Десет дни, които потрисат България
Свърши се с революциите, които разтърсваха света. Сега искаме да живеем скучно. Устроено, напапано, благолажки.
Но понеже човешката порода е такова чудо, че не трае на продължителна скука, измисля си чилякът някаква илюзорна причина да се вълнува, насища я с повече истинност (виртуалност) от самата действителност, забичва реалните си грижи в миша дупка и сърцето му започва да тупти като гноен цирей.
Циреят "Шенген" ще бере още десетина дена, преди да се пукне. Като балон или като розова пъпка. При всички случаи ще изпитаме облекчение. Ще изпишкаме дълго държаната в набъбналия си душепровод слузеста отделителна течност. Че ни отделят от Европа. Като в гето.
Ние сами си го правим. Оказа се, въпреки замазаното филмче за "Експо"-то в Хоновер, че нашият щанд (щанд, не павилион!) е бил най-мижавият и неугледният опит за реклама на България. Сиреч антирекламен.
По-добре с ръка на сърцето, като кълнящи се във вярност дервиши, да признаем, че това, което сами си правим, никой не може... Все се тупаме байганьовски в гърдите, че ще дадем на Европата култура.
Културата ни изтича като пясък между пръстите.
Докато кресливо жигосваме някой дребен колекционер за вандал, защото е поискал да си зобне една паричка от Старосел и цял живот да й се любува вкъщи, кощунствено мълчим за онова, което истински подкопава тракийската светиня: че в името на славата един екип археолози отвориха рана, за която нямаха под ръка кислородна вода, йод, памук, бинт и конец. Разкопаха Старосел, без да имат ни пари, ни време, ни проекти, ни изследвания, ни въоръжена охрана за опазването му. Преходни хора с преходно мислене.
Разравянето на една могила не е копане на нива. Ако вътре има живопис, от досега с кислорода картините могат да излинеят за часове; ако времето е несгодно, може да се оронят мазилките... Никой археолог не е само копач.
"Славният" откривател на най-знаменитата тракийска могила - край Оструша, сега я е "херметизирал" в кутия с тенекиен покрив - като парник. Сякаш ще отглежда вътре целогодишно краставици. Могилата се руши под този капак - човъркана от огнената жега през лятото и свирепия мраз през зимата.
Ако искаме визи срещу култура, нека Емма Москова обясни защо при "трансфера" на казанлъшкото художествено училище от нейното в просветното ведомство тя, а не министър Димитров, предпоставя съкращения и защо още не е подписала бумагите. Не ли защото е врътнала подпис под едни други бумаги - за италиански лицей по изкуствата в София. Където ще се учи и лютиерство. А лютиерство се учеше досега само в Казанлък.
Време е Емма Москова да бъде зографисана в Казанлъшката гробница. Като жрица на италиански кон.
Лудата крава подплаши гърците
През изминалата седмица продажбите на говеждо месо в гръцка Източна Македония и Тракия са намалели с близо 70 процента, съобщи агенция АНА, позовавайки се на председателя на съюза на търговците на месо от гръцкия окръг Кавала Василис Кехаяс. Производителите и търговците на месо от Северна Гърция смятат, че виновни за катастрофалния спад на потреблението са телевизионните канали, които през последната седмица раздухвали неоправдана паника сред населението за опасността от продажба на месо, заразено с болестта луда крава.
Младите британци предпочитат чашката
Пийването в барове и пъбове е най-любимото занимание, с което британците на възраст между 15 и 29 години уплътняват голяма част от свободното си време, сочи изследване на Минтел. 30 процента от британците на възраст 15 - 24 години смятат, че баровете са идеалното място, където човек може да срещне потенциален партньор. За 40 на сто наливната бира е любимо питие. 54 процента от мъжете обикновено пият наливна бира, а за 26 на сто от британките това е любима напитка, следвана от коктейлите с водка. Авторите на анкетата изчислили, че до края на 2000 г. британците на възраст 15 - 29 години ще са похарчили 10 милиарда лири в пъбове и барове и 1,5 милиарда в клубове.
Стопанката на варненския "Параклис" Пенка Михова пред "Черно море"
Най-ароматната миришка е любовта
ЖИТЕЙСКО И ДУШЕВНО МЕНЮ
Обича да си припомня словата на Маркес, че всички хора искат да живеят на върха на планината, макар щастието да се изразява в изкачването към високото. Родена е на 22 април (като Ленин, допълва - без предразсъдъци). Не обича леността и празнодумието. Зодия Телец, което значи творителка на уют и стопанка по душа. Владее над пет езика и изкуството да размеква и намагнитва гостите. Брани неписаните закони, а преди време осъществява младежката си мечта, завършва право. По правило "Параклисът" е ресторант (и не съвсем), извън правилата - място за отмора и подкрепяне, хранилница за душевногладни и артистични люде. И не се нуждае от реклама, досущ като храм.
