Асен Христов се появи в Ливърпул
Забегналият зад граница мургав депутат Асен Христов преди няколко дни пратил хабер от Ливърпул на именита общинска съветничка, чу се в кулоарите на общината вчера.
Както е известно, той вече веднъж посети Великобритания и опита да получи политическо убежище. В резултат обаче изучи жената на английски, побългари едно оборотно жилище за емигранти в Лондон и висна с тлъста сметка на "Бритиш телеком", която го сложи в черния списък на гражданите, които могат да минат през изхода на "Хийтроу" само ако са си платили сметката. Очевидно г-н Христов се е замогнал в Канада, където го прати мълвата след второто му напускане на България, щом се разхожда в Ливърпул. Другата версия е, че изключително силните финансово британски ромски организации са платили сметките на все още депутата.
В Бургас разкриха нелегална печатница за учебници
Служители на икономическата полиция в Бургас разкриха при специализирана акция вчера нелегална печатница в центъра на Бургас. При проверката е установено, че тя е собственост на едноличен търговец Веселина Иванова.
Заплашиха с бомба сливенския театър по време на концерт
Заплаха за поставена бомба в сливенския драматичен театър била отправена във вторник вечерта по телефона по време на концерт, съобщиха от РДВР.
Предупреждението било направено от мъжки глас до дежурния в РПУ в Сливен. Незабавно били предприети обичайните в подобни случаи мерки, но взривно устройство не било намерено.
Искат Филчев да възложи случая "Арсенал" на НССлС
Ако главният прокурор възложи делото по аварията в "Арсенал" на Специализираната следствена служба, в състояние сме да приключим в срок всички експертизи. Това заяви пред журналисти в Перник Георги Илиев - началник на Пети отдел по тежки аварии и бедствия в Специализираната следствена служба. Процесуалният срок за приключване на делото е два месеца, уточни Георги Илиев. Завчера е образувано следствено дело срещу неизвестен извършител по член 123 от Наказателния кодекс.
Художникът Радко Мурзов пред "Черно море"
Чувствам се в началото на пътя
ПОРТРЕТ С ВЪГЛЕН
Днес от 18 часа в Градската художествена галерия Радко Мурзов оглежда 30-годишния си творчески път в ретроспективна изложба.
Понеже е знаменит като ръководител на детска школа по изобразително изкуство, от него се очаква или да е вдетинен като многогодишен даскал в началния курс, или да е забравил, че е самобитен артист (артист на английски значи художник). Това е тъжният синдром Леда Милева. Тя първа преведе най-сакралната англоезична поетеса Силвия Плат, а остана с детското многостишие за зайченцето бяло.
Самият Мурзов не е само художник. Той е председател на русофилския клуб във Варна, в управителното тяло е на клуб "Интелектуалец" към Тракийския дом. На младини е превеждал Тютчев и Фет. Тайно възражда страстта си към стихотворчеството. Изглежда серт, но безсилието да отказва такива ангажименти май опровергава това впечатление.
Мятаме в кюмбето този недовършен портрет с въглен. Нека той сам се изрисува с пастела на равносметката.
- Почти през всичките тези 30 години ти носеше две дини под една мишница: своята еволюция и развитието на детската школа. Но те взаимно са си отнемали и отдавали енергия. Как пазеше равновесие?
- Този въпрос все ми го задават, защото така или иначе съм популярен с педагогическата си дейност. И докато художници във Варна дал Бог - много, и то добри, - в извънкласното рисуване тая школа доскоро беше единствена. Като педагог съм се доказал категорично и, струва ми се, нямам конкуренция.
- Коя везна все пак натежава?
- При всички случаи съм гледал да давам превес на моята художническа практика. Защото залогът, да бъдеш или да не бъдеш художник, е много голям. Рискувал съм много в този живот. Зарязах едно висше образование (руска филология), дори след като се дипломирах и бях започнал да даскалувам. Изведнъж реших да осъществя детската си мечта. Не можех в началото да се реша, бях плахо, срамежливо, свито момче, сега биха казали - "комплексарче". Не бях добре физически развит. Нямах смелост да кандидатствам в Художествената академия. Към това се прибавяше настройката на родителите ми, че за един отличник от гимназията художническата професия е падение, че е някаква бохемщина, че художниците са такива и онакива. Изобщо - имаше задръжки. Трябваше ми да порасна, да възмъжея, сам да реша.
- А през това време на колебания спря ли да рисуваш?
