НАЙ-ГОЛЕМИЯТ КАТОЛИК... Новината, че ни канят за преговори в Европейския съюз, предизвика разни колизии - всички властници пиха шампанско. Те наистина стават европейци, защото тумби чиновници ще започнат да "преговарят" за какво ли не. Не тук, разбира се, а там! Загрижиха се как ще се адаптират законодателство, индустрия, селско стопанство.
Как ще се адаптира културата, никой не каза. Нали в България напоследък все по-често се бърка адаптация с ликвидация... Изприказваха се куп глупости, никой не спомена онази мисъл, заради която всички властници се радват. А това е мисълта, че поканата ще успокои и укрепи сриващата се под краката им политическа платформа... Иначе всеки се изцепи с по нещо!
Най-голямата изцепка обаче направи председателят на парламента, който, без някой да го пита, подробно обясни на българите, че трябва да се промени оня член от конституцията, който забранява съществуването на политически партии на етническа основа.
Това е една много интересна теза на държавник - професионален юрист, който трябва да познава из основи всички тънкости на правната логика. Отвън нещата изглеждат така - в България има организации на етническа основа, които стоят извън закона и според европейските условия трябва да бъдат регламентирани. Въпросът е, кои са те?! Отвътре - партии на етническа основа в България има и те са незаконно регистрирани, следователно трябва да се започне съдебно дирене срещу оня, който ги е регистрирал, за нарушение на конституцията. Законодателната власт има правото да поиска от главния прокурор на републиката такава процедура.
На трето място стои въпросът дали някой от юридическите институции на Европейския съюз е поставял пред България специално такова условие. Сигурно властниците прекрасно си спомнят изказването на државния секретар на Съединените щати Мадлийн Олбрайт преди няколко месеца, че в България няма нужда от партии на етническа основа. Защото, казва госпожата, малцинствата могат да защитават правата си чрез членство в политическите партии на българите. Тук напомняме, че това е тезата на "Нова Зора" още от времето на нейното основаване и до днес. Цялата история на Движението за права и свободи доказва колко прави сме ние с госпожа Олбрайт. Освен служене на интересите на Република Турция тук, освен автономизиране на смесените райони, освен политически провокации, какво друго свършиха Ахмед Доган и компанията му?!
Но да се върнем в Народното събрание! Защо му беше на Йордан Соколов тази изцепка? Няма друг отговор освен - конформизъм, отродителство, соросианско верноподаничество. Това е главният порок на българските политически елити. Когато служат на чужди интереси, са по-големи католици и от папата.
А служат те предимно на чужди интереси. Тук може да си спомним, че Йордан Цонев пък обясни как са ни поканили, само защото сме участвали в агресията срещу Югославия. Голяма чест и много умно - сигурно и Литва, Словакия, Кипър за това канят... Разбира се, глупостта е безгранична и това е лошо. Но пък хубавото е, че глупавият политик е временно явление. Днес го има - утре не! Освен това преговори за влизане в съюза може и да има, но докато търпим да ни управляват недостойни хора, приемането постоянно ще се отлага.
СДС ще ни продаде и земята
СДС упорито не изневерява на един свой стар табиет. Предизвиква еуфория по някакъв повод, която сетне по правило се оказва изкуствена, а в суматохата прави нещо реално и вредно за България.
В шумотевицата за евросъюзното бъдеще на страната ни първо Йордан Соколов вметна, че ще трябва да променяме конституцията си и в частност да разрешим етническите партии и продажбата на обработваема земя на чужденци, ако искаме да заслужим честта да бъдем същи европейци. После Иван Костов повтори думите му.
Това за етническите партии и за вече подозрителното забавяне на вземане на съдебно решение по случая с т.нар. ОМО "Илинден" ще го оставим за друг път. Въпросът със земята обаче е не по-малко важен, когато става дума дали ще има, или няма да има България.
СДС не ни обяснява какво конкретно и положително трябва да очакваме за българската икономика, ако бъде отменена забраната за продажба на български селскостопански земи на чужденци. Тук-таме се подхвърля съвсем мъгляво, че така щели да се привлекат чужди капитали за българската агроиндустрия.
Ще докажа, че това не е вярно, като се възползвам от едно недоглеждане на вестник "Демокрация" от 1995 година. Тогава вестникът препечата материал от френския седмичник "Le Point", посветен на инвестициите на френски агрофирми в Източна Европа. Изрично бе отбелязано, че най-големи успехи са постигнали в Унгария, където било запазено наследеното от социализма едромащабно производство. Точно поради тази си мащабност то привлякло вниманието на френските инвеститори, които сключили договор за аренда на площи с довчерашните унгарски кооператори, превърнали се в акционери, с цел общ интерес. С Полша нещата не потръгнали, тъй като, когато станало дума за окрупняване на площите, французите се сблъскали с необходимостта да се договарят с множество дребни собственици, които трудно се разбирали помежду си.
Правното съдържание на собствеността е съвкупността от владението, ползването и разпореждането с нещо. За френските агроинвеститори в Унгария това не се е оказало задължително условие, удовлетворили са се с аренда.
В Светая светих на частната собственост - САЩ, над една четвърт от обработваемите земи са държавно притежание, дадено под аренда на частници. Значи и там собствеността върху земята не е задължително условие за просперитет. Независимо от това контролираните от САЩ МВФ и Световна банка упорито натискат всички, попаднали в примката им страни, да приватизират селскостопанските земи, като при покупко-продажбата чужденците бъдат третирани на равна нога с местните граждани.
В някои африкански страни, където това се получи, върху закупените от чужденци земи не се развихри производство. Развихри се спекула, от която се облагодетелстваха чужди спекуланти и местни управници.
Ако от СДС се бяха загрижили за българското селско стопанство, нямаше да го умъртвяват така жестоко, както не би го сторила и чужда окупационна армия. Да не забравяме: земята отново се раздели на 12 милиона кръпки; бяха унищожени скъпи напоителни и други инфраструктурни обекти, за каквито днес не би могло и да се мечтае; бяха изклани създавани десетилетия племенни стада; българското селско стопанство бе върнато 100 години назад във времето без Белчо и Сивушка наистина, но затова пък с телевизори, по които можеше да се следят разсъжденията на Александър Божков за селското стопанство; българският производител не само не получи никакви помощи, но и бе оставен да се конкурира в собствената си страна със субсидираната селскостопанска продукция на ЕС.
Съвсем логично е да очакваме, че след като опоска по вълчи (унищожава 10, за да открадне 1) останалите отрасли на българската икономика, правителството на СДС се гласи да донахрани недонахранените братовчеди с единственото, което май остана неунищожено - българската земя.
При запазване на сегашното равнище на синя прозрачност комисионите и този път ще са сигурни и немалки.
Има и още един аспект на гласената поредна "либерализация", който съвсем не бива да бъде пренебрегван.
Създадената през 1948 г. държава Израел завари новите си граждани като юридически собственици на голяма част от образуващите я земи. С помощта на най-различни международни еврейски фондации много обработваеми земи бяха съвсем законно закупени от палестински араби, полакомили се от предложените им високи цени.
Още през 1990 година Ахмед Доган призоваваше своя електорат да купува земи с думите "вие купувате не земя, а територия".
Това сигурно са го знаели и го знаят и босненските мюсюлмани, и албанците в Косово и Македония. Промяната на демографските пропорции в тяхна полза във въпросните земи се дължеше и дължи не на последно място и на лекомислието, с което техните православни съседи, решили да приключат селския живот и да се изселят я в Белград, я в Канада, им продадоха своите земи.
Западен журналист отбеляза не без удивление, че богати албанци охотно си купували вили в близост до Охридското езеро, макар и да стрували по-скъпо от тези до Женевското такова. Какво има да се удивлява? Нали честно припечелените наркодолари трябва да се влагат с перспектива, а в Швейцария едва ли скоро ще се отвори възможност за учредяване на албански кантони?
