НАТО - "мутрата" на обединена Европа
Преди 4 години, когато синият лидер Иван Костов още ходеше с лента на главата по бул. "Витоша", го предупредихме, че, отваряйки вратата на българската крепост Кърджали отвътре, дълбоко се заблуждава, че Доган ще се превърне в негов лоялен съюзник. След 4 години Костов на свой ред изпитва вероломството и коварството на Ахмед, който отново плаши българите с кръв и Родопско Косово.
По време на войната в Косово в-к "Нова зора" предупреди министър Евдокия Манева, че е много вероятно да застане като обвиняема пред един бъдещ съд за умишлено дезинформиране на българския народ за опасностите, на които беше изложен вследствие на агресията на НАТО в Югославия. Незнанието няма да я оневини, така както не оправда и министрите на Тодор Живков за последиците от Чернобил. Малко вероятно е нейните чиновници да не са прочели уроците по екология, публикувани от нас в бр. 22 и бр. 23 от 1 и 8 юни т.г. Министър Манева обаче с кастилско високомерие мълчи. С премахването на сръбската сателитна програма и с непрекъснатото тиражиране на лъжата, че "Милошевич е военнопрестъпник" НАТО си осигури превес в информационната война. Устата на най-пострадалите съседни страни - България и Румъния, пък беше запушена с "политическото решение" - покана за преговори с ЕС, т.е. покана до прага на чакалнята.
Но ето че 100 дни след края на войната започнаха да излизат и други материали. Правителството на СР Югославия издаде "Бяла книга" в 2 тома, която описва престъпленията на НАТО за периода от 24 март до 10 юни 1999г. Адресът на този потресаващ документ в Интернет е htpp:/www.smip.sv.dov.ju. Внимание! Не се препоръчва страници от "Бялата книга" да се отварят пред малолетни! Стресът е гарантиран!
На 4 октомври в."Индепендънт" (Лондон) публикува статия, в която открито се признава (въпреки позицията на Т. Блеър), че НАТО е създал трайно радиоактивно замърсяване на територията на Сърбия с използване на бомби с глави от Уран-238.
Последният пирон в екоковчега на лъжите на г-жа Манева неправителствените организации (NGO) забиха в доклада си "Екологични последици от военните действия на Балканите" (БТА, 11.10.1999 г., в."Сега"). Според авторите на доклада Министерството на околната среда практикува стъкмистика с "усреднени данни", което пък според нас е чиста "контрадезинформация".
Но нека да разгледаме поразиите от войната на НАТО хладнокръвно.
Голямата дезинформация, която е част от информационната война на НАТО, се крие в настояването да се изследва 50 км зона покрай границата със Сърбия за увеличен гама-радиоактивен фон. Търси се нещо, което липсва при естествената радиоактивност на уран-238. Следва контрадезинформацията на екомониторинга в стил Иванчо, когото накарали да пише съчинение за домашното куче, и той написал: "Ние нямаме куче". Всеки българинъ, завършил средно образование преди реформите на министър Методиев, знае, че при естествената радиоактивност на уран-238 гама-фон не може да бъде измерен. Високотехнологичните уранови глави на американските бомби оставят в околната среда "вовеки веков" източници на алфа-лъчи (хелиеви ядра) и бета-лъчи (електрони), чийто период на полуразпадане е съизмерим с възрастта на Земята! Тези радиоактивни частици не създават гама-фон, който да измери министър Манева, но са потенциално 1000 пъти по-опасни, защото активни атмосферни процеси могат да ги пренесат до прозореца на министърката и една прекрасна утрин, без тя нищо да подозира, освежавайки се, да вкара "гореща частица" в белите си дробове. Останалото, както казва поетът, е мълчание. Кога от лъчението на тази "гореща частица" ще се изроди клетка и ще започне да се развива рак или левкоза, е божа работа.
В случая става дума за престъпление срещу човечеството, за което е предупреждавала Комисията по ядрен контрол на САЩ. Генерал Ремзи Кларк, който има доблестта да даде под съд правителството на САЩ, президента Клинтън и НАТО, формулира така своето обвинение N 11: "Атаките от въздуха с ракети, бомби и снаряди с глави от отработен уран-238, разсейвайки радиоактивен прах в атмосферата, почвата и водите, излагат населението на Югославия на риск от смърт, генетични увреждания, рак, тумори, левкемия и др.болести за генерации напред". Никой не знае колко са бомбите с тази "висока технология", хвърлени от въздуха над сръбските градове. Знае се само общото тегло - 25 хил. тона. На въпроса освен снарядите на хеликоптерите "Апачи" имало ли е други оръжия с уранови глави - НАТО не смята за нужно да отговори (в. "Financial Times" от 15.10.1999 г.) Очевидно е имало. Почти сигурно е, че дебелите бетонни плочи на подземните самолетни хангари в Батайница и Прищина са били бомбардирани именно с такива боеприпаси. И това става не в Иракската пустиня, а в гъсто населена Европа! Танкоубийците "Апачи" не бяха използвани, може би защото урановите им припаси са основните. Всъщност какво ли може да развълнува такъв хуманист като ген. Уесли Кларк. Нали урановите бомби падаха в славянска страна.
Само след няколко години "гратисен период" лекарите в Прищина ще регистрират бум на левкозите, на раковите заболявания. А Прищина отстои само на 150 км от българската граница. Опасна близост, скъпи сънародници. Но дали тогава неминуемият съд над правителството на министър Манева ще бъде достатъчно възмездие?
Всички вече знаят, че бомбардирайки "яко тат нощний" от 5 км дистация супермените на НАТО не улучиха танковете на Милошевич. Затова в нарушение на всички конвенции янките подбраха заводите, електростанциите и мостовете на Югославия. Грамадните пожари, в резултат на бомбардировките на петролните рафинерии в Ниш (5 май), Бор (15 и 17 май), Панчево (8 юни), Нови Сад (9 юни) издигнаха в атмосферата облаци с най-различни продукти на горенето, които бяха пренесени от западните ветрове към България и Румъния. В суровия петрол има до 2 % сяра, която при горенето се превръща в серен двуокис. Пролетните дъждове и градушки очистиха атмосферата от отровните газове, но сярната киселина в тях попари лозята, овошките и доматите в Западна България. Така че причината българите да ядат скъпи домати през тази година и да пият скъпо вино през следващата е една и съща и се нарича НАТО. Бедата е не че са падали киселинни дъждове. Това не се случва за първи път у нас (Пирдоп, Марица-Изток). Страшното е, че с един замах НАТО зачеркна всички екологични договорености за трансграничните емисии на вредни газове, постигнати с толкова усилия за последното десетилетие. Сега всичко трябва да се започва отначало. Еколозите мълчат.
Мълчи и министър Манева. Всъщност не мълчи, а отново контрадезинформира. Вместо да докаже, че дъждовете са кисели, тя се оправдава, че диоксини и фурани трудно се откривали. А те отново липсват, защото в Панчево и Бор гореше петрол, а не пестициди. Диоксин в България никой не е открил, няма и да открие. Незнанието не е оправдание, министър Манева. Съдът няма да го признае за смекчаващо вината обстоятелство.
Гражданите в България, които плюят на правила, морал и закони и решават проблемите си силово, сполучливо бяха наречени "мутри".
Поради ниска обща култура "мутрите" не се чувстват гузни за това, че мощните им джипове отделят 2-3 пъти повече въгледвуокис и допринасят за парниковия ефект, който трайно променя вече климата на цялата планета. Какво да кажем тогава, за страната на автомобилите САЩ, която допринася най-много за парниковия ефект и няма никакво намерение да ограничава потреблението на горива. Не се ли държи тя като "еко-мутра"? А нейните пилоти, които извършваха по 1000 бойни полета дневно през април и май и оставяха след себе си опашки, в които се съдържаше катализаторът за разлагане на озоновия слой - азотния окис (NO)? Не са ли пилотите на НАТО типични "еко-мутри", а техните генерали престъпници?
