АИС намери пари, за да играе в евротурнирите
ШУМЕН. Женският отбор на АИС ще стартира в европейския клубен турнир за "Топ тиймс Къп". Едва вчера ръководствота на клуба е намерило пари за гостуването на унгарския "Егут", което е на 6 декември. За останалите си пет мача в предварителната група АИС ще търси пари допълнително. Другите два тима в групата са белгийският "Астерикс" и босненският "Туза". Тези състави трябва да гостуват в Шумен съответно на 13 и 20 декември. Следващите срещи на българките са през януари. Ако се беше отказал от участие, отборът на АИС щеше да бъде глобен от Международната федерация с 18 000 швейцарски франка.
ПРЕДАТЕЛСТВАТА*
Най-много я боляха предателствата от приятели. От мъжете се подразбираха. Там нямаше илюзии, нямаше изход. Краят беше - изстинало чувство, отдалечаване, кой беше този, тая, къде бяхме, къде се намираме. Другото - значи ли предателство? Тя самата беше предавала хиляди пъти - приятели, стари чувства, образите си и мислите от преди... Промяната значеше ли предателство. Забеляза как се променя езикът, структурите и интонациите му, стана груб, отсечен, провлечен, изчезнаха едни думи, появиха се някакви английски хибриди, беше ужасно модно. И чуждо. Наистина промяната значеше ли предателство. Може би несъзнателно живееше с някаква вътрешна идеализация от младостта, може би промяната на чувствата и сладостта раждаха отхвърлящото отмятане на главата, неприемането. И не е ли възрастта предателство към самия себе си, наложено, неотхвърлено. И къде живеем, след като абсолютно всичко ни предава. И на първо място - ние самите.
Заговорих за себе си в трето лице - предателство. Има ли реална опора вътре в това понятие. Не е ли то твърде идеологично. Натрапени правила, на които трябва да се подчиняваме, да доказваме някаква вярност. Несвобода, неразвитие. И все пак болеше.
Когато падне пелената се сещам за всички пропуснати възможности. Аз не видях света. Ако някой каже, че съдбата му е била такава, че не е успял поради липса на време, на пари или защото семейството... Не е истина. Човек винаги има възможности. Говоря за здравия. Най-важното - да избира. Да бъде богат или беден. Честен или безчестен. Зъл или добър. Свободен или заключеник. Да види света. Или да гледа в дълбочината му.
Вчера гледах облаците. Както си лежах. Виждах, че са розови. Пак си мислех за морето. Изведнъж страшно ми домъчня за него. Както за самия живот. Десет или двайсет години не съм го виждала. Всъщност то е съвсем близко. Като облаците. И точно толкова далече. Сигурно щях да се чувствам много по-добре, ако сега бях там. Край него някъде да беше тази стая, леглото ми. Само да го чувам, да долавям присъствието му, да го зървам, когато проглеждам. Късно се сетих. Вече нищо не можех да направя. Морето е като наркотик. Самото му присъствие може да лекува. То облекчава смълчаните. Сега тук чувам кучетата. И рядко - някой розов облак.
Снимки
Наистина какво общо имам аз, сегашната, с тези жени, от лицата на които излъхва наивност (да не кажа глупост) или някаква смесица от амбиция и притесненост. Притесненост от какво? От самата амбиция. Амбиция за какво? За постигане на... Та те са ми съвършено чужди и скучни тези жени, опнати, толкова тревожни, че може нещо да не стане така, както биха искали или са си възмечтали. За поредния любим. И разбира се, че не ставаше. Тези жени щяха да бъдат жалки, ако не бяха толкова трогателни. Не бих отрекла тяхната искреност, тя понякога се оказваше по-силна от всичко останало. Тогава печелеха. Временно, но нали в това е въпросът и драмата. Те искаха да задържат всичко - любовта, успеха, вкопчваха се в поредната си цел или самите поредни цели бяха варианти на постоянните и това вкопчване им струваше доста скъпо. Не мога да си представя сега да изживявам страданията, онези, техните страдания. Преживяването беше толкова интензивно и следва да е било разрушително за организма, колкото помитаща беше кипящата енергия на младостта. Бих ги приела за свои сестри и щях да се отнасям с тях добре, скривайки снизхождението си, ако всичко не ми говореше, че това съм аз. И че друго не съм могла да бъда. Изумително.
Когато се съвзех, всичко беше залепнало. Устата и очите ми, дрехите, възглавницата, чаршафите и косите. Сега полека. Най-напред се опитвам да отворя очи. Ужас! Защо лявото ми око не иска да се отвори. Трудно движа ръката си, коя, лявата или дясната? Спокойно, няма нищо, не е удар, просто окото е залепнало. Полека. Изправи се, намери кърпа, сухи дрехи, чаршафи. Разлях водата от шишето, което стои на пода до главата ми. Няма нищо, спокойно, ето, движиш се, малко трудно, но общо взето, добре е да се изкъпя. Леглото. Нищо, че е мокро, ще изсъхне, голяма работа. Хубаво ще бъде да влезе свеж въздух, но още съм влажна и не бива веднага да отварям... Ето, всичко е наред, сега ще си почина, а после... Чаршафите миришат на чисто. Разбира се, че Бебето ще ме изяде! Ще ми докара някой удар. Колкото повече отпадам и губя сили, толкова по-злорадо се държи. Отдавна си помислих, че то се храни от мен или по-точно - от моята тревога, от отчаянието ми. Просто не исках да го изрека, а още по-малко - да го напиша. Но е така. Аз се боря с него и всяка нощ, докато ме изцежда, а напоследък и през деня, то ме изпива и затова се събуждам изсъхнала и залепнала... Аз всичко приех разумно и спокойно, Господи, ще си изстрадам докрая което ми отредил, само едно Те моля - да разбера защо ми изпрати това чудовище.
Вървяхме тая нощ с него по някакви жълти и бързи пясъци. Беше топло, аз стъпвах боса и ми беше приятно да ходя, защото пясъкът милваше ходилата и не ме затрудняваше. Далеч трептеше мараня и брегът ту розовееше, ту ставаше бледожълт и някак шептеше. Бях млада в този сън, а Бебето вървеше до мен, облечен в черен костюм и обувки, със светла риза и светло лице. От време на време аз забравях кой е и ми се струваше, че е този, когото обичам, хващах пръстите му, исках да го докосна. Нещо дълбоко и далеч в мен предупреждаваше за опасността, но аз имах желание да заглуша този глас и го заглушавах наистина. Исках да продължа илюзията за любов. Морето беше близко. По едно време се спънах в полата си и за да не падна, се хванах за лакътя му. Тогава нещо изсвистя и се намерих на земята - върху два черни камъка. Това беше ръбът на кладенец, полата ми се заплете в глезените и аз с мъка започнах да се отдръпвам заднишком. Чух цамбуркането на камъните в кладенеца. "Помогни ми" - протегнах ръка. Мъжът стоеше на десет крачки от мене и се смееше. "Защо? - каза. - Нали сама се оправяш. " Изведнъж разбрах, че кладенецът е негова работа и че това е Бебето. "Махай се! - развиках се, - с твоя черен костюм и с черните ти дупки! " - Виках. Виках.
- О, така ли! - приближи той. - Да се махна! Всъщност ти не искаш това.
Изстенах. Той откъсна две копчета от сакото си и те цопнаха във водата. Тогава с ужас забелязах, че дупката гъмжи от влечуги и червеи. Някои подскачаха високо и дъгите им блясваха на слънцето. Ручеи пот. Бях мокра от главата до петите, а дупката с гъмжащите твари беше на две педи от босите ми ходила. Потта струеше, заслепяваше, някаква тежест ме натискаше надолу. Не можех да избягам. Нито да помръдна.
- Избърши се. - Подхвърли ослепително бяла кърпа Бебето. - Ето виждаш ли, това ще остане.
- Животно! - изхриптях и успях да изпълзя по-далече.
- Събуди се - каза гласът.
И потъна сред пясъците.
Когато отворих очи, видях, че наистина стискам в ръката си кърпа. Е, не беше чак толкова бяла.
ЛИСТ
Познавах толкова много чужденци.
Самотата изяжда.
Най-напред очите на хората те погребват. Най-напред в тях виждаш смъртта.
Идва светлина. Идва светлината. Благодаря Ти!
Любовта... Коя любов? Коя
Тогава Земята непрекъснато ни напомняше.
И не разбрахме.
Скръбта е моя.
Когато се вкамени, как ни изглежда светът. Никак... Престава да съществува. Тече покрай нас, но нито го виждаме, нито усещаме.
Служех си с думите не за да се крия. Търсех тяхната мелодия и искреност.
Не се скривах зад думите. Изтръгвах себе си чрез тях.
Не обичам митовете. Не им се кланям. Аз търсех истината.
Намерих рисунки на детето.
Пиша на обратната страна. Да са ми подръка. Понякога си ги гледам.
Кой знае, кой знае колко е пораснала. Хубаво е да се радваш.
Те бързаха. Бързаха аз да умра. Отстраняваха ме. Успяха да ме прогонят.
Разбира се, че има и по-страшно от мен. Разрушаването на личността.
Радвам се, че животът е минал. Не, не може да се каже така. Доволна съм. Никога не съм била доволна. Добре, че... Слава Богу... Не намирам точния израз. Вероятно защото не е точно нито съгласието, нито задоволството ми. Най-близко е: изпитвам облекчение, че животът е минал. Отдъхнах си. Няма да гледам повече кръвопролитията на човечеството. Природните ужаси. Децата. Умиращите деца. Гладните очи на умиращите деца. Няма да се чудя как да оправдавам самонадеяните, никога неразкайващите се, убийците на плът, дух, вяра и природа. Не искам да ги срещам. Да ме докосва облъчването им. Няма да се разочаровам от нищо и от никого. Нито от подлостта и вкаменяването, нито от собствената си безпомощност, излишност и вина. Няма да усещам онова, което боли, разкъсва, тормози, унижава и убива. И, както и да го погледнеш, всичко това твърде много прилича на обяснение в любов към живота.
