Подмяната на сътворените от историята българи също няма да се състои. Нека си послужа с един поизтъркан израз - българите преживяха турското робство, преживяха комунизма, ще преживеят и либералния радикализъм. Защо обаче "Монитор" трябва да обслужва подобни, казано направо, безпросветни каузи? Защо вместо това не изпратите Волен Сидеров да види столицата на българското ханство Плиска? Как е изоставен от властниците този наистина уникален паметник на евразийското културно наследство, изоставен на произвола на местните крадци и природните стихии? Или пък във Велики Преслав?... Там даровитото му перо може да бъде далеч по-ефектно, отколкото като наругае българските учени затова, че не искат да измислят историята.
Преди доста години, в един разговор на тема българските старини в Македония професор Иван Дуйчев каза, че ние сме единственият народ в Югоизточна Европа, който няма нужда при никакви обстоятелства да измисля своята история на средните векове. Защото тази, която документират паметниците, е достатъчно красноречиво свидетелство и основание за приноса и принадлежността ни към великата християнска цивилизация на Стария континент. Нужно е просто да защитим това, което ни принадлежи... Казаното от мен дотук идва от усещането, че (повтарям) философията, с която се списва "Монитор", предлага същата кауза. Доближаване до истината, а не бягството от нея в името на никому ненужни химери.
С това писмо не искам да досягам достойнството на когото и да било. Пиша го, за до посоча грешка, която е лесно поправима с един спокоен и мъдър поглед към миналото, настоящето и бъдещето на народа, чийто изстрадал хляб преглъщаме.
Предавам писмото във в."Нова Зора", на чийто Редакционен съвет съм член от доста години. Това не значи, че не е възможно да го препечатате, ако сметнете писаното за достатъчно значимо. Такива случаи имаше, когато издавахте в. "168 часа"... Безпокойствата на президента
Президентът наш има всички основания да се безпокои (ако се безпокои - нещо, което е твърде съмнително). Но филибелийският адвокатин либи да изобразява състрадание, често пъти влизайки в ролята на държавна оплаквачка. Някъде нещо стане, я ракета падне, я град удари, и той там. Скромно навеждайки очи, признава: "И аз съм човек".
А поводът за сегашното му безпокойство?
Група тийнейджъри убили циганка "аутсайдерка". Определението е на г-н Стоянов.
Деянието е отвратително. Но подобни деяния, че и по-страшни, стават ката ден. И президентът наш не ги забелязва. И ето че внезапно реши да включи на работен режим съвестта си.
Такви са подбудите за тая ненадейна нравствена пробуда, ние не знаем. Но като знаем, че в политическите жестове на президента няма нищо случайно, предполагаме, че алтруистичният избух на президента се дължи на неутолимото му щение да се прави на pater patriae (баща на отечеството). Още повече че комай тая межда е празна. И той бърза да я заеме за свои и цели. Политически.
Подгласник на благите му намерения е един малък кръжец душеприказчици, с които отвреме навреме г-н Стоянов, като във флорентински двор, беседва досежно проблемите на ланшний сняг или за оперението на папуняците.
Понявга обаче се досегват и теми от битието, като тази с нещастната "аутсайдерка", и тогава се изричат думи сърцераздирателни, умилно пасторски.
Президентът, настанил се удобно под манастирската лоза на своята отческа загриженост, хорати: "Струва си да обърнем внимание на това, което пълни полицейските и жълтите хроники, а всъщност е симптом на едно изключително сериозно заболяване на обществото ни".
Еврика! Президентът открил топлата вода.
И кой е виновен за това "изключително сериозно заболяване"? Десет години т.нар. политическа класа умишлено развращава народа. Най-напред тя го противопостави и смрази, доведе го до просешка тояга, а бедността, както знаем, поражда пороци, деструктивност и насилие. Безумното, диво обогатяване на депутати и политици бе оня отвратителен пример, който отключи най-мрачните стихии в социалните недра. Показаният разкош и лукс, стигащи до разюзданост, също провокираха бързия разпад на традиционните ценности. Размиха се границите между добро и зло, а българският народ бе изоставен сам на себе си като на потъващ кораб.
Рибата се вмириса от главата.
Е, как няма да има потреси и насилие!
А сега някои ще ми плачат с тартюфски сълзи!
Замълчете, лицемери!
Но лицемерите не млъкват. Те са словоохотливи като дърти брантии.
Един измислен професор, неизтощим графоман и официализиран народовед, подвизавал се по висините на в."Работническо дело" и в телевизията, където бе зачудил мало и голямо с волския си ум, и той театрално се просълзява досежно "аутсайдерката" и подобните ней, а всички знаем, че е загрижен сал за себе си и своето благоутробие. И тоя новоявен кир Михалаки на зловонното първоначално натрупване на капитала сега се е уловил да изобразява разтревожена совест!... А един известен дивдядовски глумчо, който открай време сън не го лови, ако властова ръчица не го погали по вечно преклонената главица, и той глаголи за "правда и свобода".
И една академична дама попъшква и похлипва за незнайната "аутсайдерка", отдавна забравила, че е академична, но с внезапно рвение "припомнила" си, без да се стъписва пред паметта на почтения си баща, колко добре сме си живеели под турско. Дотолкова добре, че пак ни предлага да повторим прекрасното преживяване.
Търгаши в Соломоновия храм!
Това са те душеприказчиците на президента. Все стари грешници, които са намерили затул и стряха, топла чорба и хлебец във флорентинския двор на държавния глава. А той изпада в умилност и ласкае суетата си от общението с божем учени люде, без дори за миг да помисли, че позорът на опозорените пада и връз него. Защото неговите събеседници са от графата "втора употреба".
Но това за него е, изглежда, бял кахър. Както е цял кахър и това, че някого някъде пребили, удушили и пратили на оня свят. Нали неговият свят е красив и подреден като в гоблен, нали той е принц по рождение и всички принцове са негови братя!
А че някъде била изпискала някоя човешка муха, на която са изпили кръвта - какво да се прави. Ще я почетем с едноминутно мълчание. И ще я посипем с праха на състрадателни речи.
Нали затова президентът си е наел професионални оплаквачки.
Но хайде, стига толкоз, че току виж държавната чорба лоясала.
Заговорът на контраeлита
Страната неимоверно се настрада от безотговорна власт. Като причина за неблагополучията отначало се посочваше предишният режим с безразделното господство на комунистическата номенклатура. После дойде ред на лошите наследства от предишните правителства. Може ли това да бъде вечно оправдание, след като повече от две години властта се намира в ръцете на тези, които "могат", на "каймака от най-истинските демократи"? Същите тези "безалтернативни управляващи" превърнаха управлението в диктатура на новата номенклатура. И както в тоталитарното минало, те не обичат това понятие, а предпочитат да се наричат "елит". Всеки средно интелигентен гражданин, запознат в някаква степен с трактовката на въпроса, се пита как в крайна сметка би трябвало да нарича своите управляващи?
Известно е, че под елит се разбира подбраното, най-доброто, най-качественото. Това са хора с висок интелект, професионализъм, морал и гражданско чувство, безкористно служещи на най-висшите интереси на обществото. Такива хора има в нашия "елит", но не те определят облика му, а мнозинството (което се самоопределя и ни се натрапва като такъв), но не с качества, а с властта и с награбения капитал.
Може ли да се нарече елит онази част от бившата номенклатура и нейните приближени, която пряко или с поставени лица се включи в дележа на държавната собственост извън всякакви правила на играта? Мнозинството от нея не бе обременено с нравствени критерии за оценка на поведението си и умело прикриваше и личните, и груповите си интереси. Елит ли са тези, които се занимаваха (някои го вършат и днес) с полузаконно, "сенчесто" предприемачество, хора с голям опит в измамата, мимикрията, хамелеонството, които пренасят от сенчестата в пазарната икономика? Или пък тези, които използват политическата конюнктура, поставят се в услуга на властта или пряко я използват за получаване на приватизационни подаръци и трупане на капитал. Не, това не може да се нарече елит. Действията му през последните години "породиха такъв тип съзнание и поведение, които по своята логика не може да формира у тези хора нищо по-добро и подбрано. За какъв елит може да става дума, когато целият им стил на мислене и дейност е насочен към измама и заблуждаване на всички за истинските си намерения и цели. Това им е станало втора природа, от която не могат да се откажат". Елит ли е и онази пъстра група от предприемчиви хора, грабители, мошеници и демагози, търсещи богатство, слава и известност, устремяващи се на всяка цена към място под пазарното слънце? За какви нравствени качества, морал и порядъчност може да става дума у тях?
