Еврокомисията взе решение да ни извади от черния шенгенски списък. Само по себе си това би могло да бъде и една приятна вест, ако свободата, която ни се дава да пътуваме, има реално покритие.
Само че като как ще стане това, като повечето от половината българи живеят под прага на бедността? Хората масово са си изключили радиаторите и моржуват в панелните си пещери. Не могат да плащат за телефон, нямат пари за лекарства, та дори и за хляба наш насущен.
Мор и погибел!
A на държавния ковчежник Юха Каконен му се зловиди да кандиса минималната заплата да бъде 100 жалки левчета. И те ни били ексик (в повече).
За да се разбере на кой хал сме - една справка. В Германия 100 марки на ден (да, за сто марки на ден става дума!) получава човек за възможно най-неквалифициран труд. И така е в почти всички европейски страни. В Гърция примерно една шивачка получава месечно 1000 марки. Посестримата й тук - 60 лв. Да, ама, казват, за това бил виновен социализмът, който ни оставил лошо наследство. Нямаме никакво намерение да ставаме адвокати на която и да е система, но само ще припомним, че през лятото България се преселваше край морето. Три милиона българи летуваха там. Пък и по чужбинско по-често похождаха отколкото сега. И селското стопанство бе в разцвет, и предприятията работеха. За безработица не се чуваше.
Българската мечта да имаш три ключа - за апартамент, вила и кола, бе осъществена. Многобленуваната средна класа бе реалност, както е сега реалност повсеместната мизерия.
Да се радваш, да ликуваш, да се прескамбучваш от кеф, че евробюргерите ти давали свобода да пътуваш, от която свобода въобще не можеш да се възползваш, защото и плащането на градския транспорт е проблем, е просто гавра със собствения народ и вонящо лицемерие. И то на фона на срината икономика, куцаща приватизация, която пък въобще не е приватизация, а позорно харизване на национално богатство.
Но който трябва, си взема комисионите и издува криминална пеликанска гуша. Не е никаква тайна, че всякакви шмекери и тарикати, затулени под политическите чадъри, свободно си щъкаха през шенгенската завеса, така че за тях благата вест за отварянето на клетката въобще не е никаква вест. И за българския байчо вестта не е вест, защото със скъсани опинци и през Дунав мост няма да го пуснат да мине.
Не, не се получава всенароден празник, не се наблюдава ликуване сред трудящите се (те стават все по-малко!) и никой не пролива сълза на умиление от щедростта на европците. И те самите знаят, че дават нещо, от което няма като как да се възползваме. Затова и дават!
Получава се нещо като игра със стъклени перли. Всички знаят, че перлите са стъклени, но се правят, че са истински.
Някои дори надават радостни вопли, като при любовна игра. Ексминистърът Васил Гоцев, съвсем захласнат от бюргерското подаръче, прецапа дори океана. Той препоръча на целокупното българско население да отдъхва на Карибските острови, с което пък показа, че е скаран с географията, тъй като Карибите не са в Европа, а между Северна и Южна Америка. Лучников, който мечтае да натика цялото журналистическо братство в панделата, свенливо споделя, че би искал някой да го заведе на Бахамите. Асен Агов и Иван Иванов се препоръчаха за гидове и пожелаха да ни отведат на Канарските острови.
Въобще предпочитанията са все към острови. Но един не се сети да ни препоръча остров Болшевик, пардон - Света Анастасия, което, каквото и да говорим, не ги рекомендува като добри патриоти.
И за какво е цялата тая шумиха, тия възторжени хлипове, които идват от висинето на т.нар. политическа класа? Да се внуши на всяка цена, че ден из ден ставаме все повече европци и заслуга за това имат любимите на целия народ народни избранници.
Има една поговорка: Всичката я Мара втасала - само това й беше кусурът. Да се прави на европкиня.
Каква Европа бе, хора, като тук, в тая грешна юдол, в каквато се е превърнала България - няма човешки живот за човеците. Нашето дередже е такова, че ни да сме живи, ни да сме умрели. Човек вече и да умре да го е страх, защото няма парици ни за ковчег, ни за кандило.
А над нас пърхат ли, пърхат едни ухилени, едни лъчезарни същества, същи ангелчета, зовящи се политическа класа. Те по земята не стъпват, гнусят се от нея. Но и ние се гнусим от тях и пропастта помежду ни става все по-страшна и по-дълбока. Пропастта на отчуждението и лицемерието.
КАК ЩЕ ЖИВЕЕМ ТАКА!
Туморът ДПС
Националната конференция на ДПС се проведе в условията на "азиатическа разкошност", както би се изразил Раковски. Почетоха Доган дипломати, министри, депутати и политици от Турция; представители на турски общности от всички балкански страни. Поздравленията и речите се четяха на турски. В продължение на повече от два часа. Така бе унижена българската конституция, в чийто чл.3 е написано: "Официалният език в републиката е българският".
Парламентарният шеф Соколов не издържа и си тръгна. Първанов, който мечтае да се сговори с Доган и да му стане поне кафеджия или чибукчия, остана. Остана и Екатерина Михайлова, пребледняла от унижение да си чака реда за поздравление в края на редичката. По лицето на Доган пробягваше видимо доволство. Той се наслаждаваше.
Е, всеки получи своето. Лидерът на ДПС - своята поредна чаша шербетена суета, закъсалият електорат - миража, че все някога може би ще му се оправи халът, управляващите - плесницата да бъдат публично унижени.
Не можеше да не се стигне до това, защото, както много пъти сме казвали в "Зора", етническата партия има само етнически интереси и никакви други. Защото е етническа партия.
И на тази партия исканията непрекъснато ескалират, неизбежно съпроводени с изнудване и заплахи. Те прозвучаха и на този форум. За да се запази т.нар. "български етнически модел", каза Доган, трябва да се дадат инвестиции в смесените (разбирай, турските) райони. И опря калъч в гърло - "гладният не може да бъде вечно толерантен".
Сиреч - или държавата (респективно българите) пак както в Татово време ще храни малцинството чрез разкриване на губещи предприятия, или!... Под "или! " трябва да се разбира Хашим Тачи и неговите сепаратистични криминогени.
И въпреки че Хашим Тачи не удостои с присъствието си сборището, то духът му бе там и заплахата, която носи - също.
Брадвеният удар на Доган бе искането да се промени конституцията и да се префасонира статутът на държавата и тя да бъде обявена за мултиетническа (мултинационална?) република. И тъкмо поради това в конституцията трябва да се запише, че у нас има малцинства.
Стане ли и това, следващата стъпка е вече дуалистичната държава.
Гоцев почти изплака пред кошмара на тази алтернатива и правилно отбеляза, че в нито една европейска конституция не се визират малцинства.
Но това, разбира се, уви, не е никакъв аргумент.
Както вървят нещата, току виж и този отровен хап сме преглътнали, защото и левицата, и десницата, доколкото въобще можем да говорим за такива субекти във вонящото българско политическо блато, са готови комай на всичко, за да се коалират с ДПС в едно бъдещо правителство, но на всяка цена да бъдат на власт.
А Доган тъкмо и на това разчита - на неимоверната продажност и пошлост на т.нар. политическа класа. И не че е някакъв голям политик, както го величаят, той просто паразитира върху пороците на развратения елит.
Но този път сигналите, идващи откъм ДПС, са толкова страшни за българската държавност, че бледнеят всички наши вещания през годините, в които не успяхме да отрезвим пияните и да събудим зрящите. Дай Боже, сега да настъпи някакво освестяване. И да се разбере най-сетне, че не може безнаказано и безконечно да бъдат предавани рубежите на държавата и на националните интереси. Има една критична точка, отвъд която започва процес на необратимо разграждане. Доган недвусмислено даде да се разбере, че вече сме много близо до тази точка. И той трябва добре да бъде чут.
Истинското решение е решението на никаква цена да не се колаборира с ДПС. ДПС трябва да бъде изолирано от българския политически живот и когато позволят условията, а те се и създават!, да бъде извадено от обръщение като противоконституционна партия.
Както се изважда тумор.
"Без ДПС България няма да тежи пред света..."
На 29 и 30 януари се проведе 4-ата национална конференция на Движението за права и свободи, което в българската политическа практика се прояви единствено като антибългарска партия на българските турци и пета колона на пантюркизма в Югоизточна Европа. Никога досега антибългарските идеи не са били прононсирани така откровено, така безочливо, така нагло.
Два часа продължиха поздравленията към навършилата 10 години антиконституционна етническа партия, регистрирана незаконно от комунистически съдии, начаса превърнати в "демократи". Представители на турците от почти всички страни на Европейския Югоизток изрекоха необикновено ласкави думи за движението, и най-вече за неговия лидер. В телеграма президентът на Турция Сюлейман Демирел нарече Ахмед Доган "братко" и му пожела нови успехи в борбата за права и свободи на турците.
Върхът на хвалбите бе поздравлението на Партията на националистическото движение, която е легалното крило на терористичната пантюркистка организация "Сивите вълци". За конференцията "вълците" бяха представени от депутат в Меджилиса, който нарече Ахмед Доган "герой на демокрацията"... Приветствието на премиера Бюлент Еджевит, прочетено от държавния министър Хасан Гемиджи, приличаше повече на един отчет за патронимичната политика на Турция към българите и тяхната държава. В него бе изредено какво е направено и какво още ще се прави за трайното свързване на двете държави в единен организъм. Това приветствие се свързваше идеално с целия контекст на конференцията, която за всеки цивилизован и трезв човек не представляваше нещо повече от един театър на абсурда.
И в него взеха участие всички политически сили в лицето на техните ръководства. Те бяха забравили всички ругатни на Ахмед Доган срещу българите, заканите срещу държавата им, обвиненията в геноцид.
Те бяха забравили, че съвсем наскоро същият този "герой на демокрацията" в интервю пред европейска радиостанция обвини всички българи в нетолерантност и омраза към турците и циганите. Никой не стана да предупреди самозабравилия се лидер, да защити народа си, децата си, себе си. А беше въпрос преди всичко на чест и достойнство.
Първото мото на конференцията беше старата идея на Ахмед Доган за формиране на политически център, който да служи за балансьор. Вече десет години агентът на пантюркизма, запътил се към Европа, се опитва да разиграва всички българи, но освен маймунджилъци друго нищо не се видя. Проблемът му не е в желанието, а в положението, защото ДПС не е политическа, а етническа партия.
За какъв център става дума, щом основната цел на организацията е защита на интересите на милитаристична Турция. Ето защо основното оръжие на Ахмед Доган са провокацията и менторският тон.
Второто мото бе формулирано в основния лозунг на конференцията: "Движението за права и свободи - мост за евроинтеграцията на България". То идва от презумпцията, която Ахмед Доган иска да втълпи на българите: Ако те не изпълняват всички желания, не задоволяват всички претенции на турската партия, той ще разбунтува смесените райони, а с етнически конфликт българите в Европа няма да влязат.
Всичко се върти около претенцията за смяна на държавнотворческия модел на България, формиран преди повече от тринадесет века. Лидерът на турците в България го формулира съвършено ясно - мултиетническа държава, което означава автономизация на етнически принцип и даже не териториално, а на културно-исторически принцип. Такава формула изисква равнопоставеност на всички етнически групи в България с българската нация и участие в трите власти на квотен принцип, независимо от свободните и демократични избори.
Това, разбира се, с изискванията за евроинтеграцията няма нищо общо, но Ахмед Доган бърза да изкове желязото, докато е горещо. Той се надява с всеобщ натиск отвън и вътре да принуди българите да отстъпят и се откажат от еднонационалната си държава. В интервю по телевизията твърди, че етнонационалното начало не съществува, валидна е политическата нация. Смята себе си за умерен български националист, което било съвсем нормално, защото в края на краищата трябвало да мислим най-напред за собствените си интереси. Подобни кощунствени изцепки сме слушали и друг път, както върви работата Ахмед Доган може скоро да запее и "Стани стани юнак балкански... " или да изрецитира "Аз съм българче... ". Както обаче каза по такъв случай, само че нашега, Вежди Рашидов:
- Знам да казвам "Аз съм българче", но не знам дали някои ще ми повярват!
На втория ден от конференцията се промъкна още една идея на "мултиетническите националисти" - в съда "малцинствата" да ползват преводач и да се открият турски училища в България. Това е началото на отмяна на българския език като официален в България и въвеждането на двуезичието.
Фундаменталният въпрос в случая е: Като се образоват и обучават в турски училища, българските турци къде ще прилагат тези знания и умения? В Турция ли?! Разбира се, не. Ще ги прилагат в България, в районите със смесено население, където българският език няма да бъде необходим. Тези училища ще подготвят уплътняването на турското етнокултурно пространство, ще го капсуловат, автономизират и ползвайки турското икономическо проникване в България, един ден наистина ще бъдат петата колона на Анкара.
Що се отнася до европеизма на Доган и Догановци, той стига дотам, докъдето стигат интересите на същата тази Анкара. Скрит зад байрака с дванадесетте звезди, той вади нови и нови претенции за привилегии на българските турци, които са по-малко и от 10% от гражданите на страната, но пък с господарския си синдром, останал от османско време, искат да управляват.
"ДПС има кадрови ресурс за участие във властта", казва Ахмед Доган, след като само преди седмици е признал, че ДПС се е провалила именно във властта и затова губи местните избори.
От създаването на ДПС насам "лидерът" изгражда мит след мит. Първият и най-важен е този за българския геноцид над турците във възродителния процес. И друг път сме писали, че това не е оригинално, защото вече половин век се насажда чувството за колективна вина по отношение на германския народ през Втората световна война. Германия и до днес плаща обезщетения и постоянно си посипва главата с пепел заради политиката на едно нейно правителство, отговорно за концлагерите. С това тя създава възможност за всякакви манипулации срещу своите национални интереси и достойнство. Взел на въоръжение този подход за колективната вина, Ахмед Доган се опитва да използва по същия начин смяната на имената на българските турци в средата на осемдесетте години с цел да получи доминанта за организацията си и нейните избиратели. Тази доминанта той поставя в служба на геополитическите интереси на Турция, чиито претенции са да се върне на всяка цена в Европа, а това може да стане само с поглъщането на България.
