Реалният ръст на рекламния пазар всъщност е още по-голям, тъй като наблюдението на социологическата агенция не включва регионалните ефирни телевизии извън София и кабелните канали. След като от началото на тази година не могат да се излъчват клипове в най-гледаното време на БНТ, рекламодателите съвсем логично пренасочиха бюджетите си към свободните медийни алтернативи. Най-големият печеливш от ветото в Закона за радиото и телевизията е вече бившият фаворит на управляващите в състезанието за национален лиценз "Нова телевизия", показват социологическите проучвания. Рекламният дял на софийския канал се е увеличил неколкократно в сравнение с миналата година.
Предпоставки за стабилно увеличение на рекламните бюджети през 2000 г. също не липсват, макар и ръстът вероятно да не бъде толкова голям, колкото през тази година. Всъщност в изминалите месеци пазарът повече възстановяваше нивата си отпреди кризата през 1997 г. Въпреки това умерено благоприятните прогнози за развитието на икономиката дават основания да се прогнозира и стабилен ръст на вложените в реклама пари. Със сигурност оживление на пазара ще настъпи след стартирането на частната национална телевизия, като цените на рекламното време тогава най-вероятно ще паднат. Рекламодателите ще бъдат улеснени и от възстановяването на пазара на праймтайм. След като конкурентът на БНТ започне да излъчва, ще отпадне и забраната за държавната телевизия да се излъчва клипове в най-гледаното време.
Представените в таблицата суми са от редовния мониторинг на излъчваните реклами по БНТ, "Нова телевизия" и "7 дни"на агенция "Маркет тест". Реално вложените в телевизионна реклама пари са по-малко, тъй като социолозите не отчитат количествените отстъпки, агентските комисиони, бартерните договори и всякакви други намаления от официално обявените в рекламните тарифи на медиите цени на рекламното време. Данните за изразходваните бюджети, цената в проценти и рекламното време са на "Маркет тест", а за рекламните и медийните агенции на съответните рекламодатели - на в. "Капитал".
Източник: "Маркет тест"
Източник: "Капитал"
България - мръсна приказка
Емигрантите промениха формулата на киселото мляко
Реакциите варират от "Пътнико свиден... " до "Не, не си отивай..."
"господин главен редактор, пиша ви, за да изразя възмущението си от рубриката "България - мръсна приказка".
Извинете за времето, което Ви отнех - направих го от желание да помогна вашият вестник да се чете, без да предизвиква лоши усещания."
С уважение Проф. Иван Б. Иванов, Химически факултет на Софийския университет
"България - мръсна приказка" излиза от края на август. Времето застудя, но част от реакциите, които рубриката предизвиква, продължават да нагорещяват редакционната поща. Разговорите с българи, неживеещи в родината си, вдъхновиха много мръсни приказки: "оплюваща страната рубрика", "трибуна за родоотстъпници", "наръчник на потенциалния емигрант". Писмата, като публикуваното със съкращения по-горе, не са едно и две. Три са. На обвинителния им тон би завидял дори Ботев. Макар и малко на брой хулещите реплики са изтъкани от точно онези черти и проблеми, които пъдят младите навън. Дори заглавието на едно от интервютата в тази рубрика беше
Иначе е хубаво, че има кой да се вълнува за "кочината" и да хапе на дребно българите, направили ежедневния за западни цивилизации избор да живеят и работят другаде. Смущаващо е само, че патриотизмът на повечето национални квестори е построен върху bacilus bulgaricum. И върху убеждението, че патриот е всеки българин, който живее в страната си и се казва Иван Иванов.
Иначе историята на рубриката е твърде проста. Ако попаднете в малък провинциален град в Средния запад и научите, че там живеят 15 (петнайсет) българи, сигурно ще се изненадате приятно и ще се присъедините към петъчното им събиране на вита баница. Ако, докато сте в Ню Йорк, получите мейл-покана от София за юбилейна сбирка на випуск '92 в "Бай Генчо", вероятно ще се натъжите. Не задълго, защото е въпрос на време да забележите, че на паралелната среща на съучениците ви, празнуващи в "Сохо", присъстващите са много повече. Ако видите бюлетин на БТА, посветен на демографския проблем, и в него се казва, че от 1989 г. досега населението на България е "олекнало" със 700 хиляди поради емиграцията, ще се уплашите. А ако чуете, че президентът кани емигрантите през лятото на 2000 г. на бира-скара по родните поляни, може би ще започнете рубрика. За да разберете какво точно е накарало хората да заминат и какво би могло да ги върне обратно. Не за по една тройка кебапчета с лютеница и наздравица с Петър Стоянов, а за пълноценен живот и принос в собствената им страна.
"България - мръсна приказка" не е "Дума на българските емигранти". Времената са други, причините за отлив на млади българи от страната отдавна не са политически, а икономически и социални. Събеседниците на тази страница не се подбират специално, нито съществуват някакви особени изисквания, на които трябва да отговарят. Представените до момента в "Капитал" шестнайсет българи от чужбина са различни - като възраст, занимание, виза, планове. Обединяват ги няколко съществени наблюдения и пожелания. И май се налага уточнението, че българите в чужбина не дават акъл "за спорта" или защото са надути всезнайковци - те просто отговарят за себе си на въпроса какво трябва да се промени, за да се върнат и да работят в България.
Плакатите от януарските протести през 1997 сигурно са пожълтели. Но на тях пишеше дословно: "Искаме да живеем в България - не ни гонете" и "Не искаме да сме емигранти в собствената си страна. " От онези мръзнали по площадите студенти също има такива, които сега си идват от чужбина по Коледа и Великден. Младите очакваха нещата за тях да потръгнат - да могат да си намерят работа, да могат да ползват Интернет без държавна регулация, да виждат, че стилът се променя, че нещо зависи от тях и въобще от по-модерните, отворени хора. Неслучайно на местните избори най-слабата избирателна активност в столицата беше засечена в най-младата община - "Студентска".
Според ноемврийско изследване на НЦИОМ готови да емигрират са 41 на сто от хората с висок стандарт, 53 на сто от младите под 30 години, както и всеки трети висшист и всеки трети софиянец. Социологически данни, правени във връзка с посещението на Бил Клинтън в България, показват, че една трета от софиянците биха емигрирали в САЩ при възможност, а 11 на сто са кандидатствали за зелена карта. Всъщност в последната лотария за зелена карта участваха повече от 420 000 хил. българи.
Това би трябвало да говори, че все още нищо не убеждава младите, че средата е нормална - за работа и за живот. Напротив, те я намират за враждебна. Дори за да реши да се върне в България, човек, получил образованието и упражнявал професията си навън, на него му е необходим минимален уют тук. Знанието, че можеш да бъдеш полезен и да бъдеш асоцииран с промяната към по-добро.
Някои от сънародниците ни зад граница признават, че са склонни да направят крачка назад в своята кариера и стандарт, като се върнат да работят тук. Те са от хората с чувство за мисия, които при подходящо стечение на обстоятелствата биха поели сериозни отговорности в България. Повечето обаче са по-склонни да се придържат към рутината на новия си живот и ангажименти. И никой не може да ги вини за това. Промяната в манталитета, от която като че ли имаме нужда, изисква и това - да уважаваш избора на другия и да не му завиждаш. А ако иска да върне успелите в чужбина обратно, държавата е длъжна да сложи нещо на масата, да им осигури професионални предизвикателства и финансови стимули.
От торбата разговори с българите в чужбина изскочи и един парадокс. Немалко от хората, представени до момента в "България - мръсна приказка", са със сериозни професионални позиции. Кристалина Георгиева, която е изключително високопоставен служител в централата на Световната банка във Вашингтон, първа говори за това, че българските политици не я използват достатъчно. Нещо повече, има случаи, когато при опит отвън да помагаш с контакти, проекти и каквото и да било на нужното ниво, реакцията е никакъв интерес и понякога дори създаване на пречки и проблеми. Дали от некомпетентност или от друго не е чак толкова важно. Българите нямат националния навик да си помагат, да разчитат на лобита, да бъдат силни рекламни агенти на държавата си. Затова, ако нашите стотици хиляди "посланици" на свободна практика в момента не виждат смисъл да помагат - има защо.
Иначе от западната камбанария всичко изглежда просто - трябва да има общо желание нещата да вървят, всеки да си знае мястото в обществото и да не се стреми да остане на него, ако не му харесва, но да е наясно с това какви са му отговорностите. А не да гледа в паницата на другия. Очакванията, които българските държавници трябва да оправдаят, са за професионализъм, коректни отношения, правила, организирано развитие напред, а не хаотични пробиви и промени.
Дотогава рубриката може да си върви... Може ли?
А на натрапчиво повтарящите се предложения рубриката да се занимава с хората, успели в България, отговорът е много прост. Да се пише за успелите българи в България би било точно толкова нелепо и обидно, колкото звучеше новината "Полицай отказа подкуп".
Идва времето за трансфери над 50 милиона долара
Футболистите изсмукват финансите на клубовете с претенции за заплати
Представете си футболист, който струва 50 милиона долара. Е, вече не е толкова трудно, след като нападателят Кристиан Виери бе продаден от "Лацио" на съперника от италианската серия А "Интер" за 49.5 милиона долара. Този трансфер едва ли дълго ще остане на първо място във вечната класация с оглед на динамично развиващия се пазар на футболисти. Ако слуховете за преминаването на голмайстора на "Валенсия" Клаудио Лопес в "Лацио" през лятото се окажат верни, митичната граница от 50 милиона долара ще остане в миналото.
През 1999 г. бяха записани двата най-високи трансфера в история на най-популярната игра - този на Виери и на французина Никола Анелка от "Арсенал" в "Реал" (Мадрид) за 35.7 милиона долара. Общо четири от десетте топтрансфера бяха извършени през лятото. С всяка изминала година сумите, които клубовете плащат за правата на елитните футболисти, растат главоломно и заплашват да се превърнат в неконтролируема мания. Играчите забогатяват за сметка на отборите, които трябва да търсят нови начини за попълване на бюджетите.