Аналогично стоят нещата и с хората на политическото поприще - букет от политически нарциси, който се възвеличава като "елит". Може ли да считаме за най-добрата част на обществото тези, които довчера нямаха нищо, но за краткото си пребиваване във властта забогатяха? Що за елит е тази шепа от недозрели "професионални" политици, които, жадни за соковете на властта, самоцелно се стремяха към политическата диференциация на обществото и като пчелички кацаха по различни политически цветове? Както отбелязва А.Карлсрайтер, независимо дали са били в задните редици на бившата номенклатура, или са били удобно аранжирани със стария режим (И.Костов), или пък случайни хора, издигнати благодарение на политическите турбуленции (Ф. Димитров).
От значение за тях не са националните интереси, а собствените им амбиции за власт.
Укрепилата се във властта номенклатура, колкото и да е безочлива, вече избягва да се нарича "елит". Може би чувствайки своята несъстоятелност като такъв, тя предпочита да се нарича класа. И. Костов гордо заяви: "У нас се оформи политическа класа". Това го стори, по думите на една известна журналистка, не без самочувствието, "че и той ще успее да създаде политици от хора от улицата, както навремето създадоха от него, стига да са достатъчно амбициозни и повратливи като него. Правителството му е най-добрата илюстрация на неговите опити да направи от нищо нещо или може би да симулира, че прави. " Изглежда, горното изявление на премиера се основава на наличната тенденция на по-тясното обвързване на политико-административната номенклатура с финансово-икономическата, на сливането на властта и капитала в ръцете на едни и същи хора. Явно той не се притеснява от опасността, че силното отрицателно отношение към политиците може да прерасне в класова омраза, че още преди да се е оформила, политическата класа се е дискредитирала.
Макар управляващите да имат известно основание в последно време да се именуват като класа, а не като елит, то и това самоопределение не ни доближава до истината. Техният подбор разкрива нещо съществено. Заемането на важни постове в йерархията се определя от отношенията между патрона и протежето, приятелите, братовчедите, роднинитие, бившите колеги. Личната преданост към патрона, поддръжката на икономически и финансови структури имат много по-голямо значение отколкото професионалните характеристики. Решаваща роля имат не личните достойнства, а принадлежността към "отбора", клана, социалната група, което пречи да се издигат най-добрите, най-способните и главното високо морални хора.
Реалността на българския "елит" не съответства на неговото истинско съдържание и представлява псевдоелит, или още по-точно контраелит. Главната цел на имащите сега власт и капитал е да ги задържат при всички обстоятелства, да се обезопасят от обществото, да го накарат да мълчи и търпи. Тези, които ни управляват в политиката и икономиката (чиято сплотеност се базира на корпоративното съзнание, на груповите, а не на обществените интереси) по дух, цели и методи на работа най-добре се описват от трите "К" - каста, клика, клан. Те най-подхождат за нашите условия, защото с властта се разпореждат различни касти, клики и кланове. Каквото и да ни говорят управляващите, каквито и "демократични" процедури да ни демонстрират, те оформиха един затворен обществен слой, включващ различни групи с користни интереси и сформирани кръгове по родствени връзки, лична преданост и приятелски отношения.
Това нашите управляващи няма да признаят никога, защото са в заговор срещу своя народ и направиха състояние на неговия гръб. Както и да изберат да се наричат, те не могат да скрият истината за себе си. Ралф Дарендорф писа, че "политиците трябва да гарантират правилата на обществения живот". За съжаление у нас самите те ги нарушават и подават фалшив тон на обществото. Сред тях преобладават хора със слабо развито чувство за отговорност пред народа и страната си и тази безотговорност на властта се внедрява в общественото съзнание. С фалшивия си морал те предизвикват не само негативно отношение към самите себе си, но и към държавните институции, ерозират държавническото чувство в съзнанието на широките обществени слоеве.
Обществото трябва да знае истината за този слой, който претендира да ни управлява, защото той е първият индикатор за тежкото му болестно състояние. Тези, които го възхваляват и прикриват една голяма лъжа, трябва да споделят неговата отговорност. Не успеем ли да направим това, контраелитът окончателно ще заграби България.
Когато хуманитарният разум стане слуга на политиката... Де да беше така!... Но не е. Защото те не са синодални, което значи йерархично избрани, а назначени с одобрение от синьото Политбюро. И не бистрят настоящето и бъдещето на нацията, а заедно със своя патрон агитират, убеждават тази нация колко порочен е нейният разум и как примитивни са нейните инстинкти. Откакто е избран за президент, Петър Стоянов непрекъснато повтаря "България, България, България... "! Сега събра този Съвет и там инструктираните от собствения си конформизъм и напуснали собствените си принципи интелектуалци държат речи срещу същата тази България. Позволявят си (от чие име?) да формулират нови национални идеали, основните от които били ВИСОКИЯТ СТАНДАРТ НА ЖИВОТ И ОТКАЗЪТ ОТ ДЪРЖАВЕН СУВЕРЕНИТЕТ.
Тази формула е едно безусловно свидетелство за задачите и ролята на въпросния Съвет за национално развитие. По смисъла на същата формула точният титул би трябвало да бъде СЪВЕТ ЗА АНТИНАЦИОНАЛНО РАЗВИТИЕ, защото всяка нация, отказала се от своя суверенитет е заплашена от ликвидация. "Съветът" е поръчан от международната финансова олигархия, която е метрополия на глобализма. С други думи, имаме работа с комунистическия интернационализъм, но прокарван от дясно... Това означава, че целият свят се отказва от своя суверенитет и се преструктурира в икономическо пространство със "свободно движения на стоки и хора". В основата на тази философия стои хедонистичният либерализъм или казано по просто, свръхконсумативизма, при който е най-важното да се наядем и напием, а след нас - потоп! Философия добре позната в историята, например от историята на Рим, изразена с ключовата фраза "хляб и зрелища". Именно хедонистичното битие на римското общество аморализира неговото съзнание и донесе гибелта на античната цивилизация в средиземноморския свят. Това ще донесе и глобализма на човечеството, ако същото това човечество го допусне да властва над света.
Призивите на президентските интелектуалци означават ни повече, ни по-малко началото на един опит за подмяна на ценностната система на българите. Призивът на професор Марко Семов нацията да се откаже от "етническата нетолерантност" е клевета, тъй като в новата и най-нова история на българите няма случай, в който те да са били етнически нетолерантни. Има обаче твърде много случаи живеещи сред българите чужди диаспори да проявяват такава нетолерантност и да служат за пета колона на чужди интереси. Разсъжденията на професор Тончо Жечев за заместване на формулата за единна и суверенна България с формула за подобряването на качеството на живота на българите предизвикват само недоумение, понеже двете ценностни категории не са антиподи. Що се отнася до менторските мъдрувания на професор Йордан Венедиков за отказ от държавен суверенитет и отваряне на границите, и то в присъствието на човека, който олицетворява българския суверенитет, могат да бъдат оценени само като дрънканици... Макар че този професор бе означен още преди години от пресата като "българския социологически Лисенко", думите му в присъствието на президента означават, че са налице поръчка и съгласуваност на мероприятията!
Не мислете, читатели, че "президентските" интелектуалци не са наясно с порочността на глобализма, с неговата безнравственост и несъстоятелност. С ума, образованието и опита си те много добре знаят, че светът може да бъде спасен само с усъвършенстване на структурата, СЪЗДАДЕНА ОТ ИСТОРИЯТА, а не от измислена доктрина. Тази доктрина обаче, насаждана в България през последните 10 години, остави въпросните интелектуалци без препитание. Докато Тончо Жечев при соца бе на синекурна длъжност, за да пише своите "Великдени", днес той е в Съвета за национално развитие, за да убеждава българите, че времето на "Великдените" е минало. За него и останалите нови синекури, не само от президентството, но и от различни организации и фондации "без граници", поетът писа преди повече от век:
Да забравя край свой роден, бащина си мила стряха, и тез що в мен дух свободен дух за борба завещаха.
