След Чарлс Сорос се яви в плът и кръв, вечеря с Александър Божков, нанади му акъл и изрева: "България е твърде малка за парите ми... Вие функционирате като част от световната икономическа система. Добре е, че нямате чужди инвеститори. Щяхте да имате повече проблеми, ако имахте повече инвеститори". А докато Симеон II се черкуваше за Богоявление, Сорос изкомандва отдалече да се стягаме за посрещане на следващата гостенка - новата икономическа криза. "Пазарите са като кегли, които се събарят едни други... МВФ е по-скоро част от проблема, отколкото негово решение". Така финансовият Ржевски се включи с черен хумор в дописването на най-новата страшна история на България, чиито хронисти са безмълвни, понеже са с отрязани езици като бордовия корнет Заимов. Не е речовит, но е хубав. Лика-прилика с министър Михайлова - по физически данни, духовно съдържание и професионална квалификация.
Докато цар Симеон се умиляваше, Заимов се скъса от работа във връзка с деноминацията на българския лев и въвеждането на еврото. Персоната му едвам смогна да се яви пред "Свободна Европа", БНТ и Нова телевизия. Прави впечатление, че другите високопоставени биват пазени от телохранители, бидейки уязвими физически. Мартиновата слабост е другаде и затова се явява на обществени места в компанията на компетентна в банковото дело охрана, динамично реагираща в професионалните дебри, в които инж. Заимов се озова, когато го курдисаха за шеф на валутния борд. Най-занимателен беше неговият в ход пред Нова телевизия. След като отговаряше само с "да" и "не" на въпросите, устата му пресъхна и пи вода, пи, пи. И не така да куса деликатно, ами надигаше чашата със замаха на грузинец, произнесъл тоста на живота си. Бихме отминали бордовия инженер, както правят всички останали медии от жалост, ако не внасяше колорит в настоящото произведение, а изкуството, както знаем, иска жертви. Разбира се, далеч по-незначителни отколкото политиката, икономиката и банковото дело. Затова избрахме за жертва корнета на Сорос като достатъчно незначителен.
И него, както и коронованите особи, нашите хора възприемат като НЛО-та. Долитат, кацат, разглеждат и излитат. И какво от това? След тях - само раздумки. Келепир - никакъв, масраф - всякакъв. Хаби се вестникарска хартия, ефирно време, ленти за фото и камери, денонощия човекотруд, разноски по посрещане и изпращане...и смешен плач до възбог.
Кръстосаните потоци на лъжата
В края на годината читателите на почти всички вестници научиха, че в доклад на УНИЦЕФ в Женева България е обявена за "просперираща" държава. Това съобщение, което е заимствано от световните информационни центрове, бе посрещнато у нас с раздразнение. Наистина безмерно дръзко е да се говори за просперитет в една страна, където огромна част от населението живее в непоносими условия.
На споменатата по-горе информация ние отново ще се спрем. И не само на този опит за обработване съзнанието на българина, но и на манипулирането на милиони хора. Оказва се, че в нашия информационен век промиването на мозъци е едно от средствата за глобалното господство на едрия финансов капитал.
А сега към корена на проблема.
Eлементарният въпрос, който се налага при прочитане на казаното за България, е как се е появило въпросното съобщение и кой е дал първоначалния тласък за проникването му в световните медии. На първо място, подозренията ни падат върху правителството на Иван Костов. Но не само върху него. Намесата, вероятно идва от сили, които могат да влияят на такава мощна хуманитарна организация като Фонда за защита на децата. Нашите подозрения се насочват към службите на Международния валутен фонд, който натрапва на световното обществено мнение "просперитета" на България като доказателство, че след като подчини икономиката ни, страната е във възход.
За да изясним произхода на подобен род новини ще споменем и за едно друго събитие, което в края на август разтърси борсата на Ню Йорк. Става дума за "черния понеделник", когато индексът "Дау-Джонс" се срина. Това се случи на 31 август м.г.. Очакваше се паника на световните борси. Но още на следващия ден във вестник "Уолстрийт джърнъл" се появи следният призив: "Това, от което светът има нужда днес, са няколко добри новини. И то бързо! " Такива новини, разбира се, се появиха и то "бързо". С това паниката бе овладяна, а наред с това се разбра как се произвеждат и кой поръчва "добрите новини" в световните медии.
Случаят с пресилената информация за България, примерът за това как се възпира настъпващата световна криза ни разкрива и как бе създаден митът за "проспериращите" западни общества. В съзнанието на българина Америка и Европа са обетованите земи на благоденствието. Същата щампа е използвана, за да се затвърди в съзнанието на още много милиони по света. Но сега, когато безработицата, мизерията, престъпността и обезценяването на традиционните морални стойности очертаха облика на надигащата се катастрофа, на Запад се чуха трезви гласове, че англо-саксонският либерален модел, който десетилетия са натрапваше на света, води човечеството към гибел. Според Ан-Сесил Робер, от Института за европейски проучавания в Париж, въпросният модел погледнат отблизо е по-скоро антимодел. По думите й престижът му се крепи на манипулации със статистически данни. Че това е така, личи от сведението, с което цитираният от нас автор допълва преценката си, че начинът на преброяване на безработните във Великобритания например е бил променян от правителството на консерваторите точно 32 (тридесет и два) пъти! Тази констатация говори за потоците дезинформация, които отвсякъде ни заливат.
Фалшивите статистики, с които ни обработват
Споменава за безработицата, но малцина следят в каква бездна от нерешими проблеми са затънали развитите индустриални държави. Тази незаличима язва на пазарните общества е укривана, мистифицирана с помощта на статистически манипулации и лекувана с безплодната "алтернативна заетост", без да бъде премахната. Допреди две години се знаеше, че броят на безработните в Европейската общност достига 20 милиона души. Колко са сега? Мълчание! Цифрите не бяха публично обявени дори на съвещанието на страните от Европейския съвет, което се проведе на 12 декември м.г. във Виена. С идването на власт на правителството на социалиста Лионел Жоспен във Франция бе обобщено да се създадат 500 хиляди нови работни места. Какво е направено? Мълчание! По последни сведения 11.7 % от работната сила в Европейския съюз остава извън поизводството. Колко милиона човешки съдби се крият зад тази математическа абстракция от проценти? А и достоверна ли е тя изобщо?
В повечето случаи борбата с безработицата не отива по-далече от елементарната операция да бъдат изхвърлени от списъците значителна част от тях, като се изведат с друга квалификация. Във Великобритания, до февруари 1998 г., в числото на безработните се включваха само тези, които получаваха предвижданото обезщетение. Но от статистиката на незаетата работна ръка бяха изключени младежите до 17 години и възрастните над 55 години. След като тази работна сила остана извън активния икономически живот, безработицата бе сведена до 7 % от трудово активното население на страната. В Холандия, от своя страна, отчитат 6 % безработица. От статистиките обаче са изведени 800 хиляди инвалиди, които реално са работили или могат да работят, но са отстранени от списъците като "негодни" за трудова дейност. Трябва да се каже, че по използваните за вътрешно потребление статистики на Организацията за сътрудничество и развитие в Европа безработицата в Холандия достига до 20 %.
Почти във всички страни в обобщените данни за безработните се изключват тези, които са обезсърчени в търсенето на работа, не разчитат на бюрата за безработни, поради което и не са регистрирани. Във Великобритания изведените по тази причина от списъците достигат 1 милион души.
Най-срещаната манипулация със статистиките е, когато от списъците се изключват тези, които са частично заети, та дори и само с няколко дни или часове в седмицата. Работещите с намален работен ден или седмица са основната маса от укриваните безработни. В САЩ те са 3 % от трудово активното население, във Франция - 15.8 %, във Великобритания - 10 % от жените и 25 % от мъжете, а в Холандия цифрата е вече застрашителна - 40 %. Истинската стойност на тези проценти разкрива реалните мащаби на безработицата.
Със задълбочаване кризисните явления в пазарните общества не се открива никаква възможност за пълна заетост на работната сила. Изход от положението засега е временната заетост и прилагането на така наречената "гъвкава" система на наемане на работната сила. Всеки разбира, че тук става дума не само за работа от по няколко часа или дни в седмицата, но и работа по съвместителство, заетост в няколко предприятия с ограничено работно време, работа без трудови договори, без фиксирано работно време и заплащане на труда. В САЩ през 1982 г. са били наети по тази система 400 хиляди наемни работници, през 1990 - 1 милион и 300 хиляди, а през 1995 г. - 2 милиона и 100 хиляди.
Докато все по-голяма част от възрастното население се изхвърля от пазара на труда, върви усилен лов на деца и юноши за включването им в икономиката. Достойнството на тази работна сила е, че тя е евтина, неорганизирана и лесно се манипулира. Засега Великобритания е водещата страна в Европа при използването на детския труд. На 11 февруари 1997 г. бе отбелязано, че в сферата на производството и услугите тук са включени 2 милиона деца от 6 до 15-16-годишна възраст, от които 500 хиляди под 13 години. Този факт разкрива едно по общо явление в "благоденстващия" западен свят, което условно можем да наречем дъмпинг на поколенията, което обслужва съвременното пазарно стопанство с евтина и конкурентоспособна работна сила.