Клубовете са поставени в съвсем нова икономическа обстановка. Футболистите стават все по-претенциозни и този процес се забелязва още от влизането в сила на правилото "Босман". Откакто не принадлежат на своите работодатели, играчите получиха по-голямо самочувствие. Те вече са свободни да преговарят с други клубове с ясното съзнание, че след изтичането на договора им настоящият им отбор няма да получи трансферна сума. Типичен подобен пример за свободно преминаване бе Стив Макманаман, който след близо десетилетие в "Ливърпул" реши да не поднови контракта си и замина без трансфер в "Реал" (Мадрид). Благодарение на това той стана един от най-скъпоплатените играчи във футбола със седмична заплата от 110 000 долара. Все пак англичаните не загубиха много, защото Стив беше техен юноша. Само преди месец "Манчестър юнайтед" направи капитана си Рой Кийн най-добре платеният играч във Висшата лига, като му поднови договора срещу заплата 50 000 лири на седмица (80 000 долара). В противен случай Кийн заплашваше, че ще изпълни договора си с европейските шампиони и ще отлети за Италия без трансфер.
Клубните босове вече не могат да си позволят да изпуснат най-добрите си футболисти без пари и затова прибягват до два метода - или продават футболистите си, докато още са обвързани с договор, или им увеличават заплатите. Бясната конкуренция между силните европейски клубове, които винаги са готови да прилапат звездата на конкурента, дава увереност на играчите да изнудват шефовете си. Те знаят, че щом се заговори за продажба, винаги се намират кандидат-купувачи. Никой отбор досега не си е позволил да изпусне безплатно някой футболист, за когото е дал маса пари.
В резултат на бясното надпрепускване, се повишиха драстично и нивата на заплащане. Рой Кийн е само един от примерите как английските отбори са принудени да вдигат заплатите, за да не станат техните футболисти жертви на примамливи оферти от Италия или Испания например. Английският "Ливърпул" регистрира увеличение на разходите за заплати с 9.6 милиона долара до рекордните за клуба 57.6 милиона долара. Слабакът във висшата лига "Дарби Каунти" например твърди, че заплатите на играчите изяждат цялата печалба на клуба. Още по-тежко е положението при отбори, които строят нови стадиони.
В момента най-склонни да позлатяват футболистите изглеждат отборите в Италия и Испания, по-малко зависими от тази мания са президентите в Англия и Германия. Първите осем от десетте най-високи трансфера са извършени в испански и италиански клубове, а типичен пример са митарствата на Кристиан Виери. За четири години той смени четири отбора - "Ювентус" - "Атлетико" (Мадрид) - "Лацио" - "Интер", като неговите три трансфера са в първите 15 в историята на футбола.
Елитните английски и германски клубове нямат голям избор - съвсем скоро и те ще трябва да се включат в надпреварата, ако искат да останат на върха в европейския футбол. Вече е пределно ясно, че само с постъпленията от реклами, телевизионни права, публика и сувенири едва ли могат да издържат на конкуренцията. Затова все повече започва да се обмисля използването на всички икономически инструменти за попълване на бюджета. Бившият европейски шампион "Борусия" (Дортмунд) например вече е почти готов да излезе на фондовата борса, откъдето да получи свеж капитал чрез продажба на допълнителни емисии от акции. Оказва се, че годишният оборот от 66.4 милиона долара, който го поставя на 11-о място в света, не е достатъчен. "Ливърпул" това лято продаде 10% от активите си на телевизионната групировка "Гранада" именно поради острата нужда от инвазия на пазара на играчи като единствен начин да остане конкурентен в борбата за титлата. Жерар Улие похарчи близо 30 милиона паунда (48 милиона долара) за нови попълнения.
Един от вариантите за допълнителни приходи бе създаването на Европейска суперлига, която да обедини най-силните клубове на континента. По този начин приходите от реклама и телевизия трябваше да се разделят между участниците. Засега тази идея се отлага, тъй като Европейската федерация по футбол (УЕФА) промени модела на вече съществуващата шампионска лига с цел повече състави от силните първенства да премерят сили в нея. УЕФА също така увеличи сумите, които раздава като бонуси за класиране и резултати.
По всичко личи, че шеметната надпревара за покупка на футболисти няма да спре скоро. Движението на хора и капитали е освободено, както никога досега. Няма ги ограниченията за чужденците от Европейската общност, които могат да бъдат картотекирани в един отбор. А президентите на клубове са склонни да дават космически суми за всяка новопоявила се звезда. Дали и докога футболът ще издържи на това бясно темпо, не е ясно. Сигурно е, че и през 2000 г. играчите ще са тези, които диктуват положението. Спомнете си само случая с 20-годишния Анелка, който по неясни причини отказа да играе за английския "Арсенал". Резултатът от капризите му бе вторият най-голям трансфер в историята и договор с "Реал" (Мадрид) за четвъртата най-висока заплата.
Хуманитарното мислене ще бъде привилегия на тясна прослойка
Райчо Пожарлиев, преподавател във Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски", пред "Капитал"
- Действително първото по-сериозно разграничаване на хуманитарното от технократическото започва с промените в съвременната цивилизация и нахлуването на капитализма. Основаването на модерното общество води до това противопоставяне на хуманитарно и нехуманитарно, като в средата на XIX век се формира това класическо разделение на естествени и духовни науки. Това обаче не означава, че в рамките на историята на знанието въобще не се е появявала подобна антиномия на мисленето. Например предфилософсокото мислене, мисленето на т.нар. мъдреци е по-скоро технологично, отколкото хуманитарно. Мъдрецът е бил не този, който мисли в ценностен и широк план, а този, който умее практически да решава. По-късно Макиавели е един от големите привърженици на идеята, че политиката трябва да се откъсне от етиката. Защото за нуждите на запазването на властта според него са необходими по-скоро практически, технократски умения, отколкото знания кое е добро и кое е лошо. Още според Аристотеловото определение философията е знание заради самата му ценност. В момента, в който знанието се пръвръща в средство, инструмент на нашето желание за натрупване на определени цивилизационни блага, то се превръща в технократично знание.
- Наистина съществува дисбаланс и за съжаление, тъй като все пак представлявам общността на хуманитаристите, той не е в полза на хуманитарното. В развитието на модерността съществува остра тенденция знанието да се поставя в услуга на това, което се нарича икономически растеж, печалба, напредък, или както казва Даниел Бел-натрупването в общ цивилизационен смисъл. Това знание постепенно измества хуманитарното и за него постепенно започва да се мисли като за неполезно, като прагматично неефектно. Всеобща тенденция в отношенията между тези две знания е не само преимуществото на технократичното пред хуманитарното, но и отреждане на хуманитарното все повече роля на хоби. Един вид то се превръща във форма на активност, продиктувана от лични, а не от обществени потребности.
- Началото на този процес е свързано със самосъздаването на съвършено новия тип модерен човек. Новото време започва с идеята за човека, който е субект, който може да овладява света. Вероятно това, че човек престава да се мисли за подобие на Бог и започва да мисли себе си за владеещ света - и природния, и социалния свят. Тази особена нагласа за всемогъществото на самия човек като разум създава не просто илюзията, а основанието за инструменталното мислене - това че ние можем да овладяваме, непрекъснато да усъвършенстваме средата съобразно нашите намерения. Тази илюзия, този идеал постепенно се превръща в реалност чисто материално с развитието на техниката.
- Да. Въпросът как или средствата, чрез които се преобразуват нещата, средствата, с които те стават рационално овладими от нас, е въпрос на технократичното знание. Въпросът за целта, въпросът за защото на нещата изчезва, тъй като той може да бъде постоянно отлаган. Съвременният човек е реалист в това отношение - неговата цел е преди всичко задоволяване потребностите на тялото, на тукашното съществуване.
- Очевидно знание, което е само средство за един тип благополучие в настоящето, не е достатъчно. Докато в хората съществува естествената склонност към една по-важна система от ценности, която да направлява стратегически индивида, инструменталното знание ще върши своята работа, но в името на конкретните, тукашни цели. Но от гледна точка на потребността за по-фундаментални отговори на ценностните въпроси на човека, то и хуманитарното знание има своето бъдещо място. Докато съществуват екзистенциални въпроси като въпроса за смъртта, за смисъла на живота, за отговорността спрямо другите и докато човек се стреми да им даде някакъв непротиворечив отговор, то ще съществува и стремежът към хуманитарното. Проблемът е, не че хуманитарното няма да съществува, а в това в каква ниша ще бъде изтласкано.
- Моята прогноза е, че в рамките на всекидневното съзнание и в масов смисъл хуманитарните проблеми ще се маргинализират и в крайна сметка ще изчезнат. Хуманитарното мислене ще се съхрани в сравнително тясна интелектуална прослойка, но то не може да не съществува поради простата причина, че потребността от регулативни ценности, които ръководят поведението, е независима от нашето желание.
- Хуманитарното познание винаги ще се възстановява, ще се съживява във времена на кризи. Технократичното мислене вирее във времена на кумулативност, на постоянно натрупване. Когато има спокойна линия на еволюция, технократичното мислене е удачно като позитивен подход към света. В момента обаче, когато се появяват кризи - обществени или в отношението на човека и природата, човека и вселената, човека и другите, тези кризи изискват алтернативи, при което хуманитарното би трябвало веднага да се съживи. Тъкмо защото технократичното мислене е знание за моментните нужди, то няма за задача да пази традиционното като духовни, културни, класически човешки ценности.
Що се отнася до културата на Интернет, големият въпрос е съпреживяването на човешката идентичност. Тази комуникация превръща личността в символ. Високотехнологичната форма на човешкото общуване едновременно го затруднява, но и го облекчава. Колкото и да свързва времето и пространството и да ги превръща в една точка, а нас - жители на тази точка, общуването от този тип изисква технология, която не винаги е достъпна. От друга страна, това комуникативно пространство може да замести недостигащия диалог - т.е. служи за хуманитарни цели. Човек може да общува с близки, да избира общности, да създава нови общности. Свободата като човешка ценност става част от това пространство.
- Една от причините за латентен технократизъм в българската култура, който обаче има и други наименования, е явният прагматизъм на българина. Не знам другаде да съществува такава квалификация за философията като дървена - дървен философ. Има и други подобни квалификации за хуманитарното знание - "говориш празни приказки", "не говори, а действай" и т.н. Оцеляването на народа в много тежки времена го е научило най-напред да гледа настоящето с оглед на непосредствените потребности. Затова в българското общуване между поколенията съществува това отношение към образованието на детето. То или ще трябва да бъде знание за някаква професия, а ако е хуманитарно - то да е заради неговата чисто бюрократична стойност в лицето на тапията, документът, осигуряващ бъдещо реализиране на личността в обществото.
Този прагматичен аспект на мисленето, идващ от оцеляването, като че ли прави българина един естествен технократ. Дълбоките корени на технократското като средство за съществуване, за оцеляване идеално паснаха на социалистическия период и съзнанието, което той формираше.
