БСП - новата трансмисия към НАТО
Зачестяват признаците, че ръководството на БСП се подготвя да обяви вече открито своята "евроатлантическа" ориентация, т.е. подкрепата си на въвличането на България в НАТО. Догадките са по-скоро не "дали", а "кога" и по "какъв начин" смята да го направи, като извлече от него максимална изгода в навечерието на видимите за всички вече предстоящи политически трусове в България.
Емисари на ръководството с усърдие, съпоставимо с проявеното от Надежда Михайлова в Ловеч, убеждават партийните кадри по места, че е неизбежно евроатлантизмът да бъде възприеман като "неделимо цяло". Пронатовските постановки все по-често намират място в словесните и писмените изяви на ръководни дейци на БСП.
НАТО вече се представя като своеобразна проекция на Европейския съюз в областта на неговата "отбранителна политика", т.е. оценява се в контекст, при който резервите към северноатлантическата организация биха могли да се окачествят единствено като АНТИЕВРОПЕИЗЪМ. В тези построения няма нищо оригинално, те отдавна са на въоръжение в пронатовската пропаганда на днешните властници.
Като друг аргумент се посочва атлантическата ориентация на аналозите на БСП в останалите източноевропейски страни, че дори и в западноевропейските. Това е същият аргумент, който се използваше и продължава да се използва в пропагандата на днес управляващата синя мутация на част от някогашната Партия: ето, навсякъде другаде комунистите са вече бивши комунисти и са за НАТО, а само нашите комунисти са против НАТО и са за Милошевич и Лукашенко и следователно са си и настоящи комунисти. За правилно мислещи люде, макар и "бивши комунисти", бяха обявени дори съпартийците на италианеца Масимо Д'Алема, които предоставиха територията си за непосредствена база на натовските бомбардировки срещу Югославия и проляха добросъвестно своя дял от сълзи за албанските "бежанци".
Освен това Георги Първанов не скри, че западните ментори на българската левица очаквали от БСП да се промени, без да уточнява за каква точно промяна става дума. Очевидно е обаче, че последната промяна е необходима за придобиването на легитимност в очите на Запада.
Тук-таме прозира, най-често не особено усърдно прикривано, и друго съображение: може и да не ни се иска да влизаме в НАТО, но тъй като политиката е изкуството да се действа в рамките на възможното, трябва да отидем там, ако ще и неохотно. Накратко, става дума за "realpolitik".
С "атлантизирането" на БСП би се запълнила недостигащата днес част от лъжеинституционната фасада на неоколониалната зависимост, в която е впримчена нашата страна. Би се появила така дългоочакваната "лява" и едновременно "модерно" мислеща, т.е. пронатовска политическа структура, задължителен уж контрабалансиращ елемент на вече криво-ляво функциониращата синя пронатовска "десница" (т.нар. "евролевица" се изхаби и банкрутира много по-рано, отколкото очакваха нейните създатели).
Подобно решение би свидетелствало за отсъствие на характер и морал и за политическо късогледство. От гледна точка на интересите на българската държавност и българската нация то би било от тези грешки, които са по-злокачествени и от престъпления.
Преди два месеца (виж "Нова Зора" от 21.12.1999г.) Георги Първанов с някаква присъща единствено нему прозорливост успя да съзре тенденции към превръщане на НАТО в организация за регионална европейска сигурност и обяви за неуместно вътрешнопартийното разискване на въпроса за членството на нашата страна в нея.
Със споменаването на въпросните "тенденции" направи пропуск, недопустим за който и да е сериозен политик - позова се не на реалните действия и функции на тази организация, а на красивите приказки, използвани за тяхното пропагандно прикритие. Приказки, които отдавна не хващат дикиш даже и у средноинтелигентните хора. Показният характер на тази престореност е очевиден, както и фактът, че адресатът й е извън България.
С риска да се повторим, ще трябва да напомним някои неопровержими истини. Истини, които впрочем се разискват съвсем открито от сериозните политолози, т.е. от тези, на които и на ум не би им минало да градят своите съждения, хипотези и препоръки главно или единствено върху приказките на политиците.
Миналогодишната агресия на НАТО срещу Югославия бе преди всичко демонстративно провъзгласяване на края на международното, право поне такова, каквото бе известно в Европа от времената на Вестфалския мир насам. Бе възвестено официално отменянето на държавния суверенитет, обявен за архаизъм в условията на грядущия "нов световен ред".
За онагледяване на решимостта да се наложи този ред бяха показно нарушени не само Хартата на ООН и основополагащите документи на европейските регионални структури за сигурност, но и устава на самия НАТО.
Дори и Хитлер не правеше такива работи и спазваше някакво приличие, и това го знае всеки средно подготвен историк.
Агресията избистри профила на НАТО и той се саморазкри като оръдие на империализма. Не на империализма въобще, а конкретно на американския империализъм.
Някой би могъл да ни укори, че думите "американски империализъм" са смехотворен опит да се съживи и върне в съвременната политическа лексика безнадеждно мъртъв архаизъм от ленинско-сталинските времена. В такъв случай бихме си позволили отсега да го препратим към американските президенти, които от Джордж Буш насам все по-гласовито се опитват да приучат света към примиряване с "новия световен ред" и с неизбежното "американско водачество" в налагането му. Пригласят им и по-нисшите чинове от американските властови структури. Мадлийн Олбрайт например неотдавна обясни, че "САЩ виждат по-надалеч, защото гледат на нещата по-отвисоко". Ако на тази открита заявка за световно господство може да се намери по-уместен синоним от "империализъм", би било интересно да го научим. Нека откривателят пътем, за по-убедително, обясни и защо този термин е по-несъстоятелен например от пропагандирания сега неологизъм "международна общност", от която странно защо отсъстват не само Русия и Китай, но и поне 90 процента от населението на планетата.
Ръководството на БСП би могло да се замисли и за други работи. Например дали наистина понятията "НАТО" и "Запад" са такива монолити, за каквито ни ги представят, и дали няма опасност да се съживи друг един уж овехтял термин - "междуимпериалистически противоречия". Дали понятията "ляво" и "дясно" наистина окончателно са се размили и могат да обозначават единствено различни нюанси на безвъзвратно победилия либерализъм?.. Можем да допуснем и друга хипотеза: ръководството на БСП е показало здравословен национален егоизъм и е решило да извади България от "периферията" на новия световен ред и да я включи в неговия център. Което пък е в духа на изказването на бившия унгарски премиер Дюла Хорн, също социалист: "Предпочитаме да бъдем най-изостаналата западна страна, отколкото най-напредналата източна страна". Нека веднъж и ние, българите, да се вредим в лагера на победителите. В такъв случай не би било неуместно да се зададат някои други въпроси.
Ако НАТО желаеше да се подсили с нови пълноправни членове, защо му трябваше да разчленява първо Югославия, а после, отделните съставляващи я републики? Наследената от Тито държава, каквито и обясними резерви да имаме към нея като българи, в стопанско отношение не бе нежизнеспособна. Всички сериозни аналитици признават, че при минимална отзивчивост към нейните проблеми от страна на Запада ( например опрощаването на част от дълга й, както бе постъпено спрямо Полша) в икономическо отношение тя е щяла да бъде източноевропейската държава, най-добре институционално подготвена за приобщаване към ЕС. Да не забравяме и друго - допреди десетилетие сърбите бяха може би най-проамерикански настроеният православен народ, за "вечната" им дружба с английските и особено с френските братя по оръжие в две победоносни за тях световни войни няма защо да говорим. Въпреки това тези "братя" днес третират Сърбия така, както я третираше Хитлер, че и по-жестоко - той поне не използва спрямо нея химически и радиоактивни оръжия. Дали не са преценили, че в "клуба на богатите" вече има достатъчно членове?
Професионалните политолози, обслужващи политиката на САЩ, открито пишат, че раздробяването на държавите със съмнителна лоялност към новия световен ред на по-малки, враждуващи помежду си, и принудени да приемат Вашингтон като единствен арбитър и покровител, е в интерес на по-гладкото осъществяване на целите на американската геополитика. Както ги назовават образно в съвременната политология - "държави-трътки", т.е. териториално и демографски осакатени. Терминът е нов, но не и практиката. Най-малко пък на Балканите, и ние, българите, добре го знаем.
Нашият полуостров не е само един от многото потенциални обекти на американската империалистическа агресия, неизменна по същността си, макар и прикривана с по-други приказки. Той е първият европейски обект, върху който се отработват тактическите прийоми на тази агресия - от използването на обеднен уран срещу мирно население, до създаването на нови ядрени бази срещу Русия и невижданото досега по мащабите си пропагандно прикритие от "хуманитарен интервенционизъм".
Нищо не ни кара да мислим, че експерименталният цикъл от американски войни на Балканите е приключил с агресията срещу Югославия. Сръбските и черногорските куислинги по ящност не падат по-долу от ранното, междинното и късното нашенско СДС, но за разлика от него не показват никаква ефективност във вземането на власт.
Зачестяват подмятанията на западните медии, че лошият Милошевич "пак" гласял война срещу съседите си. За това кому в подобна война би била отредена ролята на демократично пушечно месо, няма защо да питаме. Американските полицаи в Косово не можаха да привикнат с балканската специфика и техните оставки зачестяват. Западноевропейците не бързат да ги отменят, щом могат да ползват за целта източноевропейци. Поне това е впечатлението, което оставят промените в националния състав на използваните от Вашингтон окупационни части в тази сръбска провинция.
Ръководството на БСП следва да се замисли и дали ще е проява на "realpolitik" да се отписва Русия от световните и особено от регионалните геополитически баланси. Ако го е сторила, ще е твърде оригинално съждение, защото други, водени от здравия си разум, не смеят да го направят, колкото и да им се иска. Оставям настрана моралната характеристика на присъединяването към платената враждебност на една върхушка към страната, на която българите дължат не само възстановяването на държавността, но и физическото си оцеляване. Моралът също е политическа категория и доказателства, че безнравствеността във външната политика е на само отблъскваща, но и нерентабилна, има в изобилие. Кажеш ли "А", няма как да не продължиш с "Б". Приемеш ли НАТО, приемаш и американските ядрени бази против Русия, така силно вдъхновяващи добрите българи Петър Стоянов и Соломон Паси.
На Петър тепърва предстои да доотработи по мозерски лондонската стипендия на сина си и една обезпечена старост. Соломон, може би не чак толкоз мъдър като библейския, но без всякакви съмнения по-практичен, изпревари други, по-бавно съобразяващи люде, в заемането на ъглова политическа сергия без касов апарат. Мотивите на тези двама наши съграждани, без непременно да са възвишени, са разбираеми. Не ни се иска да вярваме обаче, че те биха могли да определят поведението и на една партия, обявяваща се за национално отговорна.
Едва ли за ръководството на БСП е тайна фактът, че тя се ползва и с подкрепата на мнозина български гласоподаватели, безразлични към псевдолевите й политически идеи и гласуващи за нейните кандидати единствено поради това, че тя - все още - се възприема от тях като единствена реално съществуваща национално структурирана и национално отговорна политическа сила. Едва ли не знае, че и традиционните й симпатизанти, тези, които от десет години я кредитират с бюлетините си, трудно биха могли да бъдат накарани да преглътнат оформящия се атлантически избор на нейното ръководство.
И преди атлантическата си дилема ръководството на БСП се намираше в трудно положение. Не преоцени своето отношение към доказалата гротескността си формула за "национално съгласие". Не предприе реални стъпки за противодействие на последователното унищожаване на българската държавност и за освобождаване от менгемето на икономическия геноцид, затягащо се все по-безмилостно около българската нация. Реакциите му на всичко това са възпитани полупротести, отвреме навреме редуващи се с нови извинения.
На това ръководство предстои наистина труден избор. Изборът между легитимирането пред чужденците и запазването на легитимността пред собствените избиратели.
Дано все пак разбере, че провалът във второто крие опасността да осъмнеш като ръководител на "партия-трътка".
МО: Военната реформа започва отново... Колко прави се оказаха онези, които пишеха, че това, което се прави с Българската армия (БА) през последните години, няма нищо общо с военна реформа. Преди седмица се уверихме в това и от посещението на генералния секретар на НАТО, Джордж Робъртсън в София.
И в речта си пред Народното събрание, и в разговорите си с президента, премиера, министъра на отбраната и представителите на медиите човекът даде да се разбере, че военната реформа тепърва започва. Вярно, че английският не му е майчин език (Робъртсън е шотландец), но на какъв език родните политици ни уверяваха години наред, че военната реформа се развива успешно? Ние ли грешно ги разбрахме, те ли се грешно изказваха? Нали и президентът повтаряше, че до края на 1999 г. военната реформа трябва да приключи? Как да приключи, като, както се оказа, не е започвала?
