КС - една закъсняла активност
Май 1990 година. Първи многопартийни демократични избори. Водех листата на коалицията СДС в Благоевград като председател на Независимото дружество за защита правата на човека. По време на една от предизборните обиколки до мен се приближиха млади мъже, които нямаха много харамийски вид и намирисваха на ракия, изпита без мезе. "Г-н Воденичаров, нарушават ни се правата. Ние сме от ОМО "Илинден. Властите ни гонят и не ни допускат до избори". Разговорихме се. Обясних им, че съм половин македонец, моят дядо е даскалувал с Гоце в Банско (даскал Мингьо) и че е участвал в подготовката на отвличането на американската мисионерка Мис Стоун. "Вижте какво, момчета, казах. - Искате Македония и македонски език. Но Гоце, вашият идол, когато го разпитали турците кои езици говори, е отговарял "турски" и "български". Ако ми докажете, че е споменал поне един път за македонски език, бих ви влязъл в положението."
По-сериозно беше положението в селата с българите-мохамедани - Кочан, Плетена, Белица и др. Хората, които преди половин година бяха скандирали имената ни по митинги, вече ни гледаха подозрително. Емисарите на Ахмед Доган им бяха размътили мозъците, вменявайки колективна вина на всички българи за доскорошните забрани и за възродителния процес.
СДС тогава бе категорично. "Ахмед Доган е протурски сепаратист. Вашите права са вече факт. Никой няма да ви отнема правото на име или правото да си ходите в джамията. Бъдете част от българския, а не от турския народ."
След 1 година забраната на ДПС като етническа партия беше записана в чл.11, ал.4 на новата Конституция. Два месеца след приемането й основният закон беше погазен. С помощта на Ж.М. Ж., Луджев и американското, английското и турското посолства ДПС отново беше допуснато до изборите през 1991 г. След дълго мълчание през април 1992 г. Конституционният съд предаде българите, легитимира протурската партия, без да излиза с решение за закриването й. Вместо партията на Доган да бъде закрита, беше суспендирана новата българска Конституция.
Оттогава насетне (както обича да се изразява президентът Стоянов) този "независим" орган отказва да се самосезира и да отрезви петата колона на Турция у нас. 820 000 турци бе резултатът от първото преброяване след 10 ноември (1991г.). Двойно гражданство за 350 000 изселници в Република Турция. "Майчин" турски език в родопските училища за българите-мохамедани. Рамкова конвенция... Събрания с турско знаме в Кърджали. Конгрес на ДПС на турски език в София. Мераци за участие във властта без образователен ценз на български език. Бавна и сигурна косовизация на Източните Родопи, обмяна на опит с лидерите на сепаратистите в Косово и Македония. Неприкрито признаване на етно-религиозния характер на регистрираната през 1995 г. партия ДПС от страна на едноличния търговец Ахмед Доган.
И неприкрити заплахи за босненски вариант, ако "парламент, правителство или президент" се опитат да се месят в районите с преобладаващо мюсюлманско население... След Косово и след специално подготвената от НАТО и САЩ формула: "Правата на малцинствата са всичко - държавният суверенитет е нищо", майкопродавците около Костов се досещат вече, че сами са пришили на сепаратиста Доган криле и че чергата може да им бъде подпалена още преди изтичане на мандата им. Само така може да бъде обяснена бързата реакция на Конституционният съд по казуса "ОМО-Илинден-Пирин".
Героичната поза, в която Конституционният съд защити териториалната цялост на България, може да впечатли само наивници. Тя е закъсняла с цели 10 години. Както казваше някога проф. Асен Трифонов (Институт по органична химия при БАН) "Деянията у нас първо се консумират и после се констатират".
Обективно погледнато, няколко хиляди македонстващи българи представляват такава заплаха за България, каквато същият брой шведи във Финландия. За толкова македонци и език, и национално малцинство да признаеш - последствия няма да има. Но тяхното съществуване е предопределено от нежеланието на управляващите от 1991 г. насам да защитят Конституцията и еднонационална България.
Прецедентът да се допусне едно ДПС доведе до регистрацията на следващото, до съществуване на македонска, влашка и циганска партии, които услужливо твърдят, че българската нация се състои от различни малцинства (!), чиито основни човешки права продължавали да се нарушават. Лидерите им, без да са съюзници с Доган, на практика му помагат, представяйки родината си като недемократична страна, чийто суверенитет може да бъде нарушен винаги, когато т.нар. международна общност сметне за необходимо.
Оценките за правилното решение на Конституционния съд са еднопосочни. Но нито един журналист или политик не желае да отвори въпроса за аналогичните действия на ДПС и да призове за неговата забрана. Сигурен съм, че всички си го мислят и чакат някой като Костов или Стоянов да изока и да им даде сигнал да извадят кирливите ризи на ДПС наяве.
Не трябва да си придворен политолог, за да усетиш по совалките на Тачи и Джафери и по новопръкналата се Армия за освобождение на Прешево, че гражданската война в бивша Югославия ще продължи, този път за сметка на Македония. А после, след Македония, идва и нашият ред. Гражданско неподчинение на гладуващи тютюнопроизводители. Няколко случайно или умишлено убити и ранени, и конфликтът е готов. За босненски вариант на съпротива след напускане на гарнизоните в Родопите вече не може дори да се мисли. Значи остава кипърският. Майка Турция ще се застъпи за правата на малцинствата, а българите за пореден път ще разберат, че са били предадени от собствените си политици.
Ако забраната на ОМО "Илинден-Пирин" остане изолиран случай, то ефектът ще бъде нищожен и няма да отмие и половината от срама и позора, с който се е покрил българският Конституционен съд.
Ако обаче тази забрана е сонда за общественното мнение и предупреждение към Доган, че следващата партия, забранена заради сепаратизъм ще бъде ДПС, то това означава, че инструкциите от Запад са променени и САЩ са се отказали да налагат мир чрез сила и че втора агресия на НАТО не се предвижда в 2000 г. Звучи нереално, но не трябва да се забравя, че в годината на президентските избори цинковите ковчези в САЩ са нежелани. А освен това и.д. президентът Путин обяви новата военна доктрина на Русия, която не изключва изпреварващ ядрен удар, когато нейната цялост е застрашена.
Европа стана континент с 50 държави. Това, от което тя се нуждае, са не права на малцинствата и нови държави, а подписването на споразумение "Хелзинки-2". 25 години след първия договор и 10 години след голямото прекрояване на границите националните правителства трябва да кажат: "Дотук самоопределение. Съществуващите граници на Стария континент са ненарушими". И да се пренасочат усилията на частния съд на НАТО в Хага. Вместо да гони Михаля, Ратко Младич, Радован Караджич и Слободан Милошевич, да потърси наказателна отговорност от сепаратисти като Доган, Джафери, Тачи, Изетбегович и от техните вдъхновители и спонсори в Анкара и Вашингтон.