Следвоенното лято на Балканите беше необикновено жарко. В ясни дни слънцето печеше немилостиво, защото озоновият слой над България е изтънял. Само след няколко години статистиката неумолимо ще покаже, че ракът на кожата у нас е станал по-популярен. Тежко на нудистите и спасителите на плажа. Тежко на милионите труженици по полетата на България.
Първата косовска война завърши с хуманитарна катастрофа за Балканите. За съжаление управниците на България я тикнаха на страната на престъпниците от НАТО. Новият Нюрнбергски съд за тях е неизбежен. На 30 т.м. започват изслушванията на международна комисия - обвинител в Берлин, в състава на която ще бъдат и генерал Ремзи Кларк (САЩ), Николай Рижков (Русия) и проф. Азаря Поликаров (България). Този път гласът на разума трябва да надделее над наглостта на архитектите на новия световен ред. За да не се повтаря никога вече това, което се случи на Югославия през пролетта на 1999 г. Никога!
Горчивото лекарство на истината
Резултатите от изборите за местна власт в София не са добри за БСП. Те, разбира се, не са позитивни и за СДС, и за Стефан Софиянски, избран за кмет едва с 33 % от гласовете на гражданите с право да участват в надпреварата. 69-те процента, с които Софиянски изпревари съперниците си, представляват около 20 % от всички софийски гласоподаватели. С основание самият Софиянски, след оповестяването на резултатите, единствен от лидерите на СДС намери кураж да каже, че това не е истинска победа, че причините трябва тепърва да се анализират, а една от тях е провежданата линия от ръководството на тъмносините в страната.
Но нашата тема е по-друга - провал или успех са изборните резултати в София за кандидат-кмета на БСП Румен Овчаров и въобще за социалистите?
Трябва да се подчертае, че тези резултати не са изненадващи. Редица социологически изследвания още през лятото на 1999 г. сочеха, че влиянието на БСП в столицата е катастрофално намаляло, че съотношението на позициите на БСП и на СДС се движи между 9-10 % и 40-41 %. Колкото и да се съмняваме в почтеността на отделните социологически кантори, такива данни биха разтревожили всяка политическа сила, особено когато са получени в навечерието на изборите.
За обективните наблюдатели беше ясно, че БСП я очаква загуба на изборите за местна власт в София, загуба предизвестена и сериозна. Въпросът се състоеше в това разликата между основните политически опоненти да се стопи до известна степен и да се направи пробив в тъмносинята крепост - София. При това положение БСП имаше на разположение няколко варианта.
Част от партийния актив на БСП настояваше за силно оцветена "червена" кандидатура: изхождаше от мотива, че по такъв начин БСП ще се укрепи в София, ще постави началото на изтръгване от дълбоката криза, обхванала Софийската градска организация. При отстояването на тази позиция се проявиха и симптоми на сектанство и неразбиране на необходимостта от по-широко коалиране именно в град като София. Това становище беше защитено най-вече от актива на Градската организация на БСП, както и от ръководството на отделни партийни течения. На решителния пленум на Градския комитет бяха издигнати три кандидатури: на Румен Овчаров, на Янаки Стоилов и на Никола Койчев. Членовете на пленума масово гласуваха за кандидатурата на Румен Овчаров.
Друга част от актива на соцпартията (с по-слаби позиции в градската организация) бяха склонни да подкрепят кандидатурата на Евролевицата - Николай Камов, напуснал БСП в началото на 1997 г., наричайки я Позитания. Или кандидатурата на ръководителя на ОБТ Кръстю Петков. Не беше никаква тайна, че подкрепата се дирижираше от хора от централата на "Позитано" 20. Не остана незабелязан фактът, че самият председател на БСП Георги Първанов направи изявления, че симпатизира на Камов, може би по тактически съображения, той сподели също, че идеята да бъде издигнат Кръстю Петков като кандидат на Обединената леица била лично негова.
Една неголяма част от соцелита с подчертано патриотична позиция отстояваше трето мнение: за предпочитане е кандидатът за кмет на София да бъде отличен професионалист, специалист в областта на градоустройството и строителството, да е човек с национален авторитет, запознат в детайли с проблемите на София. За предпочитане е тази личност да се яви като независим кандидат, но поддържан от левите и националноотговорните сили. Някак си естествено на първо място се извиси името на Христо Генчев, виден български архитект, бивш председател на Съюза на архитектите, председател на Академичния форум за национална политика, интелектуалец с всички необходими данни (като теория и практика) да управлява такъв сложен урбанистичен център като нашата столица. Първа "Нова зора" защити тази позиция в отделна редакционна статия. Ръководехме се от съзнанието колко е необходим на София ерудиран, делови и улегнал кмет, емблема на вътрешно благородство и етичност, въпреки че имахме и имаме резерви по отделни аспекти от вижданията на арх. Генчев за българо-руските отношения и възможностите за по-близки контакти с православните балкански държави. Появиха се след няколко дни и във в."Монитор" отзиви в полза на кандидатурата на арх. Генчев. По наши сведения отделни районни организации на БСП също са застанали зад неговата кандидатура.
На вече цитирания пленум обаче, както е известно, удържа победа първият възглед, възгледът, че кандидатът трябва да е оцветен в яркочервено, и че е за предпочитане да е чисто политическа фигура, по-конкретно, член на висшето партийно ръководство. С това по всяка вероятност се е целяло да се стегнат (както се твърдеше) партийните редици и да се отправи конкретно послание към твърдия електорат, за който се смята, че протестно не е гласувал на последните два избора, включително и на изборите за местна власт (тогава БСП издигна за кмет на София банкера Венцислав Йосифов).
Мнението на в."Нова зора", изразено и в конкретни публикации, се състои в това, че първото становище (за ярката партийна кандидатура) най-сполучливо се олицетворява от Румен Овчаров като представител на "прагматичното" крило в столетницата и като сериозен специалист по проблемите на енергетиката, топлофикацията, индустриалното производство. В същото време политическият кръг "Зора" бе напълно наясно, че е сериозна стратегическа грешка издигането на директно партийна кандидатура в София.
ПЪРВО, защото "заплануваният" неуспех в никакъв случай не би могъл да послужи за някакво митично сцепление вътре в софийската организация.
И ВТОРО, защото няма никакво съмнение, че твърдият електорат се влияе не толкова от конкретната личност, колкото от политиката, която следва дадената партия или движение. А беше предварително ясно, че тези, към които уж бе адресиран този ход, не възприемат политиката от БСП, провеждана от централното й ръководството и лично от председателя Първанов. Ето, в такъв смисъл Румен Овчаров не беше в състояние да "компенсира" господстващите настроения.
ТРЕТО, самият сигнал, че Овчаров е кандидатура единствено на БСП дооформяше предпазливостта, с която софиянци щяха да се приближават към неговата кандидатура: отчитахме, че за тях прекалено революционен би бил скокът от симпатии и разочарования от СДС, за да гласуват за кристално определен представител на соцпартията. това се потвърждаваше и от факта, че дори и верният съюзник "Екогласност" издигна свой кандидат за кмет - Стефан Гайтанджиев, чието поведение сякаш по-точно отговаря на представите на твърдия червен електорат. Както се видя, това демотивира много от жителите на София, които при друг тип кандидатура, която да изразява професионализма и да олицетворява в нетясно партиен смисъл националната отговорност, биха имали вероятно и по-позитивно поведение в тези избори.
