Изглежда, обаче, че в Европа икономическите спирачки им се виждат недостатъчни и затова в ход са и други такива. Наскоро английският "Сънди таймс" публикува "сензационно" интервю с турския терорист "Мехмед Али Агджа, който отново извади наяве българската следа" в атентата срещу папата. Според неговата адвокатка Марина Маджистрели обаче Агджа не е давал такова интервю, тъй като той дава интервюта само в нейно присъствие. И тази сензация ще се окаже блъф, но отново се хвърли сянка върху имиджа на България.
По същото време Италия се опитва да накисне България в скандала, свързан с екокатастрофата, причинена от петроловоза "Ерина". Според италианците от българска институция във Варна е бил издаден сертификатът за годност на танкера. Оказва се всъщност, че "Ерина" само е спрял за малко във Варна на път от Констанца, където чиновник от италианския корабен регистър "Рина" се е качил на борда и е дал сертификата за годност на кораба. Вярно е, че печатът е от пристанище Варна, защото там е била извършена процедурата, но "Ерина" изобщо не е ремонтиран, нито пък проверяван от български контролни органи. Важното е обаче отново да гръмне името на България.
Тези два случая показват колко "огромно" е желанието на западноевропейците да приемат България в своето семейство, както еуфорично твърди премиерът и както надлежно ни убеждаваше тези дни Романо Проди. Няма съмнение, че ще последват още такива. С други думи, Европа съвсем няма намерение да допусне България до себе си, дори и в далечно бъдеще, въпреки високопарните приказки и обещания на сегашните български политици, чрез които всъщност те искат да оправдаят своята антидържавна политика.
Клисавият хляб и пастите на Мария-Антоанета
За фиска, фискалните апарати и откритите пазари от Близкия изток до Великобритания
"Като нямат хляб, да ядат пасти", простосърдечно заявила прочутата френска кралица, когато й съобщили, че парижани нямат хляб за ядене. Предполагам, че не точно заради това изречение по-късно същите парижани й отсекли главата, пък и днес живеем уж по-цивилизовано, та едва ли някой премиер или министър ще се прости с най-горния си етаж.
Макар че някои сигурно си го заслужават. Само че по-бавна смърт. Като смъртта на народа и на държавата ни. Защото бавната смърт е най-мъчителна. А точно на такава сме подложени от собствените си управници - за малко да ги нарека държавници.
Как обаче да използвам подобно определение, като посрещнахме 2000 г. и навлязохме в нов век с отчайващи резултати.
Да вземем само цифрите на статистиката за безработицата. Според официалните данни трудоспособното население у нас е на брой 3 378 900 души. При това долната възрастова граница е 15 години! Задавам си един тъп и в общи линии безсмислен въпрос - нали на 15 години детето би трябвало да учи в средно училище? Защо за трудоспособни се водят деца, които реално не участват в трудовия процес и не са данъкоплатци? Значи на 18 години ставаш пълнолетен гражданин, но на 15 вече си готов за наемен труженик!
Та това си е за съдебно преследване!
На този въпрос всъщност ще се върнем друг път. Проблемът, който възниква от така свалената възрастова граница, е, че по статистически път се увеличава съвсем съзнателно броят на трудоспособното население с около 450-500 хил. души, което реално е някъде около 2 900 000. Този фиктивен половин милион след това не се отчита сред безработните по обективната причина, че децата си ходят на училище и всъщност си се водят като "заети". Така се получава следната далавера със стъкмистиката.
По последни данни на Националния статистически институт (НСИ) в края на ноември безработните у нас са били 576 900 души. Което, пак според същия НСИ, правело 17% от работоспособните българи. Ако обаче безработицата се оценява на реалната база от 2 900 000, то процентът скача над 20 на сто!
Но това не е всичкото. В момента над 350 000 души си вадят хляба като сергийни труженици. Това пак по официални данни, защото обикновено на сергията работи цялото семейство, т.е. реалната цифра скача над половин милион. Тези хора не се водят за безработни, но реално са. Защото сергийната търговия е обществена принуда, наложена от управляващите ни от 10 години насам разноцветни правителства. 90 на сто от тези търговци на дребно никога не са си помисляли, че ще свързват двата края (ако въобще ги свързват) с висене по 12-14 часа в студ, в пек и в дъжд край мизерните си сергийки. Сред подобните "търговци" е пълно с учители, инженери, икономисти, хора със средно специално образование, които в предишните години са работели в престижни производства и са се гордеели с професиите си.
Ако прибавим кък обявените официално за безработни и горният половин милион, то се оказва, че безработните са всъщност почти 1,1 милион. В държавната и общинската администрация са заети около 750 000 души, макар че в последно време прочистването сред тях е със замах, така че може би в момента вече са не повече от 650 000. (Данните за общия брой на чиновничеството се получават обикновено през втора ръка, тъй като от половин година насам са си направо засекретени.) Та като прибавим и чиновничеството към броя на безработните, ще се получи една цифра от около 1,9 млн. души.
Над половин милион се прехранват от заетостта си в малки магазинчета, в които дневният оборот понякога не стига дори за плащане на сметките по транспорт, ток и изобщо поддръжка на помещенията, да не говорим за евентуален наем.
Тези хора също са жертва в огромната си част на "структурната безработица".
Прибавяйки и тях към останалите споменати дотук, ще видим, че цифрата се закръгля на около 2,4 млн. До 2,9 млн. остават 500 000.
Ето, това са реално заетите в производстото - промишленост, селско стопанство и т.н.
Цифрата дори е и по-малка, защото в сложната аритметика не са включени един куп други хора, които си изкарват прехраната по доста странни и често пъти незаконни или покрайзаконни пътища.
Както и да е. Истината е, че половин милион реално произвеждащи изхранват целокупния български народ. Колко е той, е още една загадка, защото според официалните данни жителите на България в момента са 8,5 млн., но доста статистици и икономисти говорят за население не повече от 6,5 млн. Преброяване ще се прави след година-две, но и то едва ли ще спомогне кой знае колко, защото е абсолютно сигурно, че реалните цифри пак ще бъдат манипулирани. Или казано по-простичко - пак ще ни излъжат. Основание за подобно предположение дават резултатите от последните общински избори, за които впоследствие се разбра, че масово из изборните протоколи са щъкали "мъртви души". Та и до ден днешен се знаят победителите, но кой и с какви проценти ги е избирал, знаят само писалите протоколите.
Ако вземем горния половин милион и го опроцентим спрямо реалния брой на трудовото население, ще видим, че всъщност работят (т.е. създават някакъв продукт, пък бил той и вестник) едва малко повече от 20 на сто от трудоспособните хора. Останалите 80 на сто просто се препитават.
Но това в никакъв случай не е трудова заетост.
Как всъщност да вярва човек на НСИ, след като същият, обявявайки 17% безработица, съобщава, че близо 46 на сто от жителите в градовете, които са в трудоспособна възраст, са имали работа през ноември. В селата делът на заетите е бил 30 на сто. Добре де, останалите съответно 54 на сто и 70 на сто, след като не са били заети, не са ли всъщност безработни? Е, как така при близо 62 на сто незаети, безработицата е само 17 на сто? Поне за мен това е въпрос с повишена трудност.
Никой няма да отговори и на въпроса защо финансовото ни министерство реши да въвежда този кретенизъм с касовите апарати за сергийните търговци. Услужливата към правителството преса предпочита да ги нарича улични търговци, явно намеквайки за пряка връзка с уличните песове помияри. Хубаво, но нали уличните песове са отритната от стопаните си сган, която не подлежи на никакви норми и се самоотглежда, оставена на произвола на съдбата. Имат ли право тогава бившите им стопани да искат от тях подчиненост и послушание? Въпросът, разбира се, е риторичен и отговор не се очаква. Какво обаче очаква правителството от продавачите по сергии, които реално са изхвърлени от смисления обществен живот и заниманието им е само начин за оживяване, но не и обществено-полезен труд?!
Спрямо тях правителството наистина се отнася като към улични песове. Само що не отнася до проблема с изхранването им - да си се грижат сами, сега е капитализъм и оживява само силният. Да, но когато се стигне до фиска, както наричат хазната, мърдане няма - натрисат на сергиджията фискалния апарат, т.е. апарата, който ще отчита дължимото към хазната.
Пак хубаво. Но от чисто логична гледна точка, не може човек да не си зададе въпроса - как може да искаш от кучето, което си натирил само да оживява на улицата, вечер да се връща вкъщи да ти пренесе чехлите и после отново да се измита навън? Това си е абсолютен логистичен абсурд.
Ясно е, че историята с касовите апарати ще отшуми и който е будала, ще си купи, а след няколко месеца ще се чуди какво да прави ненужната си машинка.
Ще се чуди, защото министерската заповед ще бъде отменена. Не сто на сто, а хиляда на сто. В една от миналите си битности като международен журналист съм попадал на откритите пазари в страни от Близкия изток до Великобритания в западния край на континента ни. Няма нито един пазар, на който търговците да продават стоката си с касови апарати. Нито един.
Обаче при нас има.
Макар че геният Муравей все пак е пропуснал нещо - никъде в министерската заповед не пише, че и на битака е задължително да има касови апарати. Защото как иначе данъчният инспектор ще разбере, че съм си продал аз например старото сетренце и съм получил доход от извършената търговска сделка на стойност цели два или пет лева. И как после ще ми наложи необходимия за хазната данък? Да не говорим за социалните осигуровки.
