ДАТЧАНИТЕ ИДАТ!
Сега остава само Бонев заедно с колежката Михайлова да съгласуват мерки за сдържане на пълчищата от датчани, които ще изоставят престъпна Скандинавия и в търсене на спокойствие ще се нахвърлят яко зажаднели пътници в пустиня върху безметежния балкански оазис . И правилно. Защо им е да треперят от ужас покрай паметника на Малката русалка в Копенхаген, когато могат спокойно да се разхождат в софийския квартал "Иван Вазов". Там, по думите на Боневия директор на полицията, неотдавнашната пукотевица на месо не била "гангстерска война", а "обикновено разчистване на сметки". Това, че сметките на някои автомафиоти, застрахователи, депутати, министри и въобще братовчеди са мръснички и плачат за чистота, иди дойди, всички го знаем. С крилати ракети обаче ли трябва да ги разчистват, за да стане от обикновено на необикновено? Опитите да се манипулира обществеността (по-простичко - да се водят хората за носа) с подхвърлянето на свръхобобщени статистически показатели, са стари като света. Престъпления въобще са кражбата на кокошка и кражбата на "Мерцедес", присвояването на кесия и присвояването на тоталитарен хотел или гараж, пиянското сбиване и изнасилването, размяната на псувни и убийството.В датското кралство и в други кралства и републики подробната разбивка на такава информация по структура и динамика е общодостъпна. Както и сравнителните сведения за аналогичните показатели в други страни. Нелепо е, разбира се, да очакваме от министър на Иван Костов да ни поднесе такава разбивка. Затова и ще предложим на него, пък и на останалите сътрудници по съвместителство на все още необявеното Министерство на Истината, няколко примера за други похвати за хвърляне на прах в очите, не по-малко брадати от горепосочения. "За по-малко от две години управление на ОДС България задмина богатото петролно кралство Кувейт по броя на отоплителни печки с дърва на домакинство."
"И най-злостните клевети бледнеят пред фактите. Бе категорично установено, че сред депутатите от реформаторското мнозинство относителният дял на милионерите в левове не се отличава чувствително от относителния дял на милионерите в левове в останалите професионални групи" (б.а.: Това - до реденоминацията).
"След края на управлението на Виденов обемът на паметта на харддисковете на продаваните в България компютри се увеличи повече от два пъти".
В заключение, един стар виц, който, уви, също илюстрира начина на поднасяне на информация в Костова България. В двубой на 100 метра гладко бягане между Кенеди и Хрушчов Кенеди спечелил, а "Правда" отразила събитието по следния начин: Благодарение на чудесната си форма Никита Сергеевич взе сребърен медал, докато американският президент едва успя да се класира предпоследен.
Вицът, разбира се, няма никакво отношение към синьото медийно отразяване на правопропорционалната връзка между броя на западноевропейските потупвания по изящното рамо на министър Надежда Михайлова и броя на европейските страни, които ни спускат нови шенгенски завеси.
ДОЙДЕ МОМЕНТЪТ ЗА ПРЕОЦЕНКА НА ЗАБЛУЖДЕНИЯТА
- Николай Иванович, в обръщението си към читателите на Вашата книга "Десет години огромни сътресения", издадена в България, сравнявате "постперестроечния" период с разпада на руската държава през 1917 г. и с последващите мъчителни години на възстановяване на държавността и икономиката в страната.
- Сходството между двете исторически катастрофи е доста по-дълбоко, отколкото изглежда на пръв поглед. И в двата случая - в началото на века и в края му, държавата беше погубвана от високомерното неверие на управляващите елити. В първия случай - аристокрацията, та дори и членовете на царското семейство, а във втория - партийното ръководство с неговите основни идеи за държавно и обществено устройство.
Това неверие постепенно прерасна в желание за "промени и реформи", за които стана очевидно, че никой не си е представял последствията от тях. И в двата случая основната идея на промените беше рабското формално подражание на западните модели на развитие, само че в първия случай ставаше дума за "конституционна монархия", а във втория "за пазар и плурализъм".
По същество Русия беше погубена от една и съща болест - "западнячеството на елитите", които на два пъти със собствените си ръце разрушиха основите на обществото само и само "да направят както в Европа". На нашите "приятели" на Запад оставаше умелото направляване на "процеса" към най-разрушителното русло, в което те и преуспяха.
"Перестройката" се насаждаше и от Запада, и "отгоре" чрез висшите партийни структури. В соцстраните - през държавните глави , както беше впрочем в България и ГДР. Това си беше отработена схема. Напомням, че отхвърлянето на руския цар бе подписано не под натиска на болшевиките, а под натиска на англо-френското лоби сред най-близкото обкръжение на царя!
Що се отнася до "гражданската война" в Русия, то това понятие е доста условно. Трябва да се има предвид, че "гражданската война" започна по същество чак когато Германия, Великобритания, Франция, а в Далечния изток - Япония и САЩ, извършиха най-напред пряка интервенция, а после започнаха да създават и финансират марионетни "бели" режими, със задължението за бъдещи териториални отстъпки в полза на интервентите. Доста показателно е, че докато бяха живи очевидците на събитията от 1918-1920 г., този период се наричаше "интервенция и гражданска война".
Едновременно с това отвън се раздухваха етнически конфликти и сепаратистки движения. Всъщност етническите конфликти, възникнали на територията на СССР, до един бяха вдъхновени отвън - още по време на гражданската война - от армено-азърбайджанския конфликт до украинския сепаратизъм.
Собствено, революцията от 1917г. беше почти безкръвна. Кръв се проля благодарение на вмешателството отвън, както става днес в Югославия. "Разширението" на НАТО днес е подготовка за нова интервенция, чиито косвени последствия няма да пощадят и самите интервенти. Ето такива са историческите аналогии.
- Как си представяте изхода от дълбоката криза, в която се намира съвременното руско общество? Съществуват ли според Вас достатъчно съзидателни сили, за да се преодолее кризата в обозримо бъдеще? Как протичат реинтеграционните процеси в рамките на ОНД?
- Искате ли да зададем въпроса другояче - какво не ни достига, за да излезем от кризата? У нас, и в Русия, и в България, има талантлив народ, който вече се умори да живее без работа и без заплата. У нас има суровинна база, в това число и за България. У нас има енергийна, транспортна и промишлена инфраструктура, която днес не се изполвза и наполовина.
Причината за кризата е разрушението на финансите и системите за управление на икономиката. Затова тук е важна политическата воля за развитието на страната по свои, а не подражателски пътища. От Запада, като от извечен съперник на славянския свят, не бива да се искат рецепти, а при необходимост да се използва неговият опит. Въпреки че най-доброто е да използваме своя собствен. Що се отнася до обществото, независимо от разслоението и деморализацията, то е готово за обединение и ново държавно строителство. От постоянната разруха и деградиране се умориха всички.
Единственото, което не може да се възстанови, е напразно загубеното време и погубените човешки съдби.
Що се отнася до ОНД тук всичко е нееднозначно. Интеграционните процеси не протичат просто. Но за нас е ясно едно - съществува съвършено обективна потребност от възстановяване първо на икономическите, а после на политическите, военните, културните и други връзки. В значителна степен икономическата криза в страните на ОНД се дължи на сега разкъсаните предишни здрави стопански връзки. Това народът осъзнава достатъчно ясно.
Съветският съюз беше разрушен въпреки съвършено ясно изразената воля на народа. На референдума от 17 март 1991г. 76% от избирателите гласуваха за общото съжителство. Съюзът беше разрушен от користната политика на т.нар. "демократично" направление. И днес тези политици и техните задгранични покровители се съпротивляват на възраждането на Съюза. Но аз съм дълбоко убеден, че историческите потребности, предизвикали предишното обединение около Русия, отново ще вземат връх над конюнктурните интереси на отделните лидери.
Впрочем мнозина смятат, че ако референдум като този през март 1991г. се проведе днес, то за Съюз ще се изкажат ако не повече, поне не по-малко граждани на бившия СССР, отколкото тогава. Разбира се, става дума не за автоматично възстановяване на предишния съюз, а за ново доброволно обединение на народите в съответствие с техните обективни потребности. Потвърждение за това е силният стремеж за обединение от страна на Беларус. И още, съдейки по неотдавнашното ми пътуване до Армения, такива настроения има и в други републики.
- Изказванията на представителите на изпълнителната власт в Русия оставят у нашата общественост впечатлението, че за Русия е безразлично дали България ще влезе в НАТО или не. Какво мислят по този въпрос широките обществени кръгове в Вашата страна?
- Прозападните средства за информация целенасочено дезинформират нашите народи: уверяват българите , че за Русия й е безразлично дали те ще влязат в НАТО, а на руснаците внушават, че всички българи, до един, мечтаят да влязат в НАТО. В действителност народът на Русия вследствие горчивия си опит от многото войни отлично разбира, че приближаването на въоръжените сили на НАТО към нашите граници няма да завърши с нищо добро, особено с оглед агресията срещу Ирак и в Югославия, с оглед и на въоръжените конфликти на територията на ОНД и Русия.
Характерно е това, че в депутатското обединение "Анти-НАТО" в Държавната дума на Русия влизат повече от 300, от общо 450 депутати, от всички фракции. С изключение на фракцията ЯБЛОКО, оглавявана от Г.Явлинский. Беше направен опит в руския парламент да се създаде алтернативна пронатовска група. Но в нея се записаха около 30 души (т.е., 10 пъти по-малко, отколкото в "Анти-НАТО) и днес тя фактически не действа. Може твърдо да се каже, че практически цяла Русия е против разширението на НАТО.