ЧЕТВЪРТО, по време на изборната кампания се виждаше как Овчаров постепенно и уверено навлиза в проблематиката на София и на кметското управление. Първоначално не му достигаха практически и общи идеи и проекти, за да защити реномето си на подготвен за тази длъжност-мисия политически субект. Софиянски - напротив, в този начален етап се представяше по-убедително, дори и заради това, че вече имаше зад гърба си четиригодишен опит като градски управник. Оказа се, че с оглед на съвсем краткия предизборен период, БСП можеше и трябваше да посочи напълно "готов" свой кандидат, врял и кипял в спецификата на общинарската дейност.
ПЕТО, Овчаров допусна и някои конкретни грешки в предизборния период. Той, който по презумпция трябваше да бъде изразител на масовите настроения в столичната организация, възприе противоположен подход при съставянето на оперативното си бюро и на "мозъчния си тръст". Вероятно воден от амбиции за собствена реализация в БСП след местните избори, той заложи предимно на кадри, които са под крилото на ОСД и на така нареченото Генералско движение, доколкото въобще го има. Този негов жест на толерантност към управляващия елит на БСП непременно трябваше да се съедини и с толерантност към другите виждания и тенденции, които намират място в днешния живот на соцпартията. Оперативният му щаб, а и съветническият му екип, проявиха в редица случаи странна инертност, за да не кажем, че допуснаха и сериозни грешки при провеждането на възловата дискусия в НДК, уредена от телевизия "7 дни".
ШЕСТО, в процеса на кампанията се налагаше впечатлението, че Румен Овчаров беше оставен като че ли сам да води битката за кметското място. Макар че се яви като кандидат на БСП, и то в столицата, ръководството на градската организация предпочете пасивността, а нейният председател Никола Койчев даже си позволи да се конфронтира с излъчения от собствената му организация кандидат Овчаров, нещо недопустимо за която и да е европейска партия, ако тя що годе уважава себе си, а иска и другите да я уважават. Не се забеляза впрочем някакво осезателно присъствие около Овчаров и на председател на БСП Георги Първанов, който иначе неуморно обикаляше провинцията и участваше във важни срещи в областни градове.
СЕДМО, едва ли е далновидно, дори и от позициите на Овчаров, дори и с оглед на авторитета му в БСП и в обществото, той да тръгва към следващия етап от развитието си като партиен и парламентарен деец с минусите на такава драстична изборна загуба. Вярно е, че неговата загуба е по-малка, отколкото тази с листата на общинските съветници на БСП, но какво от това! Впрочем, трябва ясно да подчертаем, че листата с кандидат-общинските съветници на БСП поначало носеше негативи, характерни за партия, която се затваря вътре в себе си и не признава реалностите. Листата за съветници се оказа списъчен състав на партийното ръководство на градската организация и на районните партийни секретари. Вместо след избора на Овчаров за кандидат-кмет тази листа да се води от национално популярни и уважавани професионалисти (например арх. Христо Генчев, ген. Пешлеевски), от видни представители на управленските среди в икономиката, правото, науката и културата, предпочетен беше ограниченият вътрешно номенклатурен подход, сякаш се разгаряше битка единствено за гласовете на партийните членове, а не за гласовете на свободни граждани.
ОСМО, буди удивление, че в София, където БСП трябваше задължително да използва успешната формула от Русе, Бургас и Благоевград - на независим кандидат, тя предпочете строго партийната кандидатура.
Ако БСП не е изгубила сетивата си за самоконтрол и самокритичност, тя би трябвало да извлече неумолими изводи от своето представяне в столицата. Не само заради това, че в такава общонационална криза столичани не търсят подкрепа в трудова партия с вековна традиция, но и защото дори сред гласувалите са поразително малко онези, които са оказали подкрепа на кандидатите на БСП за кмет и за общински съветници.
Що се отнася до намерението да се подкрепи Н. Камов или Кр. Петков, струва ни се, че правилно беше отклонено предложението БСП за пореден път да жертва остатъчния си авторитет и симпатии в името на новата левица. Подобен акт, именно в София (поради всеизвестни обстоятелства) би разбил още повече авторитета на соцпартията, макар че би активизирал и процесите на политическия катарзис. С основание градската организация се разграничи от тези недалновидни идеи. Ако за кандидат на обединената левица беше избран Н. Камов или Кр. Петков, то резултатите от местните избори биха били още по-печални, отколкото са в настоящия момент. Поради една проста причина: голяма част от софиянци, които все пак гласуваха за кандидатурите на БСП, просто нямаше да се явят пред избирателните урни.
И така, не от тщеславие, а поради исторически дълг, трябва определено да заявим, че становището, защитено от Политическия кръг "Зора" и от в."Нова зора", се оказа най-перспективно и най-далновидно. То можеше да послужи като спойка между левите и останалите националноотговорни сили. Кандидатурата на арх. Генчев беше в състояние да защити сама себе си (и то много по-успешно), без да обвързва БСП в неловки ситуации, които в някои отношения са направо унизителни. Софиянци можеха да открият в образа на арх. Христо Генчев автентичния софийски кмет, който най-пълно отговаря на техните представи и изисквания. Арх. Генчев като публична фигура би могъл да получи по-значителна подкрепа от големите европейски държави, и по-конкретно на страни като Германия или Австрия. Неговият полемичен дар (арх. Генчев е един от най-съдържателните днешни автори по геополитическа проблематика) би могъл да разшири авторитета му по време на кръглите маси, на срещите в предизбориня период. Немаловажен факт е, че компромати за арх. Генчев не биха могли да бъдат посочени: самият той олицетворява много от отрадните достойнства на високия българския патриотизъм!
Нерядко по силата на една инерция доброжелюбните предложения и становища, защищавани от "Нова зора", се възприемат пренебрежително дори враждебно от политическите сили. БСП не прави изключение. В конкретния случай ръководството на нейната софийска организация прояви непростимо "комунистическо високомерие", според известната формулировка на пролетарския й вожд Ленин.
Очакваме, че и към настоящия анализ на резултатите от общинските избори в София ще бъде подходено пак със същото "комунистическо високомерие" . Ние обаче го поднасяме на нашите читатели и обществеността истински загрижени за интересите на трудовите хора в столицата, за интересите на една голяма част от българския народ. Убедени сме, че както винаги, в подобни случаи, най-добрият лекар е истината и само истината!
Кое е по-добре - да те ухапе скорпион или кобра?
Едно правителство, разчекнато между макроикономиста Ханке и финансиста Сорос
Финансовата акула Джордж Сорос мечтае да направи от Балканите безмитен придатък на западноевропейската еврозона.
Съветникът на българския президент макроикономистът Стив Ханке иска за същите Балкани целокупен икономически намордник във формата на валутен борд, наричайки идеята на сънародника си Сорос луда и грандоманска.
Двамата имат една благородна цел - икономическо обединяване на политически разпокъсаните Балкани и постигане по този начин на траен мир в региона.
И на просперитет за местните.
Защото явно задокеанските емисари твърдо ни разглеждат като аборигени. Иначе просто е невъзможно човек да си обясни откритата им наглост и надменността, с която пристигат у нас и започват да ни раздават съветите си. Това, че идеята на магната и благотворителя Джордж Сорос е кретенска, вече обяснихме в един от предишните броеве на в. "Нова зора". Само ще припомним, че тя директно обрича българската държава на финансов колапс, тъй като тя в момента формира почти две-трети от бюджета си от митнически сборове и такси. А както е видно от речите на мастити родни икономисти в правителствени фракове като господата Божков и Бакърджиев, тази икономическа ситуация скоро няма да се промени.
