Формулата "слуги на народа" е стара като света. В българския език (и политическата теория) тя е "въведена" през Възраждането, когато при избор на ръководство на обществена организация - еснаф, настоятелство, община - избраният ставал, покланял се на всички с думите: "Благодаря Ви, че ме избрахте, да ви слугувам". Разбира се, практическата страна на въпроса е различна - едни наистина слугували, а на други им слугували. Какво обаче значи днес тази формула и нейното изпълнение в политическия и прочее обществен живот?!
Иван Костов настоява за съгласувани действия при медийното осигуряване на кабинета. Твърди, че има твърде много несъгласувани акции и импровизации. Известно е, че националните електронни медии са напълно политизирани, просто представляват слуги на властта и буквално реагират много пъргаво на всяка критичност. По-голямата част от вестниците са изцяло зад тази власт, един ежедневник дори е ангажиран специално с личността на министър-председателя. В такава обстановка критиката на министър-председателя трябва да се разбира като признание, че съставът на кабинета не знае накъде върви... Министър-председателят твърди, че е недопустимо общуването с медиите и обществеността от позицията на силата и самодоволството. Това е вярно казано, но първо как ще спре Александър Божков и Евгений Бакърджиев да се хвалят и заканват и после да обясни на Надежда Михайлова, че българската външна политика не започва от нея.
Всички останали критики произтичат именно от САМОДОВОЛСТВОТО НА ЦЕЛИЯ КАБИНЕТ. Самият Иван Костов в Народното събрание се държи като безгрешен ментор на цялото българско общество. Останалите критики - за съветниците, скандалите между министрите, за личната отговорност, за жалбите на гражданите и функциите на администрацията, за политическите кабинети - са израз на това самодоволство, което пък идва от безотговорността. Няма ефикасен кабинет, който се състои главно от политиканстващи радикали. Това е най-вярната оценка за днешното правителство на България. Радикализмът не може да "слугува", революционерът е насилник, а не "слуга" на народа. Какъв "слуга на народа" може да бъде Евгений Бакърджиев, който пожелава на шепа несъгласни с него старци да измрат и се заканва да печели избори с кръв?... Може би Иван Костов наистина е объркал понятието "народ"?! Може би народът за него се състои само от сините активисти?!
Парадоксалното "изживяване" на министър-председателя като СЛУГА НА НАРОДА в практиката има комичен образ. Същността му се състои в това, че държавата ни в икономическо отношение изцяло е подчинена на Международния валутен фонд и Световната банка, а в политическо - на Евроатлантическата военна коалиция. Това подчинение е доброволно с идеологически аргументи и вече, вероятно поне в близко време, без алтернатива. "Слуга на народа" в прекия и преносен смисъл на словото, означава да обслужваш интересите на българския народ. Все още обаче никой не е доказал, че те съвпадат с интересите на горните институции, които са подчинени на световната финансова олигархия. Напротив, както се вижда от сегашното състояние на нещата у нас, те напълно се разминават. Тогава кому е "слуга" тогава Иван Костов - на българите или на Международния валутен фонд и НАТО? И от какво се оплаква - слугински е кабинетът, никой не се е възпротивил да служи на Държавния департамент на Съединените щати, напротив старанието им е безупречно.
"Слугите на народа" всъщност са предани дори не на политическите си привърженици, а само на онази част от народа, която се състои от роднините, братовчедите, "кръщелниците". Не на целия народ - иначе нямаше да рушат здравноосигурителна система, образование, армия. Думите на Иван Костов са много хубави, но практиката показва, че не са верни. Мярка за всичко е резултатът! За повече от две години власт обаче резултатът е отрицателен. Тревогата на Иван Костов несъмнено показва, че самият той е наясно с отрицанието.
Тревогата представлява и едно признание, че всички критики по отношение на пороците на кабинета са верни. Досега министър-председателят и всички министри скачаха като ужилени на всяка критика. Днес признанието стана легитимен факт, от който не може да се отрече никой. Въпросът е дали "тезисите" на министър-председателя за пороците в правителството, изложени на цели 15 страници, са в основата на провала или има нещо друго. Дали ако спрат да пътуват в чужбина за щяло и нещяло, и то със съпругите си, ако спрат да "гостуват" на фирми, да получават подаръци, да се дуят пред медиите, да се карат помежду си, нещата ще тръгнат. Все ни е на ума, че няма! Няма да тръгнат, защото е сбъркана философията на управлението. Защото в тази философия е заложена разрухата, а не съзиданието, васалитета, а не суверенността. Да се грижиш за българите означава да оцениш вярно техните интереси и да вземеш мерки за защитата им. Какъв беше например интересът на българите да се включват във войната на Запада срещу сърбите? Мерките се оценяват според резултата. Какво спечелиха българите от тази война?! Нищо, и "слугите" много добре знаят това.
"Слугите на народа" всъщност са слуги на една твърде износена идеология, създадена от други народи и в друга обстановка. Тази идеология предлага на българите чужди ценности, толкова чужди, колкото бяха ценностите и на лявата доктрина. А може би и повече? Така се оказва, че става дума за демагогия. В името на народа, за неговото благоденствие, у нас се е проляла най-много кръв. Днес в името на народа оставиха същия този народ гладен, унизен, стъпкан и твърдят, че му слугуват или поне отсега нататък ще му слугуват. Отговорите на подобна критика винаги имат идеологически аргументи - за "бягство от комунизма" или "цивилизационния избор" на евроатлантическите ценности. Няма значение, че страната е с напълно разгромено стопанство, политически и военно безпомощна, а обществото - без ясна цел и перспектива. Как да не им благодарим за "слугуването"?
За няколко месеца ще се разбере дали добрите намерения на министър-председателя имат някъкъв ефект. Защото общите критики, без споменаване на имена, показват, че той все още смята да промени нещо без хората, които го правят. Да промени самите хора, което е доста наивно за политик на тази възраст и с тези претенции. От викането на правителственото заседание ползата ще е малка, тъй като не са назовани виновните. А такива има и те трябва да си отидат. Погледнем ли глобално на въпроса, трябва да си отидат всички начело с главния "слуга на народа".
Това обаче ще реши самият народ.
Посоката, която обезкръвява България
Oтдавна е известно, дори и на крайните наивници, че България с бодри крачки върви към пропаст. Върви към пропаст прекалено равнодушна и занемяла, огряна от фалшивите усмивки на своите управници, които се грижат не за благото на Отечеството, а за вечното си оставане в коридорите на властта. Едва ли има народ като нашия, който при такива явни симптоми за катастрофа в държавата да е толкова беззъб и вцепенен, толкова погълнат от инстинкта си да оцелее в този, сегашния миг на съществуването си, че да забрави за по-високото предназначение на своя житейски дълг и отговорности.
През последните три години, онова, което вече единадесет години се индикира като опасност пред националното ни битие, става груба, шаечна реалност, превръща се в срив на българската държавност и на българските национални интереси: Достатъчно е да посочим унищожаването на българската армия и нейното смаляване до 35 хиляди души; заличаването на самостоятелната външна политика и отказа от принципа на суверенитета, който характеризира всяка национална държава; окончателното сгромолясване на военнопромишления ни комплекс; бруталната разсипия на българската икономика, промишленост и селско стопанство; отнемането на елементарните социални защити и придобивки на българското население, денационализацията на българската култура и образование, превръщането им в привилегия за един отбран елит от нискочели богаташи; вкарването на България в агресия на НАТО срещу съседен народ въпреки волеизявленията на целокупното ни население.
Оказва се, че българският народ твърде лесно се поддава на насилие, на диктатура и вътрешновидова асимилация. Той, изглежда, е загубил съпротивителните си сили през трудната история на своя ХХ век, а може би това са наследени комплекси от петвековното турско робство. Ето, днес едно агресивно малцинство от лумпенпролетарии, представящи се за "десни политици", налага силово националните решения в изгода на чуждоземните си покровители. То завладява един след друг всички сектори на държавния живот, свързва ги в едно цяло, създава си команден пункт за управление на българското племе, избира си съответен вожд или вождове в лицето на персони като Иван Костов, Евгений Бакърджиев, Христо Бисеров, Надежда Михайлова, Александър Божков и сие. Тези персони брутално мачкат всеки самостоятелен човешки жест, образуват скачени съдове от облагодетелстваните братовчеди, изграждат система за разграбване и преразпределение на държавното богатство.
Всеки ден се появяват вести за корупция в невиждани размери, а негово величество народът мълчи разсеяно, уповава се на някакви си вътрешни механизми за човешко съхраняване, приема чуждите тела (антитела) като свои и дава възможности на тази единствената, лакомата, заболялата клетка да зарази целия му организъм и да застраши завинаги посърналото национално бъдеще.
Надявахме се, че този процес на усмъртяване някак си сам ще се застопори, сам ще се регулира и коригира, сам ще прояви критичност към антибългарските си манифестации, но напразно. Най-последните новини от социалния живот на страната също свидетелстват, че деградацията расте, че подлостта става все по-арогантна и все по-полицейски безцеремонна.
Ще посочим няколко примера
В Деня на Националната ни независимост президентът Петър Стоянов фактически потвърди съобщението, че България, без да е член на НАТО (?!) ще предостави свои територии за военни бази на тази организация. Уж отхвърляйки твърденията на руското списание "Експерт" от 20 септември, че САЩ планират да построят в Североизточна България база на сили за бързо реагиране, Петър Стоянов с характерния си витиеват език добавя, че не би имал нищо против "разполагането на американски военни бази у нас". Според него България не трябвало да "подхожда срамежливо" към тези въпроси. Дори и човек без особени способности за анализ може да разбере съдържанието на президентския текст: в България действително ще бъдат разположени натовски бази, друг е въпросът какво ще бъде тяхното предназначение: дали ще са военноморски, сухопътни или пък ще са "сателитна разузнавателна база в Шабла", както оповести в."Монитор".
Но такова изявление на върховния главнокомандващ на Българската армия (според други среди - неин главен Терминатор) предизвиква няколко допълнителни въпроса и безспокойства. Първо, дали все пак не са се състояли тайни преговори с държавната администрация на САЩ, един факт, за който Стоянов (с оглед на декоративните му функции) би могъл и да не знае? А ако вече президентът е с готово становище по този сложен и щекотлив проблем, не би ли могло да се подозре, че той прикрива, или се опитва да размие ангажименти на нашите власти, поети извън обществото, извън парламента?
Президентът успокоява народа ни, че "България може да предложи гостоприемството си на НАТО, без това да навреди на взаимоотношенията ни със съседните страни и традиционните ни партньори". И този път, както при други случаи, Петър Стоянов изговаря една неистина. Нему е много добре известно, че изграждането на подобна база, и то в славянска и православна страна, в страна, която граничи с бившия СССР, е прекалено опасно занимание тъкмо с оглед на "традиционните ни партньори". Под "традиционни партньори", явно е, господин президентът подразбира главно Русия и Украйна. Но откъде Петър Стоянов знае каква ще бъде реакцията на руснаците или украинците, договарял ли се е с тях по разполагането на натовски бази у нас, получил ли е тяхното съгласие и ако е така, нека да го каже! Иначе ще излезе, че хвърля прах в очите на българина, че подлага на изпитание трайните интереси на България и компроментира задълженията си като президент на републиката. За всеки трезвомислещ българин обаче е очевидно: разполагането на натовски бази у нас, както и да бъдат афиширани те, ще утежни сериозно и без това утежнените отношения между Русия и България, ще накара Украйна да гледа по-подозрително към марионетната външна политика на властимащите у нас. При евентуално засилване на международното напрежение, при разгарянето на евентуален конфликт (достатъчно е той да бъде регионален) потърпевшата, разбира се, ще бъде България.
Бихме могли да приемем това изказване само безотговорно, ако не крие в себе си и огромна доза лицемерие. Същото лицемерие откриваме и в неговите маниловски обещания, на които едва ли сам си вярва, а последното е особено опасно за имиджа на един държавен мъж, ако иска да го приемат насериозно и да вярват, поне отчасти, на неговите непрестанни изявления. Не може ти, държавникът, да се отнасяш към своя народ като към невръстно дете или като към сенилен старец (Еразъм Ротердамски твърди, че към тези възрастови групи най-благосклонна е глупостта), а народът да ти отвръща с балконски любовни сцени ала Ромео и Жулиета. С все по-силно изумление нацията оценява, че особата я смята за недоразвита и поради тази причина й поднася небивалиците на всеизвестния барон Мюнхаузен. Съдете сами: би ли могъл нормален човек да повярва на такива твърдения, които приличат на детски балончета и като детски балончета се пукат при всеки досег със земните предмети?
Версията пак е по повод дългоочакваните чуждестранни инвестиции! След като сините управници не можаха нищо свясно да сторят по този въпрос, сега чрез Демостена на своята политика те обещават срещу бази на НАТО у нас - инвестиции за развитие на инфраструктурата и откриването на нови работни места.
О, лековерни, блажено е за вас царството небесно!
За съжаление мътните води на денационализацията не оттекоха със злополучното президентско изказване. Тези дни у нас пристигна македонският премиер Люпчо Георгиевски на гости на своя приятел Иван Костов. Георгиевски не скри, че партньор на неговата партия е СДС, че идва у нас, за да подкрепи идейните си приятели. Посети и Благоевград, където съвместно с Иван Костов направи реклама на кандидат-кмета на СДС Ясен Попвасилев. Това за нашите политически нрави като че ли става все по-нормално на фона на лишените от права да избират свой кмет милион и половина селски жители, на фона на тоталната медийна диктатура в периода преди октомврийските избори, на фона на редовните нарушения на избирателните закони и разпоредби от управниците на България, на фона на използването на различните власти за победа на СДС. Ненормалното обаче е в това, че се въвлича министър-председател на друга държава да агитира в Пиринска Македония за един от кандидатите на политическите ни сили. Още по-ненормално е, че Иван Костов атакува своя довчерашен съюзник ВМРО заради това, че е гласувал в парламента срещу Рамковата конвенция за малцинствата. "Всеки, който гласува против Рамковата конвенция, не може да се нарича демократ" - заявява автократът Иван Костов. Но най-странно е, че с това неприемане на Рамковата конвенция ВМРО вредяла на българо-македонските отношения.
Парадоксална логика притежава нашият премиер. Приема, че е демократично да се използват механизмите, ресурсите и кадрите на властта за изборна победа, съгласява се да агитира за кандидат-кметовете на Варна и Бургас, само защото са му еднопартийци, не се свени да наложи цензура над държавната телевизия и радио, подчинявайки водещите новини на предизборните цели на СДС, а се гневи на всеки опит да бъдат защитени националните ни интереси, какъвто е случаят с депутатите, отказали да гласуват Рамковата конвенция. Иван Костов се гневи и на всяка проява на български национализъм, защото той е единственото противоядие на отровите, които пръска нашенската туземска колониална администрация.
И тук министър-председателят Иван Костов напълно се синхронизира и солидаризира с позициите, изразявани от президента Петър Стоянов: позиции, които са в угода на задокеанския брат, ерозират територията на националното ни достойнство и история, лишават Отечеството от перспективите за самостоятелно съществуване и прогрес, задушават всеки акт на патриотизъм и национална гордост, където и да се прояви той, даже и в тесния семеен кръг на ОДС.