Нещо повече, от думите на Робъртсън стана ясно, че нашите политици дори не са си изяснили целта на тази реформа. П. Стоянов повтаря, че стратегическата цел на България била да стане член на НАТО, а според генералния секретар на Алианса страната ни трябва да плати цена, за да стигне до момента да дава своя принос в Алианса. Да дава, не да взема сигурност!
"Цената, която трябва да платят всички страни, желаещи да се присъединят към НАТО, е да приведат въоръжените си сили до равнище, което да дава принос за силата и жизнеността на Съюза" (в."Труд", 11 февруари 2000, с. 9).
Досегашните "реформи" в БА доведоха ли я до това равнище? Не! Затова и според Робъртсън процесът на реформа трябва да започне максимално бързо. За НАТО той още не е и започвал!
Какво тогава е правил кабинетът Костов цели три години? Какви "успехи" отчете премиерът в сферата на отбраната? Само това, че имаме Концепция за национална сигурност и военна доктрина ли? (То една доктрина, ама нейсе!)
"България започва процес на преструктуриране на армията и ние я насърчаваме" - казва Робъртсън. Пак това "започва". Нали махнахме гарнизоните по южната ни граница! Нали създадохме Сили за бързо реагиране!
И с какво "започва" преструктурирането на БА? Пак със съкращаване на числеността на въоръжените сили. Постигането на по-голяма ефикасност и боеспособност, по-голяма мобилност, по-висока способност за разполагане на местността, както и по-високата степен на професионализъм пак ще останат на хартия. Въпреки че според Робъртсън досега ги е нямало.
Вместо да го убедят в противното, и премиер, и военен министър са гъделичкали слуха на високия гост с твърдения, че поддържането на една армия, пригодена за студената война, е прахосване на средства. Това Джордж Робъртсън цитира с явно удоволствие.
Той обаче се прави, че не забелязва нетърпението, обхванало политическия "елит" за бързо приемане в НАТО и ги полива със студен душ: "България се справя добре. Естествено, трябва да се има предвид, че й предстои още дълъг път. (Б.а. Колко години още?) И нещо повече - предстоят още трудни решения в хода на реформата на въоръжените сили, за да бъдат те приведени в съответствие с изискванията на Алианса за общата сигурност, но и за осигуряване на отбранителната способност на самата страна."
Дойде един чужденец да ни разясни "целта на занятието" - осигуряването и на отбранителната способност на страната. Иначе главната тема на посещението - за "болезнените решения", т.е., за нови съкращения на БА, за нас не е нова. Съкращения докога? Докато се изравним с числеността на АОК ли?
Военната реформа, според Джордж Робъртсън, е тясно свързана с икономическата. Или както го каза миналата година генерал Михов, не армията ще спасява икономиката. От себе си ще добавя само, че отбранителната способност на страната и боеспособността на БА зависят в най-голяма степен от състоянието на икономиката. Икономическа реформа, която има за резултат ликвидирането на икономиката и ВПК, помага на военнната реформа, колкото компрес на умрял!
Чия е отговорността за подготовката ни за натовско членство? Според Робъртсън тя е изцяло на страните-кандидатки. Те хем трябва да вземат "болезнените" решения, хем да отделят значителни средства за реформата, хем да постигнат консенсус по тези въпроси между политическите партии.
"Реформата в армията - казва Робъртсън, - е твърде важна, за да бъде обект на партийно политиканстване."
Кое у нас е налице от всички тези условия, за да е наред и военната реформа? Дали неработещата икономика може да осигури необходимите средства за реформата на БА; дали между партиите в НС има консенсус по този въпрос; дали реформата в армията е опазена от партийно политиканстване?.. Нито едното, нито другото. Налице е само готовността на управляващите за "болезнени решения".
Болезнени, но за кого? За тях, или за военните, които ще свалят пагоните, ще сменят гарнизона, местоработата и други подобни "социално-адаптационни" мероприятия?
Демократическият алианс - общонародна формация или поредното превъплъщение на революцията?
Демократическият алианс - общонародна формация или поредното превъплъщение на революцията?
Петият конгрес на "Подкрепа" взе решение да формира за парламентарните избори политическа организация, която да се противопостави на съществуващия до- сега двуполюсен модел в политическия живот на страната. Оказа се, че формацията била регистрирана още преди 5 години, но не можа да се разбере защо все още на практика не съществува. Според д-р Константин Тренчев тя ще се състои от члeнове на различни вече съществуващи организации, но няма да бъде коалиция. Просто техните членове членуват и в ДЕМОКРАТИЧЕСКИ АЛИАНС. Това щели да бъдат представители на интелигенцията, бизнеса, пенсионерите, студентите... Разочарованият доктор от година време не крие неприязънта си към режима на Иван Костов. Дали обаче разбира порочността на неговата управленческа философия, или се впечатлява само от резултатите - безработицата и бедността? Защото в изминалите години образът на Константин Тренчев има съвършено други контури в социалното пространство на българите. Той именно започна това, което сега става, той залагаше на разрухата и революционните преобразувания на българското общество. Именно той даде тон да се използват в политическия живот провокацията и насилието. Символ на либералната революция в България бе одиозната фигура на доктора с хипарска превръзка през челото пред горящия Партиен дом. Неговите именно последователи дойдоха на власт по същия начин и резултатите от тяхното управление са това, срещу което сега застава д-р Константин Тренчев. Революцията винаги носи безконтролната власт, корупцията, злоупотребите и най-сетне БЕЗОТЕЧЕСТВЕНОСТТА.
Революцията разрушава, без да сътвори каквото и да било, както това става в България вече не един път... Кого ще събере под знамената на "Демократическия алианс" доктор Константин Тренчев днес!? Част от разочарования електорат на СДС, много малка част от разочарованите привърженици на БСП, една съвсем малка част от българите, които обикновено не гласуват. Повечето граждани на "тази страна" обаче няма да тръгнат след неговите лозунги, защото те са същите, каквито издигаше СДС по време на януарските събития, издига и днес. Либерализъм, свободен пазар, нов световен ред, глобализъм, а всичко това означава българофобия. Докторът-синдикалист никога не е излязъл с ясна политическа програма, основана на животворяща философия. Всичко, зад което е заставал, е свързано с остарели схащания за доминантната роля на синдикализма в общество с десни механизми на развитие. Това обаче в западния социум отдавна е мъртво, синдикализмът там днес нищо не значи, световната финансова олигархия налага трудовото безпрвие с нарастващ темп и никой не може да я спре.
Новите политически формирования, които ще спечелят бъдещите парламентарни избори, имат само една възможност за такава победа. А тя е да предложат НЕЩО ДРУГО освен хедонистичния либерализъм от американски тип, НА КОЕТО Д-Р КОНСТАНТИН ТРЕНЧЕВ НЕ Е СПОСОБЕН. По причини най-прозрачни, по причини чисто идеологически, отдавна известни - привързаност към пълната подчиненост на страната на световните икономически структури! Какво от това, че несменяемият шеф на "Подкрепа" ясно вижда пълната негодност на правителството?! Какво от това, че издига глас срещу разрухата и корупцията?! Какво от това, че се опълчва срещу целия "политически елит"?! В края на краищата той въпреки всичко е един резерв на Съюза на демократичните сили и затова не може да предложи ДРУГО!
Другото е грижа за всичко българско, за интересите на българите, а не за печалбите на международната финансова олигархия, които диктуват превръщането на Отечеството ни в държава от африкано-латиноамерикански тип. Където бедността е съдба, безпросветието - начин на съществуване, а демокрацията - само една мръсна дума!... Ето защо "Демократически алианс" е мъртво роден син на рано остарели родители. И нищо не може да се направи.
Демокрацията и желязната прегръдка на властта
(Продължение от миналия брой)
Огромно недоумение буди фактът, че по-късно откритите заплахи за разрушаването на мавзолея не подтикнаха партийното ръководство към мерки за охраната му. Чувах кмета да се оправдава, че сградата не му харесвала архитектурно, че му навявала мрачни спомени. Аз пък не смятам двореца да образец на архитектурното изкуство, но съм благодарен за съхраняването му като исторически паметник. Лош спомен ми навява джамията в центъра на София, но нито на мен, нито на който и да било нормален човек му минава през ума да я руши, защото му напомня за епохата, неподлежаща на забвение нито чрез смяната на понятията "робство" с "присъствие", нито чрез начинанията за общи българо-турски учебници по история - такива не е имало в българските училища и когато сме били под османско владичество.
Смущаващо е, че вандалщината с мавзолея не предиз- вика обществен отпор. Преди години бе спасен Паметникът на съветската армия от софийското гражданство, организирано от БСП. Защо меракът на новите нероновци отвисоко да предвкусват сатанинско удоволствие бе попарен само от стабилността на сградата?
Ще си позволя да споделя едно лично впечатление. Ден по-рано бях уведомен от най-меродавно лице: "Утре мавзолеят ще бъде вдигнат във въздуха". Тутакси алармирах ВПС. Дежурният по време на летните отпуски се отнесе скептично, а вечерта ми телефонира, че от правителствените среди е получил уверение за "неоснователността на подобно твърдение". Защо бе повярвано на дезинформацията, след като официални представители на властта не криеха подготовката? А и посегателството над мавзолея би било в тон с линията за изкореняване на миналото, свързано с антифашистката съпротива и социалистическото строителство. Убеден съм, че не поради изненада не се чу и видя масова реакция по време на разрушаването му.
Въпреки преобладаващите обществени настроения СДС неотклонно налага курса си за присъединяване към НАТО. Промъкват се съобщения, че и ръководството на БСП се готви да се отклони от досегашната си позиция, подавайки се на безкомпромисен външен натиск. Подобни решения са вземани и преди мимо волята и интересите на народа.
От участието ни във военни съюзи не сме прокопсали. С Тристранния пакт бяхме вкарани във войната на антифашистката коалиция срещу Третия райх и участвахме в окупация на съседни държави. С Варшавския договор се забъркахме в световни конфликти, далеч от възможностите и интересите си, даже участвахме в агресията срещу "Пражката пролет".
Не смятам, че НАТО е нужен на България, още по-малко - ние на него. Освен като демонстрация на прозападна, антируска ориентация на българската политика, за друго не сме му нужни. Огромна е отговорността на политическите сили да преценят трезво каква би била изгодата за България от евентуално участие и каква - вредата от наш отказ.
Като човек, свикнал да борави с историческите категории и аналогии, бих сравнил натиска за НАТО с диктата, наложен на България с Ньойския договор. Един военен съюз, образуван за сигурността на Запада по време на студената война се увековечава след победата, т.е. след отстраняването на предизвикалата го заплаха. Политиката на единна Европа би била спасителна и за нас, но тя не ще е нито толкова лесна, нито толкова бърза, нито така едностранчива. Разделението на континента не е следствие от студената война, каквато заблуда се шири. То има корените си още през IV в. с двете римски империи (Западната и Източната); в разцеплението на християнската църква между източното православие и западния католицизъм през XI в.; в турското завоевание, спряно от католическа Европа по границите й с православните "еретици". Без да се заличи историческата и културната общност на континента, разделението породи особености между Изтока и Запада, и днес наблюдаваме разнообразие, което е голямото му очарование.
Нормалното би било след края на студената война да се отърсим от остатъците й и да се изгради единството в естествените географски граници на Европа. Генерал Дьо Гол ги очертаваше от Атлантика до Урал, а негови последователи - вече от Ванкувър до Владивосток. За целта трябва да се превъзмогне изкушението за налагане, а двете части да направят своите крачки една към друга, да се обогатят взаимно върху общата традиция и съхраняване на идентичността - признаване и усвояване приноса на всяка от тях.
Дълг на новия век е да намери приемливо решение. Инак единството, разбирано като универсализиране на т.нар. "западни ценности", ще възпламени нови конфликти през следващия век, които ще родят своите идеолози и пълководци.
Историците не сме жулверновци - ние се стараем да обясним миналото, не да предричаме бъдещето. Ала поуките от изминалия век и проблемите, пред които сме поставени в края му, ни позволяват да прозрем поне за близкото бъдеще възможните последици от новите ни амбиции и начинания.
Бавният процес на демократизация в България го компрометира и забавя, а може и да го осуети с нова форма на диктатура, породена от социално негодувание и политическо обезсърчаване. При отсъствието на реална алтернатива еднопартийната власт е неизбежна. Народното събрание днес започва да изглежда като аналог на военното - двадесет и петото НС. Основните медии са в желязната прегръдка на властта. Избирателите са равнодушни, поставени пред дилемата - една настъпателна десница и една смирена опозиция. Действена алтернатива би предложила истинска лява радикална партия със свое място сред европейския социализъм, която без да накърнява националната традиция, прилага европейските ценности и развива социалните функции на държавата, така безразсъдно отречени след 1989 г. На призивите за изменение на конституцията (от страна на тези, които бойкотираха гласуването й) БСП не бива да отстъпва от принципа, заложен в нея, забраняващ партии на етническа и религиозна основа. Разбирам трудността от стриктното й спазване в това отношение.
