Борбата е не за България, а за кокала
Преди две седмици БСП претърпя поредната си метаморфоза. След артилерийска подготовка със статии на "експерти" във в."Дума", след бомбардиране на "вражеските (тоест антинатовските) позиции" от бойните хеликоптери-интервюта на партийните лидери, пленумът на Висшия съвет на социалистите обсъди въпроса за членството на България в НАТО и с мнозинство гласове реши да преразгледа досегашното отрицателно отношение към този съюз. Настъпилата промяна е многозначителна. От нея могат да се направят изводи и за днешното състояние на страната ни, и за целите и амбициите на днешните ръководители на БСП.
Разбира се, същността на въпроса е малко по-различна. Ще ни се да вярваме, че главната стратегическа задача на повечето политически сили у нас е една: как да се обезпечи националната сигурност на България. Как да се запазят непокътнати нашите граници, с какви съюзници да се изправим срещу всяка потенциална агресия, как да защитим нашите икономически позиции, нашата народностна самобитност, нашата култура и вяра. Нещо повече, каква база да създадем за вземането на истински самостоятелни, истински суверенни решения от българското правителство, които да защитават пълноценно българските държавни интерси.
Всички тези сложни въпроси трябва да се решават конкретно - за днешния момент, за сегашната ни държава, за сегашното глобално съотношение на силите. Трябва да се вземат предвид особеностите на съвременния свят: назряващите цивилизационни сблъсъци (Чечения, Косово, Нагорни Карабах и Средна Азия са очевидни примери) и фактът, че България се намира на границата между сферата на християнството и сферата на исляма. Наред с това не трябва да се забравя и борбата на единствената в момента свръхсила за утвърждаване на еднополюсния свят, за "глобализация" и безрезервно господство, докато интересите на България са да живее в многополюсен свят, като запази своята идентичност въпреки противоположните тенденции към обезличаване, стандартизиране и американизиране.
Именно затова отношението на България към НАТО е голяма грижа за всички политически сили у нас и на първо място - за тези, които управляват страната ни. От тази гледна точка положението на социалистите е по-благоприятно. Те са в опозиция, тоест - от тях почти нищо не зависи. Ето защо тяхната прибързана активност е подозрителна. Същевременно важна е обратната връзка: от политиката им към НАТО зависи какъв ще е шансът на БСП за скорошно присъствие във властта. Очевидни за всички ни са огромните възможности на САЩ и някои западноевропейски страни да влияят решително върху обстановката в България. Чудно ли е, че всяка партия у нас се стреми да се хареса на Америка и съюзниците й? След старите "евролеви" и имитирайки ги до повдигане, по този път поеха и "евролевите", останали в БСП. Между другото, с това те нанесоха смъртен удар по Сашо Томов и съдружници, изтласквайки ги от окупираната от тях политическа ниша.
Не трябва да се забравя и жалкото положение, в което се намира днешна България. Със съвместните усилия на перестройчици, псевдодемократи от различен цвят, президенти-дисиденти, международни и вътрешни комбинатори и крадци от най-разнообразен вид ние станахме просешка държава с разгромено селско стопанство и окрадена промишленост, без армия, без истинска национална сигурност и дипломация, без три четвърти от милиона напуснали държавата ни млади и подготвени хора. Но дълговете на България не намаляха, въпреки мизерията и тоталната разпродажба на националните богатства. За глупостта и престъпленията на нашите управници от Десети ноември досега няма оправдание нито на този, нито на онзи свят. Техните души ще горят навеки в катрана.
Но именно тази България ние трябва да запазим, заздравим и възродим. През последните десет години светът вървеше напред. Разстоянието между нас и най-развитите страни, което и преди не беше малко, сега е огромно и непреодолимо. А истинските външни опасности за България, които някога бяха сигурно неутрализирани от нашата сила и възможностите на съюзите ни, сега са много по-големи от преди. Затова лесно решение на въпроса за сигурността на България няма. Вероятно членуването в НАТО е един от вариантите. Въпросът е, доколко този вариант ще запази България, доколко той отговаря на големите ни национални цели, а също така - доколко е морален и съответства на традициите на нашия народ?
Сложността идва от това, че ние, българите, не сме единни, че нямаме общо мнение. По всички въпроси на днешния ден ние мислим различно. Основните разногласия са между тези, които управляват, и обикновените хора. Нашето общество е разкъсано между бедни и богати, между политически "елит" и избиратели, между работещи и безработни, между сини и червени, между още много други разделителни линии. Трудно се прави сигурност на такова общество. Трудно се гонят националните идеали, когато движещи сили на новото време са егоизмът, лъжата, измамата, стремежът към богатство и пълната липса на морал.
Затова големият въпрос за модела на националната сигурност, който определя частния въпрос за отношението ни към НАТО, не може да получи еднозначен отговор. Той зависи от цялостния ни мироглед, от разбирането ни за движещите сили и цели на историята, от представата ни за идеала, към който трябва да се стреми България.
Аз не обвинявам тези партии, организации и личности, които искат България да влезе в НАТО. Просто между тях и мен има пълно разминаване не само по този въпрос, а по всичко, което ни обкръжава. Ние имаме противоположно виждане за страната, в която искаме да живеем, за нейното бъдеще, за нейното място в историята. Ние имаме различни идеали за това какъв трябва да бъде българинът, какво да обича и какво да мрази. Казано накратко, ние сме чужденци един към друг в собствената си страна. Те искат задно с Америка и останалите развити държави да управляват, тоест да ограбват света.
Моето желание е съвсем друго: България да не бъде ограбвана от никого, нито пък да граби другите. Те хвалят богатите, които са се изхитрили да откраднат повече, отколкото могат да изядат. Моето разбиране за човешко достойнство е по-различно. Те одобриха и помагаха за безнаказаното разтерзаване на съседна славянска и православна Сърбия от самолетите на НАТО. Аз смятам това, което според тях беше "хуманитарна акция", за престъпление против човечеството. За тях агресорите са Милошевич и другарите му, а като народ - сърбите, но за мене агресорите са Клинтън, Блеър, Солана и колегите им, а сръбският народ е невинна жертва. Ето в какво е проблемът: българите днеска са разделени по всички сериозни въпроси, и всеки мисли себе си за прав, а другите - за грешници, ако не и за нещо още по-лошо.
Истинската същност на метаморфозата, която направи върхушката на БСП преди половин месец, е именно в това: те преминаха от единия свят в другия, от материята в антиматерията. Физиците казват, че във Вселената сблъсъкът на материя и антиматерия води до анихилация, до самоунищожение, до нищо. До какво води този сблъсък на Земята, ние знаем от световните войни, от другите конфликти. Знаем и до какво води този сблъсък вътре в една страна, защото още не сме надживели неговите страшни последствия. Господин президентът си спомня за своя дядо, но и останалите българи имат дядовци. А докато спорим кой дядо е бил прав, другите народи отидоха в идния век, а ние се върнахме в предишния.
Струва ми се, че лидерите на БСП не разбират добре това, което сториха със смяната на знамената. Те не виждат, че нарушиха едно крехко равновесие в страната ни. Приемайки НАТО, те не могат да се ограничат само с този факт. Сега те са и за еднополюсен свят под егидата на САЩ, и за подчиняване на бъдеща Европа на Съединените щати, и за изолация на Русия от тази Европа, и за стимулиране на мюсюлманската агресивност срещу Европа в интерес на Америка (която не иска истински силна и самостоятелна Европа).
А сред най-близките жертви на тази агресивност, както може би ръководството на БСП се досеща, ще бъдем и ние. Заставайки в редовете на НАТО без славянска Русия и против нея, ние отрязваме единствената реална гаранция за самостоятелното съществуване на България. С турската опасност от югоизток и с албанската опасност от югозапад нито българите, нито сърбите, нито гърците могат да се справят без съчувствието, помощта и съдействието на Русия. За това говори цялата история на Балканите.
Лидерите на днешната БСП и техните съветници от близо и далеч съзнателно загърбват уроците на миналото. Вероятно всеки има в пазвата си скрита по някоя карта, с която смята да излъже останалите. Но пак от историята знаем, че българите не са майстори на тази игра. Със скритите карти от последния момент ние винаги сме губили територия, население и богатство. Понякога сме губили и независимостта си. За векове. Отначало - почти два. После - почти пет. Третият път ще бъде - завинаги.
Ето това значи за България влизането й в НАТО без Русия. А сред виновниците за бъдещата национална катастрофа се нареждат и лидерите на българските социалисти. Какъв позор, какво падение!
Защо ли заблудените Алиси от чудната "страна Позитания" се решиха на тази стъпка? Какво накара водачите на партията на обикновените хора, на бедните и онеправданите, на честните и патриотичните, да застанат до реститутките, до мутрите, до мозерките и туркоманите (за ренегатите от "евролевицата" дори не ми се говори)? Какъв ли е общият знаменател между всички тях? Очевидният отговор е един: стремеж към власт и облаги, желание да се харесат на американските батковци, за да бъдат допуснати до трапезата на боговете.
Но защо именно сега настъпи тази метаморфоза? Защото провалите на правителството на десницата, обедняването на народа, безработицата и ликвидирането на страната ни доказват некадърността на сегашното управление. Американците ще се опитат да го заменят с някакво коалиционно правителство. Но и в него ще влязат тези партии, които са удобни за Запада. Показателите са няколко: капитализъм вътре в страната (тоест, пазарна инициатива и демокрация), ликвидиране на икономическата независимост (тоест, преструктуриране на стопанството), подчинение на САЩ и фактическа загуба на суверенитета (тоест, членуване в НАТО). БСП вече прегърна всички тези условия на Съединените щати. Това означава, че тя е също така удобна за тях, както са им удобни и Обединените демократични сили. В определен момент от близкото бъдеще социалистите ще станат дори по-удобни, защото по-лесно ще забаламосват народа и така ще вкарат стадото в кошарата, искана от Запада. Казано накратко, според лидерите на БСП промяната на позициите им по НАТО отваря и за тях вратите към властта.
И ето я утрешна България, наподобяваща Германия, Англия или Испания. Две партии: центро-десни и дясно-централни (лейбъристи и консерватори, християн-демократи и социал-демократи). Разликата между тях е не в програмите или целите, а в прическите на съпругите на лидерите. И двете слушат Америка. И двете мамят народа. Борбата е не за България, а за кокала. А когато битката е за кулинарни награди, следващата стъпка е да се продаде и самата ни страна срещу по-голям кокал. Друга алтернатива просто няма.
Остава само един въпрос. Ако и Иван Костов, и Георги Първанов ни призовават да строим капитализъм и да приятелуваме с Америка против Русия, каква е разликата между тях? Очевидно и с двете задачи Иван Костов ще се справи по-добре от Георги Първанов не само защото е по-умен, но и защото тези цели са по-естествени за него. Тогава - за кого да гласуваме? А пък дали фармацевтичните заводи ще са собственост на зетя на Георги Атанасов или пък на зетя на Йордан Соколов (образно казано) - няма ли да ни е все едно?
Българийо, събуди се!
В София, на ул. "Ангел Кънчев" N 5, там, където беше седалището на Съюза на българските писатели, се издигаше (все още се издига) скулптурата на един прострелян Пегас и паметна плоча с имената на българските поети, найдали гроба си, както ги е орисал Ботев, Българийо, събуди се!
В София, на ул. "Ангел Кънчев" N 5, там където беше седалището на Съюза на българските писатели, се издигаше /все още се издига/ скулптурата на един прострелян Пегас и паметна плоча с имената на българските поети, найдали гроба си, както ги е орисал Ботев, "в редовете на борбата". В борбата за национална свобода. И в борбата за социална справедливост.
Плочата вече я няма!
Светотатствена ръка в тъмна доба я е отнесла на тъмно място, откъдето, навярно, връщане няма... Малко е да се каже, че това е варварски акт.
Това е посегателство в сакралното пространство на нацията. Или евангелски казано: "В светая светих влязоха нозете на нечестивите".
"Нозете на нечестивите" отдавна сквернят българската земя. И сякаш като подсета и прокоба чуваме еремиевият плач на Димчо Дебелянов: "Скверниха нищи мойто знаме, враг - мойта девствена земя."
Излишно е да гадаем като кой яко тат среднощен е похитил паметната плоча. Това е тържествуващият Хам на йезуитската демагогска демокрация, това е бастардът, заченат връз мръсното ложе на бездуховната либералщина и новия световен ред. Тям не трябват внятни символи на културна идентичност, на национална легитимност и духовна приемственост.
Тям е нужна безока, безпаметна тълпа на заробленици и консуматори, атомизирани хора, сведени до нивото на най-примитивни биологични реакции.
И след като бе направено всичко, за да се унищожи българската интелигенция, пазител на сакралните достояния на нацията, ето, че вече се посяга и на мъртвите и се скверни тяхната памет. Целта е да бъдат изличени горди имена и достойни дела, както и светостта на саможертвата.
И колкото и да е потресно, светотатствено, покушението срещу националната гордост и памет, най-страшното е, че то не ни изненадва. А не ни изненадва, защото ден из ден, години вече сме свидетели на предумишлено, преднамерено рушене на темелите на българската култура, на българската цивилизация.
Сякаш "нов кърджалия в нова полуда" (Ботев!) обрадвя хилядолетния ствол на българската духовност, на националната ни идентичност.
Покушението срещу паметната плоча се вписва в срамния списък на десетки и стотици покушения срещу българската култура, книжовност, словесност.
И целта на тъмния тоя заговор е ясна - да се унищожи духът на България, нейната културна памет. Защото най-лесно се управлява народ-лотофаг, глух и сляп за "плачът майчин, гробът бащин". (Пак Ботев!)
И виновник за всичко това, за несносния български хал, за страданията български, за избождането на духовните зеници на народа, е т.нар. политическа класа - отчуждена, нагла и продажна. Тази класа, съпоставима по манталитет и морал с някогашните конашки чорбаджии - ибрикчии и подобострастници - и с деяния, и с престъпно бездействие, не само създаде условията за погромяването на българския национален живот, но и активно участва в съсипията, както и прочие й бе наредено.
И ето ги резултатите - България все повече заприличва на духовна пустиня, брулена от суховеите на глобализма и космополитизма. А бяхме, нали, според гениалното определение на Лихачов, "държава на духа". И тази "държава" - най-свято наше достояние - неслучайно е взета на прицел от сатаните на глобализма и техните местни чираци.
