Както и да е, цитираният горе текст не бива да бъде забравен, защото много скоро Ахмд Доган пак ще заговори за национализъм(?!) и "Нова Зора" пак ще запита: Какъв? Български или турски? Тук е обяснението на поведението на българите през възродителния процес, когато хиляди от тях заместиха в заводите и селското стопанство отиващите си в Турция свои съграждани.
Ето къде е основната причина за този процес, подробно обосновавана и обяснена вече няколко пъти. ТОВА Е ОТНОСИТЕЛНО ГОЛЕМИЯТ БРОЙ ТУРЦИ В БЪЛГАРИЯ И ТЯХНОТО НЕЖЕЛАНИЕ ДА СЕ АДАПТИРАТ КЪМ БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО.
Културният модел на българските турци, ако и да е повлиян от българското общесто, има исляма за основа за своето сакрално пространство. Освен това турският социум е генетично увреден с османския имперски рефлекс. В турските обществени групи - и в Турция, и в България - още е жив и се радва на голяма почит митът за империята между Виена и Китайската стена. Най-сетне българските турци не смятат България за свое Отечество, а само за своя Родина. За- това и в техните различни обществени слоеве, особено в по-високите, турското разузнаване винаги е намирало големи възможности. Горните редове не са нито провокация, нито ругатня, а една неоспорима истина, която всички българи трябва да погледнат в очите. Тя не означава, че българските турци са хора неморални, зли и диви. Това означава просто, че те обичат Турция, а не България, и ако двете страни противоборстват, те ще бъдат отвъд. Това също означава, че те ще бъдат винаги една пета колона на патронимичните имперски амбиции на Турция, която и сега държи на българската граница повече от една трета от огромните си въоръжени сили.
Ахмед Доган обвинява българите в "чист геноцид", което не е вярно. Той знае много добре какво е геноцид, но означава промяната в идентичността с него, за да постави клеймото. Това клеймо в либералния свят е много дълбоко и има тежки последици. Всъщност това е един повтарящ се вече 10 години опит българите да бъдат поставени на подсъдимата скамейка, както там сега намират се германците за действителен геноцид на евреите... преди повече от половин век! В същото време вече няколко пъти в Народното събрание депутатите-турци се опитват да настроят българските политици срещу живеещите в България кюрди, обвинявайки ги в "тероризъм".
Ето пресечната точка - терористи са българите, които се опитали да защитят Отечеството си от попълзновенията на турския империализъм, терористи са кюрдите, които в Турция се борят за елементарните си права да се наричат кюрди... т.е., терористи са всички, които са против Турция. Турските кланета над арменци, гърци, българи, сърби, днес и над кюрди, пък и над какви ли не още народи, просто не съществуват, Турската държава е в действителност едва ли не олицетворение на толерантността, чийто апостол у нас остава самият Ахмед Доган.
Цитираният по-горе текст завършва с претенцията българите да обичат турците и циганите (наричани от Доган, кой знае защо, "роми"). За любовта, приятелството, братството обаче, както е известно, трябва да има две страни. Така че Ахмед Доган трябва да каже нещо за турската любов към българите, а след това за българската към турците. Това, че Турция има претенции да погълне българите, не значи, че ги обича, а че има добър имперски апетит. Защото, ако от там имаше някакви изобщо добри намерения, щяхме да чуем поне едно цивилизовано извинение... Що се отнася до българската толерантност, то тя е доказана от прости факти в историята. Първото от тези доказателства е, че в България има близо половин милион турци, а в Турция българите не са дори и хиляда. Защото българите в Турция (европейска и азиатска) са изклани или прогонени... А последното доказателство е, че търпим мълчаливо подобни изстъпления като това на Доган пред "Дойче Веле"! Както търпяхме издигнатия на турските терористи-детеубийци паметник, както търпим (само 48 часа след откриването на паметника на Капитан Петко войвода в Стара Загора) цигани да отрежат дясната му ръка, и пр., и пр. Ако трябва на някого да се сърди Доган, то това е неговият електорат, който при възможност тихомълком се изнизва в Турция. Приказките за тежката криза и икономическите причини за миграцията са само една заблуда. Българските турци винаги са се стремели да се изселят в Турция и твърде малко от тях са искали и искат да останат да живеят сред българите. През петдесетте, шестдесетте и седемдесетте години българската икономика беше във възход, а районите със смесено население се радваха на особени грижи от страна на властта. Турция тогава беше бедна страна, без социална политика и без възможности за такава политика. Въпреки това българските турци използваха всеки шанс да се изселват... Сигурно защото много обичат България или пък българите не са били толерантни към тях.
Истерията на Доган е обяснима - той иска винаги да бъде един от главните фактори в българския политически живот, а вече не е и не може да бъде. Иска винаги турското население да бъде пета колона на паносманистката и патронимична политика на Турция към българите, но това време отминава. Иска българите постоянно да бъдат виновни и с натиска от "международната общност"(разбирай, Америка) България да служи на турската държавна политика, но както се вижда, Държавният департамент може би има по-други намерения.
За Доган вече не може друго да се каже освен, че е омръзнал на всички - на българи, на американци, дори на самите турци. А заканата, че "ще отпусне юздите на сепаратистите в ДПС", както се изрази един ежедневник, е също глупост, защото тъкмо сега настроенията в международния живот са най-малко подходящи за подобни изстъпления.
Затова на Доган не му остава да направи друго, освен да си иде. Именно защото е омръзнал на всички. Защото и най-чудовищния мит има своя край, най-често печален.
Кабинетни игри по никое време
Във футбола позволяват до три смени на мач. Идеята е разумна поради една простичка истина - не може за ограниченото време на един двубой на терена да изваждаш и да вкарваш играчи, на които им трябва реално време да навлязат в играта, преди да станат работоспособни. А те стават работоспособни, когато съумеят да усетят обстановката на терена и да приемат усещанията на останалата част от отбора. Както казваше един известен български футболист: "Футболът е проста игра, но за да се играе, са необходими интелигентни играчи".
Същото е и в политиката. Смяната на цял един политически екип по средата на двете полувремена може да означава само едно - на треньора е ясно, че мачът е загубен. Затова той изтегля основните си играчи и пуска дубльорите, които трябва да доритат остатъка от играта. Играта в случая обаче е на ниво държавност.
Този текст можеше и да го няма, ако смяната на основните играчи с дублиращ отбор не показа една ужасяваща тенденция - държавата България (все едно какво официално наименование носи в момента) се преостъпва за евентуално вечно ползване от чужди играчи на световния борсов пазар.
Кои са момчетата, поели отговорната роля да дозакопаят българската държавност?
Богомил Бонев излезе в заслужена почивка, оставайки за второто полувреме на мача като либеро (чистач) никому неизвестния Емануил Йорданов. Всъщност, неизвестен на широката публика. Но добре познат на "Раковски" 134. Момчето е професионалист. При това много добър. Затова и получи назначението си. Проблемът е за какво са го назначили. А проблемът наистина е изключително важен. Вътрешни хора от синята централа довериха на ухо, че другарят Е. Йорданов от няколко години упорито е дърпан нагоре, защото знае как, кога и какво. Абсолютно добро момче за поръчки. Старателен и изпълнителен. Познава законите и умее да се възползва от несъвършенствата им. Прогнозата за следващата година, през която Е. Йорданов ще бди като квачка на родната полиция - очаква се масово завихряне на борбата с корупцията и официалната престъпност. Поредица от акции, тип "Комар". Зад паравана на тази показност: доизнасяне на недоокрадения държавен капитал.