Така че г-н Муравей да стяга чиновниците си и да не ги оставя да пробиват бюджета му с дупки в данъчната система.
А и митничарите, които пак са си муравееви, да сложат на всяка пряка през граничните бразди по едно фиск-кално апаратче и да почнат да чукат по куфарите: внесени-изнесени четири мъжки потника, две дузини дамски бикини, три опаковки турски-румънски сапун и т.н.
Я колко народ с единия куфар само се прехранва! Що да не може да хани тогава и държавата? П.П.
Че е кална тази работа с фискалните апарати, кална е. Защо обаче се опитват Муравей, чиновници и угодничеща преса да ме убеждават, че като сложат на сергията апаратчето, клисавият ми хлебец ще се превърне в паста, не ми е ясно. Какво, на Марии-Антоанети ли ми се правят или що?
Мизерията, за която е отвратително дори да се пише
Долната таблица е пред очите ти, читателю, и дори не е необходимо да се пишат каквито и да е свирепи обяснения - действителността се изправя в такъв отвратителен вид, че на човек му се приисква не толкова да стигне до края й, колкото да затвори очи.
Но у нас дори смъртта вече не е естествен изход от живота, а привилегия, за която трябва да се заплаща прескъпо. Отмяната от Нова година насам на безплатните погребения за бедните всъщност е израз на краен цинизъм, дори за тази балканска територия, на която някога съществуваше държавата България.
Какво ще ги правят телата на мъртвите бедняци, които нямат нито роднини, нито пари в банкови сметки? Ще ги изхвърлят на улицата ли?
Вгледайте се в цифрите от таблицата. Дори не се интересувайте от НЕпроизвежданите вече коли, трактори, камиони, компютри и бог знае какво още!
Вгледайте се в цифрите за производство на месо, мляко, сирене... Това са стоки, чието производство зависи от потреблението, т.е. произвежда се толкова, колкото поема пазарът. Но пазарът днес не поема.
Пазарът днес е сит - от глад, от мизерия.
За 10 години "демокрация" българинът е намалил употребата на месо 12 пъти! Намалил е употребата на риба 25 пъти! Повече от 3 пъти е намалена употребата на сирене, а употребата на мляко 7 пъти. Три пъти е намаляла вече и употребата на захар. И понеже колкото и да го подслаждаш, животът е все по-горчив.
Не че няма да оживеем! В Бухенвалд и в Освиенцим, които също са Европа, хората са оживявали и с по-малко.
Но защо мълчим? Защо търпим? Защо не се събудим?
Защо не кажем стига?
Защо позволяваме Бухенвалд и Освиенцим да станат наше бъдеще?
Българино, ти си малък, защото си на колене.
Стани!
Мирното споразумение в Косово: пример за изкривяване на информацията
На 24 март (1999г.) военновъздушните сили на НАТО, командвани от САЩ, започнаха да разрушават Федеративна република Югославия (ФРЮ - Сърбия и Черна гора). На 3 юни НАТО и Сърбия постигнаха споразумение.
САЩ затръбиха победа, обявявайки постигането на това, което Блер Хардън от "Ню Йорк таймс" окачестви като "битка, продължила десет седмици, с цел да се принуди Милошевич да отстъпи". От това излизаше, че няма смисъл да се изпращат сухопътни сили, за да "прочистят Сърбия", както преди това самият Хардън бе предсказал в уводна статия, озаглавена "Как да се прочисти Сърбия".
Подобна препоръка се вписва съвсем естествено в американската история, в която темата за етническото прочистване присъства от началото й до наши дни. Това личи и в имената, които се дават на бойните хеликоптери ("Апахи") и на други оръжия за унищожение ("Томахавк"). Както и да е, изразът "етническо прочистване" вече придоби гражданственост, макар и да не е съвсем уместен. Операциите за прочистване, проведени от Съединените щати, имат универсален характер. Индокитай и Централна Америка са само два от примерите за това.
Вашингтон обяви своята победа, но не побърза да провъзгласи мир. Бомбардировките продължиха до момента, в който победителите решиха, че тяхната интерпретация на споразумението за Косово се е наложила.
"Просветените държави" и "новият хуманизъм"
Бомбардировките от самото им начало бяха представени като събитие от универсално значение, като изпитание за "новия хуманизъм", чрез който "просветените държави" (както се изрази Държавният департамент) бележат настъпването на нова ера в човешката история. Ера под егидата на "нов интернационализъм, който няма да търпи повече бруталните репресии, осъществявани срещу която и да е етническа група" (Тони Блеър). "Просветените държави" са САЩ, техният съдружник Обединеното кралство и може би още няколко държави, включени в списъка на Кръстоносците, ратуващи за справедливост.
Както виждаме, титлата "просветена държава" се придобива чрез самопровъзгласяване. При тези държави няма да откриете никакви опити да се представят доказателства или аргументи, поне от собствената им история, в подкрепа на присвояването на тази титла. Колкото до вече споменатата им история, тя е изпълнена с примери, представени по-късно като незначителни събития. Това се прави с помощта на ревизионистичната доктрина, известна като "смяна на посоката", с чиято помощ апаратът за идеологическа обработка полага усилия да натика миналото в най-дълбоките кладенци на колективната памет. Това се прави и с цел защита от всеки, който би могъл да зададе един съвсем простичък въпрос: "След като в институционните структури и разпределението на силата не е настъпила никаква коренна промяна, на какво основание можем да очакваме в политиката да настъпят радикални промени, а не само леки тактически изменения?"
Подобни въпроси обаче не са на дневен ред! Косовският проблем от самото си начало засяга "поведението спрямо неприемливи явления в региони без особена важност". Така се изрази в "Ню Йорк таймс" Томас Фридмън, специалист по геостратегия. Още при обявяването на сключването на споразумението за Косово той поздрави САЩ, задето се придържали към етически принцип, съгласно който "още от самото начало на прогонването на населението игнорирането на проблема за косовските бежанци щеше да бъде грешка... и поради това предприемането на мащабна въздушна война срещу ограничени цели бе единственото разумно решение".
Кой предизвика бягството на косоварите?
Съществува обаче една малка трудност. Ние сме в правото си да си зададем някои въпроси във връзка с "прогонването", което може би съвсем не е било истинска причина за тази "мащабна въздушна война". Всъщност Върховният комисариат на ООН за бежанците констатира наличието на един пръв контингент от 4,000 бежанци, напуснали Косово на 27 март, т.е. три дни след началото на бомбардировките. Тази цифра продължи да расте до 4 юни, като достигна общо 670,000 бежанци, насочили се към страните, граничещи с Косово (Албания и Македония), плюс още 75,000, отишли в Черна гора, т.е. във вътрешността на Югославия, плюс още 75,000, устремили се към по-отдалечени места. В тези цифри не е включено неизвестното количество бежанци, напуснали домовете си, но придвижили се в други части на самото Косово, както в годината преди бомбардировките, така и след приключването им, някъде към 200-300 хиляди души.
Без всякакво съмнение, именно "мащабната въздушна война" усложни значително проблемите, свързани с етническото прочистване и с други престъпления. По този въпрос постъпваха чести и обстойни информации от кореспондентите, намиращи се на мястото на събитията, потвърдени по- късно в анализите, разпространени от пресата. На обществеността обаче бе натрапена една друга, съвсем различна теза, според която бомбардировките бяха представени като хуманитарна реакция на косовската криза.
Тази теза бе изложена най-обстойно в анализа, предложен през май от Държавния департамент и озаглавен по подходящ начин: "Изличаването на историята: етническото прочистване в Косово".
На второ място, трябва да посочим обвинителния акт срещу Милошевич и неговите приятели, предаден на Международния съд за военните престъпления в Югославия.
Това обвинение, отправено от САЩ и Великобритания, стана възможно благодарение на "свободния достъп", предоставен на прокурорката Луиза Арбър, до тайни сведения и информации, дълго време укривани от западните правителства, както пише "Ню Йорк таймс" в две страници, посветени на въпросното обвинение.
В тези документи се прокарва идеята, че престъпленията са започнали на 1 януари и че са били осъществявани в постоянно увеличаващи се мащаби до началото на бомбардировките, които предизвикали бърза ескалация на ужасите. Това в действителност не би могло да изненада никого. Главнокомандващият операциите генерал Уесли Кларк веднага окачестви последиците от въздушните нападения като "напълно предвидими. Това, не ще и дума, е пресилено, доколкото в човешките дела нищо не е напълно предсказуемо. Вече съществуват достатъчно доказателства, че подобни последици са били планирани. В действителност не е необходим никакъв достъп до документи на секретните служби, за да се разбере това.
Робърт Хайдън, директор на Центъра за изучаване на Русия и на Източна Европа в университета в Питсбърг, заявява: "Загубите в човешки живот сред сръбското гражданско население през първите три седмици на войната надвишават общия брой на всички загинали в Косово през последните три месеца преди началото на въздушните нападения. Последните загуби вече бяха оценени като хуманитарна катастрофа".
Трябва да кажем, че на тези неща въобще не бе обърнато внимание в обстановката на неприкрита истерия, предизвикана с цел да се демонизират сърбите, при което кампанията срещу тях достигна изумително високо равнище. Бомбардировките бяха открито насочени срещу гражданското общество в неговата цялост и заради това се нуждаеха от още по-усърдни адвокати.
