АЗ НЕ ВЯРВАМ НА МУРАВЕЙ И ХАДЖИЙСКИ, НЕ ВЯРВАМ НА ПЛАТЕНИТЕ АНАЛИЗАТОРИ, НЕ ВЯРВАМ НА НАСТАВНИЦИТЕ ИМ ОТ МВФ, СБ И ЕС
В предишната част си позволих подробно да обясня играта с процентите. Надявам се, че е станало напълно ясно защо казвам: "Зашумяването на проблема е част от него. " По-често "зашумяването" е откровена лъжа. Има и случай, когато информацията е коректна, но формата на представяне тушира проблема, вместо да го изостри.
Спомнете си информацията за "сенчестия хляб". Вместо да се скандализира обществото с данни за 150% икономика в сянка - и то в началото на цикъла за производство на хляба, къде-къде по-приемливо звучи "60 на сто от търговията с брашно е незаконна". Иначе информацията е прецизна. Двете числа изразяват един и същи факт - огромен сенчест бизнес. Но нали сега "Дума" е вестник на "опозицията"?!
Сега ще покажа на г-н Хаджийски как може да се оцени икономиката в сянка, като се използва потреблението на електрическа енергия. Така ще стане ясно защо г-н Хаджийски недолюбва този метод.
Сред специалистите няма консенсус относно размера на икономиката в сянка, но по един въпрос са на едно мнение - по-лесно е да се оценява промяната на икономиката в сянка. С други думи, трябва да се сравнят макроикономическите показатели поне от две години.
Кои да бъдат тези години?
За конкретния случай ще вземем годините 1989 и 1997.
Защо? Защото скокът на икономиката в сянка у нас става по време на "комунистическото" правителство на г-н Попов, финансов министър на което бе г-н Иван Костов.
За онези времена могат да се разкажат доста интересни неща, но ще се задоволим само с първия голям скок на инфлацията - за една нощ цените на стоките се увеличиха 7 (седем) пъти, а спестяванията на милиони българи "изгоряха" точно толкова пъти. "Спекулантите", които "предвидливо" бяха скрили стоките (припомнете си, че имаше и купони), реализираха огромни печалби. По данни на статистиката по това време българите имат около 40 млрд. лв. в БНБ и ДСК, но след скока на цените те също намаляват 7 пъти (като покупателна сила) - ефективно стават около 6.5 млрд. лв. (може да се каже "6.5 млрд. лв. от 1989 г.").
Това бе първият жесток удар върху спестяванията на българите. Иван Костов бе главен екзекутор. Или вече сте забравили неговата "шокова терапия"?!
Щом сме почнали с инфлацията, нека да довършим. Вторият жесток удар върху спестяванията на българите бе през зимата на 1996-1997 г. Свързваме го с "януарската революция" (по Евгений Дайнов). Тогава цените на стоките скочиха 10 (десет) пъти. Същото се случи и с обменния курс на лева спрямо долара. През останалите години инфлацията бе "по-спокойна", но като цяло за периода 1989-1997г. (до м. март) индексът на инфлацията доближи 2200, казано иначе, надхвърли 220 000%.
Така се приключи със спестяванията на българите. А какво стана с дълговете на "кредитните милионери", знаете от статията ми за г-н "Асан Виенски" (в. "Нова зора", бр. 35").
И пак един от главните "герои" бе Иван Костов!
Някой ще репликира: "А лихвите по депозитите?"
Правилно. Но една проста сметка - сметка, отчитаща лихвата (например основния лихвен процент - ОЛП на БНБ), показва, че, ако през 1989 г. сте имали депозит от 100 лв., след деноминацията вие имате около 1.7 лв. Но това са левове от 1999 г. С отчитането на инфлацията през периода вие фактически имате не повече от 70-80 ст. (от 1989 г.) - ако купувате хляб или кисело мляко. А за някои стоки и услуги дори много по-малко - например за парно или за градския транспорт.
Това са факти, на които сме били свидетели и които са очевидни дори за всеки мургав чейнчаджия. Нашите управници обаче не са такива.
Да обобщя. За да можем да направим коректно сравнение на икономическите показатели за годините 1989 и 1997, трябва да оценим инфлацията (официалната й оценка е сред най-оспорваните!).
Все пак искам да уточня - инфлацията "изяжда" най-вече спестяванията. Това важи с пълна сила за парите в "дюшеците", но и парите в банките изгарят, когато изкуствено се подържа (както бе и през този период) голяма разлика между ОЛП и процента на инфлация. (Обърни внимание на това, Муравей, за да не заблуждаваш друг път слушателите на радио "Хоризонт".)
Сега можем да сравним БВП на България за годините 1989 и 1997. Като вземем за база 1989 г. - 40 млрд. лв. БВП, при индекс на инфлация за целия период 2200 пъти, не е трудно да изчислим, че БВП на България за 1997 г. в съпоставими цени е намалял 5.19 пъти. Тоест, размерът му за 1997 г. е 7.77 млрд. лв. по цени от 1989 г. Още по-впечатляващо е положението за индустрията. Като включим и годините след 1997-а, годините на "структурна реформа" и закриване на "губещите предприятия", можем да съобщим следния радостен за г-н Костов резултат: Индустрията на "Костовата България" е само 8% от индустрията на "Живковата България", тоест намаляла е "само" 12.5 пъти.
Не зная дали господата Жотев и Хаджийски ще коментират тези резултати, но отново искам да им съобщя, че ползвам данни на статистиката.
Остава да направим още една предварителна стъпка. А тя е много лесна. Данните от статистиката за потреблението на електрическа енергия са широко достъпни. Освен това тук нямаме проблем с "осъвременяване", доколкото няма "инфлация" на единицата мярка - kWh (киловат-часa).
И какво виждаме в статистиката. Потреблението на електрическа енергия през 1989 г. е било около 46 млрд. kWh. През 1997 г. потреблението е около 44 млрд. kWh. Почти същото като през 1989 г. Сега трябва да извършим три деления, за да дадем оценката за размера на икономиката в сянка по време на "прехода към демокрация". Но преди това малък коментар.
Някои читатели може би са дочули, че българската икономика се слави с "огромен разход на електрическа енергия". Г-н Жотев говори за "енергоемкостта на българската продукция". Според него "България има много да наваксва" и "вероятно сме пропуснали поне една техническа революция, а може би и две(!)".
А сега да видим какво сме "пропуснали".
Енергоемкостта на една икономика се дава като разход на електрическа енергия за производство на единица БВП. Колкото по-голям е този показател, толкова по-неконкурентна и "старомодна" се приема, че е икономиката и че евентуално е "пропуснала" някоя и друга техническа революция.
Вече сме готови да извършим трите фатални деления. Първо делим 46 на 40 и получаваме числото 1.15. Тоест, "Живкова България" е потребявала 1.15 kWh, за да произведе 1 лев от БВП. След това делим 44 на 7.77 и получаваме числото 5.66. Тоест, "Костова България" потребява 5.66 kWh за производство на 1 лев от БВП.
Накрая делим 5.66 на 1.15 и получаваме заветното число - 4.92.
Какво показва това число? Ето какво:
"Костовата България" изразходва около 5 (пет) пъти повече електрическа енергия за производството на единица БВП от "Живковата България".
Не е трудно да предвидим реакцията на г-н Хаджийски - "Колко е бил тогава БВП на България - никой не знае."
Знае се, г-н Хаджийски! Знае се! Друг е въпросът, че не ви отърва.
И други неща се знаят, г-н Хаджийски. А какво ли ще стане, ако и те влязат в сметките?!
Знае се, че по идеологически причини "комунистите" се отнасяха доста пренебрежително към дела на услугите в БВП. Ако вие приложите "вашата методика" към онова време, нещата ще станат още по-неприятни за г-н Костов.
Още по-неприятно ще стане, г-н Хаджийски, ако приложите "вашата методика" и за селското стопанство. Пак по официални данни за 1998 г. делът на селското стопанство в БВП на България е 26%. Почти същите са и данните за третото тримесечие на 1999 г. - 23.4% от БВП (26.4% от БДС - Брутна добавена стойност). Как ви се струват тези числа, г-н Хаджийски? Ами да ви помогна. Преди близо 150 г., в 1869 г., делът на селското стопанство в БВП на САЩ е 22.2%. В началото на 20-ти век е 18.2%, а през 1989 г. - 2.3%. Искате данни за "Живковата България"? Моля! През 1989 г. делът на селското стопанство в БВП е 9.7%. Но внимавайте, г-н Хаджийски! Става въпрос за относителни величини. В съпоставими цени продукцията на селското стопанство е паднала над 3 (три) пъти.
А какво ли ще стане, г-н Хаджийски, ако пак по "вашата методика" сметнем "корективите на БВП" и за 1989 г.? То е ясно какво ще стане, ама защо никой от "критиците" не пита "що е това коректив". Та той има дял в БВП за деветмесечието на 1999 г. цели 12%! А г-жа Рангелова повдига въпрос за някакви си 1-2 %.
А какво ли ще стане, г-н Хаджийски, ако не използваме вашите данни за инфлацията?!
И накрая пак най-неприятният въпрос. Нали закрихте неефективните производства?! Е!?
Ще мълчите, господа, ще мълчите. Слава Богу, че не сте се сетили да гласувате закон срещу тези, които изразяват "неверие" към това, което приказвате и правите. Но не е късно. Докато излезе статията, може и да успеете.
Дойде ред да изпълня обещанието си.
Как можем да оценим размера на икономиката в сянка?
Стана ясно, че енергийната ефективност на икономиката се получава като отношение на две числа - потреблението на електрическа енергия (числител) и БВП (знаменател). Всеки ученик може да ни подсети, че ако намалим знаменателя (БВП) пет пъти, показателят за енергийната ефективност ще се увеличи (влоши) също пет пъти. По-пряко казано, ако само 20% (една пета) от цялата икономика дава принос в БВП, тоест ако официалната икономика е само 20% от цялата икономика, показателят за енергийна ефективост ще се увеличи 5 пъти.
А това означава, че икономиката в сянка е 400%!
Ясен ли съм, г-н Хаджийски? Ако нещо не разбирате, погледнете още веднъж ред 9 на Таблица 1 (в миналия брой на в. "Зора").
Разбира се, очаквам с интерес вашия коментар!
Коментар няма да има. Муравей ще мълчи, Хаджийски ще мълчи, Жотев ще мълчи, ще мълчи и Костов. Нямат право да говорят. Та те обслужват икономиката в сянка.
