В тази пропагандна схема на властниците обаче има няколко гнили места.
Омаловажаването на корупцията в морален план у нас е недопустимо.
Ако един белгийски министър открадне едно-друго, това няма да се отрази в практически план на равнището на хранене и здравеопазване на сънародниците му. У нас се отразява, и то как. Неслучайно динамиката на смъртността и здравните показатели на българския народ през последните десет години са държавна тайна, не по-малко старателно укривана от сведенията за ръста на престъпността. Това, че хората, които се ровят в кофите за боклук, с всяка изминала седмица имат все по-интелигентен вид обаче няма как да се утаи. Кражбата на къшей хляб от масата на бедняка винаги има по-отблъскващи морални измерения от кражбата на печена гъска от трапезата на богаташа, тъй като би могла да се приравни на усмъртяване. На масовото усмъртяване му се казва геноцид. А и нашите управници съвсем не се задоволяват само с къшеи.
Каквито и прояви на корупция да е имало например във Финландия, не са поставяли под заплаха възхода и модернизирането на нейната икономика, а оттам, и мястото й в света. У нас най-крупните прояви на корупция бяха и продължават да са обвързани с ликвидирането на водещите отрасли на българското стопанство и стремителния пад на страната ни в световните икономически класации. Извод: корупция в такива мащаби е не само геноцид, но и национално предателство.
В това отношение разликата между България и Финландия е не по-малка от тази между "Нокиа" и "Сапио". Представя ли си някой една мислеща за бъдещето си държава да предостави най-високотехнологичния си отрасъл - комуникациите - на страна като левантинска Гърция, където деловата етика не е отишла отвъд умението да изиграеш партньора си?
Да не забравяме, материалните щети, които овластените процентаджии нанасят на нацията ни, съвсем не се ограничават до това, което те непосредствено са обсебили и най-често изнесли извън България. Размерът на грабежа е разликата между истинските цени на подлежащото на приватизация българско имущество и смехотворните нагласени цени, договорени от тях с чужденците. В този смисъл сините процентаджии са като вълци в кошара, които за да изядат едно агне, ощетяват стопанина с още десет, които удушват.
По-нататък. Другата основа за съпоставка - собственото ни минало - също не говори в полза на сегашните власти. Това могат да го потвърдят не само възрастните хора, но и всеки, който си е направил труда да прочете историята на България от освобождаването ни от турско робство насам. Подмятанията, че днес мащабите на кражбата са уникални, защото и мащабите на предмета на кражбата - цяла една национална икономика - също са уникални, не могат да бъдат приети нито като морално оправдание, нито като смекчаващо вината обстоятелство.
Други черти на днешната корупция са нейната настървеност и показност. И двете са обясними и същевременно опасни не само за жертвите на корумпираните. Настървеността се обяснява с изтичането на времето за крадене, никой не вярва в синьото "завинаги", най-малко глашатаите му. Днешната показност обаче е нещо ново, съвсем нетипично за България. Нито един сатирик или компилатор на съдебни хроники не е описвал такива неща. Президент, който така и не обяснява дали спечеленият от сина му конкурс за следване в Англия е бил обявен в Държавен вестник (представяте ли си Стефан Стамболов да направи такова нещо). Министър-председател, който си прави оглушки за размера на таксата за следване на дъщеря му в Италия и за стойността на костюмите му. Партиен лидер-новодомец, возещ се в джип с цената на луксозен апартамент. Елегантен министър, чийто съпруг бърза да прибави към неясно придобития гараж и бензиностанция. Липсва само призивът към простолюдието да яде торти.
Защо не се поиска от тези хора, подобно митничарите, да съразмерят публично заплатите си и имуществото си? Също с помощта на "масирани" и "внезапни" данъчни и полицейски проверки. Комарените акции няма как да хванат дикиш, когато си оставил на мира хиени, чакали и лешояди.
Или става дума не просто за безочие, а за добре подплатено с розови надежди чувство за безнаказаност? С очакването, че критична маса на народен гняв така и няма да се натрупа, тъй като възрастните българи са безпомощни, а младите ще бъдат прогонени от страната? Рисковано е, все пак.
Естествено, не трябва да допускаме грешката да съсредоточаваме вниманието си върху инфантилната нетърпеливост на някои от корумпираните да се насладят на краденото. По-умните и психически устойчиви крадци продължават да си живеят на равнище "панел плюс трабант" и крият от хорските очи дори и върха на откраднатия айсберг и това не трябва да се изпуска от поглед, когато настъпи времето на преброяването на крадливите зайци.
Ще настъпи ли някога такова време? Възможно ли е корупцията, ако не да се премахне, поне на първо време да се сведе до традиционните й за България граници? Такава задача не само не е неосъществима, но и наложителна. Ако не всичко крадено, то поне основната част от него ще трябва да бъде отнето от крадците. Иначе страната ни ще се впише в схема на 200-те или 300-те семейства в страни от третия свят, които притежават 90 % от националното богатство. Иначе ще се закрепи по необратим начин в народното съзнание убеждението, че в България богат може да бъде не работливият и предприемчивият, а само безчестният.
Това е вече не просто безнравствено, а противопоказано на националното оцеляване.
Български индустриалци за сътрудничество с Русия
На 25 февруари в София се проведе третото общо събрание на Българо-руската търговско-промишлена палата, в което взеха участие ръководители на 34 български фирми с традиционен интерес и присъствие на руския пазар. Събранието изслуша, обсъди и прие докладите на досегашния Управителен съвет и на Контролно-ревизионната комисия за периода 1996-1999г. В последвалите разисквания участниците се изказаха, че съживяването на българската икономика може да стане единствено чрез завръщането на родното производство на руския пазар. Те единодушно решиха, че трябва да бъде издигната на ново, по-високо ниво работата на БРТПП. Палатата, както и досега, ще анализира, обобщава и насочва становищата на деловите кръгове в България и Русия с цел решително подобряване на търговско-икономическите отношения между двете държави. Бе изтъкнато, че българските индустриалци като заинтересована страна трябва да намерят и необходимите лостове за преодоляване на непродуктивната тенденция от последните години.
Участниците приеха Основни насоки за дейността на БРТПП за периода 2000-2003г. Като първа задача бе записано, че трябва да се извърши анализ на митническите проблеми в стокообмена, за сертификацията на стоките, отстраняване на пречките в банковото, застрахователното и транспортно-информационното обслужване, както и набелязването на мерки за премахване на проблемите в гранично-пропускателните режими на двете държави. Двете страни обсъдиха идеята за създаване и на съвместна програма за работа с регионални и браншови организации, заинтересовани от българо-руския стокообмен.
Събранието разгледа и прие промени в досегашния Устав, избра нов Управителен съвет от 7 души, в който влиза и инж. Марин Белоев, член на редакционния съвет на в. "Зора". Бяха утвърдени и кандидатурите на български фирми за нови членове на БРТПП.
За председател на УС на БРТПП от българска страна бе избран известният радетел на българо-руските стопански отношения г-н Желю Добрев. Председател от руска страна е г-н Валерий Умански.
За користния маймунджилък и националната идентичност
Темата за смисъла на националната идентичност след прекрачването на прага на третото хилядолетие не престава да се дискутира. Няма и да престане, поне в обозримо бъдеще. В броя на в. "Сега" от 16 февруари т.г. журналистът Димитри Иванов излага любопитни факти с непосредствено отношение към тази дискусия.
"През 1999 г. министър-председателят Кейзо Обучи учреди комисия, която да определи задачите на Япония през ХХI век. В края на януари 2000 година комисията препоръча японците да скъсат с потребността си да са част от група и с традицията си да вземат решения с консенсус. Японците трябвало да възприемат американския индивидуализъм и смешение на култури. И английският да стане втори официален език.
Да не забравя най-важното - всички японци трябвало да станат "грамотни". Моля? Да - "да се ограмотят". Но нали са ни казвали, че в Япония няма неграмотност. Така е - няма. Става дума за Global literacy - цялостна грамотност. Тя включва английски, компютър и Интернет. Ако някое от тези умения ти липсва, не се смятай за грамотен... Цивилизационен факт е и това, че след срива на СССР от ареала на кирилицата отпаднаха 150 милиона души - от Монголия до Прибалтика и Кавказ. Кирилицата е ценен инструмент за нашите връзки с Русия и Украйна. Ще я сполети ли съдбата на готическия шрифт? Старите немци плачеха за него, а днешните трудно го четат, камо ли да го пишат. Не знаем. Но новините са лоши за кирилицата".
Цитирам г-н Иванов не за да споря с него. Няма и за какво да се полемизира. Ако изключим съмненията му за бъдещето на кирилицата, той не изразява собствено становище към фактите. Просто излага самите факти, както винаги, добросъвестно. Сами по себе си те обаче са многозначителни и дават основания за размисъл, каквито и да са били съображенията на автора при подбора им.
Все пак, нека първо разчистим някои малки съмнения в част от прочетеното.
Кои са тези 150 милиона души, отпаднали от "ареала на кирилицата"? Русия, Украйна и Беларус и някои от мюсюлманските бивши съветски републики я запазиха. Грузия и Армения открай време ползват собствените си азбуки, по-древни от нея. Литва, Латвия и Естония просто нямаше как да "отпаднат", защото никой не посегна на основаните им на латиницата азбуки в съветските времена. Кирилицата бе заменена с латиница в Молдавия - съвсем естествено за държава с романски език - и в някои (но не всички) централноазиатски републики. Нека не издребняваме, но така и не разбрахме как се събраха тези 150 милиона души.
Уместно ли е да се вещае мрачна съдба на една азбука, само защото тя е сполетяла един шрифт? Да не забравяме - азбуката и шрифтът са различни неща. Готическият шрифтq т.е. начин на графическо стилизиране на буквите от латинската азбука, до ранното средновековие ползван в цяла Западна Европа, бе отхвърлен последователно в различните държави от този район в полза на по-лесния за зрително възприемане оригинален "романски" шрифт, известен ни и днес. Нека напомним, че подобна промяна претърпя и кирилицата, когато Петър I с указ нареди църковнославянското оформление на знаците й да бъде заменено с по-модерния т.нар. "гражданский шрифт", на който са отпечатани и настоящите редове.
От десет години насам безброй люде не пожалиха и кирилицата, когато се нахвърлиха върху княз Борис I заради цивилизационния му избор. Не му стига, че предпочел православието пред католицизма, ами ни натресъл и неатлантическа азбука. В по-ново време някои казаха, че трябвало да се махне, тъй като не можела да се ползва в Интернет. И това, след като е всеизвестно, че по мрежата могат да се предават всякакви графични изображения!
Може би тези хора не знаят, че това далеч не е първият опит да се произнесе смъртна присъда над азбуката, на която са писали Черноризец Храбър и Лев Толстой. Още в първите месеци след октомври 1917 г. е бил разискван въпросът да се замени с латиница, за да се улесни протичането на "мировая революция".
Няма как да не знаят обаче, че всеки български ученик при всички положения усвоява и други азбуки освен кирилицата: латиницата, първо в часовете по математика, физика и химия, после, с изучаването на западен език; било отделни знаци на гръцката азбука пак покрай точните науки, било цялата, ако профилира обучението си в областта на математиката.
Нека напомним още веднъж някои всеизвестни факти, илюстриращи несъстоятелността на свързването на азбуката с възможностите за общуване с външния свят. Индия, Гърция, Израел, повечето азиатски тигри съвсем, не дават признаци да търсят ключа за своя национален възход в отказа от традиционната си писменост.
По-интересен обаче е първият факт, посочен от г-н Иванов: препоръката японците да се американизират. Темата е много обширна, за да я развиваме тук. Нека се задоволим с това да предложим на решилите да се задълбочат в нея някои факти, допълващи споменатите от него.
