АЗ НЕ ВЯРВАМ НА МУРАВЕЙ И ХАДЖИЙСКИ, НЕ ВЯРВАМ НА ПЛАТЕНИТЕ АНАЛИЗАТОРИ, НЕ ВЯРВАМ НА НАСТАВНИЦИТЕ ИМ ОТ МВФ, СБ И ЕС
А Вие, Джефри?
Кой е Джефри?
Това е Джефри Сакс. Професор по икономика. По едно време май беше съветник на Петър Стоянов, а преди това на Борис Елцин.
Защо се обръщам към Джефри?
Симпатичен ми е. Вечно усмихнат, критично настроен. Но има и друго нещо. Не знам защо, но все си мисля, че Джефри е индианец. А това силно повишава доверието ми към него.
А защо не вярвам на споменатите господа?
Точно това мисля да обясня.
В последно време родните управници неистово се стремят да убедят българите, че страната ни върви към икономически възход. И това е разбираемо. Нали след месец-два ще започнем преговори за присъединяване към ЕС. А ЕС е поставил многобройни критерии. Особено проблемни са икономическите критерии - поносим бюджетен дефицит, ръст на БВП, ниска инфлация, стабилен валутен курс и какви ли още не подобни показатели. Това от една страна.
От другата страна са милиони гладни българи. И не само гладни, но и хич не вярват на бодряшкия тон на нашите управници. Не вярват също и на чуждоземните врачки, които бабуват на българския поход към Европа. Накратко, стана така, че "гладен на сит не вярва".
Ще питате, а няма ли неправителствени организации, няма ли синдикати, независими експерти, че точно аз съм се захванал с тези неща. Има, как да няма. В медиите всеки ден има критики, има недоверие, дори псувни.
Ето, експертът на "Промяна" г-жа Величка Рангелова уверено заявява (18.01.2000 г., в. "Пари"): "Ръстът на БВП през 1999 г. не може да бъде повече от 0.5-1%, а през 2000 г. няма да надхвърли 2%. Отчетеният от НСИ за деветмесечието ръст на БВП от 2% е нереален. Данните досега не дават основание да се отчита растеж."
Постоянна е атаката и от страниците на в. "Монитор". Там се подвизава икономистът Ашиков. Мине не мине време, и г-н Ашиков излее чувствата си към управниците.
Обади се и бившият министър на финансите Стоян Александров, а Муравей дори се възмути на вълната на радио "Хоризонт".
Към недоверието на българите се присъединяват и "западни" експерти. Макар имплицитно, мнозина от тях опровергават в една или друга степен официалните данни за икономиката на България.
Преди време в пресата се появиха данни за инфлацията в България не от кой да е, а от "Икономист интелиджънс юнит" (EIU). Според EIU инфлацията у нас за 1999 г. е 20%. Тази цифра е направо ерес в сравнение със скромните 2%, които до този момент бяхме чели от официалната ни статистика. Ако тази цифра в вярна, оценката на властите за ръст 2.5% на Реалния БВП (този термин ще поясня по-долу) се обръща драматично - спадът е поне 10%. Управляващите не реагираха явно на тази "провокация". Дори г-жа Маринела Ненова - платен анализатор - преглътна предизвикателството и се въздържа да причисли експертите на EIU към "тези, на които не им допада успешната финансова стабилизация и структурна реформа (които - И. Ц.) измислят несъществуващи плашила и отново раздухват въпроса за растежа.
За липсата му била виновна тази икономическа политика" (М. Ненова, 10.01.2000 г., в. "Пари"). Но, чудо, само след няколко дни г-н Муравей Радев рапортува, че инфлацията за 1999 г. ще бъде 6.2% - цели 4.2% повече от това, което досега бяхме чували от него.
Тази седмица "западняците" поднесоха нова "провокация". И то в момент, когато г-н Муравей Радев и г-н Хаджийски (шефът на НСИ) мъжествено и "аргументирано" защитаваха официалните данни. В. "Стандарт" (17.01.2000 г.) си позволи да препечата резултати на Тим Кук, шеф на екип, извършил проучването "Маркетинг в Централна и Източна Европа" по поръчка на "Файненшъл таймс".
Ето какво ни "внушава" г-н Кук: "Аналитиците разбират, че изследователските материали, доставяни от правителствени източници, често са с лошо качество. Дори в Полша официалните източници губят почва. Що се отнася до България, Румъния, Украйна и Русия не очаквайте нищо от официалните източници и няма да бъдете разочаровани. Публичните бази данни в тези страни са много неточни. Затова компании като "Търговска лига" в България и "Майкрософт" в Румъния са разбрали, че най-добрият начин да имаш база данни, е да си я създадеш сам. Навлизането на водещите вериги като "Макро", "Ахолд", "Кеърфор" и "Теско" в много случаи могат да имат фундаментално влияние върху целия местен пазар. Това отражение може да се види най-ясно в България и Румъния, където "Макро" инвестира доста. В Румъния например при отварянето на "Макро кеш енд кери" говори самият премиер. Той обяви, че отварянето на тази верига ще снижи сивата икономика, като предложи на потребителите по-добро качество и прозрачна ценова политика. Така или иначе модерната продажба на дребно в България и Румъния все още е рядкост и е ограничена в основните градове."
Внимаваш ли, Джефри?!
Признавам, че нямам авторитета на цитираните "западни" източници. Признавам също, че нямам смелостта на г-жа Рангелова, за да споря за някакви 1-2% разлика между официалните данни и мои оценки. На всичко отгоре на мен никой не ми плаща, за да отправям критики или да правя "алтернативни" анализи. И понеже съм си мързелив, взех, че направих някои груби сметки. Толкова груби, че нещата могат много да "загрубеят". Стига г-н Филчев най-после да се поразмърда малко.
Какви са моите сметки?
Те са свързани с една много, ама много неприятна тема - икономиката в сянка. За мен това е основната тема на "прехода към капитализъм". Защо? Защото тази тема фокусира в себе си всичко - обедняването на милиони българи, стремителното забогатяване на "приятелски кръгове" и "братовчеди", политическия маскарад, ролята на медийния слугинаж, разсипването на икономиката, унищожаването на културата, науката и образованието, масираната емиграция на младите, геноцида над 2.5 млн. пенсионери, разсипването на българската армия, загубата на суверенитет и какво ли още не.
Какво е това "икономика в сянка"?
Това е икономическа дейност, която не се регистрира от икономическата статистика. Казано по друг начин, това са тези стоки и услуги, които нарушават данъчните правила - за тях не се плащат данъци. Икономиката в сянка има различни форми - като се почне от най-невинната - "направи си сам", и се стигне до нелегалните й форми.
Един от парливите и спорни моменти е размерът на икономиката в сянка. Преди да изясня проблема, трябва да поясня някои термини. Принуден съм да го направя (за пореден път), защото в медиите битуват предимно непрофесионални мнения, а това обърква обикновените читатели. Всъщност "зашумяването" на проблема е част от него.
В този контекст икономическата дейност може да се раздели на две части.
Едната част спазва данъчните изисквания и влиза в икономическата статистика. Тази част ще наречем "официална икономика". На основата на математико-статистически методи се изчислява най-обобщеният показател за състоянието на официалната икономика - Брутен вътрешен продукт (БВП). БВП изразява сбора от цените на всички крайни стоки и услуги за период от 1 година. Всяка "нормална" държава изчислява БВП и публикува данни както за размера му в текущата година, така и промяната му (ръст или спад) по отношение на предходната година или по отношение на някоя друга предишна година, която се приема за базова. Стойностите на БВП се дават както в текущите (през годината) цени, така и в цени на базовата година. Така се определят още два термина - Номинален БВП (по цени от текущата година) и Реален БВП (по цени от базовата година). Отношението на Номиналния БВП към Реалния БВП се нарича Дефлатор на БВП. Дефлаторът е безразмерна величина и показва промяната в стойността на парите (в които се изчислява БВП). Когато дефлаторът е по-голям от 1, паричната единица се е обезценила през текущата година (по отношение на предишната или на базовата) и се казва, че има инфлация. Обратно, ако дефлаторът е по-малък от 1, има дефлация - парите през текущата година са станали "по-скъпи". Ако дефлаторът е 1, инфлацията е 0.
За оценката на състоянието на икономиката (ръст или спад) се използва Реалният БВП, защото той елиминира инфлацията и прави сравнението "реално". Тук е и един от триковете - употребата само на термина БВП е "зашумяване" на информацията. Естествено, този пропуск може да се прави както умишлено, така и от некомпетентност.
На това място трябва да поясня, че размерът на инфлацията се оценява и по т.нар. "потребителска кошница", но за "нормалните" страни разликата между двата показателя е незначителна.
Да спрем вниманието си на втората част от икономическата дейност. Това е икономиката, която вече определихме като икономика в сянка. В този смисъл официалната икономика можем да наречем "икономика на слънце".
Така получаваме следния модел - икономиката (цялата) се състои от две компоненти: икономика на слънце и икономика в сянка. Когато някой (напр. Муравей) казва, че е намалил икономиката в сянка, или по-точно, че е "извадил част от икономиката в сянка на слънце", това означава, че (при равни други условия, както обичат да казват икономистите) нараства БВП.
Тук има още един съществен въпрос. Как се оценява размерът на икономиката в сянка? Та нали за нея няма данни? И второ, когато казваме, че икономиката в сянка е например 50%, какво означава това?
Размерът на икономиката в сянка се оценява (обърнете внимание на термина "оценява", за разлика от термина "изчислява", използван при определяне на размера на БВП) със специфични методи. Сред експертите няма единно становище кой метод е най-добър, а това зависи и от конкретната форма на икономиката в сянка. Така например оценките за икономиката в сянка в САЩ са между 10% и 20% (това е пример за малка икономика в сянка), за Италия оценките достигат дори до 50% (пример за голяма икономика в сянка). Усреднените оценки за ЕС обикновено се приемат около 20%.
Но какво означава 50%? От какво 50%? От цялата икономика или от БВП? На това място откриваме още една масово използвана възможност за "зашумяване" на информацията. Компетентните икономисти оценяват размера на икономиката в сянка по отношение на БВП. Така по-прецизно е да се каже например, че "икономиката в сянка е 50% от БВП". Това показва, че ако икономиката в сянка е по-голяма от официалната икономика, процентът ще бъде по-голям от 100.
Още една подробност. Област на спекулация е и (предимно) неявното допускане, че икономиката в сянка "влиза" в БВП. Така по-същество се получава предишната (некоректна) ситуация - процентното изражение на икономиката в сянка се дава по отношение на цялата икономика и естествено не може да бъде по-голямо от 100. Не вярвате? След малко ще дам съвсем пресни примери.
Сега сме готови да поставим основния въпрос:
Какъв е размерът на икономиката в сянка в България?