Ще мълчи и гл. прокурор г-н Филчев.
Къде "расте" тази хипертрофирана икономика в сянка?
Като оставим настрана нелегалните й форми, икономиката в сянка можем да срещнем навсякъде. При такива размери на икономиката в сянка всеки, който работи "на слънце", ще умре. Ще спестя подробностите, защото тази тема няма край!
Икономиката в сянка е основният механизъм за преразпределение на националния капитал, основният механизъм за баснословно и бързо обогатяване, което е за сметка на драстичното обедняване на около 80% от българите. Икономиката в сянка криминализира бизнеса и това дава най-съществената характеристика на "демократичната" туземна колониална администрация на България, настървено настаняваща се в бизнеса, политиката, съдебната система, "обслужващата сфера" - медии, анализатори, експерти.
Икономиката в сянка има една "знатна" посестрима. Става дума за социалните осигуровки. Тук нещата са по-деликатни, но за сметка на това по-ясно се вижда ролята на законодателната власт, която създава редица пролуки в законите и така се дава възможност да се "работи" на ръба на закона.
Ще дам един неприятен за г-н Нейков пример. Примерът е взет от предаване по Канал 1 на БНТ, и то отпреди около 2 години. Примерът е полезен и за г-н Муравей Радев, който почти разплака журналистите, като в аргументите си за необходимостта от касови апарати за уличната търговия намеси и темата за сираците.
Камерата ни показва предприятие за шиене на ризи. Ризите са за Гърция. Журналистът пита работничките на каква заплата са назначени. Отговорите са еднакви - на минимална работна заплата. По това време тя бе около 50 хил. лв. После камерата ни показва ведомостите за заплатите. Работничките получават заплати от 250 хил. лв. до 350 хил. лв. Защо е така?
Защото работодателят плаща осигуровки само върху минималната заплата - около 20 хил. лв. на работник. Иначе (при заплата например 300 хил. лв.) осигуровката ще бъде около 120 хил. лв. Друг е въпросът законно ли е това, къде отива печалбата, отчита ли се цялото производство.
Тази "техника" очевидно се използва масово в частните фирми. Доказателство за това е фактът, че делът на частния бизнес в осигурителните фондове е само 6%, а по последни данни от статистиката частният бизнес формира около 70% от БВП.
Знаят ли управляващите?
Знаят, как да не знаят. Та нали на тях дължим тази информация.
Как реагират?
Преди време министър Нейков бе гост на предаване по радио "Хоризонт". Когато стана дума, че много фирми плащат социални осигуровки върху минималната заплата и това обрича на мизерно съществуване милиони пенсионери, г-н Нейков каза приблизително следното: Добре де, вие съгласни ли сте вашите деца да получават по-малки заплати, за сметка на увеличени пенсии? Развълнувана слушателка веднага му отговори от името на "народа": По-добре е децата ни да са добре, а ние все ще се оправим някак.
Смея да се надявам, че читателят вече разбра как на основата на данните от статистиката, същата тази статистика, която ползват управници и платени анализатори, се получават съвсем други оценки на основни макроикономически показатели като БВП и Икономиката на сянка.
С две думи, "всички" сме единни, че икономиката в сянка у нас е огромна по размери. Не сме единни по количественото измерение. Аз твърдя, че тя се изразява с число от порядъка на 400%, а управниците се вайкат за някакви си 23%, нещо нормално дори за "нормалните" държави. Това е и един от парадоксите.
Какви са последствията от тази хипертрофирана икономика в сянка?
Икономиката в сянка има проекции върху всички области на обществото.
Нещо повече, нейните проекции са доминиращи - те определят главните насоки на промени и развитие. Всеки, който съсредоточава вниманието си върху конкретна област, а загърбва останалите, пропуска най-важното - обединяващата роля на икономиката в сянка.
Казано по-пряко, не може да се разбере например дълбоката същност на вътрешната политика, ако не се види връзката й с икономиката, финансите, митниците, съдебната система, силовите структури, медиите, както и с външната политика на България.
В този смисъл в следващите редове разделението на отделни области е условно и се прави с цел да се противопостави на "официалната" доктрина за "прехода".
Икономически проекции. България се превръща в страна от третия свят. Високи технологии, информационно общество, високо качество на живота са работни идеологеми. "Реформите" в областта на образованието и науката ясно чертаят бъдещето на младите и техните деца. Унищожаването на спестяванията на милиони българи превръща във фикция надеждата за нормална банкова система. В същото време "кредитните милионери" дължат над 120 млрд. марки. А върнатите кредити са по модела "Асан Виенски".
Бизнесът е тотално криминализиран. В него влязоха неграмотни, влязоха авантюристи и ниско интелигентни хора. За дълго време техни приоритети ще бъдат запазването на придобитото и смазване на всеки опит за промяна. Те това могат. И няма да подбират средствата. А външните им господари ще ги закрилят и подкрепят.
Това всички го знаят. Но има една друга страна, за която почти не се говори. Впрочем говори се, но отново предимно за "зашумяване" на проблема.
Става дума за това, което инвестираме за бъдещето. Най-общо казано, всяко общество решава задачата за компромиса между потребление и натрупване. Натрупването е тази част от БВП, която се свързва с понятието "чисти инвестиции". Чистите инвестиции определят темпа на растеж. Точно този растеж, за който говори г-н Каконен.
Отново ще бъда пределно кратък. В последните десетина години нивото на инвестиции у нас е под всякакви "санитарни" норми. Погледнат в този аспект, "преходът" се определя като незапомнен в историята на България процес на изсмукване на националния капитал и трансформирането му в лично богатство.
Криминализирането на бизнеса - икономиката в сянка, е основното средство за тази трансформация. "Мръсните пари" от сенчестия бизнес бягат от инвестиции и търсят пристан вън от страната. По най-груби сметки годишно от България "се изнасят" между 4 и 6 млрд. долара.
Каква е съдбата на тези пари? Част от тях се заделя за богатство - напр. недвижима собственост в чужбина. Друга част просто се харчи, и то без задръжки. За останалото може само да се гадае. Дали ще се върнат останките някога в България? Засега няма яснота, но в медиите отвреме-навреме се правят сондажи - предлагат се различни варианти за узаконяването им. Ако това стане, вероятно ще се използват възможностите на офшорните зони и "чужди" фирми. Прецеденти вече има. Така всичко ще бъде "чисто".
Социални проекции. Основната задача на "прехода" в социалната област се вижда по резултатите - диференциацията на доходите прие измеренията в латиноамериканските държави от 50-те години. Икономиката в сянка има главна заслуга за това. Нещо повече, при такъв размер на икономиката в сянка общоприетите оценки за диференциация на доходите не работят. Затова и статистиката, и социолозите мълчат. А политиците обикновено споменават проблема, за да имитират дейност.
Преди време Александър Томов патетично заяви, че у нас има 1-2% свръхбогати. Сравнително богати били 7-8%, а всички останали - много бедни. Самият той не спомена към коя категория е, но да му е простена неговата разсеяност.
През 1991 г. бях член на НКС на СДС. Добре съм запомнил следното:
"В България ще има 1-2% много богати, 90% много бедни и 7-8% сравнително богати. Ние (сиреч политиците) трябва да сме в тези 7-8%."
Ще питате кой ми каза това. Не бих си позволил да кажа името му. Не мога да представя доказателства, а това не е безобидно занимание. Ще кажа само, че този човек от 10 години "работи депутат". Първо беше в СДС, а после май смени поне две партии, но все си е в парламента. В обществото е приет като специалист по финанси.
Който и да е. По-важно е друго. Очевидно е, че някои хора са били добре запознати каква съдба се готви на България. Очевидно е също, че тези от тях, които спазват стриктно ангажиментите си, се радват на "дълъг политически живот". Очевидно е също, че тези хора нямат никакъв морал, а показната им "критичност" е само част от играта.
А колко приказки се изприказваха за т.нар. средна класа!
Политически проекции. Основната идеологема на т.нар. Нов световен ред отдавна е известна: Националната държава е твърде голяма, за да решава проблемите на отделния човек, и твърде малка, за да контролира мултинационалния бизнес - националната държава постепенно ще отмре.
И по модела на един стар виц днес можем да кажем: "Знаем и коя е тази държава."
В случая това е държавата България.
Икономиката в сянка разрушава традиционната структура на държавата. Постъпленията в бюджета са минимални и се използват предимно за бюрократичния апарат и силовите структури. Политическите партии се финансират от сенчестата икономика. Понятието корупция губи традиционния си смисъл, тъй като по-голямата част от бизнеса е криминализиран. Профсъюзи, неправителствени организации, изобщо елементи на гражданско общество са празни понятия.
На това място бих желал да се обърна към г-н Джефри.
ми г-н Джефри, ще повярвам на тезата за отмиране на националната държава, ако в твоята страна - Америка, постигнете поне 100% икономика в сянка.
Преди да се разделим, обаче, драги Джефри, позволи ми един въпрос. Ти вярваш ли на нашите управници? Как би изглеждала България, Джефри, ако данните за икономиката бяха верни? Щеше ли да има живи хора в България? Да ти припомням ли, Джефри, какво е било у вас по време на Голямата депресия?! Катастрофа! А спадът на вашия БВП е бил само 30%. Та какво ще кажеш за нашия спад от 500%?!
Епилог
Едва ли има някой, който да не е чувал стотици пъти по медиите, че българинът трябва да разчита на себе си, че държавата не може да дава, както при социализма (затова сме стигнали дотук), че трябва да има по-малко държава и какво ли още не все в тази посока.
Защо е тази медийна пропаганда?
Много просто. Криминализираните преразпределителни процеси се нуждаят от "идеология". И вместо да поставим сериозно въпроса за незаконното забогатяване, трябва да измислим нещо примитивно, някаква идеологема, за да прикрием престъпленията.
А и какво значи, че държавата "ни дава"? И откъде взима държавата, за да ни дава?
Та питам аз, при икономика в сянка 400% как ще има пари за пенсии, за сираци, за наука и образование, за култура, за здравето на обикновения българин, за армията... В Кавказ: Русия срещу Турция
"От началото до края на 90-те години Турция неизменно печелеше влияние в цяла Средна Азия и Кавказ. Напоследък се е съсредоточила върху Грузия и Азърбайджан: двете бивши съветски държави с най-тесни исторически, политически и икономически връзки с Турция.
