ГЩ предлага по-кратка алтернативна служба
СОФИЯ. Искаме да намалим алтернативната военна служба, защото Законът за замяна на воинските задължения трябва да заработи реално, заяви вчера пред "Демокрация" началникът на ГЩ ген. Михо Михов. Той обясни, че в момента се обсъждат възможните варианти . "Не внасям нищо ново в обществото. Знам, че това е проблем, който съществува. Той трябва да намери решение", каза генерал &numero; 1. В момента срокът на алтернативната военна служба е два пъти по-дълъг от редовната казарма. Според източници от Министерството на отбраната най-вероятно ще стане година за всички. Допълнително ще бъде разширен и списъкът на местата, където се служи без оръжие. Сега 90 % от тях са във въоръжените сили и 10 на сто в държавни и общински учреждения и предприятия в областта на здравеопазването, опазването на околната среда, социалната сфера и др. От есента на 1999 до юни 2000 в Комисията по алтернативна служба са постъпили 61 молби. За тази година Министерски съвет е одобрил 100 свободни места, а за 1999 те бяха 50.
Според ген. Михов вероятността службата без оръжие да стане 12 месеца не е окончателно решение на проблема. "Той ще бъде обсъден от парламента, но ние трябва да я направим привлекателна", убеден е началникът на ГЩ.
Ще се активира датската помощ за 5-та механизирана бригада в Казанлък във връзка с мисиите, които трябва да изпълнява тя. Дания има богат опит в участие в операции по поддържане на мира и многонационални сили. За това се споразумяха вчера ген. Михо Михов и началникът на щаба на отбраната на Дания ген. Кристиан Хвидт. Гостът пристигна на двудневно посещение у нас. Ген. Хвидт ще посети щабовете на корпуса "Тактическа авиация" и на многонационалните мирни сили за Югоизточна Европа в Пловдив.
МВР оказва съдействие на прокурорските проверки
СОФИЯ. МВР оказва пълно съдействие на прокуратурата при проверките на законовите основания за използване на специалните разузнавателни средства, информираха от ведомството в отговор на въпрос на "Демокрация". Миналата седмица прокуратурата обяви, че започва проверки в рамките на своите правомощия по надзора за законност за използването на СРС, а в печата се появиха анонимни твърдения, че от МВР пречели на проверителите. До момента няма никакви пречки за комисията, в която аз участвам, да си върши работата, каза прокурорът от ВКП Цеко Йорданов. Проверявали се не само служби в МВР, но и структури в МО и други ведомства, които имат право да ползват СРС.
От ВКП уточниха, че главният секретар на МВР не можел да иска от прокуратурата да посочи конкретните случаи на нарушения, които ще проверява.
МС одобри споразумението за САПАР
СОФИЯ. Споразумението между Европейската комисия и програма САПАРД одобри вчера правителството. Финансовият и земеделският министър ще го подпишат. През следващата седмица се очаква евромисия, която ще акредитира държавен фонд "Земеделие" като агенция по разплащанията, съобщи агроминистърът Венцислав Върбанов.
Програмата САПАРД в помощ на земеделието и селските райони ще действа до 2006 година, като през всяка от тях страната ни ще получава близо 53 млн. евро. Ангажиментът на България е през всяка от тези години да съфинансира от държавната хазна 25 на сто от тази сума, което се равнява на 17,6 млн. евро. В бюджета за следващата година сумата е предвидена, заяви финансовият министър Муравей Радев.
Балканският принос в модата събран в каталог
СОФИЯ. Първото по рода си обзорно представяне на съвременния моден дизайн на Балканите видя бял свят като извънредно издание на списанието "Балканмедиа". Изтъкнати модни журналисти и експерти от 12-те страни в региона са описали най-характерното за бранша. Включени са и интервюта с емблематичните за световната мода Хюсеин Чалаян и Рифат Озбек. България е представена от около 20 дизайнери, а автор на уводната студия за балканската мода през вековете е доц. д-р Мария Блажева от НАТФИЗ. Изданието е богато илюстрирано и ще се разпространява в над 70 страни. То ще бъде представено и на Форума на балканските култури в края на месеца във Виена.
Бедствието - начин на употреба
Всемирният потоп, описан в Библията, вероятно е първата катастрофична творба в литературата. Оттам нататък човечеството или по-скоро неговото въображение е било атакувано неведнъж от какви ли не бедствия. Смисълът на подобни описания понякога е чисто развлекателен - острият сюжет да активизира храносмилането на еснафа. Но този тип творби имат и по-дълбока функция. Когато са създадени от майстори, те провокират самодоволството на едно общество, неговото измамно чувство за непогрешимост. А оттам мислещата част от хората биха могли да коригират своя поглед към света, да разширят обхвата на своето познание.
Друг е случаят с журналистиката. И в най-добрите си образци тя е склонна да прекалява с пипера, тъй като всекидневните срещи с читателя са постоянен дразнител на авторовия нарцисизъм. Времето за самооценка е твърде късо, а жадното око на "потребителя" настоява за още.
Дотук говорим за нормални явления. Но посткомунистическата балканска действителност у нас сякаш е заредена с титанична мечта на Витоша да изригне вулкан. Напоследък някои новини за горски пожари, пламнали едновременно от две страни, допълват тези настроения. Освен това припомнят до болка познати лозунги от типа "Колкото по-зле, толкова по-добре! ". А също и огромната дилема на Георги Първанов как с хора, в чиито глави се люшка "коктейл Молотов", да спечели хем изборите, хем Европа... Естествено е при цялата тази атмосфера да се появят и катастрофични творби. Пък дори само в областта на човешката нравственост. Както журналистиката ни спонтанно си наваксва жълтия цвят след десетки години в сиво, така и литературата ни трябва да обходи всички забранени досега посоки без гаранция, че водят непременно към Парнас... Озадачава обаче една друга тенденция - литературознанието също да бъде обсебено от видения за края на света. Когато някой самозван литературен пророк започне да се изживява като Пако Рабан пред руините на Париж, това е сигнал за сериозно заболяване. Вярно е, че краят на всеки век, та камо ли на хилядолетие предизвиква оракулски гъдел на неподозирани места. Обяснима е младежката претенция да се отрича днешният ден на литературата, за да влезеш в утрешния. Но случаят не е такъв. В самия подход, в недоизказаното на подобни познавачи се долавя миризмата на кашкавал пане от писателска почивна станция.
Като ти се изплъзва всичко това, какво остава? Да си затвориш очите и да кажеш, че наоколо няма нищо.
Бесен чакал ухапа жена
ДОБРИЧ. 63-годишната Тодорка Желева била нахапана от побеснял чакал, проникнал в двора й в с. Одринци, на няколко места по крака. Жената чула, че кучето й се сдавило с някого и излязла на двора. Жената била спасена от съпруга си, който успял да убие звяра. Вчера от София са пристигнали положителните резултати за бяс на чакала. Тодорка Желева е в добричката болница под наблюдение.
Близо 100 кг хероин за 8,5 млн. лева хванат в турски автобус
СВИЛЕНГРАД. Поредната голяма пратка от 94 кг и 350 г хероин в турски автобус "Скания" по маршрут от Истанбул за Прищина спряха митничарите на ГКПП - Капитан Андреево, вчера, съобщиха от Свиленградската митница. Дрогата била на стойност 8,5 млн. лева по цени за съдопроизводството. На черния пазар сумата е много по-голяма. Автобусът на турската фирма "Темпо" пътувал по редовна линия с девет пасажери. Наркотикът бил скрит под последните пет задни седалки. Стандартните разфасовки от по половин килограм средно били 178, обвити в традиционния кафяв скоч. По подозрения за превозвачи на дрогата са арестувани четиримата шофьори турските граждани Б. Д. (47), С. И. (53), Ш. Ф. (28), К. Г. (38) и един от пътниците, етнически албанец с югославски паспорт, Ш. Р. (40). Това е тридесетият пресечен опит за контрабанда на хероин досега на ГКПП - Капитан Андреево, по основния му път през Балканите - от Турция, през Косово към Западна Европа.
