МЕДИЙНИТЕ КОМПАНЬОНКИ И ТЯХНАТА КЛИЕНТЕЛА
В последно време зачестиха сензациите, свързани било с току-що приключилата война в Косово, било с криминални истории, които би трябвало според замисъла да уронят още повече престижа на най-голямата опозиционна сила у нас - партията на българските социалисти.
Не е наша работа да критикуваме другите вестници, в края на краищата всеки върши своята работа. Един защитава морала, друг тича след зелените "гущери". Но факт е, че колкото приближават местните избори, толкова се увеличават и гръмките разобличения, и шумните тършувания в тъмните дворове на обществото, но за удивление, все в една посока: посоката, която води до обезсилване на и без това хилавата ни опозиция. Оказва се, че днешните управляващи са като слънце без петънце, те са винаги извън интригата и нечестивите дела, пърхайки над тяхкато херувими.
След като български медии сътвориха изобличителното писмо на хърватския президент Туджман, в което той разобличи Милошевич като паднал човек и алкохолик, без никакви спирачки на волята; след като върху убития автокрадец на луксозни возила Ганеца бяха струпани всички или почти всички по-известни или неизвестни кражби на коли и поръчкови убийства, дойде ред и на толкова предпочитания и тиражиран сюжет за далаверите на Жан-Виденовото правителство и неговия "приятелски кръг". Тук се отличиха три вестника: "Труд", "24 часа" (както ги наричат, немските вестници) и "Сега". Вацовските вестници не крият връзката си с кабинета на Иван Костов (нито деловите си банкети с премиера) и затова е обяснимо тяхното усърдие. Малко по-трудно е да се обясни ролята на в."Сега" в тази компания. Но след като се види името на собственика, който поръчва музиката (Андрей Райчев), става ясно, че и такова "сношение" между дясноориентираната и лявоориентираната преса е не само възможно, но и напълно закономерно.
Тъмносините "закъсаха" още на третата година от управлението си и в икономиката, и в политиката, и във външните отношения. Каруцата им не върви напред, а тегли към блатото на обществения живот. Българинът пищи от гладория и немотия, от отчаяние за бъдния си ден, гледа покрусен наследството си, за чиято издръжка вече не може да се грижи. Така се раждат вцепенението и безпросветната мъка в българския социум, контрастиращи с розовите видения на платените правителствени говорители Огнян Минчев, Иван Кръстев и Евгений Дайнов, с празнословиците на приспособленеца Гарелов, или на сонма от амбициозни и озлобени дами в националното радио и телевизия.
Но ето, оказва се, че имало все пак решение на въпроса. Но ето, че е на своя пост услужливата преса. Но ето го и поръчковият механизъм, чиято основна трансмисия е полковник Чавдар Крумов, шефът на пресцентъра на Министерството на вътрешните работи. Никога връзката МВР - медии не е била така непосредствена и така сигурна, както днес. По времето на Тодор Живков с тези институции поне се занимаваха идеолози от коридорите на ЦК на БКП. А сега! Не ги слуша Доган, и ето че се пръква "световният мафиот" Роко. Потрябва им Доган за властта, и Роко изчезва яко дим. Слушкаше доскоро проф. Драгомир Драганов, и ето го редом до отцеругателя Мони Паси. Навирва рога обаче, и вече е причислен към "акулите", които искат да прибарат "Елените". Започна радио "7 дни" да води честна народна политика и довчера незабелязваният Агафонов се оказва с двата крака, потънал в сделки на подземния свят. Така и Жорж Ганчев, когато набере опозиционна ярост, му се припомня веднага, че е получавал "подаръци", за да осигури места за депутатите си.
Не знаем как е другаде, но в България тази тактика действа безотказно. Особено като се има предвид, че в медиите тя се изпълнява от хора с богат опит в тоталитарното ни славно минало: агенти на МВР, партийни хрътки от Градския комитет на БКП - София, снахи и синове на генерали от Държавна сигурност, или отрочета на фамилии с активна антифашистка привилегия.
Днес на дневен ред е отново зърнената криза. Но за първи път се посвещават вече цели страници на поръчителя на убийството на Андрей Луканов - някой си Ангел Василев, шеф на фирма "Колонел". Кое свързва тези две модни сензации, толкова широко рекламирани? Свързва ги единствено името Жан Виденов, неговото правителство, неговият "приятелски кръг".
Не ни е работа, нито пък толкова се интересуваме от съдбата на съмнителни спекуланти (ако са такива?!), все едно дали принадлежат към синята или червената номенклатура. Тези хора досега не са казали една добра дума за патриотичното дело, на което е посветен нашият вестник, нито пък са го подпомогнали с поръчка на реклами или някакъв вид субсидии. Хищни са най-често тези хора, гледат само своя си интерес и затова никак не са склонни да помагат на народното дело. Но когато става въпрос за едностранчивост, за безогледна тенденциозност, "Нова зора" винаги вдига глас на несъгласие с подредените игри и стъкмените компромати.
Ще повторим, ако г-н Василев, обвиняван в поръчково убийство на Луканов, е доказано виновен, нека да си понесе последиците. Политическите убийства, както и криминалните престъпления, най-малко ще намерят съмишленик в Политическия кръг "Зора". Ние сме за строго спазване на законността в държавата и за сурово, включително и смъртно, наказание на престъпниците.
Но какво виждаме в по-горе цитираните вестници?
Работи се единствено с догадки, с непроверени и непроверяеми източници на информации, с уговорки, че всичко би могло и да не излезе истина, че така казал единият полицай, но другият му висш колега го бил опровергал, а най-главният замълчал загадъчно. Следователно, господинът Василев си е чист убиец и за него няма да има милост, щом е работил за престъпната машинария "Орион": до такива изводи, и то без доказателства, достигат достопочтените медии.
Всъщност интригата се заплете с уводна статия, напечатана във вестника на Андрей Райчев "Сега". След туй топката се прехвърли във вацовските вестници - те тиражираха цели страници с непроверена информация, коментари, блицизказвания за това какво е "Орион", какъв е Андрей Луканов за българската политика, какви признания са направили двамата украинци за своя поръчител от Чехия, който може би е виновен единствено за неплатени данъци към държавата. После кампанията позаглъхна, за да бъде подета пак от в. "Сега". Докато и останалите вестници и електронни медии се настървиха и започнаха да препечатват непроверените източници.
Подобна игра на "кегли" би могла да се възприеме като борба за тираж, ако не беше толкова опасна за общественото здраве. Защото тя цели не тиражи, а смут и страх в обществото, посяване на недоверие и на чувството, че по догадки всеки гражданин на тази страна може да бъде компрометиран, ако така рече властта, че полицията е всемогъща, а гражданинът по-нисък и от джудже. В правовите, и цивилизованите държави, в държавите, които по думите на Петър Стоянов са направили "цивилизационния си избор", така произволно не се борави с обвинения (непроверени), особено когато става дума за убийство; и то на бивш министър-председател. Понеже медиите не носят съдебна отговорност за клевета, дай да помогнат на държавата, че и тя да им помогне насреща: я като ни потвърди незаконния договор в нарушение на закона за конкуренцията, я като замижи пред далавери на собствениците им, я като даде едно рамо на угодничавите си идеологически влъхви.
И как е възможно (по-важното е дали е случайно!), да се разработва само една от версиите за убийството на Луканов. Само тази, която политически е изгодна за тъмносините и за новите вождове на БСП, версията, която докрай посича бившия министър-председател Жан Виденов? Намекват, че бил непорочен, подведен, но добавят, че и другото е за допускане, в смисъл, в центъра на мафии и убийствени мероприятия е и самият клетник от Пловдив!
Понеже става въпрос за допускания, а не за истината в едно следствие, "Нова зора" си позволява да разшири полезрението на допустимите подозрения.
"Нова зора" смята например, че и сега са актуални много и най-различни версии за евентуалните убийци на Луканов.
Възможно ли е престъплението да има криминален характер? Неудобно е за политик, но е напълно възможно. Известно е, че Луканов преди самата си смърт се скарва с лидера на една мощна икономическа групировка, свързана с Русия. И то на живот и на смърт. По логиката на медийните полицаи ще излезе, че и тази версия не бива да излиза от употреба. Луканов трябваше да стане шеф на българското бюро на "Газпром", занимаваше се и с пренос на нефт или електроенергия от Русия към балканските държави, включително и към Турция. Защо да нямат участие в такова убийство мафиите и от двете страни?
Смята се, че Луканов е в основата на раздаването на огромни средства за част от българските номенклатурчици, че с негова намеса става обсебването на външнотърговските ни организации, присвояването на оборотните средства на предприятията, на тайните влогове на НТР и другите разузнавателни служби. Ако е вярно това твърдение, ще излезе, че много хора притежават баснословни богатства, чийто ключ е държал самият Луканов (макар че сам той се интересуваше най-вече от властта). Такива хора не биха ли искали на един по-късен етап, когато вече са със заякнали финансови мускули, да се разправят с Луканов, за да легализират изцяло присвоения паричен и материален продукт? Но така всеки може да бъде заподозрян! Дори и хората, чиито деца имат съвместни фирми с децата на Луканов, а сега ръководят или работят в медиите? Дори и хората, които са сред първите вносители на нефт от Русия (едва ли по съвсем законен път) и са свързани с присвояването на медийния пазар и натрупаните парични знаци в медийните институции на тоталитарната държава?
