Балонът
И през 1999 г. балонът на държавата ни остана доста здраво закотвен за мястото си въпреки усилията на някого от хората около него и благодарение на усилията на други. Разликата от миналата година е, че на хоризонта вече се вижда Европа. По странните закони на геополитиката обаче не нашият балон е полетял към нея, а тя сама се е приближила. На рисунката Европа е е-е-ей там, зад планината, отвъд хоризонта, вдясно. Малкото нещо с крилата, което лети натам, е Надежда Михайлова. Тя всъщност не е малка - вече е голямо момиче (както се припява в един хит на езика на Мадлин Олбрайт - "I'm a big, big girl, in a big, big world... "), обаче е нависоко, за да вижда откъде минава най-краткият път за Европа, понеже не знае, че балонът още не е полетял - малко се е поотдалечила напред.
Пак, за да гледа от високо, най-отгоре седи президентът и сочи правилната посоката. Някой може и да го вижда, но не си личи особено. Муравей Радев седи на касата и къса билетчета. За какво - не е ясно... И той самият не знае, но разбира, че е много важно да се късат билетчета. До касата се е облегнал лидерът на евролевицата Александър Томов и потънал в черна завист гледа балона на управляващите. Иска му се и той да е там. За утеха надува свой собствен мъничък балон играчка и си пожелава тайно поредна катастрофа, за да може той като една политическа птица феникс да разпери крила над пепелта. Точно пред него в коша със слушалка в ръка е Владимир Грашнов. Любопитно е да се проследи докъде води кабелът на телефона. Всъщност Грашнов предава това, което му казва човекът встрани на ръба на коша - Майкъл Чорни. Точно зад тях е Богомил Бонев. Не е ясно дали им пази гърба, обаче шерифската му значка не е във формата на петолъчка, а на еврейска звезда, което навява определени подозрения. Точно над главата му виси Бакърджиев. Само изглежда, че се катери нагоре по балона към президента - той всъщност само си виси. А в крайна сметка след промените в кабинета вече и не виси, а сигурно маха с ръчички и крачета, докато пада надолу. Срещу него от другата страна на балона е застанал един работник с червен потник, който на рисунката е излязъл черен. Той не е много-много работник, което личи и по шортите. Всъщност по-скоро е спортист или по-точно е работник заради спорта. "Ах, как не искам да съм потник/ на гърба на тоз работник", би възкликнал вероятно народният поет Трендафил Акациев по повод Първанов. Инструментът в дясната му ръка е пневматичен чук, с който се опитва да пробие балона. За него на етапа това е почти невъзможна мисия. Преди две-три години с другия балон обаче как се получи, ех... Онзи с къщата, точно над Първанов, естествено е Бисеров. Странно как тази къща успя напълно да измести вниманието Вътре в коша най-отляво е Йордан Соколов. Той се усмихва. До него е Шиляшки. И неговата не е лека - трябва да пуска и дърпа шалтера, когато му кажат. Точно до него е Любен Дилов-син. Той не е управляващ, обаче през годината влезе с експлозия в голямата политика.
За двигателя на балона се грижи Божков. От следващата година той ще лети заедно с Надежда Михайлова до Европа и обратно.
Най-важният човек на рисунката е в долния ляв ъгъл. Облечен е в синя мантия на звездички - един вид европейска униформа. Иван Костов. Той прави магия на балона. Добра магия, за да може съоръжението да полети към хоризонта. Там, където зад планината, вляво, е Европа. Балонът обаче май нещо е завързан или нещо не може да се напълни с топъл въздух като хората и си стои на земята.
В долния десен ъгъл генералната директорка на БНТ снима как Костов прави магиите.
Общините - нарушител или заложник
През последните дни станахме свидетели на намирането на поредния "противник" на икономическата стабилност на страната и нарушител на изискванията на паричния съвет - общините и общинските бюджети. В публичното пространство беше оповестено решение на МС от 19 ноември, в което основните акценти са:
Колко ясно и категорично описание на нещата в държавата, добрите и лошите са пак на сцената: добрите винаги са едни и същи, а лошите се сменят на ротационен принцип - сега е ред на общините. Проблемът на подобни контрастни картинки е в тяхната елементарност и отдалеченост от реалния живот. А за реалностите - след малко. Нека да видим и фактите.
Общинските бюджети са самостоятелна част от консолидирания бюджет на страната и формират около 20% от неговия размер. Чрез общинските бюджети се финансират 60% от разходите за образование и здравеопазване на държавата, 80% от комуналните разходи, 12% от социалните разходи, като тези три функции формират около 70% от общинските бюджети и по същество представляват публични услуги със споделена между държавата и общините отговорност. На практика управленските решения са концентрирани на равнище министерства и/или техни регионални звена, докато ангажиментите по финансиране на тези решения намират пряко отражение в общинските бюджети.
Правомощията на общините по местните приходи са още по-ограничени в сравнение с разходите, като реално могат да влияят върху не повече от 10-12%, като под правомощия разбираме определянето на вида, размера и начина на събиране на местните приходи.
От казаното дотук могат да се направят следните по-важни изводи:
Гореизложените причини са основните, довели до влошаващото се финансово състояние на местните бюджети през последните няколко години. Намаляващите ресурси, заделяни за общинските бюджети, и непрекъснато увеличаващите се нови финансови ангажименти доведоха до рязко увеличаване на задлъжнялостта на местните власти. В края на 1998 г. общините не успяха да разплатят задължения за 74.4 млн. лв. Влошената икономическа обстановка на страната и прякото й отражение върху общинските бюджети беше основната причина задлъжнялостта на общините да достигне 210 млн. лв. към 30 октомври (11% от гласуваните от общинските съвети бюджети). Очакванията са до края на годината сумата да нарасне до 260 млн. лв. Тези проблеми неминуемо ще се задълбочават, при условие че 3/4 от общинските финанси се управляват пряко от правителството и/или от съответните министерства.
Това са реалностите и зад тези цифри стоят реални и приоритетни разходи. И общините отдавна алармират Министерството на финансите и настояват да се извършат съответните анализи, на база на които да се предприемат и мерки по преодоляването на проблемите. След продължителен и системен отказ от диалог изведнъж някой "вижда и осмисля" цифрите. И идва поредната неадекватна реакция: ето ги нарушителите на финансовата дисциплина. А оттам до неадекватните мерки, наложени от МФ и МС, крачката е логична.
Защо неадекватни? Защото никой в МФ не се замисля за причините, а се дразни от последиците. А основната причина е една: не е възможно с намаляващи средства общините да поддържат постоянно равнище на социалната политика.
Многобройни са например опитите на общините да оптимизират образователната система, която финансират. В такива случаи срещу общината застава Законът за народната просвета, според който "МОН и МФ одобряват нормативите и осигуряват регулаторите и другите икономически условия за осъществяване на дейностите в системата на народната просвета". Дали е случайно, че синдикатите не преговарят с кметовете, а с министъра на образованието?
Има ли изход? Разбира се, че има, и той се нарича конструктивен диалог между централната и местната власт. Подобен диалог не трябва да е конюнктурен и повърхностен, а постоянен и с видими резултати, като основни принципи, върху които трябва да е изграден, са:
Възможен ли е балкански митнически съюз?
На провелия се в средата на октомври 1999 г. в София Регионален икономически форум за Югоизточна Европа бе лансирана идеята за балкански митнически съюз, който да премахне митническите граници между държавите в региона, като по този начин се подпомогнат регионалната търговия и икономика и се създаде общ пазар с голям брой потребители. Идеята бе приета от някои възторжено, а други я отхвърлиха безпрекословно. Отхвърлянето на идеята имаше и емоционални, и национални нюанси - като една от причините, послужили като аргумент за отхвърлянето й, дори бе посочено, "че за българина Солунската митница е свята и той трудно би се разделил с нея".
Без да се спирам на всички за и против за балканския митнически съюз, бих желал с няколко реда да внеса яснота по отношение същността на митническия съюз.
В основата на всеки митнически съюз стои митническата територия на този съюз, която се създава чрез сливането на митническите територии на няколко държави. Създаването на митнически съюз не води до заличаване на държавите, встъпили като членове в съюза. Не се наблюдава и загубване или ограничаване на техния суверенитет. Това положение е изрично постановено и в чл.24, т.8 от Генералното споразумение по митата и търговията, където е предвидено, че митническият съюз е замяна на две или няколко митнически територии с една митническа територия по такъв начин, че се премахват митата и всички други ограничения в търговията между тези територии. При митническия съюз митническата територия на всяка от държавите членки загубва своето значение и граници и бива заменена от обща митническа територия, чиито компоненти се явяват митническите територии на всяка от страните членки. Възможността държавите да участват в създаването на международни митнически съюзи трябва да е закрепена изрично в националното митническо законодателство.
При митническия съюз страните участнички нямат собствена митническа политика, а съгласувана междудържавна политика по отношение на трети страни. Това на свой ред води до унификация и възникване на единно митническо законодателство и единна митническа тарифа, чиято задача е да се отстояват общите икономически интереси на митническия съюз пред трети страни. Следва да отбележим, че от принципа за единно митническо законодателство са известни и изключения - митническият съюз между Руската федерация, Беларус и Казахстан е скрепен с договор за създаване на Организация на независимите държави, но всяка от държавите членки запазва своето митническо законодателство и митническа територия.
Ако сравним митническото законодателство на страните от Балканския полуостров, ще установим, че то е твърде разнообразно. Гърция е страна - членка на Европейската общност, и е част от нейната митническа територия. Гръцкото митническо законодателство изцяло съответства на европейското митническо законодателство.
Съгласно изискванията на ратифицираното още през 1993 г. Европейско споразумение за асоцииране между европейските общности и техните страни членки, от една страна, и Република България, от друга страна, митническото законодателство на България трябва да се хармонизира с това на Европейската общност и към настоящия момент до голяма степен също съответства на митническото законодателство на ЕО. Освен това през 1998 г. България подписа Споразумение за свободна търговия с Република Турция, насочено към създаването на зона за свободна търговия между двете страни.
След приемането на нов митнически закон през 1998 г. румънското митническо законодателство също се доближава значително до това на Европейската общност.
Законодателството на Македония, Сърбия и Албания е твърде назад в това отношение, макар и там да се правят опити, насочени към хармонизиране с митническото законодателство на ЕО. На територията на Косово в момента не действа митническото законодателство на Сърбия, но същевременно липсват и правила, които да го заменят. Освен това Сърбия не е страна по Митническата конвенция за превоз на стоки под покритието на карнет ТИР, което затруднява извършването на транзитните превози.
