Балканското ветрило
А компенсационна парица от Запада не идва. И да дойде ще е в размерите на пурбуар (бакшиш). И уж с румъните заедно ще ходим в ЕС и НАТО, а те се опъват като магаре на мост и не рачат да се построи пътно транспортно съоръжение между Видин и Калафат. Имат си свои сметки - балкански, ако и да се правят на дунавски римляни. А цялата работа е, че като средоточна балканска държава искат да ни държат в шах с географските си предимства - блокират пътя ни към Европа. Сиреч - ще ни изнудват до последно, ако най-сетне не им наредят да отстъпят.
В долния край на полуострова турската част от ветрилото е оцветена в зелено - любимият цвят на пророка. Подсилената зеленост идва да ни подскаже, че светската държава на Ататюрк се препъва като жаба в угар. На профанно битово равнище (пък вече не само там!) Турция неотклонно започва да се накланя към своята ислямска същност. А това означава, че се реализират бесовете на имперското минало. Прошетката на турския аскер през България неслучайно събуди възпоминания за гибел и провала.
Та нашата югоизточна съседка, тъкмо защото не отговаря, а и не може да отговори на общоевропейските стандарти за цивилизованост поради азиатския си мюсюлмански етнокултурен модел, никога няма да бъде приета в ЕС. Като ответна реакция това още повече ще подсилва патримонистичните и имперски амбиции на някогашните балкански завоеватели. Още повече че с всяка измината година Турция се демотивира да се прави на светска държава.
Македония... Някога по екраните вървеше един италиански филм - "Прелъстена и изоставена". Нещо подобно се случи и с републиката край Вардара. Тя бе ухажвана и насърчавана като най-малкото демократично дете на Балканите. Подсторена бе да приеме огромни бежански потоци, които вкараха неукрепналата държава в чудовищни разходи. Някакви компенсации срещу това? Никакви! И не че Западът не може да възмезди пострадалата от неговите военни действия страна. Може, но не иска. А не иска, за да бъдат Балканите трайно дестабилизирани, икономически слаби, манипулируеми.
Македония е нагледен пример за това как оперират стратезите на новия световен ред - довеждат една страна до икономически колапс и после почват да я подхранват със заробващи заеми. И всичко това, за да не се изправи никога на крака.
От баталията като че ли най-много спечели албанският елемент. Не казвам Албания. Албания все още не е единно понятие. Племенното противоречие между геги и тоски носи средновековна характеристика. Косоварите пък се осъзнават все пак като нещо различно от населението на метрополията. Всичко това прави албанизирания регион на полуострова много удобно поле за налагане на влияние между родово патриархалните кланове, които на всичкото отгоре, както впрочем е било винаги, са силно криминализирани и с разбойнически манталитет.
С албанската карта тепърва ще се оперира за поддържане статус на напрежение и несигурност. Защото основната цел на Запада е тъкмо тази - разединени, икономически слаби Балкани, които да бъдат все по-малко мотивирани в усилията си за просперитет, който им се изначално отказва.
Колкото до Сърбия - със или без Милошевич (чуват се вече гласове, че "злодеят" може и да бъде преглътнат) по някакъв начин ще бъдат направени опити и тя да бъде приобщена, сиреч турена под контрол. Едно, защото балканското ветрило без нея е невъзможно, пък и рано или късно да бъде използвана като контрааргумент срещу аспирациите на някои страни да бъдат зачетени с преференциално отношение от страна на Запада. И нека не забравяме, че Сърбия бе любимото дете на Европа. И тя пак може да стане такова, ако приеме да стане послушно. И нашите политически елити не би трябвало да забравят това. Политическите симпатии, доколкото такива въобще съществуват, се подчиняват на дългосрочни стратегии.
Сърбия не е без бъдеще. С нея Западът ще продължи да "играе".
Особено е мястото на Гърция в балканското ветрило. Но много показателно. Тъй нареченият Пакт за стабилност реши да резидира в Солун. Което означава - парите за възстановяване на региона ще се разпределят от "византийците". Чисто емоционално, а и практично погледнато, това е акт на унижение спрямо самочувствието и справедливите очаквания на другите балкански страни, включително и България.
По какъв критерий наистина бе избрана Гърция да реже и раздава парчета от баницата, след като тя въобще бе против операцията "Съюзна сила" и не допусна през територията й да преминат турски омиротворителни сили. Нещо повече - руски такива бяха пропуснати!
По всички правила на играта, ако не играят двойни стандарти, Гърция би трябвало да бъде "наказана". Наместо това тя е избраницата на Запада и ней е определено да бъде домакин на Пакта за стабилност.
Предпочитането на Гърция е всъщност непредпочитане на България. Направеният избор е превантивно и не особено деликатно подсещане да си знаем мястото, което ни е отредено от географията и историята.
Всъщност ето каква е стратегемата: от север румънците ни разиграват за построяването на мост над Дунава, а от юг Гърция е толерирана като домакин на Пакта за стабилност, пак от юг турски аскер минава през България. Това е комбиниран натиск на периферните държави от Балканския полуостров срещу центъра на полуострова - България. И забележете - прегрупирванията винаги са били такива: и от времето на Междусъюзническата война, и по времето на Първата световна война, а и на дипломатическото поприще с т.нар. Малка Антанта. Остава само да добавим, че зад "периферията" винаги са стоели т.нар. велики сили.
Не знаем дали нашият политически елит е в притежание на необходимите умения и познания, за да вникне в тънкостите на политическата шахматна игра, но че тя е в наш ущърб е повече от очевидно. За познавачите.
Ние, както по всичко изглежда, ще си останем с похвалите, че сме направили своя цивилизационен избор и със снизходителното потупване по рамото. А това означава, че никой на Запад не мисли сериозно да ни приобщава, а камо ли пък да ни приеме в общоевропейските структури.
А защо е така, ще се опитаме да обясним съвсем простичко. Западът се обединява със себе си. "Придърпва" към себе си, ако ни е позволено така да се изразим, ония страни, които са принадлежали и принадлежат към католико-протестантския ареал. Това обяснява и факта, че Полша, Чехия и Унгария са в НАТО, но не и ние. Нашата православна етнокултурна характеристика изначално ни изключва от християнския Запад.
За да бъдем приобщени към него, е необходимо да подменим своята идентичност. За да стане това, трябва да съществуват следните предпоставки:
И това може би е така, защото който трябва да знае - знае, че в историята няма успешен случай на подменена идентичност. Турция, примерно вече 70 години се опитва да възприеме европейската ценностна система и да преодолее своя етнокултурен модел, но все по-очевидно е, че експериментът се проваля. Нещо повече - историческото махало все по-неотклонно се движи в обратна посока - към исляма и тюркизма.
Изводът се налага от само себе си: политиците могат да правят история, но не могат да излъжат историята.
Колкото до евентуалния контрааргумент, че Гърция е православна страна, а е в НАТО и ЕС, то ще кажем - нейното приемане в тези структури е станало в друго време и е функция от епохата на Студената война. Пък и изключението само потвърждава правилото.
Сега "изключението" съвсем неслучайно е натоварено с тегобата да разпределя парите за възстановяване на региона, а това означава, че регионът няма да бъде възстановен.
Според геостратегическите визии на големите Балканите трябва да останат "прокълнат двор" според метафоричното определение на Иво Андрич, зона на несигурност и нестабилност, за да може "балканското ветрило" да се разгъва и прибира според интересите на представителите на т.нар. нов световен ред. При това положение идеята за силна, стабилна и процъфтяваща България може да се окаже най-вероятно идея-фикс.
Европа - това е западното християнство, олицетворявано от империята на Карл Велики. Нас там ни няма и не ни е имало, просто защото сме друга цивилизация.
Стоим пред залостена порта.
Колкото по-рано разберем това, толкова по-големи са шансовете ни да преосмислим поведението си, да се разделим с измамни илюзии и най-сетне да направим своя исторически избор в съответствие с цивилизационния и културен модел, към който принадлежим.
Всичко друго е разпиляване на национална енергия, градене на химери и напразно биене на път в погрешна посока.
