БСП наруши избирателния закон в Бургас и блокира София
СОФИЯ. Центърът на столицата вчера осъмна блокиран заради приготовленията около митинга на БСП, който официално започна чак в 18.30. По молба от "Позитано" от 22 часа в сряда до 7 сутринта днес беше затворен бул. "Ал. Стамболийски" в участъка от пл. "Св Неделя" до бул. "Христо Ботев". Заради соцмероприятието стотици шофьори останаха приклещени в задръствания и сипеха обиди по организаторите на митинга. От "Позитано" 20 назначиха спецкомендант, който да отговаря за реда и да внимава как се използват фойерверките и илюминациите. Със същата цел бяха ангажирани и десетки служители на Охранителна полиция. До приключването на броя за щастие катастрофи не бяха регистрирани.
Въпреки многократно тиражираните изявления, че ще прави толерантна предизборна кампания, Коалиция за България отново заложи на грубото оплюване на своите опоненти. В нарушение на Закона за изборите червената коалиция откри предизборната си кампания ден по-рано от разрешения срок - още в сряда вечерта.
Въпреки усилията на актрисата и изпълнителка на песента "Тумбалалайка" Грета Ганчева, след отказа на група "Фанданго" да пеят за БСП, агитмероприятието видимо бе на патерица. Доведените с четири автобуса беловласи активисти поемаха раздаваните им с пълни шепи презервативи с лика на Иван Костов и се дивяха на надписа "Да се предпазим". Морският бриз разнасяше над околните кафенета миризмата на нафталин и чесън. Това принуди посетителите им набързо да си платят сметките и да се преместят в по-екологични места за отмора.
В 12,30 часа вчера общинският предизборен щаб на ОДС внесе официална жалба в РИК срещу провокацията на Коалиция за България, която е в разрез с чл. 54 и 58 от Закона за изборите. "Санкцията за извършените нарушения е от 50 до 2000 лв., ако бъдат доказани", заяви председателят на РИК, ексдепутатът Стоян Проданов.
НЕЩО КАТО ИЗПОВЕ
Живях в интересни времена. И живея все още в интересно време. Според китайците това е проклятие. За писателите може би е и трупане на опит, познание, субективно отражение на обективната действителност. Кой както го умее. И докъдето го умее. По-субективно, по-обективно. По-емоционално, по-рационално. Но винаги с жаждата да опознаваш себе си и другите в дъбочина. Да се изненадваш на злобата и на любовта. На омерзението и на милосърдието, да създаваш митове и да им вярваш, да разрушаваш други, които си създавал години.
И тъй от детството до... края.
И аз си имах своя мит от детството. Царица Йоана. Тя идваше в дома, в който отраснах. Дом за сираци. Не помнех майка си и миловидната жена с кокетна шапка и воалетка, която не скриваше топлите й тъмни очи и усмивката й, за мен се превърна в царицата майка. Очаквах с нетърпение коледните и великденските празници не заради подаръците, които носеше за нас, а заради допира на ръката й до косите ми, за оная нежност, с която се привеждаше над мен, заради ласката в гласа й, заради любовта, която ми подаряваше. Много пъти ми е идвало да я нарека мамо, ала, изглежда, че възпитателките разбираха и винаги бързаха да ме изтръгнат от вниманието й. Но никой не можеше да ми попречи в сънищата, когато тя бе моята майка. Обичах я от разстояние, възхищавах й се, очаквах всяко нейно идване в дома с нетърпение.
Знаех, че тя си има свои деца. Завиждах им с онази бяла завист за обичта й. Исках да съм на тяхното място. По-късно се изплаших за тях. Баща им, царят, умря. А малко след това тях ги прокудиха далеч от страната. Плаках за нея, плаках и за децата й. Макар че... те имаха своята майка и където да отидеха по света, щяха да бъдат с нея, с обичта й, под закрилата й. Докато аз своята дори не помнех... Майчината ласка винаги ми е липсвала.
После... животът ме повлече, учение, женитба, свои деца, на които се опитвах да дам онова, което сама не бях получила. Само леко се бях докоснала до него. И навярно не бях най-добрата майка. Но колкото да ми беше трудно в ония години да проследявам пътищата на тримата, все научавах по нещичко за живота им. Когато заживяха в Мадрид, някак си отдъхнах. А и децата й бяха вече големи. Но колкото и големи да са децата, те винаги се нуждаят от майка си.
Въртележката продължаваше. Работа, грижи, оцеляване. Цензура още в мислите, това може, онова не може, но все пак успях да напиша разказ за своя мит и дори да го публикувам. Скоро го прочетох отново и се запитах, а защо днес не съм монархистка? И си отговорих. Защото имам още един мит от детството - Левски, а с него и мита за свята и чиста република. Левски е моето верую. Ако губя, губя само себе си, ако печеля - печели цял народ. Времето е в нас и ние сме във времето, мога ли някога да забравя тия негови думи? Или живота му, отдаден до последния му дъх на отечеството? Мога ли да му изменя? Четях всичко за Левски и все повече исках да приличам на него, да постъпвам като него. И не бях единствената. Много от моите колеги, повечето интелектуалци, мислеха като мен и Левски за тях също бе пример, който следваха. Достойни и смели хора в едно диктаторско време. Изричаха истини, плащаха скъпо за тях, много не оживяха, а други стигнаха с надежда до освобождаването на духа, за да продължат. Всички бяхме платили висока цена, но вярвахме, че ще заживеем свободни и щастливи. В святата и чиста република.
Някак все по-далечен ставаше споменът за царица Йоана в поройните събития, в които участвахме. Докато един ден... гръмна новината за пристигането на Негово Величество. Помнех го като малко момче, облечено в къси бели панталонки и бяла моряшка ризка, миловидно, усмихнато, излъчващо чистота. Бях прочела вече книгата на Кеворк Кеворкян за него, тя ми даде твърде много за живота и работата на царя в изгнание, възпитаван да помни, че един ден може да бъде цар... Между редовете в книгата долових и желанието му, спотайвано, несподеляно, дълбоко скривано от всички, че е възможно желанието да се сбъдне. И този ден не е далеч. Излязох като всички да го посрещна, да го мярна, макар и отдалеч, да потръпна от вълнението му. След едно почти половинвековно отсъствие, отново на родна земя. Приветствахме го, с цветя, с възгласи, с овации. Очаквахме от него да бъде един от нас. Да стане един от нас. Да заживее като нас и с нас.
Но той не беше един от нас... Напразно бе очакването ни да заживее в страната ни, разбирахме колко е трудно след половин век да преустройва живота си, да се приобщи, да разбере, да помогне... Но той не заживя в страната ни... Не помогна. Не беше с нас и когато бяхме най-зле.
Върна се като месия едва сега, когато вече сами бяхме прегазили блатото и стъпвахме на здрава почва. Оставаше само да берем плодовете й.
Имахме право на въпроси. Имахме право и на отговори.
Добре, иска да ни спаси. Но защо едва сега? Къде беше преди?
Добре, предлага програма, естествено продължение на следваната досега. Непопулярните реформи бяха приключили без него и той знаеше, че не понася негативите. И е дошъл тъкмо навреме, за да събере негативния вот, а след него и позитивите. Защо той, а не онези, които понесоха всичко на гърба си? Трудностите, ругатните за мизерията, обвиненията за какво ли не?
Чист и неопетнен за висок морал в политиката. Без да е грешил, защото всички знаем - не греши само оня, който не действа. А той не бе действал досега. Предлага да действа оттук нататък. И да изведе всички ни към благополучие. За 800 дни. Ни повече, ни по-малко... А как - мълчи.
Само че историята на света ни е оставила уроци. Не се случва за първи път, и то в не една страна, да се появи месия, да обере отрицателния вот, да спечели изборите и... после? Да срине постигнатото и да върне страната години назад... Няма ли да си вземем поука от тези уроци? Или искаме и ние да го преживеем? Като че ли преживяхме малко?
Имаме право на въпроси. Имаме право и на отговори.
Защо не ги получаваме?
Нямаме ли право да знаем?
Отнася се за нашето бъдеще. За нашата сигурност. За бъдещето и сигурността на децата ни. На внуците ни.
На мен не ми е достатъчно някой да ми каже, ще му войде времето, ще видим. Вярвайте ми!
Не ми е достатъчно. Искам да знам... И искам да знам на какво да повярвам... И накъде ще продължа оттук нататък... Нима всички не искаме точно това?