Друг, също така извънредно важен мит, е този, че българските турци, обединени от ДПС, поемат "основната тежест за сигурността на страната". От тук дойде и споменатото второ мото на конференцията, което в речта на лидера бе свързано с тежкото икономическо положение на смесените райони. Твърдението, че българските турци са оставени гладни да поемат "тежестта", води директно към постоянната претенция на организацията за приоритетни държавни инвестиции. Това, разбира се, нарушава всякакви принципи на либералната икономика, в която се кълнат мултиетническите европейци, но явно те не могат да забравят потоците пари, които се изливаха постоянно през целия почти половинвековен период на социализма.
Изглежда, никога няма да разберат що е това равни права в едно общество и това идва единствено от ислямско-азиатския синдром за превъзходство над "другите".
Впрочем, това и ще прави ДПС във властта - разчистване на терена за турските интереси, икономически и културни привилегии за електората, постоянен натиск върху идентичността на българите и тяхното делегитимиране като европейска нация пред света. Сега Ахмед Доган разбира, че синята власт си отива независимо от всякъкъв външен натиск. Но разбира също, че няма кой да застане на нейното място.
Отчертава се политически хаос, в който ДПС трябва да улови голямата риба, т.е. най-сетне да седне във властта и да управлява българите. Нещо, което те смятат за свое природно право. Това всъщност е неизказаното вече главно мото на 4-ата национална конференция на ДПС. Без всякакви илюзии.
БАГДАД И БЕЛГРАД ИЛИ ОБЕЗЦЕНЯВАНЕТО НА "ЦЕННОСТИТЕ"
След събитията на Балканите и като последица от тях съдбата на Европа ще се впише в нови институционални рамки, защото само за три месеца Съединените щати до основи разрушиха юридическото построение на международния живот. За неговото изграждане впрочем те бяха допринесли след края на Втората световна война, тъй като извършените престъпления по време на военните действия изискваха поне да бъде направен опит да се внесе ред в световните дела.
Ставаше дума за съображения от морално естество, тъй като на човечеството не бе спестена нито една от най-отблъскващите прояви на сила.
През 1999 г. обаче именно в Европа Вашингтон брутално, с обстрели и бомби, подмени международното право с победата на своите материални интереси. Повече от ясно е, че не съдбата на косовските мюсюлмани мобилизира Америка и питомните й съюзници. Ако това бе така, то щяхме да бъдем в правото си да се запитаме защо Съединените щати не проявиха загриженост за гърците, прогонени от Северен Кипър, за клането на камбоджанците, за афганистанците, станали жертва на съветското нашествие, за тибетците, вразумявани от китайците, за кюрдите, подложени на преследвания от турците, за ливанците, живеещи под сирийски контрол, за африканските народи, оставени на милостта на своите самодържци. А защо не и за сърбите, изгонени насила с военни средства от Хърватско, след като вече бяха прогонвани от земята на своите прадеди - Косово. Място, откъдето веднъж вече бяха прокудени от войниците на Хитлер и Мусолини, а после от Тито, който масово ги изсели оттам, за да има място за мюсюлманите, на които се стараеше да се хареса, тъй като се бе провъзгласил за един от ръководителите на третия свят.
Вашингтон благоразумно започна да провежда своята политика на произвол и на заплахи, едва след като се убеди, че СССР е отстранен от световната сцена и САЩ са останали единствена свръхсила. Именно тогава реши, че е по силите му да започне насаждането на ново международно право - право, благоприятно за по-силния.
Започна с нападението срещу Ирак и му наложи икономическа блокада, която принини смъртта на повече от милион невинни хора. Подложи го на постоянни въздушни бомбардировки и обстрели и това продължава вече десет години.
Вашингтон не се оказа лишен от ученици. В самата Европа току що обединилата се Германия се самовъзприе като европейска, ако не и като световна свръхсила, и се зае да потапя Балканите в огън и кръв. През декември 1991 година, като наруши югославската конституция от 1974 година, признаваща на републиките от федерацията правото да я напуснат единствено след всеобщ референдум, г-н Ханс Дитрих Геншер накара "дванадесетте" да признаят "самопровъзгласената" независимост на Словения и Хърватско с цел да разчлени Югославия и едновременно да заличи всякакви политически и териториални следи от двете германски поражения. А и да накаже Сърбия, която бе имала дързостта два пъти да се противопостави на нахлуващите германски армии.
Германците и американците побързаха да се възползват от отслабването на Русия и от разпускането на Варшавския пакт. Вследствие на това Вашингтон и Бон пряко или косвено предизвикаха две войни.
Забележителна е бързината, с която дипломацията им се пренастрои към новата обстановка. СССР все още се клатушкаше под ударите на "перестройката", когато САЩ бомбардираха Ирак, стар съюзник на Москва. Официално обединението на Германия се състоя на 3 октомври 1990 г., но само година след това нейният министър на външните работи изтръгна от своите партньори съгласието за разчленяване на Югославия и така предизвика балканската катастрофа. Вашингтон не изпита никакви затруднения в мобилизирането на ООН в подкрепа на своята кауза срещу Ирак, тъй като иракското нашествие в Кувейт представляваше международно престъпление. За сметка на това, тъй като едно нападение срещу Югославия без всякакво съмнение щеше да се натъкне в ООН на ветото на Москва и Пекин (тази страна не бе извършила агресия спрямо никого и нападение срещу нея нямаше как да бъде оправдано в рамките на ООН) Вашингтон потърси други международни рамки (НАТО), за да започне своята война срещу нея.
Вследствие на това напълно поевтиня и олекна Хартата на ООН, в която е заложен принципът на суверенитета на държавите, членуващи в нея, формулиран като "суверенно равенство" (Член 2, пар. 1). Колкото и парадоксално да изглежда, навремето именно САЩ наложиха формулировката "ООН няма право да се намесва във въпроси, които са изцяло в рамките на националната компетентност на една държава" (Член 2, пар. 7). Когато все пак се пристъпва към въоръжена намеса, трябва задължително да е получено съгласието на Съвета за сигурност. И това не бе направено и така бе пренебрегнат Член 54 на Хартата. Също и Член 51, който признава законното право на самоотбрана на една държава в случаите, "когато Съветът за сигурност не е взел мерки за отблъскване на агресията". Г-жа Олбрайт и нейните съучастници пренебрегнаха също и Заключителния документ от Хелзинки (август 1975 г.), подписан от 35 правителства, сред които и това на Съединените щати. В неговия Член VI се постановява, че "страните-участнички се въздържат от всяка пряка или косвена намеса, индивидуална или колективна, във вътрешните работи, които са предмет на изключителната национална компетентност на друга държава. Те също така се въздържат от каквато и да е форма на въоръжена намеса или от заплаха с такава намеса. Те също така се въздържат при всякакви обстоятелства от всякакви действия на военна, политическа, икономическа или друга принуда, целящи да подчинят на собствените им интереси упражняването от страна на друга държава на суверенните й права с цел да получат по този начин някаква изгода."
Осъждането на деянията на американската дипломация е официално издържано. Заключителният документ от Хелзинки бе потъпкан и в Босна през 1995 г., и в Рамбуйе през 1999 г., и с бомбардировките срещу Югославия.
Освен това във въпросния Член VI е записано и следното: "Те (държавите-участнички) ще се въздържат освен това от оказването на пряка или косвена помощ на терористичните, подривни и други действия, целящи насилственото сваляне на режима на друга страна-членка". Още от началото на 90-те години германските и американските специални служби започнаха да обучават и въоръжават косовските мюсюлмани и да ги тикат към бунт срещу Белград. Вашингтон и Бон пренебрегнаха подписите си под този документ.
Друга една международна конвенция (тази от 1980 г.) също бе обявена за къс хартия. Както и документът от Хелзинки, тя забраняваше "използването на сила, за да се принуди или принудят една или повече страни да започнат преговори, с цел едната да приеме исканията на другата". Както в Рамбуйе, така и в Париж коалиционните партньори се изгавриха с този текст и наложиха "преговори", които преминаха под заплахата от употреба на сила.
Същото пренебрежително отношение бе показано и към Женевските конвенции относно законите на войната - авиацията на коалицията бомбардира предимно граждански обекти и по този начин превърна населението в заложник, като упражни върху него колективно наказание. По същия начин може да се окачестви и строгата икономическа блокада, на която бе подложена Югославия, също като Ирак.
НАТО, който според Северноатлантическия договор, бе чисто отбранителна организация, под ръководството на г-н Клинтън се превърна в инструмент за осъществяване на агресия. При това агресия извън географския район, определен от договора. Нито един от парламентите на държавите-членки на НАТО не се произнесе върху това извращаване на буквата и на духа на Северноатлантическия договор. "Добрите уверения" на президента на САЩ се оказаха достатъчни за тях.
Представителите на народите не бяха поканени да се произнесат предварително върху влизането на техните страни във война, поне що се отнася до голямата част от участниците в коалицията.
Така радетелите за правото, учителите по политически морал, великите съвести, които имаха претенцията да разнесат светлината из целия свят, проявиха пълно пренебрежение към договорености, постигнати на стотици конференции, след обсъждането на хиляди текстове. Договорености, които бяха обсъдени и подписани с цел да се внесе известен ред поне в отношенията между народите.
Днес научаваме, че международният закон е единствено законът на по-силния. Значи можеш да си позволиш да клеветиш, да сатанизираш, да мориш с глад и да бомбардираш колкото си искаш своята жертва, щом смяташ, че това е в твой интерес. За Съединените щати последното означаваше да завладеят източниците на петрол и газ (Ирак) и да ислямизират Балканите (Босна, Албания, Косово, Санджак и Македония, или по-точно Бившата Югославска република Македония) с цел да се харесат на исляма, владеещ по-голямата част от световните енергийни ресурси. За Германия това означаваше да разшири своята зона на влияние в южна посока и да използва НАТО, за да се завърне в европейски райони, където бе оставила лоши спомени, като в същото време си отмъсти на сърбите заради тяхното поведение по време на двете войни, разпалени от Берлин.
Накратко, след хекатомбите от първата половина на ХХ век и въпреки добрите намерения, провъзгласени в Сан Франциско, нищо не се е променило. Силните отново могат под всякакъв претекст да се сдобият с оръжие в ръка с предимствата, които желаят. Завчера това бе пропагандирането на истинската вяра, вчера - на "цивилизацията", по-късно - на демокрацията, днес - по-лукаво е да се говори за "хуманизма". На силните това им е все едно, тъй като става дума да наложат правилата, патентовани от самите тях.
При все това необходимо им е да получат един минимум от подкрепа от страна на своето население, щом искат да ги възприемат като добри демократи. Тъй като разполагат с могъщи средства за информация и дезинформация, те знаят как да постигнат целта. Преди доста десетилетия Марсел Дюшан, дадаист и сюрреалист, съвсем основателно каза, че "на хората можеш да внушиш каквото си поискаш". Тогава обаче той имаше пред вид естетиката, а не политиката. Това твърдение обаче е вярно отнесено и към двете дисциплини, че и за други. Но когато става дума за политиката, телевизията и рекламата - много доходна, между другото - диктуват на медиите тяхното поведение.
Всичко това става още по-ясно, когато са заложени големи интереси. В този дух всякакви твърдения, противни на истината, могат да бъдат цитирани. Така например в статия във "Фигаро економик" от 21 януари 2000 г. един изтъкнат професор (изтъкнат, защото бе обявен за такъв) пише следното: "Отварянето на Франция към Европа сочи пътя на успеха... Европа е нашият шанс. За Франция равносметката е определено положителна, що се отнася до мира, до силата, до жизненото равнище, до социалната защита, накратко, до добруването". В действителност след подписването на договора от Маастрихт в края на 1991 г. Европа се превърна в синоним на война.
Германия създаде условия за гражданска война в Югославия и принуди партньорите си в името на "европейското строителство" да се присъединят към разчленяването на тази страна. Безсилието им да угасят пожара, който бяха запалили, ги накара да извикат на помощ Америка, с което към своята политическа и икономическа зависимост от нея добавиха и военната си такава.
Що се отнася до сила, щеше да бъде по-добре да се види на какво бе способна Франция, когато още не се бе отказала от своя суверенитет. Съвсем ясно е, че не може "да се създава Европа", ако не се разтурят образуващите я държави. Много странно е да се вижда в Европа един "шанс" за Франция, която не би представлявала нищо повече от регион или провинция на една германизирана Европа. Що се отнася до жизненото равнище, 60-те милиона безплатни закуски, разпределяни ежегодно от благотворителните организации, хората, които умират от студ и лишения в общинските жилища, съвсем не са аргумент в полза на благоденствието. По-добре да не говорим за безработицата, за помощта за нуждаещите се и за обсебването на главните френски предприятия от чуждестранни капитали.
Европа се оказа не шанс, а катастрофа.
Във връзка с кризата на Балканите в есенния брой на "Комантер" от 1999 г. Никола Баверез достига един от върховете на хитроумната дезинформация. Достатъчно е да се спрем на заглавието на неговата статия - "Справедлива война, мръсен мир". Какво излиза? Че една агресия, разрушаваща всички достижения, придобити мъчително в течение на половинвековни усилия с цел да се цивилизоват отношенията между народите, е "справедлива война"? Че е "справедлива" война, водена преди всичко срещу граждански обекти и срещу икономическата инфраструктура, а не срещу бойците на противника от страх да не се претърпят загуби? "Справедлива" ли е война, в която се бомбардира отвисоко, като по този начин се увеличават "съпътстващите щети"? Справедлива ли е война, в която се използват касетъчни бомби за поразяване на личния състав и снаряди с обеднен уран с всеизвестен радиационен ефект? Тези, които се провъзгласиха за радетели за многоетничност, след близо десет години война успяха да създадат върху разрушените и опустошени Балкани единствено "етнически чисти" държави, "прочистени" с военни средства (Хърватско, Босна, Косово), след като прогониха оттам сърбите, като при това ги обвиниха, че провеждат етническо прочистване, на което всъщност те бяха жертвите.
Във връзка с обичайното и сякаш вече задължително сатанизиране на Милошевич, авторът на тези редове желае да напомни нещо за произхода на конфликта на Балканите.