Геополитическият кинжал
Има един парадоксален, но напълно закономерен факт в геополитиката и геостратегията на САЩ през последните две десетилетия - използват ислямския фактор срещу главните си противници. Разбира се, този факт изобщо не се споменава в "Стратегия за национална сигурност на САЩ през новия век", публикувана както в сп."Международни отношения" (кн.5/1996 г.), така и в "Съвременни военни доктрини и стратегии за национална сигурност". (т.1, "Университетско издателство", С., 1999 г.).
Но ако се проследи политическата стратегия на САЩ от началото на 80-те години, когато започна дестабилизацията и отслабването на Съветския съюз (довели до рухването на системата на държавния социализъм), премине се през войните в Босна и Херцеговина, Чечня и се стигне до току-що приключилата необявена война срещу Югославия (съсипала икономически и социално тази страна, върнала я с десетилетия назад и дезинтегрирала народа й), ще се види, че навсякъде присъства все този ислямски фактор.
При това той се използва не толкова заради загриженост към исляма или към съдбата на ислямските народи, култура и цивилизация, а главно като инструмент за постигане на американските стратегически цели срещу поредните, обявени за врагове номер 1. Или пък онова, което остава от тях и още се съпротивлява или представлява някаква заплаха за американските национални интереси, обхванали като в менгеме планетата.
Още през 1943 година германският геополитик Карл Хаусхофер видя "гангстерските зъби" и "грабливите ръце" на САЩ, подготвящи основата "за своето бъдещо световно могъщество" и "покоряване на света".
Дълго след Втората световна война, когато на мястото на хитлеристка Германия враг N 1 на САЩ стана комунистическият Съветски съюз, ислямският фактор играеше приглушена, второстепенна роля. Но от началото на 80-те години, когато на власт в САЩ дойде администрацията на Рейгън по идея на шефа на ЦРУ Уйлям Кейси, ислямският фактор заема първостепенна роля. Много ловко, както показва Питър Суайцър ("Победа. Тайната стратегия на Рейгън за разбиване на СССР", Изд. Труд, С., 1998) Кейси, военният министър Уайнбъргър и другите от Рейгъновата администрация използват антикомунизма и ретроградността на кралете и принцовете на Саудитска Арабия, на Арабските емирати, на шефа на Междуведомствената разузнавателна служба на Пакистан генерал Ахтар Абдулрахман Хан, който фактически е и главнокомандващ на афганските муджахидини, както и на политическия елит на Турция и останалите ислямски страни.
Като резултат от съгласуване и мотивиране на действията на ислямските лидери в началото на 80-те години държавите членки на ОПЕК свалят рязко цените на петрола и съветската икономика е ударена тотално. Дотогава тя печели по над 10 млрд. долара годишно от износа на нефт. Вторият удар е нанесен по съветското присъствие в Афганистан. Оръжие, продавано и подарявано от Съветския съюз на арабските страни през 60-те и 70-те години, е закупено за стотици милиони долари от Саудитска Арабия и Пакистан и предоставено на афганските муджахидини. (С тези пари беше отгледан и известният главорез Осама бин Ладен, който днес е един от най-непримирите врагове на САЩ. Съвсем логично чудовищната американска политика ражда чудовища, които после се обръщат срещу създателите си.)
Едновременно със снабдяването с оръжие и инструктори се правят набези на съветска територия и се разпространява ислямска литература. Провявяващите се днес "вахабити" в Закавказието бяха "възпитаници" на тази литература.
С помощта на ислямския фактор паралелно с ударите върху Съветския съюз се удрят и най-близките му съюзници катоБългария. През 1981 г. ЦРУ спретна "българската следа" в покушението срещу папата, която независимо от изявленията на самия Йоан Павел II, на Джулио Андреоти и на други висши представители на Ватикана и на италианското правителство, и до ден днешен не е категорично отхвърлена. През 80-те години се активизират и турските ислямски терористи в България, довели до необмислените и закъснели ходове на възродителния процес.
След рухването на комунизма като враг N 1 на САЩ, независимо от другите, публично прогласяваните тези, бе номинирано източното православие и формиращият се на основата му национализъм. Бидейки качествено различно като мисловност и като култура от рационалния, експанзионистичен католико-протестантски Запад, православието заяви първото непосредствено предизвикателство към идеологията на консумативния неолиберализъм на САЩ. В лицето на Югославия особено православната култура и традиция се противопоставиха на идеите на "отвореното общество" и глобализма, лансирани от САЩ и Западна Европа във форми, удобни за тях.
И "наказанието" не закъсня. Войната в Босна и Херцеговина и войната в Чечения бяха само звена от веригата, подготвени години преди това, сценарии. И както обикновено, всичко ставаше под знамето на идеалите за правата на човека, правата на етносите за самоопределение. Разбира се, по един начин действаха тайните американски служби в Босна и Херцеговина, по друг - в Чечения, защото в единия случай имаха срещу себе си малка Сърбия, а в другия - голяма ядрена Русия.
Сценарият, който беше приложен в Босна, се повтори в току-що завършилата война за Косово. Първо бяха сатанизирани сърбите и Милошевич, после се вършеха масови убийства и терористични актове (в много случаи дело на самите мюсюлмани - както на пазара в Сараево) и на албанците от т.нар. АОК (разстреляните в Чачак бойци на някоя терористична банда, представени после като разстреляни от сърбите мирни жители). Снимани от 5000 м височина разорани картофени ниви се представяха за масови гробове. Говореше се за масови изнасилвания, но колкото и да се стараеше Си Ен Ен да експлоатира тази тема, не се намери нито една мюсюлманка или албанка да потвърди това. Непрекъснато се показваха майки бежанки, с разплакани деца, и обратното, за стотиците хиляди сръбски бежанци от Крайна, Босна и Косово или не се говореше изобщо, или се споменаваше между другото.
Вероятно по идеи на тайните служби на САЩ мюсюлмани избиваха масово мюсюлмани, албанци - албанци, за да бъдат обвинени сърбите в геноцид и да се легитимират бомбардировките на НАТО. Понякога и самите "спасители" и борци за "човешки права" разстрелваха масово албански бежанци, след което се извиняваха.
Когато говорим за ислямския фактор в геополитиката и геостратегията на САЩ, не трябва да се забравя, че той беше използван не само за постигане на преки цели - раздробяване на Югославия и омаловажаване, а в перспектива и разпадане на Руската федерация, но и за утвърждаване на САЩ в съответните зони и перманентно отслабване на Западна Европа, за да бъде ситуирана като постоянния изпълнителен съюзник. Защото ако за САЩ силите на исляма са само материал, то за главният им икономически съперник днес - Западна Европа, ислямът е главна опасност. И затова колкото по-близо до центъра на Европа е легитимиран ислямът, свързан в дъга с Турция, толкова по-зле за Европа и... по-добре за САЩ.
Разбира се, ислямът като цяло не е склонен да бъде използван за реализиране на геостратегическите интереси на САЩ. затова страни като Ирак, Иран, Сирия, Либия и Судан са обявени за терористични и отвреме навреме стават обект на разюзданите удари на самоназначилите се нови жандарми на света. Може да се предполага, че последните "студентски" вълнения в Иран са подготвени от американските тайни служби.
Използването на ислямския фактор ще продължи и занапред. Зоните на неговата употреба все по-трайно ще се прехвърлят в Средна и Югоизточна Азия - Кавказ, бившите съветски републики, Кашмир в Индия, за да се стигне накрая до Синцзян в Китай.
Голямата битка, в която ислямът ще бъде основното средство, предстои в идващите години и именно в тази зона на Евразийските Балкани. Збигнев Бжежински - гуруто на тайната стратегия на Америка, открито заявява това в последната си книга "Голямата шахматна дъска". Става въпрос за големите нефтени и газови находища в Чечения, Азърбайджан, Каспийско море и Туркменистан, за златото на Узбекистан и Киргизстан. Следователно там са и "националните интереси" на САЩ.