Не сме слепци, не сме глупаци, не можем да тръгнем току така след един непознат. Защото Симеон II е непознат за нас още от детството. Къде е учил, какво е работил, в какво е преуспял и в какво не е? И доколко отдалеч е опознал народа ни, нравите ни, законите ни, въжделенията и разочарованията ни. С каква цена е платил, след като не е бил тук след промяната. А е можел да бъде, стига да е поискал. Но явно не е... поискал. Защо, питам аз.
Защо едва сега, навърил или навършил шейсет и пет, приключващ успешно или неуспешно с една кариера, се готви да скочи в друга - като скок в неизвестното, защото ние за него сме неизвестни. Как ще избере от нас най-добрите, най-честните, най-некорумпираните? За да ги откриеш, най-малкото трябва да си бил тук. Години, години, а понякога и това не е достатъчно. Та и той е човек като всеки от нас. И като всеки от нас е склонен да се заблуждава, да се надценява, да смята, че винаги е прав, и да греши. В преценките за хората, в преценките за събитията. В едно не греши - в царското си достолепие, ще събере отчаяните край себе си, ще ги поведе, но отчаяните, викайки осанна, бъдат ли измамени, веднага сменят възгласа си с разпни го! И тогава?
Разчита на мълчанието.
И на малкото време, което остава до изборите.
А аз и много като мен искаме да отговаря на въпросите ни. Да разкрие програмата си. Да каже честно и почтено: това и това ще направя за вас, по този и този начин. С тези и тези хора. Тогава ще можем разумно да решим. С него или без него. Ще го следваме или не. И докога. С нас ли е или против нас?
Чакаме отговорите на въпросите си. Ако ни уважава, ще ни отговори. И то... не в последния момент.
Мълчанието е злато, но не винаги.
Българинът не вярва на обещания, но не вярва и на едно тъй дълго продължило мълчание. А той и не забравя, че в българската парламентарна история се случва едва за втори път парламентът да изкара мандата си докрай. Защото въпреки непопулярните реформи беше направено много за всички ни и ще бъде направено още повече. През следващите четири години... И е почтено, който е посял, той да жъне? И да се признае това, е нужен висок морал? Не е ли така?
Той има къде да се върне.
Ние нямаме. Имаме само своя път напред. Имаме само своята измъчена, лъгана от диктатори страна, съсипвана и разрушавана и възкръснала сега като феникс, за да продължи.
Ние нямаме къде да избягаме. И не искаме за пореден път да тръгнем по пътя на собствените си илюзии, да загубим години, да се върнем назад, за пореден път да се осъзнаваме, че сме сглупили, ама тоя път, наистина сами, без някой да ни притиска, а ей така полъгани от царско достолепие и царско мълчание... наситили се може би на обещания, без логика и без капчица мисъл... сами, тръгнали към най-решаващия избор.
Армандо и кръстчето
Жилищният блок беше свикнал вече с приумиците на този младеж.
По-отдавна живеещите тук разказваха, че като юноша Армандо бил жестоко малтретиран от майка си и баба си и затова по-късно затаил в сърцето си отмъстителни пориви, предизвиквайки у мнозина обитатели на кооперацията страх и неприязън. Според други сведения момчето просто си било по рождение не съвсем в ред, мнозина го смятаха за шизофреник и дори твърдяха, че бил регистриран като такъв и от време на време го прибирали в психиатрията.
Съществуваха обаче дълги периоди на просветление и кротост, когато Армандо ставаше необикновено мил към децата от блока, играеше с тях на люлките, оправяше велосипедите и летните им кънки, носеше тежките пазарски торби на възрастните жени и изобщо с нищо не напомняше за опасните си, непредвидими наклонности.
Докато в края на годината не настъпи рязка промяна в състоянието му. Прекият повод за това бяха новите съседи на Армандо, настанили се неотдавна на същия етаж, точно срещу скромното жилище на младежа. Това бе младо, двучленно семейство с голяма скъпа кола и надменно държане към околните. В блока се говореше, че мъжът се занимавал с търговия на борсата и печелел луди пари, а жената поддържала салон за разхубавяване. Освен просторния ъглов апартамент, закупен, както се беше разбрало, на безценица от обеднелите възрастни собственици, новобогаташите притежавали и разкошна вила в подножието на Витоша.
Най-неприятната страна на новите обитатели идваше от тяхното куче - противно и зло създание, което, неизвестно защо, изпадаше в истински бяс, когато видеше Армандо на коридора или в асансьора, та дори и извън района на кооперацията.
В своите светли периоди освен към двуногите - деца и възрастни, младежът проявяваше благосклонност и дори нескрита обич и към повечето кучета от блока. Изключенията бяха малобройни и се дължаха не толкова на самите четириноги, колкото на техните собственици. Хората не обръщаха особено внимание на Армандовите взаимоотношения с домашните любимци, докато не дойде фаталната януарска вечер, малко след Нова година.
В този ден съседи на Армандо бяха чули остри караници между младежа и майка му, която бе тръшнала шумно вратата на апартамента и беше слязла на долния, шестнадесети етаж при майка си. Късно следобед Армандо се прибираше вкъщи, когато мъжът от отсрещния апартамент изведе кучето от дома си. Щом съзря съседа им, проклетото псе се опита да скочи върху него, озъбило се грозно и лаещо на поразия, докато собственикът му като че не правеше нищо, за да го усмири. Тогава Армандо се спря сред коридора, на лицето му се изписа свиреп израз, той рязко се наведе, протегна двете си ръце и вдигна животното от земята. Господарят на обезумялото от страх куче натисна звънеца на дома си, оттам излязоха двама едри мъже с широки рамене и се впуснаха след Армандо, който бе понесъл квичащото куче към отворения прозорец на стълбището. Настигнаха го, сграбчиха го грубо изотзад и той изпусна товара си. Мъжете го заплашиха, че ако още веднъж си позволи да направи нещо на кучето, ще се разправя с тях, и той се прибра вкъщи.
Известно време на последния етаж на сградата бе тихо и дори спокойно, макар че зад това внезапно затишие като че се таеше скрита, бързо нарастваща тревога. И най-после Армандо излезе на коридора, пристъпи към отсрещната врата и започна да блъска с юмруци и ритници по нея. Домакинът се впусна да отваря, но жена му го спря, след като надзърна през шпионката.
Този път гостите не се осмелиха да излязат при освирепелия младеж, но се обадиха по телефона в полицията и след петнайсетина минути в блока пристигнаха двама униформени служители на реда. Армандо се беше прибрал в апартамента, но не им отвори на позвъняването. Вместо него се появи майка му, затваряйки зад себе си вратата.
- Много ви моля да не предприемате нищо срещу сина ми - заговори тя с плачевен глас, слагайки ръка на гърдите си. - От няколко дни той се намира в депресия, говори, че не му се живее, страх ме е, че една по-строга намеса може да му се отрази много сериозно.
Блюстителите на реда помислиха някое време, посъветваха се по мобифона със своето началство и решиха да си отидат, задължавайки майката да се грижи за сина си и да му попречи да върши нови изстъпления.
На пръв поглед скандалът изглеждаше приключен... Уви, близките часове показаха съвсем друго!
По неизвестни причини майката на Армандо се върна при неговата баба на по-долния етаж, вместо да остане през цялата нощ при сина си, и някъде към полунощ младежът отново излезе на коридора, този път въоръжен със сатър, и се нахвърли върху омразната съседска врата.
Както започна, така скоро отзвуча и този пореден пристъп на необузданата му ярост. Армандо се прибра в безлюдното си жилище, изпратен от слисаните домакини и гости, осмелили се да се покажат със закъснение на входа и да видят как "лудият" затваря вратата на апартамента си... Какво друго бяха чули и забелязали двамата яки мъже, дали бяха видели, че по необясними причини Армандо не заключва след себе си вратата - тези подробности си оставаха неизяснени... Докато на разсъмване една от най-ранобудните кооператорки, повела по обичая си своето куче на разходка, не бе открила свито на топка тяло в сухите храсти зад блока, от страната на малкия едностаен апартамент, в който живееше Армандо. Жената беше достатъчно смела да се приближи и да открие безжизнения труп на младежа, а до него, чучнало на задните си крака, седеше и скимтеше безутешно едно от старите безстопанствени кучета от квартала, което бе особено привързано към Армандо, може би защото той винаги се бе отнасял ласкаво към него.