Но и ние ще кажем като евангелиста Йоан: "Светлина свети в мрака и мракът няма да я обземе."
Похищението на паметната плоча на мъчениците, поругаването паметта на мъртвите, вече идва да покаже, че се преминава отвъд предела на културния ойкумен, пространството на цивилизования свят, че пред нас е захилената морда на цивилизованото варварство и гаврата.
И повече не може да се мълчи!
И повече не бива да се търпи!
Един е призивът: Българийо, събуди се!
Дипломатическото джудо на Путин
Неотдавна действащият президент на Руската федерация - Владимир Путин, изненада света. Той заяви на 5 март, че не изключва възможността един ден Русия да се присъедини към НАТО. Пред интервюиращия го Дейвид Фрост от Би Би Си той добави, че това би могло да стане, ако Русия бъде третирана като равноправен партньор.
Генералният секретар на Алианса, шотландецът Джордж Робъртсън, побърза да отхвърли подобна възможност с думите, че руското членство в НАТО не е в дневния ред на Съюза. Какво искаше да каже Владимир Путин с условието Русия да бъде третирана, като равноправен партньор? Това, че в НАТО партньорите не са равни, или че само Русия не се третира равноправно?
Изненадващото изявление на руския президент очевидно не съответства на досегашните въпроси, с които се е занимавал, и на офанзивата му за запазване подкрепата на все по-разширяващата се база от национални поддръжници. Без да са дипломатически гаф обаче, тези твърдения в крайна сметка смутиха повече натовските среди, сред които може да се появят сериозни пукнатини. Никога не е имало съмнение, че Алиансът ще отхвърли подобно предложение. Защото ако допусне Русия при формулираното от Путин условие, НАТО ще се превърне в нещо като ООН, в което САЩ не могат да налагат волята си. Едва ли и руският и.д. президент не е наясно защо НАТО ще вади от девет кладенеца вода, за да не приеме в редиците си сила, която оспорва американската хегемония. Просто бившият състезател по джудо приложи на международно равнище една от любимите си хватки, за да разобличи лицемерието на натовци и антируската насоченост на Алианса. Той успя да обърка и разколебае европейските сателити на САЩ и да задържи дипломатическата инициатива.
Че Путин остава загадка за страничния наблюдател, личи от опита на лондонския "Икономист" да нарисува неговия профил под заглавието: "Стоманен мъж или реформатор на Русия? " Като прие внезапно една привидно примирителна позиция към НАТО, Путин пося съмнение в натрапвания от западната пропаганда образ на руския президент като милитаристично настроен хардлайнер. Объркването в западните среди след последните му изявления ще му осигури повече простор за маневриране. За тях Русия, въпреки обвиненията срещу нея за войната в Чечения, вече изглежда като една твърде сговорчива нация. Нация, която гори от желание да бъде съюзник на НАТО и иска единствено да бъде третирана с уважение. Значи не Русия, а НАТО е виновна за напрегнатите отношения между двете сили.
Путин може да се аргументира, че НАТО - един военен съюз, е отхвърлил възможността за партньорство, превръщайки Русия във враг и отказвайки да я разглежда като приятел. Путин има основание да твърди и че НАТО, а не Русия подхваща отново Студената война. Доказателството е налице: разширяването на пакта на Изток и проведената през март среща на Северноатлантическия съвет в Киев вместо в Брюксел. Друг аргумент са изгражданите от Алианса шпионски бази в гранични на Русия страни като Норвегия и Естония.
Чрез споменатия инцидент (изказаната възможност Русия да стане член на НАТО), Путин поставя основата на една нова линия на политическа реторика с определени вътрешни и външнополитически изгоди. Дори и малкото останали прозападни политически "реформатори" в Русия не могат да отрекат, че Путин е положил усилия за сближаване със Запада, които са били отблъснати. И в същото време с искането си Русия да бъде третирана равноправно и с уважение от НАТО Путин не дразни антинатовските среди в страната. Русия не се моли за членство!
Истинските проблеми остават за европейските натовски държави, особено за техните ръководства. Те няма как да обяснят разумно на своите поданици защо НАТО отклонява руските предложения, които ще премахнат една голяма заплаха за Алианса. А може би именно тази руска "опасност" е необходима на НАТО? И най-вече на милитаристичните кръгове в САЩ, които се боят да не останат без работа и без световна роля?
Учудващо е, че думите на Путин за възможността Русия да стане член на НАТО не бяха подети веднага от пронатовските среди на "Позитано" 20. Не на БСП, а на нейната централа! Спомнете си, че считаният за хардлайнер Никола Койчев, след като ходи на поклонение в централата на НАТО в Брюксел, сподели, че ако Украйна стане член на НАТО, това трябва да направи и България. Ами ако Русия стане член на НАТО?
Прав е Драгомир Драганов да казва, че вместо пронатовското "генералско" движение трябваше да се разпусне БСП!
Реакцията на НАТО на изявленията на Путин показа и на слепите, че такова животно като равноправно партньорство в НАТО няма. Нашият "цивилизационен избор" всъщност е само смяна на господарите, ако може да се твърди, че СССР се е разполагал с нас така безцеремонно, както НАТО. При това, без още да сме членка на пакта.
Робът не става свободен, когато смени господаря си.
Досие за убийството на България
Новата икономическа олигархия в България и нейните външни поддръжници винаги са изпитвали атавистичен страх от съществуването на една мощна, националноотговорна лява формация в България. Зад такъв тип партия би застанала огромна част от доведеното днес до просешка тояга население в страната и би бил спрян процесът на продължаващото вече десетгодишно разграбване на многомилиардното богатство, натрупано в България по времето на Тодор Живков.
Борбата за материалното наследство, оставено от епохата на оплювания днес "държавен социализъм" започва още в първите седмици след преврата на 10 ноември 1989 г. Тя преминава не само през фронта на обезкръвяващите вътрешнопартийни битки за надмощие, в които се ритаха атовете на перестроечния елит Луканов, Младенов, Атанасов и Лилов. Тя има своите корени и своята логистична подкрепа и подготовка в позабравената днес далавера, наречена "Кръгла маса". Има и своите позорни информационни рубежи, когато Голямата лъжа и Голямата манипулация търсиха и намираха своите скъпо платени наемници, които им служат и досега. Днес все повече хора разбират, че по времето, когато целият български народ бе заливан с помията на полуистини и откровени лъжи, когато понятията за "добро" и "зло" бяха по дяволски подменени, когато пропагандната пяна налагаше до втръсване понятия като "демократична социалистическа държава" и "повече социализъм", по върховете на партийната и държавна власт посветените в един заговор срещу България подличко са се подхилвали. Но трябваше да минат години, докато известното само на тесния кръг заговорници придобие своите видими юдински проявления и отвори очите на хората. И ако днес България е в руини и е върната със 100 години назад в своето развитие, ако днес са унищожени всички социални завоевания на народа ни, добити с толкова труд и лишения, ако нацията измира и ако се топи интелектуалният й и културен потенциал, а богатите стават все по-нагли и отчуждени от болките и неволята на народа, то значи, че трябва да се потърсят фундаментите на това всеобхватно зло.
Още в брой 6 от 15 октомври 1996 г. "Зора", първа и единствена в българския печат, повдигна булото на зловещия заговор. Ние първи нарушихме табуто върху същинските цели на една огромна интелектуална територия, осеяна със законодателни мини и вълчи ями от забрани, които рушат българската икономика и сриват всяка държавна власт. Докладът върху "Проекта Ран-Ът", така се нарича този документ, е изработен от 34 американски съветници и 29 български икономисти под ръководството на Ричард Ран и Роналд Ът при пълното съдействие на Националната камара на САЩ.
Той става факт през втората половина на 1990 г., а писмото, зад гърба на обикновените симпатизанти на социалистическата идея, зад гърба на партийните членове от БСП и зад гърба на целия български народ, с което е поискана "методическа помощ" за построяването на "демократичния капитализъм", е отправено, по признанията на самия Ричард Ран, от първото правителство на покойния Андрей Луканов. Задачата, която американският екип и българските му помагачи тогава е трябвало да изпълнят е формулирана във въведението на обемистия том. Ричард Ран пише: "По подобие на новоосвободените си съседи България е избрала пътя към демократичния капитализъм и е направила редица стъпки в тази насока, но има да се вършат още много неща. Признавайки този факт, новото правителство на България се обърна за съдействие към фондацията на Националната камара на САЩ."
По времето, когато се изработва въпросният план, който под формата на полезни икономически наставления доведе до стопанското, културното и духовното съсипване на България, в партийната централа се пише програмата на БСП за предстоящите избори. В нея черно на бяло е записано, че България трябва да бъде "демократична социалистическа държава". Интересно е да се знае, че след утвърждаващото слово на министър-председателя Луканов Докладът по "Проекта Ран-Ът" е приет от Народното събрание с ръкопляскания, а по един екземпляр от него е получил всеки от депутатите. Година по-късно словото на министър-председателя не може да се намери и цитира, както и самият доклад.
Днес е късно да се питаме защо и с цената на какво всеки един от хората, които са знаели какво пише в него, се е съгласил да мълчи, но затова пък е напълно ясно кога е забъркана и как се посипа над България душещата ни синьо-червена мъгла. Забележително е, че от страна на българските икономисти, участвали в изработването на най-стриктно спазвания през последните десет години документ, днес можем да различим твърде познати имена. От страна на БСП: проф.Иван Ангелов - тогава главен икономически съветник на министър-председателя Луканов, а по-късно също главен икономически-съветник на министър-председателя Жан Виденов, уволнен от него след неколкомесечно "съветване"; Димитър Костов - зам.-министър на финансите в Лукановото правителство, по-късно министър в правителството на Жан Виденов, а по- настоящем банкер; Атанас Папаризов и проф.Стефан Стоилов - бивши Луканови министри и несменяеми депутати от страна на БСП и до днес. В екипа участват още бившите зам.-министри от същото правителство на Луканов - Стойо Дулев, Найден Найденов, Георги Петков, Димитър Шопов.
От страна на СДС с американските съветници работят също до болка познати имена: Иван Костов - министър на финансите в две правителства и понастоящем министър-председател; Венцеслав Димитров - несменяем народен представител; Огнян Пишев - бивш посланик в Съединените щати; Боян Славенков - бивш съветник на президента Желю Желев и понастоящем шеф на приватизационен фонд; Иван Пушкаров - бивш министър и икономически референт. В този българо-американски екип участват още и видните деятели на "риформата" - Тодор Вълчев, дългогодишен председател на Българската национална банка и според посветени - архитект и на разрухата в българското банково дело; Румян Георгиев, бивш председател на "Минералбанк", а понастоящем собственик на застрахователно дружество "Европа"; Христина Вучева, бивш министър, Венцеслав Антонов, Димитър Иванов и пр. Всички те са знаели още тогава в какво начинание участват. Знаели са всичко, което се готви за България чрез тази програма. Но са сложили своите имена, без страх, че някога може да им бъде потърсена отговорност. Но на какво са разчитали и с какво ли са утешавали съвестта си? Известно е обаче - цял народ за цял живот не може да бъде излъган.
В този и в следващия брой сътрудникът, консултантът и съмишленикът на "Нова Зора" инж.Иван Пехливанов ще проследи географията на раните в снагата на България като своеобразно досие за десетгодишното действие на един план за нейното убийство. Пък който има глава, да мисли.
Но, горе сърцата, народе!
Минчо МИНЧЕВ
- 10 години "претворяване в живота" на Проекта "Ран-Ът" и идеите на перестроечната върхушка в БСП
Проектът "Ран-Ът" за преход на България към пазарна икономика(1) е пред 10-годишен юбилей. Това е достатъчно време за обективни оценки. Главната е: Още през март-август 1990г. с този документ са предопределени всички бъдещи процеси в икономическия и обществен живот на България.
1. Определена е посоката на промените
В увода на проекта е казано: "България е избрала пътя към демократичния капитализъм(2) и е направила редица важни стъпки в тази насока, но има да се вършат още много и много неща. Признавайки този факт, новото правителство на България се обърна за съдействие към Фондацията на националната камара"...(2-1)
Следователно Лукановци, Младеновци и Лиловци още в първите месеци след промяната са поели път към "демократичния капитализъм", направили са "редица важни стъпки" по него, поискали са и външно съдействие. В същото време те лицемерно говореха за "демократичен", за "модерен" и прочие социализъм. На два пъти милиони наивници им повярваха, даваха им гласове и власт, която те употребиха в мръсни игри. Чудно ли е защо така набързо се отърваваха от нея? Случайно ли е, че докладът на Р.Ран и Р. Ът е дълбоко скрит, а някои от верните им лакеи даже отричат неговото съществуване.
Това е една от най-големите политически и социални измами в българската история!
2. България е хвърлена в гибелна приватизационна авантюра
В програмата "Ран и Ът" е записано: "Предизвикателството на приватизацията, пред която е изправена България, е героично по своите размери и ако тази приватизация бъде осъществена, ще представлява без съмнение най-амбициозното начинание, което някоя страна е правила. Нещо повече, тя ще трябва да бъде осъществена в една социална, законодателна и административна среда, която в значителна степен е по-малко приспособима, отколкото в страни с много успешни, макар и много по-умерени приватизационни програми. Докато успешните приватизационни програми в други страни включваха не повече от две дузини пълни приватизации за един период от няколко години, България трябва да приватизира хиляди предприятия за кратък период от време, ако иска да промени към по-добро икономическия упадък, в който сега се намира". (4-3)
Вижда се: В 1990 г. управляващите са дали съгласие България да бъде превърната в опитна мишка, за да се провери дали може да понесе "най-амбициозното начинание, което някоя страна е правила."
3. Разкрита е истината за приватизацията
Това е направено само с две изречения: "Приватизацията е преди всичко и най-вече политически процес с икономически последици и пренебрегването на този прост постулат често е било и най-важната причина за провала на една програма за приватизация. (4-3)
"Процесът на приватизация, при който притежаваните от държавата средства и предприятия се прехвърлят на собственици и управители от частния сектор, предлага на България един стегнат начин за реформиране и преструктуриране на нейните промишлени предприятия... "(4-3)
Тези редове зачеркват изписаните върху тонове хартия, че приватизацията е икономически акт. Политическият й характер е обявен за постулат - истина, която не се нуждае от доказване; тези редове дават яснота на мъглявите понятия "структурни реформи", "преструктуриране на икономиката" и пр. Истинското им съдържание е - чрез приватизация частни лица да грабнат "държавните средства и предприятия". Който успее, ще получи реалната политическа и икономическа власт.
