Пробутват ни надежда второ качество
Сините политици, които лобират "Нова телевизия" да получи национален ефир, имат повод да празнуват малка победа по пътя към желания лиценз. След като двамата чуждестранни кандидати да правят частна национална телевизия се обединиха, миналата седмица представител на новата компания обяви, че няма да се инвестира в страни с малък рекламен пазар (). Така "Нова телевизия" ще тича сама към финала на състезанието, засега. Ако естествено състезанието някога започне. Няма никакви изгледи това да стане скоро. Нещо повече - най-вероятно конкурсът за частна национална телевизия ще започне след датата, на която преди време управляващите казаха, че той ще завърши. Министър-председателят беше изявил категорично желание този въпрос да бъде придвижен по колелата на управленската бюрокрация възможно най-бързо и да приключи в началото на май. Волята на премиера обаче явно не беше достатъчен стимул за държавните чиновници. Издаването на лиценза беше обвързано с друга, неясно къде разположена във времето сделка - приватизацията на БТК.
Въобще сложните връзки, чрез които управляващите отлагат едно или друго напоследък, придобиват все по-абсурден характер. Свързването на приватизацията в ефира с раздържавяването на БТК е нищо в сравнение с брилянтното упражнение на столичния кмет. Преди време той съвсем сериозно обясни, че запълването на дупките (тази дума е слаба да опише точното явление, но по-силна засега няма открита...) по софийските улици зависи от... войната в съседна Югославия. Тя била спирачката в шеметно работещото колело на градоначалническия ентусиазъм.
И така проект след проект, обещание след обещание... Вместо резултати или поне признание, че няма да стане, получаваме от управляващите потупване по рамото, фалшива усмивка и бодро обяснение: "Ще стане, ще стане... Ама друг път. " След което поглеждат към хоризонта и казват: "Ей-й-й-й онзи хълм там, виждаш ли го? Само да го минем и лошото свършва."
А в устата им остава неприятният вкус на долнопробна, фалшива надежда.
Синеблузите строители
Строителната организация на управляващата партия, наречена за краткост НИС, се събра веднага след Великден, за да определи кои ще са последните специално избрани новодомци за прясно ремонтираната партийна централа. На принципа "всеки член на НИС - със секретар, а всеки секретар - с канцелария", началниците раздадоха и последните празни офиси на "Раковски" 134 и определиха наемателите. С това приключи дългият строителен етап на обект "СДС" с идеен и технически ръководител Иван Костов.
За да не изостават в строителството, шефовете набелязваха плановете си за следващите обекти, които ще са разположени в районите на местната власт. Но за да е награден за усилията и добре запознат с новите чертежи и последният редови работник в синьо, не е зле да се качи до Боровец - това измислиха от централния офис на фирмата, която междувременно управлява и държавата.
И да им е леко на душата на уморените строителни работници си взеха Орфей да им организира рандевуто. Произведен в директор на политическа академия, депутатът с митично име и фамилия Дуевски е по обучението. За строежите на партията отговаря Бакърджиев - хем инженер, хем строителен министър. Той ще разгърне там, на Боровец, картата на бъдещата си изборна победа и ще раздаде на подизпълнителите общински парчета, които да застроят тъй, че през октомври пак Бакърджиев да покаже тая карта на народа - цялата в синьо.
Ей такива строителни планове начертаха шефовете на НИС във вторник след Великден.
В същия ден и час пред очите на зажаднелия за покрити пазари столичанин и пред желаещия каква да е новина журналист (при таз парламентарна суша) Стефан Софиянски преряза лентата на обект "Големи яйца".
Сезонът на стратегиите
Хубаво нещо е правенето на стратегии. Още по-хубаво е приемането на добри стратегии. А най-хубаво е последователното следване на приетите добри стратегии.
Но както често се случва на нашите географски ширини - не бил този случаят.
В зората на демокрацията, следвайки принципа на махалото, думите план и концепция зазвучаха по комунистически грозно. И никой не искаше да си цапа ръцете с нещо, което навяваше дори и най-беглата асоциация с петилетните планове.
