Игра на монопол
Процесът на приватизация на пристанищата в доста страни по цял свят напредва бързо. Заявки за участие в процеса имат Бразилия, Чили, Перу, Индия, Бангладеш, Южна Африка, Кения, Мароко, Саудитска Арабия, Египет, Румъния, Беларус, Литва. Самият избор на инвеститори за концесия или джойнт-венчър за един или повече терминали започва да прилича на играта "Монопол", в която стремежът на всеки е да си изгради комплекс от собственост с по-далечни цели за разрастване и увеличаване на влиянието.
Пазарът
В общи линии желаещите да участват играчи не са малко. А пазарът на международните концесии се разраства, докато от своя страна мултинационалните финансови агенции оказват натиск на управляващите на централно или на местно ниво, за да ги подтикнат да изберат пътя на приватизацията. Непосредственият ефект от това е нарастването на цените на международните концесии. За пример може да послужи сделката за 250 млн. долара, платени от консорциума "Santos Brazil" за концесията за контейнерен терминал "Теcon 1" в бразилското пристанище Сантос през септември 1997 г. Цените се повишават не само поради по-голямото търсене от страна на световните стифадорски компании, но и поради промяната в ролята на консултантските компании в целия процес на договаряне. Консултантите са открили нови начини да се включат в сделките - от една страна, те съветват правителствата как да разработят и представят концесиите, за да привлекат чужди инвестиции (например "Dresdner Kleinwort Benson" (DKB) в случая с държавния пристанищен консорциум "Emporchi" в Чили), а от друга, предлагат решения за максимална цена на концесията при минимални социални последици, свързани с въвеждането й (така постъпи "Rogge Marine" в Клайпеда, Литва и Холандския икономически институт в Гуджарат, Индия).
Шансове
В Чили забавянето на приватизационния процес произтича преди всичко от броя на страните, включени в оформянето му от 1981 г. насам. Първоначалните планове бяха свързани с американските съвети за свободна търговия и установяване на международна конкуренция. Въпреки това след оказването на натиск от страна на международните оператори DKB предложи, а "Emporchi" прие операторът на всеки терминал да бъде един. Принципът всеки терминал да има по един оператор се прилага в международни пристанища като Буенос Айрес, Рио де Жанейро, Хамбург и Ротердам. Там една и съща компания не може да бъде собственик на съседни терминали като гаранция за честна конкуренция. В случая с Чили голям оператор не би могъл да вземе едновременно Сан Антонио и Валпарайсо.
От своя страна правителството въведе сложни органичения за вертикалното и хоризонтално интегриране, за да попречи най-вече на корабоплавателните компании да си осигурят монопол върху търговията. Ако някой от участниците обработва (внася/изнася, контролира, произвежда) повече от 15 на сто от общия обем товари от който и да е географски район на Чили, то той не трябва да взема повече от 40 на сто от дяловете в който и да е консорциум за опериране на терминал. Освен това фирми, участващи с повече от 15 на сто дял в дадено пристанище, може да участват с по-малко от 15 на сто в друго пристанище в същия район.
Тези правила особено много засягат действащи вече оператори като SAAM, стифадорския клон на линиите CSAV. Те се отнасят и за бъдещите концесионери, които, в случай че преминат границата от 15 на сто, трябва да продадат дяловете си, докато стигнат до нужните 40 на сто, в срок от 90 - 120 дни.
Морската камара на Чили, преставляваща линейните превозвачи, агентите и стифадорите), смята, че процесът е неконституционен. С ограничаването на местното участие до 40 на сто международните оператори ще имат неправомерно предимство над чилийските си конкуренти. От камарата смятат, че по този начин терминалите ще попаднат в ръцете на глобалните оператори, а местните компании ще могат да участват само посредством джойнт-венчър. Започналите вече спорове ще стигнат до върховния съд, а от това означава голямо забавяне.
Историческа хроника за войната в Черно море (1941 - 1945)
Сред изследователите с изявен афинитет към войната в Черно море (1941 - 1944 г.) изпъква Сергей Вадимович Богатирьов. През 1994 г. той заедно с друг известен историк от новата вълна - Константин Борисович Стрелбицки, издаде непретенциозната в полиграфическо, но много стойностна в съдържателно отношение книжка "Потери противника на восточноевропейских морских и озерно-речн х ТВД в 1941 - 1945 г.г.". В тази подробна историческа хроника бяха посочени датите, координатите и причините за гибелта и на български кораби през този период. Обявената причина за загубата на най-големия ни тогава параход "Родина" предизвика дискусия в нашия печат. Има всички изгледи за подобна реакция и след втората книга на С.В. Богат рьов, издадена в съавторство с Р.И. Ларинцев и А.В. Овчаренко.
Не само в полиграфическо, а и в съдържателно отношение втората книга превъзхожда първата. Ценни за изследователя са не само доуточнените данни и факти, и самото встъпление на авторите, където те задават редица сериозни въпроси, на които тепърва ще се търси отговор. Главният от тях е защо противникът на съветския флот в Черно море, отстъпвайки му чувствително както в количествено, така и в качествено отношение, задържа умело стратегическата инициатива в свои ръце от май 1942 до май 1944 г. Този път С.В. Богатирьов (заедно с новите си съавтори) заема малко по-различна позиция по отношение гибелта на "Родина". Докато в предишната книга твърдеше категорично, че параходът е загинал върху две мини, поставени от съветската подводница Л-5, сега тази подробност се премълчава. Нещо повече, в изброените минни полета, поставени през 1941 г. в наши териториални води, няма споменато заграждение южно от н. Галата, докато "Родина" потъва чак пред устието на Ропотамо.
