Началното отваряне трябваше да покрие 23% от общия електрически пазар при конкурентно закупуване на електроенергия. Основните моменти в споразумението са следните:
Схемата за либерализация на европазара е следната: до януари 1999 г. в групата на привилегированите потребители трябва да влязат всички консуматори с потребление над 40 мегаватчаса годишно, от януари 2000 г. - консуматорите с над 20 мегаватчаса годишно, от януари 2003 г. - над 9 мегаватчаса годишно. Общият дял на освободения пазар на електричество в ЕС през съответните периоди се предвижда да бъде: 1999 г. - 23%, 2000 г. - 28%, 2003 г. - 33%. Според последните данни общият дял на свободния пазар на електроенергия в ЕС изпреварва значително прогнозите и в момента е достигнал около 60%. Положителният ефект е значително снижаване на цените на едро на електроенергията. Отрицателният е в появата на понятието замразени мощности. Това са основно централи, в които са инвестирани много средства, но в условията на конкуренция сега те се оказват неефективни. Това се превърна в сериозен проблем за Испания например, чиито електрически компании заявиха, че загубите им от отваряне на пазара ще надхвърлят 8 млрд. долара, и настояват за компенсации от правителството. Това може в бъдеще да се окаже сериозен проблем и за българската електроенергетика, която предвижда изграждане на допълнителни мощности на базата на доказано неверни прогнози за нарастване на потреблението на електроенергия.
България остава в дъното на инвестиционните класации
Чуждите капитали през 2000 г. вероятно няма да надхвърлят 500 млн. долара
Знаете ли вица за посещението на американски журналист в съветско предприятие? Репортерът запитал обикновен работник колко му е заплатата. "Сто рубли", отговорил човекът, обаче видял, че партийният секретар се мръщи, затова добавил: "...седмично. " По аналогичен начин в България се отчитат и прогнозират чуждестранните инвестиции. Неприятното е, че дори при прилагане на специална методика "за пред света" страната пак си остава в дъното на инвестиционните класации. Неприятно е също, че чуждестранните инвеститори не са склонни да влагат пари в България само защото страната е поканена да преговаря за членство в Европейския съюз или защото правителството редовно обещава да подобри условията за бизнес.
Агенцията за чуждестранни инвестиции (АЧИ) през ноември съобщи, че за 1999 г. преките чужди инвестиции в България се очаква да надхвърлят 700 млн. долара (без малко вероятната сделка за БТК). След това БНБ постави тази сума под съмнение, като обяви, че преките чужди инвестиции за първите осем месеца на годината са само 347 млн. долара. Тоест малко е вероятно до края на годината външните капитали да станат двойно повече.
По международната методика се отчита с минус оттеглянето на инвестиции (под формата на намаляване на задълженията или увеличаване на вземанията на съответното предприятие от чуждия инвеститор). За пряко капиталовложение освен това се счита само придобиването от страна на чужд инвеститор на над 10% от акциите с право на глас на българско предприятие. Аргументът е, че инвеститорът влиза в дългосрочно отношение с предприятието само ако придобива от него такъв пакет, който му позволява да влияе върху управлението.
След като методиката на АЧИ не съответства на световните стандарти и води до завишени данни, очевидно и построените на тях прогнози са прекалено оптимистични. Така за следващата година агенцията предполага, че преките чужди инвестиции ще достигнат 1.2 млрд. долара, докато аналитичното звено на групата The Economist залага на близо два пъти по-ниска сума - 670 млн. долара.
И двете прогнози за обема на преките вложения обаче бяха направени при предположението, че ще има сделка за БТК, макар че плащането може да остане за 2000 г. През последните седмици се оказа, че преговорите за телекома се развиват крайно неблагоприятно, а в проектодоговора са записани неблагоприятни за страната клаузи. В крайна сметка стана ясно, че сделката може да се провали, или реалното плащане по нея ще е най-много 350-370 млн. долара, а не официално договорената сума в размер на 510 млн. долара. Което означава, че прогнозите трябва да се снижат със 100-200 млн. долара. Ако се прибави и ефектът от забавянето или провала на сделката върху оценката на инвеститорите за България, ще бъде разумно прогнозите да се намалят с една трета или наполовина, тоест, ако за по-достоверна се приеме прогнозата на The Economist и се отчетат обстоятелствата около БТК, обемът на очакваните инвестиции за догодина е не повече от 500 млн. долара.
Следващата година няма да е благоприятна за инвестициите в България и заради
Досегашните инвестиции в България, включително през приватизация, са жалки на фона на капиталовложенията, които влязоха в Унгария, Чехия и Полша. Така според данни на Economic Survey of Europe преките чуждестранни инвестиции в България за 1998 г. са около 140 млн. долара (по методиката на АЧИ те са 620 млн. долара), или около 1% от директните вложения във всички страни от Източна Европа (над 13 млрд. долара). Що се отнася до надеждата за подобряване на привлекателността чрез интегриране с ЕС, на същинско икономическо приобщаване (въпреки поканата за преговори) България през близките години не може да разчита.
Прогнозирането на обема чужди капитали се затруднява и от това, че няма пълна яснота за
Това твърдение напълно противоречи на информацията на БНБ за периода от януари до август. Централната банка сочи, че най-много преки капиталовложения са влезли в България чрез подстатия "Дялов капитал" (изтеглени или преведени парични и апортни вноски на чужди лица във/от капитала и резервите на български дружества, отразени по пазарна цена) - около 240 млн. долара, а в тази подстатия пък най-съществен дял заемат приходите от приватизация - 111 млн. долара. Също според БНБ реинвестираната печалба (изчислена като частта на чужди лица в неразпределената печалба или загуба на предприятията) за периода януари - август е отрицателна величина, минус 20.5 млн. долара. За същия период на 1998 г. според централната банка реинвестираната печалба е била плюс 23.4 млн. долара. БНБ отчита, че за първите осем месеца около 128 млн. долара преки чужди инвестиции са влезли чрез статията "Друг капитал" (промяната в нетните задължения на директното инвестиционно предприятие към директния инвеститор по финансови, облигационни и търговски кредити).
В края на ноември "Уолстрийт джърнъл" обяви специална класация на инвестиционната привлекателност в Централна и Източна Европа. По обобщени показатели България се класира на десето място в региона. Страната е била на същото място и в миналогодишната класация. Критериите за оценка са икономическа стабилност, инвестиционен климат, производство, ценова стабилност, показатели на платежния баланс, законодателство и степен на интегрираност към световната икономика. България е на 10 място по икономическа стабилност, производство и интегрираност в световната икономика, бизнес етика и законодателство. Страната е на пето място по ценова стабилност и на 13-о място по показателя ликвидност. България е на 9-о място по политическа стабилност и инвестиционен климат, и шеста - по платежен баланс. На върха на класацията са Унгария, Словения, Полша и Чехия.
И догодина здравната реформа ще ни взема здравето
Министър Бояджиев предупреди, че касата ще бъде "на червено" с 400 млн. лева през 2001 г., никой не го чу
Здравното осигуряване в България се провали на старта. Вторият опит е насрочен за 1 юли 2000 г. Резултатът от него ще бъде почувстван от осем милиона българи само след шест месеца. Сега е моментът да се видят грешките и да се търсят решения за тях.
Ако се съди по направеното от правителството, такива явно няма - промените в закона за здравното осигуряване се изчерпаха с елементарно отместване на сроковете. Междувременно се разбра, че против налаганата реформа е и самият здравен министър. При дебатите около бюджета на касата Петър Бояджиев заяви, че само след година бюджетът за здравно осигуряване ще се окаже "на червено" с около 400 млн. лева. Подобни опасения преди това изказа и шефът на Националния осигурителен институт Николай Николов (НОИ събира здравните вноски).
Николов вече беше принуден да напусне поста си, нищо чудно същото да стане и със здравния министър. Неговата оставка може и да свърши работа за пред електората, но едва ли ще върже бюджетите на касата за следващите няколко години.
Истината е, че предлаганото здравно осигуряване надценява моментните възможности на българската икономика да го финансира. Затова вероятно беше избран и централизираният модел на една-единствена каса, чиято основна функция ще бъде да преразпределя доходи от едни осигурени лица на други. Само че в случая не става дума за принципа на солидарността, който го има по цял свят и който стои в основата на здравното осигуряване. В българския вариант се получава така, че всички хора плащат вноски според доходите си, а накрая получават една и съща услуга. Пакетите със здравни услуги ще бъдат еднакви за всички. Оттук и логичният въпрос кой ще тръгне да плаща вноска върху цялата си заплата, като може и върху само част от нея. Още повече че заради желанието да покаже колко социално управлява "дясното" правителство на Костов реши да прехвърли по-голямата тежест за пълненето на здравната каса на бизнеса. От догодина плащането на вноските за здраве и пенсия ще се поделя между работодателя и работника в съотношение 80:20. Тази идея може да звучи много рекламно в политически план, но може да се окаже и поредният капан пред започнатите реформи. Едва ли има по-заинтересован да плаща здравни вноски от самия осигурен. Той знае, че ако не го е правил редовно, няма да получи и здравна помощ.
По друг начин стоят нещата с работодателите. Бизнесът и без това е толкова притиснат от данъчното бреме, че най-естествената реакция е да избие разход от осигурителните вноски на персонала си. Така се създава мощен стимул за укриване на доходи, и то със закон, който трябва да възпитава, че здравето е пари. Предстои тепърва да се види доколко тази малка промяна в последния момент ще окаже влияние върху пълненето на здравния фонд.
Приемането на бюджета на касата за 2000 г. също започна с абсурд. Оказа се, че министър Бояджиев е гласувал против законопроекта, внесен от самия него. Един от посочените от министъра мотиви е този, че когато осигурителната система обхване и болничната помощ през 2001, в бюджета на касата ще възникне дефицит от 400 млн. лева. Това според Петър Бояджиев ще създаде напрежение и ще натовари бюджета.
Опасенията на министъра не бяха възприети и проектобюджетът на здравната каса мина през правителството и на първо четене в парламента. Междувременно шефът на касата д-р Илко Семерджиев отхвърли твърденията на министъра, но не скри, че ще има недостиг на голяма сума пари, необходима за плащане на болничните услуги. Според д-р Семерджиев това се знае отдавна и няма да има проблем парите да бъдат осигурени. Единият начин бил да се вдигне здравната вноска, която сега е 6%. Другият бил бюджетът да отпусне субсидия, тъй като и сега бюджетът плаща за издръжката на болниците по 600 млн. лева на година. Въпросът е дали и след 2001 г. пак ще се разчита на субсидия и какъв е тогава смисълът от провежданата реформа. Нали идеята беше да се намалят разходите на бюджета.
Един от недостатъците на така разчетените разходи на касата за 1999 г. е това, че парите се гласуват от парламента и правителството, а после касата ще изяснява с браншовите съюзи на лекари и стоматолози как точно ще се харчат. Ако се съди по досегашните изявления, одобряването на националния рамков договор също няма да мине толкова лесно. Стоматолозите вече заявиха, че предложените "глобални" суми не ги задоволяват и ще настояват за плащане на извършена манипулация. В същото време хората са длъжни по закон да плащат вноските си цяла година, без да знаят какво в крайна сметка ще им осигури касата като услуга.
Въпросът е каква мотивация ще има данъкоплатецът, след като опитът да се постави здравеопазването на някакви нормални релси се сгромоляса толкова шумно още на старта. Досега здравното осигуряване съчета всички недостатъци на управлението - липсата на ясна визия за същността на провежданите реформи, организационен хаос и подигравка с данъкоплатеца, разнобой между отделните звена в администрацията и най-вече - избор на централизиран и непрозрачен модел, който демотивира осигурените и предразполага към корупция, онагледена с луксозните покупки на здравната каса. Дори и половината от изнесените данни за скъпите коли и компютри да са верни, ефектът от шумните скандали пак е крайно негативен, тъй като смазва имиджово реформата и прави прилагането й още по-трудно.
София 2000 - разкопки за светлото бъдеще
Догодина се очакват първите стъпки към енергийно оптимизиране на столицата
Ако софийските управници изпълнят всичките си обещания от последните месеци, догодина столицата пак ще е място, завладяно от разкопки. Както заяви на първата редовна общинска сесия кметът Стефан Софиянски, "София ще бъде разкопана за 50 млн. долара". Изявлението беше по повод предстоящия старт на подмяната на водопроводната мрежа. През 2000 г. освен това ще се ремонтират още от главните улици на София, вероятно ще започне строеж на подлези, паркинги и велосипедни алеи, метрото ще стигне до Булбанк, ще се копае за подмяна и ремонт на топлофикационните тръбопроводи. Доста амбициозна инвестиционна програма, дано общината не бъде затруднена да я изпълни в цялост заради липса на достатъчно средства.
За пръв път, доколкото може да се вярва на добрите намерения, общината ще разчита на частни чуждестранни инвестиции, които трябва да бъдат привлечени в рамките на смесени дружества и различни форми на частична или непряка приватизация на общинска собственост. През следващата година София освен за инвестиции ще има разходи и за близо десетпроцентовата лихва по своя еврооблигационен заем в размер на 50 млн. евро.