- Г-жо Михова, в рождения месец на Йовков и близо до внушителната му годишнина съм изкушена да спомена, че сте родена в село Красен, окръг Добрички, където 15 години учителства големият ни писател. Предполагам, дълбок е коренът Ви, а и споменът за него.
- Да, имах щастието да уча в Йовковото училище, да имам едни от най-добрите учители и всяка година на неговия рожден ден да срещам хора, които творят култура. Имах изключително щастливо детство, а от това зависи какъв човек ще станеш по-нататък. Оттогава бе разбудена любовта ми към литературата, езиците и историята. Оттогава владея и френски език, учителите ми във варненския Икономически техникум, който завърших по-късно, бяха учудени как са могли в някакво си там село да ме научат така добре френски. Тъжно ми е да се връщам в моя роден край, защото това прекрасно място с големия парк, с розите, с плачещите върби, с реката, вече не прилича на себе си. Едновременно съм горда, че съм родена в Красен и съм една от тези, които наричат Йовковите, сбърканите.
- Какво е да дишате йовковски въздух? И наживо да общувате с героите му - Ваши роднини?
- Прадядо ми Алекси Щерев, кметът на селото, "играе" себе си в "Другоселец". Говори се, че и Албена е била красенка. Чичо ми, най-малкият син на дядо, каза следното по повод връщането на някакви наши имоти: "За какви земи говорите, не стига ли, че Йовков ни е описал! " Много ми е разказвано за писателя. Живеел е точно срещу нас. Любимата му Филипова кръчма стана по-късно читалище, където прожектираха много хубави филми. Там се запознах с европейското кино. Днес бившето читалище отново е кръчма, направиха я точно както е била. Ние живеехме в света на Йовков. Притежавам всичките му томове, подарени ми от Деспина Йовкова, защото много обичах да рецитирам, а неговите разкази са като поезия. Всяка вечер, когато се връщам уморена, вместо да гледам телевизия, прочитам по ред Йовково слово. Това винаги ме зарежда.
- Какво беше детството на трите Ви дъщери? Следват ли пътя Ви?
- Детството им беше волно - така, както го разбират добруджанци. Пътят им си е техен: голямата ми дъщеря е лекар. Двете ми близначки завършиха социално дело, а двете ми внучки (аз съм женска майка и баба) са ученички. Е, най-сетне си имаме и едно момче.
- Вероятно според обичая първата Ви внучка също се казва Пенка?
- Не. Първата ми внучка не носи моето име, а моето любимо име и се казва Авлига. Взето е от песента на голямата ни народна певица Мита Стойчева "Авлига пее и говори".
- Навярно не сте предполагали, че и професионално ще посрещате гости?
- След като завърших Икономическия техникум, ме приеха право. Но понеже баба ми имала 3000 дка земя, не можах да продължа да уча. За да не забравя любимия си френски, започнах курса за сервитьори в хотел "София" на Златни пясъци. Аз съм от първите випуски на това добро училище, което подготвяше кадри за туризма. Оттам заминах да работя в Германия, но след като се върнах, продължих да уча в Института по международен туризъм. Простила се с правото, започнах работа с голямо нежелание, но тъй като в живота никой не постига веднага това, което желае, реших да изуча тази професия из основи. Аз винаги мечтая, докато мечтите не са ми станали господари.
- Нека върнем седемте години на "Параклиса" в началото им... - Тъй като професията ми е мъжка, с излизането на 56-о постановление, когато започнаха да се отдават заведения под аренда, първите кандидати не бяха жени. Когато ме питаха защо не опитам и аз, отговарях, че ще чакам първите да фалират, пък тогава да почна. По-късно се реших, аз съм човек, който умее да рискува. Търсих и открих това местенце. Отначало изобщо не го харесах. Дадох си сметка, че нямам право да разбутвам и нарушавам покоя на тази прекрасна стара сграда. След време обаче се върнах. Продадох колата си и започнах. Започнах с децата си. Д-р Калудова, голямата ми дъщеря, учеше и работеше като сервитьорка, а едната от близначките беше в кухнята с мен. Помогнаха ми приятели.
- Богатство ли са приятелите Ви?
- Да, голямо. Днес - още повече, защото почти няма приятелство, има интереси и пари. Бях шокирана. Разбрали моите приятели с какво се захващам и макар че не сме се виждали 10 - 15 години, се заобаждаха, да ми предложат помощта си. Един ми даде назаем прибори, друг ми даде чаши, трети - чинии, докато насмогнах. "Параклиса" тогава беше дупка, тоалетните бяха отвратителни. Беше празно. Хората се подиграваха на менюто, не го разбираха, не го приемаха насериозно. Търсеха само кюфтета и кебапчета. А аз, моля Ви се, исках да направя домашната българска кухня, такава, каквато е била някога.
