Сменил за кой ли път кръвта на състава, Килмистър ще щурмува с продран вокал и корав бас Зимния дворец в компанията на Мики Дий (барабани) и Филип Кембъл (китара). Всъщност последният е с Леми от август 1983, когато поема грифа от Еди "Бързия" Кларк.
Историята на "Моторхед" започва като "една голяма ебавка със света" (пак цитат на боса на състава) през 1975, когато Леми е набутан в канадски затвор за притежание на наркотици. По това време той все още е член на "Хоукуинд". Дни след излизането си на свобода е уволнен от бандата като "вреден за репутацията и пречещ на ритъма на работа". Тогава Леми решава да събере нова група. Избира й име "Бастард". Идеите за нея си остават само на думи. Леми ги реализира в състава "Моторхед". Така се нарича последното парче, което той е композирал за "Хоукуинд".
"Избирам си хората в "Моторхед" с изискването за силово трио, споделя мистър Килмистър. Който не може да му устиска - да си тръгва. Никого не съм държал насила."
А девизът на бандата е: "Ние сме момчетата, които, ако стигнат до теб, означава да намачкат тревата по пътя към целта си! ".
Роден на 24 декември 1945 в Стоук-он-Трент, Англия. Истинско име - Йън Фрейзър Килмистър. Изкушен от соул музиката, през 1969 създава формациите "Дъ Рейнмейкърс" и "Дъ Мотаун сект". Съпътства Джими Хендрикс на концертните му изяви през 1970. Година по-късно поема баса в "Хоукуинд" на мястото на оригиналния член Дейв Андерсън. "Уж за шест месеца, но всъщност за 4 години" - спомня си Леми.
Скоро след като събира "Моторхед", Леми се скарва с продуцента си - прочутият Дейв Едмъндс. По-късно пиянска оргия довежда до бой между неуморимият скандалджия Килмистър и знаменития барабанист Кози Пауъл. Резултатът е... съвместното парче Don't Do That.
Тавата No Sleep'Till Hammersmith влиза на първо място в английските класации за "най-шумната плоча" през юни 1981. Малко по-късно Леми кани за сътрудничество вече покойната фронтдама на "Плазматикс", пънкарката Уенди Оу Уилямс, за дует по кавъра на Тами Уинет Stand By Your Man. През 1985 пък записва парче със... Саманта Фокс - тогава бившата прима на евро-диското е рокаджийка, фотомодел, на 19 години е и това е първата й песен.
1988: Леми играе в "стрийптиз" комедията Eat The Rich. През 1994 той призовава "на открито да се разберем по мъжки" английската ейсид-джаз формация "Кордърой" по повод нейния кавър по Motorhead.
Леми за другата музика: "Страшно много харесвам АББА. И Кайли Миноуг. Не, не ме разбирайте погрешно. Падам си по нейните песни. А за техномузиката мисля, че не е нищо друго освен вълна в диското, която привлича повече фенове. Винаги ще съществуват два вида хора - тези, които обичат истинската музика, и онези, които се задоволяват да се тъпчат с лайна..."
Клинт, а не Клинтън
Когато Клинтън цитираше Паисий в София, а неразумни юроди размахваха книжни щатски знаменца, аз изключих антената и включих видеото. Пуснах си филм с един друг американски герой, истински - Клинт Истууд. Знам, че каквато и история да ми разкаже, мога да му вярвам. Той поне разбира от жени, пиене, оръжие, музика. И от кино.
Трилърът "Истински престъпно" (представен от "Александра видео") е далеч от режисьорските върхове на Истууд. Не може да се мери с шедьоврите му в различни жанрове - "Птицата", "Непростимо", "Мостовете на Медисън"... Но не е и лош. Истууд притежава класа, под която не може да падне.
Талантлив и (естествено) конфликтен репортер във вестник разкрива, че негър, получил смъртна присъда за убийство, всъщност е чист. Журналистът тръгва на битка с институциите, за да докаже невинността на осъдения.
Ще си кажете - изтъркано. Така е, но Истууд знае как да избягва челния сблъсък с клишетата. А щом се налага - ги използва умно. На финала например индиректно цитира христоматийния край в "Нетърпимост" на Грифит - осъденият аха да умре, когато... Гъделът за познавачите е голям, а и на останалите не им е скучно.
Единственият фал на Истууд е, че като продуцент е поверил главната роля на себе си. Не че играе лошо, но е надхвърлил годинките за такъв герой - свръхактивен пияч и сваляч на мадами, които могат да са му внучки. Някак си не ти се връзва, като го гледаш един стар, уморен, а се напъва да се прави на Мръсния Хари. Но всеки има право на заблудите си.
Между другото заедно с филма излезе и книгата "Истински престъпно" (издава "Кротал"). Подписал я е Кийт Питърсън. Това е псевдоним на Андрю Клаван, авторът на "Жега". Книгата започва така: "Франк Бийчъм се събуди. Бе сънувал Деня на независимостта... Жесток сън, при това толкова странно непробуден, като се имат предвид обстоятелствата."
Сякаш го е писал Паисий... Зовът на първичното
Очевидно за творчеството на Станислав Памукчиев плоскостта на платното и рамката, която го ограничава, вече не са достатъчни, за да предаде артистичните си послания. Това личи от новата му изложба "Про(то)странства", открита в софийския АТА център за съвременно изкуство. Формите, които до този момент просто бяха загатнати в картините му, вече излизат извън тях и заемат цялото пространство на галерията. Известният ни живописец за пръв път се изявява и като скулптор. Огън, пепел, хартия, смоли и метал са градивните елементи на творбите. Чрез тях авторът се опитва да ни върне към онова изначално време и място, където еротика, чувственост, секс, раждане и смърт са били слети в неделим кръговрат.
Причудливите форми на обемно-пространствените композиции - "Проходи" и "Вместилища", както и необичайните материали, са натоварени със символика. Те въвеждат зрителя в древните, паганистични обичаи на пречистването чрез огън, прераждането и свързването на двете начала - земното и небесното. Те приканват към надникване в непонятното и отвъдното, към проникване дълбоко в прото-пластовете на съзнанието. Останалите произведения - обекти и стенни "пана" носят заглавията "Тави", "Черната стена", "Лавици", "Уредите".
В изложбата е странно срещането на две коренно противоположни концепции: на галерията, в чиито планове по принцип е заложено представянето на мултимедийни проекти, и на творбите, сега показани в нейните зали. Творби, в които се залага на изграждането на първична материя, нямаща нищо общо с компютрите и високите технологии.
Календар на деловите прояви за 1-18 декември
Провалената реформа
Нека си го кажем честно: реформата във филмовата индустрия въобще не се състоя. През 1991 уж приехме френския модел, но забравихме основния му стълб - финасиращата система. Той поставя в центъра продуцента и се опира на регламентирани взаимоотношения с разпространителите и наличието на сметка, захранвана основно от тях. В момента всички европейски страни залагат на тази схема. Ние - не. Разграден бе един действащ филмов организъм - ТСО "Българска кинематография", където икономическите взаимоотношения между отделните подразделения бяха регламентирани със закон от 1948. После филмовата индустрия бе "реформирана" с постановления. През 1991 средствата за субсидиране на филмопроизводството бяха извадени от държавния бюджет и включени в бюджета на Министерството на културата (МК). Същата година бе създаден Национален филмов център (НФЦ) на бюджетна издръжка с ограничени правомощия, подчинен на МК. Така с премахването на централното управление се "изгубиха" приходите от кинопоказа. Къде отидоха те? Никой не казва. А НФЦ бе превърнат в пощенско гълъбче, което само пренася оскъдната държавна субсидия от МК и селективно я пуска на оцелелите кинаджии. С тези средства, стопяващи се всяка година, НФЦ не може да функционира като регулатор на филмовия процес. С обезглавяването на "Българска кинематография" предприятията в състава й останаха на самотек, нарушиха се икономическите връзки между тях и всяко започна да се спасява поединично. По-късно някои се преобразуваха по Търговския закон в самостоятелни юридически единици, други бяха закрити. Интересното е, че тези, които осъществяваха разпространението на наши и чужди филми (източници на свежи пари), бяха ликвидирани. Изкуственото прекъсване на икономическите връзки между тези бивши клонове, без да се регламентират новите взаимоотношения, доведе до пълното отваряне и завладяване на пазара от американските филми. И оттук нашата деветгодишна драма. Това според някои е пазарната икономика. Абсурдът е, че вместо да търсят принципите на финансиране, залегнали в европейското законодателство - обществени и регионални фондове, задължения на разпространителите и ползвателите, финансиране от обществени и частни канали, мерки чрез данъчни поощрения - реформаторите оставиха филмопроизводството да разчита основно на минимални средства от държавния бюджет. И то стана изцяло финансово зависимо от състоянието на държавата. Може би и затова стигнахме до нулево производство през 1997. Докато ние главоломно слизахме надолу, другите източноевропейски страни успяха за три-четири години да преструктурират филмовата си индустрия и в момента броят на произведените там филми надхвърля продукцията от времето на социализма. От извършената в България реформа пасивите са повече. Изгубихме 32% от постъпленията от разпространението, което отиваше за ново производство. Създадохме хиляди безработни, прекъснахме културна традиция, сложихме на колене значителен творчески и технически потенциал. В крайна сметка отрязахме практически всички възможности да се прави българско кино.
Френският закон за киното започва със следното пояснение: "Пазарната икономика в никакъв случай не означава анархия или див капитализъм. Държавата трябва да постанови и използва необходимите лостове за регулиране, особено в така специфичните и деликатни сфери на икономиката и културата като аудиовизуалната индустрия, която според становището на Комисията на Европейския съюз е призвана да се превърне в един от двигателите на XXI век, огромен източник на работни места".
А ние все още се позоваваме на закона от 1948 г. "Проблемът" НФЦ
Има ли проблем "Национален филмов център"? На някои очевидно много им се иска да има и се опитват да го създадат с непрекъснатите си нападки към институцията.
Каква всъщност е истината? За осемте години от създаването си НФЦ изгради стил на работа, който позволи в България да съществува независимо продуциране на филми с финансовата подкрепа на държавата. За това време НФЦ като оторизирана национална институция е осигурил участието на България в специализираните европейски организации за подпомагане на кино и аудиовизия - Фонд "Евроимаж", "Аудио-визуална Еврика" и Програма "Медия 2". От тези организации за българското кино са получени 16 хиляди фр. франка и 100 000 ЕКЮ. Чрез тези средства беше създадена професионално подготвена гилдия от български продуценти. За същото време България е участвала в 42 международни копродукции, от които 36 подкрепени от европейски фондове. Тази подкрепа не бива да се разглежда само във финансовото й измерение. Това практически е промоция на българското кино в чужбина, лансирането му като партньор в професионалните среди.