Идеите на професора Ханке обаче също носят в себе си зародиша на потенциалната лудост. Миналата седмица по време на широко прокламирания Икономически форум за Югоизточна Европа Стив Ханке поиска от всички балкански страни да въведат валутни бордове. Постави и срок - 30 до 60 дни след момента на произнасяне на знаменателната му реч.
Ние вече втора година сме във валутен борд, но едва ли много хора си дават сметка какво всъщност представлява той извън всичките му политико-икономически определения.
А валутният борд всъщност е политика на парников ефект
Слагат един стъклен похлупак на цялата икономика и я предпазват от всякакви вредни климатични изменения в околната икономическа среда. Подхранването е осигурено от псевдоприродни източници. В парниците - вода и минерали, а в борда - външни заеми и твърд курс на местната валута. В първия период поддържането на валутен борд е сравнително лесно, тъй като приватизацията (колкото и да е калпава) носи определени приходи в държавния бюджет през разпределителното депо на Централната банка. Пак през това депо изсмуканите от недвижимата държавна собственост пари се преливат на тънки поточета в различни осигурителни фондове и във вид на бюджетни заплати, а те от своя страна отново се преливат (но вече като процент от цялата предишна сума) в държавния бюджет под формата на данъци и други държавни вземания.
Така се получава една постоянна вътрешна циркулация, при която парите (минералите) постепенно губят номиналната (хранителната) си стойност. Икономиката (растенията) продължават да зеленеят, но цветът с времето става все по-блед - ясен признак на изтощение.
Отвън притокът на кредити (вода) започва да намалява, тъй като разходите на стопанина стават все по-невъзвращаеми. В края на крайщата той се вижда принуден да спре водата (кредитите) и да отвори стъкления капак. Сблъсъкът на изнежените зеленчуци (подържаната в борд икономика) със суровата околна действителност води до неизбежни последици - поне 90 на сто от зеленчука загива, 7-8 на сто след дълго линеене успяват да се приспособят и 1-2 процента (явно попаднали на проветриво място в иначе задушния парник) съумяват да издържат на постоянните и резки климатични (икономически) промени извън парника (валутния борд).
Валутният борд като стопанска политика води до два възможни изхода: 1/ еднократна употреба до възвръщане с минимална печалба на вложенията на стопанина и след това захвърляне на обитателите на борда на капризите на съдбата, или 2/ поставяне на живеещите под похлупака на валутния борд под постоянна зависимост от капризите на стопанина, който според изгодите и възможностите си отваря по-широко или по-тясно кранчето на захранването (водата-кредитите).
За да не би някой случайно да не се сеща кой е стопанинът, конкретното му име е "международните финансови институции като МВФ, Световната банка, ЕБВР, ЕИБ и т.н. ". Техните капитали директно се управляват от Федералния резерв на Съединените американски щати и частично от евроцентралата в Брюксел.
За да са още по-ясни нещата, е необходим конкретен пример. В момента валутният курс на българския лев (BGN) е прикрепен към курса на германската марка (DM) и един лев е равен на една марка. Официално. Преизчисления на лева през кръстосани курсове на средноевропейски валути като полската злота, чешката крона и унгарския форинт обаче показват, че в момента реалната номинална стойност на лева е около 60 пфенинга.
Казано иначе, левът всъщност отдавна вече не е реална конвертируема валута, а само ценна банкова книга, предназначена за вътрешна употреба в условията на наложен валутен борд. Такова обаче беше състоянието на лева и при т.нар. социализъм отпреди 1989 година. Бордовата хипноза всъщност позволява на слугите на стопанина - правителството и подопечната му централна банка - да имитират политика на валутна стабилност и на икономически растеж при положение, че се намираме в реална, пълзяща и задълбочаваща се инфлационна обстановка. Показателно е, че от половин година бавно, упорито и упоително купената от управляващите преса и електронните медии внушават на българина, че е време да се премине от обвързване с германската марка към обвързване с единната западноевропейска валута - еврото.
Прехвърлянето от марка към евро е неизбежно и то ще стане най-късно в началото на следващата година. Истината обаче е, че този ход се налага не от някакво хипотетично евентуално приобщаване на България към Европейския съюз, а цели замаскирване на отхапването от лева на около 40 на сто от официално обявената му стойност. Ходът е простичък и безкрайно плитък, но така или иначе ще бъде направен и за съжаление преса и електронни медии отново ще овещерят народа и той дори може и да изръкопляска на гениалния правителствен акт.
Колко дълбоко сме затънали и драпаме в погрешна посока, може да се разбере и от съобщението на Полската централна банка, която по-миналата седмица обяви, че от 2000 година освобождава напълно обменния курс на злотата. Целта на този акт, според управителката на Полската национална банка (ПНБ) г-жа Хана Гронкевич-Валц, е да "стабилизира полския финансов пазар". По-далечната цел е присъединяване на злотата през 2005-2006 година към западноевропейската зона на еврото.
Това е реалният ход за излизане от една икономическа и финансова криза. Ясно е, че веднага след освобождаването на обменния й курс злотата ще загуби част от покритието си, а след около половин-една година пък ще започне период на надценяването й, което ще доведе до допълнителни банкови трусове в Полша. След две-три години обаче поляците ще имат национална валута, която и в Бруней да я предложиш, ще я вземат, защото банковата книга на ПНБ ще има реална стойност на световния финансов пазар с реално покритие от полската финансова система.
Да, но във Варшава не слушат нито Стив Ханке, нито Джордж Сорос
Професорът макроикономист Ханке обвини правителството ни, че прекалено много се меси в делата на частния бизнес и не създава инвестиционен климат у нас. Не съм много сигурен, но едва ли г-н Ханке сам се взема насериозно при тези обвинения.
Ако наистина е добър специалист в областта си, то на него трябва да му е прекалено ясно, че правителството ни получава обективната възможност да слага пранги на краката на частния бизнес благодарение точно на валутния борд. При него разрешително-санкциониращата система на управление на икономиката е родилно заложена. Ако тя не съществува, не би било възможно и получаването на описания по-горе парников ефект. А нали всъщност точно това е целта на един валутен борд. Така че г-н професорът да не се опитва да ни пробутва мимикриращата си демагогия зад привидното противопоставяне на митническите бълнувания на благотворителя Сорос.
Лошото е друго
Собствените ни управници се държат още по-гадно, просташки и надменно с нас, отколкото задокеанските емисари-политкомисари, разясняващи ни постулатите на марксизма-ленинизма от посткомунистическата ера.
Пак на същия икономически форум от миналата седмица мощно изказване направи и министър-председателят ни Иван Костов. На всички е известно, че е бил преподавател по политическа икономя, т.е. предполага се, че е чел дебели икономически книги, макар и силно боядисани в червено. Не е ясно само защо, след като е нащудиран толкова много в икономическите знания, цялата му реч пред форума представляваше низ от простотии. Няма място за всички в тази статия, затова тук можем само да обобщим, че в изказването си г-н Костов почти в открит текст подкрепи налудничавите идеи на фондационния спонсор на съпругата си - Сорос. Все пак една от идеите на любимия ни премиер блестеше сред останалите с откровената си групост. В речта си г-н Костов поиска от международните финансови институции, от правителствата на САЩ и на западноевропейските държави да започнат политика на застраховане на чуждите частни инвестиции у нас. Това според икономиста Костов щяло да доведе до увеличаване на потока на чужди пари в родната ни икономика. В същото време застраховането на чуждите капитали нямало да струва нищо на западните финансови институции и правителства, а щяло да бъде само акт на политическа воля.