В България чужденци засега могат да закупуват жилища. За този род покупки научаваме, уви, главно не от стопанските, а от криминалните хроники на вестниците. Когато се съобщава за насилствената смърт на един или друг, заседнал у нас чуждестранен мафиот, нерядко научаваме, че престъплението е станало в притежавана от него луксозна вила или луксозен апартамент на българска територия.
За разлика от Испания или Португалия у нас закупуват подобни недвижимости не представители на западноевропейската средна класа, решили след пенсионирането си да живеят под южно слънце, а по-други люде с по-други намерения. Те слънце си имат.
Турският премиер Еджевит във връзка с открехването на портата на ЕС за неговата страна обяви, че Турция възприема пълноправното членство в съюза като възможност за синтез между Европа и Азия, между ценностите на християнството и исляма. Тази възможност не очарова западноевропейското обществено мнение.
София е по-близо до Истанбул от Барселона или Амстердам. Съвсем ясно е къде има най-големи възможности да бъде направен поредният опит за евразийски междуконфесионален синтез. На предишния опит можахме да се порадваме цяло половин хилядолетие.
Същевременно не минава месец, без медиите да публикуват някое сърцераздирателно писмо от българи, прогонени от друговерци, от бившите съветски централноазиатски републики, в което се отправя молба към президента и министър-председателя да бъдат оземлени в България; да им се даде просто земя, нищо повече. Преди години днешният посланик на София във Варшава Александър Йорданов каза, че тези хора не трябвало да се допускат да припарват у нас, тъй като щели да ни докарат комунизъм.
Възможно е именно поради това съображение властите да си правят оглушки пред тези наши съотечественици. Възможно е да има и друга причина - да им е казано от американското и турското посолство да не ги пускат, за да не дразнят ДПС и да не пречат на замисленото бъдещо демократично федерализиране на България по териториално-етнически признак.
Да не забравяме, за СДС е единствено важно онова, което ще му нареди Вашингтон. СДС, както навремето се изрази Дьо Гол за Англия, е "повече атлантическа, отколкото европейска" структура.
Приятното във всички отношения ръководство на БСП също си прави оглушки по въпроса. И за него, изглежда, съдбата на България е дребнотемие, не заслужаващо да помрачава отношенията с ДПС и с лелеяния Социнтерн.
Предстоят ни нови изпитания.
ТУРЦИЯ В ЕВРОПА
Светът като че ли се радва на кандидат-членския статут на Турция в Европейския съюз. Или поне не се чува друго. Българските медии съобщават новината с положителна интонация, макар и много кратко. У нас нямаше подробни информации за бариерите, пред които турското правителство се колебаеше дали да приеме предложението. Съвсем накратко стана дума за "подобряване на човешките права, разрешаване на териториалните си проблеми с Гърция и Кипър, отмяна на смъртното наказание". Зад безобидните, вече в съвремения свят станали банални, демагогски фрази обаче се крият непреодолими за турската ценностна система компромиси.
"Подобряването" означава промяна на член първи от турската конституция, който регламентира всички турски граждани като турци. Веднага следва признаване на малцинства, а от там и идентичността на може би 20 милиона кюрди. Тези "права" ще повлекат след себе си последствия, които турското съзнание не може да понесе, дори в историческия смисъл на думата.
Така например ще трябва да бъде признат геноцидът над арменците, над гърците, над българите. Ще трябва да се поднасят извинения, каквито Германия поднася вече петдесет години. Това пък означава да бъдат променени оценките на турската история, нещо, на което се крепи днешната мания за величие на турското общество. По дяволите ще отиде цялата идеология за велик Туран от Китайската стена до Виена, която, така или иначе, турците нямат потенциал да реализират, но пък успешно "навиват" новите поколения да се изживяват като наследници на Византия.
Кипърският въпрос също ще трябва да бъде разрешен според международните документи. А това значи турските войски да се изтеглят от острова и там да влязат войски на ООН. Да бъдат върнати на гърците имоти, да бъдат изплатени обезщетения на насилваните, осакатените, на семействата на безследно изчезналите. Да бъдат изселени тези турци, които са настанени на острова по време на окупацията, за да променят демографското му съотношение.
Не по-малко сложно е да се изгладят териториалните спорове с Гърция - турците претендират за някои острови, за да получат контролируем морски път към стратегически простор в Средиземно море. Тази геополитическа "запушалка" е измислена след Първата световна война от Запада, за да държи турците в постоянен шах, знаейки имперските им мераци. Въпреки че са съюзници в НАТО, турци и гърци продължават противостоенето, каквото е било преди повече от пет века, и неговият край е възможен само след превръщането на Турция в цивилизована страна.
Най-сетне дали ще бъде отменено смъртното наказание или не, няма абсолютно никакво значение. Турската полиция знае как да лишава от живот непокорните и без съд и присъда. Тук полза ще има само кюрдският лидер Абдула Йоджалан, за да спаси кожата... Всичко, казано дотук, прекрасно знаят турските лидери - от президента и министър-председателя до последния депутат от която да е партия. Но се съгласиха на условията! Съгласиха се с единствената надежда, че ще бъдат приети в Европейския съюз, без да ги изпълнят.
Наистина още от началото на преговорите за членство, преди повече от 20 години, тези условия са приблизително едни и същи. Турция постоянно преговаря, но да изпълнява условията, няма намерения - тя е твърде голяма и силна във военно отношение държава, за да се подчинява на диктати. По-важно от това е, че зад нея стоят господарите на света - американците, без които сегашната покана едва ли би била отправена. Историческият опит наистина показва, че Турция не изпълнява международни ангажименти и споразумения независимо от техния характер. Така турското "Да" на европейските условия за кандидатстване в съюза е само опит да се отвори задна врата и от там да се нахълта в европейския двор.
Европейските лидери също знаят, че Турция не е в състояние да изпълни условията. Те обаче, от една страна, не могат до безкрайност да отказват на американските ходатайства, а от друга, гледат да спазват определени принципи. Най-сетне интересите им - икономически, геополитически и идеологически, ги принуждават да направят този жест. Жестът е спокоен, дори настоятелен - видите ли, каним ви, елате, добре сте дошли, но благоволете да си изуете емениите вън и влезете вътре по пантофи. Вратата е отворена, но европейците знаят - Турция не може да влезе през нея, защото тя е врата към пъкъла.
Не пред българите или румънците, а за турците стои дилемата - или Европа, или идентичност. Не е възможно единно културно пространство на ценностните системи, създадени от християнството и исляма. Затова Турция няма шанс като европейска страна, колкото и да се стреми към континенталното единство. Дори териториално тя не е европейска страна, за да стане, трябва... да унищожи България и Гърция.
В края на краищата лидерите на Европа са наясно в едно - дори Турция да изпълни всички условия за прием, пак ще бъде невъзможно нейното членство. Причините са твърде много, но в днешните условия те са предимно икономически - близо 60-милионната държава е обременена от огромни външни и вътрешни дългове и се крепи твърде много на американски помощи. Интензивно развиващата се икономика има главна база в държавното участие и намеса, което е срещу европейските принципи. Леката промишленост и селското стопанство, като използват евтина работна ръка, са извънредно конкурентоспособни на европейския пазар, което ще доведе до социални трусове в развитите европейски страни.
Главната причина обаче, поради която Турция няма де влезе близките 50 години в Европа, това е демографският фактор в свободното за движение на стоки и хора пространство на Стария континет. Приемането на Турция в Европейския съюз означава буквално милионни тълпи от безпросветни анадолци по територията на цяла Европа, в отделни квартали с джамии и медресета. Там, където те вече и без това са много и през последните години се вземат крайни мерки за ограничаването им... Европейците се убедиха, че децата на Мохамед не могат да се адаптират към континенталната християнска културна среда и това решава турския въпрос.
