Мерзост е да свикваш пирове, да говориш красотни думи, да се къпеш в суета, когато народът е болен от сиромашия и унижение. Но този народ не е техният народ, а и народът не би ги припознал за свои. И доколкото писателят е изразител на колективния глас на народа, добре е да си припомним казаното от Стоян Михайловски: "Чужд съм ви, чужди сте ми!"
И ето че няма как да не стигнем до реченото в светото Писание: "По-скоро камила ще се провре през иглени уши, отколкото богатият да влезе в царството небесно!"
Знаем, че за родните фарисеи и Балтазаровци това са бабини-деветини, но знаем също, че Словото има наказваща сила. Затова и пишем. Да оставим следа за времето, в което живеем. И да се знае, че всяко човешко дело се претегля на везната на историята.
А нравствената безсърдечност в наши дни е толкова натежала на везните, че няма да е никак чудно, ако някой се изкуши да повтори Ботевия призив: "Хляб или свинец". Нали и благият Христос е казал, че не мир е дошъл да донесе, а меч!
Не, не желаем това. Платили сме всички сметки на кръвта, на своите заблуди и кривуличения по историческия друм, но вече стигаме предел. Защото мизерията поставя под въпрос валидността на самата демокрация като система. Нали запазването на човешкия живот е нравствена категория. А цената на човешкия живот, уви, е паднала до грош.
Не, така просто не може повече да се живее!
От двореца на Ирод Велики, - а какви бляскави тържества са били там! - камък върху камък не е останал. Поради една единствена причина - поради погазването на всички морални норми, поради погазването на всички божии и човешки закони.
Нозете на нечестивите наистина стъпиха в храма и там се настани мерзостта на запустението, пише в Светото писание. Но кой да чете, кой да смисля предупредителните знакове на съдбата.
Горко ти, граде Вавилоне!
И сякаш в образите на нашите властници не живи хора виждаме, а отшестващи сенки, запътили се към царството на мрака, откъдето се чува "плач и скърцане на зъби".
И някак празно, и някак кощунствено звучат думите: "Слава в небесата Богу, на земята мир, между човеците благоговение", когато са изречени от скверна уста.
Българино, смили се над себе си!
Въпросът е: "Защо? И на каква цена?"
2000 - годината, в която ни искат в ЕС, НАТО, ЗЕС, ПЕС, КЕЧ, МЕЧ, ТУТИ-ФРУТИ и изобщо
Много благодатна година се очертава. Отвсякъде ни искат ръката. И кандидатките са толкова много, че ако желаем да откликнем на всичките, ще трябва да приемем мюсюлманската вяра - защото само тя разрешава многоженството.
То не бяха евросъюзи, то не бяха отбранителни организации, то не бяха световни търговски обединения. И все ни канят.
Съвсем насериозно.
Толкова насериозно, че човек започва да се чуди дали няма нещо гнило в крушата. А пък президентският и премиерският ентусиазъм са направо заразителни. Знам, че ще ни приемат в Европейския съюз. И в НАТО ще ни приемат. Въпросът е "Защо? ". Отговорът, колкото и странно да звучи на пръв поглед, е - защото им трябваме.
Да погледнем по-внимателно политическата еврокарта в началото на новото хилядолетие (което между другото си е краят на старото - символично разминаване между честване и реалност). Вътре в Евросъюза ври и кипи. Границите са отворени, но икономическите реалности принуждават правителствата на отделните страни да воюват на два фронта - срещу останалите съюзнички и срещу собствените си данъкоплатци.
Обединена Германия все повече заприличва на бившия си канцлер Хелмут Кол - грамада, която използва широките си плещи, за да прикрива абсолютното си затъване в блатото на политическата нереалност. Нереалност, защото политиката би трябвало да е огледало на икономиката, което да отразява всекидневните трудови взаимоотношения и подялбата на принадения продукт. Да, но се оказва, че в сделката винаги се е намесвал един трети под масата, който е бил извън полезрението на обикновения гражданин на федералната република. И точно от този трети под масата се е решавала цялата съдба на страната.
Той всъщност е играчът, който "в името на социалното благоденствие и социалния мир", е превърнал днешна Германия в една тромава бюрократична икономическа машина, в която продуктивността на труда е подменена с продуктивност на разпределението. Германската икономика вече не може да съществува без субсидии. Тя е абсолютно неконкурентоспособна и днес печалбите на германските индустриалци идват почти изцяло от трансакции, а не от производство. Но това е спекулативна икономика и тя не би могла да издържи повече от 3-4-5 години. След което ще се пръсне като пренадут балон.
Франция е заредена с експлозива на гражданско неподчинение. Страната е залята от граждани на бившите й колонии, които непрекъснато генерират отрицателни енергии с невъзможността да бъдат приети от "бяла Франция" като пълноправни граждани. Не че няма желание от страна на държавата, но няма икономически възможности. Основната причина е, че производствените мощности като цяло са с многократно по-големи възможности от реалното търсене и потребление.
Казано иначе, селянинът може да произведе и десет тона домати, но от тях ще може да пласира на пазара само 1-2 тона. Останалата продукция така или иначе ще се скапе. Това е пределно ясно на селянина и затова той произвежда само 1-2 тона. Но за това производство са му необходими съответно само 1 или 2 работника. А не десет. Останалите 8 или 9 стават излишни. Не само като работна ръка - изобщо излишни за този живот. Да, но те са живи и се позовават на гражданските си права. Защото нали Франция е родината на днешната демокрация.
Родината е, но и демокрацията се прави с капитали. А Франция отдавна няма излишни капитали. За да ги натрупа, са й необходими нови пазари, които да са с относително добра покупателна способност и със сравнително добро търсене. Бившите й колонии не могат да играят такава роля, защото по много причини - географски, политически, исторически и т.н. (а оттам и икономически) нямат пазарен потенциал. Ерго, остават - единствено! - териториите на бившия социалистически лагер.
Няма да изреждам останалите страни от Eвросъюза, защото с разни вариации и при тях положението е същото. Въпросът е, че като цяло Eвросъюзът е една мощно буксуваща гигантска икономическа машина. Тя работи на прекалено бавни обороти, за да може да поддържа тяга. И ако не се разшири географски, ще бъде обречена на колапс.
Това ясно се разбира от всички западноевропейски икономисти. Защо Великобритания упорито се дърпа от пълната интеграция и държи да запази валутата си и икономико-политическата си (съзнателно обръщам подредбата) независимост от централата в Брюксел? Защото 60 на сто от всички чужди инвестиции в САЩ са с британски капитал - малко известен факт, но много важен. И защото страните от бившата британска империя продължават да бъдат източник на суровини и пазари - нещо, което Лондон на никаква цена не би искал да раздели с "партньорите си" от Евросъюза. И няма да раздели. Нeнапразно 46 на сто от поданиците на кралицата желаят излизане от ЕС, а 59 процента искат запазване на собствената им валута и отказват да влязат в единната зона на новата европейска валута - еврото.
Това е реалността, поради която приемането ни в евросъюза е неизбежно. Горчивата реалност. Която се знае и разбира от политиците ни. За съжаление те наистина са само политици, но не и държавници. Защото един държавник никога не би скрил от народа си истината. Каквато и да е тя. И колкото и да боли. В Полша обаче го направиха. И поляците станаха евроскептици. Полякът вече не иска да влиза в Европейския съюз, ако ще трябва да се въплъщава в ролята на второкачествен пазар за "по-големите братя". Това, между другото, не ви ли напомня за едни не толкова далечни времена, в които пак имаше "голям брат"... Страшният троянски кон на днешната западноевропейска експанзия на Изток се нарича "либерализиране на икономиката и търговията". Най-точното сравнение на този икономически термин е - отваряне на вратата на кошарата за вълка. Ясно е, че той ще настоява за "либерализиране", но овчарят трябва наистина да е изключително тъп, за да скрепва дружбата си с подобен акт. Или изключително незаинтересован от съдбата на стадото, тъй като знае, че е само един наемник, на когото рано или късно ще прекратят ратайството. А платата така или иначе ще си я получи.
Наскоро по повод на 2000 г. и предвещавания от пророците несъстоял се Апокалипсис, един познат ми заяви съвсем убедено, че Трета световна война не само че ще има, но и че тя отдавна е започнала, но ние не я забелязваме. Третата световна война е икономическа. Тя не се води с огнестрелни оръжия, а с хладната студенина на капитала. Преразпределението на световните пазари е в ход и трудно би могло да бъде спряно. Светът определено върви към своето обединение. Но обединение под властта на световния капитал. Който определено е американски. Пак може да е учудващо, но 60 на сто от промишлеността на бившата Западна Германия беше (и е) собственост на американски банки и корпорации. Те завладяха германската промишленост по време на изпълнението на прочутия "план Маршал", чиято идея бе възстановяване на следвоенна Германия. Страната наистина бе възстановена, но американските пари не бяха налети безвъзмездно - те останаха да командват в Германия. И това е необходимо да се знае.