Както и да го погледнеш, Костов е прав - има ли застраховане, у нас ще потекат ако не реки от чужди инвестиции, то поне потоци. Какво ще стане обаче по-нататък?
Ще стане следното
Чуждият капитал ще нахлуе в българската икономика и ще започне да изкупува каквото е останало от мощностите й. (Друг е въпросът, че огромната част от покупките ще са в ценни книжа, т.е. пари, които не знаеш кога и дали изобщо ще успееш да прибереш.) До една година след покупките новоизпечените фирми с преобладаващо чуждо участие изведнъж ще започнат масово да фалират - при това обективни причини при днешното партократо-роднинско управление на икономиката ни, колкото ти душа иска.
Чужденците, разбира се, няма да се притесняват кой знае колко, защото нали инвестициите им са застраховани, така че дори от фалитите те ще излязат с печалба.
Застрахователите им (МВФ, Световната банка, Федералният резерв на САЩ и т.н. ) ще им изплатят загубите и... пито-платено.
Проблемът обаче е, че застрахователните полици още по време на акта на застраховане ще са били директно прехвърлени за обезпечение върху българските сметки по кредитните ни линии в съответните банки и фондове. Директно казано.
Застраховането ще е за българска сметка
Така плащането от наша страна ще е тройно. Първо, ще ни обрулват по текущи кредити, взети да покрепяме чуждите инвеститори. Второ, сами ще викаме вълка да изпонатръшка агнетата. И трето - пак ние ще платим за агнетата, защото съвсем логично застрахователят директно ще е джиросал застраховката на вълка върху кредитите на подхлъзнатия български овчар.
Наистина на Запада съвсем без пари ще му излезе благотворителния застрахователен жест. Е, чак пък такива овчари не сме.
Заглавието на статията е повече от риторично - смъртта и в двата случая идва от неизбежното задушаване. Не може обаче да не зададем натрапчивия въпрос: "Г-н Иван Костов, защо толкова се напъвате сами да свалите гащите ни и директно да ни изложите на смъртоносните ухапвания. Белким българинът си избираше управители, които да му връзват, а не да му развързват гащите!
Дедите ни може и да са мрели, ама поне ризите си преди това са прали. Вие, какво - с насрани потури ли искате за два гологана на поругание да ни поведете!"
Най-големият обир в новата ни история
Броени дни остават до приключване на сделката за покупката на 51 процента от капитала на Българска телекомуникационна компания (БТК) от гръцко-холандския консорциум ОТЕ-KPN. В. "Нова зора" писа само преди месец за огромните загуби, които ще донесе за българската икономика евентуалното успешно приключване на сделката. Отговор обаче отникъде няма. Тази безмълвност налага отново да повдигнем въпроса за продажбата на БТК и директно да го отправим към Главна прокуратура.
Параметрите и условията по сделката за продажба на 51 процента от капитала на БТК на консорциума ОТЕ-КРN упорито се укриват от родните приватизатори. За публиката се отпускат само основни цифри, които би трябвало да прикрият цялата картина на въвличането на държавата като цяло в крайно неизгодна търговска сделка. Дори отпуснатите за свободно ползване факти обаче са предостатъчни.
ОТЕ-КРN, според предварителните споразумения, получава 51 на сто от акциите на БТК срещу сумата от 510 милиона долара. Този процент показва две неща. Първо, лесно е да се изчисли, че общата стойност на акциите на БТК възлиза на 1 милиард долара. И второ - придобивайки пакета от 51 процента, гръцко-холандският консорциум става абсолютен собственик на Българската телекомуникационна компания, която е монополист у нас в тази област. Т.е. консорциумът получава като подарък националната сигурност на България на тепсия. Защото само теоретично правителството и парламентът ще имат възможност да налагат политическо решение за контрол на дейността на консорциума, докато естеството на телекомуникациите на практика не подлежи на контрол.
Да се върнем само няколко месеца назад и да си припомним неоправданата с нищо агресия на Вашингтон и на НАТО срещу Югославия. В тази "война" натовските въздушни сили концентрираха ударите си преди всичко върху инфраструктурните обекти на югославската икономика, а най-главната им цел бе прекъсване на всички канали за информация, включително чрез варварските актове на бомбардиране на радиостанции и на телевизионни центрове. От военностратегическа гледна точка действията на НАТО бяха напълно целесъобразни и оправдани, защото във всеки съвременен учебник за военно управление в главата за водене на агресивна война се казва, че атакуващият първо и на всяка цена трябва да "заглуши" комуникативните връзки на противника. Успее ли да свърши това, поне половината от победата е постигната.
Придобивайки мажоритарния пакет от акции на БТК, гръцко-холандският консорциум де факто става органът, който може и ще управлява издаването на лицензи за телевизионни и радиостанции. Без негово съгласие държавата няма да може да прокара нито един свой проект в сферата на комуникациите.
Казано иначе, в съвременния свят на високотехнологични системи за общуване, бъдещият собственик на БТК не само де факто, ами направо и де юре (тъй като с акта на продажбата на 51 на сто от БТК сегашното правителство му предава пълномощията си върху дейността й) ще управлява България.
Придобивайки абсолютния контролен пакет от 51 на сто, ОТЕ-КРN получава всъщност и неограничен достъп до логистичното управление на Българската армия. Вярно, че тя вече бе превърната в усилена жандармерийска бригада за вътрешна употреба, плюс една рота за международни "мироопазващи" операции, образно казано, но все пак са ни останали поне още някоя и друга ракета със среден обсег, кой знае как все още неизтъргувани на черния политически пазар. Та управлението на тези ракети, които вече са ни единственият отбранителен потенциал, напълно зависи от властта на БТК. Ясно е кой ще сложи ръка и на ракетите ни, когато чуждият консорциум сложи ръка на управлението на телекома ни.
Да не говорим, че под управлението на БТК се намират и всички правителствени, парламентарни, президентски, тези на вътрешните и на външните ни работи комуникационни линии.
Необходимо е ясно да се разбере - тук не става въпрос за принципно противопоставяне на приватизацията на монополиста ни в телекомуникационните услуги. Тук става въпрос за разумното му приватизиране. Едно е да продадеш част от акциите на БТК и срещу получаване на пари в брой да осигуриш бъдещи дивиденти на някаква частна компания. Това е нормална търговска сделка, от която и двете страни трябва да бъдат доволни. Друго е да повериш управлението на жизненоважен за националната сигурност стратегически възел на чужденец.
Да вземем само пример със самата гръцка компания ОТЕ. Тя също е съвместно притежание на гръцката държава и на частни инвеститори. Правителството в Атина обаче държи 51 на сто от капитала на компанията, а останалите 49 на сто от акциите са разпръснати върху няколко десетки инвеститори, така че никой от тях да не може да притежава контролен дял в гръцкия телеком. При това тези 49 на сто не са директно джиросани на определени компании или финансови личности, а се разиграват вече трета година на атинската и на нюйоркската фондови борси. За извършване на дейността си и за подържане на мощните си напоследък сделки ОТЕ също се нуждаеше от свежи пари, които да я подкрепят. В Атина обаче не отидоха към разпродаване на допълнителни парчета от компанията, а умно инвестираха в ценни книжа. При това и те бяха банково покрити за чужда сметка. През тази година правителството в Атина изтегли заем от 1 милиард долара, с който издаде еврооблигации за 850 милиона долара. Така хем финансира сделките на ОТЕ, хем не бръкна в джоба на компанията или на собствения си данъкоплатец.