4. Уточнени са инструментите за осъществяване на приватизацията
Проектът "Ран и Ът" предписва:
- Приемане на "Закон за приватизация на държавната и на общинската индустрия".(4-3)
- Създаване на "Агенция и на комисии по приватизацията".(4-4)
- Всеобща приватизация: "България трябва бързо да приеме всеобхватна програма за приватизиране на своите повече от 2200 държавни предприятия, на земеделските стопанства и на хилядите малки обекти от сферата на търговията и на услугите... "(4-1)
Такава 100-процентна приватизация не е осъществявана в нито една друга държава на планетата!
- Светкавична приватизация: "Например ако целта на Агенцията е да приватизира всички ресторанти в срок от две години и броят им е 16 000, то може да се определи като норма приватизиране на 2000 ресторанта за три месеца. Ако този брой бъде достигнат или надхвърлен, служителите... би трябвало да получат някакво допълнително парично възнаграждение след края на съответното тримесечие".(4-10)
Тук се чувства участието на групата българи в екипа на Ран и Ът, приложили опита си по тримесечното планиране и по наднормените възнаграждения, придобит в практиката им от "тоталитарното" време.
- Използване на всички средства, включително и принудата: "Във възможно най-висока степен да се положат усилия да бъде принуден парламентът или неговата специална комисия да постигне съгласие по съдържанието на една подробна, дългосрочна приватизационна програма, която да обхваща възможно най-много предприятия. След което да бъде установен някакъв процедурен механизъм, който да направи трудно (но не невъзможно) изменението на общия план в процеса на действието му. Ако не се възприеме такъв подход, България лесно може да изпадне в положение, при което плановете за всяко отделно предприятие ще стават обект на обсъждане в парламента".(4-11)
Тази рецепта продължава със съвети как най-важният за обществото въпрос за приватизацията да се изземе от парламента и да се остави в ръцете на чиновниците от агенции, министерства, общински и управителни съвети. Така се роди самочувствието на една личност, която по-късно се провикна: "Мога да приватизирам всичко и веднага, стига да не ме питат за колко и на кого го продавам".
5. Обявени са "процедурите за приватизацията"
"Процедурни" (4-12) са наречени най-важните приватизационни въпроси, засягащи и държавата, и всеки гражданин. Първият от тях е озаглавен:
"Заблудата за стратегическия сектор".(4-13)Това са предприятията от енергетиката, телекомуникациите, транспорта и експлоатацията на природните ресурси. Много развиващи се страни "по странна логика" ограничавали приватизационните си програми само в рамките на предприятията, определени като нестратегически.
"Изключение направили само Ямайка и Аржентина... България би трябвало просто да прояви същата смелост, като включи в приватизационната си програма колкото може повече предприятия и онези, които се смятат за стратегически, би трябвало да бъдат първи в списъка. "(4-17)
Всъщност "странна логика" е прокарана в проекта "Ран и Ът". В 1990 година България е била на 20-о място в света по производство на електроенергия и на човек от населението е имала 3 пъти по-голям енергодобив от Аржентина! Ямайка изобщо не е в класацията по този показател. Защо ни се предлага техния опит, а не например този на Полша, Чехия, Словакия и Унгария?
- Като "процедурен" е поднесен и въпросът за използване при приватизацията на "мръсни пари". "Подобни ограничения биха имали смразяващ ефект върху приватизацията, създавайки неправилно подозрение към вички инвеститори и принуждавайки много от тях да се въздържат от участие в приватизационната програма поради опасения, че някой няма да повярва на обясненията им. Като се има предвид потискането на частната инициатива в България в миналото, много иначе честни хора може да са въвлечени в незаконни действия просто защото това е бил единствен начин да си осигурят материално благополучие в едно общество, което се опитваше да направи всички еднакво бедни. Въпреки това този въпрос си остава деликатен и нищо от това, което бе казано по-горе, не би трябвало да се тълкува като оправдание за незаконните начини за забогатяване. По-скоро с горните думи се препоръчва разследването и съдебното преследване на незаконните действия да бъдат изцяло отделени от процеса на приватизация. Приватизационният процес е достатъчно сложен и труден, за да се обременява допълнително с цели, свързани със спазването на законите".(4-20)
Този дълъг цитат от програмата "Ран и Ът" добре показва защо е безплоден дългогодишният шум за "мръсните пари". Оказва се:
6. Паричната реформа, банковата система, данъчната политика
Това са кратки, но ясни раздели в програмата "Ран и Ът":
"България трябва незабавно да узакони свободното обръщение на чужди валути и да разшири и либерализира съществуващите валутни търгове".(5-1)
"България би могла да реши изцяло да се откаже от контрол и емисия на собствени пари и да премине към използването на парични единици на други държави или на емисиите на частни банки".(5-1)"Някои малки държави винаги са го правили. Най-често я използват страните, които са били част от колониални империи като британската или френската. Щатският долар например се използва в редица страни като Либерия и Панама".(5-9)
"А е възможно необходимите за него (за бърза степен на икономически растеж - б.а.) условия да се създадат почти веднага след прилагането на тъй наречената "шокова терапия", каквато наскоро изпита Полша. "Шоковата терапия" има очевидни предимства, но има и някои "жестоки" страни. Трябва да се повтори, че положението в Полша е добър пример за предимствата и недостатъците й".(5-6)
"По-нататъшната реформа трябва да включва приватизацията на банките".(6-1)
"Съществуващата в България данъчна система не е пригодена за пазарна икономика".(8-9)
"В дългосрочен план данъчната система на България трябва да включва данък върху добавената стойност (ДДС), вероятно моделиран по подобие на данъците в Европейската общност и подоходен данък (или данъци) на частни лица и предприятия".(8-7)
7. За промени в Конституцията и в други основни държавни документи
В действителност проектът "Ран и Ът" направо предлага "Модел за Конституция на Народна република България". (7-20) В 1879 г. България е намерила сили да избере Учредително събрание с личности, приели една от най-демократичните конституции в Европа. 111 години по-късно правителството поискало проекта и 29 българи, научно титуловани участници в разработката му, не са почувствали неудобство да ни се предлага вносен готов проект за Конституция.
Той, според предложителите е: "Моделът има за основа най-вече конституцията на САЩ и някои щати на Съюза. В много случаи американските клаузи са променени или са добавени нови, а в други - просто са сложени заглавия за по-лесно ориентиране".(8-7)
"Защита единствено на негативните права... Конституцията на САЩ не признава позитивни права на жилище, образование, медицинско обслужване, чиста околна среда, достатъчно добър стандарт на живот или на периоди за почивка и отдих".(8-4)
"Юридическата философия на реформите, представени в настоящата глава, изключва държавата от участие в практическата икономика на България".(9-22)
Като следва тази философия, проектът "Ран и Ът" предлага основни изменения и в Конституцията на НРБ, и в Указ 56. Някои от тях са:
- Да се отмени чл.16 от Конституцията на НРБ, който ограничава "Собствеността върху полезните изкопаеми, естествените източници на енергия, ядрената енергия, железопътния транспорт, пощите, телеграфа, телефоните, радиото, телевизията, горите, водите и пътищата с национално значение единствено като държавна".(9-18)
- Да се отмени ал.1 от чл.29 на Конституцията на НРБ, която дава на държавата изключителното право да се занимава с някои стопански дейности - "В една свободна пазарна икономика държавата няма място в стопанската дейност".(9-19)
- Да се отмени чл.19 от Конституцията на НРБ - "Този член определя кооперативната собственост като принадлежаща на колектив от трудящи се и упражнявана в интерес на обществото. Тази комунистическа догма няма място в Конституцията на една свободно избрана демокрация, чиято икономика се основава на свободно предприемачество и на пазарна икономика".(9-18)
8. Социалното дело
Това е разделът в проекта "Ран и Ът", който най-пълно разкрива неговата политика към острите въпроси на милионите българи. Още във въвеждащото резюме се казва:
"Непосредствената задача на реформата на социалното дело в България е да позволи на страната да осъществи прехода към пазарна икономика в условията на дълбока икономическа криза. През този период не може и да се мисли за запазване на досегашното жизнено равнище. То неминуемо ще спадне, каквито и мерки да се вземат. Основната задача на българското правителство в социалната област е да осигури на всички българи достатъчно храна, покрив над главата и елементарно медицинско обслужване, но така, че това да не попречи на осъществяването на икономическите реформи".(13-1)
По-нататък в проекта следват ред важни откровения:
"Икономическата криза в България, подробно описана в този доклад, има мрачни последици върху системата за социално осигуряване. Предвижданията за безработицата са, че през 1991г. тя ще обхване между 200 000 души (според ЦРУ) и 470 000 (според Световната банка!). Някои от българските експерти, с които разговаряхме обаче, се страхуват от много по-високо ниво на безработицата - около 1 000 000.
Що се отнася до инфлацията, икономистите на българското правителство предвиждат, че нивото й ще достигне 80-90 % през 1990 г. и над 200 % през 1991 год. Тези изчисления обаче са направени, преди да влезе в сила сегашният план на индексация на заплатите и пенсиите и те трябва да се считат за остарели".(13-3)
"През последните 45 години българите, както и останалите народи в комунистически режими, живяха при твърде неблагоприятни условия: посредствено здравеопазване, спартанска храна, мизерни жилища, но всички тези неща бяха много евтини. Заплатите бяха ниски, но работните места бяха осигурени; пенсиите бяха ниски, но пенсионната възраст също беше ниска. Пазарната икономика, към която България се стреми, предлага чудесно здравеопазване, обилна храна, удобни жилища, високи заплати и пенсии, но с цената на две неща, характеризиращи пазара - несигурност и пазарни цени".(13-3)
9. Селско стопанство
"Приватизация на земята... накрая счита се, че е изключително важно процесът на приватизация да мине бързо. Стопанският сектор е в толкова лошо положение, че да се пропусне още един производствен сезон поради неуспех в провеждането на приватизацията, би било трагично. Затова се препоръчва 1 март 1991 г. да бъде крайният срок, до който цялата селскостопанска собственост (земя, структури, добитък, оборудване) да е в частни ръце. Това ще позволи да се вземат решения за сеитбата преди началото на новия сезон. Ако приватизацията се забави съществено след тази дата, съществуващите неефективности и неправилното разпределение на ресурсите ще измъчват селското стопанство още един сезон и ще доведат до рязко намаляване на продукцията".(17-3)
Тази извадка от проекта "Ран и Ът" разкрива неговата философия и практика в един от главните отрасли на България - селското стопанство.
Вижда се коренът на последвалата трагедия - неговото унищожаване доведе до ликвидация на 40 хиляди трактора, 10 хиляди комбайна, хиляди селскостопански сгради, съоръжения за напояване на 10 милиона декара земя, поголовна загуба на животни: 1 млн.говеда, 2,5 милиона свине, 5,5 милиона овце, рязко намаляване на селскостопанските добиви, и по същество откри пътя за проблемното изхранване на българския народ, превръщайки този проблем във важен, ако не и в главен инструмент за неговото манипулиране.
Инж. Иван ПЕХЛИВАНОВ
1. National Chamber Foundation, 1615 H Street, N.W. Wastington, DC 20062, USA (202) 463-5552, октомври 1990. Превод © SPS corp.& Mintech Corp./U.S.A. Доклад върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България. Ръководство и редактиране: Ричард Ран, САЩ, Роналд Ът, САЩ.
2. Всички цитати в настоящата статия са по проекта "Ран-Ът". Първата цифра означава поредния номер на главата, а втората - страницата в съответната глава.
Европоидът Дачков
Явор Дачков, който води предаването "Гласове" в БНТ, обича да умничи. Не може да се отрече, че го прави с лекотата на духната от вятъра перушина, защото подобно на кокошка е кълвал неуморно зрънца от нивата на познанието.
С толкова чужди мисли се е нагълтал, че не му е останало време (или способност) да измисли своя мисъл. Всичко при него са вариации на тема чуто и прочетено. Това създава впечатление за яловост.
Дачков принадлежи към една нова генерация интелектуалци-еничари. Тази европоидна генерация е дълбоко отчуждена от всичко онова, което сакрализира понятия като род, родина, Отечество. Тя няма никаква духовна връзка със своя народ, с неговата трагична история, възземания и подеми. Хладнокръвни циници, представителите на това поколение обичат да се забавляват, като се глумят и юдят със светините на нацията.
Дачков веднъж обяви, че Априлското въстание просто не се е състояло. Че то е измислено. Така той по умствен уровен и морал се нареди до своя духовен татко и предтеча Луджев, който, за да се хареса комуто трябва, изкриви уста да каже, че въстанието не било нищо повече от сбиване между две села.
Но ето че тъкмо такива хора получават възможност да формират обществено мнение със средствата на полуистини, лъжи и явни манипулации. А друго мнение до екран и ефир не се допуска.
Но практиката да се огласяват "истини" от последна и единствена инстанция, е белег на тоталитарните общества. И се оказва, че т.нар. демокрация също има своите добре охранявани тоталитарни цитадели.
И предназначението на такива като Дачков е да обслужват идеологията на Голямата лъжа, на Голямата манипулация.
В едно от своите предавания той с такова болезнено, маразматично сладострастие се ровичкаше в старите дрипи на т.нар. "възродителен процес", че сам се изписа като българомразец. И то не от любов към турския етнос (подобни хора любов въобще не изпитват), а за да ни сатанизира и да ни припише колективна вина. С това си деяние Дачков с ибричкийска поза застина в сянката на Доган и се превърна в своеобразен рупор на пантюркистките и сепаратистки идеи на петоколонното ДПС. И, разбира се, думица не обмълви за кървавите турски атентати, в които загинаха и деца.
Не знаем на какво Дачков не е способен. Навярно е способен на всичко, защото такива като него нямат задръжки, нямат изградена нравствена координатна система и за тях важи максимата: Ubi bene uli patriae (Където е добре там в отечеството). "Отечество" на Дачков е меркантилният интерес. Но не само от гол интерес момъкът предателства. Изглежда, той има и някаква дълбока потреба да удовлетворява тъмния нагон на отродителството и българомразието.
Има и такива хора.