Много размисъл могат да предизвикат и други явления, особено в страните, където господства напълно либералната икономика като САЩ, Великобритания, Холандия.
Наблюдава се процес на непрекъсната загуба на работни места, но и на създаване на нови. В САЩ по-бързо се създават нови работни места, когато те са лошо платени или без каквато и да е социална защита. Обикновено расте броят на работните места в търговията на дребно, заведенията за бързо хранене, хотелиерството, туризма. От 38 милиона американци, които живеят под прага на бедността, 32 милиона са от семейства, в които е нает само по един човек. С дохода на този човек се издържа цялото семейство. Точно тези семейства попадат в категорията "пауперизирани работници".
Към особеностите на либералната икономика трябва да отнесем и това, че тя все още е конкурентоспособна, защото премахва всякакъв вид ограничения, свързани със заплащането на труда, утвърждава експлоатацията на децата, не осигурява платената седмична или годишна почивка на работниците. 2.5 милиона работници и служащи във Великобритания нямат право на годишен отпуск.
Страничен ефект от понижените доходи на семействата е, че се дава допълнителен тласък за криминализиране на обществото. В САЩ за 10 години броят на хвърлените в затвора е нараснал от 700 хиляди на 1 милион и 700 хиляди. Ако се прибавят лишените от свобода, които фактически са изведени от трудовия процес, броят на безработните в САЩ ще нарасне още с 2 процента.
Най-висока засега е престъпността във Великобритания, където 3.6 % от населението е било жертва или свидетел на престъпно насилие. За САЩ този процент е 3.5, за Франция - 2.2. Правителството на Великобритания предвижва в следващите 7 години броят на извършените престъпления да нарастне с 50 %, което ще наложи построявнето на 24 нови затвора.
Все по повод на изложените по-горе факти бихме желали отново да се върнем към констатациите на цитираната от нас Ан-Сесил Робърт: "Казано накратко, американските и британските работници са оставени без всякаква закрила - лошо платени, безцеремонно уволнявани и слабо защитени в социално отношение. Във Великобритания и САЩ законът позволява на собственика да уволнява наетия от него работник с извънредно кратко предупреждение. Правата на синдикатите са орязани. В САЩ практически не съществува законодателство по трудовите договори.
В никоя от тези две страни отговорните политици не поставят под съмнение "свободата" на пазара на труда. Във Великобритания Тони Блеър, който възнамерява да възстанови минималната работна заплата и е горещ привърженик на "гъвкавото" наемане на работната сила, заявава чрез един от съветниците си: "Ние няма да се намесваме в действието на законите на пазара и в "гъвкавата" организация на трудовите процеси".
Корените на безпринципната политика
Позволихме си да споменем името на Тони Блеър като защитник на "свободния пазар" и "гъвкавата" система на наемане на работната сила, за да подчертаем, че не само съвременният могъщ финансов капитал, но и "левите" социалдемократически правителства в Европа участват в укриване на истината за положението на хората на наемния труд. В тези кръстосани потоци на дезинформация участвуват и "левите" от "Дума" и "евролевите" от "Сега" , или най-малкото проявяват поразителна пасивност пред манипулациите на световните медии. Затова и реалните леви сили у нас стоят разоръжени и слепи за бедите, които ги очакват, а често са и жертва на пропагандната машина на правителството.
Истината, за съжаление, се прокрадва тук и там, и то не за да предупреди нацията, а да обслужва бизнеса. По този повод заслужава да споменем една прогноза за 1999 година публикувана във в."168 часа" от председателя на Българската стопанска камара Божидар Данев. Ще цитираме само няколко констатации, без да ги коментираме: "1999 година ще бъде най-ярко проявление на растящите сериозни конфликти в българската икономика... Световната икономическа стагнация няма да бъде преодоляна догодина и това не може да не се отрази на България... Отваряйки пазарите си нашата икономика остава лесно уязвима... Интересът на чуждестранните преки инвестиции към нашата икономика силно намалява. За 1998 спадът е с 30 %, а в приватизацията - с повече от 60 %... и т.н. и т.н."
Тези преценки можете да намерите и в "левия" печат, и в речите на депутатите от парламентарната левица. Но това са отделни изказвания, натоварени повече с емоционален заряд, отколкото с дълбоко осмислена критика на либералната пазарна политика, провеждана от правителството на Иван Костов и налагана от Международния валутен фонд. Корените и дълбоките основания на тази политика се крият. Когато "левите" се отказаха и от Маркс и от социализма, те си въобразиха, че се освобождават от излишен товар, който им пречи да провеждат своята "прагматична" политика. Този отказ обаче ги обезличи като формация, лиши ги от ориентири в политическата борба, от връзки с масите и нацията, остави ги без морален стожер срещу домогванията на чуждите завоеватели, които разграбват богатствата на България.
От тези позиции критиката на политиката, провеждана от Иван Костов, винаги ще бъде повърхностна и не по същество, а истинските сведения на статистиката ще бъдат премълчавани или пренебрегвани. Иначе и не може да бъде. Та това, което провежда Костов в България, е, общо взето, практика на "левите" правителства на Тони Блеър и на Шрьодер, а и на останалите правителства на социалдемократите в Европа. А между другото и на Международния валутен фонд и могъщата групировка на великите сили (Г-7). С тях ли ще воюват Томовци и Първановци, които пълзят на колене, търсейки благоволението им? Ето тук е коренът на безпринципната политика на "левите" в България. Ето защо заедно с господстващите сили в нашия мизерен свят, те премълчават истината, съглашателски приемат лъжата от манипулираните статистики и смирено се отказват от благородната мисия да бъдат вестители на истината.
Няма време, братя българи!
Има дати в историята на един народ, които трябва да се помнят, защото на тях се е получил обрат, или както някои го наричат - революция. Обратът обикновено е свързан с преврат, т.е. група граждани (може да е хилядно множество) нарушава съществуващите правила и установява свои, за да спечели власт, а чрез нея и собственост. Превратите невинаги са кървави като този на Пиночет. Щурмът на Бастилията и превземането на Зимния дворец са всъщност безкръвни преврати в сравнение с един гангстерски екшън. Те обаче остават емблема за времето, което почва да се отброява след тях и през което падат истинските жертви.
България преживя вълнуващо своята "нежна" революция през 1989г. На 12 юли 1991 г. българите имаха вече своята демократична конституция. В нея бяхме заменили омразния чл. 1 с нов, който гласеше, че "никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет". Край на сливането на партия с държава! Изборност, мандатност, конкурсно начало за държавната администрация и директорите. Край и на диктата на улицата, защото избирателите ще са дали мандат не на тези, които викат най-силно, а на други, за които са преценили, че следва да управляват.
Но докато наивниците пиеха шампанско във ВНС, в главите на "гладните" демократи вече се раждаха невчесани мисли. Как да суспендират комунистическата конституция? Тези мисли можеха да се вчешат я от главен прокурор, я от Върховен съд (тогава още нямаше Конституционен), но смелчаци не се намериха. Хукнаха бившите комсомолци и информатори по България да обясняват на махмурлиите от демокрация колко калпав е основният закон и защо те ще го изменят, ако ги изберат отново.
Президент тогава беше Ж.М.Ж. Той даде тон, промени ЦИК, мобилизира посолството на САЩ за натиск и ДПС беше допуснато до парламентарни избори за втори път, без регистрация като партия и въпреки изричната забрана на чл. 11, ал. 4.
Пробивът беше направен
Останалото го направиха събитията на 21 август 1991 г. в Москва и анихилирането на 18-милионната КПСС. Българският избирател стоеше объркан и разколебан пред урните втори път. Горби рушеше Великата страна, неговите хора в България стопяваха столетницата партия. След това през октомври 1991г. се случи и невероятното. С "малко, но завинаги" българите овластиха точно тези, които не подписаха и не признаваха конституцията.
По-нататък в годините на "прехода" нарушенията на законите и конституцията станаха норма. Българските турци се отблагодариха на Ж.М. Ж. и го избраха за президент в първите преки избори. Българите избраха другиго, но .... "глас народен, глас божи! ".
Минаваха години. Започна голямото разграбване. Главният прокурор галеше котката си и гонеше призраците на комунизма. Министърът на войната се тюхкаше, че не може наведнъж да уволни всичките 500 полковници, защото по стара българска поговорка с младши офицери можем успешно да воюваме само срещу сърби, а той беше заплашил в пияно състояние с война командир на турска фрегата! Докато българите търсеха виновниците за кризата, последната премина в катастрофа. В суматохата Доган регистрира ДПС като партия, без да се чуе протест дори и от един български народен представител. Совалките на хората на Сокола до Истанбул, където доларът беше с 25 % по-скъп, го направиха "милионер в зелено". Агентът Сава можеше вече да си го "връща на гяурите", както се беше заканил още през март 1990 г. През 1996 г. Желев отиде на бунището. Следващият кандидат на СДС беше бат'Петьо. Той беше направил с бат'Ваньо план за власт. Планът се наричаше "ти на мене, аз на тебе". Доган остави гяурите да се плюят сами на първичните избори, но поднесе данайските си дарове на Стоянов и Костов при вторите президентски избори. Те ги приеха, въпреки че бяха сигурни в неговото коварство. То не закъсня, но двамата лидери на СДС вече му бяха стиснали ръката, т.е. бяха се задължили да ратифицират т.нар.рамкова конвенция, да прокарат двойното гражданство за изселниците в Турция, да допуснат ДПС до националните медии. За калкана, противопехотните мини и кюрдите можем само да се догаждаме.