Вярно е, че у нас няма фондова борса (макар теоретично да има създадено нещо такова), но трудно може да се повярва на управляващите, ако кажат, че никой не би обърнал внимание на разигран пакет от акции на БТК на някоя от световните борси. Та това са такива апетитни хапки, които не биха останали незабелязани дори на огромни базарища за ценни книжа като Токио, Ню Йорк или Хонконг. Няма на света инвеститор, който не би вложил пари в книжа от телекомуникациите.
По-нататък идва още по-неприятното за България.
Да направим няколко сравнения. Освен в България, ОТЕ вече е вложила пари и в телекомите на почти всички останали балкански страни, а в момента се водят преговори за купуване и на македонската телекомуникационна компания - Мактелеком. В Румъния ОТЕ притежава 35 на сто от Ромтелеком, а в Югославия - 20 на сто от Телеком-Сърбия.
За 35 процента от Ромтелеком гърците са платили на Букурещ 675 милиона долара. Това означава, че цената на румънските телекомуникации е била определена на 2 милиарда 362 милиона и 500 хиляди долара. Цифрата е приблизително два пъти и половина по-голяма от тази на цената на БТК, спазарена от родните ни приватизатори. Румънската телекомуникационна компания обаче се признава от всички специалисти за една от най-слабо развитите. При население от 23-24 милиона души, в страната в момента има само около 3,7 милиона телефонни абоната. В Румъния дори няма на практика и разгърната мобилна телефонна мрежа.
Все пак в Букурещ не само са успели да изтъргуват телекома си на цена два пъти и половина по-висока от предложената за БТК, но и да привлекат допълнителни инвестиции. Само преди две седмици Ромтелеком подписа споразумение с гръцката компания Интраком, добре позната и у нас с печалната история около електронното осигуряване на Спортния тотализатор. Споразумението е за 100 милиарда драхми (около 330 милиона долара), които Интраком отпуска на Букурещ за построяването на модерна телекомуникационна система в Румъния. Какво излиза?
Излиза, че северната ни съседка първо продава гол въздух два пъти и половина по-скъпо, отколкото ние продаваме напълно изградената си телекомуникационна система, а след това дори получава и пари, за да може да си направи постройката на голия въздух. Т.е., само дотук Румъния вече е получила 1 милиард долара. За нещо, което тепърва ще го има. При това срещу 35 процента от бъдещето.
Ние продаваме 51 на сто от солидното си настояще за половин милиард долара.
Или Божков и компания не са добре с математиката, или гърците са поне с десет класа напред от българските приватизатори, или най-лошото: държавата нагло се подлага на обир в особено крупен размер заради сделка, в която основният паричен поток тече под масата за преговори.
За да не вземе някой да си помисли, че само по случайност румънците са успели по-добре от нас да изтъргуват държавната си собственост, само бегло ще споменем и няколко цифри от сделката на ОТЕ с Белград.
Малко преди кризата в Косово гръцкият телеком купи 20 на сто от акциите на Телеком-Сърбия за 400 милиона долара, или юготелекомът е бил оценен общо на 2 милиарда долара. След натовските бомбардировки Белград поиска от Атина да вложи в сръбските телекомуникации допълнителни 4 милиарда драхми, за да възстанови причинените щети. Гърците първоначално се отдръпнаха, но после изчислиха, че евентуално необходимата сума ще е по-малка и кандисаха на условието. Дори и само два милиарда драхми да извади от джоба си ОТЕ, това са си пак някъде около 650 милиона долара.
Значи 200% от Телеком-Сърбия ще излезе на гърците поне 1 милиард долара. Ами че тя е с двойно по-малък капацитет от БТК. Не че някой ще ни даде чак такива суми, но излиза, че за БТК трябва да искаме 10 милиарда долара, а не де факто да я продаваме за половин милиард, преотстъпвайки на купувача 51 на сто, т.е. абсолютния контролен пакет от акциите й.
Да продължим по-нататък. Всички световни специалисти в областта на телекомуникациите признават, че българските служители в тази област са най-добрите поне на Балканския полуостров.
Знайно е, че квалификацията на персонала е от най-капиталоемките страни на един бизнес. Логичен е въпросът - при сключване на сделката между българското правителство и холандско-гръцкия концерн, включени ли са разходите от българска страна за обучение и квалификация на работния персонал, който става наемен за ОТЕ-КРN?
И още - на каква цена е продадена възможността за вкарване на втори мобилен оператор на територията на страната ни? Защото, доколкото е известно, този въпрос също го няма в проектната документация за сделката. Лиценз може всеки да плати, но предоставяне на изключително право за този лиценз вече е съвсем друга търговска сделка.
А получаването на лиценза за втори GSM-оператор явно вече е факт, щом от KPN се похвалиха миналата седмица (преди финализирането на сделката!), че стават 100% негови притежатели и обещаха докрая на следващата година да покрият поне 50 на сто от територията на България. Та това са си още поне 1 млрд. долара брутна печалба.
Преди да приключим материала, но не и въпроса за реалните измерения (под и над маса) на сделката за продажба на 51 на сто от БТК, само още няколко цифри. От ОТЕ официално заявяват, че през следващите 4-5 години очакват среден растеж на печалбите от около 4-5 на сто годишно във всяка от балканските компании, от която са придобили някакъв дял.
Това е твърде нисък темп на печалба, твърдят обаче експерти от областта на телекомуникациите. Достатъчен е един пример. От 1996 г. до 1998 г. включително, печалбите на Ромтелеком (при това със съвсем малки инвестиции) са се увеличили тройно и от 675 милиона долара са станали през миналата година 1 милиард и 300 милиона долара.
У нас, както винаги, всичко е секретно, но при едно паралелно сравнение ще се види, че още догодина брутната печалба на БТК със сигурност ще надхвърли 4,5 милиарда долара. Настрани допълнителните печалби от мобилната телефонна мрежа.
За да не би да не е станало все още ясно на някого - при положение, че половината от тези огромни суми ще отидат в джоба на ОТЕ-КРN, то още в средата на следващата година чуждестранният концерн не само ще е изплатил вложените за покупката суми, но и ще е започнал да трупа чисти печалби.
За да сключва подобна безкрайно неизгодна сделка, българското правителство трябва или да е съставено от абсолютно луди глупаци, или от откровени предатели на Родината си. И на народа си.
Нека Главна прокуратура на Република България да смята този материал като сезиране за извършване на стопанско престъпление в особено крупни размери и продажба под номиналната стойност, което се квалифицира като спекула и се наказва с цялата строгост на Закона за спекулата. Приет между другото от сегашния парламент. Бел. ред. Часове преди редакционното приключване на броя бе разпространено съобщението, че германският концерн "Манесман" купува третата по големина британска компания за мобилни комуникации - "Ориндж". Цената на сделката е 33 милиарда долара. Вярно, че "Ориндж" оперира във Великобритания, но е вярно и другото: тя не е широкоспектърна телекомуникационна компания като БТК, а само една мрежа за мобилни телефони, при това трета по големина в страната си. За да я купи, "Манесман" дори се разделя с печелившите си инженерни и автомобилни филиали. А е ясно, че никой не се разделя с печеливш бизнес, ако не го заменя с още по-печеливш. Информацията е само за сведение. Изводите правете сами.
Светът трябва да знае: от мечка ремък не бива
Военният отговор на Русия на терористичните чеченски акции поставя някои въпроси както пред враговете й, така и пред всички, отчитащи необходимостта от запазване на нейния статут на велика сила, като фактор за утвърждаване на оформящия се многополюсен свят.
Два от от тези въпроси са основни.
Първо: осъзнали ли са руските власти, че изходът от поредното чеченско изпитание в голяма степен ще предопредели дали Русия ще запази своята териториална цялост и суверенитет, или в крайна сметка ще бъде сведена (споед американските планове, виж стр.10) до размерите на някогашното княжество със съответстваща му политическа тежест в световните дела?
