СДС - една клиентелистка общност
Дясна партия ли е СДС? Странно впечатление прави, че дори противниците на СДС наричат формацията дясна. Ако би била такава, то приоритет за нея би трябвало да бъде националният интерес и защитата на традиционните български ценности.
Такова нещо въобще не се забелязва. По същество СДС няма и характеристика на партия. Това е по-скоро клиентелистка общност, която функционира на базата на интереси и под могъщото въздействие на клановете.
Отминалата вече национална конференция потвърди това. Въпреки призивите на Костов да се освободят първите редици в партията, щото корумпирани, делегатите не изпълниха заръката му и си гласуваха клиентелистки. И кланово.
И това не бе никаква изненада за никого. Дори и за Костов, защото той не от вчера е в политиката и добре си познава маскарите.
Всичко бе театро и всеки получи своето си. Фигури, които са емблематични с ниския си морал, с корупционната развала, с нахаканата си чорбаджийска надменност, бяха избрани и преизбрани в НИС. Уж губейки, спечели и Костов. Уж той успешно изигра сценката от пиесата "Добрият цар и лошите боляри". Сега вече ще може да минава, мисли си, за тъжен и честен самотник, неразбран и неподкрепен от своите, но въпреки това носещ товара на огромни отговорности на ползу роду и любещ т.нар. "среден българин".
Верноподанни медии вече засвириха на тази гусла и се захванаха да извайват поръчковия образ на "добрия Иван".
Само че българинът, оскотял от мизерия и унижения, пък и достатъчно препатил, за да бъде залъгван с мелодрами, взе, че не повярва на красивата приказка и запази хладно, презрително мълчание. Никак не се той вдъхнови и не поиска да съчувства на страданията на "самотника".
Играта на добър цар и лошави боляри бе твърде елементарна и прозрачна, за да й хване вяра някой. Пък и Костов, като отказа да назове поименно корумпираните, преялите с власт и облаги, се превърна в един от тях, какъвто, впрочем, винаги е бил.
В крайна сметка на националната конференция бе осъществена сделка - Костов не номинира негодниците, те пък не вдигнаха бунт (а са били готови да го сторят!) и външно поне мирът и единството в клиентелистката общност бе запазен.
Ала докога ли?
За наследството на СДС вече подмолно се бият могъщи парто-икономически кланове. Казваме наследството не случайно, защото, смеем да прогнозираме, след предизвестения провал на СДС в предстоящите парламентарни избори, формацията ще бъде разтърсена от центробежни сили и като нищо могат да се нароят няколко образувания на база интерес и клиентелизъм.
Може би тогава, или по-късно, ще се появи и една същинска дясна партия, но не и върху развалините на СДС, който е достатъчно компрометиран в общественото пространство, а на базата на предприемачеството. Защото и българският бизнес страда от икономиката в сянка, инициирана от заинтересовани кръгове в СДС. Просто нуждата да бъде защитен предприемаческият интерес ще роди същинската българска десница. В противовес на нея ще дойде и същинската левица, която пък ще защитава хората на наемния труд.
И тогава най-сетне ще се свърши с порочното мимикриране на "ляво" и "дясно".
И още един извод от националната конференция. Независимо от апаратните игри в синята цитадела и потайните договорености между Костов и клановете, самият факт, че формулата на Командира "нови времена - нови хора" не бе възприета и претърпя провал, вече определено говори, че Костов не владее ситуацията в партията.
По същество той бе бламиран. И ако ли СДС бе наистина партия, а не общност на клиентелисти, и ако ли действаха европейските норми на политическо поведение, то Костов би трябвало тутакси да подаде оставка като председател, след като партията отказа да следва предложената от него политика на кадрово обновление.
Но работата е в това, че бе разигран фарс. Костов предложи нещо, което предварително знаеше, че няма да мине. Но той тръгна към тая сюжетна линия, за да извае пред обществото образа на "добрия" цар.
Само че с тази елементарна хватка подцени българина и неговата интелигентност. Българинът на царе не вярва, а още по-малко на имитативни такива.
В крайна сметка се оказа, че Костов е двойно губещ - нещо като хитрата сврака с двата крака - защото с популисткия си ход за обнова на ръководството се самобламира, а и не можа да излъже никого, че той е "добрият".
И как да излъже, след като за три години, през които Костов управлява, България стана най-бедната страна в Европа.
И синоним на бедността е Костов!
Асиметричният отговор на Русия
Създавайки новата междуконтинентална балистична ракета "Тополь-М" със съзнанието, че тя ще бъде основно стратегическо ядрено оръжие на Русия в началото на XXI век, конструкторите са обърнали главно внимание на възможностите й да преодолява всякаква масирана противоракетна отбрана (ПРО). В този смисъл ракетата трябва да бъде разглеждана като част от руския асиметричен отговор на американските опити за развитие на териториална противоракетна отбрана, започнали по времето на Рейгън с проекта "Звездни войни".
Качествата и възможностите на "Тополь-М" предизвикаха сериозна загриженост сред военните и политическите среди във Вашингтон, още повече че оръжието е от клас, който не подлежи на ограничение според нито един от съществуващите договори. Безпокойството идва най-вече от това, че поради високата си скорост ракетата може да достигне американска територия за 10-15 минути! Според експерти времето за оценка на опасността и вземане на решение е сведено до критичния минимум от около три минути!
През 1993 г. Русия обяви, че създава модернизиран вариант на ракетата от четвърто поколение РС-12М "Тополь" ("Топола" - на бълг.; известна в НАТО като SS-25 и "Sickle" - "Сърп") с двойно базиране, която е на въоръжение от 1985 г. И тъй като трябваше да спази клаузите на Договора СТАРТ-1, според който модификацията не може да превиши масата на базовата бойна част с повече от 21 процента, тя сама си наложи ограничения в масо-габаритните характеристики на ракетата.
За "Тополь", създадена под ръководството на покойния академик А.Д.Надирадзе, се знае, че има стартова маса 45,1 т, дължина - 17,5 м, диаметър на корпуса - 2,1 м, маса на бойната част - 1000 кг, мощност на бойната глава - 0,75 мегатона, кръгово вероятно отклонение от целта - 200 м (най-съвършената американска стратегическа ракета "МХ" се отклонява 350 м), маса на заредената пускова установка - 100 т. Решение за разработката на "Тополь" бе взето през 1977 г., а през 1983 г. тя е изпитана на полигона Плесецк. През 1985 г. първият полк застъпи в бойно дежурство.
Новата междуконтинентална балистична ракета (МБР) РС-12М2 "Тополь-М" е единственото оръжие от подобен клас, разработено в два варианта на базиране - в шахти и наземно-мобилно. Тя, както и базовият вариант РС-12М "Тополь", е тристепенна, моноблочна, твърдогоривна. Твърди се, че има стартова маса 47,2 т, дължина - 22,7 м, диаметър на корпуса - 2,21 м, маса на бойната част - 1200 кг, мощност на ядрения заряд - мегатонен клас, далекобойност - 10 000 км. Комплексът се класицифира като "А", което означава, че ракетата постоянно се намира в транспортно-пусков контейнер, който дава гаранция за пуск без заводска проверка в продължение на 15 години (при базовия вариант този срок е 10 години).
"Тополь" е произвеждана в Днепропетровск (Украйна) до 1992 г. Главен разработчик на новия комплекс "Тополь-М" е Московският институт по топлотехника с генерален конструктор докторът на науките Юрий Семьонович Соломонов и заместник генерален конструктор братът - Лев Соломонов. Произвежда се във Воткинския машиностроителен завод. А уникалното 8-колесно шаси се изработва в Минск (Беларус). РС-12 М2 "закри" ракетната промишленост на Украйна.
Въпреки че продукцията на Воткинския машиностроителен завод се наблюдава от американска инспекция, създаването на новия ракетен комплекс бе пълна изненада за партньорите на Русия. По редица параметри новата МБР изпревари задокеанската военна индустрия с 5-6 години!
Кои са големите тайни на "Тополь-М"?
Ядреният боен заряд, както и при предшестващите модели, е разработен от специализирано конструкторско бюро в секретния град "Арзамас-16", ръководено от ученика на академик Юлий Харитон, ръководил създаването на съветските бомбови и ракетни ядрени капсули, кандидат на техническите науки Георгий Дмитриев. Бойният блок е дело на специалисти, проектирали го под ръководството на Юрий Соломонов. По неофициална информация "Тополь-М" има нови, непознати досега в ракетостроенето, аеродинамични, балистични и конструктивни характеристики.
Централният научноизследователски институт на руското Министерство на отбраната, базирано в Болшево край Москва, където работят 1500 офицери-изследователи и 1000 цивилни експерти, е направил пълен анализ на възможните оръжия в "звездни войни" и е моделирал тяхното въздействие върху ракетата и нейния боен блок, в който е капсулата с ядрен заряд. Руските конструктори са изпитали ракетата и нейния боен блок, за да проверят тяхната устойчивост в условията на "звездни войни", имитирайки ядрен взрив, който може да бъде елемент от потенциална противоракетна отбрана.
Бойният блок на "Тополь-М" е показал много висока издръжливост на всички поразяващи фактори на антиракетната отбрана. Той устоява на насрещна ядрена атака и запазва своята годност въпреки ударната вълна, рентгеновото и светлинно излъчване, гама- и неутронното лъчение.
Бойните глави на разработваните преди това руски ракети издържали на ядрени взривове, инициирани на разстояние над 10 км. Взрив под това разстояние можел да ги приведе в негодност. Това била и една от причините да се създават бойни части с по 10 и 6 разделящи се бойни глави. Американската 88,5-тонна "МХ" с 10 разделящи се бойни глави издържала ядрен взрив на 5 км.
Бойната част на "Тополь-М" може да бъде поразена, само ако бъде улучена пряко от друга ракета (антиракета), което на практика е невъзможно. Тази неуязвимост на бойния блок означава, че дори атакуван от противоракетни средства, той запазва способността си да остане на разчетна траектория и да нанесе удар по определената цел с висока точност - кръгово вероятно отклонение 100 м!
По време на експерименталните пускове (досега са известни 6 - първият, на 20 декември 1994 г., последният - на 9 декември 1998 г., а при петия ракетата се е самоликвидирала по траекторията) американски спътници са наблюдавали полета на ракетата и са фиксирали параметрите й. Коментарите на американските експерти били, че ракетата лети "някак необичайно", което изключително ще затрудни намирането на начин да й се противодейства.
Поведението на "Тополь-М" по нейната траектория е било моделирано в аналого-цифров изчислителен комплекс на Централния научноизследователски институт на Министерството на отбраната на Русия - изчислявана е динамиката на полета при въздействие на фактори с различна физическа природа. По този начин е определена най-добрата траектория, която допълнително затруднява средствата за следене и атакуване на ракетата. Нейното и на бойния блок необикновено и непредсказуемо поведение е било постигнато благодарение на изключително сложната рецептура твърдо гориво, разработено в люберецкото Научно-производствено обединение "Союз", ръководено от Зиновий Пак и Юрий Милехин, на трите уникални твърдогоривни двигателя и десетките спомагателни двигатели, разработени под ръководството на Юрий Виниченко, както и принципно новата система за прицелване и управление, дело на Московското научно-производствено обединение по автоматика и приборостроене, респективно на академик Владимир Лапигин. Отбелязва се, че за разлика от базовия вариант, новата ракета няма в задната си част решетъчни стабилизатори и кормила.
Новите мощни двигатели й осигуряват не само по-голям боен товар, но и изключително висока скорост на полета. Така се намалява до минимум неговият активен участък и бойната част се отделя на по-малка височина, скоро след старта. Известно е, че всяка ракета е най-уязвима при излитане, а високата скорост на "Тополь-М" съкращава продължителността на извеждането й, което допълнително затруднява нейното следене и поразяване. Макар да няма потвърждение, се смята, че в комплекса от пасивни мерки срещу противоракетната отбрана са предвидени и други конструктивни решения, които усилват защитата на ракетния корпус от лъчеви оръжия.
Въпреки че не се знае мощността на ядрения заряд, наличието само на една бойна глава дава основание да се предполага, че комплексът "Тополь-М" не е предназначен за унищожаване на разположени в шахти ракети и е оръжие на ответния, а не на първия удар. След въвеждането му на въоръжение готовността за пуск на руските ракети вече се измерва не с минути, а със секунди - РС-12М2 напуска шахтата само 25 секунди, след като постъпи команда "пуск" (американската "МХ" излита след 30 секунди).
Смята се, че "Тополь-М" е по-евтина от досегашните комплекси и по-лесно се експлоатира. Една ракета струвала около 30 млн. долара, приблизително колкото един изстребител. От чертежите до първия пуск за цялата програма Москва е похарчила 142,8 млрд.рубли, което било по-малко от средствата за ремонт на парламента.