След десет години маневри и измами именно такава партия заема свое място в политическия живот. У самия й лидер се забелязва еволюция. След като яростно отричаше етнорелигиозния и партиен характер на ДПС, вече сам говори за превръщането му от етнорелигиозна в национална, общобългарска партия. Лично аз се съмнявам в искреността му - безброй пъти е изменял на уверенията и задълженията си спрямо българската държава. Продължавам да съм убеден, че само общобългарски партии биха осигурили реално равноправие със зачитане на малцинствените права. В същото време Турция би трябвало да предостави безусловно право на желаещите да се изселят в нея, както се постъпи в повечето подобни случаи. При това без всякаква принуда от българска страна, каквато Турция прилагаше в близкото минало спрямо българите в Източна Тракия, гърците в Мала Азия и др. Все по-остър става проблемът с ромското население. Напоследък негови лидери призовават при избори да се приложи етническият вот - да се гласува ром за ром. Политическите спекулации с това население не ще престанат, докато държавата не предприеме ефикасни мерки за бедстващото мнозинство. Тя обаче се занимава с реституция, приватизация, докато една значителна част от населението е без всякаква собственост, без никаква професия, без елементарно образование. Това означава, че след две-три десетилетия много по-голям процент от трудоспособното население ще е обречено на престъпност и просия. Връщането на "земята в реални граници" облагодетелства тези, които не възнамеряват да я обработват, а се надяват на изменение на конституцията, за да я продадат изгодно на чужденци. Защо българските граждани да не бъдат оземлени, вместо да стават ратаи на чуждестранните собственици? Бих попитал премиера и депутатите: тази земя частна собственост ли ви е, та се каните да я разпродавате? Нима тя не е извоювана за българското племе от аспаруховите конници, от войските на Симеон и Иван Асен II? Нима за нея не са проливали кръв деди и прадеди? Чувам възраженията ви: тя не произвежда. Но нали произвеждаше в изобилие - защо унищожихте организацията, техниката, даже постройките за добитъка и реколтата?
Все по-дълбока става пропастта между мизерията на огромното мнозинство от народа и материалния комфорт, в който тънат управляващите. Трагично е състоянието на почти цялата сфера, зависеща от държавния бюджет: просвета, култура, здравеопазване, армия, социално дело... Безработицата расте в невиждани размери. Май единствено процъфтяващият бранш е ровенето в боклукчийските кофи. Творческата интелигенция се нареди на опашка, за да стисне ръката на премиера, устроил пищен прием за 50-годишнината си - единици отклониха височайшата покана. Партиите са съсредоточени в парламентарните дебати с предварително известен финал.
Особено голяма е отговорността на БСП, която не успява да се съвземе от измамната тактика на "съгласие" от 1997 г. Сега тя пак ли се препоръчва? Няма съгласие между бедстващи и преситени, между обезправени и облагодетелствани. Мястото на БСП е в защита на първите срещу самодоволството и безхаберието на вторите. Само тяхното надигане е в състояние да прегради посегателствата над материалното състояние на мнозинството, над правата му, над надеждите му.
Началото на ХХ век породи розови очаквания за свят без войни, социални сътресения, за разцвет на науката и културата, за демократични права и равенство в международните отношения. А колко печална е равносметката, която правим за този век. България участва в четири войни, пропиля националните идеали, злепостави социалния идеал, вдъхващ оптимизъм през по-голямата част от века. С надежда ще посрещнем и новия век. Да не допуснем потомците ни да го изпроводят пак с печална равносметка. Самото развитие ще постави проблемите пред новите поколения.
Ала поне за близкото бъдеще имаме възможност да предугадим перспективите и положим усилията да се върнат помръкналите надежди, вярата в благородството и справедливостта, в човещината и морала. Не е нито утопия, нито благосовия това. Нима Френската революция не преоткри идеалите на античността, а апостолите на социализма не потърсиха упование в най-трудната и най-масовата човешка идея за социално равенство като основа за материален и духовен напредък?!
Заглавието на статията на акад. И. Димитров, поместена в бр.7, да се чете "Как бе чествана годишнината на януарско-февруарския пуч от 1997г". Навсякъде в текста "десетгодишнината" следва да се чете като "годишнината".
Завръщане в политиката
Познаваме го от годините на съветската перестройка - романтично време на големи надежди и въодушевление, - завършили с колосална измама и с катастрофа без аналог в човешката история. Затова сега мнозина поставят думата перестройка в кавички, ту пък казват "тъй наречената перестройка". Той беше един от хората, заел се с това историческо по замисъла си начинение.
Поддръжниците на реформаторското движение, уверени в резултата, който очакваха, се отнасяха с особена симпатия към неговата личност. Той излъчва обаяние, благородство, внушава доверие, руски човек с цялата си душа, изпълнен с преклонение и синовна обич към своя народ, към многострадалната му история и съдба, към великата му култура, към която той има дълбок пиетет.
Роден и израснал в семейството на потомствени миньори, с осанка, манталитет, с широта на мисленето и размах на действието на потомствен руски аристократ, Николай Иванович Рижков тръгва от най-ниското стъпало на йерархията, тръгва от сменен майстор в машиностроителен завод в Урал, изкачва всички стъпала на държавната стълбица, за да стигне до най-високия връх на могъщата държава и да държи един от най-важните лостове на властта в продължение на години. И само човек, стоял на това най-високо място, обгръщал с поглед целия живот, усещал могъщия пулс на страната и неизползваните й сили, може да разкрие ужасяващите последици от настъпилия "период на политическо блудство" по върховете, започнало и извършвано известно време зад гърба му.
Прозорливият държавник прави отчаяни усилия да оттласне страната от пътя на катастрофата, ала шепата блудници, които действат със средства, непозволени за порядъчния човек, му оставят единствен изход - доброволно да напусне премиерския пост, за да се разграничи от тях. "Не можех да бъда съучастник в разрушаването на Държавата. И затова напуснах."
По време на катастрофалното земетресение в Армения телевизията показа пред целия свят премиера на Съветския съюз Николай Рижков по време на работа в извънредно и най-сложно положение. Възхищение оставяха неговите бързи и точни решения, неговата деловитост, разпоредителност, воля и мъжество. Ала в един момент, при вида на женица от глуха планинска клисура, цялата в черно, олицетворение на народната трагедия, причинена от природната стихия, той не издържа. Телевизионните камери показаха един просълзен човек - безпрецедентен случай за висш съветски ръководител. Един от демократите от първата вълна не пропусна този епизод, адвоката по бракоразводни дела (!), кмета на Ленинград Собчак, по-късно отстранен от политическия живот поради негодност, при пътуване в САЩ и Израел, обзет от саркастични пориви, нарича Рижков "плачещ болшевик". Какъв дебелашки сарказъм!
А не беше ли това шанс за Русия - в Кремъл, обитаван някога от хора с псевдоними, заимствани от стомана и чукове, да застане човек, способен да пролее сълза пред нечие нещастие. "Демократите" се сепнаха от сълзите на съчувствие. И не закъсняха да покажат своята същност: без да им мигне окото, разстреляха парламента.
Могъл ли е Николай Рижков да бъде повече в една компания с тези хора? Те му отмъщават персонално. Оставят го без пенсия, без работа, подхвърлят го на унижения, лично "бащата на руската демокрация" Борис Елцин заявява, че на Рижков, както и на Зюганов, на Селезньов и на други лидери от опозицията, мястото им е в Лефортово, зловещия затвор.
За годините на перестройката - и за първия, и за втория й период, - Николай Рижков разказа в своята мемоарна книга "Десет години огромни сътресения", преведена на български и позната на нашия читател. Нейно естествено продължение е излязлата наскоро в български превод "Завръщане в политиката". И в нея той безпощадно демитологизира инстанции и личности, към които някога огромната част от хората се отнасяха повече или по-малко с респект и доверие и им възлагаха своите надежди: политбюра, секретариати, генсеци, идеолози, министри и всякакви величия. Тази демитологизация ни отваря очите, разсейва заблуди, които училища, школи, кръжоци, университети бяха превърнали в неопровержими истини, във вкаменени догми. Особено заблудите относно учителката история: уви, не е тя движение все във възходяща посока, мотивирана от велики, хуманни, благородни идеи, както би ни се искало. Тя е продукт и на човешки страсти, на диви пориви и на низки инстинкти.
След кратък период на приспособяване към новото битие и нов статут Рижков продължава битката срещу разрушителните сили - вътрешни и външни. На мястото на Михаил Горбачов, когото той сравнява с Юда, на най-високия държавен пост застава Борис Елцин. Боледуващият президент, отпадащ физически и интелектуално, става фигурант, изпълняващ приумиците на своето обкръжение от млади и безскрупулни кариеристи, обявили се за реформатори на Русия. Реформите, прилагани от тях, забъркани все по западни рецепти, се оказват смъртоносна отрова за икономиката, културата, духовността, науката, за ролята на страната като световна държава.
Николай Рижков се отдава на обществена дейност. Той е инициатор за построяването на Мемориалния комплекс с храм-паметник в Прохоровското поле в памет на загиналите десетки хиляди воини, на 12 юли 1943 година, в боевете при Курската дъга, става председател на Попечителския съвет. Той е идеолог и организатор на движението "Народовластие", ръководител на неговата парламентарна група след изборите за Държавна дума през 1995 година; един от инициаторите на Общоруското обществено движение "Народнопатриотичен съюз на Русия", обединяващо опозиционните сили в едно.
Николай Рижков като апостол обикаля Русия, говори на общоградски събрания, пред трудови колективи, помага на когото и колкото може, става изповедник на хиляди обезверени, потънали в недоимък руски хора, доизносващи дрехи "от времето на Рижков".
В книгата са събрани извадки от публикации, интервюта, статии, размисли по най-злободневните теми на живота в страната, отношението му към текущите събития и вижданията му за бъдещето.
И странно, книгата е написана за руския живот, а която и страница да обърнеш, ей тъй, наслуки да разгърнеш и да зачетеш, попадаш на събития и факти, които с пълна мяра се отнасят и за това, което се извършва вече десет години и в милото ни отечество.
И в Русия, както и у нас, разрухата на страната става под лозунгите за преход, за преустройство, за реформи. Но реформата, както казва той, е система от мерки, чиято цел е да се подобри функционирането и повиши ефективността на икономиката. А какво става у нас, както и там? Става тъкмо обратното. Нараства хаосът, икономиката от ден на ден функционира все по-лошо, производството спада, големи печеливши предприятия по изкуствен начин се правят нерентабилни и се продават на безценица на хора, които никога не биха могли да обяснят истината за своите милиони, без да попаднат под ударите на закона. Загубите за народното стопанство лавинообразно нарастват.
Но за разлика от Русия, ние нямаме с какво в някаква степен да компенсираме спада в производството, поради това, че нямаме нейните суровинни ресурси - газ, нефт, никел, злато, диамантите на Якутия, дървения материал и т.н. Какво можем ние да изнесем, след като според афоризма на един виден геолог "България е богата на бедни изкопаеми".
Ами селското ни стопанство! По организация и ефективност то се приближаваше до европейското. Сега България внася жито, внася домати, зеленчуци и дори ябълки, чак от Чили.
Когато Рижков разказва с омерзение за техния главен приватизатор, прословутия Чубайс, ние го разбираме напълно, защото и ние си имаме своя Чубайс. Средствата за масово осведомяваме окончателно подмениха кръщелното му име с "10 %". Имената различни, но манталитета, безочието, средствата - еднакви, сякаш са завършили едно и също училище.
Ами ролята на МВФ?
Все същите железни хватки за заробване. С всеки нов заем страната ни губи и последните остатъци от суверенитета си. Доскоро една белокоса госпожица от САЩ определяше какви и какви пенсии да получаваме, колко да ядем, колко да потребяваме, а според някои определяла и колко да дишаме, колко и по какъв начин да се размножаваме. Новоизлюпената наша родна компрадорска буржоазия коленопреклонно изпълнява повелите и на белокосата госпожица, и на нейните наследници, които водят до физическо и нравствено унищожение. Може ли страна, на която други й определят как да живее, да се смята за независима?
Ами тъй наречените програми, милостиво спускани ни от Запада? Става същото, което и в Русия: скромните подаяния, предшествани от пропаганден шум, потъват за командировки и издръжка на изпратените чиновници да изпълняват програмата. Отиват за хонорари на български съветници и експерти. Например бивш посредствен литератор, преквалифицирал се в политик в смутното време, получава десетки хиляди долари за експертните му консултации при изследване на ...черноморсикя шелф!