Възможното приемане на Турция в Европейския съюз обаче носи най-голяма опастност за България. Ако и двете страни са членки на общността, свободното движение на стоки и хора ще доведе същите анадолски тълпи тук. С нашите турци и цигани ще бъде лесно притиснато и насечено етнокултурното пространство на нацията. Казано по-точно, ще изпаднем в положението, в което сме били в средата на 19 в., когато цялата територия, населена с българи, е била перфорирана от турска, татарска, черкезка диаспора. И едва не сме изчезнали!... Радостта на Иван Костов сигурно е вгорчена от решението за Турция. Политическият опит показва, че той инстинктивно усеща подобни опастности - по време на косовската криза отказа да стане заложник на Петър-Стояновата идея да приемем на българска територия албански бежанци и да построим бежански лагери. Сега трябва да разчита на горните аксиоми, ако не иска да бъде министър-председател на конфедерация от ислямски кантони.
Впрочем докато ни приемат в Съюза, дали ще си спомняме кой е бил Иван Костов?... Г-жа Москова обяви джихад на културата
На 17 ноември т.г. ученици, учители и обществеността в Казанлък научават, че Средното художествено училище по дизайн и промишлени форми "Акад. Дечко Узунов" ще бъде закрито. Новината "произвежда" заместник културният министър Николай Поляков, а случката става в годината, когато под егидата на ЮНЕСКО се чества 100-годишнината на академик Дечко Узунов - 1999г.!
Казанлъшката художествена гимназия е известна в страната, нейни възпитаници се оценяват високо - и в България, и в чужбина. В училището се обучават специалисти по дизайн и лютиерство, има и изящен профил. Като такова именно то е навъртяло 32 години живот, който с едно кръцване на министерската бюджетна и поръчкова ножица трябва да бъде прекъснат. Освен всичко друго училището е единствено по рода са на Балканския полуостров... В града се организира подписка по инициатива на различни организации - сдружение "Локус - 97", фондация "Чудомир", Дружество за закрила правата на детето, женско сдружение "Ахинора", Клуб "Приятели на УНИЦЕФ", секция "Сдружение на директорите на СОУ", фондация "Българска роза", представители на неправителствени организации в Казанлък. Те приемат обръщение до Народното събрание, до парламентарните комисии по наука и образование, до президента на републиката, до Министерски съвет, до Министерството на културата, на образованието, до областната управа, както и до БНР, БТ и всички независими медии. На 25 ноември с демарш цяла делегация разтревожени педагози и общественици, начело с кмета на общината, директорът на СХУ Стефан Монев, юристката и председателят на УНИЦЕФ, атакува министърката Москова . Срещнали се очи в очи с Москова.
И какво от това.
Прословутото постановление на Министерски съвет под номер 204 от 11.11.1999г., с което се закриват три от общо деветте художествени училища в страната (в Смолян, Пловдив и Казанлък), поражда много и нелеки въпроси, но и една страшна аналогия. През 1934г. правителството на Кимон Георгиев закрива Казанлъшкото педагогическо училище с един единствен мотив - будния дух на неговите ученици!!!
От своя страна ръководството на гимназията и учителите търсят източници за допълнително финансиране. Струва си, защото повече от половината от випускниците се реализират и във висшите учебни заведения, а съществуването на Художествената гимназия на практика поддържа традицията на Казанлък като Град на художниците.
Всуе!
Отговорът е ясен: "На Европа български зографи не й трябват". Това е историческата реплика на заместник културния министър. Неговата шефка мъчително мълчи по въпроса, а после, чрез медиите, става ясно, че Софийската художествена гимназия няма да се слива с приложниците, а за останалите училища решението не е променено! Какво тук значи съдбата на 230 ученици в Града на розите. Какво тук значат цели 110 хил. нови лева! - за ремонт на сградата на гимназията, след като е било известно на министерството, че ще я закрива! (Благодарение на публикациите на Антоанета Джимова, Диана Рамналиева и Спас Мавров от Казанлък стават ясни и други подробности) А подобни действия могат да бъдат окачествени меко казано като користни или обслужващи нечии лични интереси.
И министърката започва с лъжите: че има проучвания за художествените училища, че е взето мнението на ръководствата им, че директорите са предизвестени за предстоящото закриване, че комисията, проучвала състоянието им, е дала мнение за закриване, и т.н. Дезинформацията е удобна, за да изфинтираш обществото, че: проблемите са ти легнали на сърцето, ама толкова, че сърце не ти дава да ги решиш; че си наясно с ресора си; ЧЕ СЕ СЪОБРАЗЯВАШ БЕЗПРЕКОСЛОВНО С НАЙ-НОВИТЕ ПОСТАНОВКИ, сочещи към Европа и други точки, които пък са свързани с новия ред на света; най-накрая, че се опитваш да бъдеш "модерен и демократичен" в една закостеняла, традиционно ограничена и лишена от инициативност територия, която някои за благозвучие наричат държава... Преди време министърката прехвърли на вицето Божков да се занимава с приватизацията на културни собствености... Много й се събра на културната министърка, толкова много, че взе да напомня на една своя колежка, която на крак осъществява евро-, НАТО- и всякакви други форми на интеграция. Ами как няма да й се събере, като лъже, а поговорката за краката на лъжата я знаят всички.
И Москова продължи с лъжите - за бюджета на Софийската опера, наричана за благозвучие Национална, има пари, да, ама ще стигнат само за... две представления. Вместо да е изпълнен с увереност, Карталов си задава хамлетовския въпрос "Как ще влезем в Европейския съюз без опера? ". Ще влезем, и още как, а някои от нас вече са там... Преди година министър Емма излъга, че "аз и моите колеги в никакъв случай не бихме допуснали да се преместят съкровищата от НИМ, където и да било другаде, без предварително да са осигурени нужните условия за това... никакви съображения не биха оправдали и най-малкия риск, за която и да било от ценностите на българското културно наследство. И няма да си го позволя никога". Да, ама тези ценности на българската култура ще бъдат разположени в Дом N 1 на Бояна на площ от 3500 кв.м, вместо на досегашната - 6000 кв.м! И само това да е. За опаковката на ценната експозиция пък от Министерството на безкултурата са отпуснали щедро 200 хил. лв.!
А може би на министърката културата твърде много й напомня за Пепеляшка, която единствена си пъхнала крачето в златната пантофка. Че и културата така, ако й стиска, ако е истинска, защо я стяга чепикът тогава? Или за Емма културата е нещо като... вятър в косите?!
Иначе заявява твърдо, че "Българската държава в унисон с международното право, връща онова, което принадлежи на когото да било" - кратко, стегнато, точно и... безсмислено. Тя хал хабер си няма какво има в България, та какво остава за чуждото, но него ще си им го върне, няма как, международно право. И какво е някакъв си НИМ пред необятното театрално пространство, нали и там кипи реформа.
И пак лъже. Пък чуждестранните проекти се разпределят по "вътрешни" закони, съответно на "вътрешни" театри; Военният театър се дислоцира в Министерството на културата; във всички останали - съкращенията са неминуеми. "Пет драматични и 1 куклен театър ще останат без държавни средства. Държавата ще финансира 6 щатни бройки във всеки от тях 3 месеца!! " Вълшебна приказка... За книгоиздаването - ни звук, ни стон.
Музикалните дейци също пишат писма - да се спаси българската музикална култура (постановление N 204 закри и агенция "Камерна музика").
На свой ред премиерът пък се обажда, че предприема кръстоносен поход за спасяване на българската култура. Умоляваме те, г-н Министър-председателю, спаси българската култура и от нейната министърка, иначе същата тази българска култура ще се качи на една писана каручка, и така и няма да стигне не само до Европа, но и далеч преди Шенген ще вика неволята на помощ. А тя едва ли ще я чуе.