По времето на проф. Карамфилов НСИ "се подписваше" под числото 18%. Съпоставката с приведените по-горе данни за "нормалните" страни показва, че България е била една "слънчева страна". Тези дни новият шеф на НСИ г-н Хаджийски "се подписа" под числото 23%, отнесено за 1999 г. Естествено е да попитаме: "Та нали г-н Иван Костов "се подписа" под твърдението, че в последните години е нанесен решителен удар срещу организираната икономическа престъпност, тоест срещу икономиката в сянка. Как да си обясним тогава тези данни?"
За някои хора отговорът на този въпрос е много лесен. Той обаче се изразява с познатите ни цветове - "синьо" и "червено". Но това не е отговор.
Какви са оценките на "западните" експерти за икономиката в сянка в България? Ето още един цитат от споменатото изследване на г-н Кук: "Огромното мнозинство от потребителите в Централна и Източна Европа са бедни и в много случаи стават по-бедни. Средната месечна заплата в Русия е около $40, варира между $60 и $100 в България и Румъния, стига $130 в Чехия и е под $200 дори в Полша и Унгария.... Ниските доходи може да не са толкова ниски, колкото сочат официалните данни на статистиката, заради сивата икономика. Тя съставлява между 30 и 50 на сто от БВП в Румъния и България, и е невъзможен за пресмятане процент в Русия и Украйна."
Не съм чел оригиналните изследвания на екипа на г-н Кук и не мога да твърдя, че преводът е коректен. Ето защо направо ще премина към моите анализи за размера на икономиката в сянка в България. Така или иначе, читателят вече има база за сравнение.
През 1997 г. публикувах две статии по темата. В тях твърдях, че размерът на икономиката в сянка в България е 400%. Сиреч, че сенчестата икономика е 4 (четири) пъти по голяма от официалната икономика. До днес (кой знае защо?) никой не се е противопоставил явно на тази оценка. За сметка на това в последно време г-н Муравей Радев и най-вече г-н Хаджийски обявиха едва ли не за "ненормални" хората, които твърдят, че размерът на икономиката в сянка в България достига 40-50%. Явно в тази категория влиза и г-н Кук, а какво да кажем за моите 400%! Но да чуем самият г-н Хаджийски.
Ето извадки от интервю с г-н Хаджийски във в. "24 часа" (31.12.1999 г.).
Александър Хаджийски: 50% сива икономика? Това е безотговорно (заглавие)
Ако приемем този процент, БВП ще скочи невероятно, казва шеф-статистикът (подзаглавие)
Въпрос: Докъде стигна пилотният проект на НСИ и Евростат за отчитане на сенчестия сектор у нас?
Отговор: Проучихме целия опит. Започнахме изследването на потреблението на електрическа енергия и съпоставянето му с регистрираните мощности. Там, където се губи, значи някой работи тайно. Обаче при силното преструктуриране сега в промишлеността у нас мъчно може да се направи съпоставка и да се види разликата. Така че този метод бе отхвърлен като неподходящ за България.
(Читателят трудно може да разбере (поне засега) какво изпитах от прочита на този отговор.) Но да продължим с интервюто. Има още забавни неща.
Въпрос: А как сметнахте 22-та процента за 1998 г.?
Отговор: На базата на разчети. Като съпоставим например колко мляко сме отчели, че е произвела България, и колко мляко е внесено. Излезе ли, че е консумирано повече, отколкото е внесено и произведено - значи отнякъде трябва да е дошло. А консумацията получаваме, като следим семейните бюджети - сега на 3000 домакинства, догодина - на 6000. Но не навсякъде е така простичко.
Въпрос: Колко според Вас може да е този процент реално?
Отговор: Ние доразчетохме брутния вътрешен продукт с тези 22% на сивата икономика, които сме успели да изчислим. Но се чуват съвсем безотговорни твърдения, че у нас тя е 40-50%. Помислете си, ако тази година статистиката отчете 50% скрита икономика, значи, че (Внимавай, Джефри! - И. Ц) БВП ще скочи от 24 млрд. лв. на около 32 млрд. лв. и ще отбележим страхотен икономически ръст. Обаче никой няма да ни повярва и с право.
Въпрос: Излиза, че с този показател чудесно могат да се манипулират данните за икономическия растеж?
Отговор: Но в крайна сметка кого ще излъжем? Себе си. Казвал съм, че схващам работата си в това статистиката максимално да се доближи до истината. На базата на нашите данни си правят икономически разчети и кабинетът (Костов! - И. Ц.), и бизнесмените и манипулирането на който и да е макропоказател е крайно безотговорно.
Въпрос: Значи, ако за 1999 г. процентът на сивата икономика се окаже по-голям от миналогодишните 22%, това няма да означава, че тя се е увеличила?
Отговор: Това е истинското тълкуване. (Жив ли си, Джефри! - И. Ц.) Ако кажем, че сме доразчели 26%, това означава, че ние сме си увеличили обхвата и сме осветили тази част, а не, че тя се е увеличила. Може и да се е намалила, но ние да сме успели да извадим по-голяма част от нея на светло."
Не знам как се чувства Джефри, но докато преписвах тези редове, за малко щях да загубя съзнание.
Какви изводи можем да направим дотук?
1) Г-н Хаджийски решително отхвърля оценките на икономиката в сянка по потреблението на електрическа енергия. Мотивира се с (запомнете) преструктурирането на икономиката.
2) За сметка на това г-н Хаджийски следи например консумацията на мляко.
3) Г-н Хаджийски твърди, че ако икономиката в сянка е 40-50%, тогава БВП щял да скочи от 24 млрд. лв. на около 32 млрд. лв. 4) Г-н Хаджийски твърди, че колкото е по-голяма оценката на икономиката в сянка, това не означавало, че тя се е увеличила, а че са успели да извадят по-голяма част от нея на светло.
Признавам, че имах намерение да цитирам и части от интервюто на г-н Хаджийски пред в. "Труд" (12.01.2000 г.), но чувствам, че прекалявам, а и да си призная, напълно съм ошашавен.
Позволи ми, Джефри, да не се спирам подробно на тт. 2), 3) и 4). За обикновените читатели само ще уточня, че терминът "сива икономика" е тъждествен на "икономика в сянка". В този контекст, "слънце" и "светло" също са синоними. Така читателите сами ще се оправят в нещата.
Гвоздеят на програмата е т. 1).
В следващия брой ще покажа на г-н Хаджийски как може да се оцени икономиката в сянка, като се използва потреблението на еленергия. Така ще стане ясно и защо г. Хаджийски недолюбва този метод, защо няма пари за пенсионерите, за културата, армията, полицията, за сираците, г-н Радев. Ще стане ясно защо няма да влезем в Европа.
МО: На крушката опашката
Колко скучно стана да се наблюдава дейността на военното ведомство! Там дори интригите и сплетните са като съшити с бели конци и ако не е ясен авторът на някоя провокация, то целта й може да се определи почти с абсолютна точност. Когато гръмна скандалът с "уволнението" на началника на ГЩ генерал Михо Михов, "Нова Зора" съвсем точно дефинира "целта на занятието": генерал Михов да се направи по-послушен с оглед на предстоящото "предсрочно" изпълнение на някои елементи от прословутия "План-2004". Е, оказа се, че и тази крушка си има опашка, т.е. цивилното ръководство на МО е предвиждало скалпирането на ГЩ.
Както съобщи за медиите зам.-министърът на отбраната Здравко Зафиров (цит. по в."Труд", 15.I.2000 г.), от 1 март Генщабът ще "олекне" наполовина. В него остават само 377 души, от които 314 офицери, 62 военни служители и 1 сержант. Вместо досега съществуващите 9 управления и 8 самостоятелни отдели, ГЩ ще има 6 управления, 3 от които главни, канцелария, правен отдел и хора за връзки с медиите. Заместниците на генерал Михов намаляват от 3 на 2. Едва ли има голямо значение за тези, които си отиват от БА, че началникът на ГЩ ще бъде генерал-полковник, заместниците му - генерал-лейтенанти. Нито пък факта, че зам.-началникът на Главно оперативно управление ще бъде бригаден генерал, а останалите зам.-началници на управления - полковници. Когато се изброят имената на всичките 6 управления на ГЩ, дори за лаика по военните въпроси става ясна "целта на занятието": ГЩ да се превърне в един безвластен, лишен от информация и напълно зависим от капризите на цивилния екип на МО орган. Днес министър е г-н Ноев, който казва, че "обича" генерал Михов, но му реже половината ГЩ. С оглед на кадровата банка на СДС Бойко Ноев може би наистина е най-доброто, което можеше да се предложи за поста министър на отбраната. Какво ще стане обаче утре, когато на неговия стол седне някой като Сашо Сталийски?
Според новата структура и състав ГЩ е орган само със задължения: да планира, да води на отчет личния състав, да разработва операции (на книга), да изгражда и поддържа системи за комуникация и информация, да се грижи за материално-техническото и медицинско осигуряване на БА. Как ще става последното, като редица военни болници в провинцията бяха закрити, а и над ВМА в София е надвиснала гилотината на 50 % съкращение?
МО ще държи и разпределя средствата, които ще стават все по-оскъдни, та никак не е трудно да се досетим, че ГЩ ще обира главно пасивите от подобно "осигуряване" на БА. Отдолу хората ще недоволстват от ГЩ и неговия началник, а "реформата" ще продължи до пълното изтребление на "вредния дивеч", сиреч, до изпълнението и преизпълнението в ускорени срокове на правителствената програма за ликвидация на БА! Няма значение дали тя се нарича "План-2004", или другояче.
Поставени между чука и наковалнята, ГЩ и лично неговият шеф ще изчерпят и последните остатъци от доверие, останали у военнослужещите към тях. След като ГЩ не може да спре обезкръвяването на БА и обезглавяването й откъм команден състав, естествено е подчинените му да си помислят, че е по-добре да го няма. Това като че ли е другата цел на занятието: ГЩ да се направи излишен дори в собствените си очи и в тези на подчинените военни, за да се приложи без съпротива т.нар. натовски модел: вместо ГЩ да има Съвет на началник-щабовете, както е в САЩ.
Американският модел обаче изисква освен МО да има и министерства на видовете въоръжени сили: на сухопътни войски, на ВВС и на ВМС. Какъв гювеч за безработните сини "братовчеди"! Колко преквалифицирани цивилни "експерти" ще храни военният бюджет за сметка на съкратените професионални военни!
Според бившата министърка на финансите, проф. Христина Вучева: "В по-широк смисъл корупция е да се хвърлиш във властта, без да знаеш какво трябва да се прави. Злоупотреба със служебното положение е в управлението да влизат хора, които нямат представа как се върши това. " (в."Новинар", 19 януари 2000 г.). Това не се нуждае от коментар.