Ако този Джери можеше да говори, сигурно щеше да разкаже твърде интересни подробности за току-що изтеклата безумна нощ. Най-напред той щеше да обясни как бе видял да пада от тъмното небе човешко тяло и как след малко бе открил в храсталака сгърчения Армандо. Навярно милостивото улично псе се беше опитало да оближе и изправи нещастника, но той бе вече мъртъв и на Джери не бе останало нищо друго, освен да клекне като пазач до него. Дали бе съзрял в стиснатия юмрук на Армандо едно малко позлатено кръстче, това не беше ясно, но една друга подробност не бе убягнала от очите на потресеното куче. Двама мъже с широки рамене се бяха приближили към мъртвия, опитвайки се да отворят стиснатата му ръка и да вземат от нея кръстчето, което Джери не им бе позволил, лаейки и ръмжейки неистово насреща им. Кучето не бе пропуснало да чуе грубия, макар и леко снишен глас на единия от мъжете, който явно успокояваше другаря си:
- Не бой се, бе, само ти ли си имал такова кръстче? Продават ги на път и под път!
Другият бе махнал с ръка и двамата бяха потънали в мрака.
И тогава се появи стопанката на добродушния Мечо, а после се разсъмна и дойдоха много хора, покриха Армандо с някакъв чаршаф и подгониха грубо Джери, но той не се отдалечи много, все още скимтейки силно и безутешно за човека, който бе дошъл от тъмното небе и се беше заплел в сухите, гъсти храсти, за да не се вдигне вече никога оттам.
Асен Игнатов получи орден "Стара планина"
БЕРЛИН. В посолството на България в Берлин в присъствието на дипломати, политици и журналисти Асен Игнатов бе удостоен вчера с орден "Стара планина" първа степен. Най-високото българско отличие се присъжда на видния български публицист и философ за цялостната му дейност и след почетната докторска титла на Софийския университет през 1993 е второто голямо признание за постигнатото от д-р Игнатов.
Съдбата на Асен Игнатов е белязана от преследванията на комунистическия режим. През 1968 младият философ влиза в конфликт с догматизма и бива изключен както от партията, така и от Софийския университет. Три години по-късно емигрира първо в Белгия, а после в Западна Германия, където живее и досега. В изгнаничество Асен Игнатов започва истинската си битка срещу комунизма като идеология и като човекоунищожаваща практика. На широката българска публика той става известен през 80-те години като даровит публицист от свободната радиостанция "Дойче Веле", а по-късно и като учен, социален психолог, философ, културолог... Д-р Асен Игнатов има над 120 публикации на 4 езика.
След награждаването известният дисидент по молба на вестник "Демокрация" прогнозира за бъдещето: "Умерен оптимист съм. Изключвам възможностите от нови тоталитарни диктатури. В политиката и културата има много обнадеждаващи фактори."
Българи ще гласуват в 71 страни по света
СОФИЯ. В 71 държави освен България ще гласуват сънародниците ни по света, съобщи вчера говорителят на МВнР Радко Влайков. Със заповед на министър Надежда Михайлова е била сформирана ведомствена комисия за организиране на вота в дипломатическите и консулските ни представителства. От по-голяма част от страните вече имаме разрешение за провеждането на изборите на тяхна територия. До 3 юни ще се уточни колко ще са избирателните секции във всички държави. Най-късно три дни преди изборите трябва да бъдат организирани секциите, а секционните избирателни комисии трябва да бъдат назначени най-късно един ден преди вота. В МВнР не очакват броят гласоподавателите да бъде много по-различен от тези на предходните избори. На парламентарния вот през 1994 зад граница са гласували 20 304 души, на президентския през 1996 на първия тур са гласували 16 091 души, а на втория тур - 13 825, а през 1997 в странство са гласували 26 856 българи.
Сънародниците ни в чужбина трябва да заявят желанието си да гласуват чрез факс, електронна поща или лично. Могат да го направят и в деня на вота. МВнР предлага максималният брой на гласоподавателите във всяка секция зад граница да се увеличи от 300 на 1000 души, както и да може да се гласува със стари паспорти, чака се отговорът на ЦИК.
В 19 часа вчера политическите формации трябваше да регистрират в РИК депутатските си листи, днес списъците започват да пристигат в ЦИК в два екземпляра. Вторият веднага ще бъде изпратен в Комисията по досиетата, откъдето трябва да оповестят кои кандидати са били сътрудници на ДС или РУГЩ в петдневен срок - т.е. до края на следващата седмица. Само СДС, НС и ДП, и БББ провериха листите си, преди да ги регистрират в РИК. Михаил Константинов от ЦИК оповести, че лидерите на 3 от шестте, представени в 38-ото НС, сили са били ченгета.
Вчера още четири формации се отказаха от участие в изборите - това са "Нов избор", Демократическа лига, Българска християнска коалиция и БЗНС "Ал. Стамболийски". Така от 64 състезателите за народната обич намаляха на 56. Гражданска партия за България на Бонев също съобщи, че ще се отказва от регистрацията си.
Български летопис
18 май 1856 - в Пирот се ражда Спас Вацов, физик, действителен член на БАН от 1884. Завършил е физика в Загреб. Основател на метеорологичната, сеизмологичната и хронометричната служба у нас и директор на Станцията по метеорология от основаването й в 1894 до края на живота си през февруари 1928.
18 май 1872 - роден в с. Влахи, Дупнишко, Яне Сандански. Член на ВМОРО. Един от участниците в аферата Мис Стоун. Преминава към левицата в македонското движение. През Балканската война действа с чета из Пиринския край. Убит на 22 април 1915. Погребан край Роженския манастир.
18 май 1876 - загива в боя при Милин камък Никола Симов-Куруто, знаменосец на Ботевата чета. Роден е около 1845 в Ески Джумая. Занимавал се е с търговия на памук, платна, антерии. Член на революционния комитет в родния си град от самото му основаване през 1872. Заради революционната си дейност е арестуван и осъден на смърт, но в началото на 1873 успява да избяга от затвора в Русе. В град Мангалия извършва покушение срещу местния каймакамин и емигрира в Румъния, град Браила. Премества се по-късно в Букурещ, където работи в печатницата на Любен Каравелов и се сприятелява с Христо Ботев. Участва и в подготовката на Старозагорското въстание.
18 май 1880 - роден в Пазарджик Димитър Бояджиев, виден български поет. Завършва гимназия в родния си град. От 1901 до края на живота си работи в Министерството на външните работи. Секретар на българското консулство в Марсилия от 1907 до 1909. Бил е уредник през 1900 в издаваното от К. Величков сп. "Летописи", в което помества стихотворения и преводи от руски поети. Сътрудничи на списанията "Слънчоглед", "Съвременна мисъл", на в. "Българан". Самоубива се на 12 юли 1911 в София.
18 май 1914 - роден в Пловдив гениалният бас със световна слава Борис Христов.
В Одрин хванаха още един българин с каптагон
СОФИЯ. Турските власти на граничния пункт Капъкуле задържаха в сряда още един български гражданин с каптагон на излизане от България, съобщи Радио "Свободна Европа". Това е етническият турчин Сабдулах Мустафа Дурала от Кърджали. С него нашенците, задържани с този вид наркотик, стават двама седмица. В затвора в Одрин е 23-годишната Камелия Лекова, която бе арестувана заедно с двама сирийци със 125 хил. хапчета каптагон. Според РСЕ българката се е обявила за невинна и сравни положението си с медиците ни в Либия и поискала да бъде освободена под гаранция.
Верижна реДакция
Истерията продължава. "Царят крие листите, СДС го дебне", това е приносът на "24 часа" в поредното ошашавяване на нацията. Плод на дълговременно четене на всекидневни подобни текстове е сигурно и поведението на "90-годишна е кандидат за депутат от "Ера-3". Имаше и такава партия, както би казал Ленин. Но естествено най-екзотични и атрактивни продължават да бъдат проявите на БКП-маргинали. С тях най-пунктуално се занимава "Нощен труд": "Вяра Илиева заряза БКП-тата заради съюз "Отечество" (на Н. Хайтов). Дясната ръка на генсека Спасов дала рамо на царедворка &numero; 1 (...) Бях се заклела да не влизам в политиката, доверява маститата бизнесдама. След като се разритали с Бай Владо Спасов, защото той е избран от Лилов и Луканов и пари са му броени на ръка, тя създава БКП-болшевики със седалища Радомир (...) Преуспяващата й клиника за пластична хирургия "Веримекс" стартирала през 1990. Шансът й бил гелът за удължаване на пениси, внос от Украйна (...) Сега Вера Илиева се надява двуполюсният модел да се разчупи благодарение на царя. " Това се нарича праволинейност на идеите, може би също внесени? Не знаем защо "Монитор" е така строг към евролевия проф. Драгомир Драганов, но заглавието в него е красноречиво: "Високообразованата шушумига Драганов хули народа. " Тук май няма да се размине с извинения само?