От всички сфери на културата киното единствено работи в реални пазарни условия на ограничения български пазар и при липсата на каквито и да е данъчни преференции или други облекчения, каквито националната култура би следвало да има. Доскоро се гордеехме с факта, че киното първо се реформира и откъсна от държавния монополизъм. Какви са плюсовете от това? Първо: конституиране на продуцентски принцип за производството на филми. Второ: условия за равен старт и обективност при финансирането на филмови проекти. По-конкретно, за 7 години са създадени 25 игрални филма, субсидирани от държавата, всички на различни режисьори. Трето: професионален европейски стандарт на основната фигура продуцент, на техническите кадри, на авторите и режисьорите. Четвърто: самостоятелно функциониращ координационен механизъм в лицето на НФЦ.
Сега изведнъж изниква идеята, че НФЦ е създаден по "неподходящия" за българските условия френски модел. Че оскъдните държавни финанси биха могли по-ефективно да бъдат усвоявани чрез съществуващи структури, които имат правата и мощностите за производство и разпространяване на филми. Че НФЦ не гарантира 100% финансиране на чисто български филми и с това препятства създаването им. Че едва ли не обрича всички български проекти да търсят пари от чужбина и не може да гарантира необходимия минимум за реализацията им.
НФЦ създава и поддържа възможностите на българското кино за интеграцията му в общоевропейския филмов процес и пазар. И за неспециалиста е ясно, че международната копродукция означава и показването на наши филми в чужбина, както и създаването на контакти и възможности за продажба по европейски цени.
Ще изложа няколко цифри: държавната субсидия за кино за 1998 е 750 хиляди нови лева, за 1999 по документи е 1,035 млн. нови лева. Нискобюджетен игрален филм в страните от Източна Европа струва един милион германски марки. "Неправилната" политика на НФЦ се изразява главно в това, че в периода на съществуването си не успя да накара нито един от осемте кабинета на МК да приеме киното като равностойно на другите културни дейности; че не успя да принуди Министерството на финансите да приеме преференциални данъчни ставки за филмопроизводството; че не намери съмишленици в шестте ръководства на националната телевизия и единственото "постижение" на извършената реформа е, че киното беше изхвърлено на улицата.
Всички тези "вини" са изцяло в компетенцията на НФЦ и той трябва да понесе наказанието си, като бъде структурно реорганизиран в служба от пет човека или поне обществено дискредитиран. Така НФЦ ще престане да бъде проблем. Или както беше казал един вожд и учител, няма дейност - няма проблем.
Записки на един кентавър
Гледан откъм своя първи ден, панаирът (17-21 ноември) не изглеждаше добре. Започна с изпълнение на отличен вокален състав, което в контекста на събитието прозвуча неподходящо балкантуристически. После трябваше да изслушаме две височайши есета - на президента и на министъра на културата. Обстоятелството, че те не си ги прочетоха лично, без милост оголи клишетата, от които бяха сглобени. Нищо ново, държавата отдавна е абдикирала от книгоиздаването. Деветдесет процента от този панаир, организиран предимно от Асоциацията на българските книгоиздатели, са финансирани от десет частни издателства. Останалото - от току-що разпадналия се център за книгата към министерството. Впрочем скандалът с центъра изобщо не смути панаира. Чудно е защо издателите, които вече десет години работят не благодарение, а въпреки държавата, продължават упорито да я канят в ролята на почетен гост, който на всичкото отгоре не идва. Цанко Лалев от ИК "ПАН" се възмути по този повод така: "Министър Москова, която е никой в сравнение с всички български издатели, ще ни изпраща съобщение по заместник-министър. Съвсем официално заявявам, че високомерието й не отговаря на възможностите, проявени в работата й."
Беше ли различен този панаир от предишните?
Представителката на Франкфуртския панаир на книгата, Дорис Мюлер-Вите, която участва за трети път, е по германски любезна: "От гледна точка на организацията няма никаква разлика. Но тази година панаирът е станал по-голям, стабилизирал се е и вече мога да го сравня с други европейски градове."
Свикнали сме да мислим за панаира като за Голямата книжарница, която два пъти годишно трябва да ни утеши от мизерията на сергийната търговия. Теренът на малкото НДК обаче все повече започва да прилича на овехтяла конюшня, която се прегражда набързо според всеки следващ търговски галоп. Още не беше изветряла миризмата от колбасите на "Месомания" и дойде ред на книгите. По-бързо! И бързаме. Юркаме се като стадо коне, или, ако предпочитате, като стадо кентаври, из тесните трасета, оставени между сглобяемите щандове. Че домакините от НДК ни мислят за конеподобни организми, доказва и обстоятелството, че на панаира няма къде да подвиеш копито. Столовете на сладкарница "Мати" от сутрин до вечер са запазени за премиери. Тази година шефът на НДК Христо Друмев беше изключително горд, че за първи път разпродали дори пространствата на балкона. Там наистина се бяха покатерили издатели, книжари, неуморният Йоло Денев дори, но малцина разбраха за това.
Около една трета от 500-те издателства бяха български, а останалите чужди. Ето какво беше международното на панаира според неговия директор Раймонд Вагенщайн: "Това е цялостно представяне на немското, френското, голяма част от британското книгоиздаване, а също на холандското, македонското, руското, по-малко испанско, италианско, американско и др. Панаирът е насочен преди всичко към публиката, той е търговски, за разлика, да кажем, от панаира във Франкфурт, който е за сделки, права, и там не е обичайно да се продават книги. Едно книгоиздаване или един панаир теоретично може да функционира толкова, колкото функционира средата, в която съществува. Обаче аз съм убеден, че панаирът функционира по-добре от българската държава."
Несъответствията между времето и мястото на предварително обявената културна програма и действителното й случване превърна желаещите да я следят в хазартни типове, препускащи в несвяст между сладкарницата, кьошето на книжарница "Писмена" и щанда на някое издателство. Тези, които имаха късмет да уцелят повече събития, успяха да оценят едно съпътстващо панаира много положително явление. Маргинализираните от днешните обществени йерархии писатели и литературни критици в продължение на няколко дни бяха в центъра на публично внимание. Благодарение на това отровеното от политически брътвеж българско ухо най-сетне беше погалено от една друга употреба на езика, която внимава за думите, защото ги познава и обича. Атанас Свиленов представи "Естествен роман" от Георги Господинов, Светлозар Игов - "Ловци на балади" от Борис Минков, проф. Ивайло Знеполски - "Дунав мост" на Георги Мишев и т.н. Има ли за писателя някакво значение дали прави премиера на международния панаир или в столична библиотека? Според Георги Господинов, един от най-продаваните български автори през миналата седмица: "Има, тъкмо защото естественото място на една книга като продукт е на панаир, т.е. на място, където се излагат някакви стоки. Колкото и за българското романтически настроено ухо книгата като продукт да звучи грозно, толкова това си е практика на Запад."
Гледан откъм своите последни дни, панаирът изглеждаше неудържим. Пред малкото НДК - гигантска опашка от читатели. Вътре - вавилонско стълпотворение от кентаври.
"Това ме разби отвсякъде! " - успя да надвика суматохата мутиращ тийнейджър, докато разглеждаше току-що издадената от "Кибеа" книга с рекордите на Гинес. Не помня откога не съм в тази възраст, затова ме разбиха съвсем други заглавия: библиофилският Оскар Уайлд, илюстриран с Густав Климт на "Еквус арт"; "Анаграмата" от Джон Дън на "Обсидиан"; "Американски речник" от Дубравка Угрешич на "Стигмати"; "Черно слънце" от Юлия Кръстева на "Гал-Ико"; "Болестта като метафора" от Сюзан Зонтаг на "Златорогъ"; вносните много дебели и много красиви книги... Покрай панаира и книжарница "Писмена" живна. Може би сладураните, които работят там, най-сетне са научили какво значи "преводна хуманитаристика" и вече няма да се шашкат, когато ги питам къде е въпросният щанд.
Трагедия с весел край
Шекспир е достатъчно голям и могъщ, за да понесе всякакви интерпретации върху гърба си. При това неговите тълкуватели напълно основателно могат да подкрепят с примери от текста избора си на подход към пиесите на Барда. Дори ако трагедията, за която казват, че "светът не знай любов по-чиста и съдба по-клета от тези на Ромео и Жулиета", изведнъж заприлича на весела история, а Ромео внезапно се окаже персонаж без лице. Какъвто е изборът на режисьора Пламен Марков за спектакъла "Жулиета, Жулиета", съвместна продукция на "Сълза и смях" и Добричкия театър.
Навремето постановката на Иван Добчев по "Ромео и Жулиета" във Военния театър предизвика критически ропот, защото той си позволи да представи първата част от пиесата като комедия, а втората - като трагедия. Макар и това решение да е напълно защитимо, при това позовавайки се на самия Шекспир.
Сега Марков загърбва всичко, което може да наклони везните към трагичното. Той не позволява на сцената да се пролее нито капка кръв (въпреки че тя блика изобилно в оригинала) и напълно пренебрегва мрачния финал в гробницата. Като в древногръцка трагедия всички нещастия се случват някъде встрани от главното действие и зрителите виждат само тяхната рефлексия върху Жулиета, превърната от режисьора в единствен централен персонаж. Спектакълът завършва в момента, в който тя поглъща приспивателното, дадено й от брат Лоренцо. Докато близките оплакват вкочаненото тяло, духът на палавницата им се присмива някъде отгоре. За останалото само се разказва от втора ръка, при това с голяма доза съмнение.
В желанието си да фокусира вниманието върху превръщането на Жулиета от недорасло девойче в жена, Марков се е опитал да тушира присъствието на Ромео и е оставил този персонаж да броди като неясна сянка, без лице и характер. Вероятно това иде да подскаже, че узрялата да се разпъпи под напора на чувствата Жулиета би го сторила при вида на който и да е друг левент, изпречил се пред очите й. За сметка на това сцената гъмжи от треторазрядни герои. Това е добре дошло за Пламен Сираков, който изведнъж превръща иначе незабележимия татко Капулети в колоритен и жив образ. Ролята на дойката прилепва като ръкавица на Татяна Лолова и тя често придърпва към себе си вниманието на залата, дори когато само стои безмълвно на сцената.
При избора си за Жулиета (Невена Калудова, Маргита Гошева) Марков очевидно е търсил завладяващия патос на 14-годишната девойка. В решението да ореже трагизма има и голяма доза мъдрост, защото за повечето млади актриси би било доста трудно да преминат без преход от единия в другия край на емоционалната скала. Ето защо и "Жулиета, Жулиета" си остава трагедия с весел край.
Големият юбилей
В края на декември всички пътища на вярващите християни ще водят към Рим. За целия християнски свят 2000 е година на Големия юбилей, който ознаменува второто хилядолетие от рождението на Иисус Христос. В коледната нощ множеството пред катедралата "Свети Петър" ще очаква папата да извърши церемонията на отварянето на свещените двери и с това да даде път на настъпващата Света година. Арета Франклин ще бъде излъчена по сателит със специално изпълнение, посветено на християнския юбилей.