Интерес представлява сведението за построените във Варна по германска поръчка 16 крайбрежни стражеви катера - миночистачи. Необяснимо по какъв начин обаче трикратно е нараснало водоизместването на българския кораб "Струма" (от 144 в първата книга на 464 т във втората), за който неотдавна се разбра, че е свързан с една от най-ужасяващите трагедии в Черно море.
На Богатирьов и неговите съавтори дължим благодарност за пунктуалното посочване на някои от резултатите от конвойната и стражева служба на българските торпедоносци и торпедни катери. Например след успешната атака на съветската подводница Щ-211 срещу румънския транспортен кораб "Пелеш" (14 август 1941 г.) благодарение на ескортиращите го два български миноносеца е спасена по-голямата част от екипажа. Анаголична е ситуацията след торпедирането от същата подводница на италианския танкер "Суперга" (29 септември 1941 г.). На 18 ноември с.г. Щ-215 праща на дъното турския кораб "Йенисе" на 1 миля източно от Царево. 12 души от екипажа загиват, но двама се задържат на повърхността и са спасени от български катери. При потъването на "Родина" загиват трима, но останалите 37 членове на екипажа са спасени от "Смели" и "Строги". Във втората книга е пропуснато да се допълни, че при гибелта на "Шипка" е загинал един човек, а останалите моряци са спасени от ескортиращите го български торпедоносци.
Единствената сериозна фактологична грешка в изследването е тази с българския кораб "Рила", използван от германците като преследвач на подводници. Според Богатирьов, Ларинцев и Овчаренко Uj117 ("Рила") загива по неизвестни причини на 28 март 1944 г. пред Констанца. В интерес на истината съществува и български архивен източник, който пък "потопява" този кораб "Рила" в края на август 1944 г. край Варна. И в друга своя книга Богатирьов твърди, че Uj117 е българският "Рила". Това е напълно възможно въпреки твърденията на германските историци Ровер и Хюмелхен, че този преследвач на подводници има предишно име "Лола". "Рила" обаче не потъва до края на войната.
Построен през 1941 г. в "Държавна корабостроителница" - Варна, с товароподемност 220 т, корабът е собственост на Параходно акционерно дружество "Рила". Нает е веднага от немска транспортна фирма. На 23 април 1942 г. в пристанище Турну Северин на борда му се качват германски офицери и безцеремонно прогонват българския екипаж, като задържат кораба. Собствениците успяват да си го върнат след големи перипетии в края на 1944 г. След национализацията през 1948 г. корабът се експлоатира активно.
Колумбовци в полярните морета
"Арктическите експедиции възпитаха най-добрите моряци на флота" - сър Джон Бароу, секретар на Адмиралтейството, основател на Кралското географско дружество на Великобритания - 1815 г. За да разберем суровата и вълнуваща истина за полярните експедиции по това време, трябва постоянно да си припомняме едно обстоятелство, за което дори не мислим вече: бавността. През ХIХ век, особено в полярните области, придвижването по море, както и по суша, било безкрайно бавно. Минавали месеци, докато се стигне до целта, а да се зимува година-две при по-дългите експедиции било в реда на нещата. Дори през втората половина на ХIХ и началото на ХХ век при тогавашното равнище на корабоплаването било безполезно да се мисли за практическото използване на Северозападния морски проход.
Суверенитетът - движеща сила
Интересът към изследването и въобще към опознаването и овладяването на Североамериканска Арктика се поддържал най-вече от стремежа да се откриват нови земи и да се утвърди върху тях собствеността на съответната държава. Именно по тази причина не само англичани и руснаци, но и експедиции от много други страни се устремили към Арктика. Намирайки се най-близко до региона, в началото руснаците водели. Те превърнали Аляска във важен плацдарм за изучаване на Северозападния проход. Прониквайки от юг, успешно изследвали районите до северния полярен кръг. Направили първото разгърнато географско описание на Руска Америка. Издали "Атлас на северозападните брегове на Америка от Беринговия проток до Алеутските острови". От особено важно значение били плаванията на Василий М. Головнин до Новоархангелск - центъра на Руска Америка. Интерес към същите територии все по-настойчиво започнали да проявяват американците. Те били поощрявани от явната незаинтересованост на руското правителство към американските му колонии. Още през 1824 - 1825 г. руснаците разрешили на американците и англичаните да поемат търговията в Руска Америка и дали на англичаните под аренда част от американските си територии. През 1840 г. продали на САЩ руските поселища в Калифорния. В 1859 г. започнали преговори за продажбата на Аляска. И всичко това се правело въпреки все по-категоричните доклади на руските изследователи и разузнавачи за значителни залежи на злато в Аляска. Това "късогледство" на руското царско правителство обаче съвсем не било случайно. Задоволявайки апетита на САЩ към Аляска, Русия всъщност следвала своя основен интерес - борбата с Англия - вечния и в момента главен враг, а каква по-голяма печалба би могло да има тогава от изострянето на антагонизма между Англия и САЩ. На 18 март 1867 г. руснаците продали Аляска на американците за 7,2 млн. долара. В резултат на този акт Северозападният морски път вече минавал край територията на САЩ и формално те станали арктическа държава.
Норвежците се намесват
В края на ХIХ столетие била организирана първата международна полярна експедиция. Участвали Русия, Англия, Австрия, Германия, а САЩ поддържали две изследователски станции в "своята" Арктика за обслужване на експедицията. По същото време от Северозападния морски път и въобще от американската Арктика се заинтересувала Норвегия. Един от нейните най-авторитетни полярни изследователи Фритьоф Нансен след тригодишен дрейф с ветрохода "Фрам" през ледовете на Централния арктически басейн разработил план за изследването на високите ширини на американска Арктика. Нансен натоварил на "Фрам" продоволствие и всичко друго, необходимо за пет години, и в края на август 1898 г. влязъл в протока Смит. За това плаване на Нансен с "Фрам" под командването на капитан Ото Свердруп е писано толкова много, че едва ли е необходимо нещо да се повтаря. Но трябва да се подчертае фактът, че Свердруп пръв успял да мине през пролива Джонс и да влезе в тесния проток Кардиган. Експедицията на Нансен уточнила положението на северозападното крайбрежие на остров Девон, открила и полуостров Колин Арчър (на името на строителя на "Фрам").