Днес спасението на малките страни и нации е само едно - да заемат позицията на таралежа. Вярно е, че лапата на транснационалните компании е тежка и смазваща, но дори и те избягват прекалено честото (и болезнено) убождане. Примерът със Сърбия е заразителен. Както и с Ирак. С едно или две огнища на бунт световният капитал така или иначе ще се справи. Но с десетки едновременно съществуващи - едва ли. Сърбия окончателно загуби Черна гора и предполагам, че до края на тази година скалистата и безводна югорепублика вече ще бъде "бивша". Въпросът е за колко време. И дали има смисъл. 600-те хиляди черногорци вече са изманипулирани и връщане назад няма и не може да има. Но Сърбия запази лицето си, достойнството и честта си. И икономическата си мощ. Защото се оказа костелив орех, който може да поставя условия.
Ето това е урокът, който трябва да бъде втълпяван всекидневно на политиците ни.
Да на протекционизма.
Да на национализма.
Да на честта и на достойнството.
Да на високото образование.
Особено на него.
Новият министър Димитров обяви, дето се вика още преди да е заел поста си, че тази година ще съкрати с 5 000 бройки предвидените за приемане студенти. Висшистите били много на тази страна и само създавали безработица. И дядо знае, че в Германия фермер без висше образование е обречен на икономически крах, защото и тракторът, и комбайнът, и доилните апарати, и всичко останало са наблъскани с електроника. Да не говорим за химизацията на селското стопанство и за трудно постигания баланс между стремежа към екочистота и необходимостта от биогенни въведения.
И новият здравен министър знае, че болният работник е непроизводителна сила. Знае, но от 29 000 лекари в България през пролетта на работа ще останат само 16 000. Останалите - на улицата. А прословутата здравна система изисква всеки кандидат за личен лекар да набере 1000 пациенти, за да има правото да бъде назначен. Казано иначе, един лекар ще се пада на 1000 души!
Та това дори не е кретенизъм. Това е открито масово убийство на народа ни.
И новият мегаминистър на икономиката и вицепремиер знае, че в съвременния свят само крупният икономически динозавър може да оживее. Не може да не знае същият мега-, че вече 98,9 на сто от предприятията у нас са дребни и средни, с персонал до 100 души. Знае. Отлично знае. Но нали това е целта - България да бъде превърната в аграрен и пазарен придатък на Западна Европа. И на големите транснационални корпорации.
Довчера изнасяхме компютри и всякаква електроника, стомана, цигари, химикали, ток, хранителни продукти, дрехи и обувки... От вчера започнахме да изнасяме само работна ръка.
Но и този износ ще секне. Защото прословутият Шенген ще се отвори, но работни места зад вдигнатата му завеса няма да има. А расизмът още до средата на този век ще се превърне в историческа отмрялост.
За разлика от национализма.
Нека добре да запомним това.
Както и фактът, че ще ни приемат в Европейския съюз дори преди 2006 година.
Въпросът е: "Защо и на каква цена?"
Въпросът на нашето време
На 29 декември 1989 г. с решение на ЦК на БКП официално се приключи с възродителния процес. Върнати бяха имената на изповядващите исляма българи-мохамедани, цигани и етнически турци. Стана прибързано и изненадващо за много българи включително и за нас, членовете на Независимото дружество за защита правата на човека в България (НДЗПЧБ). Пред парламента тогава дойдоха само българи-мохамедани, с които бяхме провели два внушителни митинга в Гоце Делчев и Мадан (на 17 и 24 декември). Имаше само две турчета. Едното беше масажист на националния отбор по борба. То се въртеше около нас и се отнасяше с голямо уважение и благодарност. Другото турче според очевидци, стояло мълчаливо встрани и наблюдавало от тротоара, но не сметна за нужно да се представи поне на тези, които два месеца преди това бяха участвали в подписка за неговото освобождаване от Пазарджишкия затвор. Второто турче се казваше Меди Доганов.
По онова време (януари 1990г.) биографичната справка, предоставена от него самия, звучеше така: "Официалното ми име е Меди Доганов, иначе записан като Ахмед Доган, от с. Дръндар, Варненско. На 35 години, неженен, завършил съм философия в СУ "Кл.Охридски", кандидат на философските науки. До 1986 г. - научен сътрудник в Института по философия на БАН. На 12 юни бях арестуван и след това осъден на 10 год. затвор по чл.109 от НК като организатор и ръководител на противодържавна организация. Днес това е ДПС".
Кратко и ясно. Получили на тепсия благодарение на настоятелните искания на българите-мохамедани правото за свободен избор на име, активистите на терористичната организация (ТНОДБ) създават вече свободно на 4 януари 1990 г. "правозащитно движение" (ДПС). Лидерът им Ахмед Доган е неоспорим. Някои са препатили, но не са образовани. А той е и изучен, и политически затворник. Никой не знае, че Ахмед е всъщност "агентът Сава", както се оказа по-късно, и е бил разработван от българските тайни служби с цел - износ на революция в съседна Турция.
В главата на агент "Сава" преди 10 години е имало много "невчесани мисли". Ако асистентът по политикономия в МЕИ г-н Иван Костов не е оставил писмени паметници от това време, то новият лидер на българските мюсюлмани написва известната "Програма на ДПС", която заслужава специален анализ. Този философски трактат започва с цитат от Маркс и Енгелс, след което от марксизъм се минава към обосноваване на "демократичен сепаратизъм" на етнокултурната общност на мюсюлманското население в България, която според автора си е турско население. Всъщност това е второто издание на Програмата на ТНОДБ (Турско национално освободително движение), в която своевременно е извадена главната цел на - масово изселване в "майка Турция". Важна корекция, показваща появата на нови задгранични съветници, които държат "външните турци да останат в Родината си и да преследват автономия" (Алпарлсан Тюркеш).
Може да се каже, че някъде през 1989 г. марксистът "Сава" окончателно се превръща в сепаратиста "Доган". Той все още говори за интернационализъм, но поставя и конкретни цели пред ДПС: свободен избор на име и етнокултурно съзнание, изучаване на турски език в основните и средни училища, медии на турски език, откриване на религиозно училище за обучаване на необходимите кадри.
Програмата на ДПС прокламира и основни принципи:
Записано е още, "че ДПС няма да се стреми към политическа власт и няма да бъде политическа партия".
Настроенията в българското общество през 1990 г. бяха еуфорични. Доган беше приет като мъченик и жертва на възродителния процес. Внимателният анализ още тогава можеше да разкрие "маньоврите" на двойния агент. Жонглирайки с демократични термини, той създаде една организация от тоталитарен тип, която нямаше никакво намерение да интегрира мюсюлманите в българското общество и която трябваше да ги държи в подчинение за преследване на стратегическите цели на пантюркизма и геополитиката на САЩ.
През февруари 1990г. Ахмед Доган се опита да седне на Кръглата маса като трета страна, с която да се легитимира "признаването на разнородния религиозен и етнически състав на българската нация". Не му се удаде. Плашилото на нов възродителен процес и изключителната солидарност на изповядващите исляма обаче му помогнаха да консолидира и капсулира всички мюсюлмани като симпатизанти (и спонсори) на новото движение.
През март 1990 г. той каза: "Гяурите ни научиха на някои неща, но сега ние ще им го връщаме".
През април 1990 г. Доган на два пъти посети централата на СДС на "Раковски" 134 и проведе с ръководството на НДЗПЧБ разговори за образуване на федерация за правата на човека в България. Разликата между нас беше очевидна. Доган търсеше колективни права за българските турци, като не скриваше, че за него турци бяха и помаците, и циганите, и всички, които влизаха в джамия. Той разговаряше вече от позиция на силата и искаше направо да присъедини СДС към неговото движение. "ДПС има 100 000 членове, СДС - само няколко хиляди. Вие съществувате от няколко месеца, ние имаме зад гърба си 8 години нелегален период", бяха "съкрушителните" му аргументи.
Резултатът от тези разговори беше пълно разминаване с "правозащитника" Доган и с ДПС като "демократична" формация.
"Мястото на Доган е в затвора - казахме ние, от НДЗПЧ, на 20.IV.1990 г. в интервю за в. "Студентска трибуна" с Калин Манолов. - Този човек и в новите условия ще работи за Турция, а не за България".
Лично аз и днес поддържам това си твърдение.