Не коалиции с ДПС и тънки партийни сметки за следващи избори, а смелост за ново сезиране на Конституционния съд с ултиматум за забрана на политическата дейност на всички етнически партии в България.
Това искат от Народното събрание българските избиратели, за да могат да си отдъхнат с облекчение преди пясъчният часовник на третата българска държава да е изтекъл безвъзвратно.
А на юнаците от ОМО "Илинден" сме длъжни да кажем: "Братя, границата с бившата югославска република Македония е отворена. Изборът е ваш. Само не пипайте картата на днешна България, защото по нея има достатъчно отпечатъци на велики, на регионални сили, а и на български политици.
Някои ръце, откъсвали парчета от нея, не смогнаха да изсъхнат, но вашите със сигурност ще съхнат по българските затвори, ако продължите с методите на Хашим Тачи и Шамил Басаев. После да не кажете, че не сме ви предупредили".
САГА ЗА СЪЗИДАНИЕТО И РАЗРУХАТА
Неотдавна министър-председателят Иван Костов изпълни в Народното събрание поредната си оптимистична ария за успешното развитие на България и за победния ход на реформата. Думите му не само не стоплиха, но и направо потресоха изпосталелия български народ. Художникът Тодор Цонев дори представи премиера в една знаменателна карикатура като хипнотизатор. Гледа го одрипавелият българин, зяпнал от почуда пред думите му: "Ти си добре, ти си много добре, и ще ставаш все по-добре".
Не по-малко удивление, прераснало във възмущение, предизвика голословното му твърдение след Националната конференция на СДС, че очаквал ръст на националния продукт цели 10%. И то още през тази година. Тук вече не издържаха нито придворните центуриони, нито професионалните псалмописци. Саркастичните усмивки, недомлъвки и кикот само потвърдиха подозренията за "бунт на борда". Някои дори заподозряха, че "освободените" от Ал. Божков 10% се прелели директно към Костов... Други усетиха в думите на Командира паника и оповестиха, че не само не владее положението, но вече изпуска и задължителните пропорции за правдивост. Казано по-просто - лъже на едро. И без да му мигне окото.
И на какво отгоре очаква Иван Костов обявения 10-процентен ръст? Нима остана в България предприятие, което да произвежда? Или ако произвежда, къде ли ще продава реално продукцията си?! И не е ли само безработицата, която реално може да порасне с въпросните проценти, че и с много повече? И не е ли тоталната разруха истинското бъдеще на България?.. Ето, след всичките тези въпроси, сякаш от само себе си, се роди и един друг - какво може да се направи за 10 години? Оказа се, че този класически отрязък историческо време от живота на българската нация и държава, е удобен и защото може да се приложи към началото на две гранични дати от реалния живот на България - 9 септември 1944г. и 10 ноември 1989г. И двете бележат началото на един исторически поврат и почти напълно съвпадат със свършека на двете огромни изпитания за света - края на Втората световна война и края на Студената война - жадувани от милиони хора по земята.
Впрочем, предлагаме на читателите ни обстоен паралел с точни статистически данни за извършеното в България през двете десетилетия от най-новата ни история: десетилетията на 1945-1955г. и 1989-1990г., Анализът и съпоставката са подготвени от нашия сътрудник Добри Желев, доктор на историческите науки.
"Зора"
Какво може да се направи за десет години?
Сътвореното в България през първите 10 години след Втората световна война.
Втората световна война завърши през май 1945 г. Българската армия започна да се завръша от фронта в България през втората половина на юни с.г. България, като бивш съюзник на фашистка Германия, се намираше в изключително тежко политическо и икономическо положение.
Правителството на България, което дойде на власт на 9 септември 1944 г., завари една разрушена и ограбена страна. От България бяха изнесени стоки за Германия в размер на 70 милиарда лева, за които и досега не е получена нито стотинка. Държавният дълг на страната бе 63,9 милиарда лева. От тях външният дълг - 12,1 милиарда лева (вж. АМВР, Народен съд, т.80, л.96).
Разрушенията от англо-американската авиация през войната само в София възлизат на 13 милиарда и 275 милиона тогавашни лева. На България, като победена страна, са наложени репарации в размер на 70 милиона долара.
Българското население в грамадното си болшинство, особено по селата, живее много бедно. Къщите са от кирпич. Домовете се осветяват с газови лампи. Електричеството тогава е само мечта. Страната е кръстосвана от черни, кални пътища. Българското село е изостанало, земята се обработва с дървеното рало и плуга, теглени от животинска тяга. Голямата разпокъсаност на земята не позволява внедряването на техника за нейното обработване.
През първите 10 години след Втората световна война България се управлява от четири правителства. Това са: правителството на Кимон Георгиев - 09.09.1944 - 23.11.1946 г.; правителството на Георги Димитров - 23.11.1946 - 20.07.1949 г.; правителството на Васил Коларов - 20.07.1949 - 23.02.1950 г. и правителството на Вълко Червенков - 03.02.1950 - 18.04.1956 г.
Основната задача на първите две правителства е да сключат приемлив мирен договор за България и да я изведат от тежкото политическо и икономическо положение.
След Втората световна война английският министър-председател Уинстън Чърчил прави всичко възможно най-жестоко да накаже България за това, че нейните бивши управници имаха безумието на 13 декември 1941 г. да обявят война на Англия и САЩ. Неговият замисъл е бил голяма част от територията на страната да бъде предадена на съседните ни държави и останала съвсем малка по територия, тя да бъде седмата република на Югославия.
Министър-председателят Георги Димитров, като използва личния си авторитет пред съветските ръководители Сталин и Молотов, спасява с тяхна помощ България от тази жестока съдба. Неговото правителство успява на 10 февруари 1947 г. да сключи поносим мирен договор, без да се откъсват части от територията на България. След сключването на мирния договор усилията на правителствата се насочват към извеждането на България от вековната изостаналост.
Периодът 1945-1955 г. е характерен с бурния си стопански растеж.
За да може да се внедри масово техниката в обработването на земята, започва уедряване на селскостопанските площи чрез коопериране на техните собственици. През 1949 г. числото на кооперираните частни стопани вече е 156 хиляди. През този период се изпълняват законът и указанията на Георги Димитров за най-строго спазване на доброволния характер при кооперирането на селските стопани.
След неговата смърт (2 юли 1949 г.) за кратък период кооперираните частни стопани достигат цифрата 502 хиляди, но на някои места вече е нарушен законът за доброволния характер на кооперирането на селяните, като е оказано насилие над отделни стопани за влизането им в кооперативните стопанства.
