешната война в Чечения, колкото заради направеното от него, като премиер и и.д. президент за "въвеждането на ред" в Руската федерация. Путин олицетворява надеждите на обикновения руски избирател за нормален и сигурен живот. Той дърпа умело най-нежните струни на руския патриотизъм и национализъм, говорейки за руската гордост, а в Чечения просто потвърждава думите си с решителни дела! Кой по-добре от един компетентен и умен бивш служител на КГБ би могъл да разчисти бъркотията, оставена от Елцин? Нали и Андропов бе започнал същата борба с желязна ръка!
Роден в бедно работническо семейство в Санкт Петербург, единствено дете на семейството, Путин израства, както милиони съветски деца, в "комуналка"; споделяйки с други семейства обща тоалетна и кухня без прозорци. Той, по собственото му признание в книгата, която светът видя, преди да я видят в Русия, е "дете на улицата, хулиган, а не пионер". Благодарение на един учител, а не толкова на родителите си, Путин случайно открива значението на дисциплината в един спорт като джудото, който ще стане негова страст за цял живот. За него спортът е "пот, кръв и упорит труд".
Един филм, прославящ съветските разузнавачи от времето на Втората световна война, разгаря детските му мечти за кариера в КГБ. Тийнейджърът дори отива "да се запише" в КГБ, но ще трябва да почака, докато порасне. След завършването на юридическия факултат на Ленинградския държавен университет мечтата му се сбъдва. Назначават го в КГБ, а през 1984 г. го изпращат в Академията за разузнаване на КГБ. Една година по-късно Путин е на работа в Дрезден, където събира главно политическа разузнавателна информация.
Свидетел на падането на Берлинската стена и на щурмуването от тълпите на сградите на тайните служби на ГДР, той е разярен от предателското поведение на ръководството в Москва. Лоялният служител на съветската държава ще каже: "Имах усещането, че страната вече не съществува. Ясно беше, че Съюзът боледува."
През 1990 г. един приятел го въвежда при вече покойния Анатолий Собчак, тогава един от ръководителите на демократичното движение в Русия и бъдещ кмет на Санкт Петербург. Работата му в общината прави впечатление в Москва и през 1996 г. Путин е вече помощник на Павел Бородин, интенданта на Кремъл. Бивши негови колеги отбелязват огромната му работоспособност и лоялност, без никакъв кариеризъм и стремеж за лична изгода. Тези му качества са оценени и от могъщите тогава съветници на Елцин, Юмашев и Татяна Дяченко.
През юли 1998 г. Елцин го назначава за шеф на Федералната служба за безопасност (ФСБ), а през август 1999 г. - за премиер. На 31 декември 1999 г. след внезапната си "оставка" Елцин подписва декрет за назначаването на Путин за руски и.д. президент. Но от август до декември Путин вече е доказал някои неща, прогонвайки чеченските бандити от Дагестан и притискайки ги в Чечения. Това е прословутата "Елцинска връзка", която опонентите на Путин безуспешно размахват.
Путин не е печелил избори досега, защото не се е кандидатирал за изборни постове. Обаче в края на бурните девет години от управлението на "Цар Боря", на кой руснак му пука за това? Вашингтон може да мечтае за "демократ-реформатор" в Кремъл, но не и руснаците! На тях им е нужен човек, който ще въведе ред в страната. Смазването на чеченския метеж е добър знак за руските патриоти, но е лош за сепаратистите в Русия. С обиколките си преди изборите до Чечения и Татарстан Путин каза каквото трябваше и на когото трябваше! "Сепаратизм не пройдет!"
"Той доказа, че е истински мужик! " - казва Александър Ослон, шеф на фондация за проучване на общественото мнение в Москва. - Путин прилича на главатар на улична банда, на когото можеш да разчиташ."
Владимир Владимирович Путин позволява на хората да видят в него онова, което искат: за либералите той е прагматик, който ще продължи започнатото от Елцин, ще приватизира, ще налага пазарната икономика, защитавана от господството на закона; за националистите той е патриот, който с желязна ръка ще върне старото величие на Русия. Поддръжниците му са убедени, че Путин ще въведе ред и законност в страната и ще озапти олигарсите.
Скептиците се боят да не би Путин да възстанови само реда; т.е., да управлява без закони, опрян на силата. В своята книга "От първо лице" той дава да се разбере, че употребата на сила не му е чужда, когато е за доброто на страната: "Трябва да удариш пръв - казва Путин на едно място, - и то да удариш така здраво, че противникът ти да не може да се изправи на крака".
Може би към тази философия се придържаше той, смазвайки чеченските сепаратисти? Победителите не ги съдят! Къде другаде и до каква степен ще се прилага подобна философия от бъдещия руски президент, светът тепърва ще узнае.
"Приятелското изражение на лицето на Путин няма да трае дълго! " - предупреждава Запада агенция "Стратфор" в бюлетина си от 15 март т.г. Според нея Западът ще откаже икономически и политически отстъпки пред Русия и в резултат Путин и руското ръководство ще станат още по-саркастични, от когато и да било.
Толкова по-зле за Запада.
Войната срещу Сърбия ще пролее и кръвта на децата ни
На Балканите отново замирисва на война. Срещу това твърдение впрочем никой не възразява. Атлантическата или по-точно отвъдатлантическата версия гласи, че лошият Милошевич, диктатор, недемократ и непатриот, е готов да закрепи властта си дори с цената на една пета загубена война.
На българските читатели напомняме: според информационната ширпотреба на американското министерство на истината всички военни конфликти в района от десет години насам се дължат само и единствено на Милошевич. И всичките са загубени пак от Милошевич и са спечелени от когото трябва, т.е. от "международната общност", включваща изтъкнати местни борци за демокрация и други общочовешки ценности като Алия Изетбегович и Хашим Тачи.
Пак съгласно ширпотребата, за това свидетелстват засилените посегателства на Белград срещу суверенитета на правилните власти на Черна Гора и намеренията му да неутрализира зачестилите щъкания на албански терористи от АОК в доскоро спокойни части на Южна Сърбия.
Пропагандните твърдения на американците, че правят всичко възможно, за да озаптят престъпниците от АОК, биха могли да се приемат сериозно или от слабоумни, или от обитателите на държави, върху които промиването на мозъци е отработвано поне век.
На Балканите, и в частност в България, такива наивници няма. В район, където хората са приучвани към скептицизъм не десетилетия или векове, а хилядолетия, Гьобелсовият номер с хилядократно повтаряната лъжа, превърнала се в истина, няма как да хване дикиш.
Кой в България ще допусне, че Тачи и главорезите му, които не биха отишли и до тоалетната, без да поискат разрешение от американските си стопани, изведнъж са се превърнали в палавници, решили да действат на своя глава и да си правят собствена политика извън сценария на Вашингтон? Или че нестабилността на черногорската администрация на Мило Джуканович, спечелил поста си с минимална разлика преди бомбардировките, се дължи на интригите на Белград, а не на разсънването и проглеждането на много черногорци?
Работата е от ясна по-ясна - крои се нова американска хуманитарна агресия срещу Югославия
За американската олигархия изминалата година бе повече от достатъчна, за да анализира резултатите от предишната агресия.