От началото на годината тук са спрени 1444,2 кг от този наркотик, като общото задържано количество от всички опиати е 2168,5 кг. За сравнение през миналата година на ГКПП - Капитан Андреево, бе заловен едва 139 кг хероин.
Български летопис
24 ноември 1873 - роден в гр. Ерзерум, Турция, Йосиф Фаденхехт, юрист и общественик. Академик от 1906. Завършва право с докторат в Лайпциг. Специализира в Болоня и Торино. Професор по гражданско право в Софийския университет. Бил е министър на правосъдието през 1918, между 1931 и 1939 е председател на Съюза на българските адвокати. Многократно избиран за народен представител. След 9 септември 1944 защитава съдените от първи състав на т.нар. народен съд. Автор на много трудове в областта на гражданското право. Умира през 1953.
24 ноември 1891 - роден в Сливен Васил Гендов, поставил в 1915 първия български филм "Българан е галант". Сценарист, режисьор и изпълнител на главните роли в партньорство със съпругата си Жана Гендова на "Любовта е лудост", "Военни действия в мирно време", "Дяволът в София", "Бай Ганю", "Човекът, който забрави Бога", "Пътят на безпътните", "Улични божества", "Буря на младостта", на първия звуков български филм "Бунтът на робите" (1933) и "Земята гори" (1937). Умира на 3 септември 1970.
24 ноември 1935 - умира в София генерал-майор Иван Сарафов. Участник в Българското опълчение по време на Руско-турската война 1877-1878. По време на Сръбско-българската война е командир на 8-и пехотен Приморски полк. Участва в детронацията на княз Александър Батенберг, уволнен от армията и емигрира в Русия. Участва в Балканската война.
В ЕС правят тестове за "луда крава"
СОФИЯ. Около 7 млн. говеда в ЕС ще бъдат подложени на тестове за болестта "луда крава", реши Постоянният ветеринарен комитет на Евросъюза. Отначало тестовете ще се правят на животни от рискови групи, а после на вече заклани - преди да отидат за продажба. Всеки тест струва 25 евро.
В отговор на читателско писмо
Да коментира проблема по какъв начин се подпомагат просещите сакати хора, както обещахме на предишната страница "Споделено от вас (17. ХI.), се обърнахме към Георги Сматракалев, председател на Фонда за рехабилитация и социална интеграция на инвалидите към МС.
Той обясни, че Фонд социално подпомагане институцията, която трябва да полага грижи за тези хора, и да ги подпомага социално, независимо дали са с увреждания или не. Фондът към МС работел по програми и проекти. За съжаление обаче от две години бюджетът му бил много оскъден.
Председателката на фонда за социално подпомагане г-жа Божия Божилова подчерта, че тяхната институция не дели хората на здрави и инвалиди. Всички нуждаещи се можели да ползват услугите им. На скитниците и бездомниците чрез общинските служби за социално подпомагане се предлагал временен подслон на ул. "Рижки проход" &numero; 2. Съгласно правилника нуждаещите се можели да пребивават там около 3 месеца. Тези хора можело да бъдат включени в пунктовете за безплатна храна, предлагат им се и дрехи, ако те желаят.
Личното мнение наг-жа Божилова е, че Столичната голяма община трябва в най-скоро време да разкрие подобно на западните страни постройки с обширни спални помещения, в които скитниците и просяците да бъдат приютявани поне вечер и да им бъде осигурявана и безплатна вечеря. Основният конфликт на "Рижки проход" 2 бил, че настанените вече не желаели да напускат приюта, молели за удължаване на срока, създавало се напрежение и нямало място за нови нуждаещи се от покрив и насъщен."
Верижна реДакция
Сега има един вестник "Сега", който уважава единствено собственото си мнение или онова мнение, което идва от партийна централа на улица с италианско име. "БСП не насажда евроилюзии, както прави СДС", отсича не сега, а вчера в "Сега" зав.-отделът на "Позитано" &numero; 20 Сергей Станишев. Абе, защо тази фамилия на зав.-отдела странно ни е позната? Един Димитър Станишев ни управляваше едно време и беше от БКП, Серьожа Станишев иска да ни управлява в бъдеще и е от БСП. Мечти... Мечти-и. Хубаво и най-новинарско е заглавието в "Дума": "Софийска вода" АД открива гореща линия. " Това е като откриването на топлата вода може би? Или пък това: "39-годишният варненски свещеник Иван. И. С. бе освободен срещу подписка след 24-часов престой в ареста. В цивилни дрехи, въоръжен с пистолет, той се опитал да обере посред бял ден на 20 ноември т.г. златарски магазин на ул. "Г. Бенковски" във Варна, който лично осветил при откриването. " А някой ни се присмиваше в "Сега", че темата за християнските добродетели била незначителна?
Значително събитие според "Земя" е: "Мемориал "Помирение" ще вдигат социалистите в Дупница. " Ами, съвсем естествено, че инициаторите на това "народополезно дело" ще бъдат групата съветници от БСП в Дупница. Те и името на Станке Димитров-Марек ще искат пак да рециклират, но шпионите са котингент на друго издание и ние не щем да им се месим. Професионална толерантност един вид. И сега, и след 24 часа. Никаква толерантност към читателите обаче не проявява издаваният от агент Иванов вестник "Русия днес". Той ни обажда гръмогласно: "Бащата на абсурдизма Данаил Хармс е роден в Русия. " Абсолютно вярно. И който не го знае, всуе чете газети. Но някак неловко е пак да се изпада в преклонението, че всичко е тръгнало от Русия, като изобретението на телефона например. И на топлата вода. А часовият вестник се пита: "Как мирише дрогата? " На пари бе, колеги.
Визовият въпрос е доминираща тема в българската политика
В неотдавна публикувания доклад на комисията на Европейския съюз бе констатирано, че България е направила значителен напредък, но този доклад играе малка роля във връзка с визовия режим. В центъра на вниманието е една дата, на която в Западна Европа почти не се обръща вримание - на 30 ноември в дневния ред на Съвета на министрите на вътрешните работи и правосъдието на страните от Европейския съюз е включен въпросът, дали гражданите на България и Румъния ще могат в бъдеще да пътуват без визи в страните-членки на Шенгенското споразумение.
Отменянето на визовия режим е за българите въпрос, засягащ националното им достойнство - заяви Костов по време на извънредното заседание на парламента в София. Опозиционните социалисти, които иначе не пропускат възможност да го атакуват, не му противоречиха. Представители на всички партии окачествиха сегашните регламенти като "унизителни и дискриминиращи". От дълго време насам български дипломати предупреждават, че досегашното широко одобрение за членството в Евросъюза сред българското население може да прерасне в недоверие и отрицателно отношение, ако скоро не се даде сигнал, че на страната наистина се гледа като на част от Европа.
Все още мнозинството българи се изказват в анкети за членство в Европейския съюз, обаче се очертава растящ песимизъм. Главно високо образованите и младите хора заявяват, че визовият режим ги ощетява лично. Български бизнесмени се оплакват, че не могат да сключват сделки, защото седмици наред трябва да чакат за виза.
Правителството подхваща тези оплаквания и заявява, че визовият режим пречи на всеобщо желаната интеграция на българската икономика в икономическата сфера на Евросъюза.
В Брюксел явно са чули това послание: отговорният за източното разширяване комисар Ферхойген изказа неотдавна опасението, че България може да се отклони от своя досега ясно проевропейски курс. Това опасение се подхранва от многобройните изявления на български политици. Така заместник външният министър Кисьов, който отговаря за преговорите с Европейския съюз, каза, че може да си представи България да въведе визов режим за гражданите на Евросъюза, ако от идната година българите не могат да пътуват без виза в страните-членки на ЕС.
Още през октомври визовият въпрос се превърна в доминираща тема на българската политика, след като председателят на външнополитическата комисия на парламента Асен Агов поиска България да напусне Пакта за стабилност, ако в края на ноември министрите на вътрешните работи и правосъдието от Европейския съюз не зачеркнат България от негативния списък на страните от Шенгенското споразумение.