Следващият в картинката. Военният министър Бойко Ноев. Много кадърен. Контактен и разтропан, умее да работи с подчинените си и с медиите. На Иван Костов сигурно му е прилошало, когато са му натресли Ноев. Костов обаче е политик от класа и отдавна вече се е научил да губи, за да печели... Затова обяви назначението му, още преди да бъде привикан в Брюксел, за да му кажат "Той е". Голям минус за Бойко Ноев е, че натовските началници принудиха честолюбивия Ив. К. да се юрка за 12 часа до централата им за предрешен въпрос, че и на всичко отгоре да вози на връщане натрапения му военен министър. И голямо перде трябва да си пуска Ноев всеки път, когато има правителствено заседание. А за Костов неговото наличие в кабинета му направо си е още едно хапче към шепата транквиланти, с които трябва да се справя всеки ден. Да му мисли армията, която в следващата година ще се разкъсва между оперативен главнокомандващ и номинален министър, имащ подкрепата на Брюксел. За Генщаба няма да говорим, тъй като в него останаха само недоволни послушковци - вече почти всички със звание от полковник надолу. Но като за една жандармерийска бригада за вътрешна употреба, и това е предостатъчно.
В новото правителство си имаме и мегаминистър, който не само че е единственият вицепремиер, но ще простира крилата си и върху целокупната българска икономика. Забележете обаче какво се включва в понятието "икономика" - промишленост, търговия и туризъм. Промишленост на практика вече нямаме, тъй като едрите предприятия бяха изпоразбити и сега основното производство е на ниво цехова манифактура. Имаме няколко предприятия, които работят на световно ниво и основно за износ, но те могат да се преброят на пръстите на двете ръце - в Пловдив, в Плевен, в Русе и, разбира се, в София. Тук не слагам нефтопреработването и тютюневата промишленост съвсем съзнателно, но обяснението е дълго и за друг материал. Та, като махнем настрани несъществуващата промишленост, остават туризмът и търговията. Приносът на туризма през последните години обаче бе сведен до мизерните 2-3 на сто от брутния вътрешен продукт (БВП). И тук е друг въпросът, че при една национално отговорна политика туризмът и свързаната с него обслужваща сфера биха могли да дават до 50 на сто от БВП. Пак нейсе. Реално съществуваща от икономическата триада се оказва единствено търговията. Обаче не вътрешната търговия, тъй като пазарът у нас се е свил като запъртък в 10-минусов мраз, а вносно-износната далавера. По изтичане на вътрешна информация все още засекретеният миналогодишен бюджет е бил оформен около 60 на сто от митнически вземания и такси. Подобен бюджетен коефициент не може да бъде дори и в държава от Третия свят. С изключение на Нигерия, може би.
Както и да е. Та шеф на мегаминистерството на мегадалаверата ще бъде Петър Жотев.
За познаващите българския батаклък човекът съвсем не е безизвестен. Две години и половина мъжът усърдно се трудеше на едно от най-зловонните работни места у нас - Банковата консолидационна компания (БКК). Като неин шеф на съвестта му тежат затриването на поне 15 банки, а още толкова очакват в изолация дръвника и топора на палача от БКК. Вярно, че друг плаща и поръчва разбиването на българската банкова система, но е вярно и това, че като изпълнителен директор на БКК Жотев е лично отговорен за изпълнението на "мократа поръчка" по ликвидиране на банковото дело у нас.
Как редовият гражданин да не очаква с тръпнещо сърчице съдбата на остатъците от промишлеността и туризма ни? А препоръката ни към магазинерите е - отрано се гответе и събирайте парички за втори касов апарат. Изобщо не си мислете, че въвеждането му е безсмислено - г-н Жотев много аргомунтирано ще ви обясни защо е необходимо дублирането. И ще бъде прав. Най-малкото, защото ви е министър.
Продължаваме нататък. Антони Славински. Номиниран за шеф на уедреното Министерство на съобщенията и транспорта. То вярно, че и транспортът е комуникация, и съобщенията също, но верен е и постулатът, че по телефона можеш да се свържеш с Горна Оряховица, но на гарата й няма как да стъпиш.
За Антони Славински няма да говорим много. Само ще се учудим как за шеф на телекомуникациите назначават личност, за която се знае, че посредством бивша своя служителка е създал компания (фирма), която с нетърпение очаква денационализирането на БТК, за да стане нейна пазарна конкурентка. При това с апетити за значителен дял от телекомуникационното пространство у нас. Има си хас Ив. К. пак да са го подвели и той да не знае за компанията на г-н Славински! Ако е така, лошо, г-н Ив. К. Много лошо.
Да не изреждаме останалите от групата на новоназначените девет. Те по презумция имат на разположение по-малко за рушене и крадене. Сигурно затова са и по-скучни за обсъждане. Но не по-малко вредни.
Две думи искам да кажа за запазилите поста си. Мимоходом все пак е необходимо да изтъкнем големите заслуги на социалния министър Иван Нейков. За краткия период на светло бъдеще пред бившия кабинет на тъмноликия ни премиер другарят Нейков доказа, че може да обещае на българина почти комунистическо бъдеще и с чиста съвест да го увери, че рано или късно то ще дойде. Нищо, че настоящето е на див капитализъм с официална безработица от над 17 на сто и среден месечен доход, който се равнява на среден дневен доход в една средна западноевропейска страна. Риторичното питане е, кой е луд да седне на стола на подобен психичен и психологичен феномен.
Муравей също го подминавам с уважение към качествата му. Ако беше тротоарна работничка, нямаше да се отърве от клиенти. Толкова е добър в подлагането. Два бюджета успя да направи, от които в края на 2000 г. сборната сума от вътрешния и външния ни дългове ще достигне колосалната сума от 50 милиарда лева. Поне по днешни изчисления. Но като виждам способностите на Ив. К. и избраниците му, изобщо няма да е за учудване, ако способните господа успеят да надскочат дори собствения си ръст като гробокопачи на България.
Завършвам кобния си (не по моя воля) обществено-политически материал с последно изплакване. И то се нарича Емма Москова. Г-да управници, знам, че един народ колкото е по-тъп, толкова по-лесно се управлява. Тъпият народ обаче не е доходоносен. А ние живеем в ерата на капитализма. Тя изисква доходоносност и печалба от всяка дейност. В противен случай предприятието се закрива. Терминът е "фалит".
Оставяйки г-жа Москова да доразрушава българската култура, вие, г-да народоуправляващи, съвсем откровено се обявявате като народоУГРОБЯВАЩИ.
Толкова по въпроса за новото правителство. Костов би десет дузпи, колкото за атракция на публиката. Тя, разбира се, го освирка, защото резултатът след тях отново остана нулев. В цифров израз това напомня един друг символ - "00".
Истината е, че смърденето днес може да е за сметка на народа. Може, но народът ни никой не е могъл и няма да може да затрие. Пак ще преживеем поредния ужас. И ще оживеем. И пак ще се възмогнем.
Бог е предопределил да сме.
И ще бъдем.
Колкото и да плащаме, защото сме.