И при нас положението с бюджетите е същото: те са колониални - с минимални разходи за наука, образование, култура. Опростачването на нацията, агресията на бездуховността, са се превърнали в предмет на дейността на онези министерства, чието предназначение е тъкмо обратното.
И на нас, както в колониалните страни, контролират държавните ни приходи, за да си гарантират лихвите от огромните дългове, с които ни товарят непрекъснато.
Съдбата на армията! Все същият сценарий. Първо се съсипва икономиката, после казват, че не е по силите ни да издържаме армия и щем не щем съкращаваме я под чужд надзор и контрол. И скоро армията ни ще бъде сведена до една гвардейска рота, която да посреща на летищата висопоставени гости и да среща и изпраща президента. Нямали сме вече потребност от армия, имало кой да ни пази, да си гледаме рахатлъка.
В своите прогнози за развитието на света Збигнев Бжежински обявява Русия за излишна страна. Ни повече, ни по-малко! А като каква ли страна третират нашата малка България в тайните си стратегически планове? Такъв въпрос за нашите управляващи не съществува.
И у нас шетат безпреппятствено същите секит, които подриват източното православие. И нашата телевизия е боклукчийска шахта за американскки морално-нравствени отпадъци.
И нашите управници-демократи, след като разпродадаха на безценица где-що имаше за продан, сега са готови да хвърлят на международната сергия и българската обработваема земя. Да й вземат ина нея парите, пък после, ако ще и потоп.
Интелигенцията! И през ум не ти е минавало някога, че хора, с които си ял и пил, думал едни и същи думи, са способни на конформизъм, на предателство, на подлост, на продажност, на фалш и лицемерие. Една част от българската интелигенция окончателно изгуби чувство за достойнство и сега се присламчва за да обира трохите от софрата на новобогаташите, пръкнали се в резултат на криминалната революция. Останалите споделят стоически съдбата на своя народ.
Книгата на Николай Рижков поражда въпроси, на които подготвеният читател не може да не търси отговори. Случайно ли е това съвпадение в упадъка и на двете страни в посттоталитарния период? Не показва ли това съвпадение, че сценария, по който той се осъществява е един и същ? Къде е правен този сценарий и го го е правил? Кои са режисьорите, които пренесоха тихомълком и осъществиха и продължават да осъществяват този сценарий на българска земя? Как така едновременно и в Русия, и в България, в тъй нареченото медийно пространство се появява словосъчетанието "тази страна"? Не е ли това коварна психологическа хватка незабелязано да внушиш на хората да гледат на своето отечество отстрани, отчуждено? Не е ли това добре премислено от психолози, майстори на манипулацията и пробутано съзнателно и с определена цел?
В новата книга на Николай Рижков има част озаглавена "Отечеството е в опасност". Такова заглавие би могла да носи цялата негова книга. Смисълът на полемиката с опонентите, целият огромен фактически материал водят до тревожния извод, че Русия е изправена от нейните външни и вътрешни врагове пред опасността да се разпадне, което е и съкровенната целна САЩ, заявена от самия Клинтън в реч пред висши американски военни, която завършва с думите: "Да, ние позволихме на Русия да бъде държава, но империя ще бъде само една страна - САЩ". Зловещо признание и по американски брутално.
Болката и страданието пронизващи тази книга, истините които поднася, лъжите и измамите, които разсейва, я правят забележителен исторически документ.
На нас ни се иска да завършим с думите на известния Маркус Волф: "Но аз съм уверен, че грешат онези, които вече са поръчали за Русия погребален камбанен звън. На мен ми е добре известно, че тя и с изпотрошени кости вече не един път е излизала от пропастта. Това е вечната й тайна."
Самият Бисмарк бе оставил една сентенция: "Русия бавно запряга, но бързо препуска".
Този път тя прави това по-бавно от всякога. Но вече има всички признаци, че вече е впрегната. И нейните приятели й пожелават: "На добър час, Русия!"
Зачеркнаха надеждите на българите зад граница
Седем години продължи работата по изготвяне на проект на закон за правния статут на българите в чужбина. Едва през юли 1998 г. в Народното събрание бяха внесени едновременно три законопроекта, уреждащи отношението на българската държава към основните права на нашите сънародници - граждани на други страни, подпомагането на техните общности и организации, предоставяне на правни и устройствени облекчения и т.н. Целта е режимът спрямо тези българи да бъде доближен до прилагания към българските граждани.
Трите законопроекта бяха приети на първо четене от Народното събрание с впечатляващо мнозинство. Отчитайки наред с правната им същност голямото външно- и вътрешнополитическо значение, бе успешно разработен обобщен проект, който Комисията по правата на човека и вероизповеданията внесе на 16 февруари т.г. за обсъждане в пленарна зала.
При разискванията се очерта неочакваният стремеж на някои депутати да наложат необосновани от гледна точка на Конституцията и националното ни законодателство изменения, които противоречат и на ратифицирани от България международни договори. В това отношение особено силно се изяви самият бивш министър на правосъдието и евроинтеграцията г-н Васил Гоцев. При заетата от него позиция стана очевидна зависимостта му от провежданата политика на Соросовата фондация "Отворено общество", на чийто управителен съвет той е член. Публична тайна е, че международният мегаспекулант Джордж Сорос е известен и като най-големият специалист на ЦРУ по т.нар. открити мероприятия, форма на които се явява споменатата фондация. По недвусмислен начин г-н Гоцев показа, че за него това българин, българщина, нямат особено значение. Важно е да се изпълни поръчката на денационализаторските програми на "Отворено общество". Нему българите не са мили. Виж, ако беше за някое чуждо малцинство, чудо щеше да направи.
Преди време тъкмо той защити интересите на изселилите се в Турция лица, на които успя пряко закона да уреди запазване на българското гражданство. По този начин успя да уреди и изплащането на пенсии за сметка на изнемогващите в България пенсионери и дори превеждането им във валута в Турция.
В "Отворено общество" и там ,където трябва, ще му признаят "заслугата", че успя на 16 февруари т.г. да прекъсне с помощта на парламентарната група на СДС разглеждането на законопроекта. И не само да го отложи, но и да създаде условия за фактическото му отхвърляне. Така очакваният с толкова надежди от сънародниците ни и всички българи закон отива към провал, както към провал върви всичко, което засяга българската национална идентичност.
Като дългогодишен правист нему и народните представители трябваше поне да им е известен надлежния член от Търновската конституция, който повелява, че всеки роб стъпил на българска земя става свободен. Но къде ти тук високи стремления на духа у господин Гоцев и синята парламентарна група?! Вместо това парламентаристите приеха предложението на г-н Гоцев по чл.2, точка 2 на законопроекта българската народност да се признава въз основа на недопустимото в международното право "самоопределение" на отделната личност, а не съгласно посочените в проекта на комисията "обективни критерии, отнасящи се до неговата идентичност".
За тях, изглежда, нямаше никакво значение, че направеното изменение противоречи на член 5 от Конституцията, според който ратифицираните международни договори имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат.
Но както би казал Алековият герой, "Конституция, бошлаф". Де да беше обаче само това противоречие. Водени или подведени по-скоро от г-н Гоцев, парламентаристите погазиха и "светая светих" - европейските норми. И по-точно параграф 35 на приетия от Комитета на министрите на Съвета на Европа обяснителен доклад в пакет с Рамковата конвенция за защита на националните малцинства - респективно член 3, алинея 1, с които се утвърждава, че индивидуалният субективен избор на етническа принадлежност е неразривно свързан със субективни критерии, отнасящи се до идентичността на лицето, т.е. отпадналият от проектозакона текст.
Г-н Гоцев и едно цяло воинство от безродници обаче не ги е грижа за силното безпокойство и реакцията на огорчение на всичките 4 млн.наши сънародници, живеещи извън границите на Република България. Антибългарската политика на някои т.нар. народни избраници от парламентарното мнозинство на СДС нас, в "Зора", не може да ни изненада. Иван Костов обаче и съгласяващият се и дори предвиждащ всяко американско желание наш президент Петър Стоянов, трябва да им напомнят крилатата мисъл на Бил Клинтън: "Българино, поради что се срамиш да се наречеш българин?! " И да не им казват, че Бил е цитирал Паисий. Няма сигурно и да си спомнят кой е той, пък и да се сетят, няма да хване дикиш призивът. Друго си е санким, американската препоръка.
Земетръсът Хайдер и ние
След парламентарните избори в Австрия и Швейцария през 1999 г. мнозина наблюдатели си задават въпроса: как стана така, че прехвалената западноевропейска демокрация, препоръчвана като модел и на дивите балкански субекти, роди и отгледа в недрата си своя гробокопач? След смайващия успех на крайно десните партии на Йорг Хайдер (Партия на свободата, Австрия) и на Кристоф Блошер (Демократичен съюз на центъра, Швейцария), квалифицирани прибързано като фашистки, расистки, ксенофобски или просто националпопулистки, цялото демократично воинство свика кръстоносен поход срещу новата опасност. Поход срещу "хайдеризирането" на австрийското общество и особено срещу влизането във властта на неговата (на Хайдер) и сродните й партии в други европейски страни. Влизане във властта след успешно проведена и съвсем честно спечелена изборна надпревара с традиционните леви или десни партии, смятани за умерени.
Беглият поглед върху сравнително кратката история на т.нар. националпопулистки партии в Европа (популизмът не липсва и на останалите партии), показва, че най-старата от тях е Партията на свободата на Йорг Хайдер в Австрия. Създадена е през 1956 г., но гласът й почва да се чува след 1986 г., когато юздите й се поемат от един харизматичен лидер, извел я на втора позиция на парламентарните избори през октомври 1999 г. (26,9 % от гласовете). Въпреки негодуванието на ЕС, САЩ, Израел и сред управляващите в София, Партията на свободата има няколко министри в новото правителство във Виена. Междувпрочем тя участва и в изборите за Европарламент през 1999 г. Фактът, че с нейната листа бе избран за евродепутат евреинът Петер Шикровски показва, че или тя не е антисемитска, или евреинът е много практичен човек... Демократичният съюз на центъра, ръководен от цюрихския предприемач Кристоф Блошер, е създаден през 1971 г. На последните федерални избори в Швейцария партията спечели 22,8 % от гласовете и се превърна в първа политическа сила в страната.
Националния фронт (НФ) на Жан-Мари Льо Пен във Франция е създаден през 1972 г. В момента НФ е в криза, но на парламентарните избори през 1997 г. спечели 15 % от гласовете. На изборите за Европарламент през 1999 г. НФ получи 5,7 %, а листата на Бруно Мегре, отцепила се от НФ - 3,29 %. Преди Мегре да извърши разцеплението, той водеше 60 000 активисти.
Фламандският блок (Vlaams Blok) в Белгия е създаден през 1978 г. На изборите за парламента в Брюксел през 1999 г. той получи 15 % от гласовете.
Северната лига на Умберто Боси (Италия) е основана през 1991 г. На проведените през 1996 година парламентарни избори спечели 10,1 % от гласовете, а на изборите за Европарламент през 1999 г. - 4,5 %.
Датската народна партия е основана през 1995 г. На изборите за парламент през 1998 г. спечели 7,5 % от гласовете.
Изброените дотук партии съвсем не изчерпват десния и крайно десния политически спектър в Европа. Дясната популистка съблазън в Германия например е родила няколко партии, които се конкурират за един и същи електорат: Национално-демократична (най-радикалната и най-маргинална; легална витрина на нелегалните неонацистки групички); Съюз на германския народ (DVU, партия-фантом, играчка на богат мюнхенски предприемач); Републиканска партия, която се обявява за "Европа на отечествата" и е против европейските съединени щати, но никога не е прескачала 5-процентната бариера на национално равнище; Баварски християн-социален съюз (ХСС), начело с Едмунд Щойбер, шеф на баварското правителство и претендент за канцлерския пост за изборите през 2000 г.. Според в. "Берлинер цайтунг" точно той е посъветвал Шусел в Австрия да сформира коалиция с партията на Йорг Хайдер, когото приемат с аплодисменти в Мюнхен. След скандалите около финансирането на ХДС е възможно в Германия да се появи още една дясна популистка партия. За лява популистка партия някои представят Партията на демократичния социализъм (бившите комунисти от ГДР), като отбелязват и нотките на ксенофобия у някои от нейните поддръжници.
Богатите и демократични САЩ, с най-ниската безработица в западния свят, също познават пламъчето на десния популизъм. Там той се свързва с имената на Рос Перо, Пат Бюкенън или Вентура. Докато във Франция Льо Пен атакуваше "бандата на четирите" (четирите големи партии, които си препредават властта), в САЩ Перо и Бюкенън водят кампания срещу "истаблишмънта от Вашингтон", т.е. срещу политическата класа, излъчвана от Демократическата и Републиканската партии. Пат Бюкенън би искал дори - според Клаус Леггеви (в."Ди пресе", Виена), да издигне истинска стена срещу всичко, което идва от чужбина: стоки, хора и идеи.