Осакатеният състав на ГЩ може само да козирува и да си хвърли рапорта за уволнение. Не казваме хак му е, но дано поне са разбрали, че дотук ги доведе рибешкото мълчание и дребнавата надежда, че като се наведат, и бурята ще ги отмине!
Когато "реформаторите" обясняват промените в ГЩ с натовските стандарти, как един военен не се сети да ги попита дали турският ГЩ е изграден точно по тези стандарти. Мислимо ли е там някой цивилен политик да се подиграва по този начин с началника на ГЩ, като му свежда структура, оставяща го без половината от пряко ръководените от него хора? Не! В Турция МО е обслужваща структура на ГЩ и е достатъчно военните да разходят няколко танка по сокаците на Анкара, за да падне правителството. Там новоназначените министри на отбраната отиват първо да се представят на началника на ГЩ и "да получат указания", както се шегуват журналистите.
Авторитетът на една институция, пък била тя и ГЩ, не се подарява от друга институция, а се извоюва. Не постът прави авторитета на човека, който го заема, а обратното. Престиж се печели не когато военният началник трепери да не го пенсионират, а когато е готов глава да сложи за национална кауза!
За жалост днешното ни офицерство не прилича нито на Радко Димитриев, нито на Дамян Велчев или Кимон Георгиев. За разлика от турските си колеги българският офицер няма самочувствие на принадлежащ към най-добрата и безкористна част на националния елит. А това е следствие от липсата на усещане за мисия. Страхът за насъщния не може да мотивира такива благородни чувства и е благодатна почва за всякакви безумни експерименти с армията.
Ако сте гледали руската кинокомедия "Особености на националния риболов", вероятно ще намерите нещо общо с днешната военна реформа. Това, разбира се, не е водката, изпивана от руснаците в несметни количества, а удоволствието, с което руските ловци и риболовци и нашите "реформатори" вършат своето дело. Поне министърът на отбраната Б.Ноев заяви, че с удоволствие ще участва в осъществяването на правителствената програма. Сиреч, в рязането на глави! Тук "грижата за човека" очевидно замества водката от споменатия филм.
Общото между нашата реформа и риболова е и поведението на рибите, в нашия случай - военните. Те мълчат, крият се в подмолите и понякога захапват въдицата: било с набоденото на нея тлъсто червейче или скакалец, било с обикновена изкуствена муха! Колко генерали днес ще откажат да станат военни аташета например?
"Македонски бяга от глада, но не бяга от смъртта! " - беше изповядал героят на Вазов от "Немили-недраги". Дали тази сентенция важи изцяло, макар и обърната обратно, или само в първата си част, за приемниците на славното някога българско офицерство? Дали след като ги е толкова страх от уволнение, поне не ги е страх да мрат за Отечеството?
Да мрат, но за кое Отечество? За коя България? Тази, която вече е продадена на чужденци, или тази, която предстои да бъде продадена? Включително и земята българска, към която имат мераци турски бизнесмени?
Добре че в Ерусалим кръстиха един площад "България": поне името ни да остане! Защото тук, на Балканите, както е тръгнало думата "България" ще бъде забравена. Поне ако съдим по поведението на управляващите, по отношението им към БА и по държанието на последните въоръжени защитници на "тази страна".
Боже, пази България!
В мрежите на доктрината Клинтън!
Отминалото посещение на американския президент у нас, започналите разговори с ЕС и "новият" кабинет на Костов имаха за цел да подхранят надеждите, че не е далече времето, когато България ще бъде приета в европейската и световната демократична общност. Това, според управляващите, щяло да бъде резултат от добрата оценка на международните институции (и на първо място на САЩ и МВФ) за нейния принос в превръщането на Балканите в зона на тяхното влияние, интереси и сигурност. Засили се и надеждата, че наред с Турция и България ще бъде превърната в техен стратегически съюзник в този невралгичен район на Европа.
На такива надежди и амбиции Костов ще продължи да подчинява целокупната дейност и на "новия" си екип. По всички направления той ще се стреми да отговаря на изискванията на доктрината Клинтън, която не представлява нищо друго освен едно ново, подчертано имперско издание на старата и отхвърлена от народите "доктрина Брежнев". С нейна помощ американската администрация сега не само прокламира човешките права и демократичните принципи за приоритетни и определящи по отношение на националния суверенитет на всички държави, но и безкомпромисно налага своите критерии и изисквания, на които те трябва да отговарят в тези области. Всичко, което не се помества в тяхното твърде тясно прокрустово ложе, бива подложено на масиран и всестранен (в това число и военен) натиск до тяхното превръщане в страни, напълно зависими от нея.
За досегашните резултати от приложението на тази доктрина в последно време откровено започна да говори и небезизвестният Бжежински, който в едно от последните си интервюта направо констатира, че с изключение на Югославия всички балкански държави и цяла Европа вече са се превърнали в американски протекторати.
Толкова отговорна и компетентна оценка не може да не извика в съзнанието на всеки мислещ български гражданин поредица от тревожни въпроси, от които два имат особено значение.
Първият се свежда до това в кои важни области от живота страната ни все още е запазила своят национален суверенитет? В сферата на външната политика, отбраната и разузнаването ли? Може би в сферата на финансите, промишлеността, селското стопанство, вътрешната и външна търговия, енергетиката и комуникациите? Или може би в сферата на социалната политика (и особено в пенсионното и данъчно дело, заетостта и работната заплата, образованието и здравеопазването), националната култура и идентичност, в сферата на законодателството и при определяне на партийния и личния състав на правителствата ни и къде ли още?
И тук не става дума за крайно необходимото съгласуване на някои аспекти на държавната политика с определени международни институции, а за подчиняването й на редица техни ултимативни искания в почти всички области, като се започне от това колко и какви родове войски да има страната, какъв характер и в какви темпове да бъдат осъществени т.нар. демократични реформи; кои отрасли и предприятия на промишлеността, енергетиката, комуникациите, инфраструктурните съоръжения и други да бъдат приватизирани, кои да бъдат ликвидирани и кои запазени, какъв да бъде таванът на работните заплати, пенсиите, лихвените проценти и т.н., и т.н.
Непредубеденият и неидеологизиран отговор на тези и редица други въпроси не може да не доведе честния човек до заключението, че става дума не само и не толкова за наличието на един силно ограничен национален суверенитет, а до това какво е останало от него при решаването на най-съществените и добре разбраните интереси на страната ни.
Отговорни държавни дейци или престараващи се наемници?
Че страната ни е запазила само някои остатъци от своя суверенитет, става ясно и от недостойното и унизително положение, в което до голяма степен са се поставили сами най-отговорните дейци на законно действащите в "суверенната" на държава институции. В повечето от случаите техните намерения и решения биват подлагани на преценки от органите на САЩ и НАТО, МВФ и ЕС. Седмици и месеци наред те чакат указания как да "усъвършенстват" и "хармонизират" своите намерения и решения, а не са редки и случаите, когато със затаен дъх същите чакат разрешение за провеждането на едни или други важни за живота мероприятия. Поради това не без основание неотдавна проф. Джурова попита - това отговорни държавни дейци ли са, или са наемници, които изпълняват поръченията на своите господари по всички направления? На всички ни са добре известни съмненията и недоверието, с което се отнасят те към престараващите се слуги.
Ярък израз на такова отношение бе последният безпрецедентен случай, когато американски ченгета за 2-3 дни не само блокираха центъра на столицата и обезоръжиха 2 хил. български полицаи във връзка с посещението на Клинтън, но си позволиха и да претърсят цялата сграда на Министерския съвет, в това число и чекмеджетата от кабинета на министър-председателя на републиката!
А за какво говори обстоятелството, че в същия ден, в който Ив. Костов представи състава на своя "нов" кабинет пред парламентарната група на ОДС и пред българския парламент, той отлетя на поредното си посещение-поклонение в главния щаб на НАТО в Брюксел?
До каква степен страната е лишена от своя суверенитет и от правото си да живее съобразно своите интереси, национална идентичност и традиции става видно и от категоричното искане на бившия американски посланик у нас да бъде изменена конституцията на страната и от намерението на току-що стъпилия на българска земя нов посланик - г-н Майлс, който заяви, че ние, българските граждани, трябва да се научим да живеем по негов маниер и образец.
При този неопределен минимум от национален суверенитет човек не може да не си зададе и втория, не по-малко съществен въпрос - до каква степен при такива условия
Реално възможни ли са националната сигурност и безопасност?
И ако в тези изключително важни области от живота на страната, в тревожните времена, в които живеем, СДС залага главно, а по редица негови аспекти и единствено на т.нар. колективна сигурност (в името на която правителството пристъпи към сериозното намаляване на българските въоръжени сили), то изниква въпросът - защо в последно време стратезите на НАТО сериозно увеличават своите военни помощи, непрекъснато модернизират въоръжените сили и техниката на страните членки на своя пакт - нашите южни съседки, Турция и Гърция? Защо, съгласно изнесени в печата данни от о.з. ген.полк. Радню Минчев, първата дислоцира в Източна Тракия (съставляваща едва 3 % от нейната територия) своята могъща първа армия, 52 % от своята артилерия, 58 % от танковете и 72 % от бронираната си техника? Дислоцира още своята първа тактическа авиация с 250 самолета (72 броя от които могат да бъдат носители на ядрено оръжие), а Гърция - държи 80 % от своите сухопътни войски в северната част на страната си?
От отговора на горните въпроси в съзнанието на българския гражданин въпросителните не намаляват, а ясните, обнадеждаващи и убедителни отговори стават все по-малко. Ето някои от тях.
При непрекъснатата деградация на нашата национална икономика, увеличаването на военното присъствие на САЩ и други страни-членки на НАТО в Македония, Албания, Босна, Херцеговина, Косово, а в близко бъдеще и в България, при непрекъснато засилващите се антибългарски настроения и прояви в Югославия и все още непреодолените противоречия с Румъния тази т.нар. колективна сигурност не се ли превръща в един своеобразен военно-политически обръч около и във страната ни?
Срещу кого е насочен той? Срещу по-голямата част от народа ни ли, който на всички социологически проучвания по време на т.нар. "хуманитарна война" срещу Югославия се обяви за необходимостта от провеждането на една достойна, последователна национална и добре балансирана политика на активен неутралитет (към каквато продължават да се придържат не една от малките европейски страни) и който със своя вот на последните избори по недвусмислен начин показа, че не приема лакейската политика на Костов, която превръща страната ни в един жалък придатък на империята на САЩ?
Или може би този обръч е насочен срещу Русия, чийто ръководители не скриват своите амбиции да се противопоставят на имперските стремежи на американската администрация и да възстановят своето влияние на Балканите?
