"И аз искам да Ви запозная, да предоставя на Вашето внимание касови бележки от едно такова заведение, едно от най-оборотните заведения в зимните курорти на Република България, където трима народни представители получихме ето тези бележки (показва бележките), които са на доста добра сума. И всичките те са невалидни бонове. Това заведение, което регистрира един изключително голям оборот, на практика не води изрядно счетоводство и нарушава законите на страната. Сигурен съм, че има и други доста такива. Ще ви предоставя тези бележки. Благодаря."
Признавам, че бях изненадан. Не че нямаше условия да се повдигне този въпрос. Та проблемът "касови апарати" в крайна сметка е непосредствено свързан с икономиката в сянка. Нали касовите апарати на търговците, които контактуват непосредствено с крайните купувачи, са база за пресмятането на БВП. Те са последното звено във веригата.
Но какво промени Муравей? Та само преди няколко дни той демонстрира учудващо непознаване на проблема със сенчестата икономика, а сега се държа като че ли цял живот се е занимавал с това.
На 22 януари - събота, вече бяхме удостоени и с мнение от най-високо място. По електронните медии се чу и оценката на премиера Костов. След срещата в Хисаря Костов заявил, че основният проблем на региона е "черният бизнес". Чети - "сенчестият бизнес".
За сметка на това вестниците почти не реагираха на неочакваните откровения на политиците. Само петъчният брой на "Дума" извади на първа страница заглавието: "ДЪРЖАВАТА НЕХАЕ ЗА ХЛЯБА - 60 на сто от търговията с брашно е незаконна". "Дума" посочи и източника на тази информация - председателя на Асоциацията на търговците на зърно Радослав Козарев.
За сметка на ежедневниците, седмичникът "168 часа" публикува статия от "арестувания" от около година журналист Григор Лилов. "Колко милиарда лева е оборотът на стопанската престъпност? " - възкликва г-н Лилов. И ни представя текст, а в него -една боза, че и той май не може да разбере какво иска да каже. Всъщност едно нещо само се разбира - проблемът трябва така да се представи, че нищо да не се разбере. Но какво да се прави, "арестът" си е арест - там хората стават "човеци".
Но събитията следваха едно след друго и вече се плаша дали някога ще завърша този текст.
В "Неделя 150" се появи проф. Минасян. И пак "сенчести" истории.
Днес, 26 януари 2000 г. - нова изненада. В. "Стандарт" дава думата на двойката Хаджийски-Величкова. Естествено, пак темата за "неверието", пак "спор" за растежа, пак темата за сенчестата икономика.
Чета интервюто на г-н Хаджийски и този път май наистина ще изпадна в безсъзнание. Май не само аз го чета, а и той ме чете. Пак ще трябва да цитирам. Признавам, че ми е трудно да представя мислите на г-н Хаджийски със свои думи.
В заглавието г-н Хаджийски почти проплаква:
"Атаката срещу данните ни е политическа. Вярват ни само когато даваме лоши резултати", твърди директорът на НСИ.
Дотук, нормално. Нищо ново. Но чуйте по-нататък:
Въпрос: Как се изчислява БВП и възможно ли е да има изкривяване на данните?
Отговор: Статистиката не е математика. Изчисленията не са с точност до шести или седми знак след десетичната запетая. БВП у нас се изчислява по два независими метода, които се засичат - производствен и на крайното потребление. Между тях има някаква статистическа разлика. Но не толкова голяма, че да обявим данните за неверни. Зад този показател стои трудът на много хора. И да се правят трикове, просто е несериозно Не че не е възможно. Старите служители знаят как данните на статистиката са се поправяли в ЦК на БКП. Тогава безработица нямаше. Инфлацията със закон беше нула. Колко е бил тогава БВП на България - никой не знае.
Въпрос: Обвиняват ви също, че не можете да определите какъв е делът на сивата икономика. Може ли изобщо той да се проследи?
Отговор: Извадиха ни душата за това колко е скритата икономика. Тя обаче не е скрита, а е ненаблюдаема. Скритата икономика се преизчислява, никой в света не я наблюдава. Тя точно затова е скрита.
Въпрос: Какво смятат специалистите от ЕС за статистиката ни?
Отговор: Най-странното е, че ни признават отвън, а ние самите - не. Ей Богу, такива нихилисти ли сме. Направихме стратегия за развитие. Сега трябва да изпълним над 200 стандарта, за да приравним статистиката с европейската.
Доживях да "науча", че "статистиката не е математика". Добре си си ти, Джефри! Минеш от дъжд на вятър, поприказваш с туземците, дадеш им някое интервю и беж да те няма. А питаш ли ме мен какво ми е!? Даже и грипът не иска да ме хване.
Какво ли разбира г-н Хаджийски под "статистика"? Може би къщата, в която работи?!
Доживях да чуя, и то от шеф на статистиката, че никой не знаел колко е бил БВП "преди десети".
А какво да кажем за представите на г-н Хаджийски що е това икономика в сянка. Довчера г-н Хаджийски си я вадеше на светло, както си поиска, "доразчиташе" си с нея БВП, а днес нещо си я "преизчислява". Хем ни заявява, че не била "скрита", а "ненаблюдаема", а веднага след това твърди, че "никой в света не я наблюдава" и точно затова била "скрита".
За да се убедите и в компетентността на "критиката", ето и нещо от г-жа Рангелова:
Въпрос: Какъв е делът на сенчестата икономика?
Отговор: 23% по официалните данни. А миналата година бе 22%. Това автоматично води до 1% ръст.
Г-жа Рангелова не уточнява какво "расте", но от контекста става ясно, че става дума за БВП. Сиреч, госпожата е солидарна с тезата на г-н Хаджийски от интервюто пред "24 часа".
Разбира се, двамата имат и "различия". И това става ясно още от заглавието: "Величка Рангелова: Мога да направя каквито искате показатели -Реалният ръст на БВП не може да е 2%, смята бившият шеф на отдел "Икономически анализи" в НСИ"
Заяла се е госпожата с тия 2% ръст, заяла се е на тема "стъкмистика" и не отстъпва. И то при ясното признание на г-н Хаджийски, "че ни признават отвън". Ех, Джефри! By the way, чел ли си, Джефри, книгата на Ан Уилямсън "Как Америка предаде Русия"? (Вж. в. "Стандарт", 25. 01. 2000 г.)
И така, от обилните цитати личи, че нашите управници най-после са стигнали до извода:
Сенчестата икономика в България е проблем N 1.
А как са се отнасяли с този проблем преди?
Да отворим документа "Национална стратегия за противодействие на престъпността". Ще попитате защо. Защото голяма част от икономиката в сянка е престъпление (и аферата "Сапио", Костов!). В този документ, подписан от Иван Костов на 16 юли 1998 г., и приет по-късно от Народното събрание, сенчестата икономика е отнесена към т. 18 -"Противодействие на организираната престъпност". Сенчестата икономика специално е визирана в т. 18.2, а тт. 18.4 и 18.9 косвено се отнасят до нея. Толкоз. Никаква специална тревога.
Още веднъж ще поставя въпроса:
Защо днес управниците са толкова стреснати от размера на икономиката в сянка, след като преди време гордо обявиха, че са пречупили гръбнака на организираната престъпност?
Ще чакаме отговор.
А дали наистина сенчестата икономика е проблем N 1 за нашите управници?
Тук г-н Жотев отново би ни обвинил в "неверие". Има защо, г-н Жотев.
На 24 януари, един ден след срещата на Юха Каконен с правителството, пресата разпространи ваш коментар, даден в интерю за "Ройтерс". В него (вж. в. "Пари") вие говорите за приоритетите на правителството. Случайно или не, но икономиката в сянка не е спомената сред тях.
Защо, г-н Жотев? Дали пък шумът в парламента е само за вътрешна употреба? А така много искате да ви вярваме!
Медийната картинка промени първоначалния ми план. Явно трябва да се удари точно в сърцето на дезинформацията. Ще трябва да се позанимаваме повечко с математика.
Играта с процентите
Вече казах, че некоректното представяне на размера на икономиката в сянка е един от триковете за дезинформация. Ето защо ще започна съвсем отначало.
Какво е това процент?
Процентите дават по-нагледна представа за относителната големина на две величини. Всеки, който иска да пресметне какъв е процентът на една величина по отношение на друга - приета за база, трябва простичко да раздели тази величина на базата. После полученото число се умножава по 100 и обикновено се използва терминът "на сто". Самият знак за процент - %, подсеща за операцията. Ако разместите чертичката и двете кръгчета, можете да получите символът на числото 100.
Кое е най-важното тук? Изборът на базата. Не забравяйте това!
В "нормалните" страни, вече казах това, при изчисляването на икономиката в сянка за база се взема официалната икономика, която количествено се изразява с БВП. У нас обаче предпочитат друга база - цялата икономика. Нещо повече, когато заявяват, че оценяват икономиката в сянка по отношение на БВП, правят друг трик - приемат, че сенчестата икономика също "влиза" в БВП.
Вижте какво пише "критикът" Григор Лилов (в. "168 часа"): "Ако човек се вгледа в статистиката, делът на контрабандата, укритите данъци, мита и акцизи, нерегистрираната стопанска дейност и чисто престъпната формират около 53% от БВП!"
Даже сложил удивителна човекът!
Да видим какво означава твърдението, че икономиката в сянка е конкретно число в проценти.
Припомням, че цялата икономика е сума от официалната икономика (икономиката на слънце) и икономиката в сянка. Ще приемем, че данните са нормирани. Така с числото 1 ще изразяваме размера на цялата икономика. Размерите на двете нейни части се изразяват с числа между нула и едно, като тяхната сума винаги е равна на едно. При различни съотношения на двете части ще изчислим размерите на икономиката в сянка. Но ще го направим при двете бази - при база официалната икономика (БВП), и при база цялата икономика. Така ще стане пределно ясно как се "зашумява" проблемът.
В Таблица 1 са представени резултатите при различно съотношение на официалната икономика (ОИ) и икономиката в сянка (ИС), сумата от които формира цялата икономика (ЦИ). Символът inf означава безкрайност.
Какви изводи можем да направим.
1) При малък размер на икономиката в сянка (редове 1, 2, 3, 4) процентното й представяне при двете бази е с малка разлика.
2) Разликата става значима (50%) при равенство между официалната икономика и икономиката в сянка (ред 6). При това е правилно да се каже, че икономиката в сянка е 100% по отношение на БВП.
3) След това (редове от 6 до 11) с нарастването на дела на икономиката в сянка разликата рязко нараства.
За пълнота ще отбележа, че ред 1 съответства на едната крайна ситуация - липса на икономика в сянка, а ред 11 - на другата крайна ситуация - цялата икономика е сенчеста.
Ще отбележа също, че поради
(1) рязкото нарастване на процентното изразяване на икономиката в сянка при база БВП,
(2) сравнително голямата грешка (спрямо БВП), с която се оценява икономиката в сянка на практика разликата между оценка 300% и оценка 400% е трудно различима, но и в двата случая става въпрос за хипертрофирана икономика в сянка.