Според църквата 2000 е година на опрощение не само на грехове, но и на дългове. Папа Йоан-Павел II е един от инициаторите на идеята за опрощаване на дълговете на третия свят. Неотдавна легендата на поп-музиката Боно, който също участва в тази кампания, подари на светия мъж в бели одежди своите черни очила.
Колизеумът, чиито древни стени са свидетел на кърваво изтребване на християни, е едно от ключовите места за тържеството. Две хилядолетия по-късно там ще бъде поставен галаспектакъл на средновековната драма "Мъките Христови".
Градът се готви да посрещне небивал приток на богомолци и туристи. Очакват се около 13 милиона души, затова градските власти отправиха призив: "Римляни, отворете не само сърцата си, но и домовете си!"
Летлива искра живот
Колко ли утрини човек се събужда и му иде да изкрещи като Вонегът "Сбогом, черен понеделник". Но, уви, изобщо няма сили. Защото сетивата му са закърнели за малките, наглед незначителни, а всъщност прекрасни неща в живота.
Филмът на Пени Маршъл "Пробуждане" (представен от Мей Стар) е разказ за това, как двама души намират онази летлива искра, която дава светлина и смисъл на съществуването. Психиатърът д-р Сейър (Робин Уилямс) цял живот се е бъхтал в сухата научна работа за нервната система на дъждовните червеи. Самият той е единак, успял обаче да запази чувството си за общуване и състрадание. Ленард (Робърт де Ниро) пък е прекарал 30 години в мълчание и бездействие. Но неговата неприсъственост, дължаща се на детска епидемия от енцефалит, не е равнозначна на отсъствие. Животът му е в състояние на вакуум, от който успява да го извади д-р Сейър. Не химията и лекарствата са в основата на пробуждането. Ленард, както и останалите пациенти с подобни симптоми, се завръща благодарение на общуването, обичта и музиката. Цялата тая групичка, извадена сякаш от светлия вариант на "Кукувичето гнездо", истински се радва от пробуждането си, остава в миговете на безкризисност по-жива, витална и благодарна на малкото, което има. А именно - възможността да чувства топлината на летливата искра живот.
Спортна немощ
Не мога да си обясня какво толкова трудно има в правенето на спортно тв предаване. По чуждите канали са изтекли картинките, спортистите са осигурили резултатите и водещите просто трябва да направят две-три свързващи изречения между тях. С чар и компетентност.
По нашите телевизии водещите обаче правят всичко възможно да отблъснат от екрана и най-запалените спортни фенове. Дългото неделно предаване на Канал 1 "Планета спорт", независимо кой го води (журналистите се сменят), е добър пример за това. То е безкрайно морализаторстване, плоскоумно чувство за хумор, демонстрация на начетеност и критикарска поза. За студийната скованост няма да говорим, защото вече казахме, че се излъчва по Канал 1.
С простичък декор и с опит да компенсира този недъг с поведение работи и водещият на предаването "Спортен свят" в "Нова телевизия" Крум Савов. Там за жалост някакви импулсни телефони отвеждат към може би не съвсем (или не само) спортни асоциации.
Една от емблематичните фигури на телевизионната спортна журналистика, Сашо Диков, предлага съвсем необичаен подход в "Едно към едно" по Канал 3. Той коментира на галоп различни стопирани кадри. Ефектът е спорен, тъй като развитието на действието става неестествено бавно за зрителя. В същото време то е съчетано с яростно нападение срещу слуха му. Има дебалансираност на елементите, но нетипичността на този похват може би пък го прави атрактивен.
Всички твърдят, че сме с буйна кръв. Тогава защо няма горещо спортно тв шоу? Едва ли само защото напоследък спортните ни достижения не са толкова силни и чести както преди. Доайените обвиняват младите в липса на грамотност и спортни познания. А за спецификата на телевизионната им битност избягват да споменават. Когато се оказва, че различните телевизии предлагат еднакво слаб спортен продукт, значи проблемът е свързан с телевизионното общуване - не на аудиторията с медиата, а на журналистите с медиата. Което е по-страшно.
Бермудският триъгълник е квадрат
Гротеска и сюрреализъм, романтика и философски прозрения, подхвърлени с откровението на шофьорски лаф в закусвалня на международен път. Герои, приличащи на персонажи от графити. Абсурд и хиперреализъм. Смях, фантастика и меланхолия. Нечии библиотеки още кътат екземпляри от романите му със засъхналата кал на Уудсток, където са вървели от ръка на ръка... Клошарският литературен сленг на Кърт Вонегът се оказа езикът на човешката працивилизационна свободност. Десетилетия наред читатели от всякакъв произход, култури и интелектуален ранг прочитат себе си чрез него. Определението "пост-Гутенбергов писател" се оказа повече от далновидно. Романите на Вонегът се преиздават ентусиазирано и днес. Импонират на компютърното мислене на новите млади така безапелативно, както на поп-генерацията преди. Ако cyber-манталитетът и неговите ценности са поп-културата на XXI век, то Вонегът пак е на гребена на вълната - "Да - Килгор Траут отново е тук... " Нищо чудно - неговата (анти)литература почива изцяло върху желязната логика на парадокса - а какво по-парадоксално в своята логичност от тоталността на електронното пространство, закотвило индивида пред PC-то. Класическият читател следи редовете отгоре-надолу и отляво-надясно. Така вижда и света. Кърт Вонегът пише, мисли и възприема света във всички посоки на времето и пространството. Поп-корн-web-литература. Можеш да влизаш в неговите книги последователно, а всъщност отваряш всевъзможни link-ове на сюжета и на собственото си съзнание.
Възможно ли е да има и поп-корн-web-филм? И не е ли най-логично екранизацията на "Закуска за шампиони" да бъде нещо такова? Това поне бяха очакванията, когато след двадесетгодишни благородни намерения и отказа на Робърт Олтман с проекта се хвана режисьорът Алън Рудолф. Рудолф е познат у нас с изтънчената нервност на "Мисис Паркър и порочният кръг" и с факта, че дълги години е асистирал на Олтман. Но май не трябваше да се заема със "Закуска за шампиони". Защото е много повече стилист, отколкото импровизатор. Защото е Гутенбергов режисьор. За разлика от Олтман. Силата на Алън Рудолф е в нюансите на детайла, в трупането на атмосфера и настроения. Но границите на сетивността му се определят от класическия разказ. Филмът хвърля всичките си усилия да материализира човеците на Вонегът. Превръща се във вакханалия на литературните персонажи, но не смее да счупи прангите на традиционното филмово мислене. Колкото и да се старае да отхвърли директното съобщение, то си му е в кръвта. А при Вонегът хаосът е съобщението. От всичко това най-много са спечелили актьорите. Брус Уилис, Ник Нолти и донякъде Албърт Фини са си подарили роли, тотално различни от всичко, което са правили досега. Но въпреки блестящите изпълнителски попадения основният проблем си остава. Режисьорската визия е пълно демоде. Филмът е буквална екранизация на времето, в което е писан романът. Литературата на Вонегът е естетически саламандър, защото свободно се намества в специфичните мисловни образи на различни поколения читатели. Филмът обаче се разбива в бента на конкретността.
Кърт Вонегът твърди, че Бермудският триъгълник е квадрат. Както винаги, е абсолютно прав. Алън Рудолф и неговата "Закуска за шампиони" за съжаление така и не са намерили четвъртата страна на триъгълника.
Правният спор - в съд или може и иначе
Посредничеството търси компромиса, а не решение в полза само на едната страна
Спорът като категория в българското право бива правен или неправен в зависимост от естеството на своя предмет. Действащата правораздавателна система се занимава основно със споровете, произтичащи от вече закрепени юридически състояния. Оставащата ниша на споровете, възникващи във връзка с неустановени предварително правоотношения (т.нар. неправен спор), стои като цяло празна в системата на българското законодателство. Празна е не само неговата материално-правна част, но и процесуалната уредба.
Когато две страни са в състояние на спор (без оглед на вида му), те обикновено го отнасят към държавния съд или в редки случаи - към арбитраж. И доста често са недоволни, защото посочената по-горе слабост е законодателен пропуск, но освен нея съществуват и други проблеми. Всеки сблъскал се със съдебен процес сам ще се сети за много от тях.
Разрешение на това голямо несъвършенство (чието съществуване можем да открием не само в нашето законодателство) бизнес- и правната аристокрация на САЩ е открила, създавайки един сравнително нов правен способ, наречен медиация (посредничество). Медиацията предлага повечето качества, липсващи на другите средства за разрешаване на спорове - тя е бърза, евтина, доверителна, ефективна, доброволна и запазва добрите отношения между страните. При нея страните биват водени чрез правилата на убеждението до взаимоизгодна спогодба. В процедурата по медиация страните участват доброволно самостоятелно или заедно с придружаващ ги юридически или икономически съветник. Често самият този съветник стартира процедурата, съзнавайки най-добре недостатъците на алтернативата - съд и възможностите, които дава медиацията - съвсем законно заобикаляне на почти всички императивни забрани на ГПК (Гражданско-процесуален кодекс) и на доста от съществуващите в настоящия НПК (Наказателно-процесуален кодекс). Независим, специално подготвен трети участник (медиатор) подпомага страните и ги насочва в трудния и непонятен процес на изкуството как да спечелиш, отстъпвайки. Медиаторът е квалифициран специалист, подготвен да ви помогне тогава, когато партньорските ви отношения куцат, и дори да ви обучи как, посредничейки (чрез медиативни техники), да посрещнете сам не само проблемите на спора, но и въпросите от далеч по-ранното ниво на преговорите. Стартираща от следващата година програма по обучение във висшите училища (Софийския и Пловдивския университет) ще подготвя и квалифицира първоначално студентите юристи, а след това и студентите с други специалности за новите предизвикателства и предимства на медиацията. Друга организация, вече предоставяща услугата по обучаване и предоставяне на медиаторски услуги, е организираният център по медиация към Фондация "Партньори - България".
В държавите, където медиацията реално съществува (САЩ, Унгария, Полша и т.н.), тя се предлага на спорещите страни от съдията, пред когото е повдигнат спорът, за да се спести по този начин сериозният разход на имуществен ресурс, поглъщан обикновено от конвенционалния процес, и за да се избегне дългата и затлачваща съдебна процедура. Огромна част от действащите адвокатски колективи имат специални правила и курсове за обучение, чрез които техните членове прилагат правилата на медиацията.
Основните предимства на медиацията са съсредоточени главно в нейната бързина. За седмица до три с от едночасови до тричасови заседания може да се разреши проблем, който съдилищата биха разглеждали години. При това се съхранява инвестираният в процеса и поради това неизползваем капитал и се спестяват време, неустойки, лихви и проблемите по изпуснатите рекламационни или преклузивни срокове. Чрез медиацията може да се избегне и неловката ситуация да видите отсъдено възможно най-несправедливото за вашия интерес решение. Спогодбата, до която се достига чрез медиационната процедура, отразява желанията и възможностите на страните, а не налага мнението на трето лице. Това е особено важно, имайки предвид честата безполезност на отсъдените решения не само за загубилата, но дори и за спечелилата страна.