Докато Нансен, Свердруп и техните колеги щурмували високите ширини на американска Арктика, да покори Северозападния морски път се готвел друг норвежец - Руал Амундсен. В 1900-ата година той закупил малката ветроходна яхта "Йоа" - дълга само 22 метра и с водоизместване 47 тона. Ремонтирал я, монтирал двигател от 13 к.с. и през лятото на 1901 г. направил изпитателно плаване в Гренландско море. Като се убедил в надеждността на яхтата, Амундсен започнал подготовката на експедицията. Налжило се да направи.
Морска авария и проигран шанс
На 19 януари т.г. в 6 ч. и 15 мин. на 8 мили източно от н. Емине (координати 42°42'4" N и 28°28'4" Е) турският кораб "Джафер Шанер" (ок. 7000 брт) получава крен към ляв борд до 15 градуса, който бързо се увеличава и достига 22 - 25 градуса. Екипажът от 13 човека напуска кораба върху спасителните плотове, тъй като има опасност от преобръщането му. Наблизо минаващият кораб "Аполо Хоук", с руски екипаж, прибира хората и продължава курса си за Варна, където към 16 часа застава на Пристанище "Варна-запад".
М/к "Джафер Шанер" плава от Херсон за Бургас с товар 2000 тона оловен концентрат. Сигналът му за бедствие е приет и във Варна (Спасителен координационен център), и в Държавната инспекция по корабоплаване - Бургас. С известно закъснение от Варна се снема спасителният кораб "Перун", а от Бургас - спасителният катер "Тангра". Малко по-късно те неочаквано са отзовани и се прибират обратно. Към мястото на изоставения кораб отива друг турски кораб - "Дениз", плаващ празен към Пристанище Бургас - взема го на влекало и ... се отправя към Истанбул. С това сякаш инцидентът се изчерпва.
При нас остава недоумението от неадекватната реакция на българската морска спасителна служба, която се намира месеци вече в процес на реорганизация, и на съответните компетентни власти. Азбучно известно е, че всяка морска страна поддържа в постоянна готовност средства за спасяване на човешкия живот на море съгласно конвенционалните си задължения. Известно е също така, че много спасителни фирми се издържат главно от спасено имущество. Нещо повече - техните мощни влекачи имат постоянна готовност, а при лошо време се снемат и патрулират в открито море по оживените морски пътища и изчакват (на гюме) вероятно бедствие, за да окажат помощ и да получат съответното възнаграждение за спасяване от погиване на скъпо имущество, каквото е корабът. Трудно е да се обясни българската апатия в случая с "Джафер Шанер". Птиченцето, казват, веднъж кацало на рамото. Защо така лекомислено пропъдихме тези кацнали неколкостотин хиляди долара? Много сме богати? Или? Капитанът на турския кораб "Дениз" без колебание намери най-точното решение на задачата.
Нефтените петна и ние
В последните десетина дни българинът си има ново забавление. Всички средства за масово информиране масирано го държат в напрежение за движението на нефтените петна по р. Дунав. Едно, че две, че три... Най-напред изтръпнахме, защото петното се насочило към АЕЦ "Козлодуй" и към водовземните му за охлаждането системи. Наистина си е за страх. По-нататък по карта проследявахме петната и гадаехме ще стигнат ли до Черно море. Успокоиха ни, че вероятно ще се задържат по крайбрежните тръстики. Сякаш те точно затова растат: за да събират мръсотията от човешкото безобразие. Разни специалисти гадаеха за произхода и характера на петната, но надделяваше мнението, че са трансгранични. На общия фон се открояваше вайкането, че нямаме с какво ефикасно да се борим със замърсителите по реката. Не чухме само гласа на Министерството на околната среда и водите, на Министерството на външните работи. Не разбрахме дали тези министерства са направили необходимото да се свържат със сръбските и румънските си колеги и по съответния ред да отговорят на справедливо задаваните въпроси, както и да елиминират неизвестния източник.
Най-важното - не взе официално отношение Министерството на транспорта. Съгласно Постановление - 229 от 15 октомври 1998 г., чл. 2: "Главна дирекция "Морска администрация" е специализирана административна структура към Министерството на транспорта за ... предотвратяване на замърсяването на морската среда и на вътрешните водни пътища... ". Но шефът на ДИК - Лом, инж. Александър Ангелов, служител в същата Главна дирекция, заявява във в. "Труд", 19.01.99 г.: "Нямаме техника за борба с петролните разливи по реката. " Имате, г-н Ангелов, но ако вие не знаете, то вашите шефове в София са длъжни да знаят. Ако ли не, ще им подскажем: такава техника има във Варна и в Бургас в държавните фирми към Министерството на транспорта "Поддържане чистотата на морските води" и отчасти в бившето УПМКАП - Варна. Тя е модерна, внесена за доста долари, компактна, в контейнери, преносима по суша, въздух и вода. Нали това е смисълът на центъра в София - да знае с какви сили и средства разполага в цялата страна и гъвкаво да ги пренасочва според необходимостите. И тогава няма да участваме в екшъна с плаващите по Дунава нефтени петна, а като бели граждани и данъкоплатци само ще бъдем информирани как нашите държавни структури добре и навреме са си свършили работата.