Да забравя род свой беден, гробът бащин, плачът майчин - тез що залъкът наеден, грабят с благороден начин... Същият поет, чиито думи не се разминаха с делата. Дори и в смъртта. Защото не предаде идеалите си за юдински сребърници.
Между пътя на Дунав мост и маршрута на Ганеца
Неотдавна Си Ен Ен излъчи половинчасов репортаж за спретнато и едновременно умиращо английско градче в стопански западащ район на бившата империя. Все още чисти улици, по които обаче почти не се движат хора, и на един действащ магазин се падат по 7-8 със спуснати кепенци.
Показаха и изпаднало от обществото семейство от русокоси англичани, т.е. местни жители-кореняци, а не тъмнокожи емигранти от Карибските острови или Пакистан, чиято бедност да може да се обясни с трудностите по нагаждане към една нова култура.
Оказа се, че семейството е безработно и бедстващо от няколко години поради закриването на металургичен завод, без да се открият алтернативни източници на работни места. Социалните помощи покриваха разходите за храна и частично - за електричество и отопление, но не например и за принудително изключения телефон. Децата гледаха телевизия. Коментарът на журналиста бе, че те нямат достъп до компютър ни у дома, ни в училище, и са обречени на неграмотност и безработица. За съдбата на родителите не обели и дума.
В друго семейство от градчето домът имаше подобен интериор, но родителите работеха, телефонът не бе прекъснат и децата разполагаха с компютър. Затова пък се оплакаха пред камерата, че били непрестанно бити и тормозени от своите съученици, тъй като единствено техните родители не били безработни и получавали заплати, а не социални помощи.
Всичко това ставаше в Англия, в страна, където и лявото, и дясното крило на политическия елит имат богат опит в предотвратяване на маргинализирането на наемните слоеве от населението до опасен предел. В страна, където "новата левица" на Тони Блер твърди, че търси неконвенционални решения на новите проблеми, поставяни от научно-техническата революция.
Да се отрича сложността и остротата на тези проблеми във века на информатиката, би било популизъм. Така е. В металургичните заводи, показани във филма, жителите на градчето работели като редови работници, техници и инженери от повече от двеста години. С професии, предаващи се от баща и син на внук и правнук. И изведнъж изчезват не отделни заводи, а цял отрасъл, и тези професии стават излишни. Не вследствие на нечие злонамерено хрумване, а поради обективни икономически причини. Едни от притежателите им успяват да се преквалифицират, други - не. Ако съвсем доскоро даден вид производствена или въобще стопанска дейност ангажираше поколения, то днес вече наблюдаваме професии и специалности, които се появяват и изчезват в рамките на един човешки живот.
В т.нар. развити страни са наясно най-малкото с едно - колкото и труднопрогнозируеми да са проблемите, които бъдещето ще постави пред тях след десетилетие, две или три, възможността да бъдат решени е право пропорционална на образователното равнище на населението. Казано с други думи - едно по-образовано население има по-големи шансове да се справи с предизвикателствата на бъдещето. Това важи както за отделните народи, така и за отделните хора.
В толкова отдалечени една от друга в географски и цивилизационен план държави като Англия и Япония политическите елити са формулирали по еднакъв начин една дългосрочна цел - до няколко десетилетия над 50 на сто от населението им да има университетско образование. Какво и как се прави и ще се направи и каква формула ще се намери за предотвратяване нарастването на числеността на "новите маргинални слоеве", показани от Си Ен Ен, е друг въпрос. По-високото образователно равнище обаче като условие за национално оцеляване е безспорно.
Не ни е известно днешната синя администрация, алергична към всичко, намирисващо на планиране, да се е заела с изработването на някаква дългосрочна програма, способна да осигури пълноценното интегриране на българската младеж в информационната епоха. Какво е нейното отношение не към компютърната, а към традиционната грамотност, умението да се чете и пише, цяла България вижда и усеща. Синьото послание, отправено само към част от тази младеж, е съвсем простичко: "Ако искате къщурка като на Христо Бисеров, елате в синия комсомол". Останалите млади българи да се спасяват сами между пътя към Дунав мост и маршрута на Ганеца.
В интерес на истината, не знаем такава програма да има и БСП. Отрицанието на синята безотговорност към млада България губи тежест, ако не е съпроводено от конструктивна и реалистична алтернатива. Нищо за младежта не чуваме и от останалите парламентарни партии. Освен общи приказки и лозунги, разбира се, при това все по-рядко.
Другаде, колкото и безсилен да е традиционният десен и ляв политически елит да преодолее иманентните пороци на либералния модел, все пак се работи по този въпрос. Търсят се и се предлагат ако не решения, то палиативи. Нашият елит не е достигнал дори тази фаза.
Новите хуни-Владимир МАНЧЕВ,с.Труд, Пловдивска област
Аз не съм политик и не разбирам защо винаги трябва да крием истината, да наричаме нещата не с истинските им, а с измислени от някои нечестни хора имена. Не разбирам защо с мълчанието и с пасивността си продължаваме да служим на користните интереси на някои западни държави. Защо забравяме и мръсната роля на същите тези държави в българската история? Точно сега, пред новата експанзия на исляма, подкрепян от западните варвари, му е времето да си спомним някои исторически поуки. Последното определение може да се стори прекалено силно на някои "по-либерално мислещи" хора, но не е ли варварство да се разрушават градове - исторически паметници, да се бомбардират влакове, автобуси, мостове, болници, жилища, бежански колони и училища? Не е ли варварство да се убиват невинни деца, старци, жени, да се хвърлят бомби срещу журналисти? Как ще обяснят съвременните хуни ракетно-бомбения геноцид срещу сръбския народ? И въпреки всичко това, цялата вина се прехвърля върху самите сърби. Това вече минава всички граници на наглостта! В какво може да бъде обвинен един народ, отстояващ свободата си и териториалната цялост на държавата си?
Но да се обърнем към "цивилизования" западен свят. Кратка историческа справка: "Англия е намерила средство за забогатяване в търговията с негри-роби и в периода от 1680 до 1757 г. е "изнесла" от Африка за Америка около 3 милиона африканци. Според американския историк У. Дюбуа в продължение на 350 години в Америка са били извозени около 10 милиона негри. А през целия период на колониализма, от момента на първия захват на африкански роби от португалския благородник Гонсалвиш, Африка е изгубила най-малко 100 милиона души". Няма нужда да споменаваме за избитите и натикани в резерватите индианци. И тези хора, чиито предци са извършвали всичко това (както и безброй други престъпления), сега ни учат на хуманност и демокрация! Интересно защо Западът не забелязва например нехуманното отношение към кюрдите в Турция, или конфликтите в Северна Ирландия и Испания?
Обвиняват сърбите в това, че по тяхна вина не било подписано споразумението в Рамбуйе, но премълчават факта, че нито едно националноотговорно правителство на нито една страна не би могло да ратифицира подобен, с извинение, документ. Именно САЩ и съюзниците им са направили всичко възможно и невъзможно, за да спрат преговорите, именно те са снабдявали с оръжие косовските екстремисти. А и кой друг векове наред се е стремял да затрие, да пороби гордите славяни? Нима историята ни не пази безброй примери за алчността, враждебността и вероломството на Запада? Историческият ни опит, купен с толкова сълзи и кръв, би трябвало да ни подскаже, кои са враговете ни и кои са истинските ни приятели. Сега, в този съдбовен за всички славяни момент, от нас самите зависи, какво бъдеще ни очаква. Време е да се обединим, да забравим за дребните разногласия и теснопартийни интереси, защото утре може да стане твърде късно. Това обединение няма да е никак лесно, тъй като нито на запад, нито на изток са заинтересувани от евентуалното създаване на една силна и просперираща славянска общност. НАТО няма да се примири с това, че на господството му най-после ще настъпи край. Само много наивен човек би повярвал на уверенията, че това не е така и че доктрината на северноатлантическия блок е отбранителна. Та нали Югославия никого не е нападала? А и Варшавският договор отдавна се е разпаднал. Следователно просто не съществува сериозна военна заплаха за Запада, който вече сам се е превърнал в заплаха за останалия свят.