Мотивите и понастоящем могат да бъдат от политическо естество. Възможна е версията, че политическият кръг на Виденов е искал смъртта на Луканов и за тази цел е използвал "Орион". Но възможна е и друга версия: да предположим, че Луканов, който беше в откровена полемика с Виденов, е бил против насилственото сваляне на левицата от власт? Да предположим, че той като демократ не е бил съгласен с варварския акт на 10 януари, който е покушение и срещу конституцията на Р България? Но ако тъмносините и техните покровители в съдружие с кръгове от българската левица (включително и от БСП), които и досега тиражират уважение към паметта на Луканов, вече са взели решение за бойния акт, вече са преодолели моралните съображения на Луканов, вече са им пречели оковите, които той им е налагал и са искали на всяка цена, с всички средства, с разстрел на моралните скрупули да завземат властта и да съкрушат Виденов? То нима в такъв случай не е допустимо тъкмо тези хора да са наредили убийството на бившия министър-председател? А възможно ли е при неговите контакти едновременно и с Русия, и със Запада, при неговите конфиденциални връзки с висши кръгове на американското общество, той да е получил "възмездие" от някакво мощно чуждо разузнаване? Особено като се има предвид, че след конфликта си в Москва, той се готви за дълготрайно пребиваване в САЩ?
Защо подхвърляме тези версии? Не за да сеем сензации. Не за да попълваме квадратчетата в кръстословицата. Не за да използваме за нови цели едно мерзко убийство на български политик. Не за да се глумим над не особено хитроумното политическо употребяване на българските медии. А за да докажем, че е опасна игра такова занимание! Не просто безполезно, а именно опасно като посяване на подозрение, след което ще се жъне омраза и нетърпимост! Само сталинската и хитлеровата пропаганда са използвали такива прийоми: продължително време, без доказателства, обществото се насъсква срещу определени социални групи или личности, за да последва след това и фактическото им дискредитиране и унищожаване, заличаване от списъка на живите. Ето това лицемерно използване на демокрацията за антидемократични цели буди най-голяма тревога.
И всеки си мълчи, и всеки се забавлява. Забавлява се дори и вестникът на българските социалисти "Дума". Ние с възхита се отнесохме към позицията му по повод войната срещу Югославия. Но как да си обясним, че заради стари дертове и обиди към Виденов, заради истории с финансирането на "Дума", редакторите му не виждат, че зад цялата тази кампания се спотайва призракът на бъдния политически тероризъм, както и ефективната подготовка на загубата на левите и национални сили на изборите през есента? И ръководството на БСП се спотайва. А отделни негови членове сигурно и потриват доволни длани. Макар че огънят гори именно под тях и тяхната партия, под авторитета и доверието на формацията, която те представляват.
"Нова зора" е загрижена, че България отново ще остане съвсем без опозиция, че по такъв начин докрай и изцяло се възстановява моделът на тоталитарната държава с нейните принципи: Една държава, една партия един водач! Затова "Нова зора" призовава най-голямата ни опозиционна сила да прояви не само усет за оцеляване, но и усет за националните си отговорности.
"Нова зора", от друга страна, оценява такива медийни операции с полицейски привкус като опасни за демокрацията, за демократичния развой на Отечеството, чието благо вестникът ни е защитавал и ще защитава последователно!
Високомерното растение Карл Билд(ерберг)
Миналия вторник (15 юни) телевизионната станция на Лили Попова ни даде възможност да наблюдаваме по-продължително време Върховния комисар за Балканите към ООН Карл Билд. Този русоляв екземпляр от мъжки пол ни направи силно впечатление.
Първо: с вида си на мормонче-мисионерче от Докторската градинка, стиснало под мишничка цветна брошурка с портрети на Светиите от последния ден. А самите светии - изобразени така, сякаш за всекиго поотделно е позирал Карл Билд - анфас и в профил.
Второ: Билд Билдербергът (той отколе членува в онова валпургиево сборище, в което наскоро постъпи Ники Камов като български неофит) е израснал наднормено на бой - като дръвче в усое, като чернобилски мутант, като спортуващия юноша на Дж. К. Джером "проявяващ подчертано въздържание в учението"... Или другояче казано, отговорникът за всички нас в Организацията на обединените нации наподобява хуманоиден говорящ високостъблен растителен вид, чиито звуци ошумяват пространството, без да синтезират ни мисъл, ни чувство. Но затова пък мощно генерира гнусливо презрение към събеседничката си, репортерка от националната телеточка. На клетата служителка на госпожица Попова, ситен местен недорасляк, за да гледа началника на Балканите поне в устата, ако не в очите, й се наложи да си държи главичката в противоестественото положение - тил, опрян в шиен прешлен. Не стига това, ами трябваше да говори на английски, да внимава да не сгафи политически, а психофизически да се терзае - кога най-сетне от дланта й, стиснала микрофона, ще спре да струи неврогенната студена пот. (На тази измъчена душица незабавно да се отпуснат премиални!)
Освен че гледахме тв-точката, ние също я слушахме внимателно. Очаквахме да чуем какво съдбовно е предопределил Комисариатът на ООН за следвоенното бъдеще на Балканите, в частност на България. Напразно. Растението въртя, сука и нищо не каза. Държа се като примерен член на Билдербергския клуб: "За каквото си поискаме, за това си мълчим. Вашата участ не е ваша работа! " - даде ни да разберем Карл Билд без особени усилия. Но поне си направи труда да звукообразува и словосъчетава, докато нашето си Ники, известно във висшите комсомолски среди като главен носач на куфарите на Станка Шопова извън граница, щом се върна от валпургиевата седянка в Пеня Лонга, още на софийското летище се заинати като разлигавено хлапе пред баба си. "Няма да кажа! - вика. - Няма пък! " И бабата (българската общественост), завалийката, търпи, даже се гордее, че евролявото й унуче се каращисало с баш разбойниците на земята. Както и да е. Кой е Ники Камов и какво може, ние тук си знаем, понеже "светът е малък", както призна Иван Радоев в едноименната си пиеса за Септемврийското въстание.
Различен обаче е случаят с Карл Билд. За него знаем недостатъчно. Не ни е известно например колко балкански езика владее и колко ползва, кога и къде е изучавал балканската история, психология, култури, религии, нрави, бит... Настояваме лицето, отговарящо за нас, да ни се представи. За да си обясним защо точно то е курдисано за наше Capo di gruppo в ООН. А още преди да сме се запознали с неговата научно-биографична визитка, както, разбира се, и с curiculum vitae-то му (CV), ще му зададем ребром следния въпрос: Известно ли е на мистериозната особа, че испанското законодателство съдържа следният параграф - "забранено е всичко, което се върши тайно" (думам ти Карл, сещай се Ники)? Ако да, как би го коментирал, а ако тази алинея бъде застъпена по испански почин в следвоенната европейска законодателна уредба, както вече витае в главите на дадени законотворци, тогава?! Тогава ще ли да се арестуваме и да се съдим за злоумишленичество, за простъпки, а защо не и за съучастничество в престъпление срещу човечеството?
И понеже в обозримо бъдеще не очакваме личен отговор от Карл Билд, разиграл пред тв-станцията на Попова сценката "жираф говори с торен червей", ще му споделим някои изначални правила при ранното изграждане на балканската личност, до които даже и уважаваният педиатър д-р Спок не се докосва:
Тук, на Балканите, по един или друг начин, още от детска възраст, ни се внушава, че високомерието, надменността и презрението към когото и каквото и да било е проява на простащина. Добре възпитаният жител на Балканите, а повечето от нас са тъкмо такива, е усвоил още в младенчество, че пренебрежението към друго човешко същество, както и раболепието пред същото, е укритие на собствената несъстоятелност. Ние от малки знаем, без да можем да го изкажем по този начин, че постаментът на интелигентността в общуването е зачитането и разбирането на другите. И затова е прословутата балканска общителност, Билд, която за теб е непонятна, а на мнозина се зловиди. Затова и бомбите върху Балканите, Билд, които се хвърлят срещу сближението ни. То се вижда опасно на твоя клуб от уроди, владеещи електронните средства за комуникация, но не и самата комуникация, която ще рече общуване. Какво общуване имаше между тебе и балканската репортерка, дето искаше от все сърце да те представи в омайна светлина, понеже затова й плащат, и то мизерно? Ти се държеше като покорилия Еверест, а тя като далдисала в Мъртво море. При такива хоризонтално-вертикални разстояния ни видимост има, ни чуваемост.
Това, естествено, е непонятно за Билд. Иначе по другояче би се държал. А на нас пък от Билдовото държание изобщо не ни пука, защото мама ни е учила, че такива като него са трафаретни простаци, които никога през живота си не са и помирисвали европейска хуманитаристика, нито познават Анатол Франс, да речем. Него е превеждал на български език големият балкански поет Димчо Дебелянов, отбил военната си повинност през Балканската война, а през Първата световна - убит! В притчообразния цикъл "Изворът Света Клара" (неслучайно предпочетен за превод от поета) има една поучителна за Карл Билд и съклубниците му историйка. В нея се разказва за някакъв италиански ренесансов художник на име Спинелло. Той решил да покори зрящото човечество, като му внуши чрез изображение своята лична концепция за устройството на мирозданието, изографисвайки новопостроен грамаден храм. Искал да покаже образа на Доброто и този на Злото. Хеле, Доброто си го нарисувал безпроблемно, но като опрял до Сатаната, здравата се измъчил. В усилията си да го покаже колкото се може по-гнусен и противен, той съчетал членовете на всички възможни влечуги и комбинирал от тях най-отвратителното създание, което може да се яви в човешкото въображение, стимулирано в посоката - гадно, отблъскващо, страшно, ужасяващо и какво ли не още - адово. Постигнал си целта. Произведението му въздействало като ядрено оръжие. Като атомна бомба. Нещо от този род. Ужас, ужас!