Дачков е типичен пример за човек, който използва всички свои дарби и заложби, за да се саморазвращава. Но той, подобно на морална СПИН-епидемия, сее разврат и в общественото пространство. И прави това с лустрото на начетен многознайко.
Нагонът му да обслужва и обслужвайки да паразитира върху плътта на властта е толкова силен, че е способен на всякакви морални метаморфози и прескамбучвания.
Пример за това е и дуетът му с Иван Костов, състоял се на 12 март т.г. в предаването "Гласове".
Който е пропуснал това предаване, е пропуснал много. Защото то бе нагледен урок за диалог между подобострастник и властник. Не може да се отрече, че Дачков демонстрира завидни умения на ласкател, скрит под маската на почти безпристрастна независимост и обективност. Но дори и уж неудобните въпроси, които сервираше, бяха в синхрон с намеренията му да се хареса и да бъде оценен по достойнство.
Фактически той с нищо не притесни Костов и му даде възможност да обяви на всеослушание, че реформата била завършена и изпълнена като по западен политологически учебник.
Научихме още, че хората най-сетне трябвало да застанат лице в лице със собствената си отговорност, да се натоварят с огромна грижа и да не чакат нищо от държавата.
На въпроса какви все пак са стимулите, за да крачи българинът към ЕС, Костов отговори, че стимулите се изразявали в това - човек да бъде добър баща и добър фирмен служител.
Толкоз!
По-плоско формулиране на бюргерско убожество и еснафщина едва ли може да се измисли.
Все в този контекст бяха и явните предпочитания, които Костов демонстрира към евентуалните участници в инициативата "Българският Великден", като към преуспели хора за сметка на неосъществените и мързеливи туземци. Ония, забегналите, според Костов "вече са решили уравнението". И като добави още, че "избралите свободата", както се казваше някога, са напуснали страната, защото не са можели "да изчакат другите" (разбирай тутавите и тъпите), заформи представата за себе си едва ли не като мъченик, осъден да управлява невежествена и мързелива пасмина, която на всичкото отгоре не иска "да си носи кръста".
Накрая Костов направи потресающо признание, че понякога се чувства като боксьор. Когато закъсвал на ринга, влизал в клинч, за да възстановел дишането си.
Тук гонгът удари и шоуто приключи.
Само че според закона за всемирната мръсотия в случая в нокаут е публиката, а "боксьорите" разменят цветя и целувки.
Така завърши и това поредно предаване на Дачков и чашата на омерзението набъбна с още няколко капки.
И ако се запитаме откъде идват еничарчетата като Дачков, коя утроба ги е гоила, то можем да си отговорим, че това е утробата на цинизма и отцеругателството, на тъмния Каинов пристъп.
Всички тия, подобни на Дачков, са заченати от чряслата на Киряк Стефчов, Ненко Балдьовеца и на оня проклет "дърти Цеко", който спи юдинския си сън под грамадата на народното презрение.
Ех, поети, поети!.. За Галчински, за Вапцаров и за шансовете на мъртвите и живите поети
Талантливите писатели са два типа: таланти, отдадени единствено и само на творчеството си, и писатели-граждани, чието обществено присъствие е толкова осезателно, колкото и творчеството им.
За първия вид големият полски поет Константин Галчински, рисувайки в едно от стихотворенията си как "романтичните" рицари на перото седят с часове, гледайки луната, и въздишат, възкликва с добродушна ирония: "Ех, поети, поети... " Точно този тип хора на перото са много удобни за всякакви режими. Тоталитарният уж изискваше от тях повече гражданска ангажираност, но ги къткаше под крилото си не по-лошо от партийните си храненици. Управляващите "демократи" също всячески ги подкрепят и поощряват чрез новоизлюпените фондации, инжектирани и с чужди капитали.
Често съм си задавал въпроса защо вторият тип хора на перото са сред най-недолюбваните от властниците? И си припомням за съдбата на Пабло Неруда, чието погребение беше пазено от полицейски кордони по заповед на Пиночет, за да не присъстват хилядите почитатели на поета от Сантяго и цяло Чили. Припомням си и за Солженицин, еднакво неприятен и за тоталитарния режим, и за днешните руски управници, на които бившият дисидент пак казва истината в очите. Списъкът може да бъде продължен и все с ярки примери на безспорни таланти като Федерико Гарсия Лорка, като Гео Милев или Владимир Висоцки. В първите места на този списък заслужено би могъл да бъде поставен и Вапцаров.
Само на пръв поглед във връзката между тези имена ще се открие нещо "нередно", както би се изразил догматично мислещият човек. Общото, което ги свързва, е това, че те са творци с идеи, със своя житейска и творческа позиция, които до голяма степен се покриват. И тези свои идеи споменатите писатели съумяват да устоят при всички обстоятелства, борят се за тях, без да се интересуват от цената, която трябва да заплатят.
Ето това не се е харесвало и не се харесва на силните на деня в нито една епоха, в нито една държава. Ответните мерки са жестоки и нечовешки. Понякога творците ги убиват, репресират, забраняват, преоценяват, премълчават. Слава богу - не завинаги. Защото настъпват други времена. И всичко си идва на мястото. Големите писатели никога не загубват моралната си битка. Губят единствено читателите от едно или друго време.
Големите писатели... Колко уязвимо звучи днес това определение! Една обществена промяна прояви истината за всеки творец като с лакмусова хартия. И се оказа, че има много вярно в онази, уж втръснала ни се до болка в миналото, дефиниция, че големият писател е и голям характер, че е и гражданин, който отстоява написаното върху белия лист с житейското си поведение.
Препълнихме се с разочарования на тази тема. Наши писатели, обявявани за класици още приживе, и в онова, и в днешното време - или се свиха като уплашени палета в творческите си леговища, или така заскимтяха в угода на силните на деня, че просто те хваща погнуса от безгръбначието им. С тях властта постъпва по същия начин, по който е постъпвала от столетия насам - раздава им службици, зачислява ги на ясла в някоя фондацийка, награждава ги с ордени и ги венцехвали, когато се сети, че има и българска култура и литература.
В замяна - мълчание пред тоталното разграждане и продаване на сътворяваното от народа с десетилетия, пред всеобщия упадък и обезбългаряване. Или още по-лошо: панегирици, че в България се извършва нещо голямо и полезно, че това е единственият възможен път за следване. Всъщност и в двата случая моралната присъда към подобна позиция е съучастие в престъплението.
Преди няколко години участвах в разговор за Вапцаров, организиран от Българския културен център в Москва и Централния дом на литераторите. Бях радостен да чуя, че моят любим поет е високо ценен в Русия, че го превеждат постоянно. В изказването си споменах, че не мога да си представя Вапцаров оцелял, ако го беше отминала смъртоносната чаша на екзекуцията. Какво би бил той след години? Може би понапълнял председател на Съюза на писателите, който щеше да слиза от черен мерцедес на улица "Ангел Кънчев" N 5. Наистина, какво би останало от поета тогава, както сам той си задава въпроса. Биография на "заслужил" борец, творчество - опровергано житейски?
Днес си позволявам отново да пофантазирам: какво би бил Вапцаров, ако беше жив и след 10 ноември? Навярно би ходил с поизтрития си балтон из софийските редакции, за да предложи стихотворенията си за по лев хонорар. Защото пенсията му едва ли щеше да надскочи минималната работна заплата плюс осемте лева допълнение от писателския съюз и безплатния брой на вестник "Български писател". А може би, ако нямаше да бъде "разстрелян" за трети път, щеше да е зачислен на доволство в "Отворено общество" или НСРТ? И щеше да си трае и да задраска стиха си, че "хлябът е от мъката по-чер... ". Както правят някои от живите ни днес класици.
Не, за Вапцаров дори да си го помислиш е кощунствено.
А наградата му е, че и в най-жестоката гибел се съдържа исторически шанс да си жив повече от живите, когато подвигът ти е осветен от благородство и достойнство. За загиналия поет шансът е двойно по-голям, защото зад него остава и сътвореното, което никакви разстрели и преоценки не могат да изтрият.
Връщам се към стихотворението на Галчински. Какви са шансовете на поетите, за които той възкликва, макар и с добронамерена ирония? Техните шансове са днес, сега, в този момент, при тази политическа конюнктура - с държавна инвестицийка в някой техен творчески "експеримент", с финансова инжекция от проправителствена фондация, с командировка до близка или далечна държава (току виж в делегацията на някой висш държавник), с включване в една от многобройните недомислени христоматии по родна литература... А утре? Утре, ако някой въобще си спомни за тях, вероятно ще възкликне вече с убийствена ирония: "Ех, поети, поети..."
И героят въздъхна с облекчение
Има много неща, с които посещението на американския генерал Уесли Кларк в България няма нищо общо.
Съвършено ясно е, че посещението му няма нищо общо с провала на сръбските атлантици и демократи, които глътнаха доста долари на кротките американски данъкоплатци, без да свършат за пет пари работа за правителството във Вашингтон; с укрепването на сръбската решителност за съпротива; с окуражаването на предателската дейност на черногорския вожд Мило Джуканович; с повишаването на бойната готовност на войските на Скопие; с активизирането на агентурата на терористите от АОК извън Косово; с натовските военни учения в тази окупирана сръбска провинция; с шетнята на други висши американски и натовски сановници около Югославия; с отправянето на искания да се използват българска територия и български комуникации, а защо не и българско пушечно месо в нова хуманитарна интервенция срещу Югославия; с разходката на пълководец Бойко Ноев до Анкара и договореността му с турците "да си пазим заедно гърбовете" (за опазването на продълженията на въпросните гърбове не е уточнено нищо), а евентуално и за някои други работи.
Съвършено ясно е, че посещението на Кларк просто няма как да има нещо общо, с което и да е от тези неща.
Съвършено ясно е, че генералът дойде у нас, за да си получи ордена от Петър Стоянов и за да доизлъска атлантическия имидж на Соломон Паси.
Не е ясно едно: има ли нещо общо посещението на Уесли Кларк с преминаването на Георги Първанов в лоното на атлантизма?
И ако има, как е синхронизирано? Г-н Първанов ли избърза да си направи изявленията така, че да преварят идването на Уесли Кларк?
Или генералът е изчакал адютантът му да рапортува, че от "Позитано" 20 най-сетне е дошла очакваната блага първановска вест и едва тогава героят Кларк въздъхнал с облекчение и си купил самолетен билет за София?
Императорът и помиярите
Той наистина бе император сред престъпилите закона точно на чертата, която отделя доброто и злото в най-важната страна от културата ни. Това трябва да се признае, въпреки старата латинска пословица, че за мъртвите или добро или нищо.
Желязко Демирев по силата на всякакви юридически казуси просто бе изкупвач на крадени вещи и нищо повече... Защото по целия свят паметниците на историческото наследство са обществена собственост на своето културно пространство. Чувам как крещят срещу мене медийни вещици и терминатори, как ми дават примери, които не съществуват.
Те не могат да знаят, макар да са длъжни, че в Англия е абсолютно забранено и се наказва със затвор и огромни глоби добиването на паметници на историческото наследство от земята от частни лица. Не са позволени и частните археологически разкопки, дори когато се правят с перфектна методика от квалифицирани лица. Забранена е търговията с тези паметниции и само при случайни (доказани по съответен ред) находки, държавата изплаща възнаграждение. Така е в целия цивилизован свят, другояче е само в страни, където цивилизоваността е престъпление... Трябва добре да се знае, че в европейските държави се търгува само с археологически ценности, които не принадлежат на историческото наследство на съответната нация, а са внесени отвън. Така например наскоро "Сотбис" продаде на анонимен колекционер от Съединените щати за 5 милиона лири стерлинги т.нар. Съкровище от Ерсеке, което според германския професор Йоахим Вернер е част от съкровищницата на хан Кубер, брат на Аспарух.
Миналата пролет пак същият аукцион продаде българска ръкописна книга от Х в. за 80 хиляди долара отново на анонимен колекционер от Съединените щати. Знае се също, че книгата е изнесена от България през 60-те години. Но не частни колекционери разкопаха гроба на викингски владетел в Сатън Ху, а държавата и неговите съкровища останаха в Британския музей. Затова в Швеция полицаи патрулират огромния викингски некропол Бирка, част от който е предвиден изобщо да не бъде разкопаван, като важна страна от сакралното пространство на шведската нация.
Когато се разсъждава върху законността на собственост на паметници на историческото наследство трябва да се знае основният юридически казус за собствеността в римското право. За да имаш нещо, трябва да си го създал сам, или да се го купил от създателя му, или пък от негови наследници. Артефакт (продукт на човешки ръце) без собственик няма, но когато при определени обстоятелства собственикът се е преселил в отвъдното и няма законни наследници, продуктът става собственост на обществото.
Златната монета, намерена в земята, не може да бъде наследство, понеже този, който я намери (изкопае), няма как да докаже, че е наследник на последния неин собственик, от когото е загубена или закопана. Така, според закона (наш и чужд), археологическите паметници са обществена собственост, за което нацията, респективно нейната държава, е създала съответните институции. Обогатяването чрез тях е абсолютно незаконно и просто няма как да се идентифицира по реда на правото като регламентирана "стока".
Впрочем международното право също преследва търговията с паметници на историческото наследство и затова във всички държави текат съответните процедури. Така разхваляваната търговия с монети, статуи, бижута е полулегална, по-просто казано, законите в този случай узаконяват пропуснатото от пазителите на закона. Чуждите съкровища се търсят само ако бъдат идентифицирани от държавите на страните, откъдето са изнесени, и тъй като износът е нелегален никой не знае кое откъде е... През последните 10 години иманярството у нас стана доходна професия, понеже не се преследва от закона. Всъщност закон има, понякога полицията хваща по някой иманяр. Но няма нито един осъден, както няма и ни един осъден крадец на културни ценности, макар мнозина да са хванати буквално на местопрестъплението.
Разграбена бе дори каменната пластика на римската вила край Ивайловград, крадците бяха хванати и делата текат досега.
Обществената нагласа стана такава, че на иманярството се гледа като на нещо законно или пък в края на краищата безвредно дело, чрез което бедни българи връзват двата края. Това всъщност, изглежда, е причината и съдът, и прокуратурата да нехаят за присвояването и износа на паметници на историческото наследство на българите, да освобождават престъпници, да им връщат цели съкровища, които не са техни, а принадлежат на обществото, респективно на държавата.