Силните думи на Агов, Кисьов и други български политици бяха, естествено, предназначени както за външна, така и за вътрешнополитическа консумация. Идната година в България ще се проведат парламентарни избори. СДС се нуждае от успехи или най-малкото трябва да покаже, че не е виновен за липсата на такива успехи. Вярно е, че според доклад на Европейската комисия консервативното правителство, което пое от посткомунистическите социалисти една почти неплатежоспособна и оплячкосана държава, е постигнало напредък в стопанските реформи. В личния си живот обаче повечето българи не усещат нищо от този напредък.
От известно време, отбелязва в края на обзора си "Франкфуртер алгемайне цайтунг", в България се усилва чувството, че българинът бива наказван за чужди грешки. Досега българското правителство проявяваше голяма воля за сътрудничество. Това доведе до успех. Независимо от напредъка през последните години обаче България все още е на опашката на кандидатите за членство в Европейския съюз. Но въпреки това България ще бъде вероятно първата страна, на която Европейската комисия ще издаде позволението самостоятелно да борави със средствата за развитие на селското стопанство, отпускани от Брюксел в рамките на програмата САПАРД.
"Франкфуртер алгемайне цайтунг"
Ганьовската журналистика
Спор няма - печатът, радиото и телевизията боледуват. Но преди каквато и да е диагноза, представете си една малка анкета с въображаем читател. И тъй:
Отговоретe с да или не на следните въпроси, зададени в стил Никос Диму:
Обича ли българинът да се вайка?
Изпълнен ли е с мълчаливо неуважение към властта?
Храни ли подозрения спрямо всяко начинание, което изглежда благотворително?
Заканва ли се гласно да се съвкупи с майката на всяка жива твар и всеки обект във Вселената?
Дава ли ухо, когато се мълви за опасни бедствия, страшни епидемии, космически сблъсъци, дето дебнат да сполетят света, но точно него няма да засегнат?
Обича ли отстранено да наблюдава побоища и кавги, катастрофи и наводнения?
Радва ли се, когато някой се строполи от високия си пост?
Докато наблюдава футболен мач, идват ли му на ум изрази като: убихме ги, размазахме ги, съсипахме ги?
Когато говори за успехите си в любовта, използва ли образи от рода на: скъсах я, спуках я, събрах й очите?... Обича ли да се изказва категорично по въпроси, които със сигурност не разбира?
Смята ли, че съществуват Те (неназовани, но вездесъщи), които подмолно или явно му пречат да живее?
Вярно ли е, че ако намери портфейл с пари, в който има паспорт на собственика, ще се колебае дали да ги върне, но ако изнамери безопасен начин да не плати данъците си, без колебание ще го използва?
По сърце ли са му изрази като: тъпите немци, глупавите американци, тия нещастници руснаците и успокоява ли се, след като заключи: "Абе, не сме народ, а мърша!"
Уважаеми читателю, ако повече от отговорите ти са "да", защо трябва да искаме тези, които днес списват българските вестници, да са по-различни от нас. Те с малко изключения са българи от плът и кръв. И аз смея да твърдя, че в почти всички нашенски вестници се чувства склонност към вайкане, непочтителност към всяка власт, подозрителност, ругателство, зловещателство, надзъртане, злорадство, сластно описание на насилието, очарователно нахално невежество, пренебрежение и преклонение към чуждото, фатализъм, себепопържане!
А ако отговорът на Уважавания читател е "не" - той безсрамно лъже. Имам свидетел, когото ще призова, за да го докажа:
Господин Балкански: - Вестник ще издаваме!
Всеобщо вцепенение.
Гочоолу: - Да прощаваш, ама ти обичаш... Ганьо: - Какво?
Гочоолу: - Само така рекох.
Ганьо: - Вестник ще издаваме!
Данко: - Ти не се чуваш какво говориш бе, бай Ганьо!
Ганьо: - Аз ли, бре! Че ти мене ли ще учиш бе, келеш! Аз дето цялата Европа съм изходил... Данко: - Чакай сега, защо кипна? На мене така ми се чини.
Ганьо: - Какво ти се чини? Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите, па псувай наляво и надясно. ЧЕ ТИ НА КАКВО ДРУГО СИ СПОСОБЕН (курсивът мой - Г. Д.). Работата ще ни бъде да омаскарим тогоз-оногоз, хем приятна, хем лека.
Решението е взето. Избран е главен редактор. От него граматиката, от останалите псувните. Обсъжда се философията на вестника.
Бодков: - Въпрос първи, вътрешнополитически, господа... С каква насока ще бъде нашият вестник... Искам да кажа към ОПОЗИЦИЯТА ли ще се придържаме, или към ВЛАСТТА?
Ганьо: - Там е цаката! (Мисли.) Не знам, дявол да го вземе, колко ще изтраят днешните... (Това и авторът на тези редове не знае.)
Данко: - Абе, няма да векуват, я! Тяхната мама!
Гочоолу: - Те че няма да векуват, едно на ръка, важното е ние да не фалираме, преди да са се сгромолясали.
Размисъл.
Ганьо: - Сетих се!... Аз мисля, като начало, сега засега, да я караме с правителството. (Решение, смайващо със своята необичайност.)
Дочоолу: - Тъй, тъй, най-добре с правителството.
Гочоолу: - То сигурното винаги си е по-сигурно.
Ганьо: - Само че се иска нос! Подушим ли, че на днешните им се разклащат краката, първи трябва да им ритнем текмето, за да ни имат новите едното доверие.
Данко (в изблик на откровение): И аз съм съгласен. Щото да ви кажа, тъй някак си по-отръки ми иде да псувам опозицията. като е за властта, се запъвам!
За да няма никаква грешка, пояснявам: действието се развива в България в края на миналия век.
Бодков: - Втори въпрос - външнополитический.
Ганьо: - Думай, думай!
Бодков: - С русите или с немците?
Ганьо: - Ей, вярно! Тука може да я оплескаме.
Дочоолу: - С русите, с русите!
Ганьо: - С русите, с русите! Какво бързаш като теле пред майка си. Щото ако искаме да угодим на ония, трябва да теглим към немците, но ако искаме пък, нали... вестникът... трябва да се поклоним на Русията.
Гочоолу: - Затруднително положение.
Дочоолу: - Абсолютно... Данко (поривисто): - Ами няма да се издаваме с кого сме и толкоз! Тяхната мама! (Оттогава този подход в пресата се нарича публицистичен принцип на Данко Харсъзина.)
Ганьо: - Ох, Данко, то не може тъй, бе... Чакай да помислим! (Всички мислят до изтощение)... Значи, виж какво, Бодков... ние... в нашия вестник, ще турим едно такова нещо, че като един малък народ настояваме да се прегърнем братски - хем с русите, хем с немците!... Ей това е!
Данко: - Е, че как тъй хем-хем!
Ганьо: Ами тъй, хем-хем. Тъй се прави то вестник! Пък нека си го тълкуват, както им уйдиса!... Сетне става дума, че няма да позволим да ни турят по-доле от другите народи, за Аспаруха, за Крума Страшний, и единодушно се взема решение: "За Македония ще се поумълчаваме, щото времето не помага. Това Австрия едно иска, това тройствения съюз - друго... Ще й дойде и на нея времето!"
Бавно и тъжно пада завесата.
Действието се развива в България, края на ХIХ век, в края на ХХ век, в края на... краищата.
И какво излиза, сякаш колкото пъти слънцето на свободата плахо е огрявало родния край, толкова пъти е настъпвала пълна суматоха. Така внезапно запалената лампа кара хлебарките да се разбягат панически. Лошото е, че докато суматохата отмине, нас отново ни оковават.
И ако след 1878 година сме възприели гражданската свобода и свободата на печата като право да се краде добитъкът на поробителя и да се попържа опозицията, след 1989 правата още повече се разшириха - краде се всичко, каквото е останало от поробителя, и се псуват всички, с изключение на тия, които най-много заслужават. Покъртително е умилението ни към разбойниците, които говорят мъдрости от екрана и страниците на вестниците, многозначително е и моето собствено колебание дали сега да споделя, че вниманието, което медиите напоследък оказват на Тодор Живков, е точно толкова погнусяващо и унизително, колкото и безсилието на ония, които се канеха и бяха длъжни да го съдят.