През 1991 г. Европейската икономическа общност упражни натиск върху Милошевич да запази единството на югославската федерация, като за тази цел Жак Делор пътува в Белград. По-късно вследствие на интригите на Германия и на диктата на Ханс-Дитрих Геншер от 17 декември 1991 г. неговите европейски колеги бяха принудени да признаят независимостта на Загреб и Любляна и създаването на държава под мюсюлманско господство в Босна - там, където никога не бе съществувала подобна държава. Сърбите бяха принудени да напуснат 15 % от територията, мястото на което са живели от векове, и да живеят по законите на исляма. И накрая, в Косово, германските и американските специални служби въоръжиха мюсюлманите и обучиха техни кадри в Турция, за да могат да продължат политиката на Мусолини и Хитлер, които прогониха сърбите от люлката на тяхната нация. Политика, която впрочем след това бе възобновена от хърватина Тито, забранил на същите тези сърби след края на военните действия да се завърнат в земите си. И нещо повече, както знаем, изгони оттам десетки хиляди от тях, за да се освободи място за мюсюлманите и за албанците, бягащи от режима в Тирана.
След като премълчиш умишлено всички тези факти, можеш спокойно и да напишеш, че "истинският гробокопач на бивша Югославия бе политическият проект за Велика Сърбия". Излиза, че сръбският народ няма право да живее там, където е живял векове, където се намират неговите гробища, и по своите закони, само и само страните от коалицията да могат да изградят за негова сметка едно прочистено Хърватско, една Босна, в която отделните етноси са географски разделени, и едно Косово, опразнено от неговите немюсюлмани. За г-н Баверез правото да живееш там, където си живял от столетия, е свидетелство за неприемлив национализъм. Тази теза, между другото, напълно устройва Вашингтон и Берлин. Следователно няма нищо учудващо, че във Франция вече се надигат гласове в нейна подкрепа. Раймон Арон, един от учителите на г-н Баверез, открай време бе адвокат на американската кауза, противна на френските национални интереси.
Що се отнася до войната в Залива и до страданията, причинявани вече повече от десет години на иракския народ, още преди агресията срещу Югославия, всичко това вече подготвя един по-аморален и по-бурен ХХI век. Великите крепители на една цивилизация, обявена за универсална, показаха, че не се колебаят, когато става дума за техните материални интереси, да потъпчат в калта ценностите, които уж въплъщават и разпространяват. Тяхното поведение вече допринесе за пробуждането на руския народ и оправда в неговите очи твърдото противодействие срещу чеченците, сближи Москва с Пекин, и разкри на възходящите страни, в частност на Китай и на Индия, обитавани от повече от милиард човешки същества, опасността от нов империализъм, по-коварен от колониализма - империализма на материалното богатство и на "благите намерения".
Азиатският либерализъм и будалите от Румелийското бейлербегство
Фондация "Фридрих Науман" и Институтът за либерални изследвания издадоха книжка със събрани съчинения на Ахмед Доган, наречена политико-философски сборник. В нея са събрани девет различни по обем и характер статии и речи, които, според предговора, съчетавали дълбоките познания на философ с битността на действащ либерален политик. Внимателната прочит на книжката може да установи наистина едно безспорно владеене на съвременната политическа лексика и моделиране на политическата философия.
Още по внимателната прочит, обаче поставя въпроса за "политическото" и "аполитическото" в Догановата идеология, защото тя вече не може да се нарече другояче. Всъщост текстът и контекстът на всичко изложено представят УСИЛИЕ да се впишат в ценностната система на либералната политика целите и задачите на една ЕТНИЧЕСКА партия. Разбира се, в хаоса на политическата философия на съвременния либерализъм от хедонистко-глобалистичен тип това вероятно може и да се състои, именно защото от нея са изхвърлени всички принципи на тази ценностна система... Ахмед Доган се представя, и го представят за политик от тази ценностна система, и с тази идентичност той участва в българския политически живот. Всъщност обаче това е само една игра и демагогия, тъй като в неговото движение през политическото пространство няма задължителната в такъв случай ПОСОКА. Ахмед Доган добре усеща как може да бъде разконспириран в съзнанието на българското политическо пространство и затова непрекъснато повтаря, че той и Движението му принадлежат към ЦЕНТЪРА. Тук веднага се разминава с безспорно левия си електорат, но не в това е основният парадокс.
Движението за права и свободи, признато вече от самия си лидер за етническа партия, има за основна функция обединяването, консолидирането и организирането на турското население в България. Неговите политически цели са такива дотолкова, доколкото обслужват етническите интереси на турската диаспора у нас. Етническите интереси са винаги определящи, а политическите - "обслужващи". Затова и всичко казано и писано от Ахмед Доган, е съобразено единствено, само и главно с това... Сбирката от статийки и речи, които предлагат на българите Институтът за либерални изследвания и Фондация "Фридрих Науман" са буквално пронизани от "етноопределени пристрастия", казано с други думи, оплаквания. Още в първия материал, написан по повод политическата криза в края на 1996 и началото на 1997 г., завършила с метеж и предсрочни парламентарни избори, авторът твърде много се занимава с ЛИПСАТА НА ДИАЛОГ, с всички произтичащи от това обстоятелства и последствия. Зад този синдром прозира болката от неравнопоставеността на ДПС в българския политически живот и амбициите на неговите лидери да играят решаваща роля в българската държава.
Оттук пък идват непрекъснатите оплаквания, че българските турци нямат права и свободи. Ако внимателно слушаме и четем Ахмед Доган, ще разберем, че първата негова претенция е за изравняване на етническото с политическото начало. И понеже като логика на политическата теория това не може да стане, прави се в политическата практика и теоретизираща я демагогия. Защото в политиката всички субекти по принцип са равни и сменят своята доминанта в зависимост от преструктуриране на интересите и пространството. Те спазват демократичния принцип за решаващата роля на мнозинството при равнопоставеност на всички субекти. Демокрацията изобщо не предполага доминанта на политическото малцинство, каквото предлага Ахмед Доган с теорията си за мултиетнизма.
Всъщност теория няма, има само терминология и лексика. Мултиетнизмът съществува само като политическа практика, и то единствено в Съединените щати, където на различни степени функционират различни, най-често противоречиви етнокултурни пространства. Този механизъм работи обаче само в условията на консумативизма, в чиято основа лежи римският принцип за хляба и зрелищата, макар и в условията на постиндустриалното общество.
Ахмед Доган дава ТОЗИ ПРИМЕР като модел за България в новия световен ред, без да забележи, или се прави, че не забелязва, основното изискване на мултиетнизма. Той изобщо не споменава, че в Европа няма мултиетнизъм и затова издателите (или самият той) са озаглавили книжката не "България и Европа", а "България и новият световен ред". Всъщност обаче поставя този "мултиетнизъм" като най-важното условие за влизането на България в Европейския съюз.
Каквото всъщност условие самият съюз изобщо не е поставял, пък и в неговата политическа лексика мултиетнизмът по принцип не се употребява.
В същия контекст той развива следващата си теза за "превръщането на суверенитета на всяка национална държава във функция на правата на малцинствата", от което следствията са две:
1. Етническата нация се превръща в гражданско-политическа.
2. "Правата и свободите" имат предимство пред националната сигурност.
Ахмед Доган никога не е обяснявал какво на практика означават тези две, измислени едва ли не от него, аксиоми. В първия случай къде ще дене етноса, как ще го принуди да изостави културното си моделиране и ценностната система и на базата на какво историческо наследство ще разрабати друга? Във втория случай пък не е ясно изобщо какво разбира под "национална сигурност"... Тук с прост пример от практиката може да се види защо липсват обяснения! Според мултиетническия модел на теоретика турската диаспора в България има право независимо от принципите на демокрацията да участва постоянно във властта. В определен случай министърът на вътрешните работи е турчин, който спокойно може да предложи на турското разузнаване пълната интересуваща го информация... В противен случай, правата на този турчин ще бъдат нарушени, а за да бъдат те запазени, трябва да се жертва националната сигурност.
За десет години свободна функция на ДПС Ахмед Доган и неговите съратници не казаха дума за мястото и ролята на Република Турция в линейните отношения между българите и българските турци. В началото на деветдесетте години лидерът написа статия във в. "168 часа", където бе развил тезата, че руското политическо, икономическо и културно влияние трябва да бъде заменено с турско, за да можела Турция да "пази" българите от руското господство!.. Повече нищо! Затова пък патронимичните връзки на ДПС с турското общество на ВСИЧКИ РАВНИЩА са демонстративно легитимни. И Турция се представя от българските турци и от самите турски политици буквално като патрон на българската държава.
Сега радетелят на либерализма и мултиетнизма не казва и дума за политическата система в Турция и нейните геополитически претенции. Не се чува нито за "права и свободи", нито за либерализъм в нов световен ред, нито за мултиетнизъм, който да жертвува заради правата на човека националната сигурност. Напротив, няколко пъти в Народното събрание депутатите от ДПС повдигаха въпроса за кюрдските културно-просветни дружества в България, наричайки самите кюрди терористи! На какъв принцип е философията на Ахмед Доган?! На всеобщия, който се отнася за науката, т.е. истината, или на избирателния, който се отнася за достигането на егоцентрични цели?
Патрониматът на Република Турция на българските турци е толкова безусловен, че никога не е подлежал на обществен дебат. Отделни реакции в пресата се появяваха в първите години на демокрацията, но днес почти всичко е заглъхнало. (Постоянните предупреждания с факти и аргументи по страниците на "Нова Зора" изобщо не влизат в сметката, защото над вестника тегне медийно табу.)
Откриването на Националната конференция на движението за 10-годишнината от създаването му се оказва последното от красноречивите доказателства, че Турция се намира в сакралното пространство на българските турци и в този смисъл е недосегаема за оценки. Върхът на невъобразимото за всяко европейско общество дебелоочие бе присъствието и приветствието на депутат от Партията на националистическото движение, чиято идеология е обща с известната организация "Сивите вълци". Тези, чиято крайна цел е, ни повече ни по-малко, възстановяването на Османската империя.
Демократичните пози, които заема Ахмед Доган, никак не съвпадат с неговата външнополитическа практика. Той разсъждава, сравнява, аргументира възможностите да се намери "формула за превръщане на правата и свободите на малцинствата в инструмент за продуциране на нова политическа карта на света". Споменава дори Китай и Русия с техните проблеми, но не като тревога за кървавите потоци, които могат да залеят великите нации и техните държави. А като синдром пред "поставената стратегическа цел за универсализиране на базовата ценностна система на световната общност". Това обаче не се отнася до Турция, за която либерализмът и мултиетнизмът не са валидни - член първи от нейната конституция обявява всеки гражданин за турчин.
Сигурно Ахмед Доган никога не си спомня какво представлява турската модерна държава от основаването й та чак до днес: СВЕТСКА РЕПУБЛИКА, ЧИЙТО ОСНОВЕН ПОЛИТИЧЕСКИ ФАКТОР Е АРМИЯТА. И по тази причина в стотината страници, събрали неговата политическа философия, тя дори не се споменава. Това обаче не означава, че не съществува, а също и че либералите-мултиетнисти от Движението за права и свободи не са готови да работят с всички сили за нейните интереси в България. В тази връзка Ахмед Доган забравя да спомене как приятелски настроена Турция държи близо една трета от огромната си армия именно на българската граница.
Най-сетне по случай въпросната Национална конференция е измислил нов термин - "умерен национализъм". Излиза, че етническите нации изразяват агресивен национализъм, а гражданско-политическите - умерен. Умереността се състои в мотивационна структура, която се "премества от митологията и историята в настоящите и бъдещи проекции на модела на развитието в страната". И в този гражданско-политически национализъм се постигало национално съгласие по основните приоритети на страната и в страните от региона. Тук Ахмед Доган се опитва да изгради нова скала на ценностната система в съвременния свят. Само че в теорията му липсват звената на конкретния израз и проверката. ПЪРВО, как ще изглежда българската нация без историческо наследство (митологията и историята) и ВТОРО, по какъв начин да проверим дали този модел на гражданско-политически национализм ще действа. Защото досега турските етнически националисти в България, чиято организация е ДПС, действително се грижеха за постоянната си конфронтация с българите и за интересите на Република Турция. Сега, като български гражданско-политически националисти, дали ще изоставят тази линия?
Няма съмнение, че тази линия те не ще изоставят, ЗАЩОТО НЕ МОГАТ. Не могат, тъй като обективно техният културен модел, изграден върху исляма, не допуска измисления "умерен национализъм", а винаги проявява другия, да го наречем за случая етнорелигиозен шовинизъм.
Ахмед Доган го докарва добре на теория, но не може да обясни какво ще направи със сакралитета на Турция в съзнанието на своя електорат... Тук може би "някой" ще попита: "Е, и какво толкова лошо? " Лошо няма, но заедно с това няма и "умерен национализъм" в смисъла, според който се предлага на българите, както няма и "гражданско-политическа" нация.
"Тезите" на Ахмед Доган представят лидера на една етническа партия като абсолютен рицар на либерализма, който твърди, че действителната история на човечеството е неговата либерална история. Нито дума за социалния апокалипсис, който носи властта на световната финансова олигархия над раздробените мултиетнически общности. Не го интересува! Той не може да не осъзнава, но не обръща внимание, че в световната история винаги е имало глобалисти и те винаги са се проваляли.
Империята на Александър Македонски, римската империя, империята на Тамерлан, османската империя, германската, руската империя се опитваха да унифицират много и различни народи и, разбира се, се проваляха. Както са се проваляли всички опити да бъде победена ИСТОРИЯТА, което значи ПРИРОДАТА. Същността на глобализма е ИЗРАВНЯВАНЕ НА КУЛТУРНОТО ПРОСТРАНСТВО, което води до ентропия!
В послеслова на книжката Ахмед Доган обяснява своята метаморфоза, без да се замисли, че разконспирира всичко, написано в предните страници: "Но когато се налага да създаваш нови правила и да възстановиш забравени принципи, свързани с оцеляването на Общността, към която принадлежиш, тогава нямаш мярка за това как да постъпиш: правилно или неправилно. Това е също екзистенциална дилема на избора. Какво би избрал: Майка си или справедливостта на "Другите"? И избираш майка си. Защото там намираш началата на "себе си" в "общото време". Тук фундаменталният либерал е изразил съвършено моралните устои, на които в този исторически момент българите трябва да стъпят, за да се борят за собственото си оцеляване. Ние не можем да изберем справедливостта на "другия", който в случая се нарича Ахмед Доган (разбирай, турската диаспора в България), а да се откажем от майка си. А цялата "теза" на Доган ни убеждава в противното, защото трябва да сме либерали.
Разбира се, след като избира "майка си", вместо да разбере "другия" и "другостта", Ахмед Доган в прав текст си спомня "голямата екскурзия": "Стотици хиляди правоверни бяха заразени от духа на отрицанието. И тръгнаха натам, откъдето бяха дошли предците Ни. Те бяха прокудени, но съзнаваха, че вече Те определят градуса на доброто и справедливото. И бяха прави. Защото имаха изградени Правила, с които трябваше да устояват себе си във времето..."