На 25 декември 1997 г. Таманската ракетна дивизия в с.Татишчево, Саратовска област, в бойно дежурство са застъпили две нови ракети "Тополь-М", една от които е учебно-бойна. До края на 1999 г. шахтите трябваше да поемат още 10 - цял полк... "Тополь-М" в охраняваните ракетни силози, оградени с два реда бодлива тел(във втория ред тече ток), в пространството между които има минно поле, може да бъде изстреляна всеки момент от бойните разчети на единадесетия етаж под земята по заповед само на един човек - върховният главнокомандуващ, президентът на Русия.
С "Тополь-М" Русия ще замени три ракети с течно гориво с разделящи се бойни части, които сега заемат шахтите - РС-20 (SS-18), РС-18 (SS-19) и РС-16 (SS-17) и една твърдогоривна РС-22 (SS-24), създадени през 70-те и 80-те години.
В средата на първото десетилетие на XXI век те ще са изразходвали напълно своя технически ресурс и независимо дали Думата ще ратифицира Договора СТАРТ-2 или не, във всички случаи от гледна точка на безопасността те ще бъдат сменени от бойно дежурство. Освен това съгласно протокола, подписан през септември 1997 г. от министъра на външните работи Е. Примаков и държавния секретар М. Олбрайт в Ню Йорк, Русия до 31 декември 2003 г. трябва да дезактивира всички наземни ракети с разделящи се бойни глави (т.е. да снеме от тях всички ядрени бойни глави), а до 31 декември 2007 г. да унищожи тези ракети. А те са всичко 270. За да спази договореността и собствената си стратегическа стабилност Русия трябва за близките 7 години да произведе минимум 270 ракети "Тополь-М" с шахтно базиране.
Демонстрираните от Русия възможности, дори в днешните тежки за нея условия, да създаде изключително сложна система оръжие, говорят за запазен потенциал, което не може да не окаже влияние върху отношенията на Москва и Вашингтон.
Независимо от усилията на американците да създадат собствена противоракетна отбрана, едва ли в близките 10-15 години ще може да се реализира необходимото количество защитни системи, които да устоят сто процента на един масиран ракетен удар.
Възобновените планове за "звездни войни" ще доведат до икономически напрежения и, естествено, до търсене на нови, евтини, асиметрични отговори.
Инж. Тодор АНДРЕЕВ, о.з.полк.
Българската държава съществува и чрез БДЖ
В средствата за масово осведомяване се появиха съобщения, че в Народното събрание е внесен проектозакон за реорганизация на БДЖ. С него се предвиждало сегашната компания да се раздели на две части. Едната - пак държавна, да обхваща железните пътища, електромрежата, сигнализацията, системата за централизация, сгради, работилници и друго, което не се движи. Другата част - да бъде търговско дружество с обхват на локомотиви, вагони - пътнически и товарни, търговската дейност. За нея се предвижда възможността да бъде раздържавявана.
- Малко история
Строителството на железници започва още по турско време. Първата линия Русе-Варна е открита през ноември 1866 г. (преди 133 години!). Следващата Цариград-Одрин-Пловдив-Белово е открита през юни 1873 г. След Освобождението са построени линиите: Белово-София-Цариброд; София-Мездра-Видин; Мездра-Горна Оряховица; Горна Оряховица-Русе; Г.Оряховица-Каспичан (за Варна); Пловдив-Нова Загора и Ямбол-Бургас; Левски-Свищов; част от Подбалканската линия; Г.Оряховица-Тулово; София-Перник-Кюстендил и Радомир-Дупница-Петрич; Левски-Свищов; Варна-Кардам; Бойчиновци-Берковица; Брусарци-Лом; Синдел-Старо Оряхово; Царева ливада-Габрово; Тулово-Ст. Загора; Нова Загора-Кърджали; Червен бряг-Оряхово; Пловдив-Карлово; Пловдив-Панагюрище; Ямбол-Елхово; Долна махала-Хисар; Плевен-Сомовит; Пловдив-Асеновград; Пловдив-Пещера; София-Банкя.
След 1944 г. е построено главно с доброволен бригадирски труд: Перник-Волуяк; Левски-Ловеч-Троян; Карнобат-Юнак (Синдел); Шумен-Комунари; значителна част от Подбалканската линия; Г.Оряховица-Елена; Русе-Гюргево, вкл. и по моста над Дунав; Червен бряг-Златна Панега; Кремиковци-Казичене; Кърджали-Подкова; Дупница-Бобовдол; Ген.Тодоров-Кулата (с връзка за Солун-Атина); Самуил-Силистра; Ст.Загора-Димитровград; Кремиковци-Казичене; Алдомировци-Болшевик; Вакарел-Чукурово; градска железница Пловдив.
Наред с това: електрификация на по-голямата част от железниците; удвояване на основните магистрали - 957 км; замяна на парните локомотиви с дизелови и електрически.
И всичко това е построено с огромни средства и безплатен труд на нашия трудолюбив народ! Може да се припомни нещо, свързано със строителството още по турско време. Георги Пашев, в книгата си "От Цариград до Белово" (с. 355) изнася и следното: "Пътят, почнат тая пролет, трябва да свърши за няколко лета, като се работи безплатно по 4 дни... Обаче Али бей не хареса това. Иска пътя да стане за едно лято и го раздели на селата. Вместо само по 4 дни, нареди да се работи по 30-36 от човек и съсипа бедняците".
За страшното ограбване на народа ни по онова време свидетелства огромното богатство, натрупано от предприемача барон Хирш. Пак в посочената книга (с. 354) се казва: "След десет години Хирш беше наречен "сюнгер на българското злато"... Изчисляваха да е изтеглил от клетата българска рая... 600 милиона лева..."
След обединението на страната ни, през 1888 г., България заплаща за линията Русе-Варна (224 км) 52 807 000 златни лева, при оценка от специалисти 18 575 000 лв. За сравнение: държавният бюджет тогава за (годината) е възлизал на 49 млн. лева!
През 1908 г. при Обявяването на Независимостта, страната завзема и линията Любимец-Белово. Оценката й е 42 млн.лева. Но Турция прибави към тях още 40 млн. дълг на Източна Румелия към Портата. За щастие на нашия народ Русия приема с тези пари да се намали контрибуцията, дължима от Турция за Освободителната война.
А през 1917 г., след Октомврийската революция, новата власт опрощава задължението на България по изплащането на тази сума.
И по-нататък страната ни разходва огромни средства и за разширение, и за електрификация и модернизация на железниците, и за замяна на парната тяга с дизелова и електрическа.
И днес основните фондове на БДЖ са за една огромна сума, надвишаваща много пъти държавния бюджет за много години. И никой не би се наел да закупи БДЖ като цяло.
Много сили и средства българският народ хвърля и след 1944 г. В строителството на нови линии е положен и много бригадирски труд - доброволен, като държавата осигуряваше и храна, и работни дрехи, и условия за отдих и сън.
И ето сега - проектозакон, с който се създават условия за разпарчедосване на този огромен държавен имот. Така било в Англия! Но там тази система не е доказала никакви предимства. Целта явно е друга. Препоръчват ни такава организация, за да се разруши и БДЖ. За да може да се раздели и да прехвърлят в частни ръце ония звена, които ще може да се закупят с относително малко средства. А огромните разходи по поддържане на системата да останат в тежест на държавата. И това, което бъде раздържавено - да носи огромни печалби на новите баронхиршовци.
Да се помисли и за последиците!
Няма никакви гаранции, че реализираните в последните години загуби ще намалеят. Напротив. Раздържавяването на търговската дейност (която събира приходите!), преминаването на дейността по събиране на приходите в частни ръце ще доведе до увеличаването им (на загубите) за държавата. Ще се появят и много трудности по уреждането на финансовите взаимоотношения. Е, собствениците на "търговската" дейност ще са осигурени. Те ще си удържат "полагащата" им се част от приходите. Пък за държавната част - каквото остане.
С проектозакона се предвижда и право на министъра на транспорта да решава кои звена да останат към държавната част и кои да се "предадат" на области и общини. И тук вероятно ще попаднат отсечки, за които се смята, че са безнадеждно губещи.
Но как съответната област (община) ще може да ги стопанисва? Няма ли да настъпи хаос и разгром? Вярно е, че железниците са като кръвоносни съдове и за икономиката, и за населението, независимо от конкуренцията на автомобилния транспорт. Много голямо е участието на БДЖ в международните превози.
Но щом превозната дейност попадне в частни ръце, самата тя (превозната дейност) ще се подчини на частни интереси. Явна е опасността от неоправдано повишаване на цените за превозите. Но от това ще настъпи намаляване на приходите. А кой от частните собственици ще води преговори с общоевропейските органи на железниците? Кой ще поеме отговорностите за спазване на общоприетите правила? И в тази област е налице опасност от намаляването на международните превози. И не само преговорите ще се затрудняват. Ще се намалят и приходите във валута.
Съществува опасност от дезорганизация. Ще се намалят и общо приходите. От повишаването на таксите пък ще последва поскъпване и на превозните стоки.
- Народът няма да спечели от това
Раздържавяването, макар само на търговската дейност, ще наложи премахването на сега съществуващите привилегии на персонала - практика на цяла Европа! Безплатните и с намалени цени пътувания ще отпаднат. Защо бе вдигнат толкова много шум за цената на билетите за възрастни и студенти? Въпросът дори бе обявен за "социален"!
Явно обществото е подгрявано за предстоящо раздържавяване. Да припомним нещо от по-далечното минало. В празнични дни железниците пускаха т.нар. увеселителни влакове. И пътуването с тях беше на половин цена, при това за всички! Целта е била една: да се събират повече приходи. И относително ниската цена на билетите за пътувания на възрастните граждани и студентите има предназначението да се получават повече приходи. Но с отмяната му, т.е. с увеличението на цените и за възрастните, приходите общо ще намалеят! Те и сега трудно събират пари за пътуванията си.
Като студенти преди 1945 г. нашият професор разясняваше, че частните собственици капиталисти са заинтересовани железниците да са държавни. Само при такова условие можело да има стабилност и равнопоставеност и за производители, и за търговци. И това именно е основна причина почти в цяла Европа железниците да не са частни.
И нещо друго, не по-малко важно. БДЖ има голямо значение за обслужването на военната система на страната. Евентуалното раздържавяване, макар и само на търговската част, сериозно би затруднило необходимостта от съобразяване дейността на железниците с нуждите на военните органи, особено в смутни времена. И от тази гледна точка раздържавяването на БДЖ има противодържавен характер.
За сегашното БДЖ държавата ни, народът ни са разходвали и много средства, и много труд, прекалено много труд. И за строителството им. И за откупуването на първите железници. И за развитие и удвояване на релсовия път. И за електрификация. И за модернизация. И за всичко, което днес е БДЖ. И кой представител на народа (народен представител!) е готов да съдейства за "раздържавяването" на това огромно общонародно богатство? Очевидно такива, които не милеят за държавата България, не милеят за общодържавни интереси!
И така, от държавната собственост на железниците са заинтересовани почти всички български граждани. Изключение правят само кандидатите да закупят апетитни парчета от тях.
Заинтересовани са новите баронхиршовци. И това ни позволява да извикаме:
Долу ръцете от БДЖ! Не унищожавайте общонародното държавно богатство!
Войводите ще хващат гората
Туй що отдавна го думахме по адрес на комитите от ВМРО, е на път да се сбъдне. Не им беше мястото при сбърканите християндемократстващи (прости ми, Господи!) седесари.
Тъй де, либерализъм и геополитика заедно не вървят. Не може хем да си патриот, хем да брътвиш до несвяст за евроатлантически ценности, мними права на човека и тем подобни залъгалки, които Големият брат ти пробутва, за да ти залъже глада и да те успи, та да не разбереш как накрая няма да се събудиш като държава.
Не бе лесно на хората от ВМРО да се решат на такава стъпка. Все пак вече шеста година вървят заедно на избори със СДС. Но всеки противоестествен и чисто тактически съюз си има своя закономерен край.
А различията се проявиха твърде бързо: по въпроса за сектите, за Рамковата конвенция за малцинствата, за легитимността на патриарх Максим, за проблема с българите в Гърция и за какво ли още не. А с конкретните си действия в Пловдив и други градове, където съветници или кметове от ВМРО направо провалиха приватизационни и лицензионни далавери на сините талибани, войводите направо вбесиха Командира. И на миналогодишните общински избори ВМРО отнесе такива удари под кръста, че ум да ти зайде.
Е, сега на тази работа й иде краят. И войводите, и четниците узряха за необходимостта от скъсване с "Раковски" 134, където ги използваха за каквото можаха, а накрая им теглиха шута.
