Продължавайки този разговор, предлагаме на читателите съкратен вариант на статията от софийския вестник "Зора" с многозначителното заглавие "Краят на един мандат. Три години на рязко влошаване на българо-руските отношения".
Читателите на "Нова Зора" познават добре списанието на московската Дума. През годините ние сме помествали многократно статии от неговите страници. Съвсем наскоро "Зора" публикува пълния превод на изключителната статия на Александър Зиновиев "Руската трагедия" (брой 6 от 8.2.2000 г.), както и пълния превод на статията на Александър Панарин "Pax Americana и Русия" (брой 8 от 22.2.2000 г.). За нас е особено ценно, че "Российская федерация-сегодня" отразява мнението не на една или друа партия или коалиция, представена в руската Дума, а на московския парламент като цяло. На страниците на списанието са се изявявали най-отговорните държавни мъже на Русия. "РФ-сегодня" е помествало статии, представящи целия политически спектър - от Зюганов, през Бабурин, Черномирдин, Кириенко, Чубайс, до Явлински и много други. Скъпи са ни патриотичните нотки в това списание, които са в съзвучие с нашата позиция на любов към националното, славянското, православното. Както руските ни колеги, така и ние се стремим към един по-справедлив многополюсен свят, където няма да има насилие и жестокости, където държавите и хората ще живеят като братя. Макар че в нашето трудно време този идеал изглежда утопия, ние смятаме, че трябва да работим за осъществяването му, рано или късно. Други цели "Нова Зора" няма. Предполагаме, че същата философия определя поведението и на московските ни колеги и затова се радваме искрено, че те ни четат и споделят нашите радости и тревоги.
Пътят към Европа: Митове, илюзии и реалност
Поканиха ни за преговори с ЕС. Преговорите вече започнаха, но знаят ли всъщност хората в България какво ги чака, ако доживеят да видят страната ни член на Обединена Европа?
Европейското обединение започва веднага след Втората световна война, когато на 5 май 1949 г. в Лондон се създава Европейският съвет - първата западноевропейска политическа организация след войната. През 1951 г. на 18 април в Париж е подписан договорът за създаване на Европейското обединение за въглища и стомана. Учредителки са Франция, ФРГ, Италия и групата Бенелюкс (Белгия, Холандия и Люксембург). На 25 март 1957 г. е подписан Римският договор за създаване на Европейската икономическа общност (Общият пазар), влязъл в сила на 1 януари 1958 г., заедно с Договора за европейското обединение за атомна енергия Евратом.
Едни и същи държави се оказват включени в три различни европейски общности, чиито ръководни органи се сливат през 1968 и като такива съществуват и до днес, вече като органи на Европейския съюз: Съвет, Комисия, Европарламент и Европейски съд.
През 1968 г. започва да се налага митническият съюз. През 1973 г. Европа на шестте се разширява с приемането на Англия, Ирландия и Дания. Последната преживява един много труден референдум за членството си в Европейската общност, докато норвежците направо отхвърлят това членство. През 1979 г. се въвежда общата европейска валутна система с екю - като резервна валута и средство за разплащане между централните банки.
На 1 януари 1981 г. член на Европейската икономическа общност (ЕИО) става Гърция, а през 1986 г. са приети Испания и Португалия. Създава се Европа на на дванадесетте, която веднага започва да се огражда: през юни 1985 г. в малкото селце Шенген (в Люксембург), Франция, ФРГ, Белгия, Холандия и Люксембург подписват в най-строга тайна прословутите Шенгенски споразумения.
С въвеждането на шенгенските визи в "Европа на изключенията" се допускат само хора, които могат да докажат, че разполагат с необходимите средства и не представляват опасност било за страната-приемник, било за международните отношения на която и да е страна от Общността.
През 1990 г. тези споразумения са ратифицирани гласно, а към "санитарния кордон" на Европа се присъединяват Италия, Испания и Португалия. На 1 юли 1987 г. влиза в сила Европейският унификационен акт (приет през 1986 г.), който модифицира Римския договор от 1957 г. Установява се "процедура на сътрудничество" между Съвета (на Европа) и Европарламента и се премахва изискването за пълно мнозинство при вземане на решения. Ратифицира се и срокът за създаване на единния пазар - 31 декември 1992 г. На 7 февруари 1992 г. е подписан Договорът от Маастрихт за икономическия и валутен съюз, след което Договорът от Амстердам узаконява и политическия съюз на Обединена Европа. Към Европейския съюз се присъединяват три страни, нечленуващи в НАТО - Австрия, Швейцария и Финландия. Това е доказателство, че за разлика от ЕИО Европейският съюз не е просто придатък към НАТО и затова от Вашингтон не го гледат с много добро око.
През декември 1999 г. ЕС милостиво покани и България за започване на преговори за членство.
Какво ни чака там и по пътя до ЕС?
Какво е и какво не е обединена Европа?
Това, разбира се, не може да се научи от официалните издания на Съюза, нито от речите на нашите "евроинтегратори". По-добре е да потърсим отговора на тези въпроси от хора, преживели "пътя към Европа".
От издадената през 1993 г. брошура на белгийците Ян и Марк Ван Хеес разбираме, че е бил създаден цял Комитет срещу Европа на експлоатацията и изключенията. Защото последиците от присъединяването към Европа далеч не са само положителни.
Европейското обединение е резултат на световната тенденция към концентрация на капитала с цел заздравяване на неговите позиции в конкурентната борба и увековечаване на господството му над труда.
Обединена Европа не е рай на свободната инициатива, на средната класа, в т.ч. на дребните и средни селскостопански производители. Движещият мотив на евроинтеграцията е неолиберален: ефективността и печалбата!
В Белгия например от 1959 до 1988 г. икономиката преживява следната метаморфора: намалява броят на земеделските стопанства - от 269 069 на 91 874; намалява делът на стопанството с до 50 дка площ - от 61,6 на 36,6 %, а делът на стопанствата с 300 и повече декара земя нараства от 2,3% на 14,3 % . Започва да преобладава едрото, капиталистическо селскостопанско производство за сметка на фамилните фермери, обработващи земята с личен труд. Дребните производители фалират, защото в света има относително свръхпроизводство и се налагат производствени квоти.
Държавата субсидира най-силните и рентабилни стопанства. Това чака и нашите селяни, голяма част от които ще изгубят земите, върнати им на книга "в реални граници". Не е задължително това да стане след присъединяването ни към ЕС.
Евроинтеграцията на практика ликвидира традиционните за Белгия отрасли като въгледобива и металургията. От началото на 60-те до края на 80-те години производството на въглища намалява от 22 на 2 млн.тона, а за необработената стомана спадът е от 16 324 млн.тона през 1974 г. на 11 220 млн.тона през 1988 г. За 20 години броят на заетите в този отрасъл е намалял 3 пъти! Така че всичко, което се случва с българските мини и с металургията, не е случайно!
Спасявайки любезно едрия капитал, Европа подарява на работниците дивашки трансформации (сливания, преструктурирания, поглъщания и ликвидации) и опашки от безработни.