Песните са истински, когато са изстрадани
Може би малцина знаят, че популярните песни "Рождество", "Звезда", посветена на Петя Дубарова, "Старият мост", "Навяват преспите тъга" от репертоара на Ваня Костова и "Здравей, как си, приятелю" на "Фамилия "Тоника" са по текст на бургазлията Пейо Пантелеев.
Бивш баскетболист, актьор, поет, режисьор, мим - многобройни и многолики са превъплъщенията му. 20 години играе на сцената на Кукления театър в Бургас. През 1976 г. създава първото в България студио "Пантомима". От четири години е режисьор на театрален състав в Поморие. Поетичните си творби е събрал в книжка със странното заглавие "Малка, тъжна, нежна и грешна". Такава според него е човешката душа.
Стиховете си нарича по-скоро "стихотворни песни". Дори без мелодия, като се четат, те звучат като песен - така естествено, като плисъка на морските вълни. Или като звън на църковна камбана. За "Рождество" казва, че е истинска, защото в нея присъства духът на майка му.
"Здравей, как си, приятелю" е станала заради невероятното съвпадение на идеите между него и композитора Стефан Диомов. "Имах чувството, че това е среща между двама души, които отдавна не са се виждали. Както всъщност често е с хората - дори всеки ден да се виждат, могат да минат години, докато се видят истински."
За "Някъде на някой бряг трябва непременно да те има... " Пейо казва, че се отличава от другите с идеята, че има надежда човек да срещне любовта. Тя е даденост, която човек не чувства до момента, в който не се прояви.
"Където падне, там гори" - цитира Пейо баща си, когато заговорихме за рано загиналите Петя Дубарова и Ваня Мандулева, на които той посвети стихове. Само че с подобни съдби изгаря цяла нация. Защото у нас това се превръща в геноцид. Убиваме таланти дори и с думи, с пренебрежение.
Като че ли за компенсация на тази обществена вина Пейо непрекъснато издирва и подпомага нови дарования. Редактор е на 10 книги на млади автори. Искрено се радва, когато чуе за техни успехи, приема ги като свои.
А иначе във всеки джоб на дрехите му се крият откъси от неговите "стихотворни песни", които всеки момент са на път да станат птици. Така Пейо Пантелеев определя песните си. Като птици на път, прелетели над всички Граници и Стени.
Пилотските служби в пристанищата Варна и Бургас
Тема с продължение. Поглед към миналото на българския морски пилотаж
Повод да напиша тези редове ми даде статията, публикувана в "Морски вестник", бр. 21(93) от 3.11.1998 г., и това, че отминалата година бе юбилейна за пилотската служба. Ако в казаната статия за рождена дата се посочва 1 януари 1926 г., то 1 април 1948 г. е датата, на която действително се създадоха пилотски служби в пристанищата Варна и Бургас. Тъй като първите 15 години от моята работа протекоха в тези служби, считам за свой дълг да опиша историята на тяхното развитие.
Завърших Морско училище през лятото на 1945 г. и след четиримесечно плаване на гемията "Милка" на първи декември постъпих на държавна служба в Пристанище Бургас като пристанищен ръководител. В пристанището имаше само един пилот, който по щат се водеше капитан-водач и такава табела висеше на вратата на канцеларията му. Той беше капитан Петър Костов - 55-годишен практик, без образование. Беше добродушен, прекрасен моряк и пилот. С него представлявахме морската администрация и издавахме морски книжки и легитимации на морските лица - I и II категория, бяхме корабен регистър и преглеждахме гемиите. В Пристанище Бургас имаше само два плавателни съда - една гребна лодка, собственост на пристанището, с която моряците палеха червения фар (който още не беше електрифициран), и едно 5 -6 метрово катерче, "Екрене", с влекална кука, което провлачваше шалани от Атия и беше собственост на Морската строителна секция. Подобна беше организацията и в Пристанище Варна, само че колегите разполагаха с повече плавателни съдове, като катерите "Асмарих", "Теменуга", влекачите "Левски", "Бургасчето" и др. Пристанищата бяха в подчинение на Дирекцията на пристанищата в София с главен директор инж. Славов, който повече се интересуваше от морските строителни секции, отколкото за пристанищата и пилотските служби. Тъй като за моята длъжност нямаше определени функционални задължения, аз придружавах кап. Костов при всички маневри на корабите, а те се извършваха по класическия начин - с котвата и машината на кораба. Посрещахме ги с гребна лодка на входния фар. Лодкарите поемаха въжетата на кея, а при заминаване с тях подавахме въже на шамандурите срещу I и III корабно място. Пристанището имаше само 5 корабни места. Беше непосредствено след войната. Идваха само съветски кораби, повечето от тях трофейни - германски и турски гемии. Пристанище Варна беше закрито за чуждестранни кораби и в Бургас понякога се събираха повече от 100 турски гемии.
Беше 19 декември - Никулден (по стар стил). Вечерта по тъмно пристигна съветският кораб "Краснодар". Времето се влошаваше и не очаквайки маневра, капитанът застанал на две котви пред Керамидарския бурун (сега Нефтопристанището). Отидохме с капитан Костов до кораба. Той, като видя високия борд, каза: "Аз в това време не се качвам (беше възпълничък), ако искаш, качвай се. " Без много да мисля, пъргаво скочих на щорм-трапа и за минута бях на палубата (та аз бях едва на 24 години), където ме посрещна вахтеният помощник-капитан. Капитанът беше на мостика. При виренето котвите се кръстосаха и едва към полунощ се отправихме към входния фар. Вятърът постепенно се усилваше, като че ли свети Никола се сърдеше защо не празнуваме. Корабът беше голям, с пътнически кабини, дълъг 119 метра, празен, идваше да товари оловно-цинков концентрат на IV корабно място. Тогава нямаше нито ДИК, нито рейдов пост, който да ни спре. Късаха се въжетата и едва към три часа през нощта застанахме на кея. Премръзнах (бях с униформа и обувки половинки), а капитанът беше с валенки, шуба и ушанка. Когато слязохме в дневната, капитанът, като ме видя на светло, се вторачи в лицето ми, накрая се разсмя и ме попита на колко години съм и откога съм пилот. Когато му отговорих, той отново се засмя и каза: "Та ти си станал вече добър пилот. " Това беше моето кръщение като пилот.