Тъй като един от подбудителите на хуманитарното мислене е тъкмо мисленето за бъдещето, чувството за криза и фундаментални проблеми, които трябва да се решат, социалистическата реалност с нейното макар и минимално, но всеобщо задоволяване, лиши човека от страх пред собственото му бъдеще. В този смисъл социализмът стана подходяща почва за чисто прагматично отношение само към настоящето. Хуманитарното просто нямаше и не би имало значение.
Освен това българинът винаги е свързвал хуманитарното с идеологичното, и то в един много тесен смисъл, който се употребява от ранния Маркс за идеологията като фалшиво съзнание.
- Това беше една от големите причини за отлива от хуманитарните специалности в университетите, където продължава да има дефицит на студентите. По-важно обаче е друго. Технократичното мислене замества идеологическите разбираеми, но ценностни построения с неразбираемите, но вдъхващи повече доверие абстракции на икономическия език. Като че ли в съзнанието на българина през последните години всеки нов субект на промените ще бъде признат като такъв, ако се окаже от своите ценностни основания и започне да разсъждава върху процесите по един неутрално технократичен начин. В този смисъл известната фундаментална констатация "всички са маскари" се трансформира по един интересен начин във "всички са еднакви", щом мислят технократично. Без значение кой от каква стратегическа, ценностна ориентация върши тези неща. Симптом за това, че мисленето става все по-технократично, е изчезването на етиката в областта на градежа на новото общество. Етиката няма значение за това кой гради. Прави го този, който разполага с капитала и съумява добре да го използва и да извлича печалба, без значение, че пере мръсни пари или че произходът му е мафиотски. Една такава всеопростителна липса на етика в името на развитието свидетелства за преобладаването на технократския маниер на мислене.
- Липсата на проблеми в едно богато общество, липсата на кризи, са препятствие пред хуманитарното мислене. От друга страна обаче, богатството създава възможности за него. Самата компютърна цивилизация прави всевъзможните източници на хуманитарното вседостъпни - библиотеката, общуването идват вкъщи. В процесите на взаимоотношение на противоположни феномени, каквито са хуманитарният и технократичният дух, винаги важи диалектиката на едновременно отрицание и стимулиране. По същия начин, по който човек се оказва зависим от техниката, но тя го освобождава, по същия начин възможно е технократичното мислене да създаде предпоставки за хуманитарното.
Посредственост завладява футболa ни
Националният отбор очаква световните квалификации неподготвен и без особен ентусиазъм
"В "Левски" са куци коне. " Със своята посредственост тази фраза на президента на Българския футболен съюз (БФС) Иван Славков ще остане в историята като пример за неуместно изказване. Тя обаче характеризира състоянието на родния футбол през 1999 г., през която футбол нямаше, имаше само зрелища, но такива, от които може само да се срамуваме. Нищо хубаво не се случи във вътрешното първенство, нито на националния отбор. Не се появи нито една потенциална звезда от европейска величина, националният отбор не постигна никакъв напредък, а ръководството на БФС не пожела да смени политиката, за да ограничи корупцията и вандализма по стадиони. Останаха само слабият футбол, махленските скандали и нелогичните управленски решения на всички нива.
1999 г. бе последната от едни предварително обречени на провал за България европейски квалификации. Затова и още в началото й бе ясно, че отборът на Димитър Димитров няма да търси класиране за финалите в Белгия и Холандия, а обиграване. Затова и цялата му работа е съсредоточена върху това съставът да получи облик, футболистите да свикнат един с друг и да влезем в световните квалификации на скорост. Оказа се, че желанията и реалността са съвсем различни и в конкретния случай нямат пресечна точка.
За цяла година отборът на Херо не успя да изиграе два поредни мача с един и същ състав и да постигне два поредни прилични резултата. Най-запомнящата се изява бе равенството 1:1 с Англия в София. Националите загубиха гостуванията на Полша и Швеция, победиха без проблеми и зрителски интерес аутсайдера Люксембург и в крайна сметка заеха логичното четвърто място от пет отбора в групата. Десертът бе загуба от странния състав на Гърция в приятелски мач.
По-големият проблем обаче не са слабите резултати, а липсата на игрови облик. Димитров, от една страна, стана жертва на незапомнената криза на качествени български футболисти, а от друга, на желанието си да наложи при всякакви обстоятелства схемата 3-5-2. Треньорът често се оплакваше, че иска избраниците му да играят със защита в една линия, но не може да го постигне поради изградения манталитет да се играе с либеро. Не проблемът с последния в защитата най-много му пречеше да реализира идеите си. Селекционерът през цялата година трябваше да се съобразява с променливата форма и капризите на играчите и клубовете. "Левски" бойкотира националния тим заради репликата с "куците коне". Капитанът Христо Стоичков се отказа след мача с Англия и отборът остана без лидер. Вратарят Здравко Здравков дълго време лекуваше контузия. В защита промените бяха всекидневие. Най-показателно е състоянието на играещите на поста ляв халбек - Валентин Найденов се махна от ЦСКА и се загуби, Илиян Стоянов изгря и се контузи, за да бъде заместен от Ивайло Петков. Безспорното откритие бе защитникът на "Локомотив" (София) Георги Марков, който бе един от малкото твърди и качествени титуляри.
Състоянието на полузащитата е аналогично. Конфликтът между треньора и Илиян Илиев доведе до поредното изваждане на футболиста от националния тим. Другите звезди от пролетния дял на квалификациите Стилян Петров и Милен Петков през есента играят на приливи и отливи в клубовете си. Оказа се, че от тяхната слаба форма страда най-вече представянето на целия национален отбор.
Най-тежко е положението в нападението. Христо Йовов изгря през пролетта, но цяла есен тренира за здраве в ЦСКА. Неговият заместник Светослав Тодоров пък играе редовно в "Ловеч", но вкарва от време на време. Мариан Христов остана извън националния тим през по-голямата част от годината заради серия от контузии. Димитров бе наясно, че няма кой да реализира атаките, но едва ли може да направи нещо, за да промени нещата. Избор няма, но това едва ли може да бъде оправдание, че националният отбор няма физиономия.
На всичкото отгоре в навечерието на 2000 г. отборът остана без старши-треньор. Въпреки че Изпълкомът продължи договора на Димитров, той предпочете да премине в "Левски". За помощник бе назначен Христо Стоичков и той е едиственият сигурен в щаба на националите. Наследникът на Херо ще стане ясен в началото на следващата година. Пред него има и друг проблем. Ако през 1999 г. бяха възможни експерименти и променливи успехи, отсега нататък ще се искат победи на всяка цена и като краен резултат - класиране на финалите в Япония и Корея. Това изглежяда доста сериозно изпитание предвид състоянието на българския представителен отбор и преките съперници за челните две места Чехия и Дания.
"Левски" или "Литекс". Томас Лафчис и Наско Сираков или Гриша Ганчев. София или провинцията. Това бе мотото на двете първенства на А група, които се вписаха през годината. И въпреки че ловешкият клуб загуби амбициите си да става шампион през настоящия сезон, собствениците му не забравиха да напомнят за себе си в самия край на 1999 г. На почивката на последния мач за есента - реванш за купата на България "Мото Пфое", спонсорът на ловчанлии Гриша Ганчев наби съдията Костадин Костадинов. Двубоят продължи с 20-минутно продължение, скандалът стигна до прокуратурата и ще има развитие и през следващата година. Скандалът на Градския стадион в Ловеч обаче изглеждаше като логично последствие на продължаващото вече две години напрежение между двата клуба.
Битката за първото място и шампионската титла премина нормалните граници на спортното съревнование и се превърна в омраза, във война на провинцията със столичния футбол. Надпреварата не се водеше на терена, а чрез задкулисни игри и машинации. Целта бе една - самодоказване на един преуспял провинциален бизнесмен срещу традицията и името на един от най-големите отбори в България. Всеки от двата участника във войната си имаше своите върхове и падения, но най-голямото от тях бе последният скандал.
"Ловеч" и "Левски" развиха до съвършенство решаването на мачовете с извънфутболни средства. През пролетта "Литекс" загуби само пет точки - три при гостуването в 16-ия кръг на "Локомотив" (Сф) и две от равенството от прекия двубой с "Левски". За сините равенството на стадион "Георги Аспарухов" бе единствената грешна стъпка. Когато се погледне този безпогрешен ход на двата отбора, човек си мисли, че или двата тима са много силни, или останалите са много слаби, или има нещо нередно. Отговорът се крие най-вече в третата версия. Схемата с участие на поставени отбори стигна своето съвършенство, като най-често в разпределението на точките участват по три или четири отбора. Те уреждат мачовете помежду си, за да може в определен момент да бъде захранен силният клуб, независимо дали той се казва "Ловеч" или "Левски". Пролетният връх бе загубата на ЦСКА от "Литекс" за първенството срещу спечелване на купата на България.
През есенния сезон, когато отборът на Гриша Ганчев вече не е сред основните играчи за титлата, задкулисните игри не спряха, защото в битката за първото място се намеси ЦСКА. Затова и крайното класиране преди зимната пауза не е по-малко странно от това през пролетта. "Левски" загуби точки само от ЦСКА и "Ловеч". Навсякъде по другите стадиони спечели, като голяма заслуга има кръводарителят "Шумен". Отборът, върнат в разрез с правилниците в А група, губеше безславно точки от състави, които в следващия кръг трябваше да дадат лесно победата на сините. Когато някой противник се опъваше, се стигаше до скандали, като този в Ловеч за Купата на България.
"Левски" все пак бе отборът, който вложи най-много средства за развитие на отбора си, и логично е водач след есенния дял на шампионата. Привличането на треньора Люпко Петрович изстреля тима на много високо за родните стандарти ниво. Резултатът от инвестицията си пролича в европейските клубни турнири. "Левски" изигра шест мача в "Про къп" и доведе в България един от най-силните европейски отбори - "Ювентус". Преди това се справи с хърватския "Хайдук" и разби мита, че не може да надскочи балканското си ниво. До голяма степен финансовото възраждане на сините бе свързано с изхвърлянето на Томас Лафчис от управлението (включително и от акционерно участие) и завземането на властта от "Мобилтел". Сложи се край на конфронтацията с провинциалните клубове и БФС и се наляха достатъчно средства за спечелването на титлата. Линията на скъпи инвестиции продължи с назначаването на Димитър Димитров за треньор след оттеглянето на Петрович.