Не е ли крайно неприятна и опасна за страната ни очертаващата се перспектива на сблъсък и на нейна територия? Не е ли твърде висока цената, която трябва да платим за тази т.нар. колективна сигурност, още повече като се има предвид, че в своята нова и най-нова история при подобни ситуации страната ни неведнъж е била подвеждана от великите сили, начело на които в миналото стоеше коварният Албион, а сега не по-малко користният Джон?
Заключение
С всичко това Костов и костовци правят сериозни опити не само да отхвърлят ролята на националната ни държава и от тази изключително важна сфера на живота, която съставлява една от нейните най-отговорни конституционни задължения, но и окончателно да подхвърлят страната ни на стоманените зъби на всемогъщата месо- и душемелачка на единствената в наши дни суперсила, която може да смели не само нейната идентичност, но и самото й съществуване.
В това направление Костов стигна дотам, че си присвои изключително отговорната историческа мисия "един вид трябва да се покръстим наново, да се поевропейчим този път истински, защото първият път очевидно не е успял цар Борис I" (курсив автора, в. "Сега", 18.12.1999 г.), както заяви той пред Дарик радио по повод евроинтегрирането на българския народ. Сякаш европейците представляват някаква еднообразна аморфна маса, в която десетките нации и националности, които я съставляват, са загубили своята идентичност - език и традиции, материална и духовна култура, религия и други драгоценни качества.
Да се преиграва с тези ценности е твърде опасно не само за народа, но и за едноличната власт на Костов в държавата, за която в навечерието на 2000 година той твърде неискрено обяви, че я ненавижда. Но нея той не само че не напуща, а продължава да полага усилия още повече и задълго да се укрепи в нея. В това направление той използва всички възможни прийоми, ръководейки се вероятно и от макиавелистката максима, че целта може да бъде постигната и с лоши средства.
Кавказ: За кого Путин бие камбаната?
На 16 януари 2000 г. в грузинската столица Тбилиси се проведе среща на високо равнище с участието на турския, грузинския и азърбайджанския президенти. Формално минисрещата на върха обсъди проекта за нефтопровода Баку-Джейхан през Тбилиси, за който вече писахме, че истинската му цел е да направи енергийните доставки за Запада независими от Москва и Техеран. В края на срещата турският президент Демирел, наричан още Чобан Сюлю, изтъкна, че няма пречки за изграждането на това съоръжение. В пристъп на особено вдъхновение той призова обаче да се създаде и един Кавказки пакт за сигурност, подкрепян от Европейския съюз (ЕС). Естествено, без Русия, но с американска подкрепа.
Очевидно някой бърза да установи в Кавказ международна система за сигурност, преди Русия да е наложила на региона своя такава, и то докато 1/5 от действащата руска армия е заета с войната в Чечения. Тази война наистина прикрива една друга, по-мащабна битка, която вече е започнала: за бъдещето на бившите съветски територии от Кавказ (на юг) до Балтика, на север. А също и за бъдещето на Руската федерация.
Финалът на срещата в Тбилиси дойде само ден, след като в Москва Владимир Путин оповести новата ядрена доктрина на РФ. С нея Москва слага край на едностранно поетото от нея обещание да не нанася първа ядрен удар. Известно е, че в годините на студената война, когато СССР имаше превъзходство в конвенционалните сили, САЩ и НАТО никога не се отказаха от нанасянето на първи ядрен удар, позовавайки се на това превъзходство на СССР. След разпадането на Съюза Русия вече няма такова превъзходство, но остана единствената от държавите, произлезли от СССР, която има ядрено оръжие.
Днес Путин поставя Русия в положението на САЩ в годините на Студената война, т.е. обръща уравнението на сигурността.
Путин обаче прави нещо повече от "танц със саби". На фона на продължаващите сражения в Чечения, той отправя ясно послание към няколко адресата:
Първо, дава ясно да се разбере от САЩ и техните западни съюзници, че руската политика на сигурност повече няма да бъде заложник на икономическите отношения с тях. Новата ядрена доктрина поставя въпросите на сигурността на РФ на едно равнище с тези на икономиката. Периодът след студената война завърши и пренебрегването на Русия както през декември 1998 г. при бомбардировките над Ирак, така и в Косово през 1999 г., доказаха на руснаците, че непрекъснатите отстъпки са опасни. Икономическите отношения със Запада, за които трепереше Елцин, и без това рухнаха след августовската криза от 1998 г., Русия няма какво повече да губи! Путин само довежда докрай онова, което се опита да стори Елцин в Пекин: да напомни, че ядрена сила като РФ, която все още може да унищожи Запада, не може да бъде унижавана! Русия вече е готова да използва всички средства, за да защити интересите си! Може някой все още да смята за "малко вероятно" Русия да използва ядрено оръжие, но "малко вероятно" не значи "невъзможно".
Ядреното оръжие отново се превръща в своеобразен изразител на силите. Това ще принуди САЩ и Запада да преразгледат своята политика и да премислят последиците от евентуални авантюри ала Косово, на които Русия се противопоставя. Възможността те да провокират един руски изпреварващ ядрен удар обезсмисля всякакви разчети за "война с нула загуби". Особено предпазливи трябва да бъдат в поведението си европейските съюзници на САЩ и Япония, чиято близост до РФ е много по-голяма от тази на САЩ, за разлика от желанието им да поемат риска от един сблъсък с нея. Самата заплаха от ядрен отговор прави невъзможно третирането на РФ с предишното презрително безразличие, доставящо такова неизразимо удоволствие на г-жа Олбрайт.
С оповестяването на новата доктрина Путин не само осигурява на РФ място на масата на Великите сили, но прави почти императивно желанието на европейските съюзници на САЩ Русия да не бъде дразнена и ако е възможно дори да бъде привлечена предварително на тяхна страна при евентуални бъдещи военни намеси.
Втората аудитория на Путин, са останалите страни, членки на ОНД и произлезлите от СССР държави, които не членуват в Общността на независимите държави. Неслучайно само седмица след изявлението на руския и.д.президент, се проведе среща на високо равнище на ОНД. В ОНД Русия винаги е била "първа между равни", но сега нещата вече ще се пренареждат, особено в самата Русия и в близост до нея. Първо ще почувства това т.нар. Република Ичкерия. Ще бъде засегната и Грузия, за която руснаците с право смятат, че служи като трамплин за снабдяване на чеченските бунтовници от чужди сили. Ситуацията в Чечения сигурно напомня твърде добре на руските военни за блатото Афганистан. Тогава външни сили от територията на съседен Пакистан осигуряваха снаряжение и бази за обучение на муджахидините за сметка на кръвта на съветските войски. И е напълно сигурно, че това няма да се повтори и няма да бъде търпяно.
Путин напомня на всички, че оцеляването на РФ е върховен национален интерес. И че всякаква помощ за сепаратистите, застрашаваща един толкова фундаментален национален интерес, може да направи допустимо използването на ядрено оръжие. Путин напомня и на грузинците, че в играта са намесени сили, които са извън техния контрол и че никакво приятелство със САЩ, Турция или която и да е друга страна на антируска основа няма да ги спаси. И че си е направо илюзия, ако разчитат, че войната в Чечения ще бъде все конвенционална. В желанието си да прекъснат снабдителните линии на чеченските бунтовници, руснаците може да прибегнат до използването на тактическо ядрено оръжие; вкл. неутронни боеприпаси. Така войната ще се превърне в пряка опасност за Грузия, а не само за руския териториален интегритет.
Няма съмнение, че това е предупреждение и към афганистанскките талибани, които доста неразумно признаха държавата Ичкерия, рискувайки да го отнесат заради Хатаб, Басаев и Масхадов. Един руски ядрен удар върху Афганистан може да не е по поръчка на Аллах, но ще има за талибаните също толкова гибелни последици, както и от божието възмездие. Още повече че територията на Афганистан се използва за подготовката на различни екстремистки организации, а движението на талибаните е замесено пряко в различни престъпни действия като наркотрафик, незаконна търговия с оръжие и валутни операции, а всички те попадат под санкциите на международно признатите норми. И значи разправата с тях ще бъде страшна.
Тясното взаимодействие на чеченските сепаратисти и талибаните е известно отдавна, въпреки че и двете страни избягваха да признават този факт. Сега обаче са поставени в деликатно отношение и западните им вдъхновители и поддръжници, които упорито отричаха да има някаква топла връзка между "борците за свободна Ичкерия" и презрените от цял свят ислямски фундаменталисти и терористи. Маските вече са свалени и чеченския криминалитет го очаква съдбата, обявена в присъдата на Осама Бин Ладен: ще бъдат преследвани до самото им унищожение.
Отделихме специално внимание на тази малко позната страна от конфликта в Чечения в контекста на новата ядрена доктрина на Русия поради опитите на някои наши средства за информация, изтъкващи като успех дипломатическото признаване на Република Ичкерия от Афганистан на талибаните. Те обаче забравят мъдрата българска поговорка "Кажи ми кой ти е приятел, за да ти кажа какъв си". В стремежа си да демонстрират ислямска солидарност талибаните им свършиха лоша услуга - дезавуираха ги напълно като "борци за национална независимост".
Ако се върнем на фронта в Чечения, там зимата действително затруднява сега всякакви по-мащабни военни операции, в това число и въздушни. Включването на ядреното оръжие в контекста на доктрината Путин обаче води до съвсем различен и напълно непредвидим резултат в уравнението. Войната просто ще завърши с пълната гибел на басаевци, без никакви загуби от страна на федералните войски. Мисъл, която би трябвало да отрезви всеки активист на движението за "Велика Ичкерия", а също и неговите помагачи. Тогава се обезсмислят и всякакви помощи и конвенционални доставки отвън за сепаратистите. Щом Русия приключи със сепаратизма в Чечения, тя ще се заеме да изкорени подобни мераци, където и да възникват на територията й, включително и в района на Волга.
Най-важният адрес за посланието на Путин е може би самата руска общественост. Руснаците като цяло са удовлетворени от тона на човека, когото най-вероятно ще изберат за президент през март 2000 г. Дори конвенционалните сили да не успеят в Чечения, ядрената заплаха ще свърши своето! Путин ще сложи край на конфликта, а такава перспектива няма противници в РФ.
Някой може да възрази, че и САЩ са използвали ядрения шантаж, но след Втората световна война не са използвали ядрено оръжие. Русия обаче води истинска война на собствена територия, а не военни игри, каквито в САЩ се разиграват с учебна цел и доскоро се проверяваха в действия в Косово, Сомалия или Ирак. Путин помни добре Афганистан и няма да позволи РФ да хлътне в ново тресавище. Посланието е ясно: потрябва ли, ще използва и ядрено оръжие! Той иска онези, които се опълчват срещу Русия, да надникнат в бездната на ядрения Апокалипсис и добре да си направят сметката. И правилно, защото това драматично ще увеличи предпазливостта и респекта, с който се отнасят към Русия в цял свят. От това в международен план ще спечели РФ и обезправените малки държавици. Защото ще почувстват опора за своята сигурност. А ако във вътрешен план спечели и Путин - халал да му е!