- Наранявали ли са Ви завистливи комшии?
- Да. Един комшия обиколи доста инстанции да се оплаква, че в 20,30 часа в двора на музея свири гайда. Това беше един от двата дни в седмицата, когато в "Параклиса" играеше детски танцов ансамбъл. Тогава посрещахме Райна Кабаиванска, заедно с кмета, имаше много гости и аз помолих директорката на музея да ми разреши детското хоро да се извие и там. Не искам да коментирам.
- През зимата продължава ли да звучи жива народна песен?
- Да. Този е месецът на Соня Кънчева. Следващият месец ще е на друг народен певец, вероятно на Стефка Съботинова. Хората се радват на народната песен, някои споделят, че си тръгват ободрени. Жалко че младите не са така възторжени. Има случаи, когато ми казват възпитано: "Може ли малко по-тихо... " А е хубаво да нахраниш и душата си.
- Кои са ключовете Ви за успех?
- Мисля, че словата на брата на Коста Цонев, този, който почина в Австралия и често идваше на Златни пясъци, са най-точни. За да се развие българският туризъм, казваше той, са нужни европейски тоалетни и българска кухня. Мисля, че точно това съм направила. После, в търговията има тънкости, а не кражби. Разтваряш едно меню и си харесваш нещо, представяш си го как изглежда, дори усещаш миризмата му, но те попарват с думите: свърши или няма. Напишеш ли го менюто, длъжен си да го отстояваш. В "Параклиса" думата няма не съществува. А в живота максимата ми е: кажи истината, да не ти повярват.
- Хората идват в "Параклиса", за да намерят и душевна, и духовна храна. Параклисът на двора действащ ли е и от кога?
- И параклисът, и местността носят името на Свети Илия. Неслучайно тук е построена тази първа дарителска болница, в която сега се помещават и Музеят на медицината, и "Параклиса". С първата печалба (след година) започнахме ремонт на параклисчето. То беше ограбено, подът беше целият разбит, нямаше икони, нямаше ток. Заедно с племенника ми Димчо го замазахме. Той поднови и иконостаса. Малката "Света Богородица" пое грижата за параклиса. От тази година отец Антон го отвори за постоянно. Необходимо е да се направи голям иконостас и аз не преставам да мисля по въпроса.
- Имахте ли проблем с името?
- Имаше спор, дали е уместно да има кръчма срещу храма. Храм, който беше запуснат. Искам отново да благодаря на владиката. Той сам дойде, видя, че няма пияници и силна музика, разбра, че това не е просто кръчма, и се съгласи да ни остави името.
- Усещате ли благосклонността на светията?
- Да, определено. Мястото има особен магнетизъм. Не съм фанатик на тема религия. Но имам страх от Бога. Нищо че когато взех лелеяната си диплома по право, качих връх Безбог. За мен вярата в Бога се изразява в това, когато видиш гладен човек - да го нахраниш, когато видиш паднал - да го вдигнеш. И не е необходимо да имаш много пари.
- Първите четири букви в думата параклис образуват "пара". Независимо на кое "а" пада ударението, контрастът с "параклис" остава. Контрастно е и преживяването под покрива на заведението. Ето, има ги традицията, стародавното слово в менюто (миришки, разядки, марудници, благояжки). Има го и експеримента в кухнята, подбужда се вкуса на гостите, угажда им се извън менюто... - Контраста винаги го има и в характера на българина, и в това, което го заобикаля. Стремила съм се да създам условия за култура на храненето, за не само кулинарно преживяване... - За възпитание на сетивата. А бихте ли казали няколко думи и за това уникално меню, което заедно с несрещаната другаде атмосфера привлича толкова шарени, с пеещ и играещ дух, люде от цял свят?
- Помъчила съм се от всеки български край да има поне по една рецепта. Старала съм се те да не са за стандартни и познати ястия, а за забравени вече домашни гозби. Правим ги както някога, без да използваме съвременни уреди. За да бъде здравословно и вкусно.