За разлика от "Левски", ЦСКА затъна в междуличностни борби за властта в клуба. Новият президент Любо Пенев получи сериозен кредит на доверие от феновете и наследи също толкова сериозен дълг за сделки от времето на управлението на Мултигруп. Войната с "Мулти" отне почти цяла есен и ще завърши едва с решаването на проблема кой да получи парите от трансфера на Стилян Петров в "Селтик". Управленската, а впоследствие и финансовата криза станаха причина новите попълнения да почиват 12 кръга. Ръководството около Пенев завзе окончателно властта с прочистването на членския състав на общото събрание на ФК ЦСКА и вече спокойно започва работа по разпределението на акциите в бъдещото търговско дружество.
На фона на президентските неволи в двата най-силни български клуба шефът на БФС Иван Славков изглежда по-сигурен за поста си отвсякога. Въпреки че загуби няколко частични битки със спортния министър Цвятко Барчовски, Батето спечели войната чрез промените в новия устав на съюза. Успя да префасонира така основния документ на БФС, че вече е непоклатим за неопределен брой мандати. 1999 г. бе първата, в която никой не се опита да го свали. А вече и няма кой, след като основните му опоненти като Томас Лафчис и Валентин Михов се оттеглиха от футбола.
Платихме си да надживеем цял век
На границата на нещата се живее най-несигурно, на междата между две икономически и политически системи - още повече
Въпросът за погледа към идващото не е глобален, а индивидуален. Да вземем за изходна площадка милата ни страна и да не се разпростираме върху гледните точки на останалите части от света. В нашето мило отечество в момента живеят едновременно и неуютно поне четири поколения жители. Да ги изброим - бивши жители на капитализма, иначе строители на социализма, бивши жители на социализма, иначе строители на капитализма, деца на деспотизма и в демократичното дело и онези, които не помнят, не познават и не искат да знаят никого освен себе си... Това е групата на ХХI век, дебаркирала в нашето всекидневие малко преждевременно. Преждевременно, защото обществото ни се задушава от излишни хора, от толкова много различни за един малък народ физиономии. Представителите на различните обществени времена имат
Искат ли българите да знаят какво идва, какво се задава, какво ни предстои? Прави ли разлика днешният българин между идващо и преходно, между отминаващо и вечно? Би ли си задал въпрос от сорта какво ще стане със света след мен? Вече знае, че комунизмът си отиде, преди да е дошъл, но раздялата продължава да ни тежи... България, а и светът, са превзети от хората на точната мисъл, на прагматичното мислене, на рационалната кауза. Духовността е украшение за бедните. Моралът не съществува. Той е утешение за слабите. Правото на силния е неговият морал. От друга страна
Душа всеки има, но дух - само единици. Кои са нашите единици, националните ни пратеници в бъдещето? Аз не се наемам да ги спомена. И едва ли е нужно. Социализмът проповядваше духовната храна, защото на пазара нямаше банани. Сега, когато има банани, за какво му е на населението духовна хранилка. Духовна кърма? Или духовно лигавниче? Някой беше казал, че изкуството е сурогат на живота. Там, където животът е кьопав, кофти, неосъществен, хората се осъществяват чрез изкуството. В това отношение пред България има още много надежда - и през следващия век у нас ще процъфтява изкуството като такова. Но идва и ред да се запитаме отново що е изкуство? И неговите работническо-селски дрешки от вчера дали ще вървят и през следващото столетие? Щем не щем ще прекрачим в 2000 година с удоволствието всеки понеделник да ускочаваме пред телевизорите, докато се прозяваме пред поредните рециклирани български филми. Родното трябвало да се защитава. Сякаш някой го напада. Но родното ни кино от епохата на соцкултурата не беше нито чешкото, нито полското, нито унгарското дори, та днес да ни го навират всеки понеделник под носа, и то срещу скромната сума от 36 000 (трийсет и шест хиляди) обществени дойче марки месечно, защото предаването е външна продукция и БНТ трябва да киха редовно... Умножете по 24 месеца (за 1999 и 2000 г.) и ще се досетите защо данъкоплатецът у нас презира българското изкуство. И по темата за изкуството е направо европеец.
Но да се върнем към по-абстрактните неща. Конкретиката битовизира голямата питанка - 2001-та: Какво ни чака? Какво очакваме? Подвъпрос: може ли една малка балканска държава с население колкото един европейски град най-сетне да заживее нормално?
Наясно ли сме какво ни очаква? Едва ли. Затова да се върнем към днешността на бъдещето... Най-наясно са хората в преклонна възраст.
Сигурно претендират за ясност и оставените на доизживяване хора, на които нито новият век, нито новият министър на финансите ще им осигури прилична пенсия. Макар че става дума за прилични люде, узрели и презрели в зрелия социализъм.
Какво очакват онези, които са на две ръце разстояние в двете посоки - между вече отминалите 25 и предстоящите 25 години работа или безработица. С една дума - какво ги чака онези, които не видяха нито социализъм с човешко лице, нито човешкото лице на капитализма.
А Интернет-поколението? У нас това поколение е подобрено подобие на своите родители, но все пак подобие. Не вярвам, че иска да знае нещо за бъдещето си. И то подобно на своите родители чака нещо да се случи, да се отвори парашутът.
Втората, паралелната действителност, в която живеехме преди десет години, когато мислехме едно, а правехме друго, днес също съществува. Но нейната двойственост не е идеологическа. Тя е социално-икономическа. Тийнейджърът днес няма собствена лека кола, но може с часове да кара такава в Интернет-клуба. Няма собствен пистолет, но може с часове да стреля по хора, чудовища, земни и извънземни, не тренира футбол, но с часове прави електронни мачлета. И през цялото време непрекъснато слуша любимия си уокмен. Елитът на Интернет-поколението, разбира се, не се задоволява с подобни простотии, но и при него
Младите остават при родителите си до момента, когато имат сигурност при тях и в тях. След това бягат. Или искат да избягат. Разликата е, че на елитните деца не им се мият чинии на Запад. И не им се разделя лесно с приятелите, със средата, в която вегетират - учат нещо, пък квото стане, нещо поработват, пък квото падне, нещо правят, квото - толкова, най-вече движат на свободни валенции. Социализмът на родителите им продължава - семейството като най-голяма обществена клетка продължава да се държи като социалистическа държава: дава по малко, но по равно... Плаши с наказания, не търпи бунтове, не търпи свободомислие и свобододействие, наказва понякога, но все по-рядко. Държавата я няма, но семействата по инерция продължават нейните функции, нейните проекции - децата трябва да получат всичко, за да не се друсат. И въпреки това се друсат.
Няколко пъти утре (сто, хиляда, милион, милион и нещо) - ето това е цялото бъдеще. Дали това утре се именува ХХI век или 5888 г. от еврейския календар, или ХХL от летоброенето на джедаите, все тая.
По-важно е да се събудиш, за да заспиш. И да заспиш, за да се събудиш.
Същото важи и за най-възрастните наши сънародници. Само че мотивацията им е по-друга. Между съня и буденето отлагат бъдното. Плашат се от новата форма на живот, която ги очаква. И тоя страх е напълно естествен. Но средното поколение вече дори не изпитва страх от неизвестността. Формулата е: каквото за повечето от нас, такова и за мен. Най-трагична е депресията на равноотдалечените от соцминалото и безсмисленото бъдеще млади люде - нито могат да бъдат людоеди, нито искат да станат лесна плячка на най-хищните си връстници. Един от тези около трийсетгодишни мъже, духовен човек по настройка, няма нито един щатен работен ден към днешна дата. На нелепите подмятания кога ще се ожени отговаря, че няма постоянна работа. И добавя: "Аз за погребение на родителите си нямам средства, вие ми говорите за сватба."
Тези български граждани, закачили от последните години на комсомола и доброволния бригадирски труд, се движат в тотален социален вакуум. Биологически са млади, но съзнанието им е задръстено като на стари моми. Плахи, физически неиздръжливи, мързеливи, мислещи, интелигентни, духовни, но неприложими. И най-главното, което не ги прави българи - нито са предприемчиви, нито поне приспособими.
Средното поколение жители на тази страна си въобразяваше, че ще му се наложи да носи под една мишница малките си деца и бедните си и болни родители. Не би. Оказа се, че ще трябва да работи и за себе си поне още 20-25 години, за да доживее поне до 65 години и тогава да миряса от грижи. Сегашните "среднисти", ако не натрупат пари (!?!) за старини, ще влачат хомота на живота до припадък. И не визи, и не визовден ги чака, а 80-квадратен панелен затвор и доброволна размяна на старите телевизори срещу топлина ги чака.
Едва ли... Нито примерите са глобални, нито случките са общонационални. Прекрачването на някакъв илюзорен праг в някакво относително ново време ми прилича повече на коледна играчка за елха, но елха, издигната на кварталния площад. Лъскавите големи кутии като дете са възбуждали любопитството ми - какво ли има в тях, дали има подаръци в тези големи опаковани със станиол пакети. Дълго време не исках да повярвам, че са празни, защото изглеждаха много, много истински. Това ни предстои като цяло, доколкото можем ние, българите, да се назовем едно цяло - да проумеем, че общинските елхи са бутафорни. За разлика от семейните все още. Няма равенство, няма братство, няма равен старт. Стартът е перманентен, той е по всяко време, всяка секунда, всеки век - до края на живота. И през следващия, ако има такъв.
Няма правила - духовното не означава извисено. Духовният до вчера днес хленчи, че никой не го брои за заслужил, за заслужил заслужено духовен. Няма щастие на всяка цена - просто защото цената е различна. Но всеки плаща. И това не е само хаос, това е естественият ход на живота, хванал под ръка смъртта, излезли на разходка, преди да удари нулата на тази поредно по-дълга, отколкото трябва, година. Господинът и Госпожата ще посрещнат заедно с нас идващия юбилей на Христос - на Коледа през 2000-та ще стане на две хилядолетия. А казват, че се е родил четири години по-рано, но нейсе. На границата на нещата се живее най-несигурно, на междата между две икономически и политически системи - още повече. Но за десет години всеки от нас изживя накуп повече, отколкото всички заедно в блатото на миналото. Както се казва, платихме твърде скъпо за удоволствието да поживеем интересно... Платихме си да надживеем цял един век... Но до неговия истински финал има още цяла година.
Напуснахме Средновековието
Несъмнена истина е, че всеки век си има своето Средновековие! По тази причина и FINAL TIMES се стреми да излиза винаги в края на века, в края на хилядолетието. Така избягваме всякакво средновековие, както успяхме да го направим в брой първи от 01.01.1000 година.