Нищо чудно да е решила, че в баланса плюсовете надделяват над минусите. И че рискът си струва.
Районът на Балканите като ценна база за евентуална бъдеща военна експанзия на САЩ в посока към Русия или Близкия изток бе дестабилизиран за дълго време в стопанско, военно и политическо отношение. Между балканските народи бяха разбудени стари и разпалени нови вражди. Възможностите им за единодействие в името на отстояването на общи интереси бяха сведени до точка, близка до нулевата.
От косовското изпитание НАТО не се укрепи, но и не се разпадна. В западноевропейските натовски страни, бомбардирани от безкрайните телевизионни кадри с измислени албански жертви, противниците на войната не взеха превес. Поне не достатъчен, за да накарат своите правителства да изневерят на послушанието си към Вашингтон.
Още по-основателно може да се каже последното за новите сателитни държави и за кандидатите за такъв статут, включително и България. Осъждането на американската акция сред българите бе в съотношение най-малко 4:1.
Но това не попречи на софийската администрация да изиграе съвестно своята роля във вашингтонската миролюбива пиеса.
Този път обаче нещата могат да се развият различно. Само бомбардировки, дори и в предишните мащаби, и този път не биха довели до постигане на американската цел - пречупване на белградското правителство, единственото, нарушило хармонията на изчислената от американците европейска колониална мозайка. И сега, както и преди, американският успех задължително би изисквал пряка сухопътна агресия срещу Белград. Нещо, за което САЩ миналата година не събраха смелост.
Сухопътната агресия обаче би означавала освен всичко друго и потоци от поцинковани ковчези с американски знамена, поели обратния път към отвъдокеанската родина и отвъдокеанското обществено мнение. У американците гражданската критичност и гражданската доблест може и да са закърнели, но чувството за самосъхранение съвсем не е отслабнало, а напротив, твърде силно е в сравнение с това на други нации. Смъртта на неамериканци, причинена от американски бомби или от не по-малко американския МВФ, не смущава особено американците, собствената им смърт - да. Една отиваща си администрация вероятно може да си позволи да позагърби евентуалната загуба на популярност вследствие на рискована война в чужбина. Особено ако открие формула за разграничаване от нея на кандидата си Ал Гор. След това се действа по старата американска схема: "Тази война бе погрешна, но щом сме я започнали, ще бъде непатриотично да не я спечелим".
Американците биха могли да се изкушат за нова агресия и при отчитане възможното поведение на друг външен фактор - Русия, където разместването на политическите пластове още не е приключило и моментът на слягането им все още предстои.
Да не забравяме: изминаха няколко месеца, откакто опиянченият Елцин се търкулна в политическото небитие. А не се чува Москва да е предприела нови стъпки за заздравяване на политическото си присъствие в Югославия, доколкото въобще го има. Не е известно да е оказала стопанска или отбранителна помощ на Белград, нито пък той да я е поискал.
Каква формула биха използвали с най-голяма вероятност американците при сухопътна агресия?
Една стара, отработена в практиката формула. Много отдавна генерал Макартър бе казал, че не вижда основание да се лее кръвта на "американските момчета" там, където за целта може да се използва "всякаква европейска сбирщина". Без да се изразяват така откровено, днешните управници на Америка дадоха ясно да се разбере, че очакват в Косово, както и в Босна, сухопътните окупационни части да бъдат най-вече европейска грижа.
"Европейската сбирщина" обаче реално се подразделя на западноевропейска и източноевропейска, а последната - на небалканска и балканска. Не е трудно да се досетим коя категория сбирщина има най-големи шансове да бъде "похарчена" при евентуална сухопътна война срещу Югославия.
Погрешното пророкуване крие рискове, но е за предпочитане пред вайкането около вече обърната каруца. Българите ще постъпим лекомислено спрямо децата си и спрямо самите себе си, ако пренебрегнем тревожните неща, които стават в балканския район. Отново по балканските столици се разшета с "дипломатически" мисии всякаква униформена и неуниформена натовска паплач, за да ни убеждава в мирните си намерения и в опасността, която представлявала за нас Югославия.
И друг елемент от предишния сценарий се повтаря - привикването на сини министри в Брюксел и по други атлантически градове. Нека не бъдем късопаметни и не забравяме, че такова лъжедипломатическо брожение предхождаше и миналогодишната агресия, чиято подготовка ескалира успоредно с патоса на миролюбивите изявления.
Този път обаче от нас могат да бъдат поискани не само коридори, може да бъде поискана и кръвта на децата ни.
Нека не се заблуждаваме - и тя ще бъде охотно пролята от Вашингтон в една братоубийствена за нас война срещу сърбите, ако реши, че му е необходима за размиването на тяхната държавност.
Ще допуснем ли и този път волята на народа ни да не прерасне в политически решения, които гарантират, че държавата ни няма повторно да бъде въвлечена на страната на едно престъпление?
Не вярвам и най-запалените нашенски атлантици, дори да са обикновени граждани, и да не са "евакуирали" синовете си в Лондон или другаде зад граница, да искат да ги видят като пушечно месо, ако ще и пожертвано пред олтара на обетованата земя Америка. За неатлантиците да не говорим.
Един народ оцелява, когато при такива обстоятелства си задава въпроса не какво ще стане с него, а какво трябва да прави. Споделянето на антивоенни настроения пред анкетьори вече не е достатъчно. Властите се запознават с тези настроения, понякога се опитват да ги омаловажават с използването на казионните "социологически" агенции, накрая, ако не прераснат в практически действия, просто ги пренебрегват. Ние, българите, имаме богат опит в това отношение, включително и от миналата година.
Няма защо да съжаляваме отдавна атлантизираните ни управници и неотдавна удобно атлантизиралата се "опозиция", че щели да се чувстват неуютно между заповедите отвън и натиска отдолу. Това си е техен проблем, да не са се навирали в политиката. Натискът за мир и за невъвличане на страната ни в нова балканска касапница трябва да бъде масиран и повсеместен: с писма до уж демократично овластените най-равни сред равните, с телеграми, с електронни послания, с устни послания. Важното е тези послания да са много и да са решителни и недвусмислени, ако не искаме да бъдат пренебрегнати.
Ние все още не сме се научили да се възползваме пълноценно от гражданските си права. Мнозина от нас не се съпротивляват на култивираното едновременно унизително и лъжливо чувство, че сме длъжни с нещо на управниците, а не управниците - нам. Крайно време е да се отърсим от него и да припомним, че управлението им е нещо мимолетно в българската история и че ще направят пагубна и за самите тях грешка, ако решат по шейлоковски да използват живата млада плът и кръв на нацията ни като една от многото крадени стоки, от които могат да извличат политически и други проценти.
Досие за убийството на България
10. "Забравеното" от проекта "Ран и Ът"
То не е по-малко съществено отколкото самите му разработки, на които съвсем телеграфно се спряхме в миналия брой
1. Пропуснати са mроблемите за външните ни пазари
Българската икономика беше силно обвързана с външната търговия. Към 1988-1989 година:
Какво ни очакваше при загуба на традиционните пазари?
Какво да се направи, да не ги загубим?
Как да се задържим на стратегическия пазар Русия?