И все пак какво накара Емма Москова с лека ръка да сложи кръст на училища - вече последни убежища на изконни традиции? Може би някой твърде много се страхува от артистите (френското име на зографите), от творческия дух на художниците? Защото спецификата на тази професия на първо място включва свободата, и е несравнима с постиндустриалните напъни на маркетинга, икономикса или банковото дело. А на овакантеното място на художествената практика с лекота ще се настанят училища "Европа", програми "Грац", или пък програми "Леонардо", "Рафаело", "Микеланджело" и други ренесансово нежни имена, чиято единствена задача е да преобразува туземната биомаса в нискоквалифицирани занаятчии, портиери на входа и изхода към все същата високомерна и затворена Европа.
Така става ясно, че в новоговора на българските екзекутори на културата думите изкуство, образование, творчество трябва да бъдат най-малкото заличени.
Така и реставраторката Москова, и архиварят Методиев инвалидизират потенциала на нацията, от Homo ludens го превръщат в клиничен случай с предизвестен край.
На прага на 2000 година Министерството на културата може уверено да рапортува, че е закрило културата. Е, остава една дребничка надежда, ако вятърът на промяната слее образованието и културата, може учениците в СХУ в Казанлък да се специализират и в майсторенето на зурни, вместо в лютиерството и изящните изкуства, ако все още съществуват.
И така от вятър на вятър, утре може да закрият и фризьорските техникуми. Кой ли ще прави тогава "водната" на г-жа Москова? Но дотогава България ще е един обран бостан, комуто и градинско плашило ще е излишно... Получихме поканата за ЕС. И какво от това?
Станалото вече сакрално число 10 за управляващите им донесе анонсираната така отдавна покана за преговори за членство в ЕС. Изблици на радост по улиците не се наблюдаваха. Затова пък стачките зачестиха и гладуващите работници плашат правителството с любимото средство на неговите симпатизанти от СДС - гражданското неподчинение. Анкетите и интервютата с млади и стари показват без изключение, че решението за покана е взето въпреки явното отдалечаване на България и Румъния от икономическите критерии на ЕС, а за Турция - от критериите за правата на човека.
Нещо като че ли принуди егоистичните ръководители на държавите от "златния милиард" да дадат поне на думи шанс на "нови демокрации", затънали в дългове и корупция на най-високо ниво. Икономиката временно отстъпи място на геополитиката на САЩ на Балканите.
Войната на 19 държави (включително и на България) срещу Сърбия за Косово показа, че САЩ и НАТО не са способни да проведат сухопътна операция на Балканите. Косово временно се превърна в протекторат, в който безнаказано властва монстерът, отгледан от ЕС и НАТО. АОК не се разоръжи ефективно, нито пък изостави идеята за самостоятелна държавност след извършване на етническо прочистване на всички неалбански малцинства. Временната администрация е безсилна с мирни средства да прекъсне убийствата. Започнаха да гинат войници на КФОР. Убити бяха българи, поляци, руснаци.
Веднага след войната в изборите в Германия, Франция и Австрия съглашателските социалдемократически партии получиха наказателен вот. Сръбската опозиция, разединена и презряна от народа, изхарчи отпуснатите й 100 милиона долара, без да помръдне Милошевич от властта. Сърбите търпеливо очакват КФОР да вдигне ръце от АОК и да ги остави отново да контролират границите на Косово.
Агресията на НАТО в Косово отрезви и руските политици. Даже "цар Борис" разбра, че ако продължава да вярва на усмивките на Клинтън и Ширак, то със Северен Кавказ ще се случи същото. А тогава, "прощай нефть, прощай Российская федерация, прощай всесоюзная здравница". Затова предприе подписването на договора с Беларус и преместването на ракетните установки с 300 км на запад. Санитарната зона изчезна. НАТО отново граничи с "Варшавския договор". Генералите в Чечения, стоящи зад Вл.Путин, станаха "герои на Русия".
Американците не си правят илюзии, че след "безсмисленото разрушаване на сръбската инфраструктура и заводи" (мнението е на генерал Уесли Кларк) са отслабили югоармията. Това, което липсваше при първите битки, беше не бойният дух, а ракетите с дълъг обсег на действие, който да респектират агресорите. След като Лукашенко постигна своето, защо пък Шешел да не поднови преговорите за военен съюз Белград - Минск - Москва.
Елцин си отива, но Путин остава. Неговият неудържим възход не може да бъде спрян с политически средства. Това означава, че ракетите срещу ЕС могат да бъдат инсталирани и в Сърбия. Очертава се ново равновесие в Европа. А военните поръчки на руско оръжие в Китай и Индия предвещават и ново двуполюсно и със сигурност по-стабилно състояние на света. Световният мир се нуждае от втория полюс. Само след неговото реализиране може да се тръгне към договор "Хелзинки 2" и да се провъзгласят съществуващите държавни граници за ненакърними и един път завинаги да се спре кокетниченето с правата на народите и малцинствата.
Настъпва XXI век. Заедно с него благодарение на либералната икономика ще започне изчерпването на суровините и зачестяване на екокатастрофи като "парников ефект", "озонова дупка", киселинни дъждове, тайфуни, наводнения, земетресения.
Световното правителство се състои обаче не от учени-технократи, а от финансови акули, за които има смисъл само жизненият стандарт на страните от "златния милиард".
Те вече пресмятат печалбите от арабския и каспийския петрол. Затова геополитиката им, чието реализиране се прави на форуми - "показухи" като този в Хелзинки, предвижда потупване по рамото на наивни държавници като Константинеску, Костов и Михайлова, с една твърде прозрачна цел - проводимост на търговските пътища по трасетата към Турция и Близкия Изток в случай, че Югославия не продължи да се разпада.
И все пак защо беше поканена България? Десетгодишният ни преход към капитализъм убеди политиците на САЩ и ЕС, бюрократите от Брюксел и евродепутатите от Страсбург, че България е мазохистична държава. Едва ли могат да се намерят политици на друга държава, които да разрушат селското си стопанство и индустрията, да загубят 700 хиляди от сънародниците си, да криминализират обществените отношения и в същото време да твърдят, че въпросните "предизвикателства", били неизбежни за направения "цивилизационен избор".
На държава, загубила икономическия си суверенитет, не беше трудно да се отнеме и политическия. Точно това беше сторено с "настояването" на НАТО за въздушен коридор, с който беше разрушена Южна Сърбия. Другите демократични решения били премахването на смъртното наказание и ратифицирането на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Няма що - цивилизационен избор за това децата ни да бъдат зарибени безнаказано от наркопласьори и да бъдат продавани по бардаците на Европа.
Тук се сблъскваме с два парадокса, които обясняват защо на 10 декември по улиците нямаше всенародно ликуване. България и Румъния са поканени без икономически растеж и въпреки високата престъпност и корупция само защото НАТО (разбирай, САЩ) и ЕС искат да имат сигурен обиколен вариант от Средна Европа към Турция и защото и двете страни помогнаха на НАТО, предоставяйки въздушното си пространство и отказвайки го на Русия. Казват го без заобикалки в прав текст. Но 80 % от българите бяха противници на агресията на НАТО. Ако беше проведен референдум по време на войната и бяхме останали неутрални, сега България нямаше да бъде поканена в чакалнята за ЕС. Не е прав Ахмед Доган, твърдейки, че правителството не е направило нищо "за поканата". Правителството обсеби народния суверенитет, наруши за пореден път конституцията, която впрочем то не признава. Това предателство откри вратичката за тотално изнудване от страна на Европейския съюз. На мазохиста Костов беше заявено ултимативно, че условия в Хелзинки няма да има, ако се съгласи да затвори само четири от шестте атомни реактора на АЕЦ "Козлозуй".
Втори парадокс! Ако попитате нашите сънародници искат ли да живеят с режим на тока, 90 % от тях ще кажат "не". Или ако се беше провел референдум за строеж на втора ядрена централа и за запазване на съществуващите четири блока още 10 години за износ на ток за Турция, България отново оставаше извън чакалнята. Но практиката на допитването до народа не е популярна сред "демократите" в демократична България.