Следващите години на прехода не ни опровергаха. Всички цели на ДПС от Програмата (1990г.) бяха постигнати, но мюсюлманите оставаха капсулирани и противопоставени на останалите българи. ДПС извърши втори възродителен процес като промени имената на записаните по рождение като българи деца и юноши в семейства на българи-мохамедани след 1970г. Лидерите на ДПС не преставаха да говорят за етническа нетолерантност на българите и да им вменяват чувство за колективна вина. Юнал Лютфи (1991 г.) нагло лъжеше в Женева, че турското малцинство у нас наброява 1,200 млн. и че правата му се нарушават. Във ВНС ние написахме новата конституция и веднъж завинаги гарантирахме индивидуалните човешки права на всички граждани. ДПС не подписа и до днес не признава основния закон. Дразни ги чл.11, ал.4, който не разрешава дейността на политически партии на етническа и религиозна основа, т.е. това, което беше залегнало като принцип в програмата на движението. За това пък депутатите от ДПС участваха в приемането на разрушителния Закон за селскостопанските земи. Те предадоха собствените си избиратели, като ги оставиха без земя и поминък.
През 1992 г. върволицата от изселници отново потегли към Турция, този път с възстановени политически права, но ощетени икономически. Т.нар. "турско малцинство" намаля под 500 000 души и само турчеещите се роми, които са нежелани в Турция, правят възможно ДПС да продължава да бъде парламентарно представена партия (в нарушение на конституцията). До миграцията, свързана с разпадането на ФР Югославия (1993), Ахмед Доган беше най-сериозният "етнически чистач" на Балканите. Той е причината населението на България да се намали с 350 000 нейни граждани. Личната съдба на българските мюсюлмани малко го вълнува. Разликата в курса на долара в Кърджали и Истанбул го направи, както обича да се хвали, "милионер в зелено". А ДПС стана най-тоталитарната от всички български политически партии. Тя може да бъде представена в съда само от едноличния лидер Ахмед Доган.
Можеше да се очаква, че след като митингите в Родопите сега са за хляб и работа, а не за свобода на вероизповеданието, авторитетът на Доган и на корумпираните му партизани ще започне да пада. Да, това е така. ДПС по подобие на другите партии се разцепи. Избирателите му намаляха. Закононарушенията на Доган не са тайна нито за журналисти, нито за съдебната власт. Но Конституционният съд не желае да се самосезира, а просто няма главен прокурор, за да възбуди срещу него наказателно преследване.
Войната в Косово реанимира за известно време ДПС. Доган пръв заговори за пълно съдействие на НАТО и забрави за омразата си към Костов, когато трябваше да се гласува въздушен коридор за агресорите. Прецедентът с терористите от АОК му дава надежда, че ако и Македония се разцепи на верска основа, то пъкленият план за протекторат на ООН за турски анклав в Родопите ще може да се осъществи с натиск на "международната общонст" и обещания за приемане в НАТО и ЕС. Това е гаврата с българщината, наричана "национално спасение".
Българските политици продължават да нехаят, въпреки че 10 години вече са принудени да сърбат попарата, която им дроби сепаратистът Доган. Президентът Стоянов е лично задължен на Сокола така, както беше обвързан заради подкрепата на ДПС и бившия президент Ж.М.Ж. Вицепрезидентът Кавалджиев и вицепремиерът Методиев участваха в антибългарски митинги в Момчилград и Кърджали. Нещата все по-очевидно отиват към своя логичен край - разпадането на Третата българска държава. Този път без войни, жертви на бойното поле и разрушения по един геополитически сценарий на суперсилата САЩ и с предателството на лидерите на СДС, които пожертваха сувуренитета на Отечеството заради лични облаги и охолен живот.
Въпросът и от дистанцията на тези 10 години си остава същият: ще оставим ли сценарият на режисьорите на Доган да се реализира, или ще се опомним навреме, за да го поставим отново там, където му е мястото - в Пазарджишкия затвор, ведно с всички рушители на България.
Държавата абдикира от задълженията си
Правителството започна Новата година съвсем по обичая - с яко сурвакане. Но не за здраве и берекет. А за бедност и разруха.
Първи изпитаха ударите на Костовата дряновица медиците. 15 000 лекари, фелдшери и сестри остават на улицата насред зима - от 1 февруари. Не че не очакваха тази си съдба, но се бяха подготвили поне през зимата да получават мизерните си заплати, та криво-ляво да осигурят храната и топлото за децата си.
И за просветниците дядо Мраз не извади от торбата си нещо по-добро от предизвестия за уволнение. 20 000 учители и помощен персонал остават на улицата! На улицата - за радост на наркопласьорите и сводниците - остават и десетки хиляди деца, лишени от центровете за извънкласна работа и спорт.
Така наистина няма да стигнем не само Америка, където президентът Клинтън успя да накара Конгреса да гласува нови 100 млрд.(!) долара за американското образование, но дори и Куба на "презрения диктатор" (според световните демократи) Фидел Кастро. В която детската смъртност е вече само 6,5 на хиляда, а образованието е все така безплатно и задължително.
Но няма нищо за чудене. Сегашното правителство няма друга задача, освен да ликвидира българската държавност и българската нация. А това става най-лесно по два начина - като се топи населението в демографско отношение, а това което остане, се държи в невежество. За да се ориентира все по-трудно за какво става въпрос.
Слава Богу, макар и бавно, българският народ започна да осъзнава за какво иде реч. Миньорските протести в Смолянско са само началото. Глухо недоволство тътне и в селата, където хората започнаха да схващат, че са експлоатирани от държавата и посредниците-паразити по най-безогледен начин. И че същата тази държава със своите закони ги принуждава насила да продават на безценица земята си.
За съжаление, липсва само едно - националноотговорна сила, която да организира народния гняв. Тъй наречената опозиция или се занимава единствено със своите дребни партийни сметки и лидерски боричкания, или води безкрайни талмудистки спорове за кокошката и яйцето... Къде сте, родолюбиви политици!!!
Кръстът е за армията, г-н Ноев
В бр.1 (4 януари 2000 г.) на "Нова Зора" сравнихме предполагаемата мисия на новоназначения министър на отбраната Бойко Ноев с кораба (ковчега) на библейския Ной, в който се спасили от потопа по един представител от всеки животински вид на Земята. Изказахме и своите дълбоки резерви в спасителната мисия на г-н Ноев: не защото се съмняваме в неговите способности, а защото познаваме окаяното дередже на родната икономика. Или както бе казал началникът на ГЩ генерал Михов в едно интервю през 1999 г., не армията трябва да спасява икономиката, а обратното.
Спомнихме си тези думи, четейки интервюто на военния министър Ноев във в."Труд" от 5 януари 2000 г., под заглавие "В политиката всеки си носи кръста". Там МО-шефът уверява, че с генерал Михов те се обичат. Дай боже, ще кажем, БА да е излязла от баснята на Крилов "Орел, рак и щука"... Като черен хумор приемаме обаче оценките на министъра за "План 2004" като добро нещо за генерала, офицера, сержанта и войника; както и твърдението на г-н Ноев, че с удоволствие ще работи за осъществяването на правителствената пограма. "План 2004" бил доказателство, че предишното правителство, което го прие, мисли преди всичко за хората в униформа. Съкращаването на 9000 военнослужещи от БА още през 2000 г. потвърждава насоката на "мислите" на правителството. "Радост 2000" на правителството обаче сигурно е жива мъка за засегнатите от съкращенията!
Министърът е проявил определена непредпазливост, говорейки в интервюто си за "десетгодишното влошаване на положението на военнослужащите", за срив в боеспособността и за рушене на техниката. Защото поне през пет от тези десет години "ключът от килера" се държеше от сегашния шеф на г-н Ноев - Иван Костов. Защо той заделяше скъпернически "едни и същи финансови ресурси", при които "непосилната за страната военна машина вървеше от зле към по-зле"?
По това, че "План 2004" е добър за войника - спор няма! За него е още по-добре изобщо да не служи в тези условия, но как този план ще е добър за генерала и офицера, след като ги превръща в част от армията на безработните лекари, учители, металурзи, миньори, химици и т.н.? С курсовете за преквалификация ли ще станат те конкурентоспособни на пазара на труда, където дори за охранители се поставят възрастови бариери?
Със и без "План 2004" влошаването на положението на военните ще продължи. И Господ да оглави МО, армията ще си отива, макар и по план, след като умира икономиката.
Виж, за военната доктрина г-н Ноев е прав: тя не отговаря на новите реалности, както не отговаряше и на старите. Този документ не може да се усъвършенства с поправки, а трябва да се напише наново от други автори и да се утвърди от друго Народно събрание! Защото в основата му стои другото недомислие - Концепцията за национална сигурност.
Още когато се обсъждаше тази концепция, предупредихме, че литературните упражнения не са за политиката. Приетите от НС документи не стават не само за военно, но и за мирно време, след като априори приемат, че за България няма никакви заплахи. За какво й е тогава тази концепция?