В основата стои преди всичко безкултурието и цинизма в правозащитните органи, под чийто натиск всъщност сега бързо върви унищожаването на Националния исторически музей, въпреки героичните усилия на неговия колектив и цялата колегия нещо да бъде спасено. Това безкултурие е свързано с корупцията, която, ако не може да се докаже, то поне е очевидна - посредством резултатите. Оттук нататък, какво чакаме от властта?!
В такива случаи обществото обикновено очаква будната своя съвест - четвъртата власт, на която е възложило и се надява да брани неговите интереси... Реакцията, която предизвика смъртта на "императора" в пресата, бе удивителна и вероятно няма равна на себе си по света. За един журналист това бе повод да поиска експертиза дали в трезора на Националния исторически музей не е подменен известният медалион на Юлиан, "оценен минимум на 400 000 долара". Друг побърза да открие добре смазана верига "мафия-археолози-иманяри-полиция-прекупвачи". Така се дискредитира дори удивително малобройната групичка специалисти, които единствени могат да идентифицират и оценят паметниците на историческото наследство, без ни най-малкото доказателство за тяхна некоректност.
Пророниха се сълзи, че у нас "няма закон" за музеите и паметниците на културата, без дори някой да се постарае да го прочете. Закон има, предвидени са наказания (затвор, глоби), но "четвъртата власт" не се интересува от това... Наистина, като своя именит предшественик Данко Хаирсъзина, гледа преди всичко останало да изригне попръжнята.
Като че ли върхът на всичко обаче бе съчинението на Ана Заркова в немските вестници, издавани на български език. Тя написа една кратка ода за Желязко Демирев и иманярите, от която българският народ разбра, че те били "ценени в страни, чийто пример ни вдъхновява", а у нас "иманярите са неизменно преследвани: преди Десети от милиция, след Десети от бандити". Живеели сме в особена държава, която не се грижела за иманярите (докато те я ограбват). И накрая пак сочи "други" държави, където тези иманяри били кажи-речи най-почитаните граждани и държавите се грижели за откраднатото. Отдавам написаното на едно граничещо с озадачаваща наивност незнание, защото не искам и да си помисля, че госпожата е купена.
Тук би могло все пак да се кажат още две думи за оценката на т.нар. културни ценности, защото естетическата им стойност, колкото и да е голяма, не е най-важното тяхно съдържание. Във веществените паметници на историческото наследство на нашата цивилизация е зашифровано огромно количество информация за миналото. С други думи, те представляват извори за историята ни, написани на особен "език". Изучаването на този "език" е дълъг и труден процес, затова го владеят твърде малко хора. За да бъдат "разчетени" паметниците, трябва да бъдат видени от посветените в "езика" и те да работят достатъчно дълго време над тях. Щом като попаднат в частни сбирки, особено на безпросветни хора, за които стойността им се изразява само в парични знаци, паметниците стават "табу" за специалистите и се скрива безценна информация за историческите процеси.
Освен това паметниците на историческото наследство са веществени доказателства за идентичността на определено етнокултурно пространство. В това отношение те въздействат пряко върху общественото съзнание за преодоляване на основния синдром на битието - смисъла на човешкото същестуваване. Най-сетне тези веществени доказателства въздействат върху психиката, създават сакрално пространство в усещането за съпричастие - спомнете си опашките пред Националния исторически музей, за да видят българите Историята, писана от ръката на Паисий.
Комплексът от стойности, които съдържа един паметник на културата, не би могъл да се използва пълноценно, докато паметникът се намира в частни ръце. Аргументът, че в "другите страни" е така, представлява една откровена лъжа - основната част от паметниците на историческото наследство са в държавните музеи.
Другояче е в Америка, понеже там археологически паметници на историческото наследство на американската нация няма. Археологията на индианските племена се изучава от университетите, а не от частните музеи и галерии. В Америка именно се продават, разпродават и препродават археологически уникати, но сътворени от други народи и откраднати от американците или купени от крадци.
Иманярите у нас и по света извършват и още едно, по-голямо престъпление от това да продават на частни колекционери археологически паметници. Разравяйки археологическите обекти, те разрушават безвъзвратно културните паметници, в които пък е зашифрована друга част от информацията. Полевата археология е още по-сложна от кабинетната и добрите специалисти в това направление са още по-малко. Разрушената тракийска могила е замлъкнала завинаги, преобърнатият езическият гроб на българин - поданик на Омуртаг, вече не е извор за историята на царството ни. В това отношение законът е безусловен, а и никаква юридическа логика не може да твърди обратното.
Разрушаването на недвижимите паметници с техните културни напластявания е най-голямото престъпление главно защото те са невъзстановими. Може да се възстанови дом, завод, дори град, но културните пластове не могат да се възстановят, както не може да се възстанови и разрушената средновековна църква, понеже няма да е същата, дори ако е точно документирана. Ето защо, в уважаващото себе си ЦИВИЛИЗОВАНО общество иманярството представлява особено тежко престъпление и големият позор остава у този, който го хвали с бог знае какви аргументи.
Друг обаче е въпросът, че частното колекционерство у нас е безспорен факт, който не бива да остава беззаконен. Новият проектозакон за музеите и културните ценности е пропуснал такава възможност. В него е предвидена само институцията на частните музеи, която е разрешена под формата на фондация. Няма функция и регламент, няма изисквания, които се обещават от Министерството на културата в правилник... Прочее, законотворчеството в тази насока е предмет на друг дебат!
Ругатните срещу министерството и властта, които се изсипаха по повод смъртта на Желязко Демирев, са справедливи, но безрезултатни. Философията на днешното ни управление има съвсем други ценностни параметри. То няма да се грижи за сакралното пространство на нацията, което е част от нейната култура, защото именно това пространство е главна преграда за постигане на поставените му основни цели. Именно историческото наследство е главното свидетелство, че българите са живели, успявали, творили и дори оцелели от страшни бездни, без да се превръщат в мултикултурно бунище.
Претенциозните диаспори от турци и цигани нямат и не могат да имат това, което сме имали ние, българите. Такава е причината най-добрите експонати и свидетелства от фонда на Националния музей да отпътуват за провинцията, а останките да бъдат заточени в Бояна, за да атрактизират обстановката на президентските приеми.
Щом се появи хапването и пийването, житейската клюка, "дворцовата" интрига - сакралното изчезва... Може би и затова повечето вестници използваха смъртта на най-големия прекупвач на археологически паметници Желязко Демирев, за да подчертаят иносказателно, че вече няма нищо свято, всичко трябва да бъде продадено!
Косово: Голямата лъжа... "Гражданите на една свободна страна би трябвало да очакват, че няма да бъдат обременявани с един вид пропагандна бариера, подобна на тази от времето на нацистките "вътрешни министри" като Гьобелс или съветските "говорители за медиите" като Владимир Пошнер. Но колкото повече е информацията, която идва при нас за войната на НАТО в Косово, толкова по-ясен е фактът, че НАТО очевидно е взела "политическо решение" да лъже за сръбските зверства. Сякаш западните демокрации са откраднали една страница от партитурата на някогашните им тоталитарни противници в Германия и Съветския съюз", пише Рон Пол в "Голямата лъжа". Той се позовава на неотдавна публикуваната в списание "Либърти" статия на Дейвид Стийл, показваща, че тиражираните преди бомбардировките в СР Югославия съобщения за "масов геноцид" върху повече от 100 000 косовари не са намерили никакво фактическо потвърждение. Една медиа дори е подхвърлила цифрата 250 000 убити, а НАТО, нагърбила се с ролята на "кръстник" нарекла сръбската "кампания на масов геноцид", "Операция "Подкова"".
Според Стийл фактическата база на твърденията за такъв геноцид е в най-добрия случай лъжлива.
След като НАТО бомбардира СРЮ, официалните представители на Алианса започнали да намаляват цифрата на убитите албанци докъм 10 000 души. Защото станало ясно, че в Косово няма масови гробове.
Днес тази цифра е "спаднала" до малко над 2000 души. Разбира се, загубата и на един човешки живот е трагедия, но много повече американци биват убивани всяка година у дома си. Пък и нищо не доказва, че намерените в Косово трупове са на мирни граждани.
Според Стийл преди началото на бомбардировките Косово е било много по-безопасно място от който и да е по-голям американски град!
Стийл изтъква също така, че източник на ужасните истории за Косово са били не само офицери на НАТО, но и служители на ООН, както и на самото правителство на САЩ. Само добросъвестни източници, проследили събитията на място, са могли да съобщят истината. Например Пабло Ордаз от сп."Ел Паис", Одри Джилън от "Лондон Ривю ъв Букс", и двама членове на инспекционен екип, изпратени да разследват съобщенията за масови гробове в Косово, са оспорили историите на пропагандната машина на Запада. Оказало се, че косоварите, които тя представяше като насила прогонени от домовете си, са ги напуснали от страх заради натовските бомбардировки в региона!
Излиза, че т.нар. етническо прочистване е резултат от акцията на НАТО в Косово! И сега, когато НАТО и АОК контролират Косово, според Стийл, има маса съобщения, че хората, които международната общност трябваше да "спасява" от геноцид, сами са подхванали кървав пир против сърбите.
"Вместо да чуем истината от нашето ръководство - продължава Рон Пол, - на нас ни досаждаха с емоционални разкази за масови убийства, раздухвани извънмерно с цел да се оправдае използването на сила и насилието в района."
Тъжната следа, която лъжите са оставили в Косово, засилва според него два факта:
На Скопие само даваме. От Скопие нищо не искаме.
На пръв поглед - не. Числеността на групичката се измерва в най-добрия за нея случай със стотици членове. В най-вероятния - с десетки. Ако съдим по изказа на по-личните й хора пред медиите, не изглежда да е най-впечатляващата част от българския генофонд и съвсем определено трудно би въздействала на сънародниците ни като интелектуален магнит.
Пък и защо да се тревожим - нали Конституционният съд на Републиката вече се произнесе по законността й? Длъжни сме обаче при нейното оценяване като един от многото инструменти за разлагане на българското национално начало да я разглеждаме не сама по себе си, а като част от нещо по-голямо.
С подписването на т.нар. Рамкова конвенция за защита на националните малцинства българският вътрешнополитически живот стана уязвим за шантажиране по още една линия на въздействие, даваща възможност за безцеремонни външни посегателства върху националната ни цялост. Освен това властите ни признават върховенството на извъннационални съдебни органи като съда в Страсбург над националното ни законодателство. Да не забравяме: заради няколко дребни процедурни недоглеждания на полицията и съда българските данъкоплатци изплатихме "обезщетение" от няколко десетки хиляди долара на циганин-рецидивист (щастливата новина от Страсбург го завари отново в полицейския участък) и хонорари от същия порядък на адвокатите му, наши практични съграждани.
Други наши практични съграждани от т.нар. Хелзинкски комитет, съвестно отработващи трудовите си възнаграждения, вече обявиха, че ще защищават правата на "илинденци" в Страсбург и въобще навсякъде, където потрябва.
На кого може да потрябва, отдавна знаем. И през изминалата година правителствени служби на САЩ продължиха традицията си да откриват "македонски малцинства" в България без да намират българи в Република Македония. Присъствието на българщина при Вардар, изглежда, въобще не е предвидено в американския сценарий. Намеренията на САЩ спрямо Балканите съвсем не се прикриват. Напротив, изложени са с груба и цинична откровеност в сериозни американски външнополитически издания, и при това много обстойно, с разиграване на варианти, и са недостъпни само за тези, които не искат да се запознаят с тях.
Ще каже някой, че Клинтън и неговите униформени и неуниформени чиновници публично говорят съвсем други неща - за човешки права, политическа стабилност и прочие. Но навсякъде по света високопарната дипломатическа риторика отдавна се възприема единствено като задължителна съставка от протоколните условности. Такива приказки могат да бъдат ползвани за поредните словесни преживяния на средна ръка партийни пропагандатори, но не и за анализи и прогнози.
Вашингтонският сценарий предполага, от една страна, териториално дораздробяване на Балканите на "държави-трътки" (не чак толкоз нов работен термин на западните политолози), взаимно ненавиждащи се, или най-малкото наежени една срещу друга, нежизнеспособни и заради това абсолютно зависими от външния господар и арбитър; от друга, презастраховане на неговата власт над тези фактически колонии чрез раздробяването им и в демографски план посредством създаване на малцинства с надлежните привилегии. Съблюдаването на последните е замислено като постоянен лост за шантажиране на съответните администрации, ако покажат несговорчивост по един или друг въпрос.
Някои уж се учудваха, че Вашингтон действал "нелогично": от една страна, раздроби Югославия, тъй като съставляващите я нации не можели да се търпят помежду си; от друга, упорито поддържа целостта на измислената "държава" Босна, като задържа под един териториален покрив три настроени една срещу друга общности. Виждаме, че отсъствието на логика у САЩ е само привидно и че напротив, действат съвсем логично. И много последователно. Къде ли е редът на България в тази последователност?
Нека разгледаме някои от досегашните американски стъпки към атомизирането на българската нация.
1. Със съучастието на продажната българска политическа върхушка САЩ наложиха в нашия политически живот структурата ДПС, която вече открито провъзгласи намеренията си да изпълнява "държавотворчески" функции.
2. Американското посолство получи от софийската администрация признание на статута на официален покровител на различните цигански формации, които по всеизвестни причини трудно постигат организационна устойчивост, но винаги могат да осигурят гласовитостта, нужна за обвиняване на българите в "расизъм" и "дискриминация".
3. Засега замразен, но не и захвърлен, и следователно напълно използваем при необходимост, е още един американски възпитаник, главата на т.нар. помашка нация Камен Буров.
Съвсем доскоро аномалиите в отношенията ни с Република Македония се обясняваха от софийската администрация с комунистите - тамошните и нашенските. Днес в Скопие е на власт политическа формация, еднотипна по генезис, дух и нагласа със СДС, а президентът й изповядва протестантизма, донесен по нашите земи от американски мисионери. София отиде на признаване на официалния език на Скопие, че и в притурка му хариза оръдия и танкове. И при най-добра воля е трудно да се намери каквото и да е действие на българските власти, което да може да бъде изтълкувано като намеса във вътрешните работи на нашата югозападна съседка. Нещо повече, от българска страна се поддържа крещящ дисбаланс, недопустим за външната политика на страна с външна политика: на Скопие само се дава, от Скопие нищо не се иска.