Ако някой от тримата бе станал президент на САЩ, дали Европейският съюз (ЕС), Израел или управляващите в София щяха да проявят такава "загриженост" за удобната им демокрация и мнимата им грижа за човешките права? Не, те не биха си позволили такава реакция и спрямо Германия.
С какво Хайдер (Австрия) и Блошер (Швейцария) смущават спокойствието на Европа? С това, че Блошер се противопоставя на присъединяването на Швейцария към ЕС; Хайдер иска да защити интегритета на Австрия; Льо Пен е против разпродаването на безценица на френския национален суверенитет!
В началото на 90-те години Европа е облъчена от ренесанса на национализма: Босна, Хърватска, Словакия, Чехия, дори в Унгария. В Италия Умберто Боси и неговата Северна лига дори искат отделяне от италианската република, а в Австрия Хайдер критикува съществуващата политическа система, осигуряваща безметежно съществуване на управляващите, защото Австрия, както и Швейцария на Блошер, са изгубили облагодетелствания си статут по време на блоковото разделение.
Обвиняват Хайдер, че насаждал антагонизъм между политическия елит и народа, разглеждайки и двете страни като нещо хомогенно. Дали този антагонизъм нямаше да го има и без Хайдер? Защо работниците, сигурният електорат на австрийските социалисти в продължение на 30 години, гласуваха за Партията на свободата на Йорг Хайдер, ако са били доволни от управлението? Не беше ли това същата реакция, позната и у нас, срещу синовете на бивши властници, внуци на обикновени работници, добрали се до хайвера на властта, които след като порядъчно са се обогатили, вече нямат нищо общо с работническите маси?
Причините за възхода на патриотичните сили в Европа са комплексни: ПЪРВО, както и при краха на Ваймарската република, Европа днес позна една твърде висока безработица. Дори във Франция на социалиста Жоспен безработицата е 11 %. При тези условия всеки нов имигрант е потенциална заплаха за работното място на някой австриец, германец, швейцарец или французин. А в Австрия чужденците са вече 8 % от населението: в Германия има 5 млн. гастарбайтери, а във Франция само мюсюлманите са 6 милиона. Разширяването на ЕС, с което ни залъгват нашите наемници, навява мрачни мисли не само на австрийците, на фона на масовата безработица в Източна Европа. Те са обезпокоени не за настоящето, а за бъдещето си. Хайдер им предлага спокойствие в едно уредено общество. Обещава им тя да бъде само за тях. Подобна е ситуацията и в Швейцария. Това може да е егоизъм, дори национален, но какво от това? Австрия - на австрийците, Швейцария - на швейцарците. Нима ние, българите, не искаме България за себе си. Нали бащите и дедите ни са платили страшната цена на историята с кръвта си.
Кой истински българин днес е съгласен с тоталното разграбване на отечеството ни? При всеки случай, когато някой издигне глас, за да посочи далаверите на назначените ни от световния колониализъм и социалдарвинизъм управници, бива изобличаван като националист, фашист, ксенофоб и пр. Тези врели-некипели са предназначени обаче да подтискат чувството за справедливост на нацията, да обезсилват националната енергия, докато глобалистите си разиграват коня свободно, разрушават и душат националните икономики, сриват социалните завоевания на цели народи, докато ги залъгват с "европейски ценности" и човешки права, им налагат формения "геноцид" на едно модерно изтребление. Не е никаква ксенофобия желанието да съхраниш и осигуриш бъдещето на Отечеството си за собствените си деца и внуци. Във всеки случай е нещо много по-малко от онова ниво на "цивилизованост", с което се гордее Германия - да плаща премия на всяко гастарбайтерско семейство, ако напусне територията й. Ние никого не гоним, но и своето си не даваме. А тъкмо затова не приемаме и съвети.
Изкусителят Тренчев
Доктор Тренчев внезапно се активизира. Ще прави политическа формация, най-вероятно под името Демократичен алианс (съкратено ще се чете "ДА! " - хитро) и ще я хвърли в битката за парламента срещу СДС. Това се разбра на петия конгрес на КТ "Подкрепа", на който профсъюзнят бос обяви, че бой последен настава.
Не може да се отрече, че словото му, ако и заредено с експлозивната смес на популизма, падна като мехлем върху наранената народна душа. Той се обърна като благ пастир към унизените и оскърбените, гладните и болните, към всички, които се чувстват недоволни и застрашени и само дето не каза: вървете след мене да ви отведа в царството Божие. Сиреч апелът му бе отправен едва ли не към целия български народ.
Няма човек, който да не се съгласи, че трябва да се тури край на "разрухата, грабителството и корупцията, на повсеместното обедняване и социалната деградация, на безперспективността и отчаянието", както каза д-р Тренчев. И избавител от всички тия беди може да бъде "едно широко обществено движение", излязло от недрата на "Подкрепа".
Колкото и благородно да изглежда начинанието, не ни напуска усещането, че пак ни се гласи клопка, че ще ни се прожектира втора част от филма "Фабриката на илюзиите", за да бъдат още един път и отново измамени хората да си дадат гласа... за измамници.
Нима сме забравили, че д-р Тренчев бе един от архитектите на българската разруха, а "Подкрепа" дълго време изпълняваше ролята на синя шпицкоманда!
След като подозрително мълча, скрит в своя профсъюзен бункер, д-р Тренчев внезапно се появи в публичното пространство и подобно на вехтозаветен пророк заклейми голямото Зло, за появата на което и той немалко допринесе, и сякаш света вода ненапита, призова унизените и оскърбените на свещен поход.
Ще попитаме нещо. Защо докторът чак сега се обажда, след като България от три години върви към пропаст и в нея е направо страшно да се живее? Защо чак сега издига глас на протест срещу мизерията, съсипията, корупцията? Защо той като профсъюзен лидер и неговата "Подкрепа" не защитиха протестиращи и стачкуващи работници, а ги оставиха на разтерзание? Защо чак сега излиза в публичното пространство и се обажда като барабан малката пръчка?
Отговорът може да бъде само един - защото чак сега е бил задвижен!
От кого? От тези, които поставиха СДС на власт, а сега желаят да го свалят от власт, защото е "потерял доверия", както се пееше в една песничка за другаря Берия. И съответно привеждат в кондиция всички налични ресурси за осъществяването на синьото Ватерлоо.
СДС трябва да си отиде, за да бъде предотвратен неизбежен социален взрив. Трябва да дойдат нови сладкодумни омайници, уж загрижени за хала на народа, чрез ново завъртане на политическата рулетка. И фабриката за илюзии отново ще заработи на пълни обороти. С шепи ще се хвърлят надежди и упования, а съответно и послания да се потърпи още малко, докато новите властници си стъпят на краката и завъртят чакръка на държавната машина.
А кои ще бъдат тия нови властници? Без да ги назовава, то си е ясно кого д-р Тренчев има предвид - някои стари муцуни от старото СДС, гарнирани с нови растиняковци. Целта е чрез похватите на демагогията да се овладее онова политическо пространство, където може да се роди реалната опозиция срещу погромите на България. Това пък означава само едно - д-р Тренчев е клиент и изпълнява поръчка.
Като се знае още и за отколешната "топла връзка" на д-р Тренчев с ДПС, няма никакво съмнение с кого ще се сортачи на политическата сцена профсъюзният бос.
А щом става въпрос за ДПС, то значи преди всичко става въпрос за Вашингтон и Анкара.
Ето че вече започваме и да си отговаряме на въпроса от кого евентуално е тъй внезапно активиран д-р Тренчев.
Задачата се оказва проста - с едно неизвестно.
Ако ли стратегията на д-р Тренчев сработи - да обере талаша от СДС, а той не е никак малко, защото разочарованието и сред синия електорат набъбва непрекъснато, то наистина може да се стигне дотам, че формацията под кодовото название Демократичен алианс да се превърне в парламентарно представена сила.
И какво от това?
Ще бъде сменен само декорът на политическото театро, но пиесата пак ще бъде същата, защото просто не е предвидено да има друга.
Икономиката пак няма да тръгне, защото не ни позволяват въобще да имаме икономика, селското стопаство ще гине - пак по същата причина, а корупцията ще се вихри като змей горянин, изпивайки сетните ни сили. И това е предвидено да бъде точно така - да ни разсипят и скапят.
Предвидено е да има 2 % много богати граждани, 5-6 % богати, а всички останали да гинат в миазмите на задния двор на Европа.
Но за да бъде докрай жабата сварена, без тя въобще да се усети, подгряването трябва да става бавно.
И в ролята на подгревател се явява д-р Тренчев, наметнал тогата на народен трибун. Но под тази тога се крие изкусител, много по-опасен от дървеняшките министри на Костов, а и от самого Костова. Защото на доктора не може да се отрече нито ум, нито характер. Той обаче, ако ни докопа - ще ни довърши, ако и да се прави на спасител.
Не сме ли го гледали вече този филм? Гледали сме го! Преди три години други едни "спасители" даваха велики обещания и скачаха като в средновековна мистерия около запаления парламент. А после започнаха да ни вадят душата с керпеден.
Пак ли искаме същото да ни се случи? Ако овреме не се отвърнем от лъжепророците - ще ни се случи старата случка. Но този път в много по-зловещ и гибелен сценарий.
Някога Юлиус Фучик бе казал: "Хора, бдете!"
Ние пък ще кажем: Хора, събудете се! Съвсем скоро от вас и само от вас ще зависи вашата съдба!
Косово: Последиците от "хуманитарната" агресия на НАТО
Инцидентът в Косовска Митровица, при който на 13 февруари 2000 г. девет албански снайперисти обстреляха войници от френския контингент на КФОР и раниха двама, доказа, че тероризмът в Косово процъфтява и без Милошевич. Показа и кои са носителите на терора; както и безсилието или нежеланието (да не кажем съучастието) на администрацията на Бернар Кушнер да обуздае развилнелите се "разоръжени" активисти на АОК. Те не просто безчинстват пред очите на КФОР и Мисията на ООН в Косово, но превръщат в живи мишени и войниците на КФОР! Войници от контингента на КФОР загиват или биват ранявани вместо политиците, които би трябвало на място да платят за грешките си.
През периода от 10 юни 1999 г. до 6 февруари 2000 г., както съобщава "Балкано инфо" (бр. 41, февруари), без да броим инцидента в Косовска Митровица, в Косово са извършени 4249 терористични нападения, при които са убити 889 души, ранени - 784 души, и отвлечени - 834 души. Жертви на терора са станали 4030 сърби и черногорци, 126 представители на други (неалбански) етнически общности и 93 албанци. От отвлечените 834 души 75 са убити, 6 са успели да избягат, 31 са пуснати на свобода и 722 са в неизвестност. Само за три седмици (от 13 януари до 6 февруари 2000 г.) са извършени 581 терористични нападения, при които са убити 96 души, ранени са 173, и похитени - 246 души.
Списъкът на особено опасните престъпления през 2000 г. според бюлетина на КФОР включва: обстрела на сръбското село Гораждевац на 7 януари; избиването на 4-членното албанско семейство Скендери в Призрен на 11 януари; убийството на трима сърби, завърнали се у дома в с.Пасяне, на 16 януари; изнасилването и убийството от американски сержант на 12-годишно албанско момиче от Витиня на 1 януари; обстрела с минохвъргачки на автобус на Върховния комисариат на ООН за бежанците на 2 февруари, при което бяха убити двама сърби и няколко ранени; хвърлянето на ръчна граната в кафене "Белами" в Косовска Митровица - на 3 февруари, при което са ранени 30 сърби, единият от които тежко; въоръжените нападения срещу сръбските села Банйе, Свиняре и Суво Грло на 5 февруари, и Липлен и Брейскйе на 7 февруари; разрушаването на паметника на сръбския герой Милош Обилич на 7 февруари... По време на международната "хуманитарна" операция в Косово, както изтъква "Балкан инфо", и след нея, въпреки разполагането на КФОР, там бяха разрушени, ограбени или опожарени повече от 82 църкви и манастири, някои от които са построени между 14 и 16 век. Над 350 000 неалбанци бяха прогонени от Косово, от които 200 000 сърби.
Мина времето, когато зверствата в Косово можеха да се приписват на режима на Милошевич. При наличието на КФОР и Мисията на Кушнер, отговорността за терора пада върху т.нар. "международна общност". Нали уж КФОР разоръжи АОК: с какво тя стреля по войниците на КФОР?