Т.нар. национален капитал се ръководи не от патриотизъм, а от печалбата. Затова "Фолксваген" изнася предприятия в Португалия, където има евтина работна ръка. Затова и белгийските строителни предприемачи, водени от същите добри намарения, както германския автомобилен гигант, наемат в Брюксел работници от Португалия. Те ги настаняват за по 6 месеца в бараки, плащат им много по-малко, отколкото на белгийците, и си свършват работата без угризения на съвестта.
Европейската общност не е резултат от "узряването" на съзнанието на европейските старани за икономическия и политическия съюз, а средство за оцеляване на европейския капитал, притиснат между японския чук и американската наковалня. Обединена Европа му осигурява единен пазар, мобилна и послушна работна сила, удобно социално разнообразие между различните региони, което дава възможност да се противопоставят работниците, минимум национален суверенитет, който не пречи на преливането на капиталите, достатъчно твърда законодателна обвивка и обща идеология за възхвала на капиталистическа Европа и на европейското гражданство. Гражданство, което се охранява с полицейски гранични бариери и което за споменатите братя Хеес си е чист еврорасизъм!
Нищо случайно няма в Договора от Маастрихт, макар че ако подобен проект се бе осъществил по на изток в Европа, "свободните" медии щяха да го нарекат "тоталитаризъм".
ЕС не е царство на демокрацията или на националното и човешко равноправие, нито пък социален рай. Държавите-членки имат различна тежест в ръководните органи, при което фаворити са Германия, Франция, Великобритания и Италия. След отмяната на абсолютното мнозинство за вземане на решения, едва ли ротацията на председателството в Съвета (на 6 месеца по азбучен ред на имената на държавите-членки) е достатъчна, за да бъде той наистина демократичен.
Мненията и гласуванията на министрите от отделна страна-членка винаги могат да бъдат парирани с гласовете на останалите. А точно Съветът на ЕС държи и изпълнителната, и законодателнната власт. Той утвърждава предложенията на Еврокомисията, чиито членове се назначават от националните правителства. Решенията на Съвета стават закони на Общността, които стоят над националните закони и парламенти. Единствената инстанция на ЕС, избирана с всеобщи избори (от 1979 г. насам) - Европарламентът, няма никаква законодателна власт. Законодателен орган без законодателна власт - това е истинско чудо на институционното строителство!
Европарламентът (ЕП) може да дава препоръки, да се запознава с ежегодните доклади на Комисията, да се произнася по бюджета на Общността, да отправя питания до Комисията и да й гласува недоверие. Но тъй като отговорността в Комисията е колективна, тя или остава, или си отива анблок! Дори депутатите в ЕП признават, че ЕС може спокойно да си функционира и без него.
ЕС не само не е толкова демократичен, ами направо страда от остра "демократична недостатъчност". Не е ли всъщност той една форма на диктатура на едрия европейски капитал в мащабите на цял континент? Тук законите се коват не от избраните, а от назначените чиновници! Парламентаризмът е заобиколен два пъти: на общностно и на национално равнище.
Прословутата Обща външна и по сигурността политика на ЕС е отнемане на национален суверенитет дори в сферата на отбраната! Ако се вгледаме в нейните принципи (защита на общи ценности, гарантиране на сигурността на Съюза и на държавите-членки, поддържане на мира и сигурността в света), ще видим че ЕС се явява копие на НАТО. Включително с готовността за защита на демокрацията на територии, извън собствената на Съюза. Операцията в Югославия е доказателство, че европейският империализъм с нищо не е по-добър от този на янките. А след Хелзинки Европа започва да създава своя отбранителна идентичност, т.е. европейска армия.
Съгласно чл.1, параграф 4, държавите-членки на ЕС са длъжни "активно и безрезервно да подкрепят общата външна и по сигурността политика, да се въздържат от действия против интересите на Съюза или такива, които могат да навредят на неговата ефикасност като сплотена сила в международните отношения. Те са длъжни да координират изявите си на международните форуми, а ако Съветът сметне за необходимо, той изработва обща позиция."
Националната дипломация става излишна!
ЕС разделя хората на "граждани на Европа" и "не-граждани".
При това първите имат избирателни права, право на придвижване и отсядане по цялата територия на Общността, включително и право на дипломатическа закрила в трети страни и на жалби до ЕП. Другите по презумпция са "лоши". За тях има шенгенски визи: разширяването на Съюза само отмества санитарния кордон около Европа. Дори високата 2,5 метра желязна стена между САЩ и Мексико не е така ефикасна като Шенгенската. Не и за мафията, разбира се!
ЕС е един клуб на богатите, които си измислят критерии, за да не допуснат други на своята трапеза, освен в предверието. Смайващо е лицемерието, с което се пробутват тези "критерии". Спомнете си например за натиска от ЕС над България по повод на АЕЦ "Козлодуй" при положение, че 60 на сто от инвестициите на Общността за енергетиката отиват за развитие на атомната енергетика!
ЕС не е общност на свободния обмен, освен вътре в собствените си граници. Пък дори и там има квоти, субсидии, а по външните граници - мита и откровени забрани (за внос на месо с протеини, на продукти с генетични изменения и др.). ЕС е конструкция на европейския капитал в негова собствена изгода: институционализирана рамка на закона на икономическата джунгла, в която се боричкат големите групировки. Обединена Европа обаче е вълшебната фраза, с която се оправдават всички непопулярни мерки. Ако ви уволнят, то е заради евроинтеграцията, която ще ви възнагради!
Социална Европа, за която тръбят левите управляващи партии, е една химера. Въпросите на социалната сфера дори не са включени в самия Договор от Маастрихт, а като приложение към Протокола за социалната политика. Той дава право на държавите-членки да се договарят помежду си по тези въпроси. Сякаш без протокол не могат да се договорят!
Показател за социалния непукизъм на ЕС е Хартата на Общността за основните социални права с нейните 12 пункта. Предложена на Съвета от Еврокомисията и съответно "прецизирана" от него, тя минава без никакво участие на Европарламента. Според едно изказване на председателя на Комисията, направено пред ЕП на 13 септември 1989 г., Хартата не може да модифицира Договора. Следователно тя няма никаква юридическа стойност! Напразно ЕП я квалифицира като "недостатъчна", след като никой няма намерение да я прилага.
Социалната защита не е приоритет на ЕС! Неговите решения и препоръки често имат социални отражения, обратни на заявените добри намерения. Например на фона на ширещата се безработица (над 10 %, а в някои страни на ЕС и по-висока) забраните за нощен труд на жените, за наемането на деца, както и за задължителната 48-часова работна седмица имат като резултат намаляване на работните заплати. Те са направо зелена светлина за масовите уволнения!
Решенията на ЕС, колкото и тежки социални последици да имат, не могат да бъдат атакувани в ЕП, защото не са приемани от него. Те са защитени чрез липсата на гласност и вълшебното "алиби" на евроконструкцията.