- Не, непрекъснато се занимавах, участвах в самодейни изложби, бях приет в бургаската група на СБХ още като самоук художник без академично образование, учител в Козичано и Поморие. Това и убеди близките ми, че влечението ми е много силно. И спряха да ми пречат. Пък и не можеха, аз вече бях самостоятелен. Имах подкрепата на баща си, един неосъществен художник. Още пазя една негова картинка в ателието си. Той беше моят пръв критик.
- Суров?
- Много суров. Често стигахме до кавги, защото той търсеше все някакви дребни грешчици, под вола - теле. Не искаше да схване замисъла, идеята и все ми се струваше, че поглежда пренебрежително на работите ми. Но той всъщност беше загрижен за мене. Радваше се на успехите ми. Помня обаче, че когато дойде на една обща изложба на Академията и видя по-модерните ми неща, каза: "Радко, затова ли си харчихме парите, затова ли бяха всичките усилия - за да станеш такъв цападжия! " В семейството си падаха по самодейния ми период, когато бях буквален натуралист. Изписвах съвсем точно и подражавах на цветовете, нямах още култура за колорита. И сега се удивлявам на точността на тогавашния си рисунък. Имам една прерисувана от "Огоньок" картина - "Селяни в кабинета на Ленин". В мащаб едно към едно, сиреч 25 на 30 сантиметра. Помня, че на едно платънце, което изрязах от една прокъсана раница на татко, намазах го с туткал (не разбирах тогава от грундове, но знаех, че иска промазка) и за две лета - някъде десети-единайсети клас, направих картинката. И тя стоя дълго в карнобатската кухня на родителите ми. Голяма гордост. Баща ми се хвалеше с нея. Други гледаха и цъкаха с език. Честно казано, аз и сега цъкам с език, като я видя, дори смятах да я сложа в тая юбилейна изложба - като предмостие, като преддверие, като начало. Но реших да не рискувам.
- След толкова дълъг път на самоосъзнаване и самоопределяне лесно ли те приеха в Академията?
- Да. Но от учител пак трябваше да съм ученик. Трябваше да прекършвам някакъв стереотип, манталитета на човек, който е с диплома от Софийския университет. Да търпя забележки, невинаги достатъчно обосновани. Бях доста дързък, търсех отговори на много неща и исках критиките, които ми отправят, да имат основание, някаква мотивировка. Но като исках обяснения, решиха, че се заяждам. И тъй както влязох с шестица по живопис, завърших първи курс с тройка. Е, за етюда на глава бях оценен на първо място - две шестици само писаха: на мен и на сегашния професор в Академията Тома Върбанов. И сега в ретроспективната си изложба съм подредил цяла зала с портрети - въглен и пастел. Днес се чудя как съм постигал академичната обработеност, светлосенъчност, понеже се иска такава старателност, толкова е трудоемко!
- Всички творци сякаш живеят с усещането, че на младини са правили неща, които вече не могат.
- Виждаш ли! И какво значи това? Че в изкуството не винаги има постъпателност... - Има, но тя е спираловидна, което значи, че в един момент си по-нависоко, но не над предишното постижение, а "встрани". А между другото този ти хъс да пробваш различни техники, да разширяваш творческите си завоевания, е направил впечатление дори на портиера на Художествената галерия... Кое те подтиква към вечния експеримент и как гледаш на художници, които цял живот рисуват едно и също?
- Някои смятат за достойнство, за свое постижение, да повтарят непрекъснато една формула като избор на пластични изразни средства.
Правят го цял живот с последователност и упоритост. Аз не възприемам и не мога да разбера такъв път. В изкуството има много течения, школи, направления, то е толкова богато, толкова широко - цял космос. Не е само една пътека, а необятно пространство. И понякога се чувствам безпомощен и объркан. И времето не стига. Чудя се кога минаха тези години, защото никак не е тривиално и шаблонно да кажа, че се чувствам в началото на пътя. Макар че излагам в тази селекция близо 200 работи и колегите, и аранжорите ме питат кога съм успял. Не съм броил. Още двеста има в ателието ми. Други двеста са пръснати в страната и в чужбина. Когато обаче човек се мъчи да поема различни посоки, защото една не му стига, у колегите винаги има тенденция да кажат: "Абе, този е много разностилен, няма очертана своя физиономия. " Спомням си през студентските години Богомил Райнов обичаше да ни повтаря мисълта: "Стилът - това е човекът."
Нека така да ме приемат - като разнопосочен, търсещ, разкъсван, неудовлетворен човек. Макар че е по-трудно за възприемане.