Президентът Стоянов си присвои народния суверенитет и подписа рамковата конвенция. Ръката му не изсъхна.
През 1996 г. социалистите на Виденов бяха на власт и имаха още две години мандат. Те можеха да бъдат свалени само ако се нарушеха чл. 1, ал.3 и чл.11, ал.4. Но тези забранителни разпоредби вече бяха нарушавани от Желев и Доган. Санкции не бяха последвали. Тогава?
Назад към пряката демокрация и гражданското неподчинение!
Никоя партия нямала право да си поставя за цел насилствено завземане на държавната власт (чл.11, ал.4). Хайде де! Не сме подписвали такава конституция. На хората действително им беше докривяло. Губещи предприятия и кредитни милионери изпомпваха банките и им плячкосваха малкото "бели пари за черни дни". МВФ показваше ту морков, ту тояга. Лодката на социалистите приближаваше водопада, но на борда й кипеше безсмислена борба кой да я управлява. В този момент СДС с Иван Костов успя да направи поредното си партийно "пиратство". Така както през 1991 г., тези, които не подписаха конституцията, продължиха с абревиатурата СДС и хората, запленени от синята идея, ги последваха, така и през декември 1996 г. СДС - Костов яхна "народното недоволство". Обърканите хора не си дадоха сметка, че водачи, които не признават основния закон, е малко вероятно да спазват и частните закони.
Когато репортерите питаха Костов "Какво ще става сега? " лидерът на СДС отговаряше енигматично "Ще видите какво ще става! " и продължаваше да крачи ведно с Доган по софийските улици. Това, което предстоеше да става се нарича на всички езици държавен преврат. Репетицията беше направена в Москва, в Белия дом, на 3 октомври 1993 г. Погром на законната власт, след което се подготвят "демократични" избори. Разликата беше само в това, че там Елцин можеше да изкомандва генерал Ерин и генерал Грачов, а в София всичко беше в ръцете на министър Николай Добрев.
"Трябва да се търси някаква формула", би казал г-н Гиньо Ганев. И формула действително беше намерена. Софиянски отказа да премести загражденията. По парламента можеше да се бие с камъни. Нямаше нужда от оръдия. Президентът с половин уста убеждаваше тълпата сини "щурмоваци", присвоили си осъществяването на народния суверенитет да не стигат до крайности. А Мавърът и мистър Десет процента командваха от прозорците и по мобифона. CNN отсъстваше, но радио "Дарик" я заместваше успешно. Парламентарната демокрация беше в нокдаун от своята улична посестрима. Това стана пред очите на всички граждани, но те бяха така претръпнали от екшъни, че не осъзнаха веднага какво се случи на 10 януари 1997 г. Тогава "Зора" предупреди студентите, че те са първите, които са закачени за марката. Две години след събитията те действително разбраха как бяха употребени за каузата на една чужда на тях партия. Разбраха го и "хъшовете", които пееха с тях "Къде си вярна ти любов народна". Разбраха го и хората на изкуството (Н.Йорданов, Ст.Цанев, В.Рашидов). Августин Пейчинов е отвратен, а П.Увалиев тъжно каза приживе "Преход няма. Има само смяна на едни тоталитаристи с други". Бавно и мъчително тези, които подскачаха, разбираха на свой гръб, че "структурна реформа" значи безработица, "пазарна икономика" - див капитализъм, а приватизация - узаконяване на заграбения им труд от "новите" българи и партизаните на синята партия.
Десети януари не трябва да се забравя
Това е ден, който обезсмисли всичките ни усилия за създаване на правова държава и гражданско общество. Банда погромаджии, на които реквизит са паветата, суспендира конституцията и поруга върховната институция на парламентарната република. За тези, които ги водеха, прошка не трябва да има. Те трябва рано или късно да отговарят пред закона.
България в очите на света остава рискова страна, населена с мургави субекти, криминогенна зона, която трябва да се третира с повишено внимание поради склонността на управляващите да говорят за законност, а да вършат беззакония.
Западните инвеститори просто ги няма. Те разбират, че Костов и Божков с нищо не превъзхождат Кириенко и Чубайс. Как хора, които посягат на върховната си институция, ще станат гаранти, че частната им собственост ще бъде неприкосновена? В резултат на това България продължава да затъва и псалмите на евроатлантическите фундаменталисти все повече заприличват на опяване на покойник. Покойникът, българската демокрация, получи смъртен удар преди две години, в нощта на 10 януари.
Най-страшният резултат от погрома на 10 януари, бе че българският народ отново насилствено беше разделен на два народа, обитаващи една земя, оставаща все още засега 111 хил.кв.км. Просперитет за "двата народа", от които единият винаги е лошият, не може да се очаква. Три милиона да са добрите, пак не са достатъчни,за да бъде България силна и богата.
Изводът се натрапва от самосебе си. Или заедно ще загърбим миналото и ще реанимираме конституцията от 1991 г., или ще превием врат под новия гнет, който ще сложи край на третата българска държава.
Нямаме много време, братя българи!
Открит е нов уникален икономически закон:"Расте" покупателната способност -народът обеднява!
Напоследък във връзка с бюджета за 1999 г. най-отговорните от управляващите вдигнаха голям шум, че заплатите се увеличават с 20 на сто, а пенсиите - с 19 на сто (впоследствие този процент бе намален на 15 на сто, а наскоро премиерът Костов заяви, че той ще бъде 11 на сто), в резултат на което покупателната способност на населението щяла да се повиши със същите проценти. Нещата се представят в такава розова светлина, сякаш в страната ни ще настъпи истински потребителски бум. Да се твърди подобно нещо, когато в същото време цените на парното скачат с 30 на сто, на тока - с 24 на сто, на бензина - с 5-6 на сто и което от своя страна неизбежно води до повишаване цените на почти всички стоки и услуги, е повече от смешно. Като прибавим, че през идущата година с 20 на сто ще се облагат необлагаемите досега с ДДС продукти хляб, мляко, сирене, учебници, дърва за огрев на населението, се вижда какво "благоденствие" и "светло бъдеще" ни очаква.
Реален ли е балансът между цени и доходи?
На всеки икономист е добре известно, че между доходи (покупателна способност) и цени на стоки и услуги трябва да съществува известен баланс. Тези две икономически категории са взаимно свързани и обусловени. Че използването като аргумент само на едната от тях, за да се обоснове някоя теза, си е чиста метафизика. Неслучайно се счита, че най-добрата икономическа политика е тази, която осигурява и поддържа едно реално балансирано съотношение между цените и доходите на населението.
Този баланс беше нарушен най-грубо още през февруари 1991 г. (с освобождаването на цените на почти всички стоки и услуги от всякакво държавно регулиране) от правителството на Димитър Попов, чийто икономически екип беше съставен изцяло от СДС, а финансов министър беше сегашният премиер Иван Костов. Тогава цените скочиха 10-15 пъти, а заплатите и пенсиите бяха задържани на същото равнище. Дисбалансът между цени и доходи продължи да се разширява и при следващите правителства, за да се задълбочи още повече днес. Защото цените продължават да растат спекулативно, а доходите да се задържат на убийствено ниско равнище. Много от цените отдавна надхвърлиха международните, а доходите на населението въпреки предприемането на "мерки" за тяхното осъвременяване и индексиране катастрофално изостават от техните реални и нормални стойности, и то не с проценти, а с пъти!
Сега управляващите непрекъснато повтарят до втръсване, че доходите, покупателната способност на населението откакто те са дошли на власт постоянно нарастват. Но това е груба манипулация на гражданите, като се взема за база за сравнение месец януари 1997 г. Само ненормални хора могат да вземат за сравнение един наистина ненормален месец, когато СДС, който беше в опозиция, отново прибегна до парламентарни и недемократични форми и средства за борба срещу правителството на демократичната левица: уличен диктат, окупационни стачки, гражданско неподчинение, погроми и палежи (НС). В резултат на това се създаде обстановка на още по-голям хаос, икономическа разруха, политическа ескалация и социално напрежение. Гражданите отново започнаха масово да се запасяват с хранителни и други стоки, чейнчбюрата за часове вдигаха курса на долара и марката, и то не с едноцифрено, а с дву- и трицифрени числа.