Що се отнася до България, то, разбира се, суверенно право на всеки народ е да избира своите съюзници и партньори. Нас безспорно ни огорчава това, че българското ръководство се стреми да се приобщи към този агресивен антируски военен блок. Но въпреки това ние няма да предприемем опити за давление над България. Всеки народ е длъжен сам да реши кое за него е добро и кое лошо. И ние не се съмняваме в това, че народът скоро ще го реши. Залог за това е неговият исторически опит. През изминалото столетие два пъти вкарваха България в антируски военни коалиции. Как завършваше това, е добре известно. Пък и НАТО не държи в строга секретност, че новите членове са му нужни само като пушечно месо за "миротворчество" при военни конфликти, като битпазар за старо американско оръжие и като плацдарм за евентуална агресия срещу Русия. Самите народи на тези страни освен повишение на военните си разходи, други блага няма да получат. Забележително е, че в НАТО са готови да приемат всекиго, а в Европейския съюз - само обещават да помислят, и то неизвестно докога. Разширението на НАТО и излизането на блока извън периметъра на отбраната под натиск на САЩ заплашва не толкова и не само Русия, колкото Европа като цяло. Да не забравяме, че своя възход Америка дължи на двете световни войни в Европа. Затова най-добрият изход за Европа е да замрази състава на блока, да се откаже от превръщането му в настъпателна сила и да запази неутралния статус на страните от Централна и Източна Европа.
- Може да се каже, че руско-българските търговски отношения се намират в състояние на пълна стагнация. Какви първи стъпки могат да се предприемат, за да бъдат размразени икономическите връзки?
- Не може да се твърди, че търговските ни отношения бяха напълно замразени. И днес на Русия се дължи около 20% от външнотърговския оборот на България (през 1991г. бяха 50%). Друг е въпросът, че днес лъвският пай на стокооброта се пада на енергийните суровини, които са хлябът за всяка икономика, но по сергиите не се виждат. Обемът на доставките на нефт и газ е примерно 6 млн. т и 6 млрд. куб.м. Ръстът на нашата търговия значително се задържа от големия дисбаланс - около 1 млрд. долара годишно в полза на Русия, което е тясно свързано с агресивната търговска политика на Евросъюза, превзела руския пазар за продоволствие и тютюневи изделия с помощта на субсидирания експорт.
Русия и България са естествени търговски партньори, чиито икономики взаимно се допълват: традиционните български експортни стоки - тютюневи изделия, консерви, храни, лекарства, недопускани на европейските пазари, са намирали винаги и ще намират прием в Русия и ОНД така, както руските енергоносители са жизнено необходими на България. Прекъсването на кооперативните икономически връзки между страните от СИВ и бившите съветски републики със Запада, парализиращо търговията между нашите страни, е свързано и с преминаването на външната търговия към свободно конвертируема валута, както и с липсата на отработени механизми за взаимно разплащане. Двойният обмен на валута при плащания (рубла-долар,долар-лев), необходимостта от закупуване на доларови оборотни средства и нежеланието на преобладаващото мнозинство банки в нашите страни да работят с чужди "меки" валути (с рубли - в България и с левове в Русия)крайно затруднява търговските операции за малкия и среден легален бизнес. Получава се странна ситуация - за дребните спекуланти, търгуващи с налични пари и при огромна търговска надценка, търговията е изгодна, но при крупните доставки на стока - те са затруднени.
Аз виждам изхода във възвръщането към проверената практика на балансираната търговия на международна и регионална основа. Многостранното зачитане на взаимна основа е ефективен икономически инструмент, по необходимост използван в Русия и за вътрешната търговия. Така или иначе сега започва подготовка за създаване на механизъм за разплащане между Русия и Беларус, а в перспектива - за всички страни от ОНД. В този съюз би могла да влезе и България. Ефективните средства за поддържане на взаимноизгдната търговия - снижаване на митническите тарифи, либерализация на търговията - включват подготовка на съответния договор. Смъкването на митническите бариери ще позволи да се насочат към България значителни стоково-парични потоци, които сега са свързани с Турция. Не може да се смята за нормално положение, когато доходи, получени от търговия с Русия, както потвърждават някои руски експерти, Турция използва за финансиране на регионални конфликти на юг от Русия и на Балканите.
Ако България запази статуса на държава, непринадлежаща към НАТО, несъмнено би спомогнало за разширяване на нашите търговско-икономически отношения. Влизането на България в НАТО по понятни причини ще доведе до свиване на търговския обмен. Същевременно на западните пазари, напомням, мястото за български експорт е доста проблематично.
- У нас, а както изглежда и в Русия, се твърди, че без заеми от МВФ нашите икономики не биха преодолели икономическата криза. Така ли е всъщност? А ако не, какви други източници могат да се използват за съживяване на икономиката?
- Незаменимостта на заемите от МВФ е мит! Работата не е само там, че след достатъчно кратко време процентното изплащане ще започне да превишава кредитните постъпления от фонда, в резултат на което плащанията по дълговете ще започнат да се приближават до размера на бюджета. Работата е там, че изпълнението на условията, при които се дават кредити (а те са пълна приватизация, либерализация на външноикономическите връзки и доларизация на финансите), нанася на страните длъжници загуби, 10 пъти по-големи от кредитните постъпления.
Така по оценки на ФБР за последните години износът на капитали от Русия представлява 200-300 млрд. долара, а същевременно сумата от всички чуждестранни кредити, получени от Русия, не надвишава 25 млрд. А кой пресмята загубите от съкращаването на вътрешното производство? Това са вече трилиони долари! По този начин на всеки получен долар от МВФ, при задължението за отказ от собствен модел на развитие, той измъква от Русия към Запада около десет долара, без да се включва връщането на самия кредит. Съдейки по всичко, плодовете от дейността на МВФ в България са идентични с руските.
Безусловно, когато на правителствата катастрофално не достигат пари, примамливо е да получат ако ще и неголям допълнителен кредит. Но рано или късно ще се наложи да търсиш изход от задънената улица. А има ли такъв? Когато САЩ излизаха от Голямата криза ("новият курс" на Рузвелт), нямаше откъде да вземат външни кредити. Без външни кредити се възстанови след войната и Съветският съюз.
Убеден съм, че наличните материални и трудови ресурси, както и качеството на управление на икономиката, са далеч по-важни, отколкото външните заеми. В началото на 50-те години министърът на финансите на СССР - Зверев, казваше: "Обезпечете ме с работещо производство, а финансите са техническа работа". Заемите на МВФ са икономическа наркомания, от която трябва да се излекуваме.
- Бих Ви помолил да хвърлите светлина върху един наш вътрешен проблем, предизвикващ горещи дискусии, по който впрочем личности от рода на Горбачов вече са се изказвали на тази тема. Тези, които бяха по върховете, а по-късно оглавиха бившето ръководство на БКП, т.нар. перестройчици, твърдят, че през 1989 г. България вече била изчерпала всички свои възможности за развитие, а производството се намирало в състояние на пълен упадък. Всъщност те , като извършили преврата, направили благодеяние в интерес на нацията.
Като министър-председател на СССР по същото това време, какви са Вашите наблюдения и оценки относно България?
- Вие съвсем правилно казахте, че е настъпило времето за преоценка на истини с десетилетна давност.
Бяха ли "изчерпани" възможностите за развитие на България и на СССР в края на 80-те години и за какъв "упадък" на производството ставаше дума, аз мога да съдя не по слухове. Като министър-председател аз разполагах с всякаква икономическа информация, в това число и за СИВ, и ще кажа направо - икономическата стагнация, а още повече упадъкът, не са причина, а следствие на политическите сътресения в Източна Европа. Застой и упадък през 80-те години беше настъпил в идеологията и в главите на партийната върхушка, която вече бе управлявана от бъдещите "реформатори" и антикомунисти.
А що се отнася до икономиката, то ежегодният ръст на производството и потреблението във всички страни на СИВ бе устойчив - 2-4% в натурални, непарични показатели, и това при фактическо отсъствие на инфлация. Ние толкова привикнахме към тези темпове на растеж, че вече не ги смятахме за достижение. Напразно.
Ето, вече осем години ние живеем, дояждайки остатъците от предишната ни икономика, не влагайки пари даже за поддръжка на енергетиката, транспорта, металургията, машиностроенето и сме в почти пълен строителен застой. През тези години икономиката работеше по инерция, съкращавайки всяка година по 5-10%. Така че кога беше упадъкът - сега или тогава?
Естествено, впечатление за "застой" се пораждаше заради недостиг на някои потребителски стоки в магазините. Макар че в това отношение в България беше малко по-добре, отколкото у нас. За обикновените хора критерият за ефективност на икономиката беше наличието на стоки в магазините. Но ние искахме да увеличим количеството им, запазвайки тяхната достъпност за хората, а "демократите" напълниха магазините, отнемайки заплатите и спестяванията на хората, посредством безработицата и всевъзможните начини на ограбване.
През онези години ние имахме огромен потенциал и резерви за развитие. Даже при "застойните" темпове за 10 години жизненото равнище се повиши с 30-40%.