Как да осигурим нови пазарни позиции след промяната?
Тези и ред други въпроси очакваха отговор в проекта "За икономически растеж и преход към пазарна икономика", обаче няма и дума по тях.
2. Липсва анализ по външния ни дълг
Единственото казано е: "България страда и от огромен външен дълг. Размерът на дълга в конвертируема валута през март 1990 г. наближаваше сумата 9,2 млрд.долара"(5-3). (Тази цифра е точна. В същото време нашето правителство заблуждаващо я обяви като 10,5 млрд.щ.д., а някои вестници тогава свободно я раздуха на 12,5 млрд.щ.д.- б.а.).
За чуждите задължения към България е казано: "Другите държави дължат на България около 2,6 млрд.долара, но за жалост перспективите тези пари да се издължат, не са големи. Най-големият длъжник на България е Ирак - с 1,2 млрд.долара, които се изплащаха в доставки на нефт преди развитието на кризата в Персийския залив... " (5-3).
И тук крупни въпроси не са получили отговор:
- Кой и защо допусна да се удвои дългът през 1986-1989?
- Какви са пътищата за бързото му погасяване?
- Защо от валутния резерв, възлизащ към 1.1.1990 г. на 1,38 млрд.щ.д. не се погасиха 600 млн.щ.д. от дълга, за да не се отиде към катастрофалния мораториум?
- Кой и за какво пропиля резерва?
- Кой и защо трансформира в държавен дълг задълженията на отраслевите ни банки пред чуждестранните частни банки? Нали в доклада "Ран и Ът" се препоръчва изключването на държавата от практическата икономика?
***
Настоящата статия съдържа главно извадки от проекта "Ран и Ът". От тях читателите могат да получат макар и бегла представа за този мистериозно изчезнал труд.
Едно от най-характерните явления около него е, че той е реализиран изцяло, а в някои случаи дори е преизпълнен. В десетилетието на много думи и малко сътворено това е многозначително явление. За съжаление причината не е в съзидателната му сила. Обратно, проектът може да се определи като Технология за взривяване на България, защото неговите препоръки имат действието на бомба, заложена в основите на икономиката ни. Ето какво бе заредено в нейните невралгични възли: А.
По приватизацията на държавната собственост
Приватизационният взрив унищожи материалната база на цялата индустрия
Две трети от предприятията не работят. Голямата част от тях са обявени в ликвидация.
Основната част от приватизираните обекти преминаха в стадий на вторична разпродажба.
Изобретена бе приватизационна форма "продажба с опрощаване на дълговете", с което става двойно ограбване на гражданите.
Замря обновителният процес. За 10 години и физически съхранената техника вече остаря морално. Повсеместно се разпродава уникално оборудване.
Изчезват стратегически отрасли. България вече няма машиностроене и електроника. Днес не могат да се произведат елементарни машини, които не бяха проблем за производство още през 1950-1951 г. До 1955 г. България обзаведе със свои машини Пектиновия завод, Циментовия завод в Димитровград, Заводът за трас, бирени фабрики, ВЕЦ-овете "Студена", "Батошево" и "Бързия". Днес това е невъзможно.
А можеше да се приложи много по-рационален модел за приватизация:
Да се приватизират с чуждестранно участие още в 1990 г.15-20 големи индустриални обекти. С постъпленията да се изплати основната част от външния дълг. Това можеше да бъде реално, ако не бяха трансформирани в държавен дълг задълженията на търговските ни банки към чуждестранните частни банки. За да приберат вземанията си, те щяха да участват в тази приватизация.
Приватизационният процес да се предостави на банките, имащи вземания от съответните предприятия, а не на изкуствено сътворени агенции и комисии от чиновници. Това е световна практика - собственик на предприятието-длъжник става банката-кредитор и тя може да го обяви за продажба, за да си прибере вземанията. Така нямаше да се развихри корупцията, защото скритата приватизационна сделка ще бъде за сметка на самата банка. Държавата нямаше да бъде активен участник в процеса, а контрольор на неговата акуратност и чистота.
Тези и ред други подходи можеха да ускорят приватизацията и да я направят наистина ефективна за българската икономика.
Б. Реформата, включваща приватизация на банковата система
Тази мъглява препоръка на проекта "Ран и Ът" роди пълен банков хаос:
Банковият взрив съсипа друга част от българската икономика не само с изброените щети, но и с нарушаване на задължителната ритмика между банки, производители и потребители.
Не може "съставителите" на проекта да не знаят, че:
В. Паричната реформа по проекта "Ран и Ът" включва:
Това беше гибелно за нашия вътрешен валутен пазар, затворен половин век в парникови условия за такива операции; за бедния ни стоков пазар и за нестабилната ни парична единица. Предизвикана бе смъртоносна ситуация от внезапна свръхдопустима кислородна доза, подадена уж за здраве, и този обратен ефект не е възможно да не е бил познат на експертите, съставители на проекта.
Вместо реформа се получи паричен взрив в икономиката ни довел до:
Цели десетилетия наши съседни страни не си позволяваха, а и никой не ги принуждаваше, да извършат подобна авантюра. Въпреки че принадлежаха към западната пазарна система и имаха много по-ефективен имунитет, те знаеха сложността на такъв процес и съпровождащите го опасности.
Даже и днес те поддържат много по-строг паричен режим отколкото нашия "либерализиран подход".
Г. Социалните реформи
Проектът "Ран и Ът" съветва:
Тези съвети бяха приети, а много от тях се изпълняват предсрочно и в излишък. Това естествено доведе до огромен социален взрив
Тези четири взрива, заложени от проекта "Ран и Ът" в основите на България, бяха достатъчни за нейното сриване за по-малко от 10 години демократична власт на "червени", "сини" и други т.нар."политически сили".
Доколко това е бил благонамерен или добре маскиран унищожителен проект, всеки може да направи своята си преценка.
ПОСЛЕСЛОВ НА РЕДАКЦИЯТА
Но всеки е длъжен да помисли и за нещо друго: не са ли личното му безучастие и собствената незаинтересованост към съдбините на България онзи неназован в проекта "Ран-Ът" разрушителен лост на разгрома, на който разчитаха архитектите на разрухата? И ако има доблестта да назове по име своя грях, ще продължава ли да бъде съучастник в планираното убийство на България? И ако се отказва от това пъклено съучастие, готов ли е да направи решителната крачка, която да отхвърли удобното покривало на анонимното му живуркане, да запуши с восък ушите си за омайните сирени на лъжата, с която го примамват откровено сините и го лъжат червените властници?
И да издигне глас за ново бъдеще и за нова България!
Не направи ли това, може да се сърди само на себе си. Мъртвата хватка на "победилите реалности" вече му е отворила коридора към виртуозно жестоката скотобойна на утрешния ден.
Все още не всичко е загубено. Все още по-многото зависи от нас, българите. Дори да оцелеят някои меркантили, децата им ще ги убият с камъни. Заради бъдещето, което сме им осигурили с незаинтересоваността си, с безразличието си.