Българският печат е проявление на една отблъскваща действителност - нашата. Той е противоречив, невеж, груб и объркан, жалък, подкупен и безнадежден, той може да се сравнява само с българския парламент живот или българското правораздаване, или уличното ни движение. В обществото не присъства нещо като Демона на Максуел, който да изпраща добрите хора във вестниците, а лошите в парламента.
Но напук на всичко, цялата тази тъжна логика не означава, че за надеждата няма място. Слава Богу, надеждата не произтича от разума и така както неочаквано от хаоса се поражда нов порядък, така всеки порив, и най-несмелият, към нещо по-добро и по-човешко не бива да се пренебрегва.
Затова написах тези редове, защото вярвам в невероятните неща.
Поради непреходното значение на този текст го препечатваме от в. "Стършел", бр. 2705 от 16.I.1998 г. Д-р Панайотов иска оставката на министър Семерджиев
СОФИЯ. Депутатът Панчо Панайотов поиска публично вчера оставката на здравния министър Илко Семерджиев. Той е изпратил и писмо до премиера Иван Костов, в което подробно обяснява мотивите си. Причините са груби нарушения на зам.-министър, който съзнателно заплашва здравето на хиляди болни от диабет, нанася огромни загуби на бюджета и съсипва авторитета ни пред западните фирми, обясни на пресконференция д-р Панайотов. Той показа и документи, удостоверяващи, че става дума за Стойчо Кацаров.
По молба на датската фирма "Ново Нордиск" Панчо Панайотов направил разследване на случая с дефицита на инсулин. Оказало се, че през ноември 1999 МЗ провело конкурс за доставчици, като за необходимо количество били обявени 75 000 флакона от препарата. Спечелила "Ново Нордиск". По-късно обаче МЗ завишило нужното количество на 100 000 флакона и решило "абсолютно произволно" да ги преразпредели в полза на другите 2 фирми доставчици - американската "Ели Лили" и немската "Хьохкс". Това е абсолютно незаконно, тъй като търгът е за определен обем и не може да се променя, смята Панайотов. Той подчерта, че има разлика в качеството инсулин, произвеждан от "Ново Нордиск", "Ели Лили" и "Хьохкс". Смяната на един вид с друг не била желателна, тъй като се получавали алергични реакции, изпотяване, можело да се стигне дори до колапс. Когато през януари се изчерпали количествата на "Ново Нордиск" и лекарите, и болните вдигнали шум, Кацаров помолил датската фирма за 63 000 флакона допълнително, но вече нямал откъде да ги плати. Според Панайотов притиснал фирмата да направи дарение. Междувременно Кацаров писал писма до областните здравни служби, с които ги инструктирал да използват инсулина на другите фирма, препоръчал на лекарите за изписват флакони, а не писалки, отменил задължителното изискване комисия от трима да определя лечението с писалка. Министър Семерджиев е отличен администратор и той няма пряка вина за случилото се, но е недопустимо той да не знае какво се върши във ведомството му, каза Панайотов.
Д-р Стойчо Кацаров,зам.-министър на здравеопазването:
Не само че "Ново Нордиск" не е била ощетена, но получи двойно повече от договореното на търга. Всяка година в определен момент фирмата вдига скандал, че инсулинът е малко, и ние увеличаваме доставките. През ноември 1999 фирмата използва един от служителите ни от отдел "Лекарствена политика" и той на своя глава направи два пъти по-голяма заявка. Затова и той вече не работи в МЗ. Въпреки това ние подписахме анекс към договора и я платихме. Няма никакви квоти. Стремим се да договаряме най-големи количества с фирмата, която предлага най-ниски цени. Сега "Ново Нордиск" са най-скъпи. Директорът й Касабов с агресивния си подход спира доставките на инсулин и така се опитва да извие ръцете на касата. Инсулините на трите фирми са абсолютно заменяеми. Това е 100 % пречистен инсулин. Проблемът е, че са различни пълнителите на различните писалки, а "Ново Нордиск" първа е успяла да пласира писалките си. Панчо Панайотов нищо не разбира. Той е жалка картинка. Човекът бе герой навремето, но сега не може да си намери място.
Илко Семерджиев, министър на здравеопазването:
Всички необходими мерки за животоподдържащи доставки на инсулин са взети от МЗ и ще бъдат вземани от НЗОК. Искам българските граждани, които боледуват, да са сигурни, че мислим преди всичко за тях. Няма да позволя търговски интереси да застрашават живота и здравето им, нито ще позволя изнудването им като данъкоплатци. Намирам за недопустимо да се разчистват лични сметки по подобен публичен начин, като се намесват болни хора и се манипулира тяхната психика. Фактите показват, че обществените поръчки към "Ново Нордиск" се увеличават, което доказва, че няма административен натиск за преразпределение на пазари. Подавам оставка, когато има смисъл от това. Съвестта ми е чиста.
Д-р Димитър Игнатов, председател на БЛС:
Върнете се назад, вижте кой по това време е бил министър и ще разберете чия е отговорността. Тя е на бившия министър на здравеопазването. Панчо Панайотов може да говори различни неща. Но ако обвинява в корупция, той трябва да го докаже. Едно е да говорим за грешка, за некомпетентност, друго е за корупция. По-етично щеше да бъде да изчака отговора на премиера, преди да дава гласност.
Д-р Хасан Адемов, член на здравната комисия: "Ново Нордиск" създаде изкуствена криза на пазара, за да настрои диабетиците и така да се окаже натиск върху здравната каса. Целта й е да се запази досегашната система на сключване на договори за предварителни доставки, както е било досега. Това съвпада със смяната на системата на заплащане. В случая "Ново Нордиск" използва враждата на Панчо Панайотов със Стойчо Кацаров.
Далчев - незлобивият
Цели пет години се виждах с него всеки ден в редакцията на юношеското списание "Пламъче", където работехме... Александър Муратов като главен редактор, Атанас Далчев като негов заместник, художник беше Любен Зидаров и аз - технически редактор. И как нито веднъж не закъсня! Идваше точно в два часа следобяд. В малката стая имаше две бюра. Атанас Далчев и Александър Муратов седяха на едното, Любен Зидаров и аз - на другото. Бях само на двайсет и три години тогава и гледах на двамата известни поети със страхопочитание, но постепенно свикнах с тях, като ги наблюдавах как, седнали като ученици край бюрото, целия следобед четяха и редактираха онова, което трябваше да бъде поместено в списанието, или превеждаха стихове от френски и испански поети.
С Муратов се познавах от няколко години, за Атанас Далчев само бях чул веднъж на една от лекциите, които всяка седмица ни изнасяха в кабинета на младия писател: че бил написал петдесетина стихотворения, с които и сега тровел младежта! Не бях чел нищо от него. Потърсих в градската библиотека негови стихосбирки, но нищо не намерих. И когато започнах работа в списанието (и досега го помня този ден - петнайсети януари хиляда деветстотин петдесет и трета година), очаквах да видя един зъл човек, който те гледа навъсено. Затова много се изненадах, когато главният редактор ме запозна с Атанас Далчев. той ми се усмихваше със сините си очи зад многодиоптровите очила, от които струеше доброта. Целият излъчваше благост.
И тогава отведнъж се сетих за онзи критик, който заедно с още няколко като него ни учеше на социалистически реализъм, "единствения верен метод за отразяване на нашата социалистическа действителност". И се попитах - възможно ли е човек като този, който сега ми се усмихваше дружески и ми стискаше ръката, да напише стихове, с които да "трови младежта"! Намерих ги тия стихове. И колкото повече ги четях, толкова по-голяма доброта и обич към хората откривах в тях.