Дойде моментът за преоценка на заблужденията. Социалистическата икономика в средата на 80-те години беше отлична основа за нов етап на развитие, което добре показва примерът с Китай. Напълно естествено е виновниците за катастрофата да се опитат да избягат от отговорност. Но фактите са безпощадни.
Впрочем характерен показател за народната преоценка на "перестройката" е отношението към личността на Леонид Илич Брежнев, който беше превърнат в символ на "стагнацията и застоя". Ако в средата на 80-те години към него се отнасяха критично и пренебрежително, осмивайки дребните му недостатъци, то днес според социологическите проучвания мнозинството от населението, включително и младежта, узнала за тези години от разкази на родителите си, оценява това време почти като "златен век". Струва ми се, че така се променя и отношението към Тодор Живков в България.
Но главното е, че можехме да започнем нов подем в развитието си, а вместо това пропиляхме цели десет години.
- Николай Иванович, Вие неведнъж сте посещавали нашата страна. Винаги сте били приеман топло и добросърдечно. Как оценявате сегашния облик на България на фона на онова благополучие, на което ние, българите, се радвахме в недалечното минало?
- Аз много обичам България. Десетки милиони хора, които никога не са били тук, я възприемат по същия начин. В Русия никой никога няма да каже лоша дума за България и българите. За руснаците България е страна, в която живеят, макар и непознати, но близки приятели - братушки. Даже българските стоки в нашите магазини се възприемат някак си по-особено - като колети от далечни родственици. Такова отношение не са могли и няма да променят никакви влияния "отгоре". Формално Русия и България участваха в две световни войни в различни коалиции, но фактически не са изстреляли и куршум една срещу друга. Така е било и така ще бъде! Често казват, че дружбата между народите не съществува, съществуват само интереси. Отношенията между нашите страни са доказателство, че дружбата и братството между народите не са словесен образ, а жива реалност.
-Благодаря Ви,Николай Иванович, за отзивчивостта и специалното внимание, което проявихте към в. "Нова зора". Струва ми се, няма да сгреша, ако изразя предварително признателността на нашите читатели. Убеден съм, че те високо ще оценят казаното от Вас, и ще видят удовлетворени своите собствени въжделения за същинските отношения между българския и руския народ, които външни недоброжелатели и вътрешни интриганти, и в Русия, и в България са безсилни да променят.
СТАВА НЕЩО ГНИЛО В. .. МЕДИИТЕ
През първата година от "управлението на Костов" медиите излязоха от строя. Върнахме се в годините преди "гласността". Е, има разлики. Някои малки вестници не промениха своята линия, но "масовиците" "Труд" и "24 часа" или по-малките "Стандарт" и "Новинар" напомниха най-добрите години на социалистическата преса. Най-силно катастрофираха БНТ и "Хоризонт". "Свободна Европа" достигна нивото на партийна радиоточка от времето на петдесетте години. Силно пострадаха и някои телевизионни и радиопредавания, които все още се хвалят с независимост. "Видни журналисти" си припомниха предимствата на "позитивната журналистика". "Видни политолози и социолози" отегчено обявиха "криза в жанра". В "статистиката" повя познат вятър. От парламента се разнесе миризма на овче стадо - цяла година не можа да се разбере има ли "реформаторско мнозинство" или се ражда "реформаторска опозиция".
Президентът Стоянов се задоволи с маскировъчни ходове и само режисираните социологически данни го отличават от останалите. Едно нещо не будеше съмнение: Намерена е вярната посока. Алтернатива на тази посока няма. Всеки, който мисли обратното е враг. Връх на това трогателно единство бяха "тържествата по случай втората годишнина от Януарското въстание". В почти научна дискусия, необичайна за "Панорама", корифеите на политологическата и на социологическата мисъл в Демократична България Евгений Дайнов и Андрей Райчев с лекота доказаха, че не само Земята, но и Науката е кръгла. Закърмени с революциония бульон на Великия октомври, извървели "научен път", изпълнен с капани и обрати, двамата пресякоха рамо до рамо финалната лента: Януарското въстание от 1997 г. е най-голямото доказателство за верността и непреходността на Революционната теория на Владимир Илич: Върховете не могат, низините не искат!
С тези корифеи не може да се спори. Ще си поговорим за други неща.
Около "годишнината на 10 ноември" гъстата медийна мъгла започна да се разсейва. Моля да ме извините за тавтологията, защото мнозина не правят разлика между медиа и мъгла.
Първо г-н Тома Томов "шашна" читателите на в. "Труд" със "сензационни разкрития" от дневника на чекиста Терехов: "Превратът" срещу Тодор Живков бил дело на неколцина патриоти, подпомагани, макар и умерено, от някои техни съветски другари. Москва хем знаела, хем не искала да се бърка в тази работа (та нали става въпрос за "суверенна страна", а и вече "времената са други"), хем успокоявала заговорниците, че "няма страшно", та дори меко ги попържала за тяхната неувереност.
Осем дни се точи "разследването" на г-н Томов. Колегите мълчаха. Но публикацията завърши и пак мълчание. От "Труд" дори се възмутиха. Тогава се обади "Монитор". Г-н Илия Илиев обаче се отнесе доста неучтиво към патриотичното дело на г-н Томов. И пак мъчание. Вярно, че се обадиха и от "24 часа", но работата вървеше на провал. Нещо не се получаваше. Появи се интервю с кагебиста генерал Фьодоров. И пак нищо. Генералът не се оказа особено приказлив. В играта се включи и човек от "втория етаж". Стряскащо заглавие: "Андрей Луканов бе убит от Москва за назидание. КГБ и ГРУ свалиха Живков от власт". Отново се обади г-н Тома Томов. Кръгът сякаш се затвори. И отново дойде ред на "24 часа": "В дух на другарство и взаимно уважение ние влизаме в идеен спор с произведенията на отделни автори, от които иначе се възхищаваме". Така започва обръщението към читателите един до болка познат човек, който затваря дясното си око, като пие чай в английски бар, макар че "правилно" е извадил лъжичката от чашата. И завършва в интригуващ стил: "Очаквайте тези дни повече свежи подробности за случая!"
Кой случай? "Превратът" на 10 ноември? Тук просто няма случай. Тук има имперска политика, продажни туземци, смяна на туземната колониална администрация. Рутинни неща.
Ако търсим "случая", той е на друго място.
Защо четвърти месец тази тема периодично се пуска в медиите? Подготвя ли се нещо по-сериозно? Подготвя ли се нещо в Москва, та колонията "трябва да преосмисли" последните десетина години? И нима туземците не "схващат", та трябва така дълго да ги ръчкат с остена? Кой знае?
Някои биха казали, че нещо ми се привижда. Че това е поредната медийна мъгла. Че това са поредните сензации, за да се увеличи тиражът на вестниците и да се отклони вниманието от текущия провал на управляващите. Може и да има нещо такова, но то не изключва другото. Напротив!
Но де да бе само това.
В пет поредни броя в. "Монитор" публикува анализа "България отдавна вече е развиваща се страна". Негов автор е д-р Сабине Ридел. Анализът е превод от "авторитетното специализирано германско списание "Югоизточна Европа", издавано в Мюнхен". Справката за авторката показва, че д-р Ридел не е случаен човек. Учила, учила... Работила, работила... Сега е референт за България в Югоизточния институт. А този институт се издържа от обществената "Фондация за научни изследвания на Югоизточна Европа". Още "през 1930-та година правителството на Ваймарската република и провинция Бавария създават ... " тази фондация! Г-н Шорош ряпа да яде!
Сериозна работа. Спокойно може да приемем, че предшествениците на д-р Ридел са се чувствали в България като Миклухо Маклай сред туземците от Нова Гвинея.
Няма да преразказвам анализа на д-р Ридел. Той трябва да бъде прочетен.
Моят коментар има друга посока. За д-р Ридел не е тайна това, което някои българи отдавна знаят. Знаят го и правят опити да го представят пред обществото. И не само това. Повечето от тези хора години наред проявяваха упоритост и воля да променят хода на събитията у нас. Очевидно не успяха. Сега все по-трудно трудно и по-рядко ги допускат и до медиите.
Не ви ли е обидно, господа медийни босове? Не ви ли е обидно да затваряте достъпа до българските медии на тези ваши съплеменници, които много по-отдавна и много по-компетентно са направили това, което е направила д-р Ридел? (Хвала за тази й работа!) Не ви ли е обидно да влизате в ролята на островитяни? А като заговорите за хилядолетната българска история... ?!
Но да оставим емоциите. Тези дни още една "германска лястовичка полетя на югоизток". И пак от списание "Югоизточна Европа". Този път се отличи радио "Дойче веле". Този път туземците бяха уведомени, че млада дама е защитила магистърска теза по подбора на политическите и бизнескадри в България след 10 ноември. И знаете ли какъв е основният извод? Че, грубо казано, всички те са от едно котило - ченгета, или второ- и треторазрядна червена номенклатура. В този контекст се посочват и имена на "видни демократи" - Желю Желев, Блага Димитрова, Филип Димитров, Иван Костов. И това било причината процесите в България да си вървят в избраната посока, без да се влияят от смяната на лица и цветове. Хвала и на тази млада дама! Но какво да кажем за работещите в радио "Дойче веле". Какво друго, освен това, което казахме за колегите им от "българските" медии.