Евроинтеграцията има тежки последици и за страните, които са тръгнали по пътя към Европа: принудени са да правят жертви, за да удовлетворят критериите за присъединяване без никаква гаранция, че то някога ще се случи. Ликвидираните предприятия и отрасли обаче няма как да се възстановят.
Лъжа е, че членството в ЕС ще ни направи толкова богати, колкото страните от Западна Европа, че ще изравни нивата на икономическо развитие и стандарта на живот. Ако това беше вярно, Португалия нямаше да е най-бедната страна в ЕС, в която и най-богатият регион е по-беден от най-бедния район в Германия.
За какво тогава стачкуват хората в Испания, Гърция, Португалия и др.? "Европейската общност - казват Ян и Марк Ван Хеес, - е "най-добрата" измишльотина на европейския капитализъм след фашизма."
Колкото и пресилено да изглежда това, авторите на брошурата "Европа на експлоатацията и изключенията" се мотивират с общата цел на едрия капитал - печалбата и господството в световен мащаб, и със сродната идеологическа апология ( при фашизма - на Третия райх; при ЕС - на Обединена Европа и нейното "гражданство"). Разликата е само в това, че в ЕС съществува Европарламент с различни партии в него: съвсем излишен, междувпрочем! И още нещо, посегателствата върху демократичните права и социалните придобивнки на трудещите се днес се прокарват по-хитро в рамките на една анонимна система.
Иначе социална Европа си остава все същия фантом, докато тази на експлоатацията и изключенията е жестока реалност.
Русия се връща в бившето съветско пространство
Успешният завършек на чеченската военна кампания, както неведнъж сме писали в "Нова Зора", има колосално значение: не само за интегритета на Руската Федерация , но и за позицията на Русия в бившите съветски територии и в света. Превземането на Грозни и на последното гнездо на чеченските бунтовници - Шатай, показа, че сепаратизмът в пределите на РФ е опасно и почти безнадеждно начинание. Разгромът му в Кавказ насърчи и силите, традиционно симпатизиращи на Москва, които по времето на Елциновото управление бяха започнали да търсят спасение в друга посока. Благодарение на решителния курс срещу сепаратизма и тероризма обаче през последните шест месеца Русия започна да възстановява влиянието си в цялото пространство, върху което някога бе изграден СССР. Особено в Централна Азия, където, за разлика от Кавказ, Русия няма нужда да чука от врата на врата, за да възстанови естествената си доминираща роля.
На 22 февруари 2000 г. проруски настроените комунисти в Киргизстан спечелиха повечето места на парламентарните избори. Същия ден президентът на Таджикистан Емонали Рахмонов заяви, че страната му сама не може да пресече трафика на дрога от Афганистан, подсказвайки, че затова е необходимо съдействието на Руската федерация. Премиер-министърът на Казахстан потвърди силната подкрепа на неговата страна за плановете на доминирания от Русия Каспийски тръбопроводен консорциум да извлича и да транспортира до пазара казахския нефт. Три дни преди това Туркменистан бе договорил сделка за милиарди долари, по силата на която през следващите 30 години ще осигури насочването на 50 млрд.куб. м газ до руската компания "Газпром".
Тези събития в Централна Азия не могат да се оценят иначе, освен като част от нарастващото влияние на Русия из целия бивш СССР. В Централна Азия обаче РФ разполага с предимства, каквито няма никъде другаде.
Преди всичко централноазиатските държави си останаха много слаби въпреки "независимостта" от Русия: отчасти заради изкуствено прокараните граници, отчасти поради липсата на политическа легитимност и последователност на ръководството и на национален дух като цяло. Те са много внимателни, отбелязва и агенция "Стратфор, към предложенията, които им прави РФ и които днес е още по-трудно да се пренебрегват.
Въпреки положените от Анкара усилия Турция да измести Русия от "братските мюсюлмански тюрски републики" в Средна Азия, това се оказа невъзможно. Признание за собственото й безсилие да изпълнява прекомерно амбициозни роли е и неотдавнашното предложение на Анкара до Москва съвместно да изградят пакт за сигурност в Кавказ. Напомняме, че Демирел бе предложил такъв пакт само на Грузия и Азърбайджан.
Второ, във всяка от централноазиатските републики съществуват значителни фракции, които биха приветствали възстановяването там на руското присъствие. В новия киргизки парламент дори има фракция, която подкрепя присъединяването на Киргизстан към съюза Русия-Беларус. Това са комунистите, най-голямата парламентарна група, спечелила 27 процента от гласовете на последните парламентарни избори.
Поддръжниците на Москва в Средна Азия съвсем не се свеждат до опозиционните групи. Таджикският президент разчита на Русия да изпрати войски за охраната на афганистанската му граница. Изявленията му от 22 февруари 2000 г. са само една от последните му молби към Москва за съдействие.
Казахстанският президент Нурсултан Назърбаев също осъзнава, че след като 1/3 от поданиците му са руснаци, трябва да запази приятелските отношения с Москва.
Трето, отношенията между самите централноазиатски републики често са хладни и се нуждаят от могъщ и близък посредник като Русия. Например в края на януари т.г. Казахстан и Узбекистан имаха остър граничен спор. Ако подобни разногласия бъдат раздухани, примерно до военен конфликт, има само една сила, достатъчно близка и авторитетна, която може да помогне за уталожването им. Това е Русия, без която всичките тези републики може би нямаше да ги има... Тази регионална враждебност често принуждава по-слабите централноазиатски държави да виждат Русия като противотежест на един понякога твърде агресивен Узбекистан. Таджикистан например предпочита руски, а не узбекски войски да охраняват границите му с Афганистан на "талибаните". През август 1999 г. Киргизстан помоли Русия - не Узбекистан - за съдействие при потушаването на малкия ислямистки метеж.
Четвърто, когато централноазиатските републики все пак решат да работят заедно, Русия е логичният координатор на техните действия. Всички те се боят от тероризма, вдъхновяван от ислямистите, поради което основната тема на последната среща на високо равнище на Общността на независимите държави (ОНД), бе борбата с това зло. Учредена бе многонационална структура за борба срещу различните форми на тероризъм в пределите на някогашния СССР. От 12 до 18 февруари в Узбекистен и Таджикистан се проведе първото съвместно учение под руско ръководство, което е част от практическите усилия за осъществяване на набелязаните от срещата на върха в ОНД мерки за борба с тероризма.
Пето, икономическите връзки на Москва с Централна Азия си остават все така здрави. Въпреки десетте години на опити за икономическа диверсификация, централноазиатските икономики остават свързани с бившия имперски център. Памуко-текстилните индустрии на Узбекистан и Туркменистан бяха предназначени да обслужват съветския пазар и днес продължават да зависят от руските покупки. Електронната индустрия на Киргизстан и тежката промишленост на Казахстан бяха предназначени да поддържат съветската военна машина и когато руската армия изпадна в криза, надолу се свлякоха и те.
Продължаващата зависимост от Москва илюстрират и неотдавнашните преговори на Туркменистан с "Газпром" и настояването на Казахстан за строителство на тръбопровод, който Русия ще поддържа.