През 1999 г. проектите на общината се финансираха най-вече от еврооблигациите, в повечето случаи - твърдят осведомени източници от общината - без да се обявява търг или конкурс за изпълнител. Практиката да се пренебрегва откритата процедура за избор създаде впечатлението, че общината предпочита да работи с определени фирми изпълнители. Формално юридическо нарушение обаче няма, защото общината води реконструкциите за спешни и аварийни ремонти, а в закона за обществените поръчки има разпоредба, че спешни реконструкции могат да се правят и без търг за изпълнител. Част от инвестиционната програма на София през последните години се финансираше и с приходите от приватизацията на общински обекти (около 60 млн. долара в брой от 1993 г. досега).
До септември 2000 г. според едно скорошно изявление на кмета Софиянски се очаква да бъде пуснато метрото до седма станция, т.е. до Булбанк. Вече през първите години на новия век общината ще търси пари за продължаване на метрото, най-напред до Интерпред, след това до "Младост". Според оценката на кмета общата сума на необходимите за това инвестиции е 140-160 милиона долара. Софиянски кандидатства за 118 млн. долара заем от Японския фонд за задгранично икономическо сътрудничество, но не е ясно дали ще го получи заради исканата държавна гаранция по заема.
Градският транспорт, пак според добрите намерения, догодина ще се обогати с още автобуси, вероятно втора употреба. През последните няколко години общината купи близо 40 нови мерцедеса, около 50 нови МАН и около - 70 втора употреба. Въпреки явната необходимост от значителни инвестиции в градския транспорт засега няма признаци общинарите да предвиждат ограничаване на преференциите за пенсионерите и учениците (според изследване отпреди повече от година такива облекчения ползват около половината граждани на София).
Добрата новина е, че догодина има вероятност най-сетне да тръгнат първите частни линии в рамките на градския транспорт в София. Такива отдавна съществуват в почти всички останали големи градове в страната. Линиите се предвижда да бъдат отделяни от сегашната Столична компания за градски транспорт и отдавани на частници чрез тръжни процедури. Общината обаче ще си запази правото да контролира обслужването на частните линии - качеството и чистотата на превозните средства, спазването на графиците, цените и пр. Пак в рамките на инвестициите в инфраструктура общината ще трябва да задели и средства за поддържане на софийското сметище. За него има договор за поддръжка с "Чистота - Искър", според който общината трябва да плаща на фирмата по 1.35 млн. лв. годишно. Иначе в рамките на следващата петилетка се спряга разумната идея да се построи завод за изгаряне на отпадъци, като нужните за целта инвестиции (80-100 млн. долара, пак по оценка на Софиянски) се очаква да бъдат поети от екологични и присъединителни фондове към Европейския съюз.
Двехилядната година е последният срок за решаване на проблемите на столичната топлофикация. През 2001 г. бюджетните субсидии за парното трябва да спрат окончателно, цените на парното ще бъдат освободени и топлофикацията ще бъде принудена да се справя сама. Тя или трябва да повиши цените, така че да покриват всичките й разходи, или да фалира. Проблемът е в неефективността на топлофикационните централи и в големите загуби при преноса. Сега над 20% от топлината се губи, докато стигне до потребителите. Ако топлофикационните централи не се модернизират и мрежата не се подмени, тези загуби ще се увеличават и ще натоварват сметките на гражданите. Топлофикацията не печели от това, напротив - тя ще продължи да губи клиенти и това ще утежни финансовото й състояние. Затова един от големите проекти на София за следващата година е реконструкцията и модернизацията на топлофикационната мрежа и централите. За реализирането му беше договорен 120 млн. долара заем от Световната банка. Наскоро стана известно обаче, че заемът се проваля, тъй като правителството отказва да даде гаранция по него. От общината успокояват, че щом няма заем, ще се търси външен инвеститор. В топлофикационната фирма обаче не са настроени особено оптимистично - инвеститорът ще дойде, ако може да печели. Възможностите му за печалба обаче ще бъдат рамкирани от държавно регулираните цени, високите цени на Булгаргаз за горивото и ниската платежоспособност на българина.
Един от изходите е да се разшири секторът, за който се търси външен инвеститор. Идеята е освен топлофикацията в него да се включат всички други енергийни дейности и предприятия. През март тази година беше създадена и специална структура - "Енергиен консорциум София".
Консорциумът е гражданско дружество за консултантско-инвестиционна дейност в столичната енергетика. Предвижда се в по-далечна перспектива консорциумът да се превърне в публична компания и да стане основата на бъдещ столичен енергиен холдинг.
В консорциума участват "Топлофикация София", Lahmeyer Energy Solutions (Германия), Newton Group (Чехия). Консорциумът извършва консултантска дейност, разработва инвестиционни проекти и финансови модели за изграждането на столичната енергетика. В момента няма нито ясни прогнози за нуждите, нито избистрени виждания за енергийното развитие на града. Не е ясно как ще се отоплява той, къде има резерви за намаляване на разходите, а оттам и на сметките, възможна ли е диверсификация на източниците на отопление и как може да стане това. Консорциумът трябва да направи точно това - да изготви модел за комплексно планиране и развитие на енергетиката в София.
Вече е готов анализът на състоянието на енергийния сектор и потреблението на енергия. Подготвени са и анализи по сектори - газоснабдяване, електроенергетика, топлофикация, енергийно производство на местни въглища и т.н. Анализирани са възможностите за развитие на всички сектори на локалната енергетика: предвижда се рехабилитация на енергийните системи, включително комбиниран цикъл на производство на топлинна и електроенергия (което ще поевтини парното), предвижда се също развитие на конвенционалната топлофикация, газификация на природен и втечнен газ, на възобновяеми енергоизточници. Анализират се също възможностите за енергоспестяващи проекти. Пакетът от анализи ще бъде базата, върху която ще се водят преговори с частни инвеститори. Тези разговори ще започнат в началото на следващата година, обясни шефът на енергийния консорциум Костадин Янев. Интерес към обекти от столичната енергетика досега са заявявали "Сименс", "Нешънъл пауър", други германски и чешки фирми.
Свободният балкански пазар ще е генералната репетиция за Европа
Отварянето към съседните пазари ясно ще покаже конкурентна ли е българската икономика
България беше поканена да преговаря за присъединяване към Европейския съюз, но това не променя географското положение на страната. Тя остава в центъра на Балканите и това засега е най-силното й предимство. Интегрирането ни в евросъюза ще бъде толкова по-лесно, колкото по-силни и по-активни са икономическите ни връзки с другите балкански страни. Сама по себе си България е малък пазар, така че колкото по-лесно се движат стоковите потоци от и за страната ни, толкова по-привлекателна ще е тя за европейските и американските инвеститори и производители. Намирайки се в центъра на региона, България би могла да стане платформа за износ на Балканите - стоките да се сглобяват тук и впоследствие да се реекспортират в съседните страни, заяви в началото на годината Стюарт Айзенщат, заместник държавен секретар на САЩ по въпросите на икономиката и селското стопанство.
Либерализацията на балканския пазар ще е и нещо като генерална репетиция за българските производители преди сблъсъка с европейските. Ако не успеем на Балканите, още по-трудно ще се класираме в Европа. Въпреки че през последните години България води политика на отваряне на пазарите със съседните страни (подписахме споразумение за свободна търговия с Турция и с Македония, водят се преговори с Гърция за свободно търгуване в ивица от двете страни на границата и за активизиране на двустранната търговия), резултатите засега не са особено окуражаващи.
За деветмесечието на 1999 г. стокообменът ни с Гърция е най-голям от балканските страни, тенденцията е към нарастване, макар и твърде бавно.
Митата и квотите за български износ се определят съгласно сключеното през 1993 г. споразумение за асоцииране на България към ЕС. Митата спадат с около 5% годишно, а квотите се договарят всяка година, като тенденцията е те да нарастват. От 2000 г. се очаква около 50% увеличаване на квотите за преференциален износ на живи животни и месо за ЕС като компенсация за пропуснатите ползи от конфликта в Косово. Ще се изнася и повече българско вино, като най-вероятно преференциалните мита ще паднат от 40% на 20% от базисните. Вече са договорени и концесии в търговията с риба и рибни продукти, които ще бъдат под формата на безмитни тарифни квоти.
Един от основните проблеми в търговията с Гърция е, че голяма част от износа ни са енергоемки суровини или полуфабрикати: неблагородни метали (27%), текстил (27%), дървен материал (8%), минерални продукти, продукти на химическата промишленост и други. По-изгодно е да продаваме крайни продукти, които са с по-висока добавена стойност. Това е въпрос, за който в момента няма решение.
През последните няколко години България неизменно има положително салдо в търговията с Гърция, а стокообменът между двете страни бавно расте (виж таблицата). Това се дължи на факта, че гръцките предприемачи използват евтината работна ръка в България, най-вече в областта на шивашката промишленост (износът на текстил е 27% от общия). През 1998 и 1999 г. обаче се наблюдава спад на положителното българско търговско салдо. В същото време анализите показват, че след приключването на събитията в Косово гръцкият предприемачески интерес се е насочил към страните от бивша Югославия. Влизането на български предприемачи в Гърция е затруднено поради прекомерна бюрокрация при регистрирането на фирмите.
От 1 януари 1999 г. влезе в сила споразумение за създаване на зона за свободна търговия с Турция. Споразумението регулира двустранната търговия между България и Турция до 2002 г. Митата за внос на турски промишлени стоки в България прогресивно намаляват - през тази година те бяха 45% от предишните им нива. През 2000 г. митата падат на 30% от базовите нива, през 2001 г. ще стигнат до 15%, а от 1 януари 2002 г. ще бъдат премахнати.
Митата за внос на български промишлени стоки в Турция през тази година паднаха до 60% от предишните и ще продължат да намаляват по следната схема: 40% от базовото мито през 2000 г., до 25% през 2001 г. и пълна либерализация през 2002 г. В схемата за бавна либерализация при внос в България са включени 3490 тарифни позиции, което представлява 34% от турския внос в нашата страна. В схемата на Турция за бавна либерализация попадат 350 тарифни позиции, представляващи 10% от вноса на български стоки в страната. От началото на годината у нас на силна конкуренция от турското производство са поставени кожарската и кожухарската промишленост, текстилното производство, обувната и хранително-вкусовата промишленост.
По отношение на преработените селскостопански квоти България предоставя на Турция същото третиране, каквото се прилага в търговията с ЕС - договарят се преференциални тарифни квоти. За селскостопанските стоки България и Турция взаимно си предоставят концесии за стоки, които другата страна не произвежда.
Преди старта на споразумението и двете страни заявиха очаквания за силно увеличение на стокообмена. Засега тези очаквания не се оправдават. Ако темпът на търговията през първите седем месеца на 1999 г. се запази, стокообменът ще е приблизително на миналогодишното ниво (виж таблицата). В тези числа не влизат оборотите, реализирани от куфарните търговци, които също постепенно спадат. За турския пазар изнасяме главно суровини, докато в турския внос преобладават най-вече готови изделия.
Споразумението влиза в сила от 1 януари 2000 г. Ясно е, че нито България ще стане първостепенен търговски партньор за Македония, нито Македония ще се нареди в челото на импортната ни листа. Споразумението обаче ще улесни създаването на регионален пазар за свободна търговия, който ще бъде по-привлекателен за външния инвестиционен капитал. Около 88-89% от позициите на митническата тарифа ще се търгуват безмитно. Останалите 11-12% ще падат постепенно до 2005 г. Най-малка е либерализацията на селскостопанските стоки, тъй като двете страни имат сходни производства. В тези сектори митата не намаляват, а се предоставят квоти.
По-високи мита ще бъдат запазени за около 20% от промишлените стоки, които постепенно ще отпаднат до 2005 г. В групата на чувствителните промишлени, стоки влизат металите, продуктите на химическата промишленост, включително нефтът и нефтените деривати.
В стокообмена между България и Македония от 1995 г. се запазва тенденцията за намаляване на търговския дефицит на Македония в търговията с нашата страна. След пиковите 500-600 млн. долара през 1994-95 г. стокооборотът между двете страни рязко спадна. Експертен анализ показва, че около 30% от българския износ е резултат от реекспортни операции, а около 29% от българския износ е предназначен за Югославия.
Македония от своя страна има сключени споразумения за свободна търговия с Югославия, Хърватия, Турция и Словения, което улеснява достъпа и на български стоки до тези пазари. Очаква се много наши продукти да получат улеснен достъп и до пазарите в Косово. Според македонския министър на търговията Никола Груевски след влизането на договора в сила ще се увеличи интересът към реализирането на съвместни дейности, съвместни инвестиции и навлизането на трети пазари.
Създаването на зони за свободна търговия с Македония и Турция е част от общата тенденция на отваряне на неразвитите балкански икономики. Явно е, че това ще бъде един доста дълъг и труден процес и бързи резултати в оживяването на търговията не трябва да се очакват. Очакванията, че влизането на България в ЦЕФТА ще даде тласък на стокообмена между България и Румъния, също не се оправдават. Търговията ни с Югославия беше намаляла до незначителни обеми още преди конфликта в Косово, а по време на войната напълно замря. Това се обуславя както от разрушената инфраструктура, така и от политическата несигурност. През последните месеци търговията относително се активизира с разрешаването на износа на нефтопродукти.