Публична тайна е, както отбелязват редица западни наблюдатели, че вместо да се занимава с основните си функции, т.е. гарантирането на сигурността на гражданите, завръщането на бежанците и възстановяването на Косово като мултиетническо общество, Бернар Кушнер се е превърнал в генерал-губернатор на провинцията. Той издава правилници при пълно незачитане на Резолюция 1244 от 1999 г. на Съвета за сигурност на ООН. На 20 декември 1999 г. е публикувал т.нар. Проектоправилник за имунитета и привилегиите на офисите за свръзка на чуждите правителства в Косово. Т.е. Кушнер се занимава с международна дипломация. Той въведе германската марка като втора валута в Косово, установи въздушни връзки между Косово и други държави на света и дори говори за провеждане на избори в Косово през септември 2000 г. Това няма начин да не наумява, че Кушнер е получил задача да направи Косово независимо!
В същото време, вече седми месец, албански терористи държат под обсада Ораховац - превърнат в първия след Втората световна война концлагер в Европа!
Беззаконие, хаос, произвол и страх - това днес е Косово. Вместо многоетническа общност в рамките на Югославия, то се превръща в моноетническа такава с перспектива да се включи към "Велика Албания". Това ще усети и Македония, чиято западна част е населена с компактно албанско население.
"Косово продължава да се криминализира", отбелязва дори косовският албански ежедневник "Коха диторе". Понеже никой не охранява границите с Албания и Македония, албанците в областта бяха "подсилени" с 200 000 сънародници, дошли предимно от Албания. Това са главно трафиканти на дрога и мафиоти, които никой в Косово не си прави труда да върне там, откъдето са дошли. Така Косово и Метохия се превръщат в крепост на международната организирана престъпност, на тероризма, нарко- и оръжейния незаконен трафик, на търговията с бели робини и на проституцията.
Има основателни подозренния, че някои представители на КФОР са ортаци на мафията в Косово. Флагрантно нарушение на международното и югославското право бе преобразуването на терористичната АОК в Корпус за защита на Косово. Боже, пази от такъв "защитник"!
Според промъкнали се в медиите съобщения през март 2000 г. в Косово ще се проведат военни учения на НАТО и КФОР. След като не се изпълнява споразумението с Милошевич за завръщане в Косово на малък югославски военно-полицейски контингент, тези маневри само ще насърчат албанския произвол. Средствата за масова информация тиражираха мненията на западни дипломати, че напролет ще има нова война в Югославия. Дали за Черна гора или отново за Косово? - времето ще покаже. Във всеки случай Кушнер неслучайно говори за избори през септември: подготовката за отделянето на провинцията като самостоятелен субект е в пълен ход.
При сегашния хаос обаче е истинско лицемерие да се твърди, че те ще бъдат честни и демократични. Според бившия външен министър на Австрия и настоящ канцлер Волфганг Шусел три са условията, необходими за провеждане на свободни избори: функциониращи административна и правосъдна система и развитие на свободни и независими медии. В Косово днес не е налице нито едно от тези условия. Преди агресията на НАТО в тази сръбска провинция имаше 58 албаноезични вестници и над 10 радио- и телевизионни станции, ръководени от косовски албанци. Днес медийното пространство е доминирано от една етническа общност (албанската). Предвид сегашното съотношение на общностите в Косово, едни избори само ще легитимират резултата от "етническото прочистване", извършено от АОК след "победата" на международната общност над Сърбия.
Както съобщават сръбските вестници, Сърбия днес лекува раните си от агресията, наричана цинично и у нас, и от т.нар. "международна общност" "хуманитарна намеса". Намеса, която доведе до 2000 убити цивилни, 7000 ранени и осакатени, до 82 разрушени или повредени мостове, 422 повредени и разрушени учебни сгради, 48 здравни института, 74 телевизионни предаватели и ретланслатори, няколко рафинерии, химически и енергийни предприятия. И в крайна сметка остави без препитание 2,5 млн.граждани, от които 50 000 семейства без дом поради разрушаване на къщите им. Да не говорим за бежанците от Косово, Босна, Хърватска и Словения, които още живеят из лагери.
Общите материални загуби (преки) на СРЮ се изчисляват на 100 млрд. долара, а с отчитане на загубите от санкциите, отделянето на някои републики от СРЮ и агресията на НАТО, до 2010 година обемът на загубите ще достигне 200 млрд. долара. Това е резултат на извършените срещу СРЮ 35 000 самолетоизлитания на НАТО с участието на 1000 самолета и 256 вертолета; на стоварените в Сърбия 79 000 тона бомби и изстреляните 10 000 крилати ракети.
Костов и културната революция
Няма нищо по-нелепо от преображението на Костов като меценат на изкуствата. То е все едно да си представим присъствието на глух на симфоничен концерт. Но нека отсега изясним нещата. Нямаме и не можем да имаме никакви претенции към лицето Костов да се чувства по някакъв начин причастен към света на прекрасното, ако използваме този старомоден израз. Най-сетне от всяко дърво свирка не става. Колкото дал Господ - толкоз! Не можем да искаме от всеки да има сетива досежно изкуствата.
Ще рече - претенции към гражданина Костов нямаме.
Но към министър-председателя Костов претенции имаме. Защото един министър-председател, бил той кой бил, по никакъв начин не може да бъде индиферентен към националната култура, камо ли пък да бъде враждебен към нея.
Дали Костов е такъв?
Да!
При всички случаи времето на неговото управление ще бъде записано в историята като време на една печална "културна революция".
В името на глобализма Костов иска да подмени българския етнокултурен модел с модела на профанната американска попкултура.
Знаем, че подобни съждения звучат стряскащо, но фактите са много по-стряскащи.
През театралните зали като да е минал тайфун - там е леш. Читалищата - това велико българско изобретение, още когато България я нямаше на картата на Европа, ни легитимираха като европейска нация - са мъртви.
Българската книга... Българската книга просто я няма. Не е възможно да бъде издавана. На българския писател е отнета възможността да участва в културния живот на нацията и от това нацията духовно обеднява. И всички приказки, че проблемите с книгопечатането ги решава пазарът, не са нищо друго освен глума и цинизъм. Защото не всичко е покупко-продажба, както е според постулатите на безнравствения либерализъм, а духовността - да се разберем най-сетне - не е стока.
Не може една държава да абдикира от суверенното си право да бъде закрилник и насърчител на националната култура. Защото националната култура легитимира нацията, нейната идентичност.
Това са все азбучни истини и човек дори изпитва неудобство да ги огласява пред една висока аудитория, към която би трябвало да принадлежи и правителството, но след като сме я докарали дотам... А какво да кажем за НИМ. Изваждането му от културното пространство на столицата и захвърлянето му "там близо край град София", както е казал поетът в стихотворението си "Обесвание на Васил Левски", е тихо предумишлено убийство, обесвание.
А какво пък да кажем за оная мракобесна Бастилия, наречена Министерство на културата, където продължава да "оперира" г-жа Емма Болсицян-Москова като една превъплътена леди Макбет. Самото нейно присъствие в почитаемото учреждение напълно обезсмисля и думата култура, и самото министерство. Но тя е сред любимите креатури на премиера и е напълно разбираемо защо е така.
Иска или не иска, Костов, дали му е приятно, или не - това няма никакво значение за присъдата на историята. В нейните скъпернически редове ще има все пак място за един къс ред, в който ще бъде казано, че по времето на управлението на премиер-министъра Костов бе извършен погром върху българската национална култура. Пък и не само върху нея, а и върху живота на българите.
Сега Костов не от идеални подбуди, разбира се, нещо се опитва да прави - да се сдобрява с интелигенцията и да търси пари от бизнесмени за българската култура.
И двете тия деяния са недомислени, грубо манипулативни и обидни за българската култура. Те имат привкуса на лицемерни сълзи пред тялото на скъп, но досадил приживе покойник, който все пак трябва да бъде изпратен прилично.
Костов, който неуморно и с видима наслада руга интелигенцията (може би от комплекс за малоценност!), изведнъж на чаша вино поиска извинение. Но не каза за какво се извинява, нито пък нещо конкретно стори за изваждането от батака на българската култура. Нито данъците и таксите бяха намалени, нито пък някакви инвестиции постъпиха в деликатната сфера на изящното.
И какъв фалш, какво лицемерие - докато Костов паркетничи и вдига наздравици, в същото това време тихо гаснат в мизерия и в духовна пустош велики български творци, които би трябвало да са честта и гордостта на нацията.
Къмто тях обаче Костов не поглежда.
Това е още едно основание да кажем, че държавата няма културна политика, а висшите чиновници нямат просветено зрение.
И кои бяха поканените интелектуалци? Все същите стари влъхви, които някога верноподано и лицемерно ръкоплещеха на Живков, а сега пък ръкоплещят на Костов.
Каква мила приемственост!
Колкото до срещата с бизнесмените, тя изцяло се вписва в играта на Костов да се прави на Лоренцо Великолепни. Само че великолепният Медичи е бил наистина просветен владетел-меценат и се е бъркал в собствения си джоб за разлика от Костов.
И тук няколко думи за т.нар. бизнесмени. Не е никаква тайна, че те наякнаха и се охраниха в сумрака на сенчестия бизнес, след като присвоиха създаденото от поколения българи.
И сега тия хора се приканват да бъдат благодетели. Освен че това като акт е напълно неморално - не може да се иска от грабител на храм да спонсорира зографията, - но още е и дълбоко противоестествено деяние. Защото истинският меценат освен че е вещ познавач и ценител, той има и високото съзнание за културна мисия.
Нищо такова не може да се каже за тия нашенски новобогаташи, хора неграмотни и примитивни, приканени от Костов да развържат кесии. Поради тази причина мероприятието не може да се характеризира по друг начин, освен като своеобразен и не много елегантен рекет, който премиерът извършва по формулата "с чужда пита майчин помен".
Един творец, ако е почтен и най-вече с достойнство, едва ли ще се съгласи са приеме пари от циници и негодници.
Но защо Костов прави всичко това? Нима е промислил и размислил, или внезапно е възгорял от жад по прекрасното?
Не, разбира се. Обяснението е обидно простичко. Предстоят преговори за членство в ЕС и една от темите, по които ще се дискутира, е темата за култура и изкуство.
Ето за какво е цялата дандания.
Костов нищо сериозно не възнамерява да прави, иначе досега все нещо да е направил. Той просто мимикрира и се снишава и чака да отмине европейският ветрец.
"Културната революция" продължава.
Към Страсбург или към Мека?
Вече втори месец официалната пропаганда ни надува главата с тази пуста покана от Хелзинки. А от миналата седмица - и за започналите преговори.
Кога и дали ще ни приемат в клуба на богатите, е въпрос спорен. Но не за това иде реч сега, а дали наистина нашите управници имат сериозни намерения да ни отведат в Страсбург, или по-скоро подготвят пътя ни през Босфора, та чак до Мека.
А че е така, свидетелстват последните дивотии на МОН. Там решиха да започнат обучение по ислям... в българските държавни училища! На всичкото отгоре е предвидено завършилите обучението да добиват право самите те да преподават Свещения Коран и да бъдат имами в джамиите.
Да се чуди човек да се смее ли, или да плаче. Подобен подход е все едно да вкарваш сам вълка в кошарата. Ясно, че поради липсата на светски кадри от религиоведи - светски, защото българското образование е светско съгласно конституцията! - училищата в Кърджалийско ще бъдат направо превзети от завършили съмнително къде самозвани тълкуватели на словото на пророк Мохамед. Които ще възпитават, при това на държавни разноски, младото поколение в религиозен фундаментализъм.
Нека сме наясно. Ни най-малко не желаем да обиждаме нашите сънародници-мюсюлмани. В крайна сметка те също вярват в единия Бог и в деня на Страшния съд. А самият Коран, като всяка подобна книга, съдържа хилядолетна народна мъдрост. И няма нищо лошо в това да се изучава. Но това, както впрочем и другите религии, трябва да се върши от светски лица и в духа на светското образование. Още повече че не става дума за традиционна за българския народ религия.
Впрочем и положението с християнското вероучение не е по-розово. Там пак с благословията на МОН, се ширят "учебници", които нямат нищо общо не само с православието, но и с християнството въобще. Като този например, в който открито се прославя самоубийството.
Изобщо, крайно време е държавата да влезе в час. Похвално е, че българските депутати единодушно (не броим тук "петата колона" на Доган) приеха на първо четене един достатъчно рестриктивен закон за вероизповеданията. Предполага се, че в същия вид той ще мине и на второ четене. И тогава пред чиновника няма да има никакви законодателни пречки да се сложи ред по отношение на сектите - все едно дали става дума за мюсюлмански фундаменталисти, псевдохристиянски фанатаци и шарлатани, или за сатанински култове.
А това означава преди всичко да се тури ред и в религиозното образование.
Иначе ще стоим все така разпънати между Страсбург и Мека.