Искам да кажа много хубави дълги красиви думи. Може и да съм ги казвала. Или съм сънувала, че ги казвам. Не, казвах ги. Не знам дали ги чуваха. Пространството е рехаво и зърнесто като пясъка. Думите попиват. Умират. Няма живи очи, които да ги чуят.
Още повече че се боя от обсебването.
Затова е този ужас от Бебето. Боя се, че някоя сила, подобна на него, ще ме подчини отново на волята си и да не би векове да бъде насилвана душата ми да върши онова, което ненавижда. (Господи, Господи, а Ти каква сила си, да ми простиш!) Вече съм готова да забравя всички издевателства на Бебето тук и преди, при условие то да умре заедно с мен. И да изчезне както сенките на всички насилници, за които не пожелах да разкажа. В зрелостта не допущах обсебването и това ме доведе до реална физическа самота. Но децата... как върху тази неукрепната чистота се нахвърлят обсебващите: майки, бащи, близки, учители и приятели, общество, предразсъдъци и всякакви глупости, наречени морал. Слава Богу, бях неуправляемо дете. Но още помня фигурите на някои учители, покойници отдавна, от които съм треперела. По-късно разбрах какво са сторили с мен (и с моите приятелчета), какви чудовищни комплекси, какви страхове и срамове, са създали! И как съм излязла от юношеството цялата овързана със стоманените въжета на едно общество жестоко, несправедливо и затъпяващо неискрено. Отрицание на свобода, човечност и различност. И колко прераждания ще ми трябват, за да се родя чиста, своя, необсебена.
Аз никога не успях да се освободя докрай. Дори последният ми отчаян порив роди Бебето. Като наказание за моите усилия и копнеж.
*Oткъс от романа 'Бебето', номинация на конкурс 'Развитие', авторът търси неговия издател.
САЩ ни дават 2,5 млн. долара за екология
СОФИЯ. Американската агенция за международно развитие ни дава 2,5 млн. долара, за да опазим биологичното си богатство. По този повод министрите Евдокия Манева и Петър Жотев подписаха вчера с посланик Ричард Майлс меморандум за разбирателство в областта на биоразнообразието и икономическия растеж. Парите ще получим безвъзмездно за две години, в които трябва да въведем в действие плановете за управлението на Рила и Централния Балкан. Ще бъдат развити механизми за опазване на биоразнообразието и за екологичен туризъм, събиране и преработване на билки, гъби и други продукти с природен произход. В проекта е включен и новият природен парк "Рилски манастир".
СДС Панчарево твърдо стои зад Иван Костов
Преди две седмици в. "Труд" със статията си "Кинжалски поход срещу СДС - София" направи пореден опит за дезинформация на обществото. И след като правото ми на отговор не беше публикувано в съответния вестник, надявам се това да стане в "Демокрация".
Във въпросния материал се анализира, цитирам: "Кой какво влияние има в софийските структури? Иван Костов държи едва част от един от 24-те района в жк "Младост" чрез депутатите Иван Иванов и Георги Панев. Стефан Софиянски в съдружие в общините с Евгений Бакърджиев е тачен сред сините в общините "Средец", "Връбник", "Красно село", "Илинден" и Панчарево.
Разбира се, че тачим Стефан Софиянски и Евгений Бакърджиев като изявени лидери, но твърдо стоим зад Иван Костов. Защото той консолидира СДС в трудната 1994, изведе България от катастрофата и международната изолация, в която беше вкарана от комунистическото правителство на Жан Виденов през 1997 г. Г-н Костов започна най-тежките и непопулярни реформи, призова на последната национална конференция хората, които съгрешиха, да се оттеглят, за да се върне доверието на избирателите в СДС и се спечелят предстоящите най-важни за България избори. Точно Иван Костов иска и може да ни върне в Европа и да подобри живота на всички българи. Вярвам, че ще го направи в следващия си мандат.
Автор на паметника на Вазов пред "Света София" е юрист
Случайно и със закъснение видях във в. "Трета възраст", бр. 25 (21-27.VI.2000) стр. 7 бележката "Народният поет в бронз и мрамор". Там прочетох, че "паметникът... е резултат на... анонимен (подчертавам) конкурс. В колектива участват... " И още: "предоставени два проекта... " ... "Разликата между построения паметник и (одобрения - моя заб.) проекта на Блажев е: (1.) в дясната китка. (2) в затвореното сако на фигурата и (3.) стъпилия наравно с десния друг крак..."
И понеже съм съвременник на този конкурс, давам следните обяснения. Конкурсът беше (да!) анонимен. Комисията одобрява един предложен проект. Но когато отваря плика с името на автора му, тя установява, че той, доц. д-р юр. Севдалин П. Пенчев Батолски е заличен адвокат, изселен от София, син на капиталист (годината е 1952-1953). Поради което името му никога, и след 10 ноември 1989, вече не се споменава.
В края на 1969 надареният скулптор, макар и юрист по образование, загубва - заедно с баща си - и живота си... Тази информация си позволява да ви даде сестрата на покойния автор на паметника на Ив. Вазов пред черквата "Света София".
Алфонс Муха - непознатият
На една неизвестна днес снимка са Алфонс Муха, проф. Иван (Ян) Мърквичка, Немирович - Данченко и прилична група от български художници. Снимани са пред входа на луксозния за онези години (началото на 30-те) софийски ресторант-градина "България". Хората от снимката отдавна ги няма, не са същите и културните връзки между двете страни, които тези личности са представлявали. Дори табелата на ресторанта е сменена. Докато за проф. Мърквичка се знае какво е дал на България (за съжаление обезглавеният му гроб в Прага всеки момент може да бъде заличен не от регистрите, където отдавна го няма, а от земята, която е приютила праха му, да не говорим, че няма паметна плоча на дома, в който е живял, или на намиращата се в близост до него сграда, в която е било пражкото му ателие), то за световноизвестния А. Муха се знае навсякъде другаде по света не само като основател на ар нуво, чиито закони разяснява в съчиненията си "Документ декоратив" (1900) и написаното пет години по-късно "Фигюр декоратив", но и като автор на "Славянската епопея", чиито картини показват на изложби навсякъде, само не и в България.
Така днес идеята на А. Муха, на която посвещава последните няколко десетилетия от живота си е неговата "Славянска епопея" да се превърне в произведение, което "съзижда и свързва" в днешните условия, като че ли нещо не действа. Думите му от септември 1928 г., когато предава като дарение на чехословашката столица своята "Епопея... " са, че: "...цялото човечество ще се сближи и то, толкова по-лесно, колкото по-добре се опознае взаимно. " И ако въпросите с експонирането на постоянната изложба на Муховата "Славянска епопея" са си чешки, то съвсем нечешки е фактът, че днес, когато светът се глобализира икономически, ние като че ли започваме все по-слабо да познаваме общото си минало, разчитайки вероятно на компенсации от идеята за общо бъдеще.
Днес все по-малко се знае, че световноизвестният художник Алфонс Муха е създател и дългогодишен председател на дружеството за "Чехословашко-българска взаимност". В един документ от архива на чехословашкото министерство на МВР с печат 1 март 1924 г. четем: "Група приятели на чехословашко-българското културно сближение реши да основе в Прага с обхват на дейност - цялата република дружество "Чехословашко-българска взаимност". Организационния комитет по подготовката, чийто председател е художникът Алфонс Муха, а секретар - гл .ред. Вл. Сис, изготви устав, който си позволяваме да изпратим на Министерството на вътрешните работи с любезната молба за бързото му одобряване.
Молим ви, сърдечно, да изпратите решението до председателя, г-н А. Муха, Прага II, ул. "Водичкова", "Чешка банка".
Времето на подготовката по официалната регистрация на "Чехословашко-българската взаимност", т.е. пролетта на 1924 г., е и период, когато художникът посещава България и се потапя във великденската атмосфера на Зографския манастир на Атонския полуостров. Картината "Симеон, цар на българите" от поредицата "Славянска епопея" вече е нарисувана, а няколко години по-късно ще направи и художествените проекти за българските банкноти от 5 и от 50 лева. Проф. Мърквичка се е върнал в Прага след 40 години в България, но всяко лято пътува обратно, за да почерпи отново сюжети за картините си. Наш посланик по това време е проф. Димитър Михалчев, а възобновеният съдебен процес с Йордан Цицонков, застрелял на улицата в Прага в края на август предната година Райко Даскалов, пълни страниците на пражките сутрешни и следобедни вестници. "Чехословашко-българската взаимност" просъществува и в годините, когато Чехословакия е разделена на немски протекторат "Чехия, Моравия и Силезия" и на васалната държава Словакия с това пояснение, че през май 1939 г. тогавашното й ръководство (Муха и Мърквичка са вече починали) трябва да подаде декларация, че са само културна организация и не се занимават с политика.