Децата на въпросната островна нация са подложени на силно чуждо културно въздействие още от дълбока древност. Днешното японско йероглифно писмо не е нищо друго освен заимстваното старокитайско йероглифно писмо, тук-таме графично стилизирано и допълнено с някои собствени знаци, основно фонетични. Почти едновременно в Япония се разпространяват будизмът и нравствената и социална теория на китаеца Конфуций. Излишно е да убеждаваме читателите, че въпреки всичко това японците не станаха китайци.
Идеята за замяна на китайското писмо с латиница също не е нова. В крайна сметка последната се въвежда, но единствено като набор от фонетични знаци за улесняване на чужденците, изучаващи японски.
Колкото и да се сгъстява историята в наше време, да промениш с указ ценностни системи, утвърждавани столетия или хилядолетия, е нереално. Дали трябва шепата български японоведи да изтръпнат от ужас, че дългогодишният им труд е отишъл залудо? Че на островите ще се наложат американският индивидуализъм и смешение на култури? Че вдругиден японците ще се превърнат в англоговорящи непротестиращи протестанти и в пуритани с пури и без пури, излизащи от стресови ситуации не чрез медитация, а със стрелба по живи хора с "Колт" калибър 45?
За примери за устойчивостта на една национална ценностна система впрочем не е необходимо да ходим до Япония. Нека се вслушаме в една все още недоизпята у нас политическа песен: "Пустите седесари станали християндемократи, а евролевите - същи лейбъристи". Може ли някой да каже чистосърдечно, че този рефрен дори и за секунда е имал реално съдържание?
В отделните страни едни и същи понятия получават различно смислово покритие. Клетият немец Хелмут Кол го обявиха за корумпиран и го направиха на нищо само задето бе крал пари за партията си. Ами ако си ги бе сложил в джоба и си бе построил с тях къщурка до академията на Бундесвера? Ясно е, че и гражданската етика си има измерения, чиято национална специфика не е лесно да се заличи, каквито и да са темповете на развитие на международното общуване.
Въобще, при разглеждане на взаимодействието между националното и универсалното начало, е напълно порочен подходът те да се противопоставят помежду си по измислената схема "или- или" и това го показва недвусмислено цялата човешка история. Става дума именно за взаимодействие, а не за подмяна.
Естествено, не само е полезно, а просто наложително колкото се може повече млади българчета да владеят добре английски, а и не само него, да имат компютърна грамотност и достъп до Интернет. Да постигнат и една друга японска национална цел, за която неколкократно сме писали и по-рано: докъм 2020-2030 година практически цялата младеж да бъде включена в системата за висше образование.
Това няма как да стане при режим, заменил съзиданието с планомерна разруха на националната култура във всичките й аспекти и цинично провъзгласяващ този процес за доближаване до универсални ценности. Користният маймунджилък на управниците ни не е нещо ново за България: разобличавали са го и Добри Войников в "Криворазбраната цивилизация", и Любен Каравелов в незабравимите си описания на гърчеещите се пловдивчани.
Косово: САЩ подхвърлят горещия картоф на Европа
Вече има достатъчно признаци, че САЩ са в процес на предефиниране на своята политика в Косово. Непосредствена причина за американските закани да оттеглят войските си оттам може да е влошаващата се ситуация в бившата сръбска провинция - новият изблик на насилие между етническите албанци и сърби, от една страна, и силите на КФОР, от друга.
Очевидно САЩ не са предвидили това, когато през миналата година въвлякоха НАТО в "хуманитарната операция" срещу Сърбия. Дали обаче това е единствената причина САЩ да предефинират своята роля в Косово и евентуално да оттеглят своя контингент в силите на КФОР?
На 22 януари, според Агенция "Стратфор", НАТО е оповестила, че Евокорпусът (европейска военна организация на пет държави) ще оглави за период от шест месеца КФОР. Въпреки че Еврокорпусът (ЕК) винаги е бил на разположение на НАТО за нейните мисии, това е първият случай една ненатовска организация да оглави операция на НАТО.
Над 360 души от петте страни на ЕК (Белгия, Франция, Германия, Люксембург и Испания) ще поемат изцяло командването на 50-хилядната КФОР от април 2000 г. Това може да се разглежда и като победа на Европа в усилията й да създаде свои собствени, независими от САЩ, военноотбранителни структури. ЕК би могъл да формира базата на една истинска европейска армия.
Въпреки че многонационални структури за европейска отбрана съществуват още след Втората световна война (ЗЕС - Западноевропейски съюз), те бяха предназначени за водене на бойни действия по суша само в Западна Европа. След Косово бе отделено много по-голямо внимание на възможността Европа да прехвърля войски в други райони без помощта на САЩ.
Европа сега е подложена на двоен натиск: от една страна я упрекват (САЩ и новият генерален секретар на НАТО Дж. Робъртсън), че не поема своя дял от отговорност за Косово: от друга, че като укрепва Еврокорпуса и своята отбранителна идентичност, заплашва НАТО с разцепление и отслабване.
Решенията на ЕС на срещата на високо равнище в Хелзинки (декември 1999 г.) още повече засилиха американските подозрения, че Европа им се изплъзва. САЩ изразиха открито своята "загриженост" от тези планове; от това, че паралелните военни и политически структури, които създава ЕС, ще дублират, а няма да допълват собствената организация на Алианса.
Парадоксалното е, че САЩ, които протестират срещу военната независимост на Европа, са решени да използват именно нея за евентуалното си военно оттегляне от Балканите, и най-вече от блатото, наречено Косово. Според новините оттам КФОР, както и нейната посестрима СФОР, са удавени в бюрократични спънки в Босна, поради международния характер на структурата им за управление и контрол. В цялото това тресавище обаче, според "Стратфор", САЩ се оказват заложник на собствената си балканска политика: те не биха могли да оттеглят военното си присъствие от Европа, защото без него няма и американско лидерство на Стария континент.
Една година, след като поведоха силите на НАТО срещу суверенната държава Югославия, САЩ дават все повече знаци, че най-малкото обмислят как да се препозиционират в Косово. В началото на февруари американският държавен секретар по отбраната Уйлям Коен се оплака в Европа от провеждането на мисията в Косово, което не било желано нито от военните командири, нито от политиците. Той направо упрекна европейците, че полагат малко усилия да помогнат за контрола над Косово. Малко след това град Косовска Митровица стана арена на насилия, които НАТО винаги е твърдял, че иска да избегне и предотврати.
Преди година НАТО се "намеси" в Косово, уж за да предотврати геноцида и насилията, но след като те продължават и днес, наблюдателите започват да търсят други, скрити причини, за "хуманитарната" интервенция на Алианса. Специално в Европа "геноцидът" над албанците в Косово винаги е бил разглеждан като публично оправдание на агресията, което скрива истинските намерения на интервентите. Нито Вашингтон, нито Брюксел можаха да приемат простия факт, че тук, на Балканите, няма неутрална благосклонност: или си с нас, или си против нас!
От тази гледна точка войските на НАТО и КФОР се оказаха под кръстосания огън на албанци и на сърби: първите, решени да задържат на всяка цена това, което смятат, че са спечелили от международната интервенция, вторите, все по-твърдо и с право настояващи да си върнат изгубеното. Наскоро Милошевич триумфира на конгреса на своята партия и с това стана още по-ясно, че Косово не е загубено за Сърбия.
Впрочем с намесата си в Косово САЩ не устояха на обещанието си никъде, след Виетнам, да не се набъркват по суша в гражданска война, в която и да е държава. В Косово те се намесиха в твърде особена гражданска война, която не предлагаше ясна стратегия за изхода. Такава война може да спре, само след като едната от воюващите страни бъде напълно прогонена от региона.
А в Косово САЩ нямаха нито реален залог, нито логична стратегия. Официално оповестеният мотив за "намесата" им, т.е. хуманитарните съображения, бе изцяло фалшив. Затова пък днес хуманитарният въпрос пресича всякаква друга възможност за изход от положението: защото от спасители мироподдръжниците са превърнати в тълпа объркани хулигани, дори и през погледа на албанците. Тази трансформация показа доколко войскарите на НАТО не са подготвени да изпълняват и полицейски функции. Защото те са бойци, обучавани да отговарят на заплахите със съкрушителна сила.
Поддържането на мира обаче, особено в обстановка на хаос, изисква съвсем друга подготовка, а международните полицаи в Косово са тъй малко... Неотдавна Бернар Кушнер разкритикува френския министър на вътрешните работи Жан-Пиер Шевенман, че не му изпратил френски полицаи. Кушнер дори намекна, че Шевенман е бил против намесата на НАТО в Косово. Ще припомним само, че Шевенман бе министър на отбраната на Франция и си подаде оставката в знак на несъгласие с участието на Франция във войната срещу Ирак!
Изглежда, че американската администрация тихомълком признава, че е безумие да се хвърлят неподготвени хора в съвсем непозната, и дори враждебна, чужда културна среда. Ръководената от САЩ интервенция бе планирана като реванш на Клинтън за провала на омиротворителните акции в Руанда и Сомалия, както и за отвличане на вниманието от домашните скандали. Администрацията във Вашингтон разглеждаше операцията в Косово като начинание с малък риск и с висока възвръщаемост. След Босна тя бе останала с впечатлението, че Милошевич не може да издържи на продължителна бомбена кампания, а когато войната се затегна, управниците във Вашингтон се оказаха боси. И тъй като бяха представили Милошевич като чудовище, не можеха да преговарят с него, без да се саморазобличат.
Е, войната завърши с "победа", но спорът продължава и днес. Защото мисията на НАТО не отговаряше на местните реалности, а отгоре на всичко вместо да гарантират сигурността на жителите, натовските сили действаха като агенти на АОК! Етническите албанци използваха мисията на НАТО, за да институционализират управлението на АОК в провинцията. "Жертвите" се превърнаха в инквизитори, а миротворците - в безсъзнателни инструменти на албанското етническо отмъщение!
В крайна сметка войските на НАТО успяха само още повече да отчуждят всички страни. И сега ги замерят с камъни или ги обстрелват - и сърби, и албанци.
Връщайки се на темата за евентуалното оттегляне на САЩ, се досещаме и за вероятността, че те се оттеглят, за да имат повод да се върнат отново.
Как ли? Помислете. Отслабените мисии на КФОР и СФОР не могат да респектират враждуващите страни, конфликтите се възобновяват и тогава очите на всички ще бъдат обърнати отново към най-силния. Дирижираните медии и слугинската журналистика ще представят завръщането като неизбежно, нужно и хуманно.
Останалото е мълчание.
Неведоми са пътищата человечески
Политическото потекло на Муравей е от Българските национални легиони. За разлика от Дянко Марков или покойния Илия Минев, той не ги представя откъм най-добрата им страна.
В България няма човек, който да вярва, че съдебно-репресивният апарат на днешния режим поставя принципите над партийните поръчения. Каквито и словесни извъртания да правят днешните властници, най-свежият Муравеев тормоз срещу семейството на покойния Тодор Живков няма как да се възприеме от българите освен като дребнава отмъстителност и недобре изпипан пропаганден политически акт.
СДС не отчете, че 10 години след 10 ноември настроенията са съвсем различни, отколкото битувалите 10 дни или 10 седмици след тази дата. Тогава синята структура можеше да си позволява популизъм на дребно от типа на "Нашите кандидати не идват от резиденциите".
Тогава къщата на един държавен глава с близо четиридесет години стаж в управлението можеше и да изглежда богатска в сравнение с панелните апартаменти на редовото гражданство. Днес обаче е повече от невзрачна редом до строителните достижения на сините къщовници само за няколко години във властта. Сиреч, един от елементите за съпоставка в пропагандното сравнение - къщата - бе неправилно избран. Но той не бе единственият.
Добрите чувства на българите към Тодор Живков нарастват право пропорционално на отдалечаването от времето на неговото управление. При това явлението съвсем не може да се приравни към носталгията на червени бабички. Хората у нас са наясно, че управниците от миналото могат да се преценяват само по критериите, присъщи на тяхното време. Никому не би минало на ум да обвини цар Иван Асен II в ретроградност само заради това например, че не се е сетил да учреди конституционен съд. Все по-ясно става, че по правилата, действуващи в неговото време, Тодор Живков се справи добре, дори изключително добре със задачите на управлението.