Изброените различия са твърде съществени и според мен се явяват пречка, която трудно би могла да се преодолее. Нека не забравяме, че поставянето на основите на митническия съюз на Европейската общност става преди повече от 40 години с подписването през 1957 г. на Договора за създаване на Европейската общност.
Като заключение към всичко, казано дотук, може да се посочи, че на този етап на развитие на държавите от Балканския полуостров е трудно да се реализира идеята за балкански митнически съюз. Тя е трудно осъществима по причина, че между страните, намиращи се на Балканите, липсва единно митническо законодателство и установена единна митническа политика спрямо трети страни - условия, които са в основата на митническия съюз. С изключение на митническото законодателство на Гърция в законодателството на нито една от държавите от региона не се съдържа текст, който да допуска възможността те да участват в създаването на митнически съюз.
Смятам, че за да се стигне до реализиране на идеята за балкански митнически съюз, трябва да се премине през задължителните етапи на уеднаквяване на митническото законодателство и създаването на зони за свободна търговия между балканските държави. Доколко това е икономически изгодно за страната ни следва да преценят икономистите.
Годината на политическите чудеса
Силна доза политически реализъм очаква България след първи януари
"Ориентацията на България не е само европейска, а евроатлантическа, европейският клуб е и евроатлантически и придвижването ни към ЕС увеличава шансовете ни за НАТО. " Тези думи на премиера Костов от Хелзинки обобщават посоката и целите на българската външна политика през последните три години. Но докато 1997 и 1998 г. бяха време предимно за външнополитическа ориентация в най-широкия смисъл на думата, изминалите дванайсет месеца отбелязаха пренасочването на София към практически ходове в подкрепа на заявените цели - евроинтеграция и членство в НАТО. През първите две години от мандата на правителството, Иван Костов трябваше да доказва себе си като финансист и политик, за да може се справи с тежките вътрешнополитически и икономически проблеми. През 1999 г. обаче събитията накараха премиера да потърси в себе си и качествата на дипломата. Получаването на покана за преговори с ЕС бе кулминацията на дванайсет месеца дипломатически усилия от страна на екипа на Костов и със специалното негово участие.
Всичко е добре, когато свършва добре. Такъв бе изводът на София от косовската криза. Циничното бе, че за България тя се превърна в неочакван ускорител по пътя за Европа. Страната се оказа във вихъра на урагана, който премина през Балканите, и се огъна в посоката и под натиска на политическия вятър от НАТО. София нямаше свободен ход на действие и трябваше да даде въздушен коридор на алианса - първият тест за дипломатическите способности на премиера. Костов огради правилния отговор. Въпреки вътрешната опозиция и първоначалното забавяне правителството недвусмислено застана зад операцията на атлантическия алианс и в края на краищата излезе от косовската криза с повече активи, отколкото пасиви.
Най-важната последица за София бе, че традиционно потъналите в забвение Балкани привлякоха вниманието на Съединените щати и Европа. Този миг информационна слава предостави на правителството уникалната възможност да поиска политически и икономически дивиденти за поведението си. Мадлин Олбрайт, която пристигна в София през юни, обобщи положителното отношение на титуляра на военния съюз, САЩ: "Поведението на България по време на кризата бе примерно, страната ви прояви признаци на член на натовското семейство и е сериозен кандидат за алианса. " Червената точка на страната за НАТО бе записана и от обитателя на Белия дом няколко месеца по-късно.
Някак незабелязано вътрешнополитическата стабилност, скромните, но все пак налични резултати от икономическата реформа, комбинирани с решителния (и съвсем не безпроблемен) външнополитически избор в подкрепа на алианса, донесоха на България така необходимата й и доскоро липсваща международна тежест, която узаконява българските интеграционни аспирации. София успя сравнително добре да се възползва от момента на геополитическо раздвижване, за да поиска диференциране на отношението на европейските държави към статута й на кандидатка за членство в ЕС. Когато през април съюзът реши, че с оглед на бъдещото възстановяване на региона Македония и Албания трябва да получат асоциирано членство в съюза, това породи явни опасения в София. Наложи се от Брюксел да ни уверят, че диалогът трябва да се води индивидуално, отчитайки особеностите на всяка страна, което сигнализира явна промяна в стратегията. Така постепенно отрицателното отношение на съюза към принципа на равния старт започна да се променя. Икономическото съдействие за преодоляване на ефектите от войната породи пакта за стабилност. Въпреки този и подобни проекти за регионално сътрудничество (идеята на гръцкия премиер Симитис за балканска конференция за икономическо възстановяване на региона), Иван Костов даде да се разбере, че те не са алтернатива на българското членство в ЕС и НАТО. Твърдите позиции на България и Румъния по този въпрос накараха евробюрократите да включат в съображенията и евентуалния висок фактор на разочарование в тези страни, ако кандидатурите им за членство не получат развитие. Комисарят по разширяването Гюнтер Ферхойген заяви след решението от Хелзинки, че се е страхувал, как "хората от тези държави ще загубят перспективата пред себе си, ако не им дадем стимул. Това е момент, в който трябва да се даде подкрепа на тези страни, а разширяването на съюза е най-добрият начин за мир и сигурност в региона". Ненавреме осъзната реалност, но все пак по-добре късно, отколкото никога.
По-бързото темпо на придвижване на България към Европа можеше да бъде възпрепятствано от факта, че страната има неуредени въпроси с някои от съседите си. В случая българо-македонските спорове отдавна бяха цитирани от еврослужители като пречка за получаване покана за преговори. Уреждането им бе едно от най-големите постижения на външната ни политика през годината. На 22 февруари Иван Костов и Любчо Георгиевски подписаха съвместна декларация за добросъседски отношения и с формулата "на официалните езици на двете страни - български език, съгласно конституцията на България, и македонски език, съгласно конституцията на Македония", на практика сложиха край на дългогодишната езикова криза в българо-македонските отношения. Дори военният "подарък" от 150 танка и 122 гаубици за македонската армия беше тълкуван повече като символичен политически жест, отколкото във военнотехнически аспект. Стана ясно, че ако поотделно България и Македония гонят своите евроатлантически цели, когато са заедно, резултатът може да дойде по-скоро от очакваното. Седемте двустранни споразумения, които двамата премиери подписаха, подобриха имиджа на този край от континента пред Европейския съюз, и което е по-важно, освободиха пътя за приобщаването му към принципите на международната търговска и инвестиционна дейност. Спогодбата за търговско сътрудничество бе само първият етап от подготовката за създаване на свободна икономическа зона между двете държави. Затоплянето на българо-македонските отношения допринесе значително и за по-стабилната позиция на България на всички по-нататъшни икономически форуми на страни от региона. Уязвимостта на София от неизяснените въпроси с Македония пречеше най-вече на тристранните отношения с Гърция, чиито инвестиционни проекти в инфраструктурата на западната ни съседка могат да помогнат значително за осъществяването на такива важни от стопанска гледна точка проекти за България като трансевропейския коридор No8.
Още преди края на войната Костов набеляза важните за България пунктове, по които да търсим съдействие от европейските столици: построяване на втори мост на Дунава, разчистването на реката за корабоплаване, получаване на фондове за възстановяване от последиците на войната. И най-вече, разбира се, лобиране за получаване покана за преговори от Европейския съюз. Градацията на политическото внимание към България позволи на премиера да обсъди тези въпроси с лидерите на най-големите европейски държави, някои от които за пръв път чуваха за малката ни балканска държава. Тони Блеър, Жак Ширак и Герхард Шрьодер превърнаха комуникацията си със София в нещо регулярно и, общо взето, се ангажираха с подкрепа за българската кандидатура. Влизането на София в кръгозора на европейските мастодонти се запомни и с такива образци на епистоларната проза като писмата от английския премиер, започващи с "Мили Иван" и завършващи с "Твой Тони". Практическата полза на София от политическия спектакъл бе оповестяването на решението на Европейската комисия от 18 октомври, в което ЕС кани за преговори страните от втората вълна, между които и България. Радостта от събитието бе само отчасти помрачена от двете условия, които Гюнтер Ферхойген постави, едното от които обещаваше да накара Иван Костов отново да поеме кормилото на външната политика - затваряне на първите четири блока от АЕЦ "Козлодуй".
В периода до ключовата среща на ЕС в Хелзинки прожекторите осветиха още един път София. В края на ноември американският президент Бил Клинтън посети страната като част от обиколката си из региона. Първа в българската история, височайшата визита бе нагледна илюстрация за променените външнополитически позиции на България. София получи в лицето на Клинтън адвокат за получаване на чуждестранни инвестиции и членство в Европейския съюз. Освен финансиране в областта на образованието, бизнеса и неправителствената сфера, посещението на Клинтън се изтълкува и като важен политически сигнал за нас. А той бе, че периметърът на американските стратегически интереси в Европа включва и България. Сигурността на Югоизточна Европа остава първостепенен приоритет на Вашингтон, а Клинтън посочи пред света България като модел за сигурност в региона. Политическият жест бе допълнен макар и не толкова категорично от уверението, че вратите на НАТО са отворени и България има своите шансове при следващото разширяване на алианса. Патосът на "България е една прекрасна страна! Елате и й помогнете да изгради бъдещето си! " достигна и до централата на ЕС в Брюксел. Така присъствието на Клинтън в София мнозина разчетоха като застраховка срещу евентуално неблагоприятно решение на Съвета на министрите на 10-11 декември.
Не че някой вярваше, че двете предварителни условия, с които през октомври Брюксел обвърза даването на покана за преговори, няма да отпаднат. След края на косовския конфликт постепенно стана ясно, че за България и Румъния в Хелзинки ще има политическо решение в тяхна полза. Изискването за атомна сигурност, което Брюксел постави пред София, не бе необичайно и останалите страни с подобни проблеми - Латвия и Словакия, си го спестиха само защото успяха да постигнат задоволително решение преди излизането на докладите на еврокомисията. В България въпросът бе натоварен с излишно много емоции и когато на 29 ноември най-накрая се постигна споразумение на специална среща между Ферхойген и Костов, реакциите бяха от "осанна" до "разпни го". Иван Костов още веднъж пое отговорността и застана твърдо зад взетото решение. На връщане от Хелзинки и с поканата в джоба си премиерът сподели пред журналисти, че е бил готов да плати много по-висока цена за нея. Добре, че не беше необходимо. Засега.