Запознаем ли се по-подробно с архивните документи и с кореспонденцията на проф. Мърквичка, ще открием, че и тогава са били живи някои днешни пороци като завист и интригантство. Но не може да се отрече, че връзките между представителите на двата народа са били твърде интензивни. Едва ли само заради представителност в ръководното тяло на сдружението през различните години между двете световни войни са вписани такива видни личности като оперната певица Христина Морфова, проф. Борис Йоцов, който е записан в протокола като писател, с адрес Прага-Жижков, ул. "Борживойова" &numero; 11, поетът Кирил Христов, живеещ тогава в Прага, известният литератор-българист доц. Йозеф Пата, българският художник Георги Христов, фигуриращ в енциклопедиите на чехословашкото изобразително изкуство... Но моторът на дейността на "Чехословашко-българската взаимност" до смъртта си през юни 1939 г. си остава световноизвестният художник Алфонс Муха. Това може би трябва да помним като факт от живота на този, чиято 140-годишнина от рождението отбелязахме на 24 юли.
Артилерийски снаряд падна до село Безден
СОФИЯ. Невзривен 120-милиметров артилерийски снаряд бе открит край костинбродското село Безден, съобщиха вчера от РДВР-София. Снарядът бил намерен случайно в нива край последните къщи на селото от гражданин, който сигнализирал в РПУ. Районът веднага бил отцепен от полицаите. От РДВР-София уточняват, че боеприпасът е бил с голяма мощност. Снарядът е обезвреден и унищожен в покрайнините на селото от служители от Първи спасителен отряд на Гражданска защита. Предполага се, че е бил изстрелян от танк или гаубица при учение на тренировъчния полигон в Сливница.
Архивът на VI отдел на Шесто бил прочистен преди 10. ХI. 1989
СОФИЯ. Архивът на прословутия VI отдел на бившето Шесто управление на ДС е унищожен преди 10. ХI.1989, съобщи вчера БТА, позовавайки се на докладна записка на последния началник на отдела Димитър Иванов до бившия вътрешен министър Богомил Бонев от август 1997. Информационният масив на отдела е бил прочистен под личното ръководство на Иванов почти година преди прословутата заповед РД IV-68 от 29.I.1990 на последния вътрешен министър от БКП Атанас Семерджиев.
"Въз основа на утвърдено предложение от първия зам.-министър Григор Шопов през януари-май 1989 комисия от 5 души, под мое ръководство прегледа, прочисти и унищожи (с протоколи, предадени в НСЗК) почти всички материали с политическа окраска, съхранявани в отдела", пише Димитър Иванов.
Сред нереализираните разработки за корупция са тези срещу: Иван Славков, сина на Тодор Живков - Владимир, съдията Димитър Попов, станал по-късно служебен премиер, адвоката Петър Корнажев - правосъден министър в кабинета на Беров, прокурорите Михаил Дойчев, Нестор Несторов, Руско Карагогов и Иван Танчев, брата на шефа на БЗНС преди 1990 Петър Танчев.
Останалите материали - за корупция и за културно-историческо наследство - след закриването на отдела са отишли в Националната служба за защита на конституцията заедно с част от оперативните работници.
БТА съобщи, че Димитър Иванов е отказал интервю за агенцията. Само допреди седмица бившият служител на Шесто твърдеше, че архивът е предаден лично от него на НСЗК, а тя от своя страна - на Националната следствена служба. Бивши следователи обаче категорично отрекоха това твърдение. Те уточниха пред "Демокрация", че Димитър Иванов е сдал архива направо в следствието, след като е бил привикан да дава обяснения по делото за убийството на писателя Георги Марков. Този факт бе потвърден вчера и от МВР, където през февруари 1992 архивът е получил от националното следствие 77 папки. Това са единствените налични документи на VI отдел, заяви директорът на дирекция "Информация и архив" в МВР Серафим Стойков. Папките съдържат 48 оперативни разработки на обекти и 58 общи преписки. Липсват аналитичните документи на отдела, справките и анализите, както и описът с унищожените документи. Димитър Иванов дори не е предал секретните си бележници, които всеки офицер от ДС е длъжен да сдаде при напускане.
Без допълнителна почивка за Коледа
СОФИЯ. През декември и януари има достатъчно почивни дни, за да се определят и допълнителни, каза министърът на труда и социалната политика Иван Нейков вчера. Ако се дадат десет дни от - 23 до 31 декември, това означава, че през това време няма да постъпват вноски в Националния осигурителен институт (НОИ), а предприятията и фирмите няма да успеят с годишния си баланс, обясни Нейков.
България няма проблем с "луда крава"
СОФИЯ. В България няма регистриран случай на заболяването "Кройцфелт-Якоб" - човешкия вариант на болестта "луда крава", коментира д-р Янко Иванов, заместник-директор на Националната ветеринарномедицинска служба (НВМС) пред БТА. Преди ден световните информационни агенции съобщиха за шестима чехи, засегнати от смъртоносното заболяване. Във Великобритания жертвите на опасната болест са около 80, а във Франция - 2.
Още през 1994 година страната ни е въвела забрана за внос на месо и трупно брашно от едър рогат добитък от Европейския съюз. Оттогава насам санкцията само е актуализирана, като за последен път това се случи преди две седмици. Тя обхваща осем страни от ЕС и е за месо и продукти от животни над 18 месеца, тъй като изследванията показват, че под тази възраст болестта не е регистрирана. През последната седмица доста източноевропейски страни въведоха подобни забрани.
Към момента говеждо се внася само от три лицензирани от българската страна френски кланици. Освен това при вноса на меса нашата страна изисква да се гарантира, че са добити от животни, които не произхождат от определени райони, смятани за опасни.
Продължителният инкубационен период на заболяването изисква и продължителна забрана, коментират ветеринарните специалисти. България няма да вдигне ембаргото докато не се убедим напълно, че всички мерки са взети и те са достатъчно ефективни, категорични са от НВМС.
Преди ден еврокомисарят по защитата на потребителите и здравето предложи да бъдат извадени от хранителната верига всички крави на възраст над 30 месеца. Това обаче е мярка, която трябва да се отнася само за засегнатите в голяма степен от болестта "луда крава" страни, смятат ветеринарните специалисти.
България с добри шансове да влезе в НАТО
СОФИЯ. Още не е взето решение за бъдещото разширяване на НАТО, заяви заместник генералният секретар на пакта Серджо Баландзино след среща с външния министър Надежда Михайлова вчера. В алианса обаче оценяват подкрепата на нашата страна по време на акцията в Косово и значението й като фактор на стабилност в Югоизточна Европа. България има много добри шансове да е сред страните, които ще бъдат приети в НАТО, когато се вземе решение за разширяването му, каза посланик Баландзино, който е на двудневна обиколка из балканските държави кандидатки за членство в алианса.
Надежда Михайлова и Серджо Баландзино са обсъдили обстановката в Южна Сърбия. В отговор на журналистически въпрос вторият човек в НАТО съобщи, че КФОР сътрудничат на сръбските власти в контрола по границата между Косово и Сърбия. Други действия на алианса във връзка с възникналата наскоро криза не са обсъждани.
Днес посланик Баландзино ще се срещне с министър-председателя Иван Костов и с посланиците на страните-членки на НАТО в София. Следобед той ще отпътува за Македония и Албания.
Български летопис
1 декември 1884 - роден в Оряхово Михаил Кремен (псевд. на М. Икономов-Грозев), писател. Започва да печата в сп. "Мисъл", сприятелява се с Яворов и пише "В полите на Витоша и нейните критици". Автор на сборника разкази "Схлупени стрехи", повестта "Брегалница" и мемоарно-документалната книга "Романът на Яворов". Умира на 22 декември 1964.
1 декември 1888 - умира във Видин Антим I, първият български екзарх, роден през 1816 в Лозенград. Приема монашество в Хилендарския манастир. Активно участва в борбите за църковна независимост. Заточен в Мала Азия през 1877. След Освобождението е председател на Учредителното събрание и на Първото велико народно събрание.
1 декември 1896 - роден в Казанлък Петко Стайнов, композитор, академик. Загубва зрението си на 6 години. Учи флейта, цигулка и пиано в Института за слепи в София. Завършва Дрезденската консерватория. Автор на "Тракийски танци", на много сюити и хорови песни. Умира на 25 юни 1977.
1 декември 1899 - роден в Русе войводата Георги Симеонов, пръв братовчед на Г. С. Раковски. Хайдутува из Стара планина. Опълченец, участник в Кресненско-Разложкото въстание, доброволец в Сръбско-българската война.
1 декември 1932 - започва да функционира метеорологичната станция "Мусала", разположена на височина 2925 метра.
1 декември 1934 - умира Бончо Боев, завършл право в Москва. Бил е управител на БНБ, професор по финансови науки и статистика. Член основател и председател на Българското икономическо дружество.
В Писарево се чу отново камбанен звън
На 27 октомври т.г. в с. Писарево, Плевенско, бе тържествено осветена възстановената черква "Св. Параскева". Повече от 100 години този храм е преживял и добри, и лоши дни. Хората от селото и околията са чествали там празниците си, кръщенетата, венчавките и погребенията. До блудното време, което опустоши духовната същност на бившите свободни хора.
Един млад писаровчанин пристигна от града, кандидатира се за кмет и каза кратко и ясно: "Имам всичко, идвам да спася селото! " Избраха го и не сбъркаха. Йото Йотов промени селото още от първия ден на мандата си, за 6 месеца организира ентусиазма на местните хора и скоро черквата "Св. Параскева" бе възстановена... Останаха в миналото погребенията, когато в мукавен ковчег, теглен от трактор "Беларус", починалите "се опяваха" от активисти на ОФ вместо от поп с кръст и камбанен звън!