- Понякога с Бюфон се злоупотребява. Стилът е самият човек, но човекът се променя и ако е искрен творец, ще се промени и стилът му!
- Така е. В албума, който издадох с голям зор, с помощта на кмета на "Аспарухово" Янко Коренчев, който ми е добър приятел от години, притежава мои неща и финансово издейства подкрепата на "Флотски арсенал", във встъплението има едно мое кратко самопредставяне. Написал съм: "Конкретната вещественост на материята и инвенциите на интуицията, реалистичното и модерното са като полюсите на един магнит. Привличат се и се отблъскват едновременно. А аз съм по средата. " Времето си казва думата. Вярно, някои получават слава и пари приживе, други умират в нищета и чак след смъртта им идва признанието. Аз се присъединявам към повечето колеги, че когато се занимаваш с изкуство, трябва да бягаш от суетните мисли за утвърждаване на името си, за оставяне на следа, макар че дълбоко вътре всекиго това го гложди, човешко е. Но не бива да е водещо. Все повече се убеждавам, че изкуството е една игра. Както децата рисуват тук в школата при мене и изобщо не смятат, че се занимават с нещо сериозно, а и медалите, които получават от чужбина, им носят само мимолетна радост, не ги възгордяват, забравят ги на следващия ден... - Ето нещо, на което възрастните трябва да се поучат от тях... - Да, защото тази суетни напъни, дрязгите между творци най-често са излишни, смешни. Всеки, който искрено се вълнува от изкуство, него го води пътят, съдбата; той не се замисля какво ще остави след себе си.
Самият процес трябва да доставя удоволствие. Поне за мен той е най-сладката част.
- Реденето на изложби нагарча ли?
- Ами това е огромна умора! В момента изпитвам известно отвращение и дори си викам, че поне един месец няма да се качвам в ателието си, което сега е в страшно безредие, като на война (сигурно след седмица ще съм забравил заканата си...). Три месеца от лятото минаха във вглеждане, да отсея от 30-годишните си усилия най-сполучилите. Вадя от склада, гледам с нови очи и вече виждам недостатъци. Опасно е човек да се връща към миналото и да го гледа с очите на настоящето, поумнял, помъдрял. В професионално отношение мога да направя корекции, да станат по-точни, по-верни нещата, но се питам дали това няма да им отнеме свежестта, откровеността, спонтанността, непосредствеността. Аз правя бързо нещата, още в Академията ми се чудеха. Правил съм етюд за 20 минути. И рисунка с въглен. Ама с такова вдъхновение, с такава жар! Три-четири такива работи останаха в музея на Академията. Но без вълнение не става. Човекът трябва да ти е интересен с нещо. Никога не се насилвам. Макар че времето ни стана меркантилно и за да оцелее, един художник е принуден да работи и по поръчка. Правим компромиси. Ето, и от тази изложба не зная дали ще има поне една откупка. Всичко е скок в неизвестността. Страхотен риск, тотаджийска история. Но трябваше да направя тази изложба. Все пак 30 години след завършването на академията... - Каза ми, че може би това е изложбата на живота ти. Но животът ти на творец няма да свърши след тази изложба, нали?
- Тази ретроспекция е и по случай 60-годишнината ми. Учудвам се, че ги стигнах тия години. Още имам младежки хъс и енергия за много неща.
Художническата практика е възприела ретроспекции да се правят за 70-годишнина. Но тогава вече си грохнал.
- Лебедова песен... - Да. В тоталитарно време тези неща ги организираха екипи, съвети за култура се ангажираха. А сега се иска да си здрав и силен, всичко е на твой гръб. Във Варна такава голяма изложба не е правена. Като обем.
- Как си ги подбирал тези 200 платна, какъв ти бе аршинът?
- Тази самооценка е много трудна. При всички случаи исках да проследя един път. Сякаш от самосебе си нещата се нареждат хронологично. Но това не значи с равномерна постъпателност. Има отделни тласъци, отскоци. Аз съм мъчен за квалификация и в тоталитаризма това ме отблъскваше: че задължително художникът трябва да бъде класифициран. Да се хербаризира.
Да се сложи на една удобна полица: "Този е соцреалист (да се подчертае).