Иван Костов управлява във времена, когато на теория вече разкрепостеният от демокрацията български творчески потенциал би трябвало да е извършил чудеса. Видяхме чудесата: вместо осмените Татови полупроводници - никакви проводници; вместо подиграния Татов ограничен суверенитет - никакъв суверенитет. Значи, и елементите за персонифициране на пропагандната акция - Живков и Костов - също не са добре подбрани.
Не бе подбрана както трябва и юридическата аргументация. В очите на сините правни корифеи един подпис от татолитарно време се оказа невалиден, защото отпред имал запетайка. Подписът на Иван Костов по бумагите на "Сапио" вече в посттатолитарно време също бе обявен за невалиден въпреки че не бе предшестван от въпросния правописен знак.
Ще обясни ли някой смислено каква е ролята на запетайката в правната система на СДС? Не можаха ли да консултират поне Васил Гоцев, яйцевед и правовед?
Не бе избран правилно и изпълнителят. Муравей съвсем не може да бъде възприет като прототип на ангел с огнен меч и пламтящ дисидентски поглед. Повечето днешни демократи след 10 ноември за всеки случай изчакаха да минат два пленума на ЦК на БКП, преди да започнат да подхвърлят, че всъщност не били марксисти, а само марксолози по принуда, репресирани от татолитаризма. Муравей, за по-сигурно, с истинска мравешка предвидливост, пропусна и един партиен конгрес, преди да се разбере, че и мравка може да зареве яко същи аслан.
Остава едно обяснение - в СДС да са решили, че това ще им вдигне рейтинга сред учителите и инженерите, преквалифицирани от демокрацията в продавачи на улични сергии и щастливи собственици на нови евроатлантически касови апарати.
Неведоми са пътищата человечески.
Преди съдът да си каже думата
Започнахме най-сетне да берем сериозно плодовете на синия атлантизъм. Шестима наши граждани в Либия са застрашени от екзекуция. Цитираме: "В средата на юни, в Южна Африка, на церемонията по встъпване в длъжност на новия президент Табо Мбеки, нашият заместник-министър Марин Райков (същият деполитизиран служител, който "случайно" се срещна с Хашим Тачи на "Раковски" 134) потърси съдействие от Кадафи за освобождаването на българите. Реакцията му била негативна, той даже споменал, че страната ни е станала маша на НАТО и на световния империализъм". (в. "Сега", 23 февруари т.г.)
Не вярвам държавният глава на Либия да подменя съда и да се меси във функциите му, както намекват някои наши твърде надъхани писачи. Както навсякъде по света обаче, и той има право на помилване и при определени обстоятелства нагласата му към нашата страна би могла да се окаже от решаващо значение за предотвратяването на една трагедия.
В примитивните представи за света, битуващи в главите на сините политици, антиарабизмът бе възприет като задължителна съставка от атлантизма. В конфликта между Израел и арабския свят, между Ирак и НАТО антиарабизмът на нашенските властници и на медийната им прислуга винаги бе поне с една крачка напред от този на останалите стари и нови американски сателити.
И как да не бъде, след като пътят му бе проправен от крачките на Филип Димитров на окупираните Голански височини?
Най-неуместно - и невярно - ще бъде сега да се създава стереотипът, както правят някои от казионните медии, че Либия е варварска страна, която ще използва българи за изкупителна жертва. Също и да се отрича априори компетентността на чужди правни системи само защото се различават от европейските. А и защо трябва да се вярва на последните, след като гледаме изпълненията на натовския съд в Хага?
Има ли и нормална страна, която просто да махне с ръка, когато са били заразени със СПИН не 2, не 20 а неколкостотин деца?
Гнусни са и наситените със зле прикривано злорадство подмятания, че съгражданите ни сами са си виновни, че са нещо като алчни лекари и медсестри, изпълзели на валутен припек в либийската пустиня. Щом в България се закрива здравеопазването, а в Шенгения никой не те пуска, какво чудно има в това, че наши съграждани търсят поминък и в държави с традиции, различни от нашите?
Освен поредното проектиране на синята некадърност върху дипломацията, друг отвратителен дребен щрих е искането на външно министерство към близките на обвинените българи да заплатят по 500 долара за това, което досега са направили, или по-точно не са направили по случая, неговите консулски служби. Ако се отмени само едно от пътуванията на Надежда Михайлова в новозакупения правителствен самолет, няма ли да останат бюджетни пари в излишък за правното обслужване на българите, превърнали се не по своя воля в гурбетчии?
Не вярваме задържаните български здравни работници да са проявили недобронамереност или некомпетентност, още пък по-малко - престъпен умисъл. Става дума за български лекари и медсестри, не за министри и депутати.
Не оспорваме и компетентността на либийския съд да изясни истината. Това обаче не означава, че трябва да се позволи на синята управа да продължава да ни представя собствената си некадърност и безразличие като загрижен професионализъм, поне в този случай.
Съвсем очевидно е, че СДС и неговото правителство нямат особени шансове да повдигнат нивото на авторитета си пред Арабската джамахирия и президента й Муамар Кадафи. Приятелските връзки между двете държави обаче имат дълбоки корени. И тъй като става дума за живота на българи, за спасяването му трябва да бъдат мобилизирани всички, които са в състояние да помогнат.
Прекален русофоб и Вашингтону не е драг
Една от най-нелицеприятните особености на българската народопсихология е бързата смяна на любовта в посока към поредния Голям брат - факт, забелязан още през 1944 г. от съветските военни.
С особена сила това важи за българските политици. Достатъчно е да напомним как съветският КГБ-зет Стоян Ганев искаше да съди Москва за пропуснати ползи. По същото време маститият и виден отвсякъде радикалдемократ Александър Йорданов пък кощунстваше с паметта на Вапцаров, перифразирайки известните му стихове в : "...и никога със СССР! ". А след неуспешния опит на руските патриоти през август 1991г. да спасят страната от гибелната политика на Горбачов, не пожали и Смирненски: "Москва, Москва, ти ярко пак пламтиш... ".
И така и до днес. Само че нещата май взеха да добиват по-друг оттенък. Абдикацията на "цар Боря" и замяната му с младия и деен Путин сериозно стресна Запада. И София, както винаги със закъснение, реагира на новите ветрове от Кремъл. Кметът побърза да изчисти Паметника на съветската армия за 23 февруари - празникът на руската армия. Който празник, за потрес на "Раковски" 134, бе уважен от целия униформен състав на американското посолство у нас, да не говорим за англичаните и французите. И на който не се мярна нито едно официално лице.
Казано е, че прекален светец и Богу не е драг. И едва ли мнението на американските военни и цивилни дипломати днес, в лято Господне 2-хилядно, за българския народ е по-добро от това на съветските им колеги отпреди повече от половин век... Но да оставим настрана американците. С какви очи Надето Михайлова ще иска да ходи следващия месец в Москва, откъдето да иска помощ и руско съдействие за подсъдимите българи в Триполи?
Добре че Янчулев навремето не събра смелост, та паметникът въобще остана, макар и осквернен. За разлика от събратята си в Берлин и Виена. Там съвсем нямат основания да преливат от любов към руснаците, но просто са европейци... Прекосяване на границата между участието и съучастието
Смущаващи промени в стратегията на ръководството на БСП могат да се открият не само по отношение на НАТО, но и в подхода към единството на българската нация и българския суверенитет. Тревожно е, че зачестяват флиртовете със структурата на Ахмед Доган.
Зачестяват събеседванията с нея с цел взаимодействие на всички равнища. Подхвърлят се идеи за евентуално бъдещо коалиционно управление, които никой не опровергава.
Уместно е да припомним някои неща за генезиса, стратегията и тактиката на тази организация, колкото и всеизвестни да изглеждат.
- ДПС не се появи от нищото. То не крие приемствеността си с терористичните сепаратистки организации, създадени от тайните служби на Република Турция много преди ноември 1989 г. с цел да направят българската държава по-уязвима за експанзионизма на Анкара.
- ДПС не само не отрече, а направо парадира с причастността си към бомбените атентати на терористи, убили български деца и жени. Доган се погрижи паметта на заловените и наказани престъпници да бъде почетена с паметни чешми и плочи.
ДПС бе натикано в българския политически живот в груб разрез с постановките на българската конституция, недопускащи създаването на етнически партии. Това бе направено с радушното съучастие на нашенските куислинги под грубия и неприкрит натиск на чужди държави. Да припомним - бившият служебен премиер Димитър Попов още преди години сподели с медиите как в дните на узаконяването на тази структура английският посланик му прочел три пъти ултимативно нота, в която правителството на нейно британско и пр. величество предупреждавало българските власти, че ще бъдат санкционирани, ако се попречи на това узаконяване.
Още с появата си ДПС съвсем естествено се опита да разедини българската нация, като отправи претенции за монополно политическо представителство на всички наши съграждани с мюсюлманско вероизповедание и на циганите, както и за поставянето им в привилегировано гражданско положение спрямо мнозинството от нашите сънародници.
ДПС предприе подготвителни мерки за разчленяване на българската унитарна и еднонационална държава и за разчистване на почвата за узаконяване на бъдещ федерализъм.
ДПС бе основната движеща сила в психологическата война срещу българския народ, целяща да всели у него чувство за колективна вина заради "възродителния процес", обявен от Доган за "геноцид". Това, че въпросната война, естествено, е безрезултатна, не отслабва погнусата, която предизвикват мерзостта и дебелоочието на въпросната кампания.
ДПС не прикрива качеството си на звено от администрацията на Република Турция. Няма нарушение на човешките права или на международното право, извършено от турските власти, което да не е получавало шумното публично одобрение на структурата на Доган: терорът срещу кюрдите, окупацията на Северен Кипър, набезите на турската армия в Ирак, участието на турската авиация в натовските бомбардировки срещу Югославия. Нещо повече, ДПС се опита да използва българския парламент като средство за предприемане на репресии срещу гражданите от кюрдски произход, пребиваващи по различни поводи в България.
Може би говорим за неща, останали безвъзвратно в миналото, и тази организация междувременно е еволюирала в патриотична насока? Може би водачите й са намерили начин да се впишат в българските национални ценности и да отстояват българските национални интереси?
Единствено положителният отговор на този въпрос би могъл да обясни и да оправдае засилващия се флирт на ръководството на БСП с Ахмед Доган. Да видим какви са фактите. Ето какво виждаме.
Виждаме, че ДПС не само не се отказва от противобългарската си дейност, но и я задълбочава. Доган вече иска промяна на българската конституция и премахване на забраната за учредяване на етнически партии. Иска обявяване на България за мултиетническа и мултикултурна държава. Иска признаване на турския за втори официален език и въвеждането му в администрацията и съдопроизводството. Опитва се да плаши българите с Косово и ги обвинява не само в геноцид, но и в генетично обусловена нетолерантност. Енергичен радетел е за премахване на забраната за продаване на българска селскостопанска земя на чужденци. Вероятно е чиста случайност това, че същото искане в същия момент се отправя и от представители на турския агробизнес.
Накратко, ДПС работи за превръщане на България в небългария, в нова Източна Румелия.
Противобългарската му дейност придобива и нови международни измерения. Шумно разтръбеното сътрудничество на неговата структура с "държавотворчески" албански и други организации в окупирано Косово и Република Македония свидетелства за амбицията му да я превърне във водещо звено в американската схема за разлагане на православната държавност на Балканите чрез подкрепян отвън регионален мюсюлмански "интернационал".
Всякакъв флирт с Доган е равнозначен на одобрение или най-малко на отсъствие на възражения срещу неговата дейност.