При лицето Димитър Луджев положението е по-тревожно. В "Труд" и "Сега" четем паралелни интервюта, в които се чувства неговото огорчение от пренебрежението на Особата към персоната му: "С горчивина днес си мисля - не знам по каква зловеща съдба шансът на България за нещо добро ще бъде отново проигран само поради простата причина, че всичко се съсредоточи в ръцете на хора, които нито са известни с почтеност, нито с добрите си намерения, нито са компетентни. " И пак той с друга снимка: "Напълно е вероятно след една година да имаме нови парламентарни избори. " Дялан камък е шефът на ГОДО, лошото е, че никъде не го искат. В "Земя" бившият юнкер и режисьор Вили Цанков също страда: "По театрите синята власт е назначила свои вълчета - директори, които си вършат работата така, както иска тази власт. " А казват, че красотата ще спаси света?
Гражданите са работодателите на управлението
МАРИО ТАГАРИНСКИ бе избран за член на НИС на ХII национална конференция на СДС, но е познато лице на съюза и като участник в партийната работа, и като министър две години на държавната администрация в правителството на ОДС. Лично участва в създаването на петте сред най-важните закони за реформиране на администрацията, без които не можеха да започнат преговорите за присъединяването ни към ЕС. Резултат от усилията на Марио Тагарински е и Институтът по публична администрация и европейска интеграция, който подготвя квалифицираните кадри, способни да се справят с новите информационни и комуникационни технологии. С тези технологии е свързан и ресорът, за който той отговаря като член на НИС на СДС.
Г-н Тагарински е водач на листата на ОДС в Сливенския район за изборите на 17 юни.
- Г-н Тагарински, много кураж ли трябва да има един политик, за да се върне в ръководството на партията си, след като е заемал една от най-отговорните длъжности в изпълнителната власт?
- Аз съм в СДС още от 1989. През 1993 станах член на НКС, а след реформирането на съюза като партия бях назначен от Иван Костов за началник на отдел "Национална координация", а за местните избори бях натоварен да отговарям за организационните въпроси. Участвах в работната група по организирането и провеждането на предварителните и същинските президентски избори, работих на централно ниво във всички изборни кампании. На Х национална конференция на СДС не ми достигнаха само 100 гласа при избора за членове на НИС. Втори мандат съм председател на СДС - Сливен. Тъй че за мен въпросът за куража не съществува извън израстването, развитието и утвърждаването на СДС и аз го свързвам с чувството си за отговорност. И с необходимостта от моя опит и знания, които натрупах за тези десет години.
- Как приехте избирането ви в НИС - Вие не фигурирахте в предложения първоначално състав?
- Приех го преди всичко като доверие и като отговорност, а аз никога не съм бягал от отговорност. Изборът ми чрез предложение в залата илюстрира демократизма на СДС и доказва, че сме наистина европейска партия, в която никой не се притеснява да изрази волята си. Напук на приказките, че СДС се управлявал авторитарно и прочие подобни твърдения. Предложенията бяха направени в залата напълно открито, пред всички делегати и пред медиите. Този принцип за откритост е заложен и в устава на СДС. Спазвахме го 4 години и в парламента като управляващи, гласувайки винаги явно.
- Като член на НИС вие отговаряте за регионалната политика и за информационните и комуникационните стратегии. Това има ли отношение към медиите?
- Само доколкото това е свързано с използването на Интернет и глобални комуникации. Но не отговарям за връзките с медиите. Ресорите ни бяха разпределени според опита, натрупан от всеки член на НИС досега.
- Вие не показахте обида или засегнато честолбие, когато излязохте от кабинета в края на 1999, какво бихте казали година и половина по-късно?
- Нямаше от какво да бъда обиден. Напротив, работата ми беше оценена високо - и от премиера, и от структурите на Европейския съюз. Ние поставихме основите на модерна администрация, което беше едно от основните изисквания на Евросъюза. Можете да погледнете докладите с оценките и на Европейската комисия, и на Световната банка за свършеното от нас в тази област. Хармонизирането и на законодателството, и на практиката в изграждането на администрацията беше неразделна част от изискванията за започване на преговорите за присъединяване към ЕС. Фактът, че преговорите започнаха, беше и доказателството за свършеното от нас до оня момент. Приехме пет основополагащи закона, първият структурира на институционално ниво българската администрация в съответствие с конституцията и най-добрите европейски и световни модели. Много важен е и Законът за държавния служител, който бе категорично изискване на ЕС, защото с него се създаде администрация, стабилна и неподвластна на политическата конюнктура. Така създадохме модела, при който се променят само политическите кабинети при смяната на управляващите партии, но не и администрацията.
- Вие работихте и по Закона за обществените поръчки - какво показа практиката при прилагането му?
- Категоричното ми мнение е, че този закон създаде бариера срещу корупцията и сенчестото договаряне, създаде и по-голямо спокойствие в сферата на инвестициите. И не случайно получи много висока оценка от Европейската комисия и от Световната търговска организация. В Интернет беше изготвен публичен регистър на обществените поръчки. Благодарение на този закон България успя да активизира участието си в по-сериозни европейски програми, свързани и с предприсъединителните фондове. Искам да припомня и за един друг закон, който някак остана извън центъра на медийното внимание, но има значение за най-много хора - Закона за административното обслужване на гражданите и юридическите лица. Защото в него залегна принципът гражданинът да се превърне от молител в заявител, а познатият от социалистическата практика "метод" на мълчаливия отказ да се превърне в мълчаливо съгласие.
- Сега някои партии залагат този принцип в техните програми?
- Да, но ние вече сме го поставили като възможност. Този закон сигурно ще бъде усъвършенстван в следващия парламент в контекста на самите преговори с ЕС. Смисълът на този принцип е, че управлението е услуга, извършвана за обществото. И съвестният данъкопратец е в правото си да иска качествена услуга. Когато има ясни правила и изисквания и човекът ги е изпълнил, подал си е всички необходими документи да му бъде извършена административна услуга, а поради брократични пречки или субективна немърливост той не получи отговор в определен срок, трябва да се смта, че е налице мълчаливо съгласие, а не мълчалив отказ.
- Името ви бе въвлечено в шумна полемика при приемането на Закона за достъпа до информация, доволен ли сте от него?
- Обяснимо е, че обществото и медиите са много чувствителни, когато става дума за правото им на информация. Те смятаха, че с този закон ще бъде ограничен достъпът им. Аз съм доволен от полемиката, защото постепенно хората се убедиха, че законът създава регламента за получаване на информация и санкциите за администрацията при нарушаването му. А ясните правила гарантират правото на гражданите да бъдат информирани.
- Кое от свършеното през изминалите 4 години ви донесе най-голямо удовлетворение?
- Участвал съм в изготвявето на всеки от споменатите закони и лично съм ги отстоявал пред парламента. Но освен тях започнахме изграждането на цялостна информационна и комуникационна система, съобразена с най-съвременните технологии, без която е немислимо съвременното управление. В София беше изградена уникална система от оптични връзки между структурите на изпълнителната, законодателната, съдебната власт и президента. В тази мрежа работят над 10 хиляди компютъра. Следващият етап е да се обвържат в тази система и всички държавни служби на областно ниво. Тази глобална комуникационна система отразява прехода от индустриално към информационно общество и аз съм особено доволен, че съм участник в изграждането й. Удовлетворен съм и от високата оценка, която бе дадена на България и региона при решаването на "Проблем 2000" (комптърния проблем при настъпването на 2000 г. - б.р.), тъй като бях координатор за Югоизточна и Централна Европа и Централна Азия, както и член на УС на Международния център във Вашингтон за решаването на проблема. Включването на България на глобално ниво в тези процеси бе признание за страната ни.
- А как оценявате, г-н Тагарински, предизикателствата на предстоящите избори? Вие ще водите листата в Сливенския район и като че ли сте единственото познато лице, останалите кандидати са нови - това ще улесни или ще затрудни избаретелите според вас?