Накрая, най-важният инструмент, който притежава Русия и който векове наред е работил в нейна полза, е убеждението на Централна Азия, че за нея няма избор извън Русия! Кавказките държави могат и да се озъртат към Турция или Иран, за да балансират влиянието на Русия, а Украйна и балтийските републики да гледат на Запад. В Централна Азия обаче няма външна сила с воля и възможности да се конкурира с Русия. На практика петте републики в Средна Азия всъщност имат избор само между интеграцията с Русия и изолацията! Този район обаче може да се окаже едно твърде уединено и опасно място.
Наскоро световните агенции съобщиха и за визитата на руския първи заместник-външен министър - Михаил Касянов, в Украйна, на 22 февруари 2000 г. "Русия се стреми да разшири своя контрол върху Украйна", предупреди агенция "Стратфор".
Поводът за това посещение е твърде прозаичен: Москва иска от Киев да си плати за получената от Руската федерация газ. Убедена, че Украйна не може да изпълни финансовите си задължения, Русия й предлага замяна на дълг срещу акции от украинските предприятия, обявени за приватизация. Според Европейската банка за възстановяване и развитие докато през миналото десетилетие руската икономика се е свила с 2/5, украинската е намаляла наполовина и Киев трудно ще върне дълга си към РФ. Приходите от евентуалната приватизация на предприятията от списъка на президента Леонид Кучма предварително са включени в разчетите по бюджета, но не и за изплащане на външния дълг. Русия обаче предлага малко нетрадиционни форми на разплащане: в миналото например тя замени дълг срещу украински бомбардировачи.
Днес Украйна внася 80 на сто от необходимите й количества от газ и нефт и въпреки че се опитва да разнообрази доставчиците, Русия остава главният й снабдител. От друга страна, тръбопроводите на "Газпром" прекосяват цялата територия на Украйна и от тях откровено се отклоняват големи количества нефт и газ. В зависимост от това дали ще повярваме на украинските или на руските цифри, общата стойност на украинските газови задължения (заедно с откраднатите количества) е между 1 и 3 млрд. долара.
Предприятията, които Касянов препоръчва да бъдат разменени срещу дълга на Украйна към РФ, са разпръснати по цялата територия на страната: Николаевския алуминиев комбинат - най-голямата алуминиева леярна в някогашния СССР, който искат да купят руският алуминиев гигант "Сибирский" и "Сибнефт"; петролната рафинерия в Лисичанк, за която жадува руската "Алфа груп" и химическия завод "Ориана" в Калач; печелившия производител на турбини за електроцентрали - "Турбоатом" и др. Ако Украйна, респективно Л. Кучма, отхвърли предложението на Касянов (а Украйна няма как да си плати дълга другояче), икономиката на страната може да колабира поради прекъсване на петролните доставки от РФ. Ако приеме това предложение - напълно сигурно е, че Украйна ще се обвърже с Русия и ОНД. На Запад все по-силно се стряскат, изглежда, от възможността Русия да получи контрол върху най-производителните сектори на украинската икономика и от това, че полудържавният монополен контрол на РФ може да се простре над ОНД.
В колкото и лоша светлина да се представя тази перспектива, тя е за предпочитане пред пипалата на олигарсите, особено след като никой на Запад няма намерение да плаща украинския дълг, както и дълга на която и да е бивша социалистическа страна.
Синята крепост в обсада
Че обръчът около СДС се затяга, е видно и с просто око. Ако и над цитаделата все още да се вее опърпаното синьо байраче, всеки изминат ден подкопава като къртица крепостните стени. А вражите сили, т.е. опозицията, на тумби, на тумби пристигат и побиват шатри на зелената морава около калето. Тези сили, изпосталели от опозиционни пости, са готови и с дявола ортак да станат, но да превземат заветния хълм на властта. И са готови на всякакви прескамбучвания и метаморфози от идейно и нравствено естество. Като БСП например, болонката на СДС. Тази "болонка", ако и с по-тънък гласец, баучи вече като синия Мурджо.
Както по всичко изглежда, някогашната партия на дядо Благоев и чучулигите, и тя барабар с всичките, се натовизира. Защото както казват някои учени глави, трябвало да се съобразяват с "победилата реалност", трябвало да се върви след победителите.
Ще ни се тук да поприпомним нещичко от страниците на всемирната история, за да стане все пак ясно за какво е реч. Още от времето на Хамурапи, когато хората невежествено са се клали с примитивни калъчки, отзад, в обоза на побеснелите за плячка пълчища, е пъкало от всякакви почитатели и почитателки на съответната "победила реалност". Можело е да се видят спекуланти, прекупвачи, плъхове-мародери (из техните редици ще се пръкне незабравимият Тенардие на Юго) и разбира се, сюрия от курви, които услаждали нощите на морните катили.
Това е била една измет, недостигнала обаче до философическото прозрение досежно "победилата реалност" и така да придаде интелектуална благообразност на една от най-старите професии на планетата - проституцията.
Но... нови времена, нови философически прозрения. Само дето на носителите на тази философия все им са мокри полите, както и по времето на Хамурапи.
Наистина Nihil nove sub solem (нищо ново под слънцето).
Малко се поувлякохме в исторически аналогии та е време да свърнем къде обсадената крепост с опърпаното синьо байряче.
Калъч точи край крепостта и един субект, седнал по турецки на зелената моравка - Доган. Неговото ДПС вече откровено се подблизва да накуси от пилафа на властта. За етническата партасъ обсаденото кале е нещо като пещерата на четиридесетте разбойници, открита от Али Баба. И комай е вярна тази визия, досежно разбойниците. Защото само разбойник човек за някакви си три години може да натрупа имане, каквото с мравешки труд се трупа за триста години от генерации трудолюбивци.
Оттук и простосърдечното изкушение - граб награбленное!
Ищах за сита похапка е налазил ДПС и поради конущисването на същата с болонката БСП. И как не, като Седефчев е вече кандисал на формулировката на етнорелигиозната формация, какво че българската нация е нация политическа, а не етническа. А това на разбираем език означава, че се отказваме от история, идентичност, суверенност и се превръщаме в либералстващи лотофаги, сиреч в абдали. Таман по калъпа на Доган. Ама че щяла кармазь партасъ (червената партия) да умалее поради противоестествено съешване и натолюбие - Седефчев не се притеснява. За него и за още един файтон хора все още има място край ситата държавна софра.
Пазарлъкът, както се казва, е вече станал. БСП и ДПС тръгват към венчалното ложе под благосклонните погледи на сватовете от НАТО и Белия дом.
Тъдява край моравката е побил щандарт с изображение на лястовица и европейския божем социалист Александър Томов. И той завалията, ако и бившите комсомолски секретари да са вдигнали бунт на гемийката му, същи барабар Петко с опозиционната тумба, напира към калето на властващите разбойници.
Допипал е топоришка и д-р Тренчев. Колчем замирише на патаклама, и сърце юнашко не трае. На доктора - като слънцето и въздуха - все враг му трябва. Разгеле сега врагът е враг на целокупния български народ и Тренчев се изкушава от ролята на един новоявен лъже-Ивайло.