При бай Атанас, както му викаха всички, които го обичаха и уважаваха, често идваха млади поети, стиснали в ръка тъничка зелена папка. Подаваха му я тази папка, в която бяха първите им стихове, и го молеха - ако може да ги прегледа, да им каже какво мисли за тях. Само подир няколко дена им отговаряше. И никога не го чух да каже остра дума на някого! Намираше начин така да им отговори, че да не си отидат разочаровани. Много от тия млади поети го имаха за свой учител в поезията, обичаха го, ценяха мнението му, търсеха го. Той също обичаше да дружи повече с млади хора.
До обяд работеше вкъщи, превеждаше книги най-вече от руски писатели, тогава предимно тях издаваха. Вечер, когато четирите му деца и жена му Сийка си легнеха в единствената стая, на единственото легло, в полуразрушената им от бомбардировките къща, в която, като завалеше дъжд, не им стигаха съдовете, защото отвсякъде течеше, бай Атанас отиваше в кухнята, сядаше край масата и продължаваше да превежда или да пише ония свои бисери фрагменти, които по-късно щяха да излязат в отделна книга. Щяха да обогатят литературата ни, да се издават и преиздават наред с ония шейсетина стихотворения, писани през младите му години.
Далчев никога не се оплакваше, че живее в една стая, че самичък трябва да храни и облича четирите си деца, жена си и... себе си. Само веднъж го чух да разправя, че не му давали квартира от писателския съюз. Тогава председател на този съюз беше Христо Радевски. Бях чувал, че преди години двамата с бай Атанас имали някакъв спор в едно литературно списание. Оттогава Радевски не го обичал. И други "поети" не го обичаха. Един, който имаше всичките възможни титли и звания, го смяташе само за добър преводач. Сега за този поет малко хора си спомнят, за титлите му също, а Атанас Далчев е приет при ония малцина избраници поети и писатели, за които кандидат-студентите трябва да пишат. И как нито той, нито главният редактор не отпечатаха нищо свое в списанието, в което работеха! Смятаха, че не е редно.
Веднъж, когато вече бяха започнали да го признават и за поет освен за преводач, от едно списание поискаха да му поместят снимка заедно със стихотворението, което щяха да отпечатат. Той категорично отказа.
Не беше злоблив, макар преживял и изтърпял толкова несправедливости. Когато излязла първата му стихосбирка "Прозорец", се появили повече от седемдесет отзива и повече от тях отрицателни. И сега - същото! - разправяше и се усмихваше със сините си добри очи.
Сега Далчев намери своето заслужено място сред най-големите ни поети, макар че за онези, които го обичаха и разбираха, той винаги е имал това място.
Десетилетието, което преживяхме
Из артистичните среди той е известен като Жожо, обръщение, което все още приляга на 51-годишния директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство. На депутата от Великото народно събрание. На заместник-министъра на културата от кабинета на Стефан Софиянски. На "момчето" Георги Липовански, който е склонен все още да извърши някоя лудория, стига на духа да му бъде добре.
Още през 1989 година той бе готов да прегърне демокрацията и да я нарисува. И прочее я нарисува, и тя се развяваше по знамена и над площади. После излезе да протестира срещу недомислията в новата конституция, после го нарекоха предател, хулиган и какво ли още не... После от тази стачка на площада пред Народното събрание получи тежко заболяване. Но не се почувства нито излъган, нито предаден, нито унизен. Не тръгна да ругае или да участва в котерийни борби и партийни баталии. Върна се в изкуството си. Там, където му е мястото. Ходи добре облечен, обича атрактивните дами и питието, изпито с приятели. Има много неща, които не са му по душа, но е убеден, че десет години са и много и малко, от един човешки живот, та всичко да ти бъде на таман.
Разговора започнахме в учтивата форма на общуване, но после истината надделя и заговорихме така, както и преди десетте години, които преживяхме.
- Господин Липовански, за добро или за зло, чиста истина си е, че вече единадесет години българите живеем в преходен период. Това помага ли на творците в страната, избистря ли културните сетива в една държава?
- Разбира се, че не е добре, особено когато човек се занимава с духовни неща. Началото е малко лъжовно. Надеждата за новост подтиква емоционално възприятията на творците, но вече при забавянето и връщането назад почва да ги омаломощава. И емоционално, и физически, и всякак. Поради което артистът не може да си намери вече мястото или му става все по-трудно. И може би само Божията искрица (ако има такава) го крепи, за да бъде почтен към идеите, които е отстоявал и ще отстоява.
- Преди известно време, именно преди десет години, името Георги Липовански вече беше значимо в българското културно пространство. Какво не ти достигна тогава, та трябваше да го наваксваш, впускайки се в т. нар голяма политика?
- Нищо конкретно, нищо материално не ме е накарало да се "впусна" в политиката, просто се почувствах длъжен към тази мисия. Смятах, че всички ние, всеки българин е длъжен да даде и да допринесе, колкото му е възможно, за да се осъществи именно тази промяна, за която сега говорим и говорим... Просто тя беше логична и ясна. И смятах, че е съвсем нормално човек да пожертва част от себе си в името на всеобщото ни добруване и освобождаване от комунизма.
- Сега, в края на 2000 г., когато си изживял десет пъти повече неща и по презумция си десет пъти по-мъдър, а и шеф на престижна галерия в столицата, чувстваш ли се извън политическите страсти?
- Във физически смисъл на понятието, да. Но реално аз съм част от културната политика на страната. Бюрократично погледнато, преди 10. ХI.1989 не бих имал нито шанс, нито даже мечта да заема такова място. Но лошото за художника, за твореца в глобален смисъл, е, че културата все повече се превръща в значима част от реалната политика. И тук има едно явно несъотвествие: културата обслужва политиката, а тя в доста мигове като префърцунена дама престава да обръща внимание на културата. Отношенията са понякога чисто битови - като между снаха и свекърва... И тук съм длъжен да обърна внимание на действащите политици, които пренебрегват (или хайде, загърбват) културните щения и зависимости на народите си. Именно културата е тази, която във времето дава оценка, но тя е и онзи стожер, около който се изграждат взаимоотношенията: и вътрешнодържавни, и междудържавни. Защото ако приемем, че без хляб не може да се живее, то как ще оборим идеите на Свети Йоан Рилски, че без духовна храна се умира напълно. Иначе и с корени, и с плодовце може да се крее, препичайки се на безплатното слънце. Ето в този смисъл десетилетието ще остане като бяло петно в нашата история, по простата причина, че хаосът спира реализирането на културните проекти. Нека не бъда разбран погрешно. Нито художниците, нито поетите, нито композиторите са престанали да творят. Актьорите също играят по сцени и по площади. Всеки работи. Но възможностите за пълно реализиране на културния продукт са минимални. Или най-простичко казано, държавата би могла с относително малко средства и усилия да отвори пътечка за пазара на творческите възможности. А у нас има много стойностни автори. Някой трябва да ги подкрепи, дори морално. Артистът е суетен човек.
- Хубаво е, че тези думи ги чувам от един бивш заместник-министър на културата. Това не е ли едно закъсняло прозрение или разкаяние? Какво усилие е нужно, за да се помогне на твореца в България, и то в този момент, та той да не се чувства като дете на разведени родители?
- Има разни усилия. Прекалени и напразни усилия. Аз съм озадачен, че реформата именно в тези области се забави много. Музеите, за разлика от театрите, не могат да се развиват без редица специфични условия, характерни тъкмо за тях. Ето в тази великолепна галерия, известна и по света, от 10 години не са правени никакви откупки. От историята знаем, че някогашна велика сила като Монголия на практика я няма в историята на човечеството освен с Чингис хан, поради една малка подробност. Просто не е оставила след себе си културни паметници. Докато за други по-малки народи, оставили културни знаци, се говори и днес с преклонение. В исторически план говоря.... Понеже един музей е предопределен да къта изобразителните постижения на епохите, невъзможността да попълва фондовете си го омаловажава като институция. И след 100 години никой няма да пита дали съм имал Фонд "Работна заплата" или кой ми е плащал охранителната техника и парното, а ще ме зачеркнат като хранител на този музей, защото съм пропуснал един период от културния профил на Европа, без да го осъществя като събитие в културата.