На Балканите съществуват няколко типични и отдавна известни проблеми, които сериозно спъват търговския обмен. Единият е наличието на нелегален паралелен внос поради корупция по митниците. Той удря по легалните производители и подбива цените им. Експерти твърдят, че основната част от нелегалния внос е насочена към България, делът на нелегално внасяни стоки от България в съседните страни е значително по-малък. В търговията с Македония и Югославия сериозно препятствие представляват слаборазвитите междубанкови разплащания. При износа за Турция проблемът е в бавната обработка на стоките на митницата и недостатъчния брой гранични пунктове. Този проблем имаме и с Гърция. Освен това износът за Гърция се спъва и от съществуващите квоти за стоки с много по-голям потенциал от реализирания в момента. Високите стандартизационни изисквания също все още не са по силите на някои български производители. В търговията с Румъния проблемите са свързани с лошата инфраструктура между двете страни, както и със слабата платежоспособност на румънските партньори.
След кризата в Косово инициативите за Югоизточна Европа отново са в центъра на вниманието на западните политици. Инициативата за сътрудничество в Югоизточна Европа (ИСЮЕ, известна още като плана "Шифтър") засега е в най-напреднал стадий на реализация. ИСЮЕ е плод на идеята, че траен мир на Балканите може да има само ако народите в региона просперират. Задължителни условия за това са по-добрата инфраструктура и по-лесното движение на стоките. ИСЮЕ фокусира вниманието си върху подобряване на граничната инфраструктура, пътните и жп проекти. Финансирането обхваща изграждането на нови гранични пунктове, подобряването на контрола върху контрабандните стоки, намаляването на времето за преминаване на границата и уеднаквяване на документите. Пътните и жп проектите включват изграждането на подходите към граничните пунктове, които досега са били в окаяно състояние.
Пактът за стабилност е новата магическа фраза, която след войната в Косово събуди надежди за значително финансиране в региона. Засега обаче именно икономическата част на пакта все още няма конкретни измерения. Преди 20 дни в Берлин бяха обсъдени мерки за привличане на инвестиции в региона, както и източници и механизми за финансиране на проекти по възстановяването. Посланията все още остават в сферата на пожеланията за елиминиране на вътрешнорегионалните търговски бариери, хармонизиране на режимите и законодателствата на страните в областта на търговията и включването на региона в глобалната система на търговия в рамките на Световната търговска организация. Част от инициативите за Балканите са и вътрешни и страните в региона и сами могат да повлияят за реализирането им. Тук се включва тристранното сътрудничество Турция - България - Румъния и Гърция - България -Румъния, насочено към търсенето на възможности за подобряване на условията за търговия, инвестиции и туризъм помежду им. През последните години известен напредък беше постигнат и в оста България - Македония - Албания, резултат от което е постигането на известен напредък в проучванията и стартирането на съвместни инфраструктурни проекти.
Пазарът на зърно остава хаотичен
След толкова неприятни години на дефицит или излишък на зърно заради държавна намеса на пазара през 1999 г. вече всичко трябваше да е перфектно. Формално погледнато, откакто преди година и половина влезе в сила Законът за зърното, администрирането чрез минимални цени, забрана за износ и прочие непазарни мерки беше прекратена, тоест край на парадоксите на зърнения пазар. Очакваше се търговията благодарение на нови механизми за съхранение на продукцията да се превърне от кампанийна в непрекъсната. Трябваше също да се прекрати значителното поскъпване на зърното от жътвата до зимния период, заради което губят и производители, и потребители.
Нищо подобно не се случи. Веднага след жътвата производителите масово продаваха пшеницата си по около 120 лв. на тон, дори на още по-ниски цени. През декември пък котировките надхвърлиха 200 лв. на тон. Повечето производители обаче вече бяха продали продукцията си (предимно за износ) по ниските цени, като по този начин загубиха възможността да реализират печалба при новите, по-високи стойности. Поскъпване между жътвата и зимния период е обичайно за цял свят, но не и в толкова значителен размер.
В основата на проблемите е фактът, че най-важните нови елементи, залегнали в Закона за зърното, и тази година не започнаха да се прилагат. Системата на ценни книжа, издадени срещу влог на зърно (т.нар. складови записи) с предварително известно качество, започна плахо да влиза в сила едва в последните дни на 1999 г. Така за пореден път не се осъществи доброто намерение производителите да бъдат стимулирани да съхраняват зърното си, вместо да го продават веднага за износ. Складовите записи трябваше да решат едновременно два проблема - от една страна, да улеснят търговията със зърно, като продукцията се търгува на стоковата борса под формата на ценни книжа вместо конкретни количества, и второ - да се използват като обезпечения по кредити и така да осигурят финансиране на производителите. Последните пък по този начин нямаше да са принудени да продават веднага, за да си осигурят средства за сеитбата.
Заради кампанийната търговия на зърно и през тази година участниците на пазара смятат, че през есенните месеци са били изнесени над един млн. тона пшеница. На този основа упорито се разпространява неприятната прогноза, че догодина предстои внос на пшеница (на по-високи цени от реализирания износ) и че ще се стигне до поскъпване на хляба и хлебните изделия. Земеделският министър Венцислав Върбанов пък със сигурност твърди, че внос няма да има, въпреки че това зависи не от чиновнически изявления, а от търсенето и предлагането. Върбанов се аргументира с твърдението, че зърненият баланс е вече постигнат, дори е гарантиран и за 2000 г. Официалните данни на земеделското министерство към края на ноември сочат, че през 1999 г. са произведени около три милиона тона пшеница, а 200 хил. тона са останали от миналогодишната реколта. Справката на министерството за изнесени количества сочи само 480 хил. тона. Тъй като обичайното вътрешно потребление е около 2.25 млн. тона (1.5 млн. тона за населението, 0.5 млн. тона - за фураж, остатъкът - за семена), изводът на земеделския министър е, че няма да има нито внос, нито поскъпване на хляба.
Очакванията за внос на пшеница обаче се потвърждават непряко от митническата тарифа "2000". В нея за втора година не е предвидено мито при вноса на пшеница. За сравнение - по споразумението на България със Световната търговска организация се предвижда 20% ставка за повечето видове зърно и 50% за т.нар. мека (хлебна) пшеница. Според източник от финансовото министерство приемането на по-ниски мита за някои стоки се смята за допустимо, ако правителството прецени, че вътрешното производство може да не задоволи потреблението.
Модерно земеделие ли? Не и догодина
Европа иска и да финансира, и да контролира селското ни стопанство
Смазан от живота селянин оре с дървено рало сред пусто поле... Доколкото може да се съди по последния репортаж за България, излъчен по една от немските телевизии, така Европа си представя земеделието у нас. Гледките а ла разказ на Елин Пелин са очевидно неуместни за страна, току-що получила покана да преговаря за членство в евросъюза. Още по-неудобно изглежда фактът, че мнозинството български производители на хранителни продукти нямат достъп до европейския пазар, защото не спазват нормите за качество и хигиена. Най-големият парадокс обаче е друг - че в България земеделието е браншът с най-много програми за финансиране, а земеделските производители продължават да се оплакват от недостиг на средства и труден достъп до кредити.
Добрата новина е, че от 2000 г. стартира САПАРД, предприсъединителната земеделска програма на Европейския съюз. По нея се предвижда за България всяка година да се отпускат по около 52 млн. евро. Лошите новини са, че българският национален план по програмата се очаква да бъде утвърден от Брюксел чак през юни 2000 г. и че парите ще дойдат само ако има смислени предложения за усвояването им. Допреди няколко месеца се смяташе, че САПАРД ще стартира от 1 януари. Според обясненията на земеделското министерство забавянето е по вина на Брюксел и се отнася за всички страни в програмата. Бавенето означава, че не е вероятно догодина да има аргументирани предложения в съответствие с още неизвестните критерии и че част от парите могат да останат неусвоени.
Малко известен факт е, че парите за САПАРД се отпускат от Европейския фонд за ръководство и гаранции в земеделието (European Agricultural Guidance and Guarantee Fund - EAGGF). Той е и основният инструмент, чрез който в ЕС се осъществява т.нар. единна аграрна политика. В такъв смисъл, макар да не е казано официално, САПАРД е мярка, чрез която бъдещите страни членки ще се приобщят към единната политика. Излиза, че получателите на финансирането неизбежно ще трябва да се адаптират и към някои от доста критикуваните елементи на европейската селскостопанска политика - субсидиране на производството, приемане на фиксирани цени на земеделски стоки и пр. Като логично следствие от приобщаването приоритетите в българския план по САПАРД почти напълно се покриват с тези на общата селскостопанска политика - модернизиране на производството и на преработването на земеделски стоки, развитие на изостаналите селски райони, екологични дейности. Предвижда се финансиране на частни проекти (такива, от които може да се реализира печалба) и публични (насочени към подобряване на инфраструктурата). Финансирането на частните проекти ще трябва наполовина да бъде поето от собствениците на земеделски предприятия, които кандидатстват за финансиране. Публичното финансиране ще се дели между средствата от ЕС и от българския държавен бюджет в съотношение три към едно. В бюджет 2000 обаче средствата, необходими при пълно усвояване на парите от ЕС - в размер на около 17 млн. евро, така и не залегнаха в разходите. Идеята на финансовото министерство е, че ако се наложи да бъдат отпуснати, ще се използват средства от остатъка в бюджета.
Заради административните бариери неяснотите около придобиване и вземане на земя под аренда, тесния вътрешен пазар и прочие проблеми през 2000 г. е все още малко вероятно в земеделието да влязат частни чуждестранни инвестиции. Доколкото показват данните за разпределението на външните капитали досега, селското стопанство е един от най-неатрактивните сектори (с едва 6.2 млн. долара от общо 2 млрд. долара външни инвестиции за периода от началото на 1992 г. до края на 1998 г. по данни на Агенцията за чуждестранни инвестиции). Най-много капитали са вложени в производството на тютюневи изделия и незначителна част - за хранителни продукти. Както сочат междинните данни за 1999 г., външните бизнесмени продължават да избягват селското стопанство въпреки прогнозата на Илиян Василев, директор на АЧИ, че през тази година се очакват 25 млн. долара чужди капитали в българското земеделие.
Поскъпването на нефта ще държи високи цените на горивата
Нефтохим увеличи отстъпката за големите дистрибутори от 6 на 12 лева на тон
Две са важните събития, които се случиха тази година в сектора за производство и търговия с течни горива - либерализацията на цените и приватизацията на Нефтохим. Те ще бъдат определящи за това с какъв бензин ще караме колите си отсега нататък и колко ще ни струва това. Третият важен фактор са промените в цените на суровия нефт и международните цени на горивата. Поскъпването на суровия петрол не означава автоматично и едновременно покачване на цените на дериватите, но те при всички случаи следват кривата на котировките на нефта, макар и с известно закъснение.
До средата на лятото цените на дребно на бензин, дизел, мазут и газьол се определяха от директорския борд на Нефтохим. Заради непазарния и тромав механизъм на ценообразуване потребителите в България дълго време купуваха най-скъпия бензин в региона. Когато започна голямото поевтиняване на нефта през есента на 1997 г., бургаската рафинерия вдигна цените на горивата и ги замрази на високи стойности до лятото на 1999. През миналата и началото на тази година горивата на Нефтохим струваха толкова скъпо, че дори с начислени мита вносът излизаше по-изгоден и много дистрибуторски компании започнаха да вкарват горива от Румъния (главно дизел) и Гърция (основно пропан-бутан и бензин). В този период Нефтохим практически загуби около половината от пазарния си дял в страната. Рафинерията продаваше горивата на дистрибуторските компании с минимална търговска отстъпка. По този начин рамкираше печалбите им и удължаваше периода за изплащане на инвестициите.
От началото на юли влезе в сила Законът за защита на потребителите и за правилата за търговия. От този момент Нефтохим вече не определя крайните търговски цени. Рафинерията формира само цените на едро и определя отстъпките, с които ще стимулира дистрибуторите да купуват горива именно от нея, а не например от румънски или гръцки рафинерии. Цените на дребно сега се формират от веригите бензиностанции, след като към цената на едро се начислят всички плащания към държавата (ДДС, акциз и таксите за държавните фондове "Републиканска пътна мрежа" и "Опазване на околната среда") и съответната печалба. Потребителите все още не усещат разликата - след либерализацията горивата нито поскъпнаха, нито поевтиняха, всички бензиностанции продават на еднакви цени. Незначителна разлика има само при "Шел", чиито цени са по-високи от останалите с около 1-2 стотинки. Това все пак е симптом, че нещо се променя - по-скъпият продукт означава и по-високо качество. "Шел" аргументира малко по-високите си цени с въвеждането на нови усъвършенствани горива, които запазват чист двигателя.
Така или иначе основният фактор, който ще определя ценовите равнища отсега нататък, е пазарът, т.е. търсенето и предлагането. Търговците на горива обаче трябва да държат сметка и за цените на горивата в съседните страни. Те ще бъдат естественият ограничител за ценови подскоци както в Нефтохим, така и в бензиностанциите, защото надвишаването им може автоматично да предизвика вълна от по-евтин внос. Още повече че от 1 януари 2000 г. вносът на нефтопродукти значително се либерализира - падат митата при търговията ни със страните от ЦЕФТА. Вносът от страните в Европейския съюз също се либерализира. България започна да намалява вносните мита за стоки от страните, членки на ЕС, от 1998 г., когато митата паднаха на 15%. През 1999 г. митата за внос на горива от ЕС са 10.1% от облагаемата стойност. През 2000 г. горивата от страни от евросъюза ще се внасят с мито 6.8%. През 2001 г. митата падат на 3.4% от облагаемата стойност.