Ето най-сетне неподражаемата откровеност. Щом те са "правоверни", как ще правят гражданско-политическа нация с "КРИВОВЕРНИТЕ", с ПАЛАЧИТЕ, с авторите на ГЕНОЦИДА? Пак ще припомним за многобройните атаки срещу всичко българско, заканите, презрението.
Последната претенция на Ахмед Доган, изказана пред "Дойче веле", беше за любов на българите към турците и циганите, за толерантност, благодарение, впрочем на която в България има толкова много турци и цигани, докато българите в Турция, кой знае защо, отдавна са изчезнали. Към турците и циганите такава претенция няма. Оттук и специалното изложение в началото на книжката, където се ругае българският министър-председател, че извеждал за приоритет отговорностите, а не правата и свободите. Това е и крайната цел на Ахмед Доган - да получи за турската диаспора в България "права и свободи", без да има отговорност (чети, задължения). Просто така, защото едните са "правоверни" с велики предци и прочее, а другите гяури, измет, който заслужава да бъде само тор в османската нива.
Едва ли има смислен българин, който да не разбира това, само чиновниците от администрацията в останките на българската държава се правят слепи, глухи и неми. Не защото са будали и Ахмед Доган ги е излъгал, а за гювеча - един ден ще служат в администрацията на второто Румелийско бейлербегство... Аман от балансьорствата на ДПС
Вече 10 години българският народ допуска след поредните парламентарни избори в Народното събрание да се явява една група депутати, които изобщо нямат нищо общо с политиката. Защото те не представляват нито някаква социална прослойка, нито някаква доктрина. Нито пък самите те имат някакви особени идеологически предпочитания. Защото те просто са етнос, а не партия.
Сигурно читателят е разбрал, че става дума за ДПС - този чудовищен хермафродит, роден от греховната любов на старата номенклатура и новата демокрация. Който според случая, досущ като древноримския бог Янус, има две лица - едното обърнато наляво и готово да раздава депесарски шутове, другото - надясно, готово да забрани БСП. Всичко това - само и само да бъде в центъра на играта и бавно, но методично да руши българската държавност в съгласие с глобализма на Вашингтон и неоосманските претенции на Анкара.
Всичко това май взе да омръзва на синьо-червения елит. Не че той не играе по същата свирка, но все пак чувства, че не бива да се преиграват нещата по отношение на малцинствата, и по-специално на турците. Колкото и да е толерантен българинът, колкото и икономическото му положение, граничещо със заплахата от гладна смърт, да го смазва и да го прави готов на всякакви компромиси, все пак вековното чувство за недоверие към потомците на султана и най-вече - съвременните амбиции на Турция, го карат да бъде особено чувствителен към всякакви сепаративни действия в това отношение.
Затова навярно провокационното изказване на Доган за мултиетническата държава и промяна на конституцията срещна единодушния отпор на СДС и БСП. В крайна сметка, никой от двата мастодонта не иска да губи и без това оредяващите гласове на сините и червени хардлайнери. А и защо да се провокира пръкването на някой нашенски Хайдер, от което пък и на "Позитано", и на "Раковски" се страхуват като от чума. А колко му е? След като ситите австрийци се повлякоха по ума на оригинала, какво остава за бедните и озлобени балканци да хукнат след някой местен дубликат... Затова "големите" явно ще вдигат бариерата за влизане в парламента. Дали ще е 5, 6 или 7 процента не е важно - мярката е насочена преди всичко против ДПС.
Лошото е, че това няма да помогне. Както вече прогнозираха някои наблюдатели, при спадащата активност на избирателите-българи, Доган пак е в благоприятна позиция. ДПС ще мобилизира всички сили и де с помашки, де с ромски гласове ще прескочи прага, пък бил той 5, 6 и дори 7-процентов. И в следващото 39-о народно събрание ще се повтори кошмарът от 1991 г., повдигнат на квадрат. Защото от балансьор ДПС този път ще поиска от СДС (или може би от БСП?!) реално участие във властта.
Ако това стане, вината няма да бъде на никого друг освен на българина като цяло. Разбираме разочарованието и недоволството на хората от днешната политическа система, което се изразява с отказ от гласуване. Но колкото и лицемерна и илюзорна да е парламентарната демокрация, все пак изборите не са съвсем без значение. Още повече, когато става въпрос да се ограничи и забави пъкленото дело на Догановата пета колона.
Затова отсега призоваваме, както винаги сме го правили преди изборите (а по наше мнение те отново са близо) - за Бога, братя, гласувайте! Както се казва в оня руски виц за пиенето, ако трябва, с омерзение, но гласувайте! Не за друго, а просто за да бъде поставено ДПС на мястото му - извън парламента, или с някаква минимална депутатска група, както бе в 37-ото народно събрание.
Америка ще ни дърпа ушите заради сектите
Преди по-малко от десет години кървавият ни "демократичен" премиер с лека ръка допусна регистрацията на всякакви вероизповедания у нас, като в същото време неговите съпартийци начело с един нещастник, обявил се за месия на Българската православна църква, всъщност я разцепиха. Докато старците от "червения" и "синия" синод си скубеха брадите и се ругаеха публично по медиите, емисари на "Свидетели на Йехова", "Слово на живот", "Воини на Христа", "Кришна-съзнание" и безброй още други секти и сектички безпрепятствено кръстосваха страната и ловяха наивни душици за сатанинските си песни.
Още помним изявленията на развълнувани родители пред телевизионния екран и по страниците на вестниците, които оплакваха съдбата на децата си, попаднали в мрежите на "душеспасителите".
След години разрушителна дейност не само в материалната, но и в духовната сфера от СДС се сетиха най-после, че трябва да вземат някакви мерки, чрез които да въздействат на оределите си избиратели. След като подкрепяният от тях синод се стопява от ден на ден, те решиха, че е време да се покажат загрижени по някакъв начин за духовното развитие на нацията, която неразумно им даде властта.
Подготвя се закон за пререгистрация на религиозните общности у нас. В проекта е предвидено, че в нашето духовно пространство нямат място такива, които проповядват отказ за даряване на кръв и нежелание за изпълняване на алтернативна военна служба, както и тези, чиято регистрация е отказана в някоя от страните на ЕС.
Интересно каква ли е била реакцията на сините управници, след като за това си наистина българоугодно намерение получиха най-люти критики и дори и заплахи. И то от кого? От техния сюзерен, с чието име лягат и стават - великите Съединени американски щати.
Веднага някой си професор Кол Дърам, шеф на комисията по религиозни права към Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (мормон по вероизповедание!), надигна вой до небесата. Дори си позволи да заплашва, че такъв законопроект застрашава българо-американските отношения и нищо чудно да последват санкции както в Русия през 1997 г. Припомни също, че Румъния се е отказала от подобен закон именно под угроза от такива санкции.
Това, че САЩ си позволяват да се месят във вътрешните работи на всяка суверенна страна, спекулирайки с термина "права" сме го коментирали не един път. Въпросът е дали управляващите от СДС и този път ще превият гръб пред господаря, или ще се постараят да отстоят един акт в защита на българското духовно пространство от посегателство, което наистина би повдигнало макар и малко и без това недобрия им засега образ пред българския народ.
Апокалипсисът, който трябва да избегнем
В миналия брой на "Нова Зора" бе поместена една страшна статия-прокоба. Дори името на автора й подсказваше, че става дума за нещо сериозно. Защото от четвърт век Ал. Зиновиев е прочут с книгите си, посветени на анализа на социализма, на прехода му към нещо друго, на днешния свят и на неговите особености. Никакъв Кисинджър, никакъв Хънтингтън или Бжежински не могат да се сравняват с написаното от руския пророк.
Обяснението е просто: Зиновиев е морално чист човек и морално чист изследовател. Позициите, които защищава, са справедливи и хуманни. Той е представител на изчезващото племе от гениални руснаци, които по широтата на мисълта си, по духовната си смелост и по човеколюбието си превъзхождат многократно всичко, до което са достигали учените от Запада. Има и нещо друго, Зиновиев е "един от нас". Той е славянин, православен (става дума за светоусещане, а не за религия), представител на победената (предадената) страна в "студената война".
Във времето, когато повечето стари кумири на Изтока (да си спомним Солженицин) се оказаха лъжепророци, помогнали за разгромяването на държавите си в своя стремеж да унищожат "социализма", Зиновиев може да гледа сънародниците си в очите. Той не бе сред палячовците, чийто пропуск в историята стана жалката фраза: "Каква я мислехме, пък каква излезна". Защото излезна точно това, което някои по-умни от тях си бяха намислили.
Основната идея на Зиновиев е, че случилото се през последните 10-15 години в Източна Европа е било не стихиен, а най-вече съзнателно-волеви и управляван процес. Макар че Зиновиев не прави логичния извод, че станалото не е било неизбежно, това се подразбира от неговия анализ. Днешният ден на Русия и Източна Европа би могъл да бъде съвсем друг, ако на плановете, волята и действията на Запада (които за Зиновиев са контрареволюционен преврат) се бяха противопоставили съответните планове, воля и действия на Изтока.
Зиновиев разглежда политиката на Запада към Русия. Той сочи примера на Сърбия, където същият процес е в по-напреднал етап. Според него Западът иска да ликвидира Сърбия като суверенно общество, тоест като държава, а сърбите - като суверенно човешко обединение, тоест като народ.
Още по-зловещи цели вижда авторът в отношението на Запада към Русия. Никъде в статията си Зиновиев не говори за България, но ние трябва да сме слепи, за да не видим почти пълната аналогия. И България, подобно на Сърбия и Русия, е славянска и православна държава. И България се намира в опасния Балкански район, лежащ на пътя към петрола на Каспийско море и към по-далечните богатства на Средна Азия. Това, което днеска става в Сърбия или Русия, утре с космическа неизбежност ще стане и у нас.
Именно затова анализите на Зиновиев имат много по-широко значение. Камбаната, която той бие за Русия и Сърбия, в действителност бие и за България. Остава ни едно - да я чуем, да я разберем и да съберем воля, ум и сили, за да се спасим.
Зиновиев посочва съдиите и екзекуторите, които работят за ликвидирането на Русия. Това са стопаните на Запада, обединени в организация, която той нарича Глобално свръхобщество. Зиновиев посочва ясно новото явление на наднационална интеграция, на загуба на суверенитет от отделните държави. Международните организации на западните страни, действащи самостоятелно и подчиняващи отделните държави, контролиращи по-голямата част от световното богатство и съставляващи Глобалното свръхобщество, според него са днешните господари на света. Зиновиев не споменава прословутата "световна общност", с която се оправдават действията на големите западни страни, но очевидно има предвид именно нея. Може да се спори с автора, когато принизява значението на шепата "свръхбогаташи" в това "Свръхобщество", или пък когато не подчертава в достатъчна степен господстващото място на Съединените щати в него, но вероятно обяснението е в очевидността на тези явления.
Всеизвестно е, че силата на "Свръхобществото" идва от Америка, както е ясно и това, че то действа най-вече в неин интерес. Би могло да се допълни, че в новото време САЩ искат да завладеят света именно с помощта на "Свръхобществото", като при нужда ще го използват и срещу тези негови съставки, които засягат интересите на Америка. Показателен пример от последно време са координираните действия срещу Австрия, които утре може да бъдат насочени срещу всяка друга страна освен срещу самите Съединени щати.
Ужасяващ, макар и напълно справедлив, е изводът на Зиновиев, че унищожаването на Русия и руския народ съвсем не се възприема от всички хора по света като някакво нещастие. Според него дори и много руси не виждат цялата трагедия на това, което става в страната им. И тука неволно ми идва наум, че същото явление се наблюдава в България. Мнозинството българи се оплакват от беднотията, но май че не всички разбират голямата, истинската опасност. А тя е перспективата за ликвидиране на държавата България и за изчезване на българския народ. Нито повече, нито по-малко.
Аргументите на Зиновиев, изказани по адрес на Русия, важат почти изцяло и за нас. На пръстите на ръката се броят държавите в света, които утре ще се опитат да ни помогнат, които ще възприемат нашата бъдеща трагедия като част от своята. И тези малцина са именно славянските и православните народи: най-вече руският и сръбският, украинският и беларуският.
Това сякаш не го разбират нито днешните управници на България, нито опозиционните сили. От думите им за демокрация, за реформа, за евроатлантически ценности, за вечни интереси и временни съюзници личи пълната им слепота за процесите, които стават в света. А истината е проста и ясна: никога досега опасността за съществуването на нашата държава и за запазването на нашия народ не е била така близка и така голяма.
Съществена част на тази опасност са два първостепенни субективни фактора. ЕДИНИЯТ е възможността за гигантски манипулации на световното обществено мнение по модела на това, което направи пропагандата на Запада от агресията срещу Сърбия. С помощта на тези методи утре може да се "обясни" и оправдае всяка агресия срещу всеки избран противник. ВТОРИЯТ е пълната аморалност и жестокост на Запада и особено на Америка, надхвърлили всичко познато досега и потвърдени във Виетнам, Ирак и Сърбия.
Зиновиев сочи редица причини, обясняващи "вината" на руския народ от гледна точка на неговия американски съдник и екзекутор. Казано накратко, те се свеждат до успешния експеримент по изграждане на общество, отличаващо се от модела на Запада. Това общество превърна Русия в свръхдържава, създаде огромен военен, икономически, научен и политически потенциал, като същевременно стана образец за подражание от много други държави. "Заплахата" на руския комунизъм доведе до съществени промени в САЩ и съюзниците им, накара ги да ускорят раждането на "Глобалното свръхобщество". Това превърна мисълта за унищожаване на руския и всякакъв друг вид комунизъм в основа на западната идеология и пропаганда.
Но не се ли отнася същата логика и до останалите страни, развиващи се доскоро по конкурентния незападен модел? Ако добавим към това и други фактори, например славянството (чуждо на Запада), православието (различно от католицизма и протестантството), географската отдалеченост и прочее, ще получим много аргументи, които карат САЩ и Запада да гледат с подозрение и на България, да я смятат за съмнителен съюзник, който може само да се използва за ускоряване на главната цел (смазването на Русия), но в удобния момент ще се жертва в полза на по-големи задачи (например за насочване на турската експанзия към Европа).