Когато политиците на една държава са обикновени трансформатори на чуждестранните интереси, когато те не познават мъките и щастието на родолюбието, когато за тях най-важно е да се награбят, докато са на власт, нима има нещо толкова за чудене, че те провеждат политика, която смалява ръста на нацията и отнема небето над нея? Толкова ли е за чудене, че две, уж откъснати една от друга изяви на Петър Стоянов и на Иван Костов, толкова си приличат, толкова си схождат, толкова дълбаят в една посока: посоката, която обезкръвява България?!
За тези политици, толкова отдалечени от род и родина, е необикновено съществено да превземат и местната власт. По такъв начин те вече ще могат да рапортуват, че са обсебили всички власти в България: президентската, законодателната, изпълнителната, съдебната, медийната, а сега и местната. Това ще бъде и окончателното възвръщане на член Първи от старата живковска конституция за едноличните управленски пълномощия на партията-държава: Съюза на демократичните сили! На втория етап, далеч по-осезаемо, българинът ще усети на гърба си и изпълнението на едно от последните указания на Збигнев Бжежински: указанието в бившите соцстрани да се върви към демокрация чрез използването на НАСИЛИЕ!
Едновременно и ударно упражняване на всички власти ще обезпечи по-нататъшното, далеч по-безцеремонно зачеркване на националната ни държава в името на новото, вселенско етническо съществуване, направлявано и държано в юзда от новия властелин - Съединените американски щати!
Последното е добре да се знае от повече хора и да се преповтаря от повече българи. Защото делото на давещите се е в техни ръце! А и на знаменития Лайпцигски процес Георги Димитров съвсем на място цитира Гьоте, който твърди, че ако един човек или един народ не иска да бъде наковалня, би трябвало да бъде чук!
Преди лакеят да прояви лакейщината си
Определението е пределно простичко и винаги може да свърши работа. Като идеята на многоуважавания многомилиардер Джордж Сорос например, според която всичко на Балканите ще се оправи, ако решим да премахнем границите си и да създадем единен митнически съюз.
Странна обаче бе реакцията на управляващата в момента каста. Тя иначе залага наколенки пред всяка идея, дошла от посоката на залязващото слънце, но тоя път реакцията бе направо студена. Дори г-н Сорос, макар и дипломатично, не успя да скрие раздразнението си от отказа на българската политическа върхушка да прегърне идейното му отроче за Балкани без митници.
Сорос обаче не е български евреин и затова не е от най-умната част на този велик в малочислеността си народ. Иначе щеше да е чел българския гений Алеко и щеше да знае, че мечтата на всеки докопал се до властта наш политик е... Солунската митница. Е, ако не Солунската, то поне тази при Алфатар. У нас и децата вече знаят, че митницата е голяма яма и голямо лапане. Малко хора обаче се замислят за кого е голямото лапане и как то става. Защото един митничар, колкото и да бърка в кацата с мед, едва ли в краткия срок на службата си, ще успее "да спести" повече, отколкото за някое луксозно возило плюс "бяла спретната къщурка".
Както навсякъде, така и при митниците, голямата далавера е за големите държавни чиновници.
От министър и депутат нагоре
И те са чиновници у нас, ако и да са уж избираеми. През 1997 г. 51 на сто от държавния бюджет бе сформиран от митнически сборове и вземания. За 1998 г. процентът бе още по-голям - над 65 на сто. Не му трябва много на човек, за да разбере, че всъщност живее в държава, която е застанала като разбойник на пътя на потока на керваните със стоки и конкретно моли преминаващите: "Дай процента, ако не искаш да ти затрия всичко". И керванджиите дават.
Най-лошото е обаче, когато и крайпътният разбойник реши да се занимава с търговия. Но неговото занимание е по-особено. Той слага една плътна бариера на пътя и решава, че примерно зад нея няма да пуска нито един житар. Добре, но житарите вече са вложили всичките си пари в стока и ако не я продадат, челядта им ритва камбаната от глад. Разбойниците схващат положението и милостиво предлагат на житарите да закупят стоката им. На половин цена. Все пак по-добре, отколкото нищо. И житарите дават - на половин цена. След това разбойниците прехвърлят стоката оттатък бариерата и я продават на истинската й цена, защото оттатък бариерата житото е дори по-скъпо. Да, но тъй като житарите били изкупили почти всичко, народът започва да свири на гладен тумбак. И тогава разбойниците отново проявяват милост и внасят жито, дошло отвъд бариерата. Е, на цени, които са тамошни, но нали когато си гладен... и т.н.
Печалбата става двойна
Позната история, доста поостаряла и поовехтяла вече, която обаче пак продължава при други условия с други герои. Защото у нас така разбират регулиращата роля на митническата политика. Да се награбиш. А понеже грабенето е огромно, държавата разбойник е страшно отмъстителна към онези, които забравят да си платят налога и правейки се на разсеяни, се опитват да прекарат стоката си през заобиколни пътечки. Това шикалкаване се нарича контрабанда и всъщност цялата вина на контрабандиста се състои в това, че не ще да си плаща на "големия закрилник", който му позволява да си върши работата. По-дребните "закрилници" у нас са известни с името "рекетьори". Тях обаче държавата положи всички усилия, за да ги изтрие от общественото битие. Нищо ново впрочем. Единственият период от историята на Италия, в който мафията беше почти напълно ликвидирана, бе по времето на Мусолини: корпоративната държава не можеше да си позволи някой друг да измъкне дивидентите от контрола върху производители и търговци.
Така изглежда на пръв поглед същността на митната политика и на митата в частност. И така я разбират у нас - като Солунска митница.
В съвременния свят ролята на митата обаче е много по-значителна, по-сложна и продуктивна. Митната политика е и би трябвало да е политико-икономически инструмент за управление на една държавна икономика. Държавните ни мъже много обичат (и много често го правят) да повтарят, че у нас се създава пазарно стопанство и затова те не се месят в ценообразуване, не контролират производство и търговия, а оставят пазарните отношения сами да се изглаждат и да регулират противоречията между предприемач и потребител.
Пълен абсурд и абсолютна лъжа
В съвременния свят това е невъзможно. Цялата световна икономика днес е построена на плановия принцип и се подчинява на тотален контрол от най-високо до най-ниско равнище. Пробив в нея не би могъл да направи дори самият украински батька Махно (пръв създал между другото селските кооперативи в съвременния им вид).
Основният инструмент за контролиране на една икономика - местна, регионална или в световен мащаб - са митата.
Да вземем един пример. Всяко година се разгаря мощна медийна кампания какви квоти би трябвало, може и какви евентуално ще ни отпусне Европейският съюз, за да изнесем за него част от производството си. Квотите не са някакво определено количество родна продукция, което, щом достигнем тавана му, и повече нямаме право да изнасяме. Не, квотите са онова количество, което ни се позволява да изнесем за Западна Европа при определено ниско или никакво мито. След като доставим тези разрешени количества, при добро желание можем да закараме до тамошния пазар още десет пъти по толкова. И никой не може да ни забрани. Проблемът е обаче, че на границата на Евросъюза ще треснат на допълнителните количества такива наказателни мита, че стоката ще стане напълно непродаваема не само в Европа, ами и на Марс или Венера. По този начин западните европейци внимателно регулират насищането на пазарните си пространства и се стремят да запазят здравословния баланс между евтино и скъпо, между пренасищане и недостиг, между работна заетост и структурна безработица. И го правят с истинско чувство за отговорност пред гражданите, които утре ще гласуват за тях.
И у нас народът гласува, но политиците не се интересуват за него, колкото за народа на някоя карибска държавица. Ето пак един "положителен" роден пример. Преди десетина дни българските производители на памук отправиха вик за помощ към управляващите с молба да сложат мита върху вноса на памук. Гръцките търговци внасят суровината на цени около 1100 долара за тон, докато производството у нас не може да падне под 1400 долара за тон. Причината е, че в южната ни съседка селското стопанство мощно се субсидира, за да се стимулира износът, докато у нас подобен почин не само не е познат, но и от селските стопани се скубе дори когато нищо не им е останало за скубане. Както и да е. Въпросът е, че ако върху вноса на памук се наложи мито, ще се получи баланс и при изравнени цени на вътрешна и вносна суровина производителите ще могат да избират качественото, без значение дали то е родно или вносно, т.е. ще се даде шанс на българските памукопроизводители да оживеят. И в същото време няма да се накърнят правата и на гръцките вносители. Сега просто излиза, че българската държава съсипва българските памукопроизводители в полза на гръцките.
Без коментар
Всъщност проблемът е не че нашите не знаят как и кога, а че използват митната политика не само за грабеж и лично облагодетелстване, а и за цели, които са с открито (и тъпо) политически характер, при това отново във вреда на населението на отмиращата днешна България. Буквално тези дни един приятел ми сподели свой разговор с посланика на Беларус у нас. Човекът съвсем искрено се оплакал от кретенската (определението е мое - б.а.) политика на държавниците ни по отношение на бившата (!?!) братска република. Всички познаваме превъзходните хладилници "Минск". Преди 10-и те бяха стока, която се свършваше, недостигнала вратите на магазините за бяла техника. Днес те не присъстват на българския пазар. Макар че са с изключително качество и на относително ниски цени. Няма и да присъстват, защото българските псевдодържавници искат от Беларус за вноса им мита от 25 на сто и нагоре, докато и без това скъпите западноевропейски замразители влизат у нас със смешното мито от 6 на сто. При това най-често втора употреба. Като за българи. И като "прекрасните" рециклирани автобуси на Софиянски, които са един и половина пъти по-скъпи от предлаганите от Беларус. Но "мерцедесите" от вторични суровини ги пробутват като подарък (макар че си им плащаме яката цена) и затова ги минават без мито, докато беларуските "Татра" могат да влязат у нас само с мито, което ги прави напълно непродаваеми. А е ставало въпрос и за трактори, и за камиони, и за електроуреди и за... Да, но нали Беларус е славянска държава, та няма начин да се промъкне у нас. Явно е разбирането за славянска като за вража страна. Не моето, разбира се, нито пък твоето, читателю.
То обаче ни се връща. Да си спомним пролетната разходка на скъпия ни Костов до Москва. Тогава московският кмет Лужков открито му се подигра, подканвайки го да отвори магазин на София в бивша (!?!) побратимена Москва. Съобщавайки му все пак (между другото), че митата за българските стоки ще са от 40 процента нагоре. Но за това вече писахме.
Да ни е горчиво.
Ами, то... всичко се връща. Макар че поне в близките години едва ли ще си върнем необятните руски пазари при политиката на днешните ни управници.
Това е. Тя е дълга и широка тази история с митата, митната политика и Солунската митница и много може да се пише по нея. Само от едно се страхувам - да не би въпреки всичко лакеят все пак да прояви лакейщината си и някой ден да осъмнем на Балканите в днешното си дередже с единен митнически съюз.
Митната политика е основен икономически инструмент за регулиране на цялостните политико-обществено-икономически отношения и ако предадем този инструмент при сегашната конюнктура в ръцете на Сорос и сие, то това би означавало абсолютно държавно, политическо и икономическо поробване на България. Такова поробване, което не са познавали дедите ни и по времето на диш-хакъ.
Раиса, Раиса... Ние ги бяхме позабравили, и Раиса Максимовна, и нейния белязан от природата и от съдбата съпруг. Руската трагична въртележка ги беше отвяла някъде настрани, а в паметта ни бяха останали тези няколко трохи от процента, който Горбачов беше получил на последните президентски избори. За смях на кокошките и като още едно доказателство, че си е останал до края слаб политик и лош стратег. Отвреме-навреме чувахме за високите хонорари, които ту Америка, ту някоя друга западна "демокрация" подхвърляше на Горбачов за беседите му пред различни аудитории. Не само като милостиня за направената услуга по разгрома на своята страна и на нейните съюзници, но и като поощрение за бъдещите предатели.
Обикновено в тези воаяжи го придружаваше и Раиса. Бяхме свикнали да я виждаме около него дори тогава, когато тя бе единствената жена сред събралите се висши политици. Вероятно в нея имаше нещо от руските императрици, от Екатерините и Елизаветите, но то не беше велико, а смешно. Времената бяха други и между нея и пределната власт стоеше един мъж, който се случи да бъде Михаил Горбачов. А да играе самостоятелна роля без него или след него, както сега се опитва да направи посестримата й Хилъри Клинтън, тя не можеше заради презрителното отношение на руския народ.
Последната оптимистична вест за тази нечестива двойка дойде от плажовете на Австралия, където бяха отишли на почивка. А след това, неочаквано за всички, настъпи времето на трагедиите, възстановяването на равновесието. Тежката болест, недоверието към своите лекари, отпътуването за Запада (в който така силно вярваха и двамата), безсилието на тамошните медицински светила и накрая - ужасният неизбежен финал. И печалната утеха, че Раиса ще спи вечния си сън на прочутото Новодевиче гробище в Москва, редом с писатели и композитори, с художници и пълководци. Редом и със съпругите на предшествениците на нейния Михаил - Надежда Крупская, Надежда Алилуева и други, чиито имена е излишно да припомням.
Тя обичаше да я харесват всички, от преводачите до държавните глави. Дали това е качество или слабост зависи, от оценяващите. Играеше на промените, които донесе новото време, за да постави в неизгодна светлина "първите" съветски дами от предишните епохи. Доколко това беше морално е въпрос на лична преценка. За нейните предшественички светът не знаеше почти нищо, та затова тя можеше да им се противопостави задочно и по красота, и по елегантност, и по ум, и по душа. Малцина можеха да си представят, че съпругата на Сталин е била много по-хубава, че съпругата на Ленин е била много по-умна, че съпругата на Хрушчов е била много по-естествена (освен това е знаела и английски език), а съпругата на Андропов е притежавала безкрайна руска доброта и сърдечност. Раиса имитираше западните "първи" дами, а те като правило са доста по-необразовани и ограничени от "източните". И затова тя лесно създаде легендата за своите изключителни качества, която охотно се поддържаше от средствата за информция като част от възхваляването и забаламосването на самия Михаил Горбачов.
Преди много години, когато съпругът й още не беше първи ръководител на все още великия Съветски съюз, тя дойде в България заедно с него. Бе поискала индивидуална програма за своето пребиваване, в която се съчетаваха културни, исторически и туристически обекти. На хората около нея им направи впечатление, че тя се беше готвила специално за своята визита. Беше чела литература за музеи и старини, беше искала справки от специалисти, за да задава компетентни въпроси. Тогава това ни хареса, защото показваше по-голям от стандартния интерес към страната ни. А ние и преди, както сега, имахме типичното за малките нации чувство, че всяка проява на внимание към нас е нещо необикновено, за което трябва да сме благодарни. Но въпреки всичко ни смути нейната студенина, нейното високомерие. Тя не беше нито толкова умна, нито толкова образована, колкото искаше да се покаже. Раиса Максимовна играеше роля, играеше я добре, но това не отговаряше на представите ни за руските хора. Дори и за тези, които заемаха най-високите формални позиции.