Ако днес Европейският съюз изгражда европейска идентичност за сигурност и отбрана и собствени сили за бързо реагиране, значи, че или САЩ вдигат ръце от Европа, или че Европа е решила да сложи край на срамната си зависимост от САЩ във военната област. Тогава нашето евроинтегриране става възможно само доколкото ще способстваме за укрепването на европейскатга сигурност. Сиреч, като генерираме, а не консумираме сигурност. "План 2004" обаче ни води в обратната посока.
Дълбоко се съмняваме в аналитичните и оценъчни усилия на екипа на Г. Ананиев, които Б.Ноев оценява с дипломатичната фраза: "Доста работа е свършена, но тя не може да се обобщи за ден-два и ще я продължим. " Разбирай, нищо не е направено, като хората!
При това положение уверенията на г-н Ноев, че няма да сменя никого от екипа на Ананиев, са прибързани. В противен случай сам ще носи кръста, който е оставил предшественикът му, спец по театрите.
Изглежда, пред кръста г-н Ананиев е предпочитал кокала. А кръстът всъщност го носи армията, за да бъде разпъната на него, както и целият народ.
Перспективите за Източна Европа
Предлагаме на вниманието на читателите на "Нова Зора" извадка от сборник статии, интервюта и беседи на известния американски учен и публицист Ноам Чомски ("Какво иска в действителност Чичо Сам", изд. "Одониан прес", октомври 1999 г.) без коментар. Анализите са от периода 1986-1991 година.
Нека читателите сами преценят в каква степен авторът е предугадил развитието на събитията след тази дата. Най-забележителното нещо в развитието на събитията в Източна Европа през 80-те години бе, че имперската власт доброволно се оттегли оттам. СССР не само позволи на народните движения в региона да функционират, напротив, поощри ги. Няма много исторически прецеденти на това, което се случи.
Това не се случи, защото Съветите бяха добряци - те бяха подтикнати към такова поведение от вътрешни потребности. Това обаче така или иначе действително се случи и в резултат на събитията на народните движения в Източна Европа не се наложи да се сблъскат с нищо, дори отдалеч наподобяващо явленията, които щяха да се случат на нашия терен. Вестникът на йезуитите в Салвадор съвсем основателно отбеляза, че в тяхната страна Вацлав Хавел (бившият политзатворник, който впоследствие стана президент на Чехословакия), въобще нямаше да бъде вкаран в затвора. Просто щеше да бъде нарязан на парчета, които сетне щяха да бъдат захвърлени в някоя крайпътна канавка.
СССР дори се извини за някогашното си използване на насилие и това също бе нещо безпрецедентно. Единствената източноевропейска страна, където падането на тиранията бе съпроводено от мащабно насилие, бе точно тази, в която Съветите имаха най-слабо влияние, а ние - най-силно - Румъния. Румънският диктатор Николае Чаушеску посети Англия и бе посрещнат там като монарх. САЩ му предоставиха режим на най-облагодетелствана нация, търговски привилегии и други подобни благини.
Чаушеску и тогава си беше толкова брутален и смахнат, колкото и по-късно, обаче тъй като в голяма степен се бе оттеглил от Варшавския договор и провеждаше един донякъде независим политически курс, ние решихме, че в международната битка той донякъде е на наша страна. Ние винаги подкрепяме борбата за независимост, стига да се води в чужди империи, а не в нашата.
В останалата част от Източна Европа надиганията бяха изключително мирни. Имаше и известни репресии, обаче в исторически план 1989 година бе уникална. Просто не ми идва на ум друго време, през което да се е случило нещо подобно.
Струва ми се, че перспективите за Източна Европа са твърде мрачни. В плановете на Запада е предвидено големи части от нея да бъдат превърнати в една нова и лесна за експлоатиране част от Третия свят.
Между Западна и Източна Европа преди това бе съществувала своеобразна колониална връзка. Всъщност една от причините за студената война бе фактът, че руснаците прекъснаха тази връзка. Сега тя започна да се възстановява и вече възникнаха сериозни конфликти във връзка с това кой да спечели състезанието по грабеж и експлоатация. Кой ще го спечели? Дали водещата в момента Западна Европа с Германия начело? Или пък Япония, която се озърта, докато разбере какви печалби се очертават? Или Съединените щати, готови също да се включат?
Има много ресурси за обсебване и много евтин труд за фабрики, които да сглобяват готови детайли. Първо обаче трябва да им наложим капиталистическия модел. Модел, който не възприемаме за самите нас, но който настояваме да натрапим на Третия свят. Става дума за системата на Международния валутен фонд. Ако успеем да ги накараме да я приемат, тези страни ще станат много лесни за експлоатиране и ще усвоят ролята на една нова Бразилия или Мексико.
В редица отношения Източна Европа е по-привлекателна за инвеститорите от Латинска Америка. Една от причините е, че нейното население е светлокожо и синеоко и следователно с него ще могат да общуват с по-голяма лекота инвеститорите, идващи от общества с дълбоко вкоренен расизъм, каквито са Западна Европа и САЩ.
Което е по-важно, Източна Европа се радва на много по-високи показатели в здравеопазването и образованието от Латинска Америка. Последната, ако се изключат изолираните слоеве на богатите и привилегированите, е пълна катастрофа. Едно от малкото изключения в това отношение е Куба, която се доближава до западните здравни и образователни стандарти, обаче перспективите пред нея са много мрачни.
Една от причините за това неравенство между Източна Европа и Латинска Америка е много по-високото равнище на държавния терор в последната след годините на Сталин. Другата причина е икономическа.
Според американското разузнаване през 70-те години Съветският съюз е налял в Източна Европа около 80 милиарда долара. В Латинска Америка обстановката бе съвсем различна. В периода от 1982 до 1987 година от Латинска Америка около 150 милиарда долара бяха изнесени и прелети в Запада. Според "Ню Йорк Таймс" така наречените "тайни преводи" (разбирай, парите от наркотици, от незаконни печалби и пр.) увеличават размера на изнесената сума докъм 700 милиарда долара. Това явление се почувства по най-ужасен начин в Централна Америка, но последиците са едни и същи за цяла Латинска Америка - ужасяваща бедност, недояждане, детска смъртност, разрушаване на околната среда, държавен терор и колапс на жизненото равнище с връщане десетилетия назад в това отношение.
В Африка положението е още по-лошо. Там катастрофата на капитализма бе особено жестока през 80-те години. Стигна се до един "непрестанен кошмар" във владенията на западните сили, както точно се изрази ръководителят на Организацията за африканско единство. По данни на Световната здравна организация всяка година в "развиващия се свят" умират 11 милиона деца, сиреч, осъществява се "тих геноцид", който би могъл бързо да бъде прекратен, ако наличните ресурси се насочат за удовлетворяване на човешките потребности, а не за обогатяването на едно малцинство.
В една глобална икономика, замислена за интересите и потребностите на международните корпорации и финанси и на обслужващите ги отрасли, по-голямата част от човешкия вид ще стане излишна. Тя направо ще бъде захвърлена встрани, ако институционните структури на властта и привилегиите продължават да функционират, без народът да им се противопостави и да ги вземе под контрол.
Разхвърляни мисли
Та какви ли и да са мислите след една калпава Нова година.
Седим със Здравко Петров на маса. Той с погнуса отсръбва чаец - има уртикария от плебейско многолюдие - и сякаш споделяйки вселенска тайна, ми доверява: "Българският народ не обича своята интелигенция!"
Питам го: А дали интелигенцията обича своя народ.
Неопределено поклаща глава. Явно няма еднозначен отговор.
Книжовен човек, може би най-книжовният човек в България, една истинска подвижна библиотека, Здравко Петров открива онова, което вече е било прочетена книга за Петко Рачов Славейков след срещата му с чорбаджиите от с. Михалци, които недвусмислено му дали да разбере, че в техните очи трудът на гуйдаря (небрежна северняшка артикулация на говедар) стои по-високо от интелигентските занесии на народното кандило.
На стари години объхтаният като в чутура народен деятел горестно ще изохка: "Уморих се да отварям с клечки очите на слепци!"
Както и да ги погледнем нещата, работата на почтената българска интелигенция е била все такава - да отваря с клечки очите на слепите. Пък после - пази Боже, сляпо да прогледне!
Май ще трябва да се разделим с романтичната представа, че народът е дете, което само чака да се появи отнейде учител благ и да го поведе през горнилото на живота.
Народомилството като нравствена позиция вече не издържа критика.
Народът има свой самостоятелен живот, ръководен от първичните закони на оцеляването. Колчем се зададе беда, и народът потъва дълбоко в себе си - чужд на държава, чужд на власт. За него те са враждебници. И да търсим причините за това явление само в деформациите, нанесени от турското робство, няма да е съвсем коректно, въпреки че поради чуждото владичество българинът е запазил неприязненост и към собствената си държава. Но корените на отрицанието, на типичната нашенска изоглавеност, са комай по-дълбоки и отвеждат при ересите. А еретизмът е философия на държавния разпад. Оттам ни е подквасът, комай.