Би било напълно в реда на нещата от Скопие например да се поиска да разреши факултативното изучаване на литературния български език в училищата на Република Македония за тези, които го пожелаят. Или премахването на ограниченията върху доставката на български книги и периодика на македонския пазар. Все неща в духа на порядките в "общия европейски дом", към който и двете администрации уж са се устремили, ако не с дела, то с думи. София обаче нищо не иска. Няма нищо учудващо, че при това положение Скопие - каквато и да е поредната му политическа разцветка - не изпитва мотивация да престане да възприема развитието на отношенията със София като еднопосочна улица.
Със или без комунизъм, от Скопие продължава да се разнася старата песен за "македонско национално малцинство" в България. В София вече не се дразнят от тази песен - макар и с коминтерновски текст, вече е в американски "country"-аранжимент, а това очевидно вече я прави не само приемлива, а дори мелодична за сините уши.
Тези, които не познават българските по произход кадри на американската колониална администрация в София, биха се поизненадали - откъде такъв бабаитлък у Скопие? Икономиката му никаква, страната му окупирана - наполовина от арнаути, наполовина от натовци, в ООН не й признават даже и собственото име, а нанажда назидателно акъл на един от съседите си как да си оправя държавата!
И то на съседа, който призна държавността му без уговорки, че даже и джепане му даде, за да се пази. Всъщност скопските управници разбраха това, което отдавна знае цял свят: в международния живот България на СДС не е някой, а нещо.
Нещо, което не е настъпвано само тогава, когато е подритвано. Затуй и Скопие си позволява да действа спрямо София по логиката на Езоповата басня за зайците и жабите. Решили зайците, огорчени от жалкия си хал, да се издавят в блатото. Жабите обаче се изплашили от заешката тупурдия и шум и се скочили във водата. А зайците, като видели, че някой се плаши и от тях, гордо се отказали от намеренията си.
Но да си зададем още един въпрос. Този път хората на Красимир Кънев се погрижиха в регистрационните документи на лумпените да не се говори за сепаратизъм, т.е. въпросните документи ще станат изрядни, досущ като тези на ДПС.
Остава ли тогава място за съмнение в решението, което ще бъде взето в Страсбург? И в реакцията на българските политици към това решение?
Олбрайт и балканската пролет
Както съобщава кореспондентът на "Вашингтон пост" в Берлин Уйлям Дроздяк, на 11 март т.г. държавният секретар на САЩ, Мадлийн Олбрайт се е срещнала в Брюксел с представители на НАТО и Евросъюза. Тя предупредила, че етническите напрежения в Косово могат скоро да експлодират и да провокират нова криза на Балканите, ако западните нации не вземат спешни мерки да подкрепят своята мироподдържаща мисия там.
Олбрайт настояла западните страни да изпълняват задълженията си към КФОР, като осигурят достатъчно сили, които да могат да предотвратят по-нататъшните изблици на насилие между местните сърби и етническото албанско мнозинство в Косово. Според нея югославското правителство на президента Милошевич отново подбуждало етнически смут в южната сръбска провинция. И то близо една година след започването на западната бомбена кампания за прогонване на югославските сили от Косово и за прекратяване на бруталното подтискане на местното албанско население.
Мерките на СРЮ за поддържане на реда в южните райони, където действа нова "албанска освободителна армия" Олбрайт представя като опити на Милошевич да плаши силите на НАТО, които били заети с опазването на мира между сърби и албанци. Олбрайт размахва отново плашилото на "сръбските агенти" на Белград, които се мъчат да провокират сблъсъци с цел трайното разделяне на Косовска Митровица на сръбски и албански анклави, и дестабилизиране в крайна сметка на мироопазващите усилия на КФОР.
"Пролетта невинаги е бивала добра за Балканите - философства Олбрайт. - Ние се консултирахме за начините, по които да се опитаме да свалим температурата и да заставим екстремистите да не следват действия, които усложняват обстановката. Има обаче едно правителство, което разбърква нещата и това ни тревожи."
Няма никакво съмнение кое е това лошо правителство, което от Белград мъти водата в Косово... Според Дроздяк обаче, на фона на наближаващата кръгла годишнина от началото на натовската "хуманитарна намеса" в Косово, перспективите за спечелване на мира изглеждат все по-мрачни. Наред с яростната ненавист между албанци и сърби, която не показва никакви признаци на уталожване, Съюзът имал още един кахър: как да запази единството на КФОР, която страдала от нисък морал и намаляваща численост?! При сериозния недостиг на хора за международната полицейска сила 37 000 омиротворители били принудени да изпълняват задачи, за които не са екипирани и подготвени. Много държави започнали да намаляват своите войски в Косово или постепенно да ги сменят. В резултат наличните войници постоянно се изчерпвали. Върховният главнокомандващ на НАТО за Европа Уесли Кларк призова правителствата на Съюза да възстановят първоначалната численост на КФОР от 49 000 души, но освен Франция, която предложи да изпрати още 700 военнослужещи, други не горят от желание да усилват присъствието си в Косово.
Мадлийн Олбрайт, един от яростните поддръжници на въздушните удари на НАТО в СРЮ, предвиждала среща с Уесли Кларк, за да обсъдят въпроса с недостига на войски в Косово. След срещата на 11 март тя изтъкнала убедеността си, че всички страни-членки ще изпълнят задълженията си към КФОР. Според Дроздяк явно съюзните правителства са отслабили решимостта си за намиране на изход от трудното положение в Косово.
А дали вече не смятат за неосъществима задачата за спечелване на мира след "победоносната" война на НАТО? Дали не искат да оставят да "духат супата" онези, които я забъркаха?
Докато надлъгването кой да хване горещия картоф продължава, албанци и сърби ще продължат да си пускат кръв.
До следващата Балканска война.
Пази Боже!
Пази боже, от недочели икономисти и джипита!
Много му се събра на българина в последно време. Леви и десни партии му обещават светло бъдеще и го зариват в тинята на всекидневието, изсмуквайки и последните му капчици живот. И последната съпротивителна сила.
Икономиката е напълно разсипана. Според самия премиер на държавата брутният й вътрешен продукт е 12 милиарда долара. Средната стойност на приходите от такава сума трудно би могъл да надскочи 10 на сто или 1,2 млрд. долара. Това са парите, с които би трябвало да оживява в продължение на една година целият български народ. Което, разбира се, е пълен абсурд. Още повече че това горе-долу е и сумата по изплащанията на различни външни вземания. Т.е. държавата не създава пари, с които да осигури своето съществуване.
Остават три изхода - външни заеми, приватизация и самозадоволяване. Ясно е, че да продължи да съществува като социална структура, като държавност, страната ни ще трябва да продължи с обременяването си с външни заеми, които и господ не би могъл да каже как, кога и от кого ще бъдат изплащани - от внуци или от правнуци на днешните ни деца. Ясен е и проблемът с приватизацията - останаха две основни апетитни хапки от някога голямата икономическа баница - БТК и Булгартабак. При добре направени сделки (което също е съмнително) от тях реално могат да се получат не повече от 1,5 млрд. долара при положение, че държавата си запази контролни пакети от акции в приватизираните гиганти.
Тези пари не биха стигнали дори за изплащане на пенсиите на два и половина милиона пенсионери. Да не говорим за друго.
Спасението се оказва, че идва точно оттам, откъдето най-малко би трябвало да се очаква в ерата на високите технологии и на Интернет - от самозадоволяването. От връщането към натуралната размяна и изобщо към натуралното стопанство. Статистическите данни за промишлено производство на месо и месни продукти, на хранителни стоки и на други стоки, свързани с изхранването и оживяването на днешния българин, показват невероятен спад, който в отделни случаи стига дори до 5-10 на сто от същите производства през втората половина на 80-те години. Публикували сме вече в предишни броеве цели таблици, които показват ужасяващата картина на една напълно разпаднала се икономика, включително и що се отнася до хранително-вкусовата промишленост.
Българинът обаче продължава да живее. Защото масово се отглеждат домашни животни, плодове и зеленчуци в собствените дворове по села и по вили. Те не излизат на пазара, а служат единствено за самозадоволяване и за задоволяване нуждите на синове и дъщери по големите градове. Цели отрасли като градинарството замират и след това трудно се възстановяват, защото покупателната способност на населението рязко спада, буквално с всеки месец, а дори и с всяка седмица. Според данни на профсъюзите, за да оживее един човек в големия град месечно през ноември м.г. са му били необходими 225 лева. През февруари тази крайно необходима сума вече е нараснала до над 250 лева. Колко ще се окаже, че е за март, трудно може да се прогнозира.
Сезонът на парното отопление вече свърши и грижите по изплащанията на огромните суми, начислени от местните топлофикации, ще спрат да се трупат с нарастващ темп. Няма да спрат обаче да се начисляват лихвите по неизплатени с месеци, че и с години задължения на абонатите. които може би и никога няма да бъдат изплатени. Просто защото дори и да има желание, няма пари. И може би отминалият отоплителен сезон ще бъде поне за тази година последен.
Причината е, че в много от големите градове топлоцентралите няма да могат да посрещнат с готовност следващия зимен сезон - няма да имат пари нито за ремонти, нито за купуване на горива - гражданите не са си плащали и ще продължат да не си плащат сметките. Наистина защото нямат необходимите средства, с които да покрият дълговете. Така омагьосаният кръг на нямането ще доведе до официалното закриване на една от последните социални придобивки - централното отопление в големите градове или т.нар. парно. Но като един от ползвателите и неплащателите на това удобство, с горчивина трябва да призная, че сметката ми за януарското парно е почти равна на заплатата ми. А аз имам да храня освен себе си още три гърла. Изборът и от далечна Америка ще може да се предвиди - изхранването. Нищо, че ще живея с ясното разбиране, че и аз съм един от милионите, фалирали индустрията на централните отопления.
От друга страна дори не знам дали е необходимо да се чувствам виновен. Само преди дни социалният (що за тъпотия, между другото - винаги да наричат министерствата с имена, обратни на същността им - на отбраната, социално, на информацията...!) министър Нейков публично обяви, че кабинетът щял да "сдържа" цените на парното и тока. Забележете, не каза "няма да повишаваме", а употреби най-предпазливата думичка, която реално не носи никакъв риск и поставя в пълна мъгла намеренията на правителството. Ами ако след голямото сдържане цените скъсат юздите и се впуснат в отчаян галоп!? Нищо - правителството просто ще обяви, че не е успяло да ги "сдържи". А проблемът на попадналите под копитата им така или иначе пак ще си остане проблем на попадналите.
На целия този фон съвсем трагикомично прозвучаха миналата седмица думите на скъпия ни Ив. Костов, че и сред българите може да се намери човек като Бил Гейтс, който от един бизнес сам да натрупа 50 млрд. долара лично богатство. Разбира се, комичното е за страничния наблюдател, а трагичното остава за затъналия в тинята българин.
Пак същият любим ръководител си позволи през същата седмица да прогнозира, че до края на годината ще бъдат открити нови 250 000 работни места. Създаването им той обвърза с разкриването на "крупни инфраструктурни обекти". Идеята по принцип не е лоша, стига човек да знае какво се крие зад помпозното понятие. А зад него се крие строителството на пътища, газопроводи, жп линии, язовири от сорта на добилата вече печална слава язовирна система в Родопите, проваляща се като българо-турски обект, още преди реално да е започнат, и други подобни.
Същността на проекта е да се създаде временна трудова заетост, която обикновено се използва в икономически ситуации, когато социалното напрежение е прекалено повишено и се налага "отпушване на свирката", за да не гръмне котелът на локомотива. Освен временна, тази мярка е и недоходоносна от държавна гледна точка, тъй като чрез нея се създават обекти, обслужващи повече външни нужди, отколкото създаващи трайни работни ресурси за страната ни.
Освен всичко друго при извършване на този вид строителство обикновено се оказва, че необходимостта е главно от неквалифициран и ниско заплатен труд - т.е. за неспециалисти. А както е известно, от "структурната" реформа пострадаха и страдат главно хора с висока професионална подготовка - било то средни специалисти или висшисти. И тези хора ще тръгнат от утре с кирка да оформят шкарпите на магистралните пътища?
При голямото нямане и малкото имане все е от полза, би могъл да възкликне някой. Но дори и привидната малка полза в случая се оказва заплатена прекалено скъпо от българска страна. В представената в сряда пред парламента актуализирана "Програма 2001" претенциите на правителството са, че всичко вече е конкретизирано, обвързано с точни дати и сметки. По сметката на "крупните инфраструктурни обекти" е записано, че те ще бъдат финансирани с 4,430 млрд. лева. 450 милиона от тях били отпуснати като безвъзмездна помощ от Европейския съюз.
Прекрасно. Но това означава, че за останалите 4 милиарда българският народ отново ще си плаща с лихвите и те ще се натрупат на гърбовете ни като добавка към досегашните външни заеми от (по официални данни) 10 милиарда долара! Само за една година. И само за инфраструктурни обекти! А за останалите обекти и субекти?
Вчера, буквално вчера, по време на някаква полуидеологическа-полупазарна раздумка един от групичката ни (върл привърженик на синята идея) внезапно изтърси: "Абе, то, правителството, си е много на мястото, но държавата ни е някаква абсолютно измислена и нереална - такава държава просто няма". Нищо не му отговорих, защото нито съм син, нито червен, а най-обикновен българин, отдавна разбрал, че между тях особена разлика няма. Не пожелах да влизам в идеологически спорове. После обаче се замислих и се сетих, че всъщност нали правителството е "изпълнителната власт". Нещо като бъдещите ни домашни лекари джипита. Писано е в учебниците кое как да става, но ако джипито ни не е било в час, точно когато са предавали урока за налегналата ни болест, едва ли от недочело джипи може да се очаква да ни излекува.
Най-много да ни вкара по-бързо в гроба.
Съсипването на ЖП завод-София
Уважаеми читатели,
Днес, в пространен разказ-изложение, ще спрем вниманието ви на технологията на една конкретна разруха - умишленото съсипване на железопътния завод в София. Фалирането на най-старото промишлено железопътно предприятие, известно и до днес сред железничарите като жп завод "Георги Димитров".