Дали Сюлейман Демирел ще изплете някакъв антируски пакт за сигурност в Кавказ или на Балканите и дали той ще бъде подкрепен от САЩ и ЕС - това все още е в сферата на предположението. Макар че по принцип Турция е изразител на волята на Големия бял брат, подобен пакт няма да донесе повече сигурност: нито на народите от Кавказ, нито на Турция, нито на Азия, Европа или света. Сигурност без Русия не може да има; още по-малко - против Русия! Това трябва много добре да преценят и нашите колониални наемници.
Когато Русия е готова на всичко, за да се защити, ехото от мечия й рев сигурно ще отекне и във Вашингтон. Едва ли някой в САЩ или в Западна Европа се готви да мре заради Басаев, мераците на Чобан Сюлю или архиперестройчика Шеварднадзе, който сигурно вече сънува срещите си в отвъдното със сянката на Гамсахурдия.
Добре е да се събуди от розовите си сънища и туземната ни колониална администрация. Както казваше Тато, необходим е "маньовър". Сега. Докато не е станало късно. Путин удари камбаната. Ще слушаме и ще записваме как ехото заглъхва.
Мирното споразумение в Косово: пример за изкривяване на информацията
Вторият план за мир е изложен в резолюциите, гласувани от Сръбското национално събрание на 23 март. В тях се отхвърля преди всичко възможността за каквато и да е окупация от страна на НАТО и се отправя призив към ОССЕ и ООН да съдействат за постигането на мирно споразумение по дипломатически път. Веднага след това се осъжда изтеглянето на Мисията за наблюдение на Косово и се твърди, че това дава знак за започване на бомбардировките. И наистина те започнаха два дни след това - на 24 март.
Сръбските резолюции призоваваха към "намирането на политическо решение за разширена автономия на Косово и Метохия (официалното сръбско название на провинцията) с цел да се обезпечат сигурност и пълно равенство на гражданите от всички етнически общности и при уважаване на териториалната цялост на Република Сърбия и на югославската федерация". По-нататък се казва, че "Сръбският парламент не приема никаква окупация на Косово и Метохия от чуждестранни войски", но че при все това е готов "да обсъди формите и ролята на едно международно присъствие в Космет (Косово и Метохия) с цел да се стигне до мирно споразумение, прието на основата на политическата договореност на всички представители на всички общности, живеещи в Космет".
Същината на тези сръбски предложения бе съобщена по всички телекси. Напълно сме сигурни, че всички пресслужби са запознати с тях. Много голяма част от тези текстове обаче въобще не бе отразена от международните информационни агенции и нито един от тях не намери място по страниците на националните вестници или на големите международни издания.
Фактът, че съществуват два плана за мир от 23 март, а не само един, и до ден днешен е неизвестен на по-голямата част от обществеността. На нея бе пробутана неофициалната теза: "След като Милошевич отказа да приеме и дори да обсъжда плана от Рамбуйе, на 24 март НАТО започна своите бомбардировки" (Крейг Уитни в "Ню Йорк таймс). Вследствие на това всички вестници осъдиха сръбската пропаганда без сянка на колебание, без въобще да се замислят.
Що се отнася до съдържанието на предложенията на Сръбското национално събрание според някои то е било дело на фанатици. Според други то е давало възможност да се напредне към истински решения, като се оползотворят възможностите, предоставени от дипломацията. Просветените държави обаче предпочетоха да продължат да вървят по следвания от тях път и да бомбардират, при което последиците бяха такива, каквито можеха да се очакват.
Споразумението от 3 юни, наречено "Споразумение за Косово"
Някои от етапите на дипломатическия процес и тълкуването им в институционен план заслужават да бъдат анализирани грижливо. Веднага се спирам на споразумението за Косово от 3 юни, след края на бомбардировките. В него поне на хартия НАТО и САЩ се отказват от основните си искания, цитирани по-горе, които станаха причина Сърбия да отхвърли плана от Рамбуйе.
В замяна на това Сърбия приема международна сила за сигурност, предвиждаща значително присъствие на НАТО, под единно командуване, но под върховенството на НАТО. В едно допълнение се уточнява, че "руският контингент няма да бъде под командването на НАТО и неговите взаимоотношения с останалата част от международните сили ще бъдат определени от съответни споразумения, които ще бъдат сключени по-късно". Тук няма нито едно изречение, което да позволява достъпа на части на НАТО или на "силите за сигурност" въобще до територията на Югославската федерация. Политическият контрол върху Косово не се поставя в ръцете на НАТО, на Сърбия или на ОССЕ, а в ръцете на Съвета за сигурност на ООН, която ще установи "временна администрация" в Косово.
Изтеглянето на югославските войски се урежда при условия, подобни на тези от плана от Рамбуйе, но при по-бърз график. Останалото почти съвпада с рамките на споразуменията, изложени в двата плана от 23 март.
Бомбардировките - най- лошото възможно решение
Този резултат, по същество компромис между двата първи плана за мир, свидетелства, че и след 23 март е било възможно да продължат дипломатическите ходове. Можеше да бъде избегната една ужасяваща човешка трагедия, чиито последици дълго ще се чувстват в Югославия и в околностите й. Тези последици поради редица причини ни карат да мислим с тревога за бъдещето.
Един факт е ясен - обстановката днес не е такава, каквато беше на 23 март. Още в самия ден на подписването на споразумението за Косово една статия в "Таймс" напълно основателно бе озаглавена с големи букви - "Проблемите на Косово едва сега започват".
Според Серж Шмеман, сред "трънливите проблеми", които ни очакват, се намират "репатрирането на бежанците върху една земя, изпълнена с пепелища и гробове", но също така и "огромното и скъпоструващо предизвикателство да се възстановят икономиките на Косово, на Сърбия и на съседните страни". Веднага след това цитира Сюзън Уудуърд, специалист по история на Балканите, която заявява, че "всички хора, способни да помогнат за установяването на едно стабилно Косово, изчезнаха в политическо отношение".
Работата е там, че бомбардировките поставиха на власт Армията за освобождение на Косово, която е "без каквото и да е съмнение, терористична организация", чиито първи организирани атентати започнаха през февруари 1998 г. Тези атаки, "категорично осъдени като актове на тероризъм", всъщност дадоха зелена улица на бруталните репресии на Милошевич в Косово. Всичко това доведе до възникването на обстановка от колумбийски тип, която се утвърди благодарение на въздушните нападения на НАТО, целящи уж да й сложат край.
Въпросните "трънливи проблеми" всъщност са нови. Те са последици единствено на бомбардировките и на сръбския отказ, довел до започването на въздушните нападения. Нека не забравяме, че проблемите, съществували преди началото на нападенията, още тогава бяха огромни.
"Новият световен ред" - царство на терора
Ако сега преминем от фактите към изопачаването на фактите, ще констатираме, че медиите с големи заглавия възхвалиха великолепната победа на просветените държави и на техните ръководители, които принудили Милошевич да "капитулира" и да "клекне", да приеме "сили, ръководени от НАТО" и да "капитулира почти безусловно, както никой не можел да си представи", тъй като му се наложило "да сключи по-лоша сделка от предложената му в отхвърления от него план от Рамбуйе".
В действителност нещата съвсем не стоят така, но баснята се оказва по-полезна от самата действителност. Всъщност тук единственото, което трябва да се изясни, е дали една въздушна сила е в състояние самостоятелно да осигури постигането на високо нравствени цели, или дали, както основателно изтъкнаха някои критично настроени наблюдатели в началото на дискусиите, "случаят все още не може да се смята за напълно приключен".
Като раздува мащабите на случилото се, "изтъкнатият военен историк" Джон Кийгън оценява резултатите от войната като "победа не само на военновъздушните сили, но и на Новия световен ред". На същия ред, провъзгласен от президента Буш след войната в Залива. Кийгън допълва, че "щом Милошевич е победен, то всички милошевичи по света ще трябва да преразгледат своите планове".
Последното твърдение съответства на действителността, макар и съвсем не по този начин, по който мисли Кийгън. В действителност тук виждаме друго нещо, тук съзираме истинските цели на Новия световен ред. Можем да ги оценим благодарение на един важен документ, все още пазен в тайна.
Между другото един дълъг списък с факти ни позволява да видим реалността, криеща се зад израза "всички милошевичи по света". Когато говорим за Балканите, съвсем не трябва да имаме предвид единствено огромното етническо прочистване, проведено на територията на бивша Югославия. Ужасяващи неща стават в самото НАТО, в южния му фланг, в така близката на Европа Турция. Тези неща се вършат с брутална сила, без това и в най-малка степен да предполага, че Турция може да бъде заплашена с нашествие на нейна територия.
Това показва съвсем недвусмислено, че в рамките на Новия интернационализъм "бруталните репресии срещу цели етнически групи", ще бъдат не просто "търпени", но и потулвани, за да приключат по-бързо, както се прави открай време в старата Европа, в САЩ и в някои други техни забележителни предшественици.
Няколко тревожни прецедента
На тезата, че фактите силно се отличават от изопачената им версия, би могло да се възрази, че всъщност медиите не са далеч от действителността, когато представят версиите на САЩ и на НАТО като нещо, съответстващо на фактите.
Това е така единствено в смисъл, че за "факти" се обявява една "реалност", изфабрикувана по такъв начин, че да се използва за обработване на общественото мнение в духа на обслужването на силата, стремяща се към обсебването на властта в световен мащаб. Това е една вече обичайна техника. Ще посочим два примера: Парижкия мирен договор от януари 1973 година и Споразуменията от Ескипулас от август 1987 година.
В първия случай САЩ се бяха оказали принудени да подпишат договора вследствие на провала на бомбардировките им срещу Ханой от Коледата на 1972 година, с които целяха Северен Виетнам да бъде принуден да капитулира и да се откаже от споразуменията от октомври 1972 година. По един съвсем циничен начин Кисинджър и Белият дом тогава заявиха, че ще нарушат всяка една от точките от споразуменията, които току-що бяха подписали. По този начин САЩ се опитаха да наложат такъв прочит на текста - прочит, в крайна сметка възприет от коментаторите - според който виетнамският враг, рече ли да отвръща на американските нарушения, ще бъде обявен за непоправим агресор, заслужаващ наказанието, което му се налага. Така и се направи.
Същият трагичен фарс се повтори, когато президентите на страните от Централна Америка се договориха за споразуменията от Ескипулас - най-известни като план "Ариас" - без да се съобразяват с твърдото противопоставяне от страна на САЩ. САЩ тогава предизвикаха ескалация на военните действия, напълно несъвместима с основните точки от споразуменията за мир. Продължиха да работят за проваляне на дипломатическите усилия, докато постигнаха целите си.