Доволен от себе си, художникът се прибрал у дома, сгушил се в топлите обятия на женичката си и заспал дълбоко и блажено, изпълнил дълга си на просветител спрямо невежественото човечество. И засънувал. Не щеш ли, явил му се Принцът на мрака, самият Луцифер му се явил. Бил красив и достолепен, макар и цял целеничък черен. Казал му: "Спинелло, не виждаш ли, че обиждаш оногова, комуто се молиш, като му представяш за противник една чудовищна жаба. Спинелло, ти си невежа... И мен много ми се иска да ти опъна ушите като на лош ученик..."
Та същото и с "творците" Билдерберги, сатанизиращи Балканите и обрисуващи ги като гадна жаба. Не смятат ли те, че по този начин унижават оногова, комуто служат, представяйки му за противник едно влечуго?
Дали пък да не опънем островърхото розово уше на Карл Билд, или да усучем встрани и надоле щръкналото ушо на нашия Ники, че ни е по подръка?
Но да се върнем към притчата. Когато Спинелло се събудил, имал треска. Бръщолевил някакви несвързани приказки и в налудно състояние, в спални одежди, се втурнал към храма посред нощ. Изтрил образа на Злото и го пресъздал отново, по спешност, така както го видял в съня си. Като благороден черен принц.
На сутринта намерили Спинелло мъртъв на плочника пред черквата... Та значи, Билд, замисли се за поуката. Щото да не се получи като в притчата. Бездруго вече брътвиш несвързано и се държиш "творчески", като зограф на балканския храм. Предупреждаваме те, че сатанизираните принцове и принцеси освен че не са блядо русоляви, не са и толкова черни и нямат нищо общо с преизподнята, в каквато твоите билдерберговци искат да превърнат Балканите. Внимавай, момче, че иначе голяма опън на уши ще падне!
Голямата грешка на Русия
Ах, тази Русия, тази Русия! Вече десет години мъката ми за нея съперничи с мъката ми за моята собствена страна. Все се опитвам да я разбера. Все се опитвам да оправдая действията на лидерите й, и все не успявам. Защото за тези десет години те направиха толкова много неразумни, самоубийствени, мазохистични ходове в политиката си, колкото никой друг в нито една страна не е успявал да направи. Опитвам се да търся ориентири в историята на Руската империя - и не ги намирам. Търся обяснения в прословутия руски характер, който за нас като най-близки братя-славяни би трябвало да е по-понятен, но и тук не откривам отговор.
Понякога ми идва наум фантастичната мисъл, че може би в последните години на "студената война" противниците на Русия са измислили психотропни вещества, с които са обработили тогавашните съветски лидери, за да ги лишат от воля, разум, политически усет и всичко останало, необходимо за да се ръководи и управлява една държава.
Не че не е възможно да се "хипнотизира" един Горби, да се купи един Шеварднадзе, да се завербува един Яковлев, но само това не стига, за да се обясни невероятното падение на довчерашната могъща държава. Обективни дефекти на системата? Но нали западните страни се бореха и против царска Русия, нали още през миналия век Англия, Франция, Австро-Унгария пречеха на връзките й с балканските славянски народи, блокираха освобождаването им от турското робство. Субективни качества на водачите? Но нали същата Русия още при Ленин имаше най-образованите лидери в Европа, а на волята и таланта на Сталин завиждаха и Рузвелт, и Чърчил, и Де Гол. Тогава - славянска наивност и доверчивост? Или пък подкупност, оеснафяване и стремеж към богатства, които да са безкрайно големи и да могат да се наследяват от потомците, а не само да се постигат с личен труд?
Казвам тези неща, защото не мога да разбера политиката на Русия и във връзка с войната на Запада срещу Югославия. Не е трудно да се твърди, че руските лидери изоставиха, продадоха и предадоха своята традиционна съюзничка на Балканите. И в това твърдение ще има висок процент истина, но това няма да е цялата истина. Лесно е да се каже, че самата Русия е толкова слаба и дезориентирана, а реалните сили в нея действат така разнопосочно, че в крайна сметка се получава бърканица, която парализира някогашната свръхдържава. Но и това не обяснява политиката на Русия в "странната война" на НАТО срещу нашата западна съседка. Вероятно има по-дълбоки тайни, вероятно има по-логични варианти, които засега се изплъзват от обяснение, защото това обяснение би било твърде жестоко за всички ни и на първо място - за самата Русия.
Не мога да повярвам, че ръководните фактори в Москва не разбират кой е истинският обект на многогодишното настъпление на Запада срещу Балканите. Нали още Чърчил, най-упоритият враг на Русия, твърдеше, че Балканите са "мекото подкоремие" (за да не го каже по-ясно и по-вулгарно) на Европа. Неслучайно той убеждаваше Съединените щати да открият втория фронт в края на последната световната война именно на Балканите, та да може да се изолира Червената армия в източната част на континента ни. Нима в днешна Русия не виждат, че действията на НАТО на Балканите повтарят същата стратегия този път обаче с по-голям шанс за успех?
Не мога да си обясня защо Русия допусна касапницата в Югославия. Убеден съм, че тя имаше възможности да спре ръката на агресора, защото и при днешното съотношение на силите Западът не би посмял да разпали световен конфликт, рискувайки живота на милиони свои граждани и благосъстоянието на своите богати и разглезени страни. Нима някои лидери на Русия дотолкова вярват на Америка, дотолкова са заложили на "сътрудничеството" със Запада, та съзнателно правят това, което този Запад иска от тях дори по отношение на страните обективни или потенциални съюзници на Русия? И ако е така, каква ли е участта, приготвена за България, и какви ли биха били действията на същата тази Русия, ако след време и ние станем обект на агресия, подобна на тази в Югославия?
Има и нещо друго. Русия волно или неволно стана своеобразен съюзник на Запада. Тя позволи на пропагандата на САЩ и НАТО да я поставят в редовете на агресорите, да твърдят, че всичките действия на пакта са съгласувани с Русия, да представят положението така, сякаш срещу самотната Югославия (и още по-самотния сатанизиран Милошевич) действа целият свят, а с него и Русия. Не мога да разбера защо Русия не опроверга това пропагандно мошеничество, или пък за нея то не беше нито пропаганда, нито мошеничество?
Необяснима беше студенината, с която важните фактори в Москва посрещнаха отчаяното предложение на Югославия да влезе в съюза на Русия и Беларус. Между другото, тази идея не беше родена в Белград. Преди време руският президент направи сондаж за образуване на съюз на няколко източноевропейски държави, сред които и Русия, и Беларус, и Югославия, и (спомняте ли си?) дори България. В тази идея по принцип има много хляб, ако се обмисли по-сериозно и се балансира с общите тенденции на развитие на нашия континент. Но отговорът на Москва на обръщението на югославската Скупщина беше като студен душ, който показа, че Белград ще бъде оставен сам на вълците. Защо бе направено това отстъпление? С какво може да се обяснят противоречията в политиката на Русия? Нима тя не разбира, че нейната десетгодишна линия на непрекъснати отстъпки на Запада по най-важните, принципните, жизненоважните въпроси я направи десетки пъти по-слаба, отколкото беше в началото, а значи и десетки пъти по-податлива на натиска, демагогията и откровените измами на Съединените щати и техните сателити от НАТО? Ще успее ли някога Русия да спре този ход към пропастта, или ще продължава агонията - своята и на приятелите си (реални и потенциални), докато над земята не падне черната нощ на абсолютната американска воля и власт?
Нима не можеше Русия да стане гарант на спокойствието и стабилността на Косово, на мирното съжителство между сърби и албанци в тази трагична провинция на Югославия? Нима не можеше да убеди и Белград, и Прищина, че войната ще доведе до нови жертви и страдания, че тя ще даде предлог на Запада да окупира сърцето на Балканите за дълги години напред? Защо не го направи навреме, защо допусна Югославия да бъде разтерзана, та под формата на възстановяване на разрушенията в нея да се настанят същите западни страни, същите финансови и други интереси, които владеят цяла Европа и които по всички фронтове вече са достигнали границите на самата Русия? Не разбираше ли Русия, че от войната в Югославия тя губи толкова, колкото и сърбите? По какви висши съображения, които за нас си остават непонятни, Русия допусна Балканите да се променят така рязко само за няколко месеца? И след като не успя да предвиди събитията в Югославия, дали ще разгадае следващите ходове на Запада в другите балкански страни, включително в Македония, България и Гърция?
Очевидно е, че в днешна Русия вътрешнополитическите съображения надделяват решително над външнополитическите интереси. Очевидно е, че в битката между патриотично-националните сили и компрадорската проамериканска милиардерска върхушка засега превес имат "олигарсите" и техните представители във властта, включително и на най-високите й етажи. Чудно ли е тогава защо президентът Елцин изстреля отново провалилия се премиер Черномирдин на високата югославска орбита - може би като етап към утрешната висша власт в Русия. Но тази Русия не е в състояние да защити потенциалните си съюзници. Тази Русия, както е тръгнало, няма да е в състояние да защити и себе си. Западът, начело с Америка, ще продължава да я натиска по всички азимути, с всички средства. Той ще я преследва и икономически, и военно-политически, и етнически, и религиозно. Ще се раздухват реалните и мнимите противоречия между отделните области на Русия, между нейните далекоизточни, сибирски и европейски райони, между нейните християни и мюсюлмани.
Експериментите в Югославия не целят само разбиването на тази страна. Те са репетиция за утрешното окончателно разбиване на Русия. Балканите са сегашният етап. След тях ще дойде редът на Прибалтика, на Кавказ. Нима ръководителите на днешна Русия не виждат тази страшна перспектива?