Дължим едно извинение - нулевият ни брой срещна трудности с разпространението. Иудейският цар Ирод си беше внушил, че трябва да изколи всички младенци и по тази причина имахме голям недостиг от момчета, които да продават нулевия брой на FINAL TIMES по светофарите и кръстовищата. Но който се е заял с журналистите, не е прокопсал, все едно за коя година става дума! Ирод съвсем логично завърши живота си в т.нар. иродови спазми. Кореспондентът ни Светоний писа за драматичните му последни дни в брой първи, а подробното описание на червеите, които излизали от стомаха на Ирод, предизвика голям интерес у читателите и ние получихме много писма с молба за подробности от специалисти по риболовна стръв и обикновени въдичари.
По-паметливите помнят, че нулевият брой на FINAL TIMES беше изработен от пергамент със специално цветно 12-странично приложение върху козя кожа. Поради яростните протести на Бриджит Бардо, както и заради факта, че Гутенберг не беше създал още печатарската преса със сменяема буква, брой първи FINAL TIMES изработихме от камък. Мислехме, че ще е траен, но не би. Готи, вандали и английски футболни запалянковци го съсипаха и той заприлича на Стоунхендж. От брой първи е останала само авторската колонка на Омуртаг. Затова брой втори излиза на хартия, а скоро и в Интернет.
Въпреки различните материали, на които го издаваме, FINAL TIMES ще продължава линията на редакцията, заявена още през 0-та и 1000 година, да бъде един сериозен вестник, неробуващ на партийни пристрастия и неразвалящ вкуса на читателя с жълти новини, порнография и кръвопролития. Знаем, че пазарният успех на всяко писано произведение от Библията насам се основава на коефициента КСЗ - кръв, сперма и заблуди, но въпреки това държим да поднесем на читателите един вестник, който да можете спокойно да оставите на масата в хола, без да се притеснявате, че децата ви ще го прочетат. Има и по-сериозни неща в живота!
Специално напомняме, че вестник без пари трудно се прави. Затова е открита и абонаментната подписка за следващия брой. Заедно с паричен пощенски превод (приема се всякаква валута, равна на десет евро по курса на деня), пишете точния адрес, на който искате да получите следващия брой. Номер 3 на FINAL TIMES ще излезе точно на 01.01. 3000 година. Кореспонденции се приемат до редакционното приключване на броя - 23 декември 2999 година. Ръкописи не се връщат, обяснения на графомани не се дават, стихотворения не публикуваме, мнения на талмудианци, китайци и индийци за летоброенето не отпечатваме!
В предишния брой несправедливо обидихме голямата българска певица Лили Иванова. Извиняваме се искрено! Надяваме се, че времето ще ни прости така, както по безспорен начин доказа, че дъщерята на Кубрат е истинската прима на българската естрада след Пагане!
Олимпиада 2000
Отиваме в Сидней само за 9 медала
Спортистите с квоти са много по-малко в сравнение с Атланта '96
Забравете титлите и медалите. През изминаващата година не те бяха основната цел на българските елитни спортисти. Друга беше борбата по световни първенства, турнири и конгреси, а именно спечелването на олимпийски квоти за игрите в Сидней през 2000 г. Равносметката е общо 73 състезатели в 13 вида спорт. Само преди три години за Атланта изпратихме 113 състезатели, които ни донесоха 15 медала, три от тях златни.
Тогава битката беше не за квотите, а за места в свитата българска делегация. Покрилите правото на участие бяха много повече от бройката, която държавата можеше да финансира за участие. Само че сега неусетно стигнахме дотам, че не можем да изпратим достатъчно спортисти. И нищо чудно 15-те медала, спечелени в Атланта, да останат непостижима цел за догодина.
Българският спорт вече изпусна олимпиадата в Сидней.
По-многобройни от щангистите ни в Австралия вероятно ще бъдат само атлетите, които въпреки скандалите с допинг и интригите с управляващите записаха една сравнително успешна година. По традиция те печелят най-много квоти, но заминават по-малко хора, тъй като състезателите с шанс за медали се броят на пръсти. В низ от сензации се превърна участието в световното на закрито в Маебаши, но първенствата в зала по принцип винаги са по-слаби като участие и престиж на постиженията. В Япония нашите записаха световна титла на Христина Калчева в сектора за скок на височина, рекордно за България постижение - два медала от една атлетка на Ива Пранджева, преживяха допингскандал с Ростислав Димитров (троен скок) и искане за нова управа на родната федерация като завършек. През лятото в Севиля Ростислав Димитров отсрами атлетите ни, като взе единствения медал за нашата страна от световното на открито.
Стрелците останаха най-железни в умението си да се класират на олимпиада. Едни и същи шест души са на стрелбището от доста време, но и този път взеха седем квоти. На тях възрастта не им пречи да бъдат на върха, но ги съсипват скандалите с федерацията. През тази година само Мария Гроздева спечели медал на пистолет от европейското първенство. "Можем да вземем и един медал, можем и четири, никога нищо не може да се прогнозира", заяви генералният секретар на федерацията ни Пламен Дочевски, който често е мишена на националите.
Хората на вода записаха роден рекорд в каяка - за пръв път българин стъпи на европейския връх. Със златния си медал на 500 м Петър Мерков отвори недостъпна доскоро за нас врата. Мерков с още осем свои колеги ще стартират в седем дисциплини догодина. Компания на канала в Сидней ще им правят скифьорите Румяна Нейкова и Иво Янакиев. Руми стигна върха на кариерата си в Канада, където спечели бронз от световното първенство по гребане, а Иво вкара лодката си на финал.
Истински подвиг направиха гимнастиците ни на първенството в Китай. Емигрантът в САЩ Йордан Йовчев класира отбора за олимпиадата и стана първият ни медалист от световно първенство с бронзовото си отличие в многобоя. Йовчев, който остана в Оклахома след олимпийските игри в Атланта, работи трета година като треньор в школата на Барт Конар и легендарната румънка Надя Команечи в гр. Норман, участва в добре платени гимнастически шоупрограми и прелита океана, когато българският отбор има нужда от него. Той тренира абсолютно сам, няма треньор, няма наложен режим, следва единствено собствената си интуиция за качествена подготовка. За женската ни гимнастика обаче вече никой не си спомня.
Смятаният за традиционен доскоро спорт - борбата, стигна най-ниското си ниво през тази година. Състезателите от свободния стил за първи път в историята не спечелиха нито един медал от световното първенство в Анкара. Шампионът от 1998 г. Серафим Бързаков стигна едва до четвъртфинал, а най-сериозният успех - четвърто място, постигна ветеранът Иван Цонов. Трите олимпийски квоти са малко утешение. Все пак свободната борба ще изпрати в Сидней трима души, докато в класическия стил визи взеха само двама - бившият арменец Армен Назарян (58 кг) и бившият молдовец Сергей Мурейко (130 кг). Те спечелиха бронзови медали на първенството на планетата в Атина, а очакванията за български фурор не се оправдаха. Нито един от останалите национали, които донесоха отборна европейска титла от шампионата в София, не успя да стигне до местата за разпределение на олимпийски квоти. Все пак предстоят още турнири през пролетта, където се очаква конкуренцията да е по-малка.
С молитви, отправени към Международната федерация (ФИГ), ансамбълът по художествена гимнастика получи "уайлд карт" за участие на игрите в Сидней. Теодора Александрова пък ще е единствената ни представителка в индивидуалното състезание в друг, смятан доскоро за български, спорт. Преди това се провалихме на европейското в Будапеща, където двете ни момичета в Пролетина Калчева и Виктория Данова попълниха местата в края на таблицата, а ансамбълът завърши осми. Всички в този спорт ще запомнят годината с края на династията на Нешка Робева. Тя полудоброволно си отиде и откри пътя за идеите на младите си бивши възпитанички Илиана Раева, Лили Игнатова и Мария Петрова.
Към спортните неудачи се доближиха и боксьорите, които от най-успешни в олимпийската 1996 г. се превърнаха в аутсайдери. Въпреки че на световното в Хюстън (САЩ) Димитър Щилянов се добра до бронзовия медал, нещо в организацията, изглежда, много куца. Не е ясно кой е лошият материал - треньорският или този на състезателите. Смениха се трима треньори - Ангел Ангелов, Веселин Пашалиев и Георги Юнаков, но резултати няма. Шампионът от Атланта Даниел Петров още е без виза и не се знае дали изобщо ще осъществи мечтата си за трета олимпиада. Двамата ни боксьори с квоти засега са Юри Младенов (57 кг) и завърналият се след неуспешна емиграция от САЩ Емил Кръстев (81 кг). И двамата обаче нямат никакви шансове за медали на олимпиада.
Джудото бе от приятните изненади с бронза на Цветана Божилова от световното в Бирмингам. Медалът веднага й даде път към олимпийските върхове догодина. Чужденци пък ще ни представят в конния спорт. Натурализираните - Саманта Макинтош (НЗел) и Гюнтер Оршел (Швейц), освен че са най-богатите, са, изглежда, и най-добрите ездачи у нас.
В Сидней България няма да има нито един отбор в игрите. Дългите боричкания за властта във федерацията по волейбол съсипаха и малкото, което остана от двата ни национални отбора. В първата година след изваждането ни от световната лига мъжете трябваше да влязат на пълни обороти в европейското първенство в Австрия и да извоюват по-изгодни позиции за олимпийските квалификации. В резултат на седмото място допреди месец не бе ясно дали въобще ще играят на турнир. През януари в Полша е единственият им шанс, но с оглед на съперниците (олимпийският шампион Холандия и европейският вицешампион Югославия) едва ли ще се класират. Жените също бяха разсипани с неуместна треньорска смяна преди европейското първенство. Така угасна и малката надежда за класиране на квалификационен турнир. Останалите ни игри отдавна не са европейско ниво, че да имат шансове за олимпиада.
По-интересни от събитията на терените и в залите бяха тези в Спортната палата, където четири федерации се сдобиха с министри за председатели. Богомил Бонев пръв даде заразителен пример, като оглави централата по конен спорт. Земеделският министър Венцислав Върбанов се хвърли да въдворява ред в скандалния волейбол. Колегата му от търговията и туризма Валентин Василев бе единодушно избран от опозиционери за първи човек в ските, но още води съдебни битки за регистрация с единствения легитимен на поста Емил Балев. Съвсем пресен в този бизнес е министърът на държавната администрация Марио Тагарински, който се зае да оправя леката атлетика. Всички те бяха избрани с надеждата, че по някакъв начин ще напълнят изпразнените откъм финанси каси.