Интермедия на автора
Това е поредният ми обективен, но не и обективистичен материал. Обективен, защото фактите в него са пределно точни, а тълкуванията им - реалистични. Не обективистичен, защото съм вложил в редовете душата и сърцето си. Боли ме от кретенизма и продажността, с която управляващите превръщат един земен рай в икономическа пустиня. Истината е, че съм на ръба на отчаянието. Защото "Нова Зора", не може да стигне до всеки българин. Притиснат е от ляво и от дясно и оживява благодарение на ината на главния си редактор? Защо единственият вестник, който се осмелява да съобщава истините и да приобщава към тях всекидневния българин, излиза с едното на ум, че следващият брой може и да е последният? И от ляво, и от дясно всеки ден се трудят за това.
Къде сме ние? Къде е денят на нашата ярост? Стадо ли сме или народ? Лъжат ни, предопределят ни живот на скотове, превърнали пасенето на трева в единственото си занимание, защото само упоритото пасене спасява искрицата на живот у нас. Скотове ли сме наистина? Няма ли кой да излезе на улицата? Без да бъде воден за носа от политически клики, реализиращи не политика (което е цивилизаторстване), а олигархично властване, подхранвано от съзнателно затъпяване на народа.
Прекалено наясно съм, че властта е опиум. Но робът все пак трябва да бъде нахранен, за да може да работи на имотите ти, властнико. Недохраненият роб не носи икономическа полза. Това го знае и последният селянин и затова отделя дори и от залъка си, за да нахрани Белчо, който утре трябва да има сили да изтегли задълбалото надолу рало.
Не може днес (и вчера) управляващите да не са наясно. Не може - те са все пак предостатъчно интелигентни. Какъв е изводът тогава - нас, целокупният български народ, не ни искат дори като работни икономически добичета.
Това е истината за днешния ден на българина. От него не се очаква да създава принадена стойност, т.е. да създава продукт с работата си. Т.е., да бъде стока, която има пазарна стойност. Реална пазарна стойност.
Логичният извод от горните редове е - високо платени интелигентни безродници работят за каузата "Не на държавността България". Всъщност общобалканските процеси показват една още по-горчива истина: глобалният империализъм не желае периферни огнища на съпротива срещу хегемонията си. Затова бяха и бомбардоровките над Сърбия, затова са и игрите с Анкара за признаването й на страна, кандидат-членка за ЕС. Затова е и обезкръвяването на България - регионалната интелектуална сила, от която може да се очаква бунтът на интелекта.
Моля се, наистина се моля от все сърце и душа, бизнесмени, хора, които все пак имате някакви пари... Българи, в които е останала искрица българско... Непродали се интелигенти... Съберете се, подайте си ръка, за да спре разрухата на България. Лично мен не ме интересува дали тя ще бъде република, монархия или народна република. И от диктатурата не се страхувам.
Страхувам се от възможността децата ми да нямат бъдеще.
Другото е простотията, в която се опитват да ни вкарат.
Поне аз няма да вляза в нея.
На каквато и да е цена.
Къде сте, хора? Честни ли сме към студентската младеж?
На 8 декември президентът Стоянов отново ни развесели с един водевил. Вече трета година той широко разтваря вратите на своите владения за бедните ни студенти, за да им засвидетелства своето дълбоко уважение и щедра обич. Но и да ги шашне с изобилието от мрамор, кристал и дебелите персийски килими и всее респект към държавния глава, т.е. към себе си.
Предполагам, че всеки, който е способен да оценява нещата критично и държи на достойнството, се чувстваше неловко, като наблюдаваше по канал 1 на БНТ как един президент се "слага" на студентите, фамилиарничи с тях и демонстрира приятелство и лъжлива обич, падайки до нивото на квартален активист на СДС.
Обидно е това отношение на Стоянов към студентите. Те не са дечица, които могат да се подмамят с дребни залагалки. Само не мога да разбера не виждат ли те фалша му, преголямото му старание да им се хареса - нали му предстои състезание за нов президентски мандат, а като практичен и обигран политик, той подготвя успеха си отдалече. И дали не разбират, че този му жест е само една акция в усилията му за изпълнение на партийния си дълг за приобщаването им към синята идея.
"Идея" - казах! Но тази дума предизвиква асоциация за нещо благородно, възвишено, а най-малко нашият президент може да бъде заподозрян в идеализъм.
Хитруването на Стоянов, флиртът му с електората стават вече банални, двуличието и демагогията му излизат извън всякаква мяра. Той комай ни взема за балъци, които от нищо не отбират. Но човек се пита - не виждат ли хората това, та го възнаграждават с най-високия имидж между политиците. Не, не ми се вярва все пак българинът да не го е усетил що за човек е, но, изглежда, проявява снизхождение към този палавник и неуморим дърдорко: "Хайде от нас да мине, нека се радва момчето". А може и да не съм прав, може човекът наистина да обича хората и особено младежта, той често се изявява с любвеобилно и милозливо сърце. Нека сме справедливи и си спомним как се разтопи от умиление към бабичките по селцата, при които ходи, за да осъществява връзката с народа. И обилната му любов към американския народ и президента Клинтън, която така трогателно и прочувствено демонстрира на митинга, свикан в негова чест на площад "Александър Невски".
Признавам, че не приемам СДС, защото смятам, че по самата си природа тази партия е антисоциална и обслужва интересите само на една котерия. Политиката й на реванш и обогатяване на "братовчедите" чрез разграбване на държавата вече едва ли буди съмнение у някого. А каквато партията, такива и лидерите.
Разбира се, ще бъдем несправедливи ако поставим всички в един кюп. Не може да се отрече, че някои бивши лидери на СДС, главно измежду основателите му, наистина ратуваха за подобряване хала на народа и просперитета на България. Стоянов обаче не може да се нареди между тях. Всичко, което този човек прави, е пречупено през амбициите му за лично преуспяване. Колкото и да се старае да го прикрива, това прозира през делата, приказките и поведението му. Струва ми се, такъв политически играч като Стоянов, поне в последно време не сме имали. И по-опасен. Обладан от политическите си страсти и неистовото си стремление към слава и величие той е готов да продаде и държава, и народ.
Ако някой помисли, че говоря необосновано и "ангро", ще му припомня само как той се натискаше да дава военни бази на САЩ и НАТО, и ни в клин, ни в ръкав предложи услугите на България за разрешаване на Кавказката криза. Човек основателно се съмнява в състояние ли е Петър Стоянов да прецени какви последствия могат да имат за страната ни подобни изявления, излезли от устата на държавен глава.
Не за първи път нашият президент се напъва да прави голяма политика и да изпъкне като фигура от международен мащаб. А защо не, какво като сме малък народ! "По раждане на големи политици няма големи и малки народи", гласи една перифразирана, много известна в миналото фраза.
Но както се казва, за да има любов, са необходими двама души. Дотук ставаше дума само за "ухажора", нека сега да се спрем и на ухажваната студентска младеж.
Изпитвам неудобство и ми е неприятно да го кажа, но няма да премълча. Чувствах се неловко, преживявах срам и съжаление, когато наблюдавах напъните на няколко студенти да произнасят "президентските" си речи и без всякаква свян да сипят безмерни хвалби в лицето на президента. Такова подмазване и слагачество може да се срещне само в сатирите и комедиите на класиците. И ако нашите момчета и момичета прочетат или препрочетат произведенията примерно на Н.В.Гогол, Алеко Константинов, Бранислав Нушич, Радишчев, Ярослав Хашек, Ст.Л.Костов и т.н., сигурно ще се припознаят в някои от героите им.