Ръководителите на БСП, мотивирайки желанието си този флирт да премине в годеж, го обосновават по един-единствен начин: електоратът на Доган бил беден и следователно по природа ляв, което според тях обективно работело за сближаването и единодействието между двете организации. Умишлено си затварят очите пред факта, че Доган на думи винаги уравновесява и редува внимателно "левите" с "либералните" си изказвания и подхвърля поравно стръв на рибите от двете политически посоки. Нещо, което впрочем винаги е правил.
Кое деление според ръководството на БСП трябва да се постави на преден план при търсенето на събеседници и партньори? На леви и десни структури? Или все пак първо на национални и антинационални? Имаме пред вид отношението към българската нация.
Повтаряме, структурата на Доган определя и оценява дейността си по политическа координатна система, която не е и никога не е била българска. Която и да е българска политическа сила, пренебрегваща този факт, прекосява границата между участието и съучастието.
Продаваме земята на чужденци, а после и България ли?
Чудни хора сме българите! Пред очите ни новите управници ликвидират селското стопанство, унищожават едрото и модерно земеделие, сриват и си разпределят преработвателните предприятия на селскостопанска продукция, а сега приеха и закон за ликвидиране на новообразуваните земеделски кооперации и ги превръщат в арендаторски акционерни дружества. А ние си кротуваме.
Управниците сами видяха колко пустеещи земи се навъдиха, видяха, че земята се надроби на малки парчета, че никой не забогатя от продажба на земя и никой от града не се върна да работи на село. Сега обърнаха другия аршин: да продаваме земята на чужденци.
Колко много илюзии! А всъщност - пълен ход назад.
За първи път въпросът дали да се продава земя на чужденците бе поставен във Великото народно събрание, когато се обсъжда и прие Конституцията на Република България през 1991 година. След състоялите се дебати в основния закон е записано:
"Чужденците и чуждестранните юридически лица не могат да придобиват право на собственост върху земя, освен при наследяване по закон. В този случай те следва да прехвърлят собствеността си" (член 22, т.1).
Оттогава насам това изискване е основната пречка на онези, които са готови да продават всичко, каквото им падне, на чужденците, без да ги питат, както каза Ал.Божков, за колко. Особено настървени са онези политици и депутати, които лежаха на сянка в градинката и бойкотираха обсъждането и приемането на Конституцията. Опитите да се извърши промяна в основния закон до сега са неуспешни благодарение на обществения отпор. Но мераклиите не са се отказали, само чакат по-благоприятно време.
Още от миналата година сегашните управници опипват почвата в обществото, постепенно се стремят да създадат необходимата нагласа у хората, че продажбата на земя на чужденци била много изгодна за България. Щели да потекат инвестиции, а селяните, след като си продадат земята, щели да забогатеят. От известно време с този въпрос се зае лично премиерът и водач на СДС Иван Костов. Началото положи в предизборната агитация в гр. Ловеч, а през декември 1999 г. в парламента заяви: "Промените в конституцията са безспорно една от големите теми, които Народното събрание трябва да решава в бъдеще..."
По-нататък премиерът внушава, че в хода на преговорите с ЕС ще започне процес на възстановяване на стойността на капитала у нас, на имуществото и земята. Каква илюзия!
С подобни илюзии българина го хранят вече десет години. Първата бе, че като ликвидират ТКЗС и върнат земята на собствениците в реални граници, щели да я продадат и да станат милионери. Видя се какво стана и кой е милионер. Пълен срив на земеделието - животновъдството, селскостопанският машинен парк, зърнопроизводството намаляха няколко пъти, пустеят земи, повече от 20 % от земята не се обработва. Няма ги поливните площи, оредяха огромните масиви с лозови насаждения и овошки. Посегнаха на Селскостопанската академия. В историята останаха добивите на 9 600 000 тона зърно, от които само пшеница 5 400 000, овце - 8 600 000, свине - 4 200 000 и птици - 42 милиона броя!
В историята остана и времето, когато българското земеделие мереше ръст с най-развитите страни в Европа като Дания и Холандия например. Днес руините на бившите стопански сгради по селата напомнят повече на следвоенно положение.
Друго може ли да бъде след погрома, извършен от ликвидационните съвети, рожби на СДС. Днешното правителство продължава да води разрушителна политика в земеделието, като му обърна гръб и поучава селяните: "Сега е пазарна икономика, оправяйте се сами! " В същото време цените на торове, химикали, горива и новите машини постоянно растат, а цената на зърното от година на година спада. В същото време цяла Европа субсидира селското стопанство, и не само Европа, а това правят САЩ и далечна Япония. Само ние - наопаки.
С искането да продаваме земя на чужденци, правителството на СДС има за цел да забие и последния пирон в ковчега на българското земеделие, преди окончателно да го погребе. Казват ни, че едно от условията за членство в ЕС е да продаваме земя на чужденци. Тази лъжа е толкова очевидна, още повече знае се, че например в Германия не е разрешена продажбата на земя на чужденци. А в Чехия, Унгария и Полша, които вече водят преговори за членство в ЕС, въпросът за продажба на земя на чужденци изобщо не стои.
Явно техните правителства имат съзнание за държавност и знаят как се пазят държавни интереси. Очевидно истината за усилията на българското правителство за продажбата на земя на чужденци е съвсем друга. Вместо държавата да насочи усилията си за разработване на стройна система и стратегия за укрепване и развитие на селското стопанство, обръща му гръб.
Все по-често селяните се питат: защо ни е това Министерство на земеделието, нима неговата дейност се свежда само до ликвидация и приватизация на специализираните предприятия и комплекси за своите "братовчеди"? Защо, щом ще ставаме член на ЕС, не се поучим от тях как държавата се грижи за своите селяни и селско стопанство, а правим точно обратното?
Последните години нашумяха и все по-актуални остават делата в някои съдилища за връщане на градски и полски имоти на чужденци. След като турските претенденти за наследство от няколко хиляди декара земя в района на Капитан Андреево пиха студена вода, отрязани от тамошните магистрати, намериха се съдии от гр. Добрич да връщат земя на бившите румънски чифликчии (боери и чокои). Такъв е случаят с наследниците на голямата румънска фамилия Георге Патрашко. А Патрашко е владял в Южна Добруджа около 3 000 декара земя - в Генерал Тошевска община. Според изнесеното в местния вестник "Черно море" съдийката Флорентина Борислав, която твърди, че била по българка от българите, върна на наследниците на Патрашко 1 033 декара земя, сърцето на чернозема в Добруджа в района на с. Рогозина. Този акт справедливо разпали истинска война между прокуратурата и съда. Тогавашният прокурор Владимир Калчев поиска наказание за съдийката, но по-късно бе уволнен. Все пак Върховният съд отмени решението, но призна право на обезщетение.
Във връзка с това и други скандални решения започнаха дискусии и тълкувания на Крайовския договор, подписан на 7.9.1940 година, за връщането на Южна Добруджа на България и принудителното изселване на българите от Северна Добруджа.
Съгласно този договор българите от севера имат към изселническите си документи и специален опис на имуществото - сгради и полски имоти. Сградите имат съответна парична оценка. А полските имоти - когато северняците идват в България, им дават толкова ниви в декари, колкото са имали в Северна Добруджа, т.е. съгласно описа.
Големият въпрос е: защо ние, аз съм един от тях, получихме нивите си по опис на България, а Патрашко не е получил такива в Румъния? Той нали се изселва по същите правила с другите колонисти и отива в Румъния? Както знаем, румънските колонисти се изселиха при далеч по-благоприятни условия, още преди българските войски на 21 септември 1940 година да навлязат в Южна Добруджа. Всичките им документи по изселването, в т.ч. за полски имоти и сгради, са уреждани от румънските власти.
Как една държава ще уреди така коректно документите на българските изселници, а на своите граждани - не?! Около този въпрос има много спекулации и той трябва да се изчисти. Друг е въпросът, ако Патрашко е избягал от Южна Добруджа в Румъния като нелегален преди или след Крайовския договор. Пита се, възможно ли е това? Не знам дали съдиите и адвокатите си задават тези въпроси. И ако не, защо?
Тъй или иначе, случаят с фамилията Патрашко и случаят с имотите, върнати на фамилията Панаит Панаги Димитриадис в гр.Балчик, са сериозен прецедент. Както твърди адвокатът на румънската фамилия Матей Марев, от това щяло да възникне международен скандал, защото те щели да се жалват в Страсбург. По тези въпроси министрите на външните работи на България и Румъния през 1952 и 1953 година разменят вербални ноти и се споразумяват: имотите на българските изселници и на румънските изселници стават собственост на съответните държави, в които се намират имотите.
Съдията обаче не се съобразява с това споразумение, понеже не намерил документ нотите да са ратифицирани от законодателните органи на страните. А законът "Лучников" - за реституцията, отварял широко вратите.
За жалост на българите, които имат имоти в Северна Добруджа, никой на обръща внимание. Ето какво пише до вестник "Стандарт" Георги Господинов от Добрич, писмото е публикувано на 17.04.1993 г.: "След изселването ни от Северна Добруджа по Крайовската спогодба от 1940 година сме били жестоко ощетени... " И той сочи, че много българи имат имоти в Констанца, Тулча, Мангалия и Бабадак. И че много пъти са се жалвали, но никой не им обръща внимание. Очевидно в Румъния няма такива закони "Лучников", а в България сме се отворили нашироко.
От своя страна съдии и прокурори от окръжния и апелативния съд от гр. Констанца идват у нас и живо се интересуват как вървят нашумелите дела в Добрич и Балчик. Едва ли му е светнало на г-н Лучников, когато е творил своите рожби, а неговата партия ги е приемала безусловно, накъде ще избие работата и какви ще са последиците.
Спирам се на тези примери, защото стремежът за промяна на Конституцията на България и разрешаването на продажба на земя на чужденци ще доведе до такива парадокси, че за част от тях и сега не е трудно да се досетим. Особено уязвими за България са земите от такива области като Тракия и Добруджа. Който следи пресата и медиите, вече знае за позицията на ултранационалистическите кръгове в северната ни съседка около "Велика Румъния". А те освен периодичните си претенции за Южна Добруджа още сега са си опекли работата и са си осигурили достатъчно пари, в т.ч. и от други държави, за да закупят най-плодородната част от земята.
Тези въпроси от днес будят тревога у мнозина далновидни български историци. А не бива ли да разтревожат сегашните политици и депутати, или те биха се радвали в Южна Добруджа да се настанят наследниците на бившите боери и чокои? Ами ако изсипят толкова пари, че да обсебят целия район! Задават ли си такива въпроси управниците днес? А работата не е само до Южна Добруджа, този въпрос е актуален за районите на Хасково, Кърджали и другаде, където още отсега акулите от южната ни съседка дебнат внимателно. Веднъж осъществени тези цели, до политическия сепаратизъм остава една крачка.
Да не говорим за онези, които пък си харесат парче земя за военна база. Закупят ли земята веднъж, тя автоматично се превръща в една Гуантанамо за вечни времена. Българите с респект ще заобикалят табелките с надпис "Забранено преминаването! ".
Твърдението, че земята не се изнасяла в чужбина, е несериозно. Земята няма да изнесат, но както заяви в едно интервю кметът на гр.Шабла, децата ни ще станат ратаи на чужденците, а ние, българите, ще живеем у нас на чужда земя. Очевидно друго не ни чака.
В Конституцията на България в член 21 е записано още, че "Земята е основно национално богатство, което се ползва от особената закрила на държавата и обществото". От ясно по-ясно.
Ето защо правителството следва да оползотвори това богатство, да го ползва рационално в името на държавата и националните интереси, в полза на българския народ, а не да се продава за един долар или да се раздава.
Както е тръгнало, най-накрая ще продадем и България ли?!
Смяната на документите за самоличност: Нещо като рекет, нещо като зъбобол... За да усети човек ефекта от тригодишната работа на бившия министър на държавната администрация Марио Тагарински, трябва да премине през процедурата за смяна на документите за самоличност. Тогава ще разбере, че след всичките му "реформи" административното обслужване в България е достигнало там, откъдето тръгна преди години с въвеждането на ЕСГРАОН: превръщането на човека в поредица от цифри. При това цифри, които нерядко са сгрешени.