Няма достатъчно пари за спорта, е оправданието, което кънти от всяка стая в Спортната палата. Това, че федерациите ни разполагаха с по-малко средства, отколкото трябват за националните отбори, е факт. Но докато някои се справиха блестящо, други си измиха ръцете с проблема на безпаричието. "Средствата намаляха, но аз исках да докажа, че и с малко може да стане нещо", заяви старши треньорът на най-успешния спорт у нас, вдигане на тежести, Иван Абаджиев. Той успя да компенсира недоимъка с отлична организация и методика в спортния процес. Тези неща пари не искат. Те са въпрос на знания и опит, но напоследък загубихме добрите треньори. В много спортове чужди състезатели, готвени от български специалисти, вече не ни дават шанс да припарим до титлите.
За 1999 г. спортните централи са погълнали шест милиона лева, като най-много имаше за леката атлетика, борбата и кану-каяка (средно по 450 000 лв.). Друг е въпросът обаче дали разпределението на малкото средства се е извършвало достатъчно целесъобразно.
Поет терорист създава проблеми с корабоплаването по Дунава
Руският възпитаник Х. Б., подпомаган от значителен брой дегизирани терористи, овладял пътуващ по река Дунав австрийски кораб, осведоми наш пратеник зад граница. Това не бил първият случай, в който българи отвличали чужбинско превозно средство, оплакват се високопоставени държавници от Виена, но този път нещата били по-сериозни. Плавателният съд "Радецки" бил отклонен от редовния си курс и бил принуден да доближи южния речен бряг, където нарушителите слезли. Западни експерти квалифицират случая като абсолютен прецедент с оглед наблюденията, че българските пътници като правило предпочитали горното течение на реката поради по-високия жизнен стандарт там. Още със стъпването си в българско новопристигналите скандализирали местната общественост. По знак на предводителя Х. Б. съмнителната група се нахвърляла върху растящата на брега млада тревна растителност, което предизвикало ужас сред тамошните еколози. Под предлог, че с действията си пришълците нарушавали и без това крехкото екологично равновесие край Козлодуй, зелените напъдили групата във вътрешността на страната. Осведомени твърдят, че с поведението си Х. Б. и хората му предизвикали реакцията на врачанските екоструктури и в крайна сметка били принудени да се оттеглят в Стара планина. По последни сведения групата предизвикала масови побоища в района на връх Вола, но информацията оттам е противоречива и търпи доуточняване. Запитани за коментар, оряховски и козлодуйски рибари, свидетели на случката, заявиха пред нашия пратеник, че за тях нивото на реката в сантиметри си било "соншонжмо", както обикновено!
НАШИ ВЕДОМОСТИ
Еколози от Делиормана искат спирането от производство на черешови топчета. Точно април месец черешите разцъфтявали и ако е замислено някакво въстание за този период, нека да бъде отложено за по-късно или да бъде избран друг вид дърво за целите на освобождението.
В Шумен властите заровиха кладенеца на уста Къньо Неимоверни поради неплатени данъци към султанството. Нека това е пример и назидание за неплатилите стари сметки граждани на Габрово. Който се чувства възможен, нека помогне с течност в бакърени съдове на закъсалата фамилия!
Потънаха гемиите на Али Агран от Айтос. Човекът е в паника поради големия брой калкани, плаващи на постоянно популиращи пасажи по крайбрежието на Бургас и ще търси помощ от Високите порти или Ниските капии - без значение?
"Време е да се глобализираме!? " - призова пострадалият на пресконференция във Варна.
"Лазаре, стани! " - каза жената на пословичния мързел Лазар Буков от Габрово и той заведе дело, като я предаде на църковните власти за анатема. Светотатната жена трябва да се благодари, че в тия средни векове не живее на бленувания запад, дето за подобно богохулство след големия огън щяха да останат само ситните й зъби.
Прием по случай подписването на договор за мир с власите даде цар Иван Шишман в Търново. Новоизгряващата звезда Лили Иванова весели високопоставените гости с шлагери.
На съд в Хага ще прати известната фирма за ножове "Солинген" нашенеца Кочо Честименски, който има доказателства, че те са причина за разваляне на семейството му?
Поп Кръстьо е невинен според ханджията на Къкринското ханче. В деня на залавянето на Апостола в хана били отседнали и група привърженици, които щом зърнали "джин ги би", без да съобразят близостта на заптиетата, се разкрещели: "Сааамо Левски, са-а-амо Левски! " и не обърнали внимание на шъткащия им Дякон?
Световните агенции гръмнаха, че сме пуснали първи бомба от самолет в настоящата балканска война. Явно до тях е пристигнала изопачената информация, че първи сме пуснали жена в самолет и това е поетесата сексбомба Елисавета Багряна?
Стамболов извади немския принц Фердинанд Сакс Кобург-готски от Виенски публичен дом, за да го направи български княз, съобщава анонимен източник от кабинета на Стамболовистката партия през 1887 г. За кратко, но решително царуване от 1908 до 1918 г., царят гастроном и ботаник доведе България до две национални катастрофи и избяга обратно в публичния дом във Виена. Малко по-късно внукът му Симеон II е посрещнат с почести и овации при завръщането си в България. Обяснението за тази народна любов е, че на фона на днешните политици, умереният и прагматичен Симеон стърчи като коледна елха в свинеферма.
Колумб откри Америка, фелацио в Белия дом
Последната експедиция на Колумб, финансирана с иззетото имущество на португалските евреи, завърши успешно. Открити са два нови острова и тънка ивица земя, за която още не е ясно как продължава да се развива като география на север и на юг. Индийците, както ги нарича първооткривателят, са любезни хора, чийто дъх е толкова топъл и силен, че излиза като дим от устата им. Родриго де Херес от екипа на Колумб първи опитва да пуши тютюн и може би по тази причина умира на 96 години, прегазен от каруца, докато си свивал цигара от вестник.
Лошият имидж на Колумб обаче в испанския двор направи така, че самозванецът Америго Веспучи да кръсти на себе си новите земи, които всъщност се оказаха, че въобще не са Индия. Оказа се, че новата земя Колумбия е необятна и пълна с непознати растителни видове, непознати животни, както и непознати досега венерически болести с дълъг латентен период, от които човечеството тепърва ще страда.
Събитията на Новия континет се развиват с главоломна бързина - дузина пуритани и калвинисти, бягащи от казионната църква в Европа, акостираха вчера в устието на река Потомак своя кораб, наречен с тъпото име "Майско цвете". Единственото, което се знае за тези хора, е, че никога не са виждали жените си голи, но пък са добри земеделци.
Което е изненадващо поради факта, че в последните дни на наблюдавания период в един малък американски град Вашингтон, окръг Колумбия (Христофор Колумб все пак получи признанието поне един окръг да бъде наречен на негово име), последният президент на новоиндийците, (впоследствие наречени американци, а всъщност това са обикновени колумбийци) беше накаран да си признае, че е имал френски контакти с една от своите помощнички.
Още навремето Колумб беше казал за колумбийците, че нищо не разбират от жени - днес, с по късна дата, това се потвърждава.
Случайността срещу редуването на леви и десни педали в историята
Кой движи и ще движи историята този милениум, че и следващия? Едни момчета от Браила твърдяха, че колелото на историята се движи от педалите, т.е. редуването на леви и десни педали движи колелото на историята. Но аз не съм съгласен, защото историята се движи от случайността. Даже и доста педали са ставали такива по случайност, както древногръцките воини, които толкова се възхищавали на девиза "Здрав дух в здраво тяло", че открили всички хедонистични възможности на мъжката дружба, докато очаквали Ксеркс на Термопилите. Дори турското обичайно наказателно право не е важен фактор в европейската история, въпреки че е допринесло за западането на Османската империя и препятства близо 40 години приемането на Турция за равноправен член на Европейския съюз.
Ако в ранната лятна утрин на 15 юни 1815 г. край селцето Ватерло не бе паднал дъжд, днес картата на Европа щеше да е друга. Пехотата на Наполеон нямаше да затъне в лепкавата белгийска кал и нямаше да дочака затънала до ушите пруската кавалерия, вследствие на което днес Прусия щеше да е френска провинция, която традиционно гласува за Льо Пен, а Бисмарк вместо обедиденител на Германия можеше да се окаже даскал по физическо в Лотарингия. Но не би. По една случайност падна дъжд и жадната за мъст (двайсет години Наполеон нямал германците за нищо) пруска кавалерия изкла затъналата френска пехота.
По една чиста случайност днес англичаните не говорят на испански, а седалището на папата е в Рим , а не е в Дъблин. Става дума за Непобедимата армада. Испанският крал Филип построи толкова могъща флота, а испанските моряци бяха толкова отракани бойци и тарикати, че още щом зърнали армадата, английските моряци напълнили гащите. По една случайност назначеният за вицепремиер на армадата - маркизът на Санта Круз, беше прекалено набожен и праведен (нещо твърде рядко за светската испанска аристокрация), че на испанските кораби се качиха повече свещеници, отколкото моряци. Адмиралът, който беше по-католик и от папата, забрани на корабите на армадата игрите на зарчета и сантасето, че и ръкоблудството даже. Бяха иззети всички броеве и на доста сносното за времето си испанско порносписание "Санта симплицитас" , главно с набожен характер, което обясняваше на испанското простолюдие (спомняте ли си за ниската обща култура на Санчо Панса) данните и фактите около зачатието на Дева Мария.
Лишен от тези насъщни духовни блага, бойкият дух на испанските моряци се разложи и направо се разсмърдя. Нямаше даже и най-обикновено испанско вино, вследствие на което половината от личния състав на армадата се пропи и продриска с оранжада от Новите земи... На всичкото отгоре тогавашният Минчо Празников се обърка и излезе странна лятна буря. Испанският фрот се пръсна из мъгливия Ламанш и стана лесна плячка за англичаните. Каква нелепица - гордите конкистадори бяха разбити от прадедите на нелепия мистър Бийн!