Така най-сетне в българското политическо пространство след цели 10 години на предстоящите парламентарни избори ще се появи като независим политически субект националистическа партия. Но това вече поражда доста въпросителни.
Явно е, че независимо от растящия си авторитет ВМРО трудно ще прехвърли само 4-процентната бариера. Ако, разбира се, уплашените за властта си сини и червени не я вдигнат. Естествено, възниква въпросът за съюзниците. И тук вече става сложно.
Засега най-топли са връзките на ВМРО с гергьовденци. Това за войводите обаче би било същия тактически и безпринципен съюз като досегашният със СДС. Какво наистина може да свързва популистите на Дилов-син, които от "висотата" на криворазбраното си интелектуално превъзходство нерядко са се гаврили с националните ценности? И които наистина критикуват с блестящо остроумие управляващите, но не могат да предложат нищо конструктивно?
Носят се слухове за разговори и с Жорж Ганчев. Тук съюзът изглежда по-уместен от този с хората на Дилов, но крие рискове от друг характер. Както се видя от случая с дон Цеци, покрай славния ни бизнесвожд се въртят всякакви тъмни субекти, които могат да компрометират и най-святото дело. А и самият Жорж е доста неуправляем и може да провали нещата на косъм от успеха. Виж, за президентските избори това би било добър ход - харизмата на Жорж (взел Каракачанов като кандидат за вицепрезидент) плюс структурите на ВМРО могат до объркат много сметки... Остават легионерите на бай Дянко Марков и Иван Григоров. Е, от тази страна проблеми няма. Само дето ветераните са вече твърде малко и още твърде бедни.
Като възможен партньор на ВМРО се очертават и монархистите, и "федерираните" на Христо Куртев, и "обединените" на Иван Георгиев, ако и тях СДС ги нарита, както се дочува. Само че неизбежно ще възникне принципен спор за платформата. Роялистите искат незабавно възстановяване на Търновската конституция и прерогативите на Негово Величество, а ВМРО са за референдум.
Както се вижда, проблеми много. Не е зле войводите да се огледат добре - време все още има достатъчно - и да потърсят път към най-естествените си съюзници в лицето на всички национално-патриотични сили. Различията между тях в крайна сметка са в средствата, а не в целта. А хората винаги са готови да гласуват за политици, надмогнали лични пристрастия в името на Отечеството.
Засега важното е, че войводите "хванаха гората". Хаирлия да е!
Войната в Косово: грешка, сметка или престъпление?
"Това бе нещо повече от престъпление, беше грешка! " - знаменитата фраза, приписвана погрешно на Чърчил, е изречена преди повече от 200 години от френския министър на външните работи Талейран.
Грешката, по-тежка от престъпление, била екзекутирането на Орлеанския херцог... Повод да се върнем към това признание ни дава иска (внесен в Международния съд в Хага) срещу НАТО по повод извършените от военния съюз военни престъпления. Група антивоенни активисти от Канада и четири западноевропейски страни настояват Международният наказателен трибунал да обвини НАТО за смъртта на цивилни граждани на Югославия, причинена от бомбардировките през миналата година.
Майкъл Мандел от Йоркския университет в Торонто (Канада) квалифицира военната "операция" на НАТО срещу Югославия като "война на страхливци", "тотална война" и изобщо - като военно престъпление.
За подобни престъпления (етническа чистка на мюсюлмани в Босна) един босненски хърватски генерал бе осъден от Трибунала на 45 години затвор. МНТ в Хага обаче още не е осъдил така строго нито един мюсюлманин, поради което в очите на немюсюлманите този трибунал изглежда като истински шериатски съд.
Преди съдът да се е захванал (ако изобщо се захване) с делото срещу НАТО, "защитата" на Алианса започна да обработва общественото мнение. На 24 януари т.г. във в."Интернешънъл Хералд Трибюн" бе отпечатана статията на Уилям Пфаф "НАТО не е извършил военни престъпления, бомбардирайки Югославия". Според Пфаф войната не е престъпление сама по себе си. Подобно на едни вече позабравени догми и той явно дели войните на справедливи и несправедливи.
Вярно, че Женевските конвенции обявяват за военни престъпления само умишлените нападения срещу цивилното население. Това е в духа на философската традиция, която дефинира "честната" война, но не и на Божите заповеди и на углавното право, според което всяко убийство или нараняване на човек, дори и по непредпазливост, е подсъдно. Според Пфаф цивилните загуби в Югославия са причинени не умишлено, а в хода на законни военни действия, въпреки усилията на атакуващите да ги избегнат. Затова те подлежали на преценка само от гледна точка на тяхната съразмерност и на обстоятелствата, при които са допуснати.
И кое доказва, че атакуващите са полагали усилия да избегнат гражданските щети и човешки загуби? Според Пфаф това е фактът, че жителите на Белград са се чувствали в достатъчна безопасност, за да си позволят да излизат на улицата, по площадите и край мостовете на Дунава и с мишени на гърба да провокират противника. Отчаяната храброст на хората се представя като доказателство за хуманизма на НАТО!
Медийният "адвокат" на Алианса допуска снизходително квалификции на войната като "нерицарска", "нечестна" и "непочтена", но не и като престъпление! При такъв прочит на международното право може да излезе, че война на НАТО в Югославия изобщо не е имало. Имало е само "хуманитарна операция" и "намеса с цел предотвратяване на хуманитарна катастрофа".
Когато един самолет, уж принуден от обстоятелствата, е хвърлил бомба върху моста в Гърделичка клисура с влезлия в него пътнически влак и после се е върнал, за да "довърши" работата си с друга бомба, ясно е, че не става дума за опит за избягване на жертви, нито пък за деяние по непредпазливост. Това си е убийство и военно престъпление!
Да сте чували обаче международен съд да съди американски военнопрестъпници? Международният наказателен трибунал в Хага няма да осъди и оня американски сержант от състава на КФОР, който изнасили и уби 12-годишно албанско момиче.
За Уйлям Пфаф атаките на НАТО върху икономическата и стратегическата инфраструктура на Югославия, както и върху съобщенията (вкл.телевизията) дори не са неморални актове. Гражданите носели отговорност за поведението на своето правителство, колкото и недемократично да е то. Щом сърбите на три пъти са си позволили да изберат Милошевич на високи държавни постове, ще си плащат със загуба на електроснабдяване, водоснабдяване, телевизия и др. Икономиката била разрушена, защото поддържала югоармията.
На възраженията, че операцията на НАТО в Югославия не е била оторизирана от Съвета за сигурност на ООН, Пфаф отговаря, че представата за ООН като за морален арбитър във военните конфликти, макар и удобна условност, няма обективно оправдание. ООН била само агент на многото правителства в нейния състав, повече от които били диктаторски и нарушавали правата на човека. Включително и това на Китай, постоянен член на Съвета за сигурност на ООН.
Този съвет и самата ООН представлявали "международната общност", само в смисъл на "демократичното мнозинство" в Съвета за сигурност: от него са изключени Русия и Китай! Понятието "международна общност" се прилагало към "водещите демокрации", действащи заедно, или просто към САЩ и техните съюзници! Само те, т.е. "международната общност", имат право да казват кое е политически морално. Това, че все пак Трибуналът в Хага черпи своите пълномощия от ООН, т.е. от една "неперфектна институция", не го смущава. Трибуналът все пак бил първият опит за установяване на режим на безпристрастно международно - значи ненационално - правосъдие относно военните престъпления и тези срещу човечеството.
Защитникът на НАТО негодува срещу съществуващата форма на политически утопизъм, която отказва да признае историческите компромиси и да осъзнае необходимите в политическата дейност морални различия. Казано с други думи - моралните двусмислици или двойните стандарти! Политическите прокламации на привържениците на тази тенденция били неуместни и Хана Аренд ги нарекла "фарисейщина".
Значи натовската "операция" срещу Югославия не може да се оценява с категориите на етиката, а само с тези на политическата (и икономическата) целесъобразност. НАТО можело да бъде критикуван, заради провала на разузнаването (неуспяло да предвиди и предотврати сръбския терор и изселването от Косово, вследствие бомбардировките); а също така и за формулирането на целите и ръководенето на натовската намеса в Косово през миналата година. Другото е фарисейщина... След всичко това ще посмее ли някой да каже, че войната на НАТО в Югославия е била и продължава да е военно престъпление? Може ли тогава да я квалифицираме като "грешка", тежаща повече от престъпление?
Това, че в хода на операцията на НАТО бяха допуснати действия, квалифицирани от самите натовци като "грешки", е едно на ръка: например обстрелът на китайското посолство в Белград.
Грешни се оказаха и очакванията, че Милошевич ще капитулира след първите бомби върху Сърбия; както и че след изтеглянето на югоармията от Косово там ще настъпи мир. Продължаващите и днес сблъсъци в Косово и Южна Сърбия говорят, че "грешката" продължава.
Може ли тази ескалация на напрежението да се оправдава все с Милошевич? Какво накара 25 000 етнически албанци от всички краища на Косово да извървят 30 мили в снега, за да се опитат да минат по мостовете над река Ибар в сръбския сектор на град Косовска Митровица? Дори да се сблъскат със силите на КФОР, за да "видят братовчедите си" на другия бряг на Ибар!
Защо разделеният на две град и днес е арена на кървави сблъсъци, при които на 7 март бяха ранени 40 души; включително 14 французи от КФОР?
В Косово се мержелее нов военен взрив, но малко са тези, които търсят истинската причина за албанското настървение.
Горките албанци, те сякаш искат само да стигнат до роднините си отвъд Ибар в Косовска Митровица, а проклетниците от КФОР им пречат!
"Малка" подробност, свързана с Митровица обаче е мината "Трепча". Това е една от най-богатите мини в Европа и определено най-богатата на Балканите, в която се добива олово, цинк, кадмий, сребро и злато. Съгласно подписания през 1998 г. договор между Сръбската агенция за външна търговия и гръцкото миннодобивно дружество "Митилинеос" SA мината е съвместна собственост. Гърците трябва да инвестират тук 519 млн. долара като част от сделка, при която 1/3 от продукцията ще им принадлежи. Те ще могат да продават минерали на международния пазар. И още нещо: "Трепча" е в списъка на компаниите, които най-бързо ще трябва да се приватизират. За албанците очевидно нищо няма да остане.
"Трепча" е комплекс от 40 мини и фабрики, повечето от които, но не всички, се намират в Косово. В този комплекс влизат "Стари Трг" (най-богатата мина на Балканите, но в момента е затворена) и леярната "Звецан", северозападно от Митровица, която се експлоатира от сърбите.
През ноември 1999 г. Международната кризисна група е изготвила документ за състоянието на минния комплекс, а през февруари във в."Торонто стар" се появява статия, написана от консултанта на тази група Сюзън Блаущайн. Двата документа, коментар на които прави Дайяна Джонстоун (позната на читателите на в. "Зора" от предишни наши публикации) позволяват да се надникне в работата на "международната общност". (Трябва да напомним, че международната кризисна група е създадена през 1995 г., за да осигурява "политическо ориентиране" на правителства, въвлечени в прекрояването на Балканите. Тя се подкрепя от финансовия спекулант Джордж Сорос, а в състава й е Мортън Абрамовиц, вдъхновителят на новата натовска политика на "хуманитарни инвервенции" и спонсор на албанските сепаратисти от Косово.)
В документа си от 26 ноември 1999 г., озаглавен: "Трепча: Да осмислим лабиринта", кризисната група съветва мисията на ООН в Косово по най-бързия начин да грабне комплекса от ръцете на сърбите. И без това още през юли 1999 г. Кушнер бе обявил, че Мисията ще поеме контрола върху цялото движимо и недвижимо имущество и върху сметките в Косово, открити на името на Сърбия, Югославия или техни организации.
Статията от 23 февруари 2000 г. в "Торонто Стар" пък подготвя общественото мнение за "експроприацията" на сръбската мина, като формалният повод е "загрижеността" за увреждането на околната среда. Особено "вредна" за природата е мината "Звецан", която се ръководи от сърби и носи приходи на Югославия... "Войната в Косово е за мините, за нищо друго! " - казва Новак Биелич, директор на мината "Звецан". "Това е сръбският Кувейт". Оттук тръгват суровини и материали за Франция, Швейцария, Гърция, Швеция, Чехия, Русия и Белгия, и дори за една фирма в Ню Йорк. Освен това в Косово има и над 17 млн. тона въглищни запаси. Само през миналите три години тук са добити 2 538 124 тона оловно-цинкови руди; произведени са 286 502 тона концентрирано олово и цинк и 139 789 тона чисто олово, цинк, кадмий, сребро и злато. До сепаратисткия бунт през 1998 г. в "Трепча" е имало 23 000 работници, 75 на сто от които са албанци.