Б.р.: Поради големия интерес към проблема, разглеждан в статията на г-н Ценов, както и поради натрупването на събития и факти, свързани с него, очаквайте края на публикацията в следвайщия брой.
Таблица 1
МО: Адаптация
При всяко съкращаване на Българската армия Министерство на отбраната и правителството изричат успокоителни фрази за грижите, които ще положат за адаптацията на освобождаваните военнослужещи. Тези приказки сме ги чували и от представители на далеч по-богати страни, понеже и там има свиване на числеността на армиите. Обаче изразът "социална адаптация на военнослужещите", използван напоследък от министъра на отбраната Бойко Ноев, поражда определени неясноти. Нима обречените на съкращение военнослужещи не са живели досега в обществото? Нима съпругите им не са както всички други граждани, или пък децата им ходят в специални училища?
Адаптация обикновено означава приспособяване към по-трудни или коренно различни условия. А доколкото става въпрос за български военни, излизайки в цивилния живот, те имат да преодоляват един общ за всички българи проблем - безпаричието. Променя се това, че рязко се влошава материалното им положение, което и по-рано не е било кой знае колко цветущо. И как МО ще им помогне да се адаптират към безпаричието (не към обществото), което е ежедневие на 95 на сто от българите днес? Като ги прати на курсове по мениджмънт? Абе, добре че и това го има - ще каже някой.
Добре, но къде новоизлюпените "мениджъри" ще прилагат знанията си? Като дребни търговци, които освен предварителната такса за сергия, трябва да се бръкнат и за касов апарат ли? Не са ли достатъчно инженерите, учителите и т.н. по сергиите, та трябва да ги конкурират и бившите военни? За по-едър бизнес няма да им стигнат 20-те заплати, от които Муравей Радев им взема 1/3, като ДОД. Да се превъплъщават в земеделци, е още по-илюзорно. Къде им са земите, реституирани в реални граници? С какво да орат и сеят - с танкове ли? И защо да сеят, като пшеницата през 1999 г. се изкупуваше по 110 стари лева за килограм, а на борсата днес я обявяват по 250 (0,25 нови) лв.?
Военният обаче не е нито мелничар, нито собственик на зърнени силози. На всичко отгоре правителството се кани да внася от чужбина зърно, уж за да смачка спекулата. Всъщност ще доубие производителите ни. При тези условия военният трябва съвсем да е откачил, за да си хвърли мизерните спестявания в селското стопанство. Няма как и крави да гледа, че кравето мляко се изкупува по 120 лв. (стари) литърът.
Камъкът си тежи на мястото, а пък и както казва народът, старо куче на нови номера не може да се научи. Затова най-вероятното поле за приложение на уменията на бившите военни си остава охранителна дейност. Със и без курсове - пазач! - това е орисията на изхвърления от армията военен. Досега е пазил Отечеството; занапред ще пази имуществото и рахата на някоя мутра с мобифон и "Мерцедес". И то ако не е надхвърлил 50-те години, ако има маскировъчни дрехи и за предпочитане - лично огнестрелно оръжие. Това е цялата му "социална адаптация": от офицер, на пазач!
Благодарим за грижите! Ползата от тях е колкото от "алтернативната заетост" на родопските миньори, принудени да гледат зеленчук, тютюн или индийски коноп! Как да се адаптират лекари, учители, инженери, химици, офицери и др., като държавата е направила цялата икономика губеща и за закриване? Истински омагьосан кръг: учил за едно, работил го години наред и, хоп - в друго амплоа! Не е ли това пилеене на най-ценния национален капитал? Все едно г-н Ноев да седне от министерския "Мерцедес" на талига!
И в Турция пенсионират военни, но преди това са ги направили членове на ОЯК (Фонд за взаимно подпомагане на армията) и собственици на акции в най-печелившите предприятия на военната промишленост. Промишленост, която у нас се затрива по чужда поръчка, за да няма конкуренти на западните оръжия.
Тази година ще бъдат изхвърлени "за адаптиране" още 9000 военнослужещи. Поставени до 1 млн. безработни и 2,5 млн. пенсионери, те ще трябва да свикват с глада, студа и мизерията. Към тези неща можеш да се адаптираш, както в приказката за Буридановото магаре, дето го научили да яде камъни. Тъкмо се научило, и взело, че умряло!
Имаше навремето един български филм "Адаптация", от днес остана само рефренът на Васил Найденов по стихове на забравения поет Иван Пейчев: "Под мостовете не шумят реки, /когато ти не си до мен,/ Пристанищата са безшумно тихи, /когато теб те няма... "/
Под мостовете продължават да текат реки, но за преминаване по мостовете се събират такси. Броднина един вид.
Пристанищата ни са твърде шумни и пълни с нефтени петна и контрабандисти. Границите ни станаха канали за нелегална имиграция, граничарите и моряците - трафиканти на хора, селяните - производители на наркотици. Остава и пенсионираните военни да подхванат оръжейна контрабанда.
В страна, в която "гордите капитани" стават пазванти, нищо не е за учудване. На нея й остава само неизтребимата корупция, разяждаща държавния организъм от корена до върха.
Българската интелигенция: Съглашателството като форма на съществуване
В "Дневник на писателя" Ф.М. Достоевски подчертава една трагична черта на руския интелигент - "неговата податливост, готовността му за съглашателство". Преди това големият писател говори за лекомислието и безсъдържателността на руската интелигенция, за нейното желание и стремеж да се включва във висшето общество, за да получи там атрибутите на един охолен, но преди всичко показен живот.
Руската интелигенция многократно е показвала висота, възвишеност и обществена зрялост и активно е участвала в прогресивното развитие на руското общество. Да не говорим, че е дала толкова велики писатели, че е оказала силно и благотворно влияние и върху европейската, и върху американската култура - влияла е дори и на азиатските и африканските народи.
Затова думите на Достоевски биха могли да се възприемат като израз на моментното му разочарование, на прекалено високите му критерии и амбиции, присъщи на един гений. Но той е осъзнавал, че хората на духа трябва не само да участват активно в обществения живот и да бъдат пример за останалите с високата си нравственост. А нравствеността се проявява най-вече в поведението, в ежедневните изяви, в активността или пасивността в решителните мигове, в служенето на националната идея и на народните тежнения.
Какво ли би казал авторът на "Престъпление и наказание" и "Братя Карамазови", ако имаше възможност да наблюдава нравите на българската интелигенция днес и изявите на нейните най-видни представители? Дали би повторил думите си от 1877 година, казани по конкретен повод за неговите колеги, а и за самия него като представител на руската интелигенция?
Питам и вече виждам реакцията на мнозина. Защото е редно да се запитаме дали има българска интелигенция. Не обичам нихилистичните обобщения, защото те съдържат незряло и неоправдано самочувствие на дилетантската осведоменост, но погромът върху националната икономика и държава постепенно декласира интелектуалците; застрашено е физическото оцеляване на мнозина. Да не говорим, че просто редица институти, събиращи творците, за да се създава изкуство, бяха закрити или водят жалко съществуване. Самата прослойка е на изчезване, защото интелектуалецът от творец на идеи и изкуство се превръща в търговец. От субект на естетиката той става субект на търговското право. Интелектуалният труд винаги е бил съревнование, стремеж за надмощие на една идея или на една дарба над друга, но не на полето на пазара. Защото на пазара действат жестоки закони, които безмилостно изтласкват не този, който създава по-слабо изкуство, а онзи, който не успява да продаде творбите си. Когато започнеш да мислиш или да твориш, за да привличаш не публика, а купувачи и търговци, ти преставаш да бъдеш интелектуалец. Ти вече си "бизнесмен" или "наемен работник". Но дори и такъв да си, пак няма нищо лошо и пак можеш да поддържаш (макар и по друг начин) статуса си на интелектуалец, ако не беше всеобщата промяна в характера на т.нар. българска култура. Тя все повече слиза от висините и се заравя в сметището на развлекателната индустрия. Пари, пари и само пари - това са движещите сили, това е вдъхновението на българския интелигент. Вече не говорят кой как пише, кой как свири или танцува и играе на сцената, а колко получава, какви са хонорарите му, какви коли кара и колко пъти се жени и развежда. Критиката се превърна в светска хроника, а оценъчните критерии - в банкови операци. Творческата криза или "мъката над белия лист" днес се наричат безпаричие, безработица или просто "няма пари".
Каква интелигенция? Каква култура? Каква духовност?
И все пак защо не ме напуска усещането за нещо недостойно в поведението на българската интелигенция, за нещо мерзко в днешния й характер? Унизително е да си беден, но още по-унизително е да си съглашател със собствените си ликвидатори. Ужасно е да се чудиш как да свържеш двата края, как да нахраниш децата си, да си платиш електричеството и да умираш, защото нямаш пари за лекарства. Но още по-ужасно е да гледаш тъпо и безучастно как се затриват духовни постижения, как се изопачава духовната история. Нима не е срамно да търпиш, когато се гаврят с национални идеали, с личности от миналото, когато съзнателно забравят или пренебрегват имена от културата.
А това прави днес българската интелигенция. И го прави не защото е добра, доверчива, незлоблива или защото е заета с решаването на велики задачи и няма време за дреболии. Не, тя го прави от страх. От угодничество и съглашателство. Тя е готова да ръкопляска и раболепничи и на най-тъпия управник, само и само да не я лишат от привилегии, от почести и от коктейли. Дори сякаш работата не е и до почестите и коктейлите, а до глупавата възможност да се похвалиш, че са те канили в "Бояна", че си бил с президента или министър-председателя. Едната суета кара понякога хората на изкуството да премълчават, да се унизяват и съгласяват постоянно. А иначе се кълнат в Левски и Ботев! Иначе милеят за народа, за България, за нейното "европейско бъдеще". Никога преди българският интелектуалец не е бил толкова мачкан и омерзяван; никога не е стоял толкова чинно пред управниците; никога не е подгъвал нозе и прекланял главица както днес - "в края на ХХ век".
Намират се измежду интелектуалците люде, които от кумова срама обясняват защо и как са приели благоговейната покана на "княза", защо не са му отказали, защо го уважават и колко искат да се осъществи най-сетне това пусто "национално съгласие". Тези люде са талантливи, а някога са били и достойни. Сигурно е вярно, че въпросът не е в това да откажеш "Ордена на Почетния легион", а в това изобщо да не го заслужиш. Но нима сега орденът е израз на истинска почит? Нима за ордени и задоволяване на суетата живее българската интелигенция? Нима не разбира какво става в многострадалната ни родина? Нима не вижда колко посредственост, демагогия и алчност има у днешните властници, които все обещават, тъгуват и се покайват за "дребните" си прегрешения?
Картината е все още само тъжна, но може да стане и безнадеждна. Отчайващо безнадеждна, ако народното страдание не отекне в душите на българските интелектуалци; ако съглашателството на българската интелигенция не престане да бъдe повече форма на нейния живот в обществото. Ако най-сетне, хората на духа не кажат: "Стига! Така повече не позволяваме да се живее!"
Нали затова си им дал разума и таланта, Господи!