Това създава напрежение сред обществото. Правителството на Вълко Червенков, с постановление от 19 март 1951 г. жестоко наказва тези дейци, които са нарушили закона, и ги отстранява от заеманите длъжности, а някои от тях са дадени и под съд.
С кооперирането на селяните и уедряването на обработваемите площи техниката започва масово да се използва в обработването на земята. От 3000 трактора през 1945 г., през 1953 г. те вече са 13 468, комбайните са 1 563, а вършачките - 5 814. Създадени са 140 машиннотракторни станции. През 1955 г. тракторите достигат 19 000, а комбайните - 3 100. Близо 80 % от земята вече се обработва с машини. Средният добив на пшеница от 120 кг от дка през 1939 г., през 1952 г. вече нараства на 215 кг от декар.
С бурни темпове се развива и промишлеността. През 1948 г. промишленото производство вече е увеличено два пъти в сравнение с 1939 г., а през 1952 г. то нараства 4 пъти.
През периода 1948-1955 г. започва строителството на 37 крупни промишлени предприятия. От тях до края на 1955 г. 30 влизат в експлоатация. Това са: Силнотоковият и слаботоков завод, Металургичният завод в гр.Перник, Химическите комбинати в Димитровград и Девня, Завод "6-ти септември", Заводът за антибиотици в Разград, Корабостроителният комбинат "Г.Димитров", Оловно-цинковият завод в Кърджали, фабрика "Ернст Телман", Текстилният комбинат "Асен Халачев" в Плевен, Памукопредачната фабрика "Балкан" в Габрово, Текстилните комбинати в Плевен и Стара Загора, Обувният завод "Петър Ченгелов" в Пловдив и др. Започва строителството на Хладилния завод "Антон Иванов" и енергийния комплекс "Марица-Изток".
Извършва се и широко хидромелиоративно строителство. На 28 март 1950 г. влиза в експлоатация Свищовско-Беленската напоителна система. На 28 май 1951 г. се задейства Бръшлянската напоителна система. След тях влизат в експлоатация язовирите "Васил Коларов" и "Студена", хидровъзлите "Александър Стамболийски" и "Георги Димитров", следвани от Шабленската и Блатишката напоителни системи. Поливните площи в България нарастват от 357 000 дка през 1939 г. на 2 700 000 дка през 1955 г. С това се повишават и добивите от селскостопанската продукция.
През 1953 г. сравнено с 1948 г. на населението са предоставени 4,3 пъти повече млечни произведения, 5,2 пъти повече захарни изделия, 3 пъти повече плодови консерви, 2,5 пъти повече месни произведения.
На 4 февруари 1951 г. влиза в експлоатация ВЕЦ "Видима" и ВЕЦ "Петрохан", а след тях и ВЕЦ "Росица 1", ВЕЦ "Република" и др. Добивът на електроенергия през 1952 г. вече е увеличен 5,1 пъти в сравнение с 1939. Това позволява и са електрифицирани 1000 селища. Водоснабдени са 1024 населени места.
На 3 март 1951 г. е създадена Държавна спестовна каса. Тя започва да отпуска кредити на населението с ниски лихви. Това дава възможност на хората за по-малко от 2 години да построят 50 225 жилища, 41 000 от които в селата. За това допринася и фактът, че само за няколко години жизненият стандарт на населението вече е нараснал с 38 %.
Средният годишен ръст в материалното производство след 1949-1955 г. е 22,8 %.
При индекс 100 за 1950 г., през 1955 г. ръстът на промишлената продукция вече е 192 %, докато за същия период развитите капиталистически държави имат ръст 132 %.
В международните анализи 1950 г. се приема за "Индекс 100". Съгласно този метод, промишленото производство в България през 1939 г. е 32, през 1950 г. - 100, а през 1957 г. - 253.
В Гърция: 1939 г. - 91, 1950 г. - 100, 1957 г. - 186 (давам 1957 г., защото не намерих международни анализи за 1955 г.).
Тези успехи дават възможност на тогавашното българско правителство да проведе редица социални мероприятия. На 29 декември 1950 г. е създаден Институтът за бърза медицинска помощ "Н.И.Пирогов" и Научноизследователският онкологичен институт в София, а на 25 март 1951 г. е обявена всенародна безплатна медицинска помощ.
На 20 март 1951 г. е премахната въведената през 1941 г. купонна система за снабдяването на населението със стоки. С постановления на Министерския съвет от 30 август 1952 г., 27 март 1953 г., 1 август 1953 г. и 23 април 1955 г. са намалени цените на промишлените стоки.
Това допринася за ново покачване на жизнения стандарт на населението. Повишава се и раждаемостта като следствие. За десет години населението на България нараства с 666 700 души и през 1955 г. достига 7 537 000 души.
След 560 години прекъсване е възстановена Българската патриаршия и на 10 май 1953 г. е избран Патриарх на Българската православна църква. Това е пловдивският митрополит Кирил.
На 20 юни 1954 г. влиза в експлоатация мостът на река Дунав. За пръв път в историята на България е построено такова сложно съоръжение.
В София се извършва огромно строителство. На 1 май 1953 г. е открит Националният стадион "Васил Левски"; на 16 декември с.г. - сградата на Народната библиотека "Кирил и Методий"; на 25 декември 1954 г. сградата Дом-паметник "Александър Стамболийски" с луксозно обзаведен салон за Народната опера.
През 1955 г. се завършва центърът на София, включващ сградите на бившия Партиен дом, Министерския и Държавния съвет, хотел "Балкан" и Централния универсален магазин. По същото време е построен и Полиграфическият комбинат "Димитър Благоев".
Огромни успехи през тези години има и в областта на науката и образованието. До 1944 г. в България има 150 гимназии. Още в първите години след 1945 г. са открити още 100 нови гимназии и те вече наброяват 250. По-късно са открити 142 техникума. През тези десет години са построени 802 нови училищни сгради.
До 1939 г. БАН няма нито един научноизследователски институт. През 1952 г. Научноизследователските институти на БАН вече са 31, а общо в страната те са 118.
Висшите учебни заведения в България през 1939 г. са 5, а през 1955 г. те вече са 20. Студентите през учебната 1939-1940 г. са 6 300, а през учебната 1954-1955 г. те вече са 60 000. От тях 11 760 получават държавна стипендия.
Към края на тези 10 години международното положение на България вече е значително укрепнало и на 14 декември 1955 г. тя е приета за член на ООН.
Всичко това е извъшено без заеми от чужди банки и без чужди инвестиции, с труда и средствата на българския народ.