През пролетта на 1946 г. пилотите станаха двама. От Дунава дойде капитан Александър Енчев - възрастен, бивш морски офицер. Беше слаб маневрист.
В Бургас пилотите бяха все още без плавателни съдове.
Започнаха да пристигат чуждестранни кораби. Варна все още беше закрит порт - до 1952 г. Помислете за корабоплаването
Далеч от очите, далеч от ума
С изключение на професионалистите и читателите на морските издания днес, в последните години на ХХ век, малко хора по света обръщат внимание на корабите и корабоплаването. След няколко хиляди години, през които те са били важна част от човешкото битие. Като транспортно средство днес корабът не е обект на особен интерес, най-вече ако функционира нормално. Хората едва ли се замислят как са достигнали до тях разнообразните китайски стоки, как идват въглищата за електроцентралите и нефтът за рафинериите. Дали това е липса на любопитство, или са малко добрите автори и публицисти, които да представят морската тема пред широката общественост? Още повече че знанията и отношението на българина към морето си остават белязани от общата неосведоменост и тесните ваканционно-плажни хоризонти.
Показателен е и друг факт: на корабоплаването медиите отделят внимание само ако успеят да изцедят от него сензация. Докато в същото време морските ни фирми и военноморските сили сякаш са изгубили способността да излагат пред обществото основните принципи на работата си, проблемите и намеренията си. Изключенията са рядкост. За Параходство БМФ чуваме само когато става дума за съкращения. За корабите му - когато с тях стават неприятности. За търговската експлоатация ръководството говори много рядко, а компетентните журналистически материали по темата са още по-голяма рядкост. Инцидентът с турскиа кораб "Джафер Шанер" привлече вниманието на всички медии през миналата седмица - за изводи и коментар никой нямаше желание и време. Петна от корабно гориво тръгнаха по Дунава - не стигнахме по-далеч от безполезната суетня и вайкане. Корабите и корабоплаването си остават далеч от очите и далеч от мислите на нашенеца - обикновения човек, журналиста, управляващия. Оттук тръгват многото проблеми и неприятности с колебанията дали трябва да развиваме търговския си флот, дали да има преференции за морския бизнес, дали можем да поддържаме сегашното ниво на морското образование. И това не е чудно, след като единственият кораб, който успя трайно да задържи интереса на средностатистическия българин, беше "Титаник".
Още по темата за корабоплаването четете на стр. 2, 5 и 6.
Последният парад на "Варяг"
Подвиг и драма влезли в историята на руския флот като една от най-ярките негови страници
95 години от гибелта на легендарния крайцер, превърнал името си в символ на най-висша моряшка доблест.
Историята на "Варяг" - най-известния крайцер от началото на века, започва на 11 април 1898 г., когато бил подписан договор за строителството му в известната американска корабостроителница "Уилям Крамп и синове" във Филаделфия. "Варяг" бил челният кораб от серията леки крайцери, които американците щели да строят за Русия, и според замисъла трябвало да бъде най-добрият в своя клас. Това обещавали и тактико-техническите му данни: водоизместване - 6500 тона, дължина - 127,9 м, ширина - 15,8 м, газене - 6,9 м, мощност на машината - 16 000 к.с., скорст 24 възла, дебелина на бронята - 76 мм, екипаж - 570 души. Въоръжението му включвало 34 оръдия и шест торпедни апарата, като преобладавали оръдията с калибър 152 и 75 мм. При проектирането и строителството обаче били допуснати сериозни отклонения, особено в машинно-котелното отделение. В резултат фактическата скорост паднала на 13 - 14 възла, а увеличеното водоизместване и газене допълнително намалили маневреността на крайцера. Фатална за боеспособността му се оказала и незадоволителната, а в повечето случаи и напълно липсваща бронева защита на оръдията и обслугите им.
В утрото на 3 май 1901 г., приветстван от оръдейни салюти, "Варяг" застанал на котва при големия Кронщатски рейд, завършвайки тежкия, дълъг 5000 морски мили преход от Филаделфия до Балтийско море. Красива гледка представлявал новият крайцер. Дългият белоснежен корпус се отразявал върху морската повърхност и подсилвал празничния му вид. Блестели под утринното слънце оръдията по бордовете. Изящната линия на форщевена, позлатата на носовите украшения, стройните високи мачти допълвали поразителната прилика на крайцера с изящна океанска яхта.
Но кратко било пребиването в родни води. В началото на юли "Варяг" получил заповед да се отправи в поход за Далечния изток. На 25 февруари 1902 г. крайцерът хвърлил котва в залива на Порт Артур, главната база на руската тихоокеанска ескадра. Започнала недългата, но влязла завинаги в морската истоия бойна вахта на "Варяг" в Далечния изток.
През март 1903 г. за командир на крайцера бил назначен капитан I ранг Всеволод Фьодорович Руднев. 47-годишният потомствен моряк имал зад гърба си 30-годишна служба и огромен плавателен опит. През 1880 - 1883 г. участвал в околосветското плаване на крайцера "Африка". 10 години служил на Балтийско море. Командирските си качества изявил на корабите "Котлин", "Виборг", "Скат", "Адмирал Грейг", "Чародейка". Малцина били тези, които можели да се сравняват с Руднев в изкуството да се управлява корабът, в умението да се намира изход и от най-сложното положение, в мъжеството да се вземе самостоятелно решение, нерядко несъвпадащо с мнението или решението на висшестоящото началство. Единици били командирите, които можели да се похвалят с авторитет, какъвто той имал сред подчинените му команди.