Външният отдел и неговият наставник
Може би тези думи ще тласнат мисълта на приятелите на "Зора" към великолепната стара книга за сложните отношения между гениалния Достоевски и неговия наставник Победоносцев. Затова ми се иска да изясня, че съвпадението на фразите е случайно. Тук става дума не за един гениален писател, а за един отдел в апарата на някогашната управляваща партия в България. Ролята на наставник, ако може така да се каже, се изпълнява от неговия шеф в годините преди Десети ноември.
Темата е сложна и необятна, тъй като засяга много интереси и много личности. Но сега няма място за история. Времето ни е опасно, а залогът е огромен.
Българската самотна лодка едва се белее в мъглата на световните отношения. От умението на лодкарите ще зависи съдбата на всички ни, защото грешките във външната политика могат да унищожат и най-големите постижения в икономиката, културата или равнището на живот. Примерът на Източна Европа е още пресен в паметта ни. А в обстановка на криза, на разпродажба на националното богатство, на безработица и бягство на младите от страната ни, дефектите във външната политика могат да ни ликвидират. Именно затова сега, на прага на съдбоносни решения, новите лодкари би трябвало да се поучат от своите предшественици. От техните успехи и от техните провали. Защото странният занаят на международниците не може да се усвои в никой университет, нито пък да се прочете в книгите на Кисинджър или Хънтингтън. Разбира се, ако искаме да водим сериозна национална политика. А ако въпросът е кой да слуша указанията на поредния "хегемон", това го могат всички. И преводачите, и педагозите, и зъболекарите, да не говорим за манекените.
Не е лесно да си политик на малка държава, да отстояваш интересите й пред силните, големите и умните. Дори във формалните съюзи националните цели невинаги съвпадат с плановете на "хегемона". Едно от вечните нещастия на България бе това, че тя не успяваше да убеди съюзниците си в своята правота и да ги накара да подкрепят нейните позиции. Разбира се, имаше и изключения. Да си спомним запазването на българските граници след Втората световна война въпреки апетитите на някои съседи, подкрепяни от големите западни демокрации. Или пък истината за "македонското малцинство" у нас след предателството на Г. Димитров, В.Червенков и К. Луканов, която бе възстановена от Т. Живков, променяйки позицията на Съветския съюз. Или пък нормализирането на отношенията ни с Гърция, въпреки мнението на Никита Хрушчов.
В наши дни, независимо коя партия управлява страната ни, нейните лидери би трябвало да се ръководят от българските дълготрайни интереси, а не от желанието да се харесат на "хегемона", та с негова "помощ" да останат по-дълго на власт. Пред интересите на България трбва да се забравят всички класови, групови или лични цели. Обратното би означавало, че начело на държавата ни стоят безотговорни авантюристи или мошеници, които при първата трудност ще забегнат в чужбина, подобно на ексминистъра Стоян Ганев или пък на неколцината български посланици от последно време. Това, че в ръцете на подобни хора е била съдбата на страната ни, е позор не само за тяхната партия, но и за целия български народ.
Иска ми се да вярвам, че у нас не са се свършили хората, които имат власт и които искрено обичат страната ни. В същото време много примери ме карат да се съмнявам, че това е така. Ние допуснахме да ни бъдат наложени погрешни решения от малко хора, обладатели на временна власт, които действаха от името на България. Така стана със срамната подкрепа на агресията срещу Югославия, със самоволното провъзгласяване на нечие желание за влизане в НАТО като българско, със самопредлагането на нашата земя за чужди военни бази, с враждебните действия против велика славянска Русия.
Тези и други подобни неразумни решения с крайно опасни далечни последици не могат да бъдат оправдани с нищо. Те ни противопоставиха на нашия най-близък съсед и на единствената велика държава, която някога е правила нещо за нас, при това нещо огромно и безкористно.
Знае ли някой колко време и какво поведение ще ни потрябват, за да заличим срама от тази политика? Кой ще обясни на руси и сърби, че делата на управниците нямат нищо общо с чувствата на народа ни, че те са извършени от безотговорни хора под външен натиск? Ще има ли по-голям абсурд от това ракетите на Русия да бъдат насочени утре и към нашата земя, а в плановете на руските стратези България да бъде разглеждана като враг?
За да има равновесие при вземането на важни решения, работните материали и проекти трябва да се следят и подготвят поне от два центъра. Именно в това се състоеше главната роля на някогашния отдел "Външна политика и международни връзки". Всеки монопол е опасен, а наличието на втори център позволява да се коригират някои погрешни предложения на Външното министерство, които сега поради кадровия глад вероятно са много повече от преди. Аз не искам да се спирам на очевидните кариеристични спекулации с късна дата, че Външният отдел бил управлявал министерството, че му диктувал какво да прави. Сериозните решения никога не са се вземали нито от Отдела, нито от Министерството. Естествено е те и днес да не се вземат от работните органи, а само да се подготвят от тях. Но и сега е важно да се състезават различни мнения, за може да се избере най-доброто.
Много опасна е днешната практика правителството да взема решения по спорни въпроси, по които нацията е разделена на две, без да се допитва до народа, без да се съобразява с опозицията в парламента, аргументирайки се с това, че някога този народ е избрал хората, които го управляват. Тази логика оправдава самовластието на шепа хора и превръща демокрацията в подигравка. Кой политик и коя партия ще успее да преодолее тази наша традиционна примитивност?
Ние сме малка страна, затова огромно значение има професионалното, интелектуалното, моралното и патриотичното равнище на тези, които се занимават с външна политика. Ако погледнем истината в очите, ще видим, че хората с подготовка, талант и морал за подобна дейност, са една шепа. Така е било преди, вероятно така е и сега. В това отношение някогашният Външен отдел имаше привилегировано положение, защото можеше да избира най-подготвените кадри в страната. Не че в отдела нямаше случайни личности, но те бяха единици. Не че във ведомствата, свързани с външната политика, нямаше подготвени хора, които не отстъпваха на работниците в отдела. Но по броя на най-добрите и най-моралните специалисти Външният отдел превъзхождаше всичко останало. Кариеризмът и бюрокрацията, типични за дипломатическата професия, в него бяха най-слаби или поне най-добре прикривани.
Вероятно ролята, която някога се изпълнваше от Външния отдел, в новите условия по същество се дублира от многолюдния апарат на президента. Разбира се, необходимите функции могат да се осъществяват по различни начини, в зависимост от традициите или от образците за подражание, които обикновено се търсят в опита на "хегемона". Главното е най-добрите кадри, с които разполага нацията, да имат възможност да работят спокойно, далече от ведомствени или други частни интереси. Ние допуснахме безумно разпиляване на този невъзпълним потенциал. Ние позволихме той да бъде изтласкан от случайни личности без качества и чувство на отговорност, но със силни кариеристични рефлекси. Затова провалите с нашите дипломати в чужбина вече стават правило, а не изключение. Нима няма нито един отговорен политик, който да разбере този очевиден факт и да реши да поправи допуснатите безобразия? Нима сме изпаднали дотолкова, че важните решения от наше име се вземат във Вашингтон, Берлин или Лондон, та вече нямаме нужда от истински специалисти, а само от млади момиченца, които красят коктейлите и се съгласяват с всичко?
Затова и преди, и сега огромно значение имаха и имат тези 2-3 души, които с разбиране и отговорност участват при вземането на решенията във външнополитическата област. Високи са изискванията към качествата им и към морала им, защото те са наставниците на външната ни политика.
Такъв наставник в последните години на миналата епоха беше и шефът на Международния отдел на комунистическата партия. Съвсем наскоро той ни напусна завинаги, така че не е време и място да го обсъждаме подробно. Но нещо от примера му е крайно поучително, макар и твърде тъжно. Той не се срамеше да заявява открито, че за него интересите на Съветския съюз са по-важни от интересите на България. И не само го казваше, но и го доказваше. Чудно ли е, че той стана най-активен "перестройчик" и дори се хвалеше писмено, че е допринесъл особено много за Десети ноември. Когато свърши работата си, по законите, описани още от Шекспир, бе принуден да си "отиде" от по-хитрите и по-близки московски съидейници. През последните години той хулеше и "перестройката", и бившите си партньори по провеждането й в България, сякаш не беше един от тях. Както каза на погребението му неговият близък съратник Йордан Йотов, той беше употребен и изхвърлен от собствените си другари. Специфична лична съдба, но и трагедия за България. И урок, че хора, обичащи (меко казано) други държави повече от своята, не трябва да се занимават с решаването на жизнените интереси на страната си.
Ще се поучат ли днешните ни политици от този горчив пример? Ще се намери ли някой, който да отреже чуждите "приятели" от вземането на съдбоносните решения на българската външна политика? Ще се сети ли някой да накара всички депутати, дипломати, военни и други отговорни фактори да подпишат декларация, че никога не са работили, че не работят в момента и никога няма да се поставят в услуга на чужди специални служби и на всякакъв друг вид чужди интереси?
Това не е толкова наивно, колкото изглежда. В цялата си история българската държава е плащала жестоко за действията на чуждите "приятели". Периодично сме обявявали довчерашните чужди агенти за герои, ако са служили на днешния ни "хегемон". Слагали сме им паметници, почитали сме ги с венци. Нека засега на думи, ако не можем по друг начин, да им покажем нашето отношение и нашето презрение. Независимо за кого са работили или работят, защото във всички случаи те не са работили за нас.
Грузия: Завръщането на блудния син
Преглеждайки бюлетина на агенция "Стратфор" от 25 януари т.г., човек неволно си спомня за шеговитата шопска народна песен за "болна Трена". По съвета на стари люде мъжът й я "излекувал" с една суровица.
Спомням си и кадрите от телевизията за срещата на високо равнище на Обществото на независимите държави (ОНД). Особено ме впечатлиха усмихнатите физиономии на грузинския президент Шеварднадзе и азърбайджанския му колега Гейдар Алиев. Лицата им сякаш казваха примирително: било, каквото било! А устата им изрекоха неочаквано: "Вярваме на Путин!"
Кое накара блудният син, бивш перестройчик и черна овца на ОНД, да свърне от поетия път на Запад? Нали само един ден, след като Владимир Путин оповести новата ядрена доктрина на Русия, декларираща готовността за нанасяне на първи ядрен удар, Шеварднадзе, Алиев и турският президент Демирел, събрани в Тбилиси, умуваха над Кавказкия пакт за сигурност!
Позовавайки се на руското радио, агенция "Стратфор" твърди, че на 22 януари 2000 г. руският и грузинският министри на вътрешните работи (Владимир Рушайло и Кака Тарамадзе) направили невероятно съобщение: пускат се съвместни гранични патрули, които да охраняват чеченско-грузинската граница. Кодовото название на операцията е "Секрет".
"Ако това е истина - коментира "Стратфор", - то бележи един крах в правителствената политика на Грузия и възстановява руското военно присъствие в Грузия. Западът трябва да реагира бързо, иначе руската политика ще ерозира по-нататък грузинската независимост. Западът трябва да реагира бързо, или ще се изправи пред възможността да изгуби Грузия като съюзник в Кавказ."