Но ето - имаме вече държава. Едно Учредително събрание гласува и първата конституция. Тръгват едно подир друго правителства. Зарядът и енергията на великото Възраждане са толкова силни, че за броени години - само за три десетилетия - България става лидер на Балканите в икономическо, стопанско, културно и военнно отношение.
Бисмарк, който навремето с прусашка безцеремонност бе казал, че не дава костите дори на един померански гренадир за овцекрадците от Долни Дунав, впечатлен от българските успехи, коригира мнението си за "овцекрадците": "От всичко, което може да се види и наблюдава, струва ми се, че измежду балканските държави българите крият творчески и консервативен държавнически елемент. Те са способен, трудолюбив и пестелив народ, който се стреми към бавен благоразумен напредък."
Тъй, тъй!... Бавният и благоразумен напредък освен всичко друго се дължи и на това, че българските държавни мъже, независимо от своите различия, злоби и вражди, са обичали България повече от себе си.
Известен ни е възгласът на Стефан Стамболов: "Ех, да не беше туй Отечеството!"
Но на политиците след Стамболов вече им липсваше сакралната оная връзка с Отечеството, неговата прозорливост и желязна настоятелност при браненето на националните интереси.
И се стигна до националните катастрофи.
След тях българинът ще е вече друг. Довчера имаш съзнанието, че етническото му землище се е простирало от Дунав до Бялото море и от "албанската пустиня до черноморските води" (Яворов), той се вижда сврян в опърлена отвсякъде черга.
Започва нощта на "черните итоги, на разкаяние и срам" (Дебелянов).
После идват ония с каскетите и взривяват църквата "Света Неделя".
И се започва.
Та до наши дни. Перманентна гражданска война, която ни изпива силите. В полза на чужди сили.
Тия, които днес искат да присвоят моралния капитал на първите наши държавостроители и по този начин да се уподобят на тях, не са нищо друго освен крадливи чираци. Те нямат българско поведение, нямат български манталитет. Те нищо не съграждат, а само разрушават. Ако някой от тях пропее - пропява на английски. Рекат ли да се забавляват - правят го по американски - подражателно, профанно.
Какви бяха тия тълпи, насъбрани пред НДК и ротондата "Св. Георги"? Нали божем Нова година е семеен и родов празник!
И на кого подражават с тая плебейска стадност? Подражават на ония, "които са издигнали в култ пуйката", та са й измислили и празник - "Ден на благодарността".
Какво убожество!
Никакво достолепие, смиреност, благородна сдържаност.
Всичко е купон. Всички на купона!
Ядец! Не е така!
Не, България не е по стъгдите и мегданите, обсебени от чужди култове, където се вихрят страстите на обезродена консумативна прослойка.
България е при своя бъдник. При своите предания и опазена ценностна система.
Разгулът на нине управляющите - клети, жалки подражатели - с всеки изминат ден все повече ги отдалечава от душата и морала на България.
Нали разхвърляни мисли нахвърлях... Чета "Години на промяна" от Кисинджър. Той описва и мъчителните усилия да се постигне мир в Близкия изток. Особено впечатляваща е концентрираната национална енергия в защита на отечеството, която демонстрират еврейските лидери. Те просто нямат личен живот. И нещо, което особено ме порази и, няма да скрия - изпълни с възхищение - простотата на техния бит. Игал Алон, тогава министър на външните работи, живее в къща, обзаведена със спартанска строгост. Голда Меир, страховитата Голда, тогава извън политиката и вече пенсионирана, кротко доизживява дните си в покрайнините на Тел Авив в повече от скромен дом.
Това е морал на политици със съзнание за мисия.
Какво искам да кажа с това? Искам да продължа да бъда наивен да вярвам, че както е казал Раковски - "Любовта към Отечеството превъзходи всичките световни добрини!"
Ето затова ме е яд на нашите перекендета. Нахвърлиха се на властта като коте на суджук! Но просто не може, просто е отвратително, вулгарно, мерзко е в дни на изпитания да не споделяш съдбата на народа си, да не бъдеш съпричастен с него.
Когато Народният съд съди бившият премиер Богдан Филов, населението изпада в шок от възмущение, че премиершата Кита имала цели четири чифта обувки!
Не съм адвокат на Богдан Филов, но и той си е пиел чая със захарин, защото дори за него не е имало захар. Или не е поискал да има!
Такива ми ти работи.
Каквито и да ми ги приказват, аз продължавам наивно да вярвам, че в политиката има морал. Или че поне би трябвало да има.
Здравко Петров прокобно шепти: "Българският народ не обича своята интелигенция".
Доста камъни сме хвърляли по тоя народ. Време е да се попитаме защо трябва да обича интелигенция, която не бе на висотите на своите исторически отговорности, а една немалка част от нея тръгна като лека жена след победителите, за да сподели с тях и ложе, и софра. Е, не съвсем софрата, а наядените залъци от нея.... Комай пак сме на кръстопът. Но този път вече нямаме право на грешки, защото сгрешим ли - отиваме право в джендема на историята.
Да се сберем край себе си, край бащината мила стряха, защото ние сме стопаните на вечното българско Отечество. И не мога да се сдържа да не припомня заветните ония думи на Захари Стоянов, които нивга не бива да забравяме: "Най-сетне и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа... Доволно сме кадили тамян пред ония идоли, за които никакъв спор е немислим, че те могат да бъдат един ден наши."
Нещо ще има да става.
Скоро!
Светът въздъхна с облекчение
Оставката на Борис Елцин от поста президент на Русия може да бъде оценена като логически резултат от продължилия вече години упадък на неговия авторитет и власт, приключил в крайна сметка с решение за бързо и безопасно измъкване от интригите и скандалите в Кремъл.
Падането на Елцин обаче се дължи не само на новата разстановка на вътрешнополитическите сили в Русия. В голяма степен то бе продиктувано и от действията на Запада. Преднамерено или не, той изигра огромна роля за политическата гибел на своя приятел, когото редица наблюдатели сполучливо бяха нарекли "Самотният цар". И това не е само сполучлива метафора. Борис Елцин бе заложил всичко върху отношенията със Запада и в частност със САЩ. В известен смисъл той дължеше и самия си пост на Съединените американски щати, чиито разузнавателни служби през 1992 г. го предупредиха за предстоящия тогава опит за преврат и така му позволиха да спаси себе си и отбора от млади вълчета, който после прерасна в глутница ненаситни и безродни олигарси.
Благородният мотив, с който Елцин обосноваваше и оправдаваше своята недалновидна политика, бе притокът на западни инвестиции, с които той се надяваше да интегрира Русия към Запада и да положи началото на уж безпрецедентната "ера на благоденствие". За тази цел фактически бе подчинил (за да не кажем предал) руските геополитически и стратегически интереси на Запада и до последния си ден на този пост остана сляп и глух за откровените му намерения да унищожи Русия. В края на 1998 година обаче потокът от парите на Международния валутен фонд започна да пресъхва.
Кризата от 17 август 1998 г. сякаш придаде необратим по същество характер на перфидния експеримент с финансовото умъртвяване на Русия. Някъде, в неведоми анализаторски центрове, сигурно ще да е било преценено, че седемкратното обедняване на Русия след черния августовски понеделник е достатъчно за нейната фактическа смърт. Както и друг път се е оказвало в историята обаче, това, което е смъртоносно за комара, за мечката е само досадно. Примката и този път не сработи.
При все това Борис Елцин хранеше надежди да възобнови помпането с пари и продължи да работи усърдно за умилостивяването на Запада. Усилията му обаче бяха пренебрегнати. Американските и британските бомбардировки срещу Ирак от декември 1998 г., осъществени въпреки енергичната съпротива на Москва, бяха първият шамар. Ако в Русия дотогава все още някой е вярвал на Борис Николаевич, след декември 1998 г. той стана по-самотен от всякога и вече бе възприеман като човек, готов да преглъща външнополитически унижения, при това, без да получава парите, които биха могли да оправдаят подобно поведение.
Истинските удари срещу него обаче предстояха. В крайна сметка Елцин бе унищожен в Косовската криза. При това бе отслабен не от решението да се бомбардира Косово въпреки руската съпротива. Най-унизителната и смъртоносна съставка от уравнението бе отношението, проявено към руската дипломация. Руснаците бяха поканени да посредничат между НАТО и сърбите. Те го сториха и изковаха споразумението на Г-8. Част от това споразумение предвиждаше окупацията на Косово със значително руско участие и контрол. Но Западът пренебрегна споразумението. Руската страна бе третирана не като важен и равностоен партньор, а като странично лице и досаден натрапник. Западът отказа договорената значима роля на Русия в следвоенно Косово и не бе преценен резонансът от това движение. Позицията на президента Борис Елцин стана напълно незащитима. Още повече че по искане на американците той бе уволнил още в средата на войната влиятелния и готов за отпор министър-председател на Русия и бивш неин външен министър - Евгений Примаков. За награда получи пълното унизяване на великата държава при прилагането на споразуменията. И няма да бъде пресилено, ако се каже, че с това президентът Клинтън предизвика окончателната гибел на "Самотния цар" и се яви по същество като неволен съюзник на здравите сили в Русия.