В самолетите раздават само леви вестници
На 23 т.м. пътувах от Франкфурт на Майн за София със самолет на "Балкан" (полет LZ 438), излетял оттам в 14.40 и приземил се тук в 17.40. Раздаваните от една стюардеса български вестници се изчерпаха до 14-и ред, където седях аз. Направи ми впечатление, че в близост до себе си не виждах други издания освен "Земя" и "Дума". Разходих се по пътеката напред, за да видя има ли там някой от интересуващите ме вестници. Уви, очите ми не видяха нищо друго освен "Земя" (най-много бройки), после "Дума" и за камуфлаж един брой "Банкер". Не успях да зърна дори маскировъчните часови заглавия или пък "Труд". В такъв случай наивно бе от моя страна да се надявам да науча за станалото в България през времето на отсъствието ми чрез в. "Демокрация""(а пък надеждата, че може би до мен ще достигне копие на в. "Анти", бе направо смешна). Въз основа на този много конкретен факт задавам следния конкретен въпрос: има ли СДС възможност за проверка във фирма "Балкан", не става ли въпрос за преднамерена предизборна обработка. Дали пък някой червен началник в компанията не е допринесъл за това някяк си "съвсем неволно"?... Верижна реДакция
Българската преса се тресе от една еротична новина: "Путин - секссимволът на Русия". "Нощем сънувам Путин. Черно-бял и прекрасен, като разузнавач от стар съветски филм. Приближава се към мен с безшумна стъпка като дива котка и на сън преживявам възхитителни чувства... ". Тази изповед на колега от "Комсомолская правда" направо може да убие либидото на някои наши политици и да вземе да им провали предизборните платформи. За да се избегне подобен стрес, "Личен прессекретар си взе соцлидерът Георги Първанов. Журналистката от "Банкер" Бойка Башлиева вече ще се грижи за медийните му изяви. " Четем в "24 часа". И това е нещо, "За жалост месарите не са това, което бяха. Едно време беше много престижно да имаш близък приятел месар. Вече не е така. Никой не ти дава бакшиш, че му даваш хубави котлети. " Съжалението е на Соломон Анжел в същия вестник. Да, онзи гражданин, който получи 169 000 лева като бакшиш преди 5 години, за да построи град на мечтите в София. Едно време и българските евреи не лъжеха толкова. Защо е така, обяснява Добри Джуров в "Дума": "... Надмощие през изминалите 11 години взе екстремността, групировките на ястребите в СДС-ОДС, която, подпомогната от външни сили, използвайки слугинажа на медиите чрез демагогии, (...) успя да монополира, да заблуди голяма част от избирателите и обществеността". Обаче "Монитор" внася яснота за бъдещето: "БСП тръгва към изборите с предателства и продажничество". Затова пък "Фолкпевица влиза в политиката" помага на демократичните преобразования (вестник "Нощен труд"): "Фолкпевицата Снежина от популярния дует "Марко и Снежина" става активен член на движението "Евророма" и дори ще се кандидатира за следващия парламент (...) Предложението дошло от лидера на "Евророма" Цветелин Кънчев, който в момента е под домашен арест". Няма начин да не повярваме, че: "Снежина ще стане от най-активните членове на нашата организация". Хвала на такива партийни лидери, които обръщат взор към младите! Подкрепя го и баткото "Труд": "Под влияние на сексуалните си емоции жената разкрива истинската си същност на крокодил". Путин или Кънчев - изберете сами1 както и вестника, който четете.
Взимаме 10 млн. евро за малки предприятия
СОФИЯ. Министерският съвет предложи на Народното събрание да ратифицира със закон гаранционното споразумение между България и Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) за предоставяне на държавна гаранция по финансов договор за заем от 10 млн. евро. Договорът е между ЕИБ и "Насърчителна банка" АД, уточниха от пресцентъра на кабинета.
Предоставеният от евробанката заем е за финансиране на проекти за малки и средни предприятия и ще осигури допълнителни ресурси на Насърчителна банка за подпомагането на този сектор у нас.
Срокът за заема е 12 години при гратисен период 36 месеца. Банката няма да начислява допълнителни такси и комисиони извън обичайната практика на пазарен лихвен процент.
Наредба за дейността на инвестиционните дружества, одобри вчера кабинетът. С нея се повишават изискванията към тези дружества, за да се защити инвеститорският интерес. Инвестиционното дружество трябва да приема правила за поддържане и управление на ликвидните си средства.
Визите за ЕС отпадат днес
СОФИЯ. Днес до обяд Съветът на министрите на вътрешните работи и на правосъдието на страните от ЕС трябва да реши дали да отпаднат визовите задължения за България. Отлично осведомени дипломатически източници от Брюксел съобщиха, че решението ще е позитивно за страната ни и визите ще отпаднат без условия.
Външният министър Надежда Михайлова прогнозира вчера положително решение, като подчерта взетите мерки и допълнителното лобиране от страна на правителството. Тя припомни обаче, че има два варианта - визовите ограничения да отпаднат без условия или страната ни да бъде разгледана в пакет с Румъния. Кабинетът не е обмислял мерки, които да предприеме, аковизите останат, обясни министър Михайлова. Тя получи вчера писмо от финландския си колега Ерки Туомиоя, който очаква въпросът да се реши положително и подчертава огромния прогрес на страната ни в областта на правосъдието и вътрешните работи.
С премахването на визите за нас, българите, всъщност Берлинската стена ще падне чак сега - 11 години след нейното фактическо срутване в центъра на Берлин, коментира вчера президентът Петър Стоянов в интервю за радио "Дойче веле".
Все още не е ясно как ще протече гласуването - с консенсус или с квалифицирано мнозинство. Посланикът ни в ЕС Антоанета Приматарова обясни, че с квалифицирано мнозинство се гласуват предложенията на Европейската комисия, а консенсус е нужен, ако те бъдат модифицирани в хода на дебатите. Но и тогава абсолютно мнозинство може да не се изисква, ако представителите на Еврокомисията не възразят изрично на промяната. Както е известно, ЕК отдавна предложи България да излезе от черния списък и безусловно да получи безвизов режим. Ако ще има промяна в позицията на 15-те, тя ще е в полза на Румъния. В Брюксел обмисляли да стимулират Букурещ, макар че до вчера решението за отпадането на визите за румънци бе под въпрос. Пресата в северната ни съседка е песимистично настроена, в. "Мониторул" писа вчера: "България може да се отърве от визите, а заради резултатите от изборите Румъния може най-много да получи ново отлагане. " Според в. "Котидианул" пък Румъния ще се яви на изпита за визите с най-слабите оценки в източноевропейския каталог.
Високопрестижна германска награда присъдена на българиста Норберт Рандов
БЕРЛИН. Известният българист Норберт Рандов (б.а. - донеотдавна професор по българска литература в Хумболдовия университет - Берлин) е обявен за носител през 2001 г. на наградата на Лайпцигската книга за признание. Това съобщи вчера Борсовото сдружение на Германската търговия с книги.
Високопрестижната награда оценява особени заслуги за разбирателство между европейските народи. Тя се присъжда вече за осми пореден път съвместно от федералната провинция (или както официално се нарича Свободната държава) Саксония, града Лайпциг и Борсовото сдружение на Германската търговия с книги.
В мотивировката на наградата (дотирана и с 10 хиляди марки) се казва, че "с присъждането на наградата за признание на слависта Норберт Рандов (роден през 1929 г. в Щрелиц и живеещ в Берлин) журито почита един филолог и преводач, чиито преводи от български, руски, беларуски и старославянски убедително го показват като дълбок познавач и посредник и на по-малко познати и забелязвани гласове на европейски литератури.
Тържественото връчване на наградата за европейското разбирателство 2001 ще се състои на 25 март (неделя) 2001 г. в празничната зала на Старото кметство в Лайпциг в рамките на световноизвестния Лайпцигски панаир на книгата.
Дари Икономов избран между 22 плакатисти от цял свят
Известният български плакатист Божидар Икономов участва наред с още 21 плакатисти от цял свят в изложба, която ще се открие едновременно в Ню Йорк, Берлин и Ерусалим. Конкурсът за плакати на тема "Съвместно съществуване" бе обявен от "Мuseum of Seam" в Ерусалим, а международно жури селектира творбите на 22 от тях, които ще бъдат увеличени до размери 3х5 метра. Предстои изложбата да пътува в Лондон, Белфаст, Сараево, Париж, Мюнхен, Рим, Никозия, Брюксел, Сан Франциско, Лос Анджелос, Рио де Жанейро, Сеул и др. Между избраните са творби на световни майстори на плаката като Шигео Фукуда и Такаяки Фуджимото от Япония, Уве Льош и Матиас Хикман от Германия, Лани Сомийс от САЩ. Дари Икономов се надява, че изложбата ще бъде показана и в София.
Десетилетието, което преживяхме
Много пъти лично съм се убеждавал, че възрастта не е календарно, а духовно състояние. И сигурно затова недоверието ми към т.нар. пенсионерски поплаци е било активно. Щом не ми вярвате, намерете начин да се срещнете и да разговаряте с проф. Вера Мутафчиева (1929). Зная, че никак няма да е лесно, защото тя е изключително зает човек. И то с активната и съзидателна дейност на интелектуалеца. Пише и издава книги. Научни трудове, художествени текстове, мемоари. Участва в дискусии и научни съвети, журира литературни конкурси, след многодневни уговорки дава и интервюта. И то с голяма неохота. Не защото се е вманиачила или е обръгнала на славата, а защото не обича да си губи времето, което бяга бързо дори и в спомените й. Искахме този разговор да публикуваме тутакси, след като тя получи Националната награда за цялостен принос в културата "Отец Паисий", но коректурите на новата й книга бяха върху нейното бюро. После други ангажименти, после още задачи. И сега, няколко дни преди "Бивалици", книга първа от спомените на писателката, да се появи на пазара, успях да се срещна с нея и да изпушим няколко цигари в кухнята й. После записах разговора. Взех и корицата на книгата. Времето все още бе топло и затова не си говорихме за болести, парно, недоимък и прочие възрастови тежнения. Е, виждали сме се и друг път, и все е било така.