"Стратфор" припомня, че в началото на войната в Чечения грузинският президент Едуард Шеварднадзе упорито отхвърляше всякакво руско присъствие по границата, твърдейки, че Грузия била в състояние да я наблюдава. През последните пет месеца виждането му непрекъснато се променяше. Няколко седмици след започването на втората чененска кампания, в началото на ноември 1999 г., Грузия вече настояваше освен мониторига на границата, тя да бъде и "запечатана". Вместо това през декември 1999 г. Русия стовари парашутисти върху най-достъпната връзка между Чечения и Грузия, в горната част на долината на Аргун, и сама я "запечата". Грузия отвърна, като прие една група за мониторинг на ОССЕ, намеквайки, че и Русия би могла да се присъедини към това усилие.
На срещата на високо равнище на ОНД Грузия се съгласи да участва в съвместна операция срещу тероризма. Руският контингент, чийто състав още не е определен, трябва да бъде прехвърлен по въздуха в Грузия, защото Русия няма достъп до границата по суша от север.
Вероятно силите за тази операция ще се базират някъде в Грузия, като логичната им щаб-квартира ще бъде една руска военна база близо до грузинския град Вазияни. Т.е., същата военна база, която от няколко години грузинското правителство се мъчи да измъкне от руски контрол!
Първоначалната позиция на Шеварднадзе - да откаже достъп на Русия до своите граници, колабира. Грузинското съгласие за участие в една операция, доминирана от руснаците, и то на грузинска територия, обслужва две цели на и.д.президента на РФ Вл.Путин.
ПЪРВО, затварянето на грузинско-чеченската граница ще премахне възможността чеченците да снабдяват своите войски. Според "Стратфор" това сигнализира за началото на края на чеченската война!
ВТОРО, грузинското решение показва на Путин, че Западът няма да се меси особено в усилията му да убеди държавите от Южен Кавказ да му съдействат за елиминирането на чеченските бунтовници.
През последните пет месеца Шеварднадзе усилено търсеше западна подкрепа за независимата си линия спрямо Москва, но не я получи.
"Осъзнавайки, че Вашингтон няма да го подкрепи, той промени грузинската политика, за да успокои Русия - пише "Стратфор". - Единственият начин да се спаси Грузия, да не попадне обратно в орбитата на Русия, е ако Турция установи военно присъствие в Тбилиси. Нещо, което с всеки изминал ден става все по-малко вероятно."
Хубаво "спасение": вместо руско, турско военно присъствие!
Според "Стратфор" други държави от ОНД отбелязвали, че Западът е изоставил Грузия. Обикновено самостоятелният узбекски президент Ислам Каримов заявил неотдавна, че ако ислямските активисти застрашат неговата страна, "Русия е страната, на която ще се опрем".
Туркменистан също изразява гласно готовността си да се помири с Русия. Той гледа на нея като на път за експорт на нефт, след като Азърбайджан го отблъсна от една сделка за нефтопровод. Баку също говори за "диверсификация" (разнообразяване) на пътищата за своя петролен експорт, включвайки допълнително и руските нефтопроводи. Колко далеч е това от неколгогодишната му риторика "Баку-Джейхан или банкрут!"
Превключването от желанието "да наблюдава границата", без руснаците да я "осигуряват", към готовност за съвместна охрана на границата от страна на Тбилиси бележи трансформация във възприемането на геополитическите реалности. Русия възстановява своето влияние в държавите от бившия съветски Юг: икономическо, политическо, а в случая с Грузия - и военно. Липсата на западна подкрепа и по-агресивната стратегия на Путин в Чечения, според "Стратфор", са принудили Шеварднадзе да търси "нормализиране на отношенията с Русия"; нещо, което на руски език се нарича установяване на отношения.
Ако Западът не започнел да инвестира, и то бързо, ресурсите, необходими за запазване на независимата линия на Грузия, тя щяла да бъде само първата бивша съветска държава, която ще капитулира пред руските искания.
Поуката е за тези, които имат очи и уши.
Да стигнем индианците от Еквадор!
Мина вече доста време, откакто Тодор Колев зададе риторичния си въпрос кога ще ги стигнем американците. Оказа се, наистина има за какво да се поучим от жителите на Новия свят. И то от истинските американци - индианците. И даже не от потомците на гордите сиукси и ирокези, на маите и ацтеките, а от скромните и миролюбиви еквадорски индианци, които миналата седмица завзеха столицата Кито и свалиха президента си. И защо? Защото не желаят доларизация на страната си, както им я препоръчва вездесъщият МВФ.
Явно българската нация наистина трудно излиза от робската дрямка, за която са я упреквали и Ботев, и дядо Славейков. Какво още трябва да стане наистина, та и ние, като далечните ни червенокожи братя по социална и политическа съдба, да се вдигнем и изритаме новите колонизатори?
Какво още чака българинът? Не разбра ли, че от МВФ няма да дочака не благоденствие, но дори и милостиня? Защото разрешеното увеличение на заплатите от 5% , и то чак от 1 юли, при средната заплата е равно, по изчисленията на КНСБ - на кило гнили банани! И не се ли убеди окончателно, че където МВФ мине, обратно на популярния израз, никне само трева - просто защото остават твърде много гробища и твърде много запуснати нивя.
А гробищата ще растат на площ. Защото с тези доходи една значителна част от нацията просто няма как да оцелее физически. Но на кукловодите на Новия световен ред от това изобщо не им пука. Просто защото една от целите им е баш това - да освободят земите на "непълноценните народи", както се казва за по-демократично.
Така предците на днешните "носители на цивилизацията" са се отнасяли с индианците. И са направили всичко, за да освободят земите на Америка от "диваците".
Нас, братя, ни чака същото. Разбира се, ако продължаваме да стоим със скръстени ръце. Защото историята е показала, че загиват именно несъпротивляващите се народи. Помислете! Кога България е имала толкова пустеещи земи; кога е имала 100 болници по-малко; кога е имала и 1000 км железен път по-малко? Ако добавим и това, че мрем като мухите есен и че и без това сме вече бананова република, не е ли време поне да стигнем индианците от Еквадор?!
Доган стяга редиците
Частичните загуби на ДПС на парламентарните избори през 1994 г. и 1997 г., както и започналото люспене и сред уж железния електорат (а и актив) на Движението малко преждевременно поуспокои родолюбивата общественост. Дори и ние от "Зора", без да изпускаме нито за миг действията на турската пета колона в България, го оставихме малко настрана от темите си. Защото масовото пауперизиране на нацията и превръщането на България в протекторат на МВФ просто изместиха центъра на нашата полемика с властимеющите.
Наистина, Доган не е политик за подценяване. След като видя, че с Костов "нема лабаво", и след като лично американският посланик Майлз ги сдобри с "Раковски" 134, сега в ДПС решиха, че трябва все пак да си вдигнат цената, преди да "скъсат" пазарлъка със сините.
Затова Доган се яви пред електората си в нова роля - на хрисим либерал - умиротворител. Обяви амнистия за всички напуснали, обеща нов, по-демократичен устав и дори излезе с номера на Иван Грозни и Стамболов за евентуалното си оттегляне. (Демек, ха да ви видя, можете ли без мене!)
Резултатите не закъсняха. Фантомната партия ПДД на Мукадес Налбант вече обяви своето разпускане и вливане в ДПС, скоро ще я последва и ДПТ на Недим Генджев. "Националното" ДПС на Гюнер Тахир пък сигурно ще изиграе ролята на мост за окончателното помирение между Костов и Доган.
Разбира се, това е външната страна на нещата. Истината обаче е много по-зловеща - пета колана на Анкара стяга редиците си за решителен бой. А Доган се застрахова за всякакви ситуации, максимално обединявайки поразпилелите се напоследък гласове на българските мюсюлмани.
Защото никой не може все пак да предвиди какво ще сънува Костов в последния момент. И дали няма хем да вдигне процентната бариера на 5, че и на 6 процента, хем да откаже да включи във формулата ОДС и хората на Доган. Така де, защо ще дава примерно 15 депутатски места на "амуджите", когато просто може да ги остави извън парламента? Рисковано, но примамливо, нали?
Затова и Доган се готви за всякакви евентуалности. От една страна, говори наляво и надясно, че правата на малцинствата в никакъв случай не бива да се разглеждат като сепаратизъм, от друга - написа цяла книга, в която твърди, че трябва непрекъснато да се разширяват и гарантират техните специфични права и положение. Прокламира от 10 години либерализъм (сиреч най-див капитализъм), а скимти, че нямало дори чистачки туркини да метат висшите коридори на властта. (Ами то да не ти е социализма бе, Меди, че да има квоти за малцинствата? Или специално да осигурим апартаменти за активистите ти в София, за да имате квоти и в централната власт?)
Но както и да се развият събитията около парламентарните избори, както и да завършат пазарлъците между СДС и ДПС, едно е ясно - Доган, като истински низам, ще се бие докрай. За избирателите и за любимата си роля на балансьор!
Което ще рече, че нищо добро не чака България.
За да не измираме като мухи наесен
В края на ХХ век човешкият живот остава едно от малкото абсолютни неща в света на относителни истини, права и ценности. Правото на живот е основно човешко право и това не се отрича дори за закоравели престъпници. Една след друга европейските държави премахват смъртното наказание. Но докато за съдбата на терористи, наркотрафиканти и серийни убийци се ангажират високоплатени адвокати, за физическото оцеляване на цели народи сред световните лидери - привърженици на безпределната глобализация, цари пълно безразличие. След "колапса на комунизма" в Източна Европа равновесието в света е нарушено и останалата единствена суперсила САЩ има възможност да постига своите стратегически и геополитически цели с помоща на финансови (МВФ, Световна банка, Европейска банка за възстановяване и развитие) и военни институции (НАТО) по начин, който е по-скоро диктаторски, отколкото демократичен.
След края на Втората световна война 70 държави са били обект на икономически санкции от страна на САЩ. Ембаргото спрямо Куба трае вече 4 десетилетия. Санкциите спрямо Ирак и Сърбия няма изгледи да бъдат отменени. Плахият хленч на българския министър-председател на срещата по пуловери в Хисаря, че България, след като загуби досега 10 милиарда долара, продължава да губи, изобщо не беше чут от военопрестъпника Солана. С други думи, беше ни казано: "Ние ще рутим Милошевич, а вие ще трябва да почакате за отмяна на санкциите". В самия Ирак жертвите на ембаргото от 1992 год. са вече над 1 милион, предимно деца. Жертвите на граждански войни, глада и епидемиите в Африка са милиони. Свидетели сме на поредния парадокс, или по-точно на поредното прилагане на двоен стандарт.
От една страна, държавите-кредиторки сугестират правителствата на развиващите се страни да изоставят своите скъпо струващи държавни системи за здравеопазване. От друга страна, те налагат монополни, непостижими цени на техните нови лекарствени средства и субсидират фирмите-производителки при завладяване на нови пазари, докато местното производство фалира. Новите ефективни вносни лекарства са по джоба само на т.нар. политически и икономически елит, т.е. само на 5% от населението на бедните страни. Все по-убедително се налага идеята за "златния милиард" като съвременна версия на човеконенавистническата теория на Малтус. Не повече от 1 милиард са хората, които с наличните ресурси и технологии могат да живеят с високия стандарт на жителите от страните на НАТО и Япония. Този факт беше изнесен още на конференцията по проблемите на околната среда в Рио де Жанейро (1993г.) от Фидел Кастро. Останалите 5 милиарда земни жители да мрат от болести и войни ведно с извоюваните си избирателни права и свобода на словото.
