ПРАЗНИК ИЛИ ПАНИХИДА?
Като заваляха едни празници през този ноември! Девети ноември - десет години от събарянето на Берлинската стена; десети ноември - годишнина от събарянето на режима на Тодор Живков; трети ноември - годишнина от протестната манифестация на "Екогласност" през 1989 г., завършила с милиционерски палки по гърба на еколозите пред "Кристал".
Между тези празници, някои отбелязаха и Деня на народните будители и на Великата Октомврийска революция. А всъщност по своите последици някои от гореизброените "празници" могат да се поставят под един общ знаменател с Ньой 1919 година, осемдесетгодишния черен юбилей, който ни предстои да честваме след няколко дни.
Преди премиерът Костов да ни е обвинил в черногледство, резигнация, мързел и носталгия по комунизма, ще кажем че до горното мрачно заключение ни доведоха не само окаяната участ на българина днес, но и резултатите от едно "европейско" проучване на общественото мнение. То е проведено в края на октомври 1999 г. от сп."Куриер Интернасионал" (за Франция) със съдействието на "Ди Вохе" (за Германия), "Интернасионале" (за Италия), "Общая газета" (за Русия), "Магяр Немзет" (за Унгария) и "Газета Виборча" (за Полша).
Резултатите от проучването на посткомунистическите настроения в посочените страни са публикувани в бр.470 на споменатото френско списание. Броят на анкетираните варира от 1000 до 1600 души, а отговорите им са своеобразен баланс на "десетте години, които разтърсиха света".
Като цяло анкетираните европейци от Атлантика до Урал преценяват, че самото събаряне на Стената е имало позитивен ефект: напредване на демокрацията, разширяване на политическите свободи, укрепване на световния мир.
В замяна на това отговорите, и на западните, и на източните европейци издават нарастващо безпокойство за всекидневния живот и за бъдещето. Показателно е, че само думата "капитализъм" (има се предвид триумфиращият и разюздан капитализъм от 90-те години) буди негативни асоциации у 56 % от анкетираните французи и 59 % от анкетираните германци (64 % за Източна Германия). При руснаците така отговарят 52 %, поляците - 50 %, италианците - 51 % и унгарците - 46 процента.
Сиреч, оня строй, към който ние сме се устремили, вече се отхвърля и в най-развитите европейски страни наред с Русия и новите членки на НАТО! При това само десет години след рухването на Стената!
За историците това събитие може да е граница между две епохи, но то е и изходният пункт за краха на големите надежди, че пред света се открива бляскаво бъдеще. Близо половината от анкетираните французи (47 %) изтъкват като негативен факт от съвременността задълбочаващото се неравенство между гражданите. Такъв отговор са дали и 44 % от анкетираните германци. Делът на източногерманците по този въпрос е 63 %. Те направо се смятат за втора ръка хора!
Любопитно е, че като по-лошо от 1989 г. оценяват социалното положение 50 % от французите, 82 % от руснаците, 70 % от унгарците, 70 % от поляците и 65 % от германците. На почти същото "одобрение" се радва и икономическото положение, а оценките за влиянието на организираната престъпност и на корупцията показват колко нереалистични са твърденията на Костов, че държавата се е преборила с тези злини. Процентът на хората, които оценяват, че за десет години нещата с престъпността и корупцията са се влошили варират: 52/64 за Франция, 84/85 за Русия. В Унгария те са 72/70, в Италия - 71/47, в Полша - 93/77 и в Германия - 74/61.
Ясно е, че и богатите крадат и се корумпират! А у нас положението е безнадеждно, щом според брата на видния син "къщовник" Христо Бисеров борбата се води не против корупцията, а кой да я оглави! (в."24 часа", 11.11.1999 г.)
Най-голямото разминаване между източно- и западноевропейците обаче се забелязва в оценките им за това как "преходът" се е отразил на културата, околната среда и демокрацията. В Италия 56 % от анкетираните оценяват като положителни за културата отраженията от рухването на Стената, но не и върху демокрацията (45 % негативни оценки).
Никъде, с изключение на Русия, не личи подчертано положителното отношение към комунизма (41 % от руснаците го харесват срещу 35 %, които го отхвърлят), но носталгията по социалната сигурност преди десет години в Източна Европа е голяма.
Ето какво споделя Егор Яковлев, главен редактор на "Общая газета" (Москва): "Аз бях изумен от един журналист от нашия седмичник, който подчертаваше, че за да победи в Русия, комунистическият режим изисквал сто, хиляда пъти по-малко жертви, отколкото установяването на "демокрацията" или "либерализма". Какво да отговориш на онези, които припомнят, че по времето на СССР социалната защита и сигурността се гарантираха от държавата? Парадоксално е, че със своята социална политика съветската власт бе по-близо до развитите капиталистически страни, отколкото днешна Русия... Ето вече десет години, откак е съборена Берлинската стена, но някои я възстановяват отново в главите на моите бедни сънародници".
За България десет години след свалянето на Живков оценката на прехода се формира, както от "бащите на революцията", така и от безпристрастните статистики:
Десет изгубени години! Така оцениха резултатите от "нежната" революция нейните бащи. Не знам дали тази революция ще изяде децата си, но някои се опитаха да изядат самата нея. Натрупали и власт, и пари днес те размахват пръст на корупцията, сякаш тя е извън тях.
"Бащите" на промяната са забравени, ако изключим награждаването на Горбачов с най-високото германско отличие. А в България, запитан какво мисли за "историческия 10 ноември" президентът П. Стоянов отвръща с въпрос: "Десети ноември ли? Припомнете ми за какво става дума. " По-важно било какво е направено през годините след десети ноември.
Абсолютно вярно, но "направеното" е такова, че върна България в началото на XIX век! Тези години наистина "разтърсиха" света: колко войни се водиха след разпадането на СССР и Югославия? Арменци срещу азърбайджанци; грузинци срещу абхази и осетинци; руснаци срещу чеченци; словенци, хървати, мюсюлмани, натовци и албанци срещу сърби. Да не говорим за касапниците в Африка и войната на "международната общност" срещу Ирак, или за кланетата в Източен Тимор. Само Чехословакия се разпадна мирно, както мирно се обедини и Германия. Милиони хора бяха лишени от родина и дом или осеяха с костите си пътя на своето бягство, превърнато в реалност, благодарение на "международната общност".
Видяхме прелестите на еднополюсния свят, в който сенатът на САЩ отказа да ретифицира дори Договора за забрана на опитите с ядрени оръжия.
И това влиза в баланса на изтеклите десет години: период, за който някои все още се питат дали е "революция" или "корекция" на непрекъснато развиващия се социален процес? Наистина, с изключение на Румъния, където се проля кръв при завземането на властта (и където се вадиха трупове от моргата, за да се представят за убити от режима на Чаушеску!), в останалите соцстрани "промяната" стана сякаш на- шега.
Един ешелон на номенклатурата отстъпи мястото си на друг и значи за революция не може да се говори. По-скоро това бе контрареволюция, след като връщаме обществото към нещо старо. Имаше масово желание за промяна, но само договарящите се зад гърба на народа знаеха какви ще са резултатите от промяната.
Истината е такава: без Горбачовата "перестройка" (по-точно, предателство) нямаше да се случи нищо от онова, което ни сполетя като тайфун! Нему, не на Запада, трябва да благодарят онези, които получиха власт и възможност да доограбят остатъците от родната икономика. А за да се види грабежът през тези десет години, народът бе разделян на "сини" и "червени", на "демократи" и "комунисти", умело насъсквани един срещу друг.
Днес е ясно до- къде ни доведе тази "революция", наричана още и "преход": до второто раждане на капитализма и "демокрацията", при което едни станаха капиталисти, а други получиха правото свободно да говорят, че политиците са маскари. Вървейки към Европа, ние изведнъж се озовахме в "четвъртия" свят, за да осъзнаем, че само сме заменили една утопия с друга. И сега всеки се спасява поединично, което - както казват някои - било нормално. Т.е., нормално било да няма консенсус, а личните интереси да стоят над универсалните идеи.
В общество, разделено на 5 процента печеливши и 95 процента губещи, наистина не може да има консенсус. Икономическата позиция на всеки (или битието му) определя и тълкуванието на нещата, които го заобикалят. Естествено е спечелилите от "прехода" да му дават положителна оценка (на прехода, не на 10 ноември!). Но тъй като човешката алчност е безгранична, конфликтът между все по-богатите и все по-бедните е неизбежен. Държавата, която при тези условия е оръдие в ръцете на първите и не може да обуздае грабителите, има само един изход: да смазва протеста на вторите.
До гражданското общество остават светлинни години разстояние.
Можеш да говориш всичко: за комунизма, за агентите на ДС, за изнесените в чужбина милиарди, за корупцията на политиците и т.н., стига да не посягаш на "спестените от закуски" богатства на политическия "елит". Това, разбира се, няма да нахрани гладните и да стопли бездомните, чиито протести премиерът оценява като егоистични.
Най-пагубният резултат от "революцията", започнала през 1989 г., е, че Западът, който я приветства тогава, постигайки целта си да унищожи комунизма, изгуби интерес към света, в който няма петрол и други природни благини: Шенгенски визи, валутни бордове, ултиматуми за затваряне на АЕЦ и "губещите" предприятия - това ни предлагат срещу "виртуално" членство в ЕС. Цял континент Африка се оплаква, че е забравен и изоставен, че ние ли? "Западът вече няма политика за Африка", се твърди в репортаж от Уагадугу, в "Журнал дьо жюди". Ако тя все още досажда на света, то е с нейните имигранти без документи, с някои суровини и с продажбите на оръжие, които през 1998 г. почти се удвоиха (от 1,8 на 3 % от световните продажби).
Десет години след рухването на Стената помощта на Запада за Африка е на път да секне съвсем и Черният континент е оставен да пише историята си сам. Същото се отнася и за страни, които не са в Африка, а в Европа, като България.
Ако "освобождението" през ноември 1989 г. е означавало това, което сме днес, какво всъщност празнувахме тази година: годишнина, или панихида?
Корупцията при синята демокрация
Kато начало предлагам цитат от студия на известния английски историк Алън Бълок за Хитлер (Alan Bullock, Hitler: A Study in Tyranny, London 1952): "Гьобелс и Хитлер търсеха вината за неуспехите в консерватизма на германската администрация и германската съдебна власт. В действителност обаче причината бе в това, че нацистите започнаха да третират държавната администрация като плячка веднага, щом дойдоха на власт. Прехвалената нацистка държава на практика бе просмукана от корупция и неефективност отгоре до долу в резултат на намесата на нацистките велможи, като се почне от хора като Гьоринг и Химлер, премине се през гаулайтерите (областни управители - б.р.) и се свърши с дребните местни партийни активисти във всички германски градове. На всички равнища е имало боричкания за власт, борба кой да се сдобие с повече власт, за да може да плячкосва повече. Всичко това е било придружено с добре познатите характеристики на гангстерското управление: "охранителни" такси и рушвети и комисиони. Нацистите не промениха своята природа, когато дойдоха на власт, останаха си същите, каквито бяха преди това, гангстери, мошеници и хулигани, само дето вече бяха установили контрол върху ресурсите на една велика държава. Просто е удивително, че не успяха да разорят Германия много преди края на войната. Това, че не успяха, се дължеше на консервативните добродетели и организаторските способности на служителите от гражданската администрация... При по-близко наблюдение новият елит съвсем не впечатляваше... Дори и сред водачите на Партията и Райха на национално равнище хората, притежаващи ум, морал и образование бяха съвсем малко... Що се отнася до гаулайтерите, тези прости и алчни паши на хилядолетния Райх, някои от тях дори не можеха да се появят пред хора, без да предизвикат скандал. Почти всичките без изключения си тъпчеха джобовете, занимаваха се с изнудвания и рекет и, както отбеляза в дневника си Гьобелс, "оставаше единствено да им предостави правото на първа брачна нощ, за да заприличат напълно на феодалните владетели от 17 и 18 век... ".
Читателите нека сами преценят дали ще открият в горното описание нещо познато и родно. Авторът ще се задоволи с отбелязването на фрагменти от българската специфика:
Нека потърсим пак вдъхновение от англосаксонски източник. Помните ли как американското ФБР залови шпиониращия за Русия срещу заплащане служител в ЦРУ Олдрич Еймс?
Залови го вследствие на неговата нетърпеливост да похарчи получените от Москва пари.
Когато среден администратор си купува къща и Бе Ем Ве като на холивудска звезда, няма как да не бъде забелязан и от най-загубения селски шериф. Малко оглед на платежните ведомости, на данъчните декларации и на оценката на притежаваните недвижимости в общинския регистър, малко аритметика на равнище първо отделение, и работата става ясна.
Какво чака Богомил Бонев, победителят на страшния Ганец, за да си обнови лавровия венец на рицар срещу престъпността, преди стария да се е превърнал в дафинов лист?
Какво още изчаква главният прокурор Никола Филчев, от несъобразителност ли продължава да мълчи, или от скромност - нека разобличителската слава украси някой друг, например правосъдния министър Васил Гоцев?
Какво чака самият Гоцев, вписващ се в характеристиката на Бълок на носител на "консервативните добродетели" на старата администрация? Нали по времето, когато школуваше при др. Ярослав Радев, полицаи, тогава наричани милиционери, изкопаваха с лопати буркани със злато и долари от двора на вилата на Живко Попов, бивш заместник-министър на външните работи и бъдеща жертва на тоталитаризма и още по-бъдещ съветник на Стоян Ганев?
Какво чака най-сетне г-жа Мирослава Янова, за да направи поне една закрита анкета сред сините симпатизанти, започваща с въпроса "Как според вас е закупена къщата на г-н Христо Бисеров? - а) с честно придобити средства; б) с много честно придобити средства; в) с кристално честно придобити средства (подчертай правилния отговор). Не се ли бои, че ако продължава да бездейства, може някой ден да се пенсионира като проста анкетьорка?
Протестирай, народе! Още не е късно
Mиналата седмица се случиха много забележителни събития като доопропастяването на БТК, изхвърлянето на боклука на действащи блокове на АЕЦ, изцепката на Иван Костов в Прага, че от българина нищо не става, съобщението в един от ВАЦ-овите вестници, че съвкупната инфлация за последните десет години е 219 516 % (хляб "Добруджа" преди 10 години беше 15 стотинки - смятайте колко е сега и колко би трябвало да струва според ВАЦ-журналиста), опирането на корупционния пешкир от служител на президента и смелостта на самия президент да заяви в родния си Пловдив, че като е нарекъл черното черно, всъщност е искал да каже, че то е само отсянка на бялото и, моля... Иване, хайде да не се сърдим, случката с откраднатите фъстъци на г-н Соколов и т.н. Покрай тях кажи-речи незабележимо минаха две дребни събитийца като разрешението на Народното събрание правителството да тегли заем от 100 милиона евро от взаимоспомагателната каса на Западноевропейския съюз и скромното тържествено представяне на "Бюджет 2000" от любимия ни финансов министър Муравей Радев.
Двете незначителни случки из обществено-партийния живот бяха придружени с документи, пълни с цифри, и с разяснения по цифрите от любимия министър Радев. И тъй като народът е прост и оскотял, както казваше един три пъти разстрелян за идеите си поет, на когото ще честваме 90 години от рождението, книжата на г-н Радев са пълни повече с разяснения, отколкото с цифри.
Ние пък ще се опитаме да дадем повече цифри, отколкото разсъждения.
450 милиона долара са пристигнали у нас тази година като външно финансиране, според г-на Радева, като под сладката фраза "външно финансиране" трябва да разбираме "заеми от чужбина".
Десет дни преди изявлението на г-н Министъра пред парламента номиналният му началник Костов обяви, че докрая на годината правителството ще вземе заеми от чужбина на стойност около 1 милиард долара.
Одобреният от парламента заем от 100 милиона евро и 450-те милиона на г-н Радев правят около 550 милиона. В средата на ноември!
- Въпросите:
Костов ли лъже или Радев?
Ако Костов не лъже, откъде в края на годината ще дойдат още 450 милиона долара във вид на заеми и с кого вече са уговорени, за да знае Костов, че те със сигурност ще кацнат у нас? Ако Костов лъже, защо висшият му чиновник-съратник не му е обяснил, че се изхвърля? И ако Костов все пак не лъже, а нови заеми докрая на годината не са предвидени, защо все пак министър-председателят споменава сумата от 1 милиард и дали Муравей не крие някъде в задния си джоб неосчетоводени около 450 милиона долара външни заеми?
В същата ораторска реч пред законодателите г-н Радев заяви, че с получаването на 100-те милиона евро България няма да надвиши определената от споразумението с Международния валутен фонд (МВФ) сума от 1 милиард и 600 хиляди долара външна подкрепа за тази година.
- Съмнение: Май наистина със 100-те милиона евро достигаме или леко надхвърляме сумата, спомената в споразумението с МВФ.
- Пак въпрос: Къде са тези около 450 милиона долара, които липсват в официалния баланс?
Изобщо, този въпрос с външния дълг е странно странен.
Пак в десетоноемврийското си изказване пред парламента г-н Радев обяви, че към края на годината външният ни дълг ще бъде малко под 9 милиарда долара. Може би в бързината шефът на финансовите ни експерти забрави да обясни, че става въпрос за главница, т.е. за сумата на взетите пари. Лекият пропуск е, че изплащането на тези пари се извършва с лихва, която се генерира с натрупвания в зависимост от изплащанията.
Казано по-простичко (в зависимост от различните лихви и срокове по изплащане на заемите, както и в зависимост от бързината на изплащането им) реално в момента външният дълг на страната ни варира между фантастичните цифри 17-23 милиарда долара! Не дай боже, някое следващо правителство да обяви мораториум върху изплащането, а последващото да клекне и да приеме плащане с натрупаните през този период наказателни лихви... Думи няма да се обясни подобна ситуация.
- Вътрешен глас: През 1998 г. външните ни заеми са се равнявали приблизително на 1,45 милиарда долара (приблизително, защото курсовите разлики на правителствената статистика са прекалено относително понятие). Тази година правителствената прогноза е за свиване на външната задлъжнялост до около 90 на сто от миналогодишната. Това обаче означава, че все пак лимитът на МВФ от 1 милиард и 600 хиляди е надскочен.
- Повтаряне на въпроса: "Къде се губят половин милиард долара? " И предрешената забързана и фиктивна сделка за продажбата на БТК за около този половин милион не е ли необходимият параван за изчистване на счетоводните баланси на фалиралото предприятие "Костов и сие" ООД - т.е. дружество с ограничена отговорност. (Заб. - ООД от финансова гледна точка означава, че могат да вземат на босия цървулите, тъй като при фалит законодателно под запор попадат само те). На всичко отгоре проблемът е, че "Костов и сие" ООД работят с чужди капитали - собствеността на поставената в принудителна изолация фирма "Народна република България".
Само дотук е кърваво.
Ама обезкръвяващо кърваво.
Да продължим с останалото.
В светлата си десетоноемврийска реч пред парламента г-н Радев поясни, че 450-те милиона долара, които според него сме взели тази година, се равняват на главницата на външния дълг, която имаме да изплащаме за 1999 година. Изплащанията според официалните данни, както се вижда малко по-нагоре, за тази година са 1 милиард долара. Разсрочено в периода на плащане на дългове, това означава, че безхаберните ни управници са сключвали заеми при ненормални лихвени проценти от поне 15 на сто. Без да влизаме в подробности, само ще кажем, че заем с лихвен процент от 5 на сто е убийствен.
Продължаваме нататък. Може да си арогантен и циничен, но да се дъниш на ниво второкласно образование, е израз на пубертетна проява, когато ти се иска, но не можеш и не знаеш как.
В Бюджет 2000 е заложена цифрата за брутен вътрешен продукт (БВП) от около 23-24 милиарда долара. Всички изчисления са на базата на тази сума. Разчетите за БВП за 2000 година обаче са, че той ще е около 12 милиарда долара. От тях, по принуждение, ще трябва да сe изтеглят около два милиарда за плащане на наколенките, което на български значи - да плащаш, за да те включат в листата на слугите.
- Накрая. Същият финансов роден гений Радев официално заяви пред народните представители, че се надява догодина съотношението външен дълг - брутен вътрешен продукт (БВП) да падне до 60 към 40, което било приемливо за Европейския съюз.
При положение, че според всякакви оптимистични изчисления външният ни дълг ще е около 12 милиарда долара, горното процентно отношение показва, че брутният вътрешен продукт ще е равен на мизерната сума от около 8 милиарда долара.
- Само за сравнение: През 1986 г., която обикновено се взима за база, износът ни само на специална (военна) продукция е бил в брутно отношение 9 милиарда.
Само този износ!
При външна задлъжнялост от около 4,5 милиарда долара.
Остатъчни въпроси:
- Как се оформя бюджет на прогнозна база 23-24 милиарда долара БВП при положение, че той реално ще бъде само 8 милиарда долара?
- Съществува ли изобщо икономическа дейност в България, която може да осигури възпроизводство, или движението е по инерция и следващото правителство (което сините ще подарят на опозицията) ще трябва да обяви официалния банкрут на държавата?
- Защо са всички тези приказки за пенсионни и здравни фондове, след като реално в тях не могат да бъдат вложени никакви правителствени средства, а само лични осигурителни суми, които могат да формират единствено подкапиталова база, но не и лихводоходна система, способна да функционира като разплащателна каса?
- Няма ли в парламента поне един депутат, който поне от малко да е икономически грамотен и ако има такъв - как спи нощем?
Читателю, тази държава вече не е държава. Министър-председателят живее на транквиланти (образно казано, ходи си дрогиран), президентът е безволева кукла с артистични наклонности, а парламентът е пълен с безхаберници, които използват калкулатора единствено за да изчислят процента на сумата по посредничеството си.
По продаване на държавата.
Всъщност и нея нямаше да я има, ако не беше така наречената сива икономика.
Това е истината: бюджетен разчет върху брутен вътрешен продукт от 23-24 милиарда при реален БВП от 8 милиарда.
Заключение на автора:
Искам да съм умен и образован като Муравей Радев. За да не превъртя.
Като Мунчо от "Под игото".
Протестирай, народе! Още не е късно.
Умен човек ли е Иван Костов?
В свръхрационалните САЩ заложената още в Библията формула да се отъждествява ума с богатството е доведена до абсурд. Колкото си по-богат, толкова си по-умен. По тази логика американците смятат за много умен вечния кандидат за президент Рос Перо, среднист и милиардер. Самият той, един междувпрочем симпатичен човек, изглежда съвсем искрен в скромността си. "Аз самият съвсем не се смятам за умен и съм един обикновен човек - пояснява Перо, - обаче имам едно качество: веднага разпознавам умните хора. Откривам ги, назначавам ги на работа във фирмата си, и те забогатяват, и аз заедно с тях. При това се занимаваме само с почтен бизнес, създаваме работни места и сме изрядни пред закона и пред данъчните власти". Повтаряме, въпреки скромността на Перо, американците го смятат за умен човек.
И по този критерий Иван Костов трябва без уговорки да се оцени като умен човек. Разпознава умните хора, назначава ги в правителството и те забогатяват, а и той не осиромашава покрай тях. Създават се и работни места за братовчеди. Не е известно и да е попаднал в мерника на прокуратурата или на данъчните власти.
Известна дисхармония в цялостната утвърдителна оценка на ума на Костов внасят обаче неговите изявления пред радио "Свободна Европа" преди седмица и нещо.
Пред микрофона заяви буквално следното: "Лесно се удовлетворяват въпросите на българина, просто трябва само много да се работи, страшно много упорит труд. Нещо, което обаче не се разбира в България. Резигнацията (б.р. - примирението) на един софиянец от положението му е абсолютно неоправдана, веднага ще кажа. Защо да е отчаян от това, което живее? Защо да не може да се справи един, да речем, мъж на средна или на по-млада възраст, с проблемите, с които се сблъсква? Защо не приема работата, която му се предлага непрекъснато навсякъде? Защо не е склонен да работи това, което му се предлага да работи, за да не страда семейството му от нищета? Защо не го прави?... Има твърде много работа в София, която никой не желае да заема. Никой не желае да работи в сферата на услугите, в сферата на строителството... Който много е отчаян от живота, трябва да попита дали не е мързелив, ще го кажа съвсем дръзко накрая. Просто да се погледне".
Ще признаем, че не всичко в тези думи на Костов е неистина. Има и малко истина. Неистината обаче е повече. Нека разгледаме и двете.
Истината е, че съществувалият допреди десетилетие реалносоциалистически обществен модел донякъде атрофира тренинга на хората. Държавата от една страна, подтискаше предприемчивостта им, от друга, сама гарантираше на тях и на семействата им скромно, но достойно жизнено равнище, включващо осигурено работно място и общодостъпно и нелошо здравеопазване и образование.
При този обществен модел, по израза на едновремешния съветски академик Амосов, народът се оказва "детрениран" за съзтезателността на дивия капитализъм. Това е истина. Неистините обаче са много повече.
Не е истина, че българинът бяга от труд
От "страшно много упорит труд", както се изразява премиерът. Къде да се труди?
Много хора простодушно се хванаха за обещанията да развиват дребен бизнес, за да установят, че синята държава им пречи да постигнат това много по-усърдно от татолитарната. Нищо ли не знае Костов за безнаказано вихрещия се двоен ракет, осъществяван както от мутри, така и от държавни чиновници на всички равнища? Не знае ли, че задействаната от неговата партия данъчна система създава впечатлението да е замислена така, че да върже бюджета единствено чрез пълното обезкръвяване на простодушните хорица, решили да се заемат с дребен или семеен бизнес?
Не е истина, че работа се предлага непрекъснато навсякъде, но българинът се гнуси от нея и предпочита да гладува. София, а и не само тя, е пълна с уволнени учителки, които не само дават частни уроци, но и работят в частни фирми като чистачки, за да свържат двата края.
Не е вярно, че българинът бяга от "страшно многото упорит труд". Къде я обаче възможността за този труд? Може ли да се каже, че всеки човек става за всичко, имам пред вид, извън професията на политика?
Кой българин бяга от припечелването от услуги? Може ли да каже Костов какъв процент от сергиите и кафенетата на София са стопанисвани от висшисти? Отдавнашни, не новоизпечени като Добрин. Виновен ли е един уволнен учител по математика, че не е забогатял от продажбата на чорапогащници и дезодоранти, след като на съседните сергии уволнени лекари и офицери го конкурират с пласмента на същата стока?
Наистина ли вярва премиерът, че всеки може да работи в "сферата на строителството", не излизащо впрочем много извън градежа на замъци в мутробарок?
Ако инженер физик от закрита АЕЦ е имал за хоби зидарията или слагането на железни решетки, би могъл да има някакъв шанс да се вреди в този отрасъл. Ако премиерът има пред неквалифициран строителен труд, колко торби цимент трябва да пренесе на ръка един 50-годишен неспортувал и зле хранен човек, преди да получи инфаркт?
Не знае ли Костов, че при сегашните цени на транспортните услуги българинът отгоре на всичко престана да бъде и мобилен и може да търси поминък само в близост до дома си?
Премиерът обича да се похвалва, макар и дискретно, че има образованието и нагласата на технократ, не на хуманитарий. Допускам, следователно, че може и да не е запознат със следното разсъждение на Лев Бронщайн, бъдещият Троцки, от началото на века: "Икономическите кризи унищожават най-ценната част от човешкия капитал на нацията. От две изпаднали в житейска безизходица поради крайна нищета студентки почтената ще стигне до самоубийство, а тази без особено здрави морални устои ще започне да проституира и ще оцелее". Това виждане на младия тогава Лев Давидович може да бъде оценявано от различни ракурси, но си заслужава и г-н Иван Костов да си зададе един въпрос: може ли от всяка безработна млада българка да стане проститутка или подрипваща партийна активистка? Момичетата без такава нагласа какво да правят?
По-нататък: умно ли бе да се опорочава положителната поначало идея за вътрешнопартийни избори преди парламентарните и общинските чрез прилагане на техниката на телефонния централизъм? В Бургас, Добрич, Варна и други градове редовите седесари си излъчват едни кандидати, Костов им назначава други. С Данчо и Добрин ли се надявахте да спечелите авторитет сред българите, г-н Костов?
Още по-нататък: разумно ли бе да вървиш по акъла на палеодружбаша Женя Б. и да се изтъпанчваш яко вожд на мавзолей на терасата на "Московска" N 5 със синьото Политбюро като свита, за да гледаш как момчето ще вдига във въздуха предишния мавзолей? Нали асоциацията със старото театро няма как да не се направи и от най-недосетливите? Нали това рушене не допадна и на много сини симпатизанти? Нали отгоре на всичко то бе и напълно излишно от гледна точна на очакваните изборни резултати в София?
Умно ли е в радиоинтервю да заявяваш, че народът ти сам си е виновен, че е зле, и просто не го бива. Пилсудски и Ленин, например, са си позволявали да изричат много критични, дори язвителни слова за това, което са оценявали като отрицателни качества съответно у поляците и руснаците. Винаги обаче са правели това в най-тесен кръг, никога публично. У нас Фердинанд също като г-н Костов не е имал особено високо мнение за българския народ, но не е споделял това пред чуждестранни журналисти, направил го е със строго поверително писмо до собствения си син.
И аз, като премиера, ще го кажа съвсем дръзко накрая.
Не твърдя, че не сте умен, г-н Костов. Не само аз, но и много други българи обаче сме на мнение, че голяма част от нещата, които вършите, не са умни. Просто трябва да ги погледнете.
10 НОЕМВРИ - ДЕСЕТ ГОДИНИ
Чудя се дали си струва да се спирам на тази спорна дата. За нея се изписаха книги, спомени и интервюта, а много от тях сякаш нарочно объркваха хората. Едни и същи автори по различно време казваха различни неща. Част от "героите на перестройката" вече се срамуват и от нея, и от себе си. Уж постепенно всичко си идва на мястото, пък неочаквано току се обади някой закъснял Херакъл, напъващ се да доизгради паметника си за пред поколенията. И лъже, та се къса, а може би за десет години горчив размисъл е повярвал в нещо, което не е било. Затова още дълго ще търсим истината за началото на "новата епоха".
Ще спорим каква е тази епоха и ще си задаваме съдбовни въпроси: защо не бяхме по-мъдри, защо не милеехме за държавата си, защо не устояхме на натиска? Къде и кога сбъркахме, има ли начин да се поправят грешките или отново народът ни ще плаща жестоко за глупостта на своите пишман водачи.
Че нещо радикално трябваше да се прави, че ни трябва друг модел на обществото, че ни трябват други лидери (смяна на всички, а не на един-двама) - всичко това беше ясно на повечето българи не само преди десет години, но и още по-рано. Разбираше го и тогавашният ни "пръв партиен и държавен ръководител", който многократно призоваваше Горбачов да събере колегите си от страните на "реалния социализъм", за да обсъдят дълбоката криза на системата. Мятанията в годините преди Десети, експериментите със схеми, закони и кадрови рокади показваха паниката, обзела висшите ешелони на властта.
Имаше и нещо друго: наличието на престарял и болен вожд караше многобройните мераклии за власт да внимават какво правят. Те се бояха да не сбъркат, да не се изложат на удар, да не бъдат отстранени от тясната групичка "богоизбрани", която бе призвана да роди утрешния наследник. Никой не противоречеше на Първосвещеника, а угодничеството достигаше непозати висини: всеки искаше да се запази за предстоящата схватка за власт. Същевременно кандидатите се "топяха" един друг пред "Първия", изпращаха сигнали за "послушание" към съветските покровители-господари, накратко - подготвяха се (макар и не съвсем по "Интернационала") за "последния бой".
Нещастие за България беше, че в това отвратително боричкане участваха отдавна компрометирани лица с твърде нисък морал. Железните правила на отрицателния отбор по пътя към върховете, десетилетните престои по политбюра, секретариати и министерски съвети бяха обрулили и последните човешки качества на мераклиите за водачи. Тези дефектни личности бяха безкрайно далече от живота на трудовите хора, защото цялото им внимание се концентрираше върху шепата колеги-конкуренти за високите постове. Фактът, че именно между такива хора протече битката за лидерство, приела печеливша форма на битка за гласност и преустройство, предопредели трагичния изход на цялата комедия.
Тогавашните "герои", които се обявиха за перестройчици-горбачовисти, и до днес извършват една отвратителна фалшификация. Те твърдят, че изборът бил между "промяната" и "застоя", между "демокрацията" и "тоталитаризма". А истинският избор беше съвсем друг: каква да бъде неизбежната промяна, както и кой да я осъществи. Коя класа да дойде на власт след промяната и в чии ръце да попадне националното богатство.
Българската трагедия беше, че необходимостта за промяна бе узурпирана от неподходящи личности, които направиха не промяната, необходима за обществото, а промяната, необходима за самите тях.
Известно е, че събитията в България бяха малка част от гигантските процеси, разтърсващи света, които още не са завършили. Това обяснява жалката роля на горбачовски прислужници, която играеха българските "перестройчици". Фактът, че Горбачов и съратниците му в Москва и в чужбина изпълняваха поръченията на Запада, днес не е тайна за никого.
За времето, когато беше начело на СССР (а то надхвърляше целия период на Втората световна война), Горбачов направи такива поразии, че нямаше шанс да се задържи на власт, освен ако не го подкрепят отвън. Пред алтернативата да се оттегли с позор, той избра варианта да тръгне през просото, удовлетворявайки всички искания на Съединените щати и съюзниците им, за да остане начело на великия тогава Съветски съюз. Генералният секретар Горбачов не успя да излъже Президента Буш и Премиерката Татчър. Те, обаче, успяха да излъжат него.
Не е трудно да се досетим, че Горбачов се е надявал да спаси държавата си, предавайки своите съюзници-васали. Това, че Западът използва разпадането на Варшавския договор и СИВ, за да разглоби Съветския съюз, бе неочакван удар за Горбачов и съмишлениците му. Те и до днес търсят вън от себе си виновниците за предателството, за сегашното разпадане на самата Русия, за заробването й от чуждестранния капитал, за нещастията на нейния измъчен народ. Краят на хлъзгавия път, по който Горбачов тласна своята страна и някогашните й съюзници в Европа, все още не се вижда. Големите мъки на тези държави тепърва предстоят.
Затова опитите на българските "перестройчици" да представят себе си за самостоятелни герои, а не за жалки марионетки в ръцете на съветските и някои други специални служби, предизвикват чувство на погнуса и съжаление. Достатъчно е човек да прочете записките на някогашния съветски "разведчик-дипломат" Валентин Терехов, за да разбере точно кой какъв е бил в периода на ликвидирането на социалистическата система в България. А какво ли ще ни кажат в спомените си останалите руски и не само руски Тереховци?
Съвсем естествено бе, че моралните качества на софийските "перестройчици" се проявиха не само преди, но и по време на историческата промяна, да не говорим за периода след нея.
След масираната канонада по Генералния секретар, осъществена и от Москва, и от съветското посолство в София, и от "съпартизаните-чавдарци", и от други колеги по Политбюро, на самия пленум от Десети ноември, въпреки подадената оставка пред Москва преди дни, а пред Политбюро - предишния ден, на някогашния Първи са били подменени лекарствата (знаещи хора твърдят, че изпълнител е бил завеждащият отдел "Деловодство" на ЦК Продан Стоянов). Това обяснява неадекватното поведение на Т. Живков на заседанието, което прие неговата оставка и избра за партиен лидер предложения от "съветските другари" Петър Младенов. По същата схема на арестувания по-късно съратник на Младенов-Лилов-Атанасов-Луканов по Политбюро Милко Балев са били давани наркотици, за да признае какво ли не, включително че е бил "американски шпионин".
Чудно ли е, че хора с подобен морал, оглавили България, се провалиха за месеци и одобриха модел за развитие, който ни доведе до пропастта?
Само малцина от новите-стари български водачи са знаели истинските цели и на перестройката, и на промените след Десети ноември. Те старателно замълчаваха, че смисълът на операцията е ликвидирането на социализма и преминаването към капиталистическо общество, което у нас можеше да бъде само от примитивен колониално-криминален вариант. И досега "героите от Десети" не са обяснили на народа си движещите сили на тяхното поведение. Планомерните им действия за ликвидиране на партийния и държавния апарат, за смазване на органите на сигурността, за обезкостяване на българската промишленост, за приемане на всички рецепти на Запада по "смяната на пола" на клетата българска държава потвърждават, че са действали по предварително обмислен вън от България и подсказан им сценарий.
Желаейки да запазят своята висока власт и привилегии, които след Десети ноември бяха много по-осезаеми от предишните, тогавашните "лидери-перестройчици" пожертваха интересите на страната си, поканиха американски "експерти" да изготват модел на "реформи" в България. Безкритичното следване на този модел и от тях, и от останалите правителства, докараха Отечеството ни до днешния хал, когато се питаме дали след пет или десет години ще я има самата България.
Лукавите "перестройчици", изградили се по образ и подобие на своя одиозен тартор, не се посвениха да окрадат многострадалната ни държава и да разпределят между себе си и близките си огромни суми. Тези сребърници бяха награда за предателството, чрез тях те се изравниха с реститутите и мошениците, пораждайки днешната класа на българските едри собственици. Очевидно е, че за повечето лидери на промяната именно в това се е състояла голямата цел. Предишната система не даваше възможност нито за безогледно грабене, нито за предаване на награбеното на потомците. Трансформациите, чието начало постави Десети ноември, дадоха възможност на лидерите-комунисти от стария свят да станат лидери-милионери в новия свят. "Бизнесът" на деца и зетьове, на приятели и доверени лица на "перестройчиците" оля името и авторитета на тяхната партия, оцапа стотиците хиляди честни и скромни хора на лявата идея, които цял живот бяха работили за възмогването на България, за излизането й от мизерията, за ликвидирането на подчинението й на великите сили.
Мащабите на процесите от последните 10-15 години, собствените слабости и грешки на примитивния сталински вариант на социализма (а в нашите изостанали страни той не можеше и да бъде друг), както и още много причини направиха запазването и реформирането на някогашното наше общество почти невъзможна задача. Единственият шанс беше да се съхраним като една общност - Съветският съюз и всички останали - и да направим реформи подобни на стореното в Китай: внимателно, без да ликвидираме постигнатото, без да отслабваме държавата, без да се поддаваме на натиска на Запада. Примитивността на лидерите на социализма, на първо място глупостта и откровеното предателство на вождовете в Москва, направиха идването на Десети ноември неизбежно. Но ако начело на този процес у нас бяха застанали хора, носители на високи морални качества и на безспорна любов към България, днешното положение на страната ни щеше да е съвсем различно. Ние можехме да запазим своята промишленост и едро селско стопанство, можехме да въведем истинско народовластие по разумен, а не по разрушителен начин, можехме да съхраним старите си приятели и да намерим нови съюзници на базата на добросъседството, славянството, православието, европеизма. Можехме да вървим към модернизация и по-висок тип демокрация със съвест и морал, а не по законите на "новия световен ред", които са изгодни за едни държави, но са убийствени за нещастници като нас.
Още много неща можеха да се направят в рамките на неизбежната сегашна обществена система, но като крачка напред от предишната, а не като провал в преизподнята. Начинът, по който дойде Десети ноември, както и хората, които оглавиха промените, ликвидираха в зародиш тази възможност и ни обрекоха на страданията, на които всички ние сме осъдени днес. Жестоко е да се каже, но от тези страдания България няма да се отърве още дълги години.
Това е истинската същност на промените, чието начало положи прословутият Десети ноември.
Запомнете тези имена
Всяка военна кампания се провежда от висши офицери, неизбежно приемащи решения, след които падат жертви и от двете страни. След агресията на НАТО в Косово руските генерали изглежда възприеха натовската тактика - бой от въздуха без пряк сблъсък на бойците със сепаратистите и засилена информационна поддръжка от всички медии в Русия. Не е много честно, но така по-силният почти не дава убити, а и майките с черни забрадки (този път в Чечения) липсват.
HАТО е в нова, много неизгодна ситуация. Само 100 дни след края на войната самият военен ръководител на операцията в Косово генерал Уесли Кларк разби мита за необходимостта от масираните бомбардировки за отслабване на югоармията. Инфраструктурата на Сърбия е разрушена, но югоармията загуби само 26 танка, което е по-скоро позор, а не военна победа. Общественото мнение не е с НАТО и това пролича на изборите в Германия, Австрия, Великобритания. Нещо повече - символичният съд за престъпленията на НАТО предстои, а компроментираният президент на САЩ е нежелан гост даже в Турция и Италия.
Увеличаването на мерките за неговата безопасност е пряко следствие от неодобрението към безпардонността на американската външна политика, което изразяват все повече държави. Оказва се, че след като са замлъкнали стоновете на жертвите в Дрезден и Хирошима, САЩ са бомбардирали 20 държави, без да обявяват война.
Сега, когато САЩ са единствената суперсила, на хуманоиди като Уилям Коен и Мадлин Олбрайт им е необходимо и ново оправдание за налагане на американската геополитика. Ястреби-политолози услужливо им предложиха формулата: "Правата на малцинствата са всичко, държавният суверенитет е нищо". Съгласно новата доктрина наивници, като българския президент Петър Стоянов, които подписаха набързо Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, априори вече са дали съгласието си за бъдещи бомбардировки на собствените им страни.
Босна и Косово бяха първите проби на новата доктрина. Логично беше следващите да бъдат Македония и България. Но защитата на АОК в Косово приши крила на сепаратистите по цялата дъга на исляма. Кашмир припламна и резултатът беше военен преврат в Пакистан, посрещнат с облекчение от населението на шестата по големина държава, затънала в корупция и в дългове към МВФ.
Гейдар Алиев веднага се опита да въвлече НАТО в спора за Нагорни Карабах. Последва временен отказ и "пряка демокрация" ала Бакърджиев в арменския парламент. Чеченците обаче пресолиха блюдото, което поднесоха на Русия. Трите "теракта" в Москва и Буйнакск разпалиха най-откровен национализъм и от басните за "права на човека" не остана нищо. На практика освен от няколко правозащитници на чужда ясла като С.Ковальов нито един политик на Русия не се застъпи за политическо решение. И най-после дойде часът на генералите. Преди 4 години тежко въоръжена Русия беше унизена от чеченски командири, служили в Червената армия. Ръцете на генералите бяха вързани. Заради продажните си политици те не можеха да използват потенциала на руската авиация и скърцайки със зъби, спазваха международните договори, написани с цел да облекчат сепаратизма на Кавказ. Грешките на политиците се изплатиха с кръвта на хиляди руски момчета. Разбира се, те не бяха синове на "новите руснаци".
Четири години унизените генерали изпитваха силен сърбеж по ръцете. И за да не мислят постоянно за него, те работиха със своите армии. Колко ли офицерски тостове са вдигнали за това време с едно единствено пожелание: "Батюшка, Борис" да постави на премиерското кресло един човек, който да ги разбере и да им развърже ръцете. И Бог ги чу. Елцин назначи Владимир Путин за министър-председател.
Владимир Путин не е дипломат, а човек от Федералната служба за сигурност. Т.е. човек на акцията, човек от бранша, а не любител на приказките за човешки права. Той даде "зелена улица" на генерал Анатолий Квашнин, който още след войната на НАТО в Косово очевидно е бил готов с плана за възвръщане на контрола върху Чечения. Започна втората Чеченска война.
Бомбените килими и въздушните атаки на бойните хеликоптери още в първите дни показаха на фанатиците-ислямисти, че този път руснаците ще ги бият от въздуха и няма да направят тази глупост да се изтребват с тях в Грозни, както се биха с немците в Сталинград. Цивилното население започна да напуска Чечения. Ингушетия заприлича на Македония с нейните бежански лагери. Дали бомбите или полевите командири накараха 200 хиляди чеченци да емигрират, ще научим, след като войната завърши. Едно стана ясно - сибирската мечка е събудена на средата на своя демократичен унес. И поради това е крайно разярена.
Генералите от НАТО този път мълчат. Мълчат и военнопрестъпниците Клинтън и Солана. Защото ако Сърбия нямаше балистични ракети, които да достигнат базата в Авиано (Италия), то генерал Квашнин при заповед може да засади цяла "тополова горичка" чак на ливадата пред Белия дом. Говорят само политиците. Говори Жак Ширак. Но руската мечка даже не го изслуша в Цариград. Стана и си тръгна демонстративно за Кремъл. "Диалог с престъпници и терористи, йок!"
Междувременно рейтингът на премиера Путин се вдигна главоломно. Този руски "Бъстър Кийтън" с каменно лице отказа среща с Аслан Масхадов и "успокои" Запада, че веднага след като терористите бъдат унищожени, войските ще се предислоцират и балансът на конвенционалните оръжия ще бъде възстановен. Така може да говори само човек, който играе ва банк и който знае, че ако Елцин се опита да го уволни, ще си навлече гнева на генералите. А генералите този път ги бива. Запомнете тези имена: Владимир Шаманов, ген.-майор, командващ Западния фронт; ген. Виктор Казанцев, командващ Федералните войски на Севернокавказкия фронт и ген.-лейтенант Генадий Трошев. Всеки един от тях помни заветите на генерал Гурко и генерал Столетов и носи в раницата си маршалски жезъл. А комбинацията от тримата си е направо взривоопасна - готов военен преврат.
Генерал Шаманов заяви в интервю по РТР, че ако този път политиците спрат настъплението, той ще си скъса пагоните и ще напусне армията. Генерал Казанцев пък каза: "Добре, че става въпрос за борба с терористи, а не за пълномащабна война. Така бих ги подредил, че чеченците ще затичат с бели флагове към мен".
Руската офанзива ще спре тогава, когато петролопроводът за каспийският неф през Грозни бъде овладян и започне да налива твърда валута във федералния бюджет. А партизаните-ислямисти ще отправят молитви към Аллаха от клисурите на Кавказ. Долу в равнината на Чечения те ще получават смъртни присъди.
Войната за Северен Кавказ е нещо като битката за Москва. "Велика Россия, но отступать некуда". НАТО много се надяваше на домино-ефекта. Откъсване на Чечения би означавало началото на разпадането на Руската федерация на отделни губернии, които ще станат лесна плячка на акулите от транснационалните компании. За щастие втората чеченска война започна преждевременно. НАТО още не е готов за агресия, а Русия неочаквано се сдоби с непредсказуем лидер, който вече заяви, че ще се кандидатира за президент през 2000 година.
Преди десет години бях в Хамалаите с последната суперекспедиция на империята СССР. Алпинистите бяха руснаци, украинци, казахи и таджики. Те направиха 85 изкачвания на третия по височина хималайски великан Канченджьонга (8660 м). Включително и два траверса на четирите му осемхилядника. Без нито една жертва, без нито едно измръзване. Експедицията обаче имаше за лидер Едуард Мисловски и колективен дух, който правеше чудеса. Това поколение руснаци е още живо. Победата над Еверест и Канченджьонга то изкова на тренировките в Кавказ. Сега Кавказ отново кове лидери, такива решителни мъже, за каквито Русия вече толкова години изпитва остър дефицит. Защото само мъже като Шаманов и Казанцев, без много приказки за демокрация, могат да отрезвят руските политици и да върнат самочувствието на изстрадала и разграбена Русия. И нека Бог да ги благослови в техните начинания!
Играта на Големия Бял Свят
Световната икономика в края на ХХ и началото на XXI век спокойно може да се характеризира като икономика на лихвения процент. На световните пазари не се купува с пари, а със съобщения, че притежаваш пари, за да извършиш покупката. Казано иначе, на световните търговски борси - все едно стокови или фондови (където се търгуват ценни книжа, т.нар. акции) - покупко-продажбата се осъществява чрез електронни съобщения до банките на продавача и на купувача. Те от своя страна пак по електронен път си съобщават, че едната прехвърля на другата определено количество пари, а втората след време потвърждава, че парите са прехвърлени, получени и осчетоводени.
Да, ама не. Защото в цялата тази история не един долар, ами един цент не е бил изваден на бял свят, за да види що е това чудо слънцето. Всичко е само игра на документи. Играта на Големия Бял Свят. По електронните пощи летят разписки, сметки, ордери и потвърждения, но не и пари. Сега в САЩ всички се тресат от синдрома 2000, опасявайки се, че компютрите няма да могат да разчетат правилно датата 01.01.00. Правилно се опасяват, защото американците живеят живота си, полегнали върху пластмасовите пари - кредитните карти. А това е живот на заем - днешният ден се обезпечава финансово от утрешния, тъй като всъщност чрез електронната пластмасова карта американецът харчи пари, които все още не е изкарал. Може на някого да се стори смешно, но тази уникалност на американската разплащателна система всъщност е и една от причините днес Съединените щати да са световна сила. "Негърчето" от Източна Европа например може днес да харчи само това, което е изработил вчера. При положение, че белият човек харчи днес това, което ще изработи утре, лесно може да се направи аритметичното равенство, от което ще се види, че черният от Алабама живее на гърба на белия от България. Затова черният от Алабама е Бял Човек, а белият от България - негърче.
Уводът към същността на настоящата статия е малко дългичък, но без поне отгоре-отгоре да се разкрият механизмите на днешната световна икономика, същинската част ще се превърне само в тъпо сензацийничко четиво от роден всекидневник. Все едно кой.
Конкретният повод за статията е съобщението на Българска народна банка, че е извършила ревизия на седем български банки, обявени в несъстоятелност. Терминът, употребен в банковата сфера, по самото си същество е тъп. Който е прочел внимателно предългичкият увод, ясно ще разбере, че на практика в момента в света не съществува банка, която да е реално "състоятелна" - т.е. ако всички вложители си поискат едновременно парите, да може да им ги изплати. Това е абсурд и затова в банковите среди се приема една минимална теоретична граница на съотношение на, да кажем, налични в трезора пари и евентуалната възможност в определен момент значителна част от вложителите да си поискат едновременно парите. Това теоретично съотношение обаче е пряко зависимо от десетки, а може би и стотици икономически фактори, така че трябва да си финансов гений с дарба на пророк, за да можеш да приближиш теоретичната постановка до границите на реалността.
Бих искал в България да има такъв, за да му поверя двата си нови лева, които в момента са в джоба ми, та да ме направи милионер в зелено. Като се оглеждам обаче наоколо, виждам само политически корумпирани банкови мошеници на дребно.
В брой 37 от т.г. вече обяснихме, че реално у нас банкова система не съществува и с този въпрос повече няма да се занимаваме. Ликвидацията на банки под мотото на "несъстоятелността" обаче е прекалено гадна игра срещу националните интереси, за да не й обърнем внимание. Поставените първо в изолация, а след това обявени в несъстоятелност и подкарани към икономическия крематориум за ликвидация банки са около 15, т.е. половината от наличните в България. Докато течаха печалните (и срамни) политико-икономически съдебни процеси срещу тях, част от обвиняемите успяха да прехвърлят оживелите си парични наличности в оставените за втория етап на разправа частни банки. Така обречените се надяваха, че докато седят зад решетките на изолатора, колегите им ще работят за тях и (наивните те!) след като получат оправдателна присъда, ще могат да си вземат обратно капиталеца с натрупаните през това време лихви и пак да отворят кепенци. Уви! Както е казал ренесансът Данте: "Надежда всяка тука оставете".
Съдените банки до една бяха осъдени и разстреляни с изваждане на публичен търг за разпродажба на голо - търговска марка, плюс наличните сгради и бюрата в тях. Толкова.
Тук пак е нужно едно лирическо отклонение.
Първа на подсъдимата скамейка бе поставена Първа частна банка (ПЧБ). Съответно, тя също бе и е сред съдените. Обаче за пореден път отърва наказателния взвод на БНБ. Проблемът на националната ни банка е, че ПЧБ бе изтървана още в началото на демокрацията и успя да се създаде като реално действаща банка на дребния вложител и бизнесмен, което я направи абсолютен лидер в частното банково дело и тя прекалено сериозно застраши монопола на държавата в лицето на ДС. Ако бяха я оставили да действа поне още една година, клоновете й щяха да станат повече от тези на ДС и държавната креатура Пощенска банка. А това вече беше заплаха за правителствената (не държавната, да не се бъркат) сигурност. Съответно на ПЧБ бяха хързулнати няколко огромни кредита на държавни предприятия. После тези държавни (!) предприятия обявиха неплатежоспособност и хоп! - ПЧБ бе обявена екстрено в несъстоятелност, т.е. в неплатежоспособност. ПЧБ обаче беше навлязла толкова вътре в играта, че се наложи пресата и електронните медии брутално да бъдат принудени да обявят "фалита" на банката, за да подюркат тълпите дребни вложители да окупират вратите на клоновете й. Голям екшън и сеир беше, ако все още си спомняте. Серсемите от ПЧБ обаче се запънаха и контраатакуваха с искането си държавата да обезпечи вземанията на собствените си подопечни предприятия.
Мно-о-ого неприятна ситуация за държавата, тръгнала при това към стандартите на "свободния свят". Там обаче управляват банкерите, а не партократите и затова законите им защитават най паче парите.
Та така ПЧБ все още диша, макар и в килийката на изолатора. Дали сегашното правителство ще успее да се разправи с нея, или ПЧБ ще е един от факторите за отиването му в небитието, е въпрос извънбанкерски, така че не можем да гадаем върху изхода. Затова се връщаме в реалността. А тя се характеризира с втория етап на унищожение на българската банкова система. Споменахме по-горе, че разстреляните бяха поверили парите си на все още непривикани пред съда на "Банков надзор" на БНБ банки. Казахме и едно "Уви! ", защото миналата седмица БНБ претараши ятаците и прибра от трезорите им оставените на активно съхранение суми.
Защо и под какъв претекст - в следващия брой.
Необходима забележка на автора:
Личното ми отношение към банкерите, и особено към българските, е, че 99,99 на сто от тях си заслужават наказателния взвод. Личната ми неприязненост към тях обаче в никакъв случай не означава, че те нямат право на публична защита.
Късните прозрения на Иван Палчев
Иван Палчев бе един от малкото българи в парламентарната група на етнорелигиозната формация ДПС. Сигурно Ахмед Доган е имал своите съображения да спре снизходителен поглед на "гяурчето" Палчев и да го облажи с депутатска плата. Неговото пръкване в компанията на бивши ченгета, че и деятели в т.нар. "възродителен процес", бе добре прицелен ход, а и ранен сигнал на Доган, че иска да изведе ДПС от характеристиката на етническа партия и да я превърне в партия от национална значимост.
На тази въдица обаче могат да се хванат само наивници. ДПС не е и не може да бъде нищо друго освен етническа партия. Подсърден, влютен от резултатите на изборите най-вече в Кърджали, Доган, разминавайки се с изградения от медиите имидж на хитроумен политик, съвсем си изтърва нервите (може би умишлено) и побърза да си покаже етническите рога, като заяви, че приоритет за движението ще бъде идентичността, а не интегрирането.
Впрочем интегрирането Доган и подгласниците му го схващат като непрекъснати отстъпки на българската държава по отношение на исканията на ДПС. И завоюваните позиции в това отношение не са никак малко. Изучаването на турския език стана задължителен учебен предмет. Удовлетворени бяха и амбициите на движението и с приемането на т.нар. Рамкова конвенция за защита на малцинствата. И още, и още... Засега не е отстъпено все още пред искането на Доган за пропорционално участие на етническите турци в структурите на властта и в офицерския корпус. Прекалено недемократично, а и антидържавно ще бъде, ако се удовлетвори и това щение на сепаратистката формация. В крайна сметка това би означавало да се признае дуалистичният характер на българската държава, каквато е и стратегическата цел на ДПС, а и на съседна Турция.
Но да се върнем на лицето Палчев и на неговата роля при разиграването на турските карти. Макар и да бе отстранен от депутатската група, за да може да бъде по-обтекаем в политическото пространство и да създава илюзията на независим експерт, той пак си е подръки на Доган, който, когато потрябва, го изважда като зайче от цилиндъра на фокусник.
Това се случва винаги, когато някой друг вместо ДПС трябва да обяви позицията на ДПС и да направи съответните внушения от равнището на уж независим политолог.
И не е никак случайно, че Палчев ефенди наскоро цъфна на страниците на в."Сега" (11.XI.1999 г.). Статията, с която гастролира, носи многозначителното наименование "Етническият модел - между реалността и кьорфишека".
Квинтесенцията на писанието е, че ДПС може да взриви етническия мир, ако българската държава не се съобразява с намеренията, позициите и възможностите на ДПС. Палчев стига дори дотам да обвинява българите защо не си задават въпроса "дали в главите на тези кротки и работливи хора не дреме споменът за имперското им минало". Оттук внушението е ясно - ако не се държим подобаващо като бивша рая, то "споменът" може и да ескалира. И да не би нещо да не доразберем, Палчев преминава в прав текст: "Турската диаспора ще я има винаги и наследницата на Османската империя ще има търпението да дочака благоприятни за нея времена. Но за България не е без значение как ще се формира мисленето на нашите турци през това време."
По-ясно и откровено заплашително не може да се каже. Само дето не е доизказано какво ще ни се случи, когато настъпят вещаните от Палчев "благоприятни времена". Но и сами можем да се досетим - отцепване на територии, косовизация на цели райони. Само че Палчев е закъснял с прозренията си или е късно задвижен в тази посока.
Защото във в."Зора" ние, загрижени за бъдещето на българската държава, отдавна искаме да събудим защитните рефлекси на нацията и пишем аргументирано за имперските домогвания на Турция, за нейната активна носталгия по времето на султаните. И не един път сме разглеждали ДПС като инструмент на анкарската политика не поради етническа нетърпимост, както мнозина се опитват да ни окалят, а защото сме прозрели, че основната функция на ДПС е функцията на етнорелигиозна формация, чиято метрополия не е България, а Турция. Оттук са и нейните скрити или явно изразени тенденции към обособяване и сепаратизъм.
Но живи бяхме да чуем всичко това и от Иван Палчев, който освен като изявен отметник сега е приел ролята на говорител на турските интереси, правейки се на анадолски оракул.
Изпълнявайки ролята на адвокат на "доброто" ДПС, Палчев минава към същината на въпроса. А той е следният - ако ли държавата не играе по свирката на етнорелигиозната формация, ако ли не я ухажва и толерира, то е много възможно уж изневиделица и вън от контрола на ДПС да се роди радикално крило. И Палчев съвсем провокативно пита: "Какво би станало, ако на ербап турчетата се позволеше да огласят щенията си за велика Турция?"
Това не е нищо друго освен политически рекет в полза на ДПС.
Картите са свалени и обърнати на масата. Ултиматумът е подаден: или българската държава ще се съобразява с ескалиращите искания на ДПС, или ДПС ще излъчи от себе си, оставяйки без контрол, т.нар. безотговорни фактори.
По разбираеми причини толкова явна и откровено изречена заплаха един турчин в България не може да си позволи да изкаже. Но един българин, уж загрижен за Отечеството си - може.
Жалка позиция на човек, отдавна ипотекирал родовата памет, съвест и морал. Духовна издънка на оная отвратителна и рабска прослойка конашки чорбаджии, които са носили на шия ключовете от веригите на българското робство, Иван Палчев - се появява на българското политическо позорище с неизменния ибрик в ръка - най-сигурната индикация за неговата рабска угодливост.
Но България надживя и "дърти Цеко", и Ненко Балдювеца, издайника на Оборище, и дядо Вълю-Мечката, дето предаде Бенковски и другарите му, та що остава и за Догановото ибрикчийче Иван Палчев.
Поврага!
Народе, грабят те и те предават! За БТК Иван Костов нагло излъга!
На 12. 11. тази година министър-председателят Иван Костов отговори на парламентарно питане на депутатите Велко Вълканов и Стефан Нешев за условията по продажбата на 51 на сто от Българска телекомуникационна компания (БТК) на гръцко-холандски консорциум.
Можем да заявим без притеснение, че целият отговор на Ив. Костов на депутатското питане бе една нагла и откровена лъжа, изречена при това пред очите и ушите не само на депутатите, но и на целия народ.
На първо място, не е за вярване, че отличникът икономист Ив. Костов може несъзнателно да бърка понятията "доходност" и "чиста печалба". Съобщената от него като доходност на БТК цифра от 53 млн. долара всъщност е чистата печалба на БТК. Към цифрата и към съотношението й с други цифри ще се върнем отново. Засега само ще питаме:
- Тази цифра за коя година се отнася? Защото Ив. Костов обяви, че няма сведения за миналата година, а за тази година официалните извлечения ще бъдат публикувани едва през март догодина?
- Що за премиер е Ив. Костов, щом авторът на настоящата статия е виждал с очите си отчетния доклад за приходите и разходите на БТК за миналата година, а пък министър-председателят се оказва лишен от подобен достъп до свръхсекретен документ? Който иначе би трябвало да е публично обявен.
Да се върнем пак на цифрата 53 млн. долара. Маркирайки я като изходна точка, Ив. Костов обяви от трибуната на Народното събрание, че на практика това означавало, че бъдещите собственици на БТК ще успеят да си върнат парите едва след 10 години и чак тогава щели да започнат (може би?) да печелят. Високодържавният оратор сигурно без да иска е пропуснал една публикация на в. "Труд", излязла ден преди речта му. Та в тази публикация се изчислява, че ако държавата подари на БТК монополното право само тя да продава у нас Интернет, то новите собственици на телекома ни само от тази "услуга" ще взимат годишно над 36 млн. долара. А подобно искане към правителството е едно от ключовите искания на купувача - т.нар. VSAT мрежи (каналите, по които тече Интернет), да са собственост само на БТК.
Ако приемем, че цифрата 53 млн. е вярна и се отнася най-късно за 1987 г. (макар че нито едното, нито другото е вярно), то тази чиста печалба (а не доходност) е формирана в условия на липсващ GSM-оператор (тогава мрежата за мобилни телефони покриваше само София, при това и не всички квартали) и на току-що прохождаща импулсна телефонна система. Само тази година доходите на единствения засега GSM-оператор се очаква да надхвърлят 1 млрд. долара. Каква част от тях ще остане за облагане с данъци и дали изобщо ще остане, е друг въпрос за друга статия. В условията на един нормален капитализъм за сферата на комуникациите чистата печалба от един такъв брутен приход трябва да е не по-малка от 150 млн. долара. Да приемем, че от догодина операторите вече ще са двама, това би означавало 75 млн. долара чиста печалба на година за новите собственици на БТК.
Дотук само от две и половина "странични дейности" докарахме годишна чиста печалба от около 165 млн. долара.
В сметката обаче не сме включили кабелните телефони (от които идва основният приход), международния комуникационен трафик, лицензните такси на телевизии и радиостанции (които вече са стотици), странични услуги, чийто брой надвишава само като списък хиляда, и т.н. С особена гордост в изказването си пред депутатите Ив. Костов обясни, че купувачът на 51 на сто от БТК щял да вложи 150 млн. долара в модернизацията на БТК! Би било много хубаво. Дори и да се сбъднат мечтите Костови обаче, това няма как да стане преди 2003 г. По простата причина, че в договора за продажба е записано, че българската държава поема задължението до края на същата тази година да финансира БТК за прокарването на нови телефонни постове и улични телефони, както и за подобряване качествата на цялата кабелна телефонна мрежа. Казано иначе, до края на споменатата по-горе година българският данъкоплатец ще финансира развитието на фирмата на гръцко-холандския холдинг. После може пък и те да се включат. И за какъв дявол са ни тогава тези купувачи, ако ще им плащаме, за да ни купят?
Ако става въпрос за свеж капитал, с който да се развива БТК, авторът на настоящата статия има едно просто до гениалност предложение: - Държавата да поеме задължението за пет години напред да не начислява данъци върху печалбата на БТК, а да изиска от телекома да реинвестира тази процентна сума в развитие и модернизиране на мрежата си.
При подобен подход БТК ще си остане българска собственост, парите пак ще текат в хазната, но с прогресивно увеличение, а в същото време БТК ще разполага с огромни суми за развитие и модернизиране. Не само агнето ще бъде цяло и вълкът сит, но и държавата в ролята на овчаря ще пие пълномаслено мляко. Докато в сегашния вариант на приватизация овчарят пие само студена вода, а от агнето едната кожата остава - при това напълно оръфана.
Да продължим по-нататък. В същото си дванадесетоноемврийско прочувствено изявление Ив. Костов обяви, че през 1996 г. БТК била вървяла към декапитализация, та се наложило после три години да бъде оздравявана, за да може едва тази година да излезе на печалба. Трогателна грижа за родните телекомуникации.
Тези, които сме със съвсем малко по-дълга памет, помним, че през прословутата 1996 г. правителството на Жан Виденов отказа да продава БТК, защото му предлагаха за половината дялове само някакви нищожни 2-3 милиарда долара. Излиза, че в периода, когато компанията е била в декапитализация (т.е. , вървяла е към фалит), цената й е била от 4 до 6 пъти по-голяма от днес, когато вече е оздравена и е на печалба.
ВЪЗКЛИЦАНИЕ НА АВТОРА:
Ив. Костов да ми подари учебника си, в който може да се намери подобен пример за такъв изключително хитър икономически ход. Подобно постижение е във възможностите само на необикновено надарен икономически мозък.
Както и да е. Бедата е още по-беда, защото, както в. "Нова зора" вече съобщи, а после и няколко други всекидневници я изплагиатстваха, прословутите 510 млн. долара всъщност ще си останат на книга и от тях и мирис на печатарско мастило няма да усетим.
Първото, което е на дневен ред, е че основната част от прословутия половин милиард (да каже правителството точно колко е) ще отиде още в края на този месец за увеличаване на уставния капитал на БТК.
Преведено на прост език това означава, че БТК ще пусне акции на стойност няколко милиона долара, но парите за покритието им ще се съхраняват в банка. Дали ще може някой читател да се досети коя ще е тази банка и дали няма да е свързана с консорциума-купувач? А дали тази банка ще е на територията на България, или на територията на чужда държава?
Второ, злите езици говорят, че около 60 на сто от сделката ще се изплати в ДЦК (нещо като акции по дълговете ни). Това означава, че уставният капитал ще бъде увеличен с около 200 млн. долара. Което пък от своя страна показва, че делът на купувача в БТК ще скочи над 70 на сто.
Има и още лошо по плащанията, предвидени в сделката. Плащанията по ДЦК са първо - с прекалено удължени срокове, и второ - настъпващите в началото на следващата година плащания по външния ни дълг в условията на пълна липса на т.нар. реални пари ще принудят правителството, за да не бърка прекалено дълбоко в държавния резерв, да посегне на ДЦК и да си ги прибере обратно на 40, 30, та и на 20 на сто от стойността им. В най-добрия случай това означава, че реално в хазната ще влязат я 40, я 50 млн. долара. В най-добрия, казвам, защото заиграването дори за тази сума ще продължи по тертипа на битака, където при затваряне цените падат до символични суми. Ама като нямаш избор... Не става въпрос за народа, разбира се, а за ония, които въртят на шиш Ив. Костов, та той върти на шиш гражданите на Република България.
Та като стана въпрос за държавата, минаваме към втората част на парламентарния спектакъл на Големия Лъжльо. Невъзмутим и спокоен като комунист пред фашистки съд, Ив. Костов обяви, че преминаването на БТК от ръцете на държавата в чистите честни ръце на чуждоземните приватизатори нямало да застраши националната сигурност и суверенитета ни. То, погледнато от една страна, човекът е прав - не можеш да застрашаваш нещо, което вече не съществува.
Погледнато от друга страна, Ив. Костов съвсем не е прав. Според скъпия ни премиер, службите, отговарящи за националната сигурност, имали дублиращи системи за информация, които не били свързани с БТК. Да приемем, че това е вярно, но думичката "дублиращи" означава, че тези системи се използват като аварийни - в случай на земетресение, на световен потоп, на война, на извънредно положение... Ние какво? - От утре до нине в състояние на война или на извънредно положение ще живеем като държава по отношение на телекомуникациите? И един тъп въпрос - ако това е така, имат ли дублиращите системи третиращи системи, защото след като дублиращите останат само едни, какво ще стане, ако случайно се скапят? Макар че дублиращите системи на полицията и армията, които започват с 82- и съответно 83-,84- ( да не казвам по-нататък, че току-виж съм издал държавна тайна, която се пази във всеки телефонен справочник на НАТО) за най-голяма изненада на Ив. Костов също се контролират от БТК. С третиращата система, да си призная, не знам как е. Всъщност и да знам как е, като редови българин с повече стотинки, отколкото левове в джоба, едва ли мога да искам от един икономически светия с ранг на епископ (папите и кардиналите са извън територията ни) да се притеснява, че ме лъже с отвратителна наглост.
Яд ме е друго. Няма ли сред ония заспали по левите банки на парламентарната зала поне един, който, освен че се кълне пред масите, че изповядва идеите на Карл Маркс, да е и попрочел нещо от брадатия гений на XIX век?!
И да има, изглежда, е запомнил само, че битието определя съзнанието.
Послепис
--- Цитати от сп. "Шпигел", посветени на тенденциите в световното развитие на телекомуникациите:
- Само за няколко години взривообразно и многократно се увеличи стойността на телекомуникационните концерни. Преди няколко седмици американското телефонно дружество MCI-Wordcom купи за около 123 милиарда долара своя конкурент "Sprint", което представлява най-голямото сливане в историята.
--- Отдавна комуникациите са се превърнали в най-важния отрасъл в света.
--- Най-големият европейскиконцерн за телекомуникации "Deutsche Telekom" има оборот от 36 милиарда евро.
--- Американците вече обявиха, че следващият рунд (от борбата за телекомуникационни пазари - б.а. ) ще се играе в Европа.
Уважавам великата американска нация повече от президента й
Признавам, че известно време се колебах дали да напиша горното заглавие и въобще целия текст. Уважавани от мен хора, също сътрудничещи на "Нова зора" и не по-малко наясно от мен с престъпния характер на днешната американска политика не само към България, изразиха мнение, че каквато и да е критична бележка към държавния глава на САЩ по повод идването му у нас би била израз на неуважение към великата американска нация и следователно, недопустима.
Водещата на едно държавно телевизионно предаване пък заяви пред екрана, че се чувства извисена от посещението на Клинтън. Окачестви идването му в София като най-ярко свидетелство, че България е станала уважаван и пълноправен член на семейството на демократичните нации.
Водещата я разбирам. Не е известно кога ще има нови съкращения в партийно-държавната телевизия. Не се знае и къде ще трябва да устройват неоправдали доверието в други ресори другари от типа на Добрин Митев. Както вече си имат и дипломи... Разсъдих, обаче, че изложеният в началото аргумент на моите събеседници в крайна сметка би предполагал уравнението "Клинтън = американската нация". То според мен няма как да е вярно.
По инерция често отъждествяваме великите нации с най-силните във военно и стопанско отношение нации на деня. Съществуват обаче и други критерии освен силовите. Великите сили впрочем сами си измислиха термина "велики сили" и го пуснаха в обръщение.
Уважавам великата американска нация и тук е излишно да обяснявам защо, но не намирам нашата да е по-малко велика. Стига да преценим, че националното величие може да има различни измерения. Например и способността с цената на несекваща съпротива и обезкръвяване да удържиш близо половин хилядолетие военната окупация на най-разрушителната варварска държава в човешката история след тази на Чингис хан.
Ние, българите, сме жертва на уникално историческо изпитание. Поляците например с основание се оплакват от руското владичество и с умиление пишат за Шопен, който въплътил болката си от това владичество в своята музика. Съвсем не искам да кажа, че господството на Петербург над Полша не е накърнило националното достойнство на поляците или им е подействало положително в цивилизационен смисъл. И все пак има владичество и владичество. По времето на Шопен царската власт не е закрила полските университети, а самият той е изнасял концерти пред неизкланата (както е ставало на други места) родна аристокрация. Представяте ли си Шопен да получи покана да седне пред рояла в дома на някой анадолски манафин, незнайно по какви заслуги назначен от Н.В. Султана за валия на Пловдив?
Както и да е, по-добре да не се отклонявам с излагането на другите причини за величието на нашия народ. Ще се върна към личността на Клинтън.
Мнозина пишещи братя, а и не само те, не са си сторили труда да се запознаят с теорията за "лилипутизацията" на съвременните политици на действащите пазарни икономики. Казано с най-малко думи, състои се в следното: една добре функционираща пазарна икономика сама се регулира, сиреч управлява, и важното е да си тежи на мястото законодателната власт, която да кове добри закони. Колкото до изпълнителната, т.е. правителството, заедно с неговия глава, от тях просто се иска да си гледат съвестно писаните задължения, което не изисква никакви изключителни интелектуални и волеви параметри. Това между другото е в съответствие и със старогръцката мъдрост "Тежко на този остров, който се нуждае от герои!"
Икономиката на САЩ се саморегулира, или по-точно регулира, от билдербергските хора така, че функционира добре. С факта, че този резултат е следствие далеч не на последно място от умъртвяването на други национални икономики, тук няма да се занимавам. Клинтън, а който и да е друг на неговото място, просто няма как да има нито заслуги, нито грехове към тази икономика.
Клинтън е един най-обикновен човек. Различава се от повечето американски адвокати на неговата възраст единствено може би по нестандартното си тълкуване на съпружеската изневяра. По адвокатско словесно изящество и речовитост не впечатлява и съвсем определено отстъпва на своя враг и обвинител Кенет Стар. Определено не може да си организира личното време, след като още не е измил името на семейството си от една афера за незаконна спекула с недвижимости. Американските музикални критици твърдят, че в САЩ са се раждали и по-талантливи саксофонисти, но по това не мога да се произнеса.
Не само в моето съзнание Клинтън не е на едно място с Джордж Уошингтън, Ейбрахам Линкълн, Франклин Рузвелт и Джон Кенеди. Не го приемам и като равен на победения от него републикански кандидат за президент Робърт Доул. Той също бе изразител на едно неприемливо за света тълкуване на американското величие, но поне вдъхваше уважение. Тежко ранен във войната, въпреки прогнозите на всички лекари, бе успял да възвърне работоспособността си и макар и материално затруднен, да се изучи. Клинтън, както знаем, по време на една друга, вече омърсяваща националното име на САЩ война, виетнамската, за всеки случай се бе скрил от мобилизация. Това после не му попречи да нареди да бъде свалена от спътник югославската телевизия, за да не могат хората по света да видят парчетата от разкъсаните тела на белградските телевизионни коментаторки, убити също по негово нареждане. Симпатията, демонстрирана от Клинтън към билдербергски служители от по-долна ръка, като например ситния и дребен Хавиер Солана, изглежда искрена и разбираема.
Не твърдя, че днешното отсъствие на държавническо величие е чисто американска болест. Съпоставими ли са Чърчил и Блер, Аденауер и Шрьодер, Дьо Гол и Ширак? За Русия по-добре да не говорим. За България - съвсем.
Уважавам великата американска нация. Не уважавам Клинтън.
Софийските колежки на мъртвите белградчанки би трябвало да си спомнят, че техните предшественички навремето също ни дразнеха с гласове, изпълнени с телешки възторг, когато отразяваха посещенията на Хрушчов и Брежнев. Нито една от тях обаче не се сети да каже, че се чувства извисена.
За мен най-паметно посещение на чужд държавен глава в България бе това на една действително историческа личност - Фидел Кастро. Забелязах, че когато вади пури от малкия си джоб, сетне ги слага в устата си и ги запалва.
Намирах това за естествено.