Зиновиев разглежда етапите, които е преминал "антируският проект". От ограничаването на активността на Русия в света, през разрушаването на нейните военни и политически съюзи, през разпадането на самия Съветски съюз, през ликвидирането на обществения строй в бившите приятели на Русия (а после в бившите съветски републики и в самата Русия), до днешната задача за атомизация на Руската федерация.
За Зиновиев същността на атомизацията е дезинтеграцията на обществото при временното формално запазване на Русия като държава. Това се постига чрез засилване на сепаратистките тенденции на районите; чрез разбиване на народа на етнически групи, слоеве и класи; чрез създаване на многочислени и враждебни партии, организации, вестници и списания. Така обществото престава да бъде единен социален организъм.
Но не става ли нещо подобно и в България? Не ерозират ли страната ни Съединените щати и техните съюзници с раздухване на нашите различия, с търсене на малцинства и особени права за тях, с подкрепа на различни религиозни секти, с поощряване на многобройни партии и манипулирани средства за информация, с действия на финансирани от Запада фондации и други подобни? И каква според нашите политически сили е целта на тази къртовска работа? Разбира се, мащабите и условията в България и Русия са различни, но почеркът на Запада е сходен, а целите му са очевидни. Главната задача на Америка по отношение на България е да я отдалечи и дори да я противопостави на Русия. Така България ще загуби единствения си потенциален сериозен съюзник срещу мюсюлманската агресивност (турската от югоизток и албанската от югозапад), което ще я обрече на сигурна гибел.
Наистина ли нашите политици смятат, че "евроатлантическите ценности" ще ни спасят от тази заплаха? Не виждат ли те по отношението на Запада към Турция и Албания (Косово, Македония) къде се намират неговите симпатии и кой е истинският му съюзник на Балканите?
Зиновиев показва как Западът ще превърне русите в изостанал и неспособен за самостоятелно съществуване народ. Етап към това състояние е биологическото му измиране и намаляване. Методите са познати: недохранване, разрушаване на медицинското обслужване, намаляване на раждаемостта, стимулиране на наркоманията и алкохолизма, на проституцията и хомосексуализма, на сектантството и престъпността. Но не е ли сходна и картината в България? А ако добавим към този "букет" от смъртоносни отрови и масовата емиграция на младите и образовани българи, какво ни остава? Една циганизирана и турцизирана старееща държава на безработни, болни и лумпенизирани нещастници, които ще виждат в смъртта спасение от страданията.
Мислят ли нашите политици и от управляващата група и от опозицията какво ни очаква в близките години, тоест - какво ни готвят нашите днешни "приятели" и "покровители"?
Зиновиев предсказва утрешното "затваряне" на русите в тесни пространства на Европейска Русия, стесняването на заеманата от тях територия, разтварянето им в други народности. Тези думи се отнасят и за Сърбия (изтласкването й от Косово, албанизацията й), но те са написани и за България. Как смятат да реагират на тази опасност нашите управници? Каква политика, вътрешна и външна, се готвят да провеждат, за да обърнат фаталните тенденции, да неутрализират една по една опасностите, а после да поведат страната ни към нов възход?
Зиновиев сочи изпълнителите на присъдата, наложена от Запада на Русия. Това са активистите на "студената война" в самите западни страни, агентите на западните специални служби в Русия, дисидентите, враждебните емигранти, предателите от висшето партийно и държавно ръководство на Съветския съюз, морално разложените привилегировани слоеве при социализма, войнстващата антисъветска интелигенция, криминалната част на населението, измамените от антикомунистическата пропаганда обикновени граждани, превърнали се в ударна сила на контрареволюционния преврат.
Но същите групи бяха и изпълнители на присъдата, наложена от Запада срещу България. Наистина е прав руският мъдрец, когато казва, че самата жертва на трагедията се превърна в помощник и изпълнител на волята на своя палач. Така бе в Русия, така бе и у нас.
От своя жесток анализ Зиновиев прави един убийствен извод. Според него най-вероятният вариант за бъдещето на Русия е пълното изтриване на русите от страниците на историята. Той не е съгласен с аргумента, че и в миналото Русия е познавала тежки моменти, от които се е спасявала. Според Зиновиев както хората, така и държавите умират само един път и връщане назад няма.
Това е единствената мисъл на автора, с която не мога да се съглася. Америка и Западът са силни, но не са всесилни. Те вече загърбват демокрацията, която не им е нужна, но стремежът на хората към народовластие е вечен. По земята има много държави, които виждат смъртната опасност от "новия световен ред". Сред тях са гиганти като Китай и Индия, пък и страните от Латинска Америка, пък и някои западноевропейски страни. Едни го казват открито, други мълчат от страх, но никой не обича арогантната и цинична "единствена свръхсила", която още не е разбрала най-простото нещо: че ако на голямата сила не съответства висок морал, тя е обречена на провал.
По-верни са последните думи на Зиновиев, че за запазването на Русия в историята ще са нужни огромни усилия на милиони хора, жестока борба и саможертва. Това е трудната истина, но пътищата на Русия в историята никога не са били леки.
А какви са перспективите за България? За нас ще е още по-трудно да се съхраним в историята. Ние сме несъизмеримо по-слаби, а наоколо ни има опасни потенциални противници. Същностното отношение на Запада към нас не се отличава много от отношението му към Русия. Затова за спасението ни ще са нужни още повече усилия, още повече жертви, отколкото ще се искат от Русия или Сърбия. Ние не трябва да се караме нито с Америка, нито със Западна Европа. Но за да се запазим като България и като българи, те няма да са ни достатъчни.
На нас ще ни е нужен по-широк кръг от съюзници и приятели. Най-естествените сред тях са именно днешните преки жертви на евроатлантизма: Русия и Сърбия. Това няма да стане бързо. Към Русия и Сърбия могат да се присъединят и други държави, които се намират в сходно положение. Засилването на връзките ни с Китай, Индия и Япония също така ще ни помогне. Изобщо има много варианти, но голямата истина е една: България не може да съществува без приятелството на Русия, ние не можем да бъдем противник на най-великата славянска страна.
Това е главното ни различие от Русия, защото тя може спокойно да живее без приятелство с България. Затова усилията и волята за създаване на нов съюз между нашите две (и не само нашите две) славянски и православни страни трябва да идват повече от нас, отколкото от Русия. Ние няма да се ограничаваме само с нейното приятелство, но никога няма да бъдем нейн враг. Иначе България ще изчезне от картата, а българите - от семейството на народите много по-бързо и невъзвратимо, отколкото днес можем да си представим. Това е главният наш извод от мъдрата статия на Александър Зиновиев, от неговия тревожен камбанен звън.
Балканските мостове
С много фанфарен шум казионните медии обявиха едва ли не дипломатическа капитулация на Румъния по въпроса за втория мост на Дунав. Твърде скоро обаче дори и те, да не говорим за все още съществуващия опозиционен печат, побързаха да свалят гарда.
На великия Иво Андрич при-надлежи знаменитата мисъл, че на Балканите мостовете не свързват, а разделят хората. Уви, талантливият син на Босна отново излезе прав. И събитията в родината му от края на века просто повториха неговото начало, обезсмъртено в "Мостът на Дрина".
Още по-лошо е, че дори и там, където кръвта от миналите битки отдавна е изсъхнала и липсват реални етнически или териториални проблеми, прословутият балкански инат си казва своето. Какъвто е случаят с втори мост между България и Румъния.
Въпреки че май нещата в крайна сметка не опират до инат, а до правилно разбирани национални интереси. И както за съжаление, отново българските интереси не бяха докрай защитени.
Какво стана в крайна сметка? Румъния каза неохотно "да" на българската идея за местонахождението на моста - между Видин и Калафат. Но при условие, че ще си го построим и финансираме сами. Впрочем най-точно формулира българския "успех" външният министър на северната ни съседка Бузеску: "Получихме един подарък - защо пък да не го примем!"
Прав си, домнуле Бузеску! Безспорно жизнено необходимото съоръжение ще струва най-малко четвърт милиард долара, които България сигурно ще намери. Но срещу какви лихви? Добре, поне парите все пак да останат в България, пък после ще се оправяме някак. Ама не - израелската фирма "Ащром" вече си точи зъбите за тях. Дано поне преките изпълнители все пак да бъдат български работници и специалисти, та поне за две-три години две-три хиляди български семейства да могат криво-ляво да преживеят. Което, разбира се, ще бъде само трохи от цялата сума.
А какво получава Румъния? Освен че без да си е мръднала пръста, получава мост, тя ще получи и правото да транзитира електроенергия за Турция. Която ще продава по-евтино от българската. И в крайна сметка, ще изкяри пари - убедени сме, че като безвъзмездна помощ, а не като заеми! - и за трети мост. Там, където пък на нея й е удобно.
Но в това в крайна сметка се състои и външната политика - да защитиш своите интереси и да прекараш конкурента. А България все още е конкурент на Румъния - и за селскостопанската продукция, и за цветните метали, и за изкуствените торове, и за стоманата, и за много други неща.
Затова Букурещ вече 10 години майсторски саботира подобряването на транспортните комуникации на България с Европа. И с огромно удоволствие помага на всеки който може, да блокира пътя ни на Запад. А задръстването на Дунава по време на косовската криза от натовските ракети навярно е било поливано с шампанско... Защото Румъния граничи с Европа. И не й трябват никакви мостове.
България, за съжаление, граничи с Румъния. А пътя си към Белград затворихме сами.
Вас ще ви съди историята
Обръщам се към вас повече в качеството ви на ръководни фактори на СДС в България, отколкото като президент и министър-председател на Република България.
Приложено изпращам ви статия, отпечатана във в."Демокрация" от 24.XI.1999 г., предадена по Интернет от същата дата, озаглавена "Максим като кинокритик... ". Смятате ли, че публикуваното в този вестник е най-доброто, което органът на политическа партия, издигнала ви на високите държавни постове, от името на която управлявате България, има да каже за главата на Българската православна църква - патриарх Максим. Дали го признавате или не - е друг въпрос. И ако отговорността за това пада на вашите рамене - то сега в нашата страна има нещо гнило, което разяжда българското национално съзнание и води до пропаст българския народ... Аз не познавам авторката на цитираната статия - г-ца Росица Митанова. В България днес не е възможно да се съди по имената кой към коя народностна група принадлежи, но по съдържанието на статията лесно може да се разбере, че тя, пък и редакторката на вашия партиен вестник, не са от българско потекло. То и ние, българите, си имаме нашите слабости, но когато става дума за религиозни въпроси, се отнасяме към хората с почит и уважение. Ако тази статия се беше появила в правителствената преса преди 1989 г., то целият свят би бил проглушен от викове за атеистична антирелигиозна пропаганда в България.
Аз следях ревностно третирането на БПЦ по време на комунистическия режим и повече от когото и да било безмилостно атакувах акомодационизма на българските духовници. И сега следя отблизо третирането на БПЦ от нашите държавни фактори и със съжаление констатирам, че вие се отнасяте към нея не по-добре от вашите предшественици до 1989 г. При посещението на президента на САЩ в София вие игнорирахте БПЦ. Вие не поканихте патриарх Максим да го представите на американския президент. Може би е време да се огласи кой е поставил вето на една среща на Клинтън с главата на БПЦ... Не зная дали може да си представите каква чест би било за България, ако президентът на САЩ почетеше главата на църквата си. Снимките на президента Клинтън с патриарха на България и президента на нашата република биха обиколили света... Присъствието на патриарха и участието му в срещата би променило работите, но там измежду вас никой не си даде сметка за това доколко американците почитат църковните ръководители... Г-н президент и г-н министър- председател, БПЦ е единствената институция, която свързва като мост, прехвърлен над вековете откак народът ни се е появил на историческата сцена. И когато тази институция се подлага на присмех и честта и достойнството й се унизяват в лицето на нейния светителствуващ патриарх, то този мост се руши и подкопава, и то от върховните ръководители на българската държава.
Може би затъмнението, което наложихте на БПЦ при посещенинето на Бил Клинтън в София, беше продиктувано от вашия многопрехвален "цивилизационен избор". Ако всички тези гафове - и този с горепосочената статия, и скриването на българския патриарх от погледа на президента на САЩ, се дължат на този ваш избор, то очевидно съображения от повърхностни политически сметки са заместили националната чест и интереси на България. Но за това историята, не вие, остава да ви съди.
С най-дълбоко уважение! Проф.
Спас РАЙКИН
Проф. Спас Тодоров Райкин е роден в с.Зелениково, Пловдивско. Завършва Духовната семинария в Пловдив и Богословския факултет на Софийския университет. За активна опозиционна дейност като младежки деятел на БЗНС след 9 септември 1944 г. е преследван и репресиран от тогавашната власт. От поделението на Трудови войски в Балчик, заедно с група съмишленици през 1951 г. напуска казармата и емигрира в Гърция. Продължава хуманитарното си образование в Атина, Женева, Базел, в Лондонския кралски колеж и в Колумбийския университет. Впоследствие се установява на работа като професор по история на Европа в университета в гр. Страудсбург, Пенсилвания, САЩ. Получава американско гражданство. Дълги години е главен редактор на емигрантския в. "Свободно земеделско знаме". Публикува научни трудове в областта на историята, славянството, философията, социологията и по проблемите на източното православие. У нас бяха отпечатани пет тома с негови творби, написани по време на десетилетния му изгнанически живот под общото заглавие "Политически проблеми пред българската общественост в чужбина."
Копие от писмото си до президента Стоянов и премиера Костов проф. Райкин е изпратил до своя сътрудник в София с молба да го предаде за печат във вестник "Нова Зора".
За "Вълчан войвода" няма пазарна цена!
Със скулптора Иван Варчев от години не сме се виждали и чували. Скоро получих писмо от него. Живее в родното си село Калейца (община Троян) в дома на дядо си. Съществувал чрез отпусканата мизерна социална по-мощ. "Това лято - пише ми той, - за първи път нищо не съм издялал, дори гипс не мога да си купя, ни камъни да докарам. С последните камъчета в 1998 г. издялах бачо Вълчан. През 1996 г. - за село Чифлик - направих 2 метра каменна глава на Никола Войновски за 70 лв., а през 1997 г. - паметник на Тодор Каблешков (от отпадъците) и други три високи релефа за 20 лв., с които можах да си купя само 4 тона въглища..."