Втора категория предимства на медиацията са сериозните нормативни недостатъци и ограниченията на съдопроизводствената процедура, затрудненото боравене с постоянно променящото се законодателство и огромните възможности за несъдействие от страна на често апатичния съдебен персонал. Както ГПК, така и НПК имат стриктни правила за допустимите доказателствени средства, представителство, срокове за извършване на процесуални действия и др. Медиацията спестява и срещите с изпълнително производство, което също създава огромни допълнителни затруднения. След като бъде издаден съдебен лист, обикновено се открива, че голяма част от активите на ответника не са негови или просто следва нова неколкогодишна съдебна борба за преодоляване на употребените способи за укриване на споменатото имущество. Дори елементарното производство по изваждане на изпълнителен лист понякога е доста трудоемък процес.
Всички тези проблеми на пълното противопоставяне по никакъв начин не стоят при медиацията, защото там се избягва точно самото противостоене. Страните в процедурата по медиация не се състезават, а напротив - те са насочвани към сътрудничество. Така се преодоляват редица други странични нежелани ефекти като саморазправа, затрудняване на правораздавателната система (дори неуважение към нея вследствие на съдебните грешки) и др. Именно поради това, а и поради вечното битие на феномена спор медиацията е намерила широко приложение в прагматичната американска и постоянно модернизиращата се японска правораздавателна система, а множество европейски страни също отдавна се възползват от нейните предимства.
Спомен за Англия
Тези, които са имали някога път към Обединеното кралство, едва ли ще отрекат, че Memory (спомен) е подходящо име за едно от популярните напоследък заведения в София. Кръчмата, която се намира на ул."Борис", две преки след църквата "Свети Георги", наистина напомня за добрите стари английски пъбове. С огромния си бар, с десетките снимки по стените и с многото празно пространство.
След бума на заведенията, спретнати в гаражи, реконструирани апартаменти и изобщо навсякъде, където има повече от 15 квадрата свободно място, Memory е глътка свеж въздух. Вътре можете спокойно да разходите слон или просто да съедините няколко от широките дървени маси, за да се събере по-голяма компания.
Приликите с английските пъбове обаче спират дотук. За разлика от тях Memory не е запушено и шумно до непоносимост. Освен това между масите не сноват едри келнерки с по пет халби във всяка ръка. Клиентите тук наблягат на марковия алкохол и това е отразено в зареждането - асортиментът на уиски, водка и джин е доста добър. Има и достатъчно видове бутилирана бира, но наливната е само една - София Пилзен.
Memory е от заведенията, които отначало предлагаха само питиета и ядки на посетителите. Явно обаче собствениците са се усетили, че пиещите имат нужда от мезе и сега в менюто са включени и няколко салати, които са достатъчно богати и не се губят в чинията. По-гладните пък могат да си поръчат триъгълни препечени сандвичи с шунка, пилешко роле, сирене или кашкавал, които се сервират с кетчуп, горчица, майонеза и зеленчуци.
Малко объркващи са двете менюта, които стоят на всяка маса. Както може да се очаква, в едното има неща, които ги няма в другото, и обратно, така че, ако искате да имате цялата информация, прегледайте и двете.
Печени картофи със зеленчуци
Приготвяне:
Измивам картофите и необелени ги завивам поотделно в алуминиево фолио. Пека ги на предварително затоплена на 180 градуса фурна за около 40 мин. В това време нарязвам измитите и изчистени от дръжките и семето чушки на малки кубчета. Доматите топвам за момент във вряща вода, след това в ледена и ги обелвам. Нарязвам ги на кубчета, като предварително съм им махнал семките. Махам фолиото на готовите картофи и 6 от тях издълбавам с чаена лъжичка като купички. Издълбаното пюрирам. Последния картоф обелвам и нарязвам на малки кубчета, които добавям заедно с чушките, доматите и жълтъка към яйцето. Подправям със сол, пипер и индийско орехче и размесвам добре. Белтъка избивам на сняг и добавям внимателно към пюрето, като не бъркам в кръг, за да не спадне обемът му. Пълня издълбаните картофи с пюрето, поръсвам с кашкавала и мащерката отгоре и запичам във фурната за 10 мин на 200 градуса. Сервирам ги горещи като топло предястие или като гарнитура към печени меса.
Скандинавският патриарх
Годината е 1929. Крахът на Уолстрийт залива като ледена вълна живота на хиляди янки, а Европа още не знае, че много по-жестока вълна се надига от засилващата се нацистка партия в Германия. И докато Адолф Хитлер омайва с красноречието си, някъде на север, в малкото шведско градче Лунд, се ражда един друг Адолф. Или по-точно Карл Адолф фон Сюдов, който също ще си служи с красноречието, само че в най-чистия смисъл на словото.
След годините, прекарани в Кралската школа за драматично изкуство в Стокхолм, почти няма да има общински театър, по чиято сцена да не е преминал дъхът на Фон Сюдов. Така в Малмьо в средата на 50-те аристократичната му сянка остава зазидана в очите на водещия постановчик - Ингмар Бергман. Новото име - Макс фон Сюдов, става водещо в афишите на спектаклите "Котка върху горещ ламаринен покрив", "Фауст", "Пер Гинт"... Не след дълго достолепната фигура на шведския актьор белязва и филмографията на Бергман - от "Седмият печат" и "Поляната с дивите ягоди" (1957), до "Часът на вълка" (1968) и "Докосването" (1971). Макс фон Сюдов не остава изолиран в ареала на остров Фарьо (свещената обител на Бергман), а снима и по други земи с други режисьори - Сидни Полак в "Трите дни на кондора", Уди Алън в "Хана и нейните сестри", Биле Аугуст в "Пеле Завоевателя", Пени Маршъл в "Пробуждане". Една от последните му роли е на мъдрия друид Гутуар от "Версенжеторикс", сниман в България. Наред с актьорските превъплъщения Фон Сюдов има и едно режисьорско - филма "Катинка" (1988).
- Да, като знам, че съм ограничен от собствените си възможности. Разполагам само с тялото и гласа си. И доколкото имам - интелигентност и въображение. Е, ще ми се да имам повечко... Израснах като актьор за девет години, докато чергарувах с малките трупи из шведските провинциални градове. Правехме, каквото си поискаме. Играехме всевъзможни безразборни роли - смешни, агресивни, жални, зли; веднъж главни, друг път - епизодични. Аз обичам разнообразието и не искам да правя едно и също. Най-големият кошмар би бил да се скрия в някоя ниша, да бъда само ученият или пък учителят. Аз мога и искам да бъда различен. Уви, повечето продуценти нямат нито много въображение, нито кураж и предпочитат да залагат на сигурни карти. Ако имам страхотен успех с даден образ, всички се втурват към мен с думите "искам същото, само че в еди-кой си филм". И на мен ми става безинтересно, защото искам да бъда провокиран.
- Той ми е влиял по много различни начини, за всякакви неща, на най-различни нива. Не мога да кажа, че винаги сме работили лесно, но съм му благодарен за годините, прекарани с него. При Бергман има желязна дисциплина, което е много добре за работата. Провокацията е да спазваш дисциплината. Това е най-ценното нещо, което съм научил от него, и много ми е помагало. Друго - Бергман има особен, специфичен подход към драматургията, който не се наемам да опиша. Пък и толкова отдавна беше, когато за последно работих с него... - Бях вече завършил театралното училище и четвърта година се подвизавах на общинските сцени. Бергман поставяше в Южна Швеция, обаче често прескачаше до нашия театър да гледа представления. Запознаха ни, но аз имах чувството,че ние се запознавахме постепенно, докато той гледаше отдолу спектаклите. После ме покани да играя при него. Ритъмът на работа ни беше следният: зимата на сцената, а лятото пред камерата. После той отиде в Националния театър, а не след дълго и аз го последвах. Но някак си останах негов актьор главно във филмите му. През 1974 започнах да снимам активно в чужбина и повече с Бергман не заснехме нито един филм. Единствено съм играл в продукции по негови сценарии.
- Особено. Живея в два различни свята. Единият е шведски, където говоря на родния си език, мога да играя всякакви персонажи и съм свободен. Докато в света на чуждите филми трябва да говоря на английски. Аз съм все онзи - чужденецът, което значи, че принадлежа към следните категории - злият, смахнатият учен, психиатърът, артистът и всякакви чудати, странни типове. А искам да си играя едно обикновено човешко същество, което говори на шведски.
- Да. Ако трябваше да избирам едно от двете - киното или театъра, щях да си избера театъра. Там съм израснал, там чувствам по-голямо удовлетворение заради живия контакт, последователността на ролята. Няма разни ефекти, развалящи всичко, което си направил, няма монтаж, след който виждаш, че си играл нещо съвсем друго. На всичко отгоре, когато ме снимат в едър план, все си повтарям "дишай правилно, дишай правилно". Защото имам чувството, че всяка моя мисъл се чете по лицето ми и оттам се запечатва на лентата. Но няма да си кривя душата - все пак и киното много ми харесва, иначе не бих се снимал въобще.
- Два пъти играх с него в театъра и веднъж в киното. Когато снимахме "Поляната с дивите ягоди", моят дом бе на другия край на Швеция и нямаше къде да отседна. Шьостром ми отстъпи лятната си вила близо до Стокхолм и така успях да го опозная по-отблизо и много го харесах. Той живееше сам, жена му бе починала и му липсваше много. Шьостром бе един възрастен джентълмен. Е, малко циничен, разбира се - живял дълго, направил кариера не само в Швеция, но и в Холивуд. Имаше страшно чувство за хумор. Нощем ставаше да си пийва уиски. В театъра зад кулисите - също, и то често. Много странно - никога не го хващаше, а го успокояваше по време на спектакъл. На сцената имаше абсолютен магнетизъм в съчетание с истинска простота. Можеше нищо да не прави, обаче винаги се набиваше на очи. Беше прекрасен и всички му вярваха.
- Никога не съм бил особено религиозен. Отгледан съм в лютеранско семейство, с присъщите ценности и светоглед. Вярвам, но не по начина, по който църквата иска. Уважавам религията, но респектът ми към всички Христови интерпретации и всякакви духовници е изчезнал. Вярвам в разни мои си неща.