По това време обстановката в Далечния изток била крайно изострена. Пред всички руски кораби стояла задачата да повишат бойната си готовност, а за екипажа на "Варяг" било още по-тежко, защото трябвало да се извърши и сложен ремонт, да се отстранят ред неизправности, допуснати още при проектирането и строителството на кораба. Време за всичко обаче не стигнало. На 16 декември 1903 г. "Варяг" излязъл в открито море и взел курс към корейското пристанище Чемулпо. По това време там било "тясно" от базираните военни и търговски кораби на различни страни. Обстановката се изостряла с всеки изминат ден. Японците строели складове, открито се запасявали с храни, въглища, експлозиви. Техни войници и офицери открито се разхождали из града в цивилни дрехи. Руднев разбирал, че по-нататъшното оставане на руски бойни кораби в Чемулпо е крайно опасно, и непрекъснато изпращал тревожни донесения до Порт Артур.
На 26 януари руско-японската война фактически започнала. По това веме в Чемулпо освен "Варяг" се намирала и канонерката "Кореец".
Противоречиви становища
Те се оформиха по проверката извършена от Икономическата полиция към РДВР - Варна, във "Варненска корабостроителница" АД на 13 януари т.г. Проверката е предприета по официален сигнал на синдиката "Промяна" за сериозни финансови нарушения във фирмата. Претърсени са кабинети на директорите на корабостроителницата, прибрани са документи по договори за поръчка на плавателни съдове и на работническо-мениджърското дружество във фирмата. Разпитван е изпълнителният директор Добромир Кондов. На 20 януари т.г. в публикувано официално изявление той отхвърли обвиненията на синдиката. Пресцентърът на "Варненска корабостроителница" АД разпространи становище, че обвиненията не отговарят на фактите, и изрази опасение, че нападките срещу ръководството на фирмата и работническо-мениджърското дружество могат да отблъснат чуждестранните партньори и да попречат на приватизацията. Същевременно вицепремиерът и министър на промишлеността Александър Божков заяви, че ще назначи паралелна проверка във фирмата.
Северозападният морски проход
"Ако арктическите морета са плавателни, като се насочим на север и се спуснем надолу, ще намерим път към островите на подправките" - Робърт Торн, английски търговец, в доклад до крал Хенри VIII - 1530 г. Северозападен морски проход - част от Северния морски път. Най-краткият морски път - около 7300 мили - от Западна Европа за Източна Азия. Минава през моретата и протоците на канадския арктически архипелаг за разлика от Североизточния морски път, който следва периферните морета на Северния ледовит океан край северните брегове на Русия. През по-голямата част от годината многогодишен лед с дебелина 3 - 4 метра затваря трасето му в участъка от нос Бароу (Аляска) до устието на река Макензи (Бофортово море). По тази причина дълго време след откриването му плаванията по него имаха предимно експедиционен характер. С намирането на богатите находища на нефт в Северна Аляска стопанското му значение се увеличи. По цялото трасе е отворен за навигация около 100 дни в годината. Научното му и оперативно осигуряване се осъществява от Океанографското управление на ВМС на САЩ и от Метеорологичната служба на Канада.
Достатъчен е дори бегъл поглед върху картата на Америка, за да се види, че на север от нея има множество острови, отделени един от друг с достатъчно внушителни протоци. Ако мислено се проследи този лабиринт, може много лесно да се прокара маршрут за плаване от Атлантическия до Тихия океан. Тази лекота обаче е измамна. Дори днес плаването във високите северни ширини не е туристическа разходка, а в миналото намирането на предполагаемия проход сред мощните полярни ледове е коствало на човечеството гигантски, неимоверни усилия в продължение на цели три века.
Към американския Север с надежда за сполука
Всъщност навлизането във високите северни ширини започнало като търсене на морски път, който да води за Индия в северозападна посока, за да се избегнат стълкновения с Испания и Португалия. Пръв формулирал идеята за Северозападен морски път Джон Кабът. През 1497 г. баща ми стигна до бреговете на Лабрадор, но не намери проход в тази посока. В по-ново време, от 1534 до 1542 г., французинът Жак Картие също не успя - свидетелства през 1551 г. Себастиан Кабът, управител на току-що основаното в Лондон "Сдружение на търговците пътешественици за откриване на райони, доминиони, острови и непознати места". Тази компания организирала през 1557 г. известната експедиция на сър Хю Уилоуби и Ричард Чансълър, която успяла да стигне до днешното Баренцово море.
От 1576 до 1578 г. известният английски изследовател Мартин Фробишър предприел три плавания. Той достигнал южните брегове на Гренландия и югоизточното крайбрежие на Бафинова земя, проникнал и в един от заливите на Хъдсъновия проток и дори погрешно сметнал, че това е протокът, който ще го отведе в Тихия океан, затова побързал да го нарече "Фробишъров" проток. Три последователни експедиции от 1585 до 1587 г. провел Джон Дейвис - един от най-подготвените английски мореплаватели. Той преплавал водите между Гренландия и Бафинова земя, стигнал до залива Къмбърланд - 73° с.ш., и решил, че западен проток няма. След него щафетата поел Хенри Хъдсън. Той успял да се придвижи до 80°23' с.ш. Дотогава такава географска ширина не била достигана от никого. Стигнал до река Хъдсън и изследвал част от крайбрежието на Северна Америка. Последното му плаване през 1610 - 1611 г. обаче се оказало фатално. Екипажът се разбунтувал. Хъдсън, малкият му син и няколко поддръжници били изхвърлени от кораба и оставени в малка лодка на произвола на съдбата. През 1616 г. Уилям Бафин проникнал на север от Дейвисовия проток и стигнал до протока Смит на 78°45' с.ш. - точка, която повторно била достигната едва през средата на ХIХ век. След завръщането си Бафин изказал мнение, че северозападен проток няма или ако има, то почти през цялата година той е зает от ледове. Следователно този път няма никакво стопанско значение. Следващите експедиции - на датчанина Мунк (1619 - 1620 г.), на англичанина Фокс (1631 - 1632 г.), сякаш потвърдили този извод. Така вратата на северозападния морски път била затворена за повече от две столетия, защото никой не се решавал да изкаже друго мнение и плавания в това направление вече не били правени.