Този е наивист. Този е експресионист... " и т.н. Пренебрежително се гледаше на всичко извън соцреализма, само той се поощряваше. Но така или иначе аз съм минал през това, рисувал съм такива неща и не бягам от тях в тази ретроспекция. Но гледах да загърбя по-злободневните, по-вестникарските... - ... по-публицистичните... - Агитаторските. Сложих например една огромна "Пиета" (най-голямата картина в изложбата), която в началото бях оставил вкъщи тъкмо по идеологически съображения, но семейният съвет ме убеди, че темата е вечна и работата е хубава. И аз се съгласих. Имах колебания, но съм оставил някои символи в тази изложба, които да говорят за миналото време. Героизмът не е отминала тема, нито стремежът към свобода.
Обществена или личностна. Това може би е водещата тема на изложбата. Не мога да търпя никакво насилие и педагогическият ми подход към децата почива върху ненасилието, отхвърлил съм дидактиката като метод на възпитание, защото тя таи в себе си принудата. При мен децата може да играят, да пеят. Както при татко Песталоци (тази картина висеше над детския ми креват, а майка ми беше дългогодишна учителка и знаеше как възпитават такива картини: възрожденското будителство съм наследил от нея).
- Кое би могло да ни убегне в изложбата?
- Аз съм се разголил. Който обаче има очи, да гледа, и който има ум, да разбира. Да наднича зад външността, зад привидната игра на случайности.
Отвъд може би има прозрения и внушения, които не са случайни. Защото изминах дълъг път на освобождаване и дори в една банална тема като разкъсаните вериги вече внасям сюрреалистична енергия. Веригите ми са одухотворени, очовечени. И затова - много по-жестоки.
Ще гледаме ли мълчанието на медиите
Историята се повтаря като фарс - азбучна истина, пропусната в курсовете за политикономисти и партийни секретари. Затова и сега публиката откровено се смее над опитите на Семейството да се покаже обект на нападения, на чужда завист, на агресия. Какви ли не термини извъртяха и те, и подчинените им медиатори тези дни, за да убедят публиката в това.
Стигна се до оперетни изпълнения - засечки на премиерския кортеж от диверсантски коли, обири на височайшия щеркин магазин, телефонни заплахи, пубертетски номер за бягство от нежелано препитване - независимо дали за нивото на река Нил, или някакви фондацийки. И за всичко са виновни медиите. Е, не цялото журналистическо войнство, а останалите "ненахранени", както казва Умното Наде, остатъчните представители на търсещите истината медии.
Управляващите са прави да търсят от медиите тишина, спокойствие, че и отговорност. Защото свободата на словото не влиза в потребителската кошница. Който я иска - воюва за нея. На останалите им трябва спокойствие. Защо им трябва на управляващите да им докладват за появата на нови вицове? "Коя е колата, която кара престъпници? Полицейската? Не, "Мерцедес". Или - "Звъни бай Тошо от оня свят и пита Костов: "Как са там нещата общо взето? " Премиерът отговаря: "Ами общото вече е взето. " Че и по-лошо - перифразират се стари, антитоталитарни вицове в ново звучене.
Открит намек, народна психология, народна оценка.
Вярно, медиите не изпълняват, както се иска на управляващите, поставените задачи. Според властниците именно журналистите трябва да разясняват на "простия" народ успехите на реформите, на демокрацията, на правителството. И да не им оставят нито време, нито начин да погледнат растящите пазарни цени, да сравняват рекламата и реалността. Ей това се нарича виртуална реалност. В български вариант, разбира се.
Вярно, напоследък нещата като че ли се урегулираха. Каквото и да казваме, поне едно нещо се уреди - престъпността се организира. Няма я вече предишната бъркотия и хаос, когато дори министър-председателите не знаеха кой, какво, кога и откъде краде. Сега вече се спазва субординацията и не може някакво членче на местен съвет да се намърда във важна дирекция, а шефът да се чуди къде да намери още една заплатка на секретарката си.
Всъщност, ако няма свобода на словото - няма да има и престъпност. И пак ще си живеем мирно и тихо. Няма да катастрофират влакове поради износеност, няма да стават аварии поради небрежност, няма да има кражби, убийства, изнасилвания. Проблемите ще бъдат радикално решени - няма информация, няма и факти. Така ще се успокоят и властите, и еснафите.
Защото истинските медии дразнят властта с истината, а еснафите - с нахалното нарушаване на спокойствието им. Едно министерство на истината, както предсказваше Оруел, и на бял свят отново ще имаме само една правда. Излязла като от пералнята "Бъдеще за България" - изчистена, изпрана, избелена. Нали така искал народът?
Но народът се състои от хора. Всеки човек крещи, когато го заболи. Него лично. А пресата трябва да крещи за всички истината. Защото неизкрещяната истина си остава за лична употреба. Край масата, до чашката, под мустак.