Антоан: Вече съм добре въоръжен
Кой може да обърка рождения ден на Антоан Николов? Отговорът е - Бил Клинтън. Височайшата визита на щатския президент в София принуди шефа на Столичния общински съвет да отложи с два дни коктейла по случай рождения си ден. Вместо в неделя, когато центърът на столицата беше отцепен за автомобили, Антоан свика "на патерица" приятелите и колегите си във вторник. За място на купона по традиция беше използвана една от наскоро ремонтираните зали на "Московска" 33. Тя обаче се оказа тясна за придошлите общинари, които се редяха на дълга опашка, за да поздравят своя началник. От името на всички тържествено слово произнесе шефът на синята група в съвета Николай Николов. "Преди две години подарихме на председателя самурайски меч. Сега искахме да е нещо по-голямо", каза накрая Николай Николов. Неразбрал какъв е точно подаръкът, шефът на Булгаргаз Кирил Гегов попита да не би да е бухалка. Подаръкът обаче се оказа огромен меч, напомнящ за времената на Крал Артур. "Вече съм добре въоръжен. И пистолет имам", заяви Антоан, видимо доволен от избора на своите подчинени. По-късно се разбра, че арсеналът на общинския шеф е бил попълнен и от огромен арбалет, дарен от шефа на "Софийски имоти" Тошко Добрев. На партито в един момент се появи и кметът Софиянски, придружен от целия си екип, включително и от шефа на Общинската банка Любомир Павлов, който е смятан за най-големия враг на Антоан в общината. Сред гостите беше забелязан и шефът на "Нова телевизия" Стефан Димитров, който наблягаше на 12-годишното уиски "Балантайнс". В края на рождения ден се разбра, че специални поздравления до Антоан са изпратили вицепремиерът Евгений Бакърджиев, фондация "Бъдеще за България" и други, не толкова приятелски кръгове.
Картофите - горещ начин да си сверим часовника
Вярвам, че колкото по-малко знаете за картофите, толкова по-силно ще бъдете зависими от пържолата. Пържола, голяма и мазна като пролетарски каскет, с която да усмирите в себе си олимпийския дух за постнически подвизи.
Всъщност това, което ви предлага маестрото, не е ястие, защото няма сос, с който да се покапеш. По-скоро прилича на криминално задушаване с фолио, арогантно събличане на картофите и пюриране, което е акт на обезличаване нравствените и физически качества на зеленчука. Виж, покапването е нещо откровено. Покапването е бебешкият устрем към безграничното оливане.
Сега е тъкмо време да се опитва новото вино. Студът го е стегнал през кръста и го е избистрил. Имах такъв случай, ангажиран и някак с темата. Винаги когато влизаше в кръчмата, бай Весо Гърдев си поръчваше кана вино, две лимонади и пропускаше мезето. Акраните от съседните маси го поканваха да си бодне от тяхното. То обикновено биваше ланска сланина, подкова суджук, открадната от пържината, или домашна пастърмица. Той не им отказваше, но бодваше от мезето, колкото да не ги обиди. И винаги нежно се противеше: "Благодаря, хапнах у нас печено."
По едно време ми се стори, че няма в селото човек, който да яде като него всеки ден печено. Веднъж прелях от любопитство и го попитах какво печено е ял.
"Жената пече картофи", отвърна той.
Много е подходящо тази рецепта да бъде приготвена от жена, защото женската фурна винаги пече по-добре.
Човечеството познава 134 вида картофи, а учените са уверени, че те премахват депресивния маниер на пиене. Но картофите не са само беззащитен откъм отношението на сляпото куче и човека зеленчук. Прочете какво мисли за тях един любител на тъмната английска бира: "Ако, да речем, се опитаме да разберем същината на картофа от историческа гледна точка, трябва да тръгнем от родината му Перу, където неговите свойства се оказали толкова незаменими и вездесъщи за върха на цивилизацията, че инките, като умували как да мерят времето си, се спрели на най-логичния за тях вариант: единица време - времето за варене на един картоф."
Гечев: При Виденов си бяхме добре
"Късно е чадо! Да я беше водил тази политика кога бе на власт". С тези думи известен БСП-депутат коментира ентусиазираните предложения на бившия вицепремиер във Виденовото правителство Румен Гечев, който обясняваше като каква точно икономическа политика трябва да води държавата през следващата година. На организираната от БСП публична дискусия за проектобюджет '2000 Гечев (известен още като Поразяващата уста, Гумен Речев и т.н.), не пропусна за пореден път да отчете успехите на... икономическата политика на Виденовото правитество!
Дискусията, на която бяха поканени финансисти и бивши членове на правителствата, подкрепяни от БСП, бе уважена от Емил Хърсев, Димитър Ашиков, Стоян Александров, Иван Ангелов, Димитър Стефанов, Максим Димов, Енцислав Харманджиев, шефът на Валутната комисия от 80-те години Иван Илиев. Останалите не толкова популярни участници така и не станаха известни, поради очевидния афинитет към конспирацията на лицето, отговорно за списъка с участниците в иначе публичната дискусия.
Диалектика
Вътрешният министър Богомил Бонев беше забелязан да пробва тъмен панталон в магазин "Мануел" на столичната ул. "Солунска" миналия четвъртък привечер. Служител на магазина усърдно се въртеше около специалния купувач. За да не бъде обезпокояван ВИП-клиентът, персоналът на магазина беше побързал да сложи на входа метална стойка с надпис "Затворено". "Той е, той е", усмихваше се бодигардът на министъра на случайни минувачи, разпознали през витрината полицай номер едно.
"А, колко добър бил в колоезденето господин премиерът. Можел да измине 50 км с велосипед", довери шепнешком шефът на правителствената информационна служба
Сините депутати
Шефът на IT отдела на в. "Капитал"
Депутатът от управляващото мнозинство
ВИЦ НА СЕДМИЦАТА
След ремонта на кабинета земеделският министър Венцислав Върбанов останал без работа, върнал се на село и се захванал с отглеждане на животни. През лятото той излязъл в планината и три месеца живял в пущинака, без да се срещне с никого. Един ден, както си пасял стадото, му иззвънял мобифонът. Върбанов бръкнал под ямурлука, погледнал към дисплея на апарата и се обърнал към стадото:
- За мене е, казал той на овцете си.
Има натрупан страх у съдиите
Стефан Орманджиев, шеф на съдийската комисия към БФС, пред "Капитал"
- Доволен съм, че успяхме да вкараме нормативната база на футболното съдийство в ред. Документите по влизането, излизането от ранглистата, начините на определянето на нарядите, избирането на международните съдии, провеждането на семинари са регламентирани. Досега нямаше прегледност и всеки си ги правеше по свое усмотрение. Приехме политика на подмладяване и мога да се похваля, че комисията успя за една година да направи така, че в А група да дебютира съдия на 25 години. Предложихме за международен съдия 27-годишен.
- Аз говоря за принципа на организация на съдийството и администрирането му. Другата страна на въпроса е съдията на терена и неговото представяне. Можем да помогнем с методически указания, написали сме инструкция, проведохме много добър семинар с лектори отвън. Ние теоретически ги подготвяме, но е много важно дали учениците са добри. Става въпрос за талант, което никой не може да го промени. Ние работим с 50 души съдии. Оглеждаме младите. В единия случай ни обвиняват защо пускаме млади и неопитни съдии, в друг пък опитните правят грешки, наказваме ги, че са посредствени. Трябва да сме наясно - никой не може да спре грешките на съдиите по футболните терени. Каквито и теории да напишем, това не можем да го спрем.
- Въпросът е, че в нашето първенство си знаем нашите проблеми, знаем за историята на българския футбол и оттам нататък свързваме нещата с това, което се отсъжда на терена. Естествено, не мога да кажа, че някъде съдиите не се обвързват. Но ние в почти всички случаи смятаме, че грешката на съдията е свързана с поръчка или корупция. В момента съдиите са оставени на спокойствие. Забрави се много бързо за времето, когато се правеха съдийски стачки, вадеха се пистолети и когато съдиите не смееха да си тръгнат от стадиона. Това вече го няма. Освен това президентите имат много повече доверие в съдийската комисия в момента. В никакъв случай не искам да оправдавам съдиите, че грешките им са само плод на посредствеността. В много случаи съдиите допускат явни грешки, защото са предубедени, че даден отбор е по-силният. Това е минало, което не можем да изкореним за една година. Работя с ранглиста на съдиите, които до вчера бяха мои колеги, и те са влезли в тая ранглиста, подбирани от други хора, по друг начин. Не мога да извадя всички накуп. Между тях има и добри съдии, но някои са със старо мислене. Не мога на съдии, които са на по 40-41 години, да им сменя манталитета. Учудващо е за мен, но това е някаква стара натрупана отживелица - да се страхуват. Има страх у съдиите още - виждам го. Затова предпочитам да работя с младите съдии.
- Напротив, международните съдии получават тежките мачове. Колкото е по-тежък мачът, толкова повече тежи грешката. Ако пуснем дебютиращ съдия на дерби мач, тогава той ще направи много повече грешки. Аз лесно ще се оправдая, че правя подмладяване на съдийството, но никой няма да ми прости този експеримент. Ще кажат: "Г-н Орманджиев, вие си правите майтап с българския футбол. " А международният съдия, вместо да направи 25 грешки, ще направи пет. Никой не е застрахован от грешки. Аз също съм грешил и даже един път си признах.
- Предложил съм 10 души свирещи и 10 души помощници. Квотата, която ни дава УЕФА, са шест свирещи и осем помощници с обещанието да бъдат 10 помощници. Успоредно обаче с официалната съдийска листа сме изпратили информация за представянето на нашите съдии в България. Имаме специално класиране.
- Наско и Иван Добринов са в началото на листата. Не се представя добре в България Антон Гецов, особено в двубоя "Ловеч" и "Левски" направи грешка, за която не можем да си затворим очите. Представянето му и през пролетта: имаше слабо съдийство - на "Славия" - "Левски". Колебливостта на Светозар Маринов също е известна, но ще изчакаме и оценките на УЕФА. Много ми се иска Момчил Врайков като много млад съдия да пробие.
- Трябва да си кажем истината право в очите - в момента нямаме талантливи съдии, колкото и да ми се обидят момчетата. Нямаме такива таланти с такива качества, които да свирят на европейско ниво. Един Иван Добринов се доближава и той тази година има добро представяне в Европа. Костадин Писков сега е в Нова Зеландия на едно първенство и дотам стигат възможностите на нашите съдии. Всички останали не можаха да достигнат европейското ниво, затова и аз се затруднявам.
- Ще дам пример с Младен Благоев, който бе наказан цяла пролет. Тази есен не съм чул да е свирил лош мач. Дори онзи ден има чудесни отзиви за "Велбъжд" и "Ловеч", като знаем колко трудно в Кюстендил се печели мач. Костадин Костадинов също върви добре.
- Аз моята оценка вече си я знам. За една година всички са ме намразили по простата причина, че за всичките грешки на съдиите смятат, че съм виновен аз. Старите съдии са ми вече опозиция, тези момчета, които ще ги освободя, защото не са достатъчно перспективни, ще ме намразят, другите я си спомнят с добро, я не. Тези хора, които са около мен, 100 процента сигурно искат да седнат на моето място. Клубовете не ме обичат, защото не се обвързвам с тях и продължавам да съм си същият. Опозицията, която е срещу всеки футболен съюз, също е срещу мен.