И за да покажа, че не съм огорчен от реформата критикар, бих споменал и казуса "Сатиричен театър". Защо беше тази истерия след решението на директора Рашко Младенов да вкара положението с артисти и репертоар в една съвсем логична посока? Кога колегите му бяха "демократи"? Когато конферираха платени концерти, или когато трябваше да застанат наистина зад реформите на демократичното правителство и да се съгласят, че времето на "общата ясла" отдавна е отминало? Безвъзвратно при това. Разбира се, не отричам онова което казах, трябва да се стимулира, да се помага на талантливите идеи и за осъществяването им, и за "продажбата им": и тук, и зад Шенген.
Също такъв излишен шум се вдигна и около училищата по изкуствата. Повече от реално е, че в България няма място за 22 училища по изкуствата. Те наистина трябва да се обединят, да се оптимизира преподаваният продукт в тях и те да станат съвременни центрове за съвременно изкуство.
И като финал на този ми предизвикан монолог искам да кажа, че забавянето на реформата се дължи именно на прекалено дългия "разяснителен" период. Просто събитията изпревариха общественото мнение и настройка. И тук му е мястото да се обърна към медийните пропагандатори, колкото и остаряло да звучи. Недостатъчно умело се подходи към промените, за което може би сме виновни и самите ние, творците, които в по-голямата си част сме интровертни и трудно се отваряме към света.
- Хубаво място, за да те прекъсна. Всеки творец е самотник, малко или повече маниак или егоцентрик. Кой или кое в този исторически момент е в състояние да обедини българските интелектуалци съзидатели и те да застанат зад нещо градивно, не само в личен план, но и като безплатна обществена поръчка?
- Действително творците са индивидуалисти, няма начин, защото изкуството е личен дар! Но вече все по-трудно става едно обединение "по интереси". На първо място, големите надежди, които всички възлагахме на бързите промени, не се оправдаха във времето и поради обективни, и поради субективни фактори. И още, защото диалогът с творците бе нарушен и се измести центърът на ценностите. Обърна се внимание на онези, които все повече вдигат аларма около себе си и искат да се гледат в екраните на всички телевизори. Изходът е да се възложи на цялото съсловие една по-голяма отговорност. Нека им се възложи разработването на модели, за които те да бъдат отговорни и които да вършат работа дълго време, а не да се изменят през шест месеца. И нека върху тези модели правителствата организират своите си проекти и да се съобразяват с тях.
- На какъв хал е текущата, днешната ни култура? И защо е това нахлуване на кича или безвкусицата? Това с правителствени документи не се оправя, с декрети, тем паче. Преживяхме вече такъв период.
- Има и спадове, и постижения. Има таланти и бездарници. Но тези, които управляват или администрират културата, трябва да са наясно със световните киртерии и вкусове. Въпросите, които те решават, трябва да са им ясни. И да ги приемат специализирано и компетентно. Не може един министър на културата сам да решава всички въпроси на културата, при положение че има съпротива у останалите членове от Министерския съвет. Този съвет не бива да оставя нашата министърка сама, именно този орган трябва да вникне в нейните искания, защото те не са самоцелни или случайни. И всекиму трябва да е ясно, че министърът на културата не седи в йерархията по-долу примерно от министъра на финансите или на земеделието. Когато се планират някакви действия, те трябва да се решават на най-високо равнище. Това е именно "културата" в едно управление на културата, и то в държава, която е уважавана в света преди всичко за нейната култура, а после заради... гюловото масло и киселото мляко. Ако това не сме го разбрали за тези десет години, значи нищо не сме разбрали. Е, тогава внуците ни имат пълно право да забравят имената ни. И като творци, и като политици, и като люде, които решиха да превърнат комунизма в демокрация!
- Компромисът за визовия режим, който ни беше предложен, ще повлияе ли на творците в България? Ще ги демотивира ли? Ще ги настрои ли срещу управляващите?
- По принцип на всеки българин това състояние ще му е неприятно. На нашего брата - също. Той може да се сърди, като хлебаря и мандраджията, но едва ли това е достатъчно условие за демотивация, за да спреш да рисуваш или да пишеш. Защото, ако има такава демотивация, то досега и папер нямаше да остане през изминалите тоталитарни и посткомунистически години. Трябва да ни се има доверие, сериозно доверие. Защото ако става дума за правещите изкуство в България, то шенгенският казус (по научному) въобще нямаше да съществува. Не забравяйте, че никой не иска виза на красотата.
Документ
Призивът на движението "Път за България", публикуван на 17 ноември във в. АНТИ, бе подписан от:
Съюз на възпитаниците на военните на НВ училища, ШЗО и родолюбивото запасно войнство - председател инж. Никола Рухчев;
Съюз на свещениците в България - секретар свещеноиконом Камен Бараков.
Председателите на тези организации създават съвет на движението, в което ще участват на равни начала.
Сред инициаторите на създаденото движение са членовете на Комитет "Съединение" Величка Филипова, проф. Йордан Венедиков, проф. Михаил Огнянов и Стоян Филипов.
Всички организации и отделни личности, подкрепящи призива, могат да се присъединят към движението, съобщавайки това във в. "Демокрация" и в. АНТИ.
Вестник "Демокрация"публикува пълния текст на призива и вярва, че по този начин допринася за избягването на превратни тълкувания и спекулации.
Призив
В навечерието сме на решителни избори. Ако на тях не бъде подкрепен курсът на реформи и приобщаване към евроатлантическите общности, България ще тръгне назад към продънилите се доктрини и окепазения социалистически експеримент. Под напора на разгневения народ през 1997 правителството на БСП се оттегли, оставяйки една банкрутирала държава в пълна международна изолация. ОДС самоотвержено се зае да ни изведе от кризата и завъртя кормилото на националния кораб във вярна посока. Независимо от вестникарския и медийния жабокрек за всички е ясно, че националната ни валута е стабилизирана, че доходите бавно, но сигурно нарастват. Масовата престъпност беше притисната. Силовите групировки загубиха предишната си сила. В международно и дори в световно отношение България придоби самочувствие.
Но надеждите на народа ни изпревариха възможностите за тяхното осъществяване. Това се дължи на обективни и на субективни фактори, най-вече на човешките слабости, които са разбираеми, но невинаги са простими. Бюрократичният апарат продължи да напомня за недалечното тоталитарно минало. Започна се прекалена и неоправдана злоупотреба с издаване на лицензи. Въведе се обременителна процедура по данъчния контрол. Съдебната система си остана мудна, неефикасна и поддаваща се на субективни отсъждания. Полицията с неособено усърдие изпълнява ролята си на защитник на гражданите. Всичко това и още много други фактори създадоха благоприятни условия за корупция.
Очевидни и дразнещи почтените люде кадрови грешки поставиха на отговорни места недостатъчно подготвени, некомпетентни, компрометирани от времето на комунизма лица. Млади хора, необременени със старото мислене, не подмениха състава на административния апарат. Обликът на средния и нисшия управленски ешелон запази своя ретрограден характер. Преподавателският състав на училищата и висшите учебни заведения си остана същият, със същото мислене отпреди 10 години. Висшите политически офицери бяха оставени във войската предимно на ръководни длъжности. Не се взеха достатъчно законови и други възможни мерки за отстраняване на бивши тартори от тайните служби. Нито един от престъпниците и убийците на невинно изпратените в т.нар. лагери за трудово превъзпитание не беше осъден.
Въпреки всички трудности правителството на ОДС се справи с политиката, в името на която бе избрано. Това не се оспорва от обективно мислещите и в страната, и в чужбина. Довеждането на тази политика докрай е единственият спасителен път за страната ни. Това може да стори само правителството, което я начерта и осъществява в момента. Няма друга обществена сила, способна да се справи с тази задача. Четирите червени правителства след 1989 г. се провалиха с трясък. Другите по-малки партии са изправени пред дилемата или да подкрепят ОДС, или гледащата с едно око към Москва БСП.