Сътвореното през последните десет години
България през последните десет години се управлява от десет правителства и трима президенти. Промяната на 10 ноември заварва на власт правителството на Георги Атанасов. То управлява до 3 февруари 1990 г. Следващите правителства са на: Андрей Луканов - две правителства - от 3 февруари 1990 г. до 20 декември 1990 г.; Димитър Попов - от 20 декември 1990 г. до 8 ноември 1991 г.; Филип Димитров - от 8 ноември 1991 г. до 30 декември 1992 г.; проф. Любен Беров - от 30 декември 1992 г. до 17 октомври 1992 г.; Ренета Инджова - служебно - от 17 октомври 1994 г. до 26 януари 1995 г.; Жан Виденов - от 26 януари 1995 г. до 12 февруари 1997 г.; Стефан Софиянски - служебно - от 12 февруари до 21 май 1997 г. и на Иван Костов - от 21 май 1997 г. То продължава да управлява и сега.
Президентите на България са: Петър Младенов - от 3 април 1990 г. На 1 август 1990 г. той е сменен от Желю Желев, а на 22 януари 1997 г. и Желев е сменен от Петър Стоянов.
Фактът, че за 10 години са сменени десет правителства, показва, че икономическата и политическата обстановка в България през този период не е била стабилна.
Правителствата, дошли на власт след 10 ноември 1989 г., завариха една развита в индустриално отношение страна. Основните промишлени фондове на България от 4 880 900 000 лева през 1939 г. нарастват на 131 757 800 000 лева през 1989 г. по тогавашен курс. Тогава доларът е 92 стотинки.
В сравнение със съседните страни България се развива с много по-високи темпове. Ако вземем 1989 г. за "индекс 100", нейният ръст през 1980 г. е 120, а през 1988 е 141. В Гърция през 1980 г. ръстът е 104, а през 1988 г. - 111.
С бързи темпове се развива и селското стопанство. Неговите добиви вече се доближават до тези на развитите страни.
Съгласно международни анализи, България по брутен национален доход на глава от населението се нарежда на 28 място (в някои документи се сочи 22 място).
България е една от страните на Балканите с висок жизнен стандарт. По-малко от 4 % от населението живее под необходимия жизнен минимум. Явлението просяци в страната не съществува.
Промишлеността се развива със стабилни темпове. Така например "Кремиковци" АД през 1977 г. има печалба 3 милиардад лева. Това предприятие запазва за известен период своята стабилност и през 1996 г. печалбата му е под 5 милиарда лева. После то изпада във фалит и е продадено на цена, далеч под неговата стойност. Подобно е положението и с фирмата "Химко" - Враца. Това предприятие през 1996 г. все още се запазва стабилно и неговата печалба е 66 милиона долара. През 1999 г. дълговете му вече надхвърлят 60 милиарда лева. На 23 юли с.г. то бе продадено на безценица на американска фирма. Примери в това отношение могат да се посочат много.
Външният дълг на България на 10 ноември 1989 г. е към 9 милиарда долара. От справки, подготвяни за Тодор Живков, е видно, че получените кредити от чужди банки са били предназначени главно за строителството на двата машиностроителни завода в Радомир и Русе и за изграждането на новата атомна електроцентрала в Белене.
Част от средствата са били насочени за подмяна на производствените мошности в някои промишлени предприятия с по-съвременни машини. Пак от справки за Живков е видно, че България има да получава от Ирак, Либия и някои други страни към 3 милиарда долара.
От изнесените данни е видно, че правителствата, които дойдоха на власт след 10 ноември 1989 г., завариха една мощна за страната индустрия и стабилно селско стопанство
Вместо да бъдат използвани за по-нататъшното икономическо развитие на България, изплащането на външния дълг и повишаване жизнения сстандарт на населението, те бяха разорени и разграбени. Как стана това?
Икономиката е сложна област. Тя изисква решенията да се вземат въз основа на задълбочено проучване на фактите и явленията, бързо да се реагира на изискванията на пазара, но това не се извърши в последните десет години.
Установяването на демократично общество би следвало да се яви като преграда против едноличните, бюрократични решения, които пречат на икономическото развитие на страната, но фактите показват, че през тези десет години не стана така.
Вместо стабилна организация, крепка дисциплина и упорит труд, след 10 ноември 1989 г. започнаха национални стачки, явиха се "градове на истината", движение за гражданско неподчинение. Много пъти бяха провеждани икономически стачки, предизвикани от политически подбуди.
Държавната, производствената и технологическата дисциплина спаднаха до краен и опасен предел. Това пък доведе не само до намаляване на производството, но и до влошаване на качеството. През първата половина на 1990 г. производството спадна с 23 %. Общата промишлена продукция през 1991 г. е намалена с 40 % в сравнение с 1989 г. Износът е намален с 56 %, а вносът - със 71 %. От справки, подготвяни за Тодор Живков, става ясно, че износът на България през 1988 г. е бил 14 милиарда и 417 милиона долара. С неговото рязко намаляване България вече е затруднена да обслужва външния дълг и изпада във финансова нестабилност.
Поради липса на далновидност, под въздействието на десни политически екстремисти, България загуби своите външни пазари. За по-малко от две години търговията на България с бившия СССР е намаляла пет пъти, а оттам идваха суровините на нашата промишленост, там е и нашият най-голям пазар. От необятния съветски пазар бързо изчезват българските стоки. На тяхно място вече се настаниха корейски, китайски, унгарски, турски и стоки от други страни.
Инфлацията през 1991 г. достига 437,7 %. Това стопи оборотните средства на предприятията. Освен това поради затрудненията в износа и намаляването на възможностите на вътрешния пазар складовете на предприятията се изпълват с непродадена продукция. В стремежа си да продължат да работят, те получават кредити от банките, но в това време лихвите започват лавиноообразно да вървят нагоре. Така например на 23 септември 1996 г. лихвата стига 300 %.
Освен това след ликвидирането на монопола на държавната външна търговия, предприятията вече получават суровините на много по-висока цена. Така те натрупват огромни дългове.
През 1992 г. правителството на Филип Димитров сменя около 200 опитни стопански ръководители на предприятия с партийни функционери без необходимите качества за стопански ръководители. От друга страна, някои членове на бордовете на предприятията създадоха свои фирми със същия профил на производство и по този начин, по незаконен път, източваха средства от предприятията.
Така беше разгромена българската промишленост.
Тридесет и шестото Народно събранине прие Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, с който беше разгромено селското стопанство; прие Закона за реституцията и Закона за приватизацията. Още тогава американският учен проф. Клейк в свои публикации във връзка с приватизацията в бившите социалистически страни предупреди, че това е сложно дело. В него малко печелят, много губят. С него се засягат икономическите интереси на цялата нация. Изхождайки от това, проф.Клейк застъпва становището, че с приватизацията не трябва да се бърза. Неговите изводи напълно се потвърждават от това, което става в България. Ние видяхме за 10 години какъв хаос се създаде.