След окупацията на мината от албанците сърбите са докарали миньори от други страни. Днес само 15 % от 15-хилядите работници са албанци. Тях АОК обявява за предатели и ги убива или изселва от Косово, щом установи контрол, редом с КФОР в някой населен пункт в околността.
Още през юли 1998г. Крис Хеджис пророкува в "Ню Йорк Таймс", че в основата на всичко в Косово, в т.ч. и на бъдещата война, стои "блестящата награда". Разбирай, Златният телец. Днес международната кризисна група пришпорва Кушнер да грабне тази награда: да сложи ръка върху минния комплекс "Трепча" преди изборите в Сърбия. Така на "демократичната" сръбска опозиция ще се осигури още едно обвинение срещу Милошевич: - това, че е предал "Трепча"! Консултантката на МКГ е озаглавила статията си в "Торонто стар" така: "Митровица: точката на взривяване на следващата Балканска война! ". Дали гадае, или описва готов сценарий?
Сред коментарите в Интернет по темата Косово на Трети март се натъкнахме на следните редове от Мери Мостерт: "От седмици получавах електронна поща, която предупреждваше, че може би е неминуемо избухването на нова война; особено щом времето се оправи. През март или април миналата година са ми казвали, че парите са истинската причина за натовската бомбардировка в Югославия, а не хуманитаризмът. Тогава не повярвах и не отпечатах тези съобщения. Като си ги спомням сега, изглежда, че те са били право в целта!
Много трудно е да обясниш на някого защо след като не правят нищо, за да спрат етническата чистка на сърби от АОК, роми, черногорци, гърци, египтяни, турци и дори хървати в Косово, КФОР и ООН изведнъж се втурват сега да попречат на албанците да изгонят всички сърби от Митровица? Не е, за да могат албанците да посещават братовчедите и близките си от другата страна на реката.
Въпросът е кой да контролира мината "Трепча". Тя произвежда руди, които не само носят купища пари, но и дават възможност на нейните собственици да произвеждат или да купуват оръжия".
Така че войната в Косово (миналогодишната и предстоящата, ако стане факт) не е грешка в обикновения смисъл на думата.
Те са пресметнат ход, което не им пречи да са нещо много повече от престъпление.
Г-жа Михайлова се прави на Кера Тамара
Известна е мисълта, че в историята нещата се случват два пъти - първия път като трагедия, втория път - като фарс. Нещо подобно се случи и при прословутата тристранна среща на външните министри на България, Гърция и Турция.
Имаме предвид станалато почти сензация посещение на г-жа Михайлова в джамията "Султан Селим" в Одрин. Същата тази джамия, строена от най-великия архитект на Османската империя - Синан паша, който си е чист българин.
И пред чиито врати през 1913 г. са се обезсмъртили във фотографии българските генерали и офицери, превзели Одринската крепост.
Е, в същата тази джамия нашата министърка влезе с фередже и боса, както повеляват изискванията на Корана! От това по-голямо унижение и демонстрация на василитет, здраве му кажи!
Някой ще каже, че е така според протокола. Добре, така е - и ние, холан, отбираме нещо от ислям. Само че този протокол просто можеше да не включи това посещение. И без това в една джамия (както впрочем и в протестантските църкви!) за разлика от православните храмове и католическите катедрали няма Бог знае какво да се гледа... Но не - Надето реши да демонстрира добросъседство и сътрудничество с цената на подобно унижение. Ако се е вживяла в ролята на Кера Тамара, отишла в харема на султан Мурад, за да спаси България, горчиво се лъже.
Първо на първо, в Турция никой не обърна особено внимание на този факт. Агите от Анкара го възприемат като нещо естествено, а гърците са се подсмихвали презрително. Второ - никой пък въобще не взема насериозно външния ни министър. Не че Михайлова е нещо така неучена или - сакън! - градобитница като колежката си Олбрайт. Просто никой не се съобразява със страна, която няма собствена външна политика. Да не говорим, че на изток от Капитан Андреево жената не е и човек... Трето, цялата тази разходка с хеликоптер между Пловдив, Одрин и Орестяс бе просто една демагогска дандания без никакви практически резултати. Ялови се оказаха надеждите на Надежда, че България, и респективно нейна милост, ще играят някаква съществена роля в подобряване на гръцко-турските отношения.
Май че навремето Тато по-вършеше работа. Във всеки случай запознати твърдят, че по кипърската криза през 1974 г. за България е имало истинско наддаване от страна на Анкара и Атина, включително с обещания от териториален характер. Хем тогава бяхме от другата страна на барикадата.
Та такива ми ти работи. Ако трябва да се върнем към историята, можем само да кажем, че с робски стойки не се спасява ни народ, ни държава. В този смисъл Михайлова щеше да пожъне по-голям успех, ако бе поискала например да я заведат да види форта Айваз-баба. Турците уважават бабаитлъка.
Ама знае ли Надето какво е туй Айваз-баба!.. Двойното счетоводство на Конституционния съд
Давнешна истина е, че най-важните за България и българщината решения се вземат извън границите й. Така е поне от 120 години. Все някакви "велики сили" са решавали и продължават да решават съдбините ни.
Към момента "международното положение" и "световната общност" явно са преценили, че не му е още времето да се подхване процесът за откъсване на Пиринска Македония от тялото на Отечеството (и то най-вече поради жалкия слугинаж на колониалната ни администрация, която в съкратени срокове изпълнява всичко, що й диктуват отвън), та поради тази причина и уж българският КС доби чутовна смелост, зачертавайки ОМО "Илинден"- ПИРИН от пейзажа на вътрешнополитическия ни балаган.
Сам по себе си този факт е нещо отрадно, ако в посочения балаган нямаше ДПС. След като са те изнасилили да кажеш "А", то според елементарната логика би следвало да кажеш и "Б", регистрирайки ОМО "Илинден"-ПИРИН. Всички аргументи, посочени в решението за зачертаването на ОМО "Илинден"-ПИРИН отдавна и в много по-ужасяваща степен важат и за посичането на ДПС - наследник на предтечата на уахабитския тероризъм и сепаратизъм в България - ТНОД. И до днес обаче ДПС продължава своя отродителен процес в Отечеството. Защото "международното положение", "световната общност", в съответствие с "правата на човека" (чучнал се във Вашингтон) са решили ДПС да го има в България, изхождайки от геополитическата си стратегия.
Логиката е проста. "Комунизмът" като най-върл враг на апологетите на "новия световен ред" отвъд океана вече го няма. Институциите и стратегическите центрове, чиято работа бе да ерозират владенията на този враг обаче, все така си съществуват. Непременно е нужно солидно оправдание за огромните средства, които те поглъщат, отстоявайки своето съществуване.
В този смисъл и наистина далновидно бе роден и отгледан уахабитизма в Афганистан и Пакистан още преди 15 години. Оттогава досега метастазите му плъзнаха от Балканите (Босна, Косово) през Кавказ и Средна Азия, та чак до Филипините.
Що е туй уахабитизъм? Ортодоксален буквален прочит на Корана, където ясно е казано, че иноверците (тези, дето не се кланят на Аллаха, не са рязани или брадясали, а жените - забулени) трябва да бъдат заколени там, където ги хванат. Уахабитите са най-правоверните ортодокси на исляма! ЦРУ и "Мосад" и МИ-6 хвърлиха огромни средства и сили за раждането и разпространението на тази зараза. Но когато този Франкенщайн се обърна срещу създателите си (терористичните актове, приписвани на Осама бин Ладен срещу САЩ), центровете, които го родиха, побързаха да пренасочат неговата антихуманна, разрушаваща енергия в друга посока - Босна и Херцеговина, Чечения, средноазиатските държави, бивши републики на бившия СССР.
И някак съвсем неестествено, нелогично, между Кавказ и Адриатика тихо си кюти милата ни Родина България. Затишие и "етническо-религиозен мир" ("етнически модел") пред буря. С часовников механизъм, свързан с детонатора на бъдещ етнорелигиозен конфликт. Този път посред Балканите.
Интернационалният уахабитски башибозук, потънал до лакти в християнска кръв, бива унищожаван в Кавказ. Метастазите му обаче през Грузия и Турция са готови да плъзнат на Запад (съвсем не е случаен фактът, че още през 1992 г. в Босна е имало техни военни лагери).
Разпълзяването на тази модерна чума е облекчено от съществуващия паспортно-визов режим както с Грузия, така и с Турция. От все сърце искам да съм лош пророк, но поне засега считам, че една от основните бази за проникването на заразата в Европа е България. И това е съвсем естествено при наличието на вътрешнополитическата ни сцена на ДПС, организация, цитирана на срещата в Истанбул като не само морален, но и финансов поддръжник на уахабитите, чиято крайна цел е победа на исляма в световен мащаб.
Симптоматични са последните изяви на уахабита Адем Кенан. Симптоматично е и абсолютното бездействие на българската колониална администрация по отношение на тези провокации, намерили място в медиите точно в навечерието на Трети март - Освобождението ни от турско робство.
Докога ще търпим
Уважаема редакция,
Тази историческа хватка, оценявана с днешни понятия, може да бъде определена като зомбиране, а нейните жертви - като зомбита. Същите, които връщайки се по заповед от Портата в родните си места, са насилвали, клали и отвеждали в робство или потурчвали дори родните си сестри, братя, майки и бащи.
Тежко ми е да го изрека, но си мисля, че именно този кръвен данък е основната причина и за днешната ни робска психика. "Каймакът" на рода ни е бил събиран и потребяван от поробителя. Останалото е дало потомство, което живее и днес и покорно търпи да бъде така газено, унижавано и оскърбявано, както никога един народ, не би търпял, ако векове не е бил лишаван от цвета на родния си ген.
От еничарите-зомби да търсиш, и то със задна дата, някаква материална отговорност, си е чиста проба идиотизъм. Тяхното е трагедия, както е трагедия съдбата на майките, братята, сестрите и бащите им.
От няколко години обаче Отечеството ни и народът ни биват тъпкани, унижавани и по модерному усмъртявани от люде, които съвсем спокойно могат да бъдат квалифицирани като еничари-доброволци.
И точно тази най-мерзостна отврат ние търпим да ни "управлява" ден след ден, превръщайки цветущото ни нявга Отечеството в библейска пустиня.
Съвременните еничари могат приблизително да бъдат квалифицирани като жени, които проституират не само за пари и облаги, но и от любов към спорта, в хода на упражняване на "професията" си. Даже и тогава, когато бъдат изнасилвани. Било от Стенли Фишер от МВФ, било от Солана (Робъртсън), било от Сорос, било от ЕС-Брюксел, било от майката на всички вещици. За жалост изнасилването, това, чиито най-ярки прояви са закриването на АЕЦ, дълговете ни към МВФ, СБ, Европейската банка за развитие, ФАР и т.н., засяга не само техните подкръстия, но и живота и съдбата на цял един народ - българския. В тази роля съвременните еничари са още и сутеньори.
За днешните еничари - султанът това са истуканите във Вашингтон и Брюксел, а Коранът - диктата на МВФ като инструмент на политиката на Държавния департамент на САЩ. Единствено тям те са най-верни и техните цели превръщат в дела и документи днешните еничари. От тяхно име са превърнали живота ни в ад, а нас самите в самоходни калкулатори, които 24 часа в денонощието пресмятаме и сънуваме как да се нахраним, хем пък и да си платим рекета на НЕК, БТК, ВиК, Топлофикация и Муравей.
Хич пък да не говорим за платено образование и медицински услуги. Тях могат да си го позволят еничарите, техните семейства и братовчеди по партийна линия. Т.е., наследството на доброволните майцепродавци.
Онова, което отличава нявгашните еничари от днешните, е, че наглото лицемерие и цинизъм на последните нямат аналог в българската история.
Във времена, когато България от държава се е превърнала в колониален коридор-концлагер за останалите да я обитават и носталгичен символ за напусналите над 1 млн. души когато в този коридор умират повече, отколкото се раждат, когато за хората до 30 г. перспективата е компаньонка, момиче с консумация, гей или травестит, а над тази възраст - гладна смърт, оджак башията на съвременните еничари декларира: "Икономическият растеж и ниската инфлация се отразиха благоприятно върху доходите и потреблението на населението. Доходът на едно лице от домакинство се увеличи с 11,2 на сто".
Не познавам дума в българския език, която може да се използва за определение на цитираната тази отврат... Не познавам и наказание, което тя заслужава. Нито клетва, която да застигне тази уста.
Наглостта на доброволците от Корпуса за бърза ликвидация на България няма аналог в българската история.
Докога ще търпим?