Второ: кое движи Кремъл в сегашните му действия спрямо криминализираната сепаратистка върхушка в Грозни, при това в навечерието на нежелани, но и трудни за заобикаляне властови изпитания като парламентарните и президентските избори? Дали в кълбото от алчност, предателство и други низки страсти, определящи поведенческата нагласа на не по-малко криминализирания московски управленски елит, по чудо са се промъкнали кълновете на руски патриотизъм? Или просто Елцин, Березовски и сие са прозрели истината, че този път буквалното следване на "хуманните" указания на Вашингтон за по-ефективно и ускорено разлагане на руската държавност крие опасности вече не само за политическото им оцеляване?
Тук не е излишна кратка рекапитулация на случилото се с Русия, след като не-личността Горбачов със съучастието на съзнателна и несъзнателна чужда агентура даде зелен семафор на нахлуването на "общочовешките ценности" в страната. Последиците от практическото усвояване на тези безмитно внесени ценности по съвсем неслучайно съвпадение се припокриха дори в детайлите с очакваните резултати от препоръките, изработвани от поколения американски съветолози, посветили живота си на откриването на най-действените средства за необратимо отстраняване на Русия от световната политика.
Вместо очакваното народовластие - нова диктатура, този път на безродни клептократи, които нагледно показаха, че грабежът при Елцин може да бъде по-разрушителни от загниването при Брежнев.
Вместо свобода - целенасоченото й израждане в слободия. Вместо обществена хармония - хаос, изгоден единствено на престъпниците и безродниците, най-често лица, обединяващи двете качества. Вместо утвърждаване на националното величие - запокитването му на бунището.
Вместо доброжелателно външнополитическо обкръжение - стягане в нов санитарен кордон, образуван от бившите сателити. Пак сателити, но вече на сладкодумния Вашингтон. Същият, чиято най-голяма дипломатическа мисия - от над 500 души, - е разположена в Киев.
Може би най-красноречиво свидетелство за мащабите на деградацията на руската държавност бяха предишните събития в Чечения, когато цял свят стана свидетел как армията, прекършила някога гръбнака на Хитлер, бе унизена и представена като неспособна да се справи с шепа криминални престъпници, изграждащи си образа на бойци за независимост, а фалшивото примирие с тях бе представено от Кремъл като образец на политическа мъдрост.
Заслужава си да припомним някои само на пръв поглед странни събития от предишния конфликт. Руски новобранци без всякакъв боен опит бяха убивани от най-съвременно не вносно, а руско оръжие, "незнайно" как отклонено от руските военни заводи, и затова никой не бе осъден. Предполагаемо секретни подробности от операциите срещу престъпниците ставаха известни първо на тях, а после на руските полеви командири. Последните, впрочем, получаваха заповед за прекратяване на офанзиви най-често в моментите, когато разгромяването на терористите бе неизбежно. Както се изрази навремето руски журналист, все едно на 8 май 1945 година Сталин да бе наредил на Жуков да спре щурмуването на Берлин и да изпрати Молотов да преговаря с фюрера за достоен мир.
Накратко, светът видя нещо, което на Хитлер само се бе привидяло - видя призрака на величието на Русия. Призраците обаче не плашат никого. Това, естествено, не остана без последствия при прогнозирането на възможните реакции на Русия срещу посегателствата върху нейните интереси.
В агресията си срещу Белград САЩ се постараха да стане ясно и на слепите, че не се съобразяват с мнението на Русия. С разиграването на Черномирдин бе демонстрирано, че Вашингтон възприема руските посредници единствено като потенциални треторазредни пласьори на собствените му ултиматуми.
Властите на трите бивши съветски републики от Балтика подновиха веднага след това още по-гласовито исканията си да бъдат приети в НАТО. Атлант пожела да стане и бившият горбачовски външен министър Шеварднадзе, днес президент на Грузия. Североноатлантически войски в Кавказ се прищяха и на азърбайджанския външен министър, а началникът му Гейдар Алиев в отговор на молба за коментар каза, че Азърбайджан е демократична страна и министърът му може да си говори каквото си иска.
Някои от републиките от самата Руска федерация започнаха да дават по-разширително тълкуване на конституционната си автономия. Татарстан обяви замяната на кирилицата с латиница и забрани мобилизирането на местни младежи в руската армия извън пределите на републиката.
В този контекст възобновяването на чеченския тероризъм, вече с подчертано афиширана ислямистка подкваска, заявките му да разсее метастазите на сепаратизма извън Чечения и показните му престъпления срещу мирни жители на руски градове не бяха нещо неочаквано.
Неочаквана, поне за някои, е сегашната руска реакция. Поне засега властите правят това, което трябваше да бъде сторено отдавна, когато овластяването на престъпността в Грозни можеше да бъде премахнато още в зародиш. Около гнездото на терористите неумолимо се стяга обръч, а самите те се третират по достойнство, т.е. като престъпници, подлежащи на неутрализиране с всички възможни средства. Ударите срещу тях са действени и технически обезпечени, като се свеждат до минимум рисковете за армията и за гражданското население. Всъщност Русия не прави нищо повече от това, което би направила всякоя уважаваща се държава на нейно място.
Рано е обаче да даваме еднозначна оценка на акцията преди нейното приключване.
От една страна, словесната реакция на глобализма е еднотипна с предишната: не се оспорва правото на руската държава да реши самостоятелно един свой вътрешен проблем. Показателно е, че тук не се размахва, както в Косово, тезата за приоритета на "правата на човека" над националния суверенитет - откритото оспорване на суверенитета на страна с функциониращ ядрен арсенал е рисковано нещо. В същото време Вашингтон си оставя и вратичка за намеса: призовава към добри обноски и "двете страни", т.е. припознава и чеченските главатари за равнопоставена страна и за всеки случай не се отмята от подадения към тях сигнал, че би могъл да ги третира като местен аналог на АОК, заслужаващ подкрепата на "международната общност" и надлежното отразяване по Си Ен Ен. Чрез контролираните от него организации от типа на МВФ вече подсказа, че би могъл да моделира руската вътрешна политика и чрез финансов натиск, ако размахът на руската антитерористична акция му се стори прекомерен.
От друга страна, руските действия срещу чеченските терористи съвпадат по време с някои други руски действия, които, оценени в общ контекст с тях, биха могли да се възприемат като повод за оптимизъм за бъдещето на Русия.
В руските въоръжени сили, включително и в стратегическите части с ядрени оръжия, за пръв път от десет години насам се пристъпва към обновяване на въоръженията - постъпват нови ядрени подводници и мобилни стратегически ракети от нов тип, засега в малко екземпляри, но с нескривана тенденция да се увеличи числеността им. Обновява се системата на военни наблюдателни спътници. Най-нови разработки конвенционално оръжие, досега поради високата им цена произвеждани главно за износ, започват да се внедряват масово в руската армия. На подхвърляните от Вашингтон заплахи за икономически натиск се отвръща, че той не по-малко от Русия е заинтересован от недопускане на нова студена война.
Накратко, макар и все още неизбистрени, започват да прозират повторно някои от контурите на вечната Русия, способна да респектира. Тази Русия, която и в царско, и в съветско време е била задължителна съставка на световните геополитически баланси дори и в периодите на скромен размер на брутния си вътрешен продукт.
Разбира се, един засилен оптимизъм в тази насока би бил неоснователен в момент, когато крановете за обезкръвяване на руската икономика все още не са затворени. Борис Абрамович Березовски се кандидатира за депутат, а контролираните от него и подобните му люде медии продължават да пропагандират национално самоубийство по вашингтонска рецепта.