Евроцинизъм
След оръжейния скандал в Ангола името на България отново попада в негативен списък. Този път на Европейската комисия за борба с расизма и дискриминацията. Основният повод, както вече се досещате, е отношението към циганите (слава Богу, че нямаме бивши колонии и съответно чернокожи имигранти!), като не са забравени, разбира се, "македонското малцинство" и сектите.
И изобщо, българите сме изобличени като народ който само се прави на толерантен, а всъщност не е. Наистина, този път в списъка не сме сами. И дори не сме на първо място. Доста ругатни от страсбургските чистофайници са отнесли братята унгарци и чехи, а също така "стари" демокрации като Белгия и Швейцария. И то по доста по-сериозни обвинения, като например осмият "смъртен грях" на демокрацията, наречен антисемитизъм.
Само че ние отдавна сме надхвърлили манталитета на Вуте. Тоест, в случая не ни интересува, че и други са в кюпа. Въпросът е защо ние сме там. А сме там, благодарение и на усърдните грижи на юдите от БХК, които се препитават (и то доста добре) с отцеругателство. И които със стръвта на хиени, надушили мърша, се нахвърлят върху всеки случай на превишени права на българската полиция към отделни мургави мародери.
Впрочем, в интерес на истината, полицейският произвол спрямо ромите този път е на заден план. Основните обвинения в евродоклада са на тема дискриминация при наемане на работа, в областта на образованието и т.н.
Добре, но как да убедиш довчерашния катунар, който все още в социално отношение е в каменния век, че децата му трябва да учат, за да станат хора? И че това е най- сигурният начин да се измъкнат от гетото, така както например отдавна са го направили и го правят, в една или друга степен, онези ромски племена, които са на по-висока степен в развитието си?
Как да обясниш на циганите-калайджии, които иначе са безспорно трудолюбиви, не крадат и са сравнително интегрирани в съвременното общество хора, че робството в България е отменено още през 1879 г. от Търновската конституция и не могат да продават дъщерите си като добитък на пролетния пазар на булки в Стара Загора?
Май че бай Хънтингтън трябва да се поразходи до България и да направи някои допълнения във фундаменталния си труд "Сблъсъкът на цивилизациите"... Изобщо от правна гледна точка циганите си живеят бейски в България - не плащат данъци, правят каквото си искат, живеят си по техните си закони, съди си ги тяхното мешере (демек, имат юридическа автономия!), имат си цял куп партии, сдружения, че и коскоджамити цар - Киро Рашков от Катуница.
А са безработни, не защото са цигани, а са неграмотни и без квалификация. Въпреки че поне до 1989 г. имаха равни шансове да се образоват... Истинската причина за воплите на въпросната еврокомисия обаче не е халът на ромите, който, дума да няма, е тежък като на целия български народ. Те са само претекст за поредния ход в рушенето на българската държава. Защото препоръката на комисията е България да ратифицира още една конвенция - тази за малцинствените и регионални езици.
Ето къде е заровено кучето!
Как странно звучи тази препоръка в синхрон с тезисите на Доган за превръщането на страната ни в мултиетническа държава! И как кореспондира с идеята за кантонализирането на Сърбия!
Бихме приели, разбира се, част от упреците за справедливи.
Но искаме да кажем две неща.
ПЪРВО, не сме длъжни да обичаме когото и да е освен собствения си народ. Всичко останало си е чиста проба пролетарски интернационализъм, а този филм вече сме го гледали.
ВТОРО, не позволяваме да ни учат на толерантност и морал хора, които сами не могат да спрат кръвопролитието по религиозни причини, като това в Белфаст. Или не дават свобода на корсиканците и баските. И които сами ловяха и изпращаха в нацистките лагери на смъртта своите евреи и своите цигани.
За педофилите в Брюксел не искаме и да споменаваме.
Една година престъпление без наказание
Изгубвайки за каузата на синята партия творци и мъдреци като Вежди Рашидов, Виктор Пасков, Борис Димовски, Недялко Йорданов, Стефан Цанев, ръководителят на партията-държава СДС Иван Костов се догади, че съвсем скоро те ще бъдат последвани и от научните работници, които обитават големите научни институти на БАН, подобно на мишки в празен хамбар. Той сам пожела среща с тях и вместо да бъде по-нисък от тревата, им каза назидателно: "Къде бяха българските учени миналата година, когато се разпространяваха измислици за екологична катастрофа на Балканите, в резултат на "хуманитарната интервенция" на НАТО?"
Само седмица след слизането на предводителя към Европа между учените на 21 март т.г. генералният секретар на НАТО Джордж Робъртсън изпрати доклад на пакта-агресор до ООН, в който с една година закъснение открито се признава, че над Сърбия са изстреляни от бомбардировачи А-10 31 000 боеприпаси с глави от т.нар. обеднен уран (Depleted uranium) с общо тегло над 10 тона.
В същия ден изпълнителният директор на УНИЦЕФ направи изявление, че "децата на Балканите са най-застрашената част от населението на Европа".
От докладите на последните двама излиза, че някаква екологична опасност продължава да витае над Балканите. Един от тримата лидери лъже като дърт циганин, но дали това е Костов или Робъртсън? И понеже първата очна ставка на двамата мина, а следващата ще бъде в едно от заседанията на бъдещия Нюрнбергски съд, в. "Зора" ще припомни на своите уважаеми читатели следното:
Още на 1 юни 1999 г. "Нова Зора" предупреди министър Евдокия Манева, че нейното министерство умишлено заблуждава българските граждани, че употребата на бомби с т.нар. обеднен уран не представляват опасност за българите и че тя действа по същия начин както министрите на Тодор Живков след аварията в Чернобил. Вестникът публикува 4 урока по екология, които бяха разбрани без усилие от всички читатели с изключение на служителите в Министерството на околната среда. То продължи да замерва т.нар. гама-фон, т.е. да гони Михаля, защото уранът е естествено радиоактивен елемент и при неговото разпадане се излъчват само алфа- и бета-лъчи.
Не зная защо българските физици мълчаха тогава, мълчат и сега. Това не им прави голяма чест. Министерството твърдеше, че нивото на гама-фона не бележи повишаване, значи опасност няма. Със същата убеденост може да се твърди, че на екватора няма опасност от измръзване. Поради факта, че "Нова Зора" вече 10 години е несменяем обект на заговора на мълчанието и медиите не цитират наши статии. Българите бяха приспани за около една година. Веднага след войната обаче Германия беше удавена от невиждани наводнения, а Франция - отнесена от ураганни ветрове. Сякаш Господ отмъщаваше за злодеянията на НАТО спрямо несправедливо наказания сръбски народ.
Западните лекари и учени обаче знаеха, че 10 години след операция "Пустинна буря" в Персийския залив 400 ветерани вече са покойници, а в Южен Ирак има бум на раковите заболявания. Вече е сигурно, че т.нар. "Синдром на войната в Залива" има своята точна причина, а именно употребата на боеприпаси с "обеднен уран" от американците.
През лятото на 1999 г. екип на ООН предприе изследване за употребата на уранови боеприпаси от "танкоубийците" А-10. НАТО отказа да се присъедини към екипа на ООН, оправдавайки се отначало със засекретяване на информацията, а по-късно изкара виновни... сърбите. Причината за употребата на повече от необходимите снаряди била, че "сърбите имали много макети на танкове, които от 6000 метра изглеждали като истински".