Продължилата четири месеца война на Русия в Чечения обаче усложнява сбъдването на надеждата на Турция да откъсне своя собствена сфера на влияние и в Кавказ. Въпреки близостта на войната и заплахата, която тя поставя пред турските интереси, правителството в Анкара не желае да се конфронтира с Русия.
Турция обаче е в добри позиции, за да осуетява ефективно амбициите на Русия в Южен Кавказ" - това пише бюлетинът на агенция "Стратфор" от 3 февруари 2000 г. Какво разбира "Стратфор" под "най-тесни исторически връзки" на Грузия и Азърбайджан с Турция? Може би някаква форма на "османско присъствие", на което у нас му викаме "турско робство"? За това, че дори експерти от такава световноизвестна агенция имат празноти в историческите си знания, говори и фактът, че азерите и повечето народи в Северен Кавказ според тях са с "турски етнически произход".
Нека обаче да видим неподправения анализ на "Стратфор" за обстановката в Кавказ и новата реалност за Анкара.
В началото на 90-те години Европа, вече незаплашвана от Съветския съюз, изглеждаше доволна да остави Турция, съюзника си от времето на студената война, в покрайнините на Запада. Отхвърлена с презрение от континента, към който смяташе да се присъедини, Анкара се обърна на изток. Имайки възможност да оказва техническо и финансово съдействие, отначало Турция мислеше да оглави пояса от турски държави в Средна Азия. Поради вътрешнополитически разпри у дома обаче и поради липсата на подкрепа в Централна Азия - а именно отсъствието на средна класа, която да иска промяна, - повечето от усилията на Анкара се провалиха.
Още от 1998 г. Анкара със- редоточи своето внимание върху Кавказ. С помощта на САЩ тя концентрира усилията си върху Грузия и Азърбайджан, извличайки предимства от икономическата, политическата и военната слабост на Русия. През 1999 г. Турция разшири способността си да действа в този район с решаващо геополитическо значение. Заплашвайки с война срещу Сирия и осъществявайки нескончаеми нападения в Северен Ирак, Турция доказа, че има необходимите военни мускули и политическа воля, за да сплаши съседите си. Освен това през 1999 г. турските сили заловиха Абдуллах Йоджалан, лидера на Кюрдската работническа партия, възвестявайки края на продължилата 15 години гражданска война в Турция. Трайното сближаване с Гърция към края на годината увенча с успех домогванията на Турция за кандидатстване за членство в Европейския съюз. След 80 години на борба както срещу политическата изолация, така и срещу цяло море от врагове, най-после Турция осигури границите си. Свободна да осъществява една по-твърда външна политика, неотдавна Турция предложи Кавказки пакт за стабилност: план, който най-вероятно ще достави в района чужди пари и персонал, за да помогнат за стабилизирането му. Турция съвсем не предложи нещо, разчистващо пътя за някоя от другите си съседки: тя гледа към сферата на влияние на Русия!
На пръв поглед Турция може да се конкурира с Русия в Кавказ. Турците действително имат редица предимства: в Грузия и Азърбайджан гледат на Русия като на досаден агресор, който се опитва да затвърди отново имперския контрол; на Турция се гледа, като на "път на живота" към Запада, врата към просперитета и културна братовчедка.
След 1989 г. войската на Русия претърпя масов качествен и количествен упадък, докато междувременно турците непрекъснато модернизираха армията си, поглъщайки голяма част от излишната военна техника на НАТО.
Ако се запазят демографските тенденции, към 2035 г. турците ще надминат руснаците по численост. Турският жизнен стандарт вече надхвърля средния за Русия и тъй като качеството на физическата и образователната инфраструктура в Русия намалява, а в Турция се увеличава, тази икономическа пукнатина само ще нараства. Освен това понеже Турция се развива по-близо до Европа, а Русия се дистанцира, ще се увеличават и дипломатическите предимства на Турция.
Има и едно етническо измерение. Както в Азърбайджан на юг, повечето от народите в Северен Кавказ са с тюрски етнически произход. (Азерите са по-скоро с персийски произход, а грузинците и арменците са живели в Кавказ, далеч преди да се появят турците - б.р.)
Реалностите на войната
Втората война в Чечения обаче подкопа турските амбиции. Въпреки икономическия упадък политическият срив на Русия приключи. Под ръководството на и.д. президента Владимир Путин Русия демонстрира силно желание да възстанови своето влияние в цялата някогашна съветска зона. Убедителна демонстрация на това желание е решението й да разположи 140-хилядна войска в Чечения.
Внезапното повторно самоутвърждаване на Русия усложнява твърде много надеждите на Турция да откъсне в Кавказ своя собствена сфера на влияние. И въпреки предимствата си пред Русия Турция не желае да отиде докрай, за да защити интересите си в Кавказ! Ако например Русия разшири войната от Чечения в Грузия, Анкара ще се изправи пред трудна дилема. Ще подкрепи ли тя своите съюзници в правителството на Шеварднадзе, или ще ги изостави на собствената им съдба? Отговорът е прост: Турция би направила всичко, за да не допусне да бъде въвлечена! Причината е ясна: тя има далеч по-амбициозни външнополитически цели, за да ги пропилее с една конфронтация срещу въоръжената с ядрено оръжие Русия. Икономическите и политическите изгоди от присъединяването й към Европа превъзхождат изгодите от подмазването на сравнително незначителното правителство в Грузия.
За Анкара са също толкова важни и американските сметки. Неотдавна САЩ не успяха да подкрепят Азърбайджан и Грузия. Азърбайджан търси в Иран възможен път за износ на петрол, а Грузия се стреми да успокоява Русия. В случай на криза най-големият въпрос в Анкара би бил дали Съединените щати ще изоставят следващата страна, която е наред? Тоест Турция?
Поради войната Съединените щати и Турция навлизат в нов период на своите отношения: САЩ ще играят относително по-малко ключова роля. Вашингтон ще подкрепи усилията на Анкара да насърчава едно регионално откъсване от Русия, но САЩ няма да подкрепят действия, които заплашват с взривна реакция от Москва. Възможно е да се увеличат посещенията от западни сановници, като визитата на 20 януари в Тбилиси на заместник-генералния секретар на НАТО Петер Клибер.
На свой ред Турция ще нарами повече рискове, превръщайки се от регионален актьор в регионален плячкаджия (за сметка на Русия - б.р.), когато се надигне руското море.
Вероятно военните в Анкара ще разширят ролята си в подготовката на грузинските военни. Турция ще запази готовността си да съдейства на Грузия и Азърбайджан, ако, и когато отслабне руският натиск, но Турция сама няма да се бие за тях!
Тези действия ще увеличат стойността и ще удължат времето, което е необходимо на Русия, за да погълне отново Кавказ. Колкото Русия затъва по-дълбоко в планинския район, толкова повече време ще спечели Турция за Европейския съюз, за да осъществи той своите домогвания до Балтика и Централна Европа.
Европейските лидери признават, че ще извлекат полза от това. Напоследък те драматично ускориха графика на разговорите за разширението на ЕС.
Турските лидери трябва да знаят, че скоро ще могат да извлекат печалба.
Ендшпил
Путин е убеден, че изгубването на Чечения би довело до края на Руската федерация и турското правителство разбира, че залозите са твърде високи, за да оправдаят една агресивна външна политика без ясна подкрепа от САЩ. Водейки такава политика, то би рискувало да стигне до директна конфронтация едно на едно с една разгневена и мобилизирана Русия.
Турция ще търси и ще получи американска поддръжка за своята кавказка политика; но само дотолкова, доколкото тази политика не преобръща с главата надолу деликатния политически баланс на региона.
За разлика от Русия основният регион на интересите на Турция не е в Казказ, а в Европа. Русия се стреми да върне своето минало, докато Турция явно трябва да се съсредоточи върху устройването на бъдещето си. Несъмнено войната притъпи амбициите на Анкара в Кавказ.
Уравновесена, вместо да бъде трън в петата на Русия, Турция е твърде практична, за да пожертва върху олтара на Кавказ интересите си в Европа.
Бележка на редакцията
Вярно, че Европа не е Кавказ, но ако Турция се откаже от амбициите си за лидерство в Кавказ, то не се дължи на европейската й ориентация. Защото турското членство в ЕС е още по-малко предстоящо и от българското.
Просто Турция сама не може да изтласка Русия от Кавказ, рискувайки сблъсък насаме с нея. САЩ не са готови да воюват с една възродена Русия дори заради стратегическия си съюзник в Азия; камо ли заради Грузия, Чечения и т.н.. Колкото и противоречиви чувства да буди войната в Чечения, тя показа на когото трябва, че от мечка ремък не бива... В Анкара има достатъчно патили политици, за да преценят кога трябва да спрат да дразнят Москва.
Лошото за нас, българите, е, че пътят на Турция към Европа минава през България. С други думи, заформя се сблъсък на "цивилизационни избори": ние към Босфора, те - към Виена... "Откога се й, мила моя майно льо, зора зазорила..."
В прокрустовото ложе на новия световен ред
Това гласи СДС на българския народ - да го натика в прокрустовото ложе на новия световен ред. Решението е на НИС. Предлага се обществен и парламентарен дебат с примерна тема "Българската национална идентичност в контекста на евроинтеграцията на България".
Чисто синтактично, а и логически погледнато, излиза, че българската национална идентичност е в подчинена позиция по отношение на евроинтеграцията. Изхождайки именно от тази постановка, сините идеолози достигат до категоричния извод, че българите трябва да преосмислят светогледа си и трезво да оценят мястото си в Европа.
Две са ключовите думи в това своеобразно капитулантско послание - "преосмисляне" и "трезво". Ако разкодираме внушението, което те крият, излиза следното: преосмислянето означава отказ от досегашната ценностна система, изграждана и моделирана в продължение на хилядолетие, и източноправославна по своята същност, и заменянето й с католико-протестантска такава. Това е условието, за да можем успешно да се прелеем в бюргерска Европа и съответно да се обезличим. Колкото до необходимостта "трезво" да оценим мястото си в Европа, това означава, че е наложително "трезво" да признаем своята европейска недостатъчност, непълноценност и в крайна сметка да се засрамим от самите себе си, че сме българи и балканци - сиреч, втора ръка хора, които едва ли не са подминати от еволюцията, разбирана в Дарвиновия смисъл.
Целта е да се внуши чувството за колективна виновност и да се насочат усилията в изкупването на "вината", че сме били и продължаваме да бъдем българи.