България от 29-о място по БВП на глава от населението през 1981 г. и с фармацевтична промишленост, произвеждаща продукция за 1 милиард долара, отскочи назад в групата на бедните страни и вече 10 години протяга ръка за помощ от своите душмани. За да се настанят у нас трайно чуждите фармацевтични фирми, трябваше рязко да се намали производството на евтините български лекарства.
Тази задача се осъществява планомерно, по сценарий, който още не е завършил окончателно.
Първо умишлено бяха загубени пазарите в Руската федерация и републиките на бившия Съветски съюз. Главният виновник - Стоян Ганев, получи като награда службата на председател на Асамблеята на ООН. ТПО "Фармахим" беше разделено на множество малки фирми, които вече трудно могат да мерят ръст със западните фармацевтични гиганти. А там, където качеството и ефективността на българските лекарствени препарати не буди съмнение, се пускат в ход ударите под пояса: симпозиуми, на които се четат доклади за странични ефекти на български продукти (например за произвеждания от "Биовет" Пещера "Тилозин фосфат") или за "канцерогенност" на "Аналгин"-а, или за това колко демоде са нашите утвърдени комбинирани препарати като "Седалгин", "Темпалгин", "Аналгин-хинин" и др., произвеждани от "Софарма" и "Фармация" - Дупница.
В същото време във всеки автобус ви посреща реклама на чуждите препарати "Tomapirin", "Panadol" и "Coldrex". Те представляват подобни обезболяващи формули, но в тях "вредният" аналгин е заместен с обявения за по-добър "Парацетамол". А парацетамол в България - бол, и то с абсолютно същите качества като този в "Панадол".
Но рекламата е смазваща и агресивна. Ако вземем обаче листовката на прехваления препарат, ще прочетем, че прекалена употреба на панадол (парацетамол) може да увреди черния ви дроб така, както и прекаляването с алкохолни концентрати... Българските майки вече не свалят температурата на рожбите си с "Пирамидон" (амидофен). И той се оказа демоде и вреден за бъдещите избиратели. Интересно дали ние, които в 50-те години израснахме, гълтайки това лекарство, не сме се повредили от него и дали то не е причината, поради която гледаме на страните от НАТО като на агресори на Балканите, а не като на безкористни приятели.
Рекапитулацията от капитулацията на наши водещи терапевти и фармаколози пред високоплатени западни фирмени авторитети ще се изрази в намаляване на износа на нашите първи заводи за лекарства "Софарма" (София) и "Фармация" (Дупница), 40% от който съставляват препаратите на база аналгин. За държавния бюджет - ядец, а за новите монополисти в Европа - нови печалби и ниска безработица.
Сигурен съм, ако продължаваме да слушаме така безропотно чужди съветници, след време ще внасяме "на черно" аналгетици като "Седалгин" например от Македония и Румъния, така, както сега си купуваме СD (компактдискове), направени в чужбина, вместо в Правец и Стара Загора.
Изпълнителите на "мократа поръчка" за разбиването на българската фармацевтична промишленост са на най-високо ниво. Ексвицепремиерът Александър Божков лично обезглави НИХФИ - мозъчния център на "Фармахим", преди 2 години, а сега самият председател на Народното събрание повежда борба за анулиране на сделката за купуването на трите големи фирми-производителки: "Фармация"-Дупница, "Трояфарма" - Троян и "Антибиотик" - Разград. Новият им собственик "Балканфарма" ставал монополист на вътрешния пазар (80 %). Хубаво би било, ако г-н Соколов знаеше, че нашите производители на лекарства биха могли да задоволят 10 пазара като нашия и затова разчитат предимно на износ. А увеличаването на износа (пък дори за авторитарни режими) е единственото нещо, което може да доведе желания икономически растеж и задържане на партията СДС на власт още един парламентарен мандат.
В същото време напук на всякакво антимонополно законодателство се наблюдава все по-често сливане на големите европейски фармацевтични фирми в огромни компании, притежаващи капитали от порядъка на десетки милиарди долари. Последното обединяване стана преди една седмица между трите най-големи англо-американски фирми SKB, Glaxo и Welcome. Преди тях се обединиха Sandoz и Ciba Geigy в Швейцария, както и Sanofi и Rhone Paulenc във Франция.
Новите мегаобединения във фармацията не само ще налагат определени от тях цени, но и ще си избират само тези пазари, които ще водят до повишаване на курса на акциите им на фондовите борси. Те ще водят борба срещу всичко, което не се явява техен интелектуален продукт. В борбата за пазари и "на фондовите борси етиката и състраданието са непознати", учеше Сорос по време на тихоокеанската криза. Няма да е чудно, ако след време г-н Соколов провали партията си СДС, така както Хелмут Кол обезкости ХДС в Германия. И тъй като прозвището "М-р 10%" вече е окупирано от българския Мойсей, то за председателя на парламента очевидно остават следващите декади от проценти за сделките. Ако Йордан Соколов и Николай Павлов успеят да анулират покупката на "зетьовете на ЦК", то управляващата партия ще може да посрещне финансирането на следващата изборна кампания и без пряката помощ на Месут Йълмаз и Джордж Сорос. Комисионата от новата сделка ще им бъде напълно достатъчна.
Новите правила, въведени от Световната търговска организация (СТО) през 1994 г., подлагат развиващите се страни на ужасяващ натиск от страна на големите фармацевтични компании. Нещо повече - според в. "Льо Монд дипломатик" (бр. 550, януари т.г. ) фармацевтичните гиганти се явяват организатори на здравоохранителен геноцид, защото докато изтече 20-годишният период на патентната защита на новите лекарства, в бедните страни ще са измрели милиони хора, които се надяват на по-евтини медикаменти - собствено производство.
Това, което се налага отвън на туземните администратори, просто не трябва да бъде допускано. Българите имат технологии за всички лекарства срещу инсулти, инфаркти, язви и позабравени епидемии като ТБЦ, менингит, дифтерит и пр. Имаме, но както е казал шопът - "вратарят им ги е слаб", сиреч "политиците им ги слаби", пациентите - снобеят, а аптекарите им гледат да натрупат повече, защото Муравей ги дебне с нови данъци.
Човек като мен, прекарал 30 години в създаване и производство на лекарства, може само да извика подобно на експремиера Димитър Попов: "За бога, братя, не купувайте вносните аналози на българските лекарства. Ако искате да има народно, а не съсловно здравеопазване". Което ще рече - вие да оцелеете, а не само богатите, които и без това ще си купуват вносни лекарства. Иначе спомнете си поета: "Като мухи сме мрели есен".
В следващия брой "Нова Зора" ще ви предложи, читатели, някои по-важни моменти от статията на журналистката от "Монд" Мартин Вюлар, която отразява обществени нагласи във Франция, но която дава и отговор на въпроса "Защо бяха изпотрошени витрините на Сиатъл по време на сесията на Световната търговска организация през декември м.г и защо швейцарската армия охранява форума в Давос?"
Румен ВОДЕНИЧАРОВ, ст.н.с., инспектор по качеството на НИХФИ АД, до 1998г. За отпор на окупаторите на България
Българската политическа класа, зачената в перестроечната мътилка, националната неглижираност и в условията на тотално разграбване на труда и имуществото на поколения българи, се държи като в завоювана страна, а с населението - като с поробеници.
Всякакво е бивало и всякакви партии са управлявали страната, но такова драстично отчуждаване и враждебност между елитари и народ не е имало. И когато говорим за елитари, трябва непременно да кажем, че както пороят влачи в "челото" си всякаква гнъс и нечистота, така и демократическият порой изтика напред една безскрупулна прослойка от ловки хитреци, нагаждачи и откровени плячкаджии, които на всичкото отгоре, за да се подсигурят, приеха ролята на компрадори и умишлено станаха заложници на чужди интереси.
Така бяха поругани светли очаквания и надежди за промени. В своя наивен порив народът отдаде доверието си на недостойници. Но те не бяха "те", очакваните спасители. Истинските, жертвените, и като такива, наивни, бързо бяха изтласкани от общественото поприще от слузести политикани, които с безпогрешната интуиция на помияри усетиха, че е дошло времето на Големия келепир.
И се залюля в България едно Свети-Витово хоро, което още ни люлее. Хороводците се сменяха, най-често след потайни и гнъсни споразумения, и залъгваха, и нахъскваха електората си, подклаждайки една по същество перманентна гражданска война, на гребена на която те се извисяваха като партийно-племенни вождове.
И трябва определено да се каже, че един от най-големите грехове на тая подла, майкопродавска политическа класа бе, че разцепи, разедини народа, и то в дни на беди и върховни изпитания и противопостави българи на българи, когато имахме най-голяма нужда от концентрация на национална енергия.
Това в никакъв случай не беше случайно, а добре промислена и провеждана стратегия на омаломощаване на народа, на руиниране на неговите морални и нравствени устои, на насочване на енергията към примитивно, унизително биологично оцеляване.
Свидетели сме на огромна манипулация, на тотално промиване на мозъци. И тук милост няма.
И сините мандарини лъгаха (и лъжат!) своите избиратели, обещавайки им светли евроатлантически бъднини, проспериращ бизнес и туристически прогулки до Канарските острови. Измамените хорица си деряха гърлата по площадите, скачаха и подскачаха, учеха ги да мразят и да викат "долу", разпалваха най-ниски инстинкти, докато напоследък синята мъгла взе да се разнася и мамените почнаха да разбират, че са мамени. И повече от един милион сини симпатизанти на последните местни избори си останаха вкъщи и не гласуваха.
Бившето вице, който ще остане в историята като Бъки бомбата, обясни отлива с внезапното рвение на електората към благородния мицел. Гъби отишъл да бере електоратът и затова не гласувал.
На това му викат глупост на квадрат.
Но не по-малко квадратен е моралният маразъм (гр. marasmos - западане, пропадане) на червените вождове и шамани. Превръщайки БСП в парламентарна партия, както самите те по указание мечтаеха, ги отдалечи на светлинни години разстояние от своите членове и избиратели, от тяхната същност, надежди и очаквания. Нещо повече - те разхитиха и разхищават един голям социален и морален капитал на доверие, който в крайна сметка изтъргуваха на политическото тържище. Но това все още докрай и напълно не се разбира, въпреки че отливът е значителен, защото четвъртофевруарците продължават да разиграват популизъм, подръпвайки чувствителната струна на носталгични социални копнения, макар и да нямат нищо общо с огромната членска маса социалисти. От тази маса червените босове потайно се гнусят, но не се отказват да я използват за избирателен донор. Сега стремежът на върхушковците е да подменят генетичния код на партията. И виждаме, това вече не е партия, която защитава правата на хората на наемния труд, на бедните, онеправданите, измъчените.
Унизените и оскърбените днес нямат своя партия!
Факти? Колкото щете.