Закон за... ликвидация на българската железница?
Това е въпросът. Неговият отговор обаче не се съдържа във вече приетия на първо четене "Закон за железопътния транспорт в Република България". Трудно може да се проумее дали от много "висока компетентност" или от "голям професионализъм", откакто започнаха реформите все се впряга каруцата пред коня. В това отношение бе натрупан "богат опит" и сега сме свидетели на чудо невиждано - нов тип технология в железопътния транспорт: вагоните - отпред, локомотиваът- след тях.
Със "стахановска скорост" и "магическо мнозинство" депутатите гласуваха проектозакона на първо четене, може би и без да са го прочели. Според едни източници при гласуването в залата са присъствали около 40 народни представители, според други - 35. По-същественото обаче е, че "за" са гласували 110, а "против" - 61. И още нещо - на заседанието не са присъствали нито министърът на транспорта, нито Генералният директор на БДЖ. И смешно, и тъжно. Както се казва, коментарът е излишен. Въпросите обаче са много и съществени.
Известно е, че досега тряваше да имаме изработена национална програма, или нека я наречем стратегия за развитието на всички видове транспорт, за един по-продължителен период от време. И върху тази база би следвало да се определят действията за преструктуриране на отделните видове транспорт, а не "на парче", както "за по-демократично" се процедира сега.
Изоставен е любимият похват на управниците ни - предишни и сегашни - чуждият опит. Има на разположение богата законодателна и друга нормативна документация от редица напреднали страни в железопътното дело, но не е потърсено нито е взето най-ценното, съобразено с особеностите на нашата страна. Както анонимните съставители на Закона за железопътния транспорт, така и вносителят - Министерския съвет, са разполагали с Директива N 91/440 и допълненията към нея за развитието на железниците в Европейския съюз. Очевидно е обаче, че експертите им или не са разбрали, или не са пожелали да използват заложените в тях основни принципи.
А тази Директива и предхождащите я регламенти на ЕС определят европейската стратегия за управление на железниците, основана върху разделянето на експлоатацията от железопътната инфраструктура поне в счетоводен план; свободна конкуренция в транспортния пазар; равнопоставеност на отделните видове транспорт; адекватни финансови задължения на държавата по отношение на железопътната инфраструктура; елиминиране на кръстосаното субсидиране чрез разделяне на счетоводството между товарните и пътническите превози; определяне на задължителните обществени и социални услуги. Целта е правилното законодателно решаване на тези проблеми да доведе до финансово стабилизиране на железниците.
Предложеният проектозакон, обаче не е съобразен с конкретните условия и обстановката в железопътния транспорт у нас. Това не предвещава нищо добро, а само още по-голям хаос, хаос в библейски измерения.
В момента в БДЖ се изпълнява вторият оздравителен проект, финансиран от международни институции и от държавния бюджет. Този проект трябва да завърши пред 2001 г. С постановление N 147 от 1999 г. Министерският съвет и МВФ поставят като основно изискване намаляването на субсидиите от държавния бюджет. С новия закон се предвижда финансирането на дейностите по изграждането, поддържането и експлоатацията на републиканската железопътна инфраструктура да се извършва с 95 % от таксите от превозите, а останалите 5 % - от други приходи и от републиканския бюджет. Това обаче е повече от наивно, като се има предвид състоянието на материалната база.
Какви превози се очакват и откъде ще дойдат те? През 1997 г. Японската агенция за международно сътрудничество направи проучвания по Генералния план за дългосрочно управление на БДЖ до 2020 г. Според нейната прогноза се очаква превозите да намаляват през следващите години. И това сигурно ще се сбъдне при неблагоприятната социално-икономическа обстановка в страната. За да не бъде голословно твърдението, ето два ярки примера.
През миналата година в сравнение с 1997 г. железниците са превозили с 27 милиона и 600 хиляди пътници и 8 милиона и 200 хиляди тона товари по-малко! През 1999 г. финансовият дефицит е над 92 милиона нови лева; общата задлъжнялост на железниците е няколко пъти по-голяма. Перспективата за близките години едва ли ще е по-добра. Кой и как ще покрие дефицита и задълженията? Законът по този въпрос не казва нищо.
Държавата ни свежда своето участие във финансирането на НК "РЖИ" до по-малко от 5 %.
А ето участието на държавата в дейността на някои европейски жп администрации за 1997 г. Таблицата показва каква е картината в някои европейски страни, част от които са членки на ЕС.
Очевидно е, че процентите около 10 са за държави със затихващи функции. На българската държава, за разлика от останалите страни, й е наложено или което е по-лошо, самата тя не желае да поеме финансовата отговорност за железопътната си инфраструктура. А който мисли, че железницата може без осезателно подпомагане от бюджета, реално я поставя в условията на бавно и сигурно ликвидиране.
Принципът за равнопоставеност между различните видове транспорт при финансирането им също не е спазен както в Закона, така и в Програма 2001 на правителството. Доколкото е известно, за пътищата са определени 2662 млн.долара; за жп транспорт - 629 млн. долара, в т.ч. 190 млн. долара - за жп път на новия мост на Дунав при Видин-Калафат; за водния транспорт са определени 432 млн. долара; за въздушния - 403 млн. долара. Това едва ли е случайно. Тук определящи са били личните и на конкуренцията цели.
Може да се изброят още десетки недостатъци на проектозакона: не са регламентирани редица въпроси по безопасността и сигурността на движението; не са уточнени технологичните връзки между различните поделения и дейности; не на последно място е обременяването на управлението с три шапки на ръководство вместо една - Железопътна администрация при МТ; НК "РЖИ"; превозвач.
Що се отнася до необходимото разделяне на експлоатацията от инфраструктурата - още малко информация за чуждия опит. В другите европейски страни, с изключение на Швеция и Англия, железопътните дейности са разделени организационно, но са под едно ръководство. Пълното институционално разделяне и в двете страни доведе до нескончаеми спорове и дискусии за целесъобразността му. Нещо повече. Шведската академия на науките извърши цялостно изследване на негативния резултат и призова държавните органи към прекратяване на експеримента.
У нас, каквато е практиката не от вчера, първо разваляме къща, за да построим колиба. Или плюем в кладенеца, преди да сме изкопали нов. Може би се разчита, че този закон би ускорил приемането ни в ЕС (само поради факта на своето съществуване). Но народните представители, които го гласуват, трябва да знаят, а и българският народ трябва да научи, че стане ли той факт, България железница няма да има! И това ще бъде исторически позор за тях и за правителството, което подкрепят. Още повече че и в нормативните документи на ЕС е записано, че генерален отговорник за финансирането и развитието на железопътната инфраструктура е държавата собственик.
Изтъкнати специалисти, експерти и научни работници в областта на железопътния транспорт са на мнение, че процедурата по приемането на закона трябва да се спре, а той да се върне за нова разработка. Доколкото е известно, подобно е становището и на международните консултанти на БДЖ от "Систра" и "Кенеди&Донкин". Според тях държавата, МТ и НК "БДЖ" трябва да създадат условия да се изпълни изцяло оздравителният проект; да се създадат закони за другите видове транспорт и пътищата и тогава да се раздели железопътният транспорт на търговски дружества и инфраструктура, които да бъдат под единно ръководство.
Акцент може да се постави и върху други въпроси, слабо засегнати или забравени от проектозакона:
- Никъде не се говори за проблемите на подвижния състав - локомотиви и вагони. Та това са огромни капиталовложения - кой ще ги осигури?
- Железницата представлява единен неделим технологичен процес - как ще се осъществява на практика той? Или искаме да повторим буквалната катастрофа в приложилите подобни структурни промени английски и германски железници!
- Не се посочва как ще се осъществят финансовите взаимовръзки и отношения при тази сложна и никому ненужна разпокъсаност.
- Всички ще се насочат към печелившите парчета от баницата, а губещите кой ще ги поеме? Те са много повече от печелившите.
С този проектозакон някой се присяга да обере черешките от тортата.
- В закона не е мястото на административно-наказателните разпоредби. А някои от тях веднага предизвикват възражения, но и смях. Ето с какво дребнотемие се занимава законът:
"Наказва се с глоба от 50 до 200 лв. лице от персонала на НК "РЖИ" или на превозвача, което не носи свидетелството си за правоспособност".
Това и най-несведущите биха се досетили, че не е тема на законодателя. Това би следвало да бъде уредено в подзаконов акт, в някакво приложение за служебно-административните уредби. Да оставим настрана, че сумата е месечната заплата на железничаря, която и сега той получава от време на време. Дори и дипломиралите се в Кембридж не носят своите дипломи, отивайки на работа. Това, между другото.
Може ли обаче някой да обясни защо в Закона за железопътния транспорт отсъства понятието "обществени услуги".
Защо? Може би защото в прокламираното гражданско общество такива не се предвиждат?! Тежко му и горко тогава на българина, който ако оцелее след този геноцид, ще остане да живее в общество, където за железницата не се предвиждат обществени услуги.
Железницата не е колбасарски или зеленчуков магазин. Най-големият злосторник не може да нанесе такива пакости на страната, както едно недомислено действие на железопътен работник (ръководител или изпълнител). Да не говорим за висш държавен служител или законодател.
Железницата съвсем не е изживяла своето време, както мислят някои заинтересовани превозвачи, за които тя е сериозен конкурент. Тя има велико бъдеще за света. Една бедна и изстрадала България не може да осигури условия както френските и японските железници, но защо трябва със собствените си ръце да съдействаме за убийството на едно от най-големите достижения в строителството на нова България - БДЖ.
Да, разрухата е тотална, но да се посяга на българския железопътен транспорт сега, означава, че никой не мисли за възстановяване и възмогване на България. Крайно време е българската държава, доколкото още я има, да осъзнае своите отговорности.
А за вашите лични отговорности, господа депутати, може би ще съдят не само поколенията.
Ну, сть же суд, сть грозн судья!
Администрации Собствени Компенсации и % на приходи помощи от участие държавата
Косово - спасението за Костов
Мнозина умерено симпатизиращи на правителството наблюдатели, чиято обективност и професионализъм не може да не ги накара да констатират провала на социалната и икономическа политика на СДС, твърдят, че кабинетът на Костов жъне определени успехи във външната сфера.
Колкото и да са пресилени подобни твърдения, от чисто формална гледна точка тук има за какво да се "хванеш". Поканата и започналите преговори с ЕС, мостът на Дунава при Видин, азиатските визити на Петър Стоянов и Надежда Михайлова дават известно основание в подкрепа на тезата, че правителството май се крепи на външната, а не на вътрешната политика.
В този ред на мисли централно внимание би следвало да се отдели на югополитиката на кабинета.
Че по принцип София отново се нареди в редовете на противниците на славянството и в услуга на глобализма, е факт, който не се нуждае от коментари. Но тук има известни нюанси, които ни карат да мислим, че сините и най-вече лично Костов се мъчат да играят своя игра, свързана, разбира се, преди всичко с оставането им на власт.
Мощните антинатовски демонстрации през миналата пролет принудиха Костов да се съобразява с обществените настроения. И той не само се съобрази, но и извлече определени дивиденти. Най-вече като не допусна на българска земя косовски бежанци (с което вдигна кръвното и на НАТО, и на ООН, и на Ахмед Доган) и заяви, че предпочитаме, ако не дай Боже, дотам опре работата, единоверни и единокръвни сърби, македонци и българи от Западните покрайнини. И категорично зае позиция за неприкосновеността на границите на Балканите.
След това дойде скандалното посещение на Хашим Тачи в София, което също предизвика буря от негативни реакции, особено след мудрейшите разсъждения на манекена Агов. Оказа се обаче, че в случая Костов играе с един ход напред. Защото тези дни той прие лидера на косовските сърби Момчило Трайкович и владиката Артемие. И не само потвърди, че България е против всякаква промяна на границите, но и че е против дележа на Косово.
На фона на готвената нова акция на НАТО срещу Белград и на бунта на албанците от южносръбските околии подобна позиция изглежда почти антинатовска и просръбска.
А истината е, че Костов не може без Косово и без... Милошевич!
Нещата всъщност са елементарни. Съществуването на косовската криза и на режима в Белград правят България, респективно нейното правителство, особено ценни за Запада. Все пак София е тази, която може да играе заедно с Атина едновременно ролята на посредник (при пазарлък) и на плацдарм - ако нещата опрат до война.
А ако падне Милошевич и в Белград се установят на власт верни на глобализма демократи? Сърбия отново става любимото дете на Запада, а България се зарязва на произвола на съдбата. И цялата агресивна демографска инвазия на албанците от Косово през Прешево и Буяновац се насочва към България. За да се съедини в Родопите с хората на Доган и Анкара... Затова Костов се мята като котак върху горещ ламаринен покрив между Брюксел и Белград. Хем ругае сърбите и тоталитариста Милошевич, хем се изказва за смекчаване на санкциите и за неприкосновеност на границите. А пропагандата му превръща и най-дребния успех в събитие от национално значение.