Начело на живите
На 17 февруари в Унгарския културен институт, на вечер, посветена на поета Ендре Ади, бе представена книгата "Начело на мъртвите" - в превод на проф. Чавдар Добрев. Като особено достойнство на преводача бе изтъкната верността не толкова към графиката на поетичния слог, колкото към духа, чувството и неповторимата виталност на "унгарския Яворов". Всъщност преводът на проф. Чавдар Добрев е първото цялостно представяне на Ади на български, отбеляза поетът Александър Миланов, който представи книгата.
"Ендре Ади, най-унгарският от унгарските поети през ХХ век, е с душа, разпъната между Изтока и Запада. Между родния Ерминдсент и потъналата в разкош и нищета Будапеща, между колективната съдба и проклятията на самотата и отчуждението, между жизнелюбието на пантеиста и с безутешната тъга на "световната душа", изковала от материалите и вълшебствата на символизма своя Ноев ковчег... Оказва се, че хората на приспособяването, лакеите на новия буржоазен миропорядък, биха искали да скроят костюма на подобни поети според мерките на придворните, работещи по поръчка шивачи."
Това са размишленията, аналитичните подстъпи, които проф. Чавдар Добрев страстно е впрегнал, за да постигне максимално адекватно тълкуване и разбиране на поезията на Ендре Ади, "иконата на унгарското мъченичество, на колективното бунтарство и необуздания индивидуализъм".
Ендре Ади е поет, който споделя духовния паралел на нашия Яворов, който ненавижда конформизма и спекулациите на елита, обрекъл унгарския народ на немотия и безнадеждност, и чиито поетични открития следва и една друга емблематична фигура (не само на унгарската, но и на европейската култура), Ласло Наги - ученик на Ендре Ади.
Ние от "Зора" искрено се радваме и поздравяваме нашия автор и приятел с чудесната книга. Пожелаваме му и творческа енергия и интелектуална промисъл, и все така да разширява и занапред духовните територии на българското духовно пространство.
Успех, приятелю!
Петър Стоянов не е Седящия бик
Нееднократно нашият вестник е писал за плановете на кукловодите на Новия световен ред за превръщането на България в чисто географско понятие, чиито 111 000 кв. км да бъдат запазени за реализирането на тяхното виждане за бъдещето на човечеството.
Посещението на върховния вожд на ирокезите - Джордж Токуиро Нортън в София, по покана на вездесъщия Соломон Паси дава окончателен отговор на този въпрос.
Нека сме наясно - нашите уважения към славните потомци на Седящия бик и Текумзе, като и лично към вожда Токуиро, който просто е откликнал на една покана и чистосърдечно обяснява на европейските аборигени как се решават етническите проблеми зад океана.
Защото става все по-ясно, че на истинските българи се готви същата участ, каквато и на истинските американци, тоест индианците - да бъдат прeвърнати в чужденци в собственото си отечество.
Иначе какъв друг опит може да почерпи нашата неоколониална администрация от решаването на етническите проблеми в Новия свят? Глад, болести, резервати и - в случай на несъгласие с тази картинка - стрелба по живи мишени!
Ако пък се лъжем и все пак става въпрос за използването на канадския и американския опит в решаването на индианския въпрос при интеграцията на нашите цигани, то това вече е направо провокация. Може да се тълкува и така - първо да устроим въпросната стрелба по живи мишени, пък който оцелее - да го натикаме в резервати, гета, концлагери и т.н.
Но - черният хумор настрана. Нито ние, българите, сме англосаксонци, нито нашите роми са индианци. И проблемите ни са на хиляди светлинни години от тези оттатък солената локва.
Защото ако искахме да решим въпроса с циганите по атлантически маниер, проблеми отдавна нямаше да съществуват.
Само че България е 1300-годишно историческо понятие като държава. И още по-древна като цивилизация. Цивилизация, съществувала доста преди жителите на Британските острови да слязат от дърветата.
А нашите си цигани са познавали (и обработвали) желязото поне две-три хиляди години преди дядовците на Нортън да се сблъскат с "дългите ножове".
Така че нека някои на Запад да не ни бъркат с индианците. Колкото и да им се иска президентът ни например (който и да е той!) да бъде приравнен до племенен вожд... Който пък нито е седящ, нито е бик.
Продажен ли е българският народ?
Кой ли, като гледа и изпитва върху себе си разрухата на държавата ни днес, не е изпущал горчивия и унизителен въпрос: защо сме толкова продажни? Хората виждат и разбират, че бедите, които се стоварват върху гърбовете им, се дължат на продажността и слугинажа на властта, готова да изтъргува всичко, за да запази парите и позициите си. Обвиненията срещу народа се правят винаги, когато сме в безизходица и ужасени от гледката на катастрофата, търсим причините, обясненията, логиката. Разбира се, че точно тогава нито причините се виждат, нито обясненията са логични и правилни. Но точно тогава някой подличко ще подхвърли, а после мнозина ще повторят, за да се подеме от всички: "Племето ни е такова - продажно".
Многократните повторения на такива печални обстоятелства, когато родината ни е изпадала в неизгодни зависимости, или е преживявала погроми във войни, или е излизала, изгубила и опозорена, от някакви международни икономически сделки, навяват на мисълта, че причината за повтаряемостта трябва да бъде в някаква зависимост с т.нар. "национален характер". Предателствата в революции, заговори и съзаклятия, войни или в най-обикновени житейски взаимни уговорки и обещания са толкова чести, че биха могли да се нарекат ежедневие. Те се свързват обикновено с промишлеността, защото почти винаги предателите са обилно възнаграждавани - по-точно купувани скъпо. Предавани са и нашите най-велики герои, които са били подло убивани.
Трябва много да страдаш от подобни факти, за да наречеш цял един народ "предател". При това своя народ. Иначе не мога да проумея как българи си обясняват подобни явления с националния характер и го товарят с толкова отрицателни значения.
Аз няма да споря за това, защото никой човек не може да се отдели от народа и да каже "нашият народ" или "нашият род е трудолюбив, мързелив или продажен". Но това е друга тема. Тук аз размишлявам доколко е вярно твърдението, че и за днешната разруха на държавата, за бедността и моралната негодност на управниците ни причината е, че "българите са продажни", че обичайна практика в държавната администрация е рушветчийството, предаването на националните интереси, клиентелизмът, компрадорството.
Общество, основано върху пазара, когато всичко е стоково-парични отношения и всичко подлежи на покупко-продажба, когато всичко има цена и тя се измерва с пари, не може да бъде морално. Колкото и да има възпиращи задръжки от морален или юридически характер, парите изиграват своята решаваща роля и никакви идеали не са способни да елиминират тяхното могъщество.
Но не народът е продажен. Не той купува и продава.
По много исторически причини в България капиталът се заражда като търговски. Не като индустриален, фабричен, т.е. свързан с производството на стоки, а търговски, който обслужва сферата на обращението. В турската империя натрупването на богатство от страна на българите е било трудно, съпроводесно с унижения и най-вече с подкупи. Но и желаещият да се обогати чрез търговски сделки е бил склонен да "инвестира" в благоволението на властите. Предприемчивите бързо са схванали, че не само материалната стока има цена и подлежи на търговска сделка, но и възможността да въртиш "бизнес" също е елемент от законите на пазара.
Това е от сферата на психологическата и моралната страна на "пазарната икономика в България" в зората на нейното зараждане. Обективните условия са далеч по-строги и жестоки дори.
Разпадането на феодалното стопанство и навлизането на стоково-паричните отношения разрушават стария морал, разхлабват цялата система на нравствени закони и в крайна сметка заменят едно робство с друго. Парите налагат своите права. Новоизлюпеният търговец, постигнал богатството си като купува права и възможности наред със стоките, обожествява парите. Той е готов и себе си да продаде, за да живее в сигурност и охолство. Но не само заради удобствата на живота продава и купува той. Парите го обсебват напълно, променят съзнанието му, определят поведението и политиката на цялото съсловие. Затова новоизлюпените български капиталисти така предпазливо и често пъти подло се включват в национално-освободителната революция. За тях и освобождението ще бъде цел, ако им допринесе някаква полза. Т.е. те искат тъй и свободата да превърнат в пари.
Такава класа не защищава национални интереси. Дошла твърде късно на политическата сцена, тя бърза да навакса пропуснатото, да се настани на пазарите, да привлече клиентите. Но на пазара вече има други. Те трябва да бъдат изместени. Как? Единият начин е да произведеш и продадеш по-евтина и по-качествена стока от конкурента. Другият е да го отстраниш насила, като го унищожиш, да го компрометираш. Известно е, че битката е на живот и смърт, защото правилата са такива. И че в тази битка липсва морал. Тя се води не за чест и слава, а за господство на пазара, който не търпи сантименталните, състрадателните и добродушните. Ако не успееш да се наложиш над конкурента почтено, длъжен си да приложиш други средства - в това число и подкупите, подлостите, убийствата и т.н.
Това не приключва с първоначалното натрупване на капитала.
Процесът е непрекъсваем, а нравите се ожесточават с развитието на системата. Променят се субектите, ала неизменен остава техният морал на продажници. Новоосвободената ни държава се ръководи точно от такива субекти. Те стават министри, висши държавни чиновници, народни представители и естествено служат на интересите на своята класа. Държавата им дава възможност да работят нашироко и да не делят мегдан с никого другиго. И започват да се купуват и продават взаимно, и всички заедно да се самопредлагат на чужденците. Но и тук са действали избирателно, като се предпочитали едни господари пред други. Услужливостта се е определяла от това кой колко дава. Нищо друго не им е влияело при вземане на едни или други политически и държавнически решения - дори и когато са решавали да се включат на определена страна във война.
Националните идеали, на които уж са служили, най-често са само словесен параван за тъмни сделки, за прикриване на зловещия лик на интереса. Търговецът, който по-лесно от индустриалеца забогатява, гледа отсрещния в ръцете и по броя на банкнотите преценява с кого си има работа и дали ще се осъществи сделката. Ама народът щял да страда? Ще страда, ще страда, пък ще свикне, разсъждава той. Няма изход. Да припомняме ли шумните битки между русофили и русофоби между демократи и народняци, между германофили и англофили? Какво друго, ако не опипване на клиента и надуване на цената са били тези фамозни политически конфликти? Желанието да се ориентира България към един или друг блок или пакт, готовността да се пропускат чужди войски, да се постави под пълно подчинение икономиката и войската на държавата си е чиста проба търговска сделка, подкупничество на търговеца, на търговския капитал. И понеже на всеки пазар има риск, има рискови сделки и не е сигурно, че ще си получиш парите - особено дадените предварително или на доверие, паниката и нетърпението са големи и често приключват с драми. Когато положението достигне критичната си точка, тогава цената на търговеца-стока пада, но се увеличава пък неговата готовност да служи изцяло, на минимална печалба, само и само да оцелее, само да го запазят на власт; само да премине бурята, кризата, заплахата. После пак ще му мисли и пак ще търси печалба.
Целият този механизъм е всъщност един морал, начин на съществуване на обществото и в обществото. "Плащането в брой - казва Енгелс - е единственото обединяващо начало между хората."
Междуличностните отношения, политическият живот, националната сигурност, икономиката, образованието, здравеопазването, раждането и смъртта дори са стока. Тази стока се купува и продава и има цена, измерена в пари. Колкото повече от тази стока успееш да продадеш (ако имаш възможност чрез мястото си в обществото и особено в държавната йерархия), толкова повече пари ще спечелиш.
Ала кой е в състояние да продава и купува подобна стока?.. Тя не се изнася по сергиите на кооперативните пазари, не е в ръцете на амбулантните търговци. Не е дори в модерните супермаркети. Кой може да продаде един държавен завод на безценица? Или да предостави снабдяването с лекарства на държавните болници. Кой държи лостовете на междудържавните отношения, кой уговаря условията на международните договори? Кой продава електричество на други страни и може да закрие с лека ръка дори атомна електроцентрала?
Народът ли? Той ли избира с кои европейски ценности да се кичат властниците? Той ли закрива "губещи предприятия" и оставя хиляди хора на улицата? Той ли определя данъците? Той ли казва че който има пари, ще учи, а който няма - ще бъде неграмотен? Той ли твърди, че не е възможно да си умен, щом си беден. А си беден, защото си мързелив? Но народът също се превръща в стока в общество, в което тържествуват пазарните отношения. Той също подлежи на покупко-продажба. Тази буржоазия няма градивни намерения. Тя не иска да съзижда, да строи, да пази направеното преди нея от други. Нейната цел е да печели бързо и много. С цената на всичко.
И ето, днес отново буржоазията е търговска. И отново е на власт и пак иска да си напълни джобовете с пари - пари лесни, измамни, плащани в брой. Нищо друго не я боли, не я занимава, не я амбицира. Ако трябва да говорим за някакви традиционни национални черти, то това са характерните черти на българската буржоазия: продажност и готовност да служи на всеки, който й плаща. Но това не е българският народ. Не той е продажен. Той е търпелив, внимателен, грижовен, работен, честен. Народът търпи и е склонен да прощава, ала не прекалено дълго. И не прекалено често.