Както вървят нещата, има опасност вътрешнополитическите боричкания в Русия, които са израз на все още продължаващата борба между олигарсите (подкрепяни от криминалните елементи в страната, а в международен план - от Запада и Америка) и патриотичните национални сили (които могат да търсят подкрепа в трудовите маси, а в международен план - в Китай и Индия) да завършат с победа на отвратителния блок на милиардерите. Тогава наистина ще настъпи нов световен ред, който няма да се различава много от "новия ред" на фюрера.
Русия трябва да разбере, че няма време за вътрешни борби: кой да стане президент (как да се запази досегашният президент), кога да се махне поредният премиер, кого да назначат за външен министър, та да не засенчва президента и прочее подробности, защото времето е безпощадно, а с всяка отстъпка полето за действие на руската политика намалява.
Русия позволи НАТО да окупира цяло Косово, фанатизираните албанци от провинцията да прогонят или избият сръбското население. Засега ролята на Русия се ограничава с куриерски услуги и пожелания, на които никой не обръща внимание. Епизодът с летището в Прищина е изключение, но вероятно в близките дни ще се види, че той не означава поврат в политиката на Русия.
След всяка нова отстъпка Русия ще става все по-слаба. Цялата война в Югославия, която Москва би могла да предотврати, ако имаше своя воля, е една огромна грешка на Русия, един страшен удар по нея. Известно е от историята, че Русия може да поема и най-страшните удари, а после да се съвзема и да започва кървавия път към победата. Но историята не се повтаря буквално. При днешните свръхоръжия, при днешната свръхмашина за манипулиране на общественото мнение, при днешната свръхлипса на морал у лидерите на САЩ и повечето техни съюзници, шансовете да се поеме ударът, а после да му се отвърне още по-силно, вече не съществуват.
Ако Русия продължава да отстъпва, надявайки се да събере сили и да се противопостави на Съединените щати на по-късен етап, тя ще бъде обречена. Но без Русия на земята няма да остане място и за другите славянски и православни държави, а това значи - и за нашата България.
Консуматорът на власт
Коктейлът от кръв и омраза ги беше опиянил. Бакърджиев така се беше вживял в ролята си, че приличаше на щурмбанфюрер в апогея на службата си. Дори и Божков, дебелият, ала и пъргав Божков, и той стана идол на тълпата. Среднощ на 10 януари той извика от трибуната "Плъховете се измъкват"!, което значи: "Тамо са вразите! ". И насъска събралите се да пробият главата на един български интелектуалец - професор Тодор Иванов Живков.
Тогава Иван Костов не примираше от показно щастие. Дори по площадите подскачаше, само и само да не го вземат за червен. Изчакваше - до последната права! Животът го беше научил, че шансът може да избяга и когато го виждаш хванат в ръце.
За този миг, когато властта пада в устата му като зрял плод, той се беше готвил систематично. Създал си беше партия: обучи я да се храни с миризмите на чуждия страх, с парализата на подгонената жертва, с труда на отмъстителната веселба. Възпита и съратници, оперирани от интелигентски съмнения, когато става въпрос за власт и собственост.
Шилер например умува непрекъснато дали една власт е справедлива или несправедлива. Но поборниците на Костов не страдат от подобни скрупули. С тръпката на варвари те чакат падането на Рим. И, разбира се, делбата на плячката.
И този вълнуващ момент на получаването на властта най-после дойде! Най-сетне се сбъдна заветната цел на политика Иван Костов:
Да притежава държавата!
Но с едно предусловие, което днес се спестява: не намеквам за организирания от него и от мощните финансови кръгове преврат срещу законната власт. В края на краищата:
На война като на война!
А за следното: в името на бъдещата си власт Иван Костов беше длъжен да подпише доброволно клетва за вярност- не пред българи, а пред чужденци, които можем да обозначим като глобалисти. Длъжен беше да приеме зависимостта си на васален владетел. За студения прагматик Иван Костов това не е било кой знае каква борба със съвестта. Проблемът е бил за "компенсациите".
А господарите от чужбина наистина му се отплатиха. Не толкова щедро, колкото очакваше, ала и не съвсем мизерно. Те му дадоха на разпореждане свободи, които той затегна като примка около шията на народа. Предоставиха му връзки, пари, комплименти, лостове към медийното самодържавие.
Иван Костов показа, че умее да се ползва от такива привилегии, които поне досега помагат единствено за личното му утвърждаване, а не за благото на народа. И медиите ги ползва като водопроводчик с гаечен ключ - запушва едно по едно всички отвърстия в националния организъм: запуши последователно очите и ушите, а на устата постави лепенки. Така Иван Костов си спечели името на автократ. В по-други времена, когато с журналистика и политология са се занимавали и люде като Томас Мор, на подобно поведение се е слагало прозвището "деспот".
Иван Костов извърши няколко операции в този план. За първи път, след като Елцин разстреля парламента на Русия през 1993 г. Иван Костов доказа отново, че насилието е основен инструмент на демокрацията в бившия Източен блок по пътя към реформи. Доказа също, че възродената тоталитарна система се явява алфа и омега на новите демократични промени в страна като България. Неговата фундаментална идея:
Едно управление! Една партия! Един вожд! е съществен принос в теорията на демокрацията от края на ХХ век.
Но Иван Костов нагледно удостовери още, че "синята власт" е само по-нататъшно развитие и разрастване на великата криминална революция, зачената през 1989 г. в български условия, че една власт може да се укрепва и чрез интензивно корумпиране на номенклатурата на управляващата партия, че в икономически аспект новата власт означава ново разпределение и преразпределение на националното ни богатство в угода на новата партийно-държавна "аристокрация".
ми се искало да конкретизирам вижданията си за тежненията на Иван Костов към властта чрез няколко съпоставки с област, която ми е близка като човек на литературата и театъра.
Неговите "царски пиеси" биха могли да се квалифицират и по един такъв принцип. Пиеси, които проследяват неудържимата тяга към властта, и пиеси, в които детронираният монарх медитира и трагически оценява грешките, довели го до институционален и човешки крах. Детронираните крале поначало са по-проницателни, те са в процес на "поумняване". Крал Лир например се самодетронира, но животът го научава как да прогледне, дори с цената на обезумяването. Царете, запътили се да превземат короната обаче, са съвсем други: те кипят от тъмни страсти, жестоки са и жадни за кръв, лицемерие и тираничност ги обземат. Нерядко са и блестящи актьори, ако актьорството се състои в това да прикриваш собствената си душа, за да станеш любимец на тълпата, на сганта.
При Шекспир символът на втория тип игра - с отнетата власт - е Ричард II: великолепният артист, който плаща с живот своята историческа безотговорност. Символът на втория тип игра - с превземането на властта - е Ричард III: лишен от морални задръжки, той не се спира пред нищо, за да грабне скиптъра на властта. За него лицемерието е любимо приспособление, а жестокостта - пикантерия от банкет за велможи. Примерът с Ричард III по интониране е по-близък до Иван Костов, а и въобще до практиката на българската политика през ХХ век.
В своята книга за Шекспир полякът Ян Кот споменава нещо много интересно. Когато Ричард II губи властта и изпада в резигнация, поисква огледало, за да види дали физическият му образ се е променил. Оказва се, че всичко си е останало постарому: не само физическият му образ, но и всичко, което го заобикаля е останало в старите си обеми и форми. Единствената промяна, която огледалото отказва да отрази, е, че е изгубил върховната битка за властта.
Ричард III е в съвсем друга жизнена ситуация. Той печели битка след битка, победа след победа. Не само в политиката и държавата. Но и на интимното поприще. Успява да прелъсти дори и жена, чийто баща, съпруг и свекър е убил. Прелъстява я след грандиозни актьорски превъплъщения, той, уродливият негодник, лъжецът, недъгавият гном. Но това е повод не за радост, а за отврата: ето още едно свидетелство, че верността, любовта и чистотата са измислени ценности. И Ричард с още по-голяма убеденост продължава да твърди, че няма Господ, но няма и закон! Вероятно и той би склонил да поиска огледало като съименника си, но не за да препотвърди констатациите си за отвратителния свят. Той е наясно със света. Огледалото би му потрябвало, за да се полюбува от собствения си ръст на личност, която не познава пораженията. И други неща вълнуват Ричард III, но все в тази насока: дори и такава подробност, че трябва да си поръча дрехи за церемонията по своята предстояща коронация.
Иван Костов, естествено, не би могъл да се мери с героите, които имат висока историческа значимост. Дори и в качеството им на демони или аморални епикурейци. Но колко характерна е и за него насладата да потиска останалите хора! Но колко му е близка жестокостта, която е пресметната! Но колко му е присърце демагогията, когато трябва да възпре истината на живота! Но с какво удоволствие зачерква моралните аргументи, щом си е осигурил за тил грубата сила!
Иван Костов не изпитва неудобство, че може да бъде уличен в лъжа. Приел е, че това е мярата на обществения морал, ако не иска да бъде повален. Не се и съмнява, че обществото е като лейди Ана на Ричард III - колкото повече го насилваш, толкова то ти е по-всеотдайно и по-предано. Затова Иван Костов се интересува повече от доверието на своите чуждестранни гаранти, отколкоот промените в народните умонастроения. Предпочита като Ричард III да поиска огледало само когато му е потребно да се полюбува на своите успехи, впрочем отделя време и за да си ушива министър-председателски костюми, които са също част от бутафорията на властта.