Мога само да предположа каква е била тя малко по-късно, когато съпругът й стана самодържец на една шеста от земното кълбо. Спомням си нейните пътувания с някогашния Генерален секретар на КПСС по широката съветска страна. Държавата вече беше изпаднала в дълбока криза. Хората живееха зле, макар че в днешно време се разбра, че тогавашните проблеми са били нищожни в сравнение със сегашните. На този фон, на срещите на цар Михаил с "народа" по заводи и корабостроителници, по градове и села, Раиса се перчеше пред облечените в памуклийки измъчени трудови жени, нагласена в палто от визон, с елегантна шапка на глава (също както английската кралица и като една нейна далечна имитаторка от Балканите) и с добре тренирано интелигенто изражение на лицето. Неслучайно руските хора още тогава я възненавидяха и тази омраза си остана непроменена до самия край.
Постепенно Раиса Максимовна (руснаците твърдяха, че истинското й име звучало малко по-различно) наистина си повярва, че е голяма политическа фигура от международен мащаб. В обкръжението на съпруга й имаше достатъчен брой блюдолизци, които я убеждаваха, че е нещо изключително. Широко известен е епизодът от подписването на заключителния акт на Европейското съвещание за сигурност и сътрудничество в Париж, когато тя вдигна грандиозен скандал на съветския посланик, че не е осигурил присъствието й на церемонията. Това "недоглеждане" струваше на милия Юрий ДУБИНИН поста му във Франция. Той бе върнат с позор и само падането на Горбачов и възцаряването на Елцин го прати отново на най-важното за Русия място на посланик в Киев. Та такава си беше Раиса Максимовна, с нея шега не биваше.
След августовските събития от 1991 година, когато за няколко дни властта се изплъзна от ръцете на Михаил Горбачов, Раиса стана друга. Разбра се, че тя е изпитала силен шок от предателството на "придворните" на самодържеца, бояла се дори за живота си, и това сложило началото на нейните проблеми със здравето. Самото място във Форос, където велможното семейство бе отседнало на почивка, бе показателно за новите ветрове в страната. Вилата на Горбачов беше новопостроена в невиждан лукс. Бащата на перестройката вече не се криеше, сякаш предвиждайки бъдещите супердворци на новата руска буржоазия. Във Форос и Раиса, и съпругът й разбраха, че времето им се изчерпва. По-трудно е да се каже дали бяха разбрали нещо по-важно: че се изчерпва времето и на държавата, която бяха управлявали с цинизъм и демагогия цели шест години.
Безброй пъти Михаил Горбачов беше казвал, че Раиса Максимовна е неговият най-близък политически помощник. Ние не знаем какви съвети му е давала тя, с какво му е помагала, затова ще е честно да определим политическата й активност по конкретните резултати - по състоянието на държавата им в резултат на дейността на самия Горбачов. Тази тема е безкрайна, тя е и очевидна за целия свят. Една довчера велика държава се разпадна, загуби съюзниците си, претърпя икономически и финансов крах, обезглави своята наука и култура, осъди народа си на глад и мизерия, на болести и смърт без лечение. Руските старци получават жалките си пенсии с половингодишно закъснение. Учители и лекари стоят без заплати. Много от заводите са закрити, безработицата е огромна. Хората са принудени да преминават към натурална размяна, а за да изхранят децата си, садят картофи и зеле в парцелите около градовете. Преди дни американската телевизия Си Ен Ен предаде репортаж от град Уляновск (родното място на Ленин!) за човек, убил съседа си за три откраднати картофа, оправдавайки се, че без тях семейството му ще умре от глад.
Сега половината от довчерашните държави от Варшавския договор са в НАТО, а останалите се натискат да влязат в тази организация. Към нея са вперили поглед Естония и Латвия, Литва и Украйна. Русия загуби позициите си в Централна Европа, на Балканите, в Прибалтика. В Средна Азия нараства като лавина влиянието на Турция и Иран. В Далечния изток и Сибир се усеща все по-осезаемо могъществото на великия Китай. Всичките идеи на Горбачов, всичките му илюзии, цялата му свръхенергична маниловщина се провалиха напълно и окончателно. Доколко тези негови идеи са плод на самостоятелните му умствени усилия, доколко са резултат и на помощта на Раиса, ще ни кажат бъдещите изследователи. Вероятно те ще успеят да разделят справедливо и славата, и позора.
В дните, когато безпощадното време отмеряше последните часове на Раиса Максимовна, в Русия продължаваха трагедиите, породени от дейността на перестройчиците и техните разнокалибрени съветници. Ислямски терористи взривяваха жилищни блокове в Москва и други градове. Чеченски и чуждестранни бандити завземаха села в Дагестан, обявяваха създаването на ислямски територии, канеха се да водят двадесетгодишни войни за пълното "освобождаване" и ислямизация на Кавказ. В Средна Азия се разпалваха огньовете на бунта. Татарстан отказваше да праща войници в руската, тоест в своята армия. А целият свят заговори за милиарди долари, присвоени от руските първосвещеници и "изпрани" в банки на Америка и Европа.
Може би затова малката лична трагедия в далечен цивилизован Мюнстер не трогна хората в измъчена Русия. За нея говореха приятелите на семейство Горбачови на Запад. А руснаците слагаха на едната везна смъртта на триста и петдесет жени, деца, мъже и старци в Русия от диверсиите, а на другата - смъртта на Раиса. Някои по-умни слагаха на едната везна смъртта на милиони несретници - нелекувани, недохранени, алкохолизирани, наркотизирани, обезверени. А на другата - страданието на Раиса в най-добрата западна болница, обкръжена от грижите на най-опитните лекари, закриляна до последния си дъх от най-съвременната техника. Наистина перестройката не донесе равенство и щастие за всички. Не донесе нито по-добър живот, нито повече свобода за хората.
Кой е виновен за това? Разбира се, нямаме намерение да твърдим, че виновната е Раиса. Нито пък че виновникът е самият Михаил Горбачов. Виновниците са много, името им е легион. В Америка и Европа, в Русия и навсякъде по света. На едни това им е било работата, и те са си я свършили добре. На други работата е била да не допуснат тази трагедия, и те не са си свършили работата. Нищо че са се хвалили, нищо че са се писали много модерни, много "европейци", почти "американци". Времето ще отсее зърното от плявата и всеки ще лъсне в истинската си светлина. И тогава ще изплува с цялата си сила другият въпрос - какво да се прави?
А колкото до Раиса, нейните мъки свършиха. Ще отлети душата й до райските врати, а там апостол Петър ще премери делата й с най-точната теглилка. И ще реши дали е била праведна, дали е била грешна. Михаил Сергеевич и тука й помогна, като заяви пред телевизията, че през последните седмици е станал вярващ. Молел се на Бога за здравето на Раиса. Няма ли това да бъде просеното зърно, което ще наклони везните апостолови към вечната светлина? Наистина, кой ли може със сигурност да ни каже?
"Гледайте повече филми с насилие"
Възмущението на господина има аргументация: според него става дума за едно "неразбиране на възпитателната роля на киното". В хода на това възмущение (естествено) е плювнал българите, "...за които филмите са нещо упадъчно, гнило американско забавление. То запълва час и половина, но не е препоръчително за деца... ". По-нататък обяснява, че семейството не подготвя децата за контакт с извратеното и затова насреща идвало киното. Ако децата били гледали този или онзи филм, нямало да се качват в "колите на непознати чичковци с шлифери". Тук идва най-идиотската мисъл: "Но от реалния социализъм остана теорията, че насилието на екрана ражда насилие в живота. Пълна глупост, опровергана от не едно изследване. Напротив - екранната жестокост е част от един подреден свят, където доброто винаги побеждава злото. Трилърите внушават прости и ясни ценности. Филмите възпитават."
Да наистина филмите възпитават, интересно е само дали те са възпитали, формирали подобно съвършено елементарно мислене у автора, за когото културната среда няма значение във формирането на личността. Той несъмнено излиза от ОТДАВНА ОТРЕЧЕНАТА ТЕОРИЯ ЗА ГЕНЕТИЧНОТО РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА ЧОВЕКА КЪМ ДОБРО. Според Борислав Зюмбюлев децата гледат филми с насилие и избират страната на доброто. Ето - просто така, защото то е добро.
В живота, обаче няма такова нещо, защото доброто невинаги се разпознава, а често не е ясно указано. Доброто много често не се предпочита, защото не носи ценностите на хедонизма. Повечето от тези филми - трилъри, екшъни, психодрами - представят една друга, чужда ценностна система, една ценностна система, обслужваща порока. ТЕ УБЕЖДАВАТ ДЕЦАТА И ЮНОШИТЕ, ЧЕ ГОЛЕМИТЕ ПРОБЛЕМИ ОТ ЖИВОТА СЕ РЕШАВАТ С ЕДИН УДАР, ЕДИН ИЗСТРЕЛ, ЕДНА ЗЕЛЕНА ПАЧКА. УБЕЖДАВАТ, ЧЕ ИЗВРАТЕНОТО Е ЕСТЕСТВЕНО И ТРЯБВА ДА ГО ПОНАСЯМЕ. ПОКАЗВАТ ЕДИН ЛЪСКАВ ЧУЖД ЖИВОТ С ПОСТОЯННО НАТЯКВАНЕ, ЧЕ Е ПОСТИЖИМ ЗА ВСЕКИ, КОЕТО НЕ Е ВЯРНО.
НАЙ-СЕТНЕ ТЕ СЕ ГЛУМЯТ НАД АВТОРИТЕТА, ДОСТОЙНСТВОТО, СУБОРДИНАЦИЯТА - ВСИЧКО ОНОВА, НА КОЕТО ХИЛЯДОЛЕТИЯ СЕ Е КРЕПИЛ СВЕТЪТ.
Тази оценка не е измислена от редакционния съвет на вестник "Нова зора", тя е на онази, твърде голяма част от американското общество, която вижда низходящата линия на разпада и се бори срещу порока. Няма възможност да се аргументираме с цитиране на имена и мисли, но си позволяваме да напомним няколко реда от класическата за американската политическа философия книга на Збигнев Бжежински "Извън контрол". Той формулира 20 "базисни дилеми" за коригиране на американското обществено битие, ако Съединените щати искат "да преобразуват своята сила в лидерство, внушаващо морална легитимност". Шестнадесетата дилема: "Масово разпространение на морална поквара чрез визуалните медии, които под формата на развлекателност се ангажират de facto с пропаганда на секс и насилие като средство за привличане на зрители и които внушават всъщност незабавно себеудовлетворение. " Изкушаваме се да предложим и още един една фраза: "Тъжният факт е, че телевизионните продуценти, известни като културни порнографи, в действителност имат решаващо предимство пред онези, които нямат тази слава. И в крайна сметка става така, че западната телевизия показва все по-голяма склонност към сладострастието, секса и сензацията". Явно тук идеологията на "реалния социализъм" е завладяла съзнанието и на неговия яростен противник... Най-сетне Борислав Зюмбюлев представя свой контрапункт - старият бъларски филм по сценарий на Александър Томов "Маргарит и Маргарита" бил неприятен, нескопосан и пълен с натуралистични сцени. Защо го прожектирали от 20.30 часа, след като той също нарушавал закона. И сам си отговаря - защото сценаристът е шеф на НСРТ! Според нас, тук възниква въпросът за КАЧЕСТВОТО НА ПОМИЯТА - войнстващият "педагог" настоява едната помия да се смени с другата. Наистина, "тогава" на излизане от прожекцията на "дисидентския" филм на човек му се повръщаше почти толкова, колкото му се повръща сега от "Влюбване". Порокът, защитен с много талант, е по-опасен от порока, който носи бездарието. Всъщност новелата на Александър Томов предлага само една драма, няма да преценяваме талантливо или бездарно. Бездарието е дошло именно от опита да се подражава на "индустрията на насилието"... Позицията ни тук не е да защитаваме идеолозите и конформистите от НСРТ. Горните редове идват от тревогата, че от сраниците на ежедневник с голям тираж се пледира една абсурдна позиция. "Екранната жестокост - пише авторът - е част от един подреден свят... ". Замаян от идеологическите принципи на хедонистичния либерализъм, той просто забравя изработените през хилядолетията, и затова верни, прости правила от битието на антропосферата. Когато "странното" се изравни с "нормалното" на обществената сцена, особено с аргумента, че то съществувало в живота, самият живот се разпада.
Структурата на човешкото общество е съхранена въз основа на предимството, което това общество дава на "нормалното". В края на краищата в човешкото общество, не природата определя кое е нормално и кое не, а хората. С правото дадено им от самата природа.
"Писаро Христо Силянов - той ни ги бери китките..."
На 26 септември се навършиха 60 години от смъртта на Христо Силянов - една от големите фигури на националноосвободителното движение от началото на века.
Роден е в Цариград през 1880 г., учи в Солун и Битоля, където завършва гимназия, по-късно завършва история в Софийския университет и специализира в Швейцария. Още като ученик става активен член на ВМРО, което до голяма степен определя по-нататъшната му съдба.
Житейският му път, както и разностранното му творчество, непрестанно лъкатушат по съдбовните извивки на българската съдба в Македония. Христо Силянов става четник при войводата Марко Лерински, участва в Илинденското въстание от 1903 г., а след потушаването му се заселва в София. Обществената и литературната му дейност са изключително активни, задвижвани от неспокойния дух на този плодотворен и задълбочен автор. Сътрудничи с различни по жанр произведения - от поезия до разкази и фейлетони, на почти всички сериозни за времето си издания. Заедно с Александър Кипров основава в."Българан", през 1908 г. е повикан в Цариград и поема издаването на екзархийския вестник "Вести" в момент, когато цензурата отпада. В екип с Яворов и Данаил Крапчев редактира в."Ден". А през 1919 г. основава сп. "Сила", с литературна насоченост, което обединява писателите в своя кръг.
Христо Силянов е не само революционер и поет, чиито стихове в Македония се запяват като народни песни, но и много продуктивен историограф и народовед. "Писма и изповеди на един четник", "Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско", "От Витоша до Грамос. Походът на една чета през освободителната война - 1912 г.", "Един именит син на Костурско - Васил Чакаларов" и най-мащабното изследване - "Освободителните борби на Македония" в два тома, постигат дълбочината на сложните движения в един още по-сложен исторически период. Обобщават проникновено исторически и с мяра картината на борбите на Македония за независимост. В това фундаментално изследване Христо Силянов обхваща голям фактологичен материал, цитира много чуждестранни западноевропейски учени и с удивителна на пръв поглед лекота очертава не само социално-политическия, но и обществено-икономическия профил на разпадналата се турска имперска държава. Той проследява различните форми на институционализирано насилие над християнското население, което не само едвам диша под непосилното данъчно бреме, но там, където е възможно, отскача с големи крачки напред, оставяйки поробителя да го следва, заловил се за сопата и пушката едновременно. "Абдул Хамид погреба и ония слаби тенденции на новаторство и търпимост, които проявяват неговите предшественици след Кримската война. Той воюва против всякакви политически и социални преобразувания и държи обществената мисъл окована във веригите на най-мракобесната цензура, каквато светът познава (цензурата на търпи думи като "конституция", "революция", "македонски въпрос"...) /.../ Пъдарят е най-близкият, вездесъщият и неизменен тиранин на християнското селище. От наемен служител на селото, призван да пази неговите имоти, пъдаринът се издигна до всевластен господар и притеснител на населението, благодарение на атрибутите, с които административната власт и чифликчията са го облекли. Той е око и ухо на най-близкия администратор, доверено лице на заинтересувания земевладенец и проводник на скритите правителствени домогвания в селото. Тъкмо за тая цел правителството - тогава когато в изпълнение на чл.23 от Берлинския договор, се изработваше Законът за вилаетите - лиши християнските села от правото да назначават сами пазачите на имотите си и го прехвърли върху каймакамите и мюдюрите. Самото предназначение на пъдаря - да държи в трепет и покорност селяните, диктува вече и ценза, на който той трябва да отговаря. Затова той се избира между професионалните злодеи и насилници. Срещу безплатните услуги, които принася на държавата, той се ползва със снизхождение и дори със закрила при всички свои престъпни деяния. Прочее той сътрудничи с прочутите зулумджии турци или арнаути от неговия район, той е ятак и калауз на разбойнически банди, той се меси в интимните отношения на семействата, урежда селските конфликти, улеснява задигването и потурчването на селски хубавици. Развратените от него жени стават турски шпионки и чума за съселяните си. Плащани за всички тези издевателства от селото, пъдарите напускат службата си забогатели."