Стартира екологичен проект в Пристанище Бургас
Пристанище Бургас в сътрудничество с управата на град Бургас и с помощта на холандското правителство започна разработването на стратегия за събирането на течни и твърди отпадъци от корабите и компаниите, които оперират в пристанището. Проектът се финансира от холандското министерство на икономиката и ще се разработва със съдействието на консултанти от INACO, DCMR и SWC. От българска страна консултанти ще бъдат "Геомаш" и Бургаската морска асоциация. Като част от проекта "Зелен Бургас" разработването на стратегията ще се координира от управляващата комисия под ръководството на к.д.п. Жорж Дерелиев - изпълнителен директор на Пристанище Бургас, и Йоан Костадинов - кмет на града.
Най-важният резултат от това сътрудничество ще бъде изграждането в Пристанище Бургас на пречиствателна станция за отпадните и сантинните води от корабите. Холандското правителство ще отпусне безвъзмездно 900 000 гулдена (около 800 млн. лв.) за закупуването на необходимата техника. Предвижда се станцията да заработи до края на тази година.
Окончателно проектът ще завърши през 2000 г. Той се състои от три фази. Проучвателният период включва изготвяне на списъка на всички източници на твърди и течни отпадъци, както на сега съществуващите, така и на бъдещите, свързани с разширяването на бургаското пристанище. На втория етап ще се разработи стратегията за събиране и обработка на отпадъците. Въз основа на тези разработки ще се вземе решение за инвестиции за необходимата техника.
Построяването на пречиствателна станция за събиране на отпадните и сантинни води е изключително важна стъпка за опазване на чистотата на Черно море. Едновременно с това съвместно с Морската администрация ще се предприемат мерки за контрол на замърсяванията и санкциониране на нарушителите.
Статутът на свлачищата по крайбрежието ще се изяснява до края на март
Както вече информирахме, на 2 декември м.г. Министерството на регионалното развитие и благоустройството прие първия етап от работния проект на "Геозащита" ЕООД за укрепване на свлачищата по Черноморието. Възстановяването на инфраструктурата и вертикалната планировка на терена ще се извършва след доказването на стабилизацията на терените и определяне статута на земята. Това се налага, защото в момента тя е със статут на земеделска земя, поясни главният инженер на "Геозащита" г-жа Т. Читарлиева. Не се знае дали при възстановяване на имотите на собствениците техните земи ще придобият статут на вилна или паркова зона или отново на земеделски земи. Решението ще помогне и за определяне на начина за по-нататъшното възстановяване на инфраструктурата. Ще бъдат засегнати пътните връзки, водопроводите, канализацията и телефонните връзки.
Експертен съвет препоръча на министерството да се създаде нов член към Закона за териториалното и селищното устройство, който да даде възможност да се навлиза в частни имоти с цел изграждане на аварийно, осушително-отводнителни и крайно-отводнителни съоръжения върху свлачищните терени. Сегашната законова уредба не дава възможност да се влиза в имота на собственика без негово съгласие.
Проектите на "Геозащита" дават възможност да се застрояват застрашените терени до 2 - 3 етажа при спазване на определени условия и начини на изграждане фундамента на самите постройки. Тези, които настояват да строят на свлачищни терени, ще трябва да платят много по-скъпо, за да си осигурят трайност на строежа.
"Геозащита" има срок до 30 март т.г. да разработи детайлно всички нерешени досега въпроси, включително и проекти за възстановяване на инженерната инфраструктура.
Проектът на "Геозащита" съдържа три вида подобекти - проект за временни подходи, който съдържа извършването на геоложките проучвания, проект за отводняване на свлачището и проект за изпълнението на укрепителните мероприятия.
Вече има готови проекти за всички дренажни системи, които трябва да се изпълнят. Има готови проекти за изпълнението на 2 вертикални дълбоки шахти, от които ще се изпълняват вертикални сондажни дренажи и вертикални дренажи от две площадки. Тези проекти са в работна фаза, което означава, че осъществяването им може да започне веднага.
Като схема са избрани местата на силовите укрепителни мероприятия, които се правят, когато се отчете ефектът от отводнителните операции. Вероятно ще бъдат поставени три реда железни пилоти - съоръжение, което навлиза дълбоко в земята и поема свлачищния натиск.
Реалният строеж на антисвлачищните съоръжения вероятно ще започне не по-рано от май, тъй като средствата и експертите от Световната банка ще пристигнат в края на март. Тогава вероятно ще се проведат и търговете за строителство. Стана ясно, че антисвлачищни операции се провеждат през зимата само при аварийна обстановка.
Г-жа Читарлиева съобщи, че в момента свлачищните процеси се движат с много слаби темпове. Изключвайки Кабакум, най-тревожно е свлачището на "Свилоза", Балчик, което не минава под морското ниво и буните не могат да го спрат.