"Народът ни е делегирал права. Затова сега ще решаваме ние", казват марионетките в Народното събрание.
"Върхът на сладоледа" беше програмната реч на премиера Костов на семинара пред "туристите" от СДС в Боровец. Поканата за Европа изисквала внедряването на "нова ценностна система". Който крал досега, крал, дотук! Който практикувал досега "М-р 10 процента", да облече рушвета в законова форма. Който пък плашил със сопи политическите си противници, да се покае и да наметне овча кожа. Пропусна да спомене само, че за отразяване на голямото усилие журналистите ще трябва винаги да бъдат сити и доволни.
Новата ценностна система минавала през промяна на "лошата" комунистическа "конституция", която забранява продажбата на земеделска земя на чужденци и дейността на етнически партии. "Братче, ако ще сте демократи докрай, променете основния закон! Земята от вас - инвеститорите от нас" - прошепнали евролидерите на българския премиер, докато чакали за обща снимка в Хелзинки.
О'К. "Няма проблеми. Опозицията ни е слаба" - отвърнал "професионалният лъжец", като си мислел, че друго, освен земята българска, за през следващия век и без това няма да е останало.
Тук трябва да кажем на управляващите, че "сметката е направена без кръчмаря". Няма народ, който ще приеме да остане на свещи, да си продаде на чужденци най-плодородната земя на Балканите и да си остане зад Шенгенската завеса заради едното потупване по рамото и покана за чакалнята на гарата, на която не спират влаковете за Европа.
Няма такъв народ и иска ми се да вярвам, че и българският народ няма да позволи този исторически мазохизъм. Още на следващите парламентарни избори той може и трябва да сложи с вота си усмирителна риза на майкопродавците от "Раковски" 134.
Десет години стигат!!!
Преди и сега
Стари хора разказват за интересен епизод от мрачните татолитарни времена. На партиен форум самият Тато разкритикувал, между другото, и "шуробаджанащината" (някогашното недемократично братовчедстване). Тъй като междувременно дъщеря му вече била член на Политбюро, а синът му - на ЦК на БКП, някои от присъстващите започнали да се споглеждат.
Днес Петър Стоянов и Иван Костов взеха да се конкурират по гласовитост в изпълнението на песни против корупцията. И кой ги пее?
Пее ги държавният глава, който така и не си даде труда да обясни на гражданите на България дали е бил обявен някъде конкурсът за стипендията за следване в Англия, ползвана днес от сина му, та да му е била дадена възможност да си извоюва правото за тази стипендия в честно състезание с други български младежи. Съмнението, че я е получил наготово, в качеството на президентски син, така и не е разсеяно.
Една взета под тезгяха стипендия е грозна, но все пак невинна работа в сравнение с песента на Иван Костов. Той освен за стипендия все още не е обяснил нищичко на управлявания електорат нито за БУЛС, нито за "Сапио".
Нито Петър, нито Иван казват и думичка за тези от своите все още функциониращи в политиката съратници, които от нетърпение и глупост започнаха да живеят на много по-широка нога, бих казал, на демонстративно показна и сякаш нарочно дразнеща широка нога, отколкото можеха и могат да обяснят със заплатите си. За къщовник Христо, например. Или за Надето, временна стопанка на министерство и постоянна стопанка на бившия гараж на ЦК на БКП.
Няма нищо ново под българското слънце и ще докажа това.
Първо, цитат от Алеко Константинов.
"Треска те хваща, а? - шепнеше тихо с подмигване бай Ганьо. - А като дойдоха русите, кой обра говедата по турските села, а? Откога имаш ти тези богатства, а? Кажи де!
- Ама че и ти бе, бай Ганьо, правичката да си говорим - шепне бай Михал, - нали от руско време ти останаха водениците. Кажи, не е ли тъй?
- Хайде, хайде, то с тебе човек не може дума да прохоротува. То било каквото било. Сега не е тъй. Сега Задунайская губерния, разбираш ли?
- Абе, как да не разбирам! - каза бай Михал и дяволски подмигна на другарите си".
Второ, примерен осъвременен вариант на подобен текст.
"Треска те хваща, а? - шепнеше тихо с подмигване бай Ваньо. - А като дойде 10 ноември, кой взе 10 % от приватизацията на плодовете на комунистическата мегаломания? Откога имаш ти тези богатства, а? Кажи де!
- Ама че и ти, бай Ваньо, правичката да си говорим - шепне бай Христо, - нали от Луканово време ти останаха влоговета в Кайманските острови примерно, да не говорим за другото. Кажи, не е ли тъй?
- Хайде, хайде, то с тебе човек не може дума да прохортува. То било каквото било. Сега не е тъй. Сега "Борба против корупцията и за нов морал", разбираш ли?
- А бе как да не разбирам! - каза бай Христо и дяволски подмигна на останалите братовчеди от правителството, парламентарната група и Националния координационен съвет".
Та горе-долу така се очертава да протече и борбата против корупцията и в днешния ден. За разлика от Татовите времена, присъстващите не се споглеждат.
Нали хората от раз разбраха еднозначно и правилно смисъла на думите на Екатерина Михайлова, че в България извън СДС никой няма бъдеще.
С цървули по Дивия запад
Имаше едно време някаква югославска филмова комедия "С цървули по Дивия Запад". Много смешна беше. Действието се развиваше в американския Див Запад, а нинешната българска трагикомедия се развива в дивия (без главна буква) запад на Европа. Защото той наистина е една безмилостна и дива търговско-банкерско-промишлена прерия, в която и най-малкото отпускане води до неминуема смърт.
В тази дива съвременна прерия основният социален закон е постигане на всяка цена на основния икономически закон "пари-стока-пари'". Не успееш ли да постигнеш "прима", останалите хищници не се церемонят с теб и моментално биваш разкъсан или погълнат.
Все пак дори и в бардака на съвременната световна икономика цари един що-годе определен порядък. Едрите хищници обикновено се разминават, хвърляйки си по един кръвясал поглед, но се нападат изключително рядко и единствено в гръб. В останалото време ловуват надолу по пирамидата. И за да бъде ловът успешен, те овреме са се снабдили с множество ефикасни оръжия от арсенала на монополистичния империализъм. (Между другото, докато изписвах думата "империализъм", изведнъж се усетих, че не съм я срещал по страниците на печата от години. Днешният свят се определя с какви ли не епитети - от свободен до корпоративен феодализъм, но простичкото определение на г-н Маркс кой знае /или всеки знае/ защо като че ли потъна някъде в мъглявините на историята.)
Най-интересното при тези съвременни оръжия и тактики на открита и брутална агресия е, че те по своята същност са отбранителни. Или ако трябва да сме по-точни, защитни. Ловуващият хищник огражда своята собственост с непристъпни законодателни огради и излиза на лов извън тях. Впрочем ловът му не е особено труден, тъй като по-дребните хищници сами се въртят около законовите стени с надеждата, че ако успеят да ги пробият или прескочат и се нанесат във владенията на едрия хищник, по силата на гостоприемството, те ще бъдат защитени. Това може и да е вярно, но е вярно до оня момент, в който дребните хищници около владенията на едрия започнат да привършват и не му стигат за осигуряване на всекидневието. Тогава той се нахвърля на гостите си.
Поканата за преговори за влизане в Европейския съюз (ЕС) ни поставя в положението на дребен хищник, преметнал единия крак през законовата ограда на едрия хищник, докато другият виси в ловните му полета извън нея. Не е трудно да се осъзнае, че подобно разкрачено положение е едно от най-уязвимите.