- В резолцията на националната конференция ние посочихме, че ще бъдат излъчени достойни кандидати с морални и професионални качества, които да получат доверието на хората. СДС е може би най-богатата партия както с натрупания опит в управлението и с авторитета, който изградихме като партия, така и с поуките от грешките. Кандидатурите, които предлагаме, са хора с висок политически морал, с качества, основани на Християндемократическата харта на ценностите и принципите на СДС като Европейска народна партия. Постарахме се да участват в състезанието и много млади хора. Кандидатите на ОДС не са непознати на обществеността в регионите. А избирателите, виждайки постигнатото за 4-те години, смятам, че ще се убедят в необходимостта да дадат доверието си за втори мандат на ОДС, за да продължи България по верния път.
- Какво мислите за възможността да се правят анонимни дарения на политическите сили, която залегна в Закона за партиите? Вие сигурно имате експертно мнение, тъй като отговаряхте за финансирането на президентските избори?
- СДС е политическата сила, която първа въведе правила при финансирането. Т. нар. анонимност е свързана с това, че един човек или група хора по определени причини не искат да афишират своята съпричастност към една идея. Може би все още има страх у някои хора.
- Въпросът ми е дали анонимността на даренията гарантира прозрачността на финансирането - какво е личното ви мнение като човек, който се е занимавал с тези въпроси?
- Парламентът след дълго обсъждане е приел тези разпоредби. Не бих искал да коментирам волята на законодателния орган, в който аз съм бил част от мнозинството. А личното ми мнение ще го запазя за себе си. Само ще ви кажа, че СДС няма такива проблеми, защото имаме ясна регламентация за финансирането. Ние няма да правим пищни кампании, хората нямат нужда от това. Нашето основно послание е да се обърнем към всеки човек, от врата на врата, да се срещнем с хората, да поговорим с тях. За тези години успяхме да отвоюваме държавата от сивата икономика и престъпния свят. И ако човек сложи ръка на сърцето си, на въпроса промени ли се България към по-добро, няма как да не го признае. Затова и искаме втори мандат, за да утвърдим постигнатото чрез създаване на сигурност, работа и възможности за всички.
- Каква е най-важната задача пред вас сега като водач на листа и член на НИС на СДС?
- Да се срещна с максимален брой хора очи в очи - и аз, и останалите кандидати за народни представители. Въоръжени с ясна програма, с конкретни послания, които бяха очертани в заключителната реч на председателя на СДС. И с конкретните ангажименти, които поемаме, за създаването на работни места, привличането на инвестиции, постигането на точно посочени размери на работни заплати. Да ги убедя в положителното отношение на развитите демокрации към нас и в реалната възможност през септември 2002 да бъдем поканени за член на НАТО. Защото НАТО освен сигурност означава и привличане на чужди инвестиции и просперитет. Кампанията ни ще бъде позитивна. Това означава да се състезават идеи и програми, а не негативни послания. Ние ясно заявихме, че негативната кампания насажда национален нихилизъм. А българинът има нужда от самочувствие. Стремежът ни е и да премахнем скритите механизми на власт. Неслучайно СДС, Народен съюз и ДП са партиите, които веднага подадоха документи в Комисията по досиетата и провериха всички свои кандидати за изборите. За да бъде сигурно, че тези хора не могат да бъдат манипулирани или шантажирани под една или друга форма, когато вземат решения. И най-важното, да убедим избирателите, че заслужаваме отново доверието им.
От 1993 до 1996 от държавата са откраднати над 7 млрд. марки. Ние заварихме валутния резерв изгребан на санитарния минимум. В момента валутният резерв възлиза на 3 млрд. и 300 млн. долара. Или в германски марки - около 7 млрд. и 800 млн. Оставяме след себе си пълен хамбар, а го заварихме празен до дъно. Дали някой не се стреми към този джакпот, който свидетелства, че успяхме да стабилизираме държавата?
Гърция парализирана от стачка
АТИНА. Под ръководството на двата най-големи профсъюза в Гърция- "Обща конференция на труда" и "Синдикат на държавните служители" вчера в Гърция започна 24-часова стачка. Протестът е насочен срещу плановете на правителството за реформа в пенсионната система.
Автобусите, такситата, тролеите и атинското метро не се движеха, превръщайки иначе натоварената столица в свободна от трафик зона.
Националната телевизия излезе от ефир, а новинарските радиостанции предаваха само музика, прекъсвани от съобщения от журналистическия синдикат за обяснение на причините за стачката.
Правителствените агенции, училищата, банките и болниците се очакваше или да не работят или да работят при намален състав.
Държавният въздушен превозвач "Олимпик Еъруейс" заяви , че ще осъществява само по един полет в съответната посока. Фериботите останаха на доковете.
Първата обща стачка в Гърция срещу проекта за пенсионното осигуряване се проведе на 26 април. В резултат на протеста правителството обяви, че оттегля проектозакона, който възнамеряваше да прокара. Въвеждането на долна граница 65-годишна възраст при 40 годишно пенсионно осигуряване, премахването на привилегиите при пенсиониране при някои професии и намаляване на относителният дял на пенсиите спрямо заплатите бяха част от най-болезнените предложения.
Да подкрепят ОДС на изборите поиска свещеническа конференция
СОФИЯ. Процедура за канонизация на 90 убити и безследно изчезнали свещеници по времето на комунистическия режим ще започне на 10 юни Светият синод на БПЦ с предстоятел Софийския митрополит Инокентий. Тогава ще бъде осветен отново и параклисът с паметника на жертвите на комунизма, чийто мозайки са вече завършени.
Свещеническа конференция, състояла се вчера в църквата "Св. Параскева", прие декларация за подкрепа на ОДС на изборите. Свещеничеството има основание да се сърди на държавните мъже, че не са взели категорично решение за пречиставнето на църквата от бивши служители на ДС и съидейниците им от партията на посткомунистическите атеисти, заявиха делегатите. Обидата обаче да не става двигател или причина за смяна на посоката на България, заявиха отците.
За четири години страната ни мъчително се измъкна от бездната на разрухата. Днес отечеството се ползва с безспорен авторитет, а и заради волята на правителството да осъществи болезнените реформи. Да не се връщаме към времената на мафиотските групировки, да гласуваме, за да продължим по вече отъпкания път към общността на европейските народи, за нас и децата си, а не за някоя партия или личност, колкото и примамлива да изглежда тя. БПЦ направи своя избор.
Да разприказваш цар
Това е "спуснатият" проблем на деня. Нещо като природно бедствие. Интригата е вече не че монарх симулира опит да стане гражданин, а че го прави потайно, зад стена от мълчание. Не обичал да приказва и бил прагматичен! Е, как се съчетават тези качества в политик преди избори? Същевременно заминава за няколко европейски страни, именно да приказва. Мълчанието му у нас паразитира върху хорската неволя и съзнателно подхранва илюзии за утре. С програма "Вервайте ми! ". Което пък е зов избирателят да не бъде прагматичен, а да се отдаде на носталгии за добро старо време - общочовешки сантименти към минала младост главно. Политикът трябва да търси не вяра, а доверие. А то не се придобива със заклинания и приказки от 801 ден (и нощи), а с конкретни, реални намерения и поемане на отговорност.
Но вече е наивно да се приема царското мълчание като плод на добродетел. То е напълно осъзнато манипулативно поведение. Вече може да се определи посоката на "Движението" - тя е ретро и надолу. За съжаление.
Да станем просто по-добри... Сред новите стихосбирки на издателско ателие Аб е втората книга на Красимира Обретенова "И уча себе си на нежност", събрала 33 нови нейни стихове. Тя не обича да говори за себе си, още по-малко за поезията си, за вълненията си. Каквото има да каже, го казва чрез стиховете, вдъхновени от реалния живот, а не от хвърчене из облаците. Кореспондентка на в. "Демокрация" в родния си град Добрич от 1996, тя е чужда на лукса, леността, суетата - динамичното битие на журналиста изключва живот в съзерцание.
Красимира пише стихове от ученическите си години. Публикувала е из вестници и литературни издания в София, Варна, Добрич, Плевен, Ловеч. Носителка е през 1998 на втора награда от Националния конкурс за военна поезия "Свети Георги Победоносец". Учила е икономика и журналистика, отгледала е две деца - най-истинското и ценно нещо в живота й, както споделя сама. Няма самочувствие на поетеса, гледа на стиховете си по-скоро като на възможност да разговаря със себе си и с другите.
Двете стихотворения: "Добрата вест" и "Писмо", които печатаме, са от първата й стихосбирка "Добрата вест", издадена във Варна. Другите три са непечатани. Желаем на нашата колега остро журналистическо перо и фини сетива за нещата, които са истинският живот на хората, тяхната болка, радост или надежда.