Който забравя тази истина, плаща скъпо. При това с всичките пари, които е откраднал или спечелил, като е продал народа си. Никой не е избегнал народния съд. Никой!
Първанов съвсем свали гарда пред Доган
Не един път нашият вестник е разяснявал на читателите си за сложното състояние, в което се намира върхушката на БСП и най паче нейният лидер Георги Първанов. Той трябва да прави наистина невероятни слаломи между очакванията и надеждите на електората и изискванията на задокеанските чорбаджии на България. А на всичкото отгоре - да се съобразява и с очертаващите се предсрочни избори.
Политиката е изкуство на компромиса. Но има неща, с които компромис не се прави - Нация, Държава, История. Особено пък от партия, която 10 години се самообявава за националноотговорна и отнесе немалко обвинения (впрочем съвсем неоснователни) в национализъм. Затова и цялата нова програма на БСП по националния въпрос, изложена през миналият уикенд на специален симпозиум в НДК, представлява недопустимо отстъпление от основни принципи, спазвани и при Народната република, и при Третото царство.
Хайде да оставим всеядния Кръстьо Петков, който отчаяно търси ракета-носител за парламента. Колко му струва на него да се съгласи мълниеносно с Доган и да обяви България за мултиетническа държава! Но шикалкавенията и метаните на Първанов и Лилов пред Доган, който със султанско презрение не уважи симпозиума, а изпрати депутатката Емел Етем (в неговото съзнание това е двойно унижение, защото е пратил на сборището на "червените гяури" жена!), са вече нещо друго. Те говорят за поредното отстъпление на БСП от защитаваната, поне на думи, нейна позиция по националния въпрос.
На пръв поглед тактиката на Първанов не е лоша - България да възприеме модела и принципа на политическата, а не на етническата нация. Някои наблюдатели дори изтълкуваха този момент едва ли не като връщане към принципите на възродителния процес, в смисъл, че всички български граждани са българи.
Нищо подобно! На "Позитано" 20 се мъчат да замажат реалната ситуация в страната след ратифицирането на Рамковата конвенция за малцинствата. БСП очевидно е готова да отстъпи по всички линии, само и само да спечели благоволението на ДПС, а също и на неговите задокеански покровители, чийто губернатор за България Ричард Майлс внимателно наблюдаваше дискусията - доколкото имаше такава.
Дали за неговите уши специално Първанов за пръв път разкритикува режима на Милошевич за асимилацията на българите в Западните покрайнини, или това е просто част от пронатовската "еволюция" на БСП, е рано да гадаем. Но ясно е едно - БСП окончателно свали гарда.
Сега наред е офертата на сините братовчеди. Че и те са го закъсали. Завалиите!.. Случаят "Академик" не е драма, а битие... Научно-изследователският кораб "Академик" се завърна най-сетне във Варненското пристанище. На 12 февруари (събота) вечерта кажи-речи цяла България видя в "По света и у нас" ръждясалите бордове на скъпия, построен специално за океанографски експедиции, кораб. Надписът на кърмата - "Академик" - представляваше една глума над европейската цивилизация, чиято рожба е българската академична наука.
Оказа се, че останал без средства, Институтът по океанография бил принуден на даде под наем кораба при условие той да бъде ремонтиран и използван известно време и при известни условия по предназначение, т.е. за научно-практически изследвания. Уви, фирмата се оказала, "некоректна", академичното имущество едва не бе продадено на търг в Турция и се завърна в България след доста перипетии.
A "Публиката" силно се диви на случая, една част от нея подозира далавера, друга част прави сметки, трета се възмущава. Място за възмущение обаче няма, понеже според секретното споразумение между българското правителство и Международния валутен фонд и Световната банка - в България пари за наука няма да се дават. Управляващата политическа сила се намира под силното влияние на привържениците на Отвореното общество, сиреч международното движение на радикалните глобалисти в чиято философия наистина науката, като национално явление, е напълно излишна.
Дясната страна на българската политическа "класа" от самото начало на либералната революция в България подложи на атака българската наука като явление комунистическо, сиреч порочно в самата си основа. Особено силна бе атаката срещу БАН, която намали своя състав с близо една трета, освен това цели направления в науката бяха оголени откъм млади кадри, заминали в чужбина в сродни институти. Академията на науките остана да се крепи на едно не твърде многобройно политическо лоби, в което се оказаха няколко души от ръководството на Съюза на демократичните сили и това я спаси. Целият научен състав се хвърли да активизира връзките си с чужди институти, да подготвя съвместни изследвания, да участва в международни програми. Ненапразно на няколко пъти се чуха гласове от управляващите, че българската наука, всъщност е най-близо до Европа, че българските учени са тези, които най-много допринасят за присъединяването на страната към Европейския съюз.
Международните програми обаче никъде, нито на изток, нито на запад, могат да осигурят научните институции. Навсякъде те се гарантират от държавния бюджет, а самите изследвания, предимно от специални държавни фондове. Тези фондове, чрез финансиране на проекти с конкурс, провеждат държавната политика в науката, което представлява най-важната част от участието на страната (нацията) в развитието на европейската цивилизация.
Трагичното състояние на Българската академия на науките се изразява в липсата на дори най-елементарни средства за научни изследвания. Ниското заплащане на учените категорично препятства кадровото обезпечаване с млади хора, въпреки отделяните средства за обучение на докторанти. От друга страна, дори и готовите резултати от изследванията не могат да влязат в научен оборот и бързо остаряват, защото повечето от периодичните издания на академичните институти вече не излизат, пак по липса на средства. Това се отразява на информативното състояние на БАН - академичният книгообмен е силно стеснен, в отделни случаи - спрян, особено със страните от бившия Съветски съюз. Издаваните сега научни книги са на базата на случайността и предимно вън от задължителната периодика.
Затова и случаят "Академик" представлява само един епизод от академичния бит в България. Институтите, особено тези, които принадлежат на хуманитарното знание, използват (по български), какви ли не хитроумни способи за "връзване" на ежедневието - дават под наем помещения, откриват заведения, сключват всевъзможни, понякога невероятни договори, търсят спонсори... И обърнете внимание, срещу пари не за заплати и хонорари, а за елементарни текущи средства, необходими за минималното равнище на функционирането на научните звена.
Всичко това обаче превръща учените в мениджъри и предизвиква доминантата само на онези от тях, които имат такива способности. Невинаги обаче тези "мениджъри" са добрите учени, по-скоро е обратното и от тук идва драмата... Ето такъв е случаят с кораба "Академик", който ръководството на Института по океанография се опитало да спаси - ремонт и наем срещу използването му по предназначение.
Но учените нямат нагласата да разпознават кой е мошеникът и кой не е. Те могат да се справят перфектно със законодателството, условията, изгодата! Вън от закона, вън от порядъка, вън от видимата обществена структура обаче остават безпомощни. Затова и фирмата на шуменския турчин е измамила всички - от юриста до академика. И никой нищо не може да му направи! А "Академик" пак остана неремонтиран и не след дълго вероятно ще бъде негоден и нарязан на старо желязо.
Скоро изтича срокът на споразумението с Международния валутен фонд и Световната банка. Управляващите подготвят ново споразумение, с което дълговете на България ще се увеличат. Второ споразумение не е сключвала нито една бивша социалистическа страна и това е особено показателно. Напълно е възможно такова споразумение изобщо да не се сключва. В такъв случай валутният борд може да остане, но неговите рамки ще могат да обхванат, вече според волята на българите, наука, култура и образование - най важните страни от легитимността на нацията в условията на континенталната цивилизация. Що се отнася за средствата, които няма да дойдат от "донорите", те са толкова незначителни, че могат да бъдат добити при една добре организирана данъчна и митническа политика. Разбира се, и без апетита на "братовчедите", което май е най-важното.
ДПС ДЕРИБЕЙСТВА в общините, където е на власт
Преди около две седмици по БНР депутатът от ДПС Местан Лютви се жалваше, че правата и свободите на т.нар. турско малцинство у нас не били такива, каквито трябвало да бъдат. Не знам какво точно е имал предвид депесарският депутат, може би, че не може да се спретне въоръжена сила от рода на Армията за освобождение на Косово.
Въпреки хленченето му обаче, трябва да заявим, че в общините, където управлява ДПС и българите са малцинство, неговите избиратели ползват унизителни за българите права и свободи. И дори и привилегии. Отдавна е известно, че българи, ако желаят да си купят примерно хляб, трябва да си го поискат на турски език.
В противовес на твърденията на Местан Лютви, можем да посочим един пример, в който кметът на една община, избран с гласовете на ДПС, направо злоупотребява с властта си. Става дума за община Лозница, Разградска област. Местният градоначалник е отказал да регистрира новосъздаден комитет на Българската национално-радикална партия, като на всеослушание заявил, че докато той е кмет, няма да допусне на негова територия партии и организации, които са против съществуването на ДПС.
И това е станало в присъствието на член на националното ръководство на движението - Осман Октай, който иначе, ако го слуша човек, винаги е държал на плурализма.
Известно е, че БНРП е една от малкото патриотични организации, съществуващи в момента в България, които искат да се спазва стриктно основния закон на държавата.
В него черно на бяло е записано, че не се допуска съществуването на партии на етническа и религиозна основа (чл. 11). Въпреки това ДПС не само че съществува, но и е в българския парламент! Това антиконституционно явление се дължи на т.нар. основни политически сили СДС и БСП, които се чудят как да ухажват етническата партия, за да спечелят нещо за партийните си интереси.
За жалост това продължава вече десет години. Дори и Конституционният съд на Република България не намери сили (или така му беше наредено) да обяви ДПС за организация, създадена в нарушение на конституцията. Така че няма нищо чудно в това, че движението си разиграва коня както си иска в населените места, където държи властта.
И то пред погледа на партии, които твърдят, че за тях са приоритет националните интереси. Изглежда, че това е само на думи.
Братовчедите не вярват в синьото "завинаги"
Темата за корупцията, съвсем естествено, продължава да е сред най-коментираните от българската общественост.
Може би уместно встъпление към настоящите размисли по нея ще бъде цитат от материал, поместен в броя на в. "Сега" (22 февруари т.г.).
"До 15 февруари всички министри подадоха декларации за движимото и недвижимото си имущество... В декларациите министрите трябва да обявят имотното състояние на цялото си семейство, а не само това, което се води на тяхно име. Дали при обявяването е скрито някакво имущество, ще стане ясно след масирани проверки съвместно с данъчната администрация, предупреди Иван Костов. Ако министрите се окажат собственици на крупни богатства, ще трябва да докажат произхода им... Все още е в сила изискването министрите да обявяват парите, с които отиват на работа. Целта е при внезапни проверки да се хванат тези, които по време на служба са придобили големи суми".
Както читателите са се досетили, цитатът е претърпял лека редакция. Съвсем лека. В оригинала вместо "министри" е писано "митничари", а името "Иван Костов" трябва да се чете като "Пламен Минев". Ситуацията, описана в редактирания вариант, не е неосъществима. Стига да има добра воля за това, разбира се. Или както й казват днес, "политическа воля".
Страх ме е, че нямаме основание в близко време да очакваме появяването на такава воля у властващите. И в по-далечно, ако си останат властващи.
В риториката на управниците корупцията, макар и на думи осъждана, съзнателно се омаловажава като опасност за самата българска държавност. Това се върши по няколко начина. Първо, третира се по-скоро като чисто морална категория, като нарушение на осмата божия заповед и нищо повече. Второ, характеризира се като зло с универсален характер, т.е., присъщо на всички страни и времена, което не е попречило на други държави въпреки него да постигнат материално благоденствие. Трето, напомня се под път и над път, че корупцията не е нещо ново за България, тъй като открай време у нас участието във властта е било възприемано по-скоро като поминък, отколкото като гражданско призвание. Сиреч, тя е нещо така родно и трогателно българско като лютите чушки например, и осъждането й едва ли не намирисва на непатриотизъм.
С особена охота се разпространяват и примери, илюстриращи предполагаемата истинност на горните твърдения. Например, че корупция има, макар и в по-малки мащаби, дори и в страни като Дания и Финландия. Или че и на Стефан Стамболов някои от чифлиците били придобити по съмнителен начин, но това не му е попречило да стане велик български държавник.
Неизреченото послание е съвсем ясно: и българите ще могат да постигнат търсеното благоденствие, стига да се вглеждат по-малко в паниците на управниците (признак на лошото българско качество завист) и се вслушват повечко в напътствията им. Един вид, ний атлантизма да оправим, пък корупцията няма да ни попречи, голямото шумолене за нея си е чиста проба популизъм.
