ЖИУ - ТАНКОВЕТЕ НА ДЕМОКРАЦИЯТА СРЕЩУ НАРОДА
Напразно демократичните властници и медии сочат миньорските бунтове като някаква ексцесия. Това е обикновен бунт на заплашените от глад срещу предалата ги власт. Танковете винаги са използвани за потушаване на бунтове, оценката зависи от коя страна на барикадата се намира субектът... В румънския случай присъствието им придобива почти сакрален смисъл - нали демокрацията е свята?! Така идва от само себе си въпросът - за кого е демокрацията? За народа, или за политическите елити? И какво е нейното предназначение?! Защото доколкото разбираме от философска и социална теория, демокрацията означава добруване за цялото общество. Което обаче съвсем не се вижда за последните 10 години нито в Румъния, нито в България, а напротив!
Румънци и българи за едно десетилетие се убедиха, че ТАЗИ ДЕМОКРАЦИЯ, наложена отвън, не носи нищо освен робство и нищета. Само липсата на почтен политически елит, както и чудовищният натиск отвън, успя да им наложи сегашната ТИРАНИЯ НА БЕДНОСТТА. Днешният бедняк е бездуховен и на това разчитат тези, които ръкопляскат на "демократичните" танкове. Те именно, настанени удобно в луксозните си офиси, се стряскат от едно-единствено явление - СЪПРИЧАСТИЕТО. Затова всички "демократи" бяха извънредно разтревожени от човешкия поток към Букурещ. В София неспокойни сънища обръщаха погледите им към Кремиковци... Днес няма никакво съмнение - миньорският бунт е една рефлективна реакция срещу унищожаването на Румъния като суверенна държава чрез разгрома на нейния икономически потенциал. Затварянето на мини, закриването на заводи, "отварянето" на пазара, запраща румънците на европейското бунище. Там, където избутват и нас! Вече десет години икономическите мерки, които ни налага световната финансова олигархия, подготвят двете държави за ликвидация. Превръщането на по-голямата част от Югоизточна Европа в безпомощно икономическо пространство е в пълен ход - т.нар. преструктуриране всъщност представлява един извънредно жесток икономически (и културен) експеримент с "непълноценни" нации.
А влизането в пространството на пазарната икономика съвсем не изисква кейсиански монетаризъм, отдавна доказал своята несъстоятелност. Не изисква в никъкъв случай и абсолютно раздържавяване, каквото най-развитите европейски държави не прилагат. "Демократичните" правителства на Румъния и България изобщо не дадоха шанс на собствените си икономики. Държавните предприятия можеха и трябваше да минат на пазарни принципи, при строг контрол, след което да се приватизират по най-различни пътища. Структуриращите държавната цялост ресурси - железопътен и въздушен транспорт, комуникации, енергетични мощности в такива малки държави не могат в никой случай да преминат в ръцете на частния капитал. Те трябва да принадлежат на нацията, респективно на нейната държава. Вместо рационални мерки - шокова терапия, продължаваща вече десет години, и пълен разгром на стопанството. Вместо реформа - революция, която разрушава всичко... И долината Жиу тръгна към Букурещ!
Наивните българи от Рудозем не тръгнаха, може би ще тръгнат българите от Кремиковци. Те все още се надяват на "своето" правителство, без да подозират, че самото правителство не ги смята за свои. Смята ги за излишни. Но ако тръгнат - танковете са в Горна Баня. Защото Петър Младенов само предложи да дойдат танковете, сега те ще дойдат без някой публично да споменава това, за да защитят "демокрацията" от народа. Както това стана край Букурещ. И Държавният департамент на САЩ ще изкаже задоволство, както го изказа за Румъния.
"Демократите" и в Румъния, и в България, пък и... в Държавния департамент на САЩ твърдят, че зад миньорите от долината Жиу стои националистическата партия "Романия маре", създадена от агенти на бившата Сигуранца. Така те се опитват до компрометират каузата на миньорите, която несъмнено е кауза на румънската нация. Това обвинение продължава в твърдението, че миньорите се вдигнали точно за да попречат на сключване на споразумението с Международния валутен фонд и Световната банка за $1 милиард. Разбира се, има и друга "теза" - правителстовто само да е организирало бунта, с цел да окаже натиск върху институциите на финансовата олигархия за по-изгодни условия... Подобни провокативни обяснения имат единствената цел да прикрият истинската причина за недоволството. А тя е в разгрома, на който е подложена румънската нация, за да бъде превърната в безпомощен субект без идеи и цели. Аморфна маса, която не е в състояние да защити собствените си ресурси и интереси. Същият сценарий се изпълнява в България, след като мълчаливата съпротива на българите бе смазана през януари 1997 г. и в последвалите избори. Последната крепост срещу настъплениято на глобализма е Сърбия, където косовският конфликт е само външния израз на прийомите на новия световен ред. Там обаче хищните му зъби светят най-ярко, защото силите на местните компрадори и конформисти не достигат и трябва да дойдат армиите на Запада. Един господ може да каже, ще има ли сръбски Сталинград напролет! Един господ може да каже, победени ли са вече румънците и българите! Но дори господ не може да каже, предал ли се е вече светът, сътворен от историята. Свят, в който имаше повече или по-малко място за всички, за да бъде изграден друг, в който ще има място за малцина.
Българите трудно се вдигат на бунт, та едва ли ще последват съседите си... Но затова пък са майстори на пасивната съпротива. Годината 1999 е решаващата за управляващите да ликвидират окончателно българското стопанство. Последният бой ще дойде, когато бъдат закрити всички "губещи" предприятия, а техните работници излязат на улицата. Преди общинските избори и след тях. Тогава никакви фалшификации няма да спасят рицарите на политическия конформизъм, защото повечето българи просто няма да отидат пред урните. И тогава ще настъпи онази "криза на демокрацията", от която се боят всички глобалистки лобита по света. Същата, която виетнамският конфликт предизвика в САЩ ... И може би световното шествие на тази криза ще спаси света от бездънната пропаст на универсализма. Където всички са равни, еднакви, и разликата е само в това, че едни имат пари, а други нямат, че едни успват да откраднат повече, други по-малко, а трети изобщо не крадат.
МЕТАНИ, ГЮВЕЧ И КОНФОРМИЗЪМ
"Старите муцуни" и "Вариант 3" минаха в Канал 1 и това наистина е вече друго. Двете водещи дами (16 януари) се задъхваха от ентусиазъм - зер друго е да те излъчват по първата програма, пред примерно двойно повече зрители, и то наистина в най-гледаното време на съботния ден. Това у нас му викат гювеч, независимо дали е заслужен или не... Някои зрители мислят, че да - предаванията ги бива!
Двете дами обаче съвсем не мислят така или пък смятат, че заслугите им са недостатъчни. И си строшиха гръбнаците от метани пред властта. Като се почне с лигавенията на доброволния прононсиран ДОНОСНИК на комунистическата държавна сигурност Георги Марков, издигнат от Желю за конституционен съдия в едното предаване и се стигне до рекламните клипчета на президента и министър-председателя във второто, по повод репликата на проф. Генчо Начев, че иска да види почтени политици... Впрочем, поканата към лишената от всякаква свяст Милена Славова да дава акъл на българите, как да живеят, или към съпругата на Георги Аспарухов да им обясни как и той бил репресиран, не са по-малко красноречиви. От последната чухме, че благополучието било "фалшиво", най-важна била свободата. Подобна философия ни пробута и Кирил Маричков.