Добрата вест
Тя някъде сега се лута под тези млади дъждове.
Навярно е безкрайно глупаво да чакам точно тук да спре.
Но чакам. Дремят в чекмеджето наум изпратени писма, пуловер още недоплетен, добри неказани слова... А тя се губи помежду ни, тревогите ни с плач пои добрата вест, добрата дума - удавена в безброй лъжи.
Дано да се намери някой в душа и стих да приюти добрата вест, която чака да станем просто по-добри.
Писмо
На майка ми
Като ограбена от студ топола сама с душата си остана мамо.
Отколешна неразгадана болка в усукан възел стегна мисълта ми.
Прости ми ти, която с песен тъжна за мен на кръст съдбата си разпъна.
И всяка моя клетка ти е длъжна, а прага ти все чака да се върна.
Дано дочака! С мисъл уморена аз пак прегръщам улици познати.
Как кротко ближат ветрове зелени балкона слънчев с грейнало мушкато.
Ще ми простиш! С писма и телеграми и с мисълта си все към теб пътувам.
Дано не бъде - вместо дъщеря ми писмата й далечни да целувам. ...
Ревнувам те от всичките жени, които покрай теб са отшумели.
Каквото взели-взели. Да вървим, преди морето да ни е проклело.
Защото утре този гърбав бряг, оглозган цял от разгневени миди ще ме окъпе в тъмнолилав мрак и няма да ме пусне да си ида.
И аз, като родена преди миг, за всичките ти тайни ще разпитам.
Морето, знам, на сън ще изкрещи, от блясъка заченат във душите ни.
А призори, когато потече към дъното мастилото небесно безсънното море ще ни вплете и теб, и мен в най-синята си песен.
Коледа, 2000 г. "България сега ме гледа с неутолени питащи очи"
П. Матев
Ноември е. И сякаш сто секири трошат в душата клони и бодили.
Навън приклекнали над нивите баири търкалят слънцето на "прескочикобила".
И ми е криво. Зимата ме дебне зад две-три късно-есенни прогнози.
А в двора още млади и зелени цъфтят побъркани от хубост рози... И ми е тъжно. С Коледните пости ще се проточи този глад до дупка и за съседа, и за онзи просяк, забол ченгел в контейнера с боклука.
И ми е страшно. Пръст благословена да ражда хляб и благослов, и песен се взира в мен с душа неутолена и от очите на милион несретници.
И пред жарта в зениците им птичи и пред коричките мухлясали в дланта им
България сломена коленичи.
И чака Рождеството на духа ни... Ода за продадената съвест
За къшей клисав хляб я спазарих.
И после сам самичка я напъдих.
Повярвайте ми, толкова платих, да могат сто преяли да ме съдят.
И всъщност за какво ли ми е тя, щом даже чиста пет пари не струва.
От толкоз много съвест онемя душата, а мечтите все пътуват... И никоя пред моята врата дори за миг единствен не остана.
Навярно се стоварват на врата на някой сит, доволен и охранен.
Та... ето ме, безсъвестна и зла.
Прегръщам на луната коленете.
На Юда най-горещата сълза, остана във душата ми да свети.
Любовта, за Бога... Тя просто си отива, мили Боже, и всеки ъгъл в тази къща стене.
Да можех, ах, наистина да можех бих тръгнала след нея по колене.
Бих креснала! Да паднеш от небето!
Да видиш как светът под теб се пръсна не от любов (да си върви проклетата - зачената в лъжа, докрай е мръсна).
Но ти защо не я пожали, Боже, не й остави силица за връщане?
Нали простих, че точно с мойта кожа две чужди рамена са ги загръщали?
И днес те питам, дявол ли да стана лукави щом в живота ми витаят?
Или със тебе заедно да хвана пътеката овъглена... към рая.
Даниела Терзийска страда от шизофрения, сочи експертизата
СОФИЯ. Петорната психиатрична експертиза за състоянието на Даниела Терзийска, предадена вчера на Столичната следствена служба, съдържа единодушното мнение на лекарите, че тя страда от шизофрения, съобщиха осведомени. Болестта се характеризира с нисък праг на дразнимост и раздвояване на личността по време на криза. Очаква се днес следователката по делото Роза Капланова да се срещне с адвокатите на задържаната Еньо Проданов и Рени Цанова. След това материалите по случая ще бъдат изпратени в съдебната палата. Най-вероятно за днес ще бъде насрочено заседание, на което експертите трябва да защитят заключението си пред състав на Софийски градски съд. Магистратите трябва да решат дали обвинената в убийството на 3-годишния си син Петър на 16 март т.г. ще лежи в психиатрия и за какъв срок, или може да отговаря за постъпките си пред Темида. Страдащите от шизофрения не носят отговорност за деянията си за разлика от психопатите. Съдът обаче може и да не приеме мнението на психиатрите. Ако магистратите приемат заключението на специалистите, мярката за неотклонение "задържане под стража" на Даниела Терзийска ще бъде променена и ще й бъдат определени начин и средства за лечение.
90 на сто от хората, страдащи от шизофрения по целия свят, се лекуват на свободен режим, поясниха лекари.
До февруари 2001 са издадени 144 лицензии за телевизионна и 181 за радиодейност
За да направи преглед на извършеното досега и да представи бъдещите си планове, Държавната комисия по далекосъобщенията (ДКД) събра в сряда в хотел "Хилтън" представители на ръководствата на водещите медии у нас и им показа филм с пълни данни за процеса на лицензиране на оператори. Бившият директор на ДКД Мартин Захариев участвал активно в заснемането на лентата, на която са представени интервюта с повечето от присъстващите шефове в залата на "Хилтън". Либерализацията на далекосъобщителния процес у нас започна през 1992, а с приемането на законите за далекосъобщенията и за радио и телевизия през 1998 е поставено началото на цялостна и последователна регулаторна рамка, стана ясно от излъчения материал.
В момента телекомуникационният пазар у нас е в преход от монопол към либерализация, а пазарът на електронни медии е напълно либерализиран, твърдят медийните законодатели.
В началото на 1990 година на електронната медийната карта на България присъстват само държавните Българска национална телевизия и Българско национално радио, напомнят създателите на филма. Предпоставките за първите промени в този период са постепенното оттегляне на държавата от ресорите, които тя контролира по време на тоталитарния режим и непосредствено след него.
С приемането на новата конституция от 1991 се регламентират основните права и свободи, сред които и свободата на словото и печата. Въпреки появата на частни радиа през 1992, телевизиите през 1995 и кабелните мрежи още през 1990 пазарът е слабо структуриран и реална конкуренция не съществува поради доминиращото положение на пазара на БНТ и БНР. Като допълнителна причина за състоянието на електронните медии в средата на 90-те години експертите от ДКД изтъкват липсата на правна и регулаторна рамка, която да въведе ред и ясни правила за равнопоставеност на операторите. 38-ото Народно събрание приема през 1998 Закона за далекосъобщенията и Закона за радио и телевизия. Целта му е гарантиране на задоволяването на потребностите на обществото от далекосъобщителни услуги и създаване на условия за либерализиране на далекосъобщителните дейности и услуги. Създаването на свободен далекосъобщителен пазар, лоялна конкуренция и равнопоставеност на операторите и защита на обществения интерес са също търсените от него ефекти. Законът гарантира свободата на далекосъобщенията и въвежда правила относно реда и условията на лицензиране. Изискванията за издаване на лицензии са еднакви за всички кандидати. Издаването им става в условия на публичност и прозрачност. През септември 1998 е създаден и първият в България независим регулаторен орган - Държавна комисия по далекосъобщения, който осъществява секторната политика, както и регулира далекосъобщенията. Само месец и половина след това, през октомври 1998, са получени 342 заявления, 55 за прелицензиране на радиостанции, 15 за регионални ефирни телевизии и 85 за кабелни телевизии. През февруари 1999 Министерски съвет приема предложената от ДКД тарифа за таксите, която медийният регулатор ще събира от всички оператори. През този период започва и сателитното излъчване на националната телевизия с програма "България". През март броят на подадените в ДКД заявления достига 417, а в края на 1999 те надхвърлят 3000 от всякакъв вид - радиотелевизионни и далекосъобщителни. Първите лицензии по действащия ЗД са издадени в началото на 2000, когато са връчени 54 лицензии за наземно радиоразпръскване с местен обхват. Те регламентират дейността на радиооператори, които са имали стари лицензии. На 28 август 2000 са издадени първите 8 лицензии за ефирни местни телевизии, сред които са софийските "7 дни", "Нова телевизия", "Рент" тв - Бургас, "Александър и сие" - Добрич, "Ивайло телевизия" - Казанлък, и др. В момента работят общо 12 местни телевизии на територията на страната. Успоредно с далекосъобщителните лицензии тези оператори получават и за радио- и телевизионна дейност по реда на Закона за радио и телевизия след решение на НСРТ. След влизането в сила на новата регулаторна рамка ЗД и ЗРТ медийната среда е вече променена. Според доц. Георги Лозанов, член на НСРТ, големите програмни монополи БНТ и БНР се разпаданали поради това, че моделите, наложени от тях, вече са се променили. Николай Янчович, управител на ВG радио, смята, че ЗРТ и ЗД отворили път на чужди инвеститори. Те могат да участват в конкурси и да придобият права и собственост върху честотния ресурс. Стана възможно развитието на радиотелевизионната среда, нещо, което беше практически невъзможно години по-рано, твърди Петко Георгиев, управител на Българска медийна коалиция. Бойко Станкушев, управител на телевизия "Ден", сравнява новата регулаторна рамка с кислород в инкубатора за създаване на нови медии. Имахме възможност да получим тези два закона и много по-рано, но така или иначе в момента те са факт и работят добре, казва още той. Факт са вече частните национални телевизии "Нова телевизия" и btv и националното частно Радио Дарик. Инвестициите в тях са рекордни - бТВ е оборудвана с техника за 6 млн. долара, "Нова телевизия" планира инвестиция в размер на 64 млн. марки за първите пет години в национален ефир. Половината от тях ще отидат за създаване на собствена програма, включително за снимане на български сериал, а другата половина - за техническо оборудване. "Дарик" ще инвестира до 3 млн. в следващите пет години. В резултат от проведените конкурси към февруари 2001 ДКД е издала общо 861 лицензии на електронни медиии, от които 728 за кабелни телевизии, 121 за радиоразпръскване и телевизионно разпръскване с местно покритие, 144 лицензии за телевизионна дейност и 181 за радиодейност. В края на март ДКД е издала 1000-ната лицензия.