Види се, премиерът Костов преди нас е осъзнал безсмислицата, наречена Министерство на държавната администрация; той изрита през декември м.г. шефа на административната реформа (яхнал междувременно и Федерацията по лека атлетика), а самото министерство закри. Не защото административната реформа е завършила - както се утешаваше г-н Тагарински, - а защото административното обслужване заприлича на онова, което е описано през периода на "османското присъствие". И то при разпадането на империализма... Ходенето на Богородица по мъките, или смяната на документите за самоличност, е доказателство, че колкото повече ни говорят за Европа, толкова повече напредваме към Азия. Манталитетът на чиновника на държавна служба провали и усилията на Тато, но сега направо ни развежда с белите държави от Европа. Може старите документи с герба на НРБ да не са идеални, но всеки, който преживее процедурата по тяхната подмяна, се пита: ако ритна камбаната, докато попълня и подам заявлението за издаване на документи за самоличност, за какъв дявол ми са те? На оня свят приемат и без лична карта и паспорт.
Явява се, да речем, гражданинът Х пред паспортното бюро на IX РПУ - СДВР (Люлин), което обслужва освен целия квартал "Люлин", "Обеля", "Връбница", Волуяк, че и Банкя отгоре. От тъмни зори пред сакралните двери потропват от студ ранобудни старци, младежи и техните родители, както и други представители на най-съзнателната част от населението. Снегът ги затрупва, а в душите им кънти Ботевият стих:
"Зимата пее свойта зла песен, вихрове гонят тръне в полето.
И студ, и мраз, и плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето".
Месец февруари, 18-о число, лето 2000. Един ден остава до обесването на Апостола... Да му завидиш чак!
В 08,30 ч вратите се отварят и пропускат първите щастливци, избягали от кучешкия студ навън. Темпото на обработка на документите обаче е като на камилски керван. До обед минават едва двайсетина души. Следва обедна почивка, през която чакащите се консултират взаимно и четат обявленията, залепени на стената в съседство с паспортната служба: например, че службите ще работят и в събота. Злокобно предупреждение, че можете и в събота да висите тук, ако не дай-боже нещо се обърка? Междувременно някои разбират, че са сгрешили при попълването на заявлението: попълнили са данните за родителите си на страница втора, а точно там на стр. първа е разположен жълт правоъгълник, предназначен да носи подписа на кандидата за нови документи. Бланките са сгрешени още при съставянето, но тъй като са отпечатани в неколкомилионен тираж, грешката се "оправя", като на всеки кандидат се обяснява къде да впише рождената дата на баща и майка. За улеснение, в съседния блок могат да ви услужат с попълването срещу 2 лв. За това обаче можете да научите, ако сте влезли в бюрото и прочетете съобщението на гишето. Около до бюрото има разлепени известия за подобни услуги, но някъде по булевард "Сливница"... Добри хора ви казват за съседния блок и ако сте си купили резервна бланка, консумирате съответната услуга. Докато чакате попълването, ви е топло на тялото и душата: поне заради неправилно попълнено заявление няма да ви върнат.
Започва следобедният прием и от бюрото се връщат хора с тъжни физиономии: оказало се, че според компютъра те не са жители на столицата, а на някое забутано селце, - примерно казано. Трябвало да отидат до общинския съвет и да донесат заявление за постоянно местожителство. Нищо, че същото МВР им е издавало неведнъж един или друг вид паспорти, без "проблемът с жителството" да е възниквал. Впрочем това не е проблем с жителството, а проблем на обмена на информация между общинските служби и МВР. За изборите сте били софийски жители, за новите документи - не!
След 1-2 часа вълшебното заявление е връчено в бюрото под негодуващите очи и уста на тълпата. Можете да отдъхнете, ако докато сте пътували до съвета, не е възникнал друг проблем; да речем със сгрешен ЕГН. Разярен гражданин изскача от бюрото и обяснява, че имал два различни ЕГН, та го върнали да потърси третия!
Пред стълбите се тълпят три групи хора: за подаване на заявления, за получаване на документи и за закупуване на бланки за заявления. Гражданите трябва да бият път до бюрото първо за тези бланки, после да се редят за подаването им. Бланките не се продават никъде другаде, а всяка струва по 50 ст. Ако не сте питали какви други документи още трябва да представите, напразно ще биете пътя до бюрото: на едно място искат фотокопие от стария паспорт, на друго не. Искат и копия от удостоверенията за раждане и за брак. Врели и кипели в бюрокрацията граждани носят и квитанции за заплатена в банка ДСК услуга, за да разберат едва тук, че в бюрото има каса. И че в ДСК са ги подвели да преведат 18 лв. за шофьорска книжка на сметката на СДВР. При получаването на новата книжка от КАТ трябвало да платят там, защото СДВР не превеждала парите на КАТ. За вече платените в ДСК пари - да се разправят с ДСК и вестниците! (ДСК- услугата ще ви коства по 1,20 лв. за всеки документ; или за лична карта, паспорт и книжка за шофьор, общо 3,60 лв.)
Цялата обикновена "услуга" ви излиза към 90 лв., вкл. снимките, услугата за попълване на заявленията и самите заявления, а така също и транспорта до Люлин. Защото за получаването на готовите документи (лична карта и паспорт) ще ходите до бюрото няколко пъти. Шофьорската книжка ще получите евентуално от КАТ, след като представите медицинско свидетелство, ако й е изтекъл срокът.
Пригответе кръгло 100 лв. и да ви са честити новите документи за самоличност!
Общото между тази процедура и зъбобола е в огромното удоволствие, което изпитвате, когато всичко свърши!
При такава "услуга", човек би понесъл по-лесно смяната на самоличността му, отколкото на документите за нея. Уволнението на шефа на паспортното направление в МВР заради "несправяне с работата" едва ли ще стопли чакащите пред бюрата; нито пък ше им хвърля сянка в августовските жеги. С наближаването на края на 2000 година паниката ще стане неописуема!
Навлизаме в следващото хилядолетие с нови документи за самоличности със стари, много стари навици на бюрокрацията, за която най-сполучливата реформа е уволнението отгоре до долу. Толкова стари навици, че сякаш са заимствани от османското "присъствие".
P.S. Всяка прилика с други райони не е случайна.
Те "възродиха" Шумен
На 22 февруари т.г. сесията на ОбС в Шумен започна с декларация на групата съветници от Демократичната левица по повод стоте дни на новата кметска управа.
При внимателен прочит на човека му настръхва косата от изнесената фактология:
"За малко повече от три месеца управляващите в общината, с помощта на съветниците от Българската евролевица и Движението за права и свободи, успяха да закрият в Шумен Общинска болница, Хуманитарна гимназия, Ученическа спортна школа, четири детски градини, Общински духов оркестър, училищата в Средня и Велино; спряха финансирането на Драматичен театър "Васил Друмев", на Шуменския симфоничен оркестър, на Куклен театър "Патиланчо".
С ускорени темпове бе реализирана политическа чистка в общинската администрация, по политически критерии бяха "избрани" кметски наместници въпреки категоричното недоволство на живеещите в съответните населени места.
Вместо оживление на производството, разкриване на нови работни места и повишаване на доходите, сегашните управници закриха общинските фирми "РПУЦ" ЕООД и "Инвест" ЕООД; с показна арогатнтост се подготвя ликвидацията на "Шуменски общински аптеки" ЕООД. Провежда се политика само в интерес на фирмите, финансирали кампанията на СДС.
Безработица и мизерия, хаос в здравеопазването и в образованието, социално напрежение и несигурност са единствените резултати от Предизборната програма на СДС за възраждане на Шумен."
И докато сините хунвейбини "възраждат" с ускорени темпове, подкрепяни от приятелите си от БЕЛ и ДПС, БСП се занимава със себе си.
Емисари на Първанов обикалят общината, за да се разправят с неудобните. Един от "най-страшните" им аргументи е непривличането на същата тази Евролевица, която добре си партнира с кмета Златев в разграбването на общинското имущество, за коалиционен партньор в изборите.
И непреднамереният наблюдател се пита - ако всички тези представители на Висшия и Регионалния съвет на БСП, които днес ходят от село на село и от квартал на квартал, за да осигурят Първановото и за дружината му преизбиране на предстоящия 44-ти партиен конгрес, със същия ентусиазъм, финансов и кадрови ресурс се бяха включили в предизборната кампания на партията си, щеше ли днес Шумен да остане без културни институти и общински стопански звена?
Трети март - поклон за българското избавление
Скоро дирижираните от правителството медии ще забълват фалшиви, неточни или непълни сведения за Освобождението на България. С настоящата статия искам да се противопоставя на демагогския лъжепатриотизъм на властниците - "граждани на света", евроатлантици, натрапници на "новия цивилизационен избор", врагове на народа ни и на славянството, майкопродавци и ликвидатори на историческото ни минало, икономика, култура и държавност.
Събрах, подредих и написах тук, за да се знае какво те крият от младото поколение, накъде го водят, кои са неговите зложелатели и поробители и кои са истинските ни освободители. Напоследък държавниците ни много спекулират с въпроса "Имало ли е турско робство у нас?"
Нека дадем думата на съвременниците и на документите:
"Мрачна и жестока е нашата история от падането ни под турско робство до днес" - пише Христо Ботев. В много от статиите и фейлетоните си той сочи конкретни примери на "злодейства, насилия, безчестия, колове, бесилки, мъки, тъмници - най-после даалии, кърджалии, фанариоти и чорбаджии, черкези и татари - с една дума зло, варварско зло" - възмущава се великият ни народен син. И това не е измислица. Доказват го чужденците. Например Маноли Брешано, нотариус от остров Крит, записва покупко-продажба на българи-роби, както следва: "Кандия, 29.01.1381 г. Йоанис Моро, жител на Кандия, продава за 110 перпера една робиня на име Кали, по народност българка, от селището, наречено Търново". Друг случай: "Кандия, 18.04.1382 г., Джулио Деферария, жител на Кандия, продава един свой роб на име Димитър, българин, от селището, наречено Воден".
В своя доклад за турските жестокости през 1475 г. италианецът Якобо де Промонтрио де Кампис пише, че "турците, след като обесят някого и одерат кожата му, напълват я със слама и я поставят на крака, така че да изглежда цял човек. След това го поставят на върха на едно копие..."
Подобни жестокости са отразени в героичната балада за "Балканджи Йово", в разказа на Григорий Цамблак за "Падането на Търново", на поп Методи Драгинов за "Потурчването в Чепино", в "Житие"-то на Софроний Врачански и др. Реките потекоха кървави по време на Априлското въстание, а по стените на Баташката църква и до днес избликват кървави сълзи, а в ушите на съвременниците ни още звучи зловещият звук на ятаганите при посичането на българите по заповед на Барутанлията, "заобиколен от по-главните главорези. Погледнал той кръвнишки към беззащитните, разиграл напреде им своя ат, за да покаже на полуубитите своето могъщество, махнал с ръка... и издава трета заповед: "Теглете ятаганите! " "Около 1000 ножа, издръпнати из своите кании, произвели грозен шум; лъснали те във въздуха, нарочно намазани с масло, като ледена гора и били пуснати в ход...! " (из "Записките" на Захари Стоянов). Това е епилогът на многовековното ходене по мъките на народа ни. Това е осеяната с трупове на мъже, жени и деца пътека през ледената гора на турските ятагани, през петвековното "мирно съвместно съжителство" между българи и турци. Е, г-да ликвидатори, имало ли е турско робство?!? Културна Европа цели 5 века остави в небитието един народ, който с костите си издигна първата бариера срещу турското робство и изпълни с чест мисията си пред нея. "Нека там да се избиват, ние тук да сме си добре", разсъждават съседи във "Фауст" на Гьоте, и отразяват най-добре безразличието на Запада към поробените от Турция народи.