През последните няколко години Иван Костов успешно се провира под дъгата на своя политически хоризонт. Както се видя, Шекспир изобразява най-често отрязъците пред възхода или след възхода на владетеля. А виж, самият възход, самото царствено пребиваване на върха, самото по-продължително задържане на този връх при него изпада като че ли на заден план.
За да остана в кръга на драматургията, ще подчертая, че в световната съкровищница има една пиеса, която се занимава тъкмо със зенита на славата, огряла държавника и политика. Тази пиеса принадлежи на Брехт и се нарича "Удържимият възход на Артуро Уи". За благозвучие на български се превежда "Удържимият възход на Уртуро Хи". Та в тази творба на Брехт героят-диктатор върви неудържимо напред и никой не е в състояние да го възпре. И все пак в последна сметка, като зрял писател, Брехт определя възхода на Артуро Уи като "удържим". С което подсказва, че е възможно да се появят препятствия пред диктатора-държавник, че той може дори и да бъде "удържан", исторически възпрян и преодолян.
Така е в Европа, така е по безбрежния свят.
А у нас? Понеже живеем в България, сред нейните експерименти с живи души, нищо чудно да опровергаем световната практика и да докажем, че възходът на държавника - диктатор може да се окаже "НЕудържим". Иван Костов, ако говорим малко по-сериозно, действително е заплашен от подобни деформации. И поради това, че разполага с всичките власти в държавата, и поради прекалените си ангажименти с чуждестранните свои меценати, и поради особеностите на своя характер: стръв към едноличната власт, пред чийто олтар "всичко става възможно" (Достоевски).
Войната срещу Югославия обаче даде внезапен отговор на този въпрос. Оказва се: възходът на Иван Костов няма да е "НЕудържим", въпреки, че досега изглеждаше така. За съвсем кратко време Иван Костов изгуби авторитет и обществена тежест, трупани години наред. Той направи голяма грешка, като оглави Партията на войната. Забрави, че да вървиш след победителите, невинаги е победа!
Преди народът гледаше към Иван Костов отдолу нагоре, а сега все по-често го гледа отгоре надолу. Преди го очакваше, сега знае реакциите му, стана прекалено предвидим: ще изпълни, волю неволю, онова, което му диктуват външните кукловоди. Така загуби масовата подкрепа на тълпата (народа), а с изгубената подкрепа отиде, та се не видя и престижността на особата му.
Преди месец-два дори и опонентите му разговаряха с него от дистанция, като белег на уважение или просто зачитане на могъществото му. Ако за привържениците си той беше Спасител, за неприятелите си светеше с ореола на един Антихрист, който никак не е безопасен.
Днес това вече далеч не е така. Той прекалено много игра на сърбофобия и натофилия; прекалено явно изрази раболепието си пред военните и финансови кръгове на САЩ; с прекалена злост осмиваше нещастието на сръбския народ; с прекалено притворство се бореше за правата на българите от Западните покрайнини, а нито веднъж не протестира срещу бомбардировките над български селища; с прекалено съчувствие оплакваше македонците, а оставаше сляп пред очертаващото се разпокъсване на държавата им; с прекален цинизъм, дори и за нравствено осакатен човек, се радваше на раните от войната и на смъртта, която сее тя. Прекалено лесно в същото време даде въздушното ни пространство на НАТО, а беше напълно готов да даде и земята ни на НАТО и на турските натовски войски.
Иван Костов няма защо да се сърди, че в масовото съзанине се превърна в "джобно издание" и на образа на Спасителя, и на образа на Сатаната. Лишавайки нацията си от достойнство, сам стана някак си и по-тривиален, и по-нежелан. Как да го кажа! Харизмата му на лидер започна да гасне и тлее.
Нелепо е, че дори и Клинтън в най-напрегнатия момент на демаскирането му сбърка неговото име. Нарече го Люпчо Георгиевски, вместо Иван Костов. Тази грешка една ли е единствено резултат на разсеяност. Всъщност тя допълнително десакрализира държавния стопанин: отнема му авторитет, тежест, царска церемониалност. Колкото и да е неудобно, но истината е такава: подмяната на името във височайшото подсъзнание на Клинтън изравнява Иван Костов с образа на заменяем чиновник в зависима държава, чиновник, подиграван и незабелязан чрез сбърканото му име. Този акт Стефан Продев точно го определя като лишаване от самоличност!
Не ми се иска да бъркам, но без съмнение Иван Костов вече прилича на сграда, чиито основи са разклатени. Вапцаров има перфектна фраза: "С народа под вежди се гледаме строго! ". Днес народът е достатъчно равнодушен и вцепенен, за да гледа под вежди, когото и да било. Но започва да издава вече ръмжене срещу един колос, чиито нозе стават глинени, поне в исторически план. В "Борис Годунов" Пушкин вметва многозначително, струва ми се на финала: "Народ безмолвствует! " Преведено, ще рече, че се произвежда не обикновена тишина, а гробовна тишина, която се готви да проговори!
Ето, тази незавидна трансформация в положението на Иван Костов от "княз" и "цар" в обикновен чиновник-изпълнител, тази бурна негова десакрализация, това негово изолиране от масовата подкрепа е ярък знак, че възходът му на политическото небе става "удържим". Нещо повече, вървежът му по стълбата на успеха все по-видимо се спъва в упадъка на държавника и политика, в промененото му място в йерархията на ценностите.
Това без съмнение ще принуди "работодателите" му да го подменят в близко време с нова фигура от безсмъртния марионетъчен театър, фигура, която ще бъде заставена още по-силно да използва оръдията на политическото насилие и с още по-безцеремонни средства да въдворява корупцията, като устои на властта. Фигура, която ще бъде само бледа сянка на Иван Костов и няма да подхранва надежди, каквито Иван Костов подхранваше в своя народ.
А самият Костов? Чрез неговия образ бъдещето вероятно ще извлича поуки за жестокото лице на властолюбието, за разминаването между амбиции и практика. Ще извлича поуки от един жизнен път, когато немалко човешки възможности и волеви ресурси се хвърлят върху кладата на една умопомрачителна идея: превръщането на ЧОВЕКА В ЧОВЕКОБОГ!
Кървавите шпори на новия световен ред
Стана това, което не е ставало - войник се предаде на самолет. И дойде мирът. Този мир обаче е бременен с унижения, нерешени проблеми, стаена ярост и копнеж за реванш.
Всичко това съставлява критичната маса на бъдни конфликти. И за да не се разгорят те извън сценарий, новият световен ред чрез рицарите разбойници на НАТО ще обяздва Балканите с кървави шпори. Дълго, много дълго.
За да оправдаят и мотивират своето присъствиие в "прокълнатия двор", на окупаторите обаче ще са им необходими нови конфликти, които те хуманитарно да потушават. Етническата карта ще продължава да се разиграва.
Правят се какви ли не прогнози, чертаят се какви ли не планове за Балканите. Наскоро политологът Огнян Минчев в телевизионно предаване каза, че подходите могат да бъдат два - проблемите да бъдат решавани на базата на принципи, или на базата на интереси. Ако ли се разиграе старата игра (тя вече се играе тук 150 години), Балканите никога няма да се умирят поради съперничеството на заинтересованите страни. В Европа тържеството на принципите направи възможно да се изгладят противоречията на основата на общи интереси и стремеж към просперитет.
Парадигмата, която предлага Огнян Минчев, е лабораторно вярна, но има един съществен недостатък - не се отчита ислямският фактор на Балканите. Този фактор е дълбоко табуиран и неговото споменаване се избягва като да е нечиста сила. Сякаш човекът с чалмата не съществува. Нежеланието да се видят нещата такива, каквито са, идва от интелектуална плахост, от геополитически възбрани и най-вече от фалшивата либерална концепция, че икономическият просперитет и глобализацията могат да притъпят и отстранят етническите противоречия. Същото и със същия неуспех твърдяха и интернационалистите. Това е пълно неразбиране и неотчитане на определящото влияние на цивилизационните модели, които мотивират поведението на огромни маси хора и ги противопоставят на други такива.
Но и друго има - умишленото дезавуиране и пренебрегване на етническия фактор (за който няма като как да не се държи сметка), развързва ръцете на стратезите на новия световен ред да се месят в делата на суверенни държави и под формата на защита правата на човека (разбирай малцинствата) изборно да санкционират всяка нарочена страна. В случая не се отчита нещо основно - че става въпрос не за човешки права (абстрактна и разтеглива категория), а за сблъсък на етнокултурни модели, за извечен сблъсък на цивилизации. И проблемът, за да не бъде назован, се подменя с удобни, ала фалшиви формулировки за универсални права и демокрация. По този начин едни се сатанизират, а други се въздигат в ранг на мъченици и жертви. А всъщност нито едните са сатани, нито другите ангели. Просто се е състоял поредният сблъсък между различни мировъзрения, между различни културни модели. И Сърбия бе наказана не за друго, а защото се опита да защити себе си, своя етнокултурен модел, изкован от историята.
И Сърбия е само прелюдията.
Оттук нататък матрицата ще влиза в действие винаги когато се наложи, за да се изпълняват имперските предначертания на САЩ.
Доминиращи на Балканите ще бъдат интересите, а не принципите. След последната война определено ще бъдат направени опити (те вече се правят!) Русия да бъде изтласкана от своите традиционни сфери на влияние. Така, както веднъж вече е станало след Кримската война (1853-1856 г.), в резултат на която северната империя губи позиции на Балканите и й е отнето правото да попечителства над православните славяни в рамките на Османската империя.
Сега Османската империя е заменена на Балканите от САЩ. При тая конфигурация ролята на Турция, която получава като своеобразен апанаж от своя сюзерен голяма част от Полуострова, чувствително нараства.