Имат ли връзка дискусиите около разкритията от дневника на чекиста Терехов и достигналите до нас публикации от сътрудници на Югоизточния институт в Мюнхен? На пръв поглед нямат. "Труд" залага на сензацията, докато публикациите в сп. "Югоизточна Европа" имат научни претенции. И въпреки това между тях има много общи неща.
Първо. В тях няма новина. И смяната на Живков, и състоянието на България, и генезиса на "новия елит" са известни на повечето българи.
Второ. Тези публикации са в силен контраст с медийната тъпота, настъпила след "Януарското въстание". Ради коректността, трябва да отбележим, че не става дума за вестници като "Нова Зора" и "Монитор".
Трето. Има силно външно участие - Русия и Германия.
Четвърто. Националните медии, както и "Свободна Европа", не реагират. По-точно реагират по устав - не правят излишни движения.
Това, което става напоследък в медиите, много напомня Горбачовата гласност.
Тъжното в случая е, че май пак ще бъдем само свидетели или обслужващ персонал, ако някой някъде нещо е замислил. Нищо не подсказва, че през последните девет години "на демокрация и изграждане на гражданско общество у нас" нещо съществено се е променило. Казвал съм и пак ще кажа. Смяната на тоталитарния неоколониален модел у нас с демократичен неоколониален модел не е предпоставка за създаване на български управленски кадри, както в областта на политиката, така и в областта на икономиката. Нещо повече, стриктното спазване от страна на колонизаторите на Принципа на отрицателната селекция при смяната на туземната колониална администрация все повече отнема възможностите на българите да изградят своя, независима и суверенна, разбира се, в контекста на края на XX век, държава.
Защо медиите публикуват записки на "умрели за умрели"? Не става въпрос само за господата Терехов и Луканов - лека им пръст! Защо г-н Чакъров не ни каже, след като толкова "много знае", кой кадрува днешните "политици" и "бизнесмени"?
Ще направя нещата по-пикантни. Някъде "около 10 ноември" г-н Чакъров е попитал свои близки (около тях случайно се е разхождала "млада майка с детска количка"): "Знаете ли кой е онзи човек? Това е бъдещият президент на България! " "Онзи човек" е бил "бъдещият президент на България" Желю Желев. А случката е "преди 10 ноември". Браво, г-н Чакъров! Но какво ще кажете например за Иван Костов? Кога разбрахте, че Иван Костов "е бъдещият министър-председател на България"? И откъде разбрахте? И само не казвайте, че "младата майка" лъже! Защото там е имало и "влюбена двойка" !
Що се отнася до публикациите на д-р Ридел и младата й колежка (Ана Карлсрайтер), имам интересно предложение към в. "Монитор" и радио "Дойче веле". Да направим двустранен семинар - клуб "Солитон", на когото имам честта да съм председател, и Югоизточния институт от Мюнхен. И за да направя нещата по-интригуващи, обещавам на колегите от Мюнхен научна програма, която ще ги убеди, че истината за процесите в България отдавна е известна.
P. S. Колеги от Мюнхен, на семинара няма да има канибали. Нито Дайнов, нито Кръстев, нито Райчев.
Аз казах!
ЧУДОВИЩНО ПОСТИЖЕНИЕ НА НАГЛОСТТА
Онова, което наричат Център за социални практики евсъщност един вид синьо АОНСУ при ЦК... пардон при КС на СДС. Сега неговият шеф, до немного отдавна трубадур на лъжите на червената номенклатура, дава предпразнично интервю на Ива Николова във в "Сега" (21 декември, 1998). Интервюто е чудовищно постижение на наглостта по смисъла на менторския тон и неповторимото безочие - онова, което турцитe наричат "гьонсурат"!
Според господин Дайнов изтичащата година е най-добрата, едва ли не от 100 години насам. Основното било, че българинът престанал да се страхува от каквото и да било, най-вече от бъдещето. Освен това разбрал, че ако имаш акъл, сам ще си произведеш парите.
Този господин "шеф" хич като че ли не живее в България. А какъв е българският път от възстановяването на третото ни царство та до днес, няма и хабер. Защото ако имаше, едва ли щеше да дрънка подобни диващини. Би могло например да знае, че никога България не е била в по-безпомощно състояние, отколкото сега, когато размерът на бюджетни заплати, пенсии и социални помощи се определя от столицата на чужда държава на хиляди километри от България. Нещо повече - там се определят средствата за наука, култура, и образование! И то от хора, които не познават България и българите, нямат представа от моделирането на тяхното общество. От хора, възпитавани и обучавани в умението да грабят другите. И резултатът е плачевен... Всякакви сравнения с каквото и да било, с когото и да било, опозоряват страната и нацията. Най-малко подходящо е сравнението с "времето на Тодор Живков", когато 20 години нямало леща, а 10г. - черен пипер, нямало ток "и т.н. и т.н. ". Може и да е било така, но той не го е видял понеже доста време пребиваваше под червеното крило на тати в чужбина с всичките аромати на червения номенклатурен гювеч. Но по "времето на Тодор Живков" в България нямаше гладни, което в българската история не постигна нито едно правителство. Това Е.Д. едва ли си спомня, може би защото е гледал живота през прозореца на татковата служебна кола.
Сега пее ода за Иван Костов: "...тази година Иван Костов беше най-добрият министър-председател в Европа... Държавата е възстановена! " Одата обаче има и "критична" нота - не всичко със съюзниците било наред, с медиите не бил намерен верният тон, опозицията не била най-подходящата! Но това за певеца са бели кахъри, защото по-важно е, че България е направила "гигантска крачка" към европейския начин на живот и българинът не бил вече свито и притеснено същество, което се крие от дневна светлина. Той се изправил. На това място поетът би възкликнал:
О, спи ли бог, о, бог не види ли?
Но явно бог спи, защото вместо да прати гръм върху главата на самозабравилия се блюдолизец, оставя го да пее своята песен, с която трябва да заблуди дрозда или сквореца, та кукувицата снесе в гнездото му своето яйце... И се залавя с олигархията! Да, да именно с нея. Тъй като синята партия е вече почти слята с държавата и всичко се решава на "Раковски" 134 или както образно се изрази госпожица Екатерина Михайлова, в България няма бъдеще за онези, които не свържат съдбата си със СДС, дребният хитрец започва разгрома на олигархията. Тази олигархия, която Иван Костов непрекъснато ограничавал чрез новата култура на сегашните управляващи, култура на вътрешните самоограничения, вътрешната нагласа "да не използват всички олигархични възможнисти, които им предоставя ситуацията". Тук неточната фраза е подвела Шефа - оказва се, че въпросните политици използват все пак "някои" олигархични възможности. Следователно лозунгът: "Обещавам ви , че догодина няма да живеем в олигархично общество", е малко нещо лъжлив. Много лъжлива е идеята, че на фона на тоталното обсебване на всички власти от синята партия, олигархията няма да се състои. Впрочем, тя бе призната и от най-добрия министър председател в Европа с фразата че в България "всички сме роднини"... Вещанията на пребоядисалия се в синьо довчерашен идеолог на червените винаги са били толкова плоски, че остава неясно защо уж сериозна журналистка като Ива Николова се е заела да го интервюира. Предполагам, че е имала някаква тайна умисъл... И тя не може да бъде друга, освен да издуха от праха бляскава глупост на своя събеседник! Защото как иначе може да се обясни "аналогът" между правителството на Иван Костов и българските правителства "от края на миналия и началото на този век"... Да е чувал Евгений Дайнов, че правителството на Стефан Стамболов е предоставило преференции на българската индустрия, докато сегашното правителство я обяви в ликвидация и разпродава на чужди компании? Или пък, че тогава бяха положени основите на модерната многобройна армия, която разгроми турците през 1912 г., докато Иван Костов ликвидира въоръжените ни сили до 40-50-хиляден корпус. Тяхното бъдеще, според идеолозите от СДС, е на международна жандармерия... Но босът на социалните практики не може да си спомни подобно нещо, той помни само, че управляващите днес България, много обичат да ги си сравняват със Стамболов. И тъй веднага топва баданарката в кофата с варак - два замаха, и всичко е наред! Иван Костов става Стефан Стамболов, но и Александър Божков става Стефан Стамболов, и Евгений Бакърджиев... Роят се! Златни му уста на момчето, не яде напразно милионната си заплата в Центъра. Социалната му практика да конформира българите изглежда доста успешна, но несъмнено само в неговите собствени очи. Гьобелсовият принцип, че колкото по-голяма е лъжата, толкова по-лесно ще ти повярват, тук няма стойност. Просто защото цялата истина българите изпитват на собствения си гръб. "Изправеният" българин е здраво яхнат и от управляващи... и от опозиция, официалната опозиция, която (тук социалният практик е напълно прав) наистина страда от "мързел и теоретическа импотентност", бих добавил и в политическата практика!