Тягостно чувство предизвикаха и интервютата, които репортерката на БНТ вземаше от студентите по време на "купона". От тях лъхаше застоялият дъх на доволство, безхаберие и непукизъм. Цялата "крилата" (американска) мечта се свеждаше до удоволствието от празника и изобщо от живота. Липсваше дори и намек за по-високи стремежи и по-висши цели. Каква досада! На човек винаги му става противно, когато се сблъска с прозаизма, тесногръдието и себичността, но изпитва дълбоко огорчение и страда особено когато разпознае тези черти у млади хора.
Далеч съм от мисълта, че дошлите на "Дондуков" 2 студенти изразяват мисленето, духовния мир и мирогледа на цялата студентска младеж. Но защо сериозните, умни и достойни момчета и момичета, които, убеден съм, са голямото мнозинство, мълчат, защо не се разграничават? Нима не им е достатъчен резилът, който им стовариха подлъганите им колеги първокурсници, когато подскачаха по улици и площади през януари '97, и заедно с лумпени и реститути участваха в една от най-големите вандалщини от 1989 г. насам - погрома на Народното събрание.
Но днес мълчат. Това, че се закриват факултети и университти, че се разсипва българското образование, дори че издръжката им е вече непосилна за родителите им, като че ли не ги засяга. Добри момчета и момичета! На Балканите няма други като тях... Сякаш никакви събития не са в състояние да ги развълнуват и раздвижат, да събудят характерното за младежта чувство за справедливост и непримиримост към безобразията.
Накратко: българската общественост и политическите партии не се отнасят честно към младежта, като не й казват онова, което мислят за някои нейни прояви. Темата е наистина деликатна, всяка партия се стреми да спечели младите хора, да ги привлече и приобщи. Но дали е оправдано заради партиен интерес да се правят компромиси и да се мълчи, или пък да се флиртува с тях, както прави президентът? И да се оставят тези млади хора, с неутвърден още мироглед, сами на себе си.
Към младежта и най-вече към студентите се посяга от много страни. Така беше през януари '97, когато СДС ги манипулира и направи преврата с тяхна помощ, така беше и през ноември '99, когато с тяхно участие бе демонстриран невероятно радушен прием на американския президент. СДС направи това майсторски и елегантно, като изтика напред Атлантическия клуб на поамериканчения Мони Паси и някакъв си Инициативен комитет, съставен от политически мекерета и мижитурки. Със скъпо платена реклама и шумна пропаганда те успяха да ги доведат на концерта-митинг, посветен уж на 10-годишнината на българската демокрация, където Васко Кръпката, този факлоносец на новата българска музикална "култура", ги вдъхнови със своите рокпарчета, ентусиазира ги да крещят еуфорично лозунги в прослава на президента убиец на жени, деца и старци в Югославия, и на величавия му български колега. Да развяват български и американски знамена, да размахват флагчета, а световните телевизии и телеграфни агенции да предават тази мила картинка като проява на радостта на целокупния български народ... Но нека не се самоуспокояваме. Какво и кой беше докарал студентите и учениците на площад "Ал.Невски", са подробности. Важното е, че бяха там и се поддадоха на обработката. Те може би не отразяват настроенията на цялата студентска младеж, но не може да се отрече, че това бе внушително мнозинство. Не искам да вярвам, че всички могат така лесно да бъдат манипулирани и така леко и повърхностно да се отнасят към онова, което става в България.
В случая излезе наяве нещо много съществено и тревожно. На площад "Александър Невски" беше демонстрирано по един убедителен начин, че американизацията на културата и бита ни, извършвана упорито чрез медии, преса, издателска дейност и държавно ръководство, пуща дълбоки корени сред младежта и особено сред студентите и учениците. Всичко на този концерт-митинг беше по американски маниер, включително и реакциите на публиката. От американския начин на живот и от американската култура у нас се насажда най-пошлото, онова, което и дори американците отричат.
Опасността да загубим националната си идентичност е съвсем реална и близка, а няма сила да й се противопостави. СДС, правителство и президент го желаят, нали те са радетелите и проводниците на тази политика.
Но къде са патриотичните организации, българската общественост, учени и интелектуалци, къде е БСП и другите леви партии? Къде е гражданското общество? Всички те уж виждат опасността, от време на време надигат тревожен глас, но реакцията им стига само дотук. Поне досега те не могат да се издигнат над ограничените си интереси, за да се обединят по един толкова съдбоносен проблем, какъвто е опазването на студентската и ученическата младеж от враждебни на българския национален дух и на българската култура влияния, за сметка на любовта й към българското, на издигане чувството й за национално достойнство.
Къде сте, хора?
Омерзени сме. И гневни!
Петко войвода, или още Капитан Петко е един от най-прославените български поборници. Истински горски рицар - смел, великодушен, благороден, той спечелва респекта и уважението дори на тези, с които се бори - турците.
Мъж на честта, той до края на живота си остава верен на възрожденските идеали. И съвсем не случайно в сърцето на Тракия, в Стара Загора, признателните потомци издигнаха паметник по случай 155-та годишнина от рождението му.
Жест на родолюбци, който идва да докаже, че въпреки превратностите и скверното време, отвъдило и отродници, жива е майка България и живи са достойните нейни синове в паметта на патриотите.
Но паметникът на войводата бе поруган. Денонощие само след официалното му откриване.
Фактите са известни - дясната ръка е душмански откъртена. С намерението, да ни прости Господ, да бъде продадена на вторични суровини. Щото е от бронз.
Мерзост на нечестивци.
Няма съмнение, че деянието е дело на примитиви. Но тия примитиви неслучайно се активираха в условията на гнилата вносна демокрация, любовно толерираща малцинства и малцинствени групи. Те от години паразитират върху обществото по този начин и техните претенции са да ги търпим и храним.
Съветват ни, а и българското желание е да се интегрират. Те обаче не искат да се интегрират. Защото това означава да пожелаят да се образоват. И да се трудят, пък и, образно казано, да си мият ръцете, нещо, абсолютно противопоказано на техния етнокултурен модел.
Ясно е прочее, за кого става реч. За любимите същества на състрадална Европа. По-паметливите знаят, че по време на Реформацията тя ги поизби. И дори принц Чарлз, престолонаследникът на Великобритания, който не удостои с вниманието си нито един български културен паметник, мина на прошетка през пловдивския квартал "Столипиново", за да демонстрира причастност към екзотичните деца на природата.
Нас, българите, непрекъснато ни гълчат по форуми и форумчета, не без съглашателското поддякване и на наши перикиндета, че не сме дип твърде любвеобилни към ромите. Натискат ни дори да ги пуснем в структурите на властта, само затова, че са роми.
Хубаво, пуснахме ги. Един взе, че избяга чак в родината на Чарлз и препика синята си депутатска карта. Друг пък се забърка в далавери, та тихомълком го върнаха в махлата.
Но на темата. Къде все пак откриха бронзовата десница на войводата? Разбира се, в ченгене махлеси, в ромския квартал "Лозенец".