- Имената на предлаганите чуднотии, които целят и окото, и вкуса, са поетични по йовковски, по български находчиви и за жалост непознати. Имена, които ни липсват, и дано го съзнаваме! Нека споменем някои... - Трудно ми е да избера. Все едно да имаш три деца, както аз в случая, и да кажеш кое е най-доброто и пъстрото. Все пак ще спомена Тодорината и Джорината гозба, костурата с чекането, пиряна, лангидите, пляскавицата и салатата "Мартеница". От благояжките това са фасулената, картофената торта и крем-карамелът с... тиквички. Ами завивите по калоферски, такава хубава дума, не руладини, а завиви! Като я чуя тази дума, и настръхвам, толкова е мило и ти припомня за къщата, за огнището и за бабите ни. За изкривените им пръстчета от артрит и от много работа. За това, че са гледали по толкова деца и са готвели толкова вкусно, с толкова прости нещица. Ръсели са различни миришки и най-ароматната от тях била любовта. За съжаление интересът към това, което правя, е по-голям от страна на чужденците. Вероятно защото днешният чуждоземен свят е по-преситен, търси новото и непознатото. Много се радвам, когато млади хора идват и се заравят с удоволствие в менюто, поръчват си и го харесват.
- Зад гърба ми бялата стена е изпъстрена с автографи, пожелания, благодарности. Защо да не я наречем Стената на благодарността? По нея се виждат имената на Минчо Минчев, Вили Кавалджиев, Христо Мутафчиев, Филип Киркоров, на екипа на ORBIS, на гости от Одеса, Израел и далечна Япония... - Артистите (певци, актьори, художници, поети) са ми чести гости и допълнително придават задушевна атмосфера на "Параклиса". Те имат една струна в повече. Идеята да се пише на стената бе на Юрий Буков. Никола Гюзелев отначало се възпротиви под предлог, че имената на глупците висят по стените, но после взе, че се превъзмогна.
- Зная за взаимните ви чувства с Невена Коканова.
- Тя не се разписа на стената, защото вече беше болна. Остави ми спомен - рисунка и стих, в книгата на пожеланията. Тя пък ми е подарък (през 1995-а) от Сатиричния театър в София, в горния си край има два синеца против уроки. "Кафе с автограф" тогава гостува във ФК. Поканиха ме да ги гледам, аз не можах да отида, защото имах много работа, после дойдоха и изнесоха "Автографа" отново в "Параклиса". Книгата започва с посвещение от Любомир Пеевски, тогавашен директор на театъра. Пригласят му Искра Радева, Пламен Сираков, Васил Попов и Хайгашод Агасян. Тези хора никога не ме забравят.
- Дрехите на момичетата, които шетат между масите, са от началото на века. Видно е, че става въпрос за тогавашна мода. И макар че гозбите са и селски, и градски, привкусът е на забравения български градски дом.
- Реших и дрехите, и шапките на момичетата да са в стила на времето, когато сме отворили отново врати за Европа. А това време по някакъв начин прилича на днешното.
- Вкъщи - само момичета, тук - също. Защо?
- Исках да покажа, че когато влезеш в български дом, те посрещат жената и дъщерята на стопанина. Те щъкат около масата и се грижат за гостите. И когато сбъркат - се изчервяват. С такива момичета работя и аз. При това съм много жесток и взискателен човек, нищо че в същото време си пея. Горещо се надявам да съм постигнала представата за една школа по българщина.
- Какво не бихте направили на каквато и да е цена?
- Не бих сменила прекрасните български баници, тиквеници, пататаници, марудници и печената дюля с кроасани и хамбургери.
Ще доразследват третото убийство на Ицо Лудия
Близките на убитата Людмила Козакова не знаят за делото
Вчера състав на Варненския районен съд с председател Евгения Баева върна за доразследване делото срещу бившия полицай Христо Христов, по прякор Ицо Лудия. 34-годишният Христов причини смъртта на Людмила Олександрина Козакова на 2 юли 1996 година. В дискотека "Камикадзе" с незаконно притежаван пистолет Ицо Лудия стреля и по непредпазливост убива украинската гражданка.
Това е третото убийство по непредпазливост, извършено от бившия полицай. За двете деяния преди това той получаваше условни присъди и бе лишаван от правото да носи оръжие. Поразителната прилика между трите убийства е, че са извършени в дискотека. В разгара на веселието Ицо Лудия без всякакъв повод вади оръжие и стреля. По ирония на съдбата - винаги в нищо неподозиращ човек.
Връщането на делото за доразследване е заради сериозни пропуски на прокуратурата, информира пресаташето на Варненския районен съд Милослава Георгиева. В делото не са приложени постановленията на окръжната прокуратура и Варненския апелативен съд за прекратяване на наказателното производство за умишлено убийство със средства и по начин, опасни за мнозина. Обвинителният акт приписва повече от две престъпления на Христов, а той е обвинен само за убийството на украинката по непредпазливост и за незаконното притежаване на пистолет "Макаров". Близките и роднините на убитата не са информирани за делото срещу Христов и така са лишени от правата си да предявят граждански иск и да бъдат частни обвинители по делото.