За да властват, а и за да внушават чувството, че са необходими, на САЩ не са нужни омиротворени Балкани, а Балкани държани съвсем близо до критичната точка на взрива. А това прави неизбежно пускането в играта на етническата карта. И тъй като Турция не крие своите патримонистични амбиции на покровител на балканските мюсюлмани (непотопяема пета колона), ситуацията застрашително се изостря.
Отива се към ново преразпределение на Балканите на сфери на влияние.
Не е много трудно да се досетим, че следващото гнездо на напрежение и сблъсъци да бъде Македония. Там драконовите зъби на примитивния албански национализъм, отличаващ се с изключителна виталност и мафиозност, тепърва ще се проявяват. Още повече че и без това крехкият етнически баланс, съществувал преди войната, е вече силно нарушен вследствие на бежанската вълна. Голяма част от бежанците просто няма да се върнат по родните си места, както е било винаги на Балканите. И сега около 200 000 души извън лагерите са "потънали" сред своите сънародници из всички краища на Македония. Няма никакво съмнение, че това е бомба със закъснител. И натовските войници няма да я обезвредят. Напротив, те дори ще насочат в определена посока взривната вълна. Защото в съзвучие с интересите на САЩ и Турция ислямската дъга трябва да бъде подсилена и кинжалите на дебушето или пробива, насочени към Европа. За да бъде тя застрашена и държана под напрежение, за да бъде поставена пред изпитания и никога същински да не се обедини. Защото ако го стори - край на американския хегемонизъм. И обективно погледнато, ако съдим по резултатите, тази война фактически свърши мръсната работа на САЩ и им отвори пътя към трайно усядане на Балканите.
След Македония е и нашият ред. Колко му е да ни се спретне един Сенклеров метеж. И неслучайно Доган непрекъснато декларира, че ДПС е гарант за етническия мир. Това е едновременно и заплашителна, и изнудваща фраза. Сега той отново повдига старото си искане - 10 % от офицерския корпус да бъде съставен от етнически турци. Ламтежите му към властта са повече от очевидни. Неслучайно се говори и за пряко участие в управлението на ниво министри. На квотен принцип. Че подобни попълзновения и чаршийски изнудвания нямат нищо общо с демокрацията и конституционния ред, е ясно, но страшно в случая е това, че се чертаят планове за дуалистична държава. А иначе, разбира се, че всеки български гражданин, ако има необходимите професионални качества и е излъчен от нормална партия, би могъл да участва във властта. Но ДПС не е нормална партия, а етническа. И като такава има етнически интереси.
И не е никак случайно, че под грохота на натовските бомби
Отново се реанимира старата теза на Доган че България трябва да се превърне в нещо като Швейцария на Балканите. Сиреч - да се кантонизира. Но на християнски и мюсюлмански кантони. И това вече няма да е никаква Швейцария, а ориенталски тюрлюгювеч. Защото швейцарците, независимо от етническите различия, принадлежат към един и същи цивилизационен кръг, докато на Балканите това не е така. Тук имаме сблъсък между етнокултурни модели, дълбоки цивилизационни различия, които предопределят отношенията между хората.
Истината е, че участието на ДПС във властта, ще бъде участие на троянски кон. А после знаем какво следва: "Campus est qui ubi Troia fuit" (Поле е сега, където беше Троя).
След всяка война и след първия ден на мира идва отрезвяването. Часът на равносметката. И вече се чуват трезви гласове, изпълнени с тревога, че новият световен ред не е нищо друго освен обяздване на планетата с кървави шпори.
Остава и Европа да се пробуди от своята хедонистична дрямка и да престане да се държи като самодоволен бюргер, който не вижда по-далеч от ръба на халбата с бира.
Русия, която преглътна доста унижения, държана в слугинската стая на световната политика, навярно също ще си направи съответните изводи.
Няма нищо по-измамно от илюзията, че една победа може да бъде окончателна и безвъзмездна. Обикновено всяка победа е бременна с бъдно поражение.
Дано най-сетне това се осъзнае, защото такива са простите уроци на историята.
Парите на политиката
Новите български пари - шест банкноти и пет монети, бяха представени от БНБ на обществото с кратки обяснения за техния вид и въвеждане. Никой не обясни как и на какви основания са подбрани образите върху тях. Трябва да припомним, че още с възникването на парите върху тях се изобразяват символи от САКРАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО НА ОБЩЕСТВОТО. Конфесионалната характеристика се е изменяла, но никога не е била подменяна. В епохата на центричната структура на управление върху парите започнали да изобразяват владетели, но заедно с божества и символи. През европейското средновековие, та чак до Просвещението изобразяването на императори, царе, крале, князе и прочее се спазва безусловно, при което т.нар. съпътстваща символика винаги включва конфесията. Главното правило в европейската традиция е върху банкнотите и монетите да се изобразяват върховите стойности на сакралното пространство - държавния глава (монарх, президент, министър-председател и т.н.) и гербът.
Едва след Втората световна война започва разрушаването на тази традиция, и то като целенасочена политика на новата метрополия - Съединените американски щати. На повечето европейски монети и банкноти се изборазяват личности и символи, свързани с културната история на народите. Разрушаването на традицията е част от опита за подмяна на културното моделиране на европейските народи. От този модел трябва да бъде извадено всичко онова, което маркира, свидетелства момента на величието, предизвиква съпричастието, катализира гордостта.
Половинвековното господство на лявата доктрина в България "маркираше" своето присъствие в историята на нацията с образите на своите вождове и символи върху парите. Заедно с това се изобразяваха емблематични сюжети от идеологията, най-често символи на труда. След промяната през 1989 г. тази символика бе сменена с историческата и въпреки хаоса, царящ в главите на формиращите се политически елити, в общи линии, тезата за сакралното пространство бе старателно спазвана. Новите банкноти на БНБ при деноминацията на лева подменят тази традиция и представляват неоспоримо свидетелство за тоталната идеологизация на новия обществен живот, брутален натиск над историческото наследство на нацията, официален документ за опита да бъде тя подменена и превърната в безпомощна, конформистична маса.
На банкнотите са изобразени само личности от новата и най-нова българска история. Изключение прави първата от тях - на отец свети Иван Рилски - която е с неутрална историческа характеристика. Той не е участвал в структурирането на българското царство, няма отношение към величието му, подобно на свети Климент Охридски или епископ Наум Преславски. Тук той замества символите на българското величие, каквито са несъмнено владетелите на българското царство Аспарух или Крум, Борис или Симеон, Самуил, Асен I или Калоян. Българското Възраждане е "маркирано" не с личности-символи на българската борба за свобода и независимост, а с образа на основоположника на неговата идеология Паисий Хилендарски. Това е най-прозрачният намек... Българското Възраждане формира нацията и нейната държава като антипод на турското присъствие в Европа изобщо. Отказът от символите на това противостояне безспорно означава, че онези, които въвеждат такава политическа, респективно културна традиция, са привърженици на обратната теза. А тя е настаняването на наследниците на Османската империя на Стария континент и нейното господство в Еропейския югоизток. Което е смъртоносно за българите.
Останалите четирима - художника Иван Милев, д-р Петър Берон, държавника Стефан Стамболов и поета Пенчо Славейков са подбрани по един единствен критерий. А той е привързаността им по един или друг начин към Запада.
Иван Милев чрез ярката късносеционова стилистика на творчеството си, въпреки изключително българските сюжети.
Петър Берон със закъснялата си енциклопедичност, която има типично западна характеристика и пряката обвързаност на личната съдба с тогавашната европейска културна метрополия, каквато е френското общество.
Стефан Стамболов с антируската си политика... Тук може би авторите на тезата нещо не са съобразили, понеже Стамболов е единственият български държавник у когото няма "про" и "анти". В основата на неговата политическа философия е концепцията за българския суверенитет. Той всъщност е единственият от шестимата, изобразени върху българските банкноти, комуто мястото там е всякак запазено... Най-сетне, ненапразно, Пенчо Славейков е върху банкнотата с най-висока стойност, защото наистина той е един символ на безусловното българско западничество. Няма възможност тук да се анализира неговата културна философия и особено литературните му пристрастия. Ще припомним само, че е оставил твърде презрителни към българите редове, че е наричал литературните си събратя "фасулковци", че е ценил повече дните, прекарани на Запад, отколкото в Отечеството. Той именно e един от първите идеолози на нова България, претендиращ да бъде променен хода на историята и българите изведнъж да прескочат (подменят) своята идентичност и "прекопират" нечия западна идентичност. Но именно тъкмо поради това претенциите на Пенчо Славейков имат ориенталска, и то близкоизточна характеристика. Те именно напомнят бъдещите тогава опити на болшевизма да "съкрати" историята с идеологически, икономически и културни скокове (превъплъщения), от което видяхме какво излезе.
Днешното "западничество" на българския политически елит има подобна мотивация, изразявана символично с термина ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН ИЗБОР. Всъщност тази политика няма нищо общо със смисъла на понятието ЦИВИЛИЗОВАНОСТ по простата причина, че цивилизоваността в съвременния свят винаги се разбира като търсене на истината, дълбочина в мисленето и разбирането на нещата, ненасилие и толерантност в социума. И прочее и прочее... А какво общо имо всичко това със съвременния български политически елит, който се състои главно от конформисти и аномисти?
Вместо да се положат усилия за изчистване на българското културно моделиране от манталитета на близкия Ориент, наложен, вписан по време но османското робство, се въвеждат нови такива маниери.