Това не е нищо друго освен позорен опит за ново социално инженерство.
Пръв по темата на съвещанието на НИС, както и трябва да се очаква, е говорил Костов. Той е заявил: "Имаме нужда от преосмисляне на всички ценности и от идентификацията на българина".
Забележете - става въпрос за "всички ценности".
А кои са най-характерните наши национални ценности? Ами това е православната ни вяра, върху чиято ипостасност е формиран светогледът ни, душевността и културата. Това е още преклонението към дедите, почитта и уважението към стари баща и майка, привързаността към бащината стряха, родното място, обичта към Отечеството, към България, към нейната история и духовни достояния.
Ето това излиза, че трябва да се преосмисли. Защото какво означава, нали, старомодната привързаност към "тихия двор с белоцветните вишни" (Дебелянов), когато ще ставаме граждани на разблудна космополитна Европа.
Особено е поразително наглото изискване да се преосмисли "идентификацията на българина". Значи опазената наша идентичност, интимно дълбоката ни национална същност е препятствие по пътя към един глобализиран свят, в който като в огромна реторта се размиват нации, култури, цивилизации.
На Костов поддяква и Александър Божков, додавайки още нещо от космополитната си душа: "Всъщност имаме нужда от преосмисляне на ценностите."
На фона на всичките тия блудствени думи, които са отглас от заформена вече концепция за унищожаването на българщината, става ясен тъмният кръстоносен поход срещу българската духовност и култура, изразяващ се в тотално погромяване на родната книжнина, театри, оркестри, музеи, картинни галерии и прочее културни институции.
Погромителите знаят - ликвидира ли се културата и духовността, фактически се ликвидира и нацията, защото тъкмо духовността и културата легитимират идентичността на нацията.
И след като духовно ни убиват всеки ден, искат и да преосмисляме своите ценности. Това не е нищо друго освен "покана" да се разоръжим духовно и да се предадем на силите на мрака, олицетворявани от новия световен ред, който може да бъде уподобен на Царството на Луцифера, дотолкова той е антихуманен и безчовечен.
Преди да ни подменят - искат да ни унищожат, да забравим кои сме и какви сме.
Унищожаването, за да изглежда всичко демократично и цивилизационно, трябва да бъде маскирано в институционни дрешки - сиреч, да се узакони. Предложението идва направо от шефа на парламентарната група на СДС Екатерина Михайлова. Приятната във всяко отношение дама (изразът е на Чехов), изчурулика: "Искаме да започне обществен дебат и да се стигне до институционно, а не до партийно решение за българската идентичност".
Замисълът е дебатът да завърши с парламентарен документ, който да послужи като база за изготвянето на законодателни и правителствени актове. От което пък следва, че ще ни бъде наредено - по законодателен път! - доколко и кога да бъдем българи. И националният суверенитет ще бъде окончателно ликвидиран.
Така, според замисъла на сините, ще се хвърли и последната лопата пръст върху гроба на българската идентичност. И преосмислянето на ценностите окончателно ще завърши.
Мероприятието, което бе формулирано от Костов като "голям социален културен инженеринг", е отдавна в ход. Отдавна е в ход мащабна "културна революция", чиято цел е ликвидирането въобще на културата и на хората, които се занимават с култура. Те все още не са изпратени по оризищата (преди време Божков предложи нещо такова), защото оризища вече просто няма.
Но тъй като макар и от кумова срама ни се предлага дебат по темата, ние приемаме да дебатираме от страниците на в. "Нова Зора", още повече, знаейки, че въобще няма да бъдем допуснати (от съображения за сигурност!) до електронните медии и дирижираните газети, за да не развалим комфорта и майкопродавския уют на дебатиращите.
На послушните платени дебатанти и на техните не по-малко послушни сини покровители искаме да кажем следното: нито едно социално инженерство никъде не е успяло, никъде, никаква политическа върхушка, въпреки положените усилия, не е могла да подмени даден етнокултурен модел. До този извод са стигнали политолози и учени изследователи. Същото го твърди в книгата си "Сблъсъкът на цивилизациите" и небезизвестният харвардски професор Самюъл Хънтингтън.
Замяната на една ценностна система с друга е просто утопия. Лошото е, че в тия опити се похабява златна национална енергия.
В този контекст погледнато, трябва да кажем, че опитите на СДС да ни натика в прокрустовото ложе на новия световен ред, са обречени. Пък и интелектуалният потенциал на сините шамани е далеч под равнището на намеренията им да променят нашата национална идентичност.
И слава Богу!
Истерията на "правилните демократи"
От няколко години САЩ пуснаха в обръщение термина "rogue states", който условно би могъл да се преведе като "държави-грубияни". Според тях това са Куба, Северна Корея, Либия, Иран, Ирак, в по-ново време и Югославия. Грубиянството им предполага да бъдат третирани като парии и Вашингтон дава ясно да се разбере, че другаруването с тях не е препоръчително и следва да бъде прекъснато, като евентуалното му възобновяване се допуска единствено след разрешение от Вашингтон.
Грубияните са наказвани по различни начини, най-често с блокади или бомбардировки, понякога и с двете. "Световната общност" в лицето на щаба на НАТО и най-равнопоставеният член на тази човеколюбива миротворческа организация - САЩ, ги сочат с пръст и ги дават за лош пример на останалите.
Какви са провиненията на грубияните? Според споменатата световна общност от Брюксел, те са недемократични и са оглавени от диктатори, които потъпкват правата на разни човеци и се опитват да изнасят недемократизъм. Дали е удовлетворително това обяснение? Нека читателите сами преценят.
Югославският президент Слободан Милошевич бе избиран на висши държавни постове, включително и сегашния, цели три пъти, в присъствието на стада атлантически наблюдатели и журналисти, които макар и със скърцане на зъби, признаваха законността на изборите и свободната воля на избирателите. В Турция, управлявана от военната демокрация на генералитета, такъв род законност няма, но въпреки това САЩ обявяват за грубиянска столица не Анкара, а Белград.
Друг закоравял грубиян според американската рецепта е иракският президент Саддам Хюсеин. Вярно е, че управлението му не се вписва напълно в схемата на демокрацията от "уестминстърски" тип, но затова пък той безспорно е светски ръководител. Осигури, в частност, формално и фактическо равноправие на жените, нещо твърде рядко срещано в мюсюлманския свят и напълно немислимо в държави като Саудитска Арабия и съзвездието й от петролни емирати. В тези държави и държавици еволюцията на гражданските свободи идилично е застинала на равнището от времето на Пророка - роби, хареми, рязане на глави и други крайници и пр., - но грубиянин е Саддам, а не например саудитският крал.
Саддам бе обвинен в прегрешението, че е посегнал върху суверенитета на една суверенна страна, Кувейт. Вярно е, както е вярно и това, че Кувейт бе изкуствено обособена от Ирак от английските колонизатори заради многото си петрол. Това не оневинява начина, по който Саддам се опита да поправи тази историческа несправедливост, но все пак прави постъпката му далеч по-малко неприемлива от тази на турския министър-председател Еджевит, когато през 1974 година окупира северната половина от гръцкия остров Кипър. Четвърт век по-късно Еджевит предприе няколко военни набега извън турска територия, срещу иракски Кюрдистан. Сиреч, би трябвяло да е два пъти грубиян, рецидивиращ при това. Не, грубиянът си е пак Саддам, а Еджевит е деликатен демократ.
Накратко, за да е една държава грубиянска, тя трябва да отговаря на две условия: а) да се опъва на новия световен ред на световната натовска общност и упорства в заинатеното си придържане към разни отживелици от стария световен ред, като например държавния си суверенитет; б) да е малка и да не може да се защити от вестителите на новото светло бъдеще, като например ядрените държави от извънсветовната общност Русия и Китай.
Оказа се освен това, че грубиянството, подобно на членството на Ж.М. Ж. в Либералния интернационал, може да бъде не само групова, но и индивидуална характеристика. Атлантическата общност отдавна установи, че освен колективни, има и индивидуални грубияни.
Първата грубиянска ластовица, която попадна в бдителния мерник на демократичната световна общност, бе бившият генерален секретар на ООН Курт Валдхайм. Достатъчно бе да започне да възприема сериозно собствените си думи, че има безпристрастно отношение към арабско-израелския конфликт, и грубиянщината му веднага пролича и бе незабавно разобличена от правилните медии: оказа се, че по време на Втората световна война служил във Вермахта. Остана без внимание фактът, че братя по оръжие на г-н Валдхайм в същата армия са били не само германските генерали Гелен и Шпайдел, които след преобразуването на Вермахта в нов, вече демократичен Бундесвер, добавиха по някоя и друга звездичка на пагоните си, но и канцлерът Хелмут Шмидт, а също и министър-председателят на Бавария Франц-Йозеф Щраус, между другото искрен приятел на България. Към тях трябва да наредим и девет десети от демократичните германски политици.
Нещо повече, пренебрегната бе принадлежността на принц Клаус, бъдещ съпруг на бъдещата холандска кралица Беатрикс, към хуманитарните части на хитлеристката армия, известни като "Waffen SS". Кралицата междувременно стана съоснователка на Билдербергския клуб. Как да не проявиш разбиране към младежките заблуди на един уважаван демократ, днес не по-малко съпричастен към ценностите на отвореното общество и новия световен ред от г-н Николай Камов.
На поста Генерален секретар на ООН някак си не му провървя и след време той бе зает от друг, дотогава хитро прикриващ се грубиянин - египетският християнин Бутрос Бутрос Гали. И той се саморазобличи, като изложи пред ОС на ООН неопровержими свидетелства за умишления характер на израелско артилерийско обстрелване на палестински бежански лагер в Ливан. Грубостта му никак не се хареса в Тел Авив, че и другаде, което г-н Гали осъзна, когато дойде време за преизбирането му.
След американско вето г-н Гали бе заменен от г-н Кофи Анан, правилен човек с правилно образование и семейство и още по-правилно разбиране къде зимуват раците и генералните секретари. За подробностите, по които "отработи" поста си, вижте спомените на Ричард Холбрук (Richard Holbrooke, "To End a War", Random House, New York, 1998, p. 103). От тях става ясно защо новият титуляр при никакви случаи нямаше да бъде грубиянин.
Днес обаче възникна нова и любопитна ситуация. За пръв път бе взето решение да се заплаши със статута на "rogue state" една западноевропейска страна - Австрия. Причината - изборния успех на партията, ръководена от политика Йорг Хайдер и вероятността тя да бъде представена в следващото австрийско правителство.