Премълчаването на престъпленията на държавите, членуващи в НАТО
Въпросът, повдигнат от Фридмън във връзка с поведението в районите без стратегическо значение, получи съвсем сериозен отговор, макар и между редовете, във вестник "Таймс". В един от материалите си, изпратени от Анкара в същия ден, Стивън Киндзър отбелязва, че "най-известният говорител на движението за защита на правата на човека бе хвърлен в затвора, като неговата вина е, че "е поискал от турското правителство да сключи мирно споразумение с кюрдските въстаници". Няколко дни по-рано Киндзър бе дал да се разбере, че нещата не се ограничават с това: "Някои кюрди твърдят, че са подтиснати от турския закон, но че правителството набляга на факта, че им са предоставени същите права, каквито и на останалите граждани".
Напълно сме в правото си да се опитаме да разберем стойността на подобно твърдение, след като в средата на 90-те години в Турция бе осъществено изключително мащабно етническо прочистване, като десетки хиляди кюрди бяха избити; 3,500 села бяха разрушени (сиреч, седем пъти повече, отколкото в Косово, ако вярваме на твърденията на президента Клинтън в мига на "победата"), между 2 и 3 милиона души бяха превърнати в бежанци и бяха извършени отвратителни престъпления, съвсем подобни на тези, които бяха приписани на внимателно подбраните официални врагове.
Всички тези факти, макар и съобщени от хуманитарни организации, бяха премълчани. Военните набези на турската армия станаха възможни благодарение на масирана американска военна помощ. При президентстването на Клинтън тези набези зачестиха и жестокостите достигнаха своя връх: бяха използвани реактивни самолети, щурмови хеликоптери и оръжия, предназначени за борба срещу партизанските движения. Бяха използвани и други средства за терор и разрушения. Заслужава да привлечем вниманието върху формирането и обучението на специални части, съставени от най-жестоки убийци.
Нека не забравяме, че тези престъпления бяха извършени през 90-те години в самия Атлантически съюз, под юрисдикцията на Съвета на Европа. А Европейският съд за правата на човека продължаваше да отправя обвинения срещу Турция заради престъпленията, извършени от нея с помощта на Съединените щати, много от тях - именно през 1998 година. Официалните лица и журналистите, които през април 1999 г. взеха участие в тържествата по случай 50-ата годишнина от учредяването на НАТО, съвсем определено проявиха голяма лична дисциплина, тъй като по време на честването не обелиха и дума за тези факти. Този самоконтрол бе много впечатляващ, като имаме пред вид, че тържествата бяха помрачени от тревогите във връзка с етническото прочистване, осъществявано от държавата, набедена за наш враг. На тези просветени държави им предстои да се обрекат отново на изпълнението на традиционната си мисия: да носят справедливост и свобода на всички страдащи народи в света и да защитават правата на човека, ако е необходимо и със сила, в съответствие с принципите на Новия хуманизъм!
Всички тези ужасни събития в крайна сметка са илюстрация на отговора, даден от просветените държави на основния въпрос: "Как трябва да реагираме, когато се случат неприемливи неща в райони, не представляващи никакъв интерес?"
Официалната теза е: "Ние трябва да се намесваме, за да слагаме край на престъпленията, а не просто "да бъдем бдителни" и да се задоволяваме с прилагането на една "поетапно осъществявана и погрешна политика". Последното представлява дипломатически стил, обикновено използван за "излизане от трудни ситуации". Точно тази теза бе приложена в Косово, както можахме да видим от развитието на събитията.
За сметка на това версията на тази теза, видяна през призмата на идеологията и на догмите, има съвсем различно съдържание: НАТО нямаше как да се съгласи открито с твърдението, че една от последиците на "мащабната въздушна война" бе промяна в мащабите на загубите на човешки живот.
Ако бомбардировките бяха продължили, в Югославия броят на загиналите през годината щеше да надвиши например броя на загиналите в Колумбия, където САЩ също са замесени, и да достигне една значително по-голяма цифра, може би доближаваща се до броя на загиналите вследствие на престъпленията в Турция, сиреч в рамките на НАТО, за последните 10 години.
Директивите на Вашингтон обаче си остават неизменни: да се привлече, сякаш с лазерен показалец, вниманието на общественото мнение върху престъпленията на този, който е набеден за враг, дори и ако съюзническите на САЩ държави са извършили съпоставими или още по-тежки престъпления. Престъпления, на които просветените държави не са попречили да се разраснат, тъй като това е съответствало на техните хегемонистични интереси. Нека обаче се завърнем в Косово.
Фактите и ефектът: изкривяването на информацията
Ако искаме да покажем един дори и минимално сериозен подход към анализа на споразумението за Косово от 3 юни 1999г., трябва да се завърнем към предишните дипломатически варианти, тези от 23 март (деня на започването на "мащабната въздушна война"), и да ги сравним със споразумението, което НАТО и Сърбия постигнаха на 3 юни.
За да направим това, трябва внимателно да разгледаме и двете версии на един и същ проблем. Преди всичко внимателно да се спрем на самите факти и на кумулативния им ефект, наподобяващ този при играта на билярд. Този ефект, разбирай изкривяването на фактите от страна на НАТО и САЩ, се почувства във всички репортажи, идващи от "просветените страни". Дори и при най-небрежен поглед забелязваме, че фактите и "ефектът" значително се разминават. Единствено "Ню Йорк таймс" представи плана, налаган на Сърбия на 23 март в Рамбуйе като ултиматум ("Подписвай, иначе ще те бомбардирам! "), и споразумението от 3 юни.
В действителност обаче имаше Три плана за мир
На 23 март освен текста от Рамбуйе, съществуваха и резолюции на сръбското Национално събрание, в които се даваше отговор на това предложение.
Нека започнем, следователно, с разглеждане на двата плана от 23 март. Нека видим първо по какво се различават помежду си, а после да ги сравним със споразумението от юни, известно като "споразумението за Косово". След това нека преценим какво е разумно да очакваме, ако се спазват правилата. Накрая нека се спрем на подобни случаи, състояли се по-рано.
Американският план за мир от 23 март: "Споразумението" от Рамбуйе
Въпросното споразумение от Рамбуйе предвиждаше пълна военна окупация и значителен политически контрол на НАТО над Косово, както и военна окупация на останалата част от Югославия. На НАТО бе възложено "да образува и ръководи военна сила, КФОР", дислоцирана във вътрешността на Косово и около провинцията и "действаща под политическото ръководство на Северноатлантическия съвет с посредничеството на командването на НАТО". Бе предвидено началник-щабът на КФОР да представлява властта в последна инстанция, както е посочено в главата "Прилагане на военното споразумение", като неговите декрети станат задължителни за всички страни по споразумението и за всички граждани. Нещо, което не бе в съответствие с договаряната преди това юрисдикция на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) върху гражданските аспекти на споразумението, в съгласуваност с КФОР (окупационна армия, поставена в положение да въздейства пряко върху хода на събитията).
В кратък срок всички сили на югославската армия и на югославското министерство на вътрешните работи трябваше "да се прегрупират на предварително посочени от НАТО места, с изключение на неголямо количество подразделения на граничната охрана, разполагащи с леко оръжие" (също регламентирано в подробности). Ролята на тези подразделения трябваше да се ограничи със защитата на границата от нападения и на контрола върху незаконните й прекосявания, без обаче те да имат право да преминават през Косово.
Три години след началото на прилагането на това споразумение трябваше да се проведе международна конференция за изработване на линията, която да се следва с цел "определяне на окончателния статут на Косово". Последният абзац съвсем недвусмислено бе изтълкуван като призив за подготовка на референдум за независимост, макар и това да не бе казано изрично.
Що се отнася до останалата част от Югославия, условията за военна окупация бяха изложени в приложение "Б", озаглавено "Статут на международната военна сила за прилагане на споразумението". В неговия най-важен абзац е уточнено следното:
"8. Личният състав на НАТО, неговите самолети и кораби, транспортни средства и всякакво друго оборудване ще имат право на свободно и напълно неограничавано преминаване през територията на Федеративна република Югославия и на пълен достъп до нея, както и до нейното въздушно пространство и териториални води. Това предвижда, без каквито и да е ограничения, право на настаняване, на маневри и на реквизиции, както и правото да се използва всеки район и всякакво оборудване за провеждането на тези операции".
По-нататък се излагат условия, позволяващи на НАТО и неговите сили, както и на други сили, използвани от тях, да правят каквото си искат върху цялата югославска територия, без каквито и да било юридически ограничения от страна на местното право и на местните власти. Към последните се отправя призив да изпълняват заповедите на НАТО "като приоритетни задачи и при използване на най-резултатни средства".
В една допълнителна нота се уточнява, че "военнослужещите на НАТО ще се съобразяват с действащите в Югославия закони", като обаче това изискване веднага се обезсилва, тъй като е предшествано от следната формулировка "С изключение на случаите, когато това накърнява техните привилегии и имунитет, както е посочено в приложението..."
Някои смятат, че формулирането на този план за мир е било направено по такъв начин, че да предизвика сигурен отказ. Вероятно е така - трудно е да си представим, че някоя държава би възприела подобни условия другояче освен като искане за безусловна капитулация.
Макар че пресата "отрази" мащабно тази война, в това отразяване почти не се споменава нищо за споразумението в Рамбуйе, което да е близко до истината, особено що се отнася до цитирания тук абзац от приложение "Б". Той не стана предмет на никакви статии, вероятно защото е преценено, че някак си не е в пълна хармония с великите потребности на защитата на демокрацията!