Лозунгите за демокрация, човешки права, права на етносите за самоопределение са лъжеидеология и отвратителна демагогия. Ако не беше така, отдавна щяха да бъдат решени палестинският и кипърският въпрос, проблемите на кюрдите в Турция, на баските в Испания, на ирландците-католици.
И това ще продължи дотогава, докато народите не се осъзнаят и обединят и сами разумно и справедливо не започнат да решават своите проблеми, а не да чакат някой друг да ги противопоставя и да утвърждава своето господство над тях.
М. Горбачов и Б. Елцин - на българска земя
Първата среща на Т.Живков с М.Горбачов след издигането му на поста Генерален секретар на ЦК на КПСС стана на полска земя в края на април 1985 г. във връзка с продължаване срока на действие на Варшавския договор. Последва тяхната среща в Кремъл в началото на юни 1985 г. След приключването на редовното съвещание на Политическия консултативен комитет на държавите-участнички във Варшавския договор на 22-23 октомври 1985 г. в София Михаил Горбачов остана на двудневно приятелско посещение у нас. Година по-рано, през септември 1984 г., той вече беше гостувал в нашата страна като ръководител на съветска официална делегация за 45-годишнината на социалистическата революция в България. Този път той и придружаващите го лица бяха настанени не в резиденция "Врана", както тогава, а в по-представителната - "Бояна". Българският лидер оказа подчертано голямо внимание на съветския си колега. Вечерята приключи. След съответно любезно извинение Живков го "отне" за кратко от Раиса Максимовна за разговор "на четири очи". В присъствието само още на двама - преводачите. Превежда моя милост. В.Гребенников водеше записки.
Смисълът на "сигнала", даден от Горбачов предходната година на срещата им в резиденция "Хисаря" (на нея присъства също секретарят на ЦК на КПСС Н.Рижков), придобиваше все по-ясни очертания. Тогава Горбачов заяви в прав текст, че ще бъде сложен край на субсидиите за българското селско стопанство, получавани по силата на едно джентълменско споразумение между Живков и Л.Брежнев. Проблематични ставаха и "евтините" суровини и енергоносители от СССР за соцстраните, включително за България. Слагаше край и на вноса на "некачествени стоки" от партньорите му от социалистическата общност. Било, каквото било - преминаваме към разплащания по световни цени! Живков нямаше принципни възражения. Той обаче с основание настояваше за определен преходен период и време за необходима щателна подготовка за промяната. Все пак трудно можеше отведнъж да се разчупи практика, съществувала десетилетия наред... Междувременно Живков подновяваше исканията си за изпълнение на вече договореното по двустранна линия. Те обаче "удариха на камък". Великият импровизатор на драматични обрати от Севастополския край, вкл. в отношенията с България, нямаше търпение. Вече разполагаше с властта. Можеше да наложи замислените ходове в тази насока. Сурово прозвучаха думите на Горбачов: "Както се казва, приятелството си е приятелство, а сиренето е с пари". Така е. Макар че звучеше твърде шокиращо от устата на съветски лидер. Този израз сигурно го бе чул от самия Живков. Само че това се отнасяше и до българската селскостопанска продукция. Тя вървеше "евтино" в рамките на СИВ като цяло - такава бе ценовата политика, ценообразуването... София също имаше интерес от преход към твърди цени - разходите растяха, а цените практически оставаха договорените отпреди десетилетия. И още - от качествена елементна база за електрониката... И така, Горбачов искаше от Живков занапред България да си плаща като всеки друг партньор и да се прости с фаворизирането като "най-близък" съюзник и приятел на СССР! Но тя също имаше свои, насрещни претенции. "Дотирането" не беше едностранно, а взаимно. Ами какво, ако на везните се постави "фактът", че продавахме доматите по 5 копейки, сиренето - за рубла, цигарите - кажи-речи, направо без пари... В определен смисъл СССР дотираше и българските курорти. Но съветските туристи плащаха по 1,8 рубли на ден за пълен пансион! "Българското сирене" също струваше пари... Съгласно Единния държавен протокол визитата на генсека на ЦК на КПСС започна на 24 октомври сутринта с полагане на цветя пред паметника на Ленин и венец пред Мавзолея на Георги Димитров. Появата на М. Горбачов на пл. "Девети септември" предизвика истински фурор. Отвсякъде кънтеше многогласие. Истинска еуфория! Бяха се насъбрали много хора. Навсякъде на площада, в градинката край бившия Царски дворец. Млади и стари. Тук, на централния столичен площад, цареше атмосфера на искрен възторг и възхищение от младия съветски ръководител. Горбачов премерваше всеки свой жест.
Бих казал - и всяка стъпка. Отвсякъде щракаха фотоапарати. Телевизионните камери навъртаха метри лента. Всичко се заснемаше. Несъмнено намерението на госта беше да направи възможно най-силно впечатление не само на "столичната общественост". Явно театралничеше. Ръкуваше се с множеството протегнати към него ръце. Горбачов много-много не се съобразяваше с "тревогите" на охраната. Задържаше се повече от обикновено особено пред младите хора. Хвърляше реплики направо на руски. Без дори да изчаква превода. Докато кратките монолози се водеха на руски, развълнуваната насрещна реакция "течеше" на българо-руски.
Влязохме в зданието на Партийния дом през входа откъм Националната художествена галерия. Вестибюлът и стълбището лъщяха от чистота. И от мек, приятен блясък на светлина. Излъчваха я включените красиви полилеи. Живков и Горбачов бяха посрещнати с букети цветя. По стълбището също имаше множество - сътрудници на ЦК. Нещо като шпалир.
Точно в 10 часа Живков и Горбачов се уединиха. Бяха явно доволни от топлия прием на площада. И двамата сияеха от усмивки, които ми се сториха искрени "и от двете страни". Настанихме се в работния кабинет, не край голямата правоъгълна маса със зеленото сукно, както обикновено ставаше при официални срещи, а в кожените кресла. Превеждаше моя милост. Витя Гребенников записваше подробно и старателно. Срещата бе непродължителна.
В краткия разговор на "четири очи" за пръв път чух някои наистина съдбовни неща. Те се врязаха дълбоко в паметта ми. И до ден днешен звучат в ушите ми. Живков неочаквано - поне за мен, изведнъж сподели пред събеседника си, че възнамерява да се оттегли. Тоест, да премине на пенсия, като преди това си подаде оставката. Превеждах някак си доста притеснен от деликатната материя. Впоследствие ген. Г.Милушев твърдеше, че Живков е говорил на тема "оставка" в резиденция "Перла" край Бургас преди Юлския (1987 г.) пленум на ЦК на БКП. Той обаче явно не е бил в течение или пренебрегва току що посочения диалог.
Разбира се, лансирайки тази идея тогава (а нееднократно - и впоследствие), Живков тутакси изложи мотивировката си. Той се позова на факта, че вече е на възраст. Изтъкна и друг един довод - да се даде път на "по-младите". Демагогстваше ли той с оставката? Сондаж? Кой знае. Възможно. Във всеки случай тъкмо той подхвана тази тема. А седящият срещу него събеседник сякаш това и чакаше. Само че явно не беше докрай искрен. Казвам това сега. Но още тогава си го помислих. И не повярвах на думите му. Защото реакцията на Горбачов тогава бе само привидно отрицателна. Вероятно той просто деликатно и прагматично премълча истинското си становище по въпроса. Дори "погъделичка" честолюбието и самолюбието на българския си колега, опъвайки едва ли не до скъсване една чувствителна струна - неговата "незаменимост". Думите му прозвучаха буквално: "На кого, другарю Живков, ще оставите БКП, българския народ? Нужни сте им. Кой ще Ви замести? " Лично на мен тези въпроси ми прозвучаха твърде фалшиво. Но и като покана към Живков да преоткрие картите си. С други думи - да посочи евентуалния си приемник.