В четвъртък (16 март) там се проведе гневно събрание на колектива. Беше приета декларация, адресирана до Народното събрание, МС и президента. Ден преди това в редакцията дойде г-н Румен Велев, упълномощен от ръководствата на заводските синдикални организации на НПС "Промяна", КНСБ и градската централа на браншовите синдикати в България, с настояване в."Нова Зора" да публикува изложението им до народните избраници на една парламентарно представена политическа сила, написано с надеждата, че може би ще има отклик на добра воля и че ще им бъде помогнато. Няма да ги разочароваме с пълната си убеденост, че това не може да стане. Отдавна сме заявили, че ако народът ни днес е гроги, то е защото политическият елит в ролята на различна категория боксьори го налага като боксова круша. В тежката категория го млати с дясната ръка СДС, а с лявата ръкавица БСП го подпира да не падне. В категория "муха" (нагла) играят Вълкът Лупи, Сокола и еманципираната леля от Америка, както и няколкото, представящи се за земеделци и пр. патриоти, масажисти на народното търпение. Засега обаче положението е такова: Ножът е опрял до кокал, "ала умът не види добро ли, зло ли насреща иде". Затова, мислим ние, се правят и изложения като молебени за дъжд. Но това не е упрек - ние сме също за мирен диалог.
Надеждата ни обаче е, че "чартистките" движения са някъде дълбоко в историята и подобни похвати твърде скоро ще бъдат осъзнати като неефективни. Точно за това винаги сме били на страната на истината. Сега преразказахме и цитирахме за нашите читатели изложението, подписано от: Димитър Бандев, Румяна Рашевска от ЗСО на КНСБ; Борис Методиев - зам.-председател на НПСЖ към ГЦ на браншовите синдикати, Искра Карамфилова, Манол Манчев - председател, и Румен Велев - секретар на ЗСО към НПС "Промяна", както и един единствен обикновен член на ЗСО на КТ "Подкрепа" - Георги Георгиев.
Истината трябва да се знае. (Заглавието е на редакцията.)
Минчо МИНЧЕВ
Железопътен завод-София съществува вече 110 години. И винаги е бил една от главните опори на жп транспорта в страната. Сега също е структуроопределящо предприятие в НК БДЖ. Този завод поддържа електрическите локомотиви на БДЖ, изработва и извършва ремонт на жп цистерни, резервни части за ремонта на различни видове жп вагони, който се извършва в други заводи. Това е единственият в страната завод, който може да извършва капитални ремонти на електрическите локомотиви, както и да изработва елементи за контактната мрежа. И това е напълно нормално, тъй като колективът му е трупал опит повече от 30 години в тази дейност.
През последните години са правени опити капиталните и основните ремонти на локомотивите да се извършват в ремонтната база на депата в страната. Опитано бе да се направи това дори в хърватска фирма, но отремонтираните в Загреб локомотиви пак пак са връщани в жп завод - София, защото качеството на извършените ремонти беше на много по-ниско ниво, отколкото в софийския завод.
"Излишно е да бъдат опровергавани горните факти - споделят хората, подписали изложението. - Дори и представянето на алтернативни варианти ще бъде в по-голямата си част демагогия от страна на ръководните фактори в НК БДЖ. Защото преди всичко би било израз на пълна некомпетентност, което направо не си е за вярване, или пък на откровена защита на нечии лични финансови интереси. Тъй като второто е по-вероятно направо ще кажем, че тези "нечии лични интереси" са в пълен разрез с финансовите интереси на държавата, а също и с нейната сигурност."
Големият проблем е функция от големия интерес свързан с приватизацията на завода. И за държавата, и за колектива ще е в интерес да се продаде пълноценно работещ завод. И цената ще е по-висока, и нуждите на страната ще са задоволени, и 1200 работници и служители ще имат хляб, а няма да отидат на трудовата борса.
Фактите говорят обаче, че "ръководни фактори" са избрали друга схема: съсипване на завода, т.е. изземване на по-ценните му дълготрайни активи, почивни станции и ведомственjи жилища. Разчита се, че отделянето му от системата на НК БДЖ като ЕООД към Министерство на транспорта, и лишаването му от дълготрайните активи, ще направи завода негоден да продължи дейността си. Схемата включва и назначението на директор, който няма да противодейства, а ще спомага (чрез лишаване на завода от държавни поръчки) за осъществяването на целта.
При тези условия заводът неминуемо ще рухне за не повече от месец. А което е останало от него или ще бъде разпродадено на части за жълти стотинки. Особен интерес представлява неговата територия, почти в центъра на София. Сградите ще се предоставят за изграждане на терминал, който да обслужва коридор N 8. За този терминал вече има заявен интерес от американската фирма "Сийленд".
В свое оправдание ръководството на НК БДЖ твърди пред колектива и синдикалните организации, че "заводът няма да се продава на части". Щял да се продаде само при условие за запазване на дейността му. В този дух е публикуваната обява за явен търг от 10 декември 1999 г. в Държавен вестник. Направо ще кажем, че това си е чиста демагогия. Защо, питат синдикалистите? "Имаше два кръга на търга. Кандидат-купувачите бяха две фирми, но с нередовни документи (неплатена гаранция!), което навежда на мисълта, че те са били фигуранти, а не потенциални купувачи. Т.е. НК БДЖ само имитираше желание за провеждане на печеливша приватизация на завода. А тя не се вмества в предварителния сценарий, подготвен както по всичко личи, от бившия министър на транспорта Вилхелм Краус. Но дори НК БДЖ да е искренна в стремежа си за печеливша приватизация, остава лобито на Краус, съхранено в ръководството на НК БДЖ и Министерство на транспорта. То по всяка вероятност ще подведе и новия министър г-н Славински."
Какви са фактите?
През август 1997 г. е сменен директорът на завода. До този момент предприятието работи трудно, както и останалите (предприятия в България - б.р.), но с много тичане бившият директор намира поръчки и осигурява работа почти до края на годината. След смяната на правителството идва и разбираема смяна на директора, макар и не много логична. Новият директор е г-н Тодор Радченков. Дошъл от Карлово, където е бил началник цех в тамошния жп завод. Смяната се представя като въпрос на кадрова политика, но предизвика недоумение у повечето от работещите в завода. Все пак под ръка са достатъчно подготвени собствени кадри, които в движение могат да поемат предприятието. Въпреки всичко г-н Радченков получава в аванс доверието на колектива. "За съжаление - пише в изложението, - той не се погрижи за нито една нова поръчка. Заводът продължи да работи сравнително нормално "по инерция" благодарение на положените усилия на бившия директор. Единствената дейност, която с размах разви Радченков, бе да обзаведе с пари от завода апартамент за себе си, който също е строен със заводски пари. В същото време всяка заявка за материали или консумативи се посрещаше с неизменното "няма пари". Затормозена бе основната дейност на завода, защото нямаше материали, не стигаха парите за работно облекло, за каша дори и сапун за миене, за евтиния топъл чай, който се полага на работниците съгласно трудовия договор."
От началото на 1998 г. заводът започва бавно, но сигурно да умира заради безхаберието на директора. Но дали това е безхаберие, или е нещо друго, все по-често се питат работниците.
Така започва и масово недоволство. Всички сигнали, подадени от завода в НК БДЖ, остават без последствие. Междувременно се разбира, че СДС-Карлово е гласувало пълно недоверие на г-н Радченков, когато е разглеждан въпросът да бъде назначен за директор на тамошния завод. Известна била пълната му некомпетентност и неспособност за ръководител.
Не е ясно по какви пътища случаят с жп завода в София по това време е стигнал до Народното събрание, но през пролетта на 1998 г. се вдига шум около нелепите критерии за издигане на ръководни кадри в НК БДЖ. Вероятно "неидентифицираният фактор", разпоредил назначението на Радченков, е решил, че е по-благоразумно да го махне от длъжността, вместо да продължава да разлайва кучетата. В началото на май 1998 г. жп завод-София вече има нов директор и хората облекчено въздъхват, защото един абсурд е ликвидиран.
"Новият директор, г-н Георги Митев, отново бе парашутист. До момента на назначението си е бил главен инженер на месокомбината в София! " В завода го посрещат с пълно недоверие, че и неприязън. Още повече, че от юни всички трябва да излязат в неплатен отпуск. Но чудо! Заводът продължава да работи и през юни, и през юли, и повече от година и половина след назначението на Митев! И работи не как да е, а започва да печели, което усещат първи работещите в завода. Удовлетворени са напълно всичките им права, произтичащи от трудовия договор и най-важното - осигурен е хляб за тях и семействата им. Всички финансови задължения (едно от който е към ГУ на ДР и ВВЗ) са изплатени. Заводът възвръща своите позиции и е готов наистина за нормална приватизация. Новият директор е направил всичко възможно, за да осигури работа на завода. Показва качествата на истински мениджър и постепенно спечелил доверието на низовите ръководители и на работниците.
Собственикът на завода НК БДЖ няма никаква заслуга за съживяването му. Напротив, дори източва средства, с което утежнява положението. НК БДЖ сама определя цената на държавните поръчки, които предлага на завода. А цената възлиза средно на 78 % за еллокомотивите и 24 % за вагоните от себестойността на ремонта! За печалба и дума не може да става. С външните поръчки заводът не само компенсира горните проценти, с които НК БДЖ го ощетява, но успява и да спечели! Доказателство е ревизионният акт от извършената през есента на 1999 г. финансова ревизия. От този документ се вижда, че за третото тримесечие на 1999 г. заводът вече е на загуба. Друго не можеше и да се очаква. Външните поръчки намаляват, а приходите от тях не са в състояние да компенсират недостига в заплащането от НК.
Пожарът
Тогава се случва нещо, което отваря очите на много хора. През нощта на 9 срещу 10 декември в сградата, където е служба "Личен състав" на завода, избухва пожар. Службата е на последния трети етаж. Покривът е гредоред. Изгарят повечето от личните досиета на работещите или работилите в завода.
На 14 декември 1999 г. директорът Георги Митев е дисциплинарно уволнен. Единствен мотив, споменат в заповедта за уволнение, е допуснатият пожар. "За директор е назначен г-н Пенчо Граматиков, познат на преобладаващата част на колектива, защото отдавна работи в завода и има славата на крайно некомпетентен и некадърен инженер. Също така е известен като непочтен човек, опитвал да присвои пари на колеги, извършвал документни нарушения във връзка с безплатните пътувания, за което има заповед за наказание", се казва в изложението.
"Разбираемо е недоумението и последвалото възмущение на хората. Сега всички вече разбраха кого и защо махат и с кого го заменят. Защо уволняват, и то дисциплинарно, доказалия се директор Георги Митев, преди още компетентните органи да са дали заключение за причините на пожара и най-вече защо се назначава най-некомпетентният и некадърен човек на негово място?"
На 15 декември 1999 г. работниците напускат работа и се събират пред административната сграда. Искат този път да се чуе и техният глас. Обявяват, че ще останат отвън, докато не дойде телевизията, за да кажат публично своята дума. "От Националната телевизия обаче отговориха, че имат разпореждане да не се занимават с такива проблеми. От Нова телевизия при второто позвъняване споделиха, че са се обаждали в НК БДЖ, откъдето им отговорили, че изобщо няма проблем с назначаването на новия директор на завода. Затова сметнали, че сигналът е фалшив. Отзовава се само телевизия "7 дни". " Каква е била атмосферата в завода, какво е отношението на хората към стария и към новия директор? Може да се види от запис на предаването, излъчено на следващия ден в "Ранобудник".
След като екипът на "7 дни" си отива, в завода пристигат група полицаи. Пристигат и господата Иван Куртов, зам.-ген.директор на НК БДЖ, и Неделчо Спасов, третият човек в компанията. Появява се и новият директор - Гаматиков, охраняван от полицаи. Те пазят този човек от обичта на бъдещите му подчинени! Но кой може да бъде опазен от народната обич. "В един момент всички виждаме как новият директор пълзи на четири крака. Гледката бе омерзителна, защото по неволя човек асоциираше буквалното му падение с неговото морално такова. Едва ли не на четири крака той влезе в административната сграда, където го очакваше мечтания директорски стол."
В заседателната зала по искане на г-н Куртов се събират всички началник цехове, отдели и служби, представители на работниците. И започва най-абсурдното представление. Г-н Куртов излива такава помия по адрес на стария директор, и то в област, която е добре известна на всички, че предизвиква с думите си всеобщо и нескрито възмущение.
"В залата имаше повече от 50 души, но г-н Куртов не успя да убеди нито един колко лош директор е бил Митев, просто защото всички знаеха истината. Показателно бе, че не каза и дума за единствения мотив при уволнението на стария директор - пожара."
Следват обаче въпроси за критериите, по които е назначен точно Граматиков като нов директор. Отговорът е красноречив "По преценка на ръководството на НК". На всички въпроси във връзка с концепцията на новия директор, свързани с бъдещето на завода, се отговаря с общи и нищо незначещи формули, а на места и с елементарни лъжи. Всички са потресени и омерзени от факта, че зам.-ген.директор на една от най-големите национални компании хвърля личния си авторитет в краката на 50-ина души в името на една предварително компрометирана идея. Работниците се досещат, че целта е заводът да фалира и да бъде приватизиран изгодно. За кого? "Може би на много от въпросите, които всеки от нас си задаваше по отношение нелепостта на случилото се, отговор би могъл да даде г-н Вилхелм Краус, който в далечната 69-а е работил заедно с Граматиков в една канцелария", споделят по-късно мнозина от работниците. "Били са технолози в строително-ремонтен участък към бившето жп управление - София. Още повече старото познанство било поддържано през годините. Може би именно г-н Краус, вероятно чрез подставени лица, в известна степен е заинтересуван от съсипването на завода. Познавайки много добре качествата и болезнените амбиции на г-н Граматиков да стане директор, не би могъл да намери друг по-подходящ за реализиране на намеренията си. В очите на г-н Граматиков Краус би изглеждал благодетел, а знае се, че на благодетелите нищо не се отказва".
Това са съмненията на много хора, защото само при този вариант всички факти намират логично обяснение.
Няколко думи за пожара
Следствието към 8 март т.г. още не е приключило и официални резултати не са обявени. Но чрез познати и приятели в завода се научава, че има нещо твърдо установено - пожарът е започнал от тавана на сградата, където няма никаква елинсталация! Електрическото захранване на етажа е било изключено след края на работния ден съгласно предписанията.