Още по-фрапантен е случаят с атентата срещу Хитлер, когато едноокият шеф на вътрешните войски на Райха граф Щауфенберг сложи в една ведра арийска утрин под краката на фюрера чиновническа чанта, натъпкана с взрив, достатъчен и за праисторически мастодонт, камо ли за някакъв се кльощав и неуспешен австрийски художник. Ако съдим за деня по заранта, всичко щеше да свърши превъзходно... Случайността в лицето на някакъв дребен младши адютант на фюрера премести чантата с бомбата от другата страна на дъбовия плот на масата за съвещания и стана така, че дебелият дъбов плот спаси фюрера от смърт и докара смърт за още седем-осем милиона човешки същества. Ако Адолф Хитлер беше хвърлил топа на 22 юни 1944, а не 11 месеца по-късно, съдбата на Европа нямаше да е същата. Трезвите германски военни щяха да вземат властта, да сключат сепаративен мир с англичаните и американците и в крайна сметка съветската армия нямаше да стигне до Берлин, а най-много до Варшава. В родната ни България решаващата помощ на съветската армия нямаше да я има и СДС щеше да дойде на власт още на Девети септември 1944 г., което, разбира се, криеше опастността БСП да беше дошла на власт едва на 10 ноември 1989.
И още трагични случайности. В девети век България има за пръв и единствен път лидер, който мислил в общоевропейски мащаб. Иде реч за Симеон Велики. Той имаше една мечта - да стане император на всички българи и гърци и да пие бира "Болярка" на Босфора, къпан от две морета. За съжаление, за целта трябваше да се превземе Цариград. А по онова време инж. Бакърджиев все още не беше роден и българската инжерна мисъл тънеше в лека безпросветност относно бутането на стени, мавзолеи и т.н. Цариград можеше да падне само ако се удари откъм морето и Симеон бързо разбра това. Той изпрати пратеници с хабер при арабския халиф и покани за съюзник могъщия арабски флот. Халифът щеше да се съгласи! Но за нещастие и по абсолютна случайност пратениците бяха заловени от местни гърчеещи се рибари-пирати и завършиха дните си на дъното на Егейско море, а България се прости с идеята си да се опира на повече от три морета. Ако Симеон беше успял навремето, днес Костов нямаше да чака покана от Европа, а Европа щеше чака покана от нас.
И още една случайност - около 4 гласа не достигнаха при гласуване в американския Сенат да се приеме за общ език на САЩ не английският, а немският. Какъв би бил светът, ако това беше станало?! Какъв щеше да е изходът от Първата и Втората световна война?! Не знаем! Знаем само, че ако в САЩ говореха немски, а не английски и испански, преговорите за присъединяване на България към Европа днес щяха да се водят не от Божков, а от Валентин Василев.
Е, разбира се, в историята въпросът "ако" е забранен, но ние можем да си го зададем, още повече че става дума за българската история, а в нея по една случайност освен изпълненото с мистична надежда "ако", друго не е останало.
Рейтинг 2000
Рейтингите на българските държавници показват, че всеки, който се е задържал на власт по дълго от 20 години, е предизвикал огромни проблеми в общественото развитие на страната.
Такива са примерите с Иван Александър, когато българската държава започва да се разпада и бива завладяна от Турция. Същите събития се развиват и с Борис III, чиято функция на обединител е неоспорима, но пък профашистките му лавирания довеждат на власт проруски режим у нас.
Случаят със царуването на Константин Асен - 20 години, довежда до бунта на свинаря Ивайло, който, въпреки че е царувал само една година, е по известен от някой си Тодор Светослав, царувал в течение на 21 спокойни години.
Специално за Ивайло критериите за "време във властта" и "брой поданици" не важат поради причината, че не само е успял да организира въстание срещу една от най-старите монархии на континента, ами е успял и да спи с кралицата.
В този смисъл съвсем нормално е Тодор Живков и Иван Александър да имат почти еднакви рейтинги, а султаните от периода на турското присъствие просто да присъстват в графиката. Което по това време прави рейтинга на цар Иван Шишман равен на нула. От своя страна за 31 години цар Фердинанд II е направил толкова зулуми, че рейтингът му не може да бъде толкова висок.
Исторически погледнато, оптималният срок на присъствието във властта в България е към 10 - 20 години. Такива са примерите с цар Калоян (10 години) и Иван Асен II (към 23 години).
Тодор Живков е една идея напред в рейтинга преди Иван Александър поради още една причина освен тази, че е властвал над повече на брой българи. В историята на управлението си той има само един опит за дворцов преврат (1989 - успешен), границите на страната са останали ненарушени, а демографският прираст е нараснал.
Представяме ви рейтингите на монарси и политици в течение на 1000 години, образувани по два показателя - време на влияние на техните идеи и брой хора тип, последователи на идеи. Класацията е изключително субективна поради простата причина, че повечето наши кореспонденти по региони са имали проблеми с обективната оценка в дейността на монарсите и политиците (проблемите произлизат от хладния климат на повечето каторги, неприятната атмосфера в концлагерите, някои жертвоприношения на летописци и аутодафета на политически коментатори, в повечето случаи абсолютно заслужени).
Независимите политически наблюдатели на хилядолетието категорично признават, че революционерите от еврейски произход определено преобладават в рейтинг 2000. Особено важен за периода продължава да бъде борецът за освобождение на юдеите Иисус от Назарет, чиито тезиси на няколко пъти през хилядолетието се сблъскват с основателя на първата арабска държава Мохамед. Проблемът Иисус срещу Мохамед продължава да виси на отговорността на ООН и се утежнява от липсата на добра воля при евреите да не си строят панелни жилища по Голанските възвишения и да не бойкотират вноса на кахлени тухли и животновъдна слама от арабските страни. За изминалия период единственият фактически спор между двамата идеолози на хилядолетието всъщност остава обрязването, дилемата накъде е изток, както и някои хигиенни правила по време на молитва.
В по рационален план най-високият рейтинг на политик на хилядолетието реализира идеологът на хунвейбините Мао Дзедун. Неговата свръхрационалистическа идея да праща младите си последователи да трепят врабчета с пръти, за да опазят реколтата, както и някои тези за намаляване на демографския прираст в неговия регион, наистина се оказват епохални за периода на изследването. И до този момент хиляди китайци в детеродна възраст заспиват с презерватив, надянат на палеца - реално така китайската телевизия пропагандира Мао и намаляването на прираста, което по-късно някой си Дън Сяопин отчете като грешка на растежа.
Присъствието на Ленин в началото на класацията и на неговия подгласник Йосиф Висарионович напълно показва как славянството реализира най-силните рейтинги на личности и идеи във всяка една епоха. Разликата между двамата е единствено уточнението, че рейтингът на Сталин е минус 20 млн. безследно изчезнали руснаци под рейтинга на Ленин. По негово време руснаците в Поволжието с упорита вяра подготвиха днешния му рейтинг, но не си сготвиха нищо друго освен някои от по-неприятните си съседи - също вярващи в Ленин руснаци.
От много политолози се смята, че четвъртото място за Адолф Хитлер е абсолютно неприемливо, като се има предвид какви вреди може да нанесе на един континент всеки един художник на акварелни пейзажи. Рейтингуващите милиони немци, судетски чехи, австрийци, някои французи, както и хората от екипа на Молотов наистина успяха да вдигнат несъразмерно рейтинга на Хитлер, както и производството на танкови карбуратори на глава от населението в Европа и Америка. Което за изненада на икономистите не повдигна ръста на заетостта, а оскъпи парцелите във военни гробища с изглед на изток и по линията Мажино.
Изненадващо за журналистите династията Мин и императорът Менг Цзе излязоха при допитването малко след австрийския художник на акварели поради простата причина, че те не успяха да развият комуникациите си на немско ниво и ползваха барута само за забавление. Освен с дългото си царуване върху неизвестно голям брой жители династията е известна със склонността си към коктейли и годишнини - всяко настъпване на Годината на свинята те отбелязват с изстрелването в небето на 700 свои поданици, държащи горяща факла в лявата си ръка. Дясната ръка династия Мин имат обичай да консервират и колекционират.
Въпреки пресечения терен на Средна Африка и няколкото изядени журналисти-мисионери, както и въпреки експресното обезкосмяване, прилагано от коренните жители на Северна Америка, до нас достигна един наистина висок рейтинг на черния революционер Шака Зулу и червенокожите борци за свобода Джеронимо и Седящия бик. Другата информация за тях беше некоректно скрита от генерал Кастър с цел реституция на огромна земеделска площ, както и приватизацията на няколко фабрики за индиански сувенири.
В дъното на първата десетка от рейтинг 2000 са противоречивите личности Наполеон Бонапарт и султан Баязид 1. Рейтингът на първия доста пострада от влизането му в Москва, но пък това помогна на французите да открият дългокрачолните долни гащи, които и досега се наричат наполеонки. За втория в учебниците по "Обща балканска история за дилетанти" (ОБИди) към името му вече е прикачен прякорът Баязид Противоречивия поради малко известния факт, че който му противоречи, бива набиван на кол, а жена му се задължава да изучи танца кючек в детайли. По последни данни Баязид е затворен в клетка от Тамерлан с цел осигуряване на недекларирани доходи за татарските партийни черни каси.
Във втората десетка преобладават монарсите и фиктивните републиканци - впечатления там правят известната с лекото си поведение френска кралица Марго, чийто добре платен PR от страна на псевдорепубликанеца писател Ал. Дюма я поставя по-високо в рейтинга дори и от генерал Де Гол. Той с лека ръка изважда Франция от НАТО поради нервния си стомах - резултат от английската храна, ядена от него в изгнание, както и от хемороидите, причинени от огромното количество английска сол, с която Де Гол се опитваше да подправя английската кухня.
Разкритията, че император Монтесума е издигнат с помощта на първия испански партизанин в Латинска Америка - Кортес, не свалиха неговия имидж, както това стана, когато Ким Ир Сен почина в Северна Корея и цели трима корейски политзатворници наистина се разочароваха от него.
На двадесето място в рейтинга нелогично присъства Йосип Броз Тито - неговият рейтинг неимоверно се вдигна след забележката на служител на КФОР в смисъл как е възможно един тъп хърватин да създаде толкова много проблеми на сърбите, и то дълго след като е умрял. Ото фон Бисмарк и Чингиз хан са почти равни по рейтинг, като се има предвид, че Чингиз хан не може да нанесе толкова вреди на световната политика, колкото една току-що обединена Германия.
До редакционното приключване на броя Фидел Кастро още не беше паднал. Поради тази причина и поради тежък наследствен интернационализъм в редакцията Кастро и Че Гевара са малко преди фамилията Ганди, за които в Индия се говори, че са свещени крави, които излизат скъпо, дори и да ги гледаш по телевизията.