Точно така ги и възприе домакинът на срещата. И той не пропусна да се възползва от случая. Като броеше и последователно свиваше пръстите на едната си ръка, Живков най-дълго притискаше третия или четвъртия си пръст. Ставаше дума за Чудомир Александров. Имах чувството, че говори искрено, когато изтъкваше достойнствата му. Горбачов изслуша с изострено внимание разсъжденията му за "плюсовете" на Ч.Александров (за "минуси" изобщо не стана дума) и с видимо одобрение на кандидата. Междувременно, като държеше последния от свитите си пръсти, Живков поясняваше, че с този евентуален избор се обяснявало и честото напоследък преместване на Ч.Александров от един пост на друг. Целта била той да бъде всестранно подготвен и шлифован отвсякъде. Затова бил "въртян" и из провинцията, а по същото онова време - на различни длъжности и в столицата. Честно казано, тогава искрено се зарадвах на конкретния избор на Живков. Имах някои свои лични наблюдения и представи за човека, когото поставяше на "втора позиция" след себе си. По моя тогавашна преценка набелязаният кандидат имаше съответните качества на умен и прагматичен ръководител, достоен за високия и отговорен пост.
Горбачов много остро, дори в известен смисъл безпардонно, се изказа за част от "обкръжението" на Живков. Струва ми се - по внушение не само от свои "източници". Вероятно беше запознат с някои "доноси" и от България. За тях Живков впоследствие ще му заяви очи в очи. А сега, на първо място, направо и без заобикалки, съветският генсек сезира Милко Балев. Личеше си, че гостът беше предварително планирал да постави този въпрос. Защото явно говореше не спонтанно, а обмислено. Живков се застъпи за своя дългогодишен съратник. Макар добре да знаеше не само положителните му качества и страни на характера, той се постара да разсее твърде прозрачните подозрения и съмнения на Горбачов. Дали успя? Мисля, че не. Защото впоследствие тази тема изплува отново в разговори между двамата лидери. Милко Балев никога не получи толкова желаната от него официална покана да посети Москва. Макар че веднъж или два пъти беше в съветската столица като член на български делегации за участие в многостранни срещи. Слава богу, за включването му в състава им "специална покана" от Москва не се изискваше. Правото в това отношение принадлежеше изцяло на българската страна.
След това се състоя продължителна среща на Горбачов и придружаващите го официални лица с Политбюро на ЦК на БКП в пълен състав. Това стана в голямата зала с овална маса - залата за заседания на Политбюро на ЦК на БКП. Превеждах, изправен зад Живков и Горбачов. "Срещата - се казваше в отделно лаконично официално съобщение, - премина в сърдечна и другарска обстановка, в дух на единство на възгледите по всички обсъждани въпроси".
След разговорите в ЦК се прибрахме в резиденция "Бояна".
Съгласно програмата на визитата, за разлика от посещението на Горбачов у нас предходната година, този път не се предвиждаше пътуване извън столицата.
От 15 до 17 часа Горбачов, придружен от Живков, посети Завода за металорежещи машини (ЗММ) - София. Индустриалното предприятие беше в преки връзки с партньор от гр. Иваново. Обиколихме няколко цеха. От време на време гостът се приближаваше към редови работници. Държеше се, бих казал, твърде фамилиарно. Поне така се стараеше да изглежда. Искаше да получи информация не от техните началници, а направо от тях. Широко усмихнат и "съзаклятнически" намигайки, той ги разпитваше какви заплати получават, за социалните придобивки и пр. На митинг в една от залите в ЗММ речи произнесоха Живков и Горбачов.
В редица изказвания на новия съветския ръководител, например по време на другарската вечеря в "Бояна - 1" - зала "Запад", впечатление ми направи едно немаловажно обстоятелство. Ако не повтаряше буквално някои постановки, вече публично лансирани преди това от Живков, Горбачов най-малкото се солидаризираше с редица негови тези. Например неведнъж повтаряше постановката му за значението на научно-техническия прогрес като "ключа към ускорено социално-икономическо развитие на двете страни" и т.н. Това забелязах и в хода на посещението в ЗММ. Живков увери високия гост, че "комунистите и трудещите се в социалистическата ни родина го посрещат с обич и радост". Което си беше самата истина. Той окачестви посещението му като " вълнуваща проява на нерушимата българо-съветска дружба". Сетне говори за "главното" - единомислието и общите подходи, за изключително ползотворния характер на краткото пребиваване на Горбачов в България. Живков не подмина и трудностите от най-различно естество. Той не пропусна "да извлече полза" дори от сполетялото ни природно бедствие - "втора поредна година България е засегната от незапомнена суша". "... Партията, целият народ - изтъкна Живков, - работят за компенсиране на загубите с оглед темповете на развитие да се поддържат стабилни и динамични и да не се допусне да се накърни сериозно жизненото равнище на трудещите се". Българският лидер все още робуваше на "темповете". Година-две по-късно щеше да промени подхода си към тях... В ответната си реч Михаил Горбачов говори много топло за "гостоприемната българска земя", за "братска България". Той изтъкна необходимостта преди всичко да се извърши "преустройство на формите и методите на социалистическото стопанисване, за да използваме по-пълно възможностите и предимствата на социализма". Окачествявайки водените преговори като "много успешни", ораторът се спря също на курса към ускорено социално-икономическо развитие, предприет в двете страни. "Ключът - повтори той буквално думите на Живков - е научно-техническият прогрес".
Горбачов направи следния общ извод от състоялите се разговори и срещи на българска земя: "Съветско-българските отношения продължават да се развиват по възходяща линия във всички области. Все по-тесните връзки между нашите партии, в чиято основа са залегнали общите идеали и цели, жизнените интереси на нашите народи, принципите на марксизма-ленинизма и на социалистическия интернационализъм, и занапред ще бъдат сигурна гаранция за нерушимостта на съветско-българската дружба".
Както са казвали още древните римляни: "Думите отлитат, писаното остава!"
На следващия ден, малко преди делегацията да излети за съветската столица, с мое посредничество, но организирано и импровизирано от помощника на съветския генсек Виктор Шарапов, Петър Кожухаров от БТА взе кратки интервюта от двамата висши ръководители. "Всичко, което бе направено при това посещение - потвърди Горбачов, - е само начало, което ще има продължение". От своя страна Живков заяви: "Вие разбирате какво означава това, че другарят Горбачов, вече в качеството си на генерален секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз, направи първото си приятелско посещение в България... Това е напълно закономерно. " Той изрази увереност, че "сме в състояние и ще издигнем на по-високо стъпало, на качествено нов етап българо-съветската и съветско-българската дружба и приятелство".
Точно в 10 часа сутринта на 25 октомври 1985 г. специалният самолет с Михаил и Раиса Горбачови на борда излетя от летище София за Москва. Интересно е да се отбележи, че по стара брежневска традиция от борда на самолета Горбачов още веднъж благодари за "топлия прием и за радушното гостоприемство, оказано ни на българска земя... Ние вървим по един път, рамо до рамо" - уверяваше той не само на българска земя, но и от небесните висини... Уверенията му оставям без коментар.
Насадиха НЕК на пачи яйца!
Въведените през последните години механизми позволиха принципно отделяне на социалните функции на енергетиката (субсидиране и подпомагане на социално слабите чрез ниски цени) от производствените и стопанските функции на отрасъла. Цените на електроенергията все повече стават елемент на национална приоритетно енергоспестяваща политика. Те съответстват на икономическите разходи за нейното производство и така идентифицират икономически жизнеспособните и перспективни производства и отрасли.
Тази нормализация на текущото икономическо и фи- нансово състояние на производителите на електроенергия превръща НЕК-ЕАД в печеливш отрасъл по законите на икономическата логика и създава условия не само за текуща стабилизация, но и за дългосрочно развитие.
НЕК се трансформира от опасен източник на бюджетен дефицит в сигурен източник на бюджетни приходи и гарант за макроикономическа стабилност. До голяма степен е възстановена водещата роля на обществения интерес при формиране и реализиране на политиката в областта на енергетиката. Създадени са условия за координация и провеждане на държавна политика в областта на енергетиката.
Всичко това ограничи решаването на важни финансови и технически въпроси от страна на отделни лица, частни фирми и групировки. Очертаващият се увеличен износ на електроенергията за съседна Турция повиши апетитите за преразпределение на печалбите и доведе до натиск срещу НЕК-ЕАД да се възстановят предишните възможности на заинтересованите лица, фирми и групировки.