Сякаш "културна" Европа беше забравила народа на епископ Константин и на Черноризец Храбър, на Патриарх Евтимия и на Григорий Цамблак, на Крума Страшний, на храбрий Симеон и на богомила Василий. Останаха непокътнати само два фактора, които създадоха България като държава: националната ни революция и помощта на Русия.
Националната ни революция е запазила спомените за безсмъртния старинен марш на конницата на цар Иван Шишман, за величавото страдание на "Балканджи Йово", за безстрашния цар на Родопите Момчил войвода и за крилатия народен закрилник Индже. Това е етапът на националното ни самоосъзнаване, на безумното родолюбие на Раковски, Левски, Каравелов и Ботев - на апостолите.
Апостолите! Наистина тяхното дело е изумително, фантастично по своята светкавичност, ефективност и организираност! Едва е избледнял споменът за ледените януарски нощи, през които апостолите преминават през замръзналия Дунав, и на Калъчевия мост в Копривщица изтрещява първата пушка и известява на света, че българинът се е надигнал "да търси своята похитена свобода"! Независимо че делото им е било подготвено и наторено с кръвта на хиляди знайни и незнайни юнаци преди тях, те идват като мълния и само за няколко седмици обикновените орачи, копачи, селяни, овчари, абаджии и ковачи успяват да станат бойци на една национална революция. А в действителност те бяха скромни, повечето от тях - неуки и почти неопитни хора. Бенковски се държи стеснително на тайните апостолски събрания в Гюргево, но само след няколко месеца той се превръща в такава вулканична личност, че Захари Стоянов възкликва "Огън и пламък излязваше от него! " "Сам съм, други няма! ", заявява без страх Васил Петлешков, изтлявайки като Ян Хус между два огъня. Подире му се нареждат Спас Гинев, Кочо Чистеменски, Петър Бонев, Петър Трендафилов, техните невръстни рожби и млади невести. Апостол Рубчев и всичките ония 32 герои от Перущица, Батак и др. не са знаели, че вършат подвиг, като отпращат последните куршуми към близките и към себе си.
Просто - изпълнили бунтовнишката клетва! Просто - предпочели смъртта пред робството! Само със свободата на България може да се измери подвигът на Каблешков, който също като Левски разбива главата си; на Сава Пенев, който пита: "От бесилото по-нататък друго село има ли? "; на пазардишкия учител Нено, който, завеждайки единственото си момче при въстаниците, казва: "Това е моето скъпоценно богатство, това аз мога само да дам за полза на милото Отечество! Оставям го на вашите ръце, употребете го за каквато работа го намерите достоен... Името му е Владимирчо, моето любезно дете!... И страшно, и величаво, и славно!
Служейки "майце си", на България, те загиваха с песен на уста, изгниваха в затворите на крепостта Сен Жан д'Акр или увисваха безстрашно на бесилото като Левски, или на някоя черница като Бачо Киров. В условията на подкрепата на Турция от Западна Европа.
Вторият (и единствен) извор на надеждата на България за освобождение бе Русия. Ревът на черешовото топче, безпримерният героизъм и саможертва на априлци и реките от кърви, в които Турция потопи въстаналите български краища, предизвикаха най-близко и съчувствено отношение най-напред сред руския народ.
И ето! Чува се гласът на Аксаков от Русия. Прогресивна Европа в лицето на своите най-добри синове протестира: Уилям Гладстон написва тежки обвиненителни слова срещу Турция. Загърмява гласът на Виктор Юго против избиването на българския народ в центъра на Европа и с благословията и помощта на управляващите правителства: "Дошъл е моментът да се вдигне глас. Повдига се всеобщо негодувание. Има моменти, когато човешката съвест взема думата и заповядва на правителствата да я слушат" - казва големият писател и хуманист. Правителствата на западноевропейските държави не обърнаха никакво внимание на протестите на Гладстон, Гарибалди, Карл Лайл, В.Юго и др. Напротив! На запитванията по повод дописките на Пиерс за арестуването на 10 000 българи, английският премиер Биконсфилд цинично заявява: "Съмнявам се, че в Турция има достатъчно затвори за толкова много затворници" и подчертава, че "турците имат достатъчно ефикасни методи, за да свършат с тях".
Великите руски писатели като Достоевски, Тургенев, Полонски, Гаршин и др. изразяват дълбокото възмущение на русите от безчовечието на английските управници, подкрепящи Турция: Тургенев, възмутен от коравосърдечието на Биконсфилд, пише стихотворението "Крокет в Уиндзор". "Българските ужаси - пише Тургенев на г-жа Черкаска - оскърбиха у мен хуманните чувства... и ако по друг начин не може да се помогне освен война, нека бъде война."
"Русия - писа Достоевски, - трябва да помогне на славяните; тя не може да ги отстъпи на Европа, не може да ги отстъпи на европейското безразличие и.....егоизъм."
Настъпват дните на избавлението. Едва ли някога е имало по-голямо вълнение сред руския народ, както при прокламираната в Кишинев на 12(24)април 1877 г. война за освобождението на България. Немирович-Данченко, Гаршин, Верешчагин, синът на великия Пушкин Николай Дмитриевич-Оренбургски и други се отправят към Дунава. Целият народ се повдига на война. Както писа Гаршин "Обикновените руски хора тръгнаха на бой не по прищевките на господаря, а поради свободния зов на своето сърце, на своята съвест". "Па що са жертвите, що са обозите, ние всички ще отидем да воюваме! " - казват обикновените руски хора (из "Дневник на писателя" на Достоевски).
Неувяхваща е бойната слава на руските витязи от щурмуването на караулката при Текир дере около Свищов до епичните боеве при Плевен, Гривица и Мечка, от чутовната Шипка и изумителния преход през бурния Балкан до Одрин и Сан Стефано. Няма непревзимаеми крепости пред руския мужик, пред любовта към България и готовността за саможертвата му за освобождението на "братята-българи".
Когато един от офицерите казал на Абдул Керим паша, че русите могат да форсират Дунава край Свищов, той го изгледал с насмешка и казал: "По-скоро на дланите ми ще израснат косми, отколкото те да се промъкнат през това място."
Наистина на дланите му не поникнали косми, но в 1 часа през нощта на 26 срещу 27 юли, 1877 г. бил извършен десант. 800 млади руски сърца, обичащи живота, престанали да туптят в хладните води на Дунав, но брегът бил достигнат. В ушите на останалите живи бойци звучала заповедта на генерал Владимиров: "В случай на сражение ще има подкрепа, но никога смяна... Всеки войник трябва да знае къде отива и за какво... Фронтът е винаги там, където е неприятелят... Стреляй точно... върви винаги напред!"
В започналото сражение загинали 802 души, но десантът успял. Възхищение буди геройското държание на руските войни. Войниците от 53-ти Владимировски полк първи се втурват срещу врага. Начело е щабскапитан Брянов. 8 вражески щика го вдигат във въздуха, но неговата рота ги помита и спасява ранения си командир. Във вихрен поход се понася отрядът на генерал Гурко. Освобождава Търново, прехвърля Хаинбоаз и громи противника по долината на Тунджа... По същото време от юг към Стара планина се явява внезапно елитната армия на Сюлейман паша, бързо прехвърлена в Тракия с английски кораби, за да предизвика обрат във войната в полза на Турция. В борбата пред Стара и Нова Загора падат 210 опълченци.
В защита на Самарското знаме загиват всички знаменосци, включително и командирът - подполковник Калитин, но знамето бива спасено.
Шипченската епопея
Руските войски и опълченците се оттеглят към Шипченския проход. Тежка е била задачата на защитниците на Шипка. Те разполагали с 5 000 души и 27 оръдия срещу 27-хилядната добре въоръжена армия на Сюлейман паша. Шепата опълченци и орловци с право можем да наречем Отряд на обречените.
Под командването на генерал Столетов атаките на врага са спрени. Подвизите на защитниците приличат на легенди: боецът Леон Крудов хваща една още неизбухнала бомба и с думите: "Какво, братя, щом ще се мре, да се мре", се хвърля срещу турските пълчища. Майор Челяев, командващ Трети опълченски батальон, с извадена сабя в ръка запява "Шуми Марица" и песента се поема от цялата бойна линия и възпламенява волята за борба у всички до последното издихание.
Патроните свършват, а атаките на врага са неизброими. Сюлейман паша се опитва чрез удари от всички страни и чрез обход на навлезе в тила на защитниците на Шипка и да ги унищожи. Той дори телеграфира на султана: "Русите не могат нито да се съпротивляват, нито да се изплъзнат от ръцете ми. Аз се надявам с помощта на Аллах да ги смачкам. " Но амбициозният паша, който по внушение на английското правителство идва от Черногорския фронт, за да предизвика обрат във войната, остава излъган. Един от най-способните му генерали - немецът Бейсал паша, не може да изпълни възложената му задача: да разгроми левофранговите сили на отбраната и да нахълта в тила им.
Всичко се обърква. Бойното поле заприличва на развълнувано море. В боевете участват дори тежко ранените и санитарите. Дружинният лекар на Трета опълченска дружина - д-р Вязанков, събира ранените, за да ги поведе на бой. На забележката на корпусния лекар: "Вас ви чакат ранените", той му отговаря: "Когато турците стъпят на Шипка, ранените няма да имат нужда от лекар". И дружинният лекар се втурва срещу врага и загива в боя.
Започва онзи безпримерен героизъм на българи и руси на Шипка, изковал пред смъртта дружбата, която остави светла диря в историята на двата народа. В най-върховния момент, когато турците са постигнали пълно обкръжение, по двама на кон пристигат 205 бойци на генерал Радецки. Това е нищожна помощ, но тя извършва чудото. След краткото затишие, по цялата бойна линия се разнася мощно "Ура"! "Турските табори биват отблъснати от прохода. Шипка е спасена! Това е чутовен подвиг, за който "И днес йощ Балканът, щом буря захваща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век!"
И на Шипка, и в тежките боеве край Плевен, отново засиява руската войнска доблест и жертвоготовност в борбата за освобождението на България. И тук примерите са неизброими: след като край Плевен снаряд откъсва дясната ръка на тръбача Гордий Ткачев, той взема тръбата с лявата ръка и свири "настъпление", а поручикът Нагел, с разкъсан от граната крак, продължава да направлява огъня на оръдията. Генерал Скобелев повежда лично войниците си срещу бълващия огън и желязо редут "Кованлъка". Гюлле пречупва сабята му, конят му пада убит под него, но той не трепва и един от първите прониква във вражеското укрепление.
При защитата на редута неговият комендант майор Горталов, останал сам между живите и мъртвите на укреплението, гологлав, сложил ръце на гърди, със сабя в дясната ръка, умира, промушен от байонетите, вдигнат във въздуха от няколко озверели турски войника.
Редки подвизи на себеотрицание, които нямат равни на себе си!
Заключителният акорд на Освободителната война завърши със сключването на мирния договор но 3 март 1878 г. в Сан Стефано, близо до Цариград, за да бъде изтърбушен само след непълни четири месеца от така наречения Берлински конгрес, свикан по настояване на западните велики сили.
Те не прикриваха завоевателните си стремежи към Балканите. Особено стръвна бе Англия. Борбата й против Русия продължи и след войната. Възползвайки се от разбитите остатъци на турската армия и забегналите в Родопите турски феодали, английският агент Сенклер организира бунт, чиято крайна цел бе да възобнови турската власт в Южна България и да се възвърнат земите на турските феодали. (Читателю ще допуснеш ли съвременните сенклеровци да свършат това?) "Белобрадото пръчле" - Бисмарк (както го наричаше Ботев) с нескривано задоволство разчиташе на изтощаването на Русия, за да стане Германия господстваща сила в Европа. (Тази политика продължава и днес.)Империалистическата политика на Запада направи Балканите барутен погреб. Кървавите игри и шантажи на неоколониализма днес са ясно потвърждение на тази грозна истина.