Преброяването на пробитите с урановите боеприпаси сръбски танкове в Косово показа фаталното число 13. Още толкова танкове бяха поразени на територията на Сърбия. Страхливците, които не посмяха да нахлуят по суша, се изложиха и от въздуха. 31 000 бронебойни снаряда само за 13 танка! Постижение, за което на НАТО не може да се постави оценка дори за три. Бомбите са били изхвърлени по ламаринени танкове с топлинни източници в тях, а дори и по тлеещи боклукчийски кофи безразборно и без всякакви записи на местонахождението.
Безсилни да унищожат танковете на Милошевич, натовските генерали предприеха масирани бомбардировки на гражданските обекти, които не можеха да бъдат скрити. Паднаха мостовете на Нови Сад, Белград и Смедерево, пламнаха рафинериите в Панчево и Ниш, резервоарите на пристанище Прахово, завода за автомобили в Крагуевац, електростанции. Там, където е имало подземни хангари на самолети, силози и бункери с дебели бетонни плочи, са хвърлени също уранови бомби с ракети "Круз". С две думи, светът стана свидетел на абсолютно нарушаване на Устава на НАТО, на международните конвенции и на конституциите на страните-членки на пакта. Станахме свидетели на предприемането на агресия на чужда територия и употребата на забранени оръжия, за които се знае, че могат да причинят страдания или дълготрайни увреждания на човешкото здраве и околната среда.
Резултатът от хуманитарната акция на НАТО е плачевен. 30 % от цивилните жертви са деца, а 50 % от всички жертви са от самите албанци в Косово.
Връх на скудоумието и хуманоидността на натовските пилоти беше атаката на конвоя с албански бежанци на главния път между Джаковица и Призрен - на 14 април, с уранови ескплозиви (виж в. "Индепендънт", 22.11.1999г.). Стотици са ранените, а в паниката от експлозиите всички бягащи албанци са се нагълтали с радиоактивен прах. Никой не знае къде са сега тези мъченици. Но ако са още живи, те са вече пътници към Аллаха. Защото попадне ли "гореща частица" в дробовете на човек, той вече е обречен.
Престъплението на НАТО продължава. След примирието частите на КФОР в Южно Косово не са били информирани, че уранови експлозиви са използвани върху цели около пътя за Градис, западно от Призрен, и върху моста източно от Джаковица.
Сърбите са сигурни, че опасно ще бъде във Вранье, Буеновац, планината Остойник и полуостров Лустиус в Черна гора. Но никой все още не разполага с подробна карта на замърсените с естествена радиоактивност места.
Британски командир, пише в. "Индепендънт", е давал три съвета на подчинените си, когато попадат на места със следи от бронебойни експлозиви: "Бягайте надалеч! Бягайте надалеч! Бягайте надалеч!"
Изглежда, агресорите наистина бягат от опасните места. На тяхно място идват нищо неподозиращите войници от страните кандидатки за членство в НАТО.
Българският взвод е в Призрен. Това не ви ли говори нещо министър Ноев? И на вас, министър Манева? Молете се да няма прашни вихрушки и им изпратете по една противопрашна маска! Защото когато се завърнат, за да ги награждавате за доблестна служба, то "синдромът на войната в полуострова" може да се е настанил в младите им тела. А този синдром си е чиста проба рак. А българските майки, трябва добре да помислят, преди да изрекат похвали към премиера и президента за цивилизационния избор.
Като контрапункт частният съд на НАТО в Хага търси с Интерпол и чрез Интернет "опасния престъпник" Слободан Милошевич за геноцид и военни престъпления. Крадецът отново вика: "Дръжте крадеца!!"
Провалът на НАТО в Югославия е пълен. Косово стана заложник на насилието. Мултиетническо Косово може да съществува само ако до всеки косовар има по един войник от КФОР. А гражданското общество в Косово ще се появи тогава, когато се разпадне и последният атом от уран-238, разпилян по славянската земя.
"Жалки нищожни хора! " - би казал Паниковски както за лидерите на "международната общност", така и за Шукаровци, Първановци, Томовци, Костовци и Петърстояновци.
За престъпления срещу човечеството няма давност. След няколко години, когато бомбите с "обеднен уран" започнат да взимат своите жертви, ще стане безпощадно ясно кой е военнопрестъпник и кой е по-виновен: Уесли Кларк и Хавиер Солана, или Бил Клинтън и Тони Блеър. Защото невинни в НАТО и сред помагачите на НАТО в Косовската война няма.
Ст.н.с. Румен ВОДЕНИЧАРОВ д-р на химическите науки
ПРОЧЕТЕНО ОТНОВО
Екология за потърпевши и екоминистри
Редакцията смята за целесъобразно, да подкрепи изложеното от Румен Воденичаров, като предостави отново на вниманието на читателите миналогодишната му публикация по екологичните проблеми - последица от войната на НАТО срещу Югославия.
Урок 1. За бомбите с обеднен уран
Ако някой, г-жо Министър, Ви удари по главата с вестник, последствията ще бъдат само за него. Но ако в този вестник е увито желязоq потърпевшата ще бъдете Вие.
Точно този ефект са използвали конструкторите на бронебойни снаряди за НАТО. Заменили са по-леки метали в бойните глави с тежкия уран-238. Неговата плътност е 19.04 гр/см3. С подходяща скорост такъв снаряд влиза в бронята на танка като вилица в депутатско кюфте. Същият момент може да се получи, ако вместо уран-238 в ракетата се вложи най-обикновено злато. То пък е най-тежкият метал (с плътност 19,32 гр/см3). То нито е отровно, нито е радиоактивно. Но устойчивото развитие, както знаете, е свързано с безотпадните технологии. Остават големи количества уран-238, след като от него за ядрено гориво и за атомни бомби се извлече по-голямата част от съпътстващия го изотоп уран-235. Именно този "отпадък" се влага в главите на боеприпасите на т.нар. танкоубийци - хеликоптерите "Апачи".
Какво става след сражение на "Апачи" с танкове можем засега само да гадаем. В облачетата след всеки взрив обаче ще има винаги и частички уран-238.
Разпадането на съветската система изобщо не повлия на радиоактивното разпадане на уран-238 и уран-235. Тези два изотопа, намиращи се в природата, изпускайки хелиеви ядра (алфа лъчи) и електрони (бета лъчи), бавно, но сигурно се превъплъщават в олово. Затова им е необходимо много, много време, съизмеримо с възрастта на земята.
Гама-лъчи при естествената радиоактивност няма, затова няма смисъл да се говори за гама-фон и да се размахват гама-броячи. Това е грубата грешка, която правят и журналистите и еколозите. Увеличение на гама-фона (с други думи на рентгеновите лъчи) не трябва да се очаква, дори ако "Апачи"-те бъдат включени в боевете.
Но да се успокояваме, че алфа- и бета-лъчите са безопасни, е също лекомислено. Те наистина могат да се задържат от вестника, с който започнахме нашия разказ, но ако човек (та бил той и твърдоглав балканец) погълне "гореща частица", т.е. прах съдържащ U-238, то алфа- и бета-лъчите ще се поглъщат от неговите тъкани, от дробовете му. Например алфа-лъчите са 1000 пъти по-вредни от гама-лъчите. Те умъртвяват тъканта и подобно на трихинелоза с времето ще пробият дупчица в белия дроб на жертвата. Кога ще се изродят клетки и ще се развие рак или левкоза, е божа работа.