Има изготвени проекти за приоритетните свлачища. Приет е обсервационен метод на проектиране, което означава, че всичко ще се извършва стъпка по стъпка във връзка със спешността на ремонта. Според инженер Читарлиева не е редно да се приема цялата укрепителна схема на първия етап, защото колкото и да са ясни нещата в геоложки аспект, те се избистрят окончателно по време на проучванията.
Докъде е стигнала работата по приоритетните свлачищни райони: Кабакум - пълна проектна готовност за първия етап, след което укрепителните мероприятия ще продължат.
Търг за консултант по разширението на порта
Пристанище Бургас
Приближаването към европейските модели на пристанище е главното, към което се стреми Бургас, заяви изпълнителният директор на порта к.д.п. Жорж Дерелиев. В транспортното министерство са изпратени вече условията за участие в търга, чрез който ще бъде избрана чуждестранната консултантска фирма за проектиране на бъдещото преструктуриране и разрастване на бургаския порт. Търгът ще се проведе през март, а след това предстои процедурата за избор на генерален изпълнител на проекта. Както е известно, преструктурирането в българските пристанища вече започва, без да се чакат промени в съществуващата нормативна и законова база.
Ръководството на бургаския порт ще извършва промените плавно. Във връзка с оптимизацията на работата се предвиждат съкращения, но те няма да са драстични, категоричен е кап. Дерелиев. В момента в бургаския порт работят 2693 души, а средната заплата е 550 000 лева, докато оптималният вариант допуска тук да работят около 2500 души. Ето защо около 120 души ще бъдат съкратени до края на тази година.
През изминалата 1998 г. товарооборотът на Пристанище Бургас е спаднал с около 900 000 тона. Равносметката показва, че през дванадесетте месеца са били обработени 6 500 млн. тона товари. През първите месеци на миналата година кризата в Азия и Русия е подминала българското пристанище. Темповете за обработка на товарите обаче са забавени през второто полугодие, когато основният спад идва от доставките за "Кремиковци" и неговия износ. Намалял е износът на клинкер през пристанището, тъй като основният пазар е залят с внос от Далечния изток. В същото време са увеличени транзитите от и за Македония - основно на метали. Това е допринесло за запазване на стабилността на финансовото състояние на пристанището. Годината започна слабо, но световните прогнози са за оживление през пролетта и лятото, категоричен е изпълнителният директор. Тенденцията за повишаване на тарифите на претоварните операции е налице още от началото на януари тази година. В това отношение значение има и влезлият в сила от 1 януари т.г. нов митнически закон.
135 години от рождението на капитан I ранг Васил Хитров
Моряк, командир, новатор
Богат и напрегнат е животът на този балканджия, издигнал се високо в йерархията на морските ни командири. Родовото му дърво е от троянската махала Хитрово, а самият той е роден на 17 януари 1864 г. в Ловеч.
Едва дочакал навършването на възрастовата граница, на 17 септември 1881 г. Васил Хитров постъпва във Военното училище в София. След три години, на 30 август 1884 г., го завършва и с "Приказ - 48" е произведен в чин подпоручик. След Сръбско-българската война от 1885 г. преминава през различни гарнизони, а от септември 1888 г. в изпълнение на приетата Програма за попълнение на Флотилията с кадри се прехвърля в Русе. През 1895 г. въз основа на утвърденото "Проектоположение за окомплектоването на Флотилията с морски офицери - 1893" се явява на изпит още на първата сесия и получава морско звание и право на морско лице.
По това време правителството на д-р Константин Стоилов, изисква от Франция морски консултант. За такъв е изпратен лейтенант Пол Моро. Той успешно изпълнява консултантските си задължения, но с присъщата си дипломатичност умело насочва морските мечтатели на България към своята страна. По негова препоръка и с одобрението на княз Фердинанд първите наши морски командири, които заминават на обучение във Франция, са мичман I ранг Станчо Димитриев и лейтенант Васил Хитров. Практиката си лейтенант Хитров провежда на фрегатата "Мелпоне" и в подвижната отбрана на крепостта Шербург. Остава и след това, предпочетен от българското правителство за наблюдател по дострояването на поръчания учебен крайцер "Надежда". През ноември 1898 г. "Надежда" извършва прехода до България и на 17-и същия месец застава на котва във Варненския залив.
На 23 февруари 1899 г. Хитров е назначен за началник на Дунавската флотилия. Капитан I ранг Сава Иванов в написаната от него история на Дунавската флотилия отбелязва: "Кап.-лейтенант Хитров беше първият българин, моряк, командир на Дунавска флотилия, високо просветен и много благороден. " Едновременно Васил Хитров е и подначалник на флота, т.е. заместник на французина Пол Пишон.
От 30 март 1900 г. до края на 1904 г. кап. II ранг Васил Хитров е началник-щаб на Черноморския флот, а през 1905 г. сформира и оглавява флотското отделение към Министерството на войната. Създаването на тези две организационни форми като органи на управлението е новост, отговаряща на съвременните виждания за ръководството на военноморските сили. След 1905 г. започва да набира военна и политическа мощ Германия и следвайки конюнктурните си интереси, Фердинанд и българските правителства се ориентират към сближение с нея. Срещу военните специалисти, осъществили дотогавашните сделки, се отправят обвинения за недоброкачествеността на оръжието, техниката и корабите. Макар обвиненията за лошото качество на френското оръжие да са основателни, насочването им преди всичко към двамата изявени морски специалисти Станчо Димитриев и Васил Хитров цели да прикрие истинските, големите виновници - княза и правителствата, които с финансовия заем от Франция и с включените в него задължителни клаузи да се закупува оръжие само от нея са предрешили въпроса.
На 10 януари 1909 г., на 45-годишна възраст, в разцвета на творческите си възможности, кап. I ранг Васил Хитров е уволнен от флота. Умира през 1928 година.