Единствено шефът на Радио "FM +" изрази опасения от пренасищането на пазара. Това води до несигурност във всеки от играчите на него, каза още той. До 28 май е срокът за закупуване на тръжни книжа и подаване на оферти за участие в търга за цифрова телевизия. Проектът е експериментален за региона на София. Предвижда се след 2002 да започне и цифрово радиоразпръскване в различни честотни обхвати съгласно възприетите международни стандарти.
До 2 дни ще има детски лечебни храни
СОФИЯ. Националната здравна каса търси спешни решения аптечната мрежа да бъде максимално бързо заредена с лечебните храни за деца със заболявания на обмяната на веществата, съобщиха от НЗОК. Тези специализирани храни и млека се плащат изцяло от касата. Проблемите със снабдяването идват от преобразуването на фирмите производители, които са променили дистрибуторите на продукцията си в България, казаха от пресцентъра на НЗОК. Единственият представител у нас - фирма "Аксон", не разполага със задължителното санитарно разрешително за внос на лекарствени продукти у нас. На своя отговорност НЗОК е поръчала на фирмата спешна доставка на три вида от специализираните храни и е получила уверение, че до 1-2 дни лечебните продукти ще са в аптечната мрежа.
Дора Валие най-после на български
Има книги, чиято съдба е отпечатък от битието на техните автори. Във френската култура името на Дора Валие отдавна е вписано с класическата й книга за абстрактното изкуство, със студиите за Малевич или Поляков, с книгата й "Изкуството отвътре" и нейните разговори с Брак, Леже, Вийон, Миро и Бранкузи. Десетилетия наред България не признаваше името на Дора Валие, защото виждаше зад нея невъзвращенката Дора Увалиева. Книгите й бяха непознати у нас, никой не се позоваваше на тях. Уви, десетилетието на промените с нищо не промени нещата. И стана така, че Дора Увалиева-Валие тихо си угасна през 1997 в Париж, без приживе да намери признание на родна земя. Въпреки че прекрасният превод на "Изкуството отвътре" е готов още в средата на 80-те. Той е дело на рано напусналата ни и невероятно талантлива поетеса Данила Стоянова и е лично редактиран от самата Дора Валие. И ето че близо две десетилетия по-късно, на 17 май т.г. във Френския културен институт в София, издателство "Агата-А" направи българската премиера на творбата.
Брак
"Аз не познавах Брак. Предупредиха ме, че Брак не обича интервютата, че отказва да се среща с журналисти, че е ревнив към всяка изгубена минута, че не обича празните приказки, че лесно потъва в мълчание, че е много взискателен към събеседниците си. С една дума - аз трябваше да бъда въоръжена със смислени въпроси... Настъпи големият ден. С бележник в ръка и листчета, изписани с въпросите ми, застанах на улица "Дуание" пред къщата му. Брак ме очакваше в просторното си ателие с прозорци към улицата, предназначено само за живописна работа..."
"Авантюрата на кубизма беше сляпа като всяка авантюра за тия, които е увлякла, повече от логична за ония, които наблюдават отдалеч, с вече готови етикети. Кубизмът скъса с вековната традиция на Ренесанса. Той е в основата на модерното изкуство. Колко странно и вълнуващо е да завариш на мястото на тия етикети живота."
Фернан Леже
"Реши се наместо с Пикасо следващият разговор да бъде с Фернан Леже. Той живееше в Жиф-сюр-Ивет, но ми даде среща в ателието си на ул. "Нотр-Дам-де-шан", едно в известен смисъл оголено от присъствието му ателие, тъй като там той не работеше. Познавайки вече трудностите на записването на ръка, помолих сама нашите срещи да не продължават повече от час. Леже нямаше нищо против, но при него рамката на единия час не се спази. За разлика от Брак той обичаше да се отдава докрай, говореше тъй напористо, че много пъти имаше желанието да се изправя и да ми разиграва случките от своя живот."
"Решение да ставам художник не съм взимал. Аз съм автентичен тип. Трябваше събитията да ме създадат. Започнах като ученик архитект в Каен, защото от това се печели - архитектурата е занаят."
"Изражението винаги е било за мен един много сантиментален елемент. Аз възприемам човешкото лице не само като предмет, но понеже намирах пластичност в машините, искаше ми се да предам същото и на човешкото лице... Ала по-късно започнах да рисувам ръцете по-различно от лицата, тоест без геометрично сглобяване, то беше само защото това не ми пречеше от гледна точка на пластиката. Най-накрая в "Цирк" дори нарисувах и усмивки, но това да не ви обърква: усмивката върху лицето на един клоун не е изражение, а занаят".
Из "Изкуството отвътре"
АНТОАНЕТА ВОЙНИКОВА: Митарствата на книгата бяха невероятни
- Г-жо Войникова, каква е историята на тази книга? С какво тя е по-различна от другите книги на Дора Валие?
- Книгата се състои от интервюта, които Дора прави в края на 50-те и началото на 60-те години. Това всъщност е нейният първи силен професионален период, когато тя работи в сп. "Кайе д'ар" на Зервос. Дотогава тя е учила, готвила се е в много посоки, събирала е възгледи и познания. Но едва в тези разговори проличава цялата й концентрация. Отначало Зервос не я допуска до никакви сериозни задачи.
- От самата Дора Валие знам, че тя смяташе тази своя книга за много важна... - Тя обичаше тази си книга. Първо, това е книгата на професионалната й младост. Второ, било е интересно правенето на интервютата. Паралелно с това тя се занимава с абстракционизма, но съзнава цената на тези разговори, те наистина са уникални. Освен това Брак, Пикасо, Леже или Бранкузи не само са страхотни художници, но са и хората, които концептуално завършват една епоха.
- Модерното изкуство тогава съвсем не е утвърдено?.
- То вече тръгва, Зервос защитава тази линия в изкуството, но е враг на абстракционизма. Както пише Дора, отначало Зервос й предлага да се заеме с Брак, който е негов приятел. Тя обаче се дърпа - толкова е писано за Брак, той не само е на върха, но и славата му преваля. Тогава Дора решава, че в този миг ще е по-важно, ако успее да го провокира той да говори. Зервос се двоуми дали тези авторитетни художници ще се съгласят, но те приемат. Поставя й задачата и тя почва свирепа подготовка, както само Дора Валие можеше да се готви: ходи по библиотеки, проучва. И започва своите интервюта, които предпочиташе да нарича разговори.