Аз бях преди месец в Ирак, за Ваш ужас, на рождения ден на диктатора Саддам Хюсеин. Посетих и скривалището Ал Амриа, в което две лазерни двутонки са сварили на чорба 600 майки, старци и деца. Посетих и болници. Има бум на раковите заболявания, госпожо Министър. Децата, минали през утробите на облъчвани майки, също не са пощадени. Има един "гратисен период", след който също както след Чернобил, Хирошима и Нагасаки статистиката е неумолима. Дори и в пустинята ракетите с обеднен уран не са безопасни.
В това, г-жо Министър, се крие античовешката изобретателност на създателите на тази "висока" военна технология. В гъсто населени райони на Европа използването на урановите ракети е направо престъпление срещу човечеството.
Нищо не може да гарантира, че смерч като този в село Жълтуша няма да издигне във високите слоеве на атмосферата радиоактивен прах, който да падне не само върху прокълнатите от вас сърби, но и върху нищо неподозиращия българин, обработващ като своите деди земята си в реални граници.
Внимание! Гълтането на йод не помага, защото той е предназначен да заменя радиоактивния изотоп на йода, който в случая на естествена радиоактивност изобщо не присъства.
Никой не обича аутсайдерите
Пак замириса на война. Леле, леле! Костов пише на Тачи да озапти ония от Прешево, Медведжа и Буеновац, които междувпрочем са сръбски граждани, ако и шиптъри.
При всичкото ни уважение към епистоларния жанр все пак ни се ще да попитаме дали е редно един министър-председател да пише до едного разбойника, какъвто е предводителят на разпуснатата уж АОК, досежно зулумите на други разбойници.
Той пък Тачи, като ще се трогне от писанията Костови!... Те американците не могат да се оправят с нахъсаните шиптъри, та камо ли нашият човек. Вдивени, озадачени, изумени, че не проработват техните демократически стандарти, както те си ги разбират, великите "миротворци" започват да недоволстват от поведението на албанците. Те, видите ли, проявявали пълна неблагодарност и нежелание да възприемат западните цивилизационни модели.
Но на какво да са благодарни, да се попитаме, заставайки на тяхно място. Не са толкова прости албанците да не съзнават, че с тях бе сключена фактически сделка - да дадат повода на САЩ да се разправят с Югославия. И след като свършиха услугата на НАТО, правейки се на жертва, шиптърите сега искат да получат своето си - етнически чисто Косово, което вече почти постигнаха.
Ще рече - пито, платено. Е, тогава що щат още в отвоюваната земя разните му там омиротворители и да им пречат да си въртят наркобизнеса. Вън!
Да, ама американците веднъж стъпили някъде, имат лошия навик да не си ходят. Освен ако не се препънат в някой Виетнам.
И ето ти конфликт. И като нищо "приспаната" АОК може стръвнишки да се събуди и да излезе на бойната пътека. И ще стане една!
В цялата ситуация има нещо конфузно и глупешко, нещо сюрреалистично - "освободените" да се сбъхтят със своите "освободители". Стане ли това - простосърдните янки ще бъдат силно удивени. Не и ние. Защото знаем, че Балканите трудно се пасат, че те имат друга жанрова характеристика, непостижима за подредените, но скудни бюргерски умове.
Ако европците и янките си бяха дали труда малко от малко да се запознаят със сложния балкански етнокултурен възел, ако бяха прочели поне "Прокълнатия двор" на Иво Андрич - една книга, метафора за всеобщата ни трагична орисия, те не биха подходили към проблемите с юношеската незрялост на политически пуберитети. Но бюргеризираната хедонистична Европа, а покрай нея и Америка, с нейната механизирана ситост и задоволеност, явно страдат от амузия - загубване на вкус към учеността и знанието.
Те си мислят, че всичко могат да решават с бомби. Оказа се, че не могат. Оказа се, че Балканите трудно се вместват в прокрустовото ложе на новия световен ред. Пък и нациите, криви или прави, се съпротивляват, искайки да опазят идентичността си, своя начин на живот, който не е животът на гладкообръснатия и гладкомозъчен янки, на който му стигат телевизора и пуканките.
И защо Костов, както се казва, сам се набутва между шамарите, установявайки епистоларна връзка с разбойника Тачи? Защото, видите ли, се опасява, че идеята за транспортен коридор N 8 може да пропадне, ако албанското буре с барут се взриви.
Ами то ще се взриви! И ако това не стане днес-утре, заплахата, че все някога ще стане, тежи като ядрен облак над Балканите.
Конфликтът като че ли е непредотвратим и опасността от него се засилва поради примитивния и див албански национализъм, който на всичкото отгоре е закъснял в своята реализация. Закъснелите са винаги нетърпеливи и безогледни, защото страдат от комплекса, че историята ги е заобиколила, отнемайки им шанса за реализация.
Така че идеята за Велика Албания съвсем не е книжно творение, а агресивен опит за завладяване на Lebens Raum (жизнено пространство). Неотчитайки всичките тия фактори, намножаването на драконовите зъби, със своята непохватна и груба намеса НАТО не направи нищо друго освен опасно да активира албанския национализъм, който вече ирадира по землищата на диаспората.
Заклинанията, че Косово трябвало да се демократизира, че етническите общности трябвало да живеят в мир, въобще не отчитат реалността. Албанците просто не знаят какво е демокрация и исторически не са дорасли до нея. Те искат своето си - прочистен етнически терен.
И би трябвало на хората, които сериозно се занимават с политика, да са им ясни такива фактори като етнокултурни модели и сблъсък на цивилизации, за които с основателна тревога говори и Самюъл Хънтингтън. Защото албанският проблем е етнокултурен проблем, с всички произтичащи от това последици - непоносимост към всеки "друг" и всяка "другост", както и органично закодирано нежелание да се възприемат ценностите на западната демокрация. Още повече, че преобладаващата част от шиптърите са мюсюлмани, а това предполага и друго светоусещане, друг модел на поведение, различен от този на християнина, на цивилизования европеец и балканец.
И ако българските управляващи не са наясно с тази проблематика и настояват коридор N 8 да стигне до Дурас, то гръцката политика, трябва да признаем това, е по-прагматична и по-реалистична. Атина упорито защитава идеята крайното пристанище на коридора да бъде Солун.
Искаме или не, при всички случаи заинтересованите страни, включително и САЩ, по всяка вероятност могат да бъдат убедени в Солунската перспектива. И това е така, защото САЩ вече проглеждат за опасността от нов конфликт в Косово и в прилежащите територии. Висш служител на Пентагона съвсем наскоро заяви: "Американците може съвсем скоро отново да се бият в Косово, но този път срещу бившите си съюзници - албанците".
На този етап думите трябва да бъдат преценени по-скоро като заплаха и предупреждение, отколкото като предстоящо намерение. Защото ако се стигне до сблъсък между НАТО и АОК, това ще бъде признание за пълния провал на т.нар. омиротворителна мисия.