- Какво спечелихте и какво загубихте през изминалото десетилетие?
- Въпрос на щастлив характер: винаги броя само печалбите си, не и загубите. Каква полза да разсъждаваш над загубеното - няма да го върнеш, само ще навредиш на здравето си и на своето работно настроение. Освен туй всяка печалба бива уравновесена от съответстваща й загуба, елементарна истина. Прочее от самите нас зависи какъв път на разсъждения да си изберем.
За мене голямата печалба от изминалото десетилетие е свободата на словото. Мисля, че няма защо да обяснявам що означава тя за човек, който съществува за и чрез слово. Всеки удар върху него бива сякаш загуба на кръв. Звучи високопарно, но е вярно и колегите, вярвам, ще се съгласят. Свидетели сме как те - дори последователни и убедени партийци - днес пишат съвсем различно отпреди, споделят дълго премълчавани мисли. Ще рече, ползват се от свободното слово.
- Питам професора по история Вера Мутафчиева какво спечели и какво загуби България през отиващия си век?
- Отговорът би бил прекалено обширен, но и в никакъв случай не и общозначим - по този въпрос всеки е на различно мнение. Ако трябва да изразя скромно виждане, то е, че през века, който си отива, България е извършвала многократно движение напред-назад (или назад-напред), иначе речено буксува. За това, разбира се, има аргументи и обяснения, но е налице и отчайващата ни невъзможност да упорстваме във веднъж започнатото.
- Вие сте първият носител на наградата "Отец Паисий" за цялостен принос в българската култура. Смятате ли я за аналог на "Герой на социалистическия труд"?
- Не я смятам. Най-вече, за да не оскърбим светлата памет на Паисий Хилендарски. Не ми се полага да изтъквам предназначението й, но се боя, че нашата общественост не вникна в него - за това свидетелства фактът, че творческите и научните институции не излязоха със свои номинации. Навярно същността на новата награда следваше да бъде по-сериозно обяснена и разгласена.
- Може ли да се оценява културата на един народ като низ от неизказани истини, които поколенията ще доказват. Вие какво премълчавате в творчеството?
- Смутено признавам, че не съм чувала такава дефиниция (или критерий, ако щете) за културата на един народ. Всъщност сме навикнали да съдим за нея по изказаните, написани, изрисувани и изпяти творби - иначе как бихме знаяли за тях, които съставят всечия култура? При това нека не натрапваме на поколенията "истини", които те ще доказват. Ще имат достатъчно свои, сигурна съм.
Колкото до недискретното питане що премълчавам в творчеството си, бих сумирала отговора така: по-преди съществуваха теми табу, знаехме си ги и ги избикаляхме. Но наивно беше да се мисли, че диктатът над творчеството, наложен "от горе", би бил единственият възможен. Налице е и друг, дължим на пазарната система - диктатът на реципиента, иначе казано - читателя. Има авторски тези (някои ги наричат "истини"), които той е способен да възприеме, докато новопоявилите се активно и агресивно отхвърля. Загдето са необичайни за него. Извън всичко винаги се боя да не засегна неговите чувства, пристрастия - безсмислено би било да се конфронтираш с школските му представи. Затуй си викам: ще дойде друго време с друг вид хора, толерантни, отворени за нови мнения. Лично не ще го доживея, но какво значение.
Бих ви помолила да не употребявате укоризнената дума премълчаване, ами мълчание. То е някак си достойно, а и суверенно право на автора. (Не обичам съществителното творец.)
- Историкът ли пречи на писателя, или писателят облагородява учения Вера Мутафчиева?
- На този въпрос съм отговорила поне четирийсет пъти в десетките интервюта. Чудя се, че толкоз редовно някои се чудят, дето пишещият може да се труди в две професии. Световният опит доказва, че такъв бива случаят с голям брой писатели.
- Кои национални компромиси през последните десет години не бихте простили и кои собствени?
- Също излюблен въпрос на интервюиращите, на който е прието интервюираните категорично да отговарят, че никога не са правили никакъв компромис. Смешно е, понеже все още ходят живи немалко граждани, свидетели на компромисите им, но по взаимно съгласие е възприета посочената фигура.
Всеки компромис е сам по себе си предизвикан от конкретен повод, обстановка и цел. Ако компромиси изобщо биха отсъствали, светът щеше да изглежда ужасно: перманентна война, битови конфликти, безизходна взаимна агресия и много леш. Щом компромисът е мръсна дума, защо непрестанно въпием за консенсус? Как бихме стигнали до така желаното състояние, ако не из пътя на низ компромиси? Знаем какъв е методът за култивиране на дадена представа и за отричането на друга, за изграждането на логически абсурдни трафарети: митологията. Отхвърлихме (не за първо) една митологема - нека не изброяваме елементите й - и веднага се втурнахме да съзиждаме нова.
Човек може да се отчая от така упоритите стереотипи на общественото съзнание.
- Защо се отказахте да бъдете администратор в една посттоталитарна действителност?
- Струва ми се съвсем обяснимо: не ставам за администратор. Ако сред съмнителното множество дейности, с каквито съм се заемала, фигурират петнайсетте месеца работа в Агенция за българите в чужбина, то стана заради дългогодишните ми занимания с проблемите на българската диаспора и познанията за нея. Но да знаеш е едно, а да можеш - съвършено друго. Можах немного: да достигна до укриваните от двайсетина години списъци на емигранти, върху които се е опирала дейността на нашите служби (укрити се оказаха в банков сейф, забравен от всички) и да се присъединя към усилията на "Фонд 13 века България" за приключване на обраслата с неясност афера "Родна стряха" - строителство, чието приключване е на последен етап.
Е, толкоз можах. Останалото нека извършат хора, чието призвание е администрацията. А през въпросните месеци неудържимо ми се пишеше, исках да се оттегля съвсем и завинаги. Небъдница, разбира се, но и до днес се боря за всеки самотен час. Боях се, сега още повече се боя, че не ще смогна да завърша работа, която смятам за свой дълг, нека не употребяваме едрото понятие свръхзадача: да напиша просто спомена си за времето, което преживях. Искреният ми страх е, че то бързо ще бъде забравено, а потомците ни няма как да го възстановят по официални източници - необходими ще бъдат личните свидетелства. Известно е, че основна задача на историка е да бъде летописец на своето време. Нещо, доскоро изключено.
- Днешното време с кой период от българската история аналогизирате?
- Без да бъда сигурна, струва ми се, че се повтаря националното наше битие от периода между двете световни войни. След Първата (за нас втора катастрофа) България е била "нок даун": изгубила териториалните си придобивки, приела хиляди изселници, натоварена с огромни контрибуции, обвинявана, оплюта, изолирана. Най-вече: жертва на яростно вътрешно разцепление, почти на гражданска война. За щастие, чак толкова категорично злощастието ни днес не е. Най-вече поради външни фактори. Но дали ще съумеем разумно да използваме шансовете си?
- След като толкова много знаете от историята, предвиждате ли бъдещето? Какво ни чака?
- Убедили сме се, че дори професионалните прогностици яко се изложиха. Днес компонентите на общественото битие, постиженията в наука и техника са толкоз бързи, разпростират се мигновено в глобален мащаб, та да предвиждаш дори утрешния свой ден, е почти безнадеждно. Затуй човекът живее днес за днес и вечер благодарно си казва: още един ден отмина благополучно. Някои индивиди оптимистично заключават: каквото и да ни чака, по-лошо няма да е. Трябва да ги коригираме: съвсем възможно е да бъде далеко по-лошо. Затуй радвайте се, докато е само дотолкоз!
- С какви мечти ще влезете в ХХI век?
- Моята е лесна, аз тичам по последната права. Хабер нямате колко чудесно е да нямаш бъдеще - няма и що да те плаши. Все пак мечта имам: дано всичко, с което ни наказа ХХ век, да ни е изработило въздаянието да завършим бързо, без още мъки. Разбира се, това са небъдници, предизвикани от ужаса ни пред сегашното българско здравеопазване. Тъкмо от него да ни пази Бог!
Живейте и здравейте!
Диабетиците осигурени с качествен инсулин
СОФИЯ. 20 процента повече от необходимия инсулин са изписали лекарите, съобщиха вчера ендокринолози от експертния съвет към НЗОК. Направените проверки открили фрапантни случаи, когато на деца и възрастни се назначава тройно повече от животоспасяващото лекарство. Инсулинът на различните фирми е взаимозаменяем и смяната не води до алергични реакции, подчерта проф. Михаил Протич, шеф на ендокринологията в Александровска болница. Той обясни, че у нас 100 процента от хората с диабет от миналата година са на човешки инсулин, докато в Европа се използва и животински. 60 процента от българите със захарна болест употребяват писалки, а в САЩ този метод на инжектиране е достъпен само за 15 процента от диабетиците. В България лечението е безплатно, докато в света част от цената на медикаментите се поема от болните, подчерта проф. Протич и допълни, че това е огромно постижение за нас.