И какво се оказа най-важното?!
Най-важното се оказа, че израствало ново поколение, което не помни тоталитаризма! Наистина, това е най-важното. Младите българи не помнят времето, когато за всички имаше работа и бъдеще, а стартът бе далече, далече по-равен от днешния. Ако всички го помнят, новата власт на компрадорите няма никакъв шанс. От екрана ни наругаха, че се оплакваме, напомниха ни, че всичко зависи от самите нас... Лъгаха без капчица свян и срам, колко е хубаво сега, как сме свободни и какъв позор е да имаме претенции към държавата. Същата държава, която принадлежи на нацията и е длъжна да осигури на всичките си граждани ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ДОСТОЕН ЖИВОТ.
"Старите муцуни" и "Вариант 3", подредени едно след друго в съботния ден по Канал 1, ни напомнят старите комунистически "Агитпунктове", които зевзеците бяха превели на турски с "Кандърма кьошета". Там ни убеждаваха с елементарни и смешни номера колко хубаво нещо е да си траеш и ръкопляскаш, защото този избран вече път е единствен. И друг няма. Сега с други средства ни убеждават в същото... И по какво се различава Иван Костов от тези, на които е уж отрицание? Само по доктрината, която макар и по различна, е също тъй дълбоко погрешна. И води към не по-малка пропаст.
Блюдолизците виждат пропастта, но продължават своята "Осанна! ". С надеждата, че те няма да паднат в нея а покрай властниците ще останат на ръба и ще продължават да убеждават загиващите колко добре е да ги няма. Самотно звучаха словата на Александър Морфов за нацията, за почтеността и надеждата. Нямаше кой да чуе!
ТЕАТРОТО НЕ Е ПРОСТО ИЗКУСТВО
Странни и смешно-тъжни неща станаха около синята лустрация.
Замисълът й бе тъп. Все едно да провъзгласиш с декрет, че от утре в българската гора птичи хор повече няма да има и ще се слушат само солови изпълнения на синигерите, дори и когато пеят фалшиво. Това няма как да стане, поне за продължително време.
Най-смешно бе изпълнението на министър Марио.
Получи се своеобразно повторение на ефекта от някогашното приклякане на г-н Стефан "Бушо" Савов (да му е честита 75-годишнината) пред парламента, при което във всеки пореден коментар на "Демокрация" достолепният представител на народа ставаше все по-бит.
Този път на сцената бе изведен клетият Марио. Подбутнат от уж бащинската ръка на Иван Костов ("Ти говори, това е по твоя ресор, ама ще се справиш, разбира се"), човечецът стъпи на подиума за артистите и запримига под светлините.
Седеше си дотогава кротко и безметежно Марио на бюрото и се занимаваше с привична и разбираема работа, не изискваща прекомерни умствени или словесни напъни. "Иван е бил сервитьор в "Балкантурист". Така... Значи, знае чужди езици... Значи, при Надето. Първи братовчед на другаря, пардон на господин Х, значи, първи легационен секретар. Готово. Сега да видим Стоян... Така... Изкарал е четвърто отделение до средата... Значи, среднист. В новата областна управа в град У, да отговаря по учебната част, поне ще я задържи на средно равнище. Драган. Този е лесен. За него Стопанинът беше казал да върви в Комитета за младежта и спорта... Нали скачаше най-високо. Или май беше най-продължително? Така..."
И изведнъж, хайде при медиите. Защо аз? Защо не Васил Гоцев? Хем е речовит, хем номенклатурата я познава отвътре. Ама щом е рекъл Стопанинът, няма къде да ходя. Щом съм бил лицето на нашата администрация... А, да не забравя да видя в речника за чужди думи какво значеше "катързис". "Катарзис", поправя го секретарката и Марио се разкършва и тръгва към нови подвизи.
Някои българи бяха готови да възприемат замислената лустрация като драма. У други тя предизвика по-скоро раздразнение или досада. Благодарение на Марио преобладаващата част от сънародниците ни я оцениха като фарс. Дори и хамлетовските терзания на младия Петър (Стоянов) по този повод ( "Да подпиша или да не подпиша закона? ") в съзнанието на публиката останаха на заден план.
Марио сам си е крив. Бай Стефан, преди да заприкляка пред парламента, най-добросъвестно отрепетира ролята на народен страдалец с участието си в гладната стачка на 39-те, когато цялата демократична общественост със затаен дъх следеше сводките за анализа на урината му. Така де, театрото не е просто изкуство.
Ария на демагогията в аранжимента на разпада.
Дълго време президентът наш се изживяваше като сладкопойна политическа чучулига. Е, предпочиташе песньовките на "Бийтълс" човекът, а не примерно "Такал'ай Донка престилки", но чуждоманията и подражателството у нас не са от вчера. По темата Добри Войников е написал цяла пиеса - "Криворазбрана цивилизация", в чиито персонажи без усилие можем да открием и "алафрангата" от Филибето.
Той, в зората на своето президенство, шармантен и чаровен, нали популистки флиртаджия, и китара раздрънкваше, и на ингилизки подпяваше в студентски аудитории. Някои наивници все още вярваха, че след като бяха прогонени вдън гори тилилейски лошавите комунисти, нещата най-сетне ще потръгнат на добре. Пък нали и сините бяха издигнали нахаканите лозунги: "Ние можем! Ние знаем!"
Леко му беше тогава на бат'Петьо. Неговите популистки арии с оптимистиччно заоблени вокали като че ли хващаха дикиш. И той все повече добиваше ищах да се вживява в ролята на севилския бръснар. И пътуваше из родината да я опознае - "Фигаро тук, Фигаро там!..."
Но всяко нещо си има край, колкото и да е дълга опашката на лъжата, каквато се оказа тая на СДС. След като сините гамени издигнаха т.нар. барикади (какви барикади са барикадите, които никой не атакува!), след като погромиха Народното събрание при пълната пасивност на изпълнителната власт, сполучилите да докопат властта инсургенти обещаха, че ще възродят България. И започна едно възродяване!... Реалните доходи непрекъснато и катастрофално падат. Фалшивката с т.нар. повишаване на заплатите е за външна консумация и за вътрешна демагогия. Защото растящите цени на хранителните продукти, водата, електричеството, отоплението и т.н. многократно надскачват по стойностни показатели увеличението на месечните възнаграждения. И отново "народ безмолвствует", както е казал Пушкин за едно особено психологическо състояние, предшестващо оня бунт "безмислен и жесток", за който пак Пушкин провидства.