Нормалното е за база за сравнение на покупателната способност на населението да се взема 1988 г. - преди промяната от тоталитарен социализъм към "демокрация". Ако се направи сравнение спрямо 1988 г., ще се види, че сега покупателната способност на гражданите е няколко пъти по-ниска от предишния период. Така например през 1988 г. с една минимална заплата от 100 лв. гражданин, който живее с гарсониера, плащаше за парно 10-12 лв., за ток - 4-5 лв., за храна - 40-50 лв., а с останалите пари покриваше битови и културни нужди, заделяше за облекло и обувки, за пътувания в страната и чужбина. А сега с една минимална заплата, чийто размер за 1999 г. ще бъде кръгло 68 0000 лв., ще може да си плати само парното, да си купи хляб и сол. По времето на тоталитарния социализъм гражданите се биеха кой да си прекара парно отопление с повече радиатори, сега се правят огромни опашки за пълно или частично спиране на парното!
Подаяние - наречено "пенсия"
И понеже по отношение на доходите най-онеправдани и унижени у нас са хората от "третата възраст", ще се спрем на техния хал, на геноцида, който се осъществява от правителството на ОДС (Обединените десни, а не демократични сили) спрямо тях.
Сега минималната месечна пенсия е 35 000 лв., средната - 57 000 лв., а максималната - 103 000 лв. За идущата година те ще станат съответно: минимална - 40 250 лв., а максималната - 118 450 лв. Според изчисления на КТ" Подкрепа" месечната издръжка на българина е 240 000 лв. По официалните данни на ООН границата на бедността е определена на 120 долара. Това показва, че по жизнен стандарт България се нарежда в редицата на най-бедните страни в света.
Тези данни показват, че това, което се дава на пенсионерите у нас, не е никаква пенсия, а подаяние. Още по време на своето управление премиерът Филип Димитров предалагаше за хората от "третата възраст" да не се дават пенсии, а социални помощи, и то не на всички пенсионери, а само на тези, които са социално слаби. И понеже по този повод се надигна голям вой, той беше принуден да се откаже от тези налудничави намерения.
Няма нормална и правова държава в света, в която разликата межуд примерно максималната пенсия да е 10-15 пъти по-малка от максималната заплата, както това сега е у нас. Ако вземем за максимална не заплатата на президента, на премиера или на председателя на НС, за която се говори, че е 1,5 млн.лева, а тази на един народен представител, която с редовните месични индексации е около 1 млн.лв., то максималната пенсия е почти 10 пъти по-малка. А трябва, ако сме нормална държава, максималната пенсия да бъде 600 000 (60 на сто от 1 млн.лв.). Да не споменаваме, че към номиналната си заплата депутатите получават допълнително още 2/3 за консултанти, командировки в страната и чужбина и пр. Бюджетът - длъжник на "Пенсионния фонд"
Когато сега на свои митинги и протестни шествия, чрез декларации и петиции хората от "третата възраст" поставят въпроса за повишаване на техните пенсии, и то не с проценти, а пъти, управляващите най-цинично заявяват, че нямало пари. И още от зората на "демокрацията" до наши дни непрекъснато и до втръсване повтарят едно и също: парите на "Пенсионния фонд" в продължение на 40 години били в общия кюп на държавната хазна и "изядени" от тоталитарния режим. Добре, защо сега, когато те са на власт и държавата разполага с финансови ресурси в повече, отколкото е предвидено в бюджета, не възстановяват дължимите на този фонд суми, а продължават да го ограбват, въпреки, че той вече е отделен от хазната. В потвърждение на това, ще посочим, че за 1997 г. от фонд "Обществено осигуряване" държавата взе 90 млрд.лв., а за 1998 г. - 120 млрд. лв. за детски надбавки, които трябваше да бъдат изплатени от фонда, но със средства преведени от държавния бюджет. Тези суми и до днес не са изплатени. Нещо повече: както беше съобщено официално във връзка с 13-та пенсия, държавата щяла да даде безлихвен заем, а не помощ на фонда, която сума по-късно да се възстанови на бюджета. Какъв цинизъм! Да даваш заем от парите, които ти дължиш другиму, то е все едно с чужда пита помен да правиш. Държавата е длъжник на фонда и трябва в продължение на близо 40 години занапред да погасява, заедно с лихвите "изядените" пари на пенсионеритие.
Никой не може да повярва на управляващите, че били получили лошо наследство от предишното правителство, след като на всеослушание под път и над път тръбят и се хвалят, че има бюджетен излишък за тази година, че са увеличили валутния резерв на страната на над 5 млрд. германски марки. Откъде господата реализираха бюджетния излишък и този голям валутен резерв? Те не казват, но народът знае: от продажбата не на "сгъстен въздух", а на солидната материално-техническа база, изградена с част от "изядените" пари на "Пенсионния фонд" и на натрупания външен дълг.
Проблемът за повишаване на покупателната способност, за повдигане на жизнения стандарт не само на пенсионерите, но и на всички останали бедстващи слоеве от населението може скоро и успешно да се реши, ако правителството се заеме сериозно с реализирането най-вече и на външните ни вземания и компенсациите, които трябва да получим от САЩ и ООН, за загубите, понесени от България вследствие на най-стриктното спазване на ембаргото, наложено на Ирак и Югославия. Този изключително важен за нас въпрос, по който сме писали и преди, трябваше да бъде отдавна решен, но продължава съзнателно да се протака и до днес. На тазгодишната есенна сесия на Общото събрание на ООН нашата делегация се задоволи само мимоходом да напомни за него в изнесения от външния министър Михайлова доклад, вместо да предложи за гласуване на резолюция, с която да се уреди веднъж завинаги този въпрос. Ако Ирак ни върне сумата от 3 млрд.долара, която ни дължи, и САЩ и ООН ни възстановят сумата от над 10 млрд. за понесените загуби от ембаргото над Югославия, ще решим почти всичките си икономически, финансови и социални проблеми, ще погасим външния си дълг, без да прибягваме до нови заробващи външни заеми.
Ето и сега, вместо да се обявим за вдигане на ембаргото над Ирак, както диктуват нашите национални икономически интереси, ние най-раболепно подкрепихме САЩ. И докога? Никой не може да каже. Проблемът е, че нашият нов голям брат САЩ нямат интерес да решат този въпрос. Те нали си получиха 18-те милиарда долара, заради разходите направени по време на войната в Персийския залив, въпреки съществуващото ембарго. Какво ги е еня, че населението в България мизерства, тъне в нищета. А иначе, на думи, те много ни обичат, постоянно ни хвалят, сочат ни за положителен пример. Но, както казва видният френски философ Пиер Буаст: "Ласкателството прилича на змията, която дълго облизва своята жертва, преди да я глътне".
В заключение искаме да подчертаем, че с палиативни мерки, със символичните проценти и суми, които се предвиждат и залагат в Държавния бюджет и този на Националния осигурителен институт (НОИ), не могат да се решат социалните проблеми у нас. Прилагането на открития от СДС нов уникален икономически закон, че заедно с "растежа" на покупателната способност - народът обеднява, води и обрича населението на бавна и мъчителна смърт. Единствено верния и правилен път, който посочихме по-горе е: Държавният бюджет ежегодно да се издължава на "Осигурителния фонд" със средствата, които постъпват от приватизацията, а правителството да се заеме сериозно за час по-скорошното реализиране на външните ни вземания.
Споени от враждебна любов
Те, като да живеят във враждебна любов, като близкисродници, които все пак благоприлично трябва да си поделят парцалките на покойната леля. То какво ли е и останало, ама... Както и да го смята човек - електоратът е умалял и умалява. След двукратното и унизително сдаване на властта от страна на БСП, която като че ли се чудеше какво да прави с нея, отливът на измамените и предадените взе епидемични размери. И, парадокс, олевяването сред масите, ако използваме старата терминология, се увеличава, а реално погледнато лявото политическо пространство намалява. Но парадокс всъщност няма, защото няма адекватен политически изразител на "унижените и оскърбените", ако използваме израза на Достоевски, на смазаните от "желязната пета" (Джек Лондон) на дивия капитализъм хора.
И комай си дойдохме на думата. Ръководствата на БСП (те се сменят като мръсни чорапи) не намериха нито морал, нито изискуемия интелектуален потенциал, а да не говорим за устойчива стратегия, ясно и разбрано да обяснят на своя електорат, паразитирайки върху носталгията му, за какво всъщност е реч, а именно - че неизбежно и под диктата на великите сили, спечелили "тихата" Трета световна война, се отива към реставрация на капитализма и че партията трябва да действа в нови и променени условия, защитавайки все пак правата на хората на наемния труд. Наместо това - старомодни популистки заклинания в стила на сиромахомила Спиро Гулапчев срещу изедници и чорбаджии за нахъсване на побелелия електорат. Но със заклинания политика не се прави, още повече, когато липсва ясна визия за бъдещето, за грубите реалности на шаечната правда.
С една дума - БСП не е в състояние да отговаря на предизвикателствата на времето, да чертае перспективи, да предложи работеща концепция за алтернатива на управлението, защото не е адекватна на променената политическа реалност, нито пък е наясно със самата себе си - каква партия е, на кого е партия и към какво в крайна сметка се стреми. И не нещо друго, а израз на идейна и политическа яловост, на хаотично Брауново движение в пространството на мъгляви концепции е непрекъснатото пъпкуване на "движения", "форуми", "алтернативи". И партията вече не е партия, а странен мутант, унило вегетиращ на федеративен принцип.