Искаме да попитаме. Какво би станало с ония, които поругаят паметник, примерно, на Вилхелм Тел, или на Жана Д'Арк, или на Дон Кихот, нищо, че е литературен герой?
Няма да кажем, за да не кажем, че създаваме настроения, че, пази Боже, подстрекаваме.
Но все пак и търпението на българския народ, народ доказано толерантен, има граници.
Не пипайте Петка войвода, не пипайте светините ни, защото, както е казал Захари Стоянов, "най-после и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм и человеческо достойнство."
Омерзени сме. И гневни!
Партиите са износени, партиите са мъртви
Ако някога Достоевски бе наречен болната съвест на Русия, с много уговорки, но не без известно основание можем да наречем и д-р Панчо Панчев болната съвест на СДС. Той, с непримиримостта и фатализма на последен син якобинец, брани една отдавна загубена кауза, ако такава въобще е съществувала, и мечтае за чиста синя формация, каквато му се привижда в неговите демократически сънища.
Характерното за доктора е, че той винаги се появява и витийства като Касандра в съдбоносни и критични за партията си мигове. Не стъпвал година и половина в парламента, според собствените му признания, сега, по време на правителствената криза, съвпадаща с местните конференции и избиране на нови ръководства, вечно неудобният човек се появи. И макар никой да не иска да се вслуша в това, което казва, той огласи, че в СДС вече "мирише на гнило, че в партията текат много страшни процеси".
Тътнежите, идващи от провинцията, където както казахме се провеждат местните конференции и се избират нови ръководства, потвърждават констатацията на д-р П. Панчев, че наистина са налице "страшни процеси".
Та кой можеше доскоро да си помисли, че човекът, отговарящ за кадрите в СДС, наумяващ по аналогия на Милко Калев Балев, апаратчикът с неподвижното лице Христо Бисеров ще бъде освиркан в Димитровград и ще бъде обявен за палач на СДС!
Манипулациите в бригадирския град са били толкова безпардонни, че положението не е могло да бъде удържано дори от ловешката героиня Надежда Михайлова. Много от делегатите се оказали с фалшиви карти. Като капак на всичко, с делегатски права се оказали към 60 цигани, специално рекрутирани за случая. Изводът е бил, че ако такива хора ще определят лицето на СДС, то на парламентарните избори партията ще получи не шамар, а юмрук.
Само този факт е достатъчен, за да се види до каква морална поквара са стигнали нещата.
Битката по места е страшна и безскрупулна, защото от новите ръководства ще зависи и съставът на националната партийна конференция. А тъкмо там ще се разпределят дробчетата и тлъстите властови мръвки. Поради тази причина и синият синедрион се е разшетал по градовце и градища. Той спазарява новата си клиентела.
Аналогичното се случи и в Стара Загора. Гневът срещу местното партийно ядро изригна с виковете "мафия". И там, както и почти навсякъде другаде, страстите се концентрираха в обвинението, че ръководствата действат авторитарно и не се съобразяват с мнението на членската маса.
При всички случаи обаче ще бъде твърде пресилено да се допуска мисълта, че става въпрос за принципни различия, за идейни разминавания и търсене на нова политическа философия. Подобно нещо въобще не съществува и не бива да се търси под вола теле.
Конфликтите са на чисто властова основа и се свеждат до стремежа за овладяване на командни пунктове в управлението, което пък означава при всички случаи запазване на влияние в стратегически за икономиката места.
Друг е въпросът, че всичко това се извършва с познати тоталитарни хватки, които индикират СДС като тоталитарна партия.
Заплахите на някои обидени седесари, какво че ако не бъдат удовлетворени исканията им, ще направят СДС-2, не е нищо повече от политическа лобистика. Изнудване.
СДС-2 е вече просто невъзможно и не толкова и само защото сезонът на мравките е отминал, а защото синята формация е окончателно ферментирала като клиентелистка партия. Вън от нея няма реализация за нейните членове. Екатерина Михайлова бе достатъчно откровена в прав текст да каже тъкмо това. Но тъй като теренът все пак е тесен за непрекъснато нарастващите амбиции и апетити, партията СДС е обречена на активно вътрешно боричкане и самоизяждане, но в една коруба. В тази коруба протичат интензивни процеси на кланово обособяване и феодално парцелиране на интересите.
Ще рече - СДС навлиза в своя зрял феодализъм. Всеки владее своето имение и всеки се чувства застрашен от него, а най-отгоре е бащицата разпределител на звания и облаги, който обаче от своя страна също е зависим от своите феодали. Това налага да лавира между клановете, да жертва едни за сметка на други и винаги да държи под око готовите да се изоглавят "боляри".
Така погледнато на проблемите, стигаме до извода, че СДС се крепи не на обща идеология, не на обща стратегическа визия, а на негово величество Интереса. Защото СДС е клиентелистка партия.
И не е прав д-р Петър Дертлиев, чиито пророчества, общо взето, никога не са се сбъдвали, като вещае скорошен разпад на СДС. Това може и да стане, но само след много катастрофален провал и когато това бъде поискано от европейските и американските сюзерени, чиято функция е синята формация. Но тъй като тази формация изпълнява функцииите на туземна колониална администрация, засега тя удовлетворява интересите на демиурзите на т.нар. нов световен ред. А че СДС е в криза, е отдавна видно. Това преди всичко е криза на синята ценностна система, която по никакъв начин не се припокрива с националната ценностна система и виждания.
Агонията ще продължава и ще бъде дълга поради вътрешните противоречия, които раздират клиентелистката партия. И дял за това има и опозицията, и преди всичко т.нар. ляв спектър, който ни предлага алтернатива и мимикрира опозиционност.
И като че ли изходът от тази драма ще дойде от гражданските общества и формирования.
Партиите са износени, партиите са мъртви. Остава това най-сетне да се разбере и да стане активна национална позиция.
Проблем 2000 - пир по време на чума
Броени дни остават до 0.00 часа на границата между 31 декември т.г. и 1 януари догодина. По сега използваната у нас календарна система на 1 януари ще започне 2000-ата година.
Датата от доста време предизвиква всякакви емоционални и битови реакции. Бе обявявана и продължава да бъде обявявана за начало на Апокалипсиса. Слагат я като граница, от която започва т.нар. Ера на Водолея, т.е. на навлизане в ерата на човешкото щастие.
Kомпютърните специалисти са разтревожени от изписването на датата - 0101 - само с единици и нули, което я прави компютърен алгоритъм, неразпознаваем от сложните машинки като календарна дата. При това от връзката на този алгоритъм с някаква друга подобна програма могат да се получат какви ли не изменения в определена зададена програма.
Теоретично последствията могат да бъдат катастрофални. Дотолкова катастрофални, че наистина биха могли да предизвикат реален Апокалипсис, взривявайки например някоя или няколко ядрени електроцентрали или пък изстрелвайки руска или американска междуконтинентална ядрена ракета.
Пак казвам, теоретично наистина е така, защото компютрите са изключително бързи в смятането, но доста тъпи и само формално логични.
На практика обаче т.нар. Проблем 2000 е проблем главно за САЩ и Япония например, където всичко е компютризирано - от банковите автомати и движението на влаковете до домашния тостер или сфетофара на кръстовището.