Портретите, биографиите и мемоарите на Христо Силянов не са загубили значение и днес, когато нас, българите, историята отново ни поставя на изпитание. Когато мярата е и съсъд на естественото чувство за национално достойнство и самосъхранение. Силянов великолепно структурира историческите факти и социалните наблюдения така, че текстовете му създават усещането за лекота и особена четивност. Мисълта му надхвърля "обозримото бъдеще", днес твърде често и конюнктурно използвано, разсуква проблеми, болезнени и актуални и в края на века. Със сърдечната болка, наречена Македония (днес прераснала в инфаркт) Христо Силянов се стреми да остави след себе си истината за не толкова далечни времена и хора. С което се нарежда до другите големи - до летописците Захарий Стоянов, Тома Николов, Никола Обретенов, Христо Иванов и още цяла плеяда. И то не само с любородието си, но и с червения восък на печата на националноосвободителната борба.
С творчеството си Христо Силянов се нарежда и в една друга редица - на тези, на които днешната българска интелигенция все още е длъжница. И задължена!
За Христо Силянов големият български писател Георги Константинов пише: "Силянов в своите бележити книги показа чудно умение да внушава с малко думи изключителната духовна сила на Гоце Делчев, Даме Груев, Б.Сарафов, Гарванов, Лозенчев, Сандански, Кр.Асенов, Орце, К.Кирков, Цв.Трайков, Т.Чуранов, Т.Кондов, Йордан Пиперката и т.н. - особено на ония герои, които идат из средата на народа, без революционна култура, без театралност, - само със своята естествена, вродена готовност да умрат за свободата на Родината. Особено прочувствено нарисува Силянов солунските атентатори. Образът на Орце, тъй както го е дал Силянов в книгата си, ще сияе редом с образа на Левски и с тия на видните борци за национална свобода в световната история.
Но голямата заслуга на Силянова е, че съумя да предаде релефно не само отделните герои и изключителните моменти на македонската борба, патоса на въстанието, но и общата, подробна картина на революцията в Македония. Той постепенно ни запознава със зараждането на революционното движение, дошло като последица на Берлинския договор и нараснало до първостепенен за времето си проблем на европейската политика. След туй ни рисува първите четнишки набези, разните "афери", разделянето на върховисти и вътрешни (централисти), обединението по време на въстанието, епичните борби из планини и села, завземането на Крушево, десетдневната свобода и т.н.... до страшните палежи, безчестия и жестокости при потушаването на бунта. Въпреки изобилните подробности Силянов успява със завидна прегледност да ни даде настъпателния ход на революцията, нейния разгар, да се спре на всички въстанали пунктове, като не забравя нито един по-виден герой или интересен инцидент и после пак се връща да нарисува картините на ужас и смърт, които представят същите тия пунктове след надмощието на тирана... Всичко туй Силянов можа да напише тъй вдъхновено и ясно, не само защото беше с вроден писателски и поетски талант, но и защото сам той е непосредствен участник в рисуваните велики събития. Тридесет години след Илинденското въстание - след толкова погроми, разцепления и национална престъпност - той пазеше свеж и силен възторга си от приказните герои, които загинаха в македонската революция. Тези свои възторзи той завеща и на бъдните поколения. Заедно с възторзите на Захари Стоянов, те остават между най-ценните нравствени двигатели на млада България."
Генезисът на обществения упадък
Политическите наблюдатели вече няколко години подчертават, че БСП е изпаднала в криза, и то сериозна, разрушителна и прекалено опасна. Определят се различни срокове за началото на тази криза, като най-конюнктурният подход свързва началото на кризата с управлението на Демократичната левица: 1994-1996 г. Обикновено в дъното на злощастията се поставя Жан Виденов, тъй като той е най-удобен, за да бъде обоснован "ПРОВАЛЪТ" на управлението на социалистите.
Известно е също така, че тезата за "провала" бе подхвърлена първоначално от дейци на БСП и от определени автори на в. "Дума", които гравитират към Обединението за социална демокрация. Всички по-сетнешни опити да се докаже, че действителността през периода 1994-1996 г. е била далеч по-сложна и противоречива, че твърдението за "провал" е преднамерено и едностранчиво се сблъскаха с позициите на привържениците на новата идеологема за "провала".
Тази идеологема на следващ втори етап беше подета и от управляващия екип на СДС, както и от заробените от него български медии. Едва ли е случайно, че изгодното за дадени среди идеологическо клише се настани трайно на страниците на печата, докато в същото време ръководството на БСП, солидарно с идеята за "провала", отказва да направи неизбежния анализ на двегодишното управление на Демократичната левица.
Но не това е центърът на моята статия. Аз самият съм критикувал остро недостатъците на управлението на Демократичната левица още преди 1997 г., това обаче не ми дава право да съм дотам безсъвестен, че да зачерквам и добрите, позитивните аспекти на двегодишния период: и във вътрешен, и в международен план. Не е тайна също, че правителството на Жан Виденов падна не само поради грешки на изпълнителната власт. А и защото от неговото отстраняване бяха заинтересовани и вътрешната олигархия, и световните сили, начело със САЩ. Последните не бяха доволни от отношението на Демократичната левица към НАТО, а освен това вече подготвяха войната срещу Югославия и се нуждаеха от верен марионетен режим. Едва ли може да се оспори, че през последните три години бяха сменени управленските екипи на т.нар. "прифронтови държави": Румъния, Македония, България и Унгария, плюс Словакия, а това по-късно осигури тила на НАТО при бомбардировките над Югославия.
Според мен тежката криза в БКП протича не от три, а от цели десет години. Тя е резултат и на факта, че историческата необходимост от преустройство на социализма и на БКП се оглави от онази социална група, която беше най-отчуждена от съдбата на своя народ и социализма. Става дума за част от управленския елит на България до 1989 г., който изпълнявайки разпорежданията на горбачовско-елциновския център, вместо реформиране на социализма се зае със строителство на капитализма, и то в най-варварския му вид.
Сакралните знаци бяха "реформа", "демокрация" и "демократичен социализъм", но зад тях се прикриваше една система за трансформиране на част от номенклатурния елит в нова буржоазна класа.
Новата буржоазна класа се легитимираше в международен план срещу условието да ликвидира социализма и да създаде предпоставки за реставрация на стария обществен строй.
Във вътрешен план тази паразитна прослойка, вместо да бъде изолирана от обществените процеси, отново възглави националното ни развитие: като държавно и партийно строителство. Потърпевши се оказаха широките народни маси, както и наследниците на старата буржоазна класа. На първите тепърва предстоеше да бъдат лишавани от елементарните условия за живот. На вторите се даваха някакви компенсации, но в замяна на това трябваше да се откажат от амбицията си да държат икономическите и политическите лостове на властта. Новата перестроечна буржоазия се зае да експлоатира най-напред недоволството от стария режим, разграничавайки се от него като един нов Тартюф. Съзнателно синовете и дъщерите на бивши министри, посланици, членове на Политбюро, полицаи, висши военни и т.н., и т.н. се заеха с дискредитацията на "славното минало" на своите бащи и дядовци. Това минало вече се явяваше пречка за новата кариера на младите Растиняковци и кандидати за славата на Наполеон III. Ето защо тези хора с очебийно сладострастие отрекоха по един безподобен начин почти петдесет години от националната ни история през ХХ век. Това отрицание се заплащаше с изкусителния звонк на жълтия метал. Натрупаха богатство в "тайна". Макар да не е трудно да се надникне в произхода на техния капитал, никой от българските държавници и политици не желае и до ден днешен да надникне в него. Защо е тази боязън? Защо е този страх да се погледне в историята на снопове от квитанции, разписки, решения, списъци с лица, на които се връчват безвъзмездно държавни пари за развиване на "личен бизнес"?
Солидната българска държава, разбира се, се явяваше препятствие пред реализацията на криминалната революция, провеждана от номенклатурния буржоазен слой. Ето защо още с първите си стъпки чедата на новата хищническа стихия, възпитани в пренебрежение към обикновените човешки страсти и в надменна незаинтересованост спрямо народ и нация, побързаха да ерозират здравината на държавната сграда. Те заложиха на непрекъснатите, изтощителни промени, на хаоса, на последователно взривявяните устройства, което освобождаваше огромни пространства за "епохалните" им подвизи: присвояването на търговските дружества в чужбина; на средствата на партийни, профсъюзни и държавни учреждения; на оборотните средства в предприятията, за да бъдат по-лесно "изсмукани"; "изчезването" на валутния резерв и др. В течение на годините се оказа, че единственият начин да се създаде "собственост" по български образец е разрушаването на държавата и държавността по всички нейни азимути: национална сигурност, промишленост, външна търговия, култура, духовност, национални традиции и опит, социални отговорности. "Постиженията" на СДС като управляваща партия в това отношение само доказва, а не отрича естеството на основните твърдения и наблюдения.
Новата перестроечна буржоазия се зае да организира своята власт и чрез системата на парламентарния живот. Тя създаде две свои партийни формации, които по замисъл трябваше да заемат антагонистични позиции, да сеят омраза и взаимна ненавист: БСП и СДС. На първо време по-важно беше перестроечната буржоазия да оглави БСП, за да не би да се появят сериозни признаци на съпротива срещу срива, срещу унищожението на социалистическата обществена система. Партията на социалистите трябваше да бъде държана в ярем. И тя беше сполучливо държана в ярем.
Същевременно БСП беше изолирана от животворните струи на действителността, което я обричаше на тиха и безцветна смърт. Вярно, в програмата на тази партия бяха записани много важни, а и красиво казани неща. Но това бяха, както казва датският принц: думи, думи, думи... На практика през трите мандата на своето управление БСП не правеше сякаш нищо друго, освен да заличава следите от социалните придобивки. Не се оказваха продуктивни и частичните опити за подем на производството. Продуктивно беше обаче бързото раждане на новата олигархия и по линия на незаконното раздаване на държавни средства, и по линия на масовата приватизация. Това двойствено битие на БСП - с ролята на дявол и на ангел, с мисията на спасител на унижените и на инструмент за властта на олигархията, с манифеста си да защитава хората на труда и да бъде покровител на незаконно пръкналото се богатство - роди парадоксалните дисонанси в нея, тежките кризисни ситуации, вътрешните вражди, социалното разграничение, което избива все повече в окаяни недоразумения и омрази от почти битов характер.
Важно е да се разбере, че пакетът от акции в БСП през тези десет години се държи от политическите агенти на перестроечния икономически елит, разпънат днес между ангажиментите си към Вашингтон и Москва. Жан Виденов се е вписвал вероятно в този план с намерението да се използва енергията на младите дейци, разчитало се е на комсомолската му биография. Оказа се постфактум обаче, че той не се е побирал в набелязаната схема. Позволи си дори на един първомайски митинг да отправи заплаха към "червената плутокрация". А такива неща не се прощават. Най-малко те се прощават.
Втората партия, която беше създадена след 1989 г. като контрапункт на БСП - това беше Съюзът на демократичните сили. В него влязоха главно хора от помощния персонал на номенклатурата, включително и от институтите за "охрана" на държавата. Първоначално новата номенклатурна буржоазия трябваше здраво да се поти, докато проходи създаденото в епруветка и при изкуствени условия "социално бебе": уреждаше му "градове на истината" и "гражданското неподчинение", организираше му профсъюзи, подхвърляше му за разкъсване стари управленски кадри, предоставяше му за пропаганда националната телевизия, плащаше сметките му - за организиране на митинги, на които БСП се изпращаше в Сибир, ту за изплащане на хартия, на която да печата изданията си, ту за осигуряване на престижни помещения. В авангарда на "сините" заставаха най-вече сътрудниците на бившата Държавна сигурност и особено, вкупом, агентите на бившето Шесто управление. Никак не е случайна като символ характерната спойка на брачните двойки в ръководния екип на СДС: между председател на Народно събрание и бивш партиен секретар на БКП; между министър-председател и бивш партиен секретар на БКП. БКП подари на СДС и най-младия си партиен член по линия на МВР, за да строи новата опозиционна партия.
А как да си обясним, че когато се наливаха богато и обилно основите на капитализма (голямото плюскане!) ковчежник, сиреч, финансов министър в кабинета на Димитър Попов, беше самият Иван Костов, бъдещият шеф на управляващото СДС? А как да си обясним, че още от лятото на 1996 г. цели делегации от така наречената левица са ходили на крака при Иван Костов да го молят да поеме съдбините на България, защото омразният Жан им е дошъл до гуша? А как да си обясним, че секретите на перестроечния рай и сега, три години откакто управлява СДС, се тулят в прахта, като само от време на време, за развлечение на публиката, се открехва някаква си псевдотайна?
Тези парадокси в политическия ни живот впрочем сами активизират отдръпването на българина от политиката, неговото недоверие към "хитроумните" политици. Малцина са, които вярват, че СДС е дясна партия, не само защото е рекрутирана от плебеи, а и защото е създадена като второто "аз", като резервния вариант на номенклатурната перестроечна буржоазия. Малцина са обаче и хората, които не виждат, че щом лявата БСП дойде на власт, тя започва да провежда "дясна политика". Ех, вярно, интонирането е различно,но звукът е поразително сходен!
Да се върна на мисълта си: преди 1989 г. честните българи смятаха, че преустройството ще измете от обществената сцена актьорите от натрупалия вини номенклатурен театър, ще се въздаде кесаревото кесарю и ще прогони търговците и техните отрочета от храма. Какво се оказа? Те днес пак са в челото на похода към демокрация! Те пак четат нотации! Те пак държат кесията в ръцете си! Синове и дъщери на простофили-бащи, те се кичат с кембриджско образование и с къщи в Лос Анжелис! Те са партийни лидери, държавници, съветници! Те говорят - о, боже - като осенени свише от името на всесветския прогрес и учат безработните как по-добре да се приспособят към реформираната логика на "гладния стомах". Гласчетата им с метални нотки ни "подковават" от радиото и телевизията или пък от антрефилетата на послушната преса. Техните послушници от бившето БЗНС - известния политически търтей на тоталитаризма, сега гърмят с профашистките си позиви за насилие и казармен ред у нас, прикривайки се зад нежното руско умалително име - "Женя". Те не просто рушат паметници и знаци на миналото, но с дебелашка наслада строят писоари над предишни гробове.