Иван Абаджиев срещу националите: медали или пари
Българските щангисти вдигат рекордни тежести в Гърция
Скандали, драми, медали и рекорди - нищо не липсва в лагера на българския национален отбор по вдигане на тежести на световното първенство в Атина. В изключително напрегната обстановка в зала "Мир и дружба" щангистите ни събират точки за олимпийските игри в Сидней наред с отбори от 51 държави. Гълъбин Боевски (кат. 69 кг) и Донка Минчева (48 кг) подобриха общо пет световни рекорда, а старши треньорът Иван Абаджиев обяви, че ако състезателите му и федерацията не приемат неговите условия за работа, ще си подаде оставката.
Пълен фурор направи 25-годишният Гълъбин Боевски, който подобряваше собствените си рекорди в категория до 69 кг пред близо 5000 зрители. Европейският шампион от Ла Коруня 99 атакува постижението на Пламен Желязков в изхвърлянето от 160 кг. Подобри го с 500 г, след което прибави още два килограма и завърши движението със 162.5 кг. Последва нов рекорд в изтласкването и четвърти в двубоя - 357.5 кг (162.5 + 195), което го направи "извънземен, от друга планета" в очите на американските журналисти. "Бях готов за победа. Най-трудното преминах преди състезанието, когато трябваше да свалям пет килограма. Замалко да стане голям гаф, тъй като попаднах на грешен кантар и той ме изкара с два килограма по-лек. Аз се зарадвах и се натъпках с храна. Изпитах ужас, когато разбрах какво съм направил, но пък имаше време да ги сваля", каза шампионът, който за час и половина стана по-известен от трошача на рекорди в кат. 56 кг Халил Мутлу (Турция).
Драмата се разигра в категория до 77 кг, която бе смятана за българска. Чакахме златен медал от двукратния световен шампион Златан Ванев и от опитния Пламен Желязков, шампион на по-долната категория. Титлата обаче отиде у Бадар Салем-Петър Танев (Катар), който завърши с двубой 370 кг, колкото имаха и Виктор Митру (Гърция) и Желязков. Златан Ванев остана осми. В изхвърлянето той бе 15-и и опита да навакса изоставането с тежест от 212.5 кг. - шест килограма над световния рекорд. Не успя и постави на изпитание пълната квота за олимпиадата в Сидней.
В категория до 62 кг се събраха четирима българи, където Севдалин Минчев бе най-добър и взе бронзов медал с 315 кг (142.5 + 172.5). Пети в класацията бе вдигащият за Хърватия Николай Пешалов, а другата ни надежда, Стефан Георгиев, остана последен заради трите неуспешни опита в изтласкването.
Силно състезание направи и олимпийският шампион от Барселона Иван Иванов (56) и само по-голямото му лично тегло го лиши от бронзовия медал. Иван бе по-тежък с 270 грама от тайванеца Ван, с когото събраха по 280 кг. Двайсет и осем годишният шуменец, който бе включен в отбора в последния момент, тъй като цяла година лекува травми, се утеши с бронз в изтласкването.
Българският женски отбор успя да намери място в шестицата и си извоюва правото за участие на олимпиадата догодина с четири състезателки. Неочакваният успех се дължи изключително на Донка Минчева, която донесе първата световна титла в олимпийски спорт на България за 1999 г. Тя подобри и рекорда на планетата в изтласкването с половин килограм. Основен принос има и спечелилата сребърен медал в кат. 69 кг Милена Трендафилова. Останалите щангистки - Изабела Рифатова и Сийка Стоева (53), Даниела Керкелова (69) и Гергана Кирилова, бяха само поддъращ персонал в битката за точки. Изключение направи Нели Янкова, която остана пета при 58-килограмовите. Тя бе изпреварена само от железните в тази категория азиатки.
Въпреки че жените ни постигнаха главната си цел от четири визи, кризата в това направление е много жестока. "Момичетата ни остаряха. Те са от 15 години в залата, а хората се развиват с млади състезателки. Ние отскоро започнахме лагери, защото нямаше пари. За олимпиадата ни трябват само тези, които могат да вдигат за медали", сподели Абаджиев.
Възрастта обаче няма да спре 29-годишната Трендафилова, която контузена стигна до второто място в Атина. "Абаджиев не знае, че ден преди да тръгна за Гърция, контузих рамото и през цялото време бях на инжекции. Ние нищо не му казваме, защото ще ни заяви по-ниски начални тежести и няма да стигнем медал. А само медалите ни носят някакви пари и точно те ни задържат в щангите още", заяви тя.
Старши треньорът Иван Абаджиев се е подготвил да постави ултиматум на Българската федерация по вдигане на тежести и ако условията му не бъдат изпълнени, ще си подаде оставка въпреки договора до олимпийските игри. "Проблемите започнаха още миналата година, когато нашите състезатели разбраха какви суми взимат гръцките им колеги. Тогава тръгнаха бойкотите на тренировки и лагери. Наложи се да използвам пъдари, за да не нарушават режима. Те си мислят, че съм магьосник. Със съвременната апаратура обаче всичко се лови. Момчетата се възгордяха от постигнатите резултати и направиха опит за моето премахване. Казах им да съберат подписка и ще си отида спокоен, че не ме искат. Иначе хората ще си кажат, че съм предател за пари. Те обаче обявиха, че проблемът не съм аз, а малките заплати, които дори получават нередовно. Тогава искам да кажат на целия български народ, че не искат да тренират тук, защото няма пари", каза Абаджиев.
Според състезателите обаче проблемът е, че старшията е против участието им в Бундеслигата, където те могат да изкарват точно тези пари, които не им достигат у нас. "Абаджиев постоянно поставя нещата така, че между нас и федерацията да няма разбирателство. Ако ни накарат да спрем участието в Германия, напускаме националния отбор. Готов съм да заявя, че сега няма по-дисциплиниран отбор от нашия", каза световният шампион и рекордьор Гълъбин Боевски, който още следващата седмица ще продължи състезанията в германския си отбор.
Има два варианта за изход от ситуацията. Първият е взаимен компромис между състезатели и треньор, който Абаджиев никак не е склонен да приеме на този етап. Другият е щангистите да получат нов наставник в оставащата една година до Сидней, а Иван Абаджиев да поеме конкуренцията от Катар или Египет. "Страхувам се, че ако не се разберем с федерацията и аз напусна, Нурикян ще ми създаде проблеми при преминаването в чужбина. Той е много близък с генералния секретар на Международната федерация Томаш Аян. Той пък може да "съветва" Египет или Катар да не ме вземат", каза Старшията.
Каквото и да се случи след Атина, трябва да се помни, че Абаджиев е човекът, който извади родните щанги от кризата след игрите в Атланта, и вече няма световно първенство без титли за България. Той обаче не срещна достойната за резултатите финансова подкрепа от държавата, за да реши проблемите със състезателите, и бе принуден да работи в тежките условия на лишения, на които е подложен целият отбор. За сравнение - гръцките му колеги са изцяло под крилото на местното правителство, което е отпуснало средства за нова зала само за щанги, както и за пълното обезпечаване на отборите. Нашата държава показа подкрепа от първия ред на трибуните, където четири дни седя спортният министър Цвятко Барчовски. Той не размени нито дума със състезатели с изключение на награждаването на Донка Минчева, което бе негово задължение по протокол.
Операция "Катар" ще спасява щангите ни
Обмислят се трансфери за българските треньори в чужбина
В Българската федерация по вдигане на тежести (БФВТ) се очакват постъпления на свежи пари, ако операцията по отстъпването на осем българи на катарския национален отбор завърши успешно. Преди няколко месеца щангисти от дублиращия ни държавен отбор приеха предложението на арабите да станат техни граждани и като такива да участват на световното първенство в Атина с цел да спечелят квоти за олимпийските игри в Сидней през 2000 г. С тях от нашия щаб се отклони и помощникът на Иван Абаджиев Златин Иванов.
"След тази операция напрежението в нашия отбор нарасна. Момчетата си мислеха, че колегите им ще получат доста пари от участието си за новата държава, докато на тях нищо не можехме да обещаем, каза генералният секретар на БФВТ Нораир Нурикян. - Трябваше ни време да ги успокоим и да ги уверим, че ще бъдат компенсирани. След като получим някакви пари от катарската федерация, ще ги разделим помежду им за по-нататъшната подготовка. Ще се получи така, че с парите от осем "катарци" ще готвим осем наши състезатели".
Сделката, сключена преди две седмици, е за 100 000 долара. Половината от тях вече трябваше да са в касата на федерацията, а другите 50 000 долара да дойдат след световното първенство. Състезателите пък се задължават да дадат половината от сумата, която получат от катарската федерация. За първо място им е обещана премия от 100 000 долара. "С едно добро представяне мога да си уредя живота", призна Петър Танев, световен вицешампион.
Колкото и да отделят за федерацията ни, те пак ще са много по-богати от възпитаниците на Абаджиев. Пари ще има обаче, ако "чужденците" се представят добре в Атина. В противен случай благодетелите им може да се откажат от тях.
Появяването на пълен катарски отбор от българи стана сензацията на световния шампионат в Атина. Новината се разпространи светкавично и любопитството на чуждите медии, а и на треньорите от света бе огромно. "Тези катарци българи ли са? Как и защо са там? ", бяха най-често задаваните въпроси. Притеснението на питащите е оправдано, тъй като усетиха заплаха с този отбор Катар да попадне между шестте най-силни в света и да вземе пълна квота за Сидней. "Имаме възможност да влезем в шестицата, но няма да го направим, защото това може да ни донесе много неприятности (б.ред. например да фалшифицират допингпроба). Да мине това световно първенство без скандали и догодина никой няма да ни спре", обясни Златин Иванов.
Операция "Катар" е подкрепена лично от генералния секретар на Международната федерация по вдигане на тежести Томаш Аян. "Ето, поучете се от българите. Те дадоха осем състезатели, които създадоха един силен център в арабския свят", каза той на колегите си по време на заседание в Атина.
Скандалите с катарците започнаха още преди два месеца, когато няколко азиатски отбора бойкотираха местните игри заради появата на българите. В Атина пък от всички участници само на нашите катарци вземат допингпроба и всяко тяхно движение се гледа под лупа. Ако момчетата издържат, те ще изкарат пари за българската федерация и ще си осигурят участие в Сидней. Засега единствената им облага е, че са настанени в петзвезден хотел в Атина.