Чудно ли е след всичко това, че електоратът се топи като джумерка в тиган и все повече хора казват: Не, това не е моята партия.
Колкото до Евролевицата, която се състои от манекеноподобни хитреещи субекти, приплюли бозката на партията-кърмилница, та да се докажат като европоиди сред туземци, то ясно е, че тая формация, наумяваща на секта на отметници, е осъдена да се кандилка около неустойчивите 4 %. Електоратът й е една тънка ципица, която при нужда винаги може да бъде дефлорирана от синия батко. Затова апетитите, свързани с мечтата за политическа акцелерация, са насочени към разочарованите бесепари, към ония, които през април 1997 г. наказаха партията си заради колаборационизма на лидерите й, като не се явиха пред урните. Само че това е сметка без кръчмар. "Разочарованите" няма да се юрнат подир лястовицата на евролевите, защото отдавна са я разгадали, че е кукувица, дебнеща да снесе яйцето си в чуждо гнездо.
Но битката е тъкмо за отдръпналите се, които ако се задействат, могат решително да променят политическата картина на страната. И БСП не случайно напоследък имитира активност (на 10 януари, при пълно неотчитане на реалностите, бе издигнат абсурдният лозунг: "Напред, към победа в предсрочните избори! "), та дано отново замами разочаровалите се. Евролевицата пък, която все не може да си намери място и залита ту наляво, ту надясно, в безуспешни опити да намери своята идентичност, не може да измисли нищо друго, освен да обещава светли бъднини под издутите платна на социалдемокрацията. Но това звучи твърде мъгляво и абстрактно, и то толкова безизходно, че посланията на евролевите приличат на сбъркана теорема, която няма отговор. И всичко това е така, не само защото в България социалдемокрацията никога не е имала сериозно присъствие, тя винаги е била миниатюрен катраник към чужда политическа каруца, но и защото евролевите са плагиати и абсолютно стерилни в теоретично, идеологическо и политическо отношение.
Но независимо от всичко това, понеже БСП е слаба, а за Евролевицата да не говорим, на предстоящите местни избори нуждата така или иначе ще ги тласне едни към други. И в този конкубинат (незаконно съжителство) всеки ще отиде със своя си сметка. Условията за политическото "съешаване" се договаряха в Лесидрен, Арбанаси, че и в Солун. Целта е, разбира се, по възможност всеки да прецака другия: евролевите да пооткраднат електорат, а бесепарите чрез изборното "съжителство" да се докажат пред себе си и пред света, че се модернизират в правилна посока.
В политиката на БСП обаче има и един нов момент. В стремежа си да разкъса изолацията, в която се намира, в стремежа си на всяка цена да си осигури съюзник, а и да замами електорални балъци за местните избори, партията "Позитано" подава ясни сигнали към ДПС и по места вече се уговаря етническата формация за съвместни действия. И тук бихме казали, че това е началото на края, на неуправляемия разпад. Да се конкубинираш политически с анкарските клиенти, с противоконституционна и антибългарска партия е равносилно на национално предателство.
Но, изглежда, че позитанерите не са си извлекли никакви поуки и продължават да бъдат национално неграмотни политикани. Те, залитнали по миража на всяка цена да се докопат до някакъв що годе приличен изборен успех, не искат да проумеят, че всеки, който заложи на турската карта - изгаря. И акумулира презрение с огромен разрушителен заряд. Но, както се казва, никога не е късно да се осрамиш. Лошото е, че се осрамва и България.
Но и друго има, което е най-същественото - всяко съюзяване с ДПС фактически е опит за утвърждаване на порочната практика етническа формация в противоречие с конституцията да участва в българския политически живот. Непремерената, сляпа, партийно егоистична стъпка на БСП на практика обслужва капсулирането и сепаратизма на Догановия електорат, и то във време, когато той е разколебан в своята безперспективна затвореност и проявява наченки на интегриране.
Заиграването с ДПС не е нищо друго освен безпросветни кабинетни хитрини на национално безполови хора, на политически хермафродити, които имат тактически съображения, но нямат стратегия, да не говорим пък за наличието на алтернатива на синьото управление, колкото и да говорят тъкмо за алтернатива.
Евролевицата пък, да не остане по-назад, проявява апетит към гласовете на ромската общност. Даже в НДК спретна някакво сборище, на което мургавелните ни събратя пряко заговориха, че искат предимства. Работата комай умря на корен. Дори широката усмивка на Томов не можа да скрие предизвестения провал.
Истината е, че се работи на дребно, че дребни хора са изпълнени с голиатски амбиции, бидейки при това пипкаво скрупульозни и обидчиви като застарели моми.
Чак смях буди момчешката кавга между Първанов и Томов като кой пръв е родил идеята да се създаде работна група на опозицията за създаване на алтернативна програма за управление на страната. Вместо като разумни хора, канейки се уж да орат една бразда, да се зарадват, че подобен замисъл все пак се е пръкнал, те се уловили да спорят за бащинството на още нероденото дете.
Могат ли подобни хора, чак дотам пипкаво амбициозни, питаме ние, да сътворят нещо читаво, нещо работещо.
Не ни напуска усещането, че енергията пак отива в свирката на влака, в евтината пропаганда, а не в полезния ход на колелата.
И сега какво? Както и да ги погледнеш двоицата - същински Куко и Пипе. Две страни на една и съща монета, споена от враждебна любов.
Не, левицата просто има нужда от други хора, не от имитатори, мимикриращи в лявото пространство. Това пространство като потенциал, като концентрация на енергия съществува, но то се нуждае от адекватен изразител на тежненията на милиони хора. Сегашните лидери, паразитиращи върху носталгията и очакванията, стават все по-прозрачни, все по-предсказуеми в своя колаборационизъм и барометърът на доверието към тях катастрофално пада към нулата. И местните избори ще го докажат. Възходът ще започне след тях, след окончателното проглеждане. С нови хора, с нови идеи. Те няма като как да не се появят, защото перестройкаджиите и съглашателите вече катастрофираха.
Уродливото лице на глобализма
Но и защото човечеството в този исторически момент сякаш става участник на един крайно опасен прецедент, насочен срещу собствената му безопасност и бъдеще. Затова политическият анализ на тази война, започнала в нощта срещу четвъртък(17 декември 1998г.), ще бъде посветен именно на темата за "прецедента" и последиците, които той би могъл да има в международния живот.
Предателството на Горбачов акушира еднополюсния модел
Известно е, че след предателството на Михаил Горбачов САЩ станаха единствената суперсила - хегемон в света. Другата суперсила - СССР, се разпадна благодарение на метежа на висшата партийна номенклатура в лицето на проамерикански настроения си елит. Тя се отказа доброволно от територии и сфери на влияние, които са извоювани не от екипите на Ленин или Сталин, а с честта и мъчната съдба на руския войник през вековете. По такъв начин отделните републики бяха предоставени за завладяване от новия световен властелин като мощни суровинни източници на нефт, газ, метали, зърнопроизводство и др. От началото на 90-те години САЩ показаха, че са напълно готови за новата си роля, още повече, че там, в тази държава, е съсредоточен финансовият, икономическият и военен ресурс за осъществяване на световното господство. След разпадането на СССР и ликвидирането на Варшавския договор мнозина очакваха, че САЩ няма да предприемат бързи стъпки в подобна насока. Случи се обратното! САЩ се заеха с енергични темпове да завладяват опразнените зони и за кратък период от време се настаниха трайно в бившите соцстрани от Централна Европа: Полша, Чехия и Унгария. В последно време примката бе затегната около врата на Словакия. Подобен процес тече и на Балканите. Сега засега може да се каже, че операцията се развива успешно в Македония, България, Румъния, Албания, Словения, Хърватска и до известна степен в Черна гора. Вярно е, че в западните балкански държави е силно немското влияние, не може обаче и да не се признае, че като политическа философия се налага американската доктрина, чийто форпост в Южна Европа е евро-азиатска Турция.
Парадоксално е, че американското влияние не успява да се наложи единствено върху Югославия, или по-точно казано Сърбия. Другата държава, която запазва основни елементи на независимата си политика, е Гърция.
Чрез НАТО и редица икономически и финансови механизми САЩ все още надделяват над големите европейски страни, въпреки новите форми на тяхното коопериране като Европейския съюз. Настъплението на САЩ продължава и по отношение на всяка една от бившите съветски републики, може би с едно изключение - Беларус. В самата Русия т.нар. "американска партия" има извънредно силни позиции в политиката, икономиката, тъмните финансови дебри и в медийното пространство.
Този тип държавна политика, която залага на господството на една държава над цели континенти, региони и страни в света, подтиска, разбира се, и Латинска Америка (всъщност полигон на тази политика е именно Латинска Америка), и Азия, и Африка. Американският глобализъм е особено безкомпромисен, когато се отнася до неговото господство над държави, в които се намират стратегически енергийни запаси и които са перспективни за нефтени и газови инфраструктури.