Обещах да говоря за кризата в БСП, но сякаш се отклоних. А може би се приближих към един въпрос, който издава белезите на пороци и разврат. Както не е нормално една дясна партия да бъде гнездо на лумпенпролетариата на България и на гладните за държавни постове и грабеж бедняци, така е парекселанс перверзия партията на труда, партията на хората на труда, партията на наемните работници да е в ръцете на Брехтовия господин Пунтила, на политическите демагози, които по един начин се кръстят пред беднотията и по съвсем друг - пред жестоките приказно богати Шейлоковци.
Такава партия, с такава "развинтена фантазия", с такова двойнствено битие, с такива обеми на диктувана фалшивост, насаждани от определени кръгове, не може да не смалява, да не губи терени и авторитет, да не изтънява като слугинчето от приказката, попаднало на лакомата си и егоистична закрилница-господарка.
Защо да крия истината: БСП вече десет години е употребявана от своите собствени насилници. Тя би могла да има шанс само ако прати най-сетне тези свои насилници по дяволите, там, където им е мястото, в една нова партия на лицата, които като Дракула се хранят от потта и кръвта на многострадалния български народ, на многотърпеливия български народ, когато в моменти на крайно отчаяние великите му синове го наричат ту "народ-мърша", ту "бедния роб", ту го изравняват със стадо от ангета, тръгнали "под нож" да легнат.
Ако не успее БСП да стори това на следващата или на по-следващата година, то ще трябва като всеки, набрал години и болести човек, да хване вощеницата, да се премени и пречисти, за да поеме праведна (доколкото това е възможно) пътя си към света на скъпите мъртъвци (Достоевски).
В някакъв друг ред на прочитане това важи и за СДС: ако не иска да се изроди докрай в кърлеж, впил се в тялото на българина, ако не иска да попадне завинаги в ръцете на безсмъртния български парвеню (дебелак - според Алеко), тя би трябвало да се потруди да стане партия на българския капитал, а не на спекулата и на спекулантите. Много по-вероятно е обаче тази партия да се конституира днес и во веки веков (тоест докато очите й гледат) в партия на "тлъстото кокалче", на "келепира", на чиновническия подкупен корем.
Маниловците в БСП проповядват с расо и босилек, че е възможно душата да бъде в рая, а останалото там, където му е мястото. Животът показа, че това си е празна приказка за наивници, натрапвана от майсторите, които стягат примката около врата на осъдения на обесване.
А иначе животът наистина тече и се променя. И всяка носталгия, която засяда като кост в гърлото, води до лоши последици. И всеки опит да се възкресяват умрели нрави, обичаи и порядки е обречен на несупех като магическа дейност извън времето. И всяка псевдореволюционна съпротива срещу национално ангажирания частен собственик възпроизвежда исторически фалирала нетърпимост.
Излиза, че тук аз не призовавам да се уреждат панихиди, които да препречват пътя на живите. А единствено: да се излекуваме от лъжата, която поваля на смъртно ложе обществения организъм и служи на неколцината преситени за сметка на опосканата обществена нива.
Иска ми се също БСП да посочи с пръст порока, който години наред я яха и тласка към гибелно разминаване с целите и предназначението й като партия на труда, на социалната справедливост и солидарност в новата капиталистическа реалност. Просто недопустимо е соцпартията да се превръща в заложник на перестроечната буржоазия, на нейните сенчести и криминални интереси. Недопустимо е, ако продължи да се съгласява с толкова противоестествено и упадъчно съвместно "съжителство".
Заедно те могат повече
В политическата лексика на нашенските управници държавната собственост е винаги зло, а частната - винаги добро. Държавната е тромава, защото изпълнява не само стопански, а и социални функции. В държавната фирма можеш да назначиш за сметка на икономическата й ефективност 5 души там, където са достатъчни и трима, за да няма безработица, т.е. люде, които събрани заедно, могат да започнат да протестират пред президентства, министерски съвети и други хуманитарни институции, при това без задължително да припича слънце. В частната фирма, няма как, самата пазарна конкуренция те кара да държиш само минимално необходимия брой хора, които при това да са наистина заети с работа. Инак - фалираш. Логиката, не ще и дума, е безупречна. От нея става съвсем ясно защо държавната собственост е котва за една национална икономика, а частната, неин двигател.
Това обаче е теоретичната, идеалната, схема. В практиката неизбежно има отклонения от нея.
Никой не оспорва ефективността на селското стопанство на САЩ. Малцина у нас обаче обръщат внимание на факта, че поне 25 % от обработваемите площи на тази страна са държавна собственост - щатска и федерална. Собственост, която се дава под аренда на инвеститори, желаещи да произвеждат. Арендата се предоставя на търг, т.е. в обстановка на прозрачност, при което държавата се застрахова срещу всякакви опасности от евентуално хищническо използване и изтощаване на земята, и то далеч не само заради натиска на екологическите организации. Неща, върху които аграрникът Върбанов и природозащитничката Манева биха могли да се замислят.
Да вземем друг пример - турската военна промишленост, изцяло държавна собственост, за която и най-либерално настроените турски политици и икономисти не отварят и дума да бъде приватизирана. До 2025 година предстои Турция да инвестира равностойността на 150 милиарда долара за модернизиране на въоръжените си сили, като по-голямата част от тази сума е предвидена да обнови собствената военна промишленост. Защо този отрасъл така и си остава държавен? Дали само от геостратегически съображения, или защото отгоре на всичко се оказа ефективен? Във всички случаи подходът към проблема е коренно противоположен на този на българските управници.
При цялата им либерално-частнособственическа риторика за последните е все още трудно да се каже, ако съдим по практическите им дела, дали са успели в крайна сметка да избистрят принципното си становище към държавната и частната собственост. Хем уж ще сътворяваш средна класа от дребни и средни предприемачи, която гарантирано ще предотврати завръщането на комунизма и ще направи демокрацията необратима, хем водиш данъчна и кредитна политика, убиваща всички мераци за включване в тази класа в зародиш.
Отговорът може би трябва да се търси в изобилието на теоретици на политикономията на социализма по днешните български политически върхове. Вследствие на присъщата на българина склонност да направи националния си опит универсален, като го обобщи теоретически, у нас се появи "развито социалистическо общество", докато Чехия например си имаше обикновено, т.е. неразвито такова. Другаде по бившия социалистически свят собствеността бе просто държавна, кооперативна или частна, докато в теоретизираща България бе осъзнато навреме прерастването й в по-висши и сложни форми като държавно-кооперативна, кооперативно-държавна и общонародна. Единствено в България бе разработена теоретическата конструкция за собственика и стопанина. Немалко хора успяха да станат асистенти по политикономия на социализма с помощта на хитроумни разсъждения по горните теми. Наистина, само единици от тях достигнаха по-големи висоти.
Остава и друго съмнение: дали пък тези асистенти и присъединилите се към тях не са все още освободени от скрити тежнения по изграждането на едно (все пак) комунистическо общество, ако ще и в трактовката на калмикския президент Кирсан Илюмжинов? Да я напомним, още повече, че преди години той любезно я изложи пред български журналисти: "Комунизмът всъщност не е утопия, а напълно осъществим строй. Грешката на нашите ръководители беше, че започнаха да го строят отзад напред, като поставиха каруцата пред коня. Всъщност правилният начин да строиш комунизъм е да го построиш първо за себе си, после за децата си, сетне за своите приятели и роднини, и едва тогава за останалото население".
В реалната стопанска политика на нашите днешни управници или има определена доза еклектизъм, или напротив, творческо съчетаване на елементи от различни теории с цел постигане оптимални резултати в българските условия - по това всъщност предстои да се произнесат учените и прокурорите. От една страна ти се струва, че се строи комунизъм от калмикски тип - управниците и децата им вече ползват неговите блага, третата народонаселенческа група, братовчедската ("приятелите и роднините") вече също е обхваната от него и остава само заключителната фаза, четвъртата. В друг момент обаче оставаш с впечатлението, че в цялата работа присъствува и някакъв рецидив от татолитарната постановка за собственика и стопанина: собственик на даден предполагаемо все още държавен завод е, естествено, народът, а в управителния борд го стопанисват градските и кварталните отговорници по демокрацията. Значи, и тази картина страда от известна неяснота.
Да продължим с чуждестранните инвестиции. Мнозина все още простодушно смятат, че най-голямата индивидуална американска пряка инвестиция у нас продължава да е на "Кока-Кола", заварена впрочем от "тежките и мрачни Живкови времена". Незнайно защо, пренебрегват ефективните държавни инвестиции на САЩ у нас само защото не са регистрирани от статистиката. Какво имаме пред вид?
Открай време сериозните американски изследователи отбелязват, че най-печеливши американски инвестиции в чужбина са не частните, а държавните. Тези, които американската държава влага за закупуването на чуждестранни политици. Струва ни се, че българската реалност потвърждава верността на този извод.
Искаш да си закупиш например малка европейска държава (8 - 9 милиона жители и около 100 хиляди квадратни километра), за да си я ползваш за геополитически нужди и да й посвиеш и префасонираш икономиката и политиката съобразно тази цел. Какво да сториш? Да мобилизираш цялото НАТО и запасняците от собствените ВВС - много скъпо, този механизъм за пазарлък се оставя за краен случай. Тогава? Тогава прибягваш към спомените от пазаруването в Латинска Америка. Първо трябва да си изясниш ценоразписа на политическата стока: по колко върви министър, по колко - главен редактор, по колко - студентски водач, по колко - шофьор на камион. Също и кои трябва да се закупуват поединично, кои могат да се вземат ангро.
Трудно е да се изчисли нормата на печалба в този бизнес, но с положителност е по-голяма дори от тази на "Майкрософт". Инвестираш в някое адвокатче 10-15 хиляди долара, за да го направиш премиер или президент, и хоп, затриваш конкурентна военна промишленост за няколко милиарда. Инвестираш една гола дискретност в друго адвокатче или асистентче - уверяваш го, че никой никога няма да научи за сметките му в някои добре известни ти банки - и хоп, то започва да си ги попълва със собствени властови ресурси, без да охарчва американската хазна. Ако и това не е печеливша инвестиция, здраве му кажи. Е, в началото ще се дадат и по някой и друг долар я за хонорари за лекции в Америка, я за учение на чада на различни равнища в Лондон, Милано и Цюрих по линия уж на някоя фондация, но това ще е само на първо време, докато родителите стъпят на собствени финансови крака. Върху кого ще стъпват - те си знаят.
Като българи пак оставаме с досадната неудовлетвореност, че още не сме дали теоретическа характеристика на този род инвестиции. Да са преки, не са винаги такива - понякога се дават косвено, чрез фондации. Да са част от сенчестата икономика и заради това да не влизат в статистиката, също не ще да е вярно. Не се афишират, но не се и таят на сянка - цяла България знае за тях. Поне в едно можем да сме сигурни, че във всички случаи са портфейлни. Известни са дори и притежателите на портфейлите, в които влизат.
Властите биха освободили българите от тези дразнещи неясноти, ако привлекат към теоретическото осмисляне на проблема не само бившите асистенти по политикономия, но и следователи и прокурори. Заедно ще могат повече.
Надежда Михайлова - апокалипсис сега
Прочутият призив на Надежда Михайлова - да бъдат нахранени журналистите, вдъхновил синия елит в Ловеч преди около месец, обиколи България и вече съперничи по популярност на сентенцията на Юлий Цезар, който някога си "дошъл, видял и победил". Каква ще бъде победата на г-жа Михайлова, ще е известно, когато този брой на "Зора" види бял свят. Но богатството от идеи в инструктажа на високата дама заслужава по-сериозен анализ. То отразява откровено, и затова много точно, състоянието на българската политическа панорама. А тази панорама, искаме или не, ще ни обгръща дотогава, докато ние самите не я променим.
Не си струва да повтарям това, което вече е казано за ювелирното изпълнение на Надежда, но мисля, че коментарите за него са едностранчиви. Главната особеност на нейните слова не е юношеското вдъхновение, нито страстта на предизборните баталии, обясняваща вулгарния език на министърката-филоложка. Същественото е, че думите й показват равнището на морала в днешна България, духовното разкапване на сегашните властници, предела, до който те са готови да стигнат, само и само да увековечат своето управление. От откровенията на Надето става безпощадно ясно колко крехко препятствие по пътя към безогледната диктатура са разтегливите правила на демокрацията. А те още не са пуснали корени в нашата традиционно недемократична страна и затова могат лесно да се заобикалят. Думите на синята политичка са свидетелство, че младата българската демокрация е тежко болна, а безогледното манипулиране под нейния флаг е по-отблъскващо дори и от тоталитаризма.
Разбира се, изказаните от Надежда Михайлова препоръки не са неин патент. Очевидно тя е изиграла познатата от сталинската практика роля на "трансмисия" между върховното командване, издало указанията, и местните сили на синята армада. Авторката на инструктажа направи добре, че поне не се опита да постави под съмнение автентичността на думите си. Тя се оказа по-умна от Петър Младенов, който и досега отрича фаталната фраза за танковете. Въпреки доказателствата, въпреки свидетелствата на очевидците, въпреки факта, че "танковата" версия е била обсъждана на заседанията на неговото политбюро. Но иначе думите на Надежда Михайлова, и особено това, което се крие зад думите, са си опозоряване от най-чиста проба. В нормална страна дори за част от тях би последвало шумно плясване по задничето и изгонване от политическата сцена. Но България никога не е била нормална страна.
Чудно е откъде идва уникалното самочувствие на недозрялата министърка. Единственото обяснение е, че в корените му лежи неизлечимо, макар и разбираемо, чувство за непълноценност. Как не се е усетила, че думите й за нейния висок политически рейтинг ("втори сред министрите"!), който тя преливала с присъствието си на своите местни партийни събратя, звучат като подигравка, да не говорим, че съвсем не са подходящи за една жена. Още по-жалко е угодничеството на сините ловчанлии, които явно се ръководят от вечното българско правило за правене на кариера чрез мижитурско пълзене по килима.
Не зная какво са усетили избирателите в Ловеч, когато са прочели ценните указания на министърката, но мога да си представя как ще реагират на тях чуждестранните дипломати у нас, които трябва да възприемат госпожа Михайлова "покрай всичко друго" (по думите й) и като ръководител на българската външна политика. Естествен е въпросът, ако такъв е ръководителят, какви ли са останалите. А после искаме да ни уважават, да ни приемат в Европа и в НАТО, да ни дават кредити и да инвестират у нас, изобщо - да ни качат на своята шарена каруца! Трудно е да се направи по-силна антиреклама на България, на родните политически нрави и на личността на външната ни министърка от жалкия разговор в Ловеч. И неговият ефект няма да се изчерпи с края на изборите. Страстите около урните ще отлетят, но тогава ще настане време за по-сериозни и нелицеприятни анализи от представителите на външния свят за положението в България.