Избирането на Владимир Владимирович Путин като нов министър-председател през август миналата година не бе избор на Елцин. Путин бе наложен на президента от военните и разузнавателни кръгове, които искаха контролът да бъде поет от човек от техните среди. Това особено ясно пролича от незабавните усилия на новия министър-председател за възвръщане на стратегическата роля на Русия - действия, очаквани от всички хора, прозрели същността на еднополюсния модел и прелестите на Новия световен ред. И тъй като Западът бе престанал да оказва сериозна финансова подкрепа на Русия, Путин нямаше какво повече да губи. Можеше обаче да спечели, като сложи край на разпадането на Руската федерация и даде ход на възкресяването на образа на Русия като велика сила. И той го направи. Толкова успешно, че още след 19 декември стана ясно на всички политически играчи в Русия как ще се казва новият й президент.
Политиката на Путин намери най-ярка изява в Чечения, където министър-председателят сложи край на разпадането на страната. Безкомпромисната позиция на Путин срещу сепаратистите получи огромна подкрепа от страна на гражданите на Русия. Всъщност тази подкрепа бе едно от малкото неща, което обедини руския народ през последните години. Но това, което сплоти Русия всъщност, не бе Чечения. Русия бе сплотена от идеята, че трябва да си възвърне ролята на велика сила, готова да се противопостави на Запада и на Съединените щати в един свят, в който, както неведнъж сме писали в "Зора", всичко е възможно: "Пока Русия не встанет".
Владимир Путин се издигна на вълната на олицетворяваната от него нова външна политика на Русия, тъкмо когато авторитетът на Борис Елцин падна на най-ниското възможно равнище и той бе възприеман все по-откровено като марионетка на антируските сили в Кремъл не само от непримиримите комунисти в Държавната Дума, но и от все по-широки кръгове в руското общество. Със своите решителни действия Путин пося вятъра на възродения руски патриотизъм, който е призван да помете като степна буря безродниците и предателите от снагата на великата славянска страна. В този смисъл можем да разберем и объркването, и съжаленията на всички, които от кожата на живата руска мечка вече бяха разкроили ремъците за камшика, който трябваше да плющи над гърба на целия свят. Краят на зимния сън на Русия настъпи.
Накрая нека обобщим: падането на Елцин представлява края на периода на автоматичното подчиняване на Русия на западните стратегически инициативи. То бележи обаче и началото на една нова епоха на по-силна конфронтация на Русия със Запада, без да твърдим, че е началото на нова студена война. Борис Елцин бе последният наивник и поради това - истински приятел на Вашингтон в Москва. Американският президент Клинтън чрез политиката на Съединените щати допринесе за неговата по-бърза политическа смърт. С Косово той добави и последната капка на унижение в отношението на Запада към Русия.
Перефразирайки Талейран, ще кажем, че от западна гледна точка това не бе просто престъпление. Това бе нещо по-лошо - грешка, която мощните антируски сили няма да му простят. Президентът Клинтън го очаква по всяка вероятност участ, доста по-нерадостна от тази на неговия приятел. За света обаче остава въздишката на облекчение и радостта, че не се гаси туй що не гасне.
Ето впрочем някои произволно взети и неподредени съобщения и коментари на неруски политици и медии, сред които и рускоговорящи, във връзка със смяната на караула в Кремъл.
Тони Блеър отбеляза, че за десетте години Елциново управление светът станал "по-стабилен и по-безопасен". В Англия леви и десни открай време с думи и дела са давали да разберат, че възприемат напредъка на света като "превръщането му в една голяма Британия", както преди няколко века се бе изразил един друг британски министър-председател.
Николай Сванидзе, коментатор на един от телевизионните канали на Борис Березовски, изрази голяма радост. Смяната на караула според него бележи завършека на формирането на новата политика на Русия - "съчетание от либерализъм и патриотизъм". Значи, досега либерализмът е бил съчетан с нещо друго. Иначе словосъчетанията "либерален патриотизъм" и "патриотичен либерализъм" за днешна Русия, пък и не само за нея, звучат по-скоро забавно. Почти като "Трабант де лукс".
Самият Березовски, вече подплатил самочувствие и честно натрупани богатства с депутатски имунитет от съдебно преследване, също не скри радостта си.
Солиден испански вестник изрази опасение, че "в Русия се задават времена на военни и на ястреби" и обърна внимание на читателите, че Путин за пръв път характеризирал операцията в Чечения не просто като антитерористична акция, а като "война за възстановяване на териториалната цялост на Русия и за разгромяване на чеченския сепаратизъм". Предвеща освен това "увековечаване на днешната политическа и финансова олигархия, господствуваща в Кремъл".
Мнозина обръщат внимание на подписания от Путин акт, освобождаващ Елцин от всякакви съдебни преследвания и полицейски разследвания. Любопитно дали от София са наредили на българския посланик в Москва да поиска спешно от руското външно министерство копие от документа. Не за сламка, просто ей така, за всеки случай.
"Путин е един от нашите хора и му вярваме от все сърце", заявил един от близките на Чубайс. После това потвърдил и самият Чубайс, като изтъкнал, че новият премиер-президент щял да се радва в Думата на солидно дясно мнозинство. Подробност, че думата на руския народ открай време е тежала повече от Държавната Дума, се пренебрегва.
Някои откриват символика в датите: промяната започва от 2000 година, т.е. "Русия започва от нула". Тъпо е да се казва такова нещо за страна с хилядолетно минало, непретупана от историята за век-два.
Много руски "демократи" изразили опасение, че с Путин в Русия ще се установи авторитаризъм. "Дали в Русия няма да се появи путинизъм, както навремето в Чили се появи пиночетизъм? ", задава си въпрос друг солиден западен вестник. Неясен въпрос. Какво означава "пиночетизъм"? Да позволиш чужденци да те използват и накрая да те примамят в капан? Неведоми са пътищата на защита на правата на човека. Пиночет може да бъде уподобен по-скоро на Елцин: използват те, захвърлят те. В първия случай, на испански съд. Във втория, на опозоряването.
"Край на Примаков, край на Лужков, край на комунистите! ", възкликва радостно друг руски либерал, вече "патриотичен либерал".
Трета западна медия също се опасява "да не би Русия да се отклони от демокрацията, поне в западното разбиране на тази дума". Опасението е уместно, както е уместна и презумпцията, че за Русия изглежда по-нормално да си гради демокрация в руското разбиране на тази дума.
Някои обърнаха внимание, че формалното предаване на президентските пълномощия се осъществило в присъствието на Всерусийския патриарх Алексей II, а ядреното куфарче сменило собственика си, след като патриархът си отишъл. Означава ли това, че руското ядрено оръжие няма да се използва за свети дела? След това Путин имал работна вечеря със силовите министри и с външния министър, но последния не го показали по телевизията, само споменали, че присъствал. Какво означава това?
Струва ни се, че западните страхове и догадки за руското бъдеще са толкова искрени, колкото и изкуствената паника, развихрена във връзка с т.нар. компютърен проблем 2000. Оказа се, че от последната съвсем реална - и немалка - полза извлякоха производителите на компютърен хардуер и софтуер. В това впрочем няма нищо лошо - обновяването на материалната база и на програмното обезпечение бе ускорено. Единствено в България в началото на 2000 година икономиката, пък и цялата страна, се оказаха вместо в нея, в 1900 година, но затова не са виновни компютрите.
Накратко, в навечерието на 2000 година в Русия не се случи нищо, което да е било неочаквано за сериозните наблюдатели на политиката. Най-малко пък за читателите на "Нова Зора", които сме се старали редовно да информираме за процесите, разгръщащи се в тази велика братска страна, и за болезненото, но неизбежно възраждане ньа силите, способни да върнат нейното величие. Сред тези сили, естествено, няма как да бъдат фалшивите патриотари с дебели кесии с крадени пари, опитващи се да обяздят вълната на патриотизма.
Неотдавна заявихме, че в близките шест месеца в Русия предстоят интересни събития. Внасяме поправка: "в близките три месеца в Русия предстоят интересни събития".
Ще ни има ли и утре?