На 5 юни, след споразумението за мир от 3 юни, пресата рапортува, че в съответствие с приложението на плана от Рамбуийе "една военна сила, образувана изключително от НАТО, ще се ползува от възможността да се движи където си иска в Югославия, без да може да се отправят към нея каквито и да е легални обвинения". Това бе цитирано от "Ню Йорк таймс" и от други вестници.
Разбира се, при отсъствието на ясни и последователни обяснения за условията в споразумението от Рамбуйе, т.е. на официалната версия на "мирния процес" обществеността нямаше как да разбере истината за това, което се прави, нито пък да се произнесе върху точността на версията на споразумението, която й се предлага.
Новият петролопровод - удар по Русия
Онова, което стана извън срещата на ОССЕ на 17 ноември 1999 г. в Истанбул, е безкрайно по-важно за бъдещето на мира - или по-скоро за поставянето му под заплаха, отколкото това, което стана на авансцената.
Акт, привидно безобиден: Турция, Грузия и Азърбайджан подписаха акта за раждане на един нефтопровод, който е предназначен да насочва петрола от Каспийско море. Всъщност става въпрос за решаваща победа на САЩ в тяхната стратегия на "Зеления пояс", за дестабилизирането и дори поставянето на Русия на колене, опирайки се на ислямския свят.
Тези споразумения определят законовата рамка за изграждането на един нефтопровод между Баку и Джейхан (в Южна Турция) през Тбилиси, и на един транскаспийски газопровод, който впоследствие да пресече Азърбайджан, Грузия и Турция. По този начин съоръжението би трябвало да свърже богатите находища на Каспийско море с турското пристанище Джейхан (на Средиземно море - б.пр.), ориентирано към световните пазари.
Задачата е отсега до 2004 г. да се реализира един нефтопровод, дълъг 2000 км, на стойност, оценявана между 2,7 и 3,3 млрд. долара, допълнен в края на 2002 г. с транскаспийския газопровод, оценяван на 2 млрд. долара.
Това споразумение има за свой истински предмет отстраняването на Русия от Кавказ и от приказните богатства на Каспийско море - някогашни територии на Съветския съюз, да не забравяме това - чиито петролни и газови находища са несметни.
Бюлент Али Ръза, от Центъра за международни стратегически изследвания във Вашингтон, не е сбъркал, като заявява, че руснаците "ще го възприемат, като американско желание да ги изключат от Кавказ".
Трябва действително да се напомни, че руската офанзива в Чечения има за цел защитата на главния руски нефтопровод, който минава през тази малка територия. И че откритата подкрепа от САЩ и Европа на чеченците, под удобното прикритие на хуманизма има за главна задача да неутрализира същия този петролопровод.
Доказателство чрез абсурда - това са циничните думи на съветника по националната сигурност на Белия дом Сенди Бъргър, който заявява, че "работата по никакъв начин не е насочена срещу Русия"!
Именно за да да изтръгне на всяка цена това споразумение, Клинтън дойде лично на тази среща на високо равнище.
"Ако Съединените щати не бяха дали своята подкрепа, ние не бихме постигнали никакъв резултат", призна азърбайджанският президент Гейдар Алиев по време на церемонията по подписването.
Защо не биха постигнали никакъв резултат? Просто защото този нефтопровод икономически е безкрайно по-малко оправдан, отколкото руския. Междувпрочем петролните компании поставиха под съмнение неговата рентабилност.
"За правителството на Клинтън главната стратегическа гаранция бе, че целият нефтопровод ще заобикаля Русия и Иран, изключвайки възможността тези нации да блокират енергийните доставки на Запада. Правителството би искало също така да използва това петролно споразумение, за да отведе в западното лоно редица екссъветски републики и да засили регионалната мощ на Турция - ключовият съюзник на НАТО. " ("Интернешънъл Хералд трибюн", 19 ноември 1999)
Трасетата, които са предвидени за нефтопровода и газопровода, "имат по същество обща характеристика: и двете заобикалят Русия и биха могли да намалят влиянието на Москва върху събитията в Южен Кавказ - регион, който тя исторически винаги е смятала за своя градина. /.../ Двете споразумения са сериозен удар за териториалните амбиции на Москва и успех за Съединените щати, който циментира позицията на Турция - техният ключов съюзник в района - и който намалява количеството на тюркменския газ и петрол, изнасяни през Иран. " ("Индипендънт", 19 ноември 1999 г.)
Компанията на "Бритиш петролеум" - "Амоко", която ръководи консорциума АIOC, натоварен да експлоатира азърбайджанския петрол, заяви: "Нашата позиция не се е променяла. Ние бихме подкрепили (петролопровода - б.р.) Баку-Джейхан, само ако проектът се окаже икономически осъществим."
За да победи тези колебания, Клинтън направи така, че споразуменията да се допълнят с една "Декларация от Истанбул", към която се присъедини и Казахстан. Последният изрази там "своето желание да трансферира значителни количества петрол" по бъдещия нефтопровод Баку-Джейхан.
Азърбайджан, Грузия и Турция също подписаха декларация за намерението да разработват азърбайджанския газ след неотдавнашното разкриване на едно важно офшорно находище.
Азърбайджан ще трябва в частност да увеличи своето производство от 100 000 барела на ден на един милион барела, за да гарантира рентабилността на проекта.
Накратко, САЩ изискват от страните да се ангажират, за да използват масово този нефтопровод; дори на по-висока цена и в ущърб на руския нефтопровод.
"Ние ще продължим да подкрепяме вашите усилия", заяви Клинтън, за да успокои страните, сложили подписите си в Истанбул, уточнявайки, че вносно-износната банка, а именно Ексимбанк, ще бъде привлечена в търговското финансиране на проектите.
С тази победа Клинтън окончателно откъсва от руското влияние подписалите страни и ги свързва със собствения си съюзник - Турция.
"Той (б.р. - Клинтън) осъзнава, че такива проекти са изключително важни, защото са основата на нашето бъдеще", разду нещата грузинският президент Едуард Шеварднадзе, който избра американския лагер. Що се отнася до туркменския президент Сапармурад Ниязов той смята, че споразумението "ще допринесе за независимостта на Туркменистан, осигурявайки му големи икономически печалби."
Можем да се питаме относно сръчността на този "политико-стратегически удар" - ще допринесе ли той за напредъка на мира в света, поставяйки по този начин не само Русия, но и Иран извън веригата при експлоатацията на богатствата, които са на границите им, в интерес изключително на една Америка, която е на другия край на света? Иска ли Клинтън да спои Русия, Иран, Китай и Индия (или повече от половината от жителите на глобуса) в една нова война на блоковете Изток-Запад?
Израел, привилегирован съюзник на САЩ и Турция, ще бъде ли въвлечен в очертаващия се сблъсък? Трябва ли да разбираме, че израелско-руското и израелско-китайското сближение целят да ограничат тези рискове?
Ще съумее ли Америка да се извиси над своята победа в сблъсъка си с Русия, или обхваната от опиянение, тя ще иска да наложи чрез глобализацията американския начин на живот на целия свят, единствено в изгода на своите предприятия?
Президентът, който ще смени Клинтън в края на годината, ще покаже ли малко повече далновидност и сдържаност пред лицето на съблазните на един нагъл империализъм?
Отговорите принадлежат на бъдещето.
Приказка за два града
"Син кмет, тлъст бюджет, просперитет" - тази опашата лъжа вече е ясна не само на избирателите, които удариха шамар на СДС на последните общински избори. Тя не хваща дикиш вече и пред западните журналист въпреки внушенията на Иван Костов, че в България няма алтернатива на неговата партия и на водената от самия него политика.
В "Централно-европейски икономически преглед" (бр. 10 от декември 1999г., издание на "Уолстрийт Джърнъл Юръп") е отпечатана статията на Джон Хамилтън под заглавие "Приказка за два града". Чрез сравнението между град Севлиево и град Плевен, отстоящи само на 50 км един от друг, авторът е показал алтернативата на бездарното управление на СДС.
В Севлиево кмет е Йовко Йовков, избран първо от листата на БСП, а на последните общински избори - като независим. В поверената му община безработицата е спаднала от 10 % на 5,7 %, а в икономиката на града са навлезли мощни чужди инвеститори като "Американ Стандарт", утвърден производител на банно оборудване. Закупувайки фабриката за банно оборудване "Видима" и две други местни фабрики, американският инвеститор е превърнал 48-хилядния град в своя европейска производствена база.
Напрегнат труд кипи и във фабриката за плетени изделия, където повече от 900 работници произвеждат годишно над 1 млн. вълнени пуловери. От фабриката за кожени изделия пък към европейските пазари потеглят произведените тук ръчни чанти и кожени якета. На пълни обороти работи и фабриката за електронни изделия "Авангард", закупена през 1996 г. от шведско-швейцарската компания "АВВ Asea Brown Boveri".
Контрастът между "червеното" Севлиево и "посинелия" Плевен е поразителен. В Плевен, където от октомври миналата година кметува Найден Зеленогорски (СДС), безработицата надхвърля 15 %. В самия център на града се простират половин дузина мъртви или загиващи предприятия, а мастодонтите като рафинерията "Плама" са периодично на системи за изкуствено дишане. Повечето фабрики, които някога са поддържали живота на 180-хилядната община, са празни и бездиханни. Къде е обещаният от СДС просперитет?