На едно място в интервюто Евгений Дайнов признава, че социалната картина за него е прекалено объркана... Това би било вярно, ако той наистина е политолог, който изследва, обобщава и обяснява социалните и политически процеси. Но това не е вярно и признанието му си е чиста спекулация. Той има една единствена задача - да пее дитирамби на синьото правителство. Затова всичко му е пределно ясно, "Объркването" идва от очевидната перспектива българите да загубят своето прословуто търпение и да хвърлят на самозабравилите се компрадори един хубав бой. Заедно с тях обаче ще пострадат и псалмопевците като Евгений Дайнов, за които мярка на всичко е яслата. Не е важно с къкъв цвят, важното е да бъде пълна. Най-добре е да бъде с отбрани благини за малцина... Види се, напразно народът е сакрализирал писаното слово с думите "черно на бяло". Забравя се , забравя се! Иначе Евгений- дайновци, Иванкръстевци, Огнянминчевци отдавна да са изпуснали перото. И да са се преквалифицирали в продавачи на гевреци или баварски наденички. Вместо това те нагло дават интервюта - по вестници, телевизия, радио. Също като във вица - отваряш старата копърка, а от там се подава главата на политолог. И почва да хвали властта, повече, отколкото се хвали тя самата... Българите и техният цар
Честно казано, Симеон II никъде в своите изказвания не е натрапвал този проблем. Посещението му обаче ползва други и генерира в нестабилната обстановка, в която живее България, нови импулси на объркване.
Трябва да се признае, че както и през миналото посещение, Симеон II се изявява отново със своята завидна образованост - висока интелигентност, абсолютна логика в изказа, чистотата на езика, който ползва, без да споменаваме сдържаните жестове и онова, което твърде много цени българинът - скромното поведение. Тези качества го издигат сред масата на българския политически елит. Те увеличават личния престиж на човека, претендент за цар на българите. От друга страна, пълният провал на политическата система на държавата ни, управлявана от бездарен и безроден политически елит, която се квалифицира като "парламентарна република", сякаш по естествен начин експонира монархическата алтернатива, с което още повече изостря кризата в системата. Разбира се, всеки вижда, че не парламентаризмът като такъв, нито републиканската политическа структура са в дъното на катастрофалното положение на българската икономика и култура. Не е и републиката, поради което цялата страна е потънала в дълбок песимизъм, а моралните и националните ценности на народа са пожертвани пред идола на всеядния и разрушителен космополитизъм.
И някак естествено се налага въпросът - защо именно в обстановката, в която е държавата ни, Симеон II е тук? Давал ли си е сметка той, че ще се озове сред един народ, който към тревогите, които изживява от началото на годината, ще продължи да понася, от собственото си правителство и безпощадната му социална политика, все нови и нови удари? Че това правителство ще се окаже безпомощно да организира една елементарно работеща икономика? Че то е в пълна зависимост от антибългарски сили и центрове извън територията на страната?
И дали само за оглед на реституираната си бащиния Симеон II е тук? И дали всичко това не се включва в рамките на един по-общ сценарий, замислен не толкова у нас, колкото в чужбина? Като спасител, укрепващ режима ли дойде Симеон, или като алтернатива на този режим?
И защо точно сега? Сега, когато всекидневно рухват захарните кули на сините магьоснически успехи, когато всекидневно се самоубиват в очите на народа евроатлантическите китове на безалтернативната синя политика. Дълбоко сме убедени, че разкъсван от най-чисто човешките си чувства и стремления да осъществи мисията на живота си, Симеон II разбира закодираното послание на тази режисирана постановка, в която искат той и институцията, която представлява, да бъдат отвличащият вниманието маньовър. И наистина какво друго би могъл да измисли отборът от изтъкнати ликвидатори на България, освен да разрови в българската душа една стара рана, да възобнови един забравен спор, да го въздигне на първо място в дневния ред на обществото и да отвлече по този начин вниманието от собствения си провал! Днес, когато половин България е заровена в кофите за смет, когато песимисти са най-добре информираните оптимисти, спорът република - монархия би бил само едно ново покушение срещу националната енергия.И точно по този повод искаме да кажем това, което е най-близко до душевността на българина.
Колкото и републикански да е настроен народът ни, в подсъзнанието му е останала една представа за "българския цар", може би повече наслоена от литературата и българското училище. Претендентът за престола на българските царе, Симеон II, се опитва да остане в съзнанието на съвременния българин като скромен, умен, интелигентен и демократичен цар и това са реални и ценни достойнства. Но към всичко това българинът си представя своя цар като защитник на родината, който разгромява всеки враг, дръзнал да престъпи границите му. Затова и хан Крум е "цар", защото се знае за победата му във Върбишкия проход и за загиналия от ръката му Никифор. "Цар" е Симеон, защото извисява България. "Цар" е и затова, че след забраната за достъпа на българските търговци в тържището на Солун, обявява война на Византия за защита интересите и достойнството на България. Царе стават болярите Асен и Петър, които вдигат народа срещу господството на Византия. "Цар" е синът на комит Никола, Самуил, който четвърт век, заедно със синовете си, воюва срещу могъщата империя. "Цар" е Борис I, извел народа ни в нови духовни простори. Някои от тези царе нямат династическа легитимност, но народът ни не търпи династическо наследяване, а владетел с качествата на "цар".
Напомняме това, за да се види, че в представата на българина "цар" е този, който воюва в защита на народа си, възвисява го и го води към големи и достойни дела. Не е за българите "истински цар" Петър, синът на Симеон Велики, нито Борил. Нито Иван Александър, който разчлени България на три царства като семеен имот. Без да говорим за хан Телец, който изостави народа си и избяга при най-лютите му врагове - византийците. Кой и кога от българите е кръщавал синовете си с имената на Борил или Телец? Кой споменава с добра дума престолонаследника, сина на Иван Шишман, Александър, който изостави родната си вяра, нахлузи чалмата и прие от ръката на султана валийството в Анадола?
Трябва да се каже в открит текст на Симеон II, при цялото уважение, което дължим на личността му, че колкото и да е трудно, колкото и да е несигурно, но българският народ би признал в съвременни условия този "цар", който открито го защити, който надигне глас срещу робията, натрапвана от господарите на страната - и чужди, и свои.
За съжаление, тази защита нито един българин не е почувствал. Не са изречени от "царя" и гневни слова срещу тези, които унижават народа му. И тук ни се иска да бъдем добре разбрани. Години наред се върши нечувана гавра с българите мохамедани в Родопите. Пред очите на всички се къса жива плът от тялото на българския народ. Българските земи в Родопите са жертва на скрита и пълзяща инвазия, а утре вероятно ще рухне всяка българска държавност в тях.
От Вас, Симеон II, и от тези, които се считат Ваша опора в България, включително и от членовете на българското правителство, не се чува глас в защита на застрашената родина. Нима така постъпва един "цар" със собствения си народ и собствената си държава?
Ние искаме да бъдем извинени за тежките думи, ако са прибързани и несправедливи, но това са проблеми на живот и смърт за българската нация и българската държава. Не може да се мълчи и минута повече!
И нещо друго. Един от многото автори, които коментират посещението, изрича нещо поразително между лекомислие и ирония: "Дали днес връщането на монархията може да стане с референдум или с друга процедура, е подробност от технологическо естество. Поставянето на една или друга особа на власт е въпрос на маркетинг и реклама". Обидно, но може би авторът е имал съзнанието, че наистина много усилия са необходими, за да прорасте трева на гроба на умъртвената българска идея от Фердинанд в злополучния му избор през 1915 г. Трева над незаритите гробове на братоубийствения септември 1923 година и последиците на повторния единосъщи избор.
Една политическа буболечка
Г-н Соломон Паси не е безизвестен на родната общественост, а още по-малко на читателите на "Зора". Твърде често е бил дамгосван на страниците ни през тези повече от 9 години. Циник и подстрекател едновременно, той направи "име" като първия пронатовец у нас и конферансие на "наши и чужди гости", както е казал Ботев. Злите езици разправят, че политиката му е помогнала в бизнеса, където способностите му са далеч по-големи - по време на югоембаргото, продаваше разрешителни за търговия с Югославия, предоставени му от някаква комисия в ООН като праведен атлантик. Сдоби се с популярност и неговото трабанче, което превозваше като азиатска рикша натовски генерали по софийските улици.
Иначе г-н Соломон Паси е издънка на потомствен комунист, само че баща му се занимава със сериозни работи, а не прилича, като отрочето си, на дребен италиански илюзионист. Но с такова потекло са и другите идеолози на новите ни демократи: и Иван Кръстев е с баща висш сановник в ЦК на БКП, заместник-завеждащ отдел "Деловодство", и Деян Кюранов, чедото на елитния кадър на тоталитарния режим Чавдар Кюранов, и Евгений Дайнов - син на Александър Дайнов, прекарал детство и юношество в западни колежи под сянката на номенклатурния си отец. Какво да се прави: номенклатурната революция роди не само своите кредитни милионери, но и своите кредитни мислители и политолози.
Г-н Соломон Паси има и тази привилегия, че му е разрешено да си говори, каквото си ще, а пресата му е като услужлива метреса. Той вече си позволи да внуши колко ще е добре за световната свобода, ако бъдат хвърлени бомбени заряди над Югославия и се пролее кръвта на граждани и деца. Кой знае как, но от името на България по отношение на Турция, господинът играе обратна роля: кърши снага като ханъма, та дано се хареса на анадолските паши, генерали и кадии - поведение, за което в една наша публикация допуснахме неволна правописна грешка - изписахме името му като Сюлейман, и не се извинихме. Читателите ни го приеха с разбиране.
Цанил се за доходоносен прислужник на точно определени гешефтари от САЩ, г-н Паси се превъплътява в амплоато си на говорител на българския народ. Само че за такава роля никой никога не го е упълномощавал. Въобразява си, че българите лесно можеш да ги метнеш за паница леща, да ги купиш на безценица като мъртви души.