Мирисът на нефт и политиката на световния хегемонизъм
Към пояса на такива държави спада и Ирак със своите неизчерпаеми нефтени богатства и възможности да влияе решително върху пазара на световните нефтопродукти, върху печалбите на американските нефтени компании. Режимът на Саддам обаче, бидейки подвластен на арабския национализъм и на върховния си ръководител, не иска да играе ролята на марионетка в ръцете на американските властелини. Той продължава да не се съобразява с аргумента, че САЩ са победители в необявената трета световна война и че сега вече няма друга световна сила, която да удържа техния егоизъм и безгранично себелюбие. След като великите европейски държави скланят глава пред американската мощ, след като Русия все повече се обвързва финансово с американската банкова система за кредити, след като така мълниеносно бяха завладени страните от бившия соцлагер, след като стават така зависими прибалтийските държави, Азърбайджан или Казахстан, то наистина за деловите кръгове на САЩ е необяснимо вироглавството на две страни, които се противопоставят на желязната империя и отстояват своите национални интереси: Югославия и Ирак. За всеки трезвомислещ наблюдател беше достатъчно ясно, че САЩ няма да се примирят с такива изяви на суверенитета, които макар и частично атакуват звена от глобалистичната политика на САЩ и пораждат "нездрави" примери за други народи и други региони в света. Естествено и обосновано от гледна точка на такъв политически подход беше след пропагандните ходове да последва и нещо по-конкретно, особено при проявената колебливост от Съвета за сигурност и от самата ООН. А тази конкретност и преди, и понастоящем носи едно единствено име: война! Логично е да се очаква също така, че ако американската политика продължи досегашния си път, в недалечно бъдеще подобна съдба като тази на Ирак, ще постигнеи Югославия - я заради Косово, я заради прословутата Босна, я заради друг измислен предлог.
Досега САЩ провеждаха такива наказателни акции чрез Съвета за сигурност и послушната Асамблея на ООН. За тази цел те впрягаха усилията на своята дипломация за уговаряне, шантажиране или силова обработка на колебаещите се представители на по-големи и по-малки държави. Така се появиха поредните осъдителни декларации и изявления на официалните световни организации, даващи мотиви на САЩ да осъществяват нападателните си цели под егидата на ООН. Тази доктрина - доктрината на колективната сигурност - има американско потекло и означава не само обединение на силите на държавите в името на безопасността и мира, но и възможност дадени представи за демокрация или диктатура да се внедряват ултимативно в международния живот. Презумпцията е, че човечеството е изработило достатъчно хуманни доктрини на колективния си интерес и те, дори силово приложени, могат превантивно да увеличат или унищожат потенциала на режими като Хитлеровия например.
Явно е, че тази доктрина защитава глобалистични интереси и някаква обща идеологическа цел, която за съжаление най-често е преднамерена и користна под покривалото на лицемерния политически алтруизъм. В този случай философията на националните държави, т.е философията на европейските и световните реалности, се оценява като остатък от 19 век, като непригодна за модерното човешко общежитие. Чрез обезмислянето на държавния суверенитет се позволява да бъде нарушавана националната независимост, а бъдат прегазвани държавните граници от колективните сили за сигурност, да не се зачитат държавните, икономическите и културните традиции и норми на отделните страни. Тъй като ресурсите на САЩ като единствената суперсила-хегемон са наистина огромни, то механизмите на ООН до този момент действаха безотказна в полза на богатия господар.
Тези колективни органи вече одобриха едно нападение на САЩ срещу Ирак под кодовото название "Пустинна буря", утвърдиха и санкции срещу тази суверенна страна, които повсеместно се изпълняват от всички държави-членки на ООН. Те наредиха анкетна комисия на ООН и Съвета за сигурност да извърши проверка над различни военни и граждански обекти, за да се установи дали Ирак заплашва световния мир, като подготвя производството на ядрени и биологически оръжия. Санкциите удариха по стопанския сектор и донесоха неизмерими страдания, мизерия и глад за мирното население. Поради липсата на животоспасяващи лекарства загинаха немалко иракски деца и възрастни. Инспекторите на ООН пребродиха надлъж и нашир цялата страна, надникнаха във всеки завод, във всяка административна сграда, в правителствените дворци, в резиденциите на Саддам, във военните обекти и не можаха да установят улики за подобна дейност срещу целокупното човечество.
През това време САЩ струпаха войски и техника в района на Персийския залив, прехвърлиха свои военни контингенти от други части на света, отправиха поредица от заплахи, изтеглиха инспекторите, поискаха допълнителни отстъпки от Ирак, той ги направи, инспекторите пак се завърнаха, докато... ненадейно без повод, без документ от Съвета за сигурност и ООН ВВС и ВМС на САЩ и техния верен съюзник Великобритания нанесоха серия от удари върху Ирак с най-модерни ракетни оръжия, с електронна техника, която умъртвява с хирургическа точност от десетки и стотици километри. Първоначално пресата писа, че ударите се стоварват само върху военни обекти, после се оказа, че са разрушени домове на мирни хора, че са дадени стотици невинни жертви, че са взривени водопровод, болница, пристанище и пътни артерии, силози, правителствени сгради и резиденции. Че болниците са препълнени с тежко ранени, които умират и поради липса на лекарства. В същото време електронните медии с гордост информират, че нито един британски или американски военнослужещ не е загинал, което свидетелства, че машината за унищожение функционира отлично.
Комюникетата съобщават, че във всяка нова серия от бомбардировките се улучват все повече и по-крупни обекти и загиват все по-голям брой хора. Подчертава се, че поставените задачи се изпълняват стриктно и образцово, така както са планирани и че ще приключат до началото на религиозния празник Рамазан, когато всеки вярващ мюсюлманин се пречиства и в мирен покой нравствено се усъвършенства. След това се вмъква, че всъщност никакво съобразяване няма да има с празника, че бомбардировките могат да продължат и тогава. А самият Клинтън в качеството си на президент направи изявление на 19.12.1998г., че тази война се води заради благото на арабските народи, на народа на Ирак, че въпросът бил да се свали Саддам Хюсеин, който е един диктатор, ненавиждан от администрацията на Белия дом.
Какво се промени след последната агресия срещу Ирак
Какво се променя с тази война, какъв е новият момент, според мен преломен, в новата история на световното право, на световното сътрудничество и договорености?
Най-важното е, че за първи път, та била тя и супер сила, без съгласието и одобрението на Съвета за сигурност и ООН напада друга независима и суверенна държава, провежда мощни ракетни удари, довели до материални загуби и човешки жертви. Такова действие в международното право се нарича агресия. В специално послание папа Йоан-Павел II така и определи военния удар - като акт на агресия. Този прецедент е зловещ и опасен за съдбините на човечеството, тъй като черно на бяло показва, че една единствена държава по своя прищявка вече може да тероризира и унищожава другите народи, поемайки функциите на жесток жандарм в международните дела. Отсега нататък може да се очаква, че САЩ без съгласието на международните органи и фактори еднолично ще решават коя държава е добра и коя лоша, кой режим е демократичен и кой авторитарен или диктаторски, кой управник е приемлив и кой не. И според американската оценка и присъда неудобните страни, режими и авторитети ще бъдат "наказвани" със средствата на въоръжената агресия.
Такава практика, която загърбва органите за колективна сигурност на народите, е заредена с катастрофални последици. Не само защото очертава перспективата за едно поробено човечество през 21 век. Не само защото позволява на вожда (президента) на една суперсила да взема волунтаристични решения, водещи към формен държавен тероризъм (в случая поради опита на президента да отложи процедурата за неговото отстраняване от власт). Но и защото твърде вероятно е, ако не в това десетилетие, то през следващото определена държава или неин съюзник да отговори силово на агресията, със същите или по-мощни военни аргументи. А подобно конфронтиране би могло да завърши с печални последици за изстрадалото човечество. Сега и техният неуравновесен президент използват ситуацията, че нямат срещу себе си сериозен отпор. Великите европейски държави са все още с вързани ръце. Япония не е готова за самостоятелна международна политика. Русия е вече отслабена. Китай още не е достатъчно силен. Утре обаче положението едва ли ще се задържи на същото ниво, а унизените големи и малки народи вероятно ще потърсят справедливо възмездие, което дай боже, да се ограничи с икономически и морални доводи.
Невъзмездимите загуби на победителите
Въпреки шумния успех на акцията, въпреки спечелването на войната, въпреки медийния комфорт и мълчанието на агнетата, има вече достатъчно симптоми за загуби, които трудно могат да бъдат възмездени.
На първо място, надмогвайки страха и отчаянието, се наложи международната оценка, че е извършена безпрецедентна агресия срещу един суверенен народ и държава без обоснована аргументация и без санкции на ООН. Набиват се на очи (и в световната преса) успоредиците с действия на Хитлер преди началото на Втората световна война. Дори името "Пустинна лисица" буквално съвпада с военната операция "Пустинна лисица" на Хитлеровия маршал Ромел в Африка. Вашингтонската администрация, изглежда, прави и невъзможното, за да разберат милиони хора коя е истинската империя на злото.