Къде е тайната на успеха на Севлиево, според Джон Хамилтън?
На първо място, в радушното посрещане на чуждите инвеститори от страна на политическия и бизнеселит в града. Докато в други градове на страната се разиграват срамни баталии за предоставянето на обявените за приватизация предприятия на "братовчеди" (под лозунга за "опазване на икономиката в български ръце"), в Севлиево още през 1992 г. са потърсили сериозни чужди инвеститори - с производствено ноу-хау, а не финансови шмекери! Въпреки, че тогава кметът Йовко Йовков е все още "червен", в икономиката на града се включва "Американ Стандарт" и печалбите на купената от нея "Видима" нарастват четворно през 1998 г. (37,65 млн.долара). Допълнително е построена фабрика за стъкло и порцелан, а през юни тази година ще отвори врати и фабриката за водопроводни части и фитинги "Видима-2".
Втората тайна на севлиевските успехи Хамилтън обяснява така: "Друг един секрет на успехите на Севлиево е била способността му да избягва разрушителните политически интриги, които са попречили на реформите в някои по-големи градове. Севлиево не е регионален административен център, няма и собствени представители в българския парламент. В резултат местните лидери са могли да вземат важни решения без външно политическо вмешателство".
Ето къде било заровено кучето! Значи българският парламент не само не помага, ами и направо пречи на реформите, оказвайки политически натиск върху местната администрация. Като се има предвид коя партия доминира в парламента, упрекът е с ясен адрес... Ето защо в Плевен синият кмет Зеленогорски не е събрал и 2/3 от данъците за първото шестмесечие на 1999 г. Докато Плевен тъне в несигурност, в Севлиево "Американ Стандарт" строи газопровод, който освен фабриките на компанията, ще захранва и домовете на всичките 48 000 жители на града!
В Плевен десет от най-големите компании дължат на бюджета над 3,5 млн.лева... Според Джон Хамилтън, ако повече градове се развиват като Плевен, тогава СДС най-вероятно ще поеме по пътя на БСП - към политическото небитие. Със или без избори!
И в лошото (икономическата разруха) има нещо добро: некадърните управници рано или късно си отиват, пометени от резултатите на собственото си управление. В това днес се корени оптимизмът на българския народ.
Продават се бели манастири
Подготвяната за продажба Булбанк е построена върху основите на антична Сердика. Старините са идеално запазени. Там е и църквата "Св.Спас". С една дума - под банката съществува щастливо оцелял цял археологически комплекс. Няма защо да обясняваме, че този комплекс е част от паметта на хилядолетния град. А стара Сердика не принадлежи и не може да принадлежи на хора, озовали се временно във властта, каквито са сегашните управници, пък които и да бъдат. Никому не е позволено поради обстоятелствата на една временност да се разпореждат с хилядолетията.
Ще рече - никой няма право да взема решения, които могат да накърнят правата на следващите поколения и да ги ограби от достояния.
Но лудобесието "всичко за продан", което е обхванало нашите приватизатори, поставя под реална угроза част от антична Сердика заедно с Булбанк да бъдат продадени на чужденци. Защото нескопосан и кьорав закон, приет от национално кьорави депутати, позволява и купуването на "света" земя, върху която е издигната дадена постройка.
Сиреч - не се прави разлика между земя и земя. Ще рече - не съществува законова пречка новите собственици на банката да закупят под формата на земя и един културен паметник, колкото с българска, толкова и с европейска значимост.
На законова основа от присвояване са застрашени и прилежащите археологически площи, в които влизат и руините на Западната порта на Сердика, разположени зад бившето кино "Македония". Тия руини позорно са обрасли с кекави дървета, храсталак и бурен (в центъра на София!) и нито кметът Софиянски, нито културното министерство и въобще никой от държавните институции не се чувства лично оскърбен от дивата и просташка немара.
Но да се върнем на казуса Булбанк. Той е показателен случай и разкрива пълната законова немара по отношение паметниците на културата, както и престъпното безхаберие на всички ония държавни чиновници, които, видно е, нямат задължителното за общественото им положение просветено зрение в тази деликатна материя, каквато е опазването и съхраняването на историческата памет.
И за жалост случаят с Булбанк не е единичен. В процеса на дивата реституция, която не прави разлика между, примерно, орна земя и археологически резерват, вече са възбудени апетити към обекти с национално историческо значение. Нещата са стигнали толкова далече, че вече се предявяват претенции и към светините Плиска и Велики Преслав.
И което е най-срамното и убогото - никой не се тревожи, освен самотни интелигенти, - че утре можем да осъмнем с разграбена старина.
Апропо. Невежият завоевател, който преди повече от 600 години съсипа цветущата българска цивилизация, премля във варници мраморните колони и капители на Велики Преслав и ни лиши от свети достояния и исторически свидетелства. Сега, изглежда, сме на път да изживеем позора наши родни невежественици да съсипят и разпродадат на несмислени чужденци хилядолетната история на земята ни.
Има една песен - "Продават се бели манастири". Потресна песен, видение от Апокалипсиса. Ужас, че може да се случи най-страшното - да се разпродават светини. Песен предупреждение. Но, слава Богу, досега ни църква, ни манастир са били продавани. Ето, че комай сме застрашени да съпреживеем видението от страшната песен. Продаде ли се Булбанк, продава се заедно с нея и църквата "Св.Спас", която и бездруго е потънала в утробата на едно по същество финикийско монетарно капище, каквото е банката.
И това ли ни слита! И на това ли иде ред!
Най-потресното в цялата вакханалия на повсеместно разграбване и дива немара е това, че комай никой не протестира, никой не издига глас (къде са тук творческите съюзи!), че безобразно се кощунства, джиросва и разпродават не само старините, но и древната душа на България.
Не, не само от глупост, дебелащина и невежество се върши това. При всички случаи съществува зла умисъл и наши поставленици изпълняват тази умисъл - да се изтръгне из корен историческата памет на българина, да се отстранят, унищожат или поне потулят внятните символи на едно богато духовно присъствие и в крайна сметка да се унищожи културната идентичност на нацията. Че и самата нация!
Ето затова на сергия слагат за продан антична Сердика. И утре ще кажат, че не сме нищо друго освен овцекрадци от Долни Дунав.
И въпреки всичко - суетни надежди! На нас Василий II Българоубиец не успя да ни избоде духовните очи, та някакви си шенгенски бюргери и нашите клети, жалки, гуреливи майкопродавци!
Тези, които нямат думата... Само преди седмица бе 10 януари - навършиха се три години от метеж, свалил законно избрано правителство от власт. "Юбилеят" бе оценен по достойнство с едва забележими спомени на "професионални революционери", които се опитваха да подменят с него друго събитие - това от 14 декември 1989 г. също на пл."Народно събрание". Тогава с разтреперани гласове сините вождове призоваваха "тълпата" да не проявява насилие и мирно да се разотиде по домовете. "Тълпата" ги послуша... Сетне СДС загуби първите демократични от близо половин век насам избори в страната . На въпроса "защо" от там отговориха, че народът бил прост и не ценял демокрацията. Днес, три години след успелия метеж, се вижда защо на 14 декември 1989г. народът каза "не" на революцията. Защото революцията донесе само един разгром на всичко СЪТВОРЕНО. Народът каза "не" на насилието, защото очакваше от своите "лидери" да реформират обществото, да запазят постигнатото, да прокарат нови пътища за неговото усъвършестване. "Лидерите", обаче, от ляво и дясно, го предадоха, защото вместо с реформи се занимаваха с грабеж. После на власт наистина дойдоха тези, за които се знае, че няма нищо свято.
Медиите слабо забелязаха позорния юбилей. Само "24 часа" (10 януари 2000) даде трибуна на домораслия ни Макиавели от Веселиново да словоблудства. Не се извиняваме за долната дума, защото не е възможно без погнуса да се чете, как философът се изживява като Христос на магаренце, с маслинена клонка, който се разминава с лимузината на уялия се църковен йерарх от известната карикатура на Илия Бешков. Самият Желю Желев едва ли е забелязал как изтърва една много важна фраза: "Нежната революция продължи и след Кръглата маса, и след изборите за ВНС, независимо че ние ги загубихме, а може би точно поради това... " Тя показва ясно, кой не е признал народния глас на изборите, а е призовал улицата да подмени този глас. С което пък изчезва яко дим благият образ на Христосът на българската демокрация, за когото "нежната революция" остава само едно оръдие за постигне на догматичните му цели. Впрочем твърде близки до ония, срещу които се бори... Иначе нямаше да напише за известните провокации в Румъния и Китай: "А там, където се стреля и умира за свободата, просто нямаше нежни революции. Справка Тимишоара и пл."Тянанмън". Какво донесоха на румънския народ победилите събития в Тимишоара, а какво на китайския непобедилите на "Тянанмън", днес се вижда съвършено ясно.
У нас не дойдоха "танковете" благодарение именно на дълбокия демократизъм на българите, които се надяваха, вярваха, че единствено свободният им глас ще донесе желаната промяна за благоденствие и напредък. Тази вяра угасна в цинизма на предателството и мракобесието на "нежните революционери"! Днес идеологът на лъжците се изживява като ментор на демокрацията.
В статията си Желю Желев задава въпроси: "В същото време и до днес не се знае кой носи отговорността на митинга на 10 януари 1997 г.? Кой носи отговорност за потрошените коли на НСО, за повредите, нанесени на сградата на Народното събрание и т.н."