Ето и сега, на 6.I.1999 г., на Ботевия ден, господинът отново се разписа. След като два-три месеца по-рано бе нарязал като баклава целия Балкански полуостров на отделни невиждани и нечувани бъдещи държави, този път във в."24 часа" Соломон доказва черно на бяло, че последната агресия на САЩ и Великобритания срещу Ирак е манна небесна за световната демокрация и мир. Ходът, с който залъгва публиката си, е от акробатиката: ловко превъртане и ефектен шпагат! Връща ни 60 години назад, за да припомни, че ако през 1938 г. евентуална коалиция на САЩ и Великобритания беше ударила Хитлер, нямаше да ги има Втората световна война и нейните безчовечни последици. Сега с войната срещу Ирак САЩ правели онова, което като гаранти на хуманизма не били сторили през 1938 година. Като прочете написаното, човек направо онемява. В първия миг след малко размисъл обаче няма как да не каже: "Ашколсун, хитрецът му с хитрец!"
Защото за г-н Паси е много лесно като гражданин на света да се гаври в своята статия със съдбата на нациите, с националната независимост, със суверенните държавни граници, които за други хора означават научни и духовни континенти, имената на Гьоте, Пушкин, Шекспир, Константин-Кирил или Сервантес. И кой е позволил, откъде идва това вдъхновение на господина да поставя на трона на световната истина и възмездие една или друга държава, една или друга персона. И защо точно САЩ, защото били най-силната демокрация? Демокрация ли са? Но как аршинът на САЩ ще пасне на Индия, Чили, Куба, Китай, Йордания, Югославия, Украйна или Иран? Та това са съвсем различни култури, традиции, религии, светове, със съвсем различни представи за добро и зло, за демокрация и патернализъм! И толкова ли е сигурен господинът, че преди повече от 60 години САЩ не са помогнали за промишления възход на нацистка Германия? И кой му дава право да изрича клевети, твърдейки, че Русия непременно би се противопоставила на една атака срещу Хитлерова Германия? Нима и за слепия, и за глухия не е ясно, че Германия готвеше коктейла от танкове, въздушни армади и елитни пехотни дивизии именно срещу СССР, именно срещу ненавистната държава на работниците и селяните според тогавашната терминология. Страна, омразна не само за Хитлер, но и както се вижда, за някои новопръкнали се политически буболечки у нас. И всичко това да се обяснява чрез пакта между СССР и Германия, преживял година-две, е най-малкото арогантна непочтеност.
Спекулацията с историческите аналогии е опасно занимание. По тази логика г-н Паси и евреите би трябвало да благодарят на Ирод като представител на цивилизован Рим, за това, че избива невинните младенци. Би трябвало да благославят и римския наместник Пилат за това, че си измива ръцете в трагичен за един Син Божий момент. А как да се оценят организаторите на Вартоломеевата нощ, които реставрират нормите на вече утвърдения като цивилизационен модел свят на католицизма? Бихте ли могли г-н Паси да отговорите на въпроса, в случая с Непобедимата армада: кой е играл през втората половина на 17 век ролята на САЩ в тогавашни условия - Испания или Англия? А когато Англия въдворява своята норма за цивилизация и демокрация в Индия, каква е тя: агресор, колонизатор или набожен мисионер - диспечер на абсолютния морал? А когато по-развитата и с мисия в Азия Япония окупира Китай, спасител на идеи за свобода ли се явява? И как ще реализира господинът апологетиката си например спрямо Наполеон, който през 1812 г., на крилете на новите буржоазни идеи, нахлува в Русия, за да просвети и цивилизова нейния изостанал, и както той твърди, варварски народ?
Г-н Паси знае отлично какво означава да нападнеш суверенна държава без решение на съответните колективни органи на ООН. Това се разминава дори и с доктрината на самите американци, които се смятат за призвани да слагат усмирителна риза на всеки, за когото са решили, че е нарушил кодекса на тяхната си американска чест. Питаме: можем ли тази чест да я именуваме егоистични интереси (например за контрол върху петрола и неговите цени), шейлоковско рязане на живо месо от длъжници, диктатура на мировата полицейщина, покушение в сърцето на националната доблест? А защо не и дубликат на хитлеристкия "нов ред" - другото име на съвременния глобализъм.
Но каквото са му заръчали, чуждоземните господари, това и върши брадатият хитрознайник г-н Паси. На него не му прави никакво впечатление, че не са открити химически и биологически оръжия в Ирак. Че в жестоката война между арабите и Израел загиват не само израелски, но и арабски деца. Колкото едните са ангели небесни, толкова и другите биха искали да бъдат ценност на човечеството. Г-н Паси лесно раздава етикетите кой е фашист и кой не е. Но след години вероятно и такива гримаси като насмешките на господина над свободата и независимостта на държавите също ще бъдат определяни като оцапани до лактите с фашизоидна течност.
Г-н Паси реди лъжа след лъжа. Дори и фактът, че Ирак беше нападнат без резолюция или решение на Съвета за сигурност тук е преиначен. Господинът е научил от един свой, изглежда, предпочитан учител, че всяка лъжа, повторена сто пъти, става истина. Той пише за всеобщото одобрение на войната срещу Ирак. И отново се прави на несведущ. Истината обаче е, че Франция и Италия се разграничиха, че Испания зае неутрална позиция, че Германия не пожела да участва с бойни сили. На нападението рязко се противопоставиха велики сили като Русия и Китай. Скрива от обществеността ни (както скриха този факт и медиите у нас), че самият папа Йоан II нарече войната срещу Ирак "агресия"!
Българският народ е пословичен със своята толерантност и търпимост. На това го е научила историята и неговото тежко минало с векове на робски несгоди и поругаване на националното достойнство. Той е дал и продължава да дава прекрасни примери на дълбокото си уважение и към огромния принос на евреите не само у нас, но и по цял свят: принос на велики еврейски умове и сърца в развитието на отделните национални култури, в подема на световната наука, изкуство, техника. За съжаление, в историята на България преди и по време на Втората световна война сред подражателски политически кръгове има прояви на антисемитизъм, които в."Нова зора" винаги и последователно е осъждал. Но трябва да кажем на просветеното и патриотично българско еврейство, че има и друг вид сеячи на антисемитизма - това раково заболяване в костната система на човеколюбието. Такива сеячи като г-н Соломон Паси. С неуважението си към честта на отделните народи, включително и към честта на паметта и чувствата на българския народ, с провокативните си изказвания и спекулативно поведение, с хамовската си циничност и слугинска продажност те сякаш съзнателно палят съчки над изстиналото огнище на антисемитизма.
За троянската и иракската война
Една от първите реакции на багдадския печат, която западните агенции поголовно цитираха, беше, че Бил Клинтън напада Ирак заради черните очи на Моника Левински. Тази трактовка поражда преки асоциации с "Илиада"-та.
Слепият Омир, праотец на европейската култура, избрал за свой сюжет една война - Троянската. И полуграмотните знаят, че тази епична рат се е състояла заради хубавата Елена. А на по-просветените е известно, че при множеството омайни описания на герои и битки за прелестите на фаталната Елена - ни дума от поета. Това по най-изтънчен начин говори за неговото психологическо проникновение, дипломатически усет и политически такт. Ако я бе възпял в светъл, рус вариант, войната би изглеждала нелепа за любителите на брюнетки, както и обратното, ако я беше предпочел в по-тъмни разцветки - би отблъснал почитателите на блондинките. Същото се отнася до ръста, теглото, формите, пропорциите и т.н. При този оплетен казус Омир не допуснал грешката на вятърничавия Парис да избира първата измежду равни богини, ами използвал силата на внушението чрез действия: старците, които бистрели политиката на припек, замлъкнали, когато Елена, пресичайки агората, спряла да си завърже сандалите. Демек, даже и онези, които по обективни причини гледат далеч по-извисено на нещата от Парис и Менелай, не могли да устоят на хипнотичното й въздействие. А какво остава за възрастово "беззащитните" освен да се принесат в жертва на съдбата си.
Така безписменият Омир пресъздава образа на първата фатална жена, която без съмнение се родила не другаде, а в Югоизточна Европа, и е предизвикала война, която за тогавашните времена и комуникации е била равнозначна на световна. Друг е въпросът, че Троянската война представя в най-благодатна светлина и нашите мъже, които още от древността имат толкова развито естетично чувство, че то надделява над природното им благоразумие и като видят нещо красиво, са способни веднага жертвоготовно да се сбият за него. В този смисъл нашата Троянска война е един благороден и страховит масов дуел за притежание на красотата. Ето как нашите прадеди са умирали в името на възвишеното, с което американската война в Ирак няма нищо общо.
Да започнем от повода "Моника" и поведението на световните аудио-визуални медии, които олицетворяват съвременния Омир. Показвайки образа на Моника по цял свят, те злепоставят до немайкъде президента на САЩ, представляващ многомилионния американски народ, за който цял свят разбра, че няма никакво естетическо чувство. Моника не може да кацне на малкия пръст на всяка втора нейна връстница от Югоизточна Европа и на всяка трета в Западна(за Азия, Африка, Латинска Америка и Австралия нямаме становище).
Цял свят разбра също, че щатските медийни босове са лишени от каквото и да било психологическо проникновение, дипломатически усет и политически такт, за разлика от нашия велик слепец Омир. Ако притежаваха изброените качества, щяха да смотаят Моника в най-секретното кьоше на НАСА, Небраска, Уест Пойнт или на друго скришно място, за да не поднасят мъжете на света и с президента им, и с всичките тамошни мъже: Това ли ви е хубавицата, бе? Ха! Ха! Ха! Къде ви е Мерилин Монро-то?!