Да видим сега как ще се надлъгва с Уесли Кларк... Масовата натовизация - като масовата приватизация
Масовата натовизация - като масовата приватизацияКато започна една натовизация - та цяла неделя.
Първо, нашите социалисти хъката-мъката, изплюха камъчето - то се е видяло, че ще се ходи в НАТО, иначе никой няма да ни допусне, респективно да ни остави на власт, заключиха от "Позитано".
За такива приказки на Първанов му беше спукана работата, ако (Божий ли, или на КГБ пръст бе туй - тайна велика ест!) в същия ден и кремълският хазяин Путин не бе подхвърлил, че Русия един ден може да влезе в Атлантическия клуб.
На "Позитано" 20 е било радост и шампанско послучай това съвпадение. Ха сега, да ги видим всички тия дърти "русофили" и "бетонни глави", дето с Москва лягат и стават, какво ще кажат!
Не сме нито от едните, нито то другите. Но има какво да кажем.
Първо на първо, никой не се е засилил да приема Русия в НАТО, нито тя се е засилила да влиза там. Путин знае много добре това и във въпросното си интервю за Би Би Си просто хвърли въдичка на Запада, да види как ще кълве. И да напомни, че Русия е неделима част от Европа.
Освен това за всенародно ликувание е още рано. Някои наблюдатели съзряха в демарша на и.д. президента обратен намек - ще сътрудничим с НАТО и ще го оставим да вилнее в останалите части на света, ако обаче внимава на Балканите и спре да се разширява на Изток. И ако на Запад преценят, че такъв компромис ги устройва, гледай тогаз сеира на всички родни атлантици - от Мони Пас до Жорето Първанов... А ако все пак масовата натовизация се осъществи, тя май ще излезе като масовата приватизация. Ако рекат да ни вкарат в НАТО (което е работа неясна и несигурна), ще ни вкарат, никой няма и да ни пита. Па и да ни питат, колко му е да се смръцъфръцат данните в главния компютър на ЦИК... То сигурно затуй във Висшия съвет са "за" референдум.
Добре де, да речем се случи чудото - след 5-6 години и нас, и Русия ни приемат в НАТО. Ще настане радост всенародна, защото се е сбъднала вековната мечта на нацията "...и да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците!"
Хубаво, ама файдасъз. Че то като влязат всички топтан в пустата му организация, каква ще ни е авантата? Точно толкова, колкото от масовата приватизация.
Да му мислят обаче най-вече на "Позитано" 20. Тяхното РМД окончателно ще фалира.
Неблагодарност без граници
Напоследък най-сигурният начин да се докопаш до някаква международна ясла е да направиш сдружение за нещо си "без граници". Все едно за какво - лекари, адвокати, стоматолози, еколози - важното е да сложиш добавката "без граници" и парите потичат. Не много, но достатъчно да се прехранят прилично поне шефовете на въпросното сдружение.
Ако трябва да се направи обаче едно сдружение със заглавие "неблагодарност без граници", то там няма шанс за никого, освен за братята ни от Вардар. Защото се оказа, че цялата им "нация" е събрала наистина най-лошите черти на българина.
Годината бе 1992. Югославия се разпадаше неудържимо - отчасти под външен натиск, отчасти поради действието на центробежните сили, рушещи творението на Версай. За Словения и Хърватска проблеми нямаше - зад тях стоеше цялата европейска общност плюс Ватикана. Достатъчно е да припомним как не друг, а депутатът от европарламента Ото фон Хабсбург - наследник на австрийската корона - стана и предложи ЕС да признае независимостта на Любляна и Загреб... Не така обаче стоеше въпросът със Скопие. Колкото и да убеждаваха от там света, че са наследници на двехилядигодишна държава, започнала от Филип II и Александър Велики и минала набързо през Самуил до Киро Глигоров, всички бяха скептични към жизнеспособността на подобно държавно образувание. И въпреки че още тогава България бе вкарана в схемата на световния глобализъм, все пак се чакаше реакцията не само на Белград и Атина, но и на София.
Е, добре, София реагира по не най-адекватния може би, но все пак най-цивилизован начин - призна суверенитета на Македония. Без всякакви уговорки и абревиатури пред името, за разлика от същата тази умираща за правата на малцинствата и народите Европа. Независимо от изкушенията на Белград и Тирана за "окончателно решение" на въпроса... От Скопие обаче - нищо насреща! Щото не сме признавали "книжевниот" език. И си продължиха старата коминтерновска песен за "трите дела на Македонията". А в самата България шепа платени лумпени използваха хаоса и си развяваха байрака не само в Благоевградско, но и в центъра на София. В името на демокрацията ги търпяхме. Пък и знаехме че не са нещо сериозно.
Другите обаче не са като нас. Бойкотът на Скопие е пълен. Тогава Бургас се превръща в главно пристанище на новоизлюпената република. Ами ако и тази граница се беше затворила?
Сетне дойдоха общите демократични победи. Няма бивши комунисти на власт в София, няма такива и в Скопие. Иван Костов и Любчо Георгиевски се прегръщат, а западните агенции им разменят снимките. От това по-голяма символика - здраве му кажи! Договорите се подписват на какъвто си искат в Скопие език. Танкове и топове, без пари, тръгват пак натам - да създадат малко самочувствие на закъсалата отвсякъде млада република, притисната от вътрешни и външни албанци. После тръгна и хуманитарна помощ, и палатки, и бараки за косовските бежанци. И какво ли не. И най-важното - де факто признахме не само езика, но и нацията... и историята. С една единствена полумолба, полууговорка - да си тачим общата история до Втората световна война.
Уж в Скопие кандисаха. Но в момента, когато Конституционният съд най-сетне обяви ОМО"Илинден"-ПИРИН за антидържавна организация -стой, та гледай - цялата антибългарска истерия и лъжи от Титово време възкръснаха за броени часове. И за 3-те милиона македонци в България, и за три пъти възстановените от македонците (!) българска държава и църква, и какви ли не още дивотии... Нейсе, ще повикат, ще пореват и ще куртулисат, ще каже безкрайно хрисимият, безкрайно търпеливият, безкрайно толерантният Чичо. Да, ама не.
Защото в Страсбург по принцип няма да пропуснат да уважат жалбата на илинденци. Освен разбира се, ако не вземат под внимание синдрома Хайдер, или ако от Вашингтон не решат да ударят рамо на кабинета в София. Иначе жална ни майка.
А на всички бъдещи български кабинети цялата гюрултия нека да им е обица на ухото... Нека не си пожелаваме български Пиночет
Продължилата повече от година английска одисея на бившия чилийски диктатор Пиночет най-сетне приключи. Струва ми се, че това събитие заслужава кратък коментар, най-малкото поради две причини. Първо, някои граждани на източноевропейските страни, разочаровани от бързото опорочаване на думата "демокрация", подхвърлят приказката, че не би било зле и в тези страни да се появи някой Пиночет, за да въдвори ред. Под последното се разбира най-вече отстраняването на крадливите лъжедемократични управници и ограничаване на криминалната престъпност. Други граждани пък съзряха в съдебния тормоз, на който бе подложен бившият чилийски диктатор, доказателство за "демократичната" еволюция във външната политика на Запада и по-специално на САЩ.
Ето, американските управници, които някога помогнаха на Пиночет да дойде на власт, днес са други хора, поставили над всичко правата на човека, и безкомпромисни в защитата им, заради което следва да им вярваме!.. И в двата случая е уместно да се внесат някои уточнения.
Лявото гражданско управление в Чили, прекъснато от метежа на Пиночет, бе всичко друго, но не и хаос, разюздани кражби и безредие, дотегнали на гражданите. Налице бе умерен - но не и галопиращ - инфлационен процес, заетостта растеше и жизненото равнище се покачваше. Всичко това бе постигнато въпреки кредитната блокада, наложена на страната от САЩ и подвластните им международни финансови институции.
Пък и ако лявото гражданско управление бе довело страната до разруха и следователно, станало противно на мнозинството чилийци, то имаше ли смисъл да се прави военен преврат, след като само след няколко месеца, на редовните избори, чрез народното волеизявление, спокойно би мгло да се отстрани правителството с бюлетини?
Основна отличителна черта на преврата на Пиночет бе неговата жестокост, твърде голяма дори според латиноамериканските критерии. Броят на убитите и безследно изчезналите се оказа от порядъка на няколко десетки хиляди души - твърде голяма цифра за страна с население, приблизително колкото българското. Тази кръвожадност изненада дори континент, отдавна привикнал на преврати и диктатори. Те обаче в голямата си част, при насилственото вземане на властта дотогава, в най-лошия случай избиваха по няколко десетки политически противници, прогонваха по няколко стотици в изгнание и прибираха по няколко хиляди в затвори и лагери, откъдето ги пускаха, след като обстановката се поуспокои. Жестокостта на Пиночет се изрази не само в умъртвяването на много хора, но и в изтезаването им по най-садистични начини, нерядко и от гестаповци от Третия райх, намерили убежище след войната в Чили.
Всички, които анализираха това поведение на генерала, в крайна сметка бяха единодушни в обяснението - желанието на един страхливец да презастрахова успеха си с жестокост. Жестоките страхливци не са на почит не само в Латинска Америка.
Някои представители на традиционната чилийска десница, приели радушно преврата, скоро разбраха грешката си. Пиночет не само не я извика на власт, но и поприбра по-гласовитите й представители в затворите. За някои протестиращи чилийски християндемократи дори изгнанието в Европа не се оказа безопасно - там ги уби политическата полиция на генерала.
Благодарение на Пиночет чилийският народ днес е един разделен народ. От една страна, са убийците и техните роднини, от друга, убитите и техните роднини. От тъжния ни български опит знаем, че такова разделение не се преодолява лесно.
С някои уговорки, Пиночет може да бъде сравнен с Елцин. Пиночет бомбардира с авиация резиденцията на законно избрания президент; Елцин обстрелва с танкове седалището на законно избрания парламент. И двамата получиха подкрепата на "международната общност" начело със САЩ, които в тези два случая, при такива пукотевици, проявиха творчески, диалектически подход към формалното спазване на законността. И двамата се оказаха любвеобвилни бащи ако не на нацията, то на биологическите си семейства. За чилийката Силвия Пиночет казваха, че имотите, с които се сдоби малко след преврата, не могат да се обяснят с генералските спестявания на татко й. За Татяна Дяченко също хортуват, че не е най-удачният прототип на руска неосиромахкиня. Ако Елцин при някое утрешно следствие в Москва отиде да се лекува в Лондон, няма основание да не очакваме, че и за него няма да се застъпи Маргарет Тачър.
Още една подробност, неукрасяваща генерала: той бе далечен братовчед на убития от него конституционен президент Салвадор Алиенде и също като него произлизаше от семейство със стародавни леви традиции. По-късно Пиночет се хвалеше как е излъгал Алиенде и е приспал бдителността му. Лисичата хитрост очевидно е трайна черта на генерала, след като и на стари години успя безупречно да изпълни своята част от сценария и да позволи на английските лекари да го обявят за много, ама наистина много болен, а след завръщането си в Сантяго веднага заприпка като усмихнато козле. Хитростта е наистина полезно качество, но не украсява един воин.
Втората тема - днешните американски управници са демократи и не обичат диктаторите от която и да е разцветка. Който мисли така, нека си зададе един въпрос. Обществена тайна е, че Пиночет бе пуснат от англичаните по искане на САЩ, защото не желаеха да се споменава ролята им в чилийската трагедия при евентуален съдебен процес. Къде тогава остава място за принципност?
Вярно е, че след падането на Берлинската стена САЩ не възпрепятстваха или дори подкрепиха отстраняването от служба на редица предани им антикомунистически динозаври Мобуту, Сухарто и Ро Де У са само някои от тях. Отстраниха ги обаче не само защото вече бяха станали непотребни, но и защото появилите се на тяхно място "представителни" режими се оказаха още по-удобни за прокарване на американските интереси в съответните страни. Старият принцип - прагматизма, бе спазен.
И така, нека не си пожелаваме Пиночет.
Помощ, осигуряват ни!
Доживях до пенсия! Отчитам това като божия милост и мой персонален успех, защото, Бог да ги прости, мнозина и не доживяха до високото звание пенсионер, премлени в мелницата на прехода и пазарната икономика.
Талантливи и достойни хора, избутани от живота от лактите на една новоявена и "жадна за облаги сволоч", според христоматийния израз на Алеко Константинов, си отидоха безкрайно оскърбени и омерзени от антикултурната вакханалия, която се разрази подобно на природно бедствие.