При всички случаи американците се оказаха в много глупава и да не кажем детинска ситуация. Те те поеха в уста албанското жабе и се оказаха в положение ни да го изплюят, ни да го погълнат.
И това е последица от типичната американска нахаканост и самоувереност, че могат да се справят с всяка ситуация, боравейки с универсални и стандартни за американския начин на мислене средства. Но в случая американският универсум не сработи. Албанците се оказаха неподатливи на каквито и да е цивилизационни внушения и с нарастваща агресивност провеждат етническо прочистване и унищожават всичко сръбско в областта - църкви, манастири, паметници.
Американците се провалиха. Те позволиха на Балканите и в частност в Косово да бъдат изненадани и политически бламирани. Точно защото въобще не положиха усилия да вникнат в сложността на балканската етническа проблематика.
И противно на техните очаквания в крайна сметка се оказа, че не някой друг, а сатанизираният от тях Милошевич е бил прав досежно поведението на албанците и техните намерения. И става все по-ясно, че проблемът с Косово не може да бъде решен без Югославия, тъй като ключовете на мира са в Белград.
Ето как се обръщат нещата. Довчерашните съюзници - янки и шиптъри - се гледат на кръв. Албанската карта е вече разгадана. Албанците се показаха такива, каквито са - сепаратисти, етнонационалисти, наркотрафиканти, мафиоти. Въоръжените банди в триъгълника Прешево-Медведжа-Буеяновац няма да бъдат подкрепени и по всяка вероятност ще бъдат оставени на милостта на Белград.
Гърците от своя страна успешно си плетат кошницата - коридор N 8 да завърши в солунското пристанище, с всички произтичащи от това изгоди.
И къде сме ние в цялата тази геополитическа игра с нашия "цивилизационен избор"?
Ние се оказваме в периферията. И прословутият Дунав мост-2 фактически ще обслужва не Видин, а Солун. При това положение на изолация и при непрекъснатата заплаха от взривяването на албанското барутно буре, тук у нас инвестиции няма да се налеят.
Пак не си направихме добре сметката. И дълго ще ни се наложи да клечим пред портите на ЕС.
Никой не обича аутсайдерите. Още по-малко употребените.
Преди шутовете да станат палачи
Не стана ясно дали при неотдавнашното си посещение в Прищина Иван Костов своевременно се е снабдил с надлежната входна виза от югославското консулство в София.
Ако не го е сторил, би поставил страната ни в положението, в което веднъж вече я постави Ф.Д. с историческата си разходка из окупираните от Израел сирийски Голански височини.
При друго сравнение бихме могли да говорим за нарушител, пресичащ чужда държавна граница не по установения ред. Това, че услужливият каналджия е атлантически, не го прави по-малко каналджия.
Съвсем малко преди това г-н Костов извърши друг външнополитически подвиг - в Будапеща предложи, позовавайки се на някакви мъгляви социалдемократи от сръбската област Войводина, югославската държава да се раздроби на шест или седем части.
Такова нещо - разчленяването на балканска нация - сме го виждали и по-рано. Преди век и нещо Берлинският конгрес реши етническа Санстефанска България да бъде разкъсана на три области - васалното едноименно Княжество, Източна Румелия и Македония, оставена да добрува при султана.
Новото в сегашния случай е, че т.нар. велики западни сили не се мърсят с такива приказки, а великодушно предоставят ролята на глашатаи на местната прислуга. Един вид, самите балкански народи искат да се прекроят границите между тях.
Тягостно е със своята глупост и пропагандното обезпечение на последните дипломатически юначества на Костов. Според триминутния коментар на независимата "Нова телевизия" от 20 март т.г. те са действия, превръщащи България във все по-важен фактор не само в регионалната, но и в глобалната политика. Истината е, че с такива неща политиците ни се наместват в нишата на общественото съзнание, заделена за дейци от категорията на Хашим Тачи и Аслан Масхадов.
Костов и подобните му нашенски временни управленци излизат от крайно опростенческо разбиране за геополитическите реалности. На 50-годишнината на НАТО САЩ казаха, че отсега нататък за ненатовските страни суверенитет няма да има, и посредствената ни върхушка побърза да възприеме това като аксиома.
Не е необходима особена прозорливост, за да осъзнаеш, че във външната политика, както и във физиката, всяко действие среща противодействие. Че в случая тези, върху чийто суверенитет се посяга, съвсем не го възприемат като фикция.
Не видя ли Костов, че прехвалената натовска "победа" всъщност се оказа пълен провал? Югославия продължава да съществува, народът й - съвсем естествено, - е сплотен пред външния враг, икономиката и отбраната й, въпреки бомбардировките и външния натиск, функционират по-добре от тези на небомбардирана България с тригодишно управление на СДС... Ако американците наистина бяха победили, то сега в Белград щяха да управляват Вук Стоянович и Зоран Костич. А, да, и тайнствените социалдемократи от Войводина. Е, не управляват, нито си вярват, че ще управляват. Само си доутвърдиха репутацията на несъстояли се куислинги, предизвикващи - отново съвсем естествено, - единствено погнуса и омерзение. И това при положение, че похарчиха много повече американски пари от нашенското СДС.
Или ще ни каже Костов, че така или иначе страната ни може да действва единствено в рамките на "real politik". Тук обаче нещата трябва да се нюансират. Ако Вашингтон е решил тази година да предприеме поредна агресия срещу Югославия, българското правителство и при най-добра воля не може да го спре.
Българското правителство обаче може съвсем суверенно да реши - и затова може да разчита на общонародна подкрепа - да не става част от тази агресия.
"Real politik" предполага да не се забравя, че през Югославия, и още по-точно, през Сърбия, преминават единствените ни сухопътни и речни връзки със Западна Европа. Българският мост към тази част от континента не е при Видин, а при Нови Сад. Настроенията към нас отвъд западната ни граница съвсем не са без значение за българите, и то не само заради прекосяването на сръбска територия.
Съзнателното разпалване на ненавист между българи и сърби може да е от полза единствено на тези нашенски политици, на които приказките за европеизъм са само прикритие на други намерения - да изпълнят американската поръчка да се закрепи физическата ни изолация от останалата част на Европа, за да бъдем по-лесно включени в стопанското и политическо кръвообращение на Турция.
Съвсем няма да бъде "real politik" пренебрегването на други реалности - зад натрапеното от САЩ единодействие на по-големите европейски натовски държави спрямо Косово съвсем не се крие единодушие. И е съмнително дали безпрекословното им послушание ще се запази и при непосредствено застрашаващи ги обстоятелства. Особено при неизвестностите, които крият евентуална конфронтация с югославската армия вече не по въздуха, и реакцията на Москва.
Така или иначе, бъдещият развой на събитията на Балканите съвсем не е едновариантен, колкото и заслепени да са някои в София за тази истина.
Накратко, Костов си играе с опасен огън. От тези, които подпалват войни и изпепеляват късогледи и непредпазливи политици.
Съвсем разбираемото извеждане на премиера на преден план в неправенето на българска външна политика не трябва да засенчва от погледа ни зачестилите дипломатически пируети на друга големееща се малка фигурка - Петър Стоянов.