В договарянето за износ на електрическа енергия участват две национални фирми: НЕК-ЕАД (България) и ТЕАШ (Турция). Базата е ясна: един кВтч се продава за 3,55 цента. Това пренебрегна "правата" на отделни лица, фирми и икономически групировки. Правителствените чиновници не могат да получават "полагаемите" им се комисиони; фирмите се лишават от печалбата по уреждане на сделките, а групировките - от възможността да диктуват икономическите взаимоотношения и да насочват постъпилите пари в желаните от тях направления.
Войната в Косово допълнително отвлече вниманието на обществото от стъпки, които определят неговото бъдеще и позволяват на определени среди да възстановят статуквото си при разпределението на печалбите.
Защото осигуряване на печалби на чиновническия екип, на частните фирми и на групировките у нас може да стане само ако се измени постановката - НЕК-ЕАД предоставя електроенергията, а ТЕАШ вместо заплащане в брой, възлага, по препоръка на членове на нашето правителство, на различни турски фирми (без конкурси, а само на "четири очи") да извършват строителни и други услуги в страната. В този случай няма да се разбере при кого отиват парите. Ясно е само, че те няма да влязат по сметките на НЕК-ЕАД и компанията ще закъса.
Ще се знае колко електроенергия е изнесена, но кой е получил парите, колко са, за какво са разходвани, ще бъде "търговска тайна"!
Има договореност да се увеличи годишният износ до 4 млрд. кВтч. При цена 3,55 цента НЕК-ЕАД трябва да получава ежегодно от ТЕАШ по 142 млн. долара. Тази валута може би би решила много от проблемите на НЕК - за модернизация на съществуващите съоръжения, за осигуряване на гориво, дори за строителство на нови мощности, като избегне тежките условия на външните заеми.
Лесно би могло да се провери получени ли са тези пари по сметките на НЕК-ЕАД и къде са разходвани. Ако те постъпят в сметките на фирма "Джейдан", както налагат членове на правителството, никой никога вероятно няма да разбере къде са отишли парите, за какво са употребени и в чии джобове са влезли... Какви условия поставят правителствените чиновници на ръководството на НЕК-ЕАД? Да приеме с тях да се построят енергийните обекти по каскада "Арда" и други инфраструктурни обекти. А за тях има проекти, изготвени от "Енергопроект". Средногодишното електропроизводство на новите ВЕЦ е около 400 млн.кВтч, което е 10 % от очаквания годишен износ за Турция. Ако обектите се изградят от наши организации по наши проекти, чрез непосредствено договаряне с НЕК-ЕАД по обявени търгове, ще са необходими около 250 млн.долара, т.е. постъпленията от износа на електроенергия за двадесет месеца. При това цялата сума ще остане в България - за проекти, труд, материали, съоръжения и др. Ако това се извърши посредством фирми като "Джейдан", сумата ще бъде неколкократно по-висока - над 500 млн.долара - при това малка част от парите ще постъпят в страната. Ще трябва да се плаща за ноу-хау, проекти, ръководство, управленски труд, внос на машини и съоръжения и т.н. В замяна обаче комисионите ще бъдат сигурни и ще надхвърлят 10 %. При това ще се превеждат направо в чужди банки.
Друг е въпросът дали обектите са ефективни от енергийна гледна точка, или НЕК-ЕАД пак поема социални функции, като осигурява работа в район с масова безработица, но турски фирми избират кой да работи на обектите?
Договорът е толкова неизгоден, че ръководителите на НЕК не се решават да го подпишат
Последователно се подменят главните изпълнителни директори Кирил Караангов и Методи Константинов. Търсят се по-сговорчиви може би?
Цената, на която изнасяме електроенергията, е само 40 % от цената, по която се продава в Турция. Нашата съседка не разполага с мощности за задоволяване на бързо нарастващите си потребности. Турските централи произвеждат много по-скъпа електроенергия. Само горивната компонента на турските "модерни газови централи" е по-висока от цената, по която получават електроенергията от България. Нашата структура на генериране на електроенергия е много по-благоприятна от тази на турската система и себестойността на произвежданата от НЕК-ЕАД електроенергия е по-ниска.
При съществуващите цени НЕК-ЕАД може да бъде самофинансираща се компания, която сама да инвестира в ново строителство и в реконструкция и модернизация на досега изградената структура. Това няма да увеличи цените на електроенергията и няма да ангажира бъдещите поколения с изплащане на заеми.
За съжаление интересите на малка група управляващи стават определящи при решаване на важни икономически интереси на страната и водят към провал на електроенергетиката - единствения отрасъл у нас, работещ в съответствие с изискванията на Европейския съюз.
След предоставянето на Източномаришките централи на чужди фирми това е нова форма за разрушаване на нашата електроенергийна система - най-ефективната в Югоизточна Европа, за което ще плащаме ние, нашите деца и внуци!... Националисти пишат писмо на Доган
В настоящата сграда на Полиграфическия комбинат се съхранява десетгодишното течение на вестник "Нова зора". На всяка страница от всеки брой в него е отразена идеологията на неагресивния национализъм, целящ самосъхранението на българската нация и държава. Тази писменост, смеем да кажем, има историческа стойност. Тя е приканвала и приканва българските управници да не водят политика в ущърб на националните интереси, като посочва и пътищата, по които това би могло да се постигне.
Вестникът е списван колективно от българските националисти, познали се един друг и събрали се заради изконното чувство за самосъхранение на българския род и народ. Времето и изпитанията отнищиха от политическия кръг "Зора" голите ентусиасти и неустойчивите духом. Остана само ядрото , но и това е достатъчно, за да поддържа изправен неумиращия български национален дух. Това не са случайни хора, а хора на науката, на точната и на хуманитарната, на изкуството, на словото и графита, теоретици в икономиката и представители на деловия свят.
Техните писмена предизвикаха нечувана ярост и жестока отмъстителност от страна на управляващите и покровителите им. Изхвърляха ги "без съд и присъда" от работа, въпреки званията и приноса им, похулваха ги всячески и дамгосваха челата им със страшния печат - НАЦИОНАЛИСТИ. Те издържаха. Дори не нарушиха добрия тон. Не паднаха духом. Отгладуваха отстояваното си верую и така до момента, в който управляващите и техните инородни мекерета, обитатели на българските политически висини, притеснени от устойчивото им присъствие и растящо влияние не решиха да обсебят принадлежните им територии на държавата на техния дух.
Тогава националистите се събраха и отвърнаха на предизвикателството с писмо.
При самото съчиняване на писмото отсъстваше гениалният български художник, който да отрази тринадесетте вида тъга, изписана по лицата им. Той сигурно ще направи това, след като прочете този им отговор, и вдъхновен ще нарисува знаменитата своя картина "Националисти пишат писмо на Доган". За да се знае и помни.
Доганов,
Ахмеде,
Доганов,
Ахмеде,
Ти не си първият, Доганов. Историята, която помним, понеже участвахме в нея, намира думите ти за провокативни и крайно самонадеяни. ПЪРВО, ти не си първият български турчин, който ги изрича, а още по-малко първият в България, който се възпротивява "на етническия национализъм" и се опитва да следва "националния интерес и съгласие" на различните по самоопределение или принадлежност граждани на страната ни, както ни уверяваш.
За какъв "съществуващ в момента етнически национализъм" говориш? Етническият национализъм беше произведен и провеждан в политиката от теб и твоите вдъхновители на неприязън към българите (стопани на държавата си). Той беше и си остава оръжие на други - де по-многочислени, де съвсем малобройни малцинства. Те обсебиха чрез "закупуване", чрез "спонсориране" от българо- и балканофобски сили от югоизток и на северозапад от Босфора всички средства за масово осведомяване и комуникации, щото да се застави българинът да се чувства неловко, като пришълец и натрапник в собствения си имот. Принудиха го да го продава, обезвериха и прокудиха младите, обезкръвиха жизнеспособните, изтребиха старило-патилото и като видяха, че техният сатър вече играе по кокала (такава кост на такъв як скелет леко не се сече), намери се "глашатай-милозливец" като тебе да зове за "съпротивление на злото". И да си прав, Ахмеде, ти нямаш право на тези думи.