Форумът в Хелзинки отбеляза зенита на европейското слънце, изгряло ярко на българския политически небосклон. Но международният фокус на внимание постепенно се измества към други точки на напрежение, като Чечения например, която бе в центъра на дискусиите във финландската столица. Импулсът, даден на България след Косово, бързо ще се изчерпи и дипломацията на София трябва да разчита на собствено гориво за започване на преговорите със съюза. От неизвестните, които обграждат бъдещите ни отношения с Европа, отпада само съмнението, че те ще бъдат трудни. Работа по покриване на Копенхагенските критерии, работа по синхронизиране на законодателството ни с това на ЕС, включително промяна на конституцията, работа по изграждане на работеща инфраструктура на държавата - това е, което очаква България през новата година. Дипломатическите тестове пред премиера тепърва предстоят и няма да бъдат достатъчни само препоръките му към българите да не изпадат в евроскептицизъм.
КОМЕНТАРИ '99
495 дни и половина
На 29 май 2000 г. ще е понеделник. Сигурно ще е слънчево и всички ще се прегръщат от щастие. Парламентът няма да заседава (защото е понеделник) и премиерът Иван Костов ще трябва да свика извънредно заседание. Точно в 12 часа по обед той ще се изправи на трибуната, ще каже "реформата свърши" и ще удари звънеца. Поне така показват всички астролого-математически модели, приложими на нашата ширина.
На 22 ноември 1998 г. Костов обяви, че заветната дата - тази на новото начало, е 1 юли 1999. Петдесет дни по-късно, тоест миналия вторник, той се изправи пред депутатите и повтори старите неща: затварянето на предприятията, здравната реформа, данъчната и административните реформи, бла-бла, всичко това щяло да свърши. Само че на 31 юли. При такива неоспорими базови показатели дори и бившият председател на парламента Благовест Сендов ще се съгласи, че ако на всеки 50 дни реформата се отлага с 30 дни, вярната дата е именно 29 май 2000 г. по обед (защото дотогава остават 495 дни и половина).
Както се казва във вица за Божков и Господ, има две добри новини. Първо, че времето все пак ще застигне обещанията на правителството. Второ, по същата причина правителството ще ни радва поне до средата на следващата година. А то вече започна. Примерно преди един ден се разбра, че Бакърджиев и Костов привикали шефовете на енергетиката и им "набили канчетата" за това, че си позволяват да вдигат цените на парното. Както се казва, народът трябва да обича правителството и обратно. Виденов спазваше същата успешна стратегия. Навремето преди местните избори беше наредил на НЕК да не изключват тока на пенсионерите, които не са си платили. И в интерес на истината спечели тези избори. Е, после нещата се объркаха. Явно грешката на социалистическия премиер беше във формулата - отлагаше по-начесто и за по-дълго и не можеше да се изчисли кой е заветният ден.
Съдба... Брой 2
Едно напред - две назад
Всъщност в новината, че бъдещият собственик на частната национална телевизия ще трябва да плаща по десет милиарда лева годишно на държавата и БТК, няма нищо ново. Просто властта отново прави всичко възможно, за да се превърне и тази възможност за инвестиции в изключително непривлекателно начинание.
Кандидатите за национален ефир са изправени пред изключително сложна процедура с неясни срокове, а самият избор ще бъде направен от политическа гледна точка. На този непривлекателен фон идва и новината за огромните такси, които правят печалбата от телевизионното начинание доста съмнителна. Едва ли някой сериозен инвеститор би вложил парите си в телевизионен проект у нас, при положение че цялата му печалба ще отива в чужди джобове.
И за съжаление това не е никак изненадващо. Продажбата на националния ефир се очертава като поредната сделка, която ще се оплете в лепкавата мрежа на корумпирани политици, институционално безхаберие и чиновническа глупост. Няма начин от лицензирането на частна телевизия да са доволни всички - политически "правилният" кандидат да спечели, корумпираните управляващи да вземат своето, държавата да получи много пари, инвеститорът да печели и хората да гледат добра програма. Някое от тези условия няма да се изпълни. Въпросът е кой ще остане недоволен - "онези" политици или зрителите.
Управляващите се опитват да съчетаят две несъчетаеми цели - едновременно условията за бизнес тук да са добри и те да припечелят нещо за собствения си джоб или за доброто на партията им. Нещо като да се опитваш да вървиш едновременно назад и напред, хем да падаш, хем да се изкачваш... Брой 10
За какво въобще говорим
Цяла седмица се говори за национализацията на Централна кооперативна банка. Защо някой си мисли, че щом държавни институции - в случая фонд "Земеделие" и ДЗИ заедно държат 52% от банката - тя е станала държавна?
ЦКБ просто е станала банка на тези, от които зависи кой и как ще я управлява. И верният отговор е, че ЦКБ е вече банка на чиновници от финансовото и земеделското министерство. Точно кои са, към какви лобита във властта принадлежат, за Върбанов ли играят, за Муравей ли, или за Бакърджиев, или за някой друг, не се знае. Във всеки случай не представляват държавния интерес. Колкото и държавата да няма искрено спазвана концепция в банковия сектор, знае се, че нейната собственост в банките се представлява от Банковата консолидационна компания (БКК). БКК (евентуално) спазва определена политика в управлението на държавните банки и т.н. От две години насам се говори, че БКК трябвало да продаде всичките си участия в банките и да бъде закрита. Дотук ясно. Не е ясно как, след като разруши приватизационната концепция, правителството допусна да бъде създадена някаква Насърчителна банка. Сега пък разрешава с пари на данъкоплатците да се купи и Централна кооперативна банка. Дали го прави само в името на вечната земеделска мечта да имат банка, с която да се "поощрява" неясно какво. Историята на земеделците-банкери в България е ясна и еднозначна - парите потъват, държавата спасява. Чак започва да се чуди човек за какво говорят и Иван Костов, и Муравей Радев, и Александър Божков през цялото това време?
И две думи за Майкъл Чорни. Толкова ли е силен апетитът за крадене, че да се позволява от името на правителството да се преговаря и да се сключват сделки с човек, когото в САЩ разследват за пране на пари.
Брой 26
Тези сладки думи "намаляваме данъците"
Има една детска приказка за царския син, който постоянно изглеждал болнав и недолюбвал предлаганите му на тепсия всевъзможни вкусотии. Когато момчето попаднало на свой връстник и двамата собственоръчно наловили и се нагостили с риба, всичко се променило - вълчи апетит и червени бузи споходили царския наследник.
Дали на подобна логика (помогни си сам) залага премиерът Костов сега, когато заявява, че не искаме повече външни заеми за запушване на финансови дупки. Вместо това ще търсим растеж на икономиката и износа чрез намаляване на данъците и ограничаване на публичните разходи? Дали МВФ ще е достатъчно твърд, за да изиска най-сетне от кабинета бързи и реални реформи и да отказва безусловното запушване на финансови дупки, пък били те и заради войната в Косово?
Кой знае. Поредните приказки за намаляване на данъците от началото на следващата година галят ухото, но те са почти буквално повторение на записаното в правителствената програма и често повтаряно обещание през последните две години. Обнадеждаващото сега е, че премиерът говори за частичен отказ от централизиране на приходи в бюджета за сметка на увеличаване на частта от печалбата, която остава у фирмите.
Звучи хубаво. Особено ако не е тривиален предизборен ход. И ако не стане жертва на традиционното българско хабене на енергия в други посоки - венцехвалене на финансовата стабилизация, натъкмяване на статистически данни, надспорване колко точно активи сме приватизирали, борба кой да контролира апетитната хапка Агенция за събиране на вземанията и прочие любими занимания на властимащите от рода "кой е по-по-най".
Брой 27
Предизвестен ли е краят в състезанието за частна телевизия
Дългоочакваната процедура за частен телевизионен канал започна неочаквано бързо и странно. Както управляващите в България се помайваха десет години да направят това, което в другите държави се случваше на втория ден след идването на свободата, така сега изведнъж се разбързаха да наваксат за три дни. Дали това е следствие на успешната сделка за БТК и вицепремиерът Бакърджиев е решил, че и даването на частния телевизионен лиценз му се полага по право? Дали сгъстените срокове и неясните критерии няма да превърнат конкурса в състезание с един кон? Засега това са само съмнения. Факт е, че преди да мине през правителството, по този стратегически въпрос е заседавал НИС на СДС. А там, както е известно, заедно с началото на състезанието често определят и победителите. Каква е истината, ще се разбере съвсем скоро. Очевидното днес е, че късите срокове и неяснотите ще затруднят изключително участието на чужди кандидати. От друга страна, фаворитът на управляващите - българо-сръбската "Нова телевизия", отдавна обяви, че е готова.
Брой 29
Няма такава държава II
Няма такава държава, в която министрите да декларират заплата от по 600 нови лева, а да си подаряват един другиму расови коне. Като потомствени английски лордове.
Няма такава държава, в която по всяко време да ограбват и пребиват редовите граждани, а биячите и крадците понякога да се оказват полицаи.
Няма такава държава, в която да даваш всичко заработено за данъци, а да ходиш нощно време в тъмнина като пещерните си праотци, да потъваш в ями дори по централните улици. И когато с часове си звънил в Бърза помощ, накрая да се окаже, че си направо невъзпитан да ги безпокоиш в неподходящ момент. Като си тръгнал да умираш, защо трябва да узнае за това целият свят, в това число нископлатеното лекарско войнство. По-добре спазвай конституционната лична свобода на останалите и си угасни кротко в някой ъгъл. И без друго няма достатъчно място в гробищата.
Няма такава държава, в която крадци безнаказано да се промъкнат в две от трите най-строго охранявани къщи - тези на президента и шефа на парламента. И от това да не последва нито една оставка.
Няма и такава държава, в която плащаш поне на 1000 души заплатите, за да гледаш по единствената държавна телевизия... нищо.
Има такава държава, оказва се. И ние живеем в нея.
Там новина номер едно е "полицай отказа подкуп".
Брой 33
Какво падна след взривовете на Бакърджиев
Че мавзолеят е як, видяха всички. Докато сградата устояваше на взривовете, се сринаха доста други неща, които организаторите на разчистването едва ли бяха предвидили. Да вземеш неправилно решение е допустимо, но когато си некадърен дори да си го изпълниш, вече е тъжно. Богатата със символика случка със събарянето на мавзолея като че ли концентрира в себе си много от най-характерните черти на синьото управление.