Ето защо най-голямото престъпление на днешните ни политици е непризнателността и враждебността към Русия и славянството и превръщането на България в полуколония на Запада и на САЩ.
Цианидът, който ни трови
Докато цяла Европа не сваляше очи от екологичната катастрофа по Дунава, причинена от златната мина "Бая Маре" в Румъния, нашето екоминистерство пееше същите приспивни песни, както по време на аварията в Чернобил. Чак когато цианидното замърсяване надхвърли пределно допустимите норми и стана 86 пъти по-високо от предния ден, природозащитниците на държавна служба "изокаха". Странното им спокойствие преди това е направило впечатление дори на Агенция "Франспрес", която в бюлетина си от 15 февруари предава следното: "София. Българските власти се надяваха във вторник, че цианидът ще се разреди, когато замърсените води на Дунава достигнат българските брегове, но еколозите се страхуваха от дълготрайно замърсяване. Замърсяването с цианид, дошъл от Румъния, продължи във вторник да слиза по Дунава, след като подмина Белград, а сръбското правителство изобличи екологичната катастрофа, вече претърпяна от Тиса, при преминаването на отровната вълна".
"Малко вероятно е цианидът да ни достигне в опасна концентрация"- увери министър Евдокия Манева. "Сигурни сме в 99 процента, че замърсяването няма да засегне България, защото нивото на реката е високо, а нейният дебит от 7000 до 8000 кубически метра в секунда ще намали отровните концентрации" - декларира за АФП Димитър Кантарджиев, директор на Националния център за защита на околната среда.
Както се казва, нищо, което идва от Запад не може да бъде лошо! Нашият цианид си е тук - управляващите ни бездарници - цианидът, който ни трови.
IN MEMORIAM
На 13 февруари т.г. във Виена, на 64 години, почина Огнян Дойнов, изтъкнат държавен и стопански деец от близкото минало. Той бе погребан в София на 19 февруари. Слово на траурното поклонение произнесе инж. Иван Пехливанов, автор, консултант и наш съмишленик.
Като изказваме съболезнования на сем. Дойнови и за неотдавнашната загуба на техния син Ясен, поместваме без съкращения произнесеното слово.
Уважаема Елке, семейство Дойнови, колеги, приятели и другари на Огнян,
Огнян Дойнов влезе в българския стопански и обществен живот по свой път:
Не произлизаше от кланове.
Не изплува от комсомолските и партийните кадрови канали.
Не бе обучаван в елитни чуждестранни институти.
Затова не владееше изкуството да остава властимеющ при всякакви условия.
Той беше самороден израстък от здрав корен.
Извървял пътя на обикновените млади хора, той издържа естествения подбор на житейските изпитания. Това бе формирало от него забележителна личност:
Улавяше безпогрешно призивите на бъдещето.
Бързо откриваше и подпомагаше новото.
Не се страхуваше да взема рискови решения. Поддържаше баланс между твърдост и компромиси.
Съчетаваше взискателност с дружелюбие.
Чужди му бяха многословието, празнодумието и ласкателството.
Трудоспособността му граничеше с работохолизъм.
Достойнството му никога не стана показно и парадно.
Имаше широк спектър от знания: машиностроене и електроника, икономика и финанси, търговия и банково дело, стопанско управление и информация.
Всичко това го направи крупен съвременен индустриалец и бизнесмен от европейски тип. С негово участие:
- Електро- и мотокаростроенето стигна 80 хиляди бройки годишно производство. България влезе в първата световна тройка производители на кари.
- Военнопромишленият комплекс стана основен валутоносен отрасъл.
- Заехме първо място сред социалистическите страни по производство на електронноизчислителна техника.
- Инвестиционното и тежкото машиностроене усвои за експорт и вътрешни нужди десетки видове технологични линии и комплектни обекти.
- Бяхме първи в социалистическата общност по производство на манипулатори, роботи, робокари, агрегатни машини, автоматизирани обработващи центри, монтажни линии, складоообработваща техника.
- Голямата химия разшири обхвата си.
- Разви се малотонажната и битовата химия.
- Металургията навлезе в качествените стомани.
- Металолеенето се разви като национален тилов ешелон.
- Имахме най-мощния европейски автотранспорт с превози от Западна Европа до Близкоизточните страни със собствени фериботни кораби.
- Изградена бе национална информационна система с мрежа от изчислителни центрове.
- Осигурени бяха 4,1 милиона работни места. Наложи се внос на работна сила.
- България влезе сред 30-те страни, които правеха 99 % от световния експорт на машини.
Голямо дело на Огнян беше насочването на индустрията ни към световния технически прогрес. През периода 1970-1988г. бяха закупени стотици лицензи, ноу-хау, технологии, марки, модели. В един електро- или мотокар влизаха възли и елементи, произвеждани поне по 10 лиценза, в т.ч. от "Бош", "Варта", "Перкинс", "Плеси", "Брокхауз", "Линде", "Шалтбау" и "Цанрадфабрик", "Ие-Лау". Създадохме първото в социалистическата общност научно-производствено обединение "Технология на металите".
Името на Дойнов е неразривно свързано с промяната. Той се появи и утвърди с идеите за усъвършенстване управлението на икономиката. Тяхната същност беше:
- Освобождаване на стопанските субекти от опеката на държавата и на нейното чиновничество.
- Стопанска самостоятелност на предпрятията.
- Замяна на административните разпоредби с нормативи.
- Директен контакт на производителите с пазарите.
- Засилване на стопанското самоуправление.
Елемент на тази политика бе създадената през април 1980 г. по идея на Дойнов първа в социалистическите страни недържавна, неправителствена, обществена, доброволна стопанска асоциация БИСА. Като модел се ползваха асоциацията на японските индустриалци "Кейданрен", френският "Патрон", Съюзът на шведската индустрия. Издирени бяха учредителните документи и устави на Българската търговско-стопанска камара от началото на века. Тя бе учредена от самите предприятия, за да им съдействува, а при нужда и да ги защитава от бюрократизма.
БИСА разработи и успя да въведе опростен и ефективен механизъм за инвестиции при малката индустрия. Той изключваше централизираното държавно планиране. Предприятията директно осигуряваха кредити от новосъздадената за целта Банка за стопански инициативи. Така за 5 години влязоха в действие 514 малки и средни предприятия и мощности при непознатия дотогава 8-месечен среден пусков срок. Към 1987 година те даваха на пазара над 1000 нови основни стоки с годишен обем 1 милиард лева, разкриха 70 хиляди работни места.
В помощ на стопанските предприятия бе развит информационният комплекс ИКО, който им предлагаше над 10 вида услуги.
По искане на нашите производители през 1986 г. бе поканена 42-членна японска делегация от индустриалци и банкери, начело с президента на една от най-големите в света групировки - "Мицуи". Обсъдиха се области за техни инвестиции у нас, за смесени производства. Още от София бе открита кредитна линия за 400 млн.щ.д., обявиха 3 млн. щ.д. безвъзмездна помощ за изграждане у нас на Център за подготовка на специалисти по съвременни методи за осигуряване на високо качество на продукцията.
По инициатива на "Балканкар" и "Металхим" Дойнов договори през 1985 г. с президента на "Рено" кооперирано производство у нас на автомобили тип "Рено-11" при стойностно балансирани взаимни доставки на агрегати, възли и детайли. Към 1992 година трябваше да стигнем годишно производство от 120 хиляди автомобила.
Пак тогава бе подготвен договор със световноизвестната френска фирма "Буик" за създаване у нас на смесена фирма за строителство на индивидуални къщи.
Подобни договори бяха подготвени, а някои и подписани: с немската супермаркетна верига "Оби", с холандската хипермаркетна верига за стоки за личното селско стопанство "Беренберг", с американската фирма за дънкови платове "Бърлингтон", с японска лизингова фирма.
По идея на Огнян БИСА сключи договор с юристи от Софийския университет за проучване последиците от стопанския риск при условията на централизираната държавна икономика. Резултатите от анализираните 339 следствени стопански дела, възникнали поради рискови решения, бяха внесени в Министерския съвет. Това беше безпрецедентна за 80-те години инициатива.
Изброеното е малка част от широката и разнообразна дейност на БИСА. Интересът към нея бе голям. Нейният опит се проучваше внимателно от специалисти в много страни.
През пролетта на 1987 година Борис Елцин посети специално Асоциацията, за да се запознае лично с дейността й.
През март 1988 година американският професор Робърт Макинтайър, след едноседмично проучване на БИСА, изнесе в икономическия директорат на НАТО в Брюксел доклад за икономическите промени в България. От неговите 28 страници 11 са за Асоциацията. Той писа: "Програмата за малките предприятия в България е важна и наистина новаторска форма за осъществяване на децентрализация. Това е реална крачка към пазара."
Това бяха съвършено нови отношения в централизираната държавна икономика. Тяхното утвърждаване срещна яростна съпротива. Чиновничеството чувстваше, че може да изгуби властта си върху стопанските субекти. Особено остра беше реакцията на външнотърговското чиновничество - директният достъп и контакт на нашите производители с външните пазари и партньори можеше да ги лиши от най-сладките блага. Бяха намесени и външни сили.
На 16 октомври 1987 година, в Кремъл, Горбачов казва на Живков: "До нас достигна информация, че в обкръжението на Т.Живков има хора, които са за превръщането на България в "мини-ФРГ", в "мини Япония". Подхвърлят се такива разговори. Тези разговори ни безпокоят. Около Вас има хора с прозападна ориентация. Вие трябва да го знаете. Във вашето обкръжение има хора, които смятат, че трябва да се вземат технологии от ФРГ, от Запада. Такива разговори ни безпокоят. И ако около Вас има хора, които дори само си мислят за "мини-ФРГ" и "мини-Япония", не трябва да ги държите повече близо до Вас."
Само след месеци Огнян Дойнов и други бяха принудени да излязат от управлението на страната. Българските информатори на Горбачов се преустроиха като "реформатори", а той самият днес се забавлява по западните ривиери. Драмата на отделни личности скоро прерасна в трагедия на стотици милиони хора.
Огнян Дойнов понесе мъжествено всички удари. След 1990 година високият му професионализъм го изведе на нови позиции. "Големите" борци за пазарна икономика не го оставиха на спокойствие. Без нито едно доказателство стовариха върху гърба му всички смъртни грехове. Систематично бе преследван до последния му ден човекът, който пръв започна и осигури реални стъпки за промени на централизираната държавна икономика, за демократизация на обществените отношения. Това бе обяснимо. За псевдореформаторите той беше най-опасната личност - знаеше как и можеше да осъществи истински реформи, като се съхрани постигнатото и построеното през десетилетията.
Той нямаше да допусне разрушителните процеси, а те бяха хранителната среда, върху която избуяха грабителството, корупцията и огромното забогатяване на шепата нови аристократи-компрадори, изпълнители на поръчките на чуждестранните си господари.
Огнян Дойнов ще остане в икономическата ни история като един от строителите на нова България. По зловеща национална традиция той бе преследван, прокуден от страната и превърнат в мъченик. От това неговият ореол засили своето сияние.
Дано това бъде утехата в голямата скръб на неговото семейство!
А ние, приятелите му, на прощаване ще кажем: сбогом Огняне! Ти изживя достойно живота си! Дано съумеем да следваме твоя път!
"И мен ме боли душата..."
Има един стар руски виц за пияния търговец, който измъчвал котарака на кръчмаря, извивайки му специфичните полови атрибути. Котаракът виел от болка, а изпадналият в характерно славянско настроение купец ронел сълзи над него: "Боли ли те, а? И мен ме боли душата!"
Оказва се, че нещо подобно изпитва в момента и посланикът на Чичо Сам в София Ричард Майлс. В ролята на злощастния кръчмарски котарак е българската армия, и по-точно офицерският ни корпус, който е обречен на пълно извиване, по-точно свиване.