И докато сините парвенюта тънат в доволството на преуспялостта, наслаждавайки се на всички възможни властови екстри, все повече губят усет за съприкосновение с действителността. Петър Стоянов, на когото все още не са му счупили радарите за връзка с реалностите, вече изглежда долавя първите трусове на приближаващата се катастрофа. И той, от чист син егоизъм, ако и да се прави на отечестволюбец (пък върна Паисиевата история и подписа Рамковата конвенция за малцинствата), бърза да предупреди своите за надвисващата опасност да бъдат пометени от политическото позорище.
В арията му, изпята по случай две години от встъпването му в длъжност на президент, се долавят нотки от пророчествата на една новоявена Касандра.
И не може да се отрече, че той точно долавя голямата опасност за синьото управление, пък и за България, която се изразява в липсата на мотивация за труд у българина. Въпросът на въпросите според него е "наличието или липсата на психологическа нагласа у тази нация да се пребори за своя успех". По-нататък, извисяващ глас до горно "до", президентът апелира за "обединението и максималната мобилизация на българската нация за труд". И накрая като уморена въздишка следва пожеланието: "да работим така, че българският народ да се върне към изконната си добродетел - смислен труд и в своя полза, и в полза на отечеството".
Благи пожелания, повече приличащи на заклинания на провалил се магьосник, който напразно вопие към доверието на племето. И в тази връзка трябва определено да кажем, че българинът е доведен до там, че не е мотивиран да се труди. Трудът му е възможно най-ниско платен, защото управлението е негодно и държавата - изтърбушена от грабежи; защото на врата ни като огромен топуз тежи МВФ, Световната банка и какви ли още не спекулативни пиявици; защото най-сетне нечестиви и аморални елитари разгарят Валтазаров пир сред море от недоимък и мизерия.
И като гледа тоя изпосталял народ - болен, окаян и смачкан - пращящите от биологично здраве свои управници, преливащи от арогантно доволство и ситост, естествено е да не иска да ги гои с кръвта и потта си.
Не му ли е ясно на г-н президента, че просто вече зее пропаст между една по същество компрадорска върхушка, зовяща се политическа класа, и многомилионните, обречени на геноцид страдалци.
Какъв ти тук "смислен труд", какво ти национално съгласие!
Не, не съществува "психологическа нагласа у тази нация" да понася тегобите на либерализираната до кретенизъм пазарна икономика. И още нещо, най-важното - не може да бъде мотивиран за труд и бъдещност народ, кото не е стопанин на земята си, на благата си, на когото му издърпват изпод краката сътвореното от поколения българи. И всичко това говори, че моделът на реформите е сбъркан, че системата е сбъркана и в резултат на всичко това държавата е силом нахаквана в кьорсокак.
Ето защо народът оказва пасивна съпротива, това може да се прави!, и рано или късно ще стане невъзможно оставането във властта на презряната туземна администрация.
А и примерите със Словения (1000 марки средна заплата), Унгария (средна пенсия 300 марки), за Чехия и Словакия да не говорим, идват да подскажат, че тамошните елити реално и ползотворно са работили или работят за просперитета на своите нации. Докато у нас - всичко за продан! А и как ще бъде мотивиран българинът да работи примерно за турската фирма "Ердемир", която на всичкото отгоре, ако купи Кремиковци за унизителния един долар, ще изхвърли половината работници на улицата, а на останалите ще им вади душите с анадолски ченгел.
Хубаво е отворил песнопойката президентът, ала не рачи и дума да каже, че проблемът не е в това дали българинът ще работи или не (къде ще ходи в крайна сметка!), а в това, че моделът на държавното управление е порочен, пригаждащ се към изискванията на неоколониализма. Не може една сериозна държава да разпродава, и то на безценица, структурни отрасли, които са във фундамента на националната сигурност. Не може непрекъснато да се тръби, че висша национална цел е влизането в НАТО и ЕС, когато нацията просто се топи в клещите на икономичечски геноцид. Висша цел следователно трябва да бъде спасяването на нацията. Но за подобна мисия, както става все по-ясно, политическият елит е абсолютно неподготвен, защото е продажен, защото е лишен от държавнотворческо мислене.
И въобще президентът търси отговорите на въпросите не там, където са, и в крайна сметка не прави нищо друго, освен по стар комсомолски маниер да "развива дейност".
Суетни усилия!
Суетни са и усилията му чрез отческа критика да вразумява неразумните сини талибани, които според него страдали от "чувство за непогрешимост". И той отправя апел българските граждани да "настояват за политически диалог" между партиите. Но като как да стане тая работа, тая небъдница, г-н президентът не обажда. И не може да обади по простата причина, че у нас ни граждани има, ни гражданско общество, а само окаяни данъкоплатци и смазани от нищета хора, вторачени в жалкото коматче.
Но такава е и крайната цел на занятието - да се атомизира българският народ, да се превърне той в сбирщина от слепи индивидуалисти, заровени в битовите си къртичини, а прословутото гражданско общество овреме да се трансформира в общество от помияри. И тогава наистина властта на СДС може да бъде безконечна. Но в тая стратагема на разпада само едно не е предвидено - че рано или късно идва Видовден, че народът суверен поставя всекиго на място и най паче ония продажни юди, които сега носят на гърди ключовете от неговите окови.
Ето така стоят нещата и г-н президентът напразно се опитва да ни замамва с арията на демагогията.
И нам нищо друго не остава, поне засега!, да кажем на целия скапан политически елит: Чужди сме ви, чужди сте ни! Ние сме вашето отрицание, на наша страна е истината, защото винаги и над всичко за нас е стояла България, която вие презирахте, тъпкахте и продавахте.
Да строшим инструмента на новото робство!
Мнозина издигат в сърцата си паметник неръкотворен на Всеобщата декларация за правата на човека уверени, че е била продиктувана от желанието на международната правна общност да създаде законова база, за да не се повтарят хитлеристките изстъпления срещу човечеството. Това ни внушава вторият параграф от нейния преамбюл: "Като взе предвид, че пренебрегването и неуважението на правата на човека доведоха до варварски деяния, които потресоха съвестта на човечеството и че създаването на един свят, в който хората ще се радват на свобода на словото и убежденията си и ще бъдат свободни от страх и лишения, бе провъзгласено за най-съкровения стремеж на човека..."
Годината е 1948.
Раните от войната кървят, а паметта още тръпне от ужасите на геноцида. И няма нищо по-бленувано от подобен документ, призоваващ всеопрощение за греховете срещу Човека, допуснати от високохуманните западноевропейци, които позволиха нацизмът да вилнее на нашия континент.
Оказва се обаче, че онова, което целеполага философията на Декларацията, провъзгласила "права за всеки човек", няма непосредствена връзка с войната. За всеобща изненада същинската причина била друга. Именно тя оправдава чувството ни за нелогичност, снижаващо шанса да проумеем въпросните права, придобивани от човека извън социалното пространство и по неуказан път. Към действителната причина ни насочва докторът по политически науки в Бостънския университет Петрус Вамвакас. В статията си "Променящата се дефиниция за малцинствени права и самоопределение в периода след студената война на Балканите" (Emphasis. A Journal Hellenic lssuers Vol.1 issue 1, http:hri.org/emphasis/1-5html). Той проследява историческите й корени и посочва нейните следствия днес.