Парадоксалното е, че Законът за приватизацията се прие и тя се извършва под натиска на международните финансови институции, без да се съобразяват с конкретните условия в България и интересите на българския народ. Тази огромна промишлена база в България, изградена през обруганите 45 години, не е държавна собственост, както се тълкува от международните финансови институции. Тя е собственост на целия народ, защото е изградена с негови средства и с неговия труд, но в това отношение реституция не беше извършена.
Много факти показват, че сегашните български управници не ползват международния опит в борбата за излизането от кризата и в извършването на реформата.
Така например в САЩ през най-тежките години - 1929-1933, президентът Рузвелт, за да изведе страната от кризата, създава държавни предприятия, а сега ние ги продаваме на безценица, изхождайки от политически, а не от икономически съображения.
Освен това по същество в България не се извършва реформа, а разпродажба на промишлените предприятия, и то на безценица. В Китай, където се върви една умела реформа, годишният ръст в промишлеността средно през тези 10 години е между 9 и 12,9 %, а при нас вместо ръст имаме спад.
През изтеклите 10 години промишленото производство по натура в някои отрасли е спаднало повече от 3 пъти. Извършва се деиндустриализация на страната. България от 28 място по национален доход на глава от населението през 1988 г. сега вече е на 68 място.
Жизненият стандарт на населението през тези 10 години спада между 3 и 5 пъти.
Така например учителят Д.И. през 1989 г. получава 170 лв. пенсия. От тях той е плащал за парно 24 лв. и за ток 3,90 лв. За 24 лв. е почивал 14 дни в първокласна почивна станция. Сега пенсията му е 73 лева. За парно през януари 1999 г. е платил 61 000 (61) лева. След като спира радиаторите в двете стаи и остава само в хола и кухнята, парното му става 43 000 (43) лева. За ток плаща 10 лв. при много по-малко използвани киловатчаса.
Сега в България от 2 900 0000 семейства 2 230 000 са бедни. Над 65 % от населението живее под жизнения минимум. Явлението просяци взема широки размери. В София на всеки ъгъл стои просяк и протяга ръка за милостиня.
През 1989 г. в България има 15 000 незаети работни места. През 1999 г. безработните през септември са били 497 219 души. През октомври те са 542 804. В началото на 2000 г. те надхвърлиха 600 000.
Обедняването на населението доведе до демографски срив. Раждаемостта от 21,1 на хиляда през 1990 г., през 1997 г. спада на 7,7 на хиляда. През 1998 г. 57 000 повече са починалите, отколкото е броят на ражданията. Населението на България от 8 992 000 души през 1989 г. през 1998 г. вече е 8 230 400, или то е намаляло със 761 600 души.
Науката, изкуството и културата са изпаднали в колапс. Учебните заведения от 4 193 през 1989 г. спадат на 3 889 през учебната 1997-1998 г. Обществото в страната дълбоко е разделено. Разделена е и Българската православна църква. Сега в България има два синода, враждебни един към друг.
Престъпността в сравнение с предишните години през последните 10 години е увеличена повече от 3 пъти. В международно отношение сега България е повече изолирана. Докато през 1989 г. тя има безвизов режим със 70 страни, сега те са само 16.
Такива са резултатите от десетгодишната демокрация и икономическите реформи в България.
СДС поема към дъното
Ако някой е очаквал изненади на XI конференция на СДС, горчиво се е излъгал. Всичко през по-миналата неделя протече горе-долу като на конгресите на БКП от доброто старо време. Само дето липсваха рапортуващи пионерчета с фанфари.
Останалото си беше на мястото - единодушното гласуване "за", бурни аплодисменти, преминаващи в овации, "спонтанни" скандирания, целувки и прегръдки. Лидерът Иван Костов произнесе самокритична реч досущ в стила на Тато (абе, ученото си е учено, личи си, че човекът е бил асистент в идеологическите катедри на ВМЕИ "Ленин"!), в която се говореше за деформации, слабости и грешки, но без да се споменават имена. Изборът на НИС също не донесе някакви изненади.
Разликата с гореспоменатите БКП-конгреси се състоеше в това, че делегатите освиркаха новия състав на НИС. Но все пак ги избраха. Защото никой не рискува да бъде отбит от държавната ясла, на която е захлебен. Или пък да му се стъжни бизнесът.
Партия и държава отново са единни - бащата на нацията, който по конституция е деполитизиран, демонстрира истинско раздвояване на личността, като произнесе една от най-прочувствените си СДС-речи, като даде заявка за втори президентски мандат. А също така деполитизираният съгласно основния закон дипломат Филип Димитров едва в неделя най-сетне се раздели с присъствието си в НИС.
Добре, но след всичко това цялата самокритика и критика, съдържаща се в речта на Костов, не струва и пукнат грош. За каква борба с корупцията и клиентелизма може да се говори, след като на върха на синята пирамида отново са хора като Христо Бисеров, чиято къща е притча во язицех не само на медиите, но и на редовия син електорат? И който нагло заявява, че не бива да се гледа в кошчето за бельо на хората, които могат да влияят на обществото.
Е, в такъв случай това влияние ще се стопи до твърдия електорат от десетина процента. Или като Йордан Цонев, чиито далавери по Черноморието доведоха да разцеплението на СДС в Бургас. И до загуба на кметското място, за което Цонев, за смях на публиката, със съжаление заяви, че не е могло да се скрие. За разлика от някои други неща, които очевидно могат.
Що се отнася до високомерието, то присъстваше като червена, пардон синя нишка във всички изказвания за бъдещето, и най паче за предстоящите парламентарни избори - ние сме без алтернатива, всяко друго правителство ще ви върне в Азия, ще ни постави до Милошевич и т.н. Муравей Радев, нали си е малко идеалист човекът, взе, че се изцепи директно против всякаква критика и самокритика, защото можели да създадат синдром за вина. А това, видите ли, е опасно нещо за партията!
Зад тези истерични призиви и заклинания се крие реален страха -страха от катастрофален провал на предстоящите парламентарни избори. И тук започват терзанията на Костов и цялото ръководство на СДС.
Включвайки съперника Бакърджиев и омразния на самите сини Бисеров в НИС, Костов засега тушира центробежните сили в партията си. Нищо обаче не може да спре разочарованието и отлива на гласове, което регистрират дори най-проправителствените социологически агенции.
Какво може да направят на "Раковски" 134, за да не повторят през април 2001 г. изборните резултати на БСП от април 1997 г.? Вариантите са няколко, но всеки от тях крие рискове за още по-голям провал.