Тук не е Капалъчарши, Доганов. Българският национализъм не е стока, която ти да хвалиш и да кандърдисваш сеирджиите да ти повярват. Той не може да се предложи току изведнъж и от кого да е, и ни се купува, ни се продава. Хич не ни и сащисваш, Доганов. Най-малко ти можеш ни изненада. Половин хилядолетие сме живели заедно, опознали сме се. Колкото злополучно, толкова и продължително принудително съжителство. Нали, Ахмеде? От този насилствен "брак" ти не си ли доведен син? Ние не те ли отгледахме, изпълнявайки християнския си дълг на човеколюбци? И защо го сторихме? За да приложиш ти в уж своята си и уж добронамерена политика на български турчин онази неприлична турска приказка, която отлично знаеш. Тя е колкото мелодична като звукосъчетание в оригинал, толкова и цинична по съдържание в превод: "Същият, който озлочести майката, се яви съдия по делото за озлочестената майка. " (Думата "озлочестена" е наша. Другата дума е неприлична, недопустима за "Зора". Припомняме тази поговорка, защото ти, Ахмеде, се мъчиш да я въплътиш в политическо действие.)
Доганов,
Ти няма да пасеш българите като домуз! Хич не те бива. Иначе нямаше да брътвиш за "умерен национализъм". Няма мерки, философе, в национализма на българина. Волята да се самоопазиш не е климат, че да бъде умерен, тропически, пустинен или друг някакъв. В границите на България, намираща се на Балканите (полуостровът носи името на Стара планина), национализмът действа според обстоятелствата, които създават твоите чорбаджии. Той е тих, ненатрапчив и изключително устойчив, той е чамът, той е вечнозеленото дърво, което не цъфти, не ухае, не примамва, но удържа на стихии.
Мястото тук е магическо, Ахмеде, генът е специален, и все е валидно заклинанието "Жив е той, жив е, там, на Балкана... ".
Национализмът, Доганов, тук не е лозунг, призив, повеля, активно мероприятие. Не е. Той е вълшебното сечение на духа, разума и чувството. Нашият национализъм е хармония и спокойствие при все неволи, без патос и закани, без поза и показност. Той е невидимият скелет, който оголен е страшен, но покрит с плътта на нашите многочислени последователи и сподвижници, съставлява жилавата снага на българската национална самоличност. И всекиму вече е известно, тук и отвъд граница, кой е хранител и пазител на духа на България. Към него с байрактарски хъс иска да се принади даже и твоя милост.
Ахмеде,
За народ, Ахмеде, ние приемаме не само последното поколение, призвано да казва "да" или "не", но и онези отминали поколения, които са изграждали живота на България. Така че помним ясно ориентирите на "гробът бащин, плачът майчин". И не се чувстваме освободени от идеалите на мъртвите и от отговорността за бъдещето на идните поколения. За нас и предците, и потомците съществуват и присъстват и сега в душата на всеки българин и във висинето на България.
Българският национализъм, Ахмеде, винаги се е основавал на органичното ни родство с други, близки народи, и тъкмо затова е нямал нищо общо с егоистичната обособеност на капсулираните вътре в себе си. Ние в "Зора", Доганов, винаги сме обичали, но никога не сме превъзнасяли своя народ над всички или за сметка на други народи. Това последното има други имена. Нарича се шовинизъм или фашизъм, или ако щеш, пантюркизъм. И ние твърдим, че единственият лек срещу тези миазми е здравото чувство на национализма. То, Доганов, възниква от влечението, от ясната и чиста определеност на чувствата към собствения народ.
Идеите, прогнозите, анализите, препоръките, напътствията и критиките на вестник "Зора" бяха възприети и възпроизведени от обществеността, в това число и печата (както народните хора на Дико Илиев). Те придобиха широка публичност и вече чуваме как стават партитура за концерт на управляващия оркестър, в частност - солова партия и за тебе, Ахмеде. В този смисъл, защитавайки авторските си права, не сме съгласни. Макар да се очаква от нас бурно раздразнение и прояви на "ортодоксално" националистическо буйство, ние ще си останем сдържани. Само ще напомним, че твърдението на някои новооглашени наши странични съмишленици , че никой нямал днес "патент върху идеята за национализма" не е вярно. Патентована е тази идея, и то още от Паисий Хилендарски. А ако дойдем и по-насам във времето - от Отец Матей Преображенски, от поп Минчо Кънчев, от Дякон Игнатий. Ние само защитаваме "интересите" на авторите, прадедите ни. Сиреч, кръвните наши интереси.
А зародилото се напоследък умилкване, подражателство и въжделения за изпълване на никога неопразваното пространство на национализма, възприемаме като опит да бъдем целунати не по красното чело. Ние няма като запорожците да кажем къде да го направиш, Сакън, макар че би било справедливо.
Колкото до лакърдиите ти за "умерения национализъм", вече казахме: Доганов, не се опитвай дори ти, народа български да пасеш. Иначе ще излезе, че е прав Иван Костов, когато твърди, че погребал българският национализъм, щом ти днес го притуряш като мерудия за постната си манджа.
Ахмеде,
И за да ни разбереш правилно, чети и между редовете писмото ни. А писмото на запорожците до твоя прадед и повелител Мехмед IV Авджията е за спомен, поука и просвещение.
Режисьорите на драмата в българската църква
Спас Тодоров Райкин е роден през 1922 г. в с.Зелениково, Пловдивско. Основно образование получава в родното си село, а след това завършва Пловдивската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет. Активната му опозиционна дейност след 9 септември 1944 г. като младежки деятел на БЗНС е причина да бъде преследван, малтретиран и изпратен като трудовак в гр. Балчик. Оттам заедно с група свои съмишленици забягват и след 45-дневно нелегално митарстване и престрелки с милиция и войскови части успяват да се доберат до южната ни граница и да емигрират в Гърция. Следва и специализира хуманитарни науки в Атина, Базел, Женева, в Кралския колеж в Лондон и в Колумбийския университет. Дълги години е редовен професор - преподавател по съвременна европейска история в университета в Страудсбург, щата Пенсилвания, САЩ. Публикува научни трудове в областта на историята, философията, политиката, социологията, по проблемите на Източната православна църква. У нас преди време излезе от печат петтомен сборник с трудове на проф.Райкин, писани и печатани по време на изгнаничеството му и посветени на политическите проблеми на българската общественост в чужбина.
Проф. Райкин бе любезен да даде интервю за читатели-те на в. "Зора".
- Проф. Райкин, отдавна не сте вземали участие в българския печат по проблемите на Българската православна църква. А толкова събития се случиха през това време. Как виждате отдалеч нещата в нея?
- Аз продължавам да се интересувам от събитията в БПЦ. Но напоследък, изглежда, има затишие. Струва ми се, че правителството е възприело тактиката на очакване. Очакване патриархът да заспи в Господа и тогава да се заемат и да наложат свое ръководство на църквата ни. Очевидно смъртта на Пимен не ги раздвижи. Той умря като затворник, без да може да бъде опростен от братята си митрополити и епископи. Друго мое впечатление е, че в някои средства за масова информация в България се налага затъмнение по църковния въпрос, сякаш е натикан в тъмен ъгъл. Но в правителствените кръгове, изглежда, няма отстъпление от враждебния курс по адрес на Светия синод.
- Споменахте, че някои представители на печата у нас в писанията си не отразяват вярно проблемите в църквата ни. Наскоро в наш всекидневник ми направи впечатление следното: "Ще се намери ли държавник у нас - пишеше там - който да набере кураж и да сложи край на цирка в Българската църква? ". Как бихте коментирали тази мисъл?