Дали ставаме свидетели как официален Кремъл е започнал да осъзнава неспособността си да спре размаха на руския патриотизъм и заради това е решил, макар и пряко воля, да го обязди? Дали руският народ, който навремето лекомислено позволи да му представят Горбачов за Дън Сяопин, а Елцин, за Милошевич, не е започнал да си отваря очите? Начинът, по който ще настъпи развръзката в Чечения, ще помогне да се формулират по-конкретно тези и много други въпроси. Едно е ясно обаче: Русия защитава собствената си територия и би било безразсъдство за всекиго да дърпа мечката за опашката и още по-голямо, ако вече планира от кожата й за ремъци.
Синьото пате в кълчищата
Под заглавие "Можещите " - управляващи като пате в кълчища" преди 10 месеца в."Нова зора" публикува статията ми за абсурдните решения и действия на правителството на Иван Костов в областта на икономиката. Повод за нова публикация на същата тема е най-великият ден на България за отиващото си хилядолетие - 14 октомври 1999 година. На този ден българинът разбра, че най-после мечтата на създателите на България - той или неговите потомци след неизвестно време да живеят в държава, чиито граници ще се простират от Черно море до Атлантическия океан, може да стане факт. Разбира се, с една малка разлика - държавата няма да се казва България.
За тази разлика г-н Иван Костов във възторжената си реч пред парламента не спомена нищо. Чест му прави обаче твърдението, че за да ни приемат в Европейския съюз, е необходимо да направим българската икономика конкурентно способна. Впрочем, ако един студент по икономика след първата успешно взета сесия не е осъзнал това, то той спокойно може да се заеме само с политика и да зареже икономиката.
Г-н Костов, според представените на обществеността от самия него документи, е преминал целия курс на икономическо обучение и даже сам е преподавал икономически науки. Поради това гражданите, управлявани от неговото правителство, са в правото си да очакват от него решения и действия, които да повишават конкурентната способност на българската икономика независимо от това дали България ще влиза в Европейския съюз или не. Норвегия и Швейцария имат конкурентоспособна икономика, но това не ги кара да се навират в този съюз.
Има основания за сериозни съмнения, че г-н Костов едва след изказаните становища в ЕС по повод евентуални преговори за присъединяване, е осъзнал потребността от усилия и активна работа за издигане на конкурентоспособността на българската икономика. Иначе нямаше да провежда и като министър от предходни правителства, и като министър-председател на това правителство политика на активно разрушаване тъкмо на тази конкурентоспособност.
Примерите за това са в предишната публикация и най-общо се свеждат към разрушаване на основите, върху които се изгражда способността на националната икономика да присъства активно на световния пазар: сериозна научно-изследователска и развойна база, мащабно информационно обслужване, активно насърчаване, създаване и енергична защита в чужбина на националната интелектуална собственост, уедряване на компаниите.
За да са конкурентоспособни, едни от най-големите транснационални компании през последното десетилетие се обединяват. Това им позволява при общо увеличаване на разходите за научно, информационно и рекламно обслужване да намалят относителния им дял - в много компании тези разходи са в границите 6-10 % от брутния обем на техните приходи.
В България действията на управляващите са тъкмо в обратна посока - раздробяване на стопанските организации, децентрализация на ръководството им, ликвидиране на научното и информационното обслужване, пълна незаинтересованост и безгрижие за националната интелектуална собственост. Към това се добавя пълно безразличие и безотговорност към запазване и възпроизводство на кадровия научен потенциал, който да осигурява необходимото обслужване на икономиката.
Ако преди седем-осем години такова поведение на управляващите можеше да се оправдава в известна степен с тяхното пълно икономическо невежество, то сега за него няма друго обяснение освен управление в угода на чужди интереси, продиктувано от личните интереси на самите управляващи.
Чуждите интереси никога не са били трудни за разбиране - осигуряване на пазари за собствената им икономика. Това се постига по два основни начина - високо качество на собствената продукция и ниска себестойност и ликвидиране на конкурентите. Средствата за ликвидиране са най-различни, но най-ефективно е разрушаването на националната икономика от подкупени управници на дадената страна, които провеждат съответните действия за постигане на тази цел.
В България тази цел е постигната напълно и няма никакви основания да се допуска, че страните от Европейския съюз и САЩ, в интерес на които се разрушава икономиката на България, ще направят нещо значимо, за да я възстановят. Това, което те могат да си позволят и което всъщност и правят, са жестове и подхвърляне на милостиня, с които да удържат народния гняв срещу управляващите и провежданата от тях политика.
Тъкмо поради това те няма да допуснат възстановяване на основите, върху които се изгражда конкурентоспособността на националната икономика и това г-н Костов, като отличник в икономическите науки, знае отлично.
Българският народ от своя страна пък трябва също да знае отлично от горчивия си опит, че г-н Костов няма да направи нищо, за да се засили присъствието на България в международното разделение на труда.
Той изрази сериозна загриженост и за това, че младите хора на България ще изчезнат от нея в търсене на по-добър живот в чужбина. Много от тях заминаха без надежда да се върнат. Само че в чужбина ще бъдат приети (и то пак като прислуга и чираци на чужденците) тези, които са талантливи и работливи, за да увеличават благоденствието на други народи, а не на своя.
Това е и главната причина за евентуално смекчаване на визовите ограничения за българските граждани, което отново ще бъде провъзгласено като успех за управляващите.
Всичката тази политическа шетня е съшита с бели конци на черен фон. И вместо енергично разобличаване на демагогията и залъгванията, парламентарната опозиция горещо приветства правителството за "големия" успех - обещанието за преговори. Естествено бе приветствието да се направи от Георги Пирински, който е един от активните участници в разрухата на основите на националната икономика и провеждането на политика в интерес на чужди държави. В крайна сметка нали вече десет години сме свидетели на провеждането на една и съща политика от различни по партийна принадлежност правителства.
Противоречията между посоката на декларирани желания и фактическите действия на Иван Костов като ръководител на правителството на пръв поглед създават впечатление за ситуация, в която прилича на пате, хвърлено в кълчища. Елементарен анализ на реалностите обаче сочи, че последните негови декларации са опит да бъде превърнат народът в пате, хвърлено в кълчища.
В тези опити важно място заема дезинформацията. Твърдението, че равнището на брутния национален продукт на глава от населението в България е 4-5 пъти по-нисък от средния за Европейския съюз, просто не е вярно.
В България брутният национален продукт на глава от населението е спаднал в сравнение с 1989 година над 5 пъти. Тогава той изоставаше от средния за Европейския съюз около 3 пъти. Като се има предвид, че за изтеклите десет години там той нараства, а у нас катастрофално пада, реалното съотношение твърдо е над 1:15.
Докога опитите да се баламосва народа ще бъдат успешни, е трудно да се прогнозира, но че той все по-трудно им се поддава е вече факт. Това особено ясно бе изразено с нежеланието на половината от гражданите да гласуват на последните избори. Нещо повече, уморен от баламосване, той започва да проявява интерес към реални алтернативи на провежданата политика на ликвидация на България, алтернативи, които вместо пожелания, съдържат реалистични програми за мащабна мобилизация на целия национален потенциал срещу разрухата и за бързо възстановяване. Това, естествено, не може да се постигне без отстраняването на сегашните марионетки от управлението и техните чужди наставници от страната. Това ще стане толкова по-скоро, колкото по-скоро мнозинството от българския народ разбере, че над личните интереси на всеки един от нас стоят интересите на България, че наистина само заедно можем да се спасим от чуждестранната окупация и експлоатация.