Но нека да минем от теорията към конкретните факти. Тъй като все по-отчетливо става ясно, че се опитват да ни превърнат в аграрен придатък на Евросъюза, нека да започнем със ситуацията в земеделието - там и тук. В Западна Европа селскостопанското производство се субсидира, като в отделните сектори субсидиите се колебаят между 20 и 60 на сто от производствената стойност на продукта. На провалилите се с шумен скандал сиатълски преговори на Световната търговска организация западноевропейците за пореден път отказаха да премахнат субсидиите в земеделието. Оправданието беше, че тази им политика се прилагала, не за да подкопава устоите на световната конуренция, а за да запази заетостта и да гарантира сигурността на хранителните продукти за гражданите на ЕС. Абсолютно нищо лошо няма в подобна социална загриженост на западноевропейските правителства. Дори подобна политика си е направо по комунистически социално реалистична.
За дребния, средния и едрия западноевропейски фермер.
Но не и за селяните от останалите части на света. Те, предполага се, също биха искали да имат осигурена заетост, а и гражданите, които те хранят, не биха имали нищо против контрола върху качеството на селскостопанската продукция, т.е. върху насъщния. Да, но не. Излиза, че извън държавите, които имат възможност да субсидират фермерите си (САЩ, Канада, Западноевропейския съюз, Япония, Република Корея и още няколко по-малоплощни държави), всички останали са някакъв второ- или треторазряден боклук, на когото не му се полага да бъде осигурен по човешки.
Наскоро прочетох статия по повод сиатълския провал, в която американският автор твърдеше, че все пак либерализирането на световната търговия си има и своите предимства. Като доказателство за тезата си той изтъкваше, че пред вратите на Световната търговска организация (СТО) имало огромна опашка от чакащи да бъдат приети. Фактът на опашката от чакащи е неоспорим, но въпросът е защо? Отговорът е - защото надеждата крепи човека (и държавите). Чакащите се надяват, че влизайки в СТО, ще влязат в клуба на облагодетелстваните. Само че и клубът е като двукамарен парламент - долната камара върши работата, горната наблюдава и поставя ветото или разрешава. Та дори и приемът в СТО не е кой знае каква реална привилегия. Още повече че цената, която се заплаща за влизане, е толкова солена, че мнозина би трябвало да се замислят дали изобщо си заслужава плащането й.
Но да се върнем към Европейския съюз, към неговата селскостопанска политика и към селскостопанските проблеми на устремилите се към ЕС средно- и източноевропейци. За конкретни примери ще вземем по една страна от двете шесторки на напреднали и изоставащи - Полша и България.
В наскоро проведено социологическо допитване почти 60 на сто от поляците се оказаха противници на приемането на страната им в ЕС. Подобни анкети у нас показват точно обратното съотношение - около 60 на сто от българите са "за" влизането ни в ЕС. Ако данните са верни, то единствената причина за "странните" резултати би могла да бъде по-добрата осведоменост на прибалтийците. Навлезли здраво в преговорите за присъединяване към евросъюза, полските държавни мъже и жени се проявяват като всичко друго, но не и като свалигащници. Варшава не само приема условията на Брюксел, но и поставя контраусловия, от които еврокомисарите по преговорите сериозно се изприщват.
Да дадем първия пример. От Брюксел искат до 1 януари 2003 г. полските селяни, преработвателната индустрия и правителството във Варшава да изнамерят отнякъде и да вложат за приспособяване към нормите на Евросъюза около 25 милиарда злоти, което прави в долари колосалната сума от над 5,8 млрд. Откъде ще ги вземат, си е полски проблем и дори да правят опити за намаляване на сумата, поляците не ритат срещу принципната необходимост от преструктуриране на селското стопанство и на преработвателната си промишленост. От своя страна, обаче Варшава твърдо заявява, че срещу положените усилия ще иска след 1 януари 2003 г. от Евросъюза ежегодна пряка дотация за полското селско стопанство от 9 млрд. злоти, което прави около 2,2 млрд. долара. Сделката е точна и честна, съобразена със западноевропейските стандарти.
Дотук всичко е добре. Лошото е, че бюджетът на ЕС за периода 2000-2006 г. вече е известен, а в него изобщо не фигурира перо "селскостопански дотации за новоприети членове". Полската шляхта едва ли ще преглътне подобен горчив факт. Честно казано, няма начин да го преглътне. Та в Полша до промените от 1989 г. над 80 на сто от селското стопанство продължи да си бъде частно, каквото си е било и преди Втората световна война. Така че за разлика от българския звеновод в ТКЗС или АПК полският селянин никога не е преставал да бъде собственик от капиталистически тип и брюкселските дантелени плетеници трудно ще подлъжат окото на пановете фермери.
Погледнато от политическото мислене на днешните ни управници, положението е наникъде - или Брюксел ще клекне, или шляхтата ще трябва да сваля широкодънните си шалвари... Отново грешен помисъл. Защото панът шляхтич е изработил и трети път - на взаимния компромис и на двустранните отстъпки. Та значи полякът се съгласява Брюксел да намали годишните субсидии за полското селско стопанство и за преработвателната промишленост. От своя страна Варшава предлага "двуразделно хранене" за един достатъчно дълъг преходен период - производство на храни за износ в ЕС по европейски стандарти и занижени ветеринарно-хигиенни норми за продукцията, предназначена за местния пазар. Така хем вълкът ще бъде сит, хем агнето ще остане цяло.
Логично погледнато, по-добро предложение едва ли би могло да има. Брюксел обаче гледа доста намръщено към него. Правителството във Варшава обосновава предложението си с грижа към полските производители и преработватели на селскостопанска продукция, които поголовно ще започнат да фалират, ако се напънат да изпълнят западноевропейските стандарти за оборудване на една кланица или млекоцентрала.
Еврочиновниците обаче също не пасат трева. Те отлично разбират, че след като Полша влезе в ЕС, границите й вътре в Евросъюза автоматично отпадат. Така тя също се превръща в една от махалите на голямото западноевропейско село. Тогава обаче се получава една странна ситуация. В махалата Полша произвеждат висококачествени, макар и нестандартни стоки, които са с изключително ниска цена спрямо стоките, произведени в другите махали по официалните стандарти. На теория тези стоки са си само за вътрешномахленска употреба. На практика обаче никой не може да забрани на гражданина от махала Германия да прескочи за час-два и да натъпче багажника на колата си с качествените, но безбожно евтини полскомахленски хранителни стоки. Защото германецът може и да има висок стандарт, но и на него никога не му стигат парите, както и на всеки наемен работник.
Казусът хич не е от най-леките. Нещо повече - в този случай не евробюрократът притиска поляка до стената, а полякът притиска еврочиновника в ъгъла. И нищо чудно, ако в края на преговорите за приемане на Полша в ЕС се стигне до изумителното (поне за родните политици) положение ЕС да клекне на Полша по въпроса за субсидиите на полското селско стопанство.
От Варшава в момента изобщо не се церемонят. От там например ясно дават сигнал, че ще се борят и за увеличаване на определените за всяка страна лимити за вътрешен "внос" на селскостопанска продукция. Те се определят на базата на средностатистическото производство за всяка страна като процент от общото годишно производство на ЕС. Поляците обаче излизат с теорията, че производствените им възможности са много по-големи от тези в момента и настояват квотите им да се съобразяват с близкото бъдеще, а не с вчерашното минало.
Казано по-простичко, от Варшава са тръгнали да играят "ва банк" - всичко срещу всичко, или нищо срещу нищо.
Но ако някой си мисли, че играта е прекалено безразсъдна, горчиво се заблуждава. Във Варшава прекалено добре знаят, че провал на преговорите за приемане на някоя от страните отличнички от първата вълна за ЕС би бил не огромен, а направо унищожителен провал и за самия Евросъюз като структура и като бъдеще. При това дори една Словения, която е отличничката на шестте първи отличници, спокойно може и да бъде отхвърлена - хем е завряна в ъгъла между Балканите и останалата Европа, хем нито пазар като пазар има. Полша обаче е пазар с тежест, колкото обединена Германия или Франция. Самоизолирането или изолирането на подобен пазар би било гибелно за идеята за обединена Европа.