За първи път при актове от подобен порядък се разграничават рязко от суперсилата САЩ съюзнически държави като Франция и Италия. За първи път Испания и Португалия заемат междинна почти неутрална позиция. Дори и Германия, която формално одобри агресията, не прие да участва в нея.
Китай зае отрицателна позиция в Съвета за сигурност и остро разкритикува САЩ. С оглед на амбициите му да бъде основната световна сила Продължение от стр. 9 през 21 век тази азиатска държава прояви известна сдържаност при конкретното подпомагане на нападнатия Ирак. Но без съмнение такива безразсъдни действия на САЩ, които могат да имат свое продължение срещу други "неудобни" народи и режими, ще бъдат солиден урок за военната отбранителна доктрина на Китай.
Русия за първи път след разпадането на СССР заема толкова открита антиамериканска позиция, осъждаща агресията срещу Ирак. Руските посланици в Лондон и Вашингтон бяха отзовани за неопределено време. Държавната дума прие гневна декларация срещу покушението, предлагайки на президента Русия едностранно да отхвърли ембаргото срещу Ирак и да преразгледа важни спогодби между Русия и САЩ в областта на ядрените въоръжения. Предлага се също да бъде променена политиката на Русия за партньорство с НАТО. Президентът Елцин изрази възмущението си от удара срещу Ирак. Като се има предвид съществуването на придворната "американска" партия в политическия живот на Русия, явно е, че този ход на събитията нанася удар върху тази партия и поощрява контактите на руската държава със Западна Европа и по-конкретно с Германия, Франция и Италия.
За първи път протестът на арабските народи е толкова единен и спонтанно гневен. В Ирак антиамериканските чувства са в своя апогей, синхронизирани са едно ново национално съзнание за мъченичество и достойнство. На погребална процесия пред 68-те трупа на загинали в Багдад депутатът Султан ал Шани заяви: "Днес погребваме 68 мъченици, загинали при престъпната военна акция срещу нашия народ. " Безспорно е, че американската агресия засилва позициите на Саддам и решително намалява шанса на вътрешната опозиция за успешна борба срещу неговото управление. САЩ допринесоха щото името "опозиционер" да се изравни в Ирак с прозвището "национален предател". Тъй като вече е невъзможно да се приеме от иракския народ, че хора, толерирани от държавите, хвърлили на иракска земя над 300 ракети "Томахоук" и сто ракети "Круз" не са обикновени чужди агенти.
С агресията си САЩ не само циментираха властта на Саддам, но и съдействаха да се активизира един непредвидим процес: процесът на емоционалното, политическото и религиозно сплотяване на арабските народи - сплотяване, което би могло да бъде насочено не само срещу факторите на войната, но и срещу американската и, уви, европейската цивилизация като цяло. Въпреки че именно американските политолози доказаха възможността за мащабни конфликти между САЩ, Европа и мюсюлманския фундаментализъм през 21 век, с тази война САЩ и по-конкретно сексуалният терминатор Клинтън засилиха сцеплението на многолюдната маса от мюсюлмани в Азия и Африка, поднасяйки доводи за правотата на най-крайните и непримирими религиозно-фанатични среди. Последната война срещу Ирак сякаш умишлено затрудни, а може би и стопира, политическото разрешаване на отношенията между Израел и народа на Палестина.
В самите САЩ въпреки великодържавническото опиянение на мнозинството от анкетираните американци се забелязва силна критична вълна към самоволното и несъгласувано решение на Клинтъновата администрация. Една част от критиците на Клинтън намират удара за ненавременен и егоистечн, докато друга част от тях съзират стратегическото късогледство на военолюбивите кръгове около президента, които не разбират, че печелейки настояще за САЩ всъщност губят бъдещето си на велика и достойна световна сила.
Войната в Ирак ще намери своите адвокати. Тя ще бъде оправдана от платената журналистика, от зависимите политици, от заинтересования бизнес, от безмозъчните поданици, от "обикновения фашизъм" според израза на големия режисьор Михаил Ром. Тази война вече я оправда и нашата туземна колониална администрация, та дори съчини и гузна, угодническа декларация на своето външно министрество.
Но същата тази война, разкрила уродливото лице на глобализма, ще остане в новата история със своя позор и със своята наглост, и ще се запомни като злокобен пример за цинична агресия, организирана от мнимите наследници на Уошингтън и Фокнър, на Шекспир и Шели.
Хъшовете навиват чалми
В последните дни на отминалата вече 1998 г. се разиграха диви баталии за място под телевизионното слънце. В конкурса за външни продукции на БНТ лансираха оферта за 78 проекта. Както се и очакваше, след първия пресяващ кръг "Каналето" май е аут поради неизправност на подадените документи. (Уж де!) А истината е, че "каналджиите", ако и да се сгънаха пред властта и да положиха васална клетва за вярност, поради самия факт на шутовската си природа, не са хора много за вярване. Ами ако вземат, че се изцепят в най-неподходящото време и направят за глума някой син благоутробник? "Отнюд! Не возприимам! " - както казва хаджи Смион във Вазовите "Чичовци".
А то и избори предстоят. И никой не е луд да поема рискове с неособено интелигентни и предусетливи аркашки. Затова, по силата на обстоятелството, че жанрът има памет: "Мосю Лабе, француз убогий, прогнали со двора". (Пушкин).
Чиста работа. Има "Канале" - има проблеми... За останалото питайте дядото от Северна Осетия.
Пък и такава е участта на употребения. След употреба - в кошчето. И на Камен Воденичаров не му остава нищо друго, освен да понаучи фрацузки, та малко от малко да се уподоби на мосю Лабе и да се иждивява като франкофон с галски звонкове. Но това все пак е за предпочитане (Европа, бабам, Европа!) пред "цивилизования" избор на хъшовете. Тям им се налага с рабско усърдие да залегнат на турецкия.
От какъв зор, ще попитате?
Тя работата проста. Навикналият да се продава, достига до състоянието да се продава всекиму, защото такива са правилата на бардака. Само да не спира поточето от звонкове. И тъй като на българска почва поточето секна (отвратиха се и спонсори, и рекламодатели!), родолюбивите хъшове отправиха умилни просешки погледи към лукавите анадолски аги, които никога не са имали нищо проч да си купят някое и друго дьонме за лична употреба. Ганимедовци - бол.
Още повече, че хъшовете сами се предлагат. Измудрил е баш хъшът Слави Трифонов в мерзко съслужение с подобни нему пирикиндета проект за музикално-развлекателно предаване "Балканто", което според оповестения вече замисъл ще се излъчва на български и турски език.
Ашколсун! Машалла!
И нали желязото на предателството трябва да се кове, докато е горещо, идеологът на майкопродавците Любен Дилов-син баш на Коледа (о, светли Христови празници, о, таненбаум, о, елхови лес!) отпраши в Турция да измоли юдини сребърници, за да се забърка българо-турския тюрлюгювеч на поредната гавра.
Изненадани ли сме? Никак! Хора, които се кълчеха и светотатстваха, хора, които с кални обувки и кална уста нахълтаха в сакралните пространства на нацията ("Вятър ечи, Балкан стене - пишка до колене! "), са способни на всичко. За тях няма мило-драго, няма свято. Дори нещо, което най-първо сториха, да омерзят святата дума хъш. След лавината от гнусотии, с които бяхме затрупани, спомня ли си някой какво бе казал Дядо Вазов за хъшовете? Да припомним: "Един гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава! " Открадвайки името и подлагайки го на глума, развратните мерцедесни бастарди на келепира фактически полагат всеядни усилия да ограбят епоса и героиката на нацията. Да, те наистина са способни на всичко, дори да се юдят в Светивитово хоро над свети кости.
По-важно е обаче да се запитаме при това явно посегателство върху сакралитета и суверенитета на нацията на какво е способна днес българската държава? Сиреч - има ли тя воля да отстоява българския етнокултурен модел. Още повече че по конституция официалният език в България е българският. Допускането по националната телевизия на "смесени" предавания е подстъп към признаване на двунационална държава. Но пак според конституцията държавата ни е еднонационална. Тя е такава и като историческо, и като културно формирование.
Ха сега, да питаме управляващите "що ще чинят те зимъска". Ще оставят ли анкарските лавини на хъшовете да затрупат "плачът майчин, гробът бащин", както е прорекъл Ботев. Защото проблемът не може да бъде решен рабски прикляквания заради т.нар. "възродителен процес", каквито си позволи да упражни в Анталия премиер-министърът. И тъкмо тук се изкушаваме да кажем, че именно тия "прикляквания", при всички случаи унизителни за нацията и съизмерими с доброволно приет васалитет, отварят днес пътя на хъшовете към благоразположението на турския елит, който още живее сред афионните изпарения на имперската носталгия.
Задачата, както се казва, е с повишена трудност. Ще съумеят ли нашите управляващи елитари, на които все Европа им е в устата, НАТО, ЕС и мъглявините на Андромеда, да отговорят на анкарските уюни и за предизвикателствата на майкопродавците хъшове, кукнали вече с просешки панички из анадолските мегдани. Защото отсега е ясно - допипат ли чуждата парица, ще служат на чужди интереси и ще продължат гаврата с националните ипостаси. Та те отсега откровено признават, че са готови да се отрекат от речта на мама и на тата и да я заменят с речта на дьонметата.