Нима лидерите на БСП някъде и някога да им се случи да подкрепят работническа стачка? Никога! Те не се ангажираха и с протестите срещу бомбардировките на НАТО в Югославия и само колкото за пред очи, оглавиха един митинг, който нямаше как да не се състои. И това бе показателно! Вече се изхожда от презумпцията, че НАТО е победилата реалност, с която трябва да се съобразяват. Това са сметки на политикани, но не и на политици, които не отчитат, че барометърът на общественото негодувание в цял свят застрашително се надига срещу насилието и държавния тероризъм. За все повече хора НАТО не е нищо друго освен инструмент в ръцете на убийци глобалисти. Неосъзнаването пък на тази реалност прави червените лидери късогледи послушковци, елементарни нагаждачи и просто предатели на хуманизма и националните интереси. И отново интересите на кликата се поставят по-високо от интересите на Отечеството.
Червената върхушка вече прави своите тихи гузни стъпки по посока на алианса. В защита на преориентацията се прокрадват становища, че иначе партията щяла да остане в изолация и никой нямало да я приема насериозно като политически субект. Извърви ли обаче окончателно своя път в тая посока, въобще няма да е ясно, още повече, след като е абдикирала от своята социална същност, по какво подменената БСП ще се различава от СДС. Остава двете формации да плеснат с ръце, да се прегърнат и да реанимират еднопартийното управление, което така или иначе на практика съществува.
Бидейки в опозиция, БСП легитимира управлението на СДС. СДС прави същото по отношение на БСП, когато е в положение "партер", сиреч в опозиция. Така двете формации една на друга си правят услуга и за да не проличи съвсем откровено сговорът, нахъсват наивните избиратели едни срещу други, докато лидерите си намигват взаимно и заедно си плетат кошницата на властта.
Вярна е приказката, че сговорни калугери и през пости блажат. Такива калугери са червените и сини върхушковци, свързани по съребрена братовчедска линия. Това дава нахалното самочувствие и на едните, и на другите да се държат не като българи, а като окупатори в завладяна чужда страна.
Само че тази игра до безкрайност не може да продължава. И ако ние, подобно на чехите, по ред причини и обстоятелства от етнокултурен тип, не можем да създадем движение по подобие на "Благодарим ви, вървете си", то ще реагираме и вече реагираме посвоему - с отчуждение и неучастие, с упорита пасивна съпротива, в която сме доказали, че сме ненадминати майстори.
Мизерната наша политическа класа тепърва ще се окаже в менгемето на бавно, но смъртоносно пресиране. И все пак. Това не е изход. Истинският изход от положението, в което се намира народът ни, е да излъчи една концентрация на националната си енергия, един национален взрив, който ще легитимира новото сдружение на честните български патриоти.
Иде денят на улицата
Поредна седмица на простотии. Целокупното население не получава заплати, защото счетоводителите чакат подзаконови актове и актчета, които да им кажат по колко да удържат от всяка спечелена от труженика стотинка.
В същото време кабинетът разглежда изменение на Наказателния кодекс, което предвижда затвор до 3 години за невнесени осигурителни вноски.
Доброволното осигуряване попада под ударите на закона като углавно престъпление. Това и в Тамбукту го няма. Има осигурителна система в САЩ например. Там, ако не си социално и здравно осигурен, т.е. ако нямаш осигурителна и здравна карта, излизаш извън обществото - не можеш да се наемеш на работа, не можеш да се регистрираш по местоживеене. Единствената ти възможност остават бордеите и подмостовите пространства, където държавата реално не присъства. Казано иначе, измислено си е като в нормална цивилизована демократична диктатура - чрез чисто икономическа принуда.
У нас се върши поредният кретенизъм, който не само че е нарушаване на правата на индивида, но попада и под ударите на европейското законодателство, към което така упорито се стремим. Да, но докато народът се вайка и търси изход от ситуация, която реално няма никакъв изход, управляващите удрят с цинизъм, на който могат да завидят дори злите гении на човечеството от който и да е век. Не в преносен, а в буквален смисъл днес получаваме юмрук след юмрук в мордата.
Само един пример да дадем - с тока. Положението на продънените ни джобове е такова, че дори Международният валутен фонд се съгласи да не увеличава през юли м.г. цената на тока ни с предвидените 30 процента, а само с 12 на сто. Същото се повтори и през януари тази година, когато вдигнаха цената му с 10, вместо с предвидените 14 на сто. Какво има да го обсъждаме, щом и МВФ разбира, че няма накъде повече. Няма.
Това е горчивата истина.
Парното отдавна вече не фигурира в месечния бюджет на стотици хиляди от живеещите в големите градове - или е изключено, или се ползва, но не се плаща. И в двата случая губят не само гражданите, но губи и държавата. Защото дори турският султан е знаел, че има едно ниво на задължение на раята към Портата и че ако това ниво се надскочи, раята ще спре изобщо да плаща. Днешните ни управници обаче дори до тази мъдрост не могат да стигнат. И водят държавата към открит фалит.
Авторът на тази статия си направи една лична сметка, за да види какво ще остане в джоба му, ако си плаща всички данъци, осигуровки, парно и ток. Оказа се, че средностатистическата му заплата от 200 лева ще бъде надскочена с около 70 лева. Не е майтап. Получавам 200 лева заплата, от които трябва да дам на държавата 270. Е, дори да съм от факирите на бай Тошо, пак няма да успея да се справя. Най-малкото, защото ще ми трябват пари и за хранене - не само на мен, но и на двете ми деца и на съпругата ми, която е в отпуск по майчинство с 60 и не знам колко си лева на месец.
В Разград спират парното на целия град, защото местната топлофикация не може да се издължи на "Булгаргаз" и газовият монополист кротко обещава да спре кранчето. А топлофикацията не може да се издължи на газовика, защото абонатите пък не плащат на нея. И което е най-фрапиращото - дълговете на бюджетните организации в този случай са само 3 % от общата сума. Останалото са задължения на гражданите. Т.е. населението масово не може да плаща. Нещо да се подсещат управляващите ни?
И аз не плащам парното си и многократно открито съм заявявал, че ще продължа да не го плащам - не защото не искам, а защото не мога. Това е жестоката истина. Гадното е, че знам, че огромното мнозинство от българския народ е на моето дередже. Което не ме успокоява. Вбесява ме. Защото означава, че целокупният ни народ е под прага на мизерията.
И на никому не му пука. Миналата седмица простотията не бе само с осигуровки, с ток, и с парно. Излезе и едно решение на Главно управление "Митници", според което митниците нямало вече да конфискуват контрабандните стоки, а щели да принуждават нелегалните търговци да си плащат стоката и след това да си я взимат по живо по здраво. Значи вече няма да има контрабандисти и няма да има нелегални внос и износ. Ще има само поредно изнудване в името на фиска - тази любима дума, която все така си означава не бюджет, а бездънна каца, в която управляващите си присвояват правото да бъркат по свое усмотрение когато и както пожелаят. Просто не искам да си помисля какво ще става с онези търговци, които откажат да си платят рекета. Решението на ГУ "Митници" на пръв поглед изглежда безкрайно умно и рационално, но още от деня на излизането му в Държавен вестник по границите ще започне едно такова обирджийство, че свят ще им се завие и на нелегални, и на легални вносители и износители.
Би било странно при цялата тази опримченост на население и бизнес държавата да не успее да напълни кацата си. Обаче тя не успява и вестниците периодично съобщават, че ту тази, ту онази община е закъсала и няма да успее да изплати заплати на служителите си. Докато през изминалите последни седем дни се стигна и до унизителното положение да закъса дори Софийската община и открита да обяви фалита си, заявявайки, че оставя без заплати учители, доктори и общински служители.
По-радостна вест почти не би могло да има. С изключение на една, разбира се - обещанието, че ще паднат ограниченията ни за Шенген. Да вдигнем чашите с шампанско и да извикаме едно "Ура! ". Нищо, че засега пак сме само на ниво обещания. Те ще се изпълнят. Ето, вече в. "Нова зора" писа, че ще ни вземат в Европейския съюз още дори преди 2006 г. Историята с падането на шенгенските ограничения само потвърждава тезата ни, че Източна Европа е необходима на западната си половина заради развитите пазари на стока и на евтина, но качествена работна ръка.
Въпросът е, че падането на визовите бариери реално не ни върши никаква работа - за да пътуваш, преди всичко са необходими пари. Та днес българинът не може да си позволи да иде до съседното село, камо ли да се юрне да разглежда Айфеловата кула или прелестите на Мадрид. Що се отнася до потенциалните емигранти, те и без това все си намират пътища и начини да прескочат не Шенген, ами и отвъд Шенген, та да стигнат я до канадския север, я до австралийския юг.
Както се казва, има ли желание, има и начин.
Така че отпадането на визовите ограничения едва ли може да се смята за поредния триумф на българската дипломация. По-скоро става въпрос за поемане на нови задължения от страната ни, която трябва да се превърне в граничен полицай за останалата част на Европа, която повече няма да се главоболи с нелегалните емигранти, изтичащи през Босфора към благините на цивилизацията. Е, няма да можем да сложим кордон на цяла Европа, но поне по едно от основните трасета потокът ще секне. Ползата пак ще остане за шенгенци, а за нас ще са само грижите.
И теоретичната възможност да се почувстваме европейци, щъкайки свободно из Стария континент. Ако има с какво.
Защото и през изминалата седмица преговорите между правителството и МВФ се провалиха поради нежеланието на световните банкери да се съгласят с вдигане на минималната работна заплата у нас. Нищо, да си я държат на 70 лева и да си свиркат доволно, че продължаваме като луди да си изплащаме дълговете в наложените ни срокове и с наложените ни суми. Да, но при положение, че парното в една гарсониера е по-скъпо от една минимална заплата, няма да е далеч времето, когато потокът към касите на фонда ще спре, защото, за да се плаща, трябва и да има кой да плаща.
А както върви, българинът скоро ще бъде сполетян от съдбата на динозаврите. И седя сега и се чудя дали пък Иван Костов в някой предишен свой живот не е експериментирал първо върху древните влечуги и като е видял, че експериментът е успешен, е решил да се пробва и върху българския народ.
Обаче той все пак ще се окаже по-корав от динозаврите. Многократно го е доказвал в историята. Ние на наследниците на Баязид устояхме, та на Иван Костов ли няма да устоим.
А и денят на улицата никак не е далеч. Ама никак.
Корените на злото
В началото на януари парламентът засили законодателните мерки срещу разпространението и употребата на наркотици в България. Доколко те са добре обмислени и ефективни, остава отделен въпрос и вероятно практиката ще покаже резултата. По-важно, много по-важно остана, че тази, в общи линии най-безотговорна, за нещастие, най-висша национална и държавна институция... този път постъпи най-отговорно. Отговорността няма съвършен характер, защото тя е вън от контекста на всички други мерки за защита на здравето и бъдещето на нацията. Откъсната от проблема за бедността, ерозията на ценностната система на българите, на новата (поредна) идеологизация на националното битие, тя остава предимно ЕДНА ПОЗА, колкото героична, толкова и драматична, в страховитата разруха, през която се опитват да ни заведат в ада.