Българското присъствие в Атина видимо изнерви великите сили в щангите, тъй като в гръцката столица участват рекорден брой наши състезатели - общо 25 - 8 мъже, 7 жени, 8 "катарци", натурализираният хърватин - олимпийският вицешампион от Барселона '92 Николай Пешалов, четвъртият в Атланта австралиец Кирил Кунев (94 кг). Ако към тях се прибави и треньорският щаб с български паспорти, пръснат по света, бройката в зала "Мир и дружба" в Атина ще надхвърли 50 човека. За пръв път турците са с изцяло български екип. Нашите специалисти са водачи на отборите на Мексико, Тайланд, Виетнам, Либия, Сейшелски острови, Тунис, Колумбия, Салвадор, Франция, Ирак и др. Доскоро състезаващият се Йото Йотов, когото Абаджиев очакваше да се присъедини към тима ни, доведе в Атина пълен отбор холандци - мъже и жени. Египет също се нареди на опашката родно производство.
"Обмисляме обаче да направим трансфери за всички треньори, които ще ни бъдат поискани оттук нататък. Так ще можем да съберем още средства. Готови сме да дадем още състезатели на държави, които поискат. Бахрейн е една от тях. Няма опасност да останем без треньори, защото разполагаме с много добри млади специалисти", заяви Нурикян.
Федерацията трябва да прибере най-малко 50 000 долара от Хърватия по трансфера на Николай Пешалов, ако искат той да участва на олимпиадата. Ако не платят за Николай, световното първенство в Атина, където той зае четвърто място, ще му е последното състезание в категорията. Той е на 29 години.
Световното първенство е на път да постави началото на една нова финансова политика на БФВТ, която изглежда намери път как да продаде изгодно продукцията си. Ако всичко с операция "Катар" мине успешно, няма да има повече състезател, който с тъга да сподели: "Толкова труд хвърлих и нито лев не спечелих". Както това направи олимпийският шампион от Барселона и четвърти на първенството в Атина Иван Иванов.
Накратко
Само 1126 билета с цена два лева бяха продадени за благотворителния мач между състав, избран от националния селекционер Димитър Димитров, и сърбите, играещи в нашето първенство. На стадиона в Стара Загора се събраха поне 5000 зрители, за да видят победата на българите с 3:0. Головете вкараха футболистите на "Левски" Георги Иванов-Гонзо и Димитър Иванков от дузпа и Емил Николаев от "Локомотив" (Сф). Тимът на сърбите бе воден от треньора Люпко Петрович и бе подсилен от други чужденци, играещи в България. Единствено ЦСКА не позволи на своите футболисти да участват в двубоя, приходите от който ще отидат за детска болница в Ниш.
ЦСКА насрочи общо събрание въз основа на подписката, внесена от опозицията. Управителният съвет с президент Любослав Пенев уважи искането за дневен ред от три точки - отчет на ръководството, избор на нови управителни органи и трансформирането на клуба според изискванията на Закона за физическото възпитание и спорта. Променена е само датата - 14 декември, което е само с пет дни след друго общо събрание, свикано от УС на ЦСКА, с дневен ред изключване и приемане на нови членове. През седмицата Пенев бе в Италия, най-вероятно за да уточни подробностите по продажбата на Красимир Чомаков в първодивизионния "Лече".
Нападателят на "Левски" Георги Иванов-Гонзо бе наказан да не играе четири срещи, защото удари с лакът защитника на "Добруджа" Румен Боев. Футболистът ще пропусне последните два кръга до края на есенния полусезон и реванша с "Ловеч" от турнира за купата на България, както и първата среща от пролетния полусезон. Футболен клуб "Нефтохимик" пък бе лишен от домакинство за три мача, след като привърженици на отбора изпочупиха стъклата на автобуса на "Спартак" (Вн) на излизане от Бургас. Президентът на бургаския клуб Христо Порточанов се закани да съди полицията за неизпълнение на служебните задължения, които включват обезопасяване на автобуса на гостуващия тим до напускането на града.
Българските национални отбори по баскетбол започнаха със загуби участието си в европейските квалификации за шампионатите през 2001 г. Мъжкият състав, воден от треньора Петко Маринов, падна със 72:74 от Босна и Херцеговина в Плевен. Центровете не успяха да се справят с най-високия състезател на противника Овчина, като в същото време не вървеше и стрелбата от разстояние. Първата си тройка българите отбелязаха в 25-ата минута. Най-резултатен бе Хрисимир Димитров с 23 т., Тодор Стойков остана с 13 т. Женският ни състав загуби с 59:69 при гостуването на Чехия.
Американката Линдзи Дейвънпорт спечели турнира "Мастърс", след като победи на финала с 6:4, 6:2 лидерката в световната ранглиста по тенис Мартина Хингис (Швейцария). Двете се срещнаха в мач за титлата на същия турнир и през миналата година, но тогава се наложи швейцарката. Оттогава Хингис няма победа в двубоите помежду им. Това е първи успех в "Мастърс" за Дейвънпорт, която през тази година спечели "Уимбълдън".
Нов устав цели да увековечи Батето като шеф на БФС
Петият извънреден конгрес, който ще се проведе на 3 декември, няма да промени нищо в управлението на Българския футболен съюз (БФС). Това беше ясно още при формулирането на казуса с незаконността на устава, който за последно бе изменян на 11 декември миналата година. Затова и изпълнителният комитет гласува да има само една точка на събранието в НДК - приемане на нов устав в съответствие със Закона за лицата и семейството, Закона за физическото възпитание и спорта и договореностите при посещението на члена на изпълкома на ФИФА Джоузеф Мефсуд. По стара традиция обаче именно някои тънки детайли в основния документ на БФС може да се окажат изключително важни след време.
Този път тайната е скрита в членовете и алинеите, които регламентират дейността на президента. Създателите на устава са пропуснали да напомнят, че президентът се избира най-много за два мандата. Подобно изрично изискване фигурираше в предишния вариант на документа. Този пропуск, изглежда, не е случаен. Настоящият президент Иван Славков-Батето миналата година започна втория си мандат начело на българския футбол и ако не му мине котка (Барчовски) път, той ще изтече след две години. Тогава трябва да сдаде официално властта. Ако новият устав мине без проблеми през делегатите, които ще бъдат избирани по стария и вече отречен метод, Батето може да се радва на безкрайно управление на "Кърниградска" 19, както е по устава на Българския олимпийски комитет например. Префасонирано е изискването президентът да не участва в ръководството на политически партии и организации, което директно парира евентуални желания на министри или членове на висшето ръководство на СДС да конкурират Славков.
Основно ще бъде променен делегатският състав на общото събрание, като ще отпаднат платените служители в БФС. Досега това бе основно законово нарушение, което принуди съдът да откаже регистрация на съюза. Сега членският състав ще бъде изключително от представители на футболните клубове - по трима делегати за отбор от А група, по двама за Б група, по един за В група и по един за всеки два аматьорски отбора на по-долните нива. Членовете на изпълкома и контролния съвет също ще имат право на глас, тъй като това са изборни длъжности. При новата ситуация сериозен превес ще имат аматьорските отбори, които по традиция са по-бедните и по-лесни за манипулация. Не се разрешава индивидуално членство на физически лица.
Идеята на Славков от последния конгрес президенти и членове на управителните органи на футболните клубове да не бъдат избирани в изпълкома вече заляга като точка от устава.
Очаква се отново да възникне спор за статута на Професионалната футболна лига (ПФЛ), която е регистрирана като отделно юридическо лице. Още миналата година идеологът на нормативните документи на БФС Трендафил Данаилов успя да вкара ПФЛ в устава като структура на футболния съюз без право на самостоятелна дейност. В новия устав положението не се променя. Известно е мнението на ръководството на профилигата, което отказва да приеме да бъде на индиректно подчинение на Славков и Вуцов.
Спорен остава и въпросът дали трябва да последва нов конгрес през следващата година за избор на нови ръководни органи според изискванията на новия устав. Президентът Славков отново потвърди, че няма намерение да свиква повече събрания, въпреки че и изискването на международните футболни организации е такова. Това би била нормалната процедура, тъй като настоящият изпълком и контролен съвет са избирани от нелегитимни според съда делегати, голяма част от които платени служители на съюза. "Цвятко Барчовски да чете "Параграф 22", защото той ни вкара в тази оплетена ситуация", заяви Батето по този въпрос.
От 4 декември Иван Вуцов отново става генерален секретар - длъжност, която бе заменена с изпълнителен директор заради делата за възстановяване на работа на бившия генсек Емил Дачев. След като юридическата процедура приключи, се връща и старото наименование на длъжността.
БНТ увеличава цените на рекламата
Две рекламни тарифи бяха приети миналата седмица
Над 12 хил. нови лева ще струват 30 секунди реклама в най-гледаното време на БНТ, когато отпадне забраната за излъчване на клипове в този часови пояс. В момента съгласно Закона за радиото и телевизията държавната телевизия не може да пуска реклама от седем до десет часа вечерта. Ветото се отменя автоматично, когато бъде издаден лиценз за частна национална телевизия, което се очаква да стане през следващите няколко месеца.
Миналата седмица управителният съвет на БНТ утвърди две рекламни тарифи, които ще са в сила през първото тримесечие на следващата година. По коя от тях ще се плащат излъчените клипове зависи от това дали е издаден лицензът за частна национална телевизия. Двете тарифи влизат в сила от 3 януари 2000 г. Дотогава важат специални коледно-новогодишни цени на рекламното време. Най-скъпото време в тях струва с 1500 нови лева повече, отколкото досега. В последния ден от тази година, праймтаймът ще започва в десет вечерта и ще продължава до полунощ. Фирмите, които искат да се рекламират в най-гледаното време навръх Нова година, ще плащат с десет процента повече, отколкото предишните празнични дни.
Лицензът за частна национална телевизия най-вероятно ще бъде издаден в края на тази година. Комисията, която трябва да препоръча на правителството печелившият кандидат, трябва да реши кой е той до края на ноември. Възможно е обаче изборът да се забави. Голяма част от членовете на комисията имат ангажименти и към продажбата на БТК. Проблемите по сделката за компанията отнемат огромната част от времето им и това може да забави вземането на окончателно решение.
В рекламната тарифа, която ще влезе в сила след издаването на лиценз за частна национална телевизия, цените в почти всички часови пояси са чувствително увеличени. С около 800 нови лева по-скъпо може би ще стане най-евтиното досега време - до 17 ч. Увеличава се и цената на рекламното време в поясите около праймтайма. От 22 до 23 ч например 30-секунден клип ще струва 7800 нови лева, което е с 1500 лв. повече от сега действащата тарифа.
Ако не бъде издаден лиценз за частна национална телевизия, увеличение на цените пак ще има, но то ще бъде значително по-малко. Рекламата във всички часови пояси ще бъде по-скъпа, с изключение на времето преди забранения праймтайм през делничните дни, където има символично намаление. Повишаването на цените ще е най-голямо за времето след 23 ч, когато след Нова година ще е повече от два пъти по-скъпо да се излъчи клип. Високата цена в най-гледаното време вероятно е следствие на друго ограничение в медийния закон. Според неговите разпоредби в праймтайма не може да се излъчват повече от пет минути реклама.