Да си пенсионер в България, е наказание за несторени грехове. На пенсионера управляващите, независимо кои са те, гледат с извънземно презрение. Тон за песен, както се казва, преди години даде нине здравствующият премиер-министър, който нарече протестиращите третовъзрастници "алчни пенсионери, изпълзели на припек".
Пенсионерът, подхванат от властугодни медии, стана нарицателно за нахлебник, за излишно някакво същество, което - какво гнусно внушение! - подяжда хляба на подрастващите. И връз този нещастник, дето цял живот е блъскал и построил две Българии, та да има какво да се граби и разпродава, сега струпват върху му кривиците на несъществуващи вини и го наказват с глад, мизерия и унижение.
Последният акт на правителството - да се облагат с кожодерски данъци хонорарите на художествената интелигенция, е нова форма на социален геноцид. От този геноцид не са изключени и пенсионерите. Въпреки че те са пенсионно и здравно осигурени (колко, то е друг въпрос) - отработили са си осигуряването - и техните мижави хонорарчета се облагат с данък пенсионно и здравно осигуряване, а в добавък се наслагват и удръжки за фонд безработица и преквалификация.
В това няма никаква логика и никакъв морал. И си е чисто ограбване.
И всичко това се случи след покаятелната среща на премиер-министъра с интелигенцията, на която той се извини на същата, без да обяснява за какво точно. Дали е бил искрен? Комай не, защото в същото това време фискалната брадва е била вече наточена и готова да се стовари връз и без това мършавите хонорарчета.
Пред тази двойственост и перфидно коварство, да не кажем гавра, двуликият Янус е само един забавен, архаичен и наивен персонаж.
Със своя фискален тероризъм управляващите още веднъж доказаха своето враждебно отношение към културата и към хуманитарния разум на нацията.
В крайна сметка в хазната няма да потекат кой знае какви суми и това не може да не бъде отчитано от демоните на фиска.
Значи има и нещо друго. Другото е просто да се унищожи докрай българската интелигенция като социална прослойка. Унищожението изглежда стратегически наложително в контекста на глобализма и новия световен ред, който се стреми към унифициране и унищожаване на нациите и националните култури.
И тъй като художествената интелигенция е преносител през времето на културната приемственост, на националната идентичност и на духовната суверенност, тя просто трябва да бъде отстранена, за да изчезне с нея и историческата памет на българите до пълното им превръщане в маргинали и лотофаги.
За глобалистите и за техния местен обслужващ персонал интелигенцията е нещо като вреден дивеч.
Авджиите са вече излезли на пусия!
При това положение е очудващо "мълчанието на агнетата". Творческите съюзи, които имат вече и предимно синдикални функции - сиреч задължението да бранят икономическите интереси на своите членове, - е просто наложително да заявят отношение и позиция по тоя толкова наболял проблем с тоталното фискално доограбване и съсипване на интелигенцията.
Поне да протестират т.нар. творчески съюзи, та да се разбере най-сетне, че в България има мислене различно и морал, различен от този на управляващите.
Да се мълчи повече, е наистина престъпление не само по отношение на българските творци, но и по отношение на българската култура.
Нека всинца да извикаме: Помощ, осигуряват ни!
Преуспели и губещи
Начинанието на г-н Иван Костов за организиране на събор на по-личните българи, преуспели зад граница, за да споделят опит и дадат акъл като как да преуспеем и ние, безличните българи пред граница, само по себе си е похвално. Възникват все пак обаче някои въпроси от техническо и друго естество, на които още не е даден отговор.
Като как ще да протече форумът? Как ще се комплектуват земляческите делегации: по възраст, по държава на пребиваване или по професия? Българин, преуспял в САЩ, ще се смята ли за по-преуспял от българин, преуспял в Либия? При определянето на най-личните българи от диаспората ще се зачита ли, както е и в майката-родина, и степента на братовчедство?
Как ще бъдат излъчени делегатите? Съобразно принципите на телеграфическия централизъм, доказали правилността си при първичните демократични вътрешнопартийни избори на СДС, или поради недостиг на време ще се възложи на посланиците ни в съответните страни да определят участниците във форума по свое усмотрение?
Ако се използва втората метода, няма ли да се появи опасност делегатите от САЩ, определени от г-н Филип Димитров, да не бъдат съвсем разбрани от аудиторията и ценният отвъдморски опит да стане зян?
Не съществува ли опасност от влагане на субективизъм при определяне на понятието "преуспяване"?
Един герой на Йордан Йовков поясняваше защо се смята за доволен от битието си: "Добре съм, г'усин поручик, имам си тютюнец, имам си и малко парици". В София пък един пенсиониран гимназиален учител, открил къшей изсъхнал хляб в кофа за боклук, се себеоценява като преуспял в сравнение със своя не така ранобуден колега, чиято кофа е била вече прешарена от представители на репресирани от великобългарските националисти малцинства. Истински преуспял обаче, същи "winner", е третият колега. Неговият къшей е бил увит в броя на "Демокрация", в който пише за предстоящото увеличение на БВП с 10 % и заради това има самочувствието на баровец и вътрешно се надсмива над двамата неудачници ("losers").
Трябва освен това много да се внимава у домакини и гости да не се създаде усещане за "апартейд": за едни - Български великден (уредено битие зад граница), за други - Конски (изчакване на светлата 2006 година, когато целокупният български народ последва управниците си и бъде приет в ЕС).
В заключение, един безплатен съвет до организаторите на форума: в почетния му президиум да бъдат включени др.др. Ясен Златков и Стоян Ганев. Вторият в традиционен общобългарски стил да дари с по една хавлиена кърпа членовете на НИС на СДС и другите по-лични българи, преуспели в пределите на Родината.
Началото на мероприятието да бъде предшествано от тържествен молебен на антихриста Христофор Събев, също преуспял зад граница.
Равнис по отличниците!
Навремето на въпроса кой ходи с тези хубави момичета, бащата на Иванчо отговаряше: "Отличниците, сине! ", тайно надявайки се синът му да залегне над учебниците. Сега времената се промениха. Отличниците по хуманитарните науки например не се котират, но пък отличниците по пазарна икономика и по демокрация са ухажвани даже и от висши служители в Държавния департамент на САЩ.
Тези дни самата баба Олбрайт посети родната си Чехия, за да разсее някои слухове, че била предизвикала агресията на НАТО в Югославия с въпроса към генералите: "Сега решавайте - любов ли ще правим или война? " На което те ужасено и в един глас отвърнали: "Война, война..."
Телевизионните камери показаха колко нестандартно студентите от Бърно изразиха любовта си към американската геополитика замеряйки първия дипломат на САЩ с "чупливи продукти от животински произход".
Българите отдавна са изгубили ориентация за това какво става в бившите страни от СИВ и настоящи "отличници на прехода към капитализъм". Те си мислят, че в Чехия, Полша и Унгария всичко тече по мед и масло и че нашите проблеми ще изчезнат, ако по отредената ни писта за ЕС им видим отново гърбовете.
За разлика от София в чешката столица Прага десетата годишнина на кадифената революция беше ознаменувана със създаването на ново опозиционно движение. Оказва се, че бившите студентски активисти от 1989 г. са дълбоко разочаровани от пътя, по който върви Чехия. Сравнително стабилната крона, запазеното селско стопанство и хранителна промишленост, както и ръстът на приходите от международния туризъм, изглежда, не са достатъчни, за да компенсират отрицателните социални явления в резултат на бързата приватизация и либерализацията на икономиката: понижаване на жизнения стандарт, проблеми с малцинствата, трафик на бели робини, наркотици и крадени коли, безработица, престъпност.
Бившите дисиденти са отново дисиденти - този път са срещу унизи телното за националното им самочувствие управление на сегашния и бившия министър-председатели Милош Земан и Вацлав Клаус. Тяхното ново движение "Импулс'99" е съвременен аналог на движението от 70-те години "Харта'77". Те отправиха призив към сънародниците си да отбележат с внушителен митинг десетата годишнина от рухването на Берлинската стена и на комунистическия режим под мотото "Благодарим ви, отивайте си! ". Откликнаха над 60 000 чешки граждани, които се събраха на 3 декември 1999 г., отново гневни и решителни, на Вацлавския площад в Прага. Лозунгите на юбилея били: "Оставка на Земан и Клаус", "Искаме предсрочни избори", "Благодарим ви, отивайте си".
Един от бившите студентски водачи Мартин Мейстрик казва: "Искам да встъпя в Европа като горд гражданин на горда държава. Искам до Европа да ни доведат политици, от които няма да се срамуваме". Само за един ден (3 декември 1999 г.) призивът подписаха 150 000 души - 10 000 в Бърно, 15 000 в Храдец Кралове и Пардубице, стотици в Мост, Чешке Будейовице, Злин и други градове.
Казват, че скандиран бил и друг лозунг, който за чехите има силата на нашенска псувня: "Декуйеме! Беште до пърделу! ", и която касае само долната част на гърба на споменатите политици... Къде е в тези събития чешкият аналог на Ж.М.Ж. - президента дисидент Вацлав Хавел? В началото той подкрепил призива на бившите си съмишленици. Но когато работата опряла до предизвикване на предсрочни избори, той дал заден ход, оправдавайки се, както и другите овластени лидери, че страната ще се парализира за шест месеца и ще отпадне от първата вълна за Европейския съюз.
И ето че преди посещението на подпалвачката на война в Европа М.Олбрайт той окончателно оголил "пърдела" и предложил без никой да го пита, ни в клин, ни в ръкав, американката да стане президент на суверенна Чехия, след като изтече неговият мандат. Същински Ж.М. Ж, че даже и П.Стоянов. Хлевоустият, както си спомняте, предложи бази на НАТО в суверенна България, без да го молят, ей така, само заради "цивилизационният избор".
Така че, братя българи, "отличник", изглежда, е определение, което трябва да се актуализира всяка година. Събитията в Чехия показват формирането на ново мълчаливо мнозинство, от което, ако се роди нова политическа сила, ще помете чешките евроатлантици и ще ги остави на следващите избори да повтарят уроците за ЕС, докато разберат, че са унизили сънародниците си.
Любопитното в случая е, че ако имената на Земан и Клаус се заменят с Костов и Соколов, сигурно, ще се намерят не 150 000, а 500 000 гневни и обрулени за десет години българи, които да подемат лозунгите от Вацлавския площад.
Мълчаливото мнозинство в България отдавна е факт. Парламентарната демокрация с тези партии и с тази избирателна система е дискредитирана необратимо. Тя превърна само за 10 години България в страна на просяци. Едните просят и бъркат по кофите, за да оцелеят физически, другите просят и бъркат в джоба на народа, за да ни приемат в ЕС и НАТО и да оцелеят политически.
Не ще широк "обществен дебат", както казва президентът, който бил "извел страната си от мрака към светлината", че и двата вида просяци е редно да изчезнат, ако искаме България и българският народ да ги бъде!
А това може да стане само ако изпълним упражнението "Равнис по отличниците! ".
Краят на ХХ век ще бъде ознаменуван с нова Пражка пролет.
След З март към идващия Трети март!
Самото празнуване на отминалия национален празник няма нужда от коментар. Новото в него бе само присъствието на легитимния български патриарх. Което все пак значи нещо - православната църква се оказа единствената непобедима обществена институция у нас. И затова все още ни има... Навремето Ж.М. Ж. пръв открехна вратата на отрицанието и безчестието. На 3 март, в качеството си на български президент, той пропусна да спомене освободителите, от което излезе, че или няколко хиляди опълченци са победили турската армия, или тя е напуснала доброволно България. След това отиде, та се не видя! Армия блюдолизци тръгна да доказва, че Освобождението е донесло повече вреда, отколкото полза, че русите ни освободили от едната корист, че нямало робство, а само присъствие.
Така върви и до днес: затрупват святата и чиста истина с лъжата, което, ако продължава, или народната памет ще бъде изтрита, или чудовищната лъжа ще взриви пословичното българско търпение.
На този 3 март никой не отрече освободителите, официалните речи и приветствия просто се стараеха да не ги споменават. За освободителите напомняше само присъствието на новия руски посланник, дори блюдолизническата национална телевизия се принуди да спре камерата три пъти на лицето му... Голямо постижение. Затова пък средствата за информация (всички) използваха празника да дават думата на всевъзможни, появили се бог знае откъде "интелектуалци", за разсъждения върху българската съдба и българския исторически път.
Един обясняваше как отечествената история и българските оценки за нея трябва да минат на заден план, за да сме се занимавали с проблемите на европейската история. Друг стигна дотам, че започна да убеждава българите как те нямали нищо общо с първото си царство - то било на някакви други българи! Политическите глуми с историческото наследство на нацията стигнаха дотам, че бе загърбен единствено признатият за легитимен академизъм на българското историческо знание.