И що не като всички са лъжльовци. И обсадени, и обсадители.
Жалко е, че се сбъдва прокобата на бай Ганю - наистина всички са маскари. И всички се кланят на негово величество Кокала.
Кокаланска държава!
Ако и племенните вождове да се правят на нафукани и недосегаеми, в синия мравуняк на обсадената крепост, като че ли ръснат с вряла политическа водица, вече се забелязват първите признаци на суматоха и тревога.
Катя Михайлова, известна най паче като класната на парламентарната група на СДС, отрони в официоза "Демокрация" думи, които идват да подскажат, че ледовете комай тръгват: "Не, няма паника и загуба на самообладание. Но има една степен на тревожност..."
И откъде идва тази "тревожност"? Тревожността идва, както се разбира, да не би аджеба СДС да не успее да се докопа до втори мандат. Защото това ще бъде "за народа загуба велика", както е прорекъл незабравимият Иванчо Йотата.
Туй нещо хич не бивало да се случва, да ни отмине синята манна небесна, защото: "Спечелването на втория мандат е изключително важно не толкова за СДС, колкото за страната".
Оказва се, че и сита кокошка може да сънува просо.
И докато целокупният български народ се чуди как да се куртулиса (избави) от СДС, СДС отново пита за поповата къща, ако и да не искат да го пускат в селото.
А край обсадената крепост прииждат все нови и нови охолници за благини и мазна властова погача.
Ония вътре в калето и те потягат редици. Пак за същото - да си овардят погачката.
И се питаме: няма ли най-сетне да дойде толкова дългоочакваният чичко пъдар и с една големшка гьостерица да подбере и обсадени, и обсадители, които са все от един дол дренки.
Ха де!
Този път няма да ни се размине
Един от пропагандните трикове на СДС е, че е спасило България от войната в Югославия. Макар че ще е много трудно да обясни, че отравянето на околната среда в Западна България с обеднен уран от американските ракети, милиардните ни загуби от ембаргото и прекъснатият трафик по Дунава не са резултат от войната... Нейсе, запуши я. Все пак вярно е, жертви не дадохме и арнаутски тълпи не допуснахме. При тая неоколониална администрация - берекет вересен!
Сега обаче край Косово пак мирише на барут. Според гръцкия вестник "Вима" НАТО само чака да поизсъхнат пътищата от зимата, за да удари Сърбия - този път по сушата! А докато НАТО чака, повдига градуса на напрежението в Косово и околността, за да провокира сърбите да направят първата крачка, та да изглеждат този път те агресори в очите на световното обществено мнение.
Доколко самият в."Вима" не е провокатор, или просто не раздува нещата в преследване на тираж, е отделен въпрос. Друг въпрос е и дали сърбите ще се поддадат на провокациите край Буйновац и Митровица. Но както казва народът, дим без огън няма.
Миналогодишната въздушна агресия не изпълни задачите си. Нито Милошевич падна, нито югоармията понесе сериозни загуби. Сериозните загуби в морално отношение ги понесе всъщност НАТО и най паче САЩ. А това не се прощава. И нищо чудно във Вашингтон и Брюксел наистина да са решили да играят този път ва банк. Още повече че на Клинтън, все едно, му изтича мандатът и няма какво повече да губи. Ако това обаче стане, този път ще ни се размине. И то по редица причини.
Първо, подобна операция е невъзможна без използването на българска територия. Това обаче означава ответен удар на югоармията.
Второ, този път в Кремъл не стои обхванатият от немощ "цар Боря", а един млад и деен човек, с когото вече взеха да се съобразяват и на Запад. (Впрочем това е и шансът ни въобще да не се стига до нова война на Балканите, но това вече е друга тема.) И Москва едва ли ще остави този път Белград на разтерзание на натовските бомби. Още повече че вече има и формален повод - гласуваното от Белград решение за влизане на Сърбия в съюза Русия-Беларус.
В такъв случай България може да се превърне, не дай Боже, в истинско бойно поле между Русия и Запада.
И третото - най-лошото. Една такава война няма да мине без участието на Турция. А стъпят ли веднъж аскерите на българска земя, изтегляне няма.
Разбира се, това са най-лошите варианти. Възможно е все пак здравият разум да вземе връх в западните мозъчни центрове и аналитични звена. Дори е твърде вероятно. Щатите са в избори, а в такива години външната политика там се подчинява изцяло на вътрешната.
Дано. Защото всичко друго би означавало край за обичното ни Отечество.
Форум на гражданската безнравственост
Последната национална конференция на СДС повдига въпросителни за ролята на тази партия в българския политически живот, по-скоро дали от първостепенен политически играч, няма да се превърне в редова съставка на бъдеща коалиция с властови амбиции. Другият въпрос е кога ще стане това.
СДС е от политическите величини, лесни за еднозначно оценяване. Разбира се, дали знакът е плюсов или минусов, зависи от използвания критерий и от гледната точка на оценяващия.
Ако приемем, че интересите на България са да запази и укрепи държавността си и да възобнови своя материален и духовен възход, за характеризирането на СДС няма да е достатъчен обикновен минусов знак.
Тя е първата политическа партия от Освобождението ни от турско робство насам, не просто вредна, а направо гибелна за България. Ако някому тази характеристика се вижда пресилена и заради това необективна, нека просто се взре в динамиката на стопанските и социалните параметри на страната ни през последните три години.
Дори и в сегашния си фризиран и натъкмен вид (държавната статистическа служба бе партизирана в синьо едновременно с държавните медии) те няма как да скрият гасненето на икономиката ни до опасен за България предел, както и биологическата деградация на българския народ.
Унищожаването на неговата духовност не е по-малко видимо, макар че не се отчита от статистиката.
Външните работодатели на СДС обаче заложиха в него при учредяването му съвсем друг алгоритъм: многостранното обезсилване и обезсмисляне на българската държавност чрез унищожаване на всичките й съставки, на първо място, стопанската, отбранителната и образователната. От тяхна гледна точка стореното от СДС без съмнение би заслужавало "отличен (6 +)". Едва ли е необходимо тук и сега да повтаряме в подробности защо.
Съществува обаче предел, до който може да се разтваря ножицата между високопарната розова правителствена пропаганда и осезаемото битие на гражданите - от тъжно, прерастващо в страшно. Дали ръководството на синята структура си дава сметка, че го е доближило?
Ако обаче е имало такова нещо, на националната конференция то не пролича.
Да започнем с гражданския морал на управляващия екип. Обществото е склонно да си притвори или дори за затвори очи пред нарушенията му, ако този екип създава правила за всеобщ труд и всеобщо замогване и осигурява съблюдаването им. СДС не разкри дали може, или не може да изработи такива правила. Моженето му стигна само до едно замогване, което далеч не е всеобщо. Партийният клиентелизъм бе доведен до абсурд и достигна развитие, невиждано в най-новата българска история.
Засягам темата за гражданския морал не от любов към абстрактните разсъждения за нравствеността, традиционно използвани в популистката пропаганда.