Според схемата в споразумението за асоцииране митата ще се намаляват прогресивно и към 1 януари 2002 г. ще отпаднат окончателно. Това означава появата на сериозна конкуренция от Румъния (която е член на ЦЕФТА) и Гърция (член на ЕС), които и с ограничителните мита често предлагат по-изгодни цени от тези на Нефтохим. Българският потребител обаче не печели нищо от тази конкуренция, тъй като дистрибуторските компании не намаляват крайните цени, а просто печелят повече от големия марж.
През цялата 1998 г. нефтът се търгуваше на ниски цени, през ноември и декември котировките на стоковата борса в Лондон се движеха между 9 и 12 долара на барел. През март тази година цената на нефта дръпна нагоре след съобщението, че Венецуела, Мексико, Иран, Саудитска Арабия, Алжир и Кувейт ще намалят дневното си производство с два милиона барела. В резултат на това петролът поскъпна до петмесечен максимум и към края на март един барел нефт достигна 15 долара. Възходящата тенденция продължи през цялото лято и есента. През ноември петролът поскъпна рекордно след новината за постигнатото неофициално споразумение между страните от ОПЕК да запазят ограниченията в добива до края на 2000 г. В Лондон цената на нефта Брент доближи 25 долара за барел, а в началото на декември прехвърли 26 долара за барел заради позицията на Ирак да спре износа на 2.4 млн. барела дневно по сделката петрол срещу храна, чиято схема се оспорва от Багдад. Седмица след това цените спаднаха под 25 долара за барел след съобщението, че ООН продължава с шест месеца сделката петрол срещу храни. Въпреки периодичните временни спадове цените на суровия нефт като цяло продължават да се повишават. Според наблюдателите тази тенденция ще продължи и в началото на следващата година. Най-вероятно е цените на нефта да се задържат на високи нива през цялата 2000 г., ако страните от ОПЕК запазят ограниченията върху добива. Стремежът на ОПЕК е да постигне средна цена от 25 долара за барел.
Цените на горивата в България останаха непроменени през лятото, защото базата на Нефтохим беше достатъчно висока и позволи да се задържи поскъпването. След пика през ноември обаче рафинерията обяви поскъпване с около 15%. От Нефтохим обясниха, че бонусът от предишните високи цени вече е изчерпан и се налага повишаване, така че цената да покрива разходите за производство и да осигурява известна печалба. Повишаването на цените на едро автоматично доведе до поскъпване на горивата и в бензиностанциите. Това ще бъде практиката в бъдеще - цените на нефтопродуктите ще следват цената на петрола, но поскъпването ще става с известно закъснение и ще бъде по-малко. В механизма за определяне на цените на горивата поскъпването на суровия петрол се отчита с девет месеца назад и това до голяма степен ще неутрализира върховете и спадовете и ще предотвратява трусове на пазара.
В началото на декември се проведе общото събрание на акционерите на Нефтохим и купувачът "Лукойл петрол" влезе в правата си на собственик. Той се представлява в борда на директорите на рафинерията от шефа на "Лукойл петрол" Валентин Златев. Производствената политика на новия собственик и търговските му отношения с дистрибуторите ще бъдат също важен фактор при формирането на ценовите равнища. От "Лукойл" обявиха, че ще увеличат производството и ще променят продуктовата листа. С подписването на приватизационния договор "Лукойл" пое ангажимент да инвестира в рафинерията 409 млн. долара в рамките на пет години. Голяма част от тази инвестиция ще се насочи в модернизация на инсталациите и преструктуриране на производството.
Според официално съобщение на "Лукойл" дневната преработка в края на тази година трябва да достигне 18 000 тона. Намерението е от следващата година рафинерията да преработва минимум седем милиона тона нефт годишно. При по-голямо натоварване на мощностите себестойността на горивата намалява. През последните години един от основните проблеми на Нефтохим беше ниската преработка, която на моменти падаше под 2800 тона дневно. Тази информация показва, че новият собственик разчита както да възстанови изцяло позициите на Нефтохим като основен доставчик на горива за вътрешния пазар, така и да увеличи износа на горива. От "Лукойл" също съобщиха, че постепенно увеличават дела на безоловните бензини и през следващата година ще произвеждат само безоловен бензин. Ще се отчита необходимостта от съответни добавки за старите автомобили, които работят с оловни бензини.
Промяна има и в търговската политика на Нефтохим. Премахната е системата на премии за големите доставчици, която беше въведена от предишното ръководство в края на август. При предишните правила за определяне на цените на едро беше определена базова отстъпка за дистрибуторите от 6 нови лева на тон закупено гориво. За големите дистрибутори имаше схема за изплащане на премии в зависимост от изтеглените количества. Големият дистрибутор беше този, който е сключил договор за повече от 5000 тона гориво за съответния месец.
Според новите правила на Нефтохим, които се предвижда да действат през цялата следваща година, дистрибуторите се делят на три категории. В първата категория са фирмите, които купуват до 5000 тона гориво месечно, във втората - между 5000 и 10 000 тона, а в третата са тези, които купуват над 10 000 тона месечно. Фирмите, които попадат във втората и третата категория, се смятат са големи дистрибутори. Засега в групата на големите дистрибутори на бензин и дизел влизат "Шел - България", "Юкос петролиум - България" и "Лукойл", а на пропан-бутан - "Топливо" и "Шел газ".
Отстъпките, които Нефтохим предоставя на дистрибуторите, са диференцирани по групи. За малките дистрибуторски компании отстъпката е 5 лева на тон закупено гориво. За големите дистрибутори отстъпката е 12 лева на тон. Системата на премии е премахната, тъй като тя е стимулирала изкуственото обединяване на малки дистрибуторски фирми, за да се вместят в квотата, която се премира. Ако пазарът наложи да се променят правилата, това ще стане след обсъждане с дистрибуторите, обявиха от "Лукойл".
Има и два други фактора, които могат да повлияят зле на пазара на течни горива. Единият е нелегалният внос. Той става по два начина - горивата се разтоварват на нерегламентирани места или се внася дизел като промишлено гориво. Във втория случай дизелът се оцветява като промишлено гориво, а след като мине границата, се обзецветява по химичен път и се продава като дизел. Вносителят печели от това, че не плаща нищо на митницата. На промишленото гориво не се начисляват косвени данъци за разлика от дизела.
Като отделен случай се явява "Плама", която според много източници от нефтения бизнес, правела некоректни сделки и по този начин спестявала част от дължимите плащания към държавата. Това е нелоялна конкуренция, която разваля пазара и нанася вреди на фирмите, които изпълняват задълженията си към хазната, коментират хора от бранша. Подобни случаи има и в бизнеса с пропан-бутан. "Шел газ" е поставена в неравностойно положение спрямо голяма част от останалите фирми в бизнеса, които в много от случаите не изпълняват разпорежданията за безопасност и също намират различни форми, за да не плащат дължимите косвени данъци. С тази ситуация са запознати всички заинтересовани държавни институции и правителството. Проблемът е, че ако не се наложат строги и валидни за всички правила, ще губят и държавата, и потребителят.
Какъв ще бъде пазарът на течни горива у нас след 1 януари 2000 г. ще зависи и от размера и механизма за събиране на държавните плащания. В момента върху цената на едро се начисляват акциз, който се определя като твърда сума върху съответното гориво, 20% ДДС, пътна и екологична такса. С промяната на закона таксите вече са с твърда стойност и се събират авансово, а това повлия за повишаването на цените на дребно на горивата. С въвеждането на този механизъм плащанията към държавата вече заемат около 65 - 70% от цената на дребно. Дистрибуторите трябва да вместват всичките си разходи и печалбата в останалите около 25%, обясниха от Българската петролна и газова асоциация.
Асоциацията предлага таксите да се събират по схемата, по която се събира ДДС, и е подготвила официално ппредложение за това. Очаква се в началото на следващата година в Народното събрание да бъде внесен проект за промяна на Закона за пътните и екологичните такси.
Дискусията за еврото остава за 2000 г. Надделяват мненията за запазване на борда, но той може да се пропука далеч преди влизането ни в ЕС
Една от най-интересните дискусии през отминаващата годината беше за това дали България трябва да се откаже от лева като национална парична единица и едностранно да въведе еврото като платежно средство. След поканата за преговори с евросъюза, която страната ни получи на срещата в Хелзинки, дебатът става още по-актуален, като са възможни три варианта.
1. Присъединяване към EMU (икономическия и монетарен съюз) направо с валутния борд.
2. Възстановяване функциите и инструментите на централната банка и покриване на критериите за монетарния съюз.
3. Евроизация без преминаване през каквито и да е междинни етапи.
Красимир Ангарски, икономически секретар на президента, и Емил Хърсев, финансист и бивш подуправител на БНБ, първи поискаха евроизация на икономиката. Според тях така ще се намалят разходите за обслужване на паричното обращение. Идеята беше подкрепена и от Николай Георгиев, представител на България в МВФ. Според него възприемането на единната европейска валута ще има положителен ефект върху макроикономическата политика и ще подобри финансовата дисциплина на икономическите агенти. "Посрещната добре от инвеститорите, такава мярка би довела до значително увеличение на потока от директни чуждестранни инвестиции и по-лесен достъп на българската държава, фирми и банки до външно финансиране със съпътстващите по-ниски лихвени проценти", изтъкна Николай Георгиев.
Евроизацията може да се разглежда като предпазна мярка срещу евентуална бъдеща атака, насочена срещу борда. Приемането на еврото ще повиши доверието в парите и монетарната система, тъй като с приемането на чуждото управление на парите в лицето на Европейската централна банка (ЕЦБ) се приемат инструментариумът и опитът, които тази институция е наследила от своите предшественици, преди всичко от Deutsche Bundesbank.
Според Емил Димитров, началник на отдел "Платежен баланс и външен дълг" на БНБ, България отговаря само на един от критериите да стане част от един монетарен съюз, а именно отворената икономика. Според него по отношение на останалите критерии - интеграция на финансовите пазари, мобилност на работната ръка, стокова диверсификация и т.н., сме твърде далеч от тяхното покриване и са необходими значими структурни промени в икономиката преди предприемането на конкретни стъпки.
Според финансовия министър Муравей Радев дори сега, след поканата от ЕС, въпросът за въвеждането на еврото като разплащателно средство в България не е актуален, защото това имало много повече минуси, отколкото плюсове. "Дори и да беше обратното, т.е. плюсовете да бяха повече от минусите, едностранното въвеждане на еврото от страна на България би било пиратство, бракониерство", заяви финансовият министър. И други финансисти твърдят, че позицията на европейските институции по въпроса с евроизацията също е силно отрицателна.
Дори да се въведе еврото като разплащателно средство, България няма да може да се възползва от всички предимства, които предлага единната валута. Защото еврото просто улеснява още повече възможността за свободно движение на стоки, капитали и работна ръка в рамките на Европейския съюз, като се премахва валутният риск и се намаляват транзакционните разходи в международната търговия. "Пълноценното приемане на еврото изисква да се измине поне по-голямата част от дългия път, който изминаха 11-те страни в многогодишните им усилия да координират макроикономическата си политика и да доближат институциите си", заяви Румен Аврамов.
Проблемът за присъединяването на България към монетарния съюз е интересен и от гледна точка на критериите, които България трябва да покрие, за да стане член на EMU. Едно от изискванията към България е да въведе плаващ курс на лева спрямо еврото две години преди евентуалното ни присъединяване към съюза, съобщи през декември управителят на БНБ Светослав Гаврийски. Според него това изискване на евросъюза не би трябвало да важи за четирите страни кандидатки с валутен борд, между които е и България. Засега не е ясно дали Европейската централна банка ще допусне подобно изключение. Нито ЕЦБ, нито Европейската комисия имат доктрина и задължително виждане по въпроса. Механизмите, които са разработени, са за страни с нормални централни банки и няма официална позиция относно страните с валутен съвет. Тоест в момента съществува нов казус, за който може да се търсят нестандартни решения, още повече че в сила е принципът на плурализъм на подходите.
Един от критериите, които всяка страна членка трябва да покрие, преди да се присъедини към икономическия и монетарен съюз, е стабилността на валутните курсове. Валутният курс трябва да бъде плаващ и поне две години преди присъединяването на страната да се движи в нормалните за европейския валутен механизъм граници. Идеята е курсът да бъде оставен да плава свободно и по този начин пазарът да определи равновесното ниво, при което да се фиксира. Ако това не се направи, съществува реална опасност от подценяване или надценяване на националната валута, което ще доведе до натрупване на напрежение в икономиката и ще създаде предпоставки за бъдещи сътресения. Изискването курсът да плава свободно поне две години преди включването на страната в EMU означава отказ от системата на валутния борд. Алтернативата е България да не се включи в монетарния съюз, подобно на Дания и Великобритания, които са членки на ЕС, но не и на монетарния съюз. По-вероятно обаче е България да сподели съдбата на Гърция, която не покрива критериите за участие и независимо от своето желание не фиксира курса на драхмата към еврото на 1 януари 1999 г. За страните, които не покриват критериите за участие в EMU, е разработен преходен механизъм ERM II*. "Целите на ERM II и на паричния съвет са идентични и ние не виждаме аргументи при успешно работещ борд и ако България е покрила останалите критерии, да се преминава през теста на ограничено плаващите валутни курсове", заяви пред "Капитал" Румен Аврамов.