НАТО толкова явно помага на косовските сепаратисти, толкова се старае да унищожи свободолюбивия сръбски народ, че всякакви приазки за миротворчество изглеждат безсмислени и дори кощунствени. Ако мирът се установява със съсипването на икономиката на една суверенна държава и ракетно-бомбен геноцид, то какъв ли ще бъде този мир? Отговорът лежи на повърхността: това ще бъде мир, изгоден единствено на натовските агресори и техните мюсюлмански прислужници.
Стига вече! Дойде време да бъде ликвидиран този анахронизъм от времето на "студената война" - НАТО, и да се сложи край на амбициите на Запада за световно господство.
Светът е бойно поле
Никой народ не може насила да бъде накаран да поеме пътя на революцията. Онези, които посяват семената на идеите, не прибягват към подтисничество над собствения си народ. Оръжията в ръцете на същия този народ служат за борба срещу външни сили, които се опитват да отнемат постиженията им.
Не съм се изправил пред вас, за да защитавам социализма или комунизма - не искам да бъда зле разбран в това отношение. Не съм тук, за да ви предлагам мерки и действия (по отношение на Венецуела - б.пр.), а само да изложа размишленията си и да споделя с вас преживения и добит от нас опит. Той ни показа колко много означават идеите, колко много струва вярата в човека, доверието в народите. Неща, извънредно важни в настоящата епоха, когато човечеството се изправя пред толкова сложни и тежки ситуации.
Можем да кажем, че благодарение усилията на три поколения кубинци, ние се изправихме срещу най-могъщата световна сила, срещу най-голямата империя съществувала някога в човешката история, и постигнахме чудеса. Чудо е, че една малка страна можа да премине през толкова тежки изпитания и да излезе от тях победител. Специално признание отдаваме на нашите сънародници, които в последните десет, по-точно през последните осем години, след разпадането на социалистическата система и СССР, се оказаха способни да устоят на двойната блокада, при която нашият северен съсед остана единствената суперсила в еднополюсния свят, без съперник в икономическата, политическата, военната, техническата и културна област. Тук нямам предвид същността на културата, а огромната сила, с която те (САЩ - б.пр.) искат да наложат своя културен стереотип на останалата част от света.
САЩ не можаха да победят нашия сплотен народ, въодушевен от идеалите на справедливостта. Ние устояхме на всичко. И сме готови да издържим още толкова и колкото се налага заради семената на идеите, посявани в продължение на десетилетия.
Идеите си остават нашето най-силно оръжие и ще бъдат такова завинаги, даже и в епохата на ядрените технологии. Нека кажа, че придобихме опит и с проблеми от такъв характер, защото по време на прословутата криза през октомври 1962 г. срещу нашия малък остров бяха насочени незнайно колко ракети с ядрен заряд. Но даже и в епохата на толкова "умните" средства за водене на война - макар че понякога и те "грешат" и се отклоняват с по 100-200 км от целта, интелигентността на човешкото същество ще превъзхожда тази на което и да било мислещо "оръжие".
Ние стигнахме до следното заключение: ако развитието в света продължи в тази посока и достигне краен предел, това ще бъде свършекът и на самите агресори. Битката ще се води гърди срещу гърди, нашите мъже и жени ще застанат срещу мъжете и жените на нашествениците.
Но най-трудната битка, която отстояхме досега и ще продължим да отстояваме, е непресекващата идеологическа агресия, която САЩ водеха и продължават да водят с всички възможни средства. И в мащаби, разраснали се неимоверно след разпадането на социалистическия лагер. Твърдо убедени в идеалите си, ние решихме да продължаваме напред и в същия дух. Нещо повече - ще продължим напред дори и сами, и като казвам сами, имам предвид държави (правителства), без и за момент да забравям огромната и несъкрушима подкрепа на народите, която винаги ни е съпътствала и която още повече ни задължава да устоим.
Нашият апостол Хосе Марти, разкривайки въжделението на своя живот, ни остави следното политическо завещание: да предотвратим завземането от САЩ на онзи най-преден окоп - Куба, към който съседът от север се е устремявал толкова пъти и който е все още на мястото си и ще си остане там завинаги със своя народ, решен да се бие до смърт. Ние ще се борим тази първа траншея към Америка (Латинска Америка-б.пр.) да не бъде превзета от янките. А народ, който е готов да се бие до крак, да защитава и последния окоп, с достигането до такова съзнание, вече е тръгнал към победата.
Приятели, другари, днешният свят е много по-различен от този преди 40 години. Днес не става дума за освобождението или спасението на отделен народ, а за освобождението и спасението на цялото човечество. И това не е вече наша, на нашето поколение задача, а ваша.
Когато ние водихме своята битка, светът не беше еднополюсен. Сега обаче човечеството е подвластно на една огромна суперсила. Ние сме убедени, че тя ще се разпадне и властващата днес суперпотенция ще се разпадне, когато основата й рухне. Днешният свят освен еднополюсния модел има и друга, също толкова важна отлика - глобализацията. Глобилизираният свят е доминиран от идеологията, нормите и правилата на неолиберализма. По мое мнение тази глобализация не е нечий каприз или изобретение. Тя е историческа закономерност, последица от развитието на производителните сили, определение, което все още стряска някои среди заради името на своя автор. Тя е продукт на развитието на науката и техниката до такава степен, че даже Карл Маркс, с цялата си огромна вяра в съзидателната сила на човешкия род, не би могъл да я предвиди по онова време.
Битката за защита на идеите и идеалите не се води само на нашия малък остров. Бойно поле днес е светът като цяло и това е хубавото - че има глобализация и на борбата. Властта на САЩ се простира върху абсолютно всички държави. Те изобретиха "умните" оръжия, но ние, революционерите, открихме едно по-могъщо оръжие - мислещото и чувстващо човешко същество. В това отношение ние извлякохме доказателства от своя опит в множество международни мисии. Научихме много от практиката, от ежедневието. Разбрахме, че хората са може би физически различни, но по своите морални, социални, интелектуални и хуманни качества и възможности човечеството е генетично равнопоставено. И всеки, който се обявяваше за защитник на свръхрасата, претърпяваше провал.
Неолибералната глобализация иска да превърне света в свободна зона. Т.е. в място, освободено от данъци, където ще се доставят суровини и ще се произвеждат стоки с преобладаващ ръчен труд, който в слаборазвитите страни, попаднали под неолиберално робство, ще се продава най-евтино. И нещо още по-тъжно - слаборазвитите страни бяха въвлечени в конкуренция, надпреварвайки се да предлагат данъчни облекчения на богатите инвеститори. Има страни, изпаднали в такава мизерия, и с такъв размер на безработица, че предлагаха на чуждия капитал десетки свободни зони на своята територия, само и само да създадат някакъв поминък за местното население. Само че богатите инвеститори плащат за същия труд най-много 5-7% от заплатите в собствените им страни.
Ето такова е бъдещето, което предлага неолибералният икономически модел. И не мислете, че тук става дума само за работниците от слаборазвитите страни. Ударите се сипят и върху предприемачите в индустриализираните държави, върху средните и малките собственици, които трябва да се конкурират с високите технологии, разработвани от транснационалните компании, с модерно, но достъпно само за "акулите" оборудване, с широките дистрибуторски мрежи и маркетингови проучвания, с търговските кредити, от които гигантите се ползват с всички преференции. И те, естествено, пробиват на пазари, които са продукт на анархията и хаоса при разпределението на капиталите в света. И всичко това става под всеобщия лозунг за ръст и развитие върху основата на износа, каквато е рецептата на МВФ. Какво пазарно пространство остава в този случай за националните икономики, къде и как ще изнасят те продуктите си? Къде са тези потенциални консуматори измежду милионите гладни и безработни, обитаващи голяма част от нашата планета?