Любопитни са преди всичко характеристиките, които дават на тази партия медиите на глобализма: нацистка, неонацистка, фашистка, неофашистка, дясна, крайно дясна, ксенофобска, популистка - това са само част от епитетите. Не е наша работа да оспорваме или потвърждаваме тяхната основателност или неоснователност. Обръщаме единствено внимание, че не са подкрепени с доказателства за истинността им - нито с факти, нито с разобличителни текстове от партийни документи или изказвания на партийни лидери. Безспорно и нескривано е едно: искането на тази партия да затрудни имигрирането в Австрия. Това обаче само по себе си не е достатъчно основание за обвинение в ксенофобия. В последна сметка отделната нация, както и отделният стопанин, са в правото си сами да решават дали и кого да пускат в собствения си дом. А и никой не оспорва, че партията е била учредена и функционира в съответствие с конституцията и останалата част от законодателството на Австрия.
Още преди няколко месеца на много рекламни табла из цяла Австрия можеха да се видят големи плакати, изобразяващи трима мъже в добро настроение: немският канцлер Шрьодер, британският премиер Блеър и австрийският канцлер Клима. Тази политическа реклама внушаваше, че Европа очаква да навлезе в новото хилядолетие под неоспоримото водачество на социалдемократите и лейбъристите.
Междувременно картината получи някои изкривявания. Лидерът на немските социалдемократи Шрьодер преживя попътни аварии. Неговата партия претърпя големи загуби на изборите в германските провинции. Заговори се за вируса Шрьодер, който зарази и съседна Австрия, където управляващата социалдемократическа партия претърпя драматична загуба на парламентарните избори. Тази партия, която вече 30 години излъчва федералния канцлер, загуби почти 5% от своите избиратели и от досегашните 38% падна на 33%.
Особено драматични бяха изборните резултати в досегашните центрове на австрийската "червена" сила. В подчертано работническите квартали на големите градове от Виена до Линц и в индустриалните области като Щайер или Залцбург традиционно силната социалдемокрация беше буквално десетократно намалена. Във виенските работнически, до неотдавна, "бедняшки" градски райони СПО изгуби една трета от привържениците си. Силната партия на австрийската работническа класа, която навремето управляваше в духа на "австро-марксизма" и която още преди 20 години без особени трудности спечели абсолютно мнозинство и беше гордост и пример на дядо Дертлиев, падна до нивото на средноголяма партия.
Сериозните наблюдатели смятат, че така "векът на социалдемокрацията" в Австрия, а очевидно и не само там, завършва. От голяма важност е и фактът, че мнозинството работници преминаха от редовете на социалдемокрацията в Партията на свободата на Хайдер, която - и това не е случайно - казват, че отбелязала своята изборна победа в една кръчма в пролетарското (и до неотдавна "червено") виенско предградие Кагран.
Партията на свободата бе големият победител в отминалите за Австрия избори. Днес тя е на второ място в австрийската политика - спечели повече от 27% от гласовете, с 5,5 повече, отколкото през 1995 г. Партията на Хайдер привлече не само работниците, но и голяма част от младежта. Социалдемократите на Австрия, за разлика от нашите, се превърнаха в партия на възрастните хора и пенсионерите. Партията на Хайдер демонстрира завидна динамика, нападателност и усет за демагогия в добрия смисъл на това понятие.
Резултатите от тези избори наложиха един съществен извод: голяма част от австрийците изпитват същото чувство на несигурност и неспокойство, а дори и на страх пред бъдещето, както и повечето хора в България. Това чувство за страх се проявява особено сред младите хора. Те се страхуват, че бъдещето им е несигурно и че ще живеят все по-лошо в сравнение с младостта на своите родители. В този смисъл едва ли са изключение сред европейските си връстници.
Партията на свободата и нейният лидер Йорг Хайдер издигат много прости искания за излизане от положението. Те искат Австрия за австрийците! Искат ограничаването или предотвратяването на масираното заселване в отечеството им на "екзотични" чужденци. И онова, което, изглежда, най-много дразни диригентите на сегашната истерия, е запазването на австрийската идентичност.
Не е ясно какво толкова лошо може да се намери в тези нормални за здравия разум и охранителни за австрийската държава и нация искания. Обикновените хора например, работниците, както писа наскоро "Кронен цайтунг", съжителстващи с хора от друг етнокултурен модел, се присъединяват към тези искания. Младежта пък мисли категорично, че в Австрия достатъчно дълго са властвали преразпределителите-съглашатели от социалдемократическата партия и затова е дошло времето да се защитава ерозиралата австрийска идентичност и национална позиция.
На някои хора Хайдер и неговата партия могат да бъдат симпатични, на други не, но за опасност от фашизъм в Австрия, е нелепо да се говори. Тъкмо затова е особено обезпокоително явлението на организиран натиск от медии и институции. То показва истинския лик на тези, които посочват поредния обект за сатанизиране. Натискът върху малките страни (не само преди, но и след избори) и тази истерична атмосфера, представяща коалицията между партиите на Хайдер и Клестил като свършек на света или начало на нова световна война, издават основателния страх на съвременните голиатовци в похода им за нов световен ред. Те не допускат и възможността дори да се роди Давид. Макар че в случая библейският пример е обърнат.
Партията на Хайдер и самият Хайдер като личност със сигурност не са чудотворци, които с магическа пръчка биха могли да решат всички проблеми на съвременното австрийско общество. Но те са съставна част на австрийската парламентарна демокрация, която, както всички знаем, е зряла и стабилна. Тъкмо затова звучат голословно и подозрително страховете, че с новото правителство на Австрия, страната не би останала демократична и плуралистична. Да не би войнолюбците Блеър, Ширак, Шрьодер, големият Чичо Сам и по-малките им помагачи като г-жа Михайлова и г-н Костов да имат монопол върху демокрацията?
Колкото и да истеризират те обаче, до наказателно ембарго или военни ултиматуми няма да се стигне. Австрийските деца, за разлика от багдадските, едва ли ще бъдат застрашени от смърт вследствие липса на медикаменти. Не вярвам и виенските мостове да бъдат бомбардирани като белградските и австрийските телевизионни журналисти да имат основания да се боят за живота си.
Факт е, обаче, че страната и нейните граждани станаха обект на масирана словесна агресия и на заплахи за политически бойкот и политическа изолация, които напълно дезавуираха "правилните" демократи.
Случилото се не би могло да бъде оценено вярно извън контекста на усилията на САЩ да разрушават навсякъде най-важното препятствие пред амбициите им за разширение и необратимост на тяхното господство: националното начало в самоидентификацията на гражданите в националните държави. Основните задачи на американската пропагандна схема целят неговото по-бързо размиване.
Неслучайно в духа на новоговора на Джордж Оруел национализмът бе приравнен към шовинизъм. Той бе дамгосан като пагубна отживелица. Но за САЩ и отделни гравитиращи около тях страни със стратегическа значимост, по-специално Израел и Турция, чувството за национална изключителност бе провъзгласено като върховна ценност.
"Добри национализми" се оказват също и тези, които отслабват потенциални геополитически съперници в западния свят (Германия например) или извън него (Русия и Китай). Този техен двоен аршин стана аксиома, която без всякакво морално обосноваване, те прилагат и към националния суверенитет.
Тук е уместно да напомним накратко различията в генезиса на американската и на европейските нация.
Американската нация според тълкуването на Вашингтон е образувана от най-будните и най-предприемчивите граждани на Европа, а впоследствие и на света. Според неамерикански автори обаче океанът е бил пресечен от най-калпавите чада на Стария континент, напуснали го под принудата на съдебни и други обстоятелства, а не по своя воля. Разбира се, и двете виждания са крайни и опростенчески. Същественото е друго: при всички случаи става дума за хора, съзнателно прекъсващи връзката си със своето минало, включително и с националното чувство. Става дума за хора, променили националността си по собствен избор. В Европа нещата стоят иначе.
В Западна Европа още дори преди образуването на Европейската икономическа общност, впоследствие прерастнала в ЕС, съществуваше пълна свобода на вътрешната миграция. Още тогава мнозина допуснаха, че тя ще се разгърне под въздействието на икономически фактори (преселването на граждани от страните с по-нисък в тези с по-висок стандарт), което в крайна сметка ще доведе и до размиването на националната идентичност в някаква хипотетична наднационална човешка общност от американски тип. Такова нещо не се получи.
Това не е масирания имигрантски поток в Западна Европа от страните от т.нар. "периферия", в която днес е включена и Източна Европа. Причините за преселението са всеизвестни. Става дума за размерите на вътрешната миграция в ЕС.
В средата на 1999 г. се оказа, че от над 300 милиона жители на ЕС са се преместили в друга национална държава само малко повече от 1 милион души. При това основната част от тях са ирландци, преселили се в Англия, Шотландия и Уелс, както и италианци, отишли още след войната като строители и миньори в Северна Европа. Към тях може да се прибавят малко португалци и гърци, повечето също изселили се преди десетилетия.
Оказа се, че насоката на мигриране на жителите от ЕС е довоенната - към страните извън него - САЩ, Канада, Австралия. Оказа се също, че и без това слабите темпове на този вътрешномиграционен поток затихват. Че въпреки неохраняваните вътрешни граници броят на трансграничните, т.е. смесени бракове си е колкото и в началото на 20 век. Че толкова е нараснал и интересът към изучаването на езика на съседите по ЕС, т.е. почти никак. Че например португалските строители вместо да довеждат семействата си в по-богатата чужбина, както са правели преди, превеждат спестяванията си у дома. Че дори и демографската мобилност в рамките на отделните национални държави от ЕС е безкрайно по-слаба от тази в САЩ.
Накратко, получава се явление, което някои американски изследователи окачествиха като парадокс: западноевропейската бизнескласа разсъждава в глобални измерения, а останалата част от съгражданите им, в "консервативните" национални измерения.
Консерваторите съвсем очевидно предпочитат да останат автентични и не крият нежеланието си да бъдат превърнати от наследници на национални ценности в безлики поданици на глобалната свръхдържава със столица Бретън Уудс. В частици от аморфна маса, принуждавани всекидневно и всекичасно да предоставят колективни предимства на непрестанно множащи се малцинства, издържани от собствения им бюджет, но манипулирани иззад океана.