Най-ефективният изход за СДС допреди конференцията изглеждаха предсрочните избори. За тях очевидно се е говорело доста усилено в коридорите на властта. Във в. "168 часа" дори бе обявена точната им дата - 21 октомври т.г. Тоест, преди още една мъчителна за мизерстващия електорат зима с още по-високите сметки за парното.
На самата конференция обаче по темата не се чу и една дума по въпроса. Явно сините тръгват на другият вариант, изразен в прав текст в изказването на Йордан Соколов - вземане на популистки решения, като например замразяване цените на топлото и светлото. Което, съчетано с очакванията за икономически растеж до края на годината пък, който да намали донейде безработицата, би осигурило втори мандат за СДС.
МВФ е готово да удари рамо на кабинета по въпроса за тока и парното. Иначе правителството нямаше да побърза да обяви тази блага вест, плюс замразяването на цените на телефоните. (Явно БТК няма скоро да бъде продадена!) Но откъде да дойде този пусти растеж, при това в двуцифрени числа, при сегашния хала на съсипваната вече 10 години българска икономика?
Другият вариант е връщане към формулата от 1991-1992 г. - чрез вдигане на избирателния праг да се елиминират всички по-малки конкуренти, които иначе биха дръпнали доста гласове на недоволните. В резултат на което 39-ото народно събрание да повтори състава на 36-ото и да се формира правителство на СДС и ДПС.
Звучи тактически издържано и практически изпълнимо. Но само ако се изключат две малки подробности. Първата е какво все пак ще реши Ахмед Доган? Втората е, че при такава ситуация никой не може да гарантира каква част от колебаещите се ще гласуват, ей така, просто напук, за БСП или нова формация или движение.
Ако в СДС наистина са загрижени за демокрацията и настина не искат да допуснат БСП да се върне във властта, всъщност би следвало да направят обратното - не само да не вдигат избирателния праг, а дори да го намалят, да речем на 3, пък защо не и на 2 процента.
За да съставят коалиционно правителство с влезлите в парламента по-малки десни и центристки формации, правителство, което няма да зависи от Доган и чийто премиер ще се нарича отново Иван Костов.
Само че СДС точно това не може да направи. И няма да го направи. Просто защото клиентелизмът и корупцията, в която е затънал до уши синият елит, няма да позволят да се делят с някой друг облагите на властта.
Е, какво да се прави, алчността погубва крадците, гласи една поговорка от руския подземен фолклор.
СДС пое към дъното. И проблемът му вече се свежда до това да направи загубата си на изборите догодина по-малка, за да има след това по-големи възможности за маневри. И, разбира се, да убеди задокеанските си чорбаджии, че само той и никой друг ще служи вярно на глобализма.
А най-вече - да молят Господа да не се пръкне някой нашенски Хайдер или Зюганов... България: Членството в НАТО - по-голям мираж и от това в ЕС!
Според агенция "Стратфор" очертан е следващият кръг от разширението на НАТО на Изток. Насърчителните изявления на Пентагона относно подготовката на Словакия за присъединяване към НАТО, идването на новото правителство в Австрия и неотдавнашните изявления на Европейския съюз за гаранциите за сигурност, манифестирали политиката на Алианса за неговото разширение. Срещу възраждащата се и все по-гневна Русия НАТО щял да увеличи ресурсите си, за да защити само държавите, които имат стойност от гледна точка на членството си в НАТО и ЕС. "Резултатът от това може да бъде едно ограничено натовско разширяване с приемането на Австрия, Словакия и Словения. Това оставя Балтика и Балканите на собствените им грижи. " България дори не се споменава.
На 10 февруари 2000 г. председателят на Европейската комисия Романо Проди подсказа, че гаранции за абсолютна сигурност ще получат всички членове на Евросъюза. Това показва готовността на ЕС да допусне НАТО да играе още по-голяма роля в сферата на европейската сигурност, но все пак всичко си има граници. Движението към по-тясно сътрудничество между ЕС и НАТО - също! Нито ЕС, нито НАТО имат необходимите сили, за да "защитят" уязвимата Балтика.
При последния рунд от натовското разширение Алиансът прие Чешката република, Унгария и Полша. Според "Стратфор" приемането на голяма и почти незащитима Полша и на Унгария, която не граничи с друга членка на НАТО, усложнявало много стратегическите ангажименти на Съюза. Алиансът изпитвал определени затруднения с интегрирането на трите нови членки: било заради руското разузнаване, което още действало в Чехия, било заради зависимостта на Унгария от доставките на руска военна техника.
Съществували и маса други политически и стратегически въпроси, в резултат на които втора мащабна експанзия на съюза много трудно би била оправдана. Затова най-вероятният сценарий щял да бъде една по-малко амбициозна експанзия, която да намали стратегическите рискове за НАТО и да увеличи мощта му.
"Такава експанзия - заключава "Стратфор", - би включила поглъщането на по-малки държави, които разполагат с развити армии, които граничат с други страни-членки и са важни за ЕС."
В тази категория, според агенцията, влизат Австрия (сега член на ЕС), Словакия и Словения (които очакват скоро да бъдат приети в ЕС). Италия помагала на военните в Словения да станат новия страж на външната граница на ЕС. Това щяло да бъде важно за войската на Словения, която да бъде приведена в съответствие с нормите на НАТО.
Пак според "Стратфор" високопоставени американски военни служители твърдели, че приемането на Словения в НАТО през 2002 г. е гарантирано. Що се отнася до традиционно неутралната Австрия, партиите, които образуват днешната управляваща коалиция във Виена (тази на Волфганг Шусел и Партията на свободата, на която бе председател скандалният за ЕС Хайдер), са пронатовски настроени. Хайдер пречи на ЕС, но не пречи на НАТО!
Впрочем и при лявото управление Австрия винаги е поддържала натовската програма "Партньорство за мир", насочвайки своите военни към поддържане на високо равнище на оперативна съвместимост със силите на НАТО. Поетото към австрийската общественост обещание за неутралитет на Австрия непрекъснато избледняваше, за да се стигне до възможността, която се очертава - тя да стане членка на НАТО много преди България.
Според проучване на общественото мнение, осъществено от австрийския "Дер Стандарт", 68 на сто от австрийците поддържат участието на страната в усилията на Европа да развие независима военна способност. И това трудно би минало като позиция на "неутралитет".