"Пренаписването" на историята на българите с цел те да бъдат формирани отново, е една глупава и необикновено позорна работа. В културния опит на света няма нито едно свидетелство останало от подобно начинание в периода на последните хиляда години. Геополитическата (културната) ориентация на българите в една или друга посока не означава превръщането им в руснаци(преди) или американци (сега). Това, че върху българските банкноти ги няма Раковски, Левски, Ботев или Петко Славейков, Каравелов, Вазов не е гаранция, че те ще бъдат забравени от своите потомци. Затова трябва да се изтрият имената им от историческите документи, просто трябва да бъде "забравено" поне столетие и половина от българското минало.
Новите банкноти отразяват една нова символика, която по своята същност е противобългарска. Не че личностите, избрани за емблема на знаците, имат малки заслуги за развитието и възвисяването на нацията. Но пристрастният подбор означава едно позорно отрицание на българското историческо наследство, на българската идентичност и легитимност като цяло. Въпросът е кой инспирира този позор, дали той е ПОРЪЧКА, УСЛОВИЕ или ИНИЦИАТИВА?
Удар в гърба на Русия
През последните няколко дни правителството на Иван Костов възприе безпрецедентна по отношение на Русия конфронтационна политика. Под диктовката на Вашингтон и генералитета на НАТО правителството отказа да предостави въздушното ни пространство за преминаване на мироопазващ руски контингент за Косово. Претекстът е, че такова разрешение ще се получи, само ако Русия се съгласи да премине под общото командване на НАТО и се откаже от намерението си да осигури известна автономия или независимост на своите военни части в района на досегашните бойни действия на натовската авиация.
Така нашето правителство показа като на длан, че мери с два аршина Русия и САЩ, съответно руските мироопазващи войски и мироопазващите войски на НАТО. Въпреки волята на българския народ, въпреки становището на мнозинството от българите, както добре е известно, правителството на Иван Костов наложи чрез послушното си народно представителство предоставянето на въздушни коридори за натовци, които от наша територия извършиха съкрушителни бомбардировки над Южна Сърбия, Западните покрайнини, и като резултат - невинни граждани, жени и деца станаха жертви на нападенията. Тогава Иванкостовци бяха извънредно усърдни, бързи и нетърпеливи, не забавиха нито за миг позитивния си отговор до централата в Брюксел. По-късно се оказа, че правителството е готово да предостави и сухопътен коридор за натовци, и то за щурмови турски армейски поделения в многохиляден състав.
Съвсем друго е отношението към руснаците. Това отношение вече е грандоманско и презрително, то играе върху струната на някаква си национална чест, толкова пъти погазвана тъкмо от колониалния режим на управляващите. Предизвикателно се отхвърлят дипломатическа нота след нота на Русия, само и само за да се докаже колко сме лоялни и безгръбначни спрямо задокеанските си покровители.
Откъде идва тази съмнителна "смелост" на тъмносините държавници спрямо една велика световна сила, която дори ако днес е изпаднала в политическа и икономическа криза, от това не престава да бъде фактор с огромно значение за сегашното и бъдещото развитие на България?
На първо място, това е мнимото самочувствие на прислугата, която изпълнява безропотно волята на своя господар. В случая националните интереси на България се накърняват, но това не тревожи никак авторите на такова деяние, тъй като за тях единствено важно е да си заслужат трийсетте сребърника от всеизвестните чуждестранни шейлоковци.
На второ място, те са убедени, че Русия и в този случай ще преглътне унижението. Още повече че подобно на нашите управници постъпват и зависимите Румъния и Унгария. Управниците ни смятат, че Русия ще бъде принудена да сведе глава пред натовското командване и директива, както вече се е случвало неведнъж. И ще "забрави" как български властници забиват ножа в гърба на "святата" Русия.
На трето място, Иванкостовци се изживяват като прототип на българските фашизоиди, които вкараха България във Втората световна война и по същия безочлив начин отхвърляха предложенията за добри отношения с Русия. Тогава опиянението на българските управници идваше с поздравителните телеграми на Хитлер или Гьоринг. Сега опиянението нараства с поздравителните послания на Клинтън, Блеър или Солана.
Тези безразсъдни български политици продължават да си мислят, че участват в някакъв световен поход срещу остатъците на комунизма, включвайки в ариергарда на историята не само Милошевич, но явно и Елцин, и неговата команда. Това предизвикателство Елцин вероятно ще преглътне, но едва ли ще забрави. Още по-малко ще го забрави руският народ и неговите бъдещи политици и ръководители на страната. Защото хамовщината се произвежда от хора, които по културна традиция се числят към славянската общност и изповядват, поне официално, православната вяра.
Руснакът все пак до някаква степен намира за обяснимо поведението на една Унгария. Конфликтите с нея имат историческа давност. Унгарската революция през XIX в. е потушена от руски войски, най-големият поет на Унгария Петьофи (унгарският Ботев) пада на бойното поле, убит от руски куршум. Унгария участва на страната на немците в нашествието срещу Русия, руските войски навлизат на територията на Унгария като воюващи. Има и конфликт между унгарци и руснаци от по ново време: 1956 г. Румъния никога не е изповядвала, както България, че е братска държава. Румънците са били, поне през последните два века, с френска и италианска главно ориентация. Техни войски по време на Втората световна война участваха на руския фронт заедно с германците. Съществува и вековна полемика за Молдова.
Друга е ситуацията с България. Ние имаме еднакъв славянски корен, който сега Иванкостовци се мъчат (чрез богато субсидиране и подкупване на интелекти) да изтръгнат. Имаме и обща православна вяра, и някакво упование в Третия Рим. Налице е българската роля в духовното просветление на Русия, но огромна е и ролята на Русия във вековната борба на българите за освобождение от отоманския поробител, в развоя на националното ни Възраждане. Огромна е ролята й в освобождението ни през 1878 г. Вазовото "братушки" се оказва, че не е поетична метафора, а реален израз на реално оживели чувства и народна памет.
Затова предателството на тъмносините спрямо Русия, подигравката с нейния авторитет и доверие към нас, българите, няма да останат без последици. За тях ще се плаща, за съжаление, ще плащат и тези, които в близко време ще управляват страната ни след сателитния кабинет на Иван Костов.
На какво все пак се надяват нашите управници?
Те се надяват, че както при толкова други случаи, Русия ще загърби националните си интереси и ще предпочете да обслужи Щатите, поради икономическата си и финансова зависимост от тях.
Те се надяват също така, че новите руснаци, паразитният слой от номенклатурно-бюрократичната класа, която извърши най-голямото и най-мълниеносното ограбване в историята на Русия, и този път ще изведе на първи план не родово-изконните, не дълбоко националните, не славянско-православните, а именно проамериканско-иноземните интереси на господстващите структури в двете държави. Те се надяват, че държавите на Березовски и Гусински и на Александър Божков и Андрей Райчев ще припокрият съвместния си позор под нощното покривало на спекуланта Сорос. Те са убедени, че дипломатическите наследници на посланик Шарапов, разчистил усърдно пътя за американско проникване и доминиране в Бългаиря, са на своя пост и сега, че техните позиции си остават крепки, че няма сила, която да удържи усърдието им пред идеолозите на глобализма все едно дали се казват Рейгън или Бжежински.
И най-после, управляващите особи са сигурни, че сегашният руски политически елит ще продължи да ерозира, да подкопава мощта на Русия, че ще обезпечи нейното слизане от световната сцена, ще постигне дълго лелеяната мечта: разцеплението на Руската федерация. А при такъв развой на събитията и идеята за възмездие спрямо вероломните малки "братя" ще остане да виси в небитието.
Подобно развитие на живота обаче едва ли ще се случи, едва ли ще се осъществи подобен сценарий, за който американските разузнавателни центрове хвърлят баснословни суми. Поне историята учи, че Русия се е възземала и от най-тежки сътресения и покруса на националното си достойнство. И монголците, и Наполеон, и Хитлер са бъркали, ламтейки за поробването на Русия. И са строшавали оръжията си, и са претърпявали позорен край. Новите мондиалисти ги чака същата участ.
Подобна участ, белязана от ответни справедливи удари, очаква и слугинажа. Надменният слугинаж, който не предусеща, че за всяка смердяковщина се полагат и порциите наказания. Ето защо ние бихме препоръчали на разните Ивановци, Петровци и Надежди да не забравят, че винаги идва Видов ден. Особено когато песът ръфа нозете на огромната сибирска мечка.
Русия ще преживее и това ръфане на нозете й. И великодушно, поне засега, ще го отмине. Пък и петата американска колона в Русия вероятно ще си свърши работата. Но утре? Утре!
Но утре кутрето, въобразило си, че е огромно овчарско куче, как ли ще скимти? И как ли ще пълзи пред силата? И как ли ще преобръща днешната си вяра? И как ли ще се измъква от тежката си отговорност пред историята и пред интересите на България?!
А народът ни отново ще бъде принуден да компенсира "вината" на празноглави и недалновидни български политици?!
ПРОПАСТТА, КОЯТО ЗЕЕ... господин Блъсков,
Разликата между "Монитор" и останалите ежедневници не е единствено в мерките на обективизма. Сред тях само в "Монитор" има откровен стремеж Отечеството ни да бъде представено и защитавано, ТАКОВА, КАКВОТО ГО Е СЪЗДАЛА ИСТОРИЯТА. Защото радикализмът в българското обществено съзнание формира шайки объркани интелигенти, които скитат в хуманитарния разум крещейки, че българската идентичност е друга или че тази, която е формирана от историята, е "грешна" и трябва да се смени или че идентичност изобщо няма, та елате всички, да си я създадем... Отговорът на подобни изстъпления бе даден само с една фраза от професор Николай Генчев още през 1990 година: "ИСТОРИЯТА Е ТАКАВА, КАКВАТО СЕ Е СЪСТОЯЛА... " От тук е близко до ума, че всеки призив за нейното "пренаписване" отразява липсата на цивилизованост у въпросните ревизионисти.