Европа чу и разбра българите, само БСП нищо не разбра
С голяма доза сигурност утре Съветът на министрите на правосъдието и на вътрешните работи на ЕС ще вземе решение за безусловното изваждане на България от визовия списък. Броят на европейските политици, подкрепили българската кауза, е впечатляващ, а през изминалата седмица към него, заявявайки категорична позиция, се присъединиха канцлерът на Австрия Волфганг Шусел, италианският премиер Джулиано Амато, министърът на външните работи на Великобритания Робин Кук. За премахването на визите за България единодушно гласува Комитетът на постоянните представители на ЕС, където предпазливостта на Белгия беше смекчена от ясната политическа воля на посланиците на останалите 14 държави членки. Чрез становищата на своя външен министър Пиер Месковиси и на премиера Лионел Жоспен Франция също даде недвусмислен знак, че оценява постигнатото от България и е "за" отпадането на шенгенската бариера пред българските граждани. През решителните дни, в които се подготвяше позицията на правосъдните и на вътрешните министри на страните - членки на ЕС, Европарламентът, Европейската комисия и особено Германия показаха принципност и същевременно гъвкавост в търсенето на справедлив вариант, който едновременно да отговори на очакванията на българското общество и на опасенията на някои политически и обществени кръгове в Западна Европа. Посещението на белгийския министър на вътрешните работи Антоан Дюкен у нас също не беше случайно. То трябваше да изчисти тревогите на белгийската страна за възможен поток от нарушители на закона или търсещи политическо убежище лица към страните от ЕС.
Европа чу гласа на България - аргументите на нейните управляващи, на гражданското общество и на различните вероизповедания. Може би за първи път в най-новата ни история стана очевидно колко голяма може да бъде силата на обществения консенсус. С решението си 38-ото НС даде мандат на българското правителство да отстоява националния интерес и да работи за безусловното отпадане на визовия режим. Съвсем закономерно в усилията за решаването на този въпрос се включиха и политици, и партии, които не са пряко ангажирани с управлението на страната. Именно затова такова недоумение предизвика непремерената реакция на БСП, която ни в клин, ни в ръкав обяви тревогата си от възможността "отпадането на шенгенската бариера да съвпадне с парламентарните избори". Въпреки несръчните опити да смекчат поредния си гаф с лансирането на абсурдни тези като тази за "вътрешния Шенген" и със закъснялата среща на лидера на БСП Георги Първанов с посланиците на страните от ЕС, декларацията на социалистите остави неприятното впечатление, че тази партия не е в състояние да произвежда адекватна политика, дори когато на кантара са поставени въпроси, за чието решаване полага усилия мнозинството от българската нация. Защото "рандеву"-то на Първанов с дипломатическия корпус не е нищо друго освен закъснялата реакция на един лидер, който мълча, докато траеха политическите совалки на премиера и на външния министър, докато депутати от различни парламентарно представени партии правеха всичко, което е по силите им, за да активизират общественото мнение у нас и в чужбина. Нещо повече.
През седмицата, която предшестваше категоричното решение на Комитета на постоянните представители на ЕС за безусловната отпадане на визите за България, вестник "Дума", който така или иначе си остава говорител на официалната линия на БСП, не се посвени да води откровено дезинформационна и дори злобна политика по този въпрос. Че това твърдение не е голословно, личи от краткия анализ на публикуваните през този период статии, които освен некоректни към случващото се са и доста показателни.
Така в ПОНЕДЕЛНИК - 20 ноември, точно десет дни преди заседанието на Съвета на министрите в Брюксел, "Дума" отделя на европейската тема кратка информация във вътрешните си страници със симптоматичното заглавие "Ограничения за новите в Евросъюза".
Във ВТОРНИК - 21 ноември, левият вестник пуска на първата си страница ситно заглавийце: "Последни опити за визово лоби". На стр.10 следва пищен коментар, написан в стила на текезесарската пропаганда от 50-те години.
В СРЯДА - 23 ноември, визовият въпрос изведнъж става много важна и водеща тема. С огромни букви и въпросителна "Шенген остава, Костов също? " "Дума" обяснява на своите читатели, че "обратно на очакванията и декларациите...първоначалната цел за отпадането на визите няма да бъде постигната". Текстът е украсен с нарочна декларация на БСП, обагрена в червено, в която се казва, че "информацията от Брюксел е неясна и противоречива и затова те не могат да дадат коментар". На стр.18 обаче се мъдри още едно тлъсто вестникарско чело, от което трябва да стане ясно, че "ЕС ни праща въпросник, вместо да маха визите". В същия брой симпатизантите на г-н Първанов са зарадвани и с анализ, в който се обяснява как " са ни натикали геополитически там, където ни е мястото - в най-затънтеното балканско кьоше. И как на ЕС не му пука дали Костов ще управлява догодина или не".
В ЧЕТВЪРТЪК - 23 ноември, лобирането за отпадането на визите изведнъж се свежда до размишленията на говорителя на ПГДЛ Ангел Найденов, който укорява СДС.
На 24 ноември - ПЕТЪК, когато повечето всекидневници излизат на първа страница с информацията за решението на Комитета на постоянните представители на ЕС за отпадането на визите за България, "Дума" публикува новината на своята...19 страница.
През цялото време от средите на БСП - били те експертни или политически - не е регистрирана нито една аргументирана и силна позиция в полза на безусловното снемане на визовия режим от България. Кой знае защо лидерът Георги Първанов мълчи. Мълчат външнополитическите "асове" на БСП Георги Пирински и Ирина Бокова. В очакване на развръзката се е притаил дори вечният капацитет по всички въпроси Евгений Кирилов. И сигурно има защо. През последните седмици Европа чу българите и оцени техните аргументи. На свой ред България се заслуша в Европа и разбра нейните опасения. Защо пак само БСП остана неразбрана?
За вeка и човека
Навърши ли някой определен брой години, милото събитие бива ознаменувано с изрази като "не му личи; времето лети; за половин век няма лек; чукне ли ти петдесетака, ти си за мустака", те са част от неписаната, но отдавна установена и неотстъпно съблюдавана обредност. Луко Захариев, току-що напълнил петдесет и пет лазарника, предвидливо не си е пуснал мустак, та комай ще го отмине тая чаша, с което заставя приятелите да пристъпят към втората част на обредността, почерпването. Но аз нали съм божем непиещ (котка оцет пие ли, магаре лула пуши ли), трябва да скоча направо към третия дял в обредността, повеляващ да се изреди на всеслушание какво е сторила въпросната личност в от нея извървения път.
Преценен с книги, за Луко той равнозначи с четири, първата е "Литературни бдения" и вижда бял свят през 1975, преди четвърт век, още един повод честваният да събере приятели. Следват "В търсене на националното", "Ранни срещи" и "Български видения". Не вярвам авторът да го е целял, но заглавията позволяват да извлечем от тях най-същественото за делото му: отрано той дири националното и бди над него, та българското да е видно, да пребъдва. Захариев не го блазни появата на книга собствена и неговите работи са щедро пръснати из печата. Тъй плодовете на всеотдайността му да бъде полезен на своя народ стигат до най-широк кръг читатели. Досега публикациите му се измерват с числото хиляда, вън от изяви по радиостанции, телевизии, беседи, участия в кръгли маси, обсъждания, представяния на книги и прочие. Отзиви за извършеното от Луко Захариев са писали Николай Дончев, Петър Динеков, Ефрем Каранфилов, Атанас Свиленов, Здравко Недков и др. В безсмъртните "Записки по българските въстания" медвенският епик изнася как той и Бенковски, апостолите, приканват мъжете от средногорската Каменица да запалят къщите си. Призива изпълнил само един. В тази точка случката е тъй възхитителна, че не изтрайвам да я преповторя с думите на Захари Стоянов: "Не бях свършил още своята убедителна реч, когато един от присъствуващите селяни, човек на 60-годишна възраст, извика със сълзи на очи: "Да бъде! " Това каза той и изтърси запалената си лула върху покрива на своята собствена къща, дето, като духна няколко пъти, сухата тръстика пламна опустошително.
- Жертва на Бога и на християнията! - прибави той, когато вече зданието заплющя и за да усили още повече огъня, плисна върху му котела с ракия, която държеше в ръката си и която беше донесъл нас да почерпи!
Ний бяхме поразени от патриотическата постъпка на тоя старец, който не беше прочел ни едно патриотическо съчинение, който не знаеше ни за защитата на Термопилите, ни за поражението на Наполеона в 1812 г., нито пък се беше срещал с някой учен през целия си живот, защото Каменица не е от посещаваните села."
Оня само един, неназован от белетриста, но заслужаващ името му да се помни, е Иван Вельов, прадядо на Луко Захариев. Може би всеки има или поне желае опорни точки в деянията на своите преки предходници и към тях се обръща за упование. Мисля, че в мигове на униние, каквито ще да спохождат и Луко, той, роденият в същата бунтовна Каменица, ще да отправя мисловен взор към оня подпалвач на собствения си дом и от неговия огън ще да черпи сили да не погасва любовта му към отечеството, която, слава Богу, потомъкът отстоява другояче: с перото. Щом запитам Луко, разговор да тръгне, какво правиш, той най-често отвръща "действаме". В неговата уста това не е празна приказка, действието му е многопосочно, осезаемо, обилно: литературна критика, есеистика, публицистика, мемоаристика, журналистика. А от няколко години семейно движи издателство "Стрелец", поднасящо само високостойностни български или свързани с нашата съдба чуждестранни творби. Блазе му, който има прадядо като Иван Вельов, блазе му и който има правнук като Луко Захариев.
Данте Алигиери започва "Божествената комедия" с прочутия стих "На попрището жизнено в средата". От все сърце желая на Луко едно: сега той да е на попрището жизнено в средата. Че да служи още дълго и предълго на България, ней от нине и до века са й потребни мъже като Иван Вельов и Луко Захариев.