Водени от идеята да обединим всички българи, които са верни на традициите на народа ни и ратуват за честност и почтеност в обществения ни живот, ние ги призоваваме да се включат във Всенародно движение "Път за България" и да дадат своя принос за победата на демокрацията. Нека всички разочаровани, пренебрегнати, засегнати и излезли от редиците на СДС да забравят своите огорчения в името на спасението на Отечеството. Обединени да отстоим българския национален дух срещу реставраторските опити на комунизма и неговите мутанти!
Всенародното движение "Път за България" няма претенция да бъде самостоятелна политическа сила. То си поставя за цел да подкрепи демократичните сили в този решителен за всички ни сблъсък, като в същото време ще се стреми да бъде техен морален коректив.
Бог да ни е на помощ!
Досието
От влака, който позакъсня и на спирката стигна по тъмно, слезе само Бялко Костов. Той нямаше багаж, изпод мишницата на отрязаната му ръка се подаваше някаква папка. Спирката беше встрани от село и шосето, преди да стигне първите къщи, правеше дъга край двора на бившето ТКЗС, чийто портал стърчеше все още високо, макар и вече без бариера.
Двайсет години - докато загуби ръката си - Бялко работи зад тоя портал: тракторист. След техникума за младеж като него, белязан от властта заради баща си, нямаше какво повече. Така е подреден животът, казват в такива случаи улегналите хора.
Бялко пак пипна папката, но не толкова да провери дали е под мишницата, колкото да досегне нещо далечно - баща си. Не го помнеше, на ухо бе чувал разни неща, но да се разпитва и разплита тогава беше страшно. В далечната 58-ма той е само на годинка: най-важната причина днес да иска да види досието. Връщаше се с папка. Живот, откопиран на бели листове - доноси, закани, присъди... Само нечовешки думи за човека. Папката му приличаше на черна стена, дето не е писано нищо добро. Може ли да натрупа толкова много грехове, човек на 25 години!
Не беше сред честите посетители на кръчмата, но сега нещо го потегли натам. Надзърна от прозореца. В полуосветеното продълговато помещение бяха заети само две маси - шумна младежка компания в дъното и трима души на средата. Сред тройката разпозна новия си работодател о.з. полковника Гатю Гатев, господина, дето преди 4-5 години падна с парашут за председател на префасонираното в някаква кооперация ТКЗС. За Бялко, трудов идвалид, склониха да се намери каква да е работица и той метеше канцеларията му.
Кръчмарят Бисер, ловък като всеки кръчмар, го улови още при скръцване на вратата, но поизчака, бараникайки из бюфета.
- Хайде бе! - уж изненадано вдигна глас. - Ела бързо и разказвай! Охооо... и папка под мишницата. Знае ли се вече каква горна служба може да те налапа! Така де! Г-н полковник, Белето си иде с папка. Кой ще му каже гък сега?
Тримата от централната маса нададоха ухо.
- Какво турил? - стресна се Дако, касиерът, дето стоеше с гръб.
- Папка. Ето ти една чиста двайсет и четири каратова рожба на демокрацията - издекламира кръчмарят.
О. з. полковникът не се обърна и не даде вид, че се интересува кой влиза. Но по гладкото му, позачервено от виното лице, трепнаха някои бръчици и мускулчета. А след шумните изблици на кръчмаря не идеше да се прави на нечул:
- Чудо голямо ли казваш, станало?
Кръчмарят се сконфузи:
- Чак чудо... Така е приказката. Ако Белето можеше да прави чудеса, то... Кой знае къде и как е мърсувал баща му... По лагери ли, по главата си ли... Но дойде му модата. Мене ако питаш, от такива не се интересувам. Да ме извини, че му е баща, ама... - Аха - поклати глава о.з. полковникът, без да отмести поглед от витрината.
Дако и Тако, открай време в антуража му, се извърнаха, но не се обадиха. Бялко се направи на нечул.
- Ха седни! И не туряй на кусур, дето казах. И защо да не съм прав: ти какво знаеш за баща си? Знаеш ли що за стока е бил, след като по-умни хора са преценили, че... Слушай, който гледа назад, напред не вижда! Така знам. И направо ти го казвам - у мене хънта-мънта няма! Кажи какво да почерпя сега? - подпрян с две ръце на тезгяха, Бисер му се усмихна мило. - Не се засягаш, нали?
- Защо ще черпиш! - възпротиви се Бялко и се огледа. - Знаеш, че само понякога пия... - Тука съм, каквото кажеш. Да си направя човещинката, пък... Младежите се застояха в разговор по нещо свое. Продължи и приказката на другата маса, все едно нищо не е било.
- Бай Тако, одеве ме пита някой няма ли хубаво вино. У кривия Петка има. Мога да приказвам... - обади се кръчмарят само и само да каже нещо.
- Утре ще се разберем - махна с ръка Тако.
Бялко беше вперил очи в о.з. полковника. В страшните времена на унгарското въстание Гатю Гатев бил комсомолски секретар на селото. От него искали да определя кой е враг и кой не, кой къде да бъде изпратен и да се върне или да не се върне... Това беше научил от досието на баща си.
- Беле, тури му едно, да не задремеш - повдигна пак глас кръчмарят. Усети, че може да прелее шегата.
- Да ходи да спи, няма да ми клепе утре! - обади се предупредително о.з. полковникът. - Пък щом папката му е така важна, да си я носи вкъщи... - после пак се върна към своя разговор.
Да пусне набираното цял живот Бялко беше готов, но не му идеха думи. Досега го крепяха само мълчанието и търпението. Тях знаеше и се боеше да не стане за смях. Все е бил равен на тревата. Кому е потрябвала неговата дума и сега? Пък и човешкото помнене е късо. Това са четирийсет години... Стана му пусто. А точно на пустотата разчитат тия отсреща.
- Викаш, досиета тръгнал да събира... Цъ-цъ... - прибра крака под масата Дако. - Какъв народ! Какви неблагодарници! Да му дадеш образование, да го качиш на трактор, да му тикаш и сега хляба в устата, без за две пари работа да върши... Вий Гатьо, дето бяхте по-високо от нас, сте виновни. Коткахте ги, не знам какво... На ви сега! А жабата цял живот трябва да си знае гьола... - говореше запалено, по-високо, отколкото трябва. Искаше да се чува, да се хареса, да се знае, че тези като Гатьо въртят колелото на историята... "Що за народ са тия, дето подреждат, както им се иска, чуждия живот? Кой им дава правото и силата? Къде е, има ли я другата сила, дето да ги спре? - мислеше напрегнато Бялко. - Не знаят ли, че и те като всички ще умрат? - очите му се напълниха. - Кой праща слепотата у човека? Кой! И след като жестокото време си отиде, защо хората му са си тука? Кажи, Господи? Ти трябва да знаеш! " - въпросите, на които опитваше да си отговори, бяха разбъркани и тежки, вечни като света.
- Вече знам с какво ви е плашил баща ми - изтърва накрая глас и наведе очи.
Кръчмарят го стрелна:
- Ти май другаде си сръбнал! Знам ги тия, дето уж не пият.
- Храни куче, да те лае! Така става, когато вършиш добрини. Той тука, жена му при сина... Признателност: да мъкне папки под мишницата. Пю!
Бялко се накани да си върви и се обърна:
- Не искам да отмъщавам. Но вярвам, че е дошло време да се разбере, пък и поне да се позасрамите, когато се произнася истината... Никой вече не го слушаше. Обърнатият с гръб Дако продължаваше да дъвче нещо... - Няма да мете ли! Ще мете като поп и хоро ще играе... - тури юмрук върху масата о.з. полковникът.
Веселбата на другата маса стихна. Шумната младежка компания тоя път се обърна.
Тако хвана и стисна Гатьовата ръка: лекото му повдигане подсказа, че може да изтърве нещо, дето не трябва. И настъпи оная тишина, в която се чуват мислите.
Докато затваряше вратата зад себе си, Бялко съжали, че не се прибра веднага.
Нощта беше бяла и изцъклена, тъмните сенки на дърветата тръгнаха пред него.