Глобалистите-оптимисти в България твърдят, че оптимизмът им е логически обоснован. Намират, че в самата сърцевина на неолибералното възприемане на човека като едноизмерна твар - единствено като производител и като потребител - е заложен дълбок хуманизъм. И така да е, казват, то от това следва, че глобализмът има интерес всички представители на човешкия род, включително и българите, да бъдат превърнати в производители, които да му носят печалба, веднъж - като произвеждат стоки и услуги за него, и дваж, като закупуват стоки и услуги, произвеждани от него.
Живелият преди няколко века френски икономист Франсоа Кене с подобна аргументация обосноваваше твърдението си, че който и да е разумен монарх няма как да не разбере истината, че самият той има личен интерес всеки един от поданиците му да яде кокоша чорба поне веднъж седмично.
Един ранен седесарски вожд в началото на промените обясняваше, че Западът просто има интерес всеки българин да притежава поне автомобил "Фолксваген" и телевизор "Сони", и че именно защото става дума не за алтруизъм, а за интерес, то след година синьо управление всеки българин наистина ще притежава автомобил "Фолксваген" и телевизор "Сони" и освен от комунистите ще трябва да се пази единствено от преяждане.
Производителско-потребителското обосноваване на неизбежността от общочовешкото добруване продължава да се тиражира и днес. Дали все пак неговата логика не е малко нащърбена?
Да вземем например Южноафриканската република преди и след апартейда. Преди апартейда в нея имаше промишлен бум, дължащ се на едва ли не безплатната чернокожа работна ръка. На хиляди конвейери неквалифицирани чернокожи, надзиравани от квалифицирани бели, сглобяваха безброй конкурентоспособни потребителски стоки - от автомобили до телевизори... След края на апартейда вече свободните и недискриминирани чернокожи установиха, че предишните им работодатели не бързат да се завърнат при тях. Или по-скоро, да им предлагат работни места. Оказа се, че това, което някога са го вършели техните евтини ръце, днес го вършат още по-евтино роботи, които освен че са по-точни, нито стачкуват, нито отварят работа на полицията. Работа се намери за едно квалифицирано малцинство. На неквалифицираното мнозинство бе предоставена възможността да си стои вкъщи и на евтини, но вече вносни телевизори, да гледа американски телевизионни сериали за живота на филмовите афроамериканци от средната класа, които си имат големи и хубави къщи, още по-големи и хубави хладилници (пълни) и по 2-3 автомобила.
Днес много еколози от т.нар развит свят се сърдят на обитателите на Африка и Латинска Америка, че не си пазели околната среда, тъй като превръщали джунглите и саваните в обработваема земя, вследствие на което дивата фауна и флора изчезвала. Остават сякаш слепи, от тези, най-лошите, които не искат да виждат реалността: при едно крайно примитивно равнище на селското стопанство хората няма как да не унищожават околната среда, ако искат да оцелеят. Същият процес преди векове и хилядолетия се е развил в Европа. Войската на Ханибал е извървяла пътя от Гибралтар до Алпите под сенките на дебели дървета, а върху ерозираната почва на днешна Испания трудно се закрепва и тревица. По времето на Кромуел в Англия все още е имало вълци и глигани. Днес най-едрите диви животни там са лисиците.
Хуманните западни еколози обаче не упражняват натиск върху своите правителства да въведат в Африка и Латинска Америка селскостопанските технологии на Холандия и Израел, за да оцелеят слоновете и орхидеите.
Консервативният британски премиер Мейджър навремето се развълнува повече от съдбата на четирикраките британци (лудите крави) отколкото от тази на православните балкански двуноги. При лейбъриста Блеър също не виждаме смяна на приоритетите.
При Хитлер физическото изтребление на индивидите без икономическа стойност, като се започне с душевноболните и се свърши с престарелите и нетрудоспособни представители на "низшите раси", първо се формулира като теория, а после започна да се превръща в практика. Въпросните раси имаха стойност само като "тор" за "арийците".
Дали днес не ставаме повторно свидетели на същото явление, макар и с по-различна - все още - словесна маскировка? Дали не бе имал предвид точно това Вили Брандт, когато малко преди смъртта си писа, че "от гледна точка на морала няма разлика дали ще умъртвиш едно човешко същество с газова камера, или с неравностойна търговия"?
Страната, която ползва най-разточително световните енергийни ресурси, са САЩ. Урбанистиката им прави индивидуалния транспорт задължителен, а отоплително-охладителните им инсталации, отдавна превърнали се в част от бита, работят целодневно и целогодишно. Някои икономисти изчислиха, че ако Китай постигне подобни норми на потребление на енергия на глава от населението, известните световни енергийни ресурси ще се изчерпят след 20-25 години.
Сами по себе си се натрапват няколко извода.
ПЪРВО, че относителното добруване на 5-10 % от световното население при неолиберализма задължително предполага бедността и мизерията на останалите 90 %.
ВТОРО, че на преден план при либерализма все повече започва да се избистря една нова формулировка на въпроса - след като тези 90 % не вършат работа нито като производители, нито като потребители, нито като тор, основателно ли е съществуването им?
Всеки протестантски богослов с лекота би открил в Библията пасажи, доказващи, че съвсем не е основателно. Че например живот заслужават само праведниците, обитаващи богатите праведни и следователно благословени от Бога страни. Към тях би могла да се добави и засмуканата от тези страни ценна, т.е. млада и образована част от генофонда на бедните и следователно прокълнати от Бога страни. Другата част, недотам млада и образована, да върви не по дяволите, а направо при тях, защото там й е мястото.
Съвсем не се шегувам. Ако Западът впрегне могъщата си машина за промиване на мозъци в подкрепа на такава теза, мнозина ще се съгласят, че така и трябва.
Нека горните ми мисли се приемат не като категорично твърдение, а просто като зародиш на хипотеза.
Все пак, ако приемем, че в нея има елементи на истинност, много смущаващи ни въпроси биха получили отговор. Сред тях - и причините за унищожаването на културата, науката, промишлеността, здравеопазването, селското стопанство и енергетиката на страни като нашата. А, да, и размерите на българските пенсии.
Някога Захари Стоянов бе изразил съмнение в уверенията на някои велики сили за доброжелателност към България. Не му се вярвало, че "заради черните ни очи ще да ни опазат като семе за Вселената", бе писал великият български скептик.
А Вазов, провидецът, сякаш с адрес към днешна дата, бе написал: "Мечтайше той (б.р.-Джон Бул) да освободи света от всякакви народи!"
In memoriam
Смутното време, в което живеем, прави всички оценки за нашите съвременници предпоследни. Едва когато свободното пропадане на Третата българска държава спре и България вече не наднича в бездната, бъдещите поколения ще отсеят строителите от разрушителите на Отечеството. Тогава ще дойде и истинската оценка за делата на Димитър Стоянов - стопанина, по чието време старопрестолният град Велико Търново възвърна своя блясък и величие, и държавника, по времето на който българските органи за сигурност не даваха никакъв шанс на чуждите специални служби.
Освен многобройните паметни знаци за славната българска история, освен паметниците за антифашистката съпротива, издигнати по негово застъпничество, историкът Димитър Стоянов ни остави и един писмен паметник, който не бива да обрасва с тревата на забравата. Докато съществува България. Това е книгата - автентичен документ, книгата изповед - "Заплахата", в която родолюбецът Д. Стоянов казва всичко необходимо, за да предпази и мотивира нас, живите българи, да преминем през опасностите и водовъртежите на следващия век.
В своя честен живот Димитър Стоянов позна и възторзите на съзиданието, и покрусата от разрушението. Жестокото време на ренегатства и предателства на близки съратници отлагаше в душата му отровата на разочарованията и болката. Човек с широка душа, накрая той все по-рядко се усмихваше. Страдаше, защото пред очите му се рушаха основните стълбове на Отечеството, което обичаше, което беше градил и пазил.
Димитър Стоянов живя скромно и всеотдайно. Не се опита да търси милост, реабилитация или признание. Но толкова много тежеше с примера и авторитета си, че последно сбогом с него дойдоха да си вземат дори и ония, които той искрено презираше. Изкушени от стремежа си да продължават да лъжат дори и пред лицето на смъртта, те заставаха смирено пред ковчега на непреклонния войн, може би за да се уверят, че той наистина няма да се събуди.
Прекланяйки се пред живота, делото и паметта на патриота и държавника Димитър Стоянов, 40 дни след неговата смърт, възкресяваме, заради хилядите български патриоти, онези тревожни страници от неговата книга, които, сигурни сме, ще съхранят в сърцата им признанието за неговото дело. Отказвано му сега, то ще дойде. Както е идвало за всички всеотдайни строители и мъченици на България.
Поклон!
И слава!