- Тази забележка сте взели от в."Труд" от 9 юни тази година. Авторката на статията Ивелина Димитрова (поне да беше Севдалина) е забравила или пък не знае, че този цирк беше дирижиран от Филип Димитров най-напред с неговата най-голяма атракция - прословутия Фори, а след това бе продължен от следовниците им от СДС. И този цирк (но за мен това не бе цирк, а една тежка драма за църквата ни), може и трябва да се закрие от същите тези режисьори, които я сътвориха. Петър Стоянов и Иван Костов следва най-активно да се намесят в защита на интересите на църквата и това Ивелина Димитрова трябваше да го каже. Тя обаче, изглежда, има друга идея - двамата - Стоянов и Костов - да довършат започнатото от Ф.Димитров - да доубият БПЦ. Когато четях статията в "Труд", аз неволно започнах да мисля, че против църквата ни има някакъв заговор за унищожението й, че този заговор се крои отвън, че вестниците в България, издавани от чуждестранен концерн (в."Труд" е един от тях) са изпълнители на заповеди от ръководството именно на този вестникарски конгломерат. Но по всичко личи, че той работи против интересите на България и на българския народ. И че БПЦ е неговата най-видна жертва.
- Казахте, че първото правителство на СДС тикна църквата ни към пропаст. Не намирате ли някаква позитивна промяна в тази посока в дейността на кабинета на Иван Костов?
- Според мен не е настъпила никаква промяна. В София трябваше да разберат каква фундаментална политическа грешка направиха през 1992 г. с допускането на схизмата в църквата и все още продължават църквоборството си, непознато в многолетната славна летопис на БПЦ. След половин век на комунистическо подтисничество и след десети ноември 1989 г. нашите духовници се видяха отречени и чернени от самозвани радетели за участта на църквата ни. Колко по-различна картина би била представена пред света и България, ако Петър Стоянов се появеше като Борис Елцин с патриарха зад него - като свидетел на българската история и българското съзнание. Когато казали на Ф.Димитров - нашия посланик във Вашингтон, че съдът в Ню Йорк е решил спора за тукашните имоти на БПЦ в полза на българския митрополит Йосиф и епархията, той възкликнал: "Ами сега какво ще стане с Васко? " Васко е племенникът на Петър Стоянов - свещеник-разколник, който не пуска митрополита в катедралната му църква. Ако тези твърдения за нашия амбасадор и бивш премиер на България са верни, то нашата несретна страна при такива държавници няма да прокопса. Сякаш съдбата на Васко е по-важна от бъдещето на БПЦ и на родината ни... Сега тук се разпространява слухът, че скоро правителството щяла до приеме и одобри устава на разколниците и така да признае тяхната църква за Българска православна църква. Празни надежди, превратни илюзии. Не са държавниците в София, които коват църковните канони. Тези канони съществуват повече от хиляда години отпреди България да се покръсти и се прилагат от всички православни църкви. Върху тях - това добре трябва да се разбере от българските държавници - те нямат юрисдикция. Със своята политика българското правителство доведе църквата ни до просешка тояга. Вестникарските копиеносци на Костов и Стоянов обвиняват църквата за това й състояние. Добре ще е те да насочат своето внимание към истинските виновници и да се потърси отговорност от тях.
В заключение искам да кажа, че не само църквата ни е в предсмъртна агония. Погледнете индустрията, земеделието, структурните реформи, с които под път и над път се хвалят "сините" политици. Всичко е в окаяно положение. Да не говорим за хала на 95 на сто от българското население. Моля се Богу, страната ни най-накрая да попадне на добри и отговорни политици - истински българи от рода на Стамболов, Стамболийски, Димитър Гичев и други, които да я изведат на прав и плодоносен път.
Ще изпълни ли Турция смъртната присъда на Йоджалан?
"Независимият" съд за държавна сигурност в Турция осъди на смърт заловения в Найроби (Кения) лидер на Кюрдската работническа партия (ПКК) Абдуллах Йоджалан. Апо трябва да бъде обесен!
Във външнополитически план обаче екзекуцията на кюрдския лидер носи на Турция само минуси. Тя ще засили изолацията на страната и ще отложи за неопределено време приемането й в Европейския съюз. Несъмнено вълната от кюрдски протести и актове на насилие при евентуалното екзекутиране на Апо ще е далеч по-силна, отколкото след залавянето му от турските тайни служби.
Изпълнението на присъдата ще има и тежки вътрешнополитически последици, ликвидирайки в зародиш всякаква надежда за помирение на турци и кюрди.
Както в анекдота за турския везир (който претърпял поражение при обсадата на една крепост, и обяснявал неуспеха си пред султана с деветдесет и девет причини, едната от които била липсата на джепане), има деветдесет и девет причини Анкара да екзекутира лидера на ПКК.
Само една от тях обаче е достатъчна - волята на военните; тази "власт в сянка", чието всемогъщество потиска всякакви помисли за демократизиране на страната и надежди за някакви права на кюрдите.
Що се отнася до "желанието на турската общественост да бъде наказан виновникът за гибелта на хиляди турци - Йоджалан", да припомним, че в Турция не са изпълнили 40 смъртни присъди, обявени след 1984 г. Не е достатъчно да си виновен, трябва и да си кюрд, за да се "възмути" срещу тебе турската общественост.
От друга страна, началото на "демократизацията" на Турция след Втората световна война също е белязано с три смъртни присъди, изпълнени през 1961 г. - срещу бившия министър-председател Аднан Мендерес и двама от неговите министри - Мехмед Зорлу и Рюшю. Днес в Турция обявяват това за грешка, без да правят връзка с поредната "военна намеса", извършена през 1960 г. от тогавашния началник на ГЩ генерал Джемал Гюрсел. "Късното разкаяние не носи файда! " - казват турците... От телевизионните кадри от съдебния процес срещу Йоджалан видяхме родители на убити от ПКК турски военнослужещи да носят техните портрети и да настояват за смъртта на "турския душманин". Според в."Радикал" (Истанбул) всички турци били съгласни със смъртната присъда на Апо, но мненията се разделяли по въпроса дали е уместно тя да бъде приведена в изпълнение сега. Исмет Беркан изброява пет аргумента в подкрепа на екзекуцията:
Според направения от турското МВР баланс, от началото на въоръжената борба на ПКК (1984 г.) до 1999 г. партизаните на Апо са извършили 8346 въоръжени нападения и 3000 бомбени атентата.
При 6536-те сблъсъка на ПКК със силите за сигурност на Турция са били убити общо 28 278 души, от които 4507 цивилни, 1234 проправителствени стражари в кюрдските села, 3941 военнослужещи, 248 полицаи и 18 341 бойци на ПКК.
С една дума, жертвите на ПКК са близо пет пъти повече от тези на турската армия и силите за сигурност, но едва ли родителите им ще ги покажат по телевизията как протестират с портретите на своите убити синове и дъщери! А те имат същите основания да протестират срещу терора, на който са подложени.
От своя страна Европа, която на практика предаде Йоджалан, като го екстрадира от Италия, Русия и Кипър, а наскоро води война и за защита на едни други мюсюлмани - косовските албанци, не може вечно да стои в щраусова позиция и да си затваря очите за справедливите искания на кюрдите. Независимо дали става реч за кюрдите в Турция, в Ирак, Иран, Сирия или Армения. Един народ от 25 милиона души продължава да бъде без държава! Някъде го лишават и от правото на национална идентичност, език и култура, а страни като САЩ доставят на Анкара вертолети "Блекхоук" S-70 и "Кобра", за да громи с тях кюрдските села.
Решението на съда за държавна сигурност от о. Имралъ е просто връщане към времето на доминирания от якобинците френски Национален конвент.
Известно е как свърши вдъхновителят на революционния терор Робеспиер: революцията отряза и неговата глава! Решението на съда за държавна сигурност на практика връща съдебното убийство в Турция! Колкото и да са различни по произход и идеология Мендерес (консеративен буржоа от Истанбул) и Абдуллах Йоджалан (марксист-ленинец и борец за национално освобождение на Кюрдистан), бесилката ги свързва; а също така и опитът им да променят омразната и на двамата кемалистка система, да изградят една нова държава и нация.