- Така една млада българка се озовава в ателиетата на едни от най-големите художници на ХХ в... - Интересно е, че повечето от тях не искат да се записва. Тя си води бележки, записва, и то на ръка, после обработва записаното. Последният разговор излиза през 60-те години, но са обединени в книга много по-късно - през 80-те. Книгата предизвиква много шум във Франция.
- Как вашата дъщеря Данила се зае с превода? Книгата е уникална с това, че текстът на Дора Валие е всъщност авторизиран от нея.
- Всичко стана много спонтанно. От 1980 до 1984 Данила се лекуваше в Париж. Когато книгата излезе, Дора ни подари и надписа един екземпляр. В този период, когато се водеше борба за живота на Данила, едно от средствата в борбата беше изкуството. Тя страшно много работеше, пишеше, превеждаше английска и испанска поезия. В Париж се засили интересът й към изобразителното изкуство, беше се увлякал по Маргит. Книгата на Дора й откри нови светове. Запита ме какво би било, ако тази книга влезе в България. Казах й, че тези художници дълго време са били под ембарго. Реши да я преведе. За Дора, когато й казахме, това беше много голяма радост. Една от най-съкровените й мечти беше да прескочи границата и да се върне в България.
- Как Дора Валие прие своята книга на български? Всеки подобен превод е голямо предизвикателство?
- Дора страхотно съпреживяваше всичко това. Данила също много се вълнуваше. Щом преведе разговора с Брак, изпрати ръкописа на Дора. Два-три дни не дойде отговор. На третия ден, някъде около полунощ, Дора ни се обади - явно беше не само прочела текста, но и шремислила как той звучи на родния й език. Беше много развълнувана, особено от допира до новия български взик.
- Книгата обаче се появява близо две десетилетия по-късно. Защо стана така?
- Митарствата на книгата са толкова дълги и жестоки, че почти нямам желание да ги преповторя. В тях има толкова много горчивина и автохарактеристика на българските нрави, че е страшно да се говори. Още по-тъжно е, че новините за всичко това стигаха до самата Дора. На мен ми беше много болно, а за нея не мога да гадая. Самата Данила също недоумяваше, нейното младо съзнание не можеше да направи връзката. Пет инстанции, пет издателства от 1984 до наши дни извършиха невъзможното, за да спрат книгата. Имаше нещо направо налудничаво в това да не бъде допусната Дора Валие на българския книжен пазар.
- Какво е все пак обяснението?
- През годините всеки намираше своето обяснение и излагаше различна аргументация. На няколко пъти получавах този отговор "от службите не се разрешава публикуването на текст от Дора Валие". За да ви стане ясно, ще ви разкажа следната история. Дора Валие е била дълги години ръководител на Европейската асоциация на критиците. И през 1976 тя е поканена в София на конгрес на европейските изкуствоведи. Но когато слиза от самолета, я чакат хора от ДС, които й казват, че от този миг тя трябва да забрави, че знае български, че е българка и че цялото й присъствие в България трябва да бъде като на френска гражданка. Тоест отрича се цялото й потекло. Звучи извън човешката логика, но хвърля светлина върху митарствата на книгата. Затова не мога да не изразя изключителната си благодарност към Таня и Галя Петрови от издателство "Агата- А", които направиха всичко, за да стане възможна срещата на тази книга с българския читател.
Евгений Бакърджиев: Ще работим и за София, и за Видин заедно
- Г-н Бакърджиев, защо приехте да оглавите листата във Видин?
- Щом трябва да се помага във Видин, ще помагам, разбира се. Не забравяйте, че на местните избори моя беше отговорността за София, Видин и Монтана и там резултатите бяха най-добри. Сега ще работим и за София, и за Видин заедно.
- Чие беше предложението за това?
- Иван Костов предложи след труса във Видин като човек, който два пъти е правил избори в региона, аз да поема отговорността и сега. Радвам се, че ще бъдем заедно с останалите колеги от листата.
- Няма ли да бъде много трудно да работите едновременно и във Видин, и в София?
- Очевидно ще се наложи сега работата в предизборния щаб да се преразпредели и заместниците ми да поемат по-голямо натоварване.
- Как отговорихте на симпатизантите, които ви казаха, че вярват във вашата и на ОДС победа?
- Казах им, че да вярваш, означава наполовина да победиш. А аз вярвам винаги два пъти повече.
Евроинтеграция за лично ползване
Уволнената в понеделник зам.-министър на правосъдието Мария Серкеджиева твърди в интервю за столичен всекидневник, че нямала резервен вариант и не знае накъде ще поеме оттук нататък. Едва ли. За хората, които я познават (авторката е сред тях), е вън от съмнение, че госпожата винаги има не един, а няколко хода в запас. Потвърждава го и съществуването на нейното сдружение "Евроинтеграция". По думите на г-жа Серкеджиева то нямало нито един проект. Това обаче не попречи неправителствената организация с паралелна дейност на служебните й задължения да отпразнува тия дни една година от учредяването си. Със скромно тържество за стотина души в хотел "Замъка Хранков".
В края на 1999 премиерът направи сериозни промени в правителството. Тогава, между другото, от названието Министерство на правосъдието и правната евроинтеграция отпадна втората част. Тази дейност се разпредели между МС, МВнР и всички останали министерства. Логично бе звеното, оглавявано от г-жа Серкеджиева, да се редуцира или поне да остане в същия състав. Нищо подобно не й мина през ум обаче на нея. Пред смаяните членове на политическия кабинет на министъра (вече Теодосий Симеонов) ресорната му заместничка по евровъпросите незабавно предложи нови назначения. Впрочем нейното участие в тези периодични заседания ще се запомни главно с две неща: с дебели купчини докладни записки за предстоящи командировки в чужбина и с молби на лансирани от нея лица за постъпване на работа във ведомството. Двама министри - Васил Гоцев и Теодосий Симеонов, последователно се опитваха да дават отпор на непрекъснатите й атаки, но с променлив успех. Често капитулираха пред изключителната упоритост на Мария Серкеджиева и накрая подписваха каквото им поднесе, само и само да ги остави на мира.
На "Славянска" 1 се разказват легенди и митове за безкрайните й пътешествия в странство. Отделно министерството се напълни с наскоро дипломирани младежи, които били изключителни експерти в правото и владеели по няколко езика. В същото време при нужда от превод, ако не е на английски или френски, се прибягваше до наемане на специалисти от фирмата "Диалог". Работещите в правосъдното ведомство твърдят, че тежката артилерия на сближаването ни с правото на Евросъюза всъщност е Съветът по законодателство, подвластен на друг зам.-министър - Златка Русева.
Голяма част от задграничните командировки на служители от министерството бяха свързани с участия в семинари по линия на ЕС с общообразователен характер. Неколцина фаворити отскачаха до Брюксел, като да беше Пазарджик. Служба "Протокол" се виждаше в чудо да вади визи и осигурява самолетни билети за едни и същи хора, за които обикновено документите се придвижваха в последния момент.
Неуморните полети до такава степен бяха погълнали зам.-министъра по евроинтеграцията, че Старият континент й се видя тесен. Г-жа Серкеджиева не пропускаше възможност да се пробва и за по-далечни маршрути - по повод визита на президента Стоянов в някоя държава, в САЩ, Ливан или другаде, без значение. Работа да се върши. Всички тези безкрайни воаяжи бяха забулени в мъглата на някакво височайше покровителство над пловдивчанката Серкеджиева, което я го е имало, я не. До правителствения адрес "Дондуков" 1 едва ли е достигала цялата истина за евротуризма.
На всичко това сигурно може да се противопоставят данни за високия процент на сближаване на българското законодателство с европейското право (Аcquis communautaire). Само че то не е заслуга на двете евродирекции в Министерството на правосъдието, камо ли на която и да е персона. Хармонизацията е плод на съвместните усилия на законодателите, екипа на главния преговарящ с ЕС за България и външен зам.-министър Владимир Кисьов, на Дирекцията "Европейска интеграция и отношения с международните фнансови институции" към правителството, на еврозвената във всички министерства и на Съвета по европейските въпроси в 38-ото Народно събрание.
Така че нека не търсим политически основания за едно толкова логично, макар и позакъсняло уволнение. Крайно неуместни са и намеците, че Мария Серкеджиева е станала жертва на несправедливост, защото съпругът й е близък роднина на обвинената за унищожаване на досиета ген. Нанка Серкеджиева. Искам само да уточня за бившите си колеги от Министерството на правосъдието - г-жа Серкеджиева не беше от СДС.