Законодателните мерки срещу наркоманията в България обаче се разминават и с една друга "архидемократична" линия, на която служат по съвест българските демокартически сили от ляво и от дясно. Това е глобалистичната философия на "Отвореното общество", чийто гуру след януарските "победи" на договорената демокрация спря да сипва във всичките си български ясли зоб. (Разбира се, най-отбраните останаха на "гювеч", но те не влизат в сметката).
Става дума за нещо, което малко от читателите на "Нова Зора", пък и малко от повечето българи знаят. Джордж Сорос, пък и всички рицари на "Отвореното общество", са откровени привърженици на легализирането на наркотиците, т.е. на тяхната свободна продажба и употреба на всички етажи на социума. Още през 1994 г. те основават "Фондация за политика на наркотиците" и влагат там твърде много пари. "Идеалните" цели на фондацията се обосновават с реалността, че криминализирането и забраната са се провалили, затова те трябва да бъдат заменени с "РАЗОБЛИЧАВАНЕ НА МИТОВЕТЕ ЗА МАРИХУАНАТА... " и "ПРИНЦИП НА ТОЛЕРАНТНОСТ КЪМ АЛТЕРНАТИВНИТЕ НАЧИНИ НА ЖИВОТ". Добре съчинена е и фундаменталната философска теза на тези цели - ВСЕКИ РАЗПОЛАГА С ЖИВОТА СИ И МОЖЕ ДА ПРАВИ С НЕГО КАКВОТО СИ ИСКА. Практическата аргументация идва от опита, че "ПОДОБНО НА БЕДНОСТТА, И НАРКОМАНИЯТА Е НЕИЗКОРЕНИМА... ".
В подобни, откровено казано ЧОВЕКОНЕНАВИСТНИЧЕСКИ, или с друти думи САТАНИНСКИ, идеи се крие принципът на безотговорността, според който основа на свободното човешко общество са правата без задължения. Приложен към случая, този принцип означава хората, които ИСКАТ, свободно да употребяват наркотици, без да имат задължението да ОТГОВАРЯТ за въздействието на собствената си наркомания върху обществото. Или ако трябва да се даде елементарен пример, той е "зарибяването" на децата по улицата и в училищата. Повечето от тези зарибители са наркомани, които по този начин припечелват средства за собствената си наркомания... Веднага се обръщаме към родителите - децата им отговарят ли за действията си и може ли в случая да бъде приложен принципът, според който те разполагат с живота си и ще правят с него, каквото си искат?... Отдавна върху тези световни "рицари" на наркотизацията тегне основателното подозрение, че тяхната теза има като единствена мотивация унищожаване на "излишното" човечество (заедно с епидемиите, войните, шоковите терапии и пр.). Основанието е най-вече в социалната характеристика на привържениците на тезата - всички те принадлежат към алчната и безотговорна класа на свръхбогатите в Америка или се явяват техни наемници. И ако досега там наркотизмът не е легализиран, то това се дължи само на все още съхранените консервативни сили във великото американско общество, които обаче не се знае докога ще издържат натиска.
Този път конформизмът на българската "политическа класа" беше потиснат от страха пред собствената съдба (бъдещето на рожбите) и пред реакцията на българската нация. Оттук идва и тази малката победа над злото, макар че битката не е последна... Защото "отвореното общество" няма да спре! Като предупреждение се появи публикуваната в "24 часа" (от 22.01.2000г.) статия на Мартин Карбовски "Властта обу кубинки срещу наркоманите". В нея прозвуча обичайното помиярско "Защо пък не?... " на самообявилите се интелектуалци. Философията, обаче има един, да го наречем смесен израз: "Наркоманът е човек, който е решил да се самоубие по най-неприятния начин. Всяка от причините за самоубиството на този човек може да бъде потърсена и намерена в парламента, в начина на мислене, в мързела и във възрастта на управляващите - предишни, сегашни и бъдещи... " Това е типичното тоталитарно мислене, според което язвите в битието са проблем социален и отговорностите - общи. Ако човекът се отклони от ценностната система на обществото, той не носи отговорност, отговорността е за другите. Карбовски твърди: "Истината е, че "да се друсаш" също е избор... ", но забравя да каже дали 8-10 или 12-годишни деца имат ПРАВО на този избор. И какви са правата на родителите на тези деца върху "ИЗБОРА". В логиката на изградената от аксиоми негова статия с промъква една колкото драматична, толкова и комична верига - наркоманите, които вършат престъпления, за да си набяват средства за наркотик, всъщност с този избор са направили и друг, а той е да присвояват правото за отнемане на чуждия труд и дори чуждия живот.
Декриминализацията, или правото на всеки да стане наркоман, означава да се признаят две други права - правото да откраднеш и правото да убиеш. В "тезата" на фондация "Разобличаване на наркотиците" съществува идеята обществото да снабдява наркоманите с наркотици, за да не вършат престъпления. Тази логика на практика означава държавата (с парите на данъкоплатците) да издържа наркоманията!... Ето как либералният свят създава антилогична логика. Отпускаме свободната продажба на наркотици, легализираме наркоманите, те остават на издръжка на обществото, обществото отделя от своя принаден продукт, т.е. от храна, дрехи, образование, култура, наука, инвестиции за развитие и т.н. Единствено за да удовлетвори "правото на свободен избор".
Тя, тази "логика", е в пълен синхрон с една друга, също недотам позната на българския читател. Става дума за идеята да се ДЕКРИМИНАЛИЗИРАТ ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА, В КОИТО НЯМА ЖЕРТВИ, а тя също си има фондация, наречена по името на идеолога "Лайндсмит център". Стигнахме (водени от Мартин Карбовски) до онази ценностна система, в която имаш ПРАВОТО ДА ОТКРАДНЕШ, следователно обществото не може да те санкционира. Това е вратата на хаоса, ПРИ КОЙТО ОБЩЕСТВОТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ОГРАБВАНО БЕЗНАКАЗАНО, но преди това то трябва да се прочисти от милиардите излишни човешки същества ЧРЕЗ ПРАВОТО И СВОБОДАТА ДА РАЗПОЛАГАШ СЪС СЕБЕ СИ И ДА НЕ ОТГОВАРЯШ ЗА СВОИТЕ ДЕЙСТВИЯ.
Изпъстрената с "остроумни" съждения статия на Карбоски всъщност обвинява цялата нация в изостаналост, профашистки разбирания, неукост ("неукия електорат"), социалистически представи, популизъм, неродено бюргерство и прочее "престъпления", които вън от езика на безпътицата могат да бъдат означени само с фраза от две думи "ЗДРАВ СМИСЪЛ". Именно той, този смисъл, е спасявал не един път българите от унищожение, което много пъти са му предлагали с налагането на ЧУЖДИ ЦЕННОСТИ (като например холандските "кофи-шоп", където можеш свободно да пушиш марихуана и хашиш).
Накрая Мартин Карбовски излиза с предложения "какво трябва да се направи" и предлага обикновените мерки, с които да ЗАПОЧНЕ легализирането на наркотиците в България, без да разсъди как то ще свърши. Последното предложение е "скинхедс, депутати и прочее леви и десни фашисти да престанат да крещят "Бой по мръсния наркоман! ". И понеже предишните четири "мерки" имат законодателна характеристика, излиза несъмнено, че и това трябва да мине като закон. Ха сега, кой е фашистът?! Дали този, който се опитва да спре една от чумите на "модерното" обшество или този, който проповядва забраната да се изразява дори само мнение за нейното спиране?!
Материалът завършва с въпроса "Нещо друго ще предложите ли? ", който всъщност е цитираният по-горе аргумент на "Фондация за политика на наркотиците" за провала на борбата на наркоманията. И веднага отдолу - бележка на редакцията: "Да се разреши ли пушенето на марихуана в определени кафенета? " Кажете какво мислите на тел. 43 39 327 или пратете мнението си на адреса на редакцията или на E-mail: mnenia@press.zgb.bg". Ние няма да пишем на редакцията, нито ще звъним, нито ще пратим мнението си по "е-мейл"-а. Ако редакцията се интересува от мнението и на "прочие левите и десни профашисти", може да препечата този текст от "Нова Зора".
В редакцията на "24 часа" все пак има няколко души, които точно знаят какво е това ефективна борба с наркоманията. Това означава инвестиции в култура и образование - престижни детски градини и начални училища, институции за извънучилищни занимания, качествени средни училища, базирани на националната ценностна система, отворени към европейското образование висши училища. Най-важното в борбата с наркоманията обаче остава целеполагането на социума, или казано иначе, младите хора трябва да имат цел и възможности за нейната реализация.
Наркоманията е явление от профанното пространство на либерално-хедонистичните общества, порок на излишните хора, резултат от липсата на реално пространство за тяхното съществуване. Наркоманията сред богатите е временно явление, и когато я има, е плод на преситеността или на страстта им за нови усещания. Увеличаването на наркоманията сред българите е свързано с превръщането на страната в държава от латиноамерикански тип - с много излишни хора, много маргиналии, независимо от техните природни качества.
Ако в "24 часа" четяха статистиката на международните организации за борба с наркоманията и сравняваха сводките на социологическите проучвания за отделните държави, щяха да знаят, че най-слаба е наркоманията сред учениците в японски училища, базирани на традиционната за японците ценностна система. И още нещо - пълното й отсъствие у евреите, в държавата Израел. Това значи там, където има традиция, дисциплина и състезание по правилата, където алкохолът и цигарите дори са престъпление, където носенето на униформи е признак на единството на нацията в похода й срещу общонационалното изпитание и това означава, че учениците са обучени от малки, че всяко право води и своето задължение, че е позорно да бъдат податливи на пороци, които обществото отхвърля.
Има ли го това у нас днес и кой е виновен, че го няма?!
Виновен е онзи, който прононсира "отворено общество" за българите, без да ги пита дали го искат. "Той" резидира вън от България, но има своята агентура тук. Агентурата пише статии за благото наркоманията да се декриминализира срещу пари, а може и без това - просто ей така, от "искрена убеденост".
Която обаче от морална гледна точка също може да бъде престъпна... От нещо нищо... Хисарската среща на шестте премиери на съседните на Югославия страни се оказа всъщност един мит, който недвусмислено посочи, че страните на Европейския Югоизток са в ролята на слуги без заплати, и то в задния двор на Запада. "Международната" легитимност на срещата бе засвидетелствана единствено от присъствието на еврокомисаря по сигурността и външната политика на Европейския съюз Хавиер Солана и заместник-генералния секретар на НАТО Серджо Баландзино. Срещата премина под знака на познатия от историята синдром на Франкфуртската говорилня. В историята наистина ще останат документите и информационните бюлетини, които съдържат главно ТРЕВОГИТЕ и НАДЕЖДИТЕ на държавните глави. Тревога за забавянето на приложението на прословутия Пакт за стабилност, надежда, че донорите ще финансират разчистването на река Дунав и възстановяването на мостовете. Тревога, че санкциите срещу Югославия нанасят големи щети на икономиката на съседните държави, надежда, че тези санкции могат да бъдат отменени, тъй като не дават резултати и т.н.