В България дори въздушните полети са дублирани от живия човек. Колкото до опасността, тя в цял свят е преди всичко за банкерите, които прекалено ясно знаят, че на 01. 01. 2000 г. трезорите им направо стават отворени за всякакви мошенници от хакерски тип. Предполагам обаче, че на кретенската компютърно-календарна дата всички банкови институции ще прекъснат вътрешната си електронна мрежа за излаз навън и така ще причинят някои неудобства на клиентите си, но пък ще опазят парите си.
Както и да е. Въпросът е, че 01. 01. 2000 г. всъщност изобщо не е 01. 01. 2000 г. Сега в християнския свят времето се измерва по т.нар. Григориански календар. Той бил въведен от папа Григорий през 1582 г., за да се оправи една дребна неточност в използвания дотогава т.нар. Юлиански календар.
Юлианският календар бил създаден от римския император Юлий Цезар и затова бил наречен на негово име. Дотогава също съществувал един календар, наречен Римски. Според преданието той бил съставен от Ромул, единият от митологичните братя близнаци, създали Рим. Началото си Римският календар води от годината на създаването на града, която според легендите е била 753 или 751 г. пр. н.е. Вероятно първата дата е по-достоверна, защото Юлий Цезар въвежда новия календар през 45 г. пр. н.е. и 708 години след основаването на Рим.
Ако приемем за достоверна за създаването на град Рим годината 751, ще се окаже, че Юлий Цезар е създала календара през 43 г. пр. н.е. , но тогава той е бил мъртъв повече от половин година. Юлианският календар си бил много хубав, но проблемът му бил, че за 900 години давал отклонение от 7 дни, тъй като 29 февруари всъщност е малко по-къс в астрономическо отношение от нормалните 24 часа.
Така през 1582 г. пролетното равноденствие се падало 11 дни по-късно, отколкото трябвало. Папа Григорий се оказал печен мъж и след едно продължително лятно размишление наредил 4 октомври на същата година да се смята за 15 октомври. Реформата моментално била приета от подопечните му, но източноправославните и турците отказали да се съгласят да пратят в небитието 11 дни от живота си.
Това продължило до края на Първата световна война, когато и ние сме се съгласили да станем григорианци като граждани.
Българската православна църква обаче и до днес отказва да се съобрази с Ватикана и затова си имаме по два дни за всеки празник - стар стил (т.е. Юлиански) и нов стил (т.е. Григориански). Така че купонът винаги може да е налице. А всъщност истината е, че днес астрономическата разлика между двата календара е вече само 13 дни. Изпратените в небитието 11 дни обаче все пак са си нещо реално и следователно в реал но време 01. 01. 2000 г. трябва да посрещнем, ако сме точни, на 11 януари 2000 г. С броенето обаче проблемите не свършват дотук. Годините, които броим, както видяхме, би трябвало да започват от 753 г. пр. н.е. , защото от тази година започва да действа Римският календар, който е реформиран в Юлиански календар, който пък е реформиран в Григорианския, с който си служим днес. Т.е., ако сме честни, трябва да си признаем, че на първи януари ще навлезем в 2753 г. от летоброенето по настоящия календарен метод.
И дотук пак добре.
Нататък обаче става още по-зле. Официално се твърди, че началото на новата ера, от която до днес сме преброили 2000 години, е свързана с раждането на Спасителя. Да, ама не, както казваше един известен колега. Защото според настоящия календар Исус Христос се е родил през 4 г. пр. н.е. , а не през 1 г. н.е. , нито през 1 г. пр. н.е. , защото всъщност се е родил на Коледа, т.е. 24 декември по Григорианския, или 3 януари по Юлианския календар.
Дори и да приемем, че плюс-минус една година е нищо работа, плюс 4 години са си доста нещо. Проблемът е там, че летоброенето не започва от раждането на Христос, а от годината на обрязването му.
Проблем е обаче и самата година на обрязването. Официалните църковни институции твърдят, че Исус бил обрязан на 3 години, но в църковните среди има и едно широко подкрепяно течение, което твърди, че Божият син бил обрязан чак на 13 години. Ако това становище се окаже, че е по-вярното, то ще излезе, че 2000-ата година е минала преди 10 години.
И ако то наистина се окаже, че е вярно, то авторът на тази статия вече може с основание да твърди, че най-накрая е разбрал за какво става въпрос по въпроса с Апокалипсиса. Явно древните юдейски пророци под Апокалипсиса са разбирали падането на Берлинската стена и разпадането на комунизма. Така ще да е било и аз вече започвам да ги уважавам за прозренията им.
И дотук пак добре. С всичките му девиации, както казват учените, а пък простолюдието се изразява по-ясно - уплитания и увъртания - може и да приемем, че след две седмици ще настъпи бленуваният XXI век. Обаче пак - да, да, ама не. Защото ще настъпи според календара на християните, заимстван от римските варвари. Е, така е станало, че днес черните гарвани на бялата раса управляват света, но това съвсем не означава, че управляват и времето. Нищо, че на някои така им се иска.
В древността са съществували календари, които днес удивляват с точността си и с астрономическите познания на създателите им. Такива са били календарите на прабългарите и на свързаните с тях народи (включително японците - по една дълга схема), на халдеите и свързаните с тях асиро-вавилонци, на египтяните, на маите, на инките и на ацтеките... Много са, а и няма нужда всички да бъдат изреждани, поне поради една основателна причина - днес те не се използват. В употреба са обаче две календарни системи, които изобщо не се интересуват от съществуването на римско-православната. А те са еврейският и мюсюлманският календари.
Според еврейския календар сега сме в 5760 г. Вече. А не след 0.00 часа на 01 януари 2000 г. по християнските сметки. Казвам вече, защото еврейската календарна година започва на 11 септември. Така че от 12 септември т.г. (началото на новата еврейска година - Рош Ашана) ние сме в нова година. И тя, както казах преди малко, е 5760-ата. Пак е кръгла, ама не чак толкова, колкото 2000. Тарикатлъкът тук е, че евреите броят календарните си години от сътворението на света. А според тяхната религия това е станало 3760 г. преди началото на новата ера, което както видяхме, е положено от годината на обрязване на Исус Спасителя.
Мюсюлманите също не си поплюват по отношение на празнуващите две хилядолетия неверници. Те пък започват летоброенето на "новата си ера" от т.нар. хиджра (преселението на Пророка и на стотината негови ученици от Мека в Медина - б.а.) Това става през 622 г. от новата ера, според григорианците. Така че сега мюсюлманите живеят в 1378 г. от новата си ера. А това по наши изчисления е около годините, когато Второто българско царство пада под турска власт. Странно звучи, нали?
По-интересното е, че христиЕните отчитат времето си според въртенето на Земята около Слънцето, докато евреи и мюсюлмани натаманяват годините си според въртенето на Луната около Земята. Това за онези, които се занимават с окултни науки, говори много неща, но за историци и така нататък е допълнителен проблем, защото ги принуждава да вадят джобните си калкулатори и да преизчисляват 30-31-дневния слънчен цикъл към 28-лунния и допълнително им разказва играта. Както и да е, да си ги решават историците проблемите си.