На Стоянов не може да се отрече последователност в някои неща. Най-вече в припряността, с която иска да се докара пред американците като пръв български атлантик, най-малко с едни гърди по верноподаничество пред неголямото, но шумно малцинство от соломонпасящи наши сънародници.
В риториката му на квартален отговорник по демокрацията започнаха отново да зачестяват "цивилизационно-избирателните" нотки от миналата година, гарнирани с вечното му смехотворно патриотарство. Миналата година тези пируети ни донесоха само въздушни коридори. Ако не сме предпазливи, тази година могат да ни донесат нещо по-лошо.
Да не забравяме: тези думи и действия на Костов и Стоянов при цялата им очебийна гротескност трябва да бъдат приемани съвсем сериозно. И малките камъчета обръщат колата, и шутовете може лесно да се преквалифицират в палачи, ако им бъде застрашена шутовската заплата.
Свободата да се родиш умирайки
Правя една от поредните си анкети по заледените мартенски тротоари.
- Здравейте, какъв е за вас днешният ден?
- По-добър от вчерашния. Защото вчера за пореден път ме уволниха. За трети път за една година - и този ми работодател фалира. Не знам какво става в тази държава! Абе... Е, днес поне няма кой да ми каже, че ме съкращава и затова кажи-речи ми е почти щастливо.
- А, извинявайте, как се казвате?
- Иван Късметлийски.
Звучи почти като опит за тъп виц. Обаче си беше факт. Да му има човек късмета на г-н Късметлийски. И на държавата, в която той се опитва да преживява.
И следващото също не е виц, а гротескна реалност, сякаш сътворена от небрежността на Господ в почивен ден. Снимам в самия център на Ямбол една почти завършена огромна сграда и се радвам, че все пак в опосканата и рушаща се държава някой строи. При това с размах. И тогава - пак като от тъп виц - се появява един побелял 60-годишен чаровник, който ми обяснява, че тази сграда всъщност е била проектирана за общинската администрация. И строителството й е започнало преди.... 20 години! И спряло след великата победа на демокрацията през '89-та. В центъра на Ямбол - стотици тонове бетон и тухли, арматура и почти довършени алуминиеви дограми на прозорците! Вече 11 години - паметник на безумието ни.
Ямбол - град като минало. Спираш първия срещнат, за да го попиташ как е животът, какво става. Спираш втори, трети. И отговорите са все едни и същи, като че ли са си заплюли - "Глад, нямане и глад". Един дори се опита самоиронично да римува "Глад на кутийки, но няма филийки".
Според официалната статистика безработицата в този бивш окръжен център е някъде около 24-25 на сто. Ямболци обаче упорито твърдят, че реално безработните в града са поне 80 на сто от населението. Сигурно официалните намаляват, а реалните преувеличават. Дори и да е така, процентите звучат ужасяващо. Изхабеното вече политическо шишане Меди Доган юди сините керванджии да отпуснат допълнително дотации от хазната (ако изобщо има такава) за 11-те района със смесено население, защото били изпаднали в абсолютен глад.
В Ямбол, според статистиката, 93 процента са етнически българи и следователно това е край, в който никой не им отнема правото на майчин език, на дядов или прадядов език и никой не може да се оплаче, че го дискриминират, защото не е от мнозинството. Какво да се оплакват, след като то, самото мнозинство, е дискриминирано - безхлябно и безпарично!
Сухите цифри на статистиката понякога могат да бъдат много гадни. Взех от местното статистическо бюро една брошурка, в която със сухия език на цифрите се рисува всекидневието на ямболеца и на хората от останалите общини от района. И първите цифри, които ми се набиха в очите, направо ме разстреляха с непреглъщаемостта си. През 1996 г. детската смъртност на 1000 живородени е била за община Ямбол 14,3 на хиляда. Три години след това тя прави скок до 31,9 на хиляда. За същите три години цифрите за община Тунджа се променят от 13,8 на 33,1, а за община Елхово - от 2,4 на 36,6!
Свободата да се родиш умирайки.
И на това му викат "демокрация". То е брутално. То е ненормално. То сякаш не е и не може да бъде. То Отечество ли е или Освиенцим на територия от 110 000 квадратни километра? В началото на ХХI век! В Ямбол, пак по официална статистика, живеят 88 193 души. За цялата 1998 г. (последните статистически данни) в града са се родили цифром и словом едва 741 деца. Едва! Умрелите за тази година са двойно повече.
Суха и тъпа е статистиката. Тя не коментира, а понякога няма нужда и да я коментират. През 1996 г. в Ямбол е имало 1500 болнични легла. През 1998 г. от тях са останали само 983. За 2000 г. цифрите ще ги обяват сигурно през 2005г., но с очите си видях един цял изпразнен болничен корпус. Сигурно защото едно време здравеопазването беше безплатно. А всъщност сега се оказа, че ние не сме знаели колко скъпо е здравето. Което вече го нямаме.
И откъде да го имаме. Пак по официални данни в Ямбол работещите са били 32 359 през 1998 г. Средната им годишна работна заплата се е движела между 1255 и 852 нови лева. Или сметнато по месеци, между 104 и 71 лева. И с това смехотворие народът е трябвало да храни семейство, да гради дом и да създава поколение, което на всичко отгоре и да отглежда.
Е, как ще стане?
Говори пак тъпата статистика - за Ямбол за три години индексът на потребителските цени е скочил повече от шест пъти - тоест, живота си плащаме шесткратно по-високо, а ние, като стока на пазара на труда - шест пъти по-евтини.
Това го няма и в най-дивата джунглеста държава на Африка.
Обаче ямболци щракат пръсти и са доволни. Направо се гордеят със себе си. Защото са си избрали кмет, та дрънка - Николина Хаджигеоргиева - единствената жена, кмет на бивш окръжен град. При това червена. И сигурно много отракана, защото и даскалите, и лекарите са получили заплатите си дори за миналия месец. Как го прави жената, нейна си работа. Но поне е успяла да даде за хлебеца. Саламът дано дойде от Европейския съюз.
Не, хубави хора са ямболци. Особено момичетата. Пролетни едни такива, с бедра наистина до шията и с усмивки, които стопяват дори нередовния мартенски сняг.
И са блажени. Защото, както вече се видя от статистиката, почти 100 на 100 са българи - няма при тях изселници в Турция, които да се върнат по родните си места за коч-байряма, та да им кажат по колко пари вадят в Истанбула, града голяма. В онази дива Турция, където може да няма просвета, но поне управници има. Защото то не е само до народа, а и до имането или нямането на Стамболова.
Факт е. Ама и руснаци няма в Ямбол. Ако имаше, щяха да им кажат на ямболлии, че и да ти сринат до основите Сталинград, пак можеш да го въздигнеш, ако повярваш във възкръсването - на народа си.
И за това са блажени ямболлии - неведущи в немотията си. Няма кой да им каже. Макар че дай, или не дай Боже, все някога ще прогледнат. Като ломчани, като монтанчани или разградчани, като благоевградчани и кюстендилци, или като врачани. Все тази.
Като му светне на един народ обаче, на онези отгоре ще им притъмнее.
Ама много.