С оглед на бъдещото присъединяване на България към ЕС е ясно, че след като повече от сто години левът е бил национална валута на страната, той ще бъде заменен от еврото. Въпрос на политическо решение и задълбочен икономически анализ е дали това да стане преди приемането на България в ЕС.
Европа ще лекува дълго следвоенния балкански синдром
Войната в Косово вкара Балканите в европейската стратегия за следващото столетие
Както всички неща от живота, и войните раждат фолклор. Така след началото на бомбардировките на НАТО в Югославия се появи "предсказанието", че когато войната свърши, сърбите ще се броят на пръстите на двете ръце или пък ще могат да се съберат всички под сянката на едно дърво. Доста мрачно чувство за хумор, но типично за балканските нрави, особено по комшийска линия.
Доста далеч от фолклорните умотворения обаче остават сериозните факти, които недвусмислено говорят, че военната кампания на НАТО в Югославия легитимира нов етап от световно развитие и демонстрира промените на международното статукво, в което Балканите очевидно се сдобиха с нова роля. След случилото се в Югославия през това лято, когато става дума за Балканите, оттук нататък въпросът е не дали и кога отново ще избухне "барутният погреб" на Европа, а доколко ефикасна ще бъде антикризисната или превантивната европейска политика спрямо най-взривоопасния регион на Стария континент. Косовската криза даде началото на различен подход към региона и стартира процеса не на умиротворяване, а на интегриране на Балканите в европейската стратегия за следващото столетие. Това, което предстои, е бавното вместване на Балканите в европейските структури (наречено от Европейския съюз пакт за стабилност), свързаното с него мъчително възстановяване на региона и парирането на латентните кризи (или поствоенният балкански синдром, породен от бедността и рисковете на прехода), съпътствани през цялото време от непрестанно жонглиране между интереси, стратегически цели и еволюиращи политически доктрини.
От близо седем месеца след края на войната в Югославия основното обединяващо звено на всяка интрига около Балканите е пактът за стабилност. Планът бе замислен като мащабна система за интегриране на Балканите в Европейския съюз като единствен начин за преодоляване на взривоопасната бедност и постигането на икономическа и политическа стабилизация, които в крайна сметка ще продуцират сигурността, необходима и на региона, и на Европа. С тази цел пактът обвързва политическите с икономическите процеси и дава конкретни перспективи за развитие на Балканите. Чисто теоретично планът на ЕС е изряден и недостатъци могат да се търсят единствено в реализацията му. Но като се има предвид, че осъществяването му ще бъде дело на принципно тромавия и обременен с бюрократични процедури ЕС, инертността не е изненадваща.
Обикновено пактът за стабилност се свързва най-вече с отпускането на средства и прилагането на програми за възстановяване на Балканите. И ако Косово все още продължава да фокусира вниманието върху себе си, първата стъпка от наистина балкански мащаб бе направена в Хелзинки, където България и Румъния получиха покана за преговори, а на Турция бе даден статут на страна кандидат. Решенията на Европейския съвет от финландската столица станаха първото политическо изражение на пакта за стабилност, т.е. на стратегията на евросъюза за разширяване, която включва политическото и икономическото инкорпориране на Балканите. И тъй като на Балканите нищо не става случайно, първите сигнали за това, което се случи в Хелзинки, дойдоха от Истанбул на срещата на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) няколко седмици по-рано. На този форум лично президентът на Европейската комисия Романо Проди съобщи, че между 2000 и 2006 г. ЕС ще инвестира в България и Румъния 6 милиарда евро. Другата новина със същото значение бе заявеното намерение на евросъюза да отпусне на страните от Западните Балкани 5.5 милиарда евро. В тези планове фигурира и Югославия, но при изричното условие, че режимът на Милошевич бъде сменен.
Разбира се, нещата не изглеждаха така обнадеждаващо през лятото, когато в Сараево се събраха ръководителите на всички страни, ангажирани с войната и преодоляването на последиците от нея. На тази среща на най-високо правителствено ниво официално бе представен пактът за стабилност и световните лидери изпълниха моралния си ангажимент към балканските страни, като им обясниха, че вече има ново отношение към региона и обширна програма за възстановяването му, която все някога ще заработи. На същата среща се състоя и промоцията на Европейската агенция за реконструкция, която трябва да координира всички оздравителни програми и да разпределя отпуснатите средства. По тази линия обаче планът продължава да издиша. Агенцията все още съществува само на хартия, а и нейният ръководител Бодо Хомбах непрекъснато настоява за по-висока заплата и иска да направлява възстановяването от Брюксел, въпреки решението на ЕС агенцията да бъде разположена в Солун. Вероятно защото агенцията за реконструкция все още не работи, първите пари, които ще отидат в Косово, бяха отпуснати едва след като администрацията на ООН създаде банкова структура в сръбската провинция, която ще получава и контролира финансовите помощи. ЕС и Световната банка изчислиха, че за пет години възстановителните работи в Косово ще струват 2.3 милиарда долара. В края на миналия месец на донорска конференция в Брюксел бе одобрен първият 1 милиард за Косово, който трябва да бъде изразходван до декември следващата година.
Във всички планове за възстановяване и развитие на Балканите обаче Югославия продължава да съществува единствено като бяло петно. С изключение на Русия и Китай всички останали велики сили директно заявиха, че докато Милошевич е на власт, Сърбия ще остане изолирана. След края на бомбардировките на 10 юни Сърбия се оказа с напълно съсипана икономика и бедстващо население, сръбската опозиция въпреки непрестанните си опити и протести срещу властта се оказа напълно импотентна да промени политическото равновесие в своя полза, Черна гора продължи курса си на отделяне от Югославия, а Косово де факто престана да бъде сръбска провинция.
Греховете на режима в Белград направиха от Сърбия страната, която най-много се нуждае от участие във възстановителните програми, въпреки че това изглежда невъзможно, поне в близко бъдеще. На практика малцина имат илюзии, че пактът за стабилност ще даде онзи ефект, който се очаква от него, ако Югославия бъде изключена напълно. Че ще има частични резултати, е ясно, но реанимирането на региона без Сърбия остава доста имагинерно. Именно тази логика подтиква ЕС да стимулира сръбската опозиция и да измисля програми като "Енергия за демокрация", които независимо от благородния си замисъл не биха могли да променят политическия баланс в страната. А такива тенденции за момента сякаш не се наблюдават.
Изключително противоречива в същността си, войната в Югославия маркира новото разположение на силите в световен мащаб. За пръв път НАТО атакува суверенна държава и влезе в ролята на световен полицай - факт, който красноречиво демонстрира световната хегемония на САЩ. С операцията си срещу Белград НАТО оспори легитимността на ООН, Русия и Китай бяха изтикани на заден план, а Европа бе поставена в позицията да търси начини да намали военната си зависимост от Вашингтон.
Въпреки благовидния хуманитарен повод за спиране на етническото прочистване кризата в Косово вероятно не е причина, а само повод за пускането на духа от бутилката. Намек за подобна трактовка се съдържа в публикации на "Индипендънт", че войната в Югославия е била предизвикана от САЩ. Според британския всекидневник по време на преговорите в Рамбуйе американските представители са поставили на сръбската делегация крайно провокиращи и неизпълними условия, така че по-късно провалът на преговорите да послужи като casus belli (повод за война).
Независимо от различните тълкувания за или против в крайна сметка последната война в Югославия се оказа повратна за Балканите. Според най-вероятния сценарий развитието на Балканите в близко бъдеще ще бъде определяно от евростратегията за преодоляване на комплексния поствоенен синдром - а това със сигурност ще става доста по-бавно, отколкото биха желали страните от региона. За това ще допринесе и изолацията на Югославия, която вероятно още дълго време ще продължи да се разкъсва в напразни опити за демократизация. Остава единствено добрата новина, че тенденцията, начертана в Хелзинки, ще се запази, тъй като дава обнадеждаващи перспективи, макар и далечни.
Сараево, 30 юли 1999 г. Потвърждаваме колективната си готовност да дадем конкретно съдържание на пакта чрез провеждането на политически и икономически реформи, развитие и засилване на сигурността в региона. Обещаваме да преодолеем трагедиите, които сполетяха Югоизточна Европа през последното десетилетие, и даваме подкрепата си за задълбочаване на мирния процес от Дейтън и гарантираме мира в Косово.
Потвърждаваме общата си отговорност за отпадането на разделението в Европа, за демокрация и мир на континента. Ще работим заедно за интегрирането на Балканите в Европа, където границите остават ненарушими, но се предоставят пълни възможности за сътрудничество.
Ще насочим общите си усилия за ускоряване на прехода към стабилна демокрация, проспериращи пазарни икономики и отворени общества, които зачитат човешките права, включително и правата на малцинствата.
Подчертаваме важността от задълбочаване на икономическите връзки на страните от региона с Европейския съюз. Балканските държави трябва да продължат и където е необходимо, да задълбочат условията за създаване на благоприятен и предвидим бизнесклимат, да се борят с корупцията и престъпленията и да продължат с пазарните реформи. Международните финансови институции обещават пълно сътрудничество на страните от Югоизточна Европа за постигане на бързо и ефективно икономическо развитие.
Обещаваме да работим за намаляване на напрежението, за утвърждаването на добри междусъседски отношения и за създаването на климат на сигурност в региона.
Призоваваме всички държави и институции да участват пълноценно в този процес на трансформация, икономическо развитие и реконструкция на Югоизточна Европа.
По дългия път към световните стандарти
Браншът очаква приватизацията на ДЗИ и нарастване ролята на чуждите инвеститори
Първата пълна година от дейността на лицензираните застрахователни дружества не им донесе много добри новини - на тях и на техните клиенти, макар официалните данните за застрахователния пазар да се очакват към средата на следващата година. По всеобщо мнение 1999 г. ще е по-добра в сравнение с предходните две, но по-лоша спрямо "нерегулираните" и "борчески" години преди 1997 г. Това най-вече важи за компаниите, предлагащи застраховки "Живот". Растежът в приходите от премии ще е недостатъчен, за да се стигнат европейските стандарти в застраховането в близките години. Така например делът на брутните премии към БВП за 1999 г. няма да превиши два процента, докато този дял в развитите страни варира от 3.5% до 13%. Още по-красноречиви са данните, според които на един българин се пада около 20 долара премия, докато в Европейския съюз тази сума е над 1000 долара на година. Все пак не може да не се отчете, че секторът, който няма как да не зависи от цялостната икономическа ситуация в България, някак тихомълком и неотклонно (макар и с бавни темпове) върви към нормализация.
Основните причини за бавното развитие на застраховането са относително високата данъчна тежест и липсата на задоволителен растеж в доходите на граждани и фирми. "Не можем да си позволим да пуснем нов продукт, защото няма как да заделим пари за рекламата му", каза директор на животозастрахователна компания. Дружествата се оплакват и от "нормативен терор", който допълнително повишава цената на застраховките. В търсене на правата си застрахователите успяха на два пъти да спечелят дела срещу държавния надзор пред Върховния административен съд - веднъж, относно плащаните от тях такси за поддържане на лиценз и, втори път, срещу изисквания за предоставяне на информация пред контролния орган.
На фона на трудните три последни години за застрахователите следващата - 2000 г., има всички предпоставки да бъде годината, която да бъде началото на възходящата тенденция в бранша - намален бе данъкът върху премиите по застраховките "Живот" от пет на три на сто; създават се преференции за вноските на работодателите за застраховки техни работници; завършена бе приватизацията на Булстрад и предстои да бъде раздържавен ДЗИ; нараства чуждестранният инвестиционен интерес към застраховането; макроикономическите прогнози сочат ниска инфлация от 2.8% годишно.
По всичко личи, че хитът на застрахователния пазар през следващата година ще е продажбата на ДЗИ. За този бранш държавният институт е нещо като Булбанк сред банките. За 1998 г. компанията държи над 27% от пазара на общо застраховане и 74.5% от застраховките "Живот". Това му отрежда първо място и в двата сектора на застрахователния пазар. Още преди да е ясно какъв процент ще се продава и по какъв начин, като потенциални негови купувачи се спрягат както нови стратегически инвеститори, така и вече стъпили на българския пазар компании. Експерти коментират, че се забелязва слаб интерес към присъствие на българския пазар от страна на английски застрахователи и повишено внимание от страна на френски, германски и гръцки компании. От считаните за най-големи инвеститори сред застрахователите през последните пет години (по данни на швейцарския презастраховател Swiss Re) - АXA, Aegon, Generali и Allianz, само последната инвестира в България. "Алианц" се спряга като кандидат-купувач на Булбанк и на ДЗИ.
Вторият по големина държавен застраховател - Булстрад - бе приватизиран в края на лятото. Негов собственик стана израелско-германското дружество Ти Би Ай. За 7.61 млн. долара то придоби 31% от Булстрад (при положение че вече притежаваше около 4%). След това делът му нарасна до 50.03%, тъй като закупи около 15% от кооперацията на служители и мениджъри на дружеството.
Израелско-германската компания ще прави съвместно дружество с Европейската банка за възстановяване и развитие, което по-всяка вероятност ще изкупи дела на Ти Би Ай в Булстрад.