Кемалистката догма обаче е свещена и неприкосновена: една нация, една държава, един език, един закон (гражданският кодекс), един патриотизъм, и то републикански, секуларизъм и уестърнизация.
"Колко съм щастлив да се нарека турчин! " - това се набива в главите и на кюрдите от Югоизточен Анадол.
Според Зейнеп Гьоюс от в. "Сабах" "кюрдският проблем не е политически, той е предимно икономически".
Изоставена от Запада, Турция осъществявала свой собствен проект за развитие на Югоизточен Анадол; съвсем сама, със скромни средства.
Защо ли обаче въпреки "икономическия" характер на проблема, за Югоизточен Анадол се заделят 44 % от бюджета за образование и 42 % от бюджета за здравеопазване на Турция? Не е ли, за да се научат кюрдите от малки "да се гордеят, че са турци"? После - да се опазят от болести, а още по-после - да им се осигури препитание, за да не тръгват по лоши пътища, като Апо! Обесването на последния няма да разреши икономическите проблеми на Кюрдистан, макар че ако съдим по очевидното благосъстояние на косовските албанци преди войната, освен икономическите, има и други проблеми, които карат хората да се бунтуват.
Според главния редактор на "Куриер Интернасионал", Александър Адлер, има три основателни причини Анкара да остави Йоджалан жив:
Според Адлер кемализмът трябва отново да дефинира онова от революцията, което е още живо, както и това, което е мъртво. Моментът бил идеален за това, като се има предвид отстъплението на ислямистите и на кюрдския тероризъм. Войнстващият лаицизъм бил демодиран, а тезата за езиковата монолитност можела да се промени. Стига всички тези турци, кюрди, албанци, кавказци, понтийци, бошняци, ислямизирани гърци, евреи-криптосъботяни и др., които са се обединили, "за да изградят първата в историята модерна ислямска държава", да желаят да живеят заедно. Време било да се обърне страницата на деспотизма... Анкара обаче не показва готовност без пазарлък да отстъпи пред европейския натиск по въпроса за Йоджалан. Именно затова въпросът с неговата екзекуция може да се проточи с години. Обидена от своето изваждане от списъка на потенциалните кандидатки за членство в ЕС (на срещата на върха в Люксембург), след като там бяха включени Балтийските държави, Анкара заплашва с "други алтернативи".
Заканата да скъса с Европа обаче е блъф, защото ЕС е най-големият й търговски партньор. Тиери Мейер от "Льо Тан" (Женева) описва колебанието на Анкара така: "Толкова близо до Европа и толкова далеч от САЩ". Според него опитът на Турция да обърне гръб на европейците е нереалистичен: "Между заплаха и съблазняване, турците вече не знаят на кой светия да се кланят. Европа отдавна е техният пръв икономически партньор. От четири години митническият съюз дава на Турция същите икономически предимства, както статутът на членка. Следователно проблемът определено е политически! Той касае и психологията. Турция иска от Запада преди всичко едно нещо: признаване."
Турски дипломат в края на кариерата си се жалва: "Сякаш Европа е оставила Турция на забравата на историята след края на Студената война. Ние изпълнихме всичките си ангажименти към Запада, а съвсем неотдавна - и във войната в Косово. Къде е даденото през 1963 г. обещание един ден Турция да стане член на Европа?"
Премиерът Еджевит подозира, че "в подсъзнанието на някои европейски политици ЕС е религиозна цялост, която не желае други."
Прикривайки се удобно зад гръцко-турския спор, Европа затръшва пред Анкара вратата на своя клуб. Тя не желае да вижда до себе си една вътрешнополитически нестабилна Турция. А тя ще остане такава, докато не намери приемливо разрешение на кюрдския въпрос. На кюрдския въпрос, не на въпроса за екзекуцията на Йоджалан!
Диалогът "между глухи" става съвсем ясен, когато Европа започна да се занимава с проблемите на турската демокрация: от една страна, Европа се бои от възхода на фундаменталисткия ислям, от друга, поставя под съмнение легитимността на законите, приети след "умерения държавен (военен) преврат" (1980 г.), довели до забраната на ислямистката Партия на благоденствието на Ербакан. От трета страна, стои кюрдският проблем.
Учудващо е, че турците, които упрекват Запада, че смесва ПКК с кюрдския народ, сами прибягват до същото, разглеждайки всеки намек за кюрдския проблем като подкрепа на "тероризма на ПКК".
Скъсването на Анкара с Европа е празна заплаха, след като на Европейската общност се падат 50 % от износа и 51,2 % от вноса на Турция, която приведе повечето свои търговски и финансови закони в съответствие с тези на ЕС, за да стигне до фазата на митническия съюз. САЩ може да са стратегически военен съюзник на Анкара, но не могат да бъдат заместител на ЕС. Безсмислено е Еджевит да плаши с преориентация на Турция и към Организацията на ислямските държави, при положение, че на нея се падат само 16,8 % от турския износ! Под съмнение е и ориентацията към Израел, щом Ехуд Барак подновява мирния диалог със Сирия. За Китай не си струва да говорим - той е далеч, колкото САЩ, а що се отнася до тюркоезичните страни от Средна Азия, предлагаме ви да прочетете статията "Опасна самота" от Дженгиз Чандар (в."Сабах", Истанбул).
Някои в Анкара намекват за възможно тайно споразумение между премиерите на Турция и Гърция, което да вдигне гръцкото вето за приемането на Анкара в ЕС. За това обаче са нужни отстъпки от турска страна, а съставът на нейното правителство прави подобна възможност незначителна. Противоестественият съюз на леви и крайно десни в коалиционния кабинет на Еджевит не му гарантира дълъг и траен живот. А като се има предвид намесата на всемогъщия Съвет за национална сигурност, чиито "препоръки" веднага се ратифицират от Меджлиса, ясно е че аферата "Йоджалан" ще тегне дълго върху правителството и върху отношенията на Турция с Европа.
Осъденият лидер на ПКК може да обжалва присъдата пред Върховния съд, а ако и той я потвърди, въпросът за екзекуцията ще бъде представен на парламента и президента на Турция за утвърждаване. Йоджалан може да сезира и Европейския съд по правата на човека; като член на Съвета на Европа Турция е декларирала, че е преустановила изпълнението на смъртните наказания. През 1987 г. в Меджлиса бе внесен съответен проектозакон за отмяна на смъртното наказание, който чака да бъде ратифициран. Може да чака още толкова години!
Така че не е лесно да се предскаже съдбата на Йоджалан. В."Радикал" (Истанбул) посочва пет аргумента против неговото екзекутиране:
Ако Анкара изучаваше историята на Османската империя, вместо да организира помпозни чествания на нейната 700-годишнина, щеше поне от обесването на Левски да разбере, че повтаря грешките на султанската администрация. Смъртта, дори на човек като Апостола, не може да осуети освобождаването на един народ, щом той силно желае това. След екзекутирането на Апо кюрдите ще родят други ръководители и рано или късно ще се освободят от турското "присъствие".
Чужди и турски наблюдатели отбелязват засилената напоследък активност на кюрдската "Хизбуллах", която привлича активистите на ПКК. С подкрепата на Иран тя може да се опита да създаде един Кюрдистан, основан на шериата. Според в."Джумхуриет" ключова роля може да изиграе и трета организация - Кюрдското ислямско движение, което се присъединява към съюза на ПКК с "Хизбуллах". Защото след като разгроми ПКК, очаква се турската армия да подхване ислямистите.
Според органа на ПКК "Йозгюр политика", излизащ във Франкфурт, ПКК иска да се трансформира в социално движение. Самият Апо декларира пред своите съдии необходимостта от едно ново гражданство, което да обхваща "потиснатите турци и кюрди".
Дали "социализацията" на ПКК е по-опасна от нейната ислямизация? Дали Анкара изобщо ще й остави някакъв избор?
Някои са склонни да казват, че екзекуцията на Йоджалан, или нейната отмяна, са пробен камък за демокрацията в Турция. Според нас те са пробен камък, но за разума на турските управляващи. Що се отнася до демокрацията, истинската демокрация в Турция още не е .