През цялото време обществото е занимавано с измислени, маловажни, но ефектни проблеми, които маскират липсата на новини по същество. Когато се зададе трудност и изпитание, общественият дебат веднага се препраща в синьо-червената аргументация, където се предполага, че правилният отговор е известен на всички. Защо му беше на Костов да позволява на Бакърджиев да организира демонстративното взривяване на мавзолея?
Да демонстрира сила? Безбройните взривове и отцепеният център на София донесоха само смях, дюдюкане и ненужни обиколки из уличките.
Да покаже, че важни са реалните неща, а не фетишите? А какво беше ненужната парична реформа (деноминацията), която направи лева равен на марка, освен един финансов мавзолей на новото управление. Мавзолей, който също един ден ще падне, но не от амонитен взрив.
Да консолидира твърдото ядро на СДС преди изборите? Постигнатият ефект е точно обратният. Може би мнозина ще си спомнят един от фактите, който предреши слизането на БСП от власт - това, че невинни бяха бити в центъра на София. Ако полицаите тогава бяха внимавали, българската и международната общественост може би нямаше да е така остра в реакцията си. Така че в българската политика, каквото сам си причиниш, опонентът ти никога не може да постигне.
Да покаже на света, че скъсваме с миналото? Само че светът отдавна не вярва на реформи чрез бомбички. Светът очаква други доказателства и затова ни се смя. Много ни се смя и това е най-жалкото. Какъв инвестиционен имидж и каква международна подкрепа. Сънародниците ни в чужбина се срамуваха, че са българи. А българите в София не знаеха къде да се дянат, не само защото може да им падне парче мавзолей на главата.
Брой 34
Каква я мислихме, каква стана
Още една дебела пръчка натикаха турските съдебни власти в спиците на българската реформа. Енергийният и строителен фаворит на правителството на Иван Костов - турският "Джейлан холдинг", ще бъде съден за измами и некачествено строителство. При земетресенията в Турция по вина на холдинга са загинали 160 души.
Още при обявяването на сделката на века стана ясно, че цената на която България е принудена да продава 10 години ток през "Джейлан", е ниска, че няма нужда от бартер ток срещу строителство. И че заради сделки, тип "Джейлан" - "Горна Арда" българската енергетика ще е спъната в дългосрочното си развитие от модела на "единствения купувач".
При подписването се прокраднаха съмнения, че българските служби не са си свършили работата и че Джейлан е свързан с нечисти сделки на юг. Тогава обаче бяха споменати две магически думи - турците щели да "инвестират", а също, че това било голяма политическа победа, защото били протежирани от тогавашния премиер Месут Йълмаз. Не били строили язовири, но имали голям опит в жилищното строителство.
Да, ама Йълмаз падна една седмица по-късно, така че политическите ползи ще си останат загадка. Колкото до инвестициите, турските вестници разпространиха новината, че компанията е пред фалит заради 460 млн. долара дългове към банките. И то преди да инвестира в "Горна Арда". Като капак дойдоха делата за некачествено жилищно строителство и измами с влаганите материали ("опит" - бел.ред.).
Каква я мислеха, каква стана. Ако Костов продължава да не наказва дори виновниците за такива колосални гафове, скоро ще загуби контрол, защото внедряването на "Джейлан" в България е станало възможно с подкрепата и недобросъвестността на много хора - от посланика ни в Турция до членове на самото правителството.
Брой 39
Урок по морал
Съдбата си знае работата. Светкавичното посещение на Иван Костов във Франция би трябвало да е полезно с осигурената поне на думи френска подкрепа за европоканата към София. Парижкият престой на министър-председателя обаче би могъл да му бъде далеч по-полезен, ако анализира корупционния скандал, който разтърси френския политически живот и чиято кулминация съвпадна с неговата визита в Елисейския дворец. Доминик Строс-Кан (наричан ласкаво от медиите ДСК), финансовият министър на Франция, оповести оставката си, когато Костов обядваше с Лионел Жоспен.
Френският министър-председател прие оттеглянето на най-влиятелния член на кабинета си само защото е заподозрян, че е искал да скрие от следствие по друго дело солиден, вероятно фиктивен хонорар, получен преди 5 години. С кого се раздели заради това Жоспен? С личния си приятел, на когото е кумувал. С най-блестящия съвременен френски финансист, наречен от "Файненшъл таймс" "мислител, архитект на френското икономическо възстановяване и един от най-влиятелните политици в евро-зоната". С министъра, похвален от Ширак, че е "напълнил хазната", но въпреки това обичан от френския индустриален елит заради либералните си възгледи.
Какъв е в крайна сметка френският урок за Костов? Че един министър-председател пожертва най-харизматичния си министър въпреки презумпцията за невинност, въпреки че срещу него няма никакви обвинения, а само подозрения. Че една оставка е приета въпреки несъмнените поражения, които ще нанесе върху вътрешнополитическия баланс на правителството и върху икономическата му политика на фона на задаващи се избори. Въпреки предизвикания обществен дебат и битка с опозицията и президента по въпросите на корупцията и независимостта на съдебната власт. И в името на какво? Отговорът на Строс-Кан: "Моралът не позволява министър да изпълнява задълженията си, ако срещу него има подозрения за действия, които могат да бъдат преследвани от закона. " Парижкият урок е по морал. В политиката той осигурява освен друго и успех на избори.
Ето така се воюва с корупцията. Действията идват много преди доказателствата, когато има мъжество за това.
Брой 44
Упсс...!
Парите от БТК няма да дойдат през тази година?! Упсс... Твърде голяма новина от седмицата, за да остане без коментар.
Ако има нещо, около което се въртеше оптимизмът на международните аналитици, то е, че сделката за БТК и очакваните 500 млн. долара от нея покрива всички проблеми през годината. Става дума за дупката в платежния баланс, увеличена от проблемите след кризата в Косово. Заради сделката за БТК външното финансиране след кризата беше намалено, защото донорите прецениха, че е безпредметно да се увеличава външният дълг. Всички разчитаха на приходи от приватизация - основно БТК и Булбанк. Сделката за Булбанк се отложи за следващата година, а въпреки трите последователни съобщения на вицепремиера Бакърджиев, че продажбата на БТК е приключена, очевидно има сериозни проблеми.
Една приватизационна сделка приключва тогава, когато купувачът плати и поеме управлението. Преди това става дума за намерения, преговори и политически спекулации. Те обаче не носят валутни постъпления. Единственият източник за покриване на липсата остават валутните активи на емисионното управление на БНБ, по-известни като резервите на валутния борд. Да, обаче с намаляването на парите там ще се топят и оптимистичните очаквания за финансовата стабилност на България. Затова оптимистичните послания са хубаво нещо, но когато са без покритие, се пада от високо и на много твърдо.
Брой 45
Корупция - думата на 1999, драмата на 2000 г. Със сигурност корупция ще е думата с най-честа употреба през 1999 година. Общественият дебат по темата започна под диктат на медиите. Но управляващите предпочитаха да пазят мълчание, вместо да се включат в обсъжданията. Местните избори ги принудиха да се вгледат в себе си. По-скоро гузно, отколкото учудено. Опозицията така и не успя да се възползва от подетата тема, с малки изключения, и доста анемично се движеше след изнасяните в пресата факти. Може би главно заради това корупционният скандал на годината не се състоя.
Доколкото годината премина под знака на местните избори, съвсем естествено беше риториката около корупцията да бъде използвана в техния контекст. Очакванията БСП и другите партии в опозицията да се възползват от това не се случиха. Напротив, на всички нападки, които бяха отправяни срещу управляващите, премиерът Костов отговаряше, че тя е повече в средите на общинската и съдебната власт, отколкото в изпълнителната. Така твърде успешно СДС отбиваше атаките на своите опоненти. Емблематична в този смисъл беше и осъдителната присъда на шефа на управление "Общинска собственост" във Варна Иван Чолаков. Той получи 18 години затвор, максималното наказание за вземане на подкуп, което се видя пресилено дори и за най-големите му врагове. В предизборната битка за местна власт опозицията всъщност беше непрекъснато нападана заради позициите си в общините. В големите градове, където се очакваше най-голяма съпротива от страна на БСП и евролевицата, най-често се вадеха компромати срещу съперниците. Така стана с кметовете на Русе, Добрич и Бургас Димитър Калчев, Лъчезар Росенов и Йоан Костадинов. По същите причини методично бяха правени разкрития за корупция в администрацията на Варна. Защото там се предполагаше, че основен враг на кандидата на СДС Добрин Митев ще бъде лобито на разжалвания седесар Христо Кирчев. В този смисъл опозицията почти не реагира нито преди, нито след местните избори и не включи корупцията сред управляващите като свой основен довод за промяна на вота.
В Народното събрание депутатите от БСП, ОНС и евролевицата използваха само три пъти възможностите си да притискат министри от кабинета и депутати с обвинения за корупция. Румен Овчаров обвини Богомил Бонев и Валентин Василев, че с протекциите си са облагодетелствали близки до тях фирми за снабдяване с цигари от тютюневия комбинат "Благоевград БТ". Венцеслав Димитров - пак от парламентарната трибуна, твърдеше, че вътрешният министър е сложил политическа шапка над контрабандата на кафе, а Драгомир Драганов от евролевицата твърдеше, че зад приватизацията на курортно селище "Елените" стоят интереси на шефа на бюджетната комисия Йордан Цонев. Обвиненията на Овчаров и Димитров дори щяха да минат в небитието и без последствия, ако Богомил Бонев не беше завел дела за клевета срещу двамата.
Драганов пък получи удар под кръста, след като беше обвинен, че самият той има интереси в "Елените". Евролевицата получи и втори шамар, когато фондацията на нейния депутат Стефан Нешев беше уличена в контрабанда в митница Варна. А проф. Драганов пък беше наречен клеветник от премиера Костов, след като излезе негова статия в пресата, където той просто беше цитирал случаи на корупция, изнесени вече във вестниците. Изобщо от СДС доста умело се възползваха от всички ресурси, които им дава властта, за да докажат, че не те са корумпираните, а техните опоненти. Напук на обществената логика, че корупцията вирее най-добре сред управляващите.
Ударът срещу управляващите дойде от президентството. В началото на август вицепрезидентът Тодор Кавалджиев пръв явно заговори за корупция сред управляващите. Думите му бяха разтълкувани като реакция срещу натиска, който СДС упражнява върху партньорите си от Демократическа партия и БЗНС на Мозер по места. Веднага след местните избори обаче в дебата за корупцията сред управляващите се включи и президентът Петър Стоянов. И тогава стана сериозно. Ако беше последователна и настоятелна, опозицията можеше да добута нещата дотам още преди година.