Бившият президент прекрасно знае отговорите и горният пасаж само показва колко вярно е оценена неговата личност като демагог и провокатор. От кого чака отговор?! Може би от Иван Костов? Но Иван Костов още тогава отговори с призива към тълпата: "Ха сега, да ви видя какви сте революционери? " Или може би от Евгений Бакърджиев? От Надежда Михайлова? Желю Желев знае, че още с отказа от от принципа "Най-добрата политика е честната политика" той и цялата му клика дадоха знак за това, което се случи после. Формулата на разрухата му бе продиктувана и бе изпълнена именно под негово ръководство. Тази формула определяше, че демокрацията е разруха, друго просто не може да бъде.
И тъй, много станаха сакралните дати в българската история, това е и тъжно и смешно. Управляващите поръчаха и сведоха глави на благодарствен молебен в църквата "Света София". Те твърдят, че 10 януари 1997 г. донесъл на България много блага, ето, тя била вече поканена за преговори за членство в Европейския съюз. Макар днес "все още" да се живеело трудно и затова следващите задачи щели да бъдат свързани именно с подобряването на живота... Такива излияния родеят по пряка линия днешните ни демократични властници с Желю Желев и компания. Явно от него са видели, че в България, едва ли не безнаказано можеш да лъжеш и да си вярваш, после да си вярваш, че и другите ти вярват. Най-сетне като гласуват против тебе на изборите, да ги обявиш за прости.
Желю Желев има читателите на "24 часа" за будали с елементарните си питания кой носел отговорността за това или онова потрошено. Ние сто пъти сме го питали, кой носи отговорността за потрошеното ни Отечество, а той вместо да отговори, обяснява кое било демократично и кое не. Иван Костов и компания не го правят, техните отговори обясняват кое е европейско и кое не, какви са евроатлантическите ценности и какъв е нашият цивилизационен избор.
С други думи един баламосваше народа с идеология, а друг - с гювеч. И за никакво друго разминаване не може да става дума. Напротив, в една посока са и те, и техните политически опоненти, на които народът доверчиво даде своя глас. А те го излъгаха, ограбиха, с което се показаха по-недостойни и от противниците си. На това място наши автори често пишат: "Народе!!! " - като спомен от терзанията на Апостола, без да осъзнават, че днес българите просто търсят на кого да дадат доверието си, а достойни хора все няма и няма. Не че изобщо няма. Но тези, които могат не искат, а тези които искат, не могат.
Които пък знаят добре историята, веднага ще си спомнят в разни случаи как и колко дълго сме впрягали, за да препуснем бързо към целта. Сега обаче ще е добре да ритнем днешните негодници, както изритахме Желя. Днес той ни напомня за себе си по зова на съдбата - за да се сетим колко сме грешни, че сме му повярвали. И да се простим колкото може по-скоро с революционерите, нежни или груби, няма значение, защото в България вече не остана какво да се руши.
Така че разрушителите нямат думата, особено онези, изхвърлените на бунището, който си въобразяват, че са влезли в историята. Вярно е, че са влезли... като херостратовци!
И като такива ще си останат, за да бъдат споменати от поколенията само с кратки епитети. Ще расте грамадата от "кратки епитети" и до имената на Хаджи Иванчо Хаджипенчович, Вълю Мечката или Балдю ще се мъдрят и три букви - Ж.М. Ж., с които 10 години неуморно изразявахме своята позиция... Защото Христовите думи "ПО ДЕЛАТА ИМ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ" наистина са един безупречен символ на мъдростта. Ето - запушете си ушите какво ви говорят и гледайте само делата им.
Той не пречупи сабя на коляно
Генерал Михов си отива! - хорово подеха медиите. Вече го изпращаха аташе, пращаха го дори на езикови курсове в САЩ, за да изпие до дъно чашата на унижението. И когато като че ли всичко беше предрешено, последва светкавична пресконференция и ние видяхме един до друг началника на ГЩ ген.Михо Михов и новият министър на отбраната Бойко Ноев.
На тази пресконференция се разбра, че генералът не само не си отива, но че и ще бъде продължен мандатът му.
Aктивно мероприятие? Разбира се! При това майсторски проведено.
Когато генералът вече се виждаше сгромолясан от върха на кариерата си, отново го въздигнаха. И му показаха кой коли кучето в МО. Защото Бойко Ноев не е слабодушният Ананиев. Той притежава желязна фелдфебелска хватка и при него ще се действа по системата: "Молчать и нерассуждать."
Внушението, направено на ген. Михов, е повече от ясно - той трябва да престане да коментира и оспорва решенията на цивилизационното ръководство, да ограничи изявленията си в медиите и в крайна сметка да забрави, че може да има собствено мнение.
Натикват генерала в тесен мундир. И всички копчета са закопчани! На устата - тиксо!
Каквото било - било. Оттук нататък ще се следва солдафонският принцип: молчать и не рассуждать.
А ген.Михов не мълчеше, трябва да му се признае. В крайна сметка той изпълни всичко, каквото поискаха от него, но омърмори и подложи на критика почти всички решения на "цивилните гарги". По този начин той поставяше под съмнение светая светих на погромяването - реформата. А това повече министър Ноев няма да търпи. И той предпочете публично да разоръжи един авторитетен генерал, докрай да използва авторитета му, вместо да го замени с някой невзрачен послушко.
А генералът отчаяно водеше своите обречени ариегардни боеве. Всички помним, когато той преди време се изправи пред парламента и обяви, че армията е на ръба на разрухата, че тя не произвежда нито вътрешна, нито външна сигурност и наистина се нуждае от спешна реформа.
И тук бе възелът на противоречията - кой какво разбира под реформа. Генералът, ясно, искаше функционална, здрава армия. Боеспособна! На съвсем друго мнение бе кабинетът. Кабинетът виждаше армията като преобразен жандармерийски корпус, който да поддържа вътрешният ред в страната при евентуални социални сътресения. Войската въобще не бе разглеждана като елемент на националната сигурност, още повече че бе възприета постановката, какво че България няма врагове. Изхождайки от тази погрешна презумпция, предателска по същество, и без да се отчита, че утре примерно врагове може и да се появят, взе се решение и за драстично съкращаване на числения състав.
Знаейки много добре какво означава "достатъчност" на въоръжените сили, която да осигури поне минимум сигурност и защита на границите, ген. Михов драматично заяви, че ще си хвърли пагоните, ако войската слезе под 75 000 души.
Войската според "План 2004" е вече "редуцирана" до 45 000 щика. Генералът не устоя на думата си и не си хвърли пагоните. Позволи да продължат да го употребяват. Не ги хвърли и когато бе взето решение да се закрият военните училища. Тогава генералът, много компетентно, не може да се отрече, защити тезата, че е немислимо да съществува национална отбрана без наличието на професионални военни кадри. И че тези кадри не могат да бъдат взети от студентските скамейки и скорострелно произведени в офицери. Защото това няма да бъдат офицери, няма да имат специфичния манталитет на офицери, нито пък специфичната подготовка.
Гласът му остана глас в пустиня. Но и той не направи нищо повече от това, освен публично да изохка и да оповести края на офицерския корпус. И продължи да оглавява Генщаба на една по същество ампутирана армия.
Не бе съгласен ген. Михов и с изваждането на военното разузнаване, ВКР и военната полиция от състава на ГЩ, но в крайна сметка преглътна и този горчив хап.
Ще рече - загуби всички битки с цивилното ръководство на МО. И единственото, което направи, бе да огласи несъгласията си и възраженията си в публичното пространство, което пък не е в офицерските традиции.
С това и стана неудобен. Тези, които редят пасианса на погромяването на войската, не искат по никакъв начин някой да коментира действията им, а камо ли пък да изразява несъгласие.
С идването на Бойко Ноев властовият възел в МО окончателно се затяга и се слага край на всяко пререкание, на възможността някой да има и да изказва различно мнение. Субординацията, задължителна във войската, в случая фактически служи против интересите на войската, против интересите на националната отбрана. Защото трансформацията в армията на практика обезличава армията и я превръща във формация със затихващи функции. И за да се изпълни това, ген. Михов трябва да бъде опитомен. Като на дресура. Пред очите на всички. За да се вземе страхът на всички.
Драмата на ген. Михо Михов се състои в това, че бидейки абсолютно убеден в неправилността на правителствените решения по отношение на армията, той се задоволява само с устни протести и изказвания на мнения, но продължава да бъде заложник, залагайки чест и авторитет, на една по същество ликвидаторска политика по отношение на въоръжените сили. Дълбоко в себе си почтен, в почтеността на генерала не се съмняваме, на него явно не му достига онази доза характер, която би мотивирала почтеността му към едни по-категорични и изразителни действия.
Казват, че генералът оправдавал своето компромисно решение, изхождайки от разбирането, че друг на негово място би извършил по-големи поразии.
Гузна утеха е това.
Истината е, че генералът не реагира като класически генерал - не пречупи сабя на коляно и не хвърли парчетата в краката на "цивилните гарги".
Това би се запомнило, би станало притча во язицех и до голяма степен би спасило честта на пагона.
Но подобни жестове са по ръста на други хора и предполагат други времена и друг обществен климат. И друга войска.
Каквото и да говорим - сам воинът не е воин. Каквото и да би направил генералът, той едва ли би бил разбран и последван дори от своите, мизерно загрижени за собственото си оцеляване.