Теоретиците на неолиберализма не можаха да разрешат проблема с безработицата в огромна част от развитите страни, а още по-малко - в слаборазвитите. И те никога няма да намерят разрешение в рамките на тази тъй абсурдна концепция. Такова е страхотното противоречие на системата, която колкото повече инвестира капитали и възлага на техническия прогрес, толкова повече безработни изхвърля на улицата. Противоречието е, че в каквато степен високата производителност и "интелигентното" оборудване умножават материалните блага, в същата степен нараства и мизерията. В такъв случай съвършените технологии как служат на човека? Да не би да намаляват работното време и трудещият се да разполага с повече възможности за отдих, спорт, за културно и научно усъвършенстване на собствената си личност? Изключено. Неумолимите закони на пазара, все повече откъсващи се от действителността, принципите, на които се основава конкуренцията в транснационалния модел, все "по-размиващ" националните икономики, няма да допуснат това под никакъв предлог. И така, кой кого конкурира и кой стои начело на конкуренцията? Гиганти срещу гиганти. В световен мащаб не остана вече кътче, на което да се появят по-различни конкурентни сили.
За обществото в богатите държави - високите технологии на бъдещето; за трудещите се от третия свят - конфекция на дънки, пуловери и обувки... За тях остава да отглеждат цветя, екзотични плодове за задоволяване капризите на развитите страни, които нямат подходящи условия да ги отглеждат или им се струват прекалено скъпи за собствено производство.
В последна сметка САЩ ще стигнат дотам да станат най-крупните производители на психотропни вещества - засега под етикета на седатвни, антидепресивни и др. подобни медикаменти, които младежите да смесват и употребяват в различни комбинации. В щастливия свят на развитите общества тежкият труд в селското стопанство е отреден на емигранти от третия свят. А нас, които си оставаме по родните места, ни превръщат в чужденци в собствените ни страни. Налагат ни да играем по свирката на "прекрасните икономически" закони, да произвеждаме дънки, дънки и пак дънки... За нас остава работата, която няма общо с високите технологии. И да се стигне дотам, щото нашите университети да станат излишни или да "произвеждат" при много ниски разходи технически персонал за развитите държави.
Къде са най-способните учени от третия свят? В чии лаборатории? Каква заплата можем да дадем ние на един учен и колко могат да му дадат те? Индустриалните държави притежават монопола върху научноизследователската сфера. Те наемат учени, които отнемат от бедните народи. Същото се отнася до спортистите и хората на изкуството.
Като говорим за потребителските общества, нека дадем пример с автомобилите. Представям си какво ще стане в Китай, когато стоте милиона хектара земя, необходима за производство на хранителни продукти, ще се наложи да се превърне в автописти, гаражи, автопаркове, и не ще остане място за отглеждане и на едно зърно ориз. Моделът на потребителското общество, налаган днес по целия свят, води до хаос и абсурд. И през ум не ми минава, че планетата ни трябва да се превърне в обител с открекли се от всички земни радости човеци. Но смятам, че земята няма друга алтернатива освен тази да се дефинират разумните и достижими еталони на потребление, в духа на които човечеството следва да бъде възпитавано. Всеки изминат ден хората, които посягат да прочетат някоя книга, стават все по-малко. Защо човешкото същество бива лишено от тази необходимост и удоволствие, както и от още много други, свързани с духовното, а не материалното обогатяване? Нямам предвид типа работник от времето на Енгелс с 14-15-часовия работен ден. Щом технологичният прогрес позволява, защо човек да работи по осем часа?
Най-близкото до ума е, че при такава автоматизация и висока производителност на труда, умствените и физически усилия на трудещия се трябва да са по-малко, безработицата - също, а свободното време - да нарасне.
Теоретиците на неолиберализма наричат "свободен човек" дори и онзи, който работи цяла седмица, включително събота и неделя, защото не му стигат парите. На кого ще разправят те небивалиците, че този човек бил свободен? След като компютрите и машините с програмно управление правят чудеса в производството и в сферата на услугите, защо човек да не се възползва от това, и то в името на всеобщото благосъстояние?
Защо по причини, свързани единствено с търговските интереси и печалбите на определени суперпривилегировани и могъщи елити, под натиска на водещите до хаос прословути закони на пазара, той се превърна в идол?
Защо с намесата на институции, които не са, нито са били, нито пък ще останат вечни съвременният човек трябва да гладува, да остава без работа, да умира преждевременно, да боледува, да тъне в невежество и безпросветност? Изобщо, да изтърпява всички възможни човешки и социални нещастия. Съвсем логично и естествено е човекът да разполага с храна, подслон, да разчита на здравеопазване, образование, рационален и адекватен на условията транспорт, сигурност, обществено обезпечаване, възможности за отдих, културно издигане, да разполага с широка гама от опции за избор на пътя си в живота и с хиляди още неща, все достижими. Но не, разбира се, с частен джет или яхта за всеки един от 9,5 милиарда жители на планетата, колкото се очаква да стигнем след по-малко от 50 години.
Начинът на мислене на хората бе деформиран. Споменах вече за водещата до анархия, до хаос формула на неолиберализма - да се инвестират стотици милиони долари без ред, без друга цел освен свързана с печалбата. Като формира в развитите общества неустойчиви еталони на потребление и като насажда в останалата част на света неосъществими мечти, системата на развития капитализъм нанесе досега огромни щети на човечеството: доведе до отравяне на атмосферата и до изчерпване на мащабни, невъзпроизводими природни ресурси, жизнено необходими на човечеството и за в бъдеще. Не мислете, моля ви се, че се застъпвам за някакъв си идеализиран свят. Опитвам се само да размишлявам какво ще представлява реалният свят с един по-щастлив човек в него.
Ние, кубинците, решихме да защитаваме позицията си на отхвърляне на неолиберализма, макар и сами за себе си и самотни. И като казвам това, нямам предвид географската изолираност, а самостоятелният ни избор на идеали. Отрицателните последици в резултат на споменатото капиталистическо развитие се умножават и от могъщата и опитна машина за публичност на САЩ. Всичко това води до скептицизъм у много хора, до объркване. Не всеки може да си изработи критерии, да анализира положението в момента или с оглед на историческата перспектива. Мнозина се отчайват.
Ето, вижте какво стана с бившия СССР? Пристигнаха там (застъпниците на неолиберализма и на МВФ - б.пр.) със своите либерални рецепти за пазарно стопанство и предизвикаха неописуема катастрофа, въвличайки нациите в конфликт, разчленявайки ги икономически и политически. Доведоха до спадане с 14-15 години на продължителността на живот в някои места, до увеличаване на детската смъртност 3-4 пъти, създадоха и социални, и икономически проблеми. Проблеми, които даже един възкръснал Данте не би могъл да си представи. Искат да докарат Русия до ръба на пропастта. И това не е някоя малка страна, тя е най-голямата по площ държава с население 146 милиона души, тя притежава ядрени оръжия; страна, в която социалната експлозия или вътрешният конфликт биха имали ужасяващи последици.
Толкова неразумни и безотговорни са тези господа, ръководещи световната икономика, че след като удавиха Русия със своите рецепти, не й предоставиха поне част от 90-те милиарда долара помощ, отпусната от МВФ, та да предотвратят евентуална икономическа и политическа криза там. Това, което направиха обаче, бе да поставят пред Русия куп изисквания, неосъществими на практика, като например да се съкрати разходната част на бюджета, която и бездруго е под необходимата граница, също изискване за свободна конверсия и за незабавно плащане на огромните дългове.
Нито проблемите на Русия съумяха да решат, нито тези на Бразилия.