Учудващо за всички политически наблюдатели е, че рейтингът на Франко и президента Джон Фицджералд Кенеди е почти един и същ. Позитивната идея на Кенеди и успехът му да не започне ядрена война с някой си доста пиян руснак на име Никита С. (кодово име "Рашън Хикс" и позивна "винаги ще има утре! ") нямат нищо общо с гражданската война в Испания, освен че на противниците и на Кенеди, и на Франко са посветени толкова добри революционни стихове, които днес са претопени в тоалетна хартия с изгледи от Мадрид, татуирани върху лика на Лий Харви Осуалд.
В дъното на рейтинговата таблица за последните 1000 години попадат император Хирохито, чиято класация е направена от неколкостотин неуспели камикадзета през Втората световна. Там е и президентът Хари Труман, известен повече със "Шоуто на Труман", излъчено само в Хирошима и Нагазаки, но репетициите и досега продължават на полигона Невада.
За Карл V Германски по обясними причини са гласували само няколко коне на журналисти от неговата епоха поради всеизвестната причина, че Карл V разговарял на разбираем език само и единствено с тях.
Тридесетото място си делят южноамериканците от третата четвърт на ХХ век Пиночет, Стреснер, Сомоса, докато рейтингът на Пол Пот е отделно от тях поради причината, че не са му достигнали само няколко масови гроба, за да ги настигне по известност и тримата.
На двете последни места са двама монарси, чийто рейтинг, както твърди нашият пратеник от Париж Жак Гилотен, е с две глави по-къс от всички останали в тази класация.
Богдан Хмелницки ще бъде съден за укриване на данъци
Разбра се, че клането на евреи в Украйна, предвождано от Богдан Хмелницки, само привидно има религиозен характер. Казашкият атаман желаел автономията на Украйна от Полша и започнал гражданско неподчинение с неплащане на данъци и клане на евреи, които данъчната администрация на Полша традиционно използва за бирници. Казаците влизали по къщите на данъчните агенти с православни хоругви в едната ръка и свинска зурла в другата. Те карали представителите на юдеевото коляно, известни като стриктни данъкоплатци и застъпници на данъчната реформа, да целуват или едното, или другото. В противен случай ги посичали.
Това отношение към полските данъчни служители предизвика бурни протести в Краков и Варшава. "Саботаж на данъчната и структурната реформа! Няма да допуснем такова отношение към държавната администрация - се казва в официално изказване на Варшава - още повече, като се знае, че общото съществуване на полската държава има-няма сто години за цяло хилядолетие!"
Според други източници бунтът на селяните, предвождан от казаците на Хмелницки, бил заради факта, че руският цар Алексей премахна държавния монопол над тютюна и възстанови забраната на тютюнопушенето. Сега е моментът "Булгартабак" да възстанови загубените пазарни позиции в Русия, смятат в София и се готвят да поверят на Богомил Бонев износа на цигари за Москва, Киев и Петербург. Времето е подходящо и по друга причина. Еничари току-що удушиха султан Ибрахим в Истанбул, задето вдигна обсадата на Кандия (известна също така като Ираклион на остров Крит) и Високата порта в момента се председателства от деветгодишния му син Мохамед IV. Това ще доведе до временен спад в производството на ориенталски бленд. Англичаните пък детронираха Чарлз I заради таен договор с Шотландия, а в Мюнстер бе подписан Вестфалският мир, който практически слага край на Трийсетгодишната война. Едно заздравяване на позициите на "Булгартабак" в Европа видимо ще подобри шансовете компанията да бъде продадена изгодно. Това е особено нужно на България, след като се разбра, че сделката за Българската телекомуникационна компания ще се проточи.
От "Газпром" казаха, че нито бунтовете в Украйна, нито смяната на султана в Инстанбул ще попречат на доставките в предвидените обеми на газ за Турция. Стига да не им мине Шиле път.
В Париж се радват на Мюнстерския мир и разчитат, че поредният преврат в Истанбул ще повлияе отрицателно на производството на ибрици. По този начин френските производители ще могат да наложат новия си пазарен хит, известен като "биде". Бизнесмен от Италия, някой си Аниели, е заявил пред албанската телеграфна агенция, че веднага, след като реши проблемите с лъжепапите и дефекта в електрическата система на новия "Фиат", ще започне да произвежда бидета.
Картофени бунтове в Прусия и Русия
Масови безредици сред населението в Урал и Поволжието възникнаха, след като селяните там отказаха да садят картофи, съобщава д-р Ф. Истис, автор на монографията "История разведения картофеля в Росии", публикувана в "Журнал мин. внутренн&?cy;х дел" (СПб 1848 г). Земеделците твърдят, че това растение не е дадено от бога, понеже не е споменато в Библията и го наричат дяволска ябълка. Наложи се щиковете на редовна руска армия с цената на стотици човешки жертви да пробиват пътя на прогреса, допълва д-р Истис.
Същите вълнения по-рано възникнаха и в Прусия, припомнят осведомени. Лично крал Фридрих Вилхелм II (1740 - 1786) тогава се ангажирал с картофената пропаганда и агитация. Той наредил на свещениците да изнасят неделни проповеди за ползата от картофа, а драгунски взводове в пълно въоръжение контролирали селяните да го садят, без да шмекеруват. Много от тях още не били забравили как старият крал Фридрих Вилхелм I (1713 - 1740) заповядал да се режат ушите и носовете на всеки селяк, който откаже да сади картоф.
Началото на картофената диаспора в Европа е през 1570 г., когато първите клубени бяха донесени в Испания от Перу по заповед на крал Филип II. Малко по-късно картофът стъпи в Италия. Оттам замина за Белгия, твърди френският ботаник Каролус Клазиус. В своята книга "Описание на редки растения" (1601 г.) той разказва как през 1580 г. папски пратеник пътувал из Европа и тъй като бил болнав, ядял само картофи. Няколко подарил на губернатора на белгийския град Монс, който осем години по-късно занесъл кошница от своята реколта във Виена. През 1589 г. мостри от новата земеделска култура попаднали във Франфуркт на Майн. За около век картофът завладя почти цяла Германия. През 1640 г. падат Вестфалия и Долна Саксония, а след още седем години дойде ред на Брауншвайг. През 1651 г. картофът триумфално влиза в Берлин, а през 1710 г. щурмува Макленбург и Вюртенберг. Днес Германия с право се сочи за плацдарм на картофения "Drang nach Osten".
До началото на нашия век се смяташе, че рецепцията на картофите в Русия е заслуга на Петър I, който през 1700 г. от Холандия бил пратил едно чувалче на княз Шереметиев и вътре до грудките имало заповед да се раздадат на областните губернатори и да започва тяхното развъждане. По-късно съветското картофоведение убедително доказа, че по това време нито Петър е бил в Холандия, нито Шереметиев е бил в Русия, поради което за най-убедителна се приема германската връзка в руския път на картошките.
Прави впечатление, че много европейски държавници са свързани по някакъв начин с компира. Във Франция негови горещи приятели бяха Людовик XVI и Мария Антоанета, което не помогна да отърват гилотината. В Сърбия лично крал Милош Обренович се грижеше за разпространението им. В Черна гора отговорността пое архиепископ Петър Петрович Негош I. В Гърция с усвояването на картофа се занимаваше крал Отон I (немец между другото). В България го донесоха лясковски градинари, след като бяха на бахча в Брашов.
Не Америка, а картофът е най-великото географско откритие, твърдят агрокултуролози. Неговата скорбяла нахрани Европа и тя вече можеше да мисли за "свобода, равенство и братство". Неслучайно развитието на еврокартофената идея съвпадна с епохата на Просвещението. За някои страни обаче това се оказа фатално. Водещи агрополитолози виждат в разсаждането на картофа в Западна Европа причина за политическия упадък на Полша и за нейната подялба между съседите през XVIII век. Кореноплодният зарзават измести полското жито от европейските пазари. Французите извадиха повече късмет. Картофът помогна при раждането на коняка. След като скандинавците се научиха да си варят картофена водка, те спряха да купуват френски вина. Французите видяха, че може да станат на оцет, и започнаха сами да си ги варят на ракия в очакване на по-добри времена. Докато ги чакаха, дестилатите станаха на коняк.
Световното картофознание дължи много на великия немски географ и естественик Александър фон Хумболт (1769 - 1859). В началото на миналия век той предприе специална експедиция в Америка, за да изучи миграцията на картофите, и установи, че тя повтаря разширяването на имперята на инките, които ги засаждали в завоюваните земи. Когато се върна в Европа, първите му думи бяха: "Картофът върви след победителите."
България в последните 10 години
Пророческа рисунка за първото посещение на български държавен глава в САЩ. Няколко години по-късно в Белия дом пак идва Буш, а ние пак сме бушмени.
Най-сериозният политически аргумент в България: който не скача е някакъв. Както в бизнеса, така и в политиката, кучето скача според тоягата.
След като помогахме на Византия в няколко кампании, на Османската империя за 500 години, на Германия в две войни и на Съветския съюз последните 45 години, идва ред на Европейския съюз и НАТО.
Футболът и Световното в САЩ`94 - кратко пиянство и продължителен махмурлук на цял един народ.
Стефан Софиянски, Метро и Метро Голдуин Майер. Най-после софиянци бяха натикани под земята, където им е мястото, ако питате Пловдив.
Слави Трифонов и началото на истинския шоубизнес в България.
Българските вестници се превърнаха в есенски "немски овчарки", пазителки на свободното слово.
Все така е необходима е спешна данъчна реформа, с която да си вържем гащите икономически, преди ЕС да ни е заставил да спазваме техните данъчни правила!
Рухна "българската мечта". Рухна Г-13. Рухна Мултигруп... В момента нови момчета бършат ябълки, продават ги, купуват други ябълки, бършат ги, продават ги.
В това време консервната промишленост умря, а и чичко на име Ротшилд не се появи.
През това десетилетие се разбра най-после, че култура и министерство на културата не са едно и също нещо!
Благодарим Ти, Илко Лечител наш, че се насити с нашите здравни вноски. Амин!
&copy; Живко Ангелов
Нейковизмът се оказа поредният проблем на българския бизнес.
&copy; Асен Тонев
Шефът на БНБ Светослав Гаврийски щедро протяга шепа с предденоминационни банкноти.
&copy; Живко Ангелов
"На страха очите са големи:" Неочакваните обрати около военната реформа объркаха дори шефа на генщаба Михо Михов.
&copy; Живко Ангелов