Читателю, не става въпрос за съдбата на кой да е. Никой човек не заслужава да живее в подобна мизерия, но в случая въпросът е за Иван Варчев - голям, самобитен български талант, който не се ражда всяка година и не на всякаква географска ширина. Столичани още помнят неговата творба "ХХ век" - кована мед, висока 3 м. Тя беше експонирана в Общата художествена изложба в 1971 г., а после дълго време стоеше на зелената площ пред Народната библиотека "Кирил и Методий". Грееше като слънце и радваше погледите на минувачите. За нея авторът получи от СБХ първа награда. Сега "ХХ век" се намира до сградата на Столичната художествена галерия (ул."Гурко" 1). Атмосферните въздействия са я омърсили, потъмнили, от венеца липсват паричките - останали са само гилзите, а земното кълбо под краката на фигурата е ерозирало. Интересно защо тази единствена по рода си творба в нашето изкуство не намери подходящ подслон. Тя би внесла висша цивилизованост във всяко фоайе или салон, които имат необходимата пространственост. Сега "ХХ век" е изоставена на бавно унищожение. Някой вече е "приватизирал" буквата "Е" от нейното название.
Признавам, че навремето "ХХ век" помрачи розовата ни заблуда, че светът щял да стане хуманен, че щял чрез "мирно съвместно съществувание" да избегне конфликти и войни. Иван Варчев за пръв път в изкуството разпна не Христос, не когото и да било бог или човек, а самото Човечество. Постави на главата му лавров венец (на Христос венецът е трънен!), по който окачи монети и гилзи. Сериозно предупреждение за фатална, планетарна опасност... Беше време, когато колеги на Иван Варчев печелеха много добре. Във всяко село и град се правеха паметници. С тях се заемаха много често хора, които нямаха нищо общо с идеала на изобразената личност. Наистина работеха рутинирано, професионално, но за Иван Варчев творческата тема извира от душата му. Тя се ражда от собственото му вдъхновение и отговаря на възгледите му за света и изкуството. Чуйте на кого той направи портрети: Христо Ботев, поп Сава Катрафилов, Гео Милев, Иван Вазов, Илия Бешков, Константин Кисимов. Личности значими в исторически и нравствен аспект.
Иван Варчев работи своите творби сам - от идеята до пълната им реализация. Сам изчука "ХХ" век от мед - завари отделните части на фигурата, а когато правеше паметника на Илия Бешков в Долни Дъбник, селяните бяха във възторг от уменията и силата му. Здрав, як, атлет, в знойна жега, той дялаше "главата на Бешков" и щедро раздаваше на възрастните хора отломъци за собствените им надгробни паметници. Те му ги искаха и той не се скъпеше. В поведението на Иван Варчев няма високомерие, поза или фалш. В изкуството го води величието на духа, а в живота - искрените отношения. Като всеки голям талант е пристрастен към истината така, както я вижда и разбира той. Не владее никакви деликатности и тактики. В Съюза на художниците, където цареше абсолютно чинопочитание в йерархията, Варчев поставяше "натясно" и най-бронираните с власт свои колеги. Дълго се шушукаше какво той казал на събрание, без да му мигне окото. Не цепеше басма на никого и вероятно затова, когато чиновниците на Министерството на културата го принудиха да напусне ателието на Андрей Николов, ръководството на СБХ не си помръдна и пръста да го защити. С облекчение си въздъхнаха, когато Иван Варчев напусна столицата... Изпаднал в немотия, която го лишава от най-необходимото - материали за творчество, Иван Варчев продължава да бъде будна съвест, да търси истина и справедливост. Попаднал му вестник "24 часа" (2.III.1997) - пишело, че в 1876 г. пратеници занесли "хайдушкото римско злато на Вълчан войвода" на Александър II. Платили му, за да освободи България. "Виж с какви лъжи - гневно продължава Варчев, - си служат, за да оклеветят "Свети цар Александър", както с право го нарича поп Минчо Кънчев във II том на "Видрица".
Реакцията на скулптора не е само словесна. С последните останали му камъчета той издялал главата на Вълчан войвода. В писмото ми изпраща репродукция на тази творба. Гледам изваяната глава на "Вълчан войвода" и чувам стиха на Вазов: "Не се гаси туй, що не гасне... "!
Могъщ дух! Духът на Вълчан войвода и този на самия Варчев. Криза, рухнала държава, глад и мизерия, а в село Калейца се сътворява един шедьовър. Творба, която, подобно на иконата "Свети Тодор" от Преслав, на стенописите от Боянската църква, на опечалената жена от гроба на Яворов (автор Иван Лазаров) не водят дебат, а свидетелстват за българската идентичност. И то в най-деликатната сфера - духовната... Модерно е напоследък да се обвиняват творците, че не сътворявали изкуство, съобразено с изискванията на пазара. Така било на Запад. Пазарна икономика - всяко нещо се оценявало според търсенето и предлагането на пазара. По тази комерсиализирана логика "Вълчан войвода" няма цена! Защото в наше време цена нямат нито родолюбието, нито националното достойнство, нито честта и добродетелта.
Творецът Иван Варчев, който преди 30 години си позволи да "разпне Човечеството" и да го осъди заради алчността и агресивността му, сега дава кураж на своя народ. Не само чрез реанимирания дух на Вълчан войвода, но и в написаното от него: "Не се смущавайте - пише ми той, - курвенската култура, която навлезе от Запада, работи срещу Запада. Вярна е карикатурата на Тошко (Тодор Цонев - б.а.) за мечката. Аз непрекъснато им говоря, че Америка тръгва победоносно на Изток като Бонапарт и Хитлер. Те също първо ошатрят Европа... и хайде към Москва. Предателите Хрушчов, Брежнев, Горбачов, Елцин, пияни, изиграха мръсна роля, позорна!"
Прочели тези редове, някои политизирани мозъци биха помислили, че Варчев е "комунист". Не, той не се погаждаше с управляващата БСП и е от онези истински граждани на обществото, които ревностно бдят за доброто му здраве. Ще завърша с края на писмото: "Ох, ох, ох! Какви промени идват!"
Иде ли краят на буквите или крахът на средното образование!
Имаше време, когато българското средно образование изглеждаше непоклатимо. Много десетилетия върху него се пробваха какви ли не експерименти, но то продължаваше да дава на нацията високограмотни поколения, да изпраща към висшите училища мотивирани за наука младежи, да печели де що има по света награди от олимпиади и да го смайва с интелектуалния капацитет на един малък народ.
Идваха министър след министър и прокарваха от щури по щури партийни измишльотини, които превръщаха ту т.нар. СПТУ в основен тип училище, ту "гарантираха" равен старт за всички български деца чрез единното средно политехническо училище... Нищо от това не се осъществяваше докрай, за да се започне нов експеримент, но средното ни образование продължаваше въпреки сътресенията да върши работата си. И така беше много години... Последното десетилетие, което промени обществено-политическата система в страната, като че ли обещаваше добри времена за образованието. Учителите бяха освободени в голяма степен от всички умопобъркващи ги извънкласни задължения, в училището поради икономическата криза и поради закриването на редица научни и културни институти попаднаха качествени хора, намерили хляба, а някои и призвание, на новото поприще. Всяко зло за добро - изглеждаше, че българското средно образование най-сетне ще бъде оставено на мира и въпреки кризата ще продължи да зарежда изгубилото ориентация общество с просвета и дух на култура, за да компенсира неминуемите за всеки преход несгоди и да подготвя кадрите за един близък подем. Но тези илюзии вече са мъртви.
Отначало позагубилото властта си просветно чиновничество бързо се съвзе и стегна отново примката около шията на българското училище с новоизлюпени, но все така безсмислени изисквания. "Хубавото" в случая беше това, че политическата партизанщина периодично сменяше министерското чиновничество (а с него и регионалното), и всеки нов набор възприемаше мястото си като временно и номенклатурно. И ако все пак решеше да се заеме с нещо, или потъваше в бумащината на някаква нова и "мъдра" програма, или хабеше сили да смени някой директор с друг ("по наш").
Напоследък обаче вживелите се в мисията си нови властници проявяват завидно постоянство и енергия, откровено тласкайки българското училище към неговия крах. Не е нужно човек да бъде ясновидец, за да съзре, че всичките тези усилия са в синхрон с един основен замисъл - да бъде "разградена" българската държавност чрез силна ерозия на българското национално самосъзнание. Чрез съсипването на образованието българинът ще бъде лишен от опорите на онова, което все още му дава самочувствие - че принадлежи към високо просветена нация, която може да се съизмерва с когото си поиска в света. Но явно е, че това силно дразни онези, които се опитват да чертаят нов световен ред, защото в техните планове не влиза подобна интелектуална конкуренция.
Как се съсипва образованието?
Първо, чрез непрестанни реформи и нововъведения, които минават под знака на адаптация на нашата образователна система и образователни критерии с тези на Европа и САЩ. Изглежда, че по този начин се адаптираме към Европейския съюз. Но защо е необходимо да се реорганизира нещо, което дава добри резултати? То просто трябва да бъде подпомагано и стимулирано от държавата в онези пунктове, които биха повишили неговата резултатност. Но не се постъпва така. Постоянно се сменят формите и критериите за кандидатстване след седми клас: преразказ на непознат текст, преразказ с елементи на разсъждение, отговор на литературен въпрос, есе, съчинение-разсъждение, с тестове, без тестове, пак с тестове... Всичко това разколебава и без това обърканите учители. Но някой е "хвърлил" око и на т.нар. елитни училища. Явно е, че този някой се дразни, че все още страната е покрита от училища, които въпреки всичко успяват да дадат по-висока степен на образованост, а сами по себе си са интелектуални гнезда, места, където се подготвя духовният елит на нацията, преди да навлезе в университетите.
Преди две години същите тези сили се опитаха да ликвидират езиковите гимназии (една форма, доказала своята ефективност), като ги заменят с "нещо", което нямаше шанс да проработи - ранно езиково обучение. Когато обществеността се понадигна, председателят на Комисията за образование в Народното събрание съобщи, че това било печатна грешка в документа. Да, но в новите документи езиковите гимназии са наречени "профилирани" - нещо, което показва, че намерението на гробокопача им не е печатна грешка.
Обществото ни изобщо е в неведение какво му се готви по отношение на средното образование. Реформата, която започва с промяна на учебното съдържание, е доста откровена в намеренията си. До пети клас децата почти няма да се докосват до литературни образци от класиката ни. Съзнанието им ще бъде ангажирано с всички друго, но не и с онова, което е в основите на българския дух. По-нагоре само в обучението по литература "изчезват" автори и произведения, без които не можем да си представим духовния мир на бъдещия българин. В намеренията на министерството е да отпаднат произведения като "Проглас към Евангелието" например, както и автори като Любен Каравелов и Захари Стоянов, Вазов значително е "поорязан", "Приказка за стълбата" на Смирненски отново е неудобна, защото сатирата му не е измежду задължително изучаваните произведения.
Енигма е как ще се завършва средното образование и как ще се кандидатства в университет. Матурите са задължителни - българска литература, гражданско образование и още един предмет, според спецификата на учебното заведение. Една национална комисия ще проверява съчиненията на зрелостниците от цялата страна (как ли ще стане на практика това?) и с тези оценки те ще се класират за университет. Ако университетите се съгласят друг да им избира студентите, тази централизация ще бъде принос в световното безумие. Но глупостта няма граници. Без матура не можеш да попаднеш в Алма матер, но ако си в езикова гимназия, матура по математика например няма - защото не е предвидена и защото според хорариума не можеш да събереш необходимия брой часове, които позволяват да се държи матура. Ами ако в деня на матурата някаква причина ти попречи да се представиш добре? Оценката е окончателна. Друга матура няма. Ако не се класираш през първата година, няма смисъл да опитваш със същата оценка отново - край на надеждите за продължаване на образованието.
Ами учителите? За всеки е ясно, че само добрият учител е в състояние да даде добро образование. Той е в състояние да компенсира и всички недостатъци в програмите, учебниците и пр. До какво състояние са доведени днешните български учители? Тяхното състояние не е трудно за характеристика - те са демотивирани, деморализирани, стресирани - захвърлени са на дъното на обществения престиж. На практика някой не защитава интересите им, макар това да са насъщни интереси на обществото.
Идва ли краят на българското средно образование? През миналата година само част от подобни проблеми накараха в Гърция да се надигнат родители, учители, общественост. Ще позволят ли българите някой да посегне на образованието на децата им? Ще престане ли България да бъде "държава на духа", както я характеризира академик Дмитрий Лихачов?
Ако се огледаме със зрящо око, ще видим ширеща се неграмотност, която се засилва, ще видим бездуховност навсякъде, която прониква в тъканта на обществото, в семейството, където се настанява груб прагматизъм.
Българинът няма нищо по-ценно от своето ученолюбие - ще го залее ли мътилката, която вече го е подела?
Иде ли краят на буквите?
Как бе честван един печален юбилей - десетгодишнината от януарско-февруарския пуч през 1997 г. Десетгодишнината на едно от най-мрачните събития в новата ни история бе отбелязано от СДС с благодарствен молебен. А от БСП - с конференция, на която лидерът Първанов отчете горчивата и тъжна равносметка от "националното съгласие", оправдаващо и насилственото овладяване на властта от десницата, и покорното отстъпление на левицата. Още тогава - в началото на 1997 г. - бе очевидно, че резултатите не можеха да бъдат други, че агресивната десница, постигнала въжделеното, не ще се чувства ограничена от никакви обещания и подписи. Тези, които своевременно разкриваха последиците, бяха елиминирани и разобличавани тъкмо защото разсейваха натрапваната заблуда. Най-трудно е обаче да признаеш греха си; по-лесно е другиму да прехвърлиш вината и да насочваш поглед напред с надеждата, че "там" ще се поправи непоправимото.
Въпросът, поставен на конференцията - "С наси- лие или съгласие в новия век? ", е неточен, което се дължи на преднамереност, не на незнание. Естествено е при такава постановка без дебати да се отдаде предпочитание на съгласието. Но доколко зависи от предпочитанието и доколко от обективните възможности? Както правилно изтъкнаха някои оратори, антипод на насилието е законността. А за да се наложи тя, т.е. да се пресече насилието, е нужно да се елиминира екстремисткият курс на СДС. Това все още не означава съгласие. Впрочем то даже е вредно. Несъгласията са естествени в обществения живот; доскоро учехме за противоречието като източник на развитието. Даже по проблеми от общонационално значение, по които съгласието е резонно, се проявяват различия (несъгласия) за методите, тактиката, мащабите. А изобщо е немислимо съгласие между истинската журналистика и циничното разбиране на г-ца Лиляна Попова за смисъла и приложението на един от фундаменталните принципи - за свободата на печата и ролята на националните медии в нея. Фактически прилага се "свободното слово", на което госпожицата бе сторонница в опозиция, а вече на власт - съдейства за превръщане на националната телевизия и т.нар. "независим печат" в рупори на правителствената политика. Няколко издания се мъчат да поддържат опозиционно поведение, но те са изтикани в периферията на медийното пространство. Не е възможно съгласие между изричните конституционни повеления, валидни за демокрацията изобщо, и циничното им погазване от властите.