За втори път Алма матер връчи наградата си за литература
СОФИЯ. С най-авторитетната академична церемония вчера в Софийския университет "Св. Климент Охридски" беше връчена за втори път престижната награда за литература на Алма матер. Неин носител става големият поет и белетрист Борис Христов. Първият носител на наградата беше Вера Мутафчиева. Писателят беше декориран и с "Почетния орден на Софийския университет със синя лента", получи и икона на Св. Климент Охридски. Отличията връчи ректорът на СУ проф. Боян Биолчев, който подчерта, че наградата е не само признание за лично творчество, а и сериозна академична оценка за съвременната литература.
Бащата на яйцето, както добронамерено се шегуват почитателите на Борис Христов, първоначално е възнамерявал да откаже наградата. "Самият аз съм участвал по някакъв начин в словоблудството, което роди чудовището (тоталитаризма, б.а. ) и което едва не ни погълна. След това обаче осъзнах, че тази награда е краят на всичко, което човек е правил досега. Оттук нататък трябва да се започне отначало". Това заяви поетът при получаването на отличията. Сред многото млади хора бяха забелязани Джони Пенков, Георги Прохазки, Ани Илков и издателят Анго Боянов.
За три години и половина се изписва компютър
СОФИЯ. Фирмите ще могат да изписват компютър под формата на амортизационни отчисления за три години и половина, решиха депутатите вчера. Те започнаха да обсъждат на второ четене промените в Закона за корпоративното подоходно облагане.
Според зам. министъра на финансите Николай Георгиев Международният валутен фонд сменя компютрите си на три години, така че приетият срок за изписването на тази техника у нас е напълно приемлив. Освен това промените ще дадат право на фирмите да прилагат ускорена амортизация и за използваните от тях софтуерни продукти, каквото те сега нямат, подчерта Георгиев.
До 10 число на всеки следващ месец организаторите на хазартни игри ще бъдат длъжни да подават декларация за постъпленията от залози и изплатените печалби през периода, решиха народните представители. Образецът на този формуляр ще бъде одобрен от министъра на финансите.
Хазартните босове ще плащат дължимия корпоративен данък, преди да получат документите, с които хората могат да участват в съответната игра, решиха още депутатите. Събраният налог за неизползваните хазартни талони ще бъде връщан при евентуално прекратяване дейността на даден организатор.
Завръщане в Европа
Приятна изненада поднася на своите многобройни читатели най-авторитетният литературен вестник в Полша - "Декада литерацка". Неговият последен брой е посветен изцяло на България и на българската литература. Така за първи път от десет години полските литературни среди имат възможност да се срещнат с автентични гласове на български писатели, поети и литературоведи. Още по-приятен е фактът, че изданието е реализирано с помощта на посолството на Република България и с инициативата на българския посланик във Варшава Александър Йорданов. Като съинициатори са привлечени още полската фондация "Стефан Батори", Краковската община и полското Министерство на културата. Със свои такстове са представени писателите Блага Димитрова, Димитър Коруджиев, Атанас Славов, Виктор Пасков, Любомир Канов, Боян Биолчев, Красимир Дамянов, Антони Георгиев, Алек Попов, Здравка Евтимова. Централно място е отделено на разговора на Иван Матанов с поета Константин Павлов, като са публикувани няколко негови творби. Специална страница е посветена на Николай Кънчев, който е представен с осем стихотворения. Българската литературоведска и културоведска мисъл е представена чрез текстове на Никола Георгиев, Александър Кьосев и пространен разговор с Александър Йорданов.
В уводните си думи към изданието полската литературоведка и българистка Целина Юда изтъква ролята на извършените в последните десет години промени в България, които според нея са позволили на литературата да започне да изгражда своето ново европейско лице. Авторката не спестява горчивите думи за опита да бъде изолирана българската литература от европейските тенденции в периода на комунизма и да бъде превърната в придатък към идеологическата дейност.
Заслужава да бъдат откроени и имената на полските преводачи Хана Карпинска (която представя на читателите някои от основните български литературни издания), Войчех Галонзка, Елжбета Солак, Малгожата Внук, Агнешка Дубел, Анна Миго и особено душата на изданието - краковската българистка Целина Юда.
Появата на толкова много и авторитетни български интелектуалци в Полша е истинско културно събитие и се вписва в поредица от сходни инициативи, между които трябва да се отбележи посветеният на Балканите и съдържащ много текстове за България брой на авторитетното списание "Виенж", чието представяне през тази година събра в посолството на Република България във Варшава известни полски журналисти и учени. А до края на годината предстоят и други прояви, свързани с присъствието на българската култура и литература в Полша и организирани от дипломатическата ни мисия и посланик Александър Йорданов. В началото на декември във Варшава, Краков и Лодз ще гостуват поетът Николай Кънчев и литературоведът доц. Божидар Кунчев.
Западът трябва да разбере България
Димитър Бочев е роден през 1944 в Силистра. Следва философия в СУ "Св. Климент Охридски". Многократно е арестуван от ДС, на два пъти е и изключван от университета - последния път без право да продължи образованието си в което и да е висше учебно заведение. През 1972 напуска страната и се установява в Западна Германия. След бягството близките му са подложени на жесток тормоз от ДС. Работи като редовен извънщатен сътрудник на "Дойче Веле", а от 1975 г. е програмен директор в българската редакция на Радио "Свободна Европа", където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма "Контакти". Взема участие в изготвянето на редица документални филми, някои от които за трагичната съдба на близкия си приятел Георги Марков. Издал е романите "Междинно кацане", "Генезис II", "Синеокият слепец", както и есеистичния сборник "Хомо емигрантикус".
- Г-н Бочев, визовият проблем наново постави на дневен ред отношенията ни към Европа. Като писател емигрант, който винаги е твърдял, че Европа е неговото отечество, какво мислите за вълната от евроскептицизъм, която ни заля напоследък?
- Нищо хубаво. Тя е изключително опасна не само за бъдещето, а и за настоящето на страната ни. Положението е не просто и само сериозно - то е драматично. Води се война - колкото безкръвна, толкова и ожесточена; колкото открита, толкова и задкулисна - не за благополучието, а за физическото оцеляване на България. Война между мътната патриотарска вълна и неукрепналата идея за приобщаването ни към Европа. И ако в този съдбоносен двубой пламналите националистични истерии вземат връх над здравия разум, рискуваме да останем веднъж завинаги вън от цивилизацията. А там е неуютно. Аз съм учуден, потресен съм да чуя не само от примитивните, тъпи и зли маси, а и от мои политически съмишленици в парламента, че, видите ли, ако Европа продължава да не ни иска, ние ще й обърнем гръб. Кого плашим с подобни инфантилни закани? Гаргите. Не Европа има нужда от нас, а ние от Европа. И то нужда насъщна, екзистенциална, нужда на живот и смърт. Не бива да надценяваме месторазположението на България в глобалната политическа ситуация. В епохата на електронни масмедии и компютърните оръжия за геополитическите приоритети модерните държави не дават пукната пара. Още по-шутовски звучи друга една заплаха: че ако Европа не ни грабне овреме, ние начаса ще се обърнем към Русия. Е и? Ще внасяме сняг от тундрата ли? Кой ще загуби от подобно преориентиране? Най-малко Западът и най-много ние. Защото целта е да се приобщим не към социалната нищета на съвременна Русия, а към благополучието на Запада. Бъдете уверени, че ако още днес станем колония на Русия, утре болните от пресищане западноевропейски държави няма да пролеят за нас и една сълза. Повече от наивно е да се мисли, че в такъв случай покрусена Европа ще въздъхне: "Брей, как можахме да изпуснем тази чудна балканска държавица! " Ако Европа въздъхне, то това ще бъде въздишка на облекчение. Облекчение от обстоятелството, че няма да й създаваме главоболия с нашата мизерия, с корупцията и престъпността си, които нямат равни на стария континент.
Колкото и да ни е обидно и болно, трябва веднъж завинаги да осъзнаем, че в диалога с външния свят ние сме слабата, издъхваща от проблеми страна.
Не Турция - ние сме днес пациентът от Босфора, който чака първа помощ, за да не се превърне утре в покойник. Нали знаете: ако камъкът удари гърнето, тежко на гърнето; ако гърнето удари камъка, тежко пак на гърнето. Ние сме гърнето. И за тази си зла участ сме си виновни преди всичко ние - не онези проспериращи от векове страни, по които очите ни ден и нощ текат и изтичат от балканска завист. Нашите парламентаристи и държавници трябва да разберат едно: най-малко сега е време за националистични страсти. В междучовешките отношения чувствата може да са и наше богатство, модерна политика обаче се прави с разум - не с чувства. А още по-малко с емоции. Така че време е да научим един нов език - езика на рационализма, който открай време е така чужд на балканската ни природа. Но какво да се прави, след като страната ни е пълна като куче с бълхи с шовинистични партийки, за които най-важното е да запашат на гол корем чифте пищови и да продават на света бабаитлъци вместо родната култура, родния примитивизъм да експортират. Забравяйки, че национализмът е чумата на ХХ век, че богатите европейски държави ще намерят, ще създадат и развият механизми, с които да предпазят мира, спокойствието и благополучието си от тази чума. За наша сметка, разбира се, за сметка на нашия духовен и физически глад.
- Не е ли време да се научим да правим разлика между европейската демокрация и идеала за обединена Европа?
- Това време отдавна е настъпило. Само ние, както винаги в размирната ни национална история, сме извън времето си.