Как да не им се възхитиш на пановете!
И да не теглиш една на родните български пишман политици.
Миналата седмица един през друг се изредиха няколко министри да се хвалят, че са поели ангажимент до края на другото лято напълно да са готови с уравняване на българските стандарти по месопреработване и млекопреработване с подобните западноевропейски. В името на високия идеал те тържеествено се заклеха да изкоренят до основи мръсните и нехигиенични кланици, кланички, млекоцентрали и мандрички, за да можем с гордо чело да влезем в ЕС. Мисълта, че така ще обрекат на фалит и съответно на икономическа, пък и на физическа смърт стотици хиляди дребни производители и преработватели, изобщо не им е минала през главите.
Поляците се натискат за квоти, които може би няма да могат и да изпълнят. Нашите, пак през миналата седмица, се охвалиха, че за 2000 г. ЕС ни е отпуснал повишени квоти за внос на селскостопанска продукция. На свинско месо например. Цели 8 000 тона. Ей! Да, ама този тонаж прави някъде около мизерната бройка от 60 000 шопара. Толкова гледа една добре разработена западноевропейска свинеферма... Да не споменаваме квотата ни за износ на домати, която е толкова мизерна, че може да бъде изпълнена при добра реколта и от която и да е родна кооперация, отглеждаща като първа или втора култура червения зеленчук.
Послеслов на автора
Мисля си понякога, докато пиша статиите си за батаците на днешната ни икономика, за кого ги пиша. Всекидневният българин ги чете, става му ясно как го изтискват като лимон в борческа лапа, псува или въздиша с горчива ирония или тъга и... толкова. Колкото по-знае, толкова по-криво и по-черно му става пред очите.
Защото изходът може да бъде решен само от политиците. Те обаче се сменят - сини, червени, сини, безцветни, пак сини, пак червени, - а България все по-зловещо и по-безнадеждно се превръща в пустиня от сахарско-икономически тип.
Пак защото политиците ни отказват да четат. А ако все пак случайно попаднат на изнесената истина, пускат по една ехидна усмивка и продължават да броят наличностите в банковите си сметки.
Нищо де, може и писачи като автора на тази статия да са капка в морето, но пък то си е казано: "Капка по капка..."
Така че, четете в следващия брой как напъхват икономиката ни в тесния чепик на евросъюзническия лакейски калъп.
Стани по-силен, Първанов!
Не твърдя, че Георги Първанов е недобронамерен човек. Не казвам, и че му е лесно.
Първанов е без съмнение добронамерен политик, желаещ доброто на България. Не вярвам да не го боли за цялостното деградиране на нацията и за ускореното й гаснене след 13 века история. Не създава впечатление да има нагласата на "гражданин на света", възприемащ българското национално начало като провинциализъм и измерващ патриотизма с цифри.
Не му е лесно по много причини. Достатъчно е да споменем само някои от тях.
Лявото начало и в идеологията, и в политиката, в световен план днес е замъглено.
Новата левица, не самопровъзгласилата се, а истинската, тази, на която предстои да открие хармонията "човечество-природа" и "човек-общество", необходима за оцеляването на света, още не е открила самата себе си. И най-изявените претенденти за леви лидери с планетарна известност - Жоспен, Шрьодер, Блеър, Проди - наподобяват смешни фигурки в марионетен театър, в който не те дърпат конците. Западноевропейският социалдемократически модел на обществена хармония, съществувал допреди десетина години, след като престана да бъде необходим, така бързо бе ерозиран, че днес наподобява призрак. Левицата по света, не само в България, засега е лишена дори и от функциониращ външен пример, който да представи на своите поддръжници като цел.
България се оказа една от европейските страни, в най-голяма степен застрашени от разрушаването на съществувалите доскоро глобални и регионални геополитически баланси. За тези, които с финансови машинации разклатиха икономиката и политиката на страна като Южна Корея, повторното свеждане на средната българска заплата до 10 долара в никакъв случай не би било задача с повишена трудност. Там пък, където туземците са твърде опърничави и невъзприемчиви към филантропията на Сорос, се задействува още по-извисената филантропия на НАТО, и на Първанов не му трябва да напуска Балканите, за да я види в действие.
В подобна обстановка наистина никак не е лесно да стоиш начело на националноотговорна партия, все още възприемана от мнозина като спасителна алтернатива.
Лутанията и колебанията на един редови член или симпатизант на такава партия са разбираеми. За човек, осмелил се да поеме бремето на неин пръв ръководител, те обаче не са допустими.
За съжаление, Първанов не дава вид да е разбрал това. Неговите лутания и колебания може би проличават най-ясно в неотдавнашнашното му интервю пред вестник "Сега" (16.12.1999г.).
Какво мисли Първанов за НАТО?
"Позицията на БСП е определена в нейните програмни документи" - отвръща Първанов. "Диалог и взаимодействие с НАТО в процеса на преобразуването на тази организация в организация за европейска колективна сигурност. Сигналите от Хелзинки, дебатът и взетите решения показват именно такава тенденция. Ние приветстваме този процес".
Такъв отговор няма как да бъде възприет освен като проява на безпределно въображение, глупост или цинизъм. Или - още по-лошо - на конформистко примирение. Какви са тези сигнали от Хелзинки, които заглушиха трясъка на натовските бомби, с които бяха избити множество невинни мирни граждани? Къде съзира Първанов тенденция за преобразуване на НАТО в организация за европейска колективна сигурност в момент, когато не само ЕС, но и ОССЕ, та и самата ООН позволяват да ги използват като параван за експанзионизма на Вашингтон и за поредното насилствено разчленяване на европейски държави?
Не се ли бои Първанов от реакцията на своите избиратели, "консервативно настроени", както уточнява в. "Сега"? Не. "Нямам намерение да водя полемика с избирателите и с членския ни състав. Хората са гласували за постановката от програмата. Това е документ, който беше приет с огромно мнозинство от нашите избиратели. Остава просто коректно да си я припомним и да я приведем в реалната си политика".
Ако настроенията против НАТО са равнозначни на консерватизъм, то по време на престъпленията на този блок срещу Югославия 4 от всеки 5 българи, при това далеч не само симпатизанти на БСП, се оказаха консервативно настроени.
Излиза, че Първанов не е сред тези консерватори и че авангардизмът му е едновременно политически мотивиран и логически издържан: а) БСП никога не е била принципно против НАТО, а напротив - за засилено сътрудничество с него в хода на очакваното преобразуване на тази организация в стожер на мира и сигурността на континента ни; б) такава еволюция видимо протича и БСП приветства това; в) следва неизречен, но недвусмислено подразбиращ се извод, друг не е възможен да се направи от горната логическа конструкция: БСП няма да се противопоставя на натикването на нашата страна в тази престъпна и потенциално гибелна за нея структура.
По този начин и други действия и най-вече бездействия на Първанов намират обяснение.
Някогашните искания на ръководството на БСП, по повод евентуално членство в НАТО, да се проведе всенародно допитване бързо заглъхнаха. Последва продължително мълчание на това ръководство по въпроса, нарушено най-сетне от думите на Първанов, че НАТО всъщност не е лошо нещо.
Реакцията на въпросното ръководство на престъпленията на НАТО срещу Югославия също бе минорна. Както и реакцията на предложенията на услужливия Петър Стоянов да хариже територията ни на НАТО за бази, може и ядрени. Това ръководство не пожела и да оглави митинг, който да балансира и поне частично измие резила от срамното седесарско шоу около бащицата Клинтън в центъра на София.