Така с темата за подкупите президентът се завърна в голямата политика. Според Стоянов една от причините за загубата на местните избори от СДС е корупцията, която се шири сред мнозинството, забавените реформи и арогантността на управляващите. Седмица след това управляващото мнозинство и президентът сключиха тактическо примирие, "за да не си вадим кирливите ризи пред Европа, докато не ни поканят за преговори".
Петър Стоянов вече беше изживял унижението да се черви пред мнозинството в парламента, когато миналата година пак ги обвини в подкупност, а те му поискаха доказателства. За това този път заговори за конкретните и видимите измерения на подкупността сред управляващите - видимия ефект от забогатяването.
Обръщението на Стоянов принуди Костов да направи нещо конкретно - възложи да службите да пишат доклади кой е подкупен и кой не. Докладите станаха готови почти веднага след официалния анонс за преговори за евроинтеграция.
Може би за първи път в новата ни история медиите се оказаха в позицията на истински катализатор за промени сред управляващите. Темата за корупцията беше подета плахо в началото на годината. Публикациите на вестниците за къщите на Христо Бисеров и Евгений Бакърджиев бяха само жълтата страна на дебата. Според едно проучване на "Коалиция 2000" сред националните медии през февруари 1999 г. са били публикувани 95 материала на тази тема. През юли те са били вече 449. Според доклада на коалицията особено през втората половина на годината корупцията се е превърнала в тема No1 на българските масмедии. Акцентът в средствата за масово осведомяване се пренесе от битовата корупция към корупцията във високите етажи на властта, медиите станаха инициатори на значими дебати около законите в сферата на правните и икономическата реформа, а българските политици бяха принудени да поемат конкретни публични ангажименти. Фиксирането в темата достигна своя връх след изявлението на президента, че са наложителни промени на министри и членове на Националния изпълнителен съвет на СДС въпреки заслугите на някои хора в синята партия.
Българският клон на международната организация "Прозрачност без граници" (Transparency international) и "Коалиция 2000" стимулираха създаването на механизми за наблюдения на общественото мнение. Тенденциите обаче, които се наблюдават според техните индекси, съвсем не са обнадеждаващи. Подкупността на държавните и общинските служители става все по-важен проблем за българите. Корупцията като негативно явление заемаше едва пето място през лятото на 1998 година според индекса на "Коалиция 2000". През февруари 1999 г. тя е вече под No4, като изпреварва бедността. През есента на тази година корупцията се превърна в трети по важност проблем за българското общество след безработицата и ниските доходи, а след нея останаха престъпността и бедността.
Според индекса на "Прозрачност без граници" България запазва незавидното си 63-о място в наблюдението между 99 държави заедно с Египет, Гана, Румъния и Македония.
Според доклада на "Коалиция 2000" месечно българското население е принудено да дава 250 000 подкупа по различини причини на различни държавни и общински чиновници. Това показва, че цялата администрация е проядена от подкупни служители, а корупцията е начин на съществуване за голяма част от тях. Проблемът излезе извън границите на държавата, след като дори и президентът на САЩ Бил Клинтън заяви от трибуната пред парламента, че американците ще ни помагат в борбата срещу това явление. Вероятно Клинтън е имал предвид пробемите на американската фирма "Капа технолъджи" в сливенската "Декотекс".
Председателят на СДС и премиер на държавата цяла година с балкански инат отричаше, че сред сините има подкупни. Успоредно с това в обществото се сриваше доверието в кабинета и сериозността на действията на правителството да се справи с проблема. От февруари до септември доверието в управляващите е паднал с цели 13 пункта. Накрая под натиска на обществото и публичните обвинения на президента се примири, че трябва да има промяна.
Макар и да не бяха назовани гласно от Костов, част от промените в кабинета ще са направени именно под обществения натиск заради корупцията в средите на Министерския съвет. Премиерът направи лош ход, като принуди специалните служби да му докладват почти публично за сигнали срещу управляващи. Така Иван Костов се измъкна и отби атаките от себе си, че не вижда подкупните във върховете на собствената му партия и власт, и прехвърли топката на НСБОП и НСС.
Макар че антикорупционната риторика през годината не беше белязана с конкретни и грандиозни скандали, в края на ХХ век България изглежда потънала в корупция, инвеститорите гледат с подозрение на нашата икономика, а осъдените за подкупи са на ниво общински чиновник и сержант.
Проблемът идва от това, че наблюдателите виждат трайна нисходяща тенденция за възможностите на управляващите да се справят с проблема и възходяща за разширяване на влиянието на корупционните действия върху обществото и правенето на бизнес. Което пък ще е драмата на 2000 г. Победата над престъпността - голямата илюзия
СДС позволи на силовите групировки да пораснат в мафиотски организации
През лятото на тази година премиерът Костов рапортува, че организираната престъпност вече не е проблем на България. Изглежда всички управляващи страдат от болестта да приемат желаните от тях неща като истински. В същото време под повърхността протичаха размествания, които никой или не иска да види, или не иска да признае.
Когато през 1997 г. СДС дойде на власт и издигна лозунга "Да отвоюваме държавата от бандитите! ", МВР завари процес, който беше съвсем в своето начало. В края на управлението на Жан Виденов една трибуквена силова групировка демонстрираше особено топли отношения с "Позитано" 20, банката й и застрахователната й компания вървяха, фирмите им си вкарваха контрабандно петрол, захар и спирт и т.н. под покровителството на партийни лидери. И това беше началото на създаването на мафията в България в класическия й вид.
Желанието на СДС да смачка организираната престъпност в България не успя именно в контекста на този процес. Защото сините политици объркаха понятията. Те приеха, че силовите застрахователни компании и организираната престъпност са едно и също нещо. Дебеловратите момчета бяха поставени на тотален натиск и те се покриха. Това, което сегашното управление успя, е да ги "възпита" да не влизат толкова често в криминалните хроники. С малки изключения те наистина изчезнаха от новините. Което не означава, че бизнесът им е пропаднал.
Процесът на сближаване на престъпните структури с различните видове власти, който започна през 1995-1996 г., продължи . И ако съдебната власт покровителства бандитите, то политическата ги използва за натрупване на пари. Този вид полулегални бизнесмени имат свободен финансов ресурс и структури по места. Българският политически елит точно обратното - няма свободни пари, но има власт и контролира държавната администрация. Затова пред него се изправи въпросът за осребряване на политическата власт. Така обществени фигури станаха посредници между миналите в "нелегалност" силови структури и държавната администрация.
Разкриването на каналите за спирт през тази година показа, че цяла индустрия работи с контрабандна суровина. Конкретни участници в тези канали обаче не бяха посочени, което създаде впечатлението, че между тях има замесени от високите етажи на властта. Същото важи и за кервана от тирове през Малко Търново, които бяха задържани през октомври, за които се твърди, че са под контрола на хора от ВИС.
Термините мафия, организирана престъпност, силова структура често се използват у нас като синоними абсолютно погрешно. "Мафията е една от формите на организираната престъпност. Мафиотските организации са специфичен случай, тъй като те успяват да изградят връзки с политически лидери и да контролират територията, на която осъществяват основните си дейности. " Процесите у нас напълно отговарят на тази дефиниция. Десетките контрабандни канали, които бяха разкрити през последната година, схемите за износ на пари, слуховете за покровителството на една или друга приватизационна сделка от страна на депутати и министри, са доказателство, че нещата са се развили в негативна посока. Основно средство, използвано от организираната престъпност, не е насилието, а корупцията. Сближаването на съмнителни структури с управляващи всъщност е превръщането на домораслите силови бригади в мафиотски образувания от класически тип.
Макар МВР да отчита, че статистически престъпността е намаляла ситуацията, на улицата не изглежда спокойнo. Десетките въоръжени грабежи през 1999 г., продължаващите кражби на автомобили, обирите по домовете показват, че нещата не са съвсем наред. Причините са няколко - от една страна, освободеният ресурс от бригадите на силовите застрахователи започна да действа самостоятелно и редовите мутри бяха изпуснати от контрол, от друга - бандитите стават все по дръзки и по-нагли. От трета, полицията не успя да влезе в ритъм, а действаше кампанийно, което не доведе до ефект. В началото на 1999 г. един крадец на скъпи коли - Ганеца, направи за смях цялата полиция. Историите около неговите набези и преследване станаха емблематични както за възможностите на полицията, така и за наглостта на престъпниците.
Въпреки традиционно високия рейтинг на вътрешния министър Богомил Бонев доверието в МВР и структурите на полицията не е особено голямо. Вътрешното министерство започна да се раздира от междуведомствени дрязги, което почти блокира работата му. Както по времето на Виденов, така и сега, към силовото министерство и неговите информационни масиви протягат ръка различните лобита в СДС. Цяла година се говори за промяна на почти новия закон за МВР. В медиите излязоха наяве скрити битки, лични нападки и интриги, което още повече затрудни работата на вътрешното министерство и противопоставянето на ключовите фигури в него.
Разгледани така, рекламираните успехи в борбата с престъпността не вдъхват оптимизъм. Ако управляващото мнозинство не намери сили за радикални промени, проблемите в битката с бандитите ще се задълбочат. За съжаление тенденцията е точно такава - съмнителни структури (наши и чужди като на Михаил Чорни, Суди Озкан и др.) покриват все по-голяма част от икономиката. През 1993 г. италианската финансова полиция е направила преглед на инвестициите на мафиотските организации в легалната икономика и е открила, че 60% от приходите, сенчестите структури са инвестирали във финансовата сфера, 17% в недвижими имоти, 11% в търговия, 4 % в хранително-вкусовия отрасъл и т.н. Доколкото интересите на престъпните структури навсякъде са почти идентични, може да се предполага, че в навечерието на идното хилядолетие у нас нещата ще се развият именно така. Засега ни спасява само това, че у нас няма развит финансов пазар.
Армейският "Проблем 2004"
Цяла година цивилни, военни и американци се надлъгват на тема "военна реформа"
Когато преди около година началникът на Генералния щаб Михо Михов се заканваше да поиска 1.4 трилиона лева армейски бюджет за 2000 г., той може би наистина си е вярвал, че този негов блян ще се сбъдне. Изминалите дванайсет месеца обаче бяха като студен душ за младия ВВС-генерал, който вероятно се е сбогувал с всичките си амбиции да връща стария блясък на българската войска. Михов, който наследи от своя предшественик ген. Тотомиров една голяма, разнебитена и деморализирана войска, ще завещае на своя приемник също толкова зле екипирани въоръжени сили, но с два пъти по-малък размер.