Разбира се, бе популяризирана единствено американската версия на тези споразумения. Макар и силно да се отличаваше от първоначалната, именно тя бе наложена официално. Този резултат бе представен по епичен начин с големи заглавия в печата като победа на "американския честен подход" и на една нация "единна в радостта си", независимо от опустошенията и от кръвопролитията, засенчени от предполагаемото настъпване на "една романтична епоха" - именно такова заглавие бе използвано от Антъни Луис в "Ню Йорк таймс". Общият замисъл бе военните операции в Централна Америка да предизвикат всеобщо възхищение.
В случая не е необходимо да се спираме на зловещите последици от тези и други подобни на тях събития. Нямаме особени основания да очакваме в Косово да се получи нещо друго. При положение, разбира се, че позволим това да стане.
Мракът, от който няма завръщане
През ноември миналата година посрещахме Бил Клинтън, който дойде да ни похвали. Похвали всички за търпението, за послушанието, за готовността да станем измекяри без надница... Още тогава "Нова Зора" писа, че главната цел на това посещение е да се укрепят позициите на "демократичното" правителство на Иван Костов. Защото въпреки всичко на общинските избори стана ясно, че сините трябва да си вървят. А те не искат, както не искат да ги пуснат в политическото небитие и техните евроатлантически господари. Проблем с кандидатстването в Европейския съюз вътре в страната изобщо няма, т.е. повечето българи са единодушни, че мястото им е там. Но в "синята" концепция за пътя на страната през историята Европейският съюз и Североатлантическият военен пакт са едно и също нещо.
Причината за тази подмяна, или по-скоро сливане на понятията, е идеята България да бъде вечно управлявана от една алчна самозабравена олигархия. На "Раковски" 134 се надяват, че В МРЕЖАТА НА НАТО ВЛАСТТА ИМ ЩЕ БЪДЕ ВЕЧНА независимо от смяната на правителствата. Просто едни "братовчеди" ще сменят други! После от НАТО не може да се излезе, дори Русия да бъде възстановена като велика сила, дори Изтокът да се обедини срещу Запада, дори да се променят геополитическите структури на суперконтинента. Няма защо да се лъжем, посещението на Клинтън създаде известна еуфория у значителна част от активното население в България. Но за около два месеца тя започна да гасне... Затова дойде Романо Проди и сложи сухи съчки в загасващия пламък на българския евроатлантизъм.
Какво обеща?!
Обеща да закрие четирите енергоблока на АЕЦ "Козлодуй", обеща да не отменя скоро шенгенските визи, обеща дълги преговори. Най-сетне обеща 1 милиард и 800 милиона екю безвъзмездна помощ през следващите 7 години. Това е горе долу по 250 милиона на година, което представлява бистра капка във финансовото блато на България. Няма съмнение, че както и досега, повечето от тези пари ще се излеят в джобовете на Джордж Сорос. Реч пред парламента, прием у президента, среща с министър-председателя, интервюта. Усмивки и ласкав глас. Реално - нищо! Впрочем, в речта пред депутатите бе припомнено участието на България във войната срещу Сърбия, което не е друго, освен ясен намек, че поканата е именно ЗАРАДИ ТОВА! Което я прави твърде условна!!!
И тъй, Романо Проди бе вторият делегат на Запада, изпратен да подкрепи, да укрепи "имиджа" на правителството на Иван Костов пред собствения му народ. За да бъде воден този народ по латиноамериканските пътища на икономика и култура, което в неговата история никога не е било. Дали успя?! Може би да, но за не повече от месец. След това ще трябва да идва някой друг и пак да дава празни обещания, да пуска многокаратови усмивки и съблазняващ ласкав глас. До изборите обаче има близо година. Дали ще стигнат шефовете на Европейския съюз, та с обещания да убеждат виделите вече какво ли не подозрителни българи, за да подкрепят с гласа си отново хора, доказали, че не могат да управляват. Или ще трябва да се канят второстепенни чиновници?... По същото време пристигна за пореден кръг преговори с правителството ръководителят на мисията на Международния валутен фонд Юха Каконен. Сигурно е случайно, защото споразумението с фонда, макар и досега непубликувано, но ако съдим по досегашните резултати, влиза в пълен разрез с условията за влизане в Европейския съюз. Най-вече по отношение на доходите и жизнения стандарт... А преговорите ще сложат "ударението на политиката на доходите", поне по думите на самия Юха Каконен.
Е, излиза, че с ликвидираната промишленост и раздробеното и лишено от модерни технологии селско стопанство правителството се надява да повиши тези доходи, а фондът отчита реалностите! Голямата клопка обаче е членството ни в НАТО - с какви пари ще купуваме скъпото западно въоръжение и как ще се увеличат приходите на българските граждани? Този въпрос в "Нова Зора" е поставян неведнъж, но отговор няма. Само от Атлантическия клуб намекват свенливо, че американците ще плащат, което едва ли има нещо общо с истината.
Задава се чудовищна криза, каквато не сме преживявали и в най-големите погроми. Правителственото бодрячество е много далече от истинското битие на българите. Отчаяните призиви за чужди инвестиции остават без последствие не защото ги няма, а защото тези инвеститори не се интересуват от съдбата на аборигените и чакат държавата съвсем да се изпразни от съдържание по отношение на основната си функция - защита на националните интереси. Сега пак се опитват да продадат БТК на гръцко-холанския холдинг почти без пари. Наскоро бяха отчетени резултатите от продажбата на румънската телекомуникационна компания на същия този холдинг. Оказа се, че не са изпълнени основните условия за приватизацията, а главният резултат е трикратното увеличение на цените на услугите. У нас ще е същото. И тогава кой ще отговаря?!
Споменах по-горе за Сорос. Него сме го изяснявали многократно и едва ли нещо повече можем да добавим. Истинският проблем обаче се нарича "соросианство", с което означаваме схемата за превръщането на страната ни в държава от третия свят, каквато ние не можем да бъдем. Ето защо сметките ще излязат криви, а историята ще измете на бунището днешните жалки компрадори. Защото те не могат друго, освен да посрещат и изпращат господарите, които сами си избраха. От срива на комунизма антикомунистите постоянно припомнят как България предоставила преди суверенитета си на Русия, как комунистическите управници треперели пред руските си покровители, как било унижавано българкото национално достойнство. Няма да спорим с тях. Само че днес това същото се възпроизвежда в западна посока и разликата е там, че тогава българският народ беше сит, а сега е гладен, с всички произтичащи от този факт обстоятелства.
Напразно ни блазнят с широко отворените врати на Европа, напразно ни лъжат - вече знаем, че ако не вземем падението на Отечеството си в свои ръце, пред нас ще е само МРАК.
Онзи от който няма завръщане!
Посегнаха и на Андрей Николов!
Губим едно след друго духовните си огнища: музеите на Яворов, на Петко и Пенчо Славейкови, на Георги Кирков, къщата на Александър Божинов. Дойде ред и на уникалния дом на скулптора Андрей Николов (1878-1959), построен в края на 20-те години по проект на известния архитект Иван Васильов.
Да, уникален, защото е първият и единствен дом у нас, изграден за професионалните и жилищни нужди на скулптора и семейството му. Трите ателиета са с различни размери и височина. "Голямото" ателие внушава усещането за величественост и простор.
Aндрей Николов строи този дом, когато се е завърнал в България след дълго пребиваване в Европа. Създал си е материална база, чрез която може да се правят всякакви скулптури - от малка пластика до монументални паметници за обществени места. Тези ателиета никога не са били ползвани само от Андрей Николов. И когато е бил професор в Художествената академия, и по-късно, край него винаги е имало млади таланти. Той ги е подпомагал професионално и житейски, а бедните от тях дори е подслонявал.
Днес домът на Андрей Николов (ул."Любен Каравелов" 15) събужда жалост у всеки минувач. Някогашната красота е похитена от олющени стени и изпочупени прозорци.
На 8.II.1968 г. Политбюро на ЦК на БКП взема решение да се създадат музеи (филиали на Националната художествена галерия) на Андрей Николов, Иван Лазаров, Илия Бешков и Александър Жендов. В началото на 1969 г. в галерията са назначени четирима уредници, които започват работа по тяхното откриване. В следващите години решението на Политбюро се попълва с имената на още художници. От всички споменати само Иван Лазаров има открит музей. Направи го неговият син с много бягане и настояване.
И д-р Лиляна Николова, дъщерята на скулптора, настояваше. Тя беше лекар и имаше клиника в Рим. Претърпяла мозъчен инсулт, д-р Николова се движеше трудно, но идваше често в България - "родината на папа", както казваше тя. Но чиновниците в "родината на папа" си правеха някакви задкулисни сметчици, отбягваха наследницата, криеха се и чакаха кога ще си замине за Рим. Откриеше ли ги, д-р Николова размахваше бастуна и категорично ги питаше защо не става музеят, след като сградата е осигурена и творбите са събрани. През средата на 70-те години се направи някаква реставрация, но вместо музей в сградата се настаниха чиновници от културата. Банята на Андрей Николов бе разрушена - изкъртена бе ваната, красивото умивалниче, донесено от Рим и там се направи барче за служителите.
Под предлог, че част от сградата ще бъде предоставена за музей, изгониха скулпторите, които работеха в ателиетата. Особено драматично се раздели с ателието на "бай Андрей" оригиналният талант Иван Варчев. Дълбоко оскърбен, той напусна столицата. Д-р Николова умря... Всичко това се случи през тоталитарното време. Дойде "демокрацията", подлъга ни, че нещата ще се променят. Те наистина се промениха, но в погрешна посока. Толкова погрешна, че започнахме да съжаляваме за миналото, когато поне имаше някакъв закон за паметниците на културата. Казват, че и сега имало, но как действа той, щом толкова бързо изчезват знаменателни, свети места за българите. Наскоро разбрахме, че Министерството на културата е присвоило къщата-дарение на Александър Божинов и посяга към дома на Андрей Николов. Националната художествена галерия се бори, отстоява правата си, но едва ли някой вярва, че ще успее. ...
Щели сме да влизаме в Европа! Андрей Николов от началото на века е във върховете на европейската култура. Бедното момче, родено в покрайнините на Враца, пасло биволици, имало една майка, която решила, че синът й ще се изучи. Андрей Николов завършва първия випуск на Държавното рисувално училище, а после заминава да продължи в Париж. Там излага свои творби в престижния салон на артистите. Връща се в родината си, става преподавател в Художествено-индустриалното училище. Но в 1914 г. правителството го командирова в Рим като наблюдател за правенето на клишета за пощенски марки. Световната война започва и творецът остава дълги години в Италия. Тогава се налага в европейски мащаб - участва в изложби, създава едни от най-значителните си творби, получава високи оценки от изтъкнати италиански критици. В 1922 г. е избран за член на Управителния съвет на Международното сдружение на художниците в Рим.