Чуждите инвеститори и увеличаването на доходите на фирми и компании се очаква да са движещият фактор на пазара на застраховане през следващата година. Без второто и първите не биха могли да направят нещо. Няма да е изненада, ако в края на 2000 г. се окаже че трите големи застрахователни групи - ДЗИ, Булстрад и "Алианц България" - ще държат над 80% от пазара. В момента те привличат около 70% от премийния приход. С приватизацията и чуждестранните инвеститори се свързва очакването, че през следващите години ще се стигне до консолидация на застрахователните компании. Подобни процеси вървят сега в Европа. В допълнение, очаква се през 2000 г. на българския пазар да стъпят австрийската компания "Грацер" и холандската "ХДИ интернешънъл".
Две дружества с чуждестранен капитал получиха лиценз през 1999 г. - животозастрахователната "Ей Ай Джи лайф България" и "Кю Би И интернешънъл". Първото е част от базираната в САЩ група Ей Ай Джи (AIG), която вече има дружество за общо застраховане у нас. "Кю Би И интернешънъл" е австралийска компания, която чрез клона си в България ще предлага имуществени застраховки.
Фактор за разпределението на пазара ще е приватизацията и преструктурирането на големите държавни предприятия НЕК, Булбанк, БДЖ и БТК и евентуалната промяна на дружествата, в които те се застраховат. Нефтохим бе продаден на "ЛУКойл", а руските капитали в застраховането се свързват с "Юпитер", който обаче имаше проблеми с лиценза. Авиокомпания "Балкан" бе продадена на израелски капитали, които се свързват с Булстрад. През 1999 г. може да се очаква да бъде увеличен делът на "Алианц България", които използваха агресивна реклама и успяха да застраховат "Метро кеш енд кери". Сянка върху дейността на застрахователите е твърдението на организацията на чуждестранните инвеститори в България, че голяма част от договорите за застраховане на имущество на държавните предприятия се сключват без конкурс, което създава предпоставки за корупция и пречи на конкуренцията на пазара.
Една от причините за забавеното развитие в застраховането през последните години е липсата на данъчни стимули на граждани и фирми да се застраховат. Стигна се дотам, че през лятото министър-председателят Иван Костов се скара на хората в наводнените райони на страната, тъй като не се застраховат. За 1999 г. клиентите на застрахователите не се ползваха с особени данъчни облекчения - вноските им не се приспадаха от облагаемия доход, а от данък са освободени обезщетенията. Застрахователите обаче твърдят, че по-важно вноските да са с преференции, тъй като положителният ефект за клиентите е по-голям.
За 2000 г. все пак бяха предвидени известни преференции, които могат да мръднат процента на застрахованите нагоре. От януари работодателите ще могат да правят вноски до 30 лв. на един работник, които ще им се признават за разход и няма да се облагат нито с данък печалба, нито с данък върху социалните разходи.
Друга тенденция, която ще продължи да се развива, е все по-голямото обвързване на застрахователите с банките. ЕйАйДжи вече ползва клоновата мрежа на Българска пощенска банка. Булстрад извършва съвместни застраховки с Банка ДСК. "Алианц България" пък ползва структурата на ТБ "България инвест".
Най-голям потенциал за развитие съществува при животозастраховането, което през 1998 и 1999 г. отчита твърде ниски приходи от премии. Вероятно през 2000 г. ще се пречупи тенденцията на засилване на откупите на застраховки "Живот" - за 1998 г. при общ брой договори 1.438 млн. са направени 155 хил. откупи, което е 10.78%. Нормалният дял е между 2% и 6%.
Увеличаването броя на клиентите е амбициозната цел на всяка от застрахователните компании. Тя минава през повишаване доходите на фирми и граждани и поставяне на равни позиции спрямо спестяването в банки и доброволното осигуряване. Погледът върху мястото на застраховането в икономиката потвърждава извода на Дирекцията за застрахователен надзор, че "българското застраховане предстои да измине доста дълъг път към европейските стандарти в бранша".
Идва ли време за нова операция по дълга
Дълговото бреме ще тежи все повече на икономиката заради края на приватизацията и нарастващите плащания към кредиторите
Когато през 1994 г. България сключваше споразумението с Лондонския клуб за преструктуриране на външния си дълг, българските участници в преговорите изтъкваха като един от големите плюсове на сделката факта, че брейди-облигациите не предвиждат плащане по главницата преди 2000 г. Очакванията на повечето финансисти тогава бяха, че за това време икономиката ще дръпне достатъчно и няма да срещне трудности с обслужването на дълга. Бавното и мъчително преструктуриране на икономиката и неспособността (и/или нежеланието) на управляващите да създадат ефективна пазарна среда обаче обърка тези сметки. Пет години след датата на емисията (28 юли 1994 г.) страната като че ли отново е изправена пред стратегически избор по външния си дълг. Въпросът какво да се прави с брейди-облигациите ще става все по-актуален и заради получената покана за преговори с Европейския съюз. Според мнението на повечето западни анализатори България трудно ще изпълни формалните икономически критерии без преструктуриране на задълженията си.
Желанието на правителството да изпълни икономическите критерии за членство в евросъюза може би ще срещне най-много проблеми именно с наследения голям външен дълг. През 1999 г. външният дълг на страната ни намаля. По последни данни към 31 октомври заедно с държавните гаранции той е бил 8.8 млрд. долара, докато в началото на годината е бил 9.2 млрд. долара. В края на годината външният дълг нарасна малко заради новите получени заеми и заради поемането от страна на държавата на търговски задължения към Италия. В момента външният дълг е около 75% от очаквания брутен вътрешен продукт (22.010 млрд. лева), а заедно с вътрешния дълг - 87% от БВП. Този показател е далеч от критериите на Европейския съюз, които изискват дългът на държавата кандидат да бъде под 60% от нейния брутен продукт. Въпреки очакванията, че във времето дългът така или иначе ще намалява, а БВП - ще расте, при сегашното съотношение България трудно може да изпълни това условие за членство в обозримо бъдеще.
Втората причина да се мисли за операция по дълга са големите плащания, които ни очакват в периода 2001 - 2004 г. и произтичащите от това евентуални проблеми не само и не толкова с бюджета, колкото с платежния баланс. През 1999 г. България изплати по главници и лихви по външния си дълг около 880 млн. долара. Приблизително на толкова се равняват и плащанията през 2000 г. След това обаче сумата нараства - през 2001 г. трябва да платим около 1.3 млрд. долара, през 2002 г. - около 1.05 млрд. долара. Причината за резкия скок в обслужването са настъпващите падежи на задължения към МВФ по стенд-бай споразумението от 1997 г., заеми от Световната банка и Европейския съюз. Трябва да приключи и погасяването на задълженията към Парижкия клуб. Макар и много малки по размер започват и плащанията на главниците по брейди-облигациите. Към всичко това трябва да се прибави и фактът, че през 2001 г. изтичат тригодишните програми с МВФ и Световната банка. Това създава неяснота за очакваното бъдещо финансиране от официалните донори. Тогава изтича и мандатът на сегашното правителство, което също внася елемент на несигурност. От една страна, с наближаването на изборите може да се очакват все повече популистки решения от страна на правителството и по-малко пазарни реформи. От друга страна, при избори задължително има известна пауза в официалното финансиране, която също държи инвеститорите нащрек. Ако се стигне до нова операция по дълга, целта ще бъде големите плащания да бъдат избегнати (чрез еднократно обратно изкупуване) или поне разсрочени за по-късен период от време (чрез замяна на брейдитата с нов вид книжа).
Напоследък все повече се изтъква и още един аргумент за евентуално преструктуриране на дълга. Ако спадът в износа се запази и през следващите години, правителството няма да може да разчита само на валутните резерви и приходите от приватизация за покриване на дупката в платежния баланс. Ще трябва да се търсят и други източници и в даден момент за това може да потрябват парите от обезпеченията по част от брейди-облигациите.
На практика приключи уреждането на стари висящи задължения на България. Големият удар беше изчистването на близо 950 млн. долара задължения на България към двете банки на бившия Съвет за икономическа взаимопомощ - Международната банка за икономическо сътрудничество и Международната инвестиционна банка. Дългът беше натрупан по ползвани от България кредити до 1990 г. и не беше обслужван от началото на деветдесетте години. През лятото на 1998 г. Министерството на финансите се възползва от падането на цените на руските дългови инструменти и изкупи дългове на двете СИВ-овски банки по цени между 35 цента и 16 цента за долар. След това бяха нетирани задълженията ни към МИБ и МБИС със закупените вземания от тях. Операцията приключи през март на 1999 г. и струва общо 180 млн. долара. Изчистването на задълженията към СИВ-банките обаче не се отрази върху размера на външния дълг, защото те не се водеха в официалните статистики, а някъде по баланса на Булбанк.
За разлика от сделката с двете СИВ-банки предлаганите схеми за преструктуриране на дълга към страните от Парижкия клуб засега остават без резултат. Идеята беше лансирана по време на косовската криза и предвиждаше парите, които дължим, да бъдат трансформирани в специален фонд за инвестиции в инфраструктурни проекти и екология. Въпреки заявената принципна подкрепа от Световната банка и МВФ до този момент няма сигнали, че кредиторите ще одобрят подобна схема. В същото време намерението на правителството да получи покана за започване на преговори с Европейския съюз наложи някои отстъпки към страни членки. Поети бяха задължения на Стопанска банка и Минералбанк към държавни институции по експортно застраховане на Испания и Италия. Приложена бе формулата в определен период от време България да не изплаща дълга, а да го погасява със собственост в приватизиращи се предприятия. Операцията с Испанската агенция ЦЕСТЕ приключи в началото на годината. Бяха поети задължения за над 4.5 млрд. испански песети. До края на годината предстои и да се финализира подобно споразумение с италианската агенция САЧЕ, с което поемаме 124 млн. германски марки нов дълг.
Елемент от политиката по управление на дълга е и извършеното изкупуване на доларови ЗУНК-ове, макар то да не засяга пряко външните задължения. През февруари-март на 1999 г. беше използвана ниската цена на този вид облигации и бяха изкупени обратно книжа с номинална стойност 150 млн. долара. Според неофициална информация те са били изкупени на цена около 45 цента за долар. Операцията беше осчетоводена едва през август и предизвика голямо раздвижване сред чуждите инвеститори. Като се има предвид, че от 2000 г. започва погасяването на доларовите ЗУНК-ове и сравнително високите цени на българските брейди-книжа, вероятността, ако се прави ново обратно изкупуване, то да е на ЗУНК-ове, също не е малка.
Общо взето възможностите са две - обратно изкупуване на част от брейди-облигациите или замяната им с друг вид дългови инструменти. Възможно е и съчетание между някакъв вид суап и buy back, с което да се постигне редукция (намаляване) на общия дълг към Лондонския клуб и промяна в сроковете за плащане. Тук вече вариантите са много, изборът е въпрос на точни сметки - дали еднократният разход ще си заслужава ефекта от спестените в следващите години плащания на лихви и главници.
Според преобладаващото мнение вариантът обратно изкупуване сега е неизгоден заради високата цена на брейди-книжата ни. В момента пазарна цена на облигациите с първоначално намалени лихвени плащания (FLIRB) е около 70 цента за долар. Котировките купува-продава на облигациите, заменили просрочените лихви (IAB), се движат в границите 77-78 цента за долар. Близо до 80-те цента се търгуват и обезпечените облигации с отстъпка (DISC).
За България най-важна е именно цената на DISC-овете, тъй като тяхната главница е обезпечена с американски ценни книжа. Това са 30-годишни американски съкровищни бонове с купони. Ако се стигне до обратно изкупуване на наши книжа, най-разумно е това да бъдат точно дисконтовите облигации, тъй като ще се освободи обезпечение, което може да бъде продадено. Пазарната цена на американските бонове сега е една четвърт от номинала (25-26 цента за долар). Това означава, че по груби сметки от продажбата на цялото обезпечение правителството може да разчита на около 400 - 450 млн. долара. Това е сума, която може да послужи за покриване на дупката по текущата сметка на платежния баланс през следващите години или евентуално обратно изкупуване на дълг.
Безспорен плюс от евентуално обратно изкупуване е, че по този начин може най-разумно да се използват парите от приватизацията на БТК, вместо да бъдат похарчени за заплати, инвестиции в луксозно обзавеждане и техника. Проблемът е, че западните инвеститори отдавна свързват сделката за телекома с възможен buy back на брейди-книжата ни и това прави малко вероятно рязкото им поевтиняване в близко бъдеще.
Според управителя на БНБ Светослав Гаврийски по-реалистичен вариант е евентуалната обмяна на брейдитата с друг вид книжа с цел подобряване на матуритета на дълга (изместване на големите плащания за следващи години). "Въпросът за нови емисии е постоянно предизвикателство, което стои пред правителството", заяви наскоро шефът на централната банка. Според външните инвеститори българските брейди-облигации могат да бъдат заменени с т.нар. глобални облигации, както направиха други страни с подобна структура на външния си дълг. Възможно е също с набрани средства от нова емисия дълг (например еврооблигациите) да бъдат изкупени брейди-бонове. Според преобладаващото мнение това може да стане само ако получим по-висок кредитен рейтинг, който да осигури интереса на инвеститорите към книжата и да гарантира по-изгодни условия на новата емисия.