Авторът разкрива как чрез идеята за "индивидуални човешки права" великите сили намират начин през 1948г. да се отърват окончателно от една нежелана за тях ситуация. В нея те попадат благодарение на предходни свои стратегически стъпки, от които им се налага да се откажат впоследствие.
След средата на миналия век те първоначално успешно окуражават (чрез идеи за самоопределине) поробени народни да се борят за създаване на свои държави, а по-късно интересите им диктуват да се откажат от същите тези идеи... Накратко, става дума за предприетия от великите сили ход след Първата световна война да преустановят стимулирания от тях процес на обособяване на суверенни нации, водещ към нежелано раздробяване на европейската територия.
Дотогава многоуважаваното "малцинствено право", което означава не друго, а "право на групата" (помогнало на много европейски народи да получат самоопределение, откопчавайки се от османска или австро-унгарска империя), е трябвало да бъде преформулирано в коренно противоположното. Така се ражда трудно обяснимото "право на отделния индивид", т.е. на самотната човешка личност, фигурираща в декларацията като "всеки човек"
(без уточнение на възраст, професия, пол). Във всяка държава те могат да бъдат различно задължени към обществения порядък, който единствен регулира жизненото им поведение.
Задкулисната причина за възникването на т.нар. човешки права е, че те не са били замислени поради особена грижа за отделния човек. Декларацията е целяла запазване на държавните граници на страните, в които живеят чужди етноси (малцинства), за да може да просъществува международното право като кодекс за общуване между суверенните държави. По този начин международната европейска правна и политическа мисъл намира път да озапти етнонационалните тежнения у общности, които не само нарастват демографски, но се и самоосъзнават като различни от мнозинствените и съответно пожелават суверенитет.
"В края на Втората световна война - пише авторът, - международната общност търси да установи система, която да се справя с правата на малцинствата по сценарий, който да не повтаря валидния между войните. Дори през Втората световна война, в рамките на Северно-Атлантическата харта, правата на малцинствата са били подменени с човешки права. Промяната от колективни права към права на индивидите е бил значим опит от страна на международната общност да запази териториалната цялост и суверенитет на държавите и да защити правата на индивидите по начин, който да не отслаби държавните структури. Хартата на ООН, която е съставена в Сан Франциско през 1945г., експлицитно отхвърля концепцията за правата на малцинствата в полза на човешките права. На 10 декември 1948г. Всеобщата декларация за човешките права се отдалечава още повече от понятието за права на малцинствата като колективни права."
Съществено е, че от законова гледна точка Всеобщата декларация за човешките права е била отначало "преамбюл", а не обвързващ документ. Тя не е била такава до декември 1966г. и в Прокламацията от Техеран през 1968г., респектът към правата на човека, предписани в декларациите на ООН, не са станали "задължение за членките на международната общност". През 70-те, макар и необвързващо, документът започна да се превръща в общ Закон.
През 1990 г. обаче международната общност в лицето на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа отново въвежда (посредством документите от срещите си в Копенхаген и Париж) концепцията за колективните права на малцинствата.
"Чрез коригиране на Хелзинския Заключителен акт - отбелязва авторът, - Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа позволи (1990г.) колективните права на малцинствата да изплуват отново на повърхността, да отслабят държавния суверенитет и да заемат амбивалентна позиция за принципите на самоопределение, която може да изложи на опасност стабилността в Източна Европа и Балканите".
Навярно не бихме се противили, ако връщането на старото положение,същевременно отменяше валидността на Всеобщата декларация. Но това го няма! Тогава? Както твърди Вамвакас, "в текста, който се появява от срещите в Копенхаген и Париж, малцинствените права не са поставени vis a vis с човешките права, нито се поставяха въпроси, третиращи самоопределението на малцинствата" . Тогава да попитаме дали в резултат на последните маневри на международните "правозащитници" европейската общност вече не разполага с "привилегията" да се ръководи от документи, които се конфронтират, пристъпвайки към феномените човек и "правов ред" от две противоположни (индивидуална-колективна) посоки? Терминът от Рамковата конвенция "всеки член от малцинството" не е равнозначен на "всеки човек" от Всеобщата декларация. Причината е, че терминът "всеки човек" включва в себе си и хората от мнозинството в една държава, докато другият напълно ги изключва. Заради това невярно е заявлението (чл.1 от Рамковата конвенция), че защитата на правата и свободите на хората, принадлежащи към малцинствата, образували интегрална част (?!?!) от човешките права. Не е ли близко до ума кой има нужда от отделен документ, за две уж принципиално еднакви права? Въпросът обаче е друг. Щом няма да се обезсилват въпросните документи, поне в някоя от своите точки, то кога и как ще се използват членовете на единия или пък на другия, очевидно ще решава не юридическата логика, а интересът на онези съюзи и държави, които ще имат възможност да подсказват насоката при вземането на "правилното" решение.
Ето ни случай отново да се убедим в изобретателността на международните стратези. А и в нашата наивност, когато са ни подвеждали да приемем това бинарно положение и да чакаме въз основа на него да ни раздават "законна" справедливост.
И все пак положението не е напълно отчайващо. Съществува един изход и той е да не станеш страна и по двата документа. В случай, че си приел да бъдеш страна по единия - това е напълно достатъчно!
Ако остава неясно какво произтича от вътрешната (съдържателна) конфронтация между двата документа, примерът от Косово е под ръка. Висшият югославски дипломатически служител Раде Дробец не лъже, когато заявява в интервю пред в."Труд" (1.11.1998г.): "Албанците в Косово имат право на политически партии, на образование, на майчин език. Нищо не пречи на хората от албанското малцинство да получават югославски паспорти, шофьорски книжки, да ползват безплатно здравеопазването. Но те отказват всичко това, за да докажат, че са онеправдани. Дори са измислили тяхно паралелно училище, което никъде не се признава. И наистина дават там собствените си деца, вместо да ги пратят в нормални училища, за да кажат, че нямат училища. " Казано иначе, албанският етнос в Косово, който е огромно число индивиди по Всеобщата декларация, фактически ползва индивидуално всички обявени права по нея, надлежно предоставени от СР Югославия.
А сега стигаме до най-важното, най-същественото, а именно, че никой член на тази общност не се задоволява само с тях. Всеки един поотделно и всички вкупом настояват за признаване на колективни права. Надеждата е, че биха могли да получат суверенитет, т.е. икономическа плюс политическа независимост. Но... за съжаление работата е в това, че чак толкова широки права не се предвиждат нито по Всеобщата декларация, нито по Рамковата конвенция. Тогава да попитаме на какво се опират самите албанци в устрема си да получат каквото са си наумили? (Как пледират пред своите покровители?) Отговорът е: На нищо юридически реално. "Спасението" им е в един липсващ засега документ - "Рамковата конвенция в защита на хората, принадлежащи към мнозинствата". Но нека знаят, че и ние го чакаме, за да разберем най-сетне какви права се предвиждат за нас - "мнозинствените". Надяваме се най-сетне там да намерим упоменати "право на кръвно родство" и "право на суверенитет или самоопределение" - два основни термина, касаещи съдържателно произхода на всяка етнонационална държава.