И какво всъщност наследство ни оставя сега капитализмът и неолибералната глобализация? След 300 години капиталистически строй днес в света има 800 милиона души, които гладуват, 1 милиард неграмотни, 4 милиарда бедни, 250 милиона деца, принудени да работят, 130 милиона, пак деца, без достъп до каквото и да било образование, 100 милиона малолетни, живущи на улицата, 11 милиона под 5-годишна възраст, които умират ежегодно от недохранване, бедност или заболяване - иначе лечими и предотвратими. Завещава ни и постоянно увеличаващата се дистанция между богати и бедни - вътре в страните, както и между тях, безмилостно и почти необратимо разрушаване на природата, ускорено изчерпване на най-важните суровини, замърсяване на атмосферата, промени в климата с непредвидими, но вече осезаеми последици. В XX век бяха изсечени повече от 1 милиард хектара девствени гори, площ с подобна квадратура се превърна в пустиня или стана неизползваема.
Мнозина се питат какво да се прави? Е, добре, европейците си измислиха тяхна рецепта, обединяват се, заговориха за обща парична единица, процесът е в ход. С големите симпатии на САЩ, както те самите декларираха, но които са големи, колкото и лицемерието им. Защото всички знаем, че онова, което САЩ искат, е еврото да се провали напълно. И в същото време твърдят - "Чудесно решение е това еврото, прекрасна идея!"
През януари т.г. в Хавана се състоя световен симпозиум по проблемите на глобализацията. На него присъстваха 600 икономисти от различни страни и различни школи, анализирахме всички проблеми. Това не беше нито ляв, нито десен симпозиум. Всички бяха искрени и защитаваха своите гледни точки цели пет дни от сутрин до вечер. И когато накрая ми предложиха да закрия симпозиума, беше 12 часа през нощта. И аз се изказах в телеграфен стил. Завърших така:
"Моите най-дълбоки убеждения са: невероятната и небивала досега глобализация, която ни обхваща, е продукт на историческото развитие в продължение на един период - не повече от три милиона години, много къс в сравнение с предългата история на нашите предшественици на планетата. Съвременният човек не е по-интелигентен от Перикъл, Платон или Аристотел, при все, че не знаем все още дали ще се окаже достатъчно интелигентен, за да реши изключително сложните проблеми на съвременността. Приемаме, че може да го направи".
"Дали процесът е обратим? " Отговорът, който давам на самия себе си, е "Не".
"Какъв тип глобализация имаме днес? " - "Неолиберална глобализация - така я наричат мнозина от нас".
"Тя устойчива ли е? " - "Не".
"Ще може ли да просъществува още дълго време? " - "Абсолютно не."
"Въпрос на векове ли е? " - "Категорично не".
"Само десетилетия ли ще трае? " - "Да, само десетилетия. Но рано или късно тя ще престане да съществува".
"Как ще стане преходът? " "Не знаем".
"Чрез насилствени революции и големи войни? " - "Изглежда неправдоподобно, неразумно и самоубийствено".
"Тогава посредством дълбоки и катастрофални кризи? " - "За съжаление това е най-вероятно и непредотвратимо и ще протече по най-различни пътища и фолрми".
"Какъв тип глобализация ще замени настоящата? " - "Не може да бъде друга освен глобализация, основана на солидарността, социалистическа, комунистическа - наричайте я както искате."
"Остава ли още много време на разположение на природата, за да устои? А заедно с нея, да оцелее и човешкият вид при липсата на подходяща за развитието му околна среда? " - "Съвсем малко".
"Кои ще бъдат създателите на този нов свят? " - "Мъжете и жените, населяващи нашата планета".
Технология на грабежа
Във времена на глад и мизерия може и да се случи някоя изпаднала в отчаяние майка да посегне и да вземе чуждото. Но и на нея не прощават людете, защото грях е да крадеш, па макар и за да нахраниш чедата си.
Приватизацията у нас обаче десета година продължава с пълна пара и няма засищане у приватизаторите. И няма. Само през изминалото десетдневие бе сключена една сделка, на която и най-изпеченият мошеник от световен мащаб би изръкопляскал или завидял.
По-миналата седмица по пантофи в пресата се промъкна едно кратичко съобщение, че унгарската фирма "Видеотон" купува 48 % от капитала на "Дискови и здапаметяващи устройства" - Стара Загора, известен повече като ДЗУ. Този истински гигант на родната електроника бе купен за "грандиозната сума" от 56 000 щатски долара!? В същия ден в един от всекидневниците в рекламните подлистници имаше съобщение, че в центъра на София се продава четиристаен тухлен апартамент за 135 000 долара... Излиза, че цената на огромния комбинат за най-модерни технологии е равна приблизително на цената на един четиристаен тухлен апартамент в София.
Коментарите биха били излишни, ако не бяха обясненията на висшите партийно-държавни приватизатори за смисъла на продажбата, осъществена за жълти стотинки. Според тях изпадналият в дълбока дългова криза комбинат трябвало да бъде продаден за нищожна сума на стабилен финансов купувач, който се задължава с договора за покупка да поеме и забатачените сметки на ДЗУ, както и чрез вливане на свежи капитали да го изправи на крака. Унгарците наистина се подписват, че обещават да изчистят задължения към Министерството на финансите, равни на 900 000 германски марки, както и да инвестират през следващите три години 1,2 млн.марки.
Дотук добре.
Една седмица след продажбата името на ДЗУ-Стара Загора обаче отново се появи в кратки съобщенийца по икономическите страници. В тях пестеливо се съобщаваше, че възползвайки се от правото си на опрощаване на задължения на фирми, кабинетът е отписал несъбираеми дългове на ДЗУ за 12 млн.долара и за над 117 млн.лв. (главница и лихва). Заедно с това осемкратно се редуцира и дългът на ДЗУ към Булбанк още от 1985 г., на стойност 50 млн. долара. Като имаме предвид, че Булбанк всъщност е бившата външнотърговска банка, то излиза, че държавата опрощава на практика всички дългове на ДЗУ към самата държава. Но нали електронният гигант бе даден на "Видеотон" за джобни пари, само защото унгарската фирма поемаше всички отрицателни пасиви на комбината, възлизащи на няколко милиарда лева? Получава се доста странно математическо уравнение: джобни пари + милиарди задължения - милиарди задължения = джобни пари. Т.е., унгарците реално получават 48 % от ДЗУ за нищожната сума от 56 000 долара. И нито цент повече.
Интригата обаче продължава да се задълбочава, защото някои от източниците не съобщават за опрощаване на дългове, а за сумата 2 милиарда и 45 милиона лева, отпусната като безвъзмездно финансиране на ДЗУ за покриване на част от дълговете му към самата държава. Логично е да се запитаме дали става въпрос само за терминологична формулировка за опрощаване на дългове, или реално е отпуснат безвъзмезден заем, който под една или друга форма минава по някакъв междубанков път, за да се върне обратно в хазната? Защото при този случай неминуемо от парите на данъкоплатеца ще бъдат източени (съвсем законно) още няколко милиона лева: пари, които и най-заклетият експерт сред данъчните не би могъл да обяви за незаконно присвоени от този или онзи банков институт.
И дотук пак добре.
Странната развръзка обаче предстои. "Видеотон" купува 48 % от ДЗУ. От останалата част 31,5 % се държат от "Мултигруп елит холдинг", а 17 % са... държавна собственост. До момента на покупката на "Видеотон" ДЗУ се управлява съвместно от държавата и "Мултигруп". След акта на продажбата обаче правителството и унгарците получават общо дял, който отнема на "Мултигруп" право на мажоритарно участие и на практика те изхвръкват от управата на фирмата. Официално това ще стане на 28-ми този месец. Че Костов мрази и в червата си "Мултигруп", е ясно и на най-политически необременения българин. Механизмът на гадно подхлъзване на "Мултигруп" в случая с ДЗУ обаче е перфектно разиграване на схемата "троянски кон". Погледнато по-нашироко, човек би казал, че конете по върховете на полусенчестата ни икономика се ритат и това не би трябвало да е проблем на магаретата от електората.
От тук нататък обаче е лошото.