Всъщност 1999 се оказа повратна година за Министерството на отбраната и българската армия, макар и само на хартия. За първи път от доста време насам радикалните промени в отбраната на страната не бяха оставени за светлото бъдеще, а се планираха в достатъчно кратки срокове, за да не бъдат неутрализирани с умели бюрократични трикове. С идването на новия военен зам.-министър Велизар Шаламанов плановете за преструктуриране на армията до 2010 г., разработени от Генералния щаб, се озоваха в кошчето за боклук. Предлаганото от военните плавно намаляване на армията от 104 на 75 хиляди души в рамките на 10-12 години беше заменено с доста по-твърдолинеен вариант - 45-хилядна войска до 2004 г. Освен всичко друго най-радикалните съкращения на офицерски състав трябва да бъдат направени не по-късно от 2001 г., което кара повечето военни бюрократи да настръхват.
Всъщност най-голямата съпротива срещу промените в армията не идва толкова от офицерите по поделенията, а от огромния чиновнически апарат, който изсмуква бюджетните средства. Преди началото на съкращенията Министерство на отбраната, Генералния щаб и подопечните им структури даваха подслон на повече от 22 хиляди бюрократи - 12 хиляди цивилни и 10 хиляди военни. Само мегауправлението "Информация и връзки с обществеността" наброяваше около 1200 души. "План 2004" трябва да изпрати по-голямата част от тези чиновници на трудовата борса и то в най-кратък срок. Екипът на военния мнинистър Ананиев обаче няколко месеца събираше смелост да посегне на отбранителните апаратчици. Заради прекомерно раздутите щатове "план 2004" неколкократно беше върнат за преработка. Шефът на военното ведомство се захвана да съкращава хора от висшата централна администрация едва преди няколко седмици, и то единствено за да демонстрира активност пред Костов.
Всъщност промените в отбранителното ведомство вероятно пак щяха да останат предимно на хартия, ако не беше външният натиск над управляващото мнозинство. Предизвикалият серия от разправии между цивилните и униформените "план 2004" пресъздава доста буквално стратегическата визия на американските военни за България. Програмата се покрива почти едно към едно с доклада на щатския генерал Хенри Кивенаар, който в продължение на няколко месеца разучава състоянието на въоръжените ни сили. По негова препоръка два от трите ни армейски корпуса трябва да бъдат драстично съкратени - Първи с три бригади и Трети с четири. Освен това трябва да бъдат закрити и две механизирани бригади, препоръчва Кивенаар. US-генералът ни посъветва да запазим не повече от 3-4 авиобази, 24 самолета за въздушно превъзходство и още толкова въздушни машини за щурмовата авиация, предназначени за атака по наземни цели. Според щатския военен военноморските сили на България трябва да бъдат сериозно редуцирани и сведени до крайбрежна охрана. Всички тези съвети на Кивенаар могат да бъдат разчетени и в плана на военния зам.-министър Велизар Шаламанов, който за една година успя да си извоюва име на последователен американофил.
Най-притеснителното в доклада обаче не са толкова идеите за драстично орязване на войската. По-болен е въпросът за размера на военния бюджет. Според заключенията на ген. Кивенаар българската икономика е далеч от параметрите на централноевропейските държави и трябва да увеличи средствата за армията поне на 2.4 на сто от брутния вътрешен продукт. Казано другояче, това ще рече раздуване на средствата за войската с 25-30 процента - нещо, което българският данъкоплатец надали ще понесе безболезнено. Препоръката на американците може да означава само едно - щатските военни концерни се готвят да окажат масиран натиск върху българските политици за подмяна на руските оръжия със западни аналози. Военният зам.-министър Пламен Радонов вече демонстрира желание да купува щатски изтребители F/A-18 , въпреки че при аналогична оферта за руски МиГ-29 президентът Стоянов, премиерът Костов и военният министър Ананиев вкупом възкликнаха колко неизгодно е това. Показателен е и фактът, че същият този ген. Кивенаар, който стои в основата на военната ни реформа, се върна в България като цивилен вицепрезидент на частна корпорация и със сигурност ще се опита да осребри своите контакти сред отбранителния елит у нас. За жалост цената на тези военноикономически еквилибристики ще се плаща от българските данъкоплатци.
Как съдебната система заприлича на боксов ринг
Въпреки че има нов главен прокурор, всичко върви постарому
Преди около 10 месеца, когато бившият правосъден зам.-министър Никола Филчев беше номиниран за приемник на Иван Татарчев, едва ли някой си е давал сметка, че за по-малко от година иначе незабележимият върховен екссъдия ще успее да се скара с почти всички магистрати. След избирането му на най-високия пост в обвинението цялата прокуратурата, а след това и останалите звена в съдебната система се превърнаха в нещо като гротескно подобие на боксьорския филм "Роки". Всъщност, ако има нещо, което да обобщава събитията в третата власт през 1999 г., това са личните войни между Никола Филчев и неговите колеги. Първоначално новоизбраният главен прокурор направи нелошо впечатление с няколко абсолютно наложителни кадрови хода. Той освободи някои от най-скандалните хора в обвинението, които бяха от най-близкото обкръжение на Иван Татарчев. От магистратурата си тръгнаха скандални прокурори като Михаил Дойчев, Ангел Ганев, Пламен Цанков, техни колеги с противоречива репутация бяха изпратени в девета глуха.
С това обаче хубавите начинания почти привършват. След като удари
Вместо да се занимава с основното си задължение - борбата срещу престъпността и корупцията в държавната администрация, Никола Филчев започна да се жалва пред управляващото мнозинство какво му пречи. Първо се оказа, че му пречат неговите бивши конкуренти за поста главен прокурор. Повечето от тях станаха обект на масиран натиск да напуснат или бяха подложени на компроматни войни. След това се оказа, че на Филчев са му криви Законът за съдебната власт и Наказателно-процесуалният кодекс, в чието ремонтиране участва и самият той в ролята си на правосъден зам.-министър. Главният прокурор поиска връщане на повечето прокурорски правомощия, които бяха прехвърлени на съдиите по силата на миналогодишните промени в съдоустройствения закон. Синият законодател и този път реши да угоди на своя фаворит в обвинението и му върна правото еднолично да прекратява следствени дела.
Оказа се обаче, че прокурор номер едно отново не е доволен. Така той стигна до фундаменталното заключение, че е редно да се ограничат правата на българските граждани, за да може да се води борба с организираната престъпност. Най-накрая Филчев заключи, че му пречи и имунитетът на депутати, съдии, прокурори и следователи, който трябва да бъде премахнат с поправка на конституцията. Въпреки всичко обаче главният прокурор не посмя да посегне на нито един действащ висш държавен чиновник без имунитет. В момента няма никаква законова пречка прокуратурата да повдига обвинения срещу министри, техни заместници, шефове на комитети и големи държавни предприятия. Дори малобройните сигнали срещу сини зам.-министри и функционери безследно изчезнаха в небитието.
Вместо това главният прокурор предпочете да се занимава с
Първата мишена беше Бойко Рашков - човекът, който беше избран за главен прокурор от стария Висш съдебен съвет, но се размина с поста след президентско вето и подмяна на 25-те правосъдни кадровици с поправка в Закона за съдебната власт. Филчев атакува шефа на Специализираната следствена служба, въпреки че по всяка вероятност той е бил избран за главен обвинител именно с подкрепата на следователите и прокурорите от бившето обкръжение на Иван Татарчев. Главният прокурор не пожела да им върне жеста и направи неуспешен опит да елиминира Рашков от следствието с аргумента, че е пречел на разследването по убийството на Луканов. След провала на атаката и неколкомесечна пауза следовател номер едно и неговият колега Ангел Александров все пак бяха изхвърлени от ВСС по силата на тълкувателно решение на Конституционния съд.
Паралелно с офанзивата срещу Рашков главният прокурор започна да се разправя и с останалите конкуренти за поста главен прокурор. Шефът на вече закрития отдел "Наказателно-съдебен" Явор Бояджиев е изпратен в девета глуха, варненският апелативен прокурор Васил Миков е командирован в Кърджали, бившият заместник главен прокурор Божидар Колев беше принуден да напусне системата, а първият син фаворит за главен прокурор Огнян Атанасов трябваше да се озове във Върховната административна прокуратура. Единствен незастигнат от Филчевия гняв участник в надпреварата за шеф на обвинението засега е пловдивският апелативен прокурор Росен Димов.
За сметка на това хората, които се смятат за основни опоненти на Филчев във ВСС, бяха подложени на безмилостна атака. Първоначално шефката на Софийския окръжен съд Нели Куцкова беше обвинена, че няма достатъчно стаж, за да участва в съдебния съвет. След увертюрата ударът се стовари и върху председателя на Върховния касационен съд (ВКС) Румен Янков, който се смята за личността с най-голямо влияние във ВСС в момента. Той беше набеден, че е участвал в побой на две психичноболни жени през 1983 г. Най-странното обстоятелство в разразилата се компроматна битка е, че както главният прокурор Филчев, така и Янков и Куцкова се смятат за магистрати със сини убеждения. Единствената разлика с шумните медийни войни от времето на Татарчев е тази, че тогава обвинителите бяха от "лошите", а сега ролята на отрицателни герои се падна на съдиите.
Въпреки това обаче
По този начин
Тъжното в случая е, че докато магистратите изясняваха кой ще има лидерска позиция в третата власт, принципните позиции на реформата в правораздаването бяха сериозно загърбени. От една страна, се създаде истински съдебен контрол над налагането на ограничителни мерки в досъдебната фаза и над самоволното прекратяване на следствените дела. От друга страна обаче, остана вратичка главният прокурор да отменя постановленията за образуване на преписки. Това напълно опорочава принципа, тъй като личността на обвинител номер едно е достатъчно политически обвързана - Никола Филчев е бивш син зам.-министър на правосъдието и беше издигнат след поверително съвещание на "Раковски" 134.