Второто разширяване на НАТО според "Стратфор", ще маркира началото на една неизказана стратегия по въпроса за разширението: приблизително едновременната експанзия на НАТО и ЕС. "С изключение на уязвимата Балтика, ЕС и НАТО ще разширят членството само до страни, които могат бързо да интегрират и да защитят. Това значи оставянето за по-късна дата на по-бедните страни от Югоизточна Европа" . Има обаче още едно "изключение" в реал-политиката - Румъния. "Културно Румъния е латинска - неславянска, - и затова има по-тесни връзки с Европа. Истинската ценност на Румъния за Запада обаче е ролята й като заден вход за Балканите. Ако се интегрира със Запада, Румъния ще изолира Балканите от Русия и ще осигури западен прозорец за Украйна. Като страна, приятелка на Русия обаче, тя ще позволи директен руски достъп до целия регион и перманентно разцепление на ЕС. През идните години НАТО, ЕС, Русия - всички те ще интензифицират усилията си да ухажват Румъния, икономически и геополитически център на Югоизточна Европа - за да я привлекат в своя лагер. Едно малко разширение, приемайки само Австрия, Словакия и Словения, би рационализирало фронтовите линии на ЕС и НАТО и би ги направило идентични на европейския материк. Занапред разширяването на ЕС и НАТО ще става почти едновременно, рамо до рамо. С времето Западът ще решава къде да се разшири на Балканите и в Балтика; при това Румъния е следващата точка на фокус" - заключава "Стратфор".
Миражът, наречен евроатлантически цивилизационен избор на България, е ясен и за нея! Въпросът, който виси, е колко далеч е това "с времето" и докъде на Запад може да се протегне Русия, докато Западът "усвоява" Централна Европа?
Като протестантска телепроповед
Умишлено или неволно, авторите на украсата на националната конференция на СДС постигнаха един много забавен зрителен ефект. На паното зад гърба на почетния президиум гербът на СДС и звездното кръгче на Европейския съюз бяха така поставени, че в зависимост от ракурса на заснемане образуваха нимби около главата на изказващите се от трибуната лични български демократи. Сиреч, превръщаха ги в нещо като фото- и телеизографисани редуващи се светци на демокрацията. Не може да се каже, че иконописното изкуство не е в крак с модата и че не се е придвижило напред от времената на Захари Зограф... Докладът на Иван Костов обаче разочарова. Ще започнем с една недотам важна, обаче все пак необходима забележка: политикът трябва да бъде много внимателен, когато използва метафори. Жан Виденов се опари с израза "приятелски кръг". Иван Костов си изпати с приказките си за "братовчедите" и въпреки това не си взе поука нито от грешката на Жан, нито от собствената си грешка.
В желанието си да демонстрира дар слово изрече сло- ва, които можеха да се възприемат двусмислено. Или твърде буквално и ограничително, което има същия ефект.
Не върви да характеризираш дейността на своята партия с думите "ние строим новата къща на България", когато си седнал на един президиум с Христо Бисеров. Неуместно е да казваш "ние работим за нашите деца", когато до теб са се изправили Петър Стоянов, Надежда Михайлова, Александър Божков, пак същият Христо и други разни колеги по възвишени морални принципи и по родителство на отрочета на валутна издръжка. Хич не отива да отправяш образни и люти закани към "бившите комунисти", ако не си решил да хвърлиш в ужас другарката (в живота) Елена Костова.
Истински лошото бе, че в доклада на Иван Костов нямаше съдържателност. Нямаше конкретика. Нямаше нищо, което да го отличава по същество от импровизирана митингаджийска реч, насочена към повдигане на емоционалния тонус на слушателите.
Словесна плява имаше и в аналогичните доклади на Тодор Живков. Те обаче съдържаха и зърна: факти и изводи, заслужаващи ако не задължително съгласие с тях, то най-малкото критичен анализ. При Тодор Живков дежурните лозунги, колкото и досадни и изхабени да бяха, се възприемаха все пак само като задължителна гарнитура към фактологията и рационалното мислене. При Иван Костов лозунгите се оказаха не гарнитура, а заместител на основата за конструктивна дискусия. Затова и такава дискусия нямаше.
Колкото и тъжно и страшно да е всичко, което става в България особено през последните три години синьо управление, преодоляването му задължително изисква открит и конкретен анализ. Стига, разбира се, да си решил и приятелите ти, и враговете ти да започнат да те възприемат сериозно. Не просто като клиентелистка структура, а като клиентелистка структура, започнала да прераства в политическа партия. И да е имало такова желание, то не пролича.
Морализаторство на едро в духа на протестантска телепроповед - това бе, което чухме и видяхме. И тук нещата не бяха изпипани като хората. Ето какви болежки в "политическото поведение на лидерите на СДС" бяха изброени: 1) "Господарски манталитет, необясним скок на семейния жизнен стандарт и необяснима промяна в стила на живота на управляващите... ". Че какво им е необяснимо на скока и на промяната? Обяснимо си е то, обяснимо. Защо му трябваше на Иван Костов да казва, че няма да илюстрира критиките с назоваване на конкретни имена, тъй като не сме се намирали пред другарски съд? Забравил ли е, че някогашните т.нар. другарски съдилища бяха местата, където се изглаждаха дребни междусъседски разправии, а за големите кражби изправяха пред обикновен, недругарски съд?
Просто няма смисъл да продължаваме по-нататък с анализ на конференцията.
Ще бъдем обаче несправедливи към СДС, ако заявим, че всички негови дейци са неспособни на искреност и откритост. Цитираме думи на бившия кмет на Варна Христо Кирчев, изречени само два дни преди синята конференция: "Парите, раздавани с милиони на бивши общинари, според екскмета са нормална облага от участието в политиката". "Естествено е да се докопаш до бордчетата", каза той" (в. "Сега, 25 февруари т.г.).
Искреността на кмета - според същия вестник обявил, че ще се кандидатира за депутат, - в сравнение с високопарните увъртания на Иван Костов ми се вижда някак по-симпатична, дори трогателна. Използва красиви думи - "да се докопаш" и най-вече "бордче". Не "борд", а "бордче". Звучи гальовно, като "детенце" или "гълъбче". Като "къщичка на гърба на военната академийка", като "фондацийка", като "гаражче на бившето централно комитетче на партийката".
Накратко, като "дробче". Г-н Кирчев хич не го е еня за рисувани ореоли и нимби, пък били те и европейско-съюзни.
Откровеността е рядко срещана и заради това печеливша политическа карта в България. Склонен съм да допусна, че Христо Кирчев има по-големи шансове да стане депутат, отколкото Иван Костов да възобнови премиерството си.
Краят на виолетовата столетница
След практическото изчезване на БСДП от политическата сцена, на път да я последва е още една партия столетница, този път виолетовата. И нищо чудно нейният XII конгрес да се окаже последен.
Всъщност наблюдателите бяха единодушни в прогнозите си още след събитията от 1997 г., че Демократическата партия няма да надживее с много председателя си Стефан Савов. Покойният си имаше много кусури, но едва ли може да се отрече, че притежаваше способността да сплотява различните настроения и възгледи вътре в партията, което му помагаше да изтръгва максималното от СДС при коалиционните преговори.