При сключване на сделката за ДЗУ кабинетът открито обяви, че е само въпрос на време "Видеотон" да получи още поне 3 % и така да добие абсолютен дял от комбината, което на практика ще направи унгарците едноличен собственик. Ясно е, че това ще стане буквално на другия ден, след като "Мултигруп" бъде принудена да продаде напълно дела си в ДЗУ - нещо неизбежно, защото иначе капиталът й всъщност попада под управление в чужди ръце, без "Мултигруп" да може дори да изкаже мнение и за броя на чистачките в комбината. И това сякаш не би било проблем за простосмъртния българин-безхлебник. Да, но "Видеотон" още преди покупката обяви, че няма никакво намерение да развива в ДЗУ високи технологии. Защо тогава го купува? Със съоръжения и инсталации, предназначени почти единствено и главно за производство на високи технологии "Видеотон" тенджери ли ще произвежда?
Нещо повече. Според сключения договор унгарците се задължават в следващите три години да инвестират в ДЗУ 1,3 млн.немски марки. От добрите стари години, когато в комбината са работели 12 500 души, сега са останали само 1280. "Видеотон" поема риска от тях да остави само 1 000, като от тях на щат ще бъдат едва 700. Простите изчисления показват, че великата сума от 1,3 млн. марки ще стигне за три години да се плащат на 700 щатни работници заплати, равни точно на 51 587 лв. всяка. Казано иначе, една социална издръжка, за да не работят. През това време на социално затишие в очакване на бог знае какво да се случи и комбинатът да заработи, "Видеотон" чрез подставени лица и фирми тихомълком ще изнесе съоръжения, машини и ценни части в посока на езерото Балатон и ще спести на централата си стотици милиони долари, необходими за поддържане на собствените си мощности за производство на звуко- и видеоносители.
А като му дойде времето, ще обяви официално фалита на ДЗУ и ще се изтегли от България, обирайки в суматохата и последното останало ценно оборудване от някогашния електронен гигант не само на Балканите, но и в Европа... ... Безкрайно нелепа история. От погнуса дори гърлото ти засъхва, та не можеш и да изпсуваш.
- Един български премиер използва властта си, за да съсипе омразна лично на него фирма;
- икономически гигант, способен да носи милиарди на българската държава и на гражданите й, е напълно загробен и продаден за жълти стотинки на чужденци;
- над 10 000 работници (което прави със семействата им над 35 000 гладни български гърла) съзнателно са изхвърлени на улицата и им е отнето правото на труд;
- един лихвар в лицето на правителството продава чужда собственост (народна собственост) на суперминимална цена, за да отмъкне за собствени нужди многократно по-висока комисиона;
- един наглец плюе в лицето ти и хилейки се, откровено ти съобщава, че те има за абсолютен глупак и че всъщност това ти е съдбата днес и завинаги.
Всекидневие, а? А имаше ДЗУ. Но утре няма да има и България... ако ги оставим да я доразсипят.
Тук не почива никой
Тарикатът Евгений Данов е типична "мерудия". Колчем СДС закваси някакво мероприятие - и той там. Било на среща, било на потайно шушу-мушу, хеле пък на семинар, човекът с вързаната с връвчица пиратска плитка и портативно мобифонче не пропуска да се появи. Той е нещо като вражалец, нещо като вътрешния глас на синята централа. Почти всеки по-особен режим, който е авторитарен или граничи с авторитаризма, ползва услугите на гадатели. Открай време е така. В древен Рим това са били авгурите (птицегадатели), в други географски ширини са прокобвали бъдещето, съзерцавайки вътрешностите на животни. У нас е разпространено гледането на кафе, на боб, че и на пъп, казват познавачите в тази деликатна материя.
"Мерудията" Дайнов, който за себе си има високите претенции да минава за европоид, нали санким е израснал и учил в мъгливия Албион в битността си на чадо на посредствен кореспондент на в."Работническо дело", го раздава по-модерно - той най-често гадателства на базата на англоезични вестникарски текстове. Това го изпълва с вътрешното задоволство на помазаник на съдбата и с презрение към туземците. Но въпреки лустрото - тънко вараково покритие - същината му току избие. Тя се проявява в груб и елементарен слог, в обобщения наедро, в заплашителния и често пъти направо просташки тон. Маската е паднала, и,о, ужас! - пред нас е типичен балканец от най-лош вид - кафански политически коментатор, псувач като Данко Харсъзина и мазник като Гуньо Адвокатина.
Типажът трудно се променя.
В негово лице СДС е намерил най-откровения си ласкател. Той непрекъснато и неизтощимо обяснява колко мъдри, навременни и европейски са взетите правителствени решения. Ведно с това не пропуска да укори медиите, че не са на висотата на мисленето на синия синедрион, че не схващат величието на делата, които се творят. Наместо това - отдавали се на апокалиптични видения и прокобвали мрачни сетнини за страната във връзка с кризата в Югославия.
С една дума - калпава журналистика. Но затова пък тя била свободна, умничи Дайнов, и изказва надежда, че тя можела и да се развие в правилна посока - възхвалителна, тъй като подобни признаци вече се появявали. А била "свободна", набива чимберите "мерудията", защото в България "виреят зрели демократически и политически системи" (в."Стандарт", 16.VI.1999).
Бедният Дайнов! Подло нещо е вътрешният глас - от зрелия социализъм човекът направо скача в зрялата демокрация. Но той е от хората, които не се притесняват от издайнически аналогии, нито пък имат морални задръжки. За кауза пък, да не говорим. Типичен наемник от плебейската класа на оръженосците, Дайнов е готов да служи всекиму. Имаме предвид оня, който е на власт. Докато е било изгодно да крепи червения щандарт на столетницата, правел го, ползвайки всички екстри от номенклатурното положение на облагодетелстван татко кореспондент. Сега лъска ботушите на homo hovis. Такива като "мерудията" са с психика на компаньонки. Не подбират клиентите, стига да са платежоспособни.
Дайнов е като рибата лоцман. Насочва акулите към жертвата и се храни с остатъците от кървави пиршества.
Общо взето, той е господин Никой. Цялата му оперативна култура, доколкото въобще може да се говори за такава, се крепи върху тънки снопчета вестникарски изрезки. В писанията му никъде няма да срещнем позоваване на трудове на видни културолози, политолози, историци, специалисти в областта на антропосферата. Тези трудове Дайнов не познава, примитивният му понятиен апарат го издава като профан. Липсата на щудираност, дълбоките хиатуси в образоваността му разбираемо го озлобяват по отношение на истинските интелектуалци. Езикът му по отношение на тях е гаменски, безочлив и вулгарен. И това не е случайно. Тъй като синият синедрион заклейми като нездрава и упадъчна хуманистичната позиция на много почтени и мислещи хора по отношение на войната срещу Югославия, Дайнов с фелдфебелско тъподушие и безцеремонност се хвърли да раздава правосъдие, да клейми и да налива вода в мелницата на натовските подгласници. Лексиката му е лексика на партиен секретар от квартално ниво. Ето какви са според него българските интелектуалци, които не приеха аргументите на убийствата и бомбите: "Групата хора, провъзгласени за интелектуалци, направиха колективно самоубийство. Те имаха антиинтелектуално поведение, защото станаха говорители на всичко най-тъмно балканско, ретроградно, страхливо и невежествено, което има в нашата държава. Тези хора бяха употребени от някои политици, но не съзнателно, а поради природна глупост" (в."Стандарт", 16.VI.1999 г.).
Казаното е прекалено много дори за един Дайнов. По-отвратителна клевета едва ли някога е изричана. Но чак пък такъв параноичен бяс?! Тук има нещо нередно, нещо клинично, съчетано с дълбоко непознаване на хуманистичната природа на българската култура, на пълното й незачитане и просташко отричане.
И кой всъщност казва всичко това? Един маломерен платен клакьор, един интелектуален хомункулус, който дере гърло, кацнал на политическото бунище.
Всъщност Дайнов взема най-високата нота в синия хор наплеватели на българската интелигенция. Непоносимостта срещу нея е непоносимост срещу всяко друго мислене, което не е приятно оцветено в синьо. И това е така, защото СДС е антикултурна формация с определено враждебно отношение към духовната идентичност.
И Дайнов, нали специалист по мерудиите, търчи между тенджерите в синята магерница, където се забъркват политическите буламачи, клевети и компромати и притуря лютиви подправки, гарнирани с дебелоочие и вулгарности.