Следователно пожар може да възникне само при умишлен палеж. И се разбира, че уволненият директор Митев носи вина за пожара точно толкова, колкото и всеки друг с изключение на извършителя. Какво изисква справедливостта, за всекиго е напълно ясно. Вероятно читателят се досеща, че личното досие на г-н Граматиков също е изгоряло. Макар че е било доста обемисто, от него няма и следа. Сега вече г-н Граматиков може да се тупа в гърдите и да твърди, че няма и не е имал наказания. Документите са изгорели и никой не може да докаже противното. Но все пак сигурно нещичко е останало тук-там. Пък и хората са все още живи.
Този дълъг разказ обаче има продължение. На 15.12.1999 г. за около час спонтанно са събрани 515 подписа с искането г-н Митев да бъде върнат като директор на завода. Хората оценяват какво е сътворил той и му вярват. Но отдавна познават и "способностите" на г-н Граматиков и са убедени, че неговото назначение създава условия за ликвидация на завода. Работниците се страхуват за бъдещето си.
Би трябвало всеки, който държи на просперитета на България, също да се страхува за съдбата на този толкова важен и с възможности завод. Както може да се очаква, г-н Граматиков вече е започнал разчистването на личните сметки. "На 6 март т.г. като всевластен феодал решил, че е над законите в страната и съвсем без основание, той уволнява дисциплинарно завеждащия служба "Личен състав". " Всички се възмущават, но никой не е учуден, защото е ясно, че слугата възприема поведението на господарите си.
"Един от първите в черния списък за предстоящите уволнения е главният инженер на завода Любен Димитров, висококвалифициран специалист, извънредно честен и почтен човек и съвсем неспособен да противодейства на мръсотиите с непочтени средства. Защото при създадените условия почтеността стана порок в жп завода-София - смятат работниците. - Много от кадрите сигурно ще бъдат уволнени или сами ще напуснат. А те са се изграждали като специалисти в продължение на много години. Явно някои ръководители в НК са получили гаранции за недосегаемост, когато пристъпват и правните, и моралните закони на нашето общество. Това ги прави не само арогантни, но и самозабравили се. Подобно предположение може да обясни обявения в Държавен вестник (бр.14 от 18.2.2000 г.) от НК БДЖ възлагателен търг за дейности, които са основни за завода. Те могат да бъдат извършени само от жп завод - София, както споменахме в началото. Ако предприятието се обособи като ЕООД, би имало възможност да се яви и да участва в търга. Но решението на УС при НК БДЖ с протокол N 53 за преобразуването в ЕООД още не е санкционирано от министъра на транспорта. Т.е. жп заводът все още е поделение на НК."
Възникват въпросите:
1. Защо НК БДЖ обявява възлагателен търг за дейности, за които има собствено и единствено в страната подразделение?
2. Ако в НК БДЖ са абсолютно сигурни в санкцията на министъра на транспорта за отделянето на завода от структурите на НК БДЖ, защо обявяват търга преди тази санкция? "Срокът за заявките според обявата, изтече на 5 март 2000 г.? С този трик заводът умишлено бе елиминиран от участие и лишен от държавни поръчки.
Жп транспортът в България е немислим без ремонтна дейност на подвижния жп състав. Затова НК БДЖ обявява възлагателен търг. Така смята да се застрахова, че е взел "всички законни мерки". И да се презастрахова, въпреки гарантираната безнаказаност... Няма съмнение, че НК ще намери изпълнител, дори е почти сигурно, че той е готов. Ако е чуждестранна фирма, каква ли ще е цената на ремонтите? Ако е българска - то какво ще е качеството и чия ще е фирмата? Неминуемо жп транспортът в страната ще изпита сериозни сътресения, а увеличените финансови разходи направо могат да го блокират. ", пише още в изложението.
Българското общество вече знае, че такива сътресения изпитаха и авиокомпания "Балкан", и Корабостроителният завод във Варна. Всичко носи почерка на един добре отработен похват. Не напразно зам.-председателят на Министерския съвет г-н Жотев анулира някои от заповедите на бившия транспортен министър. И е твърде показателно, че това не доведе до сериозни сътресения, поне засега. Цялата българска общественост знае, че проблеми днес няма само автомобилният транспорт... Показателно и подозрително, след като е известно чии интереси са защитени там.
Вероятно жп завод-София е елемент от възпрепятстващите фактори за нечии приватизационни намерения. Този извод се обяснява и от думите на г-н Владимир Дунчев, генерален директор на НК БДЖ, при един от опитите за разговор по проблемите на завода след назначението на новия директор: "Не ме занимавайте с този Граматиков! Нито го знам, нито го познавам. Краус ми разпореди да го назнача и аз го назначих за директор...."
"Това назначение обаче идва буквално часове преди смяната на Краус! Усетил, че е в цайтнот, Краус обикновено действащ с "ръкавици", прави груб последен ход. Но по същество нищо не рискува с него, защото разпореждането му е устно. А на пътя към себе си е заредил достатъчно "бушони". Важното е да спечели малко време, за да се срине напълно заводът. И го е спечелил" - е заключението на синдикалистите.
Послепис
Преобразуването на завода в ЕООД и вземането на необходимите "мерки" то да се окаже мъртво родено, изпраща категорично 1200 души в и без това огромната армия на безработните. Изпълнителният директор на новото ЕООД също трябва да бъде посочен от НК БДЖ. Предвид изявлението на Граматиков, за което свидетелства изложението, че той е "определеният човек", става напълно ясно, че лобито на Вилхелм Краус в ръководството на НК ще изпълни докрай марионетното си задание. Следователно заводът и работниците му нямат дори и теоретичен шанс за оцеляване. Единствената възможност е след отделянето на новото ЕООД (с което ще се премахне влиянието на НК БДЖ) да бъде назначен за директор човек, който може и желае да бъде директор на място.
От предългия разказ досега става ясно, че такъв човек има! А от това ще спечели и държавата, и 1200 работници!
Търпението на Мадарския конник
В телевизионните кадри, показващи как Петър Стоянов връчи български орден на Уесли Кларк, всичко бе някак смалено. И награждаващият, и награждаваният, и самият орден.
Стоянов някак си малее за високата длъжност президент. Дори и за длъжността президент на квартален футболен клуб, да не говорим за президент на Източна Румелия. Така и все не успява да покаже основните качества, които хората очакват от един държавен глава: характер и ум. Или не ги изявява там, където трябва.
Не можем да отречем, че прояви и продължава да проявява завидна волева устойчивост в отказа си да назове броя на Държавен вестник, в който е бил обявен конкурсът за стипендии в Англия, спечелен от сина му. С това обаче волевите му ресурси май взеха да се поизчерпват, защото не му стигна характер да отмени посещението си в Скопие, след като тамошният президент, яко Бог от Синайския баир, смъмри публично българския Конституционен съд за проявена несправедливост към древни малцинства. Скопският президент е протестант, а нашият, си е направо непротестиращ. Лошо, лошо.
Колкото до ума, не е проява на особена съобразителност между две ръкомахания да имитираш на дребно Джон Кенеди с възгласа "Ich bin eine Sedessar!!! " пред аудитория, която и без това не се съмнява точно в тази ти добродетел, и да си добавяш сам още един прякор - "седесарят на всички българи".
И в театралните постановки трябва все пак да има адекватност на ситуациите, за да не може театърът за възрастни да се възприема като куклен и да не навява асоциацията за жабата и вола; за Хамлет, разговарящ с духа на баща си (или дядо си, както е в нашия случай) и за Пинокио... Трябва да се препрочита и българската класика. "Владиката си е владика, а ти си поп Ерчо", любезно бе пояснил Каравеловият герой Хаджи Генчо на един глуповатичък йерей.
Накратко, някога бе трудно да допуснем, че ще се сдобием с държавна глава, в сравнение с която и Ж.М. Ж. заприличва на античен герой, несъпоставим с персонаж от латиноамерикански сериал.
Личността на Уесли Кларк не изглеждаше по-мащабно скроена и възприемането му като въплъщение на американската войнска доблест бе трудно, много трудно.
Първо, главнокомандваните от него сили на НАТО въпреки съотношението в огнева и въздушна мощ от порядъка на 500:1 спрямо нападнатата от тях Югославия, да не говорим за превъзходството в пропагандното осигуряване, така и далеч не постигнаха всички замислени цели на осъществената от тях агресия. Гражданите, вместо да съборят правителството, за което ги призоваха обсипващите ги с любов и уранови бомби доброжелатели, съвсем естествено се сплотиха около него. Клинтън, началникът на Кларк, през зъби призна пред камерите на Си Ен Ен, че е очаквал сърбите да капитулират, и то безусловно, най-много на петия или седмия ден от бомбардировките. При това с крива усмивка, досущ като изписаната на лицето му, когато обясняваше пред същите тези камери как е заздравявал семейното си огнище.
Сърбите всъщност след цели седемдесет и седем дни изпитания се съгласиха на формула, потвърждаваща суверенитета им над Косово и превръщаща нарушаването му в акт, изискващ санкция от ООН. Позволиха си го, защото първи видяха това, което сетне разбра и целият свят: главнокомандваните от Кларк атлантически рицари, а и самия него, просто ги беше страх да влязат в сухопътен допир с югославската армия. Там, където такъв допир, макар и непланиран и непредвиден от малкия Уесли, все пак имаше, видяхме какво се случи: трима военнослужещи от елитна част, същи американски есесовци, бяха хванати като зайци от няколко югославски граничари и после получиха шанс да демонстрират телегеничност.
Щом атлантите с малка Югославия удариха на камък, каква мощ ще им трябва, ако поискат утре да наложат волята си на други, по-едрички държави, стоящи извън "международната общност", като Китай и Русия например?
Второ, друг от българските домакини, пълководец Бойко Ноев, при описването на войнските достойнства на госта изтъкна , че по време на хуманитарната акция не е изгубил нито един от своите подчинени, което било достойно за награда и похвала. Тук има нещо неясно в пълководческата логика. И Западът призна, че убитите от противниковата страна са изключително граждански лица. При това положение следва ли комендантите на Бухенвалд и Освиенцим, опазили живота на подчинената им есесовска охрана, да бъдат предложени за нобелисти?
Там е работата, че НАТО май все пак изгуби някои и други свои подчинени. От тези, които се приближиха непредпазливо близко до югославска земя. По гръцката телевизия се мернаха поцинковани ковчези, за които бе пояснено, че са екипажите на два американски хеликоптера, общо около 30 души, свалени над Югославия. И то при неуспешна акция за спасяване на също така свален пилот на бомбардировач. После работата се потули с обяснението, че и двете страни намират да е в техен интерес случаят да не се разгласява. Каква е истината, вероятно ще разберем след години. По този повод ще напомня, че преди четвърт век американците отричаха истинността на северновиетнамските твърдения за свалени десетки самолети на САЩ. При американското превъзходство в бойна техника и особено в подготовката на летателния състав, непредубедените бяха склонни да вярват по-скоро на Вашингтон, признаващ загубата на единични самолети, а не на десетки.
Неотдавна по тв-канала "Дискавъри" пенсиониран американски пилот, участник във Виетнамската война, призна, че само за две седмици САЩ изгубили "няколко дузини" самолети, та се наложило по спешност да отработят в небесата над щата Аризона нова тактика за въздушни боеве със северновиетнамските МиГ-ове. Както и да е, това е въпрос на бъдещето.
И тук сравнението с покойниците не е в полза на живия. Нерде генерал Грант или генерал Патън, нерде генерал Кларк. Хайде, холан. Не от всяко униформено джудже става Наполеон.
Накрая, смали се и олекна и самата декорация. В минали времена имаше инфлация на ордени и медали - нека само си спомним взаимните укори в лоялност към старата власт между Георги Петров "медалиста" и покойния Стефан Савов "орденоносеца" - и подобно на участниците в "Златния Орфей", повечето български граждани и скъпите им гости биваха украсявани с една или друга емайлирана тенекийка. Днес тази инфлация бе заменена от хиперинфлация и остава само да изчакаме Стоянов да даде на Мадлийн Олбрайт орден "Най-красива атлантичка". Защо от многото български ордени Стоянов избра декорация с конник и кон, само той и специалистите по Фройд си знаят.
Сигурен съм обаче, че ако мадарският конник знаеше как ще маскарят изображението му, щеше да хвърли няколко къча по двамата събеседници в знак на протест.
Уиски и баклава
Кой каквото ще да разправя, но България поне в едно отношение вече замяза на нормална европейска държава. А именно по това, че подготовката за едни избори започва още на другия ден след предидущите.
След като на 23 октомври мина вторият тур на местните избори и стана ясно, че управляващите са се оплескали здравата, започна трескаво търсене на изход от ситуацията с оглед парламентарния вот. Който, кой знае, може и да е през тази есен.
На "Раковски" 134 веднага схванаха, че днешната синя бройка от 137 депутати е "блян недостижим" при следващото явяване на нацията пред урните. И започнаха да действат по две линии - оправяне на имиджа и търсене на съюзници.
По първата линия Костов се справи добре. Най-компрометираните и омразни на народа министри намериха в коледния Костов чувал заповеди за уволнение. С тях обаче си отиде и Богомил Бонев, който освен че знаеше твърде много, бе обект и на остри атаки от страна на ДПС. Това още тогава се изтълкува като първи реверанс към Движението с цел възстановяване на отношенията между двете партии, и най-вече - личните такива между Командира и Сокола.
А имаше какво да се възстановява. Ако трябва да си послужим с армейска терминология, цял пионерен полк няма да стигне, за да възстанови мостовете между Костов и Доган, които приличаха на тези край Белград след натовска бомбардировка. То не бяха взаимни обвинения в проклятия и във вредност, то не бе чудо.
Народът слушаше и се дивеше - Костов след като погреба национализма ли стана националист, или Доган - социалист?!
Така че първо започнаха задочни изявления чрез медиите, които малко от малко успокоиха топката. В играта обаче се включи и БСП, окуражена както от изборните резултати, така и от осъщественото в Разград, Търговище, Силистра и на други места взаимодействие между нея и ДПС. Това накара СДС да отправи едно полуофициално полуизвинение към Доган и така се стигна до пловдивската среща през миналата седмица.
Дори и мястото не бе избрано случайно. От една страна, Пловдив е родният град на президента. Сиреч, може да се оправим и без бат'Петьовия речитатив. От друга - това е столицата на някогашната Източна Румелия. Демек, което е било, може пак и да бъде.
И така, пазарлъкът почна. И то с доста салтанати и куртоазни жестове.