Проблемът за автора на този материал - кръстен преди повече от 40 години в черква българин ортодокс, демек православен - е, че датата 01. 01. 2000 му е много никаква. От една страна е дата, обаче от много други изобщо не е тази дата, която трябва да е. И тук не става въпрос за трапезата и пиенето - ако няма повод, поводът е, че можеш да си ги позволиш, - а за съмнението на автора, че има нещо гнило не само в Дания, както казва принцът Хамлет, ами изобщо в цялата система. Че ще ям и ще пия от григорианската Коледа до григорианския 1 януари, е едно на ръка. Второто на ръка е, че ще ям и ще пия, ако мога финансово да си го позволя. Третото на ръка обаче е, че имам чувството, че с тая 2000 година се бъзикат с мен.
Седят на брега на река Йордан семитите евреи и араби, чипкат си краката в мътните й води и водят горе-долу разговор като в оня виц за руско-грузинско-арменската дружба, в който някакъв се давел в морето и отчаяно крещял: "Памагите, тану, тану! ". А враждуващите по принцип арменец и грузинец си разменяли мисълта: "Сматри, сматри - руский харашо научился гаварит, а плават не научился... ".
И изобщо, що не го... супата. Че знам добре руски, знам. Обаче знам и да плувам. Включително и в мътните календарни води на Двехилядната година.
По григориански.
Синият трималхион
Начина, по който един управляващ елит пирува, празнува, трапезничи и се отдава на сетивни удоволствия, до голяма степен го характеризира в скалата на обществената ценностна система.
Добрият тон, изискаността, прецизирането в нюансите на поведението, както и сложната, претеглена на тънки везни ритуалност във взаимоотношенията между елитарите, безусловно подсказва за дълбоко улегнали традиции, гарнирани с консервативна патина.
Такъв елит е характерен за едно стабилно изградено общество, в което задълженията и отговорностите, синхронът в работата на институциите са оразмерени от моралната доминанта на цивилизоваността и възприетите принципи на християнската етика.
За общества в преход, когато социалните пластове са размесени, а традиционните добродетели се отричат и нищо все още не е трайно и установено, е характерна виталната парвенющина на homo hovis. Тогава се появяват Растиняковци (във Франция), бай Ганю, Гочоолу, Дочоолу и т.н. (в България).
Всички тях ги привлича успеха, бързия успех, както светлината привлича нощните пеперуди. Това са хора нагли, жизнени, шумни и... лишени от добри маниери.
Такива са и пиршествата им. Те наумяват на известния пир у Трималхион, описан с убийствен сарказъм от известния Петроний. На този пир всичко е необуздана, просташка прекаленост. И храната, и виното, и апетитът. Нито следа от изящен хедонизъм, нито пък от галантни трапезни остроумия. Езикът е оголено груб, а поглъщането на храната - плюскане.
Забавляват се забогатели плебеи, натрупали състояния по възможно най-бързия и непочтен начин. Развлеченията им са също плебейски.
И като гледаме какво се твори сега у нас, стигаме до неутешителната мисъл, че наистина няма нищо ново под слънцето.
Разгащването, разкършването, разпускането (какви думи само!) - са неотменима черта при сбирките на сините трималхиони в нашумелия напоследък Боровец.
И ако все пак има нещо положително в нашата, общо взето, сбъркана демокрация, положителното е това, че бдящите като папараци медии вадят на показ интимния разгул на освободените от всякакви задръжки сини елитари.
Боровец като във фокус събира манталитета, нравите, културната принизеност на една прослойка, белязана със знака на парвенющината.
Освен дето на Боровец се яде и пие неумерено, а и "галантният" порок не се и прикрива, то и "културният" фон, на който се разгаря тая разгулна бесовщина е в пълно съответствие с потребностите и духовния статус на разпускащите.
Тях ги забавляват танцьорки по монокини. Най-често музикалният съпровод е чалга. Връх на естетическото изживяване е кючекът.
Това е по-лошо от лош вкус. Това е мизерия на духа.
Но да демонстрираш нагло и показно просташко благополучие, да се изживяваш като участник в Балтазаров пир сред море от мъка и мизерия, говори за пълно презрение към елементарни норми на приличие, към народ и държава. Защото за тях и държавата е също Боровец. Плячка.
И тези хора имат претенциите да са християндемократи и не се свенят да твърдят, че изповядват принципите на европейската ценностна система.
Ако наистина биха били такива, те по никой начин не биха си позволили да се принизят до най-долната октава на консумативната пошлотия.
Но такава е интимната същност на сините трималхиони. Тях ги влече тръпката на ъндърграунда. Хора на епидермалното, те изпитват вътрешна уртикария и непоносимост към високите материи. Поради тази причина те са в отдавнашна вражда с интелигенцията като пазител на сакрални ценности, и всеки полъх на духовност и култура им действа като тамян на нечиста сила.
И всичко това, защото това са хора дълбоко отчуждени от своя народ, от неговата нравственост и добродетели. Отдавна заложници на чужди интереси, образно казано продали душата си на дявола, те не само презират, но и активно мразят всичко онова, което обема понятието национална ценностна система.
Бихме искали да припомним, че един извисен елит, който уважава себе си и народа си, дори когато се забавлява, се забавлява на една културна висота. Не чалга, а пианисимо оркестър съпътства звъна на чашите и разговорите. А оркестърът, освен естетически функции, изпълнява и чисто политико-дипломатически. Той дискретно прикрива паузите, когато разговорите секнат, но не ги заглушава, когато те протичат.
Но това е "музика" от друга планета, от друг културен кръг. Тук и сега, било на Боровец, било къде било, сините трималхиони не са се извисили по-високо от естетиката на праотеца си бай Ганю, който е цял целеничък в репликата: "Сус, бе ченгене! Не ща аз любовна. Свири ми на ракия!"
Е, свирят им на ракия.
А някой Петроний вече си точи перото!... 10 години след краденето на гъските
Не след дълго ще посрещаме едновременно нова година, нов век и ново хилядолетие. По традиционното летоброене, християнското. Последното уточнение не е излишно, след като Вашингтон започна да натрапва на общественото съзнание ново летоброене, глобалистично.
Гоголевата героиня Коробочка датираше събитията в зависимост от хронологическото им отношение към най-впечатлилото я събитие в живота й - краденето на гъските. "Това стана преди (след) краденето на гъските", отбелязваше във времето нещата от живота простодушната бабичка. Подобна роля в историческите координати на глобализма зае падането на Берлинската стена. "Това стана еди-колко си години преди (след) падането на Берлинската стена", уточняват последователността на събитията глобално мислещите люде. Теоретиците им не пропуснаха да пояснят, че тази светла дата всъщност бележи и "края на историята".
Вече всичко е ясно, оптималното обществено устройство - чистия и свят либерализъм - най-сетне е открито и ще бъде разяснено дори и на шепата неверници, неуспели да прозрат истината. Ако трябва, и с огън и меч, за назидание на колебливите.
Вероятно от разсеяност новоизпечените първосвещеници на новата вяра забравиха да уточнят, че при такъв порядък що-годе прилично съществуване би се осигурило единствено на около една десета от човечеството, и то задължително за сметка на останалите девет десети. Дали тези девет десети са съгласни да се примирят с това? Дали е възможно всичките те да бъдат вразумени с примките на МВФ и Световната банка и в краен случай с "хуманитарни интервенции", ако не разбират от дума? Определено не, но историята показва, че кандидатите за световно господство осъзнават неосъществимостта на целите си единствено по емпиричен път.