"Заплахата"
Както е видно целите, които Турция и нейното разузнаване осъществяват в България, са мащабни и сложни. Те могат да се реализират от турската държава, съответните нейни органи и с помощта на обществени и религиозни институции. Тази дейност осигурява благоприятни условия за активизиране на протурските сили у нас, вече обединени от ДПС. Отначало движението помага според възможностите си. Но за уреждането на някои проблеми в неин интерес Турция разчита в много по-голяма степен именно на ДПС./.../
От самото си създаване ДПС се чувства гузно и се стреми да се реабилитира пред "майката родина" за грешките, допуснати от нелегалното Турско национално освободително движение в България, което непрекъснато призовава тюркоезичното население да се изселва от България. Пред своите съмишленици ДПС се самокритикува в завоалирана форма. Още в първата Програмна декларация на движението от началото на 1990 г. е записано: "С други думи, при новите условия стратегията за оцеляване, която задължително включваше масово изселване, се измества от стратегията за развитие на етнокултурната и религиозната самобитност. " Посоченият текст фактически коригира погрешните възгледи на Ахмед Доган за изселването като изход за тюркоезичните граждани. Тогава той все още няма задгранични съветници, които да го ориентират, че тъкмо изселването не е в унисон с другите мащабни замисли на Турция у нас и на Балканите. Около две години след 10 ноември 1989 г. Турция разкрива щедра възможност пред ДПС да се реабилитира, като му предоставя основната част от една изключителна важна за нея грижа - да се възстанови и дори увеличи числеността на "турския" контингент в България. Една от причините за този важен акцент в дейността на ДПС е големият срив в броя на тюркоезичното население у нас след двете големи изселвания - през 1989 и 1992 г. Под силното влияние на турската пропаганда от предишните години и поради заплахите, отправяни от протурските националисти у нас, през пролетта на 1989 г. 320 хиляди тюркоезични граждани се изселват в Турция. През 1992 г. ги последва втора изселническа вълна от около 200 хил.души. И понастоящем хиляди хора от същите среди непрестанно се изселват по различни пътища и начини. Изселванията не бяха и не са по волята на Турция. Тя продължава да поддържа линията си, че тюркоезичните граждани, които са включени в определението "външни турци", трябва да живеят по местата си и там да работят за турската кауза. Но нейната дългогодишна пропаганда, че Турция е "отечеството" на всички тюркоезични и че винаги е готова да ги приеме, й изиграва лоша шега.
Значително намалелият тюркоезичен контингент в България остро засяга Турция не само заради трудностите, които създават изселниците, но най-вече защото тя разчита на това население за осъществяване на новите си проекти за България и Балканите. Оттук възниква задачата да се възстанови и по възможност да се увеличи числеността на въпросния контингент, за да се обезпечи активната му роля в политическия живот на страната ни. Самата Турция прави всичко възможно част от изселниците да поемат обратния път към България. Но това далеч не решава въпроса. Именно на ДПС се пада задачата да промени картината, като възстанови и увеличи числеността на тюркоезичното население. И то използва всички възможности, които се разкриват пред него./.../
Една от най-сериозните възможности е подготвяното за декември 1992 г. преброяване на населението в България. То е мащабно мероприятие, което обхваща всички граждани на страната. Преброяването може да разкрие действителната численост на тюркоезичното население, българите-мохамедани и ромите-мюсюлмани. ДПС се зае с всички сили и проведе активна подготвителна работа да не се постигне тъкмо това. Такъв е и замисълът на предприетата от ДПС сериозна подготовка на нетюркоезичното мюсюлманско население за преброяването - да се създаде превратна представа за голяма численост на тюркоезичното население у нас./.../
Във вътрешнополитическата подготовка на преброяването ДПС получава пряката подкрепа на президентската институция в България. Сега, години по-късно, става все по-ясно, че президентството участва в преднамерена акция за обособяване и противопоставяне на населението по религиозни, етнически и езикови признаци. По такъв начин то обективно продължава кампанията за разграждане на българската държава в полза на чужди стратегически интереси. За по-голяма убедителност ще се позова на факти. Отношението на президентството към преброяването на населението е засвидетелствано в документ-писмо с дата 20 юли 1992 г. и подписано от президентския съветник по етническите въпроси. Писмото препоръчва на Националния статистически институт да включи в книжата по преброяването показателите: "етническа група", "майчин език" и "вероизповедание", които са в противоречие с указанията на Статистическата комисия при ООН и на конференциите на европейските статистици от 1970, 1980 и 1990 г. Тези показатели не се препоръчват за преброяванията в европейските страни, а в самата Турция включването им в преброяване би се квалифицирало като углавно престъпление./.../
Именно свободният избор на етническа принадлежност и произволното посочване като "майчин" на турския език, който въобще не се владее от българите и ромите-мюсюлмани, дават възможност да се използват от ДПС за фалшифициране на резултатите от преброяването в полза на тюркоезичната общност. Затова главните усилия на ДПС, на неговите местни структури и на доминираните от него органи на местното самоуправление в районите със смесено население са насочени към мюсюлманите - българи и роми.
Върху тях е упражнен силен натиск да се определят като "турци". В мюсюлманите - българи и роми, движението вижда онзи резерв, който не само ще помогне за възстановяване на отънелия тюркоезичен контингент в България, но и да му създаде възможност за следващи политически ходове за турцизиране, за друг вид обособяване.
Затова свидетелства и директивата на Ахмед Доган до местните организации на ДПС, според която работата им сред българите-мохамедани трябва да бъде насочена към изучаване на турски език и към насаждането на турско национално самосъзнание сред тях./.../
На 19 декември 1992 г. е назначена парламентарна комисия във връзка с изненадващите данни от преброяването на населените с българи-мохамедани Западни Родопи. Комисията констатира, че в този район за "турци" са се обявили много хора, чийто български произход не подлежи на съмнение. Като свой майчин език те посочват турския, без да знаят нито дума от него. Заключението на комисията за установяване на действителното положение в общините Якоруда и Гоце Делчев е: "По поречието на Места и в Западните Родопи никой не знае турски език, но една голяма част от населението, което изповядва исляма, заявява, че са "турци" и че майчиният им език е "турски", въпреки че не го знаят и говорят само на български, включително и в семействата си". Комисията констатира и многобройни случаи на изнудване, а също така на фалшификации в преброителните карти. Кметът на с. Сатовча Юсуф Джуджо собственоръчно е подправял някои от документите.
Въз основа на безспорните констатации в доклада на комисията Народното събрание обяви резултатите от преброяването в общините Якоруда и Гоце Делчев в графите "етническа принадлежност", "майчин език" и "вероизповедание" за невалидни. Въпреки това угневеният Ахмед Доган пред Втората национална конференция на Движението обявява Западните Родопи като зона за действие на ДПС. Той заявява: "Ние няма да позволим на никого, в това число на парламент, президент, правителство, изпълнителни органи и политически сили да диктуват нашите права и свободи в този район. Ако трябва да изберем между приоритетите на националната сигурност и правата на човека, ние избираме правата на човека". Това безпрецедентно изявление е подминато с разсеяност от органите, натоварени да бдят за националната сигурност на държавата./.../
През декември 1995 г. 100 хиляди преселници от България получават редовно турско гражданство и общият им брой нараства на около 400 хиляди. Сред тях преобладават хората с т.нар. двойно гражданство, което обаче не е законодателно утвърдено нито в Турция, нито в България. При положение, че се затвори границата за по-нататъшно изселване, без да я херметизира със статута на двойно гражданство, Турция решава своите въпроси с изследващите и преследва два основни резултата. Първият е, че двойното гражданство на изселниците им дава право да живеят, да работят и в крайна сметка да се влеят в турската нация. Те обаче остават и български граждани, поради което могат при определени условия да се завърнат и да работят в България, но вече далеч по-обвързани с държавните интереси на Турция, отколкото преди./.../
Обективно се получава така, че замисълът на Турция да увеличи числеността на турския контингент и турското присъствие в страната ни се осъществява и по този начин. Защото хората с двойно гражданство се чувстват само като турци, тяхното турско национално съзнание се укрепва в турска среда и по многобройни канали. Те идват в България съобразно личния си интерес, но готови и задължени да изпълняват всякакви задачи в интерес на "майката-родина" и против България.
Димитър Стоянов, "Заплахата", Великодържавният национализъм и разузнаването на Турция против България, С., 1997г. ИСКА ЛИ НИ ЕВРОПА ВСЪЩНОСТ?
Преди малко повече от месец в София затръбиха фанфари поради това, че Европа най-сетне се смили над напъните на Костовото правителство и с половин уста каза, че евентуално за в бъдеще и при определени условия може да допусне България до задния си двор, където ще й бъде отредена роля на санитарен филтър срещу нежелани в нейните чертози персони от Третия свят. Едно от условията вече е известно, а то беше България да се откаже от енергийната си независимост и уж се опънаха, пък бе прието после безусловно от Костов и компания. Може само да се гадае какви ще бъдат останалите, но повече от ясно е - такива, че българинът ще стане европеец на кукуво лято или пък "Европейци сме, но не чак дотам", както казва класикът.