Заради противоречията между Бойко Рашков и управляващото мнозинство пък беше разтурен следователският апарат. По силата на новия Наказателно-процесуален кодекс всички районни следствени служби се закриват, а помощник-следователите отиват в МВР след предварително персонално одобрение на вътрешния министър. От 1 януари 2000 г. работата по всички по-леки дела, които предвиждат до 5 години затвор, трябва да бъде свършена от хората на вътрешното ведомство. И понеже оперативните работници все още не могат да се похвалят с твърде задълбочени юридически познания, някой ще трябва да обере пасивите от техните бъдещи провали около доказването на престъпленията. По всяка вероятност това ще бъдат същите тези съдии, с които главният прокурор се конфронтира в момента. Никола Филчев хвърли достатъчно усилия да убеди обществото, че точно те са виновниците за липсата на правосъдие. Точно както едно време Татарчев беше обвинен, че е основният проблем за нормалното функциониране на третата власт.
Вторият шанс на СДС
След Хелзинки обществото е склонно на нов кредит на доверие, но не без ясни промени
За управляващото мнозинство 1999 стана годината на втория шанс. Резултатите от местните избори шокираха не толкова със загубата на сините, колкото с това, че извадиха на повърхността процеси, които на "Раковска" 134 пазеха по-ревниво от държавна тайна. Но отливът на един милион симпатизанти съвсем навреме даде възможност на Иван Костов да коригира в движение както поведението на СДС, така и на правителствения екип. Същият резултат на парламентарните избори щеше да бъде фатален за властта. След две години и половина начело на държавната машина.
И тук не става дума само за индивидуални грешки - отдавна личи, че: има нещо сбъркано в структурната реформа, тя върви бавно, на моменти - дори в грешна посока; корупцията влезе в основната характеристика на управлението; в държавната администрация си живеят комфортно някакви безлични фигури, които се котират добре единствено защото са пасивни, послушни и партийно предани.
Тази неадекватност на обществените настроения само отчасти се дължи на затварянето на СДС в партийната черупка. С презумпцията, че може да се разчита най-вече на партийните активисти (човекът да е наш), Костов направи грешката да се доверява единствено на оценките на най-близкото си обкръжение. Много случки през годината показаха, че те бяха от полза единствено за хората в него и за присламчилите се по веригата. На същия принцип вървяха отношенията в местните структури, само че там, пред очите на гражданите, провинциализмът, парвенющината на масовия СДС-политик отблъскват не по-малко от арогантния клиентелизъм на Бакърджиев.
СДС в момента е организационно много ефективен, но с ефективност, напомняща за стабилността на бившия режим. Само че информираността, контролът и добре смазаният партиен и административен механизъм, които бяха постигнати, не са достатъчни да решават проблемите, нито пък са критерии за добро управление. Също както стабилността в икономиката все още не означава, че икономиката е станала пазарна. Управляващите много по-умело от очакванията боравят с всички лостове на властта, но когато посоката и механизмите са сбъркани, държавата си брани периметъра и дори го разширява, а икономическите цели са краткосрочни, се получава нещо много по-различно от "Програма 2001".
Затова образованите, инициативните, компетентните и предприемчивите се дистанцираха от СДС, не заради недомислиците на избирателната кампания. Не дори затова, че опозицията или някой друг им предлага алтернатива. Комфортът от доверие, който управлението твърде луксозно усвои в началото на мандата през 1999 беше нарушен не от атаките на левите или от някакви злонамерени критикари, а от лобистки сблъсъци между функционерите във висшия син ешелон, от агресията на партийния апарат срещу редките импулси за гражданско поведение, от безогледното администриране там, където може да бъде пусната свободната инициатива.
С поканата за преговори в Европейския съюз Костов получи допълнителен тактически бонус, който той не оползотвори веднага след местните избори. Ремонтът на кабинета вече не можеше да стане по конюнктурни съображения и
Костов обича в последно време да обяснява как да бъде отигравана атаката на медиите. В случая той трябва да отиграе перфектно атаката на новината от Хелзинки върху общественото мнение. В момента то е склонно на нов кредит на доверие, но въобще не се отказва да настоява както за съществени промени в правителството, така и в стила на управление.
И ако вината за това, че СДС стигна до отлив на доверие, не бъде персонализирана и санкционирана съобразно конкретните щети и по съответния начин, макар че до парламентарните избори има време, поканата от Хелзинки няма да е достатъчно основание за избирателите да не отидат пак "за гъби".
СДС като партиен организъм демонстрира дисциплина и сила, но реформаторското мнозинство, което доведе партията на власт, за две години и половина се разми и напълно изчезна. Арогантно и високомерно бяха прегазени основни правила на коалиционното сътрудничество, мнозинството спря да общува с цели обществени групи като интелектуалния елит и частния бизнес например. А отношенията с медиите бяха на принципа "който ни критикува е против властта".
Консенсусът, без да се разбира като отстъпление към коалиционно правителство, е най-лесната стъпка, с която може да бъде демонстрирана промяна. Формулата "България над нас", с която преди срещата в Хелзинки Костов потърси сътрудничество по евростратегията, трябва да намери приложение в новите механизми на управление.
Костов няколко пъти повтаря пред управляващия елит "ще слушате народа", но тук не става дума да се вслушваш в "народния глас", а за нещо, което засега изглежда не само неприемливо, а дори немислимо за партийните активисти, новите администратори и младите политици на СДС - да бъдат слуги на народа, а не лобисти
Европейската администрация и партии са такива, че един гражданин, един следовател или съмнителен бизнесмен могат тотално да провалят кариерата на преуспяващ министър като френския министър на финансите Доминик Строскан, на бащата на сегашната европейска християн-демокрация и на германското обединение Хелмут Кол, на най-влиятелния административен орган - Европейската комисия. А у нас - какво? Гражданите си мърморят, управляващите се правят на разсеяни, в най-добрия случай службите събират в списък грешници от дребен калибър.
Всеки обвиняван в корупция СДС-лидер има редовно извинение пред командира, че парите са за партията. Ако това не е вярно, защо още се бави регламентирането на финансирането на партиите и защо още не личи партийните активисти да се отказват от ключови икономически позиции в името на възстановяване на доверието към управлението.
В момента СДС и Костов имат редкия шанс "да обърнат страницата". Ако това не проличи ясно, през 2000 ще им бъде още по-трудно, никой няма да им повярва, че имат желание да го сторят.
"Ние искаме да създадем честна средна класа", каза Костов в парламента при приемането на държавния бюджет. С тези думи той всъщност призна с какво не се справя СДС като управляваща партия.
1999: динамичният финал на столетието
Общественият календар стартира с относителна стабилност в политически план, а правителството се радваше на доверие, надвишаващо недоверието към дейността му. Въпреки това още в края на 1998 се очертаха зоните на възможна динамика. Във вътрешнополитически план най-много въпросителни се очертаваха около икономическата политика, хода на реформите, корупцията. Във външнополитически план - около процесите на интегриране на страната в европейските и евроатлантически структури, при това на фона на растящото напрежение в Косово.
В тези зони на динамика се разположиха и върховите събития - войната в Косово, изборите за местна власт, поканата за преговори с ЕС. Последователното им разгръщане във времето определи динамиката на обществените настроения. Те пък на свой ред рамкираха възможните полета на действие на политическата класа. Какви бяха тези полета на действие, как се пресякоха с обществените нагласи и в каква степен общественото мнение успя ги рамкира.
След година и половина на сравнително спокойствие и безметежно съществуване в условията на валутен борд в края на 1998 г. се очерта тенденция към спад в позитивните оценки за дейността на кабинета. При това спад както по отношение на отделните й направления, така и в доверието към кабинета като цяло.
В самото начало на 1999 обществените критики бяха насочени по-ясно към част от вътрешнополитическите направления: най-вече към икономическата политика, повишаване благосъстоянието на хората и не на последно място - борбата с корупцията (виж табл.1). Обратно - във външнополитически план спадът бе несъществен, а критики липсваха. Точно това поддържаше и цялостната оценка за дейността на правителството преимуществено положителна.
И така до март - момента, в който за първи път кривите на доверие и недоверие към кабинета се сближиха (таблица 2). Две бяха основните причини за това. Срив в усещането за външнополитическа предвидимост, сигурност и стабилност в резултат от военния конфликт в Косово. И на второ място - войната допълнително усили икономическите страхове на българина. Неяснотата около бъдещата съдба на региона се съчета със съществуващото вече усещане за застой в икономиката, а страхът от спад в доходите придоби ново измерение.
Усещането за спад в жизненото равнище бе факт още в края на 1998 г. След първоначалното стабилизиране на макроикономическо ниво липсата на ръст в производството и доходите постепенно доведе голяма част от българите до усещането за затъване (таблица 3). Както се вижда, за период от 6 месеца наполовина е намалял делът на онези сънародници, според които промяната в икономическата ситуация е към по-добро. А това не можеше да не влече и нарастване на цялостния негативизъм към централната политика.
Обратно на тази всеобща за страната тенденция, усещане за подобрение в жизненото си равнище декларираха единствено жителите на големите населени места. По-младите и хората на средна възраст, икономически активните, предприемчивите, жителите на големите центрове по-често изразяваха икономически оптимизъм в личен план. Но именно тези хора всекидневно се сблъскват и с проблемите на бюрокрацията, корупцията, неудачите в законодателен и данъчен план. Така дори и групата, която отбеляза личен просперитет през последните години, в крайна сметка доби усещане, че просперира не "благодарение на", а "въпреки" държавата. Това разочарование от централната държавна политика придоби най-ясен израз в отказа от гласуване по време на изборите за местна власт.
Дали ще наречем резултата от изборите "жълт картон", "червен картон" или "протестно въздържане от вот" няма значение. От значение е фактът, че най-пасивни останаха най-големите градове - хората, които би трябвало да печелят и да живеят по-добре от останалите. Това бе резултатът от растящото усещане, че личният успех все по-рядко се благоприятства от централната политика.
На фона на това настроение в навечерието на изборите управляващите поеха обратна посока - арогантна кампания, разчитаща не на личността на кандидатите и техните постижения, а на демонстрацията на сила. Две трети от българите в разгара на кампанията твърдяха, че са против участието на министри в нея, но никой не обърна внимание на този факт. Тази политика имаше логичен финал - гласуваха преимуществено онези населени места, в които държавната намеса и държавната власт все още имат какво да обещаят. Големите градове предпочетоха "да отидат на излет".
Още по време на кампанията над половината българи подкрепяха тезата, че е по-добре управляващите да не получат подкрепа на изборите, за да коригират политиката си. Резултатът - изборно фиаско, нараснало недоверие в кабинета, критики на всеки един аспект от дейността му. Така се достигна до ниска оценка дори за постиженията във външнополитически план. Възникна абсолютен парадокс: когато след две години и половина усилия външната ни политика бе на път да постигне (и постигна) най-важния си успех - покана за преговори с ЕС - два пъти по-малка част от българите все още вярваха, че доверието към страната расте и приобщаването ни към европейските структури върви по възходяща линия (виж таблица 1).