Европейската демокрация е единствената възможна, единствената реална в условията на нашата цивилизация
С всичките си дефекти тя е хиляди пъти за предпочитане и пред най-добронамерените авторитарни режими - за тоталитаризма на нацисти и комунисти пък да не говорим. Големият въпрос е доколко своевременно и ефективно европейската бюрократична машина, административните структури на отделните европейски държави и създадените от тях за целта интернационални институции ще съумеят да глобализират най-безспорните постижения на демокрацията и да ги превърнат в общоевропейско бъдеще. Както виждаме, този процес и на Запад съвсем не протича гладко, той е противоречив и тромав, непрекъснато спъван от унаследените националистични предразсъдъци.
- За да падне по-бързо шенгенската бариера, какво Западът трябва да разбере за България?
- Преди да разбере това или онова за България, Западът трябва да разбере България. Както се оказа впоследствие, полугодишното отлагане на решаването на визовия проблем може да се окаже в по-далечна перспектива и за добро. В момента обаче то е по-скоро неизгодно за страната ни. И то преди всичко по вътрешнополитически съображения. Ако Западът бе малко по-далновиден, щеше да разбере, че с подобно отлагане налива вода в мелницата на неокомунистите на родна земя. Бъдете уверени, че още тези дни бесепарите ще креснат: "Видяхте ли, сините демократи не съумяха да ни приобщят към Европа - сега ние сме на ход. Дайте ни шанс, гласувайте ни доверие и ние ще извадим страната ни от балканските дебри! " (Нищо, че тъкмо ние я натикахме там.) Пренесени в задаващата си предизборна ситуация и адресирани до малограмотните и лековерни маси, подобни апели могат да се окажат пагубни по своите последици. Защото покачи ли се чрез тях БСП на трона, всички ние начаса ще полетим главоломно в пропастта - към третия, че и към четвъртия свят ще полетим неспасяемо. Ето, това трябваше да проумее Западът, но де акъл у него за тази работа. Ако Западът беше проумявал така, ако поне водещите му политици се бяха освободили овреме от потомствената си дребнобуржоазна ограниченост, европейската земя нямаше да бъде тъпкана и сквернена нито от болшевишкия терор, нито от кафявата чума. За всичко това говорих тези дни по Националната телевизия - дано хване дикиш.
- Вашето най-голямо опасение от разминаванията ни в нашия диалог с Европа?
- Че всички те ще станат неминуемо за наша сметка - за сметка на духовната ни и материална нищета. А по-зловещо от това бъдеще аз не зная.
- Как виждате България днес, след десетилетие на промени? Не Ви ли се струва, че все още не сме се разделили окончателно с миналото, отново изникна и проблемът с досиетата?
- Струва ми се, струва ми се. Едно деструктивно полувековно наследство не се преодолява за десетилетие. Особено след като това десетилетие години наред е било в яките ръце на неокомунистите, чиято непровъзгласена интимна цел беше да върнат времето обратно и да закрепостят страната ни към деспотичното минало. Що се отнася до досиетата, с вас и друг път сме разговаряли тук на тази тема. Считам, че въпросът бе решен половинчато, че трябва да се поучим от радикализма, с който подходи към него новообединена Германия. Не бива имената на бивши ченгета и български разузнавачи (абе я да изоставим тази лицемерна съветска терминология и да си ги наречем откровено шпиони) да се крият от обществото само защото те и днес работели за България. Особено след като става дума за хора, дълги години шпионирали срещу демократичните европейски държави в интерес на тираничните източноевропейски режими. Всеки, който е работил агентурно за укрепването на комунизма, е работил в крайна сметка не за, а против България.
И мъжете ни се сбогуваха с европейския шампионат
СОФИЯ. Мъжкият национален отбор на България загуби при гостуването си на Швеция с 98:101 (26:31, 45:54, 71:76) и след петото си поражение от 8 мача в група "Ц" отпадна от борбата за класиране на европейското първенство. Това е четвърти пореден шампионат на Стария континет, в който няма да участваме. След равностойна първа част, в средата на втората бе регистрирана най-голямата разлика в резултата в полза на домакините - 39:26. В последната четвъртина при 85:80 за шведите, пет минути преди края за 5 фаула бе отстранен капитанът ни Спас Натов. Веднага след това Радионов бе контузен и също напусна игрището. Въпреки това след силни прояви на Хриси Димитров българите поведеха за пръв път в мача с 86:85, а след това отбелязаха и три поредни коша. Две минути преди последния сигнал Минчев също бе изваден от за 5 фаула. В последната минута на срещата Тодор Стойков изпусна 3 тройки, както и два от трите си фаула. Най-резултатен за нашите бе Хриси Димитров - 26 точки, а Минчев добави 19. "Няма подобна логика, според която губиш три мача в последните секунди. Щастието напълно изостави отбора. Играта ни бе на ниво и съм излючително доволен от всички момчета. Съжалявам, че не се класирахме за европейското първенство" - сподели треньорът на националите Петко Маринов. Другите резултати в групата: Холандия - Босна и Херцеговина 73:56, Финландия - Израел 68:86.
Междувременно в последния си мач от група "Д" женският отбор на България най-после записа победа, като надигра в зала "Христо Ботев" Латвия със 72:65 (24:14, 34:35, 53:49). Въпреки нея обаче нашите останаха на последно място в групата и ще играят три предквалификационни турнира. Първите два отбора в тях ще участват в квалификациите за ЕП-2003. За европейското догодина се класираха Испания и Чехия.
Издигат отново паметниците ни в Израел
СОФИЯ. Демонтираните преди време паметници в гората "България" край Тел Авив ще бъдат възстановени с изключение на монумента на цар. Борис III. Това решение на Кнесета огласи израелският посланик Емануел Зисман пред депутати от групата за приятелство между България и Израел. Отново ще се издигат паметниците на Димитър Пешев, Църквата и избитите евреи от Тракия и Македония. По думите на Зисман обаче въпросът за възстановяването на барелефа на царя останал отворен, като прекалено спорен. Проектът предвижда и изграждането на абсолютно нов монумент. Текстът, който ще бъде изписан на него, щял да бъде договорен между двете страни. Според Зисман изпълнението на проектите не е започнало, защото не е изпратен архитект от българска страна.
Израелци ни учат на спешна педиатрия
СОФИЯ. Трима лекари от Израел ще помагат на българските медици при създаването на програма за спешна педиатрия, съобщиха вчера от посолството на Израел у нас. Те ще изнесат лекции на семинар в Банкя, организиран от отдела за международно сътрудничество при Министерство на външните работи на Израел (МАШАВ) и нашето здравно ведомство. Вчера докторите посетиха детското отделение на института "Пирогов" и подчертаха, че са впечатлени от нашите спешни медици. Общо 348 българи са обучени по различни съвместни програми. Най-голям интерес българите проявявали към селското стопанство, икономиката и социалната реформа.
Изследователка на нашето Възраждане
Разбрах със закъснение, че на 5 септември т.г. на осемдесетгодишна възраст е починала чешката славистка, изследователка на българската литература и култура старши научен сътрудник д-р Венцислава Бехиньова. Заедно с Дана Хронкова и наскоро напусналия ни проф. Зденек Урбан тя бе от поколението учени с най-големи заслуги за просперитета на българистиката в чужбина.
Родена на 3 юни 1920 в Прага, Бехиньова следва библиотекарство и славянски литератури във Философския факултет в чешката столица. Завършва славянска филология в Карловия университет и през 1947 специализира в Софийския университет. Паметни са за нея лекциите, споделя по-късно тя, на проф. Сп. Казанджиев, проф. Г. Цанев, проф. П. Динеков. Научната си дейност започва от началото на 50-те години в Славянския институт. Ръководител е на секция по западноевропейски и южнославянски литератури в Института за чужди езици и литератури, от който е отстранена като дисидент по време на нежната революция в Чехословакия. От 1970 до пенсионирането си е старши научен сътрудник в Института за чешка и световна литература при Чехословашката академия на науките.
Научните интереси на Венцислава Бехиньова са насочени изцяло към нашата литература. Приоритет имат обаче заниманията й с литературата и културата на Българското възраждане. Тя е една от първите изследователки на българската католическа книжнина, посочвайки бароковите й особености и правейки опит да ги свърже с творчеството на българските писатели. Проучва чешко-българските и словашко-българските литературни взаимоотношения - Ал. Теодоров-Балан и Чехия, чешката славистика в България през Възраждането, Константин Иречек като историограф на българската литература, Йозеф Добровски и чешката българистика, новобългарската литература в делото на П. И. Шафарик, българската литература в Чехия по време на Българското възраждане и др. Изследва дейността на българските студенти в Чехия през 60-те години на ХIХ в., делото на Ботев, Вазов, З. Стоянов, К. Христов. Издава на чешки в свой превод "Житие и страдания грешнаго Софрония", сборника "Златният век на българската литература" (съвм. със З. Хауптова).
Имах възможност да работя с Венцислава Бехиньова в продължение на години във връзка с подготовката на двутомното издание "Васил Д. Стоянов. Съчинения". Упорита, прецизна и ерудирана, тя вложи всестранните си познания в издирване на публикациите на Стоянов в чешкия и немския периодичен печат, в установяване на авторството му над десетки негови статии, в подготовката на част от бележките към обемистите томове на изданието. За съжаление не успя да ги види обнародвани, да остане удовлетворена от онова, което направи като ценен влог в литературното наследство на Българското възраждане.
Със смъртта на Венцислава Бехиньова нашата литература губи един от ревностните си изследователи и популяризатори, а ние, нейните колеги от България, искрен, честен и всеотдаен приятел и демократ.
Имам ли право на информация? Да. А мога ли да я получа? Да.
По тоталитарно време силно разпространение получи един виц, достоен за приза "Златната решетка":
Гражданин към чиновника:
- Извинете, дали имам право ...