Ами на какво се опира НАТО, когато се опитва да защити незаконните действия на АОК, вместо да приеме, че са терористи, за което настоява югославската страна? Отговорът е: На особеното "право на по-силния", известно още като "право на джунглата", прилагано без свян и в Ирак, отрицанието на което вгради толкова нации в структурите на ООН, а днес вече е база за тяхното справедливо оттегляне.
Няма да е пресилено, ако кажем, че българската житейска философия, изработена под влияние на неоспорваната мъдрост на Изтока, се противи да приеме, че можем да се ползваме от индивидуални права (на образование, медицинска помощ, сигурност, добри условия за живот)вън и независимо от нашите колективни права. Винаги сме вярвали, че държавата ни, възникнала като самосъзната култура на нашия народ, има за висше свое задължение правото да променя границите на нашите индивидуални права (както и същите на чужденците, попаднали в нея) според политическите си интереси. С една дума, ние и днес сме нация, която продължава да е убедена, че колективните ни права като нация винаги ще са по-важни, а индивидуалните ни ще са немислими без тях. Никой не мисли, че колективът, няма право по силата на собствените си интереси, когато счете за необходимо, да превърне своите индивидуални членове в еманципирани, гарантирайки им правото да го представляват и равнопоставено да кандидатстват за заемане на властови (посреднически) позиции в него. Ние също не считаме, че децата са нещо друго освен нееманципирани индивиди, на които времето за еманципация ще настъпи, когато те са напълно обучени в традиционните норми на поведение, са съхранили нацията през вековете. По тази причина у нас традиционно се счита че любовта и грижата на семейството и рода заместват всякакви специални права, преди децата да са навършили пълнолетие. (А ако някъде има издевателства върху деца, то е защото тя не може да бъде възпряна и срещу самите възрастни, което е не по-малко страшно.) Същественото е, че колективът е в състояние така да възпита децата си, че те, пренебрегвайки всичките си индивидуални блага, като пълнолетни вече с радост да приемат да се жертват за благото му, с което доказват, че те са наистина интегрирана част от него.
Колкото и да изглежда авторитетна със своето 50-годишно присъствие на сцената на международните отношения, Всеобщата декларация за правата на човека не впечатлява всички нации по света и не събужда желанието им да допуснат съобразяване с нейните постулати. В този смисъл ето как изглежда конфронтацията между духа на Всеобщата декларация ("всеки човек има право да... ") и на Рамковата конвенция ("всеки член от малцинство има право да") с тази на традиционната житейска философия на китайците, например, констатирано от изследователя Роджър Т. Еймс (1990г.) "Индивид как "фокус-поле" в класическом конфуцианстве" (В: то человек. Антология, Москва, Висшая школа 1995): "Самоусъвършенстването, основна тема на конфуцианската етика, традиционно внедряваща се в детското самосъзнание от ранна възраст, не си поставя за цел решение на социалните конфликти по пътя на определения, ограничения или гарантиране правата и интересите на индивида... То е търсило решения в самопожертването на личността заради съхранението на групата". "За жалост - пише той, - у западните изследователи се формира мнението, че би следвало да има някакви конфликти между обществото и индивида... Това има малко общо с китайския модел. Конфуцианският персонализъм подразбира, че личността има изгода от членството в колектива и тя сама бива полезна благодарение на членството си в света на взаимната лоялност и задължеиня, които подбуждат и стимулират личността и които определят нейната собствена значимост... Тук няма необходимост държавната власт да бъде слаба, за да може индивидът да е автономен. Тук се счита, че редът в живота на личността и този в държавата се определят един друг, при което висшите форми винаги възникват и се определят от непосредствено конкретните".
Несъмнено индивидът не само при китайците,неподписали всеобщата декларация, но и при българите, не се усеща пълноценно, когато колективните му права са отречени, т.е. когато се поставя под съмнение кръвната връзка, диктуваща на всеки родител да желае най-доброто за детето си, на общността да желае най-доброто за нейните членове, държавата да желае най-доброто за своите поданици. Възможно е нашите управляващи да продължат практиката, завещана от комунизма, да подписват със затворени очи международни документи. Така беше със Заключителния акт от Хелзинки, с чиято фина помощ бе срутена надменната им система. Дали ако не се осланяме толкова на чуждата "компетентност" с вяра в лоялност към нас, която съвсем не е задължителна (по силата на западния модел за морал), не бихме могли дори да спечелим.
Във всеки случай дотук е ясно, че щом Всеобщата декларация ще продължи да защитава изчистеното от културна конкретност човешко същество, а Рамковата конвенция ще защитава правата на хората от малките етнически, религиозни, езиково различни общности (малцинствените групи). За нас, принадлежащите към мнозинството в която и да било държава, ще трябва да остане единствено яростното настояване за Конвенция, защитаваща мнозинствените права на всеки от нас.
Зад фасадата на националното съгласие... Две години след "историческото" споразумение за национално съгласие от 4 февруари 1997 г. "сините" управляващи развяха пак същото знаме. Озадачен, електоратът се пита: кое налага да се поставя отново като цел нещо, което бе осъществено през зимата на 1997 г.?
Защо точно представителите на управляващото мнозинство, като Екатерина Михайлова, Йордан Соколов и президентът П. Стоянов апелират днес за национално съгласие? Президентът Стоянов дори направи телевизионно обръщение към нацията послучай 2 години от встъпването си в длъжност, в което порица високомерието (разбирай, високомерието на управляващите) и ината (на опозицията). Той оповести, че ще свика консултативния Съвет за национална сигурност, а завърналият се от Словения премиер Костов окачестви президентския апел като навременен и правилен... Нека конят да си знае сайбията!
Всички политици са съгласни, че трябва да има национално съгласие по основните национално-значими въпроси, но когато стане реч да се посочат тези въпроси, лъсва целият фалш на разбирането им за "национално съгласие". Например БСП настоява днес за преразглеждане на споразумението с МВФ, а ОДС й предлага да обсъждат Рамковата конценция за защита правата на националните малцинства. Нерде Ямбол, нерде Стамбул?
С голямо закъснение първите признават провала на политиката си от 4 февруари 1997 г., квалифицирайки изтеклото оттогава време като "две изгубени години за България" (Ангел Найденов пред "Панорама" на 23 януари 1999 г.). От само себе си се разбира, че "бащите" на историческия компромис от 4 февруари 1997 г. Първанов и Добрев, не се считат за виновни: виновни са само онези на "Раковски" 134, които ги преметнаха и под булото на "националното съгласие" доограбиха държавата и изхвърлиха на улицата над 50 000 доказани специалисти, предполагаеми симпатизанти на БСП. Вярно, че Конституционният съд отмени лустрацията, но практически тя вече бе проведена.
Национално съгласие!... Защо всички политици забравят, че за да бъде то национално, трябва да се пита нацията: не само в София, а и в провинцията до последната паланка; не само телевизионните зрители и онези, които имат телефони, ами и хората, които не гледат телевизия, било по причина, че нямат ток, било че превиват гръб от сутрин до вечер, за да оцелеят физически. За милиони хора в тази страна и телевизията, и телефонът са непозволен разкош, щом до тях не идва и автобус, а вода тече от чешмата на три денонощия веднъж!