На изпроводяк, по време на последното шоу на хъшовете през 1998 г., Слави Трифонов неслучайно почти умилен промълви: "Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му".
Размерът на мечтите, ясно е, ще зависи от дължината на харизания шарен парцал, от който Слави и компания ще си навият чалми.
Остава и да видим какво ще турят връз раменните си израстъци нине управляющите - фес или калпак.
А бакълъм!
Чужди емисари настъпват в Средните Родопи
През последните години чужди емисари и български "учени" под различни форми манипулират българите мохамедани с цел пълното им откъсване от същинската им националност. Пълнят им главите с дивотии, без да се интересуват как живеят, имат ли какво да ядат, нито от техните мисли, от техния душевен мир, от това, че част от тях са на кръстопът и не знаят накъде да поемат, че няма кой да ги защити, че нямат опора в нито една българска правителствена институция. В Родопите свободно си разиграват коня отродителите, вършат си предателското дело и няма кой да ги спре.
Не е нужно да доказваме какви са по народност българите мохамедани. То е доказано от учените - не само българи, но и много чужденци. Ясно е като бял ден и няма какво повече да се доказва.
Неслучайно към българите мохамедани се проявява такъв интерес. Така е, защото на редица от тях образователното им ниво е по-ниско, а такива хора лесно се манипулират и купуват. Еничари пак бродят из Родопите, но сега не вземат само невръстни деца, а посягат и на възрастни, на мъже, и на жени. Без да "разплакват" някого и само със звонкове вършат пъкленото си дело. Има българи мохамедани, които се поддават на манипулациите. Гладът какво ли не прави. Така преди няколко века техните прадеди, за да не измрат от глад, или от страх под силата на ятагана били принудени да приемат мюсюлманската вяра. Така става и днес. Още повече че мнозина са обезверени, а тези, които искат да се върнат към коренната си вяра, се страхуват, защото не виждат кой ще ги подкрепи. Но виждат как държавните мъже имат далеч "по-важни" дела и хич не им е до тях. Излиза така, че никой не желае да се изпречи на пътя на отродителите и да им потърси сметка за противодържавната дейност.
В Смолян с благословията на кмета, навярно по тайни указания отгоре, е създаден т.нар. Институт по източноевропейска хуманитаристика, който има задачата да извършва споменатата дейност. Негов главен отговорник е Евгения Иванова, която разполага с много пари от "Отворено общество", и главната й цел е да направи от помаците отделен етнос, като докаже, че през турското робство не е имало масово насилствено помохамеданчване. Само за една анкета тя е похарчила над 16 млн.лева. Въпреки негодуванието на смолянската общественост, въпреки че много организации в града се възмущават от дейността й, тя не я преустановява, защото има подкрепа от властите в София. За да продължи да фалшифицира родопската история. Отец Боян Саръев на пресконференция в града също заклейми дейността й и каза, че този институт трябва да си отиде от Родопите.
Е, господа управници, как да си обясним поведението ви? По разни поводи и ситуации великите сили неведнъж са късали територии от милото ни Отечество. Отродителите днес късат живи хора и насила ги придават на други.
Освен споменатият институт в Смолян отделни псевдоучени, наети отвън, не са спрели да обикалят родопските градове и села, не са спрели да търсят доказателства, че помаците са отделен етнос, населил нашите земи много по-рано от прабългарите, и че със самите българи те нямат нищо общо. В момента тези господа са в района на Кърджали. Въпросните платени агенти не признават ни исторически документи, ни факти и очевидни истини. Няма да се учудим, ако много скоро публикуват и история на помашкия етнос. Убеден съм, че от този "нов" етнос, появил се от няколко години по нашите земи, произхождат немалко представители на българската интелигенция и те най-после ще вземат категорично становище срещу манипулирането и изопачаването на историята ни. Защото видя се, че нашите днешни държавници не желаят да защитават националните интереси. Не се учат от миналото, не се обръщат назад и гледайки само напред, повтарят грешките на своите предшественици. Повече от 120 години дъвчете българомохамеданския въпрос, не го решавате и не искате да го решите. Никой не оспорва, че в историята преки пътеки няма, но е ясно и друго, че не се решават само въпросите, които не се поставят. Може би ще бъда упрекнат, че обвинявам само правителствата, но за този безпорядък в държавата са виновни само те и никой друг. Освободени от отговорност, са оставили проблемите да се решават от само себе си, и кой както си реши, така да се самоопределя.
Господа управници, съобразено ли е поведението ви с новите родопски реалности? Включвате ли в плановете си и съдбата на българите мохамедани? Или пак ще кажете, че това е техен личен проблем? Такава е вашата теза, а чуждите емисари не се съмняват, че тези хора са си техни, трябва да ги направят турци и да ги откъснат от българския род. Вие официално заявявате, че темата е деликатна и че не бива да бъркаме в душите на хората. Последното никой не оспорва, но защо тогава вие разрешавате други, чужденци, да бъркат в тези души и да разлютяват кървящи рани, които така няма да зараснат и векове. Ако не вземете мерки, при това незебавни, "помашката" карта ще продължи да се разиграва дотогава, докато се проиграе завинаги.
Господа, крайно време е да защитите националните ни интереси. Стига сте отстъпвали на този и на онзи! Чуждото не вземайте, но и нашето не давайте! Отстоявайте нашата независимост и не забравяйте, че Европа ни тегли на собствения ни кантар.
"ДРЕБНАТА КЛАСА" НА ПРЕЗИДЕНТА СТОЯНОВ
Реално погледнато, тази класа би могла да се окачестви по-скоро като усреднена, нежели като средна. Знаещите и можещите и незнаещите и неможещите получаваха горе-долу едно и също и всичките бяха еднакво демотивирани откъм инициативност и отговорност. Едва ли има сериозен човек, копнеещ за възраждането на тази усреднена класа, след като съществуването й бе отклонение от общия исторически поток и всъщност предопредели гибелта на реалния социализъм.
За средна класа се заговори най-вече непосредствено след неговата замяна със сюрреалистичната демокрация. Тази класа, а не някоя друга, зае централно място в предизборните платформи на политическите сили. Това бе във времето, когато все още мнозина вярваха, че ако не до три месеца най-много до една година всеки от освободилите се от оковите на комунизма българи, щедро възнаградени за доблестта си от алтруистичния Запад, ще има поне автомобил "Фолксваген" и телевизор "Сони". А и защо да не вярват? Нали това бе време на бързо сбъдващи се мечти, когато всеки недоучил се преподавател по научен комунизъм можеше да стане виден политолог, а всяка доучила се уличница, знатна социоложка? Пък и още я нямаше шенгенската отвореност към Изтока.
Андрей Луканов, още преди въздигналият се до електорат народ да проумее смисъла на странните срички "Ран-Ът", му обеща сполука във вид на пухкаво розово облаче, естествено, запълнено кажи-речи изцяло от новата истинска перестроечна средна класа.
Сините обещания към нея бяха по-конкретни: няма вече втръснало ни Българско Черноморие за демократичната средна класа, има вече Канарски острови. За чест на сините все пак спазиха половината от обещанието си.
В суматохата остана някак си незабелязан фактът, че още на другия ден след падането на берлинската стена западните политици престанаха да говорят за средна класа и великодушно оставиха на този термин да се доизноси на Изток.
Средната класа е ясна, ами "дребната", откритието на г-н Стоянов?
Досега за дребна класа не бяхме чували. Бяхме чували за дребна буржоазия, дребни селяни, дребни собственици, дребни търговци и т.н. Не става ясно дали г-н Президентът има пред вид някои от тях. Или е мислел за нещо съвсем друго? За българска класа с габарити като тези на дребната класа в бразилския град Сао Пауло? Ще уточним.
Същият този град, сърце на бразилската промишленост, бе икономически глобализиран още преди повече от две десетилетия. В името на стопанската рационалност там бяха закрити на бърза ръка неефективните държавни предприятия, без да има програма за алтернативна заетост, премахнаха се всякакви социални субсидии и помощи и в съответствие с висшите нравствени принципи на глобализма всеки бе оставен да се спасява сам. Не след дълго местните медицински органи установиха не странна закономерност. С всяка изминала година средният ръст и средното тегло на учениците от града започнали да намаляват. Децата ставали по-ниски, по-слаби и най-страшното, с по-лоши умствени параметри. Излишно е да казваме, че това се дължало на влошеното хранене и здравеопазване и на стреса в семействата. В този смисъл масата от населението започнала да се превръща в маломерна, сиреч дребна класа. Така погледнато, г-н Президентът би могъл да бъде оптимист относно бъдещето на българската дребна класа. Извадим ли от българския народ замогналите се групи, при които първото поколение, по думите на един изтъкнат народопсихолог, "трупа само лой", останалата част от него бързо ще попълни редиците й.
Ако г-н Стоянов е имал пред вид нещо друго, добре би било да го обясни.