В края на века възникна още един прецедент - единствената спечелена от страната ни война през последното столетие ще бъде тази, в която не участвахме директно. Опроверга се традицията войните да бъдат печелени от войниците ни и губени от дипломацията. Този път верния ход направиха политиците, при това срещу настроенията на обществото. А то по време на косовската криза се раздираше от противоречия и страхове - страх от бежанци, от нови икономически тежести, от въвличане във войната, от екологична катастрофа.
Управляващите взеха трудно решение, което в крайна сметка имаше недвусмислен ефект. Както посещението на Бил Клинтън, така и поканата за преговори с ЕС понастоящем се възприемат от общественото мнение като признание за позицията на страната ни в онзи момент. Не на последно място, войната подложи на изпитание и в крайна сметка доказа твърдото желание на сънародника ни да бъде част от Европа.
Едва ли някой ще оспори значимостта на поканата за преговори с ЕС. Факт е, че дори и отношението към правителството най-после "отлепи" в положителна посока (таблица 2). Евентуална кадрова промяна в кабинета вероятно ще затвърди тази тенденция. Значението на поканата за преговори обаче тепърва ще се оценява от общественото мнение - при това в дългосрочен план. Засега оценките се плъзгат все още по повърхността - бързо повишаване на жизненото равнище, приток на европейски фирми, бърз икономически ръст.
Най-важният успех обаче е друг - занапред политическата класа у нас и нейната дейност ще бъдат поставени на светло. За приемането ни в ЕС има ясни критерии, които трябва да се покриват и за степента на покриването им държавниците ни ще бъдат оценявани отвън, а не единствено от общественото мнение както досега. Следователно действията на политиците ни занапред ще бъдат ясно рамкирани. А последните три години в условията на валутен борд показаха, че най-широка част от обществото получава по-големи индивидуални шансове именно когато действията на местните елити са ясно рамкирани и контролирани. Ето това вече е нещо, което спокойно можем да наречем светлина в края на тунела.
2000 г.: Пада монополът на НЕК и Булгаргаз
Либерализирането на пазара и конкуренцията свалиха с 50% цената на тока в ЕС
По-лош от монопола е само държавният монопол. Българинът научи тази проста истина отдавна и я срича всеки път, докато чака на опашка, за да си плати сметките за тока и за парното. Тя се доказва и от състоянието на индустрията - от трудното оцеляване на топлофикациите, от бездействащите мощности на Агрополихим и "Химко" и на верига други предприятия от химията, металургията, стъкларството и т.н., които са основни потребители на природен газ. Всяко от многобройните правителства през последните десет години усърдно рецитираше привързаност към евроценностите, включително икономическите. Политиците щастливо демонстрират осъвременената си лексика, в която основно място заемат думите реформа, пазар и конкуренция. Двата държавни монопола НЕК и Булгаргаз обаче все още са същите - огромни, неповратливи, неефективни, непознаващи и нежелаещи промяната. И в крайна сметка много скъпо струващи.
Два са начините да се привикне монополистът към пазарно поведение - регулирането или конкуренцията. Вторият подход е по-пазарният и обединена Европа залага все повече на него при формирането на енергийната си политика. Резултатът надмина очакванията - в резултат на либерализацията и конкуренцията цените на едро на електроенергията в Европа паднаха около 2 пъти и тази тенденция продължава. Либерализацията и конкуренцията в търговията с природен газ също имат благоприятен ефект върху цените.
В страните от ЕС през последните години в сферата на енергетиката се наложи принципът ATR (достъп на трети лица до мрежата), който допуска конкуренция на всички нива - при производството, преноса и дистрибуцията, включително при вноса и износа. България избра за преструктурирането на енергетиката си модела "единствен купувач". При него само преносната компания, не и отделните консуматори, може да купува енергия от независимите производители - централите. Доставката на енергия за всички консуматори също се прави от преносната компания.
В повечето западноевропейски страни този модел се смята за консервативен и не съвсем пазарен, прилага се основно във Франция и Италия, където енергийният сектор е доминиран от една електрическа компания - във Франция това е "Електрисите дьо Франс" (EDF), а в Италия - ENEL. Много наши и външни енергийни експерти прогнозират, че налагането на модела "единствен купувач" може да затрудни и да забави създаването на енергиен пазар и конкуренция у нас. Според други моделът е подходящ само за следващите две-три години, през които ще се извърши преходът от един тромав и неефективен монопол към пазарна енергетика. Факт е, че в приетия преди няколко месеца закон за енергетиката понятието "единствен купувач" беше заменено с "преносно предприятие". Разликата обаче е само фонетична.
Според подготвения проект от досегашната структура на НЕК излизат АЕЦ "Козлодуй", трите електроцентрали от комплекса "Марица изток", ТЕЦ "Варна", ТЕЦ "Бобов дол", ТЕЦ "Русе" и ТЕЦ "Марица 3". Те ще се преобразуват в еднолични акционерни дружества, които ще бъдат приватизирани. Шестдесет и три малки ВЕЦ трябва да бъдат продадени през следващата година. Тези дружества ще станат независими производители на електроенергия.
От системата на НЕК ще се отделят и електроразпределителните клонове. Според най-новия вариант за преструктуриране на НЕК сегашните 15 клона ще бъдат обединени в 7. Те ще се регистрират като акционерни дружества и през първата половина на новата година ще бъдат обявени за приватизация. Абревиатурата НЕК вече ще означава Национална електропреносна компания. В нея ще останат само звената, които ще продължат да бъдат изключителна държавна собственост - електропреносната мрежа 110 - 400 киловата, диспечерското управление, предприятието "Язовири и каскади" и четирите саморегулиращи се ВЕЦ - каскадите "Белмекен", "Въча", "Батак" и "Арда". Засега не се предвижда приватизация на електропреносната компания.
В най-общ вид схемата за търгуването на електроенергия след въвеждането на новия модел изглежда така: електропреносната компания (НЕК) купува електричеството от централите независими производители, и я продава на електроснабдителните дружества. Това става на базата на вътрешни договори за покупка и продажба, чиито общи условия се подготвят в комисията за енергийно регулиране. Електроразпределителните компании, след като купят енергията от НЕК, я продават на крайните потребители - предприятия, консуматори от обществения сектор и домакинства. Има и някои изключения от тази схема, които са посочени изрично в Закона за енергетиката. Преносното предприятие може да продава ток директно на потребители (главно предприятия), които са прикачени директно към преносната мрежа за високо напрежение, т.е. без посредничество на електроразпределителните клонове. В договорите на НЕК с централите цената има два компонента - плаща се както за произведената електроенергия, така и за поддръжката и готовността на мощностите. Целта е централите да формират цените на базата на реалните разходи, тяхната дейност да стане прозрачна, да станат ефективни и по този начин да се намалят разходите - а оттам и цените.
Най-големият пробив в полза на конкуренцията при приемането на енергийния закон беше записът, който разрешава достъп на определена група консуматори до мрежата. Централите независими производители могат да продават енергията си директно на привилегировани потребители, е записано в закона. Това означава, че едно предприятие може да сключи договор директно с ТЕЦ "Варна" или "Марица изток 2" например за директна доставка, без сделката да минава през НЕК. В този случай НЕК е задължена да транспортира електричеството по преносната мрежа, срещу което ще получи определена такса. Задължително условие при такава сделка е предприятието директен купувач да получи статут на "привилегирован потребител". За тази цел той трябва да отговаря на определени условия, които според закона ще се готвят в Министерския съвет. Макар и да не е съвсем ясна все още, тази схема е първият опит за реално разбиване на монопола на НЕК и създаване на реална конкуренция.
При Булгаргаз нещата съвсем не са толкова ясни и нагласата за промени като че ли е много по-малка. Известни са две неща - Булгаргаз запазва монопола върху преноса и съхранението на природен газ, както и върху търговията на едро. Преносната компания ("единствен купувач") ще държи магистралните газопроводи с високо налягане, тръбите за транзитиране към съседни страни и газохранилището в Чирен. Газопроводите със средно и ниско налягане ще станат собственост на газоразпределителни компании с частно участие. Инвеститорите, които ще бъдат привлечени, могат да изкупят тръбопроводите (средно и ниско налягане) и другите съоръжения от Булгаргаз. Другият вариант е Булгаргаз да ги апортира в дружеството и да получи акции в него. В началото на следващата година трябва да се подготви програма за привличането на частни инвеститори, да се обяви конкурс за оценители и да се подготвят документите за първите търгове.
Големият проблем в газовия сектор остава запазването на монопола на Булгаргаз върху вноса, което блокира конкуренцията и на вътрешния пазар. Особено е важен и проблемът с тарифните цени на електроенергията и на газа. Ако не бъдат направени бързо тези тарифи, както и общите правила за договорите и за формирането на цените, цялата дейност по преструктурирането и създаването на енергиен пазар ще бъде блокирана.
Големият риск за НЕК е сключването на споразуменията с "Ентерджи" и "3С" съответно за централите "Марица изток 3" и "Марица изток 1". Тези споразумения бяха подготвени, преди изобщо да е ясно какво ще наследят двете централи като активи и пасиви. Според тези сделки двете централи трябва да работят с максимално натоварване на мощностите, а НЕК е задължена да изкупува енергията им по твърде високи цени - около 3.5 цента, без да се смята горивната компонента. Тогава колкото и по-ефективни да бъдат други централи, колкото и по-евтин ток да продават, по силата на договорите ще бъдат предпочетени тези две централи. Като се прибави и сделката за износ на електроенергия за Турция, става ясно, че при тази ситуация в електроенергетиката не остава много място за конкуренция.
Раждането на обединена Европа в областта на енергетиката е свързано със създаването на UCPTE (общоевропейската енергийна система) през 1925 г. Първите директиви по отношение на цените, транзитния пренос и координацията на инвестициите в енергетиката се появяват между 1989 и 1990 г. На 21 юни 1996 г. министрите на енергетиката на страните от ЕС приеха становище за частична и прогресивна либерализация на европейския електроенергиен пазар, постигнат беше компромис по организацията на вътрешния пазар на електричество. Директивата за общоевропейския електроенергиен пул влезе в сила от началото на 1997 г., като държавите разполагаха с две години, за да я включат в националните си законодателства. Правилата влязоха в сила от началото на 1999 г.