Това, на което искам да наблегна, е, че гражданската безнравственост не само разлага националния характер, но и подтиска създаването на национален доход. В българското съзнание бе бетонирано традиционното убеждение, че богат е само нечестният. В синя България богат е не трудолюбивият производител, а трудолобивият далавераджия, покровителстван от трюдолюбив управник.
Днес у нас последните двама са най-често едно и също лице.
Лъсна и фалшът на уж защитаваните от СДС висши ценности, уж заложени в неговото характеризиране като "християндемократическа" партия. Ако някой реши да си изясни какви точно християни са сините ръководни християни, добре е да прелисти "Божествената комедия" на Данте Алигиери и да надникне в този от кръговете на ада, където са прибрани душите на усърдно кръстилите се люде, обогатили се на държавна служба Между другото, доста е пренаселен.
Колкото до синия "демократизъм", това съчетание си е направо гавра. Тук трябва да отбележим едно любопитно синьо новаторство. Сякаш за да измисли нов повод да демонстрира недемократизма си, синьото ръководство първо в България въведе предварителни вътрешнопартийни избори за излъчване на кандидати за общонационални политически съзтезания - едно поначало похвално начинание, стига да не бъде опорочено. И то обаче бе опорочено. От "Раковски" 134 избраните от низините кадри най-безцеремонно бяха подменени със свои хора. Правим уговорката, че може би в случая Иван Костов се е ръководил от по-висши разбирания на демократизма. Ленин бе казал, че всяка готвачка трябва да умее да управлява държавата. Костов доразви мисълта му, като доказа, че всяко крупие трябва да може да управлява бюджетна комисия. Така или иначе, старият демократически централизъм бе заменен от телеграфически централизъм.
В зрелите партии има вътрешнопартийни дискусии. Неизбежни са, тъй като политическите партии са живи социални организми и арени на противоборство и хармонизиране на интересите на различни социални и професионални групи и идеологически течения. Вярно е, че и на конференцията на СДС очевидно бе имало неафиширани дискусии. В никакъв случай обаче на социална или идейна основа. По-скоро събуждат асоциации с известен италиански филм, където на слънчева тераса достолепни местни първенци обсъждат как по-добре за народа да се построи автострада в Сицилия. "Значи така, на Джовани 5 км и един мост, на племенника на епископа - 4 километра и... ". Тук обаче го прекъсва друг достолепен събеседник: "Защо и мост? Той нали вече взе тунела при Корлеоне? " Следва кратка кавга и накрая Cappo di tutti cappi внася необходимата хармония и въпросът е решен в интерес на "сицилианския народ". При това мостът и пр. не са виртуални, така че всичко е наред.
Конференцията бе режисирана, но бе режисирана лошо. Преди всичко бе лишена от един задължителен за такива спектакли персонаж - "съвестта на партията". При Хитлер съвест на партията бе Рудолф Хес, а когато той замина за Лондон, веднага му намериха заместник, макар и по съвместителство - д-р Йозеф Гьобелс. В СДС съвест на партията бе Едвин Сугарев, но Костов, след като го изпрати последователно в Улан Батор и Делхи, така и забрави да му намери заместник. А днес дори ликът му отсъства от алманаха "120 години модерна българска дипломация", издаден от външното министерство.
Мнозина от желаещите да се изкажат не бяха допуснати до трибуната и това пролича. Пролича и нагласеният характер на вътрешнопартийните избори. Делегатите уж харесаха избраното от тях по всички правила на демокрацията ново ръководство, пък после го освиркаха. Въобще след като от синия хоризонт се изгуби професионалният режисьор Капудалиев, спектакълът май остана в ръцете на любители.
Естествено този недемократизъм не учудва никого. След като една управляваща партия подтиска демокрацията в държавата - виж подчиняването на законодателната и съдебната власт спрямо изпълнителната и засилващата се цензура върху медиите - ще бъде нелепо да търсим същата тази демокрация във вътрешнопартийния живот.
Не казвам, че СДС е партия без бъдеще. Или с неясно бъдеще. Тя има бъдеще и то е ясно. То е бъдеще, изпълнено с позор, с нови крамоли за мръвки, кокали и атлантическа преданост и с подхлъзването към статута на редови съставен елемент от нова властова комбинация.
Последното впрочем ще зависи пак от външни фактори. При цялото си европейско словоблудство от палитрата на евроатлантизма СДС досега отдаваше предпочитание на атлантоанадолизма. Костов и по-нисшите сини чинове не направиха нищо, за да създадат впечатление, че разчитат повече на собствено европейските, отколкото на отвъдокеанските и отвъдбосфорските атланти-крепители на новия световен ред. Този нюанс в избора им не остава незабелязан. При следващото редене на синия пасианс някои от поповете и валетата и поне две дами ще трябва да се подменят.
Може би дори и присъединилият се към тях Черен Петър.
"ТВОРЦИ: КЪДЕ СА ПАРИТЕ?"
Под горното заглавие вестник "Монитор" информира за състоялата се сбирка (на 6 февруари в НДК) на движението "Свети Георги Софийски". На нея са поканени да присъстват видни интелектуалци и администратори на културата.
Очевидно тази сбирка бе инициатива на някои интелектуалци, които откликнаха на призива на министър-председателя Иван Костов към тях "да излязат от дупките си".
Професионални шоумени като Хачо Бояджиев откриха дискусията за загиващата българска култура и мизерстващите културни дейци.
Всъщност много дейци на културата - артисти, художници, скулптори, поети, такива като Николай Хайтов, Недялко Йорданов или покойните вече Дамян Дамянов и Марин Големинов отдавна, особено в последните четири-пет години, публично издигаха глас на протест за загиването на културата, за бедственото положение на нейните творци, за мизерията на българския народ, за разпадащата се българска държава, за разграбването и присвояването на народното богатство, за бягството на младежта и образованите люде от страна и пр., и пр. На дискусията се чуха пламенни и красиви речи от интелектуалците, но не успяха да привлекат вниманието даже на министъра на културата Емма Москова, която не ги почете с присъствието си.
През кривуличещия път на историята, българската култура повече от хилядолетие се е оформяла взаимодействайки, като влияе и търпи влияние, с културата на близки и по-далечни народи от изтока и запада, от севера и юга.
Днес обаче става дума не за това естествено и постоянно действащо взаимно проникване и взаимно влияние. Днес става въпрос за насилствен процес на господство на една "култура" - североамериканската, над културата на другите народи, и особено над такива малки народи като българския. На тях се отсъжда ролята на пълно подчинение до обезличаване и следователно до заличаване от картата на света.
Господството на американската култура, наука, образование, на американския начин на живот е идейната, духовната подплата на господството на световния капитал, в който водеща роля играе американо-еврейският и отчасти европейският.
Организаторите на сбирката предложиха на присъстващите интелектуалци декларация за културната интеграция с Европа. Българската наука, изкуство, организация и администрация на духовната сфера ще бъдат развивани единствено като се възприеме американският модел ("иначе Европа няма да ни приеме! " - треперят "видни интелектуалци" и още "по-видни политици").