А жените на света да се кикотят: Това, Клинтън, ли им е новото Кенеди?! Що не си го гръмнат и него да не ги резили? Че то прилича на мъжка кукла Барби, серийно производство, играчка в ръцете на някаква повлекана, която хем е универсално посредствена на вид, хем и добро сърце няма, разбуни семейството му, награби бол пари, и сега иска невинна кръв да лочи, вампирката му с вампирка! Не садят ли чесън тия американки, нямат ли дрянов колец и иконка на Богородичка с младенеца, че да й дадат направление към пъклото! Ако не им се намират, да им проводим помощи! (Известно е, че жените на света са по-словоохотливи от мъжете.)
В духа на древногръцката класика, бистрейки политиката, старците на света гледат как Моника шляпа по агората с развързани сандали и няма кой да й настъпи вървите, че да се пльосне по черни очи на плочника. Да се разбере, че Саддам не я е отвличал от Клинтън, и дори не я е задирял, понеже не си заслужава. Обратното, Моника се стреми чрез внушението на Клинтъновите военни действия да покори Саддам, защото плътта на иракчанина е омирисана на нефт и това ухание е същинският повод за войната.
А колкото до очите на Моника, те нямат цвят, а само блясък - мазното лъщене на природната течност, патримониум на Саддам, която символизира падението и безумството на една нова човекоподобна политико-икономическа раса, която иска да завладее Троя без легендарния кон, без богове и герои, без чувства и нравственост, само чрез металната мощ на техниката, която ако не се храни с черното злато на света, би била само безполезна приумица, заемаща място в пространството.
И така заради насъщния на машините човекоподобната раса започна да избива природното население на земята. Ето как в навечерието на 21 век т.нар. цивилизовано модерно човечество хамски се изплю върху белите власи на Омир и отиде да бие беззащитния, за да може да бърка безнаказано под земята му и да задоволява перверзните си мераци. И всичко това старата майка Европа, вдовицата на Омир, пръкнала и откърмила изрода, изглежда, няма да възпре... О, Музо, възпей тоя гибелен срам за Ахила Пелеев!
Корона, кючек, кръв и кегли
Откакто проф. Николай Генчев спря да пише своята "Смешна история на България", продължиха я самите политици и държавници. На това неволно поприще те надминаха по находчивост не само даровития историк, но и комедиографи като Аристофан, Молиер и Ст. Л. Костов. Без теоретични познания постигнаха практика, с която жанрът би се гордял, ако някой му придаде драматургична прегледност. А иначе спектаклите се състоят. Затова ще се опитаме да оформим литературно онова, което вече е сценичен факт от най-новия ни политически театър.
-Опит за принос към "Най-новата смешна история на България"
-Фриволни записки на хрониста
В утринния здрач на перестройката, на великоруските бохемски запои се премяташе мрачната шега: "Наступила пятилетка больших торжественних похорон"(дойде петилетката на големите тържествени погребения). Така руските зевзеци с траурен присмех изпроводиха на места злачни и потайни споминалите се един подир друг държавни глави Брежнев, Черненко и Андропов.
А у нас в беззвездното навечерие на 21 век от ноември 1998 до януари 1999-а настъпи тримесечието на голямото царско гости. По волята на нашите държавни мъже да го изпратим със смях.
Комедиографите, бляскави в собствените си изпълнения на съчинените от тях роли взеха да канят царски особи у сиромашкия ни дом, за да покажат колко могат да развеселят местната публика, щото бидейки безхлебна, да се захранва със зрелища. Царските особи дойдоха и ние много се смяхме на обиграването им. Да напомним старото сценично правило: Царят не играе. Отиграват го околните с поведението си - с поклоните, обръщенията си, с плебейското си смущение, раболепие, покорство.
-Корона и кючек
През ноември пристигна Чарлс. Явиха се грамадни заглавия в шрифт Второ пришествие - "Чарлс иде! ". И като взе да се задава престолонаследникът на Велика Британия, нашите сини не по кръв, но по кредо държавници почнаха да се чудят с какво по-напред да се отсрамят - с музеи, манастири, галерии или природни гледки? Накрая решиха, че най ще зарадват госта, като му покажат как сме си развъдили цигани. Заведоха го в един от най-внушителните резервати в страната - пловдивския квартал "Столипиново". Така обитателите на шекермахлеси станаха домакини на Уелския принц, граф на Честър, херцог на Корнуол, херцог на Тотси, херцог на Карик, барон на Тенфру, лорд на Островите и Върховен стюард на Шотландия. По протокол би следвало в непродължителен срок домакините да му върнат визитата. Всичките! До един - в Бъкингам, Уиндзор, или другаде, според интендантите на Негово Кралско височество, където ще има достатъчно място. И да внимават с настаняването им, защото нашите хора напоследък са станали махнаджии. Достатъчно е дворцовият протокол да види какво списание си издават с пари от "Отворено общество" и със заглавие алафранга "Житан", за да се убеди в новоусвоените от тях изисканост и шик. Неизбежно е също, след като принцът бе забавляван с масови изпълнения на столипиновския традиционен танц кючек, на гостите от махалата да бъде показано еквивалентно изпълнение на старинен островитянски фолклор. Редно е вече, с оглед на предстоящото посещение, всички лордове, барони, херцози, стюарди и дворцови дами да започнат репетиции за посрещане на делегацията от "Столипиново".
Според мълвата необузданите циганофобски кръгове в двореца твърдели, че същият дипломатически ефект би имало, ако в България принцът бил гостувал на Иван Костов. Тогава визитата му би имала по-лесна и по-евтина възвръщаемост. Но за разочарование на британския кралски двор пребиваването на принца у нас лошо съвпадна с планираното пътуване на министър-председателя до Анкара. Той пък ходи на гости у турския султан да му целува еминийките. Как и колко ги е целувал, не се разбра, но после турчинът се хлъзнал и падна от най-високото държавно стъпало и си строши врата в политическия смисъл на думата.
Така, поради отсъствието на министър-председателя, функциите на екскурзовод на Уелския принц изцяло пое президентът на републиката. Като президент на слънчева България г-н Стоянов се прояви и като слънчев характер, душата на компанията. Усойните езици веднага изсъскаха, че г. Стоянов се обърнал на шут, понеже щом имало британска кралска особа, си трябвало и шут, за да бъде по Шекспир. Освен това напоследък величествата станали стиснати и вместо да си водят собствени, използвали шутовете по места. Казват също, че президентът ни никога нямало да порасне. Преполовил петото си десетилетие, а още му се пее и танцува, бърбори и палува. Така щял да я кара до дълбоки старини, без да съзрее поведийно. Същото били писали и британските наблюдатели по повод държанието на техния човек Чарлс - че бил непоправим тийнейджър. Нашите злоезичници пък си припомниха крилатата фраза от британския печат: "Длъжни сме да браним престолонаследника и от самия него". Използват я по повод музикалните изяви на г. Стоянов. Не бивало да падаме по-долу от великобританските верноподаници и сме били длъжни да вардим Петър президента от Пешо китариста. Понеже среща на най-високо равнище било едно, а осмомартенско тържество в пловдивската адвокатура - съвсем друго.
От своя страна, хлевоустите британски шутове, макар и оценили музикалните умения на българския си колега, остро критикували хрумването да бъде показано на Чарлс бракосъчетание между мюсюлманин и християнка, защото такава сватба без малко да се вдигне под носа на принца между покойната му съпруга Даяна и Мохамед Ал Файед. Оттогава подобни смесени бракове, макар и сключвани в покрайнините на континента, вместо радостен трепет в сърцето на Негово Кралско височество, пробуждали спазми от двете срещуположни страни на темето му.
Принц Чарлс поседя малко и си тръгна. Посещението му се измерваше не с дни, а с часове. Били 46 според хронометъра на в. "24 часа". Те нали всичко броят в часове и друга мерна единица не признават. На 47-мия час от всекидневния им часовник изскочи весела виолетова кукувица и отпя: "Наследникът е възпитан, интелигентен и скучен", и се прибра. Настъпи часът за размисъл: Да-а. Нашите високопоставени мъже са интересни. Но освен интересни, какви други са? Това кукувицата ще изпее, когато удари определеният за целта час.
-Корона и кръв
Още не премели дворовете след Уелския принц, в прахоляка се зададе Негово Величество цар Симеон II. Дави се в пушилката, и пак пристъпя напред, нито се гнуси, нито се стеснява, защото той си е наш: цар на българите, както го нарекоха дадени репортерки и възмутиха проф. Илчо Димитров. Според историците и републиканците той е бивш цар, според монархистите - настоящ и бъдещ, а според Мигел де Унамуно - сънародник на царската невеста Маргарита, убедени републиканци и монархисти няма. Те са или противници на републиката, или противници на монархията. Казал го е за Испания през 1931 г. Но то се отнася до България през 1999. Симеон II е чел Унамуно. Царят много е чел и много знае кое и как. Как да привлече вниманието на обществеността, как да направи показно на домашните политици и държавници. Даже и заклетите противници на монархията признаха, че умее.