Наследниците му обаче се сдърляха за наследството още пред ковчега му. И трябваше лично Командира да се намеси, за да тушира противоречията в ДП. Не от любов към историческите традиции, а просто защото преждевременното разпадане на партията би довело да обезсмисляне на коалицията Народен съюз, което пък съвсем ще погребе удобната формула ОДС, от която очевидно на "Раковски" 134 все още се нуждаят. Тъй де, знае ли човек какви ще ги прихванат дружбашите?
И Костов така натисна демократическата върхушка, че крамолите се усмириха. За Веско Седесарчето бе измислен специален пост, за да се помирят с Александър Праматарски, който е любимец на Мозер и минава за човек на Бакърджиев.
Хубаво, ама шило в торба не стои - недоволниците изтикаха напред Златка Русева. Не че блести с Бог знае какви дарби, но тя си беше вярна дружка на Савов, а се слави и с антикомунистически хъс. И аха, на конгреса да обърне Сашо. И щеше да го на прави, ако не бяха касирали цели 160 делегати от Южна България. Които пък веднага си спретнаха алтернативен конгрес.
Както се вижда, нищо не може да спре разпада на виолетовата столетница. И с право.
ДП не предлага на собствените си членове, нито пък на обществото като цяло, нещо по-различно като доктрина от СДС. Същият десен център, същата християндемокрация. В конкретно политическо отношение единствената отлика с Големия син брат май беше по въпроса за лустрацията. И по въпроса за избираемостта на селските кметове. Само че то беше по-скоро за хатъра на коалиционните партньори от БЗНС. Партията на реститутите не я е грижа за селянията обаче.
Ето в тези координати трябва да се търси причината за разпадането на ДП. Независимо от историческите прецеденти коалицията Народен съюз е като баснята за рака и щуката (орел засега липсва, освен ако не се появи в лицето на Сокола). Един от делегатите - Георги Тошков, сложи пръст в раната, заклеймявайки противоестествения съюз на една дясна градска партия с монархически уклон с една лява и републиканска организация, каквато е БЗНС.
Сега тече технологичното време, за да добие фактическият разпад формални форми. И все пак жалко за виолетовата столетница. След Александър Малинов - Александър Праматарски! Нерде Стамбул, нерде Ямбол!
Либийската афера се размириса
В миналия брой на това място в "Зора" поставихме ред въпросителни около аферата с нашите медици в Либия. За съжаление и в този случай, както почти винаги, се оказахме прави.
Изтеклата вече информация и някои публикации в либийската преса все по-ясно очертават контурите на една грандиозна провокация срещу Либия. И срещу България. От тях става ясно, че заразеният серум, който причини смъртта на децата, очевидно е доставен не просто от алчни и безскрупулни търговци, а от агенти на чужда разузнавателна служба, целящи да компрометират България пред арабския свят.
Либийскиата преса визира директно израелските секретни служби Мосад.
От една страна, Израел пряко не печели нищо от цялата тази история - все едно, никой няма да пусне нито израелски специалисти, нито израелски фирми на наше място в Либия. Но ако се цели влошаване на отношенията на България с арабския свят? Тогава Тел Авив не би ли останал единственият партньор на страната ни в целия район? И от само себе си това няма ли да ни обвърже като цяло по-тясно със Запада?
Това е на първи план. Но погледнато по-нашироко, може да има и друга цел - тоталното ни дискредитиране като нация и държава. Защото към отрицателните емоции на католическия свят след атентата срещу папата и провокацията с т.нар. българска следа, сега ще се прибави и бурната арабска ненавист и отмъстителност. Да не говорим, че все още действа и пропагандното клише на "българския чадър". Отделно са скандалите с превоза на емигранти, обвиненията в нелегална търговия с оръжие и пр., и пр., от които българската държава напоследък или няма сили, или няма възможности да се защити. Така че нищо чудно въпросните секретни служби да са само изпълнител на планове, скроени далеч от Обетованата земя.
Съществува и друга версия: по този начин Триполи ще се опита да редуцира и разсрочи дълга си към София, който възлиза на около 800 млн. щ.д. На многократно по-висока сума се оценяват обаче придобитите от българска страна концесии за добив на нефт и газ, където, според специалистите, България е хвърлила вече 4 млрд. долара. Сега всичко това може да бъде загубено де факто.
Наистина, човешкият живот не може да бъде оценен в пари и ако трябва да спасим нашите сънародници от бесилката, ще трябва да преглътнем всякакви евентуални загуби. Шансове за спасението им има, след като процесът все пак бе отложен (с руска помощ!) и българската страна може поне да се запознае с обвиненията. Разбира се, крайната дума е на полковник Муамар Кадафи.
Но тук му е мястото да предупредим за две неща. Каквото и да стане в крайна сметка, българското общество трябва да научи истината, каквато и да е тя. И колкото и да е нелицеприятна - било за България като цяло, било за Либия, било за Израел. А най-вече - за нескопосните и хаотични и сега действия на кабинета и по-конкретно - на външно министерство.
Второто нещо, което в никакъв случай не бива да се допуска, е при един благоприятен изход на делото лаврите за спасението на българските медици да бъдат незаслужено обрани от сегашното правителство. Просто защото то цяла година мълча. И щеше да мълчи. Ако можеше - докрай.
Парламентът на Русия чете "Нова Зора"
В брой втори за 2000 година на списание "Российская федерация-сегодня", издавано от Федералното събрание (Парламента) на велика Русия, в раздела, посветен на отношенията на Русия със света, е поместено обширно резюме от статията, публикувана в нашия вестник - "Краят на един мандат" ("Нова Зора", 14 декември 1999 г.).
Както е известно, тази статия, анализираща българо-руските отношения на фона на смяната на руските посланици в София, привлече голямо внимание. Тя отразяваше болката на българската общественост от лошото състояние на някога братските връзки между нашите две страни, както и надеждата, че черният период в отношенията ни трябва бързо и решително да бъде оставен зад гърбовете ни.
Предполагаме, че същите чуства са вълнували и колегите от "Российская федерация-сегодня", които са препечатали обширни пасажи от нашия материал.
В уводните си бележки те казват следното: "Българската тема в наши дни не се среща често по страниците на руската преса. Затова и на много хора не е ясно какво става в някогашната братска славянска страна. Защо така открито тя се отдръпна от Русия? Защо така упорито се стреми да влезе в ЕС и НАТО? Защо така охотно се умилква на американците? Запълвайки тази празнота, миналата година нашето списание помести няколко материала на "българска" тема: "Добре ли се живее в страната България? " (бр. 12), "Накъде се люшна българското махало? " (бр. 16), "България - против Русия?! " (бр. 21) и др.