Руският скулптор Михаил Кац, живял по същото време в Рим, пише за Андрей Николов: "...В ателието си Андрей Николов проявяваше напълно своя характер и талант. Мраморните късове очакваха реда си, когато майсторът ще ги внесе в ателието си, за да излее чрез тях своите чувства. Понякога го гледаш и като че ли виждаш пред себе си Вулкан, който кове нежна мрежа за възлюблената Венера. Такъв го познаваше целият Рим. Трябва да се знае какво означава за прославените римски скулптори да признаят чужденеца-българин за един от най-добрите скулптори в Рим. Той стана известен в Рим под прякора "Ил булгаро" или "маестро Барбоне" ("Брадатият маестро").
В реституираните музейни зали сега се продават шапки, модни облекла и всичко останало. Домът на Андрей Николов позволява много по-съблазнителни неща - бинго, фитнес и не знам още какви зали. А защо не и клуб за компаньонки? Щом се обсъжда в гримьорната на Апостол Карамитев богати зрители, дошли в театъра през антракта, да си пият там шампанското, защо в дома на Андрей Николов не се направи нещо, което да донесе повече доходи на Министерството на културата.
По пътя за Европа всичко е разрешено... Мария ОВЧАРОВА
Професор Илия Бешков за Андрей Николов
В 1955 г. се обсъжда сценарий за документален филм за Андрей Николов. Ето какво заявява на обсъждането Бешков: "Да не се откъсва Андрей Николов от копторите. Той е излязъл от беднотата. Всичките негови блянове са родени там. Дори да е бил в двореца, неговото битие си остава свързано с народа. Много добре е, че в сценария основното е да се подчертае стремежът му към красотата... Да се даде как циганчето става мадона под неговата ръка... Да се разбере от публиката неговата демократичност... Андрей беше с Ботев и Стамболийски. Такива бяха революционните му навеи и идеи. В сценария Андрей трябва да се даде като селянче биволарче и докрай да си остане верен селяк, българин от народа..."
Скулпторът Иван Варчев е един от многото подпомагани от Андрей Николов млади творци. Ето какво разказва той: "За мен големият наш майстор на мрамора Андрей Николов бе повече от близък човек, бих казал повече от баща. Когато бях студент, занесох му една женска глава от мрамор, хареса му и рече: "Ти, момче, си овладял добре техниката на мрамора. Работи! " "Къде? " - неволно отвърнах. "Как къде? Ела в моето ателие, в голямото... " Тогава тази му грижовност за младите таланти ме порази. Ателието му беше много занемарено, бяха идвали преди мене да работят, но явно не се бяха грижили за къщата. Поразтършувах се аз, попочистих, постегнах това-онова, от което бай Андрей беше много доволен. А когато завърших Художествената академия, останах да работя завинаги там, при Андрей Николов. /.../
В деня на погребението - един много тъжен ден - всичко вървеше твърде официално - цветя, сухи речи, декламации. Не се сдържах, казах и аз няколко думи. В смисъл, че преди да дойда в къщата на бай Андрей нямах нищо - нито глина, нито мрамор, нито подслон, нито топлина в студения ден, а сега - сега имам всичко. Не усетих кога хората се разплакаха. Защото разбраха с тези няколко прости слова какъв е той, човекът Андрей Николов, какво голямо човешко сърце носеше в гърдите си..."
("Дъга", приложение на в."Отечествен зов", 28.IV.1978, Враца)
През есента на 1919 г. Андрей Николов се запознава в Рим с тогавашния държавник на България Александър Стамболийски. Той се връщал от Франция след подписването на Ньойския договор. Едно запознанство, което слага началото на сърдечно приятелство. Стамболийски посещава ателието на скулптора и казва: "Може тук да си добре, но трябва да си дойдеш в България. Сега има нужда от такива хора като тебе. " Андрей Николов си спомня тази среща така: "Разглежда работите ми, както художник гледа. Гледа и мълчи; стана сериозен и каза: Това всичко ти си изработил, наш човек го е изработил! Всичко трябва да донесеш в България, да го види народът! Нашият народ е целина... Стига да има кой да я разоре, ще даде добър плод... Ела си в България и ти ще бъдеш един от орачите..."
Из оценките на италианския критик Франческо Сапори за изкуството на Андрей Николов
1920 година. "... Андрей Николов е син на народа и неговото изкуство сякаш е предназначено да покаже, че България е родина не само на примитивен народ, но и на духовна най-чиста цивилизация..."
В 1925 година италианското списание "Емпориум", бр.366, посвещава почти цяла книжка на изкуството на Андрей Николов. Там известният критик Франческо Сапори публикува голяма статия, в която между другото се казва: "...Мраморът Николов дяла с ревност, като го гали дотолкова, докато му придаде мекотата на листата на розовия цвят... Преимуществото на Николов е да долавя в лицата нематериалното изражение на душата, той никога не се задоволява само от натурата и съзнателно отбягва повърхностните мотиви. Жената за Андрей Николов е един постоянен извор на вдъхновение..."
Художникът Петър Морозов пише по повод изложбата на Андрей Николов в София, 1922 година: "... Едно голямо щастие е за българското общество, че има възможност непосредствено да види творенията на този тъй популярен на Запад български скулптор. Мраморът, това е най-любимият материал на талантливия скулптор. В нежността на формите резецът на майстора е достигнал до едно крайно съвършенство..."
Феноменът прелетна птица
Наблюдава се едно много интересно явление. Някой (някоя) ръчва по чужбина, там някакви служби, институции и по-специални ведомства, занимаващи се с шпионлук, го поемат, възпитават, превъзпитават и т.н., докато му промият дебелата балканска глава. Обикновено този "някой" го използват да свърши някоя мръсна работа, от която оядените шенгенски бюргери с право се гнусят.
Един ден на замогналия се наемник страшно му домилява (по поръчка!) за татковината и той се отропва в нея. И уж е люлян от носталгични умиления, а първата му работа е да напопържа Отечеството. После се вторачва в огруханите туземци и започва да им дава акъл. Не били дип демократи, страдали от балкански фобии, гледали накриво малцинствата вместо отечески да ги прегърнат, дори с риск да прихванат инсекти или да си лепнат някоя шуга.
Родните медии, които душа и свят дават да се съприкосновят с някой европейски боклук, изпадат в захласна суматоха и се изпопребиват да канят намусената особа на хортувка я в телевизията, я в газетите.
И тук вече съвсем проличава като кой му навива пружината на преуспелеца. Питат ли го, примерно, за Югославия, и той тутакси улавя за "пеша Милошевич". Бил нещо като балкански Хитлер. Абе, лошав чиляк! Проклет и в червата. Иначе щеше ли да се опъне на САЩ и да откаже да пусне НАТО в Белград. Само един тъмен балкански субект може да постъпва толкова негостолюбно.
Албанците? О, те били деца на природата, много добрички хора, над които лошавите сърби извършвали геноцид. И нито дума, че в Косово сърбите непрекъснато умаляват поради факта, че "децата на природата" ги колят, палят и прогонват.
Но това са, така да се каже, подробности от демократическия пейзаж, които с нищо не променят хуманитарните изпълнения на НАТО, техния дълбок човешки смисъл, а именно да се налее ум и разум в дебелите глави на сърбите, които упорстват да твърдят, че Косово било люлката на сърбизма.
Ами като е тъй, НАТО съвсем справедливо ще им скрие люлката, или пък ще я отдаде на шиптърите, та да си люлят в нея мечтата за Велика Албания.
Такива ми ти работи.
Наскоро в медийния клонак кацна една нова екзотична прелетна птичка - г-ца Мариана Кацарова. Доскоро и не подозирахме за нейното съществуване, но бяхме честити да се ощестливим с присъствието на нейната особа. От кратката й биографична визитна картичка става видно, че тя е наченала своето демократично поприще в първия екип на в."Демокрация". Оттам отива в о'бозе почившия "Свободен народ", в който дядо Дертлиев разгъваше своите широкарски визии. Тъкмо тогава американското посолство, или по-точно един специален отдел в него, обявява конкурс за млади журналисти, които да учат в Америка. Мариана Кацарова се явява на конкурса. И шансът каца на рамото й. Нейн екземенатор (по-подходящата дума може би ще е резидент!) се оказва не кой да е, а човекът на ЦРУ Джон (интимно зован Дими) Паница. Да, това е същият г-н Паница, който от тайни каси осигури средства на журналистката клеветница Клеър Стърлинг, която лансира скандалната теза за т.нар. "българска следа" в покушението срещу папата. Тази операция, извършена в стил ала дон Базилио, освен че бе опит за сатанизиране на българите, но още и ни нанесе големи икономически щети. За тях е пряко отговорен и "патриотът" Дими, който, така да се каже, духовно осиновява госпожицата. Сигурно е оценил в нея някои специфични качества, толкова необходими за занаята, който упражнява.
Нашето момиче, естествено, заминава за САЩ, където му се подсигурява съответното иждивение. Учи в Парк колидж, щата Мисури. После продължава науките си в престижния Колумбийски университет в Ню Йорк. И уж учи за журналист, а избира (или й избират) друго поприще - "защита на човешките права". Остава и да видим за кои човеци все пак става дума.
Известният Адвокатски комитет за защита на човешките права я изпраща в Босна, ако и да няма правна квалификация. Това не й пречи да участва в създаването на Международния трибунал за военни престъпници в Югославия. Както знаем, за престъпници са обявени, и то с предимство, най-вече и изключително сърби. Босненските мюсюлмани, ако и с лека на клане ръка, се разглеждат най-много като палавници. А най-голямата им палотия - взривяването на бомби и снаряди на пазара в Сараево - бе щедро приписана на сметката на сърбите.
Не ще и дума, че в обработката на световното обществено мнение има своя принос и нашата световно неизвестна госпожица. Не може да се отрече, че и Дими Паница е направил правилен избор и добра инвестиция в лансирането на Кацарова.
Професионалист!
И ето че протежето на Паница получава ново назначение и нова задача. Праксаната вече госпожица постъпва в щаба на Амнести интернешънъл със седалище в Лондон. На визитната й картичка е написано: "наблюдател на Руската федерация и бившия Съветски съюз". Апропо. Съветският съюз го няма, но наблюдател, който да го наблюдава - има.
Като такава, както сподели и пред родната телевизия, а и в печата, г-ца Мариана Кацарова се отправя за Чечения. Да събира информация. И първото нещо, което съобщава, е, че войната, видите ли, се водела в атмосфера на цензура и автоцензура.
Тук казваме - стоп-кадър!
И питаме: кога и къде една война не се е водила в условията на цензура? Цензурата означава не нещо друго, а вземането на ония задължителни предохранителни мерки, които да препятстват изтичането на информация, от която може да се възползва противникът. А ако би се възползвал, това означава при всички случаи увеличаване броя на жертвите.