Насилническият стил на поведение най-ярко се прояви в уличния натиск, подкрепен от мощни дезинформационни средства, с който бе свалено правителството на левицата. Не може да има примирение между привързаността към режима в България до 1944 г. и борещите се против него антифашистки, демократични движения. Нито между безработните и пенсионерите, от една страна, и кредитните милионери и реституторите, от друга. В България се установява класово общество, характерно за първоначалното натрупване на капитала и е неизбежно изострянето на противоречията между шепата експлоататори, с поддръжката на държавата, и експлоатираните, подкрепяни от левицата и синдикатите. Покойният академик Балевски напомняше, че властимащите толкова натрупват мускули, че почват да мислят главно за тях. Лично аз не смятам революциите за обективна закономерност в общественото развитие, ала те стават неизбежни, когато управляващите остават глухи и слепи пред назрелите социални проблеми и на потърпевшите не остава друг изход освен насилието, което в повечето случаи задържа развитието, не го ускорява.
Събитията преди десет години не водеха задължително до резултата, чиито последици понасяме. Вълненията в Белград, дали пример на българската опозиция, бяха по-масови и по-трайни, но се уталожиха пред една стабилна власт. У нас срещнаха разядено и обезсилено от вътрешни съперничества и тежнения управление. Това ми даде основание да нарека тогава БСП "инфантилна партия". Упрекнаха ме за изсилване. Но и днес не мога да си обясня как пред настървеността и агресивността на една безпардонна опозиция, загубила вяра да се върне на власт по законен път, управляващата партия се подложи на самоотрицание, предприе се кампания срещу собственото правителство и собствения лидер, без да предлага алтернатива - личностна и програмна. Оказа се, че целта е била да се свали Виденов, пък дори СДС да дойде на негово място.
Вътрешна опозиция в БСП се зароди веднага след 10 ноември 1989 г. Особено се активизира тя след отстраняването на дългогодишни ръководни дейци, добили самочувствието на призвани да стоят начело. А сред заместниците се проявиха присъщата за младостта самонадеяност и абсурдните за ситуацията съперничества. Вече бе разкрита задкулисната дейност за сваляне на правителството на левицата чрез съвместни действия на партийната опозиция и СДС-ДПС и с насърчението на чужди сили. Така бе наложена оставката на Виденов от ръководството на партията и премиерския пост. Времето ще покаже доколко разумна бе тази стъпка, причинила изненада на конгреса на БСП, особено оттеглянето от партийното лидерство, неискано от делегатите.
Разбира се, няма нищо нередно за партия, която е на власт, да снеме доверие от лидера си. Парадоксът бе, че липсваше кандидатура за неговото място. Не бе трудно да се прозре, че следващата стъпка на опозицията ще е отстраняването на БСП от управлението - не второ правителство на левицата. Безвластието я улесни. Тогава Виденов щеше да е свален като виновен за сдаването на властта и изборния провал. Впрочем такива обвинения се отправиха, макар че от края на декември той просто изпълняваше функции поради безсилието на БСП да предложи нов кабинет, без да е дори член на партийното ръководство. Виден политик, некриещ личната си неприязън към Виденов, откроява две равностойни причини за хулиганския щурм над парламента: едната - фактически оправдаваща го с греховете на правителството. Без да се подценява общественото недоволство, дължащо се главно на трудностите на прехода към реформи, не бива да се забравя, че то и сега не е по-малко силно, без да се излива в изстъпления. От пролетта на 1996 г. хунвейбините се стягаха в очакване на кобния мир. И когато се прецени, че е настъпил, се пристъпи към действие. Тласъкът бе даден от възпламенилите се открито вътрешни разложителни процеси в БСП.
Проблемът не се свеждаше до Виденов - той се бе оттеглил на конгрес от партийното лидерство, а парламентът прие подадената от самия него оставка - следователно целта бе постигната. Оказа се, че не това е главното съображение за 10 януари, а да не се допусне второ правителство на левицата. Поводът бе безцеремонен. Понеже депутатите от мнозинството не гласували демагогската декларация на малцинството, сините щурмоваци по сигнал от командирите нападнаха заседаващия парламент. В това новоизбраният тогава президент не видя нищо нередно, тъй като парламентът бил просто една сграда (!). Ако Виденов имаше вина, тя беше една: с оставката си далеч преди щурма лиши и БСП, и опозицията от оправдание: БСП - за бездействието и отстъпчивостта си, СДС - за беззаконието и непримиримостта.
Агонията на властта, продължила повече от месец, разкри, че кампанията в БСП срещу правителството не е разполагала с алтернатива, и улесни СДС и президентът чрез уличната анархия да обсебят властта.
Остава необяснимо защо номинираният, макар и с фатално закъснение, кандидат за премиер поема мандата от ВПС и веднага го връща на държавния глава. Официално ходът се оправда с подписването на мошеническото споразумение за "национално съгласие", чрез което СДС се добра незаконно до властта първо чрез т.нар. "служебно правителство" на Софиянски, а после чрез кабинета на лидера си Костов получи благословията на новоизбрания парламент. Това дава основание на заговорниците и узурпаторите да придадат законност на управлението си, а на техните външни вдъхновители и покровители - да възхвалят "образцово действащата българска демокрация". Аналог можем да открием в деветоюнския преврат през 1923 г. и установяването и узаконяването на сговористкия режим на мястото на законното земеделско правителство. Правило за българската политическа история е управляващите да печелят избори, изключенията са пет-шест. Позовават се на ролята на държавния глава при смяната на кабинета Виденов с кабинета Софиянски, за да доказват демократичния й характер. Но дори при промяната на 9 септември 1944 г. тогавашните регенти подписаха указите за освобождаването на правителството на Муравиев и за назначаване на правителството на ОФ, след което бяха арестувани.
Вероятно е имало сериозно основание за отказа от законния мандат на излъчения от БСП кандидат-премиер. Не всички обстоятелства са известни. Безспорно е, че те са свързани както с вътрешни, тъй и с външни фактори. Затуй не бих съдил строго отстъплението, защото не зная каква е била алтернативата. Но не мога да бъда снизходителен към избрания начин за връщане на мандата: вместо публично да се оповести, че се действа не в името на мнимото "национално съгласие"; да се разобличат принудата и заканата, изречена и от президента, с гражданска война. Така БСП би избегнала не само компрометирането си с акта от 4 февруари (макар малочислената социалдемократическа фракция в нея с гордост да напомня, че първа го е издигнала срещу правителството на БСП), но и с негативните последици от бездействието си срещу реставраторската политика, подета от първите дни на управлението на десницата.
Поведението на БСП в началото на 1997 г. не е прецедент за нея. Може би съзнавайки отговорността си за минали грехове (каквито кой знае защо не изпитват партиите, влизащи сега в мнозинството - демократи, радикали, легионери, социалдемократи, земеделци и др.), тя се стараеше да действа като конституционнна сила, в конституционни рамки, без да нарушава законността, зачитаща демократичните права и свободи на гражданите и законно избраните институции.
Обратно, още със създаването си СДС възприе насилието като предпочитана тактика - от първите митинги и обсажданията на парламента под хрисимия лозунг: "За да има мир - БСП в Сибир! ", с истерията около неочакваното фиаско в изборите за ВНС, с реванша в края на 1990 г. с насилственото отстраняване на законното Луканово правителство, с вандалските действия като подпалването на Партийния дом, щурма над парламента, взривяването на мавзолея. БСП не успя да разкрие погромаджийското, репресивно и реставраторско лице на СДС, вдъхновителите и извършителите на акциите му, заимствани от арсенала на хитлеризма. Това налага събитията от 10 януари и 4 февруари да бъдат представяни през призмата на "победителите", с която се солидаризират и днес дейци на БСП.
Националните медии не пропуснаха десетгодишнината, за да натрапват отново и отново тази представа. (Според говорителка на Националното радио събитията били провокирани от нежеланието на мнозинството на гласува Декларация за малцинствата!.) Колко удобно и колко глупаво!
Как се суспендира конституция
Конституция се суспендира като най-напред се нарушава. Това е процес, който в България тече от години. Инициира процеса ДПС. Но това бе възможно със съдействието на партии от целия политически спектър. В резултат на срамен и убийствен за интересите на България компромис и с намесата на заинтересовани външни сили, движението бе регистрирано и легитимирано в общественото пространство. Технически регистрацията бе извършена от съдията Димитър Попов. И съответно на него му се отблагодариха, като го направиха министър-председател.
А всичко бе извършено в разрез с конституцията, чийто Член 11, ал.4 гласи: "Не може да се образуват партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт."
Всичките тези забранителни условия напълно се вписват в политическата физиономия на ДПС. Както и заплахите на Доган, че може да косовизира България.
С продажните усилия най-вече на партиите мастодонти савакът пред ДПС бе вдигнат. И претенциите на етническата формация не закъсняха да ескалират. Най-напред турският език в училищата бе свободно избираем предмет. После изучаването му стана задължително.
Прие се Рамкова конвенция за защита на малцинствата и ДПС тутакси се възползва от това обстоятелство и вече иска в конституцията да се запише, че в България има малцинства. Доган стигна дори дотам да настоява да се признае, че България е мултиетническа държава.
И въобще ДПС прави само едно - непрекъснато иска и шантажира, но никога и нищо Движението не е предложило и дало. Това определено превръща формацията в нахлебник, готован и държавен паразит.
Сега искат всеки ден по 1 час да се излъчват по българската телевизия предавания на турски език, а през почивните дни - по 2 часа.
Шефката на телевизията Лиляна Попова, разбира се, е кандисала. Къде ще ходи, като и правителството е кандисало.
Въобще - малцинство да си в България!
Но нека все пак се знае - нарушава се конституцията. В нейния Чл.3 е записано: "Официалният език в републиката е българският."
Един от мотивите на ДПС-лидерите е, че техният електорат не знаел български, бил обърнал сателитните си антени към Турция, та затова трябвало да му пущат предавания на турски.
Древните са казвали: Незнанието не е аргумент.
А и конституцията в своя Чл.36 казва: "Изучаването и ползването на българския език е право и задължение на българските граждани."
Излиза така, че незнающите, може би без сами да знаят, са в нарушение на конституцията. И ако трябва докрай да спазим формалната логика, наложително е да кажем, че незачитането на основния закон на страната, повеляващ задължителното знание на българския език, дава правни основания за санкции.
Поне така постъпват в Европа, към която уж сме се запътили.
И още нещо - как ще се интегрират хора в едно демократично гражданско общество, след като и според признанието на ДПС-лидерите те не знаят български език? Ето го големият проблем. Но Догановци и сие въобще не са заинтересовани от интеграцията на своя електорат, а тъкмо от обратното - да го държат невежествен и капсулиран в етнически резервати, за да могат съвсем сатрапски да оперират с него в името на великотурски амбиции.
Повече от ясно е, че гражданите с турско етническо съзнание, консервативно затворени и сепарирани вътрешно, ще си гледат чрез сателитни антени каквото им се гледа и въобще няма да зачетат с внимание Канал 1 на БНТ.
Лидерите на ДПС настояват за това ялово предаване, за което нахалост ще отгърмят пари на данъкоплатеца, за да подчертаят, унижавайки България и българите, че са политически фактор, с който всички трябва да се съобразяват.
Тук обаче прозира и намерение с по-далечен прицел. Помнете ни думите, казвали сме го неведнъж в "Зора", че следващата стъпка ще бъде искането за дуалистична държава. Така трябва да се разбира и искането на Доган - като предварителна стъпка към дуализма - да бъдем обявени за мултиетническа държава.
Тревожното е, че тези, които трябва да се разтревожат от настъплението на турския фундаментализъм - законотворци и политици, - въобще не се тревожат. Те, както по всичко изглежда, предварително са се предали и оправдават своето малодушие и отстъпничество от националните интереси с т.нар. "победила реалност".
Но не е политика политиката на непрекъснато отстъпление. Не всичко е загубено и не може да бъде загубено, ако ясно и твърдо се прогласят българските национални интереси и се положат храбри усилия те да бъдат отстоявани.
Но кой да стори това, като нашите политически мъже са политически маломерници!
Ето затова казваме, пак и отново, че т.нар. политическа класа позорно се провали, няма вече никакъв кредит на доверие и трябва да си отиде.
Иначе ще си отиде България. В най-буквалния смисъл.
Но нека не бързаме. Последният бой все още предстои!
Наши кучета в каруцата на НАТО
Немного отдавна в дискусия по Интернет за войната срещу Югославия привърженик на НАТО и на българското правителство блестящо и стегнато обоснова своята позиция: "Керванът (на НАТО, б.а.) си върви, а глупавите кучета си лаят. Някои от най-глупавите кучета, които се доближават до кервана, могат да попаднат под колелата. През това време хитрите кучета се поозъртат, виждат накъде духа вятърът и бързо се шмугват в някоя каруца, където има още свободни места".
Трудно ми е да кажа дали това образно описание на движещите сили на българския атлантизъм повече ме разсмя или възмути. Да сравняваш себе си с куче, макар и хитро или дори много хитро, някак ми се вижда недостойно.
Някои обаче намират това сравнение за естествено. И красиво.
На цар Борис III приписват остроумната констатация: "Генералитетът ми е настроен прогермански, народът, проруски, и май само аз останах пробългарски настроен". В днешно време тази духовитост е трудно да се осъвремени. Цар няма, генералитет също почти не остана, а с помощта на МВФ може и народът да го последва в небитието.
Най-близката аналогия, която бихме могли да направим с нашето време, е констатацията, че българският народ е настроен против НАТО, или още по-конкретно, против членството на България в тази организация, докато ръководствата на т.нар. основни политически сили са тъкмо на обратното мнение.