"Знаем, че ще боли, но трябва да го направите", заяви посланик Майлс по този повод пред столични медии. И типично по англосаксонски добави неизменното "Съжалявам".
Само че както казваше една моя позната по въпроса - "Пардон" рокля не купува. Посланическото "sorry" няма да нахрани семействата на хилядите офицери и сержанти, нито ще помогне на самите тях да се почувстват изведнъж пълноценни цивилни граждани. И най паче, няма да натрупа особени симпатии нито към сегашното правителство, нито към НАТО, нито в частност към САЩ. Най-много да инспирира някой акт на отчаяние. Защото всеки знае, че и котката като е натясно, може да издраска нечии очи... В Ленгли и Пентагона са нясно с това. И неслучайно техният човек на Балканите Джордж Сорос хвърли някой и друг долар за социалната адаптация на съкратените български военнослужещи.
Само че за целта са нужни още доста средства. А най-добре е да не ни притискат чак толкова със сроковете за ликвидирането на армията. Нека оставят хората поне да се пенсионират със самочувствие.
"120 години модерна българска дипломация"
Интересна работа са юбилеите. Всеки търси в тях нещо друго освен годишнината. Уж става дума за предишното, пък в ума на хората е настоящето и бъдещето. Когато има съмнение в силите или пък в аргуметите, удобното тълкуване на миналото сякаш дава шанс за спечелване на нови битки.
А битките у нас нямат край. Ние сме примати-побойници по рождение, които със свръхомраза компенсират липсата на увереност, благородство и разсъдък.
Повод за тези размисли ми даде един алманах, издаден официозно от Министерството на външните работи и наречен "120 години модерна българска дипломация". Любопитно ми беше да го прелистя, защото и аз съм един от професионалистите, посветили живота си на външната политика на страната ни. Много от героите на алманаха са ми колеги, познати и дори приятели. Някои са ме учили на занаята, други пък съм учил аз. Сред снимките на българските посланици от изминалите 120 години се мъдри и моята. Думите в уводните бележки за историческия път на българската дипломация, казани от проф. Елена Стателова, се отнасят и за моята работа.
Елементарните шашмалъци и в текстовете, и в редакторския почерк, и в подхода на книгата ме натъжават, защото са правени от хора, които заемат някакви официални позиции. Този алманах ще се гледа внимателно от свои и чужди. За съжаление изводите, които те ще направят от видяното и прочетеното, няма да са благоприятни нито за нашата страна, нито за днешната й дипломация.
Разбира се, това, че в книгата са събрани имената и снимките на почти всички български външни министри и висши дипломати от Освобождението до наши дни, е хубав знак. Добре е, че и ние имаме традиции - може да не са като английските, но все пак са нещо реално. Чудесна идея е подредбата на посланиците по азбучен ред, а не по хронология (както са представени министрите). Това ни кара да се чустваме воини от една армия, тази на майка България, за която всички ние, кой повече, кой по-малко, сме дали сили, воля и ум. Така националното се поставя над класовото или идейното и всеки нов колега се чувства продължител на делото на своите предшественици. В нови условя, с нови конкретни задачи, но с една стара и вечна цел: добруване на България, защита на нейните интереси, утвърждаване на нейните ценности и традиции, на нейната уникалност.
А иначе редом с мен в алманаха са перестройчиците, които ме изгониха от работа. Малко по-надолу са "демократите", които ме изгониха от Министерството. Но така е в самия живот - всички сме забъркани заедно, затова и манджата не е много вкусна.
За съжаление хубавото в алманаха се ограничава с идеята. За останалото ми идват наум думите на Остап Бендер за "мизерното изпълнение" (спомнете си парахода по Волга). Наистина, творението на колегите, а то не може да не е минало през редакцията на ръководството на министерството, е под всякаква критика. Дано в останалите области новите дипломати на България са на по-високо равнище. Иначе зле ни се пише на всички нас.
Най-малката слабост на алманаха са техническите грешки и неточности: ужасяващите "английски" транскрипции на имената, двойното вписване на едно и също лице (веднъж по фамилия, втори път по бащино име), обърканите дати на раждане (дори на министър Н. Михайлова, поправени и подлепени на ръка), приветствията на държавните мъже (съдържанието сочи като първи по страница думите на председателя на парламента, но в текста страниците са изрязани и разменени, така че първи говори президентът). Това е неграмотно и неприятно, но все пак е половин беда. Лошото идва по-нататък.
Дори от няколкото думи за всеки посланик проличава дебелашката цел на авторите да покажат, че при социалистическа България дипломатите са били тъпи, необразовани и партийно деформирани (макар че за партийната ангажираност на днешната министърка се говори с възторг). Това, естествено, не е вярно, и затова редакторите са решили да си сложат кърпа на очите, па да тръгнат през просото.
И ето че на посланиците на довчерашна България са пропуснати научните им звания, макар за колегите им преди Девети и след Десети те да са спецално изброени. Членуващите в скромното Българско книжовно дружество от миналия век са записани като членове на БАН (демек "академици"), но истинският академик Сава Гановски не е удостоен с никакви титли. С нещо семейството му не се е харесало на редакторите, защото и синът му в алманаха е обезпрофесорен. Добре поне че е спомената езиковата гимназия, завършена от министър Н. Михайлова (но е пропусната забавачницата, която тя е посещавала). Немалко посланици от "тоталитарното" минало са записани като среднисти, макар че кадровите им дела в Министерството знаят, че те са завършили специални висши учебни заведения (например по сигурността или други подобни).
Отново хората, работили за България, се делят на "наши" и "ваши". Сред "нашите" са тези, довели България до три национални катастрофи и допуснали откъсването на живи части от земята и народа ни. "Наши" са и тези, които подписаха протокола за присъединяване на България към фашисткия блок, а после обявиха война на САЩ и Англия, докарала бомбардировките на София, които "чуждият" Сталин спря. Но Александър Стамболийски не е "наш" и затова през 1918 г. "застава начело на антиправителствен метеж", а през 1923 г. просто е "убит" (неизвестно от кого, но без метежи, без участие на монарха, без нищо). Та толкова за няколкото редчета, с които са описани българските дипломати.
Но истинското научно, политическо и морално блато е другаде. То е заляло "встъпителната "студия" (ах, ах!) на професор Стателова и е направило посмешище от миналото на нашата дипломация и изобщо от миналото на България.
Ако текстът се чете от външен човек (за което помага английският му вариант, поместен срещу българския оригинал страница по страница), той ще остане поразен от абсурдната стратификация на нашата дипломатическа история. В началото (1879-1944) е хубавото, после идва лошото (1944-1989), а след 1989 г. отново настъпва лятото. Подобна примитивност съм срещал само в незабравимите предизборни указания на министър Михайлова в Ловеч (случайна ли е приликата?), но тук не става дума за партийна пропаганда, а за България.
Професор Стателова оправдава като неизбежни двете национални катастрофи, довели до "провал", защото целели да постигнат справедливите национални идеали. Тя цитира имената на "строителите на модерната българска дипломация" от годините след Освобождението, както и на дипломатите от "второто", "третото" и "младото" поколения между световните войни, но не споменава нито един от дипломатите на новото време, които успяха да запазят границите ни непокътнати след краха на монархофашизма и новата национална катастрофа. Вероятно професорката знае, че съседна Гърция, подкрепяна от "великите демокрации", искаше земите ни до Пловдив включително. Може би си спомня и кой не допусна това да стане. Но в "студията" й тези въпроси са забравени.
Авторката възхвалява принципа на необвързаност след Първата световна война, но не го разширява до днешно време, когато с одобрение говори за присъединяването ни към "евроатлантическите структури". Според нея Втората световна война просто "започва", а кой е агресорът и кои са жертвите - това тя не знае. Професорката дори оправдава съюзяването на България с блока на Хитлер (който за нея е просто "Тристранен пакт"), защото Германия била единствената сила, подкрепяща "българските национални въжделения". Авторката твърди, че България не взема пряко участие във войната, което било изключтелна заслуга на външната ни политика. Разбира се, и това не е вярно: България участва пряко в края на войната срещу фашистка Германия на страната на съюзниците и така се спасява. А фактът, че нашите войници не се бият на съветския фронт, не е заслуга на дипломатите ни, а на любовта на народа към братска Русия. Българскте войски просто щяха да преминат от другата страна на фронта... Това го разбираха и цар Борис, и Хитлер, но очевидно все още не го е разбрала професорката от София.
Периодът на социализма у нас за авторката на "встъпителната "студия" (ах, ах!) е като нива със зелки, които тя със сабя в ръка сече така, че не остава ни листенце, ни кочанче. Тогава България се простила с идеала за национално обединение (сякаш не висеше на косъм и това, което ни бе останало), тя била обречена да бъде сателит на Съветския съюз и да загуби своя държавен суверенитет. "Пълната зависимост" от Москва ликвидирала българската външнополитическа самостоятелност (сякаш преди това или пък днес има такова животно!). И отново държавният суверенитет на страната бил "напълно унищожен", а и най-малкият опит за самоинициативност бил "своевременно задушаван или обречен на провал". Това "обезсмислило" приемането на страната в ООН през 1955 г. (дали пък закъснението не е заради съюза ни с Хитлер - професорката спестява тази подробност). И такива бисери се сипят на няколко страници.
Авторката плаче за "чистката" във външно министерство, осъществена след Девети септември, която поставила на мястото на "старите, добре подготвени и обучени кадри" хора "без опит и образование". За тоталната касапница на българската дипломация след Десети ноември обаче професорката има по-красиви думи: "На мястото на номенклатурните кадри в дипломацията са привлечени нови лица, които достойно да представят пред света демократична България".
Да се чуди човек дали да плаче, дали да се смее. Уважаемата госпожа очевидно не знае нито каква е била нашата дипломация, нито кога и как е защищавала интересите ни въпреки различните позиции на Москва. Не е лъжа, че у нас имаше много личности, занимаващи се с външна политика, които бяха неприкрити "приятели" на Съветския хегемон, така, както много от политиците и дипломатите отпреди войната бяха "приятели" на Германския хегемон, а така също и на Англия, Франция или Америка. Но не са ли в наши дни още повече "приятелите" на новите ни хегемони?
И в същото време много български дипломати, дори и български политици, имаха достойнството и патриотизма да защищават нашите национални интереси, а не "интернационалните" искания на хегемоните. Сред дипломатическата общност се знаят много такива случаи. Те са отразени в документи и шифрограми, които по законите на страната ни не се унищожават. Ако професорката по история си направи труда да попрочете малко архивите, пък и да се допита до тези, които са ги писали тогава, когато събитията още не са били история, тя може би ще промени мнението си. А ако смята, че щом историята не се помества в професорските калъпи - толкова по-зле за историята, няма за какво да разговаряме.
Важното в случая е не какво пише една или друга титулована особа, а фактът, че тя пробутва интелектуалните си ментета, ангажирайки Министерството на външните работи. Там все пак би трябвало да има поне няколко по-умни и по-далновидни специалисти, които да озаптяват сините комисарки.
Не позволявайте да оплюват предшествениците ви, драги млади колеги! Вероятно има неща, които още не разбирате. И ние някога бяхме неопитни като вас, но не си играехме с интересите на България. Не ругаехме предходниците си, а се мъчихме да ги разберем и да се поучим от тях. Вие не унизявате социалистическото във вчерашната ни страна, вие унизявата самата България. Страх ме хваща, когато виждам съдбата на Отечеството си в нечисти ръце, но все още вярвам, че ще се намерят по-добри политици и по-мъдри дипломати, които ще успеят да спасят България. Ако се съди дори по вашия алманах, вие сте дребнави, озлобени и повърхностни чиновници. Подобни личности, получили власт, са опасни не за по-старите колеги, а за самата държава, която са призвани да защищават. Имаше такива хора и по наше време, но ние съумявахме да ги озаптим. Не допускайте преродените техни "демократични" събратя да вземат реванш.