Държавата гарантира проекти за 370 млн. долара през 2001 година
СОФИЯ. Проекти за 370 млн. долара ще бъдат изпълнени през следващата година чрез държавни инвестиционни заеми и кредити с държавна гаранция, реши вчера правителството. За 2001 те са по-малко от тазгодишните, които възлизат на 800 млн. долара, уточни Пламен Орешарски, заместник-министър на финансите. Значителна част от сумите за 2000 още не са усвоени, защото повечето от проектите са в начална фаза. Броят за следващата година е по-малък, за да се намалят задълженията на държавата, уточни зам.-министърът.
През следващата година трябва да получим втория транш от 70 млн. евро от Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) за електрификацията на жп трасето Пловдив - Свиленград. За строителството на втория мост над Дунав очакваме пак от ЕИБ 50 млн. евро. Продължението на столичното метро ще се осъществи със 120 млн. долара от Японския фонд за международно сътрудничество. Изграждането на завод за преработка на битовите отпадъци в София ще бъде кредитирано с 50 млн. евро. Този проект ще бъде съфинансиран и по европрограмата ИСПА. За рехабилитацията на пристанището в Лом ще получим 20 млн. евро от Корейския фонд за икономическо сътрудничество. Далекопровода до Македония НЕК ще изгражда с 25 млн. евро кредит. Световната банка ще отпусне 30 млн. долара за изграждане на кадастър на недвижимите имоти у нас.
Японският и корейският фонд ни отпускат заемите с 10 години гратисен период и 20 години връщане при 2 на сто лихва.
Еврокомисията очаква увеличение на БВП у нас
СОФИЯ. България ще постигне увеличение на брутния си вътрешен продукт (БВП) с 5,4 % през 2000, като прогнозата за 2001 и 2002 е за повишение съответно с 4,9 % и 4,5 на сто. Това твърди Европейската комисия в свой доклад, публикуван на 22 ноември. За сравнение през 1999 нарастването на БВП на нашата страна е било 2,4 на сто.
Очаква се нивото на безработицата в България да достигне 18 на сто от активното население тази година при 17,7 % през 1999. Безработицата у нас обаче ще намалее до 17,6 % през 2001 и до 16,8 на сто през 2002, прогнозира още Европейската комисия. Според доклада броят на работещите ще нарасне с 0,5 на сто през 2001 и с 1 % през 2002 след две поредни години на спад.
Инфлацията в България ще спадне от 8,1 % през 2000 до 5,7 % през 2001 и до 4,8 на сто през 2002, прогнозира още Европейската комисия. Според доклада дефицитът в държавния бюджет като процент от БВП се предвижда да спадне от 1,8 % през 2000 на 1,2 % през 2001 и до 0,8 на сто през 2002.
Европейската комисия очаква дефицитът в търговския ни баланс като процент от БВП да спадне от 10 % през 2000 на 8,7 % през 2001 и до 8,1 на сто през 2002.
Евролевите: Доган си изпусна нервите
СОФИЯ. Отдаваме изказванията на Ахмед Доган на случайно изпуснати нерви, коментираха вчера от Евролевицата думите на лидера на ДПС. "Явно Томов искаше да изиграе всички на местните избори, но най-накрая остана с пръст в устата и ако продължава така, не знам в каква конфигурация ще е пръстът му", коментира в понеделник Доган амбициите на евролевия лидер да заеме мястото му на балансьор.
Един истински мъж - Томи Лий Джоунс
Тази година две мълви занимаваха духовете в паузите на 26-ия фестивал на американското кино във френския курорт на Атлантическото крайбрежие Довил - божественото септемврийско слънце с шансове за плажни удоволствия и кучешкото настроение на Томи Лий Джоунс. Предвиждайки двете събития, журналистическото племе се бе снабдило с плажни кремове и тежки каски. Втория уикенд - слънцето бе позачервило някои епидермиси. А що се отнася до звездата, тя бе опарила всеки, който я бе доближил. С други думи, трябваше да се прибегне до пълното снаряжение на занаята, за да се проникне в кралските покои, където актьорът екзекутираше своите жертви. Режещи като бръснач въпроси, разчленени светкавични ответни реплики, патрондаш, зареден с несметно количество търпение - всичко беше готово, когато "Мъжът в черно" нахълта като стрела в стаята и се устреми към прозореца, за да се вгледа продължително в насрещната улица.
Бе избрал лошо място? Страхуваше се от снайперисти? Хумористичният оттенък на това нахълтване в материята преля над черните очила 5Рейбан" на нашия събеседник, който сдържано отговори "не" и седна, оправяйки вратовръзката си, с красивото си издълбано от дълбоки бръчки лице, с израз, непристъпен като клон на спестовна каса по време на августовска ваканция... Голям майтап ще падне... В учебника пише, че трябва да се използват всички възможни писти. Ще опитаме. Като се започне от полемиката, обгърнала във Франция появата по екраните на филма "Адът на дълга", смятан за политически некоректен. Край на сигнала "абонатът не отговаря" от страна на актьора. Томи Лий Джоунс уточнява, че в неговата страна, с изключение на шепа хора с крайно лява ориентация, филмът е бил приет много добре, че този тип критика не е от най-блестящите и че при всички положения филмът поставя проблема за тероризма и за начина, по който трябва да се подходи към явлението. Накратко, би трябвало да си станал по тъмни зори, за да видиш във филма някакво подтикване към омраза по отношение на араби и виетнамци... Опитахме и с приятелството. Във филма неговият герой - адвокат, който защитава свой стар приятел, обвинен в масово убийство. Адвокатът вярва наполовина в неговата навинност. А той - Томи Лий Джоунс, докъде може да стигне, за да спаси приятел? Би ли пренесъл труп? Мъжът примигва.
-Ами да, очевидно. Така де, виждате ли, искам да кажа, много е трудно... Но... Да.. да! Хайде, намерете ми труп и ще видите... Нямаме подръка. Това е проблемът. Интересът към интервюто спихва като балон. Викаме на помощ литературата! Известно е, че е възпитаник на Харвардския университет и е страстен поклонник на изящната словесност. На драго сърце цитира Шекспир и познава като петте си пръста своя Тенеси Уилямс. Я да видим, коя книга би взел със себе си, ако му гореше къщата?
- Никоя. Не е много сложно да си купиш отново някоя книга. Книги има навсякъде, нали? Обаче ще си взема картините. Имам един Доналд Джъд, този художник минималист, един Раушънбърг и американски наивисти. Тях със сигурност ще спася.
А самият той? Ами да, той пише. Току-що е завършил сценарий, откупен от Сони. Историята се развива през ХIХ век, когато не е било добре да си от племето апахи. А дали ще го заснеме? Би искал, но студиото смята, че в него има много насилие. А ако това стане?
- Бих искал да го поставя на сцена и да играя в пиесата. Това не ме плаши. Вече съм го правил преди пет години - бях написал сценарий за филм за телевизията на Тед Търнър.
Разговорът буксува. Господинът гледа часовника си, проверява програмата за деня, нов бърз поглед към часовника. Ако го отегчаваме, да си каже.
- О не, о, не, ... Продължавайте... И изведнъж си спомняме... Ами да, разбира се... Конете... На Томи Лий това действа като шпора в стремето. Внезапно в говора на този каубой, собственик на две ранчо и един отбор по поло, в троен галоп се завръща тексаският акцент. "Пръхтейки" весело, той оживено разказва историята на Фили - малката кобилка, родена от новозеландска млада кобила шест седмици преди термина, която той хранил след смъртта на нейната майка, а после лекувал, след като тя се ранила на кола в една бариера. Човекът, шепнещ на ухо на конете, вече трябва да отиде да се преоблече, докато мистър Джоунс разказва за спасяването на кончето и как го е учил да върви в тръст, да галопира, да се подчинява, да се доверява и дори да стане шампион по поло.
Изтриваме скришом сълза и се чудим - как е възможно този човек да си е спечелил репутацията на зъл мечок?
-Знаете ли - казва сухо той, - по принцип не давам интервюта на печата.
А, така ли? И защо?
- За да избегна подобни тъпи въпроси...