Способността на СДС за бърза еволюция е отдавна доказана. Не бяхме изненадани от скоростта, с която представители на най-разнолики политически течения, като се започне със социалдемократа Иван Куртев и се свърши с консервативните или по-скоро консервираните еколози на Ф.Д.и Едвин Сугарев, за една нощ осъмнаха всичките като същи християндемократи. Най-сетне, преди това други техни съратници за много по-малко време прозряха, че Партията, която са смятали за майка, всъщност им е била просто мащеха.
В СДС достойна за книгата на Гинес е може би само бързината, с която г-н Асен Агов смело нюансира цивилизационния си избор и премина от тачъризма към тачизма.
За евролъжицата и друг път сме писали, че обърка посоката на еволюцията си и наместо в черпак се превърна в чаена лъжичка, на която единствената надежда е поне Доган да снизходи да си забърка шербета с нея.
На г-н Първанов повече от веднъж сме напомняли, че основателят на неговата партия Димитър Благоев може да бъде упрекван в какво ли не, но не и в чувство за национална малоценност пред чуждоземни наставници. Дано да се е замислил за това.
Ще бъде лошо, ако се почувствува по-изкушен от един друг политически опит, вече небългарски. Навремето Испанската социалистическа работническа партия се отказа от антинатовската си позиция и сетне част от ръководителите й бяха възнаградени за това. Хавиер Солана, някога ръководил студентски демонстрации срещу НАТО, по-късно стана генерален секретар на тази организация.
Папа Йоан-Павел II и "малкият Сатана"
През май тази година главата на Римо-католическата църква, папа Йоан-Павел II ще навърши 80 години. Здравословното му състояние непрекъснато се влошава и в католическите страни все по-открито се дискутира хипотезата за предсрочната доброволна оставка на Светия отец: "renonciation" (отричане) - както се нарича това по каноническото право. Папата обаче не изглежда като човек, който е готов да абдикира от поста си. На онези, които го смятат за твърде стар и болен, той отговаря: "Бог иска от нас да бъдем силни и да продължим". С тази фраза Йоан-Павел II завърши дългото си слово на 10 януари, отправено към дипломатическия корпус. Тя беше и индиректен отговор на полемиката около неговото здравословно състояние и на слуховете за оставката му. Иначе тема на неговата реч бе мирът в света. Речта бе произнесена на френски пред представители на 173 страни.
Въпреки това процедурата за оставка на папата сякаш е приведена в изпълнение: във Ватината вече премерват сили за неговото наследство. Тиражиран бе дори слухът, че епископът на Майнц, Карл Леман, е поискал неговата оставка. Леман е и председател на Германската епископална конференция.
Епископът на Майнц обаче опроверга слуховете и дори изпрати на Ватикана превод на част от интервюто си пред радио "Дойчланд функ". Той само разсъждавал за възможна оставка в отговор на журналистически въпрос.
В историята на Римо-католическата църква има само един случай на доброволна оставка на папата. Това е Свети Селестин, който е бил папа в края на XIII век (1294 г.) и абдикирал фактически след петмесечен понтификат под натиска на Бонифаций VIII. Във всеки случай във Ватикана днес не биха желали въпросът с оставката да се обсъжда извън плътно затворените еклесиастични врати. Все още има какво да спечелят от сегашния сценарий: болният папа Йоан-Павел II е една от най-силните им медийни икони. Въпреки изчерпващата се енергия на папата той е мощен ретланслатор на послания към католиците. Всички се боят, че кардинал Содано, консервативният държавен секретар на Ватикана (нещо като министър-председател), ще се възползва от празнотата във властта. (Анжело Содано бе апостолически нунций в Чили, който поддържаше Пиночет, а сега не скрива амбициите си да седне на папския трон).
Папската Курия винаги е била арена, където се сблъскват големи амбиции и винаги е бил необходим един силен арбитър между отделните фракции, т.е. папата. Все повече обаче консервативното крило в Католическата църква слага ръка върху процеса на вземане на решения. Последният пример за това е оставката във Великобритания на сестра Лавиния Бърн, която под натиска на консерваторите във Ватикана трябваше да хвърли монашеското було, защото искаше ръкополагане в свещенически сан и на жените.
Така или иначе във Ватикана вече мислят за следващия папа. Той най-вероятно ще е италианец или латиноамериканец. Особено като се има предвид застрашителната тенденция за намаляване броя на католическите свещеници в Европа, нарастването на техния брой в Азия и Африка и относително стабилното им положение в Латинска Америка.
Новият папа ще трябва да демократизира Църквата и да запази наследството на Йоан-Павел II, особено склоността му към насърчаване на евангелизацията. Сложна задача... Някогашният епископ на Краков - Карол Войтила, станал папа Йоан-Павел II, не може просто да бъде подменен. Той има виждания за света, които дразнят плановиците на "новия световен ред". Папата така и не повярва на "българската следа" в атентата срещу него и след краха на комунизма не е преставал да изобличава производните на дивия капитализъм.
Парадоксално е, но според папата не трябва да се колебаем да използваме наследството на "добрините на комунизма: борбата срещу безработицата и особено, отчитането и грежата за съдбата на бедните."
Папата е непримирим по въпроса за абортите, като в своята енциклика "Евангелиум вите" (1995 г.) дори възхвалява гражданското неподчинание по повод на закона за абортите: "Когато един закон легитимира аборта или евтаназията, той престава да бъде истински закон, т.е. морално задължаващ."
Йоан-Павел Втори има особено виждане за жените. Макар да ги среща като кралици, президентки, премиери и министри на външните работи или дори на отбраната, той е категорично против ръкополагането на жените в свещенически сан. По този повод той е произнесъл едно "вето", което никой негов наследник практически не може да отмени. "Призванието на жената - казва той, - е да бъде майка: вчера, днес и завинаги!"
Папата имаше желание да осъществи сближение на религиите, но под егидата на Ватикана. Затова на 13 април 1986 г. посети еврейската синагога в Рим, а през март 1998 г. публикува документ, признаващ отговорността на християните за Холокоста.
Онова, с което ще бъде запомнен той обаче, е подчертаният му антиамериканизъм, демонстриран и с посещението му в Куба. Като доказателство за това ви представяме извадки от статията "САЩ: малкият Сатана", публикувана във в."Limes", Рим.
"Геополитиката на Ватикана често се разминава с тази на Вашингтон. До неотдавна геополитиката на Йоан-Павел II се обясняваше с необходимостта да се освободи от опеката на САЩ. Всичко започна с осъждането на операция "Пустинен щит", мотивирано от факта, че "в своята втора фаза войната в Персийския залив не бе отбранителна, а наказателна" и преди всичко от това, че тя бе на път да се превърне в "религиозна война".
Очевидно папата нямаше намерение да благослови един антиислямски кръстоносен поход. В този избор се изразяваше буквално отхвърлянето на теологията на "Сблъсъкът на цивилизациите" на Самюъл Хънтингтън. Според този бележит политолог от Харвард сегашните конфликти имат тенденция да противопоставят народи, които принадлежат на различни култури: точно обратното на срещата на религии и цивилизации, която проповядва Църквата, според енцикликата "Екклесиам суам". Предпазливостта на папата спрямо другите (между тях и арабските) страни, отказът му да изолира "лошите" - онези, които Държавният департамент на САЩ квалифицира, като "пакостни държави" - Иран, Ирак или Либия - съответства не само на християнските принципи, но и на необходимостта да не бъде сочен с пръст като лакей на Запада. Местните католически общности биха били първите, които ще пострадат от това, а също и перспективата за евангелизация.
В Европа след 1989 г. американската и ватиканската геополитика отбелязаха известно сближаване, но не винаги и не навсякъде.
Да вземем например югославския случай. Там папата допусна от икуменическа гледна точка сериозна грешка, която впрочем имплицитно щеше да признае впоследствие. Подкрепяйки едностранното отделяне на Словения и Хърватска и следователно жестокото разпокъсване на Югославската федерация, Светият престол се изолира от Вашингтон, но и от почти всички държави. Разбира се, папата бе тласнат към грешка от хърватското лоби във Ватикана и от своя "министър на външните работи" - френският кардинал Жан-Луи Торан. На връщане от една мисия в Югославия през август 1991 г. той му бе изготвил следния доклад: "Свети Отче, Югославия вече не съществува! В Загреб имах усещането, че се намирам във Виена, докато в Белград се чувствах, като в Истанбул."
Накрая - Косово. Светият престол остана равнодушен към "хуманитарната война": не я осъди, но и не я одобри. Желанието да не се затваря вратата пред носа на православните сигурно натежа."
Въпреки усилията на папата обаче Католическата църква продължава да се възприема, като западна. По-лошо: в бедните страни антихристиянската пропаганда се представя като израз на богатия и егоистичен Север. Нищо по-мъчително за този, който дори с името си претендира за универсалност. И това може би също е една от причините, поради които следващият папа би трябвало да бъде латиноамериканец.
Сигурността на САЩ и несигурността на света
От утвърдените в рамките на Организацията на Обединените нации договори в областта на човешките права твърде малък е делът на ратифицираните от Конгреса на Съединените щати, и то с множество резерви и декларации, които изменят тяхната същност. При това опосредстваното чрез закони тяхно приложение ограничава осъществяването им.
Наред с посочените обстоятелства Върховният съд на страната приема, че националните интереси имат предимство пред международното обичайно право. Много са и изключенията, които законодателството на Съединените щати допуска при тълкуване и прилагане на международните норми. Всичко това предоставя на изпълнителната власт широки възможности за едностранчви политически оценки по възникващите в света хуманитарни проблеми, а също при осъществяване на отношенията между държавите. Според така наречената "доктрина за политическите въпроси", те са от изключителната компетенция на президентската администрация и са подчинени изцяло на американските стратегически домогвания.
По същество споменатата доктрина е отразена в представения от Белия дом на 4.01.2000 г. в Конгреса Доклад по стратегията на Съединените щати за националната сигурност през 21 век. Тя се основава на предпоставката за запазване на глобалното американско лидерство, което трябва да способства за постигане на всеобща свобода и прогрес и да насочва усилията на световната икономика към непрекъснат напредък.
Като първостепенно по важност значение стратегията определя оцеляването, съхраняването и жизнеспособността на американската нация. За тяхното осигуряване се допуска едностранно и решително използване на разполагаемата военна мощ. За друга важна цел се счита свързаното с демократичните реформи в Централна и Източна Европа и Евразия премахване на условията, които могат да засилят етническото насилие и регионалните конфликти. Особено опасни за сигурността на Съединените щати са международният тероризъм и криминалните организации, които заплашват нравствената ценностна система и живота на американските граждани в страната и чужбина. Предприемането на належащи мерки се основава на оценките на американската администрация в съответствие с "доктрината за политическите въпроси", като своевременно се определя прилагането на специфични за всеки конкретен случай подходи.
Изложените обстоятелства дават реална представа за причините, поради които Съединените щати имат противоречиво отношение към различните държави по света, касаещи сходни по същност ситуации, както и еднакви подходи при коренно противоположни положения. Общото и неотменното са националните интереси на силата с преобладаващи функции в световните дела.
Наскоро Общото събрание на ООН прие апел към компетентните органи и всички власти и организации, предизвикан от широко разпространените и системни нарушения на признатото с международни договори право на кюрдския народ на висока степен на автономия, на всестранно развитие и изява на националната култура. Американската администрация се отнася преднамерено към водената вече 15 години гражданска война и неимоверните страдания на 35-милионния кюрдски народ, половината от който от 2600 години населява днешна Югоизточна Турция.
Съединените щати не само не се застъпват за политическо решение на проблема, но подкрепят всячески терористичните действия на 240-хилядната армия и жандармерия, обвинявайки при това борещия се за законните си права кюрдски народ в тероризъм. Обяснението е твърде просто и ясно. Военните, политическите, петролните и други стратегически интереси имат пълен приоритет пред използваните за прикритие и оправдание хуманитарни претенции на американската администрация. Не бе случайна обявената през ноември м.г. в Анкара от президента Клинтън подкрепа на пантюркизма в синтез с исляма в региона от Адриатика до Тян Шан в Китай и с признаване лидерска роля на Турция при изграждане на "демократичен" порядък в новите държави от Прикаспия и Кавказ до бившия Съветски съюз.
Съединените щати не само направиха концесии, но подкрепиха всестранно, а според редица източници обучиха обявените за основен враг международни терористи, които създадоха ядрото и организираха т.нар. Косовска освободителна армия. Вече са създадени необходимите предпоставки за поетапно превръщане на автономно Косово в етнически прочистена независима държава и евентуално "възстановяване" на Велика Албания от Времето на Втората световна война. Този път обаче не като италиански, а като американски или натовски протекторат.
Особено показателно за многоликостта на американската администрация е нейното отношение към създаваните с помощта на външни сили размирици в Кавказ. Независимо от обстоятелството, че Чечения е със статут на автономна република в границите на Руската федерация, все по-ясни очертания добива възроденият план на британския министър-председател от времето на Кримската война от 1855 г. за подялба на Русия, при която Кавказ минава през Турция и се образува васална на султана-халиф ислямска държава "Черкезия". Сега програмата на Палмерстон има нови измерения. Целта е пълното изтласкване на руското влияние и граници на север.
С настаняването на американския транснационален капитал в огромните находища на нефт и природен газ в района на Прикаспието и Централна Азия стана възможно тези конкурентни на ОПЕК енергийни източници да бъдат изцяло насочени през Турция за осигуряване растящите нужди на САЩ и западните страни. За постигане на набелязаните цели американската администрация привидно използва прокламираните в Стратегията за национална сигурност през 21 век на САЩ стремежи към демокрация, човешки права и благоденствие. При това липсват задръжки при използването на ислямски фундаменталистки и терористични организации, подкрепяни от определени среди в Турция, Иран, Саудитска Арабия, Судан, Афганистан и други явни и скрити съюзници. Пристигащите в помощ на джихада главорези са цинично наричани "бойци" за правата вяра, а престъпленията им срещу мирното население и неутрални наблюдатели-неверници бързо се прощават и забравят. Знаменателен е оказаният във Вашингтон прием на обявило се за чеченски външен министър лице. На 11 януари т.г. то е било "неофициално" изслушано в Държавния департамент, където е предложило искане за американско посредничество, заявявайки: "Ние сме готови на компромис, приветстваме едно разумно, резонно решение, но се нуждаем от посредник, който да посредничи за мир. Ние не се нуждаем от посредник, който да ни предлага пари или оръжие".