Всяко официално оповестяване на предстояща операция по външния дълг би я обрекло предварително на провал, тъй като ще накара търговците да вдигнат цените и това би довело до по-голям разход на държавата. Неслучайно финансовото министерство отрича непрекъснато бъдещи планове за обратно изкупуване под всякаква форма. Аргументът, който се изтъква, е, че това няма да промени съществено картината на дълга, тъй като големите плащания от догодина не са по брейдитата, а към официалните кредитори. Управителят на БНБ Светослав Гаврийски също заяви, че няма нужда от такава операция, защото само приходите от приватизацията на БТК и Булбанк (800-900 млн. долара) ще са достатъчни за покриване на външните плащания догодина. Вярно е, че сега условията за подобен ход са неизгодни. А и погледнато реално следващата година наистина не може да се очакват никакви проблеми по обслужването на дълга. Въпросът е да се използва точно годината на относително спокойствие и на "големите" сделки за вземане на решение, което ще бъде важно в средносрочен и дългосрочен план и ще определи условията, в които ще се развива икономиката през следващите 10-20 години.
ЕС подготвя световната си хегемония
Разширяването ще превърне евросъюза във водещото политическо и икономическо обединение
Някъде в далечината тихо се носи Одата на радостта. Тържествена и церемониална обстановка, широко усмихнати политици, върху чиито лица е изписано усещането, че преживяват исторически момент. Следва внушителен звук на фанфари... Срещата на високо равнище на Европейския съюз в Хелзинки не протече в такава атмосфера, а можеше - особено като се има предвид повсеместната евроеуфория, която настъпи след форума във финландската столица. Евроскептиците вероятно ще се поукротят за известно време, тъй като срещата в Хелзинки роди доста важни новини и набеляза нещо далеч по-съществено - тенденциите за развитието на евросъюза през новия век. В края на изключително трудната за ЕС година Европейският съвет одобри новата външна и отбранителна политика, която трябва да прекрати военната зависимост на съюза от Вашингтон и да гарантира сигурността, необходима на континента след края на войната в Югославия. Успоредно с това ЕС реши да продължи разширяването си на изток и с това приложи тактическата линия "интеграция срещу сигурност". За да обезпечи новата си стратегия, ЕС се зае с реформиране на институциите си и общите договори. След като бяха определени и сроковете, в рамките на които трябва да бъде направена всяка конкретна стъпка, бъдещето на евросъюза в близките десетина години изглежда напълно предначертано - ЕС очаква да се превърне от клуб на богатите в паневропейска организация и най-голям световен политически и икономически съюз, който ще включва 28 нации с над 500 милиона жители.
След форума във финландската столица усилията на ЕС ще бъдат насочени в две основни посоки - навън (преговорите със страните - кандидатки за приемане в общността) и навътре (реформата в самия съюз, която трябва да направи осъществим процеса на разширяване).
В Хелзинки покана за преговори получиха Словакия, Литва, Латвия, България, Румъния и Малта, а Турция се сдоби с кандидатски статут, който ще доведе до преговори, след като Анкара покрие политическите и икономическите критерии от Копенхаген. В съзвучие с приповдигнатите настроения във финландската столица прозвуча и първият коментар на комисаря по разширяването Гюнтер Ферхойген. "Желязната завеса най-сетне падна окончателно", обяви Ферхойген и веднага се опита да успокои държавите, които вече преговарят с ЕС, че тяхното приемане в европейските структури няма да бъде забавено. Подобни опасения изразиха някои от централноевропейските отличници, които предупредиха, че преговорите с още 6 държави ще разпилеят усилията на ЕС, а това ще се отрази на темповете на техния собствен напредък. "Разширяването на ЕС е главен приоритет на Европейската комисия и ако са ни необходими още ресурси за тази цел, ще си ги набавим", каза Ферхойген в уверение на това, че никоя страна кандидат няма да бъде забавена. Друг въпрос обаче е реалният срок, в който най-напредналите в състезанието ще получат европейско членство. Въпреки изявленията, че съюзът ще е готов да приеме първите нови членове след 2002 г. (когато трябва да завършат вътрешните реформи в ЕС), и най-оптимистичните прогнози сочат, че това няма да стане преди 2004 г. Това на първо място зависи от нивото на подготовка на самия ЕС, а допълнително време ще отнеме и процесът на ратификация на договорите с новите страни членки - по неофициални данни това ще трае поне още една година.
Другата важна стъпка, направена в Хелзинки, бе свързана с отбранителната доктрина на ЕС. Ако разширяването е процес, който ще генерира стабилността, общата външна и отбранителна политика е механизмът, с който Брюксел възнамерява да гарантира сигурността на континента. Идеята за такава политика бе лансирана почти непосредствено след края на косовската криза, а бившият вече шеф на НАТО Хавиер Солана бе определен за върховен координатор на все още несъществуващата тогава европейска отбранителна система. Тя предвижда до 2003 г. да бъдат създадени сили за бързо реагиране (до 60 хиляди души) за ръководени от ЕС операции, в които НАТО не се чувства ангажиран. Те ще бъдат с автономно командване, но няма да бъдат европейска армия и ще действат в пълна координация със Северноатлантическия пакт.
Твърде деликатната линия на евроеманципацията и преодоляване на трансатлантическата военна зависимост всъщност назрява от доста време и във финландската столица тя бе материализирана чрез решението за създаването на европейския корпус за кризисни ситуации. Сега пред ЕС стои задачата да балансира между собствените си амбиции и американската подозрителност по всяка военна инициатива, заобикаляща НАТО.
От доста време се говори, че добрата подготовка е почти половината работа от разширяването на ЕС. Европейският съвет обаче подходи предпазливо и набеляза ограничен кръг от промени, като си остави врата за разширяване на обсега, ако първите реформи минат гладко. Целта е институциите да бъдат обновени така, че съюзът да може да поеме разширяването. Определен бе и срок до края на 2000 г. за приключване на преговорите по реформата на съюзните институции и договори, а самите реформи трябва да бъдат завършени до края на 2002 г. Същността на въпросните промени засягат начина, по който съюзът ще взема решения. Очаква се да бъде разширен списъкът на областите, в които всички действия ще бъдат одобрявани с мнозинство, а не единодушно. Приемането на нови членове на съюза ще доведе до преразглеждане на тежестта на гласовете в Съвета на министрите, с които разполагат отделните страни, така че с увеличаването на броя на по-малките държави членки да бъде изравнен балансът и по-големите да получат повече гласове. Промяната в тази важна област има и друга цел - идеята е ЕС да придобие по-голяма гъвкавост при вземането на решения, или с други думи, този процес да бъде улеснен.
Другият съществен момент от реформите засяга размера, композицията и правомощията на Европейската комисия (ЕК). Тук шефът на комисията Романо Проди вероятно ще претърпи сериозен провал в опитите си да доведе докрай идеята си за превръщане на ЕК в европейско правителство, което да управлява ЕС на базата на строга съюзна регламентация и централизация. Амбициите на Проди датират още от момента, в който той бе одобрен на този пост. След скандалите за корупция в комисията на предшественика му Жак Сантер и последвалата оставка на целия му екип Проди обеща пълна прозрачност и реформи в организацията на ЕК, които да я направят функционираща институция. Тайната концепция на Проди бе да направи от ЕК кабинет, в който той да бъде министър-председател. В Хелзинки до такава развръзка не се стигна, а структурните промени в комисията тепърва ще бъдат договаряни в рамките на преговорите за вътрешноинституционалните промени.
Мнозина от еврократите очакваха, че 1999 ще бъде година на европейския триумф. Тържествата около въвеждането на общия икономически и валутен съюз и промоцията на еврото бяха само епизод и прелюдия към новата ера в европейската история. Вместо това да се случи, еврото започна да се сгромолясва обезпокоително. След това дойдоха скандалите за корупция в Европейската комисия и през март оглавяваната от Жак Сантер комисия подаде оставка. Паралелно с това без особен успех заглъхна и инициативата на германското президентство да ревизира европейските финанси. В крайна сметка войната в Югославия разби окончателно европейския комфорт.
След края на косовската криза Европа попадна в различна ситуация, която наложи на ЕС да промени политиката и приоритетите си. Така се роди концепцията за откъсването на Европа от американската опека с два основни пункта в нея - ускореното разширяване на изток и реформите в евросъюза.
След края на югокризата преодоляването на последиците от войната и най-вече предотвратяването на нови кризи станаха основната стратегическа цел на евросъюза. Тази тенденция бе подхранена с еднаква сила както от нежеланието на САЩ да харчи пари за следвоенното възстановяване на Югоизточна Европа, така и от амбициите на евролидерите за елиминирането на Америка от европейските дела. Първото нещо, което направи ЕС след войната в Югославия, бе да се сети да изгради собствена система за сигурност, наречена обща външна и отбранителна политика. Проява на тази тенденция бе и подходът към Балканите, който постепенно доведе до чисто политическото решение за разширяване в югоизточна посока. Така концепцията за разширяване като условие за сигурност стана отличителната черта на европейската външна политика след косовската криза.
Що се отнася до вътрешната политика, нейните насоки бяха определени от поредица от съюзни трусове. Оставката на комисията на Жак Сантер, предизвикана от унищожителния скандал за корупция, бе на път да компрометира управителното тяло на ЕС. Романо Проди бе избран за шеф на новата комисия със задача да изчисти имиджа на ЕК и да предотврати назряващата институционална криза. Показателно за размерите на кризата бе недоверието, с което новоизбраният Европейски парламент, доминиран от десницата, посрещна левия екип на Проди, а процесът на утвърждаване на новата еврокомисия много приличаше на политическа саморазправа с бъдещите комисари.
Но проблемите, с които Брюксел тепърва ще се сблъсква, не свършват с напрежението между институциите. Освен с мащабните задачи, които си постави в Хелзинки, ЕС ще трябва да преодолява и чисто психологически предизвикателства. Фактът, че Турция бе посочена като страна - кандидат за членство, а Украйна получи потупване по рамото, още веднъж повдигна въпроса за обхвата и границите на разширяване на съюза. При това турската кандидатура постави и проблема за културната интеграция, тъй като ЕС на практика се съгласи да приеме една светска, но все пак мюсюлманска държава. Разбира се, евентуалният културен сблъсък все още не е актуален, но пък може да се окаже доста важен в бъдещия процес на интеграция. Ако се справи дори и с подобни деликатни въпроси през следващото десетилетие, ЕС ще покаже дали е готов за световна хегемония.
Ще поживеем, ще видим
Увлечена в политически боричкания, Русия остава символ на непредсказуемостта
В навечерието на десетата годишнина от падането на Берлинската стена западен журналист се оплака, че след изчезването на емоциите от края на 80-те години Полша се е превърнала в скучна страна. Дали ще се намери човек, който след още десет години да се осмели да каже същото за Русия? Скучна и спокойна Русия - това наистина звучи добре, дори за тези, които не изпитват симпатии към нея в момент, когато нейното бъдещо развитие е почти непредсказуемо.
Неоспоримо е, че Русия има огромен потенциал, който може да я превърне в първото икономическо чудо на ХХI век, но през последните няколко десетилетия тези възможности останаха неоползотворени от комунисти, перестройчици и демократи, а изоставането не само от Запада, но и от Изтока продължава да се увеличава. Политическата система е смесица от авторитаризъм и демокрация, като нерядко демокрацията е принудена да отстъпва. В социално отношение съществуват огромна бедност и невероятно богатство, почти фалирала държава и формални привилегии в образованието, здравеопазването и комуналните услуги, за които могат да си мечтаят дори в Скандинавия, но естествено - с по-ниско качество.
Исторически факт е, че досега в Русия едновременно не са съществували демокрация, силна икономика и социална стабилност. Премиерът Владимир Путин обещава до 10 години да бъде преодоляна икономическата изостаналост, но дори той не се наема да прогнозира кога ще бъдат премахнати всички недостатъци на съществуващата демокрация. Може би той просто не иска да разочарова сънародниците си, поднасяйки им поредната утопия.
За разлика от миналата година, когато икономическите проблеми станаха причина за смяната на двама министър-председатели, през 1999 г. политиката излезе на преден план, при това не само в отношенията между президента Борис Елцин и неговите премиери. В средата на годината се оформиха две групировки, чиято крайна цел е победа на президентските избори през 2000 г. и за нейното постигане те са готови да използват всички позволени и множество непозволени средства.
Най-вероятният резултат от борбата между Семейството, както е наричано близкото обкръжение на Елцин, и коалицията "Отечество - Цялата Русия", в която се събраха бившият премиер Евгений Примаков, кметът на Москва Юрий Лужков и няколко влиятелни губернатори, ще бъде загуба на общественото доверие, при това не само към законодателната, но и към изпълнителната и съдебната власт, които също бяха въвлечени в компроматната война, започнала още в началото на годината с искането за оставката на генералния прокурор Юрий Скуратов, така и останала неприета от Съвета на федерацията. Засега надделява Семейството, което може да се надява на победа на своя кандидат на изборите през юни благодарение на ниския рейтинг на основните антикремълски кандидати.
Успехът на президентската администрация и кръжащите около нея бизнесмени при неутрализирането на противниците им отправи важно послание към политиците - контролът върху двата най-големи телевизионни канала ОРТ и РТР е решаващ за успеха на предизборната кампания, а това не звучи като обещание за честна борба в бъдещето. Съставянето на правителството на Сергей Степашин показа реалните възможности на най-силните олигарси, които си разпределиха основните постове в кабинета, който продължава да работи без значителни промени, обслужвайки определени интереси.