"Тревогите и надеждите" всъщност се изразяват в едно - разочарованието на присъединилите се към агресията на НАТО срещу Сърбия нейни съседи, които се оказаха изоставени от агресорите. Агресията не можа да унищожи сръбската държава, извършва се етническо прочистване от сърби в зоната, десетки хиляди албански бежанци все още не могат да се върнат по домовете си, терористите от Армията за освобождение на Косово продължават убийствата. Ако целта на войната срещу Сърбия е била пълната дестабилизация на района, то тя наистина беше постигната по съвършено категоричен начин. "Срещата без вратовръзки" бе един отчаян вик на измамени от своя патрон "клиенти", които няма на кого да се оплачат. Тя бе организирана със съгласието на Запада, за да хвърли прах в очите на гладните електорати. Прахът се оказа малко и освен това доста прозрачен - дори проправителствените вестници не можаха да си изсмучат от пръстите нещо съществено освен, че двамата ментори от ръководството на Европейския съюз и НАТО изръкопляскали накрая с по едно кратко слово.
Интересното бе само едно - как Иван Костов се е осмелил да протестира срещу санкциите и да иска тяхното смекчаване?... С подкрепата само на хърватския премиер Златко Матеша, гласът му наистина звучал като в пустиня! Никой не му обърнал внимание, а на следващия ден Ройтерс изрази желязната позиция на господарите: "Санкциите са твърде важен инструмент за натиск срещу режима на Милошевич и тяхното облекчаване или отменяне е преждевременно".
Хисарската среща не реши нищо и това го признаха, макар иносказателно, пак всички средства за информация. Техните коментари буквално изкопираха лексиката на "Работническо дело" от 60-години, за да докажат, че нещо се е случило. Най-добрият пример за това даде синьо-болшевишкият "Демокрация": "Срещата в Хисаря показа, че България се превръща в ключова страна за региона и може да играе ролята на лидер при решаването на редица важни проблеми".
Това могат да напишат и публикуват хора, окончателно загубили чувството си за срам. Така и ще останат в историята - със срама... и позора!
Писмо до властимащия
Вие дойдохте на отговорния си пост в името на промяна, която беше почти всеобщо желана. Днес, след вече десет години очакване, са на път да се изчерпят нашите надежди, че промяната към по-добро някога ще настъпи. Вие постоянно твърдите обратното: промяната е постоянна, тя е успешна, върви според програмата и плановете ви; Европа и светът ни се възхищават, ето затова ни канят на преговори за скорошното ни приобщаване... Не зная как изглежда тази постоянно спрягана промяна - отвън или отвисоко, където се намирате вие, но от нашата гледна точка, от дъното на живота, тя изглежда безнадеждна, отчайващо безперспективна за стотици хиляди българи, тъмна с мрака на безпросветието и безпощадна с дълбокия ров, който отваря между малцината богопомазани в обществото и огромната част от населението. Не Европа ни чака, чака ни онази "тъмна Индия", с която народът ни свързва несбъднатото.
Господин Властимащ, нещата наистина не вървят на добро: производството, което е майката на всяка положителна икономическа промяна, не се е помръднало, напротив - дори спада под допустимия критичен минимум; разпродаването на безценица на държавното имущество само временно ще запуши някои зейнали пробойни, но не отговаря на въпроса какво ще се прави по-нататък? Престъпността продължава да ни държи за гушите, а лек срещу нея не се намира (все някой е хванат, все някой е предаден на съд, а само след дни всичко се замълчава и потулва); корупцията ви е превзела до най-високите върхове на управлението и е смешно да се оправдавате, че това важело най-вече за по-ниските етажи, за общините и общинските институции. Още по-неморално, дори богохулно е твърдението, че на корупция се поддавали бедняците (разбирай милионите българи), а богатите (няколко стотици) били честни и почтени люде.
Господин Властимащ, допускам, че вълните от хвърления камък в блатната вода не достигат до Вас. Жалостивите стонове на бедняците, писъците на изнасилените, виковете на ограбените е възможно и да не се чуват чак до Вашите прозорци. Но не заживявайте с илюзорната представа, че нещата наистина се развиват добре. Не съдете, че щом Вашата заплата се изплаща точно навреме и при това, разделена на глава от Вашето семейство, осигурява на всеки негов член приличен стандарт, то това се отнася за всички ни. Вие си отдъхвате лете заслужено на морето, през седмица намирате начин да отскочите до Боровец и Пампорово, но не смятайте, че това е и по нашите сили. Возите се в мерцедес, току що внесен от страната-производителка, при това без да мислите за цената на бензина, но не забравяйте, че ние пътуваме с градския транспорт и че за това всеки ден отива почти една четвърт от дневната ни надница. Вашето дете ще отиде да учи в престижен лондонски колеж или в мечтаната Америка, но това не е блестящият хоризонт за младото българско поколение, защото ние, мнозинството българи, не можем да плащаме образованието на децата си в собствената си страна. И не на последно място, Вие, ако се разболеете, се лекувате в престижните правителствени заведения от най-добрите лекари, а ние в буквалния смисъл на думата сме оставени на произвол и хаоса, който в момента цари в родното ни здравеопазване.
Господин Властимащ, аз съм поет или поне минавах за такъв в обществото допреди няколко години. Без да съм бил по върховете на литературната йерархия, срещу която съм роптал неведнъж, аз имах самочувствието, че сътвореното от мен е нужно на някого, че аз съм частица от духовността в моята държава и тя го разбира. Днес не съм нужен на държавата си, защото Вие ме смятате за излишен, за търтей. Вие казвате, че съм научен да чакам на държавната ясла, както другите свои събратя, но това време вече е свършило; сега всичко се определя от пазара. Но пазарът, господин Властимащ, е коварно нещо, той крещи, че иска не поезия, а кич, порнография и насилие. И го получава. А бедната поезия, а тъй нареченото високо изкуство се е свило в ъгъла и едвам диша. То ще умре, както е тръгнало. И ще стане страшно, много страшно, колкото дори и не подозирате. Бъдещите поколения, включително и Вашите внуци, господин Властимащ, ще живеят с опустошени души и дори световните колежи няма да могат да ги спасят от духовната нищета. Или може би те ще заживеят там, в онези преуспяващи държави, защото "тази страна" и "този народ" не ги интересуват... Господин Властимащ, всички искаме промяната да успее. Но нашата промяна - човечната, социалната, цивилизованата, в която има място за всички. И за бедния, и за слабия, и за болния. И за поета.
Защото той произнася последен присъдата за своето време. Както е казал веднъж: "Погледът мрачен, умът не види, добро ли, зло ли насреща иде..."
Разпълзяването на змиите
Ако някога в рая змията изкусителка е била една (и пак си е свършила работата, като е подмамила Адам с ябълката на познанието!), то сега райското ни Отечество се превърнало в същински змиярник. Отвсякъде съскат влечуги изкусители. Фондове и фондации, програми и проекти уж с най-добри намерения подмамват обеднялата хуманитарна интелигенция да се включи в гигантска манипулация по промиване на мозъци, целяща подмяната на културния генетичен код на нацията.
Вървят всякакви конкурси, обезпечени с неизвестно чии пари (впрочем известно!) и умишлено доведената до просешка тояга интелигенция се лови на позлатена въдица.
Преди Нова година бе проведено, така да се каже, състезание между студенти за написване на есе, като условието беше да се предложи модел за промяна на света. Забележете - не за съхраняване на традиционните ценности, не за развитието им, а се искаше фактически да се нахвърлят идеи за тотална подмяна на българския културен модел и заменянето му с глобалистичните стереотипи на новия световен ред. Срещу обещанието за 80 долара стипендия - младите се поддадоха. Председателят на журито проф. Вера Мутафчиева със задоволство отбеляза: "Децата са разбрали какво се иска от тях!"
Какво признание за съучастие в нравствен разврат!
Всред всички обаче люспести и съскащи твари, обещаващи златната ябълка на интелектуалното прелъстяване, безспорно със своите анакондови размери се откроява фондация "Свободна и демократична България", която всяка година, вече за 6-и път, присъжда журналистическите награди "Паница". Наградите са три, всяка от тях в парично отношение равняваща се на 2000 долара!
И юрушът на фукарията започва!
Откъде идват парите? Парите ги осигурява благородният меценат, ценителят на българската словесност Джон Паница, интимно зован в езотерични плащно-кинжални кръгове "Дими". Той е човекът, нека припомним, който финансово обезпечи, ползвайки фондовете на институции с особен статут на секретност, клеветническата кампания на журналистката Клеър Стърлинг, която лансира тезата за т.нар. "българска следа" в покушението срещу папата.
Всички знаем какви огромни щети нанесе на България операцията по оклеветяването. Освен материалните загуби, които все пак са измерими, но не и без последствия за стопанството ни, ние понесохме и огромни морални щети, тъй като самото име българин бе сатанизирано в представите на световното обществено мнение.
Зад всичко това стои и Джон Паница, който сега се прави на добрия чичко и щедро учредява награди. Целейки се в недолюбваната от него система, той фактически уцели България. И това не бе погрешен изстрел, а много точно премерване с оглед на бъдещите глобални интереси на САЩ на Балканите.
Той и сега прави същото с журналистическите награди "Паница" - купува и усмъртява души, но едва ли с пари от собствения си джоб. Пак са намесени може би средствата от т.нар. специални фондове на още по-специални ведомства. Но не само това. Целта на операцията "Дими" и на съпътстващите я подобни операции е да се подмени българският етнокултурен модел, да се отрече правото ни да съществуваме такива, каквито ни е моделирала историята и в името на унифициращия глобализъм да бъдем превърнати в някакви атлантофаги - същества без памет, без корени, без съзнание за национално принадлежност, а само ли пък с воля да отстояваме своята идентичност.
Все в тази връзка трябва да виждаме и настойническите съвети, придружени и със заплахи, които отправят към нас управляващите, и най-вече Иван Костов. Иска се от нас да сме си променели стереотипите на мислене, манталитета, начина си на живот. Така се разбира пътят ни към Европа, който, според визиите на туземната ни бюрокрация, минава през националното обезличаване.
И никакви негативни емоции, дори да си се сплул от глад! Никакви съмнения в правилността на избраната посока за евроинтегриране, каквото и да ни струва това. Посланията трябва да бъдат "позитивни" и всичко трябва да се възприема позитивно. И няма никакво значение, че българите масово мрат от мизерия, глад и болести. Важно е демокрацията да победи!
А колкото до наградите "Паница", то е ясно и кой ще ги получи. Ще ги получат тези, които мислят правилно и позитивно, които са приспали съвестта си за "плачът майчин, гробът бащин", които за една една паница доларова леща ще целунат не само ръка на благодетеля Дими, но и нещо друго.
Но обаче! Никой досега не е победил историята, нито етнокултурно моделиран народ. Та на нас не ни се опря Византийската империя, Латинската империя, Османската империя, Третия Райх, "Империята на злото"... Всички тях ги няма, а ние сме тук. И ще пребъдем!
Ще пребъдем, за да видим и крушението на новия Вавилон, на разплутата Вавилонска блудница!
Българи, пазете се от змиите!