В този смисъл подписаното на 4 февруари 1997 г. споразумение за "национално съгласие", не само че не е национално, но даже не е и междупартийно. То е съглашение между политическите върхушки на БСП (разбирай, кръгът около Първанов и Добрев) и на СДС (кръгът около Иван Костов). Може да се предполага, че линията "Костов-Стоянов", довела до спечелването и на президентските, и на парламентарните избори, се радва на по-широка синя подкрепа, но едва ли някой от симпатизиращите на СДС работници от "Кремиковци" одобрява продажбата на комбината за 1 долар и собственото си бъдеще като безработен. Едва ли и самият Костов вярва, че хората биха гласували за него, ако знаеха, че ще ходят безработни и гладни като следствие на провежданите от него "реформи"... За линията "Първанов-Добрев" да не говорим. Тя не се ползва с безусловната подкрепа дори на върхушката на БСП. А що се отнася до одобрението й от членовете и симпатизантите на тази партия, резултатите от априлските избори на 1997 г. са направо плачевни за авторите на четвъртотофевруарските компромиси. Колко идейни течения се пръкнаха в столетницата след тази "историческа" дата!
На изборите от 19 април 1997 г. за ОДС гласуваха около 1/3 от участвалите във вота гласоподаватели. За БСП гласуваха много по-малко, а над 2 млн. потенциални избиратели въобще не си направиха труда да застанат пред урните. Ако както се предполага, това са били симпатизанти на БСП, срещу какво е бил техният протест, ако не срещу линията от 4 февруари 1997 г.!, т.е. срещу страхливото и дори предателско предаване на властта от върхушката на БСП! Как в бъдеще да й вярва народът, че може да му промени горчивия хал, когато тя за втори път така капитулантски абдикира от своите национални отговорности под натиска на 2-3 хиляди платени кресльовци?
Излиза, че 2 млн. българи направо са отхвърлили линията от 4 февруари 1997 г. Гласоподавателите се оказаха по-прозорливи от политиците, на които им трябваха цели две години, за да прозрат, че тази линия е ялова. Две години след "историческия компромис" между партийните върхушки на СДС и БСП е редно и онези, които искрено го подкрепяха, да се запитат: какво всъщност подписаха партийните лидери тогава? Споразумението с МВФ дойде по-късно и за него от "Раковски" 134 не търсиха нито съгласие на Първанов, нито на Добрев. Иначе от "Позитано" 20 днес нямаше да настояват за преразглеждането му, като условие за връщането си в руслото на "националното съгласие".
И до ден-днешен Първанов и Добрев не могат, или не искат, да обяснят защо върнаха връчения им от президента мандат и подписаха едно споразумение, което загуби още две години на България? Не са ли самите те едни от главните виновници за това тъпчене на място под булото на пропагандната теза за "национално съгласие"?
На 17 януари 1999 г. в НДК се събраха "орел, рак и щука" - БСП, ОНС, Евролевицата, ОБТ на Кр. Петков и БСДП на П. Дертлиев. После гръмнаха закани, че опозицията се обединява за сваляне на ОДС от власт, че се подготвя алтернативна политика за управление и т.н... Управляващите пък изпищяха за пропадащото национално съгласие и диалога, нещо, което само наивници биха обяснили със страха им от "обединената опозиция".
Опозиция, в която едни имат и партии, и електорат, други - само партии, а трети нямат нито партии, нито електорат... Наближават избори, санким, та всички играят на "национално отговорни сили", за да впечатлят избирателите и ги накарат да забравят досегашните им прегрешения.
Безспорно е, че в цялата тази олелия с националното съгласие има предизборни сметки. Неслучайно Йордан Соколов извади Рамковата конвенция за защита правата на националните малцинства и прикани парламентарните политически сили да участват в нейното обсъждане. Целта е да се покаже на ромите и на Догановия електорат кой в тази страна милее за техните малцинствени права. Ако потрябва, Костов и Соколов ще ударят и по един намаз в Софийската джамия, само и само да замажат очите на мюсюлманите и да ги отвлекат от Сокола на общинските избори. Келепир да пада! А БСП, според разчетите им, с отказа си да участва в обсъждането на Рамкована конвенция и в заседанието на Съвета за национална сигурност, "да духа супата". Така отново ще скъса крехкото си примирие с ОНС.
Ако обаче се вгледаме по-внимателно в сюблимните моменти на "прехода към демокрация", когато се е издигал лозунгът за "национално съгласие", ще видим, че той винаги е предхождал очакваните големи икономически и политически трусове. Днес такива се очакват през март по повод на предстоящото изплащане на 1,5 млрд.долара от външния дълг. Знае се, че Виденов падна, след като изплати 2,5 млрд. долара дълг, без да взема нови заеми. Той и да беше поискал, нямаше да му дадат, но май положението днес на управляващите е същото. Приватизацията вече не снася златни яйца и това е видно, щом "Кремиковци" се продава за 1 долар, и то без някой да поеме огромните му дългове.
Падането на Виденов започна с прословутата зърнена криза, резултат от безконтролния износ на зърно в чужбина, за което той по-късно обвини Илия Павлов. Днес, въпреки милионите тонове неизкупена миналогодишна пшеница, пак се говори, че ще трябва да внасяме зърно от чужбина. Кой ще го внася и с какво ще го плащаме, когато ни врътнат кранчето от МВФ, заради неизплатените 1,5 млрд. долара? Ако управляващите ги изплатят, как ще мотивират избирателите хем да гладуват и студуват, хем да гласуват за тях на общинските избори? В Обществения договор на изборите от 1997 г. нямаше такива клаузи, а да посрещаш избори с повишение на цените и данъците, е рискована работа. Както личи обаче, тези непопулярни мерки са неотложни и неизбежни. Така ще падне ореолът на "можещи" точно в най-неподходящия момент за управляващите, и Доган е прав, като казва, че на тези избори СДС ще се превърне в маргинална сила. При това не само в районите, където ДПС има традиционно голяма поддръжка. Никаква Рамкова конвенция не може да засити стомасите на гладуващите тютюнопроизводители и миньори... България окончателно ще се раздели на управляващи (все още) в София и на опозиционна провинция... Що се отнася до другите мотиви на управляващите за издигането на лозунга за "национално съгласие", не е трудно да забележим обхваналата ги паника около разширяването на кризата в Косово. Нали те едностранно обещаха на НАТО неограничен достъп до въздушното ни пространство за операции в Сърбия? Тогава Костов дори не си направи труда да иска парламентарна подкрепа на това решение, обяснявайки на журналистите, че когато от НАТО дойде официално искане, тогава ще ангажира Народното събрание, съгласно Конституцията... На хипотези Костов не отговарял... По-късно имаше и искане от НАТО, и уверения от Солана, че пактът ще защитава, ако се наложи, сигурността на България. Има си хас да не я защитава, след като самолетите му ще я ползват като коридор за влитане в Сърбия!