Защо тъкмо Австрия бе избрана за мишена на "демократичния" гняв, понесъл се от далечни неевропейски краища, като се започне от отвъдокеанските САЩ и се свърши с близкоизточен Израел?
ПЪРВО, защото е малка. Бият самара, за да се сеща магарето. Същинският адресат на посланието на глобализма са големите държави на ЕС, където латентните сили на националното чувство още не са достигнали такава степен на организирана проява, както в Австрия. ВТОРО, защото лъсна примитивизмът на истеричната пропаганда, че националисти могат да бъдат единствено шепа безмозъчни младежи с бръснати глави. Трудно е да се впише една трета от австрийското население в тази категория.
Ясно е, че развитието на събитията в Австрия ще бъде от значение не само за нея.
Какво ни предложи Юха Каконен?
Посещението на МВФ-чиновника Юха Каконен и преговорите му с нашата неоколониална администрация много напомнят за по-горе споменатия анекдот. Т.е. както след предишните, така и след днешните, пък и след бъдещите преговори българите ще стават все по-бедни, докато акулите от МВФ и Световната банка ще продължават да си пълнят гушите.
Още от самото начало беше ясно, че преговорите ще зациклят, особено по въпроса за жизненото равнище на българина. Въпреки това след техния край отново затръбиха фанфари и беше оповестено, че е постигнато разбирателство по 99% от въпросите. (Нещо да ви напомня този резултат?)
За повишаването на минималната работна заплата се спомена, че ставала 75 лв. и че ръстът й ще бъде обвързан с ръста на средната работна заплата, което пък от своя страна зависело от бързия растеж на производството. С други думи, оказваме се в същия порочен кръг, от който не можем да излезем повече от десет години. Но няма страшно. Като на послушни деца МВФ ще ни отпусне поредния транш.
Финансовият ни гений Муравей приглася на финландеца и пее дитирамби, че сме постигнали финансова стабилизация. (Да не забравяме под чие ръководство!) Дори щедро ни обещава догодина да свали данъчните ставки, но имало едно, ама съвсем мъничко условие. Трябвало да се постигне висока събираемост на данъците. Интересно, при високи данъци как се постига висока събираемост? Това може да каже само г-н министърът. Но май пак се оказваме в порочен кръг.
Колкото до приказките, че ще постигнем заложения в бюджета ръст на икономиката с 4%, но само ако спазваме пазарните принципи и приватизираме къде какво можем, те са въпрос на друг коментар. Явно и на някой друг му се иска да му викат "Г-н 10%", ако тази ставка не е вече твърде ниска.
Повече от ясно е, че не Юха Каконен, ами и който и да е друг да дойде, нещата в държавата няма да се оправят. Грешката е в самия модел, т.е. обвързването ни със световните финансови институции, които както се вижда, съвсем не са благотворителни организации. Ако управляващите не са го разбрали, толкова по-жалко за тях.
Костов кръщава общоалбански интернационал?
За да не затрудняваме читателите, ще започнем с точен цитат на г-н Асен Агов: "Нещата търпят известна еволюция. При условие, че лидерите на Косово са за независимост на страната си... Това, какво мислим ние, е без значение, защото, ако ние сме демократи, трябва сами да ги оставим сами да изберат бъдещето си. В противен случай можем да се окажем политически глупаци. Ако те са избрали такова бъдеще (независимост), не виждам защо ние трябва да натрапваме своите възгледи" (в."Сега", 1 февруари 2000). На 2 февруари г-н Агов потвърди истинността на думите си и уточни, че те представляват лично мнение. Тъй де, личен човек, лично мнение.
Тук някои термини са замъглени - не става ясно например каква е разликата между политическия глупак и обикновения глупак. Други постановки обаче са недвусмислени. Г-н Агов, какъвто и прочит да се направи на думите му, с тях заявява в прав текст, че днешната позиция на синята българска администрация спрямо Косово не е неизменна даденост и възможността да "еволюира" в посока към подкрепа на евентуална "държавна независимост" на АОК не трябва да се изключва. Именно така възприеха думите на г-н Агов журналистите и читателите им и тяхната реакция бе логична.
За разлика от нея реакцията на премиера г-н Иван Костов бе алогична. Правителствената позиция спрямо Косово се оказа непроменена, а българските журналисти - провокатори на специалните служби на Белград.
После медийната прислуга на администрацията заработи за налагане в българското обществено съзнание на следния стереотип: един по-нисш чин от синия управленчески екип допуска грешка, която ръководителят на екипа поправя още на другия ден. Не се е случило нищо особено. Нищо по-значимо например от предизборния ловешки етюд на г-жа Надежда Михайлова, впрочем и тя, досущ като г-н Агов, елегантна, англоговоряща, поназнайваща от външна политика, и в най-подходящите моменти словоохотлива. При това последният, за разлика от нея, не е прелял на събеседниците си част от своя авторитет, така че могат да бъдат спокойни за политическото си бъдеще.
Този вариант не е лишен от известна убедителност. Особено ако се излезе от презумпцията, че някои хора, за разлика от някои неща, трудно търпят каквато и да е еволюция. Г-н Агов не за пръв път позволява на своите слова да изпреварват мислите му. Още не е избледняло напълно в обществената памет оригиналното му изказване, че евентуалното установяване на ислямистки режим в съседна Турция не би трябвало да ни плаши, тъй като в такъв случай Западът щял да възприеме България като защитна стена срещу ислямския фундаментализъм с всички произтичащи от това за нея облаги.
Някои въпроси обаче остават без отговори.
Не питаме по каква линия е било осъществено у нас посещението на г-дата Тачи и Джафери, партийна или държавна, макар и медиите на администрацията да вдигнаха изкуствена шумотевица по този въпрос. Изкуствена, защото при властова структура като на СДС партийното и държавното начало са неделимо цяло и всякакво разграничение или противопоставяне между тях е абсурдно. В този смисъл присъствието на предполагаемо деполитизирания син заместник-външен министър Марин Райков на двустранните преговори няма как да озадачава.
Не питаме и защо бяха канени въобще на българска земя тези двама господа с неизяснена или прекалено добре изяснена политическа легитимност. Ясно е, че щом г-н Тачи можа последователно да бъде събеседник на г-дата Ричард Холбрук и Джеймс Рубин и на г-жа Олбрайт е повече от достатъчно демократичен, за да бъде драг и на демократа г-н Костов.
Защо обаче г-н Тачи дойде в тандем с г-н Джафери? Първият (все още) гражданин на Федеративна република Югославия, вторият - на Република Македония. Общ знаменател на тази сборна балканска делегация бе албанският етнически произход на двамата й членове. Означава ли това, че г-н Костов признава и поощрява възникването на някакъв общоалбански интернационал на Балканите?
Което е по-важно - за какво са разговаряли? Какво е чул г-н Костов от гостите си и какво им е казал? С какво е ангажирал пред тях българската държава? Защо намери за уместно да забрави, че партията му съвсем доскоро обвиняваше властта отпреди 10 ноември и в "непрозрачна" външна политика?
Дали г-н Костов не е искал с тази покана да изкупи един малък грях пред албанските приятели на Вашингтон и най-вече пред самия Вашингтон - миналогодишното нежелание да приеме на българска територия югославски граждани от албански произход? Да покаже на САЩ, че той е не по-малко безусловен поддръжник на американската политика на Балканите от президента г-н Петър Стоянов?
Ако обвържем това посещение с неотдавна организираната от г-н Костов "неформална" антиюгославска среща в Хисаря, подобно предположение не би изглеждало лишено от основание.
Г-дата Тачи и Джафери, макар и с обяснимо различни формулировки, искат да се признаят на техните организации "държавотворчески" права върху територията на две вече съществуващи държави, с които България не е прекъсвала дипломатическите си отношения. Гостуват у нас по покана на синята партия-държава в момент, когато анкарската структура ДПС поставя по-гласовито от всякога въпроса и на нея да се предоставят официално още "държавотворчески", т.е. държаворушителни права и свободи. При това без вече въобще да прикрива качеството си на инструмент за осъществяване на външнополитическите цели на Република Турция.
Тези неща са видими за всички. Няма как да не са видими и за г-н Костов.
В каква степен действията на г-н Костов са мотивирани от желанието му за собствено политическо оцеляване и в каква - от българските национални интереси? Нека на този въпрос отговорят читателите.
Печална грешка ли!?
Бих отминал с мълчание менторския тон и квартално-клубния език, ако да не бе характеризиран атентатът в църквата "Св.Неделя" през 1925 г. като "голяма и много печална грешка". Затова бързам да кажа: Атентатът не е "грешка", а безпримерно злодеяние без аналог в културната история на човечеството. За първи път се взривява храм и в кървава касапница се избиват с велзелвулска подлост и абсолютно невинни хора, между които жени и деца.
Но да се обърнем към студените факти и към Централния партиен архив (ЦПА).
На 14 април 1925 г., велики вторник от Страстната седмица, в 20 часа и 30 минути с три куршума, изстреляни в упор, е убит в градинката до църквата "Св. Седмочисленици" запасният генерал Коста Георгиев, минал през огъня на три войни за обединение на българската нация. Той, водейки за ръка невръстната си дъщеричка, е отивал да се черкува. Присъствието на детето не е стъписало убиеца.
Генералът е известна и авторитетна фигура - обществената му значимост е голяма.
Решението за неговото убийство е в пряка връзка със замисления атентат в катедралата "Св.Неделя". Още през есента на 1924 г. в ръководните среди на Военната организация на партията се заражда идеята (подкрепена по-късно и от Коминтерна) с един удар да бъде ликвидиран управляващият елит на държавата и страната да бъде хвърлена в хаоса на гражданската война. А елитът може да бъде събран на едно място само по изключително екстремен повод - примерно при отслужването на панихида на именит, заслужил и достатъчно почитан покойник. Катедралният храм се разглежда не по друг начин, а като капан, който трябва да послужи "за избиването на фашистката сволоч" (ЦПА, ф.3, оп.4, а.е.75, л.1).
Постига се пълно единодушие по въпроса, че е "крайно време да се пристъпи към изпълнението на атентата", като се "удари" лице, което да вкара в църквата "всички министри, кубратисти и част от Обществената безопасност" (ЦПА, ф.3, оп.5, а.е.22, л.48).
"Удареното" лице е генерал Коста Георгиев.