На фона на увеличаващото се разочарование от действията на политиците ясно се откроява порасналият авторитет на военните, които постепенно се превръщат във влиятелен вътрешнополитически фактор. В началото на юни руски батальон завзе под носа на НАТО летището в Прищина, а с успешните си действия в Чечения армията частично компенсира унижението от предишната война в Северен Кавказ, когато понесе тежки загуби и беше принудена да отстъпи. И въпреки че няма основания за тревога по повод ролята на военните в политиката, не може да не се отбележи, че понякога генералите действат по собствен план, отговарящ на техните амбиции, но не и на интересите на Русия.
Влошаването на отношенията между външното министерство и Министерството на отбраната е реалност, като военните са недоволни от неуспеха на дипломатите да уредят на Русия отделен сектор в Косово, както и от проблемите с транспортните коридори над Унгария, Румъния и България. Затова те смятат, че по-добре ще се погрижат за запазването на позициите на Русия в света, въпреки че техните възможности също са ограничени - изстрелване на балистични ракети в навечерието на голяма международна проява, полети на стратегическите бомбардировачи до Куба и Виетнам и други подобни "закачки" със Запада. За да не доведе до необмислени действия разминаването между възможности и желания, не би било лошо политиците да въведат граждански контрол върху армията, макар че при сегашната ситуация генералите едва ли ще отстъпят лесно пред цивилните.
Укрепването на позициите на военните е само една от последиците на войната в Чечения, която независимо от официалната си цел - възстановяване на конституционния ред и нормалния живот в републиката - може да доведе до трайна нестабилност в Северен Кавказ. В Дагестан бяха раздадени големи количества оръжие на местното опълчение за борбата с нахлулите от Чечения отряди, което след това остана у населението. Бившият премиер Сергей Степашин очаква продължителна партизанска война в Чечения, която ще започне след края на широкомащабните военни действия. Бомбардировките на мирни жители и граждански обекти само засилиха антируските чувства на чеченците, които могат да се прехвърлят и върху представителите на проруската администрация, които и така не се ползват с голяма популярност. Федералните сили са посрещани сравнително спокойно само защото сегашните чеченски ръководители не успяха да направят нищо за възстановяването на Чечения след първата война. Ще минат изборите и Москва ще загуби интереса си за създаването на нормални условия за живот на местното население, от което може да се възползва някой нов Джохар Додаев, и всичко ще започне отначало.
Като цяло съществуват два възможни сценария на събитията през 2000 г. Според първия премиерът Владимир Путин ще бъде избран за президент, Семейството ще запази своите позиции в Кремъл и правителството, през пролетта, както беше обещано, ще бъде обявен краят на войната в Чечения, без да бъдат унищожени всички чеченски отряди, икономиката ще продължи да зависи от цените на нефта, а бюджетът - от енергийните монополисти, преговорите с Международния валутен фонд и западните кредитори ще вървят криво-ляво, новата Дума ще бъде в опозиция спрямо Кремъл и ще спъва дейността му. Накратко, животът в Русия ще продължи "естествения" си ход.
Под втори сценарий трябва да се разбира множеството от събития, които се намират извън съществуващата линия на развитие и пряко зависят от условията, определящи руската непредсказуемост - президентът Елцин, в това число здравословното му състояние и опасенията, че може да използва съюза с Беларус, за да се задържи на власт; отношението на обществото и Кремъл към премиера и политиката на Путин, ако бъде избран за президент; войната в Чечения и мястото на военните в обществото; отношенията между Русия и Запада. Рязкото изменение на всеки един от тези фактори е достатъчен да доведе до непредсказуеми и невинаги положителни последици.
Още през ХIХ век поетът Фьодор Тютчев обясни, че разумът не може да разбере Русия, в нея може само да се вярва. Сега обаче вярата в щастливото бъдеще на Русия почти е изчезнала, особено извън нейните граници. Вината за това е на самите руснаци, които така и не успяха да постигнат консенсус за това как искат да живеят. Много е трудно да бъде построено гражданско общество на основите на патриархалния строй, които оставиха в наследство монархията и комунизмът, но апатията, която е обхванала руснаците, не дава никакъв шанс да бъде променена съществуващата система, при която не съществува възможност за контрол отдолу нагоре. Корупцията е обхванала цялото общество, недоверието към правителството, изразяващо се в износа на капитал, отново започна да расте, а краят на пренебрежителното отношение към законите не се вижда. Ако положението се запази, ще трябва да бъде забравена идеята за богата и спокойна Русия, но както е казал Великият комбинатор Остап Бендер: "Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се."
С нови правила и тревоги посреща бизнесът 2000 г. През третото хилядолетие най-слаба прилика с днешния й облик и характер се очертава да има телекомуникационната индустрия
Приятни изненади за едни, шок за други, корпоративните сливания и покупки през отиващата си година наложиха нови правила за правене на бизнес, отнеха безгрижието на европейските монополи, всеки един от тях вече уязвим от многократно по-малки компании с подобна индустриална ориентация, стесниха избора на печеливши корпоративни култури и стилове на управление. Промени, донякъде резултат от влошаването на икономическата конюнктура в глобален мащаб през последните две години, донякъде положителен ефект на единния европейски пазар. Промени, чието тестване и евентуално утвърждаване в норми ще се състои в първите дни на третото хилядолетие.
Най-слаба прилика с днешния облик и характер се очертава да има телекомуникационната индустрия. Но при две условия. Някой или нещо някак си трябва да успее да убеди политиците в Германия и Италия, че за да потръгнат нещата в евро-зоната, които очевидно не вървят вече цяла една година след прохождането на еврото, са необходими структурни промени, никому ненужни до стартирането на еврото, когато все още бяха възможни благоприятните за износа нарочни девалвации на европейските валути, лихвени корекции и бюджетни дефицити. И второ - изоставянето на националистическия подход в преструктурирането на европейските телекомуникации е безалтернативно, тоест всеки път, когато една компания постави на масата оферта за покупка на друга, предложението да бъде оценявано единствено на база икономическите му параметри и пазарни последствия. Пример за това как не трябва да се интервенира е отношението на канцлера на Германия Герхард Шрьодер и шефа на германската централна банка Ернст Велтеке към несъстоялата се сделка по покупката на немската Mannesmann от британската Vodafone AirTouch. Изчистена от политическия елемент, сделката изглежда по-скоро вероятна - Vodafone AirTouch предлага цена от 240 евро за всяка акция на Mannesmann, включваща в себе си премия от 55% на акция спрямо цената в деня преди офертата на британската компания. Фактът, че повече от 60% от акциите на Mannesmann са притежание на чужди за Германия компании и инвеститори, също предполага финализиране на сделката при политическо бездействие.
Предпоследната година на второто хилядолетие заложи нов елемент в телекомуникационния сектор - малките компании се очертават да бъдат фактор в телекомуникациите. Допреди няколко месеца дори въображението ни се съпротивляваше срещу възможността италианската телекомуникационна компания Olivetti, бивше европейско величие на пазара на печатни машини, за кратко и на персонални компютри, да погълне пет пъти по-голямата с монополна позиция в Италия Telecom Italia. Подобни неща са се случвали, но не в Европа. Радикалната мисъл на Стария континент се ограничаваше до допускането на покупките на регионални европейски монополи в развиваща се Европа, в повечето случаи национални, от монополи в развития европейски свят. В редките случаи, когато обект на покупка бе голяма телекомуникационна компания в развита Европа, политиците предпочитаха да използват клубния модел за разрастване и промяна на акционерната структура, в който случайните играчи винаги си оставаха малки, а чужденците - гладни. Достойни купувачи на апетитни индустриални перли, каквато безспорно бе Telecom Italia, бяха само членовете на едно затворено европейско общество от взаимно обвързани индустриалци и банкери, с което всяко европейско правителство се държеше сервилно. Дали защото Deutsche Telekom събуди национализма в правителството на Масимо д'Алема (немският телеком се отзова на молбата на шефовете на Telecom Italia да стъпи в Италия чрез покупката на Telecom Italia), Olivetti получи контрола на Telecom Italia. Едно обаче е сигурно - Италия даде нов модел на корпоративно разрастване в Европа, дори и Telecom Italia да се окаже твърде голям залък за крехката Olivetti.
Европейските телекоми вече гледат и към Америка. При това със завидно самочувствие. Британската Vodafone с лекота погълна американската AirTouch, за да стане световен лидер на пазара на мобилни телефони. Близките стилове на управление и корпоративни култури между САЩ и Великобритания, респективно различията между силата на влияние на синдикати и политици в континентална Европа и САЩ, поддържат тезата, че за да стигнеш до Америка, трябва първо да стъпиш във Великобритания. С покупката на четвъртия и най-малък британски GSM-оператор One2One Deutsche Telekom е на крачка от покупката на американския оператор на международни разговори Sprint, в който немският телеком вече притежава дял от 10%. За разлика от Telecom Italia, измъкната изпод носа на немския телеком от малката италианска компания Olivetti, новата придобивка на Deutsche Telekom съвсем не е печатница на пари. Вече шеста година след появата си британската телекомуникационна компания е непечеливша. Силният интерес на потребителите към услугите на One2One се дължи не толкова на високо качество, колкото на ниските цени, поддържани от компанията, което на свой ред я ориентира предимно към абонатите на най-икономичните тарифи в страната. Очевидно е, че One2One не е най-добрият партньор за Deutsche Telekom. Призна го и изпълнителният директор на Deutsche Telekom: "Искаме да станем фактор в глобалните телекомуникации, което е единствено възможно, ако стъпим в САЩ. За целта трябва да укрепим позициите си във Великобритания."
На път е да се сбъдне прогнозата на съпрезидента на Daimler Chrysler Робърт Ийтън, че до пет години автомобилната индустрия ще се свие до 10 големи компании от сегашните 40. Излишъкът от производствен капацитет, слабата все още икономическа активност в Азия и Европа обещават нови финансови върхове в битката за оцеляване през 2000 г. След финансовия колапс на Бразилия, най-големия пазар в Латинска Америка, реалната годишна поглъщаемост на пазара в глобален мащаб е около 50 млн. автомобила при производствен капацитет от 75 млн. Трансатлантическата покупка (Chrysler) на Daimler-Benz в средата на 1998 г. разшири двойно множеството от желаещи гиганти в автомобилостроителната индустрия да си напазаруват себеподобни от раздробения европейски пазар и да се възползват от поевтиняването на азиатските мощности. Представители на General Motors, Ford, Volkswagen, Toyota и Fiat започнаха по-често да наобикалят индустриалната перла на Швеция Volvo, гордостта на Бавария Bayerische Motoren Werke (BMW), губещата в надпреварата с Toyota Honda и бедстващата Nissan.
Интересът между купувачи и продавачи бе взаимен (високите подоходни данъци в залятата от лявата вълна Европа мотивираха европейските производители да си потърсят задокеански партньори) въпреки демонстрираното, често пъти грубо, високомерие на продаващите се. За което не могат да бъдат обвинявани - наддаването в сектора тепърва започва.
В началото на годината вторият по големина производител на автомобили в света Ford получи съгласието на мениджмънта на Volvo Group да закупи правото да използва едноименната търговска марка за леките коли, заводите и дизайна на Volvo за 6.45 млрд. долара. С тази сделката Ford прибави към положителния си годишен финансов резултат 500 млн. долара от продажбите на близо 400 хил. коли Volvo.
Ford нямаше шанс да получи контрола над леките коли Volvo, ако шефовете на Volvo Group не поискаха да прибавят към колекцията си от камиони, автобуси, индустриални машини, строителни машини, авиодвигатели и двигатели Penta за корабостроенето продуктовата гама на конкурентната Scania. Необходимият финансов ресурс Volvo Group си осигури от продажбата на леките коли Volvo на Ford. До края на януари Volvo Group вече притежаваше 13% от капитала на Scania, а три месеца по-късно делът на групировката набъбна до 20%. Идеята Scania да приседне на земляците от Volvo Group никак не се хареса на старите собственици на Scania, които чрез суап на акции увеличиха контролния си пакет в Scania от 42 на 49%. Фамилия Wallenberg, мажоритарен собственик на Scania чрез международния холдинг Investor, все пак се пречупи, когато през май недоволни от дивидента за 1998 г. американските акционери в Investor поставиха като условие за оставането си в холдинга незабавната продажба на най-печелившата компания в портфейла на Investor - Scania, и инвестиране на парите от сделката в рискови азиатски и европейски ценни книжа.
Силният интерес на Volvo Group към Scania се дължи донякъде и на факта, че самата Volvo Group бе обект на желание от Volkswagen и Fiat, готови на всичко да се доберат до най-добрите в Европа шведски камиони. За да не попадне в чужди ръце и за да не се окаже в позицията на догонваща в сектора, Volvo Group направи в началото на настоящата година предложение на Wallenberg за покупка на Scania.
2001: Една одисея в киберпространството
Когато става дума за бъдещето на Интернет, първата мисъл е за виртуален свят, където хората работят повече с главите си, отколкото с ръцете си. Това е свят, в който комуникационните технологии създават глобална конкуренция - не само в продажбата на преносими компютри или на обувки, но и в предоставянето на банкови заеми и услуги, които не могат да се пакетират и пратят по пощата. Свят, в който изобретенията са много по-важни от масовите продукти, където инвеститорите плащат не за нови машини за производство, а за нови концепции или идеи за създаването. В новата икономика най-постоянното нещо е само едно - непрекъснатата промяна.