За нас, българите, изтичането на десет години от началото на новото летоброене бележи момент, в който трябва да си зададем някои въпроси. Най-същественият от тях е: ще я има ли въобще България, ако днешните тенденции в стопанското, политическото и социалното развитие се запазят още едно десетилетие?
Най-лесно е да се отговори на въпроса дали ще има българска държавност. Петър Стоянов избърза да каже, че няма да има. Напомняме, той бе първият държавен глава, който от трибуната на ООН побърза да подкрепи открито американската теза за върховенството на "правата на човека" в тяхната атлантическа интерпретация - над държавния суверенитет на всички държави, без САЩ. Не че България се е радвала на такъв суверенитет през последните десет години, но все пак някакво приличие се спазваше.
С тези си думи Петър Стоянов официално се отрече от фактическия суверенитет на България, постигнат благодарение на победата на руското оръжие през 1878 година, и на официално провъзгласения суверенитет, обявен през 1908 година. В това, че едно природно усмихнато малко човече, склонно към шмекеруване на дребно (стипендията на сина му) и очакващо в следващия кръг на политическия покер да му се падне зелена карта (слугинското му държане пред гостуващия бял баща за сетен път съвсем ясно показа това), не е учудващо. Учудващото е, че дори и в редовете на опозицията не се чу глас, призоваващ доскорошния български държавен глава да разясни на съгражданите си как се самовъзприема: като ръководител на суверенна държава или като нечий васал.
Екстраполацията - проектирането на тенденция от миналото в бъдещето - е несъвършено, но доста надеждно средство за краткосрочно прогнозиране. И така, ще може ли до десет години да оцелеят българите, ако продължават да бъдат водени от СДС по трасирания от МВФ път към светлото глобално бъдеще?
Задържи ли се още две сини петилетки тенденцията в съкращаването на средната продължителност на живота, повечето българи с положителност ще измрат, преди да достигнат дори и снижената от СДС пенсионна възраст. Механизмът е прост и добре отработен: отнемаш на един възрастен човек достъпните тоталитарни лекарства, храна и отопление, без да ги замениш с достъпни демократични лекарства, храна и отопление, и той вместо да живее още 10-12 години, ще просъществува само още 1-2 години. Вярно, ще склопи очи болен, гладен и измръзнал, но пък толкова му било писано от МВФ и Световната банка, ще обяснят от ул. "Раковски" 134.
По стените на латиноамериканските столици, където са опознали и обикнали МВФ преди нас, може да се прочете лозунг, изпълнен с черен хумор: "Combata la miseria. Mate un mendigo", което на испански ще рече: "Борете се срещу мизерията. Убийте един просяк".
"А защо само просяци? " Няма как да не стигнем до извода, че в синия щаб е бил зададен и такъв въпрос, след като наблюдаваме широтата, с която СДС подходи към борбата с нашенската бедност. "Затова пък вашите деца и внуци ще живеят като свободни хора", успокояват от щаба "алчните старци, изпълзели на припек". Да видим какво се е задало за бъдните поколения, поведени подир синята лястовица.
Тук екстраполацията вече става трудно приложима: за 10 години бяха принудени да напуснат България над половин милион предимно млади и образовани хора и е невъзможно да кажем какво би станало, ако се изнесат още толкова, след като броят на останалите, изглежда, е под половин милион. По същата причина е невъзможно да използваме екстраполацията и в прогнозирането на размера на брутния вътрешен продукт, днес по-малък от половината от този през 1989 година. Нито пък на числеността и техническата наситеност на армията, съкратена над четири пъти в синьо време.
Да се върнем към младите хора - не може да се каже, че за тях все пак не е помислено. ПЪРВО, ще се появяват по-рядко на бял свят - тенденцията в раждаемостта е видима. ВТОРО, ще се разболяват по-често и вследствие на болестите, недохранването и влошените битови условия ще имат занижени умствени и физически показатели с всяка изминала глобална година. Който не вярва, да провери данните на Световната здравна организация за "глобализираните" преди България страни.
В интерес на истината не трябва да се отрича, че СДС вече започна да им компенсира тези малки неприятности с някои практични и необременяващи държавния бюджет средства. Демократизира достъпа на младите хора до всякакви наркотици, български и вносни. Все по-усърдно ги опазва от умствена преумора в училищата и особено в университетите, пред които поставя все по-извисяваща се финансова летва. "Няма защо да плодим безработни с дипломи за висше образование", изплю непредпазливо камъчето пред телевизионните камери една колкото елегантна, толкова и синя заместник-министърка, с което отговори и на въпроса дали в България ще се развиват наукоемки отрасли.
Отговорът бе, че няма да се развиват, което ни помага да разберем и днешното настървено унищожаване на остатъците от заварената тоталитарна наука и култура. В доскорошната държава България не е предвидено да се развиват такива дейности.
Читателите биха могли да ме обвинят в разсеяност или некоректност, след като говоря за 10 години синьо време - та нали правителствата през този период не са били само на СДС? Вярно е. Истина е обаче и това, че не е имало и миг, в който синьото Луканово творение, макар и формално встрани от управлението, да не е саботирало с всички възможни средства всички усилия за спасяване на българската икономика и отстояване на българската държавност. Средства никога не са му липсвали, като започнем със сините президенти и синята съдебна власт и свършим със сините улични безредици и вандалщини.
Така че синята непричастност към разрухата в някои от годините след краденето на гъските е мит. Не по-малък мит от твърдението, че не можело само за две години да се преодолеят плодовете на половинвековно сбъркано комунистическо управление. Това се опровергава поне от два факта.
Първо, като продължителност на престой във властта синята 1999 година отговаря на червената 1954 година. Година, бедна по тогавашните стандарти, но сита по днешните, бележеща края на десетгодишен период на следвоенно възстановяване и съзидание. Съзидание невинаги умно, но съзидание и затова за предпочитане пред която и да е разруха.
Краят на синьото десетилетие, напротив, бележи края на етап на съзидание с обратен знак. За 10 години страната ни се оказа опустошена в демографско и стопанско отношение, сякаш след унищожителна война с особено жесток и ненавиждащ ни външен враг. Външните врагове поне не успяват да унищожат духовността на жертвите си.
ВТОРО, възможно ли е да се отрече създаването на национално богатство през това сбъркано време, след като десета година неговото приватизиране продължава да гради личните богатства на синята върхушка?
Съвсем наскоро синята власт направи опит да убеди българите, че светлото синьо бъдеще е започнало да придобива по-определени контури: ЕС ще ни кани. Очертава се началото на преговори за годеж, а на по-далечния хоризонт се очертава сватба. В какво качество ще се яви българското племе на тази сватба, като жених или като магаре, е несъществена подробност. Някои от проявите на правителствения ентусиазъм озадачават.
Вдъхновен от жертвоготовността, с която португалците изкоренили маслинените си дръвчета, Иван Костов изкоренява блокове на АЕЦ досущ като тези, които продължават да си работят спокойно във Финландия. Полша заяви, че ще иска 18-годишен мораториум върху продажбата на обработваемата си земя на чужденци, след като бъде приета в ЕС, Костов, Стоянов и Соколов са готови да започнат да я продават веднага.
Това са само някои от нещата, придаващи основателност на въпроса дали България би имала шанс да оцелее след още десет години подобно управление.