А всичко е отнапред приготвено. На 15 март 1925 г. във Военната организация се взема окончателното решение взривът да бъде внесен в "Св.Неделя". И го внасят. Поставят го на тавана "във вдлъбнатината на средната (централната) колона". (Наумов, Г. "Атентатът в катедралата "Св.Неделя", С., 1989, с. 141).
Взривът е окомплектован в 8 пакета, всеки тежащ около 5 килограма. Пакетите са увити в зебло и стегнати в общ вързоп. Пет бикфордови фитила, подобно змии, са изпълзели от него.
Вледеняващо просто!
В 15 часа на 16 април (тази дата ще остане в българската история като Стленните останки на генерала са внесени в църквата за опело. Напливът е голям. С школуван звучен глас митрополит Стефан напевно подхваща думите на Исуса Христа, отправени до юдеите в Йерусалим:
"Истина, истина ви казвам, че който слуша словото Мое и вярва в Тогоз, който Ме е проводил, има живот вечен и на съд няма да дойде, но преминал е от смърт към живот..."
Това са последните думи, които митрополит Стефан произнася на опелото. Апокалиптичен гръм разтърсва храма. Часът е точно 15 и 23 минути.
Срутва се покривът на централната част на църквата. Камъни, греди, тухли, отломъци се стоварват върху нещастните опечалени. Разкрилата се картина наумява сцена от Дантевия "Ад". Понасят се писъци, викове, ридания.
Църквата прилича на кратер на вулкан.
Под развалините намират своята смърт около 150 души. Над 500 други са ранени. Загива и цветът на българското офицерство, "фронтоваци, оцелели в огъня на три-четири войни" - пише историкът Георги Марков - и като изброява техните имена, заключава: "Забравени имена, които сме длъжни да напомним, за да се знае, че освен палачи имаше и жертви". (Марков, Г. "Парола - Сабя", С., 1992, с. 57)
Не, това вече не е класова борба, това а вакханалията на гражданската война, юдинската подлост заради химери да избиваш невинни.
Но да посегнеш на храм, пълен с богомолци, и то по време на опело, това е наистина чудовищно и безподобно. Това е атентат срещу устоите на цивилизацията, посегателство срещу ипостасни ценности.
Г-н Стойнов твърди, че злодеянието, което той срамежливо нарича "грешка", било отговор на преврата от 9 юни и на убийството на Стамболийски. Но да оправдаваш една мерзост с друга мерзост, е все едно да си миеш ръцете с кал.
Опитът да се нарече атентатът "печална грешка" ,е нещо повече от цинизъм, това е крокодилски морал. А тъкмо такъв морал е хранителната среда на перманентната гражданска война.
Стига вече! Да погребем своите покойници и да изхвърлим камъните от пазвите! България е изправена пред пропаст и само концентрацията на националната енергия, а не задълбочаването на разделението заради факти, които са само обект за оценка на историята, може да ни спаси.
Руската трагедия
Едва ли е необходимо да се говори за състоянието, в което се оказаха Русия и руският народ в резултат на историческия прелом, осъществил се след 1985г. То е общоизвестно.
Но и до днес остава в сянка и бива игнориран фактът, че то не бе просто следствие от стечението на обстоятелствата, а бе планирано и изкуствено наложено от определени сили на Запад. Всички известни теории за социалната еволюция тръгват от възгледа, явно или не съвсем явно, че развитието на човечеството е естествено движение на историята, извън контрола на човешката воля и съзнание. Но през втората половина на 20 век ситуацията в планетарен мащаб се измени дотолкова, че подобен подход започна да изглежда като анахронизъм.
Историческият процес, оп ределил съдбата на Русия и руския народ в края на 20 век, носеше чертите на естественоисторическото развитие (стихийно, непланирано и неуправляемо), но бе преди всичко съзнателно-волеви, възможен за проектиране, и управляем процес. Към признаците, които го характеризират, се отнася и понятието социална трагедия.
- Предопределеност на социалната трагедия
В разговорния език думата "трагедия" обикновено се употребява за обозначаване на събития, които са гибелни за хората или за човешките обединения. Но отнесено към гибелта на войника по време на бой, това понятие е неуместно. Тоест, необходимо е хората да съпреживеят гибелта като трагедия.
В античността понятието "трагедия" се разбира като предопределена гибел, обусловена от висши сили - боговете или съдбата. Те избират жертвата, предварително я осъждат да умре, и мотивират смъртта й с някаква вина.
Трагедията в социологическия смисъл (социална трагедия) включва следните компоненти: жертва, съдия, палач.
В този смисъл, като класически пример за трагедийна ситуация, може да послужи Сърбия. Жертвата е Сърбия и сърбите като народ. Съдията - господарите на западния свят, по-точно, Глобалното свръхобщество, изпълняващо ролята на своего рода "надстройка" над националните държави на Запад. Този съдия вижда Вината на Сърбия в някои престъпления против албанците в Косово. Палачът - това са въоръжените сили на САЩ и НАТО.
Наказанието е планирано много по-рано. Световното обществено мнение бе обработвано със средствата на грандиозна дезинформация, за да се оправдае нападението над Сърбия. Целта на агресията - Сърбия да бъде ликвидирана като суверенно общество и съответно да бъде разбит сръбският народ в качеството му на суверенно човешко обединение; лишаването му именно от качествата на народ, тоест неговото убийство.
Още по-грандиозна е трагедията на Русия и руския народ. Те са жертва в битността им на цялостни социални обединения. Подчертавам: именно като нещо единно и цялостно. Гибелта на армията не е гибел на всеки войник поотделн. Гибелта на народа не означава гибел на всеки човек, принадлежащ към него. Народът като цяло може да бъде разрушен, дори и без големи загуби по численост, а гибелта на страната не е задължителното унищожаване на всичко, което съществува на територията й.
Като говоря за руския народ, имам предвид не само етническите руснаци, но всички, които се самоидентифицират като руснаци. Тези, които споделят съдбата на руския народ, т.е. преживявят я като своя.
Не всички хора на планетата възприемат ставащото в Русия като трагедия. За повечето то е само едно събитие в чужда страна, за мнозина - то е желано и радостно, особено за тези, които замисляха гибелта и активно участваха в реализирането на плана, а също и за онези, които така или иначе спечелиха от краха на Съветския съюз и съветския комунизъм.
Само една малка част от хората искрено преживяват случилото се като трагедия. В това число влизат руснаците, които изпитаха върху себе си тази гибел, наблюдаваха я сред обкръжението си и осъзнаваха факта на гибелта на народа. Но далеч не всички руснаци са такива. Никак не е изключено това да са шепа хора, а останалите или се радват, или са равнодушни, или не си дават сметка за трагичността на развихрящите се събития.
Руската трагедия притежава чертите на трагедията в античния й смисъл. Факторът предопределеност при нея е необикновено силен.
Твърденията, че Русия е била и в по-тежко състояние и пак е оживяла, че ще се възроди и отново ще бъде велика сила - са просто демагогия. Неумолимата и жестока истина се състои в това, че нищо подобно в историята на руския народ не е имало. Народът в историческото си житие загива един единствен път, също както и един единствен път се ражда.
Макар всички народи от бившия Съветски съюз да се оказаха в тежко положение заради контрареволюционния преврат, единствено за руския народ това се превърна в социална трагедия. Но защо? За да отговорим на този въпрос, трябва да установим кой е съдията в руската трагедия и в какво, от негова гледна точка, се заключава вината на Русия и руския народ.
- Съдиите са управниците на западния свят
Ролята на съдии в руската трагедия се изпълнява от господарите на западния свят, организационно обединени в Глобалното свръхобщество. Какво представлява то?
Съвременният Запад не е просто събирателно понятие, включващо САЩ, Англия, Германия, Франция и други високоразвити западни "национални държави". Той е социално образувание с много сложна и висока степен на организация. По същество съвременният Запад съдържа в себе си като основа и структурни компоненти "националните държави", но не е сводим единствено към тях. Това образувание е сравнително младо от историческа гледна точка, тъй като началото му е положено след Втората световна война, и само по себе си не носи идиличната хармония на целостта. Съвременният Запад се формира в остра борба, съпроводена с вътрешни конфликти и дезинтегриращи тенденции. Но това е обичайно явление във всяко голямо обединение на хора. Много по-съществено в случая е доминирането на интеграционните процеси в него и все по-голямата загуба на автономност и суверенитет от страна на отделните държави.
Процесът на интеграция на западните страни в единно социално обединение се осъществява като "вертикално" структуриране и на самите страни, и на западния свят като цяло. Възникват многобройни и разнообразни организации, учреждения и предприятия с общозападен (наднационален) характер. Днес те наброяват десетки хиляди и не принадлежат към някоя отделна страна, а се извисяват над всички тях. В дейността на тези организации са въвлечени милиони хора, те са организирани и функционират по социалните закони на обикновените традиционни "национални държави" на Запад. На тяхна основа се изгражда своего рода общество от второ ниво, или свръхобщество, което се въздига като "надстройка" над обикновените общества и фактически ги подчинява в основните направления дейността и съществуването им. Това свръхобщество, използвайки средствата на западните общества, на практика контролира повече от 50% (според някои данни - повече от 70) от световните ресурси. То е оплело цялата планета в своите пипала. Така че по отношение на него изразът Глобално свръхобщество е съвсем уместен.
Днес човечеството се управлява именно от него, а не от някаква групичка богаташи. Върхушката на Глобалното свръхобщество се намира в САЩ - главната резиденция на "световното правителство", доставчика на световните въоръжени полицейски сили, местожителството на щабовете, които чрез различни лостове управляват световната власт, ковачницата на командните, наказателните, идеологическите кадри и изпълнителите на волята на планетарните господари.
И именно това Глобално свръхобщество стана исторически съдия на Русия и руския народ. Стотици милиони жители на западния свят, одобряващи и поддържащи това свръхобщество в намеренията му да накаже руснаците за някаква приписана им вина пред човечеството, са съучастници в процеса на съденето.
- Историческата вина на руснаците
В какво се състои вината на Русия и руския народ в очите на съдиите на руската трагедия? Тя е следствие от световноисторическата роля, която Русия и руският народ изиграха в резултат на Великата октомврийска социалистическа революция от 1917г. Тази роля изигра не само Съветският съюз, а и много от населяващите го народи, но целият свят я асоциираше именно с Русия и руснаците. Всъщност благодарение на тях социалистическата революция успя, а социалистическият социален строй удържа повече от 70 години. Разглежданата историческа роля на Русия и руския народ бе възприемана и преживяна от западния свят и неговите господари в много аспекти.