Днес е на път да се осъществи най-мрачната хипотеза - тази за мащабна война в Косово, която да въвлече всички съседни държави. Защото няма как да остане и агнето цяло, и вълкът да бъде сит; т.е. и албанци, и сърби да са доволни от натрапваното им от САЩ решение на Косовския въпрос. За какво албанците проляха толкова кръв, ако Косово пак остане сръбска провинция, макар и с най-широка автономия? Как сърбите да приемат тази автономия в люлката на своята държава? При това, доминирана от албанците!
Ще кажете, че това не ни засяга. Засяга ни и още как! Защото ако пламне война в Косово, ще подпали и Македония. Ние вече сме страна в тази война, след като си предоставихме въздушното пространство на НАТО. Ще трябва да приемем и неизбежните бежански потоци, и да участваме с войски в омиротворяването на Косово, а не с 1-2 взвода, както в Босна. При по-мащабното ни военно ангажиране в Косово ще лъсне голата истина и за "успешната военна реформа", благодарение на която армията ни е станала напълно небоеспособна. Ами ако предстои нова Балканска война?
Дошло е време някой да понесе отговорността за безумните политупражнения с икономиката и с националната сигурност през последните години. Очевидно ОДС иска да я сподели "по братски" с опозицията, но там не са вчерашни. Ако всичи вкупом съгрешиха, няма всички вкупом да си ходят от политиката, я?
Тъй в инатчилъци ще я карат нашите политици, докато пред Народното събрание не се съберат всички пострадали от техните безумия, за да им поискат сметка. И ще бъде Ден Първи на гражданското общество: истинското, а не това, което обявиха за родено на 10 януари 1997 г. Тогава ще се види другото измерение на националното съгласие - волята на нацията да се смени управлението, щом то вреди на националните интереси.
В Декларацията за правата на човека и гражданина, приета преди 210 години в революционна Франция, е записан формулираният още от Тома Аквински принцип, че: "Когато правителството нарушава правата на народа, бунтът на народа и на всяка част от него, е най-свещеното право и най-неотменимото задължение!"
Защо България не бива да влиза в НАТО
Влизането в един военно-политически съюз е въпрос от жизнено значение за всяка страна. Някога при абсолютните монарси, този въпрос се е решавал еднолично от тях при участието на съвсем тесен кръг от техни покорни приближени. По-късно кръгът на взeмащите решението се е разширявал все повече и повече, докато се е стигнало до парламента. Днес в най-демократичните европейски страни такива въпроси се решават чрез референдум.
Ние, в България, уж се стремим към Европа, а все решаваме проблемите си по нашенски, недемократично. След като не беше подложен на референдум такъв важен въпрос като характера на обществения ни строй, сега същият подход се прилага и по отношение на влизането ни в един военно-политически съюз, какъвто е НАТО. Българските избиратели се били произнесли косвено по въпроса, отхвърляйки тоталитарното ни минало. Чудна логика! Как може да се тълкува нежеланието на по-голямата част от българския народ да бъде васал на една велика свръхсила, като желание да бъде такъв на друга?
Като изключим в."Нова зора" по страниците на българския печат, където се привеждат десетки аргументи "за" и "против" влизането ни в НАТО, никъде не се посочва главната причина, поради която в момента не бива да се натискаме за приемане в този съюз. Дори и в обширната и много задълбочена статия "Още по въпроса за неутралитета" на г. Дичо Узунов, контраадмирал от запаса и зам.-председател на Националния съвет, отпечатана в бр.216 на в. "Дума" от 25 септември 1998г. не се привежда аргументът, който според нас е главният, основният в полза на едно категорично "не" по отношение членството ни в НАТО.
Този аргумент е опасността от Турция.
Наистина човечеството се движи към един свят, в който и класовите, и геополитическите конфликти ще бъдат оставени в историята. Този свят на равновесие и хармония обаче съвсем не е още постигнат.
Въпреки че камшикът на съвсем реалната опасност от самоунищожение ги шиба неумолимо, водещите сили в света все още не могат да се простят с мечтата за един "нов световен ред" на цялата планета, при който те ще бъдат неоспорими лидери.
Въпреки съдбата на "новия ред" на Адолф Хитлер, човечеството като че ли нищо ново не е научило.
Щом урокът с 50-те милиона убити през Втората световна война не е разбран, много бихме били доволни, ако един нов конфликт, предизвикан от манията за световно господство, ни струва 500 милиона. Едва ли - резултатът този път ще бъде гибелта на цялото човечество.
Сега, за разлика от миналото, бъдещите (очертаващи се за победени) притежават възможността да се изравнят с "победителите" в смъртта, щом като не могат да се изравнят с тях в живота.
За съжаление, и за ужас, в една коренно променена оръжейна обстановка, нещата толкова си приличат. Като че ли на Балканите например не е 1998, а 1941 година. Жертвата е същата, чакалите около нея - също, само тигърът е друг, но това не променя нещата. Само последствията ще бъдат катастрофално други... Но да се върнем на България и НАТО. До нас е Турция. Съотношението на силите между нас и нея далеч не е същото както през 1912 година, и то в наша вреда. Тази Турция още не се е извинила за арменския геноцид през 1915 година. Нещо много повече. Тя и днес, изявявайки се като най-брутална и може би последна в света колониална сила, безпощадно изтребва борещия се за национална независимост, многомилионен кюрдски народ.
В допълнение - нахлуването и оставането като окупационна сила в Кипър, натискът срещу Гърция в Егейско море, заплахите срещу Сирия... Да не забравяме и огромния по своето значение факт, че възродителният процес, за който толкова много се говори и за който се извинихме съвсем правилно, не беше преди, а след атентатите, извършени от турски терористи на различни места в нашата страна: в Буново, Варна, Пловдив... Това е показателно. Показателно е също, че от другата страна не сме получили извинение нито за тези терористични актове, нито (ако се върнем още назад) за кланетата в Източна Тракия през 1913 година, нито за Батак... И това е при Турция на Кемал Ататюрк. А какво би било, ако в тази страна вземат връх ислямистките фундаменталисти?
При посочената реална опасност, на България й трябват съюзници, защитници. НАТО не може да ни бъде такъв защитник. След случая с Кипър, това е съвсем очевидно.
НАТО би могло само да въздейства на Турция да бъде по-умерена в агресията си към нас, т.е. да не анексира цяла Южна България, а само Родопите и Пиринско.
Хубаво успокоение!
Единствената велика (а във военно отношение, тя все още е свръхвелика сила, защото може да унищожи света, разбира се, заедно със себе си) сила, чиито интереси на Балканите съвпадат с нашите и може надеждно да ни защити, е Русия.
Да си спомним за възродителния процес. Какъвто и гняв (в известна степен справедлив) да бушуваше в съседна Турция, тя дори не си и помисли да използва сила срещу нас. Споменът за руската мечка е съвсем жив в историческата памет на тази страна.