Интересно е мнението на Надежда Михайлова, че дори нищо да не кажела, само фактът на присъствието й бил подкрепа за нейните съпартийци. От историята е известно, че подобна безмълвна опора за воините Христови са се оказвали някои чудодейни икони, дървени статуетки на Богородица, мощи на светии или парчета от Божия кръст. Това, че към тях се добавя личността на българската министърка, е световна сензация. Подобно постижение от активисти на невръстни неохристиянски партии е уникално, стига другите да го приемат насериозно. Макар че се знае, че в областта на духовното е нужна особена тактичност, смирение и самопринизяване. Боя се, че случаят с госпожа Михайлова е точно обратният.
Християнската същност на синята деятелка пролича и в нейното откровено възторгуване, че във Варна, в Аксаково, популярният кмет "умрял" (не "починал", не "поминал се" - очевидно червените нямат право на по-меко оттегляне от живота). Благодарение на това вече се отваряли някакви шансове за "демократите". Боже мой, ето, че неспокойният дух на Йосиф Сталин се е приютил и в душата на нашето Наде. Наистина, "няма човек, няма проблем". Но какво ли ще стане, ако Наденцата утре решат да премахнат всички проблеми и тръгнат да изтребват човеците, несъгласни с властите, както вече стана в някои места? Дано думите на госпожа министърката са само израз на свещена простота, а не неволно изтърван спомен за бъдещето. Сякаш цял век политически убийства и тормози в България не са достатъчни, та отново си играем с калъчката, за да сплашим недоволните от нас. И сякаш намаляващата ни нация няма други проблеми, няма други смъртни опасности около себе си, та ни остава за забава и забрава да се изтрепваме един друг.
Не зная защо никой не обърна внимание на думите на Надето, че трябвало "да се седне и да се види какви малцинства има тук". Отново нашата госпожа си играе с огъня, може би дори и без да го осъзнава. Раздухвайки различията (реални или мними) между българите, залагайки на малцинствени карти за егоистични партийни интереси, тя разпалва пламъци, които утре могат да погълнат държавата ни, както това става в много близки и далечни страни. За една външна министърка, независимо какви качества има, кой я направлява и й подсказва какво да говори, подобни фалове са непростими. За тях дори на любимите й футболисти, за които така компетентно разсъждава пред синия актив на Ловеч, се дава червен картон.
Не е моя работа да уча съдията на синия отбор на България какво да прави, но гафовете на играчите му се виждт от всички. А когато става дума за игра с интересите на държавата, струва ми се, че никой не трябва да се прави на разсеян.
Отвратителен е цинизмът на госпожа Михайлова, която на млади години дори пописвала стихове, когато шантажира изгладнелите ловчанлии с парчето хляб, с което хранят децата си. "Има хора, които държат работни места и които могат да кажат за кого да се гласува. Говорете с министри, които могат да повлияят на определени ръководители". В отговор нейните другари по партия я успокояват, че вече не са останали ръководители-социалисти, че "всичко държавно са сменили". Това не са думи на човекоядци. Това са думи на пишман-демократи, които ежедневно ни говорят за единство на нацията, за това, че "заедно можем повече". Тези хора не се свенят да ни плашат с глад, за да ни накарат да ги изберем отново във властта. Но не им идва наум, че по-логичното е да се запитаме дали личности с подобни духовни "особености" имат правото да искат от нас отново да ги овластим. Те не са разбрали, че най-важното качество на един политик е морала, при това не демагогията и лицемерието за морал, а чистотата на мисълта и делото, доказвана ежедневно с думи и дела. И докато личности с морал на хиени и лисици затлачват вените на българската политика, ние няма да се оправим. Разбира се, тези личности съвсем не са само в редиците на сините. Те са във всяка партия, нещо повече - обикновено са на ръководни места в нея. Затова все по-ясно става за всички ни, че разделителната линия не е между партиите, а между бедните и богатите, между честните и мошениците. Партиите днес са безнадеждно остаряла част от големия камуфлаж.
Тази мисъл не е оригинална. Дори Надето Михайлова я потвърждава в богатото си на идеи изложение в Ловеч, когато говори с уважение за "великолепната" сделка на "Мултигруп" за Интерхотела, която тя не успяла да развали. Тука вече става дума за колеги по бизнес, за делови люде от една порода. А министърката разбира от сделки, нали нейният съпруг е приватизирал едно от най-апетитните парчета на стопанската баница в София - огромния гараж на някогашния ЦК на БКП. Тоест, по основните показатели и тя, и "Мултигруп" са се окопали в един окоп. И доброволно предаване на този окоп в скоро време не се очаква.
За безсмъртните слова: "намерете начин тия журналисти да ги хванете, нахранете ги", се писа много. По-малко внимание привлякоха думите на Надка: "хубаво е, че са затворени медиите, те (демек опозицията) нищо не могат да вкарат в централната мрежа". А това е едно и също господарско презрение към хората, които изкарват хляба си с перо и мисъл. Триумфално самодоволство, че манипулацията с медиите е пълна. Нещо да кажат по този повод учителите по демокрация от Запада? А "перестройчиците" с тяхната гласност? А "хелзинкските наблюдатели" и борците за честни избори? Наде, Наде, има демагогия, която трябва да се повтаря не само пред чуждите, но и пред своите. Нима още не си усвоила този основен закон на "демокрацията"?
А за клетия испански посланик, за Дон Хосе от Каталуня, няма какво да се говори - Надето го натопи до ушите в гюбрето. Да му е мислил, когато си е избирал "много близките" приятелки. Чистосърдечните думи на министърката, че той бил толкова седесар, колкото са малко седесари, че той много ги подкрепял и други свенливи девически признания от този род вероятно няма скоро да бъдат забравени нито от посланик Кодерк, нито от министерството му в Мадрид. Добре поне, че и там не ни приемат насериозно.
Ловешкият опус на Надежда Михайлова е искрен и затова безценен апотеоз на арогантността на властта. Той отхвърля демагогията като ненужна между своите. Той плюе на морала като на овехтяла дрешка, която само се мота в краката на победителите. Не зная дали така си говорят лидерите на синята власт, когато са сами, когато си почиват от ролите, принудени да играят за пред народа, но предполагам, че Надето само повтаря чутото от големите батковци. А какво ли си говорят насаме Сашо Томов и неговите изгладнели за власт вълчета? А останалите политически пехливани?
Бедни, господин Кавалджиев, печални рицарю на Оранжевата идея!
От върха на Кремъл
Неотдавна властите в швейцарския кантон Тичино започнаха углавно разследване на строителната компания "Мабетекс", която е в тесни делови връзки с Русия. Скандалът на века, свързан с най-известните имена в руския политически и икономически елит, получи нов импулс. По думите на временно отстранения от делото генерален прокурор Юрий Скуратов "ако всичко това бъде оповестено, ще последва мощен взрив и държавата може просто да не го понесе".
Мащабите на скандала съвсем не се ограничават само в границите на Русия. И корените му като че ли трябва да се търсят в събития с десетилетна давност.
На 22 август 1991 г. в Москва се провали пучът. Членовете на ГКЧП бяха арестувани, "фороският затворник" се върна в Кремъл, а тълпи защитници на Белия дом с революционен екстаз свлякоха от постамента статуята на "железния Феликс" на Лубянския площад. На 25 август Борис Елцин подписа указ за национализация на имуществото на КПСС. В щаба на заговорниците на Старая площадъ пристигна група руски депутати, хора от прокуратурата и от новото КГБ. Те "усвояваха" специалните връзки, запечатваха помещенията, описваха имуществото и документите.
Не бяха новаци и въпреки това според редица свидетели видяното в този ден ги поразило. Всред хаоса в щаб-квартирата на КПСС открили секретни блокове с лаборатории, където се изработвали фалшиви паспорти, лични удостоверения, финансови книжа и др. Оттам още не били изнесени машините, в които няколко дни без прекъсване били унищожавани документи, но в суматохата не успели да нарежат всичко. В ръцете на гостите попаднали няколко "Специални папки на Политбюро" с гриф "Строго секретно", чието съдържание дълбоко ги заинтригувало.
Между другото, от намерените там документи следва заключението, че в зенита на перестройката партийният щаб се занимавал с изготвяне и препращане зад граница на фалшиви документи.
Имало и по-сериозни книжа. Според тях А. Черняев (първи помощник и много доверено лице на Горбачов, споделил "фароския" му плен, а сега работещ във фондация "Горбачов"- б.а.) се занимавал с тайни доставки на крупни партиди западно оръжие за салвадорските въстаници през Ханой и Хавана, а водел и подготовка на диверсионно-терористични групи. Другият помощник на Горбачов - Брутенц, отговарял за свързаното с наркомафията и тероризма революционно движение в Латинска Америка. Сред намерените документи имало и такива, отнасящи се до финансово-икономическата дейност на КПСС. Това била и бомбата!
Предприемачът Артем Тарасов през 1990 г. потресе Съветския съюз като закърпи партийния членски внос (от заплатите) с 1 млн. рубли.
В началото на декември 1989 г. на бюрото на М. Горбачов "ляга" конфиденциален доклад - "По проблемите на партийната собственост". "Развитието на политическия процес в страната, формирането на многопартийност съвсем поновому поставят задачата за материалното обезпечаване на живота и дейността на партията; създаване на стабилни източници за финансиране както в съветска, така и в чуждестранна валута - се казва в него. - От това зависят международните връзки на КПСС, а също и възможностите й при необходимост, макар и минимално, да подпомага задграничните компартии.
Междувпрочем, както свидетелстват уроците от източноевропейските компартии, ако не се вземат адекватни мерки по оформянето на партийното имущество, приспособяването му към изискванията на търговската дейност и включването му в нормалния стопански оборот, и особено в условията на прехода към пазара, неминуемо ще доведе до застрашително тежки последствия за партията.
Тревожните симптоми за КПСС се забелязват отсега. Трябва да се започне от нулата, налага се работа в непривични за партията условия, приспособяване към изискванията на пазара и конкуренцията. Пред партийните кадри, на които ще бъде поверена тази дейност, в цял ръст се изправя задачата "да се учим да търгуваме". Налагат се съображения за разумна конфиденциалност, когато в редица случаи ще бъдат използвани анонимни фирми, маскиращи прякото легитимиране на КПСС. Очевидно крайната цел ще бъде наред с "комерсиализацията" (така е в оригинала - б.а.) на наличната партийна собственост планомерно да се създават структури на "невидима" партийна икономика. В работата с нея ще бъдат допускани тесен кръг лица, определени от генералния секретар на ЦК на КПСС (тогава - М. Горбачов, б.а.) или негов заместник..."
Идеята се харесала на Горбачов. Той събрал тесен кръг лица, в който освен него влезли Ивашко, Шенин, Фалин, Дзасохов, Лучински, Манаенков, Веселков, Кручина.
Кой кой е? Да видим
М. Горбачов - това е Горбачов. Него всички го знаят и никой не го знае.
През август 1991 г. народът по улиците на Москва спря пуча. Много тайни от онези дни и досега не са разкрити.
В. Ивашко - сив апаратчик, първи заместник на Горбачов в партията.
П. Лучински и А. Дзасохов - перспективни кадри на "горбистройката", секретари на ЦК, сега президенти на независима Молдова и руската република Северна Осетия (Алания).
Ю. Манаенков - член на Горбачовия ЦК, за него нищо определено не може да се каже.
Най-голямо внимание заслужават останалите трима.
Валентин Фалин - последния шеф на ключовия Международен отдел на ЦК на КПСС. Той ръководи и финансира световното комунистическо и националноосвободително движение - от легалните партии и обществените движения с лява ориентация до нелегалните екстремистки организации и терористични групи.
Под контрола на Международния отдел влизат службите на съветското външно разузнаване (ГРУ, ПГУна КГБ на СССР), външноикономическата дейност на партията и секретните лаборатории на ЦК, където "извайват" фалшивите документи. В. Фалин заменя правоверния сталинист Б. Пономарев и е посветен в много секретни тайни на КПСС. Той разработва секретния "меморандум на Фалин", чийто текст безследно изчезна.
Николай Кручина - управляващ делата на ЦК на КПСС. Дълго време минава за безцветен партапартчик, докато през 1983 г. Юрий Андропов, вече генерален секретар на ЦК на КПСС, го направи ковчежник на цялото имущество и финанси на партията и една от най-влиятелните фигури в партийния елит. Под разпореждането на Н. Кручина са 114 издателства на Съветския съюз, 81 печатници, безброй номенклатурни ресторанти, жилища, санаториуми, почивни домове, специални магазини, целия автопарк на ЦК на КПСС и ЦК на съюзните републики. Той раздава на партийните кадри жилища и вили, курортни карти и специални порциони. Но важното е, че този човек с посивели коси контролира финансите на партията - членски внос, доходи от издателствата (до половин милиард рубли на година) и потока на държавните средства, които партията използва за свои нужди. Той притежава феноменална памет, помни наизуст стотици хиляди задгранични сметки на КПСС. Бил доверено лице на Ю. Андропов и М. Горбачов. Слуховете разнасят, че управлявал личните сметки на последния.
Олег Шенин - секретар на ЦК на КПСС. Потенциално най-проспериращата личност от последните години на партията. Човек със силна воля и много ум. Той движи при М. Горбачов партийната работа в армията и КГБ. През 1990-1991 г. негласно са му подчинени шефът на КГБ на СССР В. Крючков и министърът на отбраната Д. Язов. Той е куратор и отговорник за тайната външноикономическа и финансова дейност на партията, изготвя нейния стратегически курс в новите исторически условия. С неговите доводи се съобразява М. Горбачов, по негови указания действа Н. Кручина. Той е и авторът на доклада за проблемите на партийната собственост, който Н. Кручина връчва на М. Горбачов. Не му достигнали само две-три години, за да възглави партията - и тогава историята би била друга. Външно не вземайки участие в августовския пуч, О. Шенин е негов задкулисен идеолог и вожд.
Така през декември 1989 г. в недрата на ЦК на КПСС възниква тайният "Съвет на деветимата" (към тях трябва да се добавят Черняев и Брутенц) начело с М. Горбачов, комуто предстои да решава тайната история на последните години на Съветския съюз.
На 12 март 1990 г., деня, в който Политбюро отмени член 6 на Конституцията на СССР за ръководната роля на КПСС, телексите на ЦК изтракаха секретна шифрограма. Предвид "възможността от натиск с оглед изземване на партийното имущество - най-вече здания..., издателства, печатници, почивни домове, санаториуми и други обекти на социалната сфера, транспортни средства и др." в нея се препоръчва "незабавно провеждане на комплекс мероприятия, отдаващи правото на КПСС да владее указаните имущества" и "отработване на проблемите по информационното обезпечаване дейността на партията, охрана на ръководителите, зданията на КПСС, партийните тайни..."
Срочно се провежда оценка на обектите на партийната собственост. Започва приватизацията им. О. Шенин пише до Горбачов секретен доклад "За неотложните мерки по организация на търговската и външноикономическата дейност на партията". В него се формулира новият стратегически курс на КПСС в международен план, чийто стожер е "въпросът за обединяване на предприятия и стопански организации, принадлежащи на партията, а също и паричните средства за външноикономическата дейност" с цел "създаване на автономен канал за получаване на валута в партийната каса... и финансиране на междупартийните връзки".