ПЪРВО, Русия осъществи пробив в световния еволюционен процес, като откри нова посока в социалното развитие, качествено различна от западната. По този път тя постигна колосални успехи, намери решение на фундаменталните социални проблеми, по принцип неразрешими в рамките на западния път. Тя се изправи като реален комунистически конкурент на западния вариант в човешката еволюция.
ВТОРО, опитът на комунистическа Русия се оказа заразителен образец за много народи по света. А след победата над Германия през Втората световна война (1941-1945г.) Съветският съюз наложи своя социален строй в страните от Източна Европа и засили неимоверно влиянието си в света. Комунизмът започна стремително да се разпространява. Съответно съкратиха се възможностите на Запада за колонизиране на планетата за собствени интереси. Над Запада надвисна заплахата да бъде прогонен в националните си граници, което би било равносилно на упадък и дори историческа гибел.
ТРЕТО, Съветският съюз бързо се превръщаше във втората свръхдържава на планетата, с огромен и нарастващ военен потенциал. Заплахата за военен разгром на Запада и победа на световния комунизъм се възприемаха съвсем реално. Западняците живяха не едно десетилетие в страх пред Съветския съюз (пред "руснаците").
ЧЕТВЪРТО, в самите западни страни под влияние на съветския опит се усилваха тенденциите за усвояване на редица черти на комунизма. Ще отбележа и факта, че Съветският съюз (на първо място Русия) в изключително кратък исторически период разви могъщ интелектуален и творчески потенциал, който наплаши Запада не по-малко от военния потенциал.
Именно под заплахата на укрепващия съветски (руски) комунизъм бе осъществена консолидацията на западния свят и бе формирано Глобалното свръхобщество. По време на "студената война" на западния свят (предвождан от САЩ) против съветския блок (начело с СССР), в продължение почти на половин век, се създаваше и набиваше в главите на хората от Запада образът на Съветския съюз като "империя на злото"; съветският период на руската история бе представян като черна дупка, а съветският (комунистическият) социален строй - като криминален. Идеята за престъпността на комунизма въобще (и на руския на първо място), както и необходимостта от разрушаването му в името на спасението на западния свят и западните ценности, бе залегнала в основите на западната идеология и пропаганда. Руският комунизъм, а заедно с него и руският народ като носител на "зараза", бяха обвинявани във всички възможни грехове срещу човечеството. Бяха разработени подробни планове за разрушаване именно на Русия и на руския народ.
- Антируският проект
След Втората световна война дейците на Глобалното свръхобщество начертаха съдбата на Русия и руското общество. Антируският проект бе изработван, конкретизиран и коригиран в течение на "студената война". На първия етап задачата бе да се пресече акивността и влиянието на СССР в света, да бъдат ограничени глобалните му претенции. Вторият етап предвиждаше дезинтеграцията на съветския блок и изолацията на Съветския съюз. След това дойде редът на ликвидацията на социалистическия строй в държавите от съветската зона на влияние, а после и в страните от бившия СССР.
Накрая процесът на разрушение обхвана комунизма в Русия, на нея й бе натрапено социално устройство по западен образец. И на дневен ред застана задачата - да бъде атомизирана Русия.
Същността на атомизацията се корени в това, съхранявайки Русия като формално единна страна, да бъде дезинтегрирано нейното общество в различни измерения и посоки. За това имат огромен принос автономизацията на регионите, усилването на сепаратизма, разпокъсването на населението на различни етнически групи и общности, слоеве и класи. Акламира се създаването на многобройни враждебни една на друга партии и обществени организации, вестници и списания. Стимулира се излазът на регионите на външния пазар, заобикаляйки централната власт. Всички тези явления са признак за разпада на обществото като единен социален организъм.
Дотук ставаше дума за територията на Русия и населението й като цяло. ТРЕТИЯТ ЕТАП на проекта засяга СЪДБАТА НА ЕТНИЧЕСКИТЕ РУСНАЦИ. Те се разглеждат като неотменими и естествени носители (биологически и генетични) на комунистическата "зараза". По такъв начин господарите на Глобалното свръхобщество продължават делото на Хитлер върху могъщата основа на съвременните достижения на науката и замаскирано под формата на демокрация.
Междувпрочем настъпилата епоха можем да определим не само като посткомунистическа, но и като постдемократична. А що се отнася до достиженията на науката, именно на тази основа процъфтява мракобесието, пред което бледнее дори и средновековният обскурантизъм.
Антируският проект има за цел, първо, да принизи руснаците до нивото на третостепенен народ, изхабен и неспособен за самостойно суверенно съществувание. Вторият етап цели да хвърли руския народ в бездната на биологическата деградация и измиране, до пълното му изчезване в качеството на етнически значимо явление. Та нима днес той не умира? Планирано е намаляването му до 50 и дори до 30 милиона души. А после, и още по-малко.
Разработен е много богат арсенал от средства за постигането на тази цел: недохранване, разрушаване на примитивната дори система на хигиена и медицинско обслужване, намаляване на раждаемостта, стимулиране на детските заболявания, алкохолизма, наркоманията, проституцията, хомосексуализма, сектантството, престъпността.
Планира се "свиване" на руснаците в сравнително неголямото пространство на Европейска Русия, че дори и обособяването им в резервати, подобно на северноамериканските индианци. Целта - руснаците да бъдат доведени до състояние, в което да не могат да удържат заеманата територия, която се оказа велика съблазън за западния свят. Предвижда се дори заместване на примитивните народи (според гледната точка на плановиците), приспособени да живеят в трудни климатични условия и с принизени жизнени претенции, та дори и размиването на руснаците, всред други народи. Минимум 30 млн. руснаци се предполага да бъдат пожертвани в една бъдеща война с Китай.
Когато говоря за тези неща, най-често ми възразяват, че това са глупости, защото западните хора са цивилизовани. Спомням си обаче, че в началото на войната с Германия много съветски хора мислеха, че няма защо да се боят от цивилизованите немци. А тези "цивилизатори" удариха в земята всички рекорди по жестокост. Съвременните западняци са способни на още по-голяма безчовечност, което и доказаха във Виетнам, Ирак и Сърбия.
- Изпълнението на присъдата
Антируският проект се реализира успешно. Присъдата над Русия и руския народ се привежда в изпълнение. И тъй като апетитът идва с яденето, проектът се разширява и задълбочава. В основната си част можем да смятаме, че е осъществен: разрушен е СССР, съветският комунизъм и съветският блок, Русия "избра" социален строй, в съответствие с желанията на господарите на западния свят и уверено върви по пътя на деградацията и превръщането й в зона за колонизация от Запада.
Кой изпълнява присъдата?
ПЪРВО, всички хора, учреждения и организации от Запада, които така или иначе бяха въвлечени в "студената война".
ВТОРО, "петата колона" на Запада в СССР, включваща агенти на западните шпионски организации, съветски хора - агенти на западните секретни служби, дисиденти, националисти, емигранти и т.н.
ТРЕТО, предателите от висшия партиен и държавен апарат, морално разложени властимащи и привилегированите слоеве на обществото.
ЧЕТВЪРТО, опозиционната интелигенция.
ПЕТО, процъфтяващата и сраснала се с властта и привилегированите слоеве криминална част от населението на страната.
ШЕСТО, масата съветски граждани, излъгани от западната и антисъветска и антикомунистическа пропаганда, които станаха опора и ударна сила на контрареволюционния преврат.
Западните стратези на "студената война" умело организираха всички тези категории от населението в името на разгрома на социалистическия строй, и вследствие на това се разпаднаха жизнените основи на Русия и руския народ.
Това е случаят, в който става видно как жертвата на трагедията се явява като помощник и изпълнител на волята на своя палач. Така историческият процес приема формата на социално самоубийство на народа, планирано и провокирано от външни убийци.
- Краят на руската трагедия
Свидетели сме днес на втория етап от антируския проект. Очаква ни третият - най-страшен: той се отнася до същностното заличаване на руското присъствие в човешката история. Тази част на проекта се състои в постепенното изопачаване и принизяване на руския принос в световната история, като в края на краищата бъдат унищожени всички следи от пребиваването на руснаците на планетата ни. Целта е да се направи така, сякаш този велик народ никога не го е имало на Земята.
Има два типа фалшификация на историята. Първият е рутинен, детайлизиран и непроизволен, той е обусловен от самия инструментариум на познанието и описанието на историческите събития. Вторият е преднамерен, екстраординерен и комплексен - той е съобразен с чисто социалните порядки. Към него се прибягва именно когато представата за миналото вече не съответства на новите потребности на човечеството. Тогава се извършва съзнателна "корекция", всъщност измисляне, на нова история върху базата на наличното.
Процесът е в ход. Съобразяваха се с нас, докато бяхме свръхдържава. Но с развихрянето на цялостния крах на Русия, отношението към нея рязко се промени. Сега ни преподнасят и обрисуват във възможно най-ужасния вид. Като пълни глупаци, изроди, разбойници, подлизурки, бездарници, престъпници и други подобни. От културата се споменава само сбирщината, напомняща на западната псевдокултура. Миналите достижения, които доскоро разтърсваха света, съзнателно се премълчават или ограбват.
Разбира се, много е трудно да повярваме, че намерението е да бъдем изцяло изключени от историческата памет на човечеството, или пък че това е осъществимо. Нали все пак изопачаването на историята може да се разкрие. Е, да, но не всяко преиначаване.
Може да се дезавуира отделната лъжа, но когато станат милиони и милиарди, когато лъжите се комплектуват и комбинират от година на година, от десетилетие на десетилетие, когато с фалшифицирането се занимават професионалисти, при помощта на невъобразима техника и специално разработени методи, когато милиарди хора биват лъгани идеологически поколение след поколение - тогава няма никакви шансове за преодоляване на този световен океан от лъжи, нито пък за реабилитиране на истината.
Не е изключено след няколко века да бъде открита някаква си трошица истина. Но трошица!? И то каква ли? В нея може би нашата история няма да съществува, или ще я има, но в неузнаваем вид. Уви, най-вероятно руснаците ще бъдат изцяло изтрити от страниците на историята.
***
Не си правя илюзии, че с думи ще спра хода на руската история към нейния трагичен финал. За това са нужни гигантските усилия на милони хора, жестока борба и саможертви.
Това е и нашият единствен и реален шанс да се съхраним наистина в историята.
Триумф на лицемерието