Офицерските протести, доколкото въобще можем да говорим за такива, помним, се изразиха в т.нар. "бунт на фасовете". Събраха се групички пред Министерството на отбраната и когато ги попитаха журналистите какво означава това, запитаните сконфузено отговориха, че се били събрали "да изпушат по цигара". После пък се скриха зад булките си, които издигнаха палатков катун срещу министерството. И всичката тази шумотевица бе не от загриженост към хала на войската, а да не би да ги съкратят.
Жалка работа!
Ако бяха мъже на място, можеха да изпеят поне "Покойници, вий в други полк минахте" и да се оттеглят с маршова стъпка. България би потреперила!
Та за кого да се заложи ген. Михов? За едно офицерство, което няма съзнание за мисия, което не е пропито от дух на съпричастност към съдбините на Отечеството!
Няма ги пелерините, няма ги сабите! Няма ги ония, за които дядо Вазов е казал: "Храбри идват твойте капитани! " Няма го оня дух на ратоборност, на воля за действие, които правят от офицерите - офицерство, национален корпус на честта и мъжеството.
От сегашното българско офицерство - подплашено, депресирано, депримирано, без съзнание за национална мисия и неспоено от рицарски дух на кастовост - най-многото, което можеше да бъде излъчено от него, бе ген. Михо Михов. Той, в интерес на истината, надскочи ръста на това офицерство, но отказа да надскочи своя собствен ръст. Изглежда, и него го стигна проклятието на прословутия български конформизъм.
Ген. Михо Михов, оставайки все още в армията, фактически си е вече отишъл.
Да го изпратим все пак, вземайки "За почест!"
Sic transit, gloria mundi
Доста сълзи - искрени или лицемерни - се проляха около смъртта на Стефан Савов, а някои в речите си дори го сложиха на пиедестала до Уинстън Чърчил. Нейсе, запуши я, както би казал Алековият герой. Ние сме си казали каквото и когато е трябвало право в очите на покойния, и нито ще лицемерим над гроба му, нито пък ще го хулим post mortum. Като хора християни ще речем простичко: "Бог да го прости!"
Думата ни е за друго - че партията, която Стефан Савов толкова упорито изгражда и брани цели 10 години, май няма да го надживее много. И приживе центробежните сили сред виолетовите се удържаха в рамките на нормалните вътрешнопартийни боричкания единствено благодарение на авторитета на покойния. Сега обаче играта ще загрубее съвсем.
Не че има кой знае какви апетити към фирмения знак - Иван Костов, отдавна приватизира и християндемокрацията, и консерватизма, и либерализма (три далавери накуп изтърват ли се!). Но колкото и маргинална формация да е днес ДП, самото й съществуване дразни сините талибани. Те и не очакват някаква конкуренция от тях. За съпротива, да не говорим. Едната сал стогодишна традиция и самочувствие дразнят управляващите парвенюта, за които историята на България започва от 10 януари 1997 г. На конгреса на ДП през февруари ще става дума не за друго, а за самото съществуване на партията. От едната страна на барикадата ще застане терминаторът на българското образование, Костовият любимец Веселин Методиев, на когото изобщо не му пука ни за ДП, ни за историята. И който (стига да му се гарантира безгрижно депутатско битие барем още в два парламента) ще докара вода от десет кладенци, за да закрие заведението.
Не че Методиев е толкова глупав, та да не знае, че е много по- сигурно да си осигуриш подобно битие като лидер на фантомна, но намерила някаква политическа ниша партийка, отколкото един обикновен син войник. Май просто го мързи, а и като историк разбира безперспективността на напъните да се върне невъзвратимото.
От другата страна стои неврокопският адвокат Александър Праматарски - приятен, но безличен младеж, който именно по гореспоменатите причини държи на съществуването на ДП и на Народен съюз. И сигурно е поне с една идея по-искрен демократ от Методиев, защото, за разлика от него има една от най-доходоносните днес професии.
Колкото и абсурдно да звучи, от "приватизирането" на ДП от страна на СДС е заинтересована и г-жа Мозер. Тя и без това с огромни усилия удържа собственото си положение в БЗНС, където старците-магарци отдавна мърморят, че нямат обща работа с градски реститутки и особено с прекалено надутите и прекалено образовани техни потомци, от които се състои активът на ДП. При едно солово участие на парламентарните избори Мозер може да разчита дори на помирение с групата на Пинчев-Илиев, както и на едно рамо от страна на вицето Кавалджиев, който не крие амбициите си за самостоятелно земеделско присъствие в политиката.
Всъщност всичко зависи от преценката на Командиря. Ако реши, че Народен съюз му е нужен, и с Методиев, и с Праматарски все тая - ДП ще остане самостоятелен политически субект. Ако прецени, че по-добре е да си има работа само с БЗНС, Веско ще започне да пише хрониката на една предизвестена смърт.
А все пак жалко. След Петко Каравелов, Александър Малинов, Никола Мушанов и покойния бай Стефан - един посредствен историк-архивист да сложи край на виолетовата столетница!
Но какво да се прави - Sic transit, gloria mundi.
10 януари - зарисовки от празника на равнодушните
Тази година 10 януари беше честван спокойно и тържествено. Както се чества далечно, забулено в мъглата на десетилетията или столетията събитие. Тържествуваше разумът, че е откърмил такъв величав епизод, а чувството не искаше да трепне, защото разстоянието и далечината убиват вълнението. Както подобава, това не бяха масови прояви, защото те миришат на нещо плебейско, което излиза извън рамката и се държи непристойно. На два вида празници се събраха представителите на жертвите-обруганите депутати и представителите на жертвите-потърпевшите от полицията щурмоваци на Народното събрание.
И двата вида празници бяха по свой начин сакрализирани. Единият се провеждаше в благопристойната обстановка на научна дискусия, тъй като науката е символ на обективнотта и историческата безпристрастност. Неголямата зала на НДК, украсена по един безподобен начин с пана от посветен художник, най-добре репрезентираше подходящата среда за подобна строга академична инициатива. Лицата на политиците от левицата излъчваха сериозност и интелектуална проникновеност, чужди на политическата суетня. Пък и темата на обсъждането беше достатъчно високоетажна - "С насилие или със съгласие в новия век". Солунската четворка от президиума се държеше като солунските двама братя, когато покръстват непросветените езичници. Централно място в композицията заемаше Георги Първанов като преносител на отговорностите през изпитанията на времето. До него - кандидат-президентката Ирина Бокова, досущ като праведната Хросвита внушаваше скромност и респект. В ролята на неверния Тома, като от чрево адово отново прочете старата си проповед от амвона неистовият Андрей Райчев. Цял сонм от леви политици, далече от гладните миньори, от уволнените просветители и лечители, забравили грижите на дотегливото всекидневие се бяха пренесли в просторите на един по-лъчезарен свят.
Другият празник протече в храмова среда, в църква на разколниците от патриарх Максим. Там нещата бяха още по-церемониални, красиво смирени, обгърнати в елейно умилителна атмосфера. Единствено пламъкът на макросвещите, които обикновено държат новобрачните, и миризмата на тамяна пречеха на въображението да пренесе богомолците в залата на научните метаморфози. Най-напред се набиваше овалният образ на бившия вицепремиер Евгений Бакърджиев. Той беше кротък като агнец, край който блажено спи току-що роденият Спасител. Топлите черни очи попиваха химните на благодарствения молебен и пренесени в отвъдното, вещаеха мир и любов. След случката в Лом и детронирането му от министерското седло, той е станал по-мек и благодушен като любезен собственик на бирария в Мюнхен. До него стърчеше като заклинателен знак председателят на Народното събрание Йордан Соколов. Леко удължените му черти на недоосъществен гривек този път грееха от едно чувство на особена притома. Спомням си, че подобно изражение едно време имаше актьорът Константин Димчев в момента, когато неговият Озрик канеше датския принц за дворцовото забавление, придружено от дуелиране и завършило със смъртта на Хамлет. Като автентично издание на цитираната по-горе праведница Хросвита се усмихваше с религиозна напрегнатост и г-ца Екатерина Михайлова.
След завършването на молебена емблемите на синята идея дадоха интервюта, гарнирани с грижа за Отечеството. Те се молеха богу да не идват такива дни, защото ще ги принудят пак да грабнат телата и да кажат: "Тамо са вразите! ". Естествено, слушателите на техните словоизлияния не им вярваха, че отново ще могат да поведат тълпи след себе си, че отново ще възглавят отряди, които с павета, късове гранит и железа да громят парламента на България. Че те отново ще палят със същото упоение полицейски джипове и граждански автомобили, че отново ще хранят със същия мрак в душите си нагона към насилие, и че отново ще сервират алкохол и опиати. Слушателите обаче им вярваха, че те наистина имат поводи за благодарности. Ако не беше славната дата 10 януари, 1997 г., те нямаше да знаят що е "изюминката" ("стафидката") от търговските сделки и общинските имоти, от звонковия шум на приватизационните сделки и натрупаните капитали в чужди, но не наши банки. Жалко, че на молебена отсъстваше Александър Божков, който през трите години след 10 януари получи мускетарския прякор "Мистър 10 %" - та той имаше много по-основателни причини от останалите да отправя благодарности към небето заради поройната му щедрост. Или Иван Костов, който на същия този благодатен като златен дъжд ден, беше вързал на главата си препаска и със смесени емоции водеше неотклонно племето си към завладяването на тучни ниви и поля, на торби с богатства и на жени-робини с бяла като мляко кожа.