Идеите на О. Шенин били одобрени от "деветката" и В. Ивашко трябвало да намери съответните специалисти.
В апарата на ЦК такива не се намират. И тогава на Старая площадь си спомнили за Първо главно управление на КГБ на СССР (външното разузнаване), което не само винаги е било послушно оръдие в ръцете на партията, но и нейният мозъчен център. ПГУ трябвало да намери двама специалисти по световна икономика и финанси с опит за работа зад граница. След прецизен подбор се спрели на двама нелегални разузнавачи - полковниците от КГБ Л. Веселовски и А. Давиденко, специалисти по създаване зад граница на икономически и финансови структури за дейността на съветските разузнавачи и лелеяните от Москва политически партии, движения и организации.
На 7 септември 1991 г. на разпита за обстоятелствата на августовския пуч полковник Л. Веселовски посочва: "През ноември 1990 г. по молба на ръководството на ЦК на КПСС (Ивашко и Кручина) с решение на ръководството на ведомството (Крючков и Бобков) аз бях преместен на работа от ПГУ в УД (управление на делата- б.а.) на ЦК на КПСС. По решение на Секретариата на ЦК на КПСС бях назначен като зам.- завеждащ сектор по координация на икономическата дейност на стопанските служби... Основание за преминаването ми в ЦК бе срочната потребност на ръковоството на Управлението на делата (УД) на ЦК да създаде подразделение, което да координира икономическата дейност на стопанските структури на партиите в променените условия... Изборът падна върху мен, доколкото по образование аз съм икономист международник, имам опит в задграничната работа и бях познат на ръководните работници в ЦК с работата си в ЦК на ВЛКСМ и ВЦСПС (профсъюзите- б.р.). Освен това Кручина смяташе, че сериозен въпрос като организацията на икономическата дейност може да се повери единствено на сътрудниците на ведомството, в чиято честност той никога не се е съмнявал... Бе постигната договореност за периодично информиране на Бобков за моята работа в УД на ЦК на КПСС..."
Скоро след това Л. Веселовски представил на Н. Кручина аналитична записка "За допълнителни мерки по укрепване и ефективно използване на партийната собственост".
"Паричните ресурси, отразени открито във финансовите документи, могат да се инвестират само в обществени, социални или благотворителни фондове, което би затруднило конфискацията им в бъдеще - се казва в записката. - Средствата, постъпващи във вид на доходи в партийната каса, и които не се отразяват във финансовите документи, трябва да се използват за придобиване на анонимни акции, фондове на отделни компании, предприятия и банки. Това, от една страна, ще обезпечи стабилен доход независимо от по-нататъшното положение на партията, а от друга, във всеки момент тези акции могат да се реализират на фондовите борси, за да се размие капиталът в други сфери. Така ще се обезличи партийното участие, но ще се запази контролът... Предприемането на подобни мерки изисква организиране на спешен екип от осбено доверени лица, на които ще бъде поръчано изпълнението на отделните пунктове в програмата. Не е изключена възможността за създаване на категория от неявни членове на партията, които да обезпечават нейната жизнедеятелност във всякакви условия през извънредния период."
Предложенията на Л. Веселовски били приети без спорове и работата закипяла.
Първо на първо, в тираж 50 000 били отпечатани бланки за "лични задължения" и започнал да се набира щат от доверени лица. Изборът бил богат! Номенклатурата от ЦК на КПСС и ЦК на ВЛКСМ (комсомола - б.р.), офицери и генерали от КГБ, "преторианската гвардия" (афганците), лични приятели и познати. Особено внимание се обръща на лица, които имали родствени или други, така необходими, връзки зад граница.
Началният капитал съставлявали финансовите ресурси на ЦК на КПСС, КГБ, ВЦСПС (Висш централен съвет на професионалните съюзи), ЦК на ВЛКСМ, Министерството на финансите и Държавната банка на СССР.
Върху тези пари като гъби след дъжд започнали да никнат всевъзможни организации и фондове, които купували с намаление ширпотреба отвъд граница и я пласирали в Съюза. По пристанищата на Русия, Украйна, Грузия и Прибалтика са създадени фирми за внос на чужда продукция и износ на цветни метали и други стратегически суровини. Плодят се банки и търговски структури.
Комсомолските вождове В. Виноградов и М. Ходорковски възглавяват Инкомбанк и "Менатеп". На комсомолско-профсъюзна основа се появяват Алфабанк и Столична спестовна банка (сега СБС-Агро). Перспективният чиновник от Външната търговия на СССР с връзки в ЦК Владимир Потанин възглавява Он ексимбанк. А шефът на нижгородската комсомолска банка "Гаранция" С. Кириенко по-късно става министър-председател на Русия.
В работата навлизат приятели и родственици. Пролетта на 1991 г. приятелят на полковник Л. Веселовски, бившият главен технолог на НПО "Каучук" М. Хотимски, жена му М. Хотимска и нейният брат В. Кравец за минути се превръщат в съсобственици на четири крупни фирми с капитал от 400 млн. рубли!
Автобанк бива оглавена от Н. Раевска - жена на зам.-министъра на финансите на СССР В. Раевски, а известната стоково-суровинна борса "Алиса" - от подследствения 23-годишен недоучил се студент от МГУ Герман Стерлигов. На това доходоносно място той е наместен от чичо си - генерала от контрарузнаването на КГБ Александър Стерлигов.
Борса "Алиса" става една от най-големите в Русия и първа излиза в Европа. Неин представител в Лондон е известният предприемач Артем Тарасов.
Банкери стават ръководители на регионални и главни управления на КГБ. Зам.-президент на крупната петербургска Астробанк е бившият шеф на Ленинградското управление на КГБ генерал-лейтенант Курков. А шефът на печално известното Пето (идеологическо) управление на КГБ на СССР генерал Ф. Бобков (шеф на Л. Веселовски) става началник на службата по безопасност на Мостбанк, която пък с едно махване на вълшебната пръчица възглавява малко известният театрален критик Владимир Гусински.
На 29 януари 1991 г., преди да се отправи към Мостбанк, Ф. Бобков заедно с ръководителя на КГБ В. Крючков отива в Кремъл при Горбачов. За какво са говорили е неизвестно, но преминаването си на служба при "големия капитал" Ф. Бобков коментира пред журналисти така: "Всичко това никак не е просто. На новата работа мен никой не ме познаваше отпреди. Аз не скривах своите възгледи и веднага заявих, че не възнамерявам да ги оставя пред вратата. Попитах: Това вас не ви ли смущава? Отговориха ми: Не! ".
От Лубянка не изостава и Старая площадь. Само в Москва КПСС владе 5 000 здания, без да се броят подмосковните санаториуми, почивните домове и вилите. В тях започват да се разполагат акционерните дружества и СП (смесените предприятия). Такива се създават по целия Съюз.
През лятото на 1991 г. Старая площадь и Лубянка контролират множество банки и търговски структури. Ключова роля в тях имат бившите сътрудници и сътрудниците от "действащия резерв" на КГБ. В центъра на този процес бе триадата Общоруски борсов център (ВБЦ), Общоруска борсова банка (ВББ) и Общоруски център за недвижимата собственост (ВЦН).
ВБЦ изпълнява функцията на борса на борсите. Три четвърти от сътрудниците му са бивши работници в КГБ. Изпратени били там от старшите офицери в КГБ Михаил Болдирев и Игор Чухланцев, а президентът на гигантската Общоруска борса за недвижимо имущество, където ВБЦ има контролния пакет акции, става капитанът от КГБ Александър Сумски.
ВЦН разпределял имотите. А най-голямата в страната Общоруска борсова банка, която акумулира и направлява финансовите потоци, буквално била пренаселена от генерали и офицери от КГБ. Вицепрезидент на банката станал бившият шеф на съветското разузнаване в Западна Европа генералът от КГБ Н. Леонов, член на управата бил министърът (после бивш министър) на финансите на СССР В. Орлов, а президентът на Руската национална служба по икономическа безопасност (една от структурите на ВББ) - бившия началник на Първо главно управление на КГБ генерал-полковник Л. Шебаршин!
По неофициални данни тази банка имала връзки с престъпния свят - "слънчевата" групировка и известните "авторитети" Япончик и Михас. Номинално банката била оглавявана от 25-годишния Александър Конанихин - син на известния спортен коментатор, свързан с КГБ, и някога член на ръководството на Централната телевизия на СССР.
Любопитно е, че ВББ (Общоруска борсова банка) финансира президентската кампания на Б. Елцин през 1991 г. А за оказаните услуги А. Конанихин получил невиждани привилегии. По-късно той се хвалел: "Аз бях най-богатият човек в Русия... Притежавах първия в страната "Мерцедес"-600. Правителствената вила и "ЗИЛ"-а, които после преминаха у Черномирдин... Съпровождаха ме сътрудници от Главното управление на охраната на президента Елцин. Аз имах също такъв "ЗИЛ", какъвто имаше президентът, почетен екскорт и въоръжени автоматчици. Освен това мен ме охраняваше Шебаршин... Аз свободно влизах в Кремъл със "ЗИЛ"-а, за мен нямаше затворени врати. Ако Елцин беше в работния кабинет, никога не ми е отказвал беседа. За разлика от другите "кремълчани", аз чаках да ме приеме не повече от час..."
През есента на 1992 г., когато Общоруската борсова банка вече е изпълнила своите функции, нея я "срутват". А. Конанихин е похитен в будапещенския клон на банката и му било наредено документите да се прехвърлят на трети лица. По едното чудо той съумял да избяга в САЩ, където две години живее под охраната на ФБР в знаменития вашингтонски хотел "Уотъргейт". Неотдавна му предоставили политическо убежище, въпреки че руската прокуратура го обвини в разхищаване на 300 млн. долара!
В архивите на КПСС следователите от прокуратурата открили, че в края на 1990 г. полковник Л. Веселовски изпратил на Н. Кручина две аналитични записки - за вътрешно ползване (вече я цитирахме - б.а.), и друга, съвършено секретна - за външно. В нея между другото се казвало: "Става дума за създаване в някоя капиталистическа страна с не особено строго данъчно законодателство, например в Швейцария, на акционерно дружество, което да се занимава с всички видове информационно-посредническа дейност - търговия, брокерство, посредничество, представителство. Акционерите - да са доверени лица. Първоначално - да се определи списъкът на бъдещите акционери. В съответните банки, където ще се базира акционерното дружество, да се открият сметки на имената на акционерите с необходимите съответни суми... След това незабавно да се създадат СП (смесени предприятия) на територията на СССР... По-голямата част от печалбата на акционерното дружество може да се изплати (по решение на управлението) във вид на дивиденти на акционерите. Както бе отбелязано, акционерите са доверени лица на съветската организация-учредител (КПСС). Така пътищата на по-нататъшното използване на дивидентите ще се определя от съветската страна. Това също означава пълна невъзможност за контрол върху използването на тези средства от страна на каквито и да било организации и частни лица, освен партията..."
Като начало Л. Веселовски предложил да се учреди многопрофилна акционерна компания съвместно със швейцарско-канадската фирма Seabeko group и Съюза на ветераните от Афганистан, в чиито рамки да се създаде банкова система, авиокомпания, международен търговски дом, мрежа от холдингови фирми и приватизационен фонд.
СРОКЪТ НА ПРОЕКТА - 50 ГОДИНИ.
Такава компания била създадена. До 1994 г. "Себеко груп" осъществявала на територията на бившия Съюз сделки за милиарди със скъпоценни камъни и метали. С шефа на "Себеко груп" Борис Бернщайн бил свързан по роднинска линия Дмитрий Якубовски - "генерал Дима", направил главозамайващ полет към кремълското княжество и "изгорял" с кражбата на староеврейски ръкописи от Руската национална библиотека в Санкт-Петербург. А партньорът на швейцарско-канадската фирма се пристрастил към безмитен внос на евтина водка и спирт и скоро се прославил наравно с кървавите криминални разхищения.
Л. Веселовски предложил да се създаде глобална мрежа от такива предприятия. Била проведена и подготвителна работа на Запад. По-късно Л. Веселовски съобщил: "В резултат на установяване на връзки с различни задгранични компании имах възможността да решавам много сериозни стопански задачи. В частност, и такива като получаване на кредити от частни финансови групировки (до 100 млрд. долара за 10-12 г.)..."
Вникнете в сумата - това е най-големият в историята кредит! За кого е предназначен?
Цялото раздвижване, разбира се, не минало незабелязано от Запада. За събитията внимателно следели ЦРУ, Интерпол, швейцарските, френските, английските спецслужби. Било ясно, че в Москва са започнали голяма игра. Що за игра и какво стоело зад нея, изисква отделен разговор. Тук ще назова само някои цифри и факти.
Било установено, че в течение на 1990-1991 г. високопоставени съветски чиновници и сътрудници на КГБ създали широки контакти с делови среди на Запад. В Австрия, Англия, Белгия, Италия, Канада, Франция, ГФР, САЩ, Уругвай, Еквадор, Япония, Кипър, Филипините, Карибските острови и др. били учредени 84 крупни акционерни дружества, съвместни предприятия със смесен капитал и множество дъщерни фирми, работещи в сферата на застраховането, банковото дело, морския транспорт, лизинга, търговските операции и сделки с имоти.
Тази мрежа била дублирана с мрежа от сметки в европейски и американски банки и офшорни зони, където чрез системата на съветските задгранични банки (лондонското отделение на Московската народна банка, парижкото отделение на Банката на Северна Европа и др.), които били притежание на Госбанк, Внешторговбанк и Вн шкомбанк на СССР, се надигнала вълна от прехвърлени крупни суми във валута. Само в Европа се появили около 7 000 такива сметки! Мащабни капиталовложения били направени също в Латинска Америка и Близкия изток.
Част от сделките били легални. Но като цяло те били съмнителни, а някои дори представляват най-големите финансови афери на ХХ век. В аналитичен доклад на една от западните спецслужби се казва: "През 1990 г. изтичането на финанси от Съветския съюз придоби невероятни размери. В центъра на системата, разработена от ядрото на Комунистическата партия, е Швейцарската конфедерация. Един от организаторите на изтичането на капитали с цел оцеляването на комунизма се оказва Михаил Горбачов."
В Русия също започнали разследване. Работели няколко групи: следствена бригада на Генералната прокуратура, начело с В. Степанков, парламентарна комисия на РФ, а през юли 1991 г. към президента на РСФСР Б. Елцин била създадена секретна комисия по разследване на финансово-икономическата дейност на КПСС, възглавена от тогавашния Елцинов фаворит Генадий Бурбулис. На нея били предадени документите, намерени след августовския пуч в зданието на ЦК на КПСС на Старая площадь.
Събран бил огромен материал. По данни, представени от ЦК на КПСС пред парламентарната комисия на РФ, от март 1990 до август 1991 г. ръководството на КПСС и КГБ организирали около 600 търговски структури (главно смесени предприятия - СП), влагайки в тях 3 млрд. рубли. По-късно се появили други цифри: 1453 съвместни предприятия с чуждестранни фирми и акционерни дружества със смесен капитал при обща сума на вложенията 14 млрд. рубли и 5 млрд. долара.