Щом разпознаха силуета му на порталя, нашите гостоприемници (така паразитолозите наричат кучетата, преносители на едноименната тения) един през друг го приканваха. "Заповядайте на чай, Ваше Величество", кланяше се президентът. "Хайде, на сьомгата с "Мавруд", пригласяше министър-председателят. "Топла домашна гозба", свенливо допълваше столичният кмет. Само шефът на държавната администрация, обиден от новата си длъжност на камердинер, дрезгаво се сопна: "Всичко си има цена, момко!
С блага усмивка и без думи царят се приведе, изу си трандафорите, и със зареян поглед унесено тръгна да обикаля собите и одаите. Връхлетяха го спомени и мечти, просълзи се неведнъж и реши - ще се върна завинаги! Тук е моята бащиния, моите имоти са тук. И бавничко, внимателно, незабелязано, хипнотично като Кашпировски започна да издърпва черджето на гостоприемниците изпод краката им. По този повод черното агне и дете-чудо на ранната демокрация - Румен Димитров, вметна: "Но да прекалиш със собственото гостоприемство, да се главиш като домакин и гид на царя, да го посрещнеш не на своя, а още на неговия праг, да го каниш свойски вкъщи, извън всякакъв официален протокол, означава, че нещо в републиканските ти устои, още не е наред."
Ако беше наред, царят нямаше да е отпред! Солидарно се включи будният евроляв професор Драгомир Драганов, без да римува.
И настъпи суматоха в къщата на хаджи Иванчо Костаки и Стоенчовото Петре. Вместо желания от тях камък, им бе хвърлен цар в блатото. Развилняха се жабите, закрякаха с магарешка сила, поповите лъжички се сурнаха нагоре, шупна зеленилото, запени се блатото, цялата първоздана хидротвар мутира в по-висшо, а дънните кротушки надминаха по интелигентност делфините и предизвикаха цунами в застойните води. Получи се по Радичков, който пък по време на голямото царско гости позира като топмодел за реклама на един ежедневник. Хем смешно, хем тъжно, хем извън реалностите. Тях най-добре ги отрази новинарската страница на друг ежедневник от 9 януари, т.г. със заглавията си: "Поскъпва водата", "Гладна стачка обяви "Джебел басма", "Съкращават всеки втори във ВМЗ "Сопот", "Таванът на "Позитано" 20 падна", "Американци поемат реформата в армията", "Мъглата затваря небето на България". А измежду тях в специално каренце - "Царят си отива". Следва текст като отрязък от дупчеста телетипна лента: "Симеон II, царица Маргарита и княгиня Калина заминават днес за Цюрих с редовен полет на БГА "Балкан", откъдето ще отлетят за Мадрид...(стоп) Вчера царят и царицата се срещнаха с шефа на софийския зоопарк (стоп) Както бяха обещали, те осиновиха две животни (стоп) Царското семейство стоя в родината осемнайсет дни (край)".
Преди години немците издадоха тлъст академичен том, богато илюстрован с факсимилета - "Историята на Германия във вестниците". Тя проследява и журналистическата далновидност, и тесногръдието, които от дистанцията на времето предизвикват реакции с широка амплитуда - от респект и удивление, до смях и съжаление. Същото и с медийните изпълнения по повод пребиваването на Симеон II. Сред всички прояви срамна и трудна за коментар беше емисията на "Неделя 150" на БНР от 10. I. Такава разпра между кавалерите на знанието е най-малкото угнетителна. Поне хабилитираните мъже могат да се държат почтително един с друг, да дадат пример на народа за обноска, да покажат, че даже и синьото кредо може да бъде заместител на синята Симеонова кръв. Но те сториха обратното.
Изобщо като се зададе Симеон, у дома се стъжни.
Извън комизма на ситуацията поведението на монарха беше по шенгенски високомерно,уж снизходително и взискващо едновременно. Симеон донесе духа на Шенген, богат и цивилизован, според наложените понятия от самите шенгенци. "Той е умен, образован, отлично възпитан, сдържан", писа пръв в. "Сега" в един умен, образован и сдържан анализ. Само "отлично възпитан" беше изразът, който смущава. Възпитан за какво? Да не се секне на пътя, стиснал нос между палец и показалец, да не се обихрачва на пода, да не мляска и сумти на масата, да не си лъска чепиците в крачолите? Всичко това не правят и нашите управленци плебеи. Значи е възпитан по друг начин. Както е казал Чехов, възпитанието не се състои в това да не разлееш соса върху покривката, а да не забележиш, когато друг го направи! Царят виртуозно не забелязваше лекетата по нашата държавно-политическа бохча. Възпитанието му се изразяваше и в друго - да иска изящно и да си го получава с вида на човек, който раздава себе си. С това си умение пък Симеон превъзходи всеки наш управник, а най-вече вицепремиера Александър Божков, който между другото, по мотивация на действията си, не се различава особено от Негово благородие Симеон. Непроизходилият от столетна аристократична европейска фамилия се държи с високомерието на хилядолетно синьокръвие и безмълвно директно казва "Дай пари! ", както Симеон подтекстово казва "Дай имоти и държава". Разликата е само в това, че величеството е безупречно дресиран тигър, а вицето - тлъст домашен котарак, на който лапане не се отказва.
Така си разсъждавахме успокоително, за да не мислим за убогото положение на интелигенцията. Защото тя би следвало да е вечна, а политиците, държавниците и Симеон II - преходни (Vita brevis, ars longa). Веднъж подходили анекдотично към материята, ще си позволим да напомним и стария лаф за Брежнев "Кой е той? Държавник от времето на Солженицин". Нищо чудно в един бъдещ момент да възникне въпросът "Кои са Симеон II, Костов, Стоянов и другите? ", а отговорът да бъде "Персонажи от времето на проф. Никола Георгиев". Поне за студентите хуманитари ще бъде така, а то не е малко. Както не е за подминаване фактът, че не игноренти, аналфабети и алитерати, а тъкмо хабилитираните се държаха като сръбски митничари с уважавания от всички предишни и сегашни университетски възпитаници учен-преподавател.
Професорът бе наречен "политически инфантил" и "параноик". На неговото споделяне, че след като няколко десетилетия е живял при цар без корона, не би искал останалите години от живота му да минат при коронован владетел, бе отвърнато: "Вашата съдба нищо не означава за българския народ". Щом съдбата на един заслужил за българската наука, не струва две пари, майка му жална на редовия гражданин. Към врявата на поруганието допринесе Ренета Инджова, която с провлачен глас и тембър на простуден гарван, авторитетно произнесе ни в клин, ни в ръкав: "Европа одобрява връщането на имотите на царя". Има си хас! Шенгенският кръволок, който съвсем не е Европа, приветства всяка замогване за чужда сметка. Извлечението от всичко издумано, както и трябваше да се очаква, направи жертвата Никола Георгиев: "Мнението на политическите мъже и жени е, че един професор по литература не бива да има мнение България република ли да бъде, или монархия... Ако българската интелигенция продължава да се самоунищожава, народът ще има пълното право да я презира".
Най-противното при това позорище беше липсата (изключваме водещата Лили Маринкова) на елементарно съпричастие от събеседниците в студиото. Един не се намери да рече: Въпреки несъгласието ми с възгледите на професора, не позволявам в мое присъствие да бъде оскърбяван български учен.
Отличен шанс за Кобурга да го стори, но и той го изтърва. Дали понеже отсъстваше, или защото при цялото си великодушие трудно преглъща случаите, когато плебсът произвежда екземпляри от рода на Никола Георгиев, конкурентни на величеството по осанка, образованост, достойнство, такт и благородно търпение. Но такъв реверанс към равностойностния би имал далеч по-слаб ефект върху простосърдечните тълпи, отколкото посещението на една болница. И то не коя да е, а Института за спешна медицинска помощ "Пирогов".
Нали още от римско коронованите владетели навремени се разчувстват от здравословните проблеми на простолюдието. Велеречивият Зошченко е описал посещението на император Тиберий при болните. За да бъде спестено скъпоценното Негово време, болните от всички клиники били събрани в една градинка - сакатите мизансценно полегнали на газона, трескавите се разхлаждали край фонтана, бременните се пъчели под сянката на дърво, прокажените - встрани, оформяли живописна групичка. Огледал ги Тиберий и съчувствено попитал "Защо са такива бледички? Да не би да им е лошо?! ". Нещо подобно се получи при царската визитация в "Пирогов". Изписаните останали да клечат пред болницата, за да ги види Негово величество и те Него. А на тръгване почти се блъснал в носилка с ранен в сърцето млад столичанин. "Много жалко, наистина, че това не е по сценария", казала Короната на среща с Кръвта във фоайето на Института за спешна медицинска помощ. Що се отнася до царствени фрази, произнесени в болница, принц Чарлс също прояви "отлично възпитание" при посещението си на столичната "Царица Йоанна". Приласкавайки детенце, запита: "Защо си нямаш шалче? Да не би да настинеш?"
-Корона и кегли
И при първото, и при второто голямо царско гости над страната надвисваше ципокрилата сянка на Джордж Сорос, некоронованият владетел на Евразия, образ и подобие на поручик Ржевски от руския виц за мужиците. Те се жалвали на батюшка император, че ги нападнали разбойници, ограбили домовете им и изклали добитъка. После връхлетели татарите, изнасилили жени, деца, мъже и старци и подпалили селото. Накрая се появил поручик Ржевски...и тогава почнало страшното!