Рекламната тарифа за сателитния канал на БНТ TV Bulgaria остава без промяна, но това всъщност няма никакво значение - тя вече едва ли може да се гледа от някого. От известно време насам сигналът на тази програма се разпространява само в цифров вид, което стеснява потенциалната й аудитория значително, тъй като повечето сателитни антени и приемници у нас, а и в страните, където се предполага, че има българско население, са аналогови. Така те не могат да гледат програмата на TV Bulgaria. Това, съчетано с невъзможността да се разбере колко хора гледат сателитния канал, едва ли го прави привлекателен за рекламните агенции.
Ръководството на БНТ е предвидило цени и в случай, че лицензът за частна национална телевизия бъде издадена до края на тази година. В писмо до рекламните агенции шефът на дирекция "Маркетинг и продажби" Иван Павлов обяснява, че ако забраната за излъчване на реклами в праймтайма отпадне преди Нова година, агенциите, които са направили заявки за излъчване на клипове в часовите пояси около най-гледаното време, ще могат да ги преместят срещу нови цени. Предвижда се те да са с 15% по-високи, отколкото в действащата рекламна тарифа или коледно-новогодишния ценоразпис.
"Очаквахме да има увеличение на цените, но не и толкова голямо - определено сме изненадани", коментира новите тарифи медиадиректорът на "Пиеро 97" Иво Цеков. През агенцията, която е част от групата фирми на "Крес", минава най-голямата част от рекламните бюджети в БНТ. Според г-н Цеков целта на тази тарифа е държавната телевизия да прибере колкото се може повече пари, преди частната национална телевизия да започне излъчвания. Всички кандидати за честотата на Ефир 2 обещават да започнат излъчвания около половин година след получаване на лиценз.
Според Теодора Тенчева от "Медиа ком" - друга агенция, която работи с БНТ "едноличното и декларативно уведомление за промяна в цените не изневерява на стила на БНТ". "Част от точките в тарифата говорят за механично и небрежно отношение към рекламодателите", коментира тя.
Катерина Буюклиева, управител на "Медиа клуб", смята че при тази цена на праймтайма ефективността на рекламите там няма да е много голяма. "Вече имаме един отказ на клиент да се рекламира през януари, ако в сила влезе по-скъпата тарифа", обяснява тя.
България - мръсна приказка
Някой ден ще се върна в България
- От три години. Първо живях две години в Истанбул и от близо година съм в Будапеща. Работя за "Ксерокс" от 8 години. Започнах 20-годишен, работих почти пет години в София и след това след едно преструктуриране на организацията ми предложиха работа в Истанбул - така отидох там. След което след ново преструктуриране и повишение се преместих в Будапеща.
- Точната ми позиция е регионален бизнесмениджър по производство на издателски системи за Централна и Северна Европа. Занимавам се с маркетинг, продажби и осигуряване на качествено обслужване на клиентите, с които работим по определена продуктова гама. Това са ми отговорностите. Имаме търговци и маркетингови екипи във всички тези държави и аз отговарям за маркетингови програми и продажби, сключване на договори, инсталации. Общо взето, бизнесдивелъпмънт.
- Не.
- Честният отговор е - и да, и не. Първо, не знаех какво ме чака. Второ, заложената в манталитета на българина представа за Турция определено не е положителна по ред причини, предимно исторически. Това беше един от аргументите против. От друга страна, беше много сериозно професионално развитие, интересна работа, от която можех да науча и научих много. Освен това отидох да работя с екип от хора, на които имах доверие. Един от хората, с които работех, ме назначи в "Ксерокс" - той също е българин, в момента е генерален директор за Турция, но е избягал от България преди около 30-ина години. В момента е белгийски гражданин. Преди това беше генерален директор в България и аз всъщност отидох като част от новия екип. Това ме привлече - възможност за развитие, по-добро заплащане и т.н. Беше от значение и това, че имах щастливата възможност да се връщам в България на практика всеки месец т.е., като ми стане мъчно, като искам да си видя приятелите, се връщам или те идват при мене.
- Много добре. Отговарях пак за тези високопроизводителни издателски системи - това, за което отговарям в момента, само че в по-малък регион. Имах среда, приятели, близки хора. Турците са много открити, приятни хора, с тях лесно се работи, топли са. Там намерих много приятели. Освен това Истанбул е един много хубав град за живеене - динамично е, има какво да се прави, забавно е. Когато е топло, все едно си на курорт. В интерес на истината Истанбул ми липсва много. В сравнение между Истанбул и Будапеща предпочитам определено Истанбул.
- В момента ми е малко по-скучно в персонален план. Но едни наши приятели се преместиха във Виена, така че често си ходим на гости. Връщам се в България всеки два месеца. Не е лошо.
- Това звучи като интервю в "Ксерокс". Не мога да кажа, че имам съвсем ясна цел. Знам с какво искам да се занимавам конкретно като материал, като предмет на действие, но за това каква позиция искам да заема нямам ясна амбиция. В този вид компании нещата са много динамични. Ние сменяме средно веднъж годишно цялата си структура, което води до много персонални промени и промени в начина, по който се прави бизнесът, по който са организирани нещата. Така че трудно е човек да си постави ясна цел, примерно искам да бъда на тази позиция след 5 години. По-скоро може да си наясно с какво искаш да се занимаваш - с продажби, с маркетинг, с research-development, с управление на някаква географска територия, с оперативни неща.
- Сто процента. Естествено има известен български елемент поради спецификата на пазара и междуличностните отношения, но политиката на компанията по отношение на хората, на начина на правене на бизнес е идентична, няма разлика за мен.
- Да.
- Зависи кога. В момента не. Предлагали са ми и аз отказах. Но след време да. Нямам дългосрочни планове да не се връщам в България, дори напротив. Определено нямам за цел да остана да живея в чужбина.
- Много неща. Първо, понеже обикновено се връщам по работа, струва ми се, че се е променила средата, в която би следвало да работя. Хората, с които общувам, начинът на действие, организацията, фирмите се развиват до известна степен в положителна насока. Появиха се банкомати и ей-такива битови неща. От друга страна, хората са като че ли по-изнервени, по-ангажирани. Става малко по-мръсно, обслужването е все така лошо, но има и много положителни промени. Зависи къде и за какво конкретно става въпрос. България ми е родна и мила и не искам да остана да живея в чужбина.
- Да. В Унгария има доста българи и те са две категории. Там няма емигранти както в Германия, Англия, Щатите. Има хора, които са емигрирали в началото на века между двете световни войни, но те са вече второ-трето поколение. И другият сорт българи са хора като мен, които са отишли там на работа. Разбира се, има и известен престъпен елемент. С хора от моя тип общувам по работа и в личен план. Финансовият директор на Marriot - Будапеща, е българин, един от маркетмениджърите на "Сони" също, хора работещи в "Хюлет-Пакард" и много други са българи, които живеят и работят в Будапеща. В Турция българите са по-скоро такива, преместили се след събитията от 1987, но те живеят в друга среда. Пак съм се виждал с тях, но по-скоро случайно.
- Пазарът ни е много малък. Пазарният потенциал на България е несъизмерим с пазарите в Унгария, Чехия и Полша - държави с подобен на нашия път на развитие. Основната причина е, че чуждите инвестиции тук са доста ограничени - всеизвестен факт. Доколкото знам, в Унгария до момента са инвестирани от порядъка на 10 милиарда и 700 млн. долара. За да имаме пазар, са необходими сериозни инвестиции, структури, хора, които се занимават с проучвания, документация. Това определено липсва, което е недостатък.
- Естествено трябва да имаш лични качества. В тези компании най-много се ценят постигнатите резултати, това е реалното измерение на нещата. Но има хора, които, въпреки че са постигнали резултати, не претърпяват професионално развитие. За "Ксерокс" специално един от най-лесните начини за напредък в работата - а професионалното развитие не значи непременно повишение - е силен ментор или човек, когото следваш, човек, който те мотивира, учи и развива. Ти влизаш вътре като бял лист - аз започнах на 19 години - тогава не знаех особено много. Успехът зависи изключително много от начина ти на поведение - колкото си по-открит, динамичен, инициативен, толкова по-лесно е да се интегрираш. В компания като нашата най-трудно е да се интегрираш в друга среда, защото всяка държава си има своя специфика, хората имат различни навици, друг тип поведение, което има значение. Трябва да приемаш нещата такива, каквито са, да си отворен към света и да се адаптираш.
- Екипът е международен. Принципът в "Ксерокс" е "отворен офис". Работим туркиня, англичанин и аз. Има унгарци, французи, руснаци, чехи, всякакви хора.
- Като търговски представител. Първо работех в един магазин на "Солунска" - бил съм студент първа година. Работех за един от агентите на "Ксерокс" - компанията има агенти, дилъри, дистрибутори. Той продаваше копирна техника, консумативи и аз работех в неговия магазин. Жена ми също работеше в "Ксерокс". Познавах нейни колеги. Запознах се с търговския директор - една дама, която ми предложи да отида на интервю при тогавашния генерален директор. Отидох и ме взеха.
- В Чехия в един приятелски кръг стана разговор за 1968 г., когато българска армия е участвала в Пражката пролет. Тогава ми беше неудобно, че съм българин.
Иначе аз преговарям с клиенти на високо ниво - генерални директори, маркетинг-директори, финансисти от все големи държавни или частни компании - хората се учудват малко, като разберат, че съм българин. Не е често срещано явление. Помага ми и външният вид - очакванията им са други. Но определено няма лошо чувство. Като си стигнал до преговори с тези хора, нещата са доказани малко или много, държи се на професионализма и на това, което можеш да предложиш. Това откъде си няма особено голямо значение. Другото нещо, то е много важно в момента, е, че големите компании имат политика на диверсификация на персонала. Ако си загледала в повечето брошури, реклами на компании, има примерно един чернокож, двама азиатци, две жени, човек от Източна Европа или нещо такова. Това помага. Вече има хора от Източна Европа, които са на много високо ниво в големи елитни компании по света. Единици са, но фактът е налице.
- Никога не съм смятал, че съм напуснал реално България, защото се връщам много често. Повечето хора, които живеят извън България, не си идват много редовно. Аз се връщам всеки месец, т.е. във времето няма големи промени. Промените ги забелязвам постепенно. Това, което искам да видя в бизнесживота, е повече професионализъм, коректни отношения. Когато това стане, то може да повлияе положително на икономиката, инвестициите. Говорим за по-човешки, по-коректни отношения, по-нормална среда на работа, по-организирано развитие напред, а не тук - нещо, там - нещо. Трябва да има общо желание нещата да се развият, всеки да си знае мястото в обществото и естествено не да се стреми да остане на него, ако не му харесва, но да знае какви са му отговорностите, а не да гледа в паницата на другия. Това е голям проблем в България.