Така е, ще възрази някой, но Русия днес не е това, което беше бившият Съветски съюз. Вярно. И все пак, не бързайте, господа, да погребвате велика сила като Русия. Народи като немския, руския, китайския, японския, колкото и жестоко да са паднали и да са се наранили, винаги са намирали и ще намират сили отново да се изправят. Опасно е да се залага на тяхната временна слабост. Опасно е за онези, които вече са ги отписали като велики сили.
Да си спомним как завърши за Аржентина опита й да дръпне за опашката британския лъв край Фолклендските острови.
Ние желаем да бъдем приети в НАТО. Добре, но Русия ясно и недвусмислено ни заяви, че тя разглежда това като акт, враждебен по отношение на нея. Трябва сврака да ни е изпила ума, или да сме много подкупени, при това положение, за да пренебрегнем волята на единствения наш могъщ и надежден защитник на Балканите.
Вместо да използваме факта, че Русия временно изпитва затруднения и е особено чувствителна към отношенията, които в този момент се демонстрират към нея, и да й засвидетелстваме приятелство, което тя никога няма да забрави, ние й ръмжим. На това враждебно ръмжене, не е изключено, някога да получим отговор. И този отговор може да се изрази не непременно в действия. Най-страшно би било за нас руското бездействие, когато имаме нужда от подкрепа.
Историята е показала (но кой се учи от нея?) как може да наказва Русия с бездействие. Да си спомним за Кримската война. Франция тогава, играейки по свирката на Англия, активно участва (1853-1856 г.) във войната. Само след 14 години Русия, съвсем оправдано, не си мръдна пръста, когато през 1870 година германските армии разгромиха галите и влязоха в Париж.
Не се ли случи същото и с България през 1913 година? След маниакалните напъни на Фердинанд да влиза в Цариград, като че ли линията Енос-Мизия не му беше достатъчна, последва руското бездействие през 1913 година. И България получи това, което царят и царедворците й бяха надробили - първата национална катастрофа. Сега, отблъсквайки Русия, ние търсим на Запад други защитници. Всичко хубаво, но ако това беше плюс Русия, а то е против Русия.
Новите ни приятели, колкото и да са добри, на Балканите има страни, които са им далеч по-близки до сърцето, а най-вече - до интереса. Щом те не помогнаха на Гърция, един много по-стар и геостратегически по-ценен техен приятел, във връзка с Кипър, какво можем да очакваме ние?
Изхождайки от националния ни интерес, ние трябва да кажем ясно и открито на западните си приятели: Господа, много ценим и се стремим към вашето приятелство, но не искаме да го развиваме за сметка на по-старите си приятелства.
Ние сме за НАТО, но само при условие, че Русия не счита кандидатстването ни в него за враждебен акт по отношение на нея. Ние ще влезем в НАТО, само когато постигнем единомислие с Русия по този въпрос.
Толкова ли е трудно да се каже това на западните демокрации?
Та преди около 60 години тогавашният ни цар Борис обясни на самия Адолф Хитлер спецификата на българо-руските отношения и той го разбра: нито един български войник не беше изпратен на Източния фронт.
Защо това да не може да се обясни на далеч по-разумните ръководители на Запада днес?
Иска се само малко смелост и много патриотизъм.
Държавни мъже на България, демонстрирайте ги!
Как Лучников разбира християндемокрацията.
Откакто СДС се обяви за народна партия от християндемократически тип, големи мъки обхванаха сините агитпропчици. Щото се оказа, че туй нещо христяндемокрацията е доста сложно, пък и май-май не е подходящо за българския бит, душевност и най паче политическа традиция. Трудносмилаeми са наистина на Балканите социалните енциклики на Ватикана и християнската етика на капитализма на Макс Вебер. Ама какво да се прави - който плаща, той поръчва музиката!
И юрнаха се нашите новопокръстени християндемократи да проповядват новото учение. Даже намериха време да прочетат "Съвремеността" на Пол Джонсън, та да понаучат нещичко за патриарха на европейската християндемокрация Алчиде де Гаспери. И да открият, че и Дьо Гол по принцип също е бил християндемократ, без да е имало във Франция такава партия.
Но всеизвестният син депутат г-н Светослав Лучников не се е въздържал да се упражни на темата във във в. "Демокрация" от 26 януари т.г.
Заглавието на статията е късо: "Демокрация и силна власт". Г-н Лучников хваща бика за рогата и веднага обяснява, че държавата трябва да е силна. И на целия останал текст (почти цялата страница на вестника) обяснява, че всъщност всичко друго освен правителствената политика е не само неправилно, но и води до анархия.
Нещо повече. Г-н Лучников се прави ни по-малко, ни повече на самия папа, като обявява че меродавна е само истината на мнозинството. Сиреч на СДС и лично неговата истина. Можем само в библейски дух ( ний божем сме християни и демократи!) да му зададем екзистенциалния въпрос, отправен от Пилат Понтийски към Иисус: "Но що е истина?"
Цялата теза на мастития законодател се свежда до това - СДС, само СДС и единствено СДС може да управлява тази държава. Всичко останали са врагове на нацията - от бившите комунисти до бившия цар Симеон II. Последният, защото, видите ли, се бил изказал за коалиционно правителство. И защото се е причестил при Дядо Максим и си бил лафа с Татарчев.
В заключение можем да кажем само едно - ако днешните ни управници приличаха поне 10 процента на християндемократите на Шарл дьо Гол или Конрад Аденауер, най-вероятно ние в "Зора" щяхме да бъдем техни апологети.
Малцинствата като начин за прехрана.
Тъкмо бяхме позабравили за "родолюбивата" дейност на Българския Хелзинкски комитет и той отново напомни за себе си. На 28 януари в парк-хотел "Москва" щатните правозащитници събраха представители на всевъзможни етнически и религиозни малцинства, а също и на някои също такива "родолюбиви" организации, чиито лидери просто са намерили добър начин за прехрана.
Не че нещо неочаквано се случи на тази среща. Всички вкупом ревнаха, че Рамковата конвенция не само трябва да се ратифицира, но и това да стане без всякакви интерпретиращи текстове. Представителят на еврейското малцинство Емил Кало, както си му е редът, разказа колко нещастни и същевременно велики са евреите. Лютви Местан от ДПС заяви, че ако имаше допълнителна декларация, конвенцията ще стане не демократична, а националистична.
Представителите на католиците и арменците скромно си мълчаха за сметка на пастор Еленков от Обединената Божия църква. Ромите, прeдставени от поне 20 организации се жалваха, а г-н Леонид Ходкевич, председател на Съюза на руските белогвардейци, зададе единствения смислен въпрос - защо никой не признава руснаците в България за малцинство.
Но "върхът", както казват тийнейджърите, бе печално известният професор Иван Калчев, който вместо да си издава книгите на папа Йоан-Павел II, седнал да бистри българо-македонските отношения. И яростно да пледира за признаването на "македонско малцинство" в България.
Ех, професоре, професоре, имаш късмет, че днешното ВМРО не е като онова, от времето на Иван Михайлов. Досега щеше да те "изпие месечината".
Но така е - днес в България да си изкарваш хляба с подстрекателство на малцинствата е най-доходният и за съжаление най- безнаказаният "бизнес".