А Исус мълчеше над тях и около тях. Исус винаги мълчи. Той рядко размахва бича си. По-често прощава на нечестивците, или се влачи с трънен венец, поставен му от същите нечестиви люде. А може би да страда и от загуба на памет. Може би вече е забравил как следобеда и през нощта на 10 януари се беше събудил звярът в същите представили се нему богомолци, как те насъскваха освирепялото многолюдие, как взривиха входа на парламента и се втурнаха с праисторически инстинкт да убиват... Може би е забравил, че българският народ, уморен от братоубийства и повярвал, че най-после е сложил кръст на терора и насилието, именно през нощта на 10 януари за първи път се усъмни в моралното целомъдрие на демокрацията. Този народ стана свидетел на антидържавен преврат, чийто подемен кран беше разюзданият шабаш на тълпата... Но Исус продължава да мълчи. Докога?... Ще му повлияят ли и на него (по модерному - манипулират) тиражираните индулгенции (за майсторите на преврата) в пресата, в ловките монтажи по телевизията и държавните укази за обявяването на 10 януари като най-великия исторически ден на България?!
А там в НДК помирението и поуката също "набираше" мироносно ухание. Миналата година левичарите се бяха събрали също в НДК, но тогава те дишаха по-енергично, което контрастира на днешната всеобща жажда за помирение. Бяха настървени, тъй като трябваше да ръфат месата на Жан Виденов и да го кълнат, че е Сатана. Страничният наблюдател се учудваше откъде пък в пловдивското момче такава апетитна плът. Но това никак не смущаваше бойците за правата вяра. Тази година ландшафтът на честванията бе унило-приспивен като в късна есен. Листата са опадали, дърветата оголени, но калта все още не е така дълбока, че да газиш в нея. И скучно, и тъжно - би казал Лермонтов. Но ако едната скука има така да се каже храмов източник, то другата скука извира от наукомонотонните равносметки, достойни за Чеховия професор Серебряков.
Този път се изяви в ролята си на прорицател Георги Първанов, припомнил си многолетните исторически разходки от Димитър Благоев до Янко Сакъзов и обратно. Той каза забележителни неща, много по-магистрални от думите на Бакърджиев. Това не са вметките му, че депутатите и управляващите от СДС получават добри парички, возят се на мерцедеси и са в различни бордове. Тук зложелател би могъл да го упрекне дори и в черна българска завист. За друго иде реч!
Първанов през последните години на няколко пъти предлага БСП да се извинява от името на БКП. За това или онова, случило се през ХХ век. Въобще Първанов обича много да се извинява. Да се извинява обича и президентът Петър Стоянов, който преди година-две се извини от името на българския народ на турците в Турция. Лошото е, че ответната страна въобще не иска да се извинява. Така страдалецът на съвестта среща безчувствен екземпляр, дебелокож като носорог. А може би носорогът да е правият? Първо, в политиката се правят анализи, равносметки, поемат се или се отказват отговорности, определени явления се отричат, други се "реабилитират", исторически факти се дообясняват и коригират и т.н., и т.н. Като доцент Георги Първанов ги знае отлично тези подробности. Извиненията стават по-често в дамски салони и компании, отколкото в научни кръгове. Политиката е още по-безсърдечна от науката.
А сега по-конкретно: БСП да поемела "историческата вина" за атентата през 1925 г. и лагерите. Всеизвестно е, че историците на БСП, пък и в самокритичните документи на соцпартията този тип вероломни и античовешки актове неведнъж са отричани и осъждани. Атентатът в църквата "Св.Неделя", макар и индуциран от десните сили, е с тежки последици, включително и за кадрите на БКП. БСП наистина е своеобразен наследник на БКП, но не безогледно пряк. Тя е партия с друга програма и с други демократични принципи, които отхвърлят терора и политическото насилие. Макар и по-далечен, но СДС също би могъл да се приеме за продължител на БКП, поне като онаследяване на кадровия й потенциал. Това се отнася и за други национални партии. Каква е логиката Евролевицата, която произхожда от бивши членове на БКП, съставена е от елитните кадри на БСП, да се окаже изведнъж без пъпна връв с родителите си? Непорочното зачатие се допуска веднъж в човешката история! С възприемането на бинарната връзка "вина-невина" няма ли по един друг път да се възстановят крайните форми на конфронтацията?
Изпитването на вина е по-характерно не за състоянието на един народ или на една голяма партия, а за индивида или малката група преди всичко. Не е ли по-уместно ръководителите на БСП, а и на другите партии да се научат по-често да се извиняват, и то от собствено име? Така например Георги Първанов би могъл да подскаже носи ли отговорности като зам.-председател на БСП за двегодишното управление? Ако носи, да бъде така добър да се извини. В случая е не само допустимо, но и належащо извинението. Ако е сгрешил с подписването на документа за националното съгласие от началото на февруари 1997 г. (в смисъл, че са излъгали хуманистичните му надежди), също би могъл като индивидуален момент да прибегне към извинението. Георги Първанов на 10 януари напусна парламентарната зала около 10 часа сутринта и не се върна обратно. Така докато неговите другари попаднаха в ада на униженията и смъртните опасности, той, председателят на тяхната партия, предпочете да им съчувства отстрани. Николай Добрев намери сили да дойде в Народното събрание и да изтърпи ужаса! Изглежда, неговата нервна система е била по-изтънчена и не е могла да се задоволи с този "поглед apаrt" (встрани). Ако Георги Първанов усеща някаква, макар и минимална болка заради тази си постъпка, също не е късно да поиска извинение. То всъщност се нарича прошка от падналия другар!
Георги Първанов в тон с "науката е слънце" предлага БСП да промени отношението си към Стамболов, П.Каравелов и др. Това предложение мен лично ме стъписва. И преди, а особено сега, има нещо нелепо дадена партия да признава или да не признава първенците на политическия или културния живот. Та отдавна е известно, че именно историци-членове на БСП, утвърдиха мястото на Стамболов в новата ни история, а камо ли за Петко Каравелов. Членовете на БСП, както и останалите българи, не са стадо, че колективният орган да се произнася от тяхно име по такива въпроси. Всеки сам си е съдия в такъв случай. Не е работа нито на БСП, нито на друга партия да замества правото на лично становище с "колективни декрети". И последно: предложението на Първанов да бъде издигнат паметник на помирението по испански образец! Това не е невъзможно, ако и двете страни от барикадата го поискат и се съгласят с взаимопроникването на костите на довчерашните политически врагове. Лошото е, че издигането на такъв монумент не се постига с пожелания и възпоминателни сесии или благодарствени молебени. А с други неща, които се наричат предварителни условия. Едно от тях, както Първанов подчертава, сега засега отсъства. Според него в този момент са невъзможни "диалогът и консенсусът между управляващи и опозиция". Кръстю Петков му опонира, че диалогът и консенсусът с управляващите днес са на дневен ред. Оказа се, че Кръстю Петков е по-близко до строежа на този паметник, когато по думите на Първанов ние ще поемеме исторически вини и отговорности (социалистите, естествено), без да "слагаме (жертвите - б.а.) на кантара и без да броим с молива колко са жертвите преди 1944 година и колко след 1944 година."
На научната сесия в НДК имаше немалко хора (казва се - активни политици и учени). Липсваха единствено хората, които на 10 януари бяха затворени като добитък за заколение зад стените на Народното събрание. В замяна тук бяха мнозина от тези, които хвърляха рози по пътя на щурмоваците на и след 10 януари, славословеха "саможертвата" и "държавническия гений" на Иван Костов. Някои от тези особи от левицата дадоха и зелен семафор на преврата. А на благодарствения молебен в църквата "Света София" го нямаше доктор Васил Михайлов, депутатът от СДС, който единствен от тях остана в залата на Народното събрание, за да покаже, че казва "не" на насилието!
10 януари мина и отмина. Той беше опят като покойник, на който никой особено не държи. Други са страстите земни, за разлика от страстите Христови. С непристорено самочувствие важничат, достолепничат, гастролират като богиня Атина персонажите от благодарствения молебен. И участниците в "научната сесия" клеймят (смирени) насилието, но потриват радостно длани, че между тях ги няма жертвите на насилието.
Парадоксът е в това, че ръкоположените и в десницата, и в левицата се държат по един и същ начин, вдишват един и същ благопристоен въздух, разнасят едно и също викторианско поведение. Сякаш зад тези две групи лица някой е хванал нишките и направлява движенията на фигурите в политическия хоровод. ...
В Библията има една покъртителна сцена. Тя става на деветия час след разпъването на Исус. Исус вече е предаден от Юда, осъден от книжниците и стареите, първосвещениците Кайяф и Анна отбелязват с церемониално великолепие края на Галилееца, Пилат е измил ръцете си и не носи виновност, четата войници са сплели трънения венец около главата му, бият го и го бичуват, защото е лъжлив Цар Юдейски. Все още гъбата с оцет не му е поднесена, но тялото е изпитало всички мъки, а душата е поела всичката горчилка на страданието. Тогава в деветия си час Исус, безкрайно самотен, изоставен, отдалечен на километрични разстояния от своите мъчители, произнася великите си думи: "ИЛИ, ИЛИ! ЛАМА САВАХТАНИ! (Боже мой, Боже мой! Защо ме изостави?)