Сякаш историците и литераторите забравиха казаните от Иван Вазов преди повече от 100 години горди думи: "И ний сме дали нещо на света". Сякаш след това българският дух не внесе своя дял в световната, европейската, балканската наука и култура. Това, което е създал българският дух, е достояние на световната култура и така ще бъде и в бъдеще, ако интелектуалните сили в страната не допуснат неговото насилствено унищожаване.
Как да се спре насилственият процес на унищожение, на дегенериране, на подриване и подмяна на българския дух и българската традиция, на българските ценности с други, чужди и враждебни на него. Най-тежкото, най-отчайващото е фактът, че този насилствен процес се извършва чрез ръцете на българските политици и някои набедени "интелектуалци". На българина се обещава благоденствие, сякаш може да се гради благоденствие чрез разруха и грабеж, чрез закриване на училища, театри, музеи, университети, болници, читалища, детски градини, културни заведения, чрез всестранно морално и материално падение.
Какъв отговор на тези въпроси даде националната дискусия на интелектуалците?
Някои развиха тезата за нови начала на администриране, ръководство, финансиране на културния и научния живот на обществото. Чуваше се любимата дума на днешните властници и политици - "преструктуриране". Какво означава тя за българската култура и наука? Това означава театрите, музеите, кината да се превърнат в бингозали или публични домове, наречени затворени клубове. Това е днешният ден. Зданията може и да се превърнат, но преструктурирането на артиста, поета, писателя, художника, скулптора, певеца, химика, математика, конструктура, геолога, астронома, режисьора ги превръщат в мизерстващи и загиващи. Цели поколения хора на изкуството и културата ще липсват от културната и научна история на България. Техният талант погива. За изтеклите десет години хиляди са неродените творби на хората на изкуството, несъздадените театрални постановки, неизиграните роли, неизпятите песни, ненарисуваните картини, несътворените скулптури, филми, концерти, ненаписаните книги, неиздадените научни изследвания и открития.
Може ли някой да изчисли тези загуби, хилядократно равняващи се на средствата, които ще се разходват за тяхното създаване. А може ли някой да предрече дъното на духовната пропаст, в която потъва българският народ, лишен от своите духовни водачи. А това е днешният ден на българската наука и култура.
Днешните политици - тези на власт и тези в официалната опозиция (БСП и Евролевицата), са убийци на българския дух, на българската наука и култура, на бъдещето на българския народ.
Вежди Рашидов смята, че правителството "има конфликт със собствената си култура и няма политика за спасяване на хората". Затова пък поетът, бивш администратор на културата, Любомир Левчев сподели пред вестник "Монитор": "Радвам се, че не се политизира темата... Тревожат се интелектуалците... А то това е пътят - изкуство и бизнес".
Финансистът Емил Хърсев се провикна: "Има нужда от смяна на властта". Да, това е повече от очевидно, но народът и честните интелектуалци питат кои са другите властници и какво те ще предложат на народа, ще сменят ли вътрешната и външна политика на днес управляващите.
И така завърши дискусията - без отговор на най-острите въпроси. Във въздуха увисна въпросът: Творци, къде са парите?
Какви ли неграмотни безсмислици се пишат и говорят за това може ли обществото да поддържа своята култура. Някои питат: защо имаше средства за културата, а сега няма: къде са парите?
Много често хабилитирани историци, икономисти, някои хора на изкуството и науката твърдят, че това е невъзможно. Едва ли не такава политика ни е довела до дълговете, които ще плащат правнуците ни.
Че това е невярно, доказателства много, но тук ще приведем само едно от тях, просто, ясно и надявам се, достъпно за хабилитираните.
В 1939 година (за която покойният Стефан Савов, лека му пръст, умря с отворени очи, защото България все още не е успяла да падне до нивото на 1939 г.) българинът си пиеше главно вино и ракия собствено производство. Градът консумираше малко бира от двете бирени фабрики - софийската и шуменската - построени от чужденци преди повече от 100 години. Цялото производство на бира през същата 1939 година е било 12,8 милиона литра бира. Или по 2 литра на човек годишно. Българинът, особено селянинът, не е имал пари за бира.
След 1944 година бързо започна да расте броят на градското население, бирата смело прекрачи селския синур и производството на бира се увеличи бързо и многократно. В 1989 г. то достигна 700 милиона литра бира или по 100 литра на човек от населението годишно. Селското стопанство създаде печеливши хмелни и ечемичени насаждения, които доставяха суровина на бързо развиващата се бирена промишленост. Който помни отпреди десет години знае, че лете бирата не достигаше. Бира пиеше и гражданинът, и селянинът, че и гражданката, и селянката. Появиха се много нови фабрики: в Бургас и Плевен, във Видин и в Стара Загора, в Търговище и Хасково. Пиеше си българинът евтина бира, понякога неотлежала, понякога неизстудена и далеч не подозираше, дето само от това, че пие евтина бира по 100 литра на глава, издържа цялата българска култура.
През 1980 година за цялата култура са изхарчени 282 милиона лева, през 1985 година - 315 милиона, а през 1989 година - 395 милиона лева.
Много ли е това, или е малко? От гледна точка на тогавашния бюджет това е по-малко от 2 %, но от друга страна, с тези средства се издържаха 70 театъра с 6 милиона посетители годишно, 33 музикални оркестъра (без самодейните), 3000 кина, 4300 читалища, 10 000 библиотеки (къде в Европа или в Америка има толкова читалища и публични библиотеки), 350 домове на културата с 300 секции за дейците на културата. В самодейните хорове, танцови трупи и театри участваха половин милион българи. За подготовка на ръководители и участващи в този широк културен фронт бяха създадени 22 средни и няколко висши училища. Сега даже певците и танцьорите, мъже и жени, в разни барове, клубове и музикални групи имат професионално образование, за разлика от САЩ, където мнозинството от тях нямат такова образование.
Отделяните от бюджета средства за културата бяха точно толкова, колкото се отделяха за управлението на страната - 400 милиона лева! Как добре биха могли българските поети, писатели и художници да оформят такъв лозунг "Отделете средства на културата, колкото струва на народа лошото ви управление!"
Тук ще се въздържа да изброя материалната база на културата: обществена и лична. Обществената ежегодно растеше с около 60-100 милиона лева, а в България семейство без телевизор и радио, като косвено доказателство, нямаше, и то далеч, далеч преди 1989г. През 1989 година от бирената промишленост са постъпили в държавния бюджет като печалба и данък оборот около 550 милиона лева, т.е. едното бирено производство създава възможност, без да затруднява нито българина с данъци, нито министъра на финансите със събирането им, повече от необходимите средства за издръжка на културата. Ако направим обща сметка печалбата от бирената промишленост стигаше да издръжка на цялата култура и оставаха пари за строителство на нови бирени фабрики и нови културни учреждения. Ако българинът речеше да гони своите чешки братя, които пият по 400 литра бира на глава от населението годишно, той имаше огромна перспектива да увеличи производството в близките да кажем 50 години два пъти.