Без да се усети, първият ръководител на БСП поразително заприлича на един социалист от началото на века, описан от Иван Хаджийски: на първомайска демонстрация върви с единия крак по улицата, за да го видят другарите-работници, че е с тях; с другия ходи по тротоара, за да не би почтените граждани да го заподозрат, че се е повел по акъла на голтаците. По-късно този вид ходене бе окачествен от някои политолози като тактическа гъвкавост.
Кое предизвика очевидното решение на Първанов да тръгне най-сетне и с двата крака по тротоара? И на това има отговор.
"Навсякъде сме получавали уверения, че можем да разчитаме на подкрепата на управляващите социалдемокрации - пояснява той от страниците на "Сега". - Разбира се с уговорката - която аз също приемам, - че е необходима още по-дълбока промяна на самата БСП". Не уточнява какво точно са поискали учителите да бъде променено, но от натовската част на интервюто то става съвсем ясно.
От Първанов очевидно се искат да повтори пътя на създателите на Евролевицата. На смехотворната политическа импровизация, която демонстрира, че в политиката, за разлика от животинския свят, и обратна еволюция е възможна, и от пърхаща розова пеперуда тя се превърна в едва пълзяща гъсеница с вече съвсем неопределен цвят. Тъй като рейтингът на тази гъсеница определено е много под 4 %, от Запад й търсят заместител - не може една колониална администрация да се сметне за комплектувана, ако й се губи задължителната "лява" част от конструкцията.
Съмнявам се, ако Първанов продължи по този път, че ще може и по-късно да казва: "Проблемът с оцеляването на БСП не стои". С такова поведение БСП би могла да оцелее единствено като пионка на балканската шахматна дъска, не и като българска национална политическа партия. Националните политически партии не могат да бъдат питомни. Напомняме на Първанов, че основателят на неговата партия Димитър Благоев навремето не се побоя да се опълчи на чуждестранни "учители" и авторитети.
Приключвам с това, с което започнах - да си националноотговорен български политик днес, никак не е лесно. Задължително се иска да имаш и характер. Иначе рискуваш да се окажеш в много унизително положение: да те срещнат с разтворени обятия Петър Стоянов, Иван Костов, Александър Томов и прочие и прочие и да ти кажат: "Хайде бе, откога те чакахме! Абе, ние отдавна те разбрахме, че и ти си един от нас, ама ти чак сега си призна!"
И сигурно ще имат основание. Как иначе да си обясним новото заиграване с ДПС, мълчанието за ОМО "Илинден", примирението с ерозирането на българската духовност и пр., и пр. Георги Първанов твърди, че ставал, по примера на Иван Костов, по-силен, когато го удрят. Надяваме се, че той не би възприел тези наши бележки като удар. Ако ли пък не - не възразяваме да стане по-силен. И все пак по-добре е според нас, да не се сравнява с Командира. Нали сам твърди, че е негова алтернатива.
МЪКИТЕ НА МЕТЛАТА... В. "24 часа" (18.12.1999г.) напопържаха Явор Дачков за предаването му по Канал 1 "Гласове", където се "стървял" на колегите си... Той отговаря, че ставало въпрос "за проста почтеност и вкус към истината"! Може и да е прав, като се знае колко колеги наистина са се пришили към властта, която пък е необикновено далече от истината, да не говорим за почтеността. Както и да е! Само че "младият Дачков", както го нарича българопишещият немски вестник, сам се отдалечи от тази ПОЧТЕНОСТ, канейки за "глас" Татяна Ваксберг (19.12.1999г.).
Той, "гласът", бе представен като "известната журналистка", но с какво друго е известна тя, освен с лютата си ненавист КЪМ ВСИЧКИ БЪЛГАРИ, не можа да се разбере. Въпросът на Явор Дачков бе за поканата към България за преговори за членство в Европейския съюз. С високомерен тон и менторски маниер, свила злобно устни, Татяна Ваксберг развиваше своята "теза" - България е поканена по политически причини: участвала е във войната срещу Югославия, оправила е отношенията си с Турция, признала е македонския език и нация. Друго всъщност нямало... Хайде, това може и да е истина, полуистина и дори цялата истина. По-нататък обаче "известният глас" вдигна тон срещу правителството, че обещало тежък преход, в който българите щели да понесат големи лишения. НО НИЩО НЕ НАПРАВИЛО, НИЩО НЕ СЕ ПРОМЕНИЛО, КЪДЕ БИЛ ТЕЖКИЯ ПРЕХОД?!
Тук ще припомним на читателите, че не един път Татяна Ваксберг оплюва ненавистните българи, защото не искат да са "граждани на света" като нея, не искат да загубят образа си на хора, не искат да се превърнат в идиоти... "Нова Зора" и друг път е отбелязвала нейните "подвизи", като например отчаяните й призиви да излезем на улицата и почнем, едва ли не, да се колим помежду си. Този път обаче надмина всичко. Озлоблението срещу народа, чийто хляб яде госпожата, е заслепило съвършено нейния, и без това, порочен дух. Явно не й стига чудовищната мизерия, в която са изпаднали близо 90% от българите, не й стигат ровещите в кофите за смет почтени старци, не й стигат тълпите безработни, полугладните деца, които нямат дрехи да ходят на училище. Всичко това е малко... Гнусните българи трябва да гинат по улиците от глад, тогава може би Татяна Ваксберг ще признае, че в България има промени и сме заслужили поканата в Европейския съюз.
"Младият Дачков" приемаше тези думи съвършено спокойно, като нещо естествено, вместо да изхвърли чудовищната нахалница от студиото. Каква "почтеност и вкус към истината"! Този път вкусът бе проявен към помията. И то каква помия!... Преди много години, такива като Татяна Ваксберг спретнаха руската революция, която струваше твърде много кръв. В спомените на Лео Троцки има случай, когато той попада на една сибирска гара и вижда селяни да продават пушени гъски. Разхождайки се между камарите от вкусотии, му идва на ума, че за да стане революция в Русия, трябва да бъде унищожен руският селянин. Което и направиха неговите болшевики!
И най-чудовищният мит има своя край
Преди седмица, Ахмед Доган даде интервю за "Дойче веле", в което наруга за пореден път българите. Вестниците написаха по нещо тук-там и скандалът заглъхна, без да е избухнал. Може би защото сме свикнали да ни ругаят и вече това никому не прави впечатление. Или пък защото всички разбраха каква глупава провокация представлява интервюто. Най-сетне наистина е възможно вживелият се в ролята на румелийски бейлербег "борец за права и свободи" да изпуска пара от клапана на своя електорат... Това е много красноречива версия - членовете на ДПС се успокояват от попръжни към българите, КЪМ ВСИЧКИ БЪЛГАРИ. Цитираме част от текста:
"Аз не съм съгласен, че българинът бил толерантен. Българинът в много редки случаи е бил толерантен... Сочим евреите, а забравяме възродителния процес, когато българинът с изключение на някои интелектуалци, си мълчеше и се радваше на този процес. Един човек, който се радва на такъв чист геноцид, придружен с държавен тероризъм, за мене не може да бъде толерантен..."
И тъй, бившият агент на държавна сигурност, а сегашен на "МИТ", НЕ ЕДИН ПЪТ Е РУГАЛ И СЕ Е ЗАКАНВАЛ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД, НА ОТДЕЛНИ СЛОЕВЕ В БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО, НА ДЪРЖАВНИ ИНСТИТУЦИИ. Това той прави спорадично, но неотстъпно, и то само, като си изтърве нервите. На високо политическо равнище никой не му отговаря, все едно, че нищо не е казал. Явно българските политици не искат да се цапат с просташки разправии... Което обаче не е вярно, защото в нашенския политически цирк сме чували какви ли не идиотщини. По-скоро и властници, и опозиция се боят да отговорят на Ахмед Доган, за да не бъдат обвинени от чуждите си ментори във въпросната НЕТОЛЕРАНТНОСТ.
А дали точно към това не ги провокира самият предводител, за какъвто се изживява, на турци, цигани, татари и прочее?...