А през октомври 1991 г. Г. Бурбулис съставил за Елцин секретен доклад, от който се виждало, че за годините на "горбистройката" .... СССР продал на външни пазари 1 555,2 тона злато (към 1.1.1992г. в Държавното хранилище по чудо останали едва 240 тона). Изчезнал държавният запас от платина, равняващи се на 250 млн. долара и планини от скъпоценни камъни на стойност не по-малко от 5 млрд. долара. Десетки милиарди заседнали в чуждестранни банки по време на грандиозните финансови машинации. Изпарили се многомилиардните заеми. Общата цифра на изнесените през 1990-1991 г. от СССР валута и скъпоценни камъни превишава 100 млрд. долара! В същото време само за седем месеца през 1991 г. Западът инвестирал "в общото дело" около 60 млрд. долара. Тези "инвестиции" съставляват лъвската част от 100-милиардния държавен дълг на СССР, който легна на плещите на днешна Русия.
Ключови фигури в тази игра от съветска страна били: министър-председателят на СССР Валентин Павлов; министърът на финансите на СССР Владимир Орлов; шефът на Госбанк на СССР Виктор Герашченко; управляващият делата на ЦК на КПСС Николай Кручина; завеждащият международния отдел на ЦК на КПСС Валентин Фалин; редица висши генерали и офицери от КГБ. От страна на Запада в това предприятие участвали повече от 400 корпорации, фирми и крупни банки - най-вече членове на Лондонския клуб на кредиторите.
През есента на 1992 г. с усилията на руските следователи и западните служби в основни линии била изяснена картината на случилото се и били установени много адреси, по които парите отплували. Показания във връзка с това в Генералната прокуратура на Русия дал и М. Горбачов. Парите можело да се върнат - и Западът при определени условия бил готов да помогне за това. Но Б. Елцин ударил печат "секретно" върху тази информация.
Провалът като политика
Иван Костов призна, че турският холдинг "Джейлан" не може да намери пари за инвестициите си в България. А те бяха едни от най-тлъстите - строежа на каскадата "Горна Арда" и довършването на автомагистрала "Тракия". За строителството нямаше конкурс, оферти, условия, просто правителството взе политическо решение да го възложи непременно на турска фирма. Ей така - зарадивечната "дружба". Всъщност строителството може да се извърши и от български фирми - за енергетика и комуникации пари банките винаги отпускат.
Турската фирма не може да получи заеми заради лошата си идентичност - след земетресението западните банки не дават заеми на турски строителни фирми, а турските банки не дават на ония, които са дадени под съд заради лошото строителство. "Джейлан" е една от тях, колкото и да отричат това... Сега лично министър-председателят каза при предизборното си посещение в Кърджали, че от "Джейлан" са намерили заем, но искат правителствени гаранции. Това, разбира се, представлява наглост, която няма равна на себе си... защото от "Джейлан" си представят, че ние вече сме турска провинция, където най-важни са турските интереси.
Нещо повече - на писмото на Иван Костов турското правителство да посочи друга фирма изпълнител, Бюлент Еджевит отговаря, че участник е "единствено "Джейлан", което пък показва, че и турското правителство е на това мнение. Явно от Анкара смятат, че компрадорите в българското правителство няма къде да мърдат - вързани за американо-турската колесница ще подтичват послушно отзад.
Откакто е дошъл на власт, един единствен път Иван Костов погледна към българските национални интереси - когато Западът поиска да приеме косовски бежанци у нас. Сега такава възможност му се отдава втори път... Просто трябва да изхвърли турския холдинг от българската икономика и да прекрати договора с турското правителство. За "Горна Арда" и "Тракия" да се обяви конкурс или още по-добре - направо да се възложи на българска фирма. А кой ще купува енергията, е друг въпрос!
Главният въпрос обаче е защо трябваше да се пълнят турски гуши? Състоянието на тъй бурно развиващата се турска икономика е известно - постоянни финансови трусове, недоимък на средства, лошо качество на всякаква продукция. Новите строежи в земетръсната зона падат, като че ли са изградени от кибритени клечки. Българското правителство ще възлага на турска фирма строеж на водна каскада. Ако утре при земетресение се скъсат преградните стени и водната стихия помете долината, кой ще отговаря? Кой ще плаща, кой ще лежи в затвора? Изглежда, Иван Костов много държи да бъде спазена традицията и да влезе в списъка на съдените за зулуми български държавници.
Политическите решения в икономиката винаги са носили загуби. Политическите решения на тоталитарния половинвековен режим бяха един от фундаментите в опозиционната философия на СДС. Сега синята власт повтаря модела - на гърба на обеднелите до просешка тояга българи предлага печалби на една напълно чужда и враждебна държава. Настанява в българската икономика структури, които утре ще имат господарски претенции към цялото ни общество. Българският път към Европа не може да мине през Босфора, каквито мераци имаше и има Ахмед Доган, просто защото Турция не е европейска държава, колкото и да се старае.
Случаят "Джейлан" трябва да стане крайъгълен камък и урок за всички конформисти, какъвто урок трябва да е и случаят с "Кремиковци". "Не пускайте турците в българско... " - писа преди броени месеци "Нова зора" и изложи куп аргументи. Никой не чу! Сега министър-председателят сам призна, че нещата не вървят, без обаче да обясни причините. Коментарът е излишен, щом политиката на провалите е философиятa на едно порочно управление.
Срещал съм и талантливи патладжани
Странно растение е патладжанът. Открай време българите си го знаехме като патладжан, традиционен гост на нашата трапеза, нестесняващ се от селското си име и потекло, докато на някои по-предприемчиви продавачи на сергии не им хрумна да го преименуват на "син домат", може би с подсъзнателната цел да го направят по-привлекателен за нежните уши на градските жители.
И правилно. По-друго си е например, като чуеш "брюкселско зеле". Обикновеното нашенско зеле може да се асоциира най-вече с нагъване, докато брюкселското със самото си звучене предизвиква ухание на Шенген, на нещо екзотично със своята недостижимост, въобще, tres chic.
Преименуваният патладжан сякаш се опитва да подведе българите, че е стартирал живота си като обикновен червен домат, а после е мутирал в нещо качествено различно. Съвсем по лисенковски - пръкне се като ечемик, еволюира като пшеница. Нещо, в което не би могъл да повярва никой у нас, с изключение може би на г-жа Анастасия Мозер.
В българското политическо битие обаче такава мутация е не само възможна, но и масова. Гледката на червени политически отпадъци, изплували на повърхността на мътното синьо море, е толкова обичайна, че отдавна никого не впечатлява. Естествено, нямаме пред вид множеството порядъчни хора, сдобили се преди време с членска книжка на БКП, без да се убедени в каузата й, просто за да отстранят едно препятствие по пътя на професионалното си развитие. Не за тях ни е думата, а за продавачите на политически сергии.
По какво можем да отличим едните от другите? Много просто - по тяхната гласовитост. Първите не се натискаха за партийни постове. Вторите ги запълваха. Първите не излизаха отвъд задължителния минимум конформизъм. Вторите проглушаваха ефира и мегданите и пълнеха вестниците с устни и писмени излияния за привързаността си към непобедими идеологии и исторически решения и най-вече за личната си преданост към архитектите на линии.
Случайно ли е, че сред днешните български политически патладжани е трудно, да не кажем невъзможно, да откриете такива, които в предишното си битие да са били просто редови членове на БКП? Едва ли. Оказва се, че са били все партийни и комсомолски активисти и секретари или в най-лошия случай са споделяли законно тяхното ложе.
Неотдавна по други сергии, книжните, се появи книгата на Йото Кръстев "Неповторимият мечтател и мъченик", посветена на живота, делото и нелепата смърт на забележителния български железничар Борис Колчев, разстрелян по решение на Народния съд в началото на 1945 г. Не му е тук мястото да се занимаваме с личността на този достоен човек, вплетена в един от многото болезнени епизоди на българската история - Народния съд, - при който за кой ли път редом с виновни пострадаха или по-точно бяха принесени в жертва на безскрупулни свои сънародници и невинни българи. Не вярваме обаче духът на покойния, ако надникне в грешната ни земя, да остане възхитен от това, че с неговата памет е решил да се занимава автор, подценяващ паметта на живите. И наистина твърде болна ще да е била тази партия, щом довчерашните й преторианци днес са биографите на нейните жертви.
Честно казано, не бихме се занимавали с Йото Кръстев, ако не представляваше нагледна илюстрация на тезата, че генетическата връзка между вчерашната номенклатура и днешната демоклатура у нас най-често има и чисто биологическо измерение.
Всеки кандидат за изследовател на комсомолско-партийната кариера на г-н Йото Кръстев веднага би установил, че до 1989 година тя е била така привидно неудържима като на Брехтовия герой Артуро Хи. Не му е мястото да я излагаме в подробности. За разлика от обичайния й старт - низова организация на комсомола, не може да се каже същото и за нейния завършек: 10 ноември 1989 година заварва др. Йото Кръстев като главен редактор на теоретичния орган на БКП списание "Партиен живот". Основателно назначение - преди тази дата малцина са си живели така хубаво живота благодарение на партията. Да напомним, че главният реактор на този орган по номенклатурната йерархия имаше ранг на завеждащ отдел ЦК. Трамплинът към тази длъжност на г-н Йото Кръстев бе друга, също предоставяна без изключение на доверени люде - заместник-завеждащ отдел "Деловодство" на ЦК на БКП. На непосветените млади и недотам млади хора ще поясним, че този отдел преди това се е наричал "Секретен" и че именно неговите сътрудници са били сред малцината не просто посветени в истинските механизми на партийната власт, но и представляващи задължителна за функционирането им част. Читателите нека сами преценят дали един заместник на титуляра е малко зъбчато колелце или голям маховик.
Маховикът е детайл, който може да се заклати и наляво, и надясно. Според потребностите на момента. Ако продължим нататък досадна подробност в биографията на Йото Кръстев може да се окаже битността му на главен редактор на в."Народна младеж", а преди това секретар по идеологическите въпроси в Окръжния комитет на БКП - Ловеч. За кариерата му на проверен член на БКП дотагава не си струва сега да говорим.
Затова пък ще споменем каква изненада предизвика у хората, които не познават отблизо Йото Кръстев, когато в дните на обсадата на партийния дом от тълпи, на думи жадуващи за номенклатурна кръв, излизаше от този дом със закупени в бюфета на ЦК на БКП храна и разхладителни напитки, които носеше на своя син, бъдещия политолог Иван Кръстев, излегнал се в палатка на Града на истината. Красива гледка!
Защото синът не бе просто син, а два пъти син. Веднъж син на Йото, втори път син кандидат за син пророк.
Бащата, съвременен, не старовремски родител като Тарас Булба, обяснявал уж на шега, запътен към Града на истината: "Я да взема да утоля жаждата на тези дечица с "Кока-Кола", та да забравят, че им се пие кръв". Български прочит на "Бащи и деца" на Иван Тургенев? Толерантност към опонентите в духа на линията на др. Андрей Луканов, дори когато се преструват на вампири или най-малкото на комари? Или просто нашенска банална житейска ситуация: "Чедо, от тази партия, каквото имаше да се избозае, избозахме го. Капка не остана във вимето й. Ти засмуквай другото, дорде е време, че за мен вече е късно".
Ситуацията не е съвсем оригинална. Не много отдавна бивш дългогодишен първи секретар на столичен районен комитет на БКП и баща на днешен президентски съветник извести в печата, че в началото на септември 1944 г. станал партизанин от неинформираност - бил просто селско момче и шумкарите го подлъгали да отиде с тях в гората, иначе той дотогава много си обичал царя. Това за неинформираността и особено за простатата в случая може и да са основателни извинения.
За Йото Кръстев обаче поне първото не важи. Като многостранно развита личност той обсипваше съгражданите си не само с инструкции, но и с изобилна белетристика, макар и лишена и от най-дребничките следи на талантец. Ако някой читател реши да си стори труда, нека провери имената на сигнатура "Кръстев Й.", в която и да общинска библиотека, дорде Веселин Методиев не е затрил и тях поради непотребност. Там ще открие немалко книжки от плодовития автор. Без да се спираме на споменатото отсъствие на художествени качества, ще отбележим, че: първо, клетите редактори тогава не им бе лесно да откажат ръкопис на висш комсомолски или партиен сановник, който като всеки бездарник е плодовит и напорист. Второ, още тогава мнозина оставаха усмихнати и озадачени от размаха на "художествените измислици" на автора и въобще не се усъмняваха дали са чак пък толкоз художествени.
По-конкретно, учудваха се например на какъв език е разговарял Йото Кръстев с революционерите-сандинисти в Никарагуа, страна, където по партийно поръчение въпросният списовател бе командирован за половин година, за да обяснява на домакините като как се води пропагандна работа в медиите и се създава номенклатура. На усъмнилите се другарят Йото Кръстев великодушно пояснявал, че с никарагуанските другари разговаряли на "общия език на антифашизма". В това може и да има известна истина обаче - дали все пак човек не рискува, за разлика от палатковите демократи, да си остане жаден, ако си поиска чаша вода, дори и на перфектен антифашистки език?
И трето, струва ми се, че избързахме с гореспоменатото предположение, че "за мен вече е късно"? Е, за пълни ведра с мляко може би е вече късно, ама някоя и друга струйчица... Кой ти я дава? Пък и хората могат да кажат почтително за чедото "А, той целият им джинс е такъв, баща му е виден писател". Няма само Мони Паси да се хвали, че е знаменит син на знаменит баща, я.
И ето ти го старият номенклатурчик в нова роля в условията на демоклатурата: познайте до три каква? Едно, две... главен редактор! Пак. Бинго! Нищо че вестничето е безлично и сиво. То не може и да бъде друго, щом има за списувател такъв творчески титан като Йото Кръстев. Жалко само за хубавото име - "Железничар". Жалко и за хората, които представляват тази славна професия и които са принудени да четат такива скудоумия. Едно обаче те не подозират - главният му редактор е единственият работещ в Генерална дирекция на БДЖ пенсионер. На всичко отгоре той завежда и връзките с обществеността на фирмата. Той се явява и споменатото от нас по-горе живо доказателство и пример за генетичната връзка между перестроечната номенклатура, клонирала, подобно на овцата Доли, днешната властимаща демоклатура. С тази разлика, че е още по-бездарна, по-безгръбначна, по-крадлива и по-жестока.
Навремето един докачлив Наполеонов маршал отправил обидено реплика към императора, който се удивил от това, че подчиненият му позволил на джамбази-мошеници да му пробутат крантави коне и то срещу раздути цени. "Да не би Ваше Величество да ме подозира в корупция? ", попитал френският колега на Ананиев. "Де де беше тъй", отвърнал императорът. - "Безчестието все пак си има някакви предели, докато глупостта е безгранична".
С трува ни се, че ако Великият корсиканец бе познавал нашенския тепегьозлък, нямаше да избързва с първата половина на горното обобщение.
У нормалния човек миризмата на обикновения патладжан събужда желание да се отправи към кухнята, или по-добре - към столовата. Уханието на довчерашния червен, а сега вече син политически домат, те насочва неизменно към нужника.