Това е и поводът да напиша това писмо, тъй като от самото начало на "Монитор" досега съм прочел няколко пъти на неговите страници коментари за българската идентичност, които са в разрез с философията на вестника, с неговата същност. Няма да ги цитирам, спирам се само на последния, чийто автор е високо ценения от мене Ваш сътрудник Волен Сидеров: "Да атакуваш България чрез Ванга е падение"(в."Монитор", 7 юни, 1999 г). Статията отговаря на поредното ругателство срещу българското, в случая оценката на някой си Юрий Горний за феномена Ванга, оценка измислена, спекулативна, глупава... Материалът на господин Сидеров обаче съдържа и оценки за българската история, респективно българската идентичност, които отразяват, меко казано, една изцяло порочна мода.
Обяснението на днешните руски атаки срещу България с комплекси съдържа част от истината и това бе обяснено в контекста на статия от акад. Дмитрий Лихачов още преди близо 10 години на страниците на един от последните броеве на в."Литературная газета". Това обяснение обаче няма нищо общо с българския хуманитарен разум, чиято ТЕЗА се изразява предимно от академичната ни общност. Ето първата фраза на господин Сидеров: "Нагаждаческите български учени и политици през последните 120 години също са допринесли за поддържането на легендата за общославянския първичен бульон, от който внезапно са се излюпили българската народност (малка като човешка длан) и останалото славянско море, което залива континента... ". Пасажът представлява абсолютна КЛЕВЕТА първо с изравняването на учените с политиците, което в контекста на обществените взаимоотношения е изцяло невярно. При всичките си човешки слабости българските учени, благодарение на чиито дългогодишни усилия днес имаме писана история, легитимна в европейската и световната научна среда, никога не са превръщали своята мисия в слугиня на политиката. Дори амбициозният професор Богдан Филов, влязъл във висшите етажи на власта, не си е позволил да напише една дума в разрез със сериозните оценки и заключения на българската историческа школа. Въпросните "нагаждачи" се именуват проф. Васил Златарски, проф.Петър Мутафчиев, проф. Петър Ников, проф.Иван Дуйчев, които са покойници, но техните наследници в науката са живи и следват традиционната линия на ЕВРОПЕЙСКИЯ АКАДЕМИЧЕН ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ В ХУМАНИТАРНАТА НАУКА. Отделните, всъщност незначителни компромиси, само потвърждават правилото. Българската историческа школа е основана на европейската традиция, по специално на нейната германо-руска методическа линия. Европейската академична истриография, археология, етнология, езикознание и т.н. използват ИЗКЛЮЧИТЕЛНО постиженията на българската академична наука, защото в своите аргументи и концепции тя спазва отработените векове правила, най-важното от които е известния принцип на Окам, че най-вероятно е най-очевидното... Ето нататък господин Сидеров обвинява нагаждачите, че според тях цяла Украйна "минавала" за славянска, а пък стотици археологически находки от началото на века до днес посочват, че това е центъра на "Кубратовата Велика България"... Подобно твърдение е много смешно, тъй като "цяла Украйна" през средните векове, за които става дума, има едно историко-географско членение - на запад от Днепър обстоятелствата са едни, а на изток - други. Без да се впускам в обяснения, които са сложни и дълги, ще отбележа, че през 7 в. реката е била граница между българите на хан Кубрат и източните славяни... Не мога да разбера защо са споменати тук изследванията на моите колеги и лични приятели Александър Гадло от Санкт Петербург и Мурад Магомедов от Махач Кала, за да се противопоставят на изследванита на българките академични учени. Не познавам техни "невероятно ценни и осветяващи с нова светлина историята открития", които да са пренебрегвани и укривани. Що се отнася до "теорията за номадския характер на прабългарите", тя не е била налагана от "официалната" съветска наука, начело със Светлана Плетньова, а от самите факти.
Изразът на Волен Сидеров "укриване на факти" се среща на няколко места и също сам по себе си е достоен за удивление. Защото "фактите", за които става дума, са писмени исторически извори и археологически паметници, които не могат да бъдат укрити. Почти всички текстове на различни западни и източни хронисти са публикувани по няколко пъти с подробен коментар. Повечето археологически паметници също са публикувани, като изключим онези, проучени през последните години, които все още остават неиздадени по добре известни причини. Писаното от Карл Менгес и Луи Базен е добре известно на българските учени, но то с нищо не променя основната концепция за старобългарската култура, нейния генезис и развитие. Тук бих могъл да напомня на господин Сидеров, че идеята за малобройността на Аспаруховите прабългари е твърде стара и идва не от "нагаждачество", а от тогавашното равнище на емпиричните изследвания. Преди половин век не е била идентифицирана материалната култура на прабългарите на Долния Дунав, нито тази на ранните славяни. От 30-40 години насам "тезата" непрекъснато се променя, предимно под напора на археологическите изследвания, за да се стигне днес до относително реални, вече различни факти и аргументи.
Ето защо похвалите към писаното от Петър Добрев имат наистина куриозен характер. Твърденията на въпросния "историк" съдържат, въпреки промъкналите се някои интересни идеи, твърде много измислица. Книгите му българските академични учени не възприемат като "куриози", а като израз на определен комплекс. Той е същият като на онези "учени", които смятаха монументалните постройки на Плиска за късноантични градежи... "Абе, не може да сме били толкова културни, че в 8-9 век да построим тези каменни палати! " Сега е обратното - "Абе, не може да сме били толкова диви, че да дойдем тук в края на 7 век само на коне и в палатки! " Това именно са неевропейските "маниери" на мисленето в определени кръгове на българското общество. За да бъде УЧЕН - ИЗСЛЕДОВАТЕЛ НА ИСТОРИЯТА, Петър Добрев трябва да се легитимира С ТЕЗИ ИЗСЛЕДВАНИЯ в европейската хуманитаристика, където обаче на такива "изследвания" се присмиват. Защото според езиковите "факти" българите може да са основали дори шумерската цивилизация, но в писмените исторически извори такова наследство не е споменато, а археологическите паметници свидетелстват съвършено друго. Академичната наука може да има слабости, но тя е единствено валидна и ако има изключения, те само доказват правилото.
Много добър аргумент в полза на европеизма на българската наука е състоянието на турската историография, която поради споменатия комплекс, фалшифицира цялата история на Средиземноморския басейн, за да обяви, че в основата на неговата цивилизация е присъствието на турския етнос от най-дълбока древност. Стигна се дотам, че културата на елинизма бе обявена за турско творение, следователно турците са по-големи европейци от самите обитатели на Европа. На което, разбира се, се смее цялата световна наука... В България подобни изстъпления прави и един "академичен" учен, хабилитиран специалист по н о в а и с т о р и я. Според господин Пламен Цветков и старите, и днешни българи не са славяни и със славяните нямат нищо общо, а Кирило-Методиевската книжнина те създали, само за да услужат с нея на другите славяни. На това европейската наука също се смее, понеже познава, изучава и обяснява писмените извори и археологическите паметници, както и цялата традиционна култура на европейското историческо наследство. То, и само то идентифицира и легитимира европейските нации, които живеят и се развиват въпреки ликвидаторските теории през последните години.
Изразът "пренаписване на историята" днес се използва в две посоки:
Крайните либерали, чийто патрон във властта е просветният министър Веселин Методиев, пледират нова оценка на събитията, фактите и героите в полза на заличаване историческата конфронтация в Юогизточна Европа между християнството и исляма. Това "пренаписване" трябва да унищожи основната теза на геополитическото и културно развитие - появата на историческата сцена на християнски нации и техните държави като антиподи на Османската империя и нейната наследница републиканска Турция. Сами разбирате какво ще последва от реализацията на такова намерение!... Другото пренаписване е мотивирано от привържениците на старата идея на Димитър Съсълов, означена образно като "Българска орда", които днес издават списание "Авитохол". Според тях от българската история трябва да се изчисти всичко що се отнася до участието на славяните в генезиса на нацията, тъй като всяко родство с метрополията на тази европейска етнолингвистична група е порочно по своята същност. Петър Добрев и подобни ентусиасти на българската старина не се вписват напълно в Ордата, но са донякъде съпричастни на нейните идеи.
Само че и двата фронта на "пренаписването" са обречени от липсата на автентичност в материята на историческото наследство и в хуманитарния разум на континенталната култура. Те не се интересуват от истината, а от победата и това е главният им порок. ТОВА Е ПРОПАСТТА, КОЯТО ЗЕЕ МЕЖДУ ТЯХ И БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЧНА НАУКА. Опити да се промени идентичността, респективно да се подмени културният модел на една нация, са правени много пъти в различно време и на различни места по земята. В модерния свят няма случай такъв опит да е успешен. Ето, император Петър Велики се опита да направи от великорусите западни европейци, но те останаха такива, каквито ги е сътворила историята. Владимир Ленин се опита да създаде от една комунистическа амалгама безродно федеративно общество и днес виждаме как руският идентизъм отново извисява ръст. Мустафа Кемал Ататюрк ликвидира халифата, смени писмеността, забрани дори традиционното облекло, а вече седемдесет години турците гонят химерата на империята, постоянно се възражда ислямизмът, гражданите с европейска култура са един тънък, незначителен слой в обществото. С други думи, турците си остават турци...