Присъствието на Дайнов в синия елит, мястото му на своеобразен говорител и тълкувател на изблиците на същия, в крайна сметка говори за окаяна интелектуална бедност на СДС. Да се ползват услугите на ачик тарикат като Дайнов, наумяващ на квартално перекенде, е признание, че въпросът с кадрите не е решен. А още дядото от Северна Осетия бе казал че "кадрите решават всичко".
Но като няма риба, и ракът е риба. И "рачето" Дайнов се сили да изглежда на презморско чудовище. Ала буди само гнус и отврат.
Но кой е той, че да раздава присъди? Всъщност става въпрос за един маломерник, за човек с много скромни интелектуални възможности, които той компенсира с брутална нахаканост в качеството си на новоявен син Гьобелс.
Но... какъвто чорбаджията, такъв и слугата! Единият е индикация на другия.
В писанията на Дайнов се натрапват внушения, които определено идват от властовата камбанария. Лансира се тезата, че СДС-елитът е много качествен, но самотен в своите усилия. (Ах, самотата на вождовете!) Нему пречи не нещо друго, а ретроградният и калпав народец, който не либи да се труди и предпочита да си клати краката. И Дайнов, нали обслужващ персонал и интимен говорител, изстрелва поредната буца кал: "Прекалено много българи са прекалено много мързеливи."
А как да накараш мързеливия да ти играе по свирката? Ами с камшик!
Такова откровено подтикване към авторитаризъм комай не бяхме чували.
И кой изрича насърчителните слова? Изрича ги един човек, абсолютно непознаващ българина, неговата ценностна система и признато от всички пословично трудолюбие. И това, след като години си паразитирал върху нещастния данъкоплатец, платил ти обучението и всички възможни задгранични екстри.
На това се вика пази, Боже, сляпо да прогледа! Първата му работа е да преплюе кладенеца, от който е пил вода.
Но това е той "мерудията" Дайнов - осъществен пошляк, антикултурен тип и наемник от най-долна порода.
Ако ли здравият разум не е напуснал съвсем елита на СДС, то би трябвало час по-скоро сините да се избавят от мечешките услуги на напористия Дайнов, който направо го кепази със своята куртизанска всеотдайност.
"Мерудията" Дайнов е в състояние да профанира и оскандали всяка власт, защото му липсва интелигентното чуство за мярка. Дотолкова се е самозабравил в нагона си да обслужва, че преминава всякакви граници.
Че ще свърши жалко - ще свърши. Приближаваме се до последния акт на драмата на една политическа компаньонка. Такива ги използват и захвърлят.
И надгробната епитафия може да звучи единствено така: Тук не почива никой!... 610 години от Косовската битка
Падането на България и Балканите под турска робия е белязано с верига от знаменити сражения. Най-решаваща и съдбовна е битката на Косово поле. Вековете са стопили много данни за това изключително ожесточено и изтребително стълкновение, развихрило се на 15 юни 1389 г. край р.Морава в Сърбия. В История на България (т.I, 1954 г.) е отбелязано: "Вероятно в тази битка е участвал и български отряд". Явно е, че този въпрос не е напълно изяснен. А че българи се бият на Косово поле в обединената южнославянска войска, събрана с много усилия от сръбския княз Лазар, най-сигурно узнаваме от един стар и недостатъчно известен турски извор - Писмата на Илдаръм Баязид-Светкавицата.
Заедно с летописите на Сеадин, Коджа Хюсеин и М. Нешри тези писма са ценен исторически документ, свидетелстващ за страшните и гибелни събития сполетели като проклятие нашите балкански народи. Баязид за кратко време скрил истината за смъртта на баща си Мурад, затова от негово име пише писмо до правителството в Бурса (на Косово поле турците почиват три дни след битката): "Щом се съмна, всички - конница и пехота, се приготвихме и наредихме. Надясно застана зеницата на окото ми Баязид хан заедно с румелийския бейлербег Демирташ паша, Евренос бег, Индже Балабан и др. На левия фланг поставих сина ми Якуб бей и Саруджа паша. Аз застанах в средата, както сърцето е по средата на тялото. Пред себе си поставих везирина Али паша, който веднага застана с коня си на определеното място. Тук поставих още пехотата на еничарина Мехмед ага заедно с две хиляди стрелци, които опънаха лъковете. Срещу нас бяха излезли виновника за тази битка - сръбския княз Лазар, който размиряше света, заедно с босненския крал Владко, влашкият, унгарският, албанският и българският бан - всеки с отряда си. Сражението почна. Ние засилихме огъня и Али паша влезе в бой с бан Георги - началника на неприятелската стража. С божия помощ Али паша успя да отсече главата му и кървава да я донесе пред нозете ми. За да я видят всичките ми пълководци, аз я набучих на висок прът и това много насърчи нашата войска. По цялата линия започнаха да бият тъпани, да свирят тръби и зурни - шумът им стигна чак до небето. Боят се разгоря толкова много, че двете войски се измесиха"... Интерес представлява и второто писмо на Баязид. В него той скрива истината за злодейското убийство на брат си Якуб бей. Жаден за власт и жесток, Баязид лично организира гибелта на Якуб с думите: "Ела бе, баща ти те вика" - Якуб е вкаран в палатката и посечен върху трупа на Мурад.
"От това ми писмо ще научите, че по божия воля след победата и славата на Косово поле двамата с баща ми Мурад се наслаждавахме, като гледахме как главите на мнозина вражи пълководци се търкалят в нозете на бойния му кон. В това време един сърбин на име Милош Кобилич каза на стражите, че иска да стане мюсюлманин и те го доведоха, за да целуне краката на баща ми, както е по обичая. Неверникът извади остър нож и светкавично прободе сърцето му. Аллах да го прости баща ми! В това забъркване загина и брат ми Якуб. Изпращаме ви телата и на двамата, за да ги погребете в Бруса, но когато пристигнат, на никому да не казвате - напротив, дайте възможност на народа ни да празнува победата. Внимавайте да не узнаят враговете ни!"
Талантливият турски летописец Мехмед Нешри също ни дава много картинно и живо описание на тази грандиозна и трагична за нас касапница: "И така - двете морета се влели едно в друго. Между копитата на конете не можело да мине дори и поточе. Сабите засвяткали като заслепяващи мълнии. Стрелите валели от небето към земята като дъжд, а от земята към небето като дим се разнасяли стенания и викове за помощ. Когато копие се удряло в копие, сабя в сабя и боздуган в боздуган се разнасяли такова чаткане и грохот, че птиците и зверовете наоколо изчезнали, а ангелите в небесата забравили за броениците си! Такава битка и такъв погром не се помнят от времето на Адама! "... Докато турците се явяват на Косово поле с огромни сили - над 200 000 бойци, княз Лазар въпреки големите си усилия излиза срещу тях с около 80 000 войника, които за беда, според М. Нешри, носели и мехове с вино и "цяла нощ преди битката дрънкали глупости и се забавлявали с игра на пленени и вързани турци". Твърде е съмнително дали е било така, но в това отношение при бойни походи османците са били безупречни. Конфликтите между балканските държави, продажността и некадърността на някои от управляващите ги владетели (както за жалост става и в днешно време) стават причина за катастрофата с нейните петвековни трагични последици. Така например за да угоди на турците, Вълк Бранкович не изпраща отряд, а К. Македонски отива оше по-далеч - на Косово поле сам повежда дружината си срещу своите братя. Заслужава обаче да отбележим, че освен геройската постъпка на Милош Кобилич, който убива Мурад не след битката, а непосредствено преди започването й, за да разстрои поне в морален аспект войската му, на Косово поле отрядите на балканските държави се бият с много упорство и смелост. И въпреки че османската войска е била доста по-многочислена, тя спечелва боя с цената на грамадни жертви и усилия. Плененият княз Лазар е посечен върху трупа на Мурад. Сломен е последният решителен отпор.
За Косовската битка се носели легенди и предания, пропита е в народният епос на сърбите. За българите тя е историческа поука. За беда, никой не се учи от историята - както казвали римляните. Но за това скъпо се заплаща.