Това значи, че средствата за културата, без да се посяга към други бюджетни източници, биха се увеличили двойно. Тук трябва да изясним още една картинка. Републиканският бюджет покриваше загубите единствено на кинопроизводството с незначителната сума от 10 милиона лева годишно, но кинопроизводството ни беше на европейско равнище и произвеждаше от 30 до 50 игрални филма годишно. Българинът имаше огромен интерес към изкуството. Обичаше да посещава театрите, концертите, кината, дори и самодейните представления. Обичаше и сам да участва в тях. Това е стара, дълбоко вкоренена българска традиция. Опитите да се закрият някои от театрите и оперите в провинцията, които съществуваха още от 60-те и 70-те години, се натъкнаха на такава съпротива и недоволство от местното гражданство, че властта на Тодор Живков бе принудена да се вслуша в тях. И върна на българите театрите и оперите, както върна и безакцизното домашно вино и ракия. Де сега такава власт!
Често се говори за традициите, които ние, българите, не сме били изградили. А как сме оживели 700 години под чуждо владичество, ако не сме имали духовна и материална култура, създаващи българската традиция?! По-вярно е да се каже, че днешната скорозрейна и урбанизирана интелигенция, излязла от селото и малкия град (а там е българската ни традиция!), откъснала се от нея, не я поддържа, не я разбира, а някои дори се срамуват от селския си произход.
Великолепно е описал в много свои разкази този процес най-българският съвременен писател - Николай Хайтов. Да си спомним разказа му "Дърво без корен".
И защо властта и политиците да не се вслушат в нашата стара културна традиция, в любовта на българина към своя театър, към своите певци и хорове, към своята музика и танц. Та нали големите хора на нашето изкуство и култура, писатели и художници, музиканти и артисти, са такива точно защото са разбрали, опрели са се и са развили именно българската традиция.
Щяхме ли да имаме Иван Вазов, Алеко Константинов, Владимир Димитров-Майстора, Панчо Владигеров, Марин Големинов, Златю Бояджиев, Гео Милев, Дора Габе, Иван Фунев, П.Г.Яворов, Димчо Дебелянов, Николай Хайтов, ако тяхното творчество не е здраво вкоренено именно в българската традиция.
И защо вместо бингозали, женски, че и мъжки стриптийз, които се вдъхновяват от Содома и Гомора на XX век - долината на престъпността Лас Вегас, с неговия незадоволен нагон към хазарта, проституцията, смъртта, СПИН-а, да не развиваме своите културни традиции?
Когато Франция в края на 19 век се почувства застрашена като нация, тя забрани хазарта в държавата. Тогава той се "предислоцира" и създаде розовия дворец на смъртта в Монте Карло, но освободи Франция от тази напаст. Европейската култура и европейските власти, каквито и да са били те, са се отнасяли винаги подозрително и негативно към хазарта и проституцията като към развъдници на престъпления и болести, застрашаващи нацията. Да не говорим за християнската религия и великите европейски хуманисти, които жестоко са ги заклеймявали.
Американците се подадоха на алчния нагон на няколко евреи, които, като пренебрегнаха законите на своята собствена религия, намериха възможност за бързо увеличение на капиталите си и създадоха в пустата, безводна и безродна долина Лас Вегас град на хазарта. Това си е тяхна, американска проблема. Може и да се намерят сили в самата Америка да се срави с това гнездо на долните страсти и престъпността.
Но защо, какъв разум, морал, икономическа целесъобразност ни заставят да насаждаме морала на Лас Вегас в собствената си страна - България, в която и в старо, до 1939 г., време нямаше публични домове. Защо да не се опрем на здравата културна, религиозна и православна българска традиция, а трябва да заимстваме чуждата и вредна култура.
Да се върнем на българската бира. Защо днес тя не може да поддържа българската култура. Очевидно мъжете НЕ знаят защо.
Първото нещо, което извърши през 1990-1991 г. новата "реформистка" власт, бе да продаде бирените фабрики. Още в края на 1989 година известните "реформатори" икономисти - Румен Георгиев и Чавдар Кюранов, публично издигнаха лозунга за продажбата на бирените фабрики и бързо започнаха да го осъществяват.
Защо? Всеизвестно е, че бирената промишленост е широко отворен кран, който налива доход в бюджета на всяка страна. Така е още от Средновековна Европа. Също така всеизвестно е, че българските "реформатори" икономисти никога не си задават въпроса защо, а още по-малко желят да му отговарят.
И така почти цялата бирена промишленост бе продадена. Веднага се намериха чужди фирми да я купят. Надяваха се на добрия български пазар и евтинията при продажбата на предприятията.
Обаче!
"Реформата" не "реформира" само бирената промишленост, а както е известно, "смени собственика" в цялото народно стопанство. Резултатът бе унищожението на селскостопанското и промишленото производство, а с него и на всичко останало. Българинът рязко обедня и нямаше пари да пие по 100 литра бира годишно. За четири години производството намаля с 300 милиона литра, в следващите пет - с още 120 милиона, т.е. спадна от 700 млн.л на 280 млн.л. през 1998 година. Така бе достигнато равнището от края на 60-те години. Върна се с цели 30 години назад, а потреблението - още повече!
Едновременно с тези "велики реформи" бе унищожено производството на хмел и ечемик за бира. А за намаленото производство на бира започнаха да внасят хмел и ечемик. От производството на продадените бирени предприятия на чужденци нищо не постъпва в държавния бюджет. Такъв е "реформаторският" закон и така действат новите собственици.
Ето така "реформата", т.е. продаването на предприятията на "нови предприемчиви собственици", лиши българския народ от над половин милиард стари, неинфлационни лева само от производството на бира. Така "реформата" рязко намали желанието на българина да пие бира, тъй като бирата не е включена в малката кошница на неговите потребности.
След като в 2000 г. се събраха видни интелектуалци с желание да подобрят хала на културните дейци и културата, ТЕ не казаха истината, а продължават да пеят песни за обединена Европа, която ще ни нахрани, облече и ще ни отпусне поне по 200-300 литра бира на човек, колкото пие Европа.
Ако такива смели и почтени българи като писателя Николай Хайтов прозряха, казаха истината и защитиха българския народ, неговия дух и неговото богатство, ако такива поети като Недялко Йорданов пеят и плачат заедно с бедите на българина, то защо интелектуалците спестиха истината? И накъде поведоха те българския народ? Към спасение?
Истината е една: България не може да се възроди от подаянията на Европа. Даже ако Изтокът пожелае да живее на гърба на богатия Запад, то кой знае с какви демократични и недемократични средства ще се защити той от подобна напаст и ще има пълно право. Този процес вече започна в Австрия и в други европейски страни.
А какво е нужно?
Преди всичко обединение на деятелите на културата с бедстващите българи, с единни искания:
Всеки от нас сам-самичък е слаб! Заедно - сме сила! Ако всеки разпространява и се бори за осъществяване на тази програма, България и българската култура ще възкръснат - както пожела в предсмъртните си думи големият български композитор Марин Големинов.