Един чудовищен комплекс за провинциализъм и една жадувана несвобода на нашите управници и техните платени и безплатни слуги тържествуват в българското битие. Те ги отдалечават постоянно от действителността - минала, сегашна и бъдеща. Комплексът се проявява най-вече в оценката на историческото наследство, по скоро в нейното загърбване заради постигане на конюнктурни политически цели. Забравата, като явление обичайно в динамиката на българското общество, е постоянно на мода у т.нар. политически елит. Навикът постоянно да подлагаш гръб и да си търсиш господар остава неизтребим, винаги един и същ, и само се сменя обектът. Преди половин век за всичко беше виновна компрадорската буржоазия и германците, днес за всичко са виновни комунистите и руснаците.
Безгрешни и прави, като последна инстанция на истината, остават само тези, които са на власт. Затова така се пъчат на националния празник и обясняват на собствения си народ, че историята няма значение - важното било умело да си избереш господаря. Което преди петдесет години се наричаше "комунизъм", а днес "демокрация". А унизителният и проклет конформизъм - цивилизационен избор!
Наистина русите са виновни за всичко. В своите университети, школи и академии са отваряли очите на хора като сегашния ни военен министър г-н Бойко Ноев, за да могат да говорят, че Русия трябвало тепърва да търси своето място в Европа. В 1877г., ако не бяха дошли навреме, сега на Балканите нямаше да има нито един българин. За други народи може би съществува дилемата "добри или зли" са русите. За българския народ обаче те са ОСВОБОДИТЕЛИТЕ! Ни повече, ни по-малко.
Преди близо 150 години Константин Леонтиев пише за околните славянски народи, че за всичките си нещастия винят Русия, но щом стъпи някой върху тях, гледат с единствена надежда към снежната руска равнина, където проблясва легендарната брадва на мужика. Така гледат мнозина българи и сега, а след десетина години техният брой ще се удвои, ще се утрои, докато другите се смаляват и останат една шепа. Защото велики са предизвикателствата на съвременния свят пред малките европейски народи като нашия. И ако един ден почнем буквално да гинем, причина ще бъдат русите, ако държавата им е разединена и слаба. Ако оцелеем, причината пак ще са те. Просто Русия ще е могъща и несъкрушима.
И вместо да се глумим над историята си, по-добре е да чуем най-мъдрия от всички противници на тоталното руско влияние в България - Симеон Радев, как ни казва, че Освобождението на България е съвършено безкористен акт от руска страна и за него трябва да се говори и пише с благоговение, на колене! Възможно е русофобията и неблагодарността, с която днес се кичат управниците ни, да са рожба и на обстоятелствата.
По-вярно е обаче, че става дума за нравствен недъг, за комплекси. А комплексите не не водят до нищо добро.
Остава да работим и мечтаем за онзи 3 март, на който тържеството на българската благодарност ще въздаде всекиму своето. И когато русите няма да бъдат нито сатани, нито ангели, а ще останат просто ОСВОБОДИТЕЛИТЕ.
И нищо повече. И нищо повече!.. "Братовчеди", долу ръцете от БДЖ!
Преди 115 години светлите умове на първостроителите на Освободена България са имали мъдростта да пришият към неукрепналото крило на свободата и могъщото крило на прогреса. Тогава, в зората на новия български ден, с един акт за бъдещност и напредък Народното събрание постановява създаването на Българските държавни железници.
Годината е 1885 г., т.е. само седем лета са изминали, откакто изтъкнатият френски учен и държавник Луи Леже бе възкликнал: "Чудото на 19 век не е парният локомотив, а възкресението на българската държавност".
Така модерният дух на епохата и знакът на желязното време, с което XIX век означаваше движението и силата, станаха посоката и смисълът на освободената за творчество и съзидание енергия на младата българска държава. И нито войната през същата година, нито тайните и явни интриги на европейските сили, режисиращи българската съдба след жестокия Берлински конгрес, успяха да попречат на просперитета на България.
Завършената със сиромашки капитали три години по-късно железопътна линия Цариброд-София-Вакарел и откупената Русе-Варна стават основата за изграждането на Българската железопътна мрежа. Министър-председателят Петко Каравелов не ще да се е отнасял с особено доверие към "чуждите инвеститори", щом е наричал баронхиршовци "пиявици, които изсмукват само соковете на народния труд".
Пред Народното събрание, внасяйки законопроекта за железните пътища на България през 1884 г., министър-председателят заявява пророчески: "Съвсем друго, е когато железните пътища се строят със средствата на държавата и се експлоатират от нея. Държавата се удовлетворява вече, когато линията не принася ущърб и даже се примирява с незначителните ежегодни загуби, стига само пътят да способства за местното развитие на страната и да доставлява на населението удобства, от които се нуждае една цивилизована държава".
Продължавайки тази своеобразна историческа екскурзия, не можем да не кажем още няколко думи за философията на управление, изповядвана от този забележителен български държавник. Според Петко Каравелов държавните железници ще се експлоатират "върху началата на управляеми обществени предприятия, които не очакват да покриват от приходи всичките разходи, включително тези на вложения капитал. Държавните железници трябва да бъдат в услуга на народното стопанство, да подпомагат и съдействат за общото стопанско и културно издигане на народа".
Принципът на държавната собственост на железниците среща гореща подкрепа сред цялата тогавашна българска общественост и в продължение на повече от 100 години твърдо е защитаван не само в Народното събрание, но и в печата.
На крилете на един национален подем цяла България истински е ликувала при откриването на всеки нов участък железен път, прибавен към онези 384 км, с които само 10 години след мрака на робската си нощ Отечеството поиска да скъси разстоянието от пет века между себе си и модерния свят.
В края на 19 век България има вече 1175 км собствени жп линии. В периода 1905-1918 г., независимо от войните, са построени още 617 км. Към тях следва да се прибавят и 310 км, завзети от Източните железници и заплатени от държавата, както и построените нови 80 км железен път, свързващ Чирпан с Нова Загора.
С тях дължината на железопътната мрежа достига 2182 км.
Следват законите от 1923, 1925 и 1933 г., които обезпечават широката програма по изграждането на българските железници. До 1939 г. са изградени още 862 км нормални жп линии и цифрата вече достига 3050 км.
След 1944 г. започва отричаното днес или умишлено премълчавано социалистическо развитие на България. На всички, които са замислили да строшат и последния прешлен от гръбнака на националната държава, ще припомним, че въпреки икономическите затруднения в следвоенните години българската железница за един кратък период не само бе напълно възстановена, но и основно модернизирана.
През 1978 г. бе угасен и последният парен локомотив и се премина към дизелова и електрическа тяга. Удвоени бяха 917 км магистрални линии; скоростта на влаковете в някои участъци достигна 130 км в час - едно добро постижение за българските теренни условия.
Механизирана бе над 70 процента от товаро-разтоварната дейност. Нарасна стремително потокът от товари. Ако през 1944 г. БДЖ са превозвали 8,4 млн.тона товари, през 1987 г. превозените товари достигнаха цифрата 82 500 млн.тона. А пътниците от 27,147 млн. души през 1944г., нараснаха до 110 млн. през 1987г. БДЖ бяха създали, изградили и развили мощна собствена железопътна промишленост, научноизследователска и инженерно-внедрителска дейност. Те бяха създали, модернизирали и утвърдили една респектираща ковачница на жп кадри в лицето на ВВТУ "Т.Каблешков". Имаха изграден фонд от 13 000 ведомствени жилища, поддържаха 22 общежития, 92 почивни станции и профилакториуми в най-престижните места за отдих на планина и море.
От 10 години насам всички тези традиции, богатства и опит са обект на "структурна реформа". А съвсем неотдавна в Народното събрание бе внесен законопроект, който по мнението на уважавани специалисти, окончателно ще ликвидира железницата. За хилядите железничари обаче прелестите на структурната реформа са всекидневно пред очите им: полумъртви товаро-разпределителни гари; затъкнати до гърло гаражни коловози с угасени локомотиви и ръждясали вагони; все по-олекващи товарни и все по-безлюдни и намаляващи пътнически влакове; железен път с просрочени срокове за ремонт. И скраб! И скраб, и скръб!
Някъде в миналото останаха славата и гордостта да си железничар, да принадлежиш към семейството на една трудна, но честна и необходима професия. Отдавнашен спомен са всички социални придобивки ведно с достъпните карти за почивка и отдих на железничарските семейства.
Комендантът на транспортната разруха, бившият министър на транспорта Краус, преди да бъде изритан от министерското си кресло, обрече на ликвидация и едно от най-ранните достижения на редовия железничар - автономната медицинска помощ. В суматохата около приватизацията, т.е. заграбването от братовчедската мафия на железопътните заводи, почивните станции, сгради, ресторанти и пр. железничарски имоти, след гузната суетня по ликвидацията на националния превозвач авиокомпания "Балкан", продадена на цената на един апартамент в покрайнините на София, след манипулирането и грубото смазване на стачката на локомотивните машинисти, пословичният с обогатяването на своята фамилия министър се обяви и за закриване на Републиканската транспортна болница. Както се казва, съвсем в унисон с новия "държавнически подход", с "новото европейско виждане".
Авторът на тези редове (да ме прости читателят, че говоря за себе си в трето лице) сам е бил железничар. Петнадесет години, три месеца и двадесет и седем дни е "въртял колелото" като локомотивен машинист и поназнайва сладостта и горчилката на железничарския хляб. И нека не звучи нескромно, не е бил галеник нито на онази власт, нито на железничарската служба. От личен опит знае как "сънно тракат релсите във мрака", как се връщат от работа приятелите и бившите му колеги: "В пустите улици вечер, сутрин по сънните улици"; как израстват децата им, без почти да усетят бащина ласка. Грешен е той, писал е и стихове, и книги. А железничарската професия, романтика, болка, тревога и грижа са неизлечимо дълбоко в кръвта му: една неумираща през годините любов. Бил е още журналист във в."Транспортен глас", главен редактор е бил дори на списанието със 100-годишна история, издавано от БДЖ, и сега за първи път споделя, че е бил изметен от синята метла през 1997 г. И не се срамува от това. Дори е горд с тази си биография. Но сега не може да мълчи. И не от чувство за реванш или лично огорчение пише буквално на коляно тези редове.
Каменотрошачката на синята власт, която с "рапидно стоманени зъби" по израза на поета, от години вече ръфа българската държавност, посегна и на българската железница. А това е твърде симптоматичен факт: първостроителите на България я изграждаха чрез железницата, ликвидаторите я затриват - отново чрез нея! А това е вече тревога и болка на всеки истински железничар, на всеки българин. Както е известно, и двамата са пословично търпеливи в нелесното си битие. Българският железничар е изтърпял какво ли не: в усилните строителни години е навъртал от 80 до 100 часа извънреден труд в месеца; не си е доспивал; гинал е мърцина в жестоки и глупави катастрофи; не си е долюбвал; не си е довзел от живота... Хокали са го "будни общественици", хулили са го журналисти и случайни драскачи; мачкали са го бездушни администратори и партийни секретари. И най-често животът му е гаснел недълго след първата пенсия. Но той е обичал железницата, България е обичал, и се е чувствал горда частица от тях през безсънните нощи, сред грохота на тежкотоварните влакове, сред свистящите колела и ослепителния сноп на локомотивния прожектор, пред зелените очи на светофорите и семафорите, през гари, ветрове и безсъници... Днес българският железничар първи, преди онемелия пред разрухата редови българин, е усетил "ръстът на растежа"; преценил е пътя за никъде; очертал е границите на разрухата; изчислил е спирачния път до катастрофата. Той знае, че когато на мястото например на един Веселин Павлов като министър е седнал дребният транспортен аферист от времето на соца Вилхелм Краус, значи ударът е неизбежен; той разбира, че когато в креслото на легендарния първи зам.-генерален директор на БДЖ Ангел Петков седи човек, недоумяващ защо е там, значи нещата не са на добре; той пресмята, че има нещо твърде тревожно във факта, ако на мястото на такъв специалист като инж. Иван Ковачев седи например някой си г-н Пастушански, който, преди да заеме този пост, е отговарял за освежаването на фасадите на сградите покрай сервитутната ивица!.. Да, боледува днес българският железничар, душата го боли: за железницата, за държавата. И все по-често си казва: Боже, накъде водят България тези хора! Не, българският железничар не може да остане безразличен. Той все още не е извикал с пълен глас своето възмущение, но авторът на тия редове поема риска вместо него да изпише: "Братовчеди", долу ръцете от БДЖ! Долу ръцете от България! "