Ама не! Лошавите руснаци не воювали в условията на прозрачност. А това според Кацарова е недемократично. И започва един безкраен възпев на чеченците. Не, не било доказанво, че взривяването на жилищни блокове в Москва било тяхно дело. (Вече се доказа, че е тъкмо тяхно дело!). И въобще според Кацарова излиза така, че чеченците били едни добри, мирни хора, но отново станали жертва на имперските руски рефлекси.
Разказва ни Кацарова за срещи с пострадали хора, пострадали от руските атаки срещу техните градове и селища.
Какво да се прави. Лошо нещо е войната. Но все пак тя не бе предизвикана от Москва, и това е добре известно, а тъкмо от сепаратистите терористи и техните духовни западни наставници. Не каза г-жа Кацарова, в чии редици се бият и наемници муждахидини, поддържани от най-реакционни фундаменталистки ислямски секти.
И нито дума не отрони, примерно, че чеченските терористи по стар джихадски обичай прерязват гърлата на пленените руски солдати.
И уж Кацарова търси истината, а както личи от изявленията й и от доклада й, тя въобще не е разговаряла с нито един руснак. Не е потърсила другата гледна точка, което е задължително условие при провеждането на безпристрастна анкета.
Защо?
Ами защото целта на Кацарова е да сатанизира руснаците и отнемайки им правото на кауза, да ги обяви за имперски чудовища и в крайна сметка Русия да бъде заклеймена и осъдена в очите на световното обществено мнение.
Печалното в тази история е, че не се намери нито един журналист, нито една медиа, които простичко да попитат г-ца Кацарова дали пък случайно не изпълнява мокра морална поръчка.
Ние сме убедени, че е тъкмо така. Цялата кариера на Кацарова, нейнитне специфични работодатели, тайни и явни покровители, говорят, че тя просто е един добре платен наемник, който винаги се появява там, където истината трябва да бъде погребана, а в блюдото на общественото мнение да бъде сервирана поредната манипулация.
Само че и ние вече се понаучихме на едно и друго и красивото оперение на прелетните птици не може да ни заблуди и да скрие лешоядния им нрав.
А колкото до г-ца Кацарова, то тя нека знае, че такива като нея ги употребяват, но не ги уважават. Дори и ползователите им.
Цинизмът на управляващите няма граници
Едно съобщение от парламента премина някак незабелязано сред медиите. И може би това е най-страшният факт, говорещ за цинизма, равнодушието и егоизма, обхванали не само управляващите, но и цялото ни общество.
За какво става въпрос? На второ четене Народното събрание прие (или по-точно бе на път да приеме!) някои изменения и допълнения на Закона за лекарствата и аптеките. Нищо особено, като оставим настрана безсмислената разправия на тема кой може да бъде собственик на аптека и кой не. Все едно, нашата фармация, както впрочем и куп други отрасли, е вече съсипана или е собственост на чужденци. Но това вече е друга тема.
Та едно от въпросните изменения визираше начина на експериментирането на нови лекарствени средства върху малолетни и непълнолетни граждани на България. Тук не става въпрос за деца, които са в критично състояние. При такава ситуация с разрешението на двамата родители, приподписано и от съответния районен съдия, лекарите имаха и досега правото на такъв последен опит за спасяване живота на пациента.
Сега обаче става въпрос за нещо съвсем друго,което, оставено без последствия, разкрива възможности за небивала корупция и дава възможност на фармацевтичните компании да правят експерименти, не много по-различни от тези на зловещия д-р Йозеф Менгеле. Защото парламентът бе готов да гласува правото на подобни опити върху децата от сиропиталищата!
Сякаш не е достатъчно, че тези деца са онеправдани по рождение от живота и са изоставени на мизерните грижи на държавата, но и на всичко отгоре същата тази държава ги превръща в опитни зайчета! (Изглежда, не й стигат експериментите с целия народ, наречени преход!) Защото знаем, че в условията на всепроникващата корупция всички законови изисквания за тройни и четворни експертизи на лекарствата, както и изричното упоменаване в закона, че те могат да бъдат само такива, предназначени за детски болести, не чинят ни грош!
Винаги ще се намерят и недостойни за званието си лекари, които да се подпишат, че лекарството е именно за детски болести и е безвредно, както и сговорчиви съдии, които да дадат съответното разрешение!
Подобни изпитвания на лекарства в белите държави струват много, ама много пари. Защото се извършват върху платени доброволци, чиито близки в случай на увреждане или смърт получават застраховки, осигуряващи им сносно съществуване до края на живота. Ако законът беше минал (слава Богу, че се намериха някои медии, които раздуха случая, а и разните там фондации и правозащитници този път се оказаха на мястото си) България щеше да се превърне в най-евтината лаборатория за подобни експерименти. От които някои хора, разбира се, щяха да издигнат къщи като селски прогимназии и да се возят в беемвета и джипове... Но най-страшното във всичко това е цинизмът на управляващите сини гробокопачи на България. Особено на фона на крокодилските сълзи, проляти от премиера Костов за бедните и децата, особено сираците и въобще социално слабите. Не стига, че нацията се топи, но дори и част от тези, които са призвани да дадат живот на следващите поколения, май изглеждат излишни в очите на сините талибани!
Но какво ли друго може да се очаква от една неоколониална администрация... АЗ НЕ ВЯРВАМ НА МУРАВЕЙ И ХАДЖИЙСКИ, НЕ ВЯРВАМ НА ПЛАТЕНИТЕ АНАЛИЗАТОРИ, НЕ ВЯРВАМ НА НАСТАВНИЦИТЕ ИМ ОТ МВФ, СБ И ЕС
В първата част на статията бяха разгледани понятията Брутен вътрешен продукт (БВП) и Икономика в сянка. На този фон почти пълният препис на интервюто на шефа на НСИ г-н Хаджийски, както и цитати от критиката на официалните данни за икономическото състояние на България от страна на наши и чужди критици, ясно показа, че "политиката" по този парлив проблем е "зашумяване". Тоест, като не е възможно да се премълчи проблемът, поне да се представи така, че да бъде обвит в мъгла.
Докато първата част изминаваше технологичния път по отпечатването на вестника и стигането му до читателите, у нас се случиха доста интересни неща. Изведнъж проблемът "сенчеста икономика" стана най-важният проблем за управляващите.
На 20 януари в София се състоя поредната "среща". Този път се разглеждаше проблемът със зърното. На срещата бяха г-н Жотев и г-н Върбанов. И какво мислите, че казаха? Икономиката в сянка е проблемът на проблемите в селското стопанство! Някои от присъстващите изнесоха данни, от които на г-н Жотев би трябвало да му прилошее - 60% от зърното тръгвало по пътя на сенчестия бизнес още при прибирането. Сиреч, базата, от която тръгва "сенчестият хляб", е 150% по отношение на "слънчевия хляб".
На следващия ден - 21 януари, петък, по време на парламентарния контрол, отново бе повдигнат, и то много "остро", проблемът за сенчестата икономика. Сега се прояви г-н Александър Томов. Отговаряше г-н Жотев. Докато го слушах, все повече си мислех, че отговорът се отнася към това, което четете. Убедете се сами:
"Имам чувството, че някак си не можем да си повярваме, че България реализира, постига резултати. Подлагаме ги на съмнение. Такива ли сме българите, не мога да разбера, да не повярваме на свой собствен успех?!... Трябва да си повярваме, защото иначе как другите да ни повярват, когато ние, българите, казваме направили ли сме нещо, или не сме направили? Защо са тези експертни анализи, които какво генерират? Неверие. Неверие, че България е способна за 5-6 години да стане една пълноправна членка на Европейския съюз. Защо? Нашето място е точно в Европа.
На следващо място, само ще маркирам някои от следващите параметри. Очертава се тенденция за съкращаване на разходите за производство на единица продукция. Само като тенденция. И тук вече казах за енергоемкостта на българската продукция. България има много да наваксва. Ние вероятно сме пропуснали поне една техническа революция, а може би и две!
Има и една интересна тенденция. Когато се изследват бюджетите на домакинствата и данните за пазара на дребно, се вижда интересен паралел. Този паралел показва, че се крият огромни обороти, които не се декларират и за които не се плащат данъци. И аз мога да подчертая, че през 2000 г. правителството ще предприеме всички необходими мерки за изваждане на светло на сенчестата икономика."
Растеж, сенчеста икономика, енергоемкост, това са ключовите думи от отговора на г-н Жотев. И всичко това на фона на "неверие"! Ха, кажете, че няма телепатия!
След като г-н Томов направи дежурната реплика, г-н Жотев не издържа и патетично заяви:
"Сенчестата икономика в България е проблем номер 1. Тези, които стоят зад сенчестата икономика, групировките, които стоят зад нея, деформират всичко в тази страна и затова през тази година правителството няма по-силен ангажимент, няма по-силен приоритет от налагането на финансова и данъчна дисциплина. Благодаря ви."
Реслингът (американско шоу, пародия на кеч) продължи с двойката Величков-Муравей. Седесарят Величков излезе на ринга, за да блесне шампионът Муравей. Темата, естествено, бе за касовите апарати, но Муравей изнесе половинчасова лекция по въпроса... за сенчестата икономика. Велко Вълканов не издържа, поиска процедура и публично се възмути на пространното слово на Муравей.
Та какво каза Муравей.
"Според мен, основна отговорност на правителството, а и на всички правителства, на която и да било държава в света, са да водят борба със сивата икономика. Безкомпромисна борба със сивата икономика навсякъде, където тя съществува. Това е задължение, дълг на правителството, в случая и на нашето правителство.
Има ли такава икономика в България, си задаваме въпроса? Ами, ако чуем това, което казва статистиката, тя говори за около 23-24 на сто. Дали е толкова? Аз не се наемам да казвам дали е повече, или по-малко. Ако се вгледаме в данните на Българска народна банка, ще видим, че за миналата година Централната банка е изкупила повече от 1 млрд. западни марки, немски марки. Един милиард и 40 млн. - по памет, си спомням - без да е идентифициран директно произходът на тези продажби. Което означава, че една голяма част, да не кажем цялата от тях, всъщност е обърнатият резултат на този сив поток на икономиката в България. Защото, ако това е било спестено и обърнато във валута, то другата част, онази, която осъществява оборота на този капитал, е поне няколко пъти по-голяма от сумата, която е отделена и е обърната от левове във валута. Най-малко няколко пъти, поне 3-4 пъти, което означава, че такъв феномен и в България, както и навсякъде другаде, съществува. И поради това правителството, изпълнявайки своите основни задължения, води такава борба и няма да спре да я води."
След това министър Радев се развихри по темата "Как се води борбата със сивата икономика?"
Г-н Величков толкова се впечатли, че завърши темата като герой от латиноамерикански сериал:
