Агресията на НАТО: Хуманитарна катастрофа за Югославия и региона -Д-р Мими ВИТКОВА, ексминистър на здравеопазването
След петдесет години мир върху Европа се изсипаха хиляди тонове бомби, които разтърсиха континента. Списъкът от разрушените обекти на гражданската индустрия показва, че целта е била не да се унищожи военната мощ на Югославия, а да бъдат нанесени тежки икономически щети, от които години ще страда цялото общество. Целенасоченото разрушаване на предприятия от нефтената, нефтопреработвателната и химическата индустрия може да бъде обяснено единствено като преднамерена екологическа катастрофа, чиито параметри още не са определени.
Във въздуха, водите и земята на Югославия са излети в резултат на бомбардировките стотици хиляди тона особено токсични вещества.
От резевоарите на Петрохимическия комплекс в Панчево са попаднали в околната среда над хиляда тона винилхлоридмономер, над хиляда тона етилендихлорид, няколко хиляди тона 40 % натриева основа и стотици тонове 33 % солна киселина. Освен заливането на земята около комплекса с тези токсични продукти чрез въздуха, повърхностните и подпочвени води те се разпространяват в широк диапазон.
В река Дунав от химическите заводи в Панчево са изтекли над сто тона течен амоняк. От рафинерията в Нови Сад - се е изляло огромно количество нефт. От подстанцията в Белград сто и петдесет тона трансформаторно масло се е изляло в река Сава, а заедно с него и полихлориран бифенил - пирален (канцерогенна субстанция). Един литър пирален замърсява един милиард литра вода.
Концентрацията на винилхлоридмономер във въздуха над Панчево след бомбардировките на химическия комплекс е около 10000 (десет хиляди) пъти над допустимата. Облаците от дима са разнасяли продуктите на изгарянето на винилхлоридмономера, хлор, амоняк, азотен окис, нефт и неговите деривати. Облакът от дим, образуван след бомбардировките на рафинерията в Панчево, е бил 1,5 км широк, 3 км висок и 20 км дълъг, носейки 4 до 8 пъти по-високи от референтните концентрации на изгорелите петролни продукти: бензен, тулоен, ксилен, меркаптан. В този ден - 18 април, вятърът е в посока запад-изток, т.е. към България.
Официалните съобщения на Министерството на околната среда в България по време на войната, обобщени и в писмен доклад от 5.10.1999 г. до Парламента, са за липса на всякакви отклонения в параметрите на околната среда по западната ни граница.
От справката на министерството се вижда, че изследваните проби въздух в България по дати не съответства на времето на най-силните бомбени удари върху химическите обекти и рафинерии в близките до България райони. В най-западните селища на България - Брегово, изследването на въздуха започва от 13 май, Калотина - 24 април, Белоградчик - 6 юни, Ново село - 2 юни, Лом, Кула, Видин - 1 юни. Това показва, че в периода на най-силните замърсявания на въздуха в граничните на България райони у нас не са правени ежедневни изследвания.
Едва във втората половина на месец май в граничещите с Югославия населени места - Брегово и Кула, се отчитат завишени концентрации на серен диоксид, сероводород и метан над фоновите, но не се обяснява източника на замърсяване, както и не е известно до този период да са извършвани ежедневни измервания.
В Югозападна България - станция "Рожен" в планината Родопи, от 23 до 25 май са регистрирани киселинни дъждове при посока на вятъра от северозапад. За тях също липсва обяснение в доклада на Министерството на околната среда. Земеделските стопани почти по цялата западна граница, особено в Северозападна България, чрез някои средства за масово осведомяване онагледяваха резултатите от киселинните дъждове - дървета и зеленчуци с опадали листа. На тази информация министерството на околната среда отговаряше, че и друг път в България са падали киселинни дъждове.
Българската национална телевизия съобщи по време на войната за нефтени петна в река Дунав, които се почистват от българските контролни служби. В официалната справка на околната среда липсва информация за тези случаи и е написано, че "... През периода на кризата в Косово качеството на водите в река Дунав при Ново Село и Силистра отговарят на нормите за първа и втора категория при проектна трета категория за реката според наредба N 7/1986 г.". Без обяснение остава и регистрираното от министерството увеличено съдържане на никел (4,5 пъти над допустимото) в риба - сом в западната част на река Дунав.
Замърсените с мед почви около река Тимок се интерепретират като старо трансгранично замърсяване. Установено е и увеличено съдържание на мед и никел в растенията на река Тимок, за което се твърди, че липсват стари данни за сравнение.
Радиационният контрол на околната среда по време на агресията в Югославия е също неадекватен. Изследван е преди всичко гама-фонът, за който няма причина да бъде увеличен. Твърди се, че концентрацията на общ уран във въздуха и на фоновите специфични активности на уран-238 в почвата и водите на граничните реки е в границите на допустимите концентрации. Това заключение е последвано от графика, от която се вижда, че граничните с Югославия населени места Куделин, Ново село, Брегово, Видин, Долни Лом, Годеч и Калотина сравнителните данни за специфичните активности на уран-238 в почвите преди, по време на войната и след военните действия показват увеличение по време на войната.
Тези графики правителството остава без коментар. Като се има в предвид, че радиоактивен прах може да бъде пренасян дълго време след бомбардировките при дългия период на полуразпад на уран-238, то данните за България не само не са успокояващи, а заслужават динамично проследяване, което не се извършва.
Всичко това на фона на огромните количества токсични вещества, попаднали в околната среда над Югославия, близостта на България и данните на Министерството на околната среда води до следните изводи:
Доказателства и по дългосрочни наблюдения за екологичните последици за войните, водени от НАТО, биха могли да бъдат предоставени на трибунала от Ирак, където злокачествените новообразувания и уродствата сред новородените бележат рязък скок след операцията "Пустинна буря".
Всичко това, извършено в нарушение на международните документи в защита на околната среда е сериозно основание за привличане на правителствата на страните членки на НАТО и подкрепилите ги в агресията над Югославия правителства под съдебна отговорност пред обществен международен трибунал.
Булгаристан в "умерения национализъм" на Ахмед Доган
Не беше кой знае колко отдавна, когато г-н Доган заплашваше със съд всеки, който се осмеляваше да представи ДПС като партия противоконституционна - на народностна и верска основа. Днес той публично апелира за превръщането й от етнорелигиозна в национална партия, като по такъв начин постави дейността й поне формално в съответствие със законните изисквания. Не беше кой знае колко отдавна, когато естествената преданост на българина към род и родина, към земя, език и история се окачествяваше като национализъм, с цялото негативно съдържание на това понятие за домогващите се към световна хегемония. Сега г-н Доган е за "умерен национализъм".
Същият този национализъм е верую и практика за днешни хегемонисти и кандидат-хегемонисти. В съседна Турция се поддържа носталгия към минало величие (неин израз е и замисленото чествуване на 700-годишнината на Османската империя) и ислямизмът е на всеоръжие, възпиран от международната обстановка и някои вътрешни прегради. Г-н Доган е свързан и с официалната турска политика, и с опозиционните ислямистки носталгици. Той заплаши със съд забраната (в сила в самата Турска република) да се носи ритуално облекло от мюсюлманчета в български училища.
Възползвайки се от компромисни текстове в конституцията, от примиренчеството в обществото и колаборационизма на властите, ДПС наложи фактически еднопартиен режим в турските райони, където избирателите гласуват обикновено като на ОФ-избори за неговите кандидати. В почти всички общини на цели области общинската власт е в ръцете на протурската партия. Това не се смята за етнически вот, не представлява заплаха за етническия мир, не се вдига вой до бога.
Когато в Кърджали мнозинство, осъществено и с турски гласове, получи българин, настъпи едва ли не предреволюционна ситуация. Бившият кмет протестира пред Европейския съвет. С гласовете на СДС той самият стана кмет преди това - това е в реда на нещата. Когато кандидат на СДС печели с гласове и на БСП - това е заплаха. Но за кого? За плановете, които някои кроят за Източните Родопи срещу целостта на българската държава? Остава, разбира се, неясно защо така рязко СДС обърна гръб на Доган, а и на самото ДПС, след като не успя да го разцепи, разчитайки дотогава на турските гласове в изборите и допускайки всевъзможни компромиси - дори с национални интереси, за да ги спечели? Как и защо БСП, водеща борба в предишните избори срещу съюза на СДС и ДПС, в сегашните се обяви за съюз със СДС?
От ДПС се надават предупреждения за косовски събития у нас. Голяма част от кърджалийци са потомци на тракийски българи и са закърмени със спомените за бягство от родните места под ятагана на завоевателя и поробителя. Обяснима е тревогата им, че подобна участ грози и тях. Аз самият в Кърджали бих гласувал за кандидата на законна българска политическа сила, загърбвайки партийните си пристрастия. Иначе нямам нищо против турчин да е министър, но представляващ общобългарска, не етническа партия.
Понятно ми е разочарованието на тези, които подготвяха условията за анексия на Източните Родопи при подходящи условия като начало на възкресяването на Булгаристан в рамките на неоосманската империя. (Питал съмq без да получа отговор: защо само за нашата страна Турция е запазила названието й от време на робството - Булгаристан, докато останалите бивши владения са с традиционните латински окончания на "ия".(С тази амбиция, струва ми се, е свързано подготваното честване на 700-годишнината на империята. Българският представител в ЮНЕСКО побърза да подкрепи искането на Анкара този печален юбилей да се включи в календара на световните събития в областта на културата, науката и образованието. Остава и гърците да отбележат юбилей на Византийската империя - и под нейно владичество сме били, но поне сме поели част от наследството й.)
На кого да се надяваме?
Самите натовски държави имат интерес от утвърждаването на Турция в нашия регион, нали в миналото бяха опора и на Османската империя срещу националноосвободителното движение! Богат е и собственият им опит в расовото и етническото прочистване! В Испания - с експулсирането на маври и евреи; в Северна Америка - с фактическото унищожение на коренното население, без да броим анексирането на половин Мексико и откъсването на част от Колумбия за създаването на отделна държава - Панама, осигуряваща им господство над Панамския канал; в Германия - с канибалската теория на Третия райх - чиста арийска раса, приложена чрез безмилостното ликвидиране на няколко милиона евреи и славяни; в Турция - с геноцида над арменците, с прогонването на гърците от Мала Азия, Северен Кипър, с безмилостното подтисничество срещу кюрдите, дори и с държевите-членки, приети напоследък: с прогонването на немското население от Чехословакия (Судетите) и Полша (Силезия) вече след Втората световна война.
Лозунгът за човешките права като доминиращ над националния суверенитет е валиден там, където е изгоден. В България - на първо място.
ДПС изолира българските турци от народа и държавата, сред които живеят, и поддържа неразривната им връзка с "майката-отечество". Не ми е известен случай и на най-дребно разграничение и от най-популярен акт на турската политика, а жалби и клевети срещу България - колкото щеш.
Трима депутати бяха официални гости за честването на 25-годишнината на Севернокипърската република, призната само от Анкара. Един от водачите на ДПС, изразявайки истерична паника след кърджалийския избор, заплаши направо със създаването на аналог на албанската въоръжена сила в Косово, с приложение на тактиката на косовските терористи. Пред очевидния шантаж реакцията не се чу - нито от управляващи, нито от опозиция. А беше дълг на държавните органи да потърсят сметка чрез съда от този разбеснял се провокатор, който се кани да наруши мира и единството на страната, спокойствието и живота на българските граждани, независимо от религия и народностно чувство, който мечтае да възпламени у нас още непотушените злодейства в Косово с кланетата, разрушенията, гоненията... Иначе шантажистите ще се насърчат и наистина биха превърнали България в следващото огнище на смърт и разруха на Балканите. Да се отминават с мълчание дръзките предизвикателства - значи да се ескалират претенциите, а най-дръзките предизвикатели - да се поощрят към действия. Тогава "омиротворителните сили" ли ще ни помагат? Безгрижни (или безсилни) пред вътрешни заплахи и закани, сме готови да се забъркаме в конфликти далеч от нас, за да демонстрираме поредното си преориентиране.
Събитията зловещо се повтарят, не по силата на нечия невидима воля, а защото не сме в състояние да извлечем полезните уроци от миналото, да си дадем сметка за действителната ни нужда, за реалните ни възможности и истинското ни място в съвременния свят. През Втората световна война през българската територия Вермахтът нахлу в Югославя и Гърция, които сами не биха се поколебали да пуснат чужда войска срещу България. Ала пак, както след Първата световна война, се оказахме сред поедените, а те - сред победителите, и в това се състоеше причината за злощастията ни през отиващия си век.
Да не се самоутешаваме, търсейки причините извън нас. Вече по силата на Варшавския договор участвахме (символично?!) в агресията срещу Чехословакия, а като кандидати за НАТО обявихме, че сме готови да предоставим военно-морски бази на САЩ преди да са ни поискани - предстоящето споразумение ще се изтълкува като отговор на българската воля, не на чуждия диктат.
Великите сили са подсъдни само пред историята - нашата днешна преценка не ги стряска, не ги отклонява от предначертаното. Вчера осъждаха интервенцията в Афганистан, днес устройват "омиротворителни акции" и "наказателни бомбардировки" навсякъде, където смятат, че интересът им се засяга.
И всичко това в името на "човешките права", които се издигат и над националния суверенитет (чии права и чий суверенитет - сами се досещаме). За образец в това отношение се сочи българската позиция. Колко хвалби се изсипаха върху българското правителство, с наслада повтаряни от оратори и медии! За някои е удовлетворение, но за други е оскърбление комплимента на чужди дипломати, че американците не разполагали с по-послушен държавник от нашия. Той побърза обаче да им предостави и ново доказателство. След като с патриотична жар отстояваше на натиска срещу атомните ни електроцентрали, накрая клекна и преговорите - предстоят. А толкова просто и ясно е да се проумее, че ако отвън ни хвалят, значи че за тях е изгодно, за българския народ не го е еня - той сам е длъжен да премерва, претегля, решава, действува. Но "народ безмолствует", докато за управляващите по-важно от народното доверие е благоволението отвън.
Чувствителността към етническите ограничения е обяснима и оправдана - гражданите на България са с еднакви права и задължения. Друго са етнически привилегии, често придружавани с политически ограничения за несподелящите официалната политика, към което са поразително равнодушни хуманисти и правозащитници.
Още в началото на 90-те години г-н Доган издигна опипващия призив за път през Босфора към Европа. Общественият отпор го накара да стане по-пестелив в думите, но не по-малко последователен в делата. За България са от значение отношенията с Турция, но без посредничеството на г-н Доган и без задни мисли с ислямистко вдъхновение.
Досега управляващите в съседната държава не са се разграничили с нищо от имперското минало - нито от завоеванията и разрушенията, нито от насилствената асимилация и кланетата, нито от регреса и изолацията. Турция обаче издига своето военно и стратегическо значение, с което не можем да не се съобразяваме. За да бъдем сигурни, че не ще възкръснат стари амбиции (техните адепти там не са малко) предварително условие е балканската общност като предпоставка за участие в Европейския съюз. Само тогава наложеното от положението ни и полезно за развитието ни добросъседство ще е поставено върху основата на равноправието и взаимния интерес. Не на нов диктат и чужди облаги.
Такъв е големият дълг на българската държава в интерес на всички български граждани, за които партията на г-н Доган нищо добро не може да допринесе. Това, изглежда, и самите български турци почват постепенно да осъзнават.
България не е семейно или партийно-братовчедско имущество
От т.нар. професионална деформация трудно може да се избяга. Всеки от нас познава бивша учителка, гълчаща вече мустакатите си внуци с думите "Тихо! Всичко виждам! " или бивш старшина на рота, който вика на кучето си "Мирно! ".
За някои от оцелелите от прехода българи след време ще се окаже, че познават бивш министър, който с мазен глас по навик ще задава въпроса на затворническия надзирател, когато си иска допълнителна дажба чорба, "А къде са десетте процента? ".
Каква може да е професионалната деформация на бивш адвокат по бракоразводни дела? Това вече всичките осем милиона българи го видяхме. Цитирам президента на републиката Петър Стоянов: "След като две години и половина толкова категорично желаем да станем член на НАТО, трябва да споделяме и отговорностите на НАТО и ако пред нас бъде поставен въпросът за разполагането на военни бази, аз съм "за"... Това е все едно да ухажваш две години и половина своята любов, да искаш да се ожениш за нея и най-накрая да поставиш под съмнение дали тя да живее в твоето жилище - все пак трябва да живеете заедно... Ние вече не сме член на Варшавския договор и можем да вземаме суверенни решения" (в. "Монитор", 5 октомври т.г.)
Тази на пръв поглед любовно-лирична форма не успява да прикрие мисловните стереотипи от времето, когато си умувал как да осигуриш на довереника си по-голямата част от холната гарнитура и бурканите зимнина. При други обстоятелства Петърстояновите излияния биха предизвикали усмивка. Чуваме ги, обаче, не просто от бивш адвокат, а от настоящ президент. И то в момент, когато покрай изпълненията на ловчанската стратежка и на "разтропаните" й заместници дори сред уахабитите в синята партия се появиха съмнения дали българската външна политика не е оставена на автопилот.
При такива съмнения е естествено вниманието на аналитиците на поведението на България като субект на международния живот да се пренасочи към външнополитическите изяви на Петър Стоянов. По конституция не само пръв пълководец, но и пръв дипломат на републиката. Уви, съмненията вместо да изчезват, се засилват. Какво имам пред вид?
При Стоянов границата между националното и интернационалното, т.е. атлантическото начало в дипломацията на България, отдавна стана труднозабележима дори за специалисти. Президентът често е непредпазлив в разширителното тълкуване на гостоприемството.
При гостуването в България на неговия австрийски колега веднага се съгласи с думите му, че междудържавните граници на Балканите следвало да бъдат променени, макар и броени дни преди това да бе отстоявал точно обратното становище.
Сетне се превърна в първия държавен глава, подкрепил от трибуната на ООН новата атлантическа теза за приоритета на правата на човека над държавния суверенитет. При това без поне от кумова срама да поиска разяснения какви още права са му притрябвали на въпросния човек след оневиняването му в "Моникагейт".
Тези думи на Стоянов не могат да бъдат възприети освен като заявка за замяна на суверенитета на България с васалитет. И то отново броени дни, след като бе възхвалил своя предшественик цар Фердинанд тъкмо за обратния преход - от васалитет на Княжеството спрямо Високата порта към обявяване на независимо, т.е. суверенно българско царство.
По-малко от седмица след това пък чухме от президента, че "пак можем да вземаме суверенни решения", тъй като вече го няма Варшавският договор. Какъв извод да направим? Държавният глава е просто повърхностен и лековат в мислите си и в думите си човек, или по неведоми причини е завидял на стила на ловешката героиня? Или просто са верни и двете неща? Какво всъщност е за Стоянов суверенитетът? Само шарени будки и войничета, застанали мирно пред работното място? Възникват и други въпроси.
В случая с австрийския колега можем да допуснем, че Стоянов е пожелал да погъделичка национално-носталгическите му чувства, като със своята сговорчивост почете деликатно паметта на неговия предшественик Франц-Йосиф. Последният австрийски император е запомнен най-вече като възпитан човек, съгласяващ се във всичко със събеседниците си, за да не им строшава хатъра. Как обаче да обясним последвалото изказване в ООН и възприетата в жельовски стил безрезервна подкрепа на всички действия на Големия бял баща? На нов, вече демократичен прочит на диалектиката ли сме свидетели, или на Гинесов рекорд по лакейничене?
Защо се занимаваме с тези президентски излияния с повече от месечна давност? Занимаваме се, защото скоро Стоянов ще посреща скъп гост. Ако нова стажантка не мине път на Клинтън, той не след дълго ще има щастието да посети острова на стабилността на Балканите. Стоянов вероятно ще съобрази да не му поднася пури, поне не пред журналисти, и да не допусне българки със сини рокли на официалните обеди и вечери. За българите обаче същественото е да не забрави да съобрази някои други, по-важни за тях неща:
- Че Отечество България не е семейно или партийно-братовчедско имущество, подлежащо на явна делба или тайна приватизация. Човекът, разиграващ театрото на съвест на нацията, би трябвало да знае това.
- Че по времето на Тодор Живков в България нямаше чужди бази и ядрени оръжия. Защо не ги допусна? Дали, без да е франкофон, не се бе повлиял от примера на своя домакин Дьо Гол, който набързо закри чуждите военни бази на френска територия? Дали Живков за разлика от свой злополучен франкофонски приемник не си даваше сметка, че в историята можеш да останеш и като изсъхнала дървеница, защипана поради собствената си непредпазливост в учебник по този поучителен предмет? Или просто му бе известно, че от чужди военни бази печелят единствено местните проститутки и недалновидни политици, и то само до време?
- Че човек, който казва "толкова категорично желаем да станем член на НАТО" е длъжен да поясни кои сме тези "ние", закопнелите за членство в тази доказано отбранителна и хуманитарна организация. Дали това, че сред тях освен синята и евролявата върхушки, са и новите собственици на "Дума" е достатъчно, за да ангажираш с приказките си цял народ? Нали четири пети от него се обявиха против американските бомбардировки и дори агенция Ем Би Ем Ди със скърцане на зъби призна това? Наистина ли бе неочакван този процент и дали не може да обясни упоритото нежелание на нашенските маломерни атланти да се проведе сред българите референдум за членството в НАТО?
Няма как да надникнем в мотивацията на Стоянов и да се произнесем по слуховете, че много му се щяло след приключване на президентския мандат подобно на ирландския министър-председател Мери Робинсън да заеме някой добре платен и престижен пост в структурата на ООН, подхождащ на правилни бивши държавни и правителствени глави. Нещо като службата на Стоян Ганев, само че за по-дълго и без да се виждаш принуден да закръгляваш семейния бюджет с продажбата на хавлии.
Факт е, че Стоянов е напреднал много в изучаването на английския: цитираното му изказване пред ООН прочете на този език. Вярно, малко с български акцент и немска маршова стъпка, но иначе съвсем разбираемо. Фондациите са ненадеждна работа, щом и Ж.М. Ж. мрънка, че не му стигат парите, а и самият Горбачов по едно време опря до рекламиране на "Пица Хът" с цел препитание.
Когато се питаме за статуквото ни (дали сме невяста или момиче на повикване, може би някому не ще прозвучи съвсем стилно) трябва много да внимаваме с метафорите. В английския език понятията "bride" ("невяста") и "call girl" ("момиче на повикване") съвсем не са синоними. На първите най-неприятното, което може да им се случи, е след време да опрат до услугите на някой от бившите колеги на Стоянов. Вторите, ако не са "разтропани", по изказа на Надежда Михайлова, завършват на Дунав-мост кариерата, започната блестящо в "Шератън", заведението в другия край на сградата на президентството.
ПОСЛЕПИС
Броени часове след написването на горния материал български държавни електронни медии разпространиха изявление на бившия американски наместник в Скопие и настоящ член на Съвета за национална сигурност на САЩ Кристофър Хил, че при посещението си в София президентът Клинтън ще разисква и въпроса за натовски военни бази на българска територия. С това някои от поставените по-горе въпроси получават отговор.
Очевидно ранните Петърстоянови проатлантически любовни излияния не са били волни импровизации, а добре режисиран етюд от марионетен театър, в който не българският президент е кукловодът. Очевидно американците са разбрали, че имат причини да избързат с непосредствената военна окупация на България. След първия предупредителен сигнал неспособността на софийската администрация да укрие от стопаните си отношението на българския народ към агресията им срещу Югославия, последва втори, не по-малко недвусмислен - синята изборна катастрофа.
Публична тайна е, че една от целите на предстоящата височайша американска шетня из района ни е засилването на натиска отвън срещу законните власти в Белград, след като местните куислинги показаха своето безсилие.
Залогът сега е нещо много по-голямо от въздушните коридори, които американските наместници, воглаве с президента и премиера, предоставиха на натовските агресори. При потайността, с която властващите днес в София някогашни български радетели за прозрачност и гласност ликвидират държавността ни на едро и на дребно, имаме основания да очакваме от тях да се опитат да ускорят хода на българския народ към национално самоубийство. Друг въпрос е дали той ще им го позволи.
Второто проклятие за България
Темата не излезе като скандал в ефира, но един от неговите приятели предложи да направим опит за среща с простреляния Варсано в неделя от 14 до 16 часа, т.е. във времето за свиждане и ако милицията ни попречи, да дадем гласност на случая. На нашите хора беше посочен и сборния пункт на "шествието" - паметника на Патриарх Евтимий. Какво беше учудването ни, когато в уречения ден и час на "Попа" от приятеля на Варсано нямаше ни вест, ни кост. "Те и без това ще ни приберат, докато стигнем до "Руски паметник", казал той, след като размислил, така че няма смисъл изобщо да опитваме". Опитът за свиждане не се състоя. Разбира се, нямаше и задържани. Симон Варсано така и не разбра, че изстрелите по него са възмутили и други българи, освен неговия приятел Соломон Паси.
После дойде 10 ноември. Много от нас навлязоха боси в политиката. Един дори така се наричаше - "Босият", защото носеше обувките си на бос крак и беше учил до III курс руска филология. Къде переше обувките си и дали изобщо ги переше, историята и досега мълчи. Но му остана името и зулумите, които натвори.
Имаше обаче и един друг "демократ", който попадна с пропорционалната листа на СДС (от "Екогласност") във Великото Народно събрание и който, изглежда, мислеше, че по пътя към демокрацията ще минаваме отново през Синайската пустиня. Той идваше на заседанията по дънки и маратонки и когато се изказваше, винаги намесваше и софиянци, въпреки че нито веднъж не се беше изпотил на митинг пред тях. "Моите избиратели ме питат", обичаше да прехвърля оговорността хитроумният еколог и цяла България (тогава всички слушаха дебатите в ВНС) оставаше с впечатлението, че Соломон Паси прекарва по-голямата част от времето си в раздумки с тях.
Един ден избирателите, изглежда, ще да са го запитали "Абе, защо ние сега, като няма Варшавски договор, не станем страна-членка на Северноатлантическия договор? " Глас народен, глас божи! На другия ден Соломон лансира тази идея пред депутатите в парламента. Падна голям смях. Оказа се обаче, че който се смее по-последен, има възможност да избира дали да се смее и по-ехидно. Речта на българския еколог имаше историческо значение единствено за самия него. Той беше обсебен от идея-фикс и по-нататък всички негови действия бяха подчинени на нея.
Не след дълго започна първата война в Персийския залив. Току що отцепили се с Александър Каракачанов и с още двама математици - Любомир Димитров и Владимир Сотиров, от движението "Екогласност" и вече като един от лидерите на Зелената партия наш Соломон получи ново запитване от избирателите:
Защо България да не участва, макар и символично, на страната на т.нар. международна общност?(1990г.) Глас народен, глас божи! В еуфорията от демокрацията малцина се замислиха дали това е начинът да си върнем двата милиарда долара от Саддам Хюсеин. И дали, когато гражданин на Израел (за българи от смесени бракове двойното гражданство е регламентирано и от двете държави) ни съветва да воюваме срещу араби, гласовете, които чува, принадлежат на избирателите му. За късмет на българските момчета международната общност вежливо отказа, предлагайки на правителството батальонът да си носи вода, храна и специални дрехи от България.
Соломон Паси не се отчая. В един прекрасен ден той стана председател на новоучредения Атлантически клуб в България. За това елитарно общество се намериха веднага достатъчно желаещи. Списъкът на атлантиците започваше с Ахмед Доган и завършваше с Жельо Митев Желев, а по средата бяха Елена Поптодорова, Уилям Колби и Сол Полански. Избирателите, които го бяха пратили в Народното събрание да пише нова Конституция, престанаха да го пишат. Те започнаха да цъкат "Брех, че хитрец! Кой го избра и защо точно него?"
Соломон, вече човек на Брюксел, тръгна по света. Скроен нашироко, той забрави, че НАТО по устав се ограничава на север от Тропика на рака. Атлантиците от София достигнаха чак до Антарктида. С помощта на източваните банки и борчески застрахователни дружества. Новобогаташите даваха, защото чувстваха че зад тесния гръб на Соломон стоят сили извън България, които определят широките правомощия на отделни "демократи" в нея.
Един ден П. Берон, тръгнал с каскет в ръка за своите си експедиции, срещнал зеления Паси на входа на една банка. "Колко пари ще искаш? " - попитал атлантикът. "Абе мисля да си направя устата за 1000 долара да отидем с Бешков до Индонезия за тропически животинки" - отговорил ученият. "Няма да сваляш мизата? Ще искаш 5000, та да ти дадат 3000 долара! " - смъмрил го Соломончо и отпрашил към следващата финансова институция.
Така започна неудържимият възход на Соломон Паси. Преди 10 ноември имаше партийни агитатори, които ставаха и лягаха с приказки и заклинания за комунизма.
Някои от тях, пък и децата им, наистина заживяха в него, но народът се почувства излъган.
Трябва да признаем, че след промяната през 1989 г. Соломон Паси пръв получи прозрението с каква нова недостижима цел може да се ангажира съзнанието на българите, така че техните унижения и страдания да бъдат формално мотивирани, а жизненият стандарт на водачите към НАТО и ЕС да бъде сравним с този на предишните водачи и на техните роднини.
Скоро след гостуването на Генсека на НАТО Манфред Вьорнер трабантът беше заменен с лъскав четиритактов автомобил "Фиат крома". Соломон се подстрига и облече костюм. Той беше вече лицето на НАТО в София и трябваше да се появява пред камерата с видни военни и шпиони, които наметнали овчи кожи, четяха лекции за новия световен ред като гости във Военния клуб на БА. Какъв парадокс!
През 1993 г. започна гражданската война в Босна и Херцеговина и първото ембарго срещу остатъчна Югославия. България за три години загуби около 7 млрд. долара, което представлява редуцираната стойност на наследения държавен дълг. Но докато Отечеството пропадаше в безвремието, Атлантическият клуб на Соломон Паси процъфтяваше. За тези, които не знаят какво е дребен атлантически рекет, трябва да припомним, че ембарго в истинския смисъл на тази дума нямаше изобщо, но квотите за фирми-износителки на горива, торове, храни, цимент и други стоки за Сърбия се раздаваха от... Атлантическия клуб в София. 10 % или повече е била комисионата, може да уточни само председателят на клуба. Но това е равнозначно да попитате Александър Томов откъде са парите на Евролевицата и той да ви каже истината.
В днешния неустойчив свят една фирма, страна или дори военен съюз не може да прогнозира бъдещето на база миналото. Аналитичният подход се заменя от процесуалния, т.е. провежда се с малка част "разузнаване с бой" и от минивзаимодействията се реагира адекватно на динамичните външни промени.
Такова изследване НАТО провежда в България с предизвикателствата и провокациите на Соломон Паси. Той бяга от публична дискусия с противниците на членството в НАТО, и тъй като за разлика от нас, има неограничен достъп до екрана на БНТ, лансира едно след друго все по-безумни и по-унизителни предложения уж от името на Атлантическия клуб. Българските интелектуалци, захранени на яслата на Сорос, не реагират национално отговорно. Благодарение на тях след предложенията на тариката-математик с двойно гражданство идва истинският, големият атлантически рекет:
"Разузнаването с бой" е проведено. Правителството на СДС е притиснато до стената. При отказ то ще загуби кредитите от МВФ, които го държат на власт. При съгласие - губи следващите избори, защото България отново ще заприлича на дискотека - светло-тъмно, светло-тъмно. Корумпираните братовчеди на Ив.Костов имат един-единствен шанс за избягване на неминуемия бъдещ Народен съд: "мироопазващи" сили в родния град на президента Пловдив и база на НАТО в близост до Евксиноград. Така ползата ще бъде взаимна. Братовчедите ще бъдат недосегаеми за народния гняв, а НАТО ще разположи ракетите си само на 200 км от омаломощения черноморски флот на Русия.
Рибата-лоцман отново е Соломон Паси. Напоследът в тази роля влиза и президентът Стоянов със своя станал вече за смях "цивилизационен избор"и просветлението за бази на НАТО в България.
10 години след 10 ноември България има не едно, както каза изневиделица премиерът, а две проклятия. И двете са членове на Атлантическия клуб. И двете започнаха като борци за демокрация. Едното иска да откъсне поредното парче от шагреновата кожа на майка България и да го дари на "майка Турция". А другото иска да отслаби дотолкова страната, спасила навремето сънародниците му от Дахау и Освиенцим, че не само промишлеността, но и земята й да бъде изкупена на безценица.
За тези, които все още наивно смятат, че между двете проклятия за България няма връзка, ще припомним само факта, че операциите на турската армия срещу кюрдските партизани се планират от МОСАД, а израелските пилоти тренират в турското въздушно пространство.
Сблъсък на цивилизациите ли? Няма такова нещо, г-да футуролози! Има единствено - сблъсък на интереси. С помощта на риби-лоцмани като "обществения тарикат" Соломон Паси големите риби просто изяждат по-малките.
Идиосинкразията на пролетариата
Не звучи красиво, но ще споделя: Снощи се напих. Не мисля, че е кой знае какъв проблем. Така или иначе според официалната статистика, 60 на сто от мъжкото население и 40 на сто от нежната половинка на България посягат вечер към чашката. Истината е, че на останалите съответно 39 или 59 на сто не им завиждам, защото те посягат или към себеподобния, или към поредното изродче на протестантската църква.
Единият останал процент посяга към останалите 99.
Как да не се напия, когато политическата седмица на България започна с новината, че Хилари Клинтън отказала дарение от 1000 долара на Дарина Павлова, съпруга на шефа на "Мултигруп". Причината била, че в световните медии се говорело, че "Мултигруп" е мафиотска структура, макар че не било доказано.
Може би от американска гледна точка етичният момент на приемане на подарък-дарение (разбирай подкуп) от приятел-поддръжник да е медиен топпроблем от изключително важен вътрешнополитически гъдел. Може. Но първо, 1000 долара са една никаква част от един никакъв коктейл в един никакъв щат. В случая е важна е не материалната стойност, а стойността на символиката.
Та и аз седях, пиех и докато още бях трезвен, започних, че си зададох въпроса: "Защо три бутилки и половина среднокачествено уиски в кафенето на "Шератон" стават медиен проблем N 1"?
Кой и защо се интересува от неглижирането на Илия Павлов и какво общо има този случай с драмата на половин милионата безработни българи?
Преди десетина години в Япония беше хит чучелото на работодателя (поставено от работодателя), върху което наемният труженик си изкарваше гнева след края на работния ден. После нещата се софистицираха (усложниха - авто-бележка) и наемната работна ръка бе задължена да ходи след работно време колективно (!) на разпивка в публичен дом.
Целта си остана същата насърчаване на потреблението на наемната работна ръка, за да може чрез изразходване на всекидневието си тя да задлъжнее бъдещето си, възпроизвеждайки пасивите от вчерашния ден.
Вярно, че това бе Идея на 60-те години, довела американската икономика до задлъжнялост от над 500 милиарда долара .
Но вярното е и другото - японската и американската задлъжнялост се изплащат в пластмасови кредитни карти и фючърсни сделки (сделки от вчера с плащане след достатъчно дълъг период - б.а.), които нямат реална покупателна стойност, тъй като не носят номиналната стойност на вчерашния ден, а са ориентирани към евентуалната утрешна печалба.
Казано иначе за да могат богатите нации да плащат днешния си ден с утрешния, ние плащаме днешния си ден с бъдещето на децата си.
Ние нямаме пластмасови кредитни карти, но както казват управляващите ни, имаме шанса да ни приемат в една от частите на развития свят - (западно) Европейския (икономически) съюз.
Приемането, разбира се, е сделка която обикновено се извършва като всяка сделка в името на някаква придобивка. Двустранна.
Нашата придобивка е ясна - покана за членство в Европейския съюз. Да уточним - не членство, а само покана.
Срещу поканата през изминалата седмица
Западна Европа, САЩ,Турция, Гърция и т.н. получиха от България:
Да не го бяхме писали в "Нова зора", че ще се получи така, да не ни е яд сега, че отново излизаме черногледи пророци.
- няколко милиона неуточнена финансова помощ от Гърция, която обаче ще бъде давана на гръцки бизнесмени да купуват интересуващи ги български предприятия.
Според финансовия министър Муравей Радев това си е направо безвъзмездна помощ от страна на Атина. Не се разбра от думите му за кого - за България, или за гръцките бизнесмени в улеснение на финансовата им експанзия извън границите на Гърция.
- откровение на зам.-военния министър Пламен Радонов, че джипът му, марка "Ландроувър", струва 68 000 дойче марки - необходимост, породена от спестовността на Министерство на отбраната, тъй като издръжката на стара кола излизала по-скъпа. На малко по-ниска цена продадоха някогашния гигант на електрониката не само на Балканите - ДЗУ-Стара Загора. (За сведение на по-незапознатите с цифрите: пак през същата току-що изминала седмица варненски полицаи предотвратиха крупна контрабанда. Служителите на реда се похвалиха, че са конфискували 92 пиратски компактдиска и няколко софтурни продукта на обща стойност 1 милион нови лева). ДЗУ -Стара Загора на ден произвеждаше продукция, няколко хиляди пъти по-голяма от заловената стока. Не че ме интересува в каква кола се вози един зам.-министър. Интересува ме, че ДЗУ-Стара Загора бе продаден по-евтино от някакъв си джип. Пък бил той и съвсем нов.
- признание на премиера Костов, че няма начин да влезем в Европа, ако не съкрати до Коледа поне още 45 хиляди държавни служители и не затвори и последните поставени на колене нерентабилни за западноевропейската икономика основни наши предприятия, все още прекалено конкурентни за западноевропейския пазар.
Свято Рождество Христово, миряни.
- скачане цената на маслодайния слънчоглед от 200 на 300 лева за тон за последната седмица, при положение, че реколтата тази година е много по-добра от предишната, а изкупните цени по време на жътва - равни или дори по-ниски от миналата година. Да, ама за да ни пуснат до изтривалката пред вратата на Европейския съюз, от нас искат либерализиране на икономиката, а там си продължават протекционизма и усилено дискутират вредните му последствия.
- Продажба на несъобщен засега чуждестранен конкурент на "Булгартабак" на 51 % от акциите на тютюневия ни холдинг. След десет години полууспешни опити да го изместят от пазара, накрая управляващите ни тръгнаха и да го продават. Да не звучи съвсем като изхвърляне, но при една добра икономическа политика "Булгартабак" има потенциалната възможност чрез износа си да изхранва целокупното българско население. Каква още по-жестока съдба го чака "Булгартабак", може да се съди по изпуснатата, поради вродена тъпотия, фраза от шефа на Агенцията за приватизация Захари Желязков: "Хубаво е, ако купувачът се обедини с финансов инвеститор". На кого и защо изобщо се предлага "Булгартабак", ако купувачът му няма да има възможност да инвестира у нас, а само ще придобие собственост върху холдинга (който си е концерн все още, въпреки името) срещу поредния $1... - Пълен контрол върху черноморските ни териториални води и пространства. Тихомълком за широката общественост вицепремиерът ни Божков за пореден път през изминалата седмица прави успешен ход за продаване на националната ни сигурност. Ръководеното от него Промишлено министерство е предложило проект за мониторинг на морските ни териториални води и въздушно пространство на гръцка и американска фирма. Целта на проекта е да се създаде ( и управлява!) система за наблюдение, контрол и управление на морските съдове и въздухоплавателните средства в морското ни пространство. Пита се, обещаната от Костов военно-морска авиационна база на НАТО у нас, от американците или от гърците ще се управлява?!?
След всичко изброено дотук става от ясно по-ясно кому и защо е бил нужен медийният балон за 1000 щ.д на г-жа Клинтън?
Досадно ми е да изреждам по-нататък. Мигар горното не е предостатъчно за една седмица издевателство върху всекидневния българин! Две "умни" глави предложиха през същата изтекла седмица саламите с изтекъл срок да се дават на бедните, вместо да се изхвърлят на сметищата. Безкрайно е благородно, трябва да признаем. Да дойдат (по официалните изчисления на Националния статистически институт) 46-те процента български граждани, които живеят под официалната граница за минимален жизнен стандарт.
Не, не се получи журналистически материал. Това изобщо не е икономическото разследване, което трябваше да напиша. То остана за следващия брой, защото моя милост не успя да удържи нервите си. И се напи. Не ме упреквайте. Може да се случи на всеки. Симптоматично е. За идиосинкразията на пролетариата. Тя би могла да се формулира така: "Нищо не става от мен, защото нищо не мога да направя, защото съм едно нищо".
Казвам го и знам че бъркам. Ами ако осъзная, че аз като едно "нищо" нямам и нищо за губене? И това не е перифраза на другаря Маркс, а вече осъзната позиция на патриот, който го боли не само за всичко българско, но и за всичко, ограбено от България. Включително и бъдещето на децата ни.
Дядо Вазов бе роман, в който една от главите се казваше "Пиянството на един народ".