Така всичко започна при липсата на ясна и дългосрочна държавна политика като как да се правят реформите, как да се преструктурира и стимулира икономиката. Политическите решения през двете петилетки бяха доминирани от конюнктурни, теснопартийни и личностни интереси, но не и от дългосрочно пазарно целеполагане. Даването и отнемането на недообмислени преференции за избрани отрасли, дейности, фирми или региони и в крайна сметка безкрайното лутане и нежелание да се форсират неизбежните рубежи срина икономиката с близо 40%.
Плахите опити да се понапише някоя и друга стратегия удряха на камък. Документът или не се приемаше, или беше ялов, или нямаше воля да бъде приложен.
Напоследък обаче думата стратегия започна да става все по-модерна. Приватизацията, енергетиката, стоманодобивът, торовите заводи, малките и средни предприятия, високите технологии, хранително-вкусовата промишленост () и още, и още напъни за стратегии. Като идеи всичките те звучат добре, но дали при обсъждането и приемането им надделяват професионализмът, пазарните принципи и оценките за цялостния им ефект? Дали има воля те да се прилагат последователно, с мисъл, насочена малко по-далеч от близкия политически хоризонт? И въобще има ли такова животно - националноотговорна и последователна икономическа политика? Очевидно има (виж интервюто на бивш ирландски премиер на ), но засега няма данни да е забелязвано в България. А докато бъде забелязано, очевидно ще продължаваме да приемаме стратегии, да ги употребяваме за лични нужди, да ги променяме при всяка смяна на конюнктурата и после да се чудим защо не идват чужди инвестиции и защо се срива поредният отрасъл.
Гръцкият премиер лансира в София нов косовски план
"След 21 дни война не са постигнати очакваните значителни резултати от въздушните удари на НАТО срещу Югославия. Етническата чистка не бе предвидена и това доведе до голяма беда. Затова трябва да се предприемат конкретни инициативи за налагането на мира колкото се може по-скоро", това заяви гръцкият премиер Костас Симитис след разговор на четири очи с българския си колега Иван Костов. Гръцкият министър-председател пристигна у нас веднага след срещата в Брюксел на премиерите на страните от евросъюза, където бе предложена нова форма за развитие на Югоизточна Европа. Намерението на EС според Симитис е да се свика заедно със САЩ и Русия конференция за икономическото развитие на региона след налагането на мира. Идеята е чрез нея да бъдат създадени структури, които да оценят щетите от кризата и да изработят планове за дългосрочно развитие. По думите на Симитис от конференцията не трябва да се изключва нито една страна, тъй като форумът няма да има ефект. Самото предложение за балканска конференция бе лансирано от Атина преди година. Конференцията на Балканите не трябва да се разглежда като заместител на българското членство в ЕС и НАТО, заяви премиерът Иван Костов в отговор на информацията, която получи от гръцкия си колега.
Гърция иска и засилена координация на помощите, които се пращат за бежанците. Следващата седмица Атина ще бъде домакин на международна среща по този проблем.
По време на разговора си с българския премиер Симитис се ангажира Гърция активно да лобира за по-бързото присъединяване на България и Румъния към НАТО и ЕС, защото това е свързано с икономическия стабилитет на региона. По думите на Иван Костов при следващата си среща с Костас Симитис в края на юни двамата премиери ще обсъдят доклада на Европейската комисия за напредъка на България по пътя й за членство в ЕС.
Накратко
Екземпляр от Търновската конституция подари на всички почетни гости областният управител на Велико Търново д-р Румен Рашев. Външният министър Надежда Михайлова стана първият притежател на фототипно копие на основния закон, приет през 1878 г. Специалният тираж на конституцията е отпечатан за 120-ата годишнина, която бе отбелязана на двудневни тържества в старата българска столица Велико Търново.
България пое лечението на косовските албанци в лагера Радуша, на 25 км северозападно от Скопие. Нашата военно-полева болница пристигна в Македония в четвъртък. Петдесет са лекарите и медицинските сестри. Заедно с тях за лагера заминаха и готвачи, които ще обслужват шестте военно-полеви кухни, също пратени от българското правителство.
Преди заминаването си на срещата на високо равнище във Вашингтон в петък президентът Петър Стоянов направи обръщение към нацията. Според него България трябва да покаже, че е част от пояса на стабилността около бивша Югославия, страната трябва да настоява за нов план "Маршал" за Балканите. По думите на президента на предстоящата вашингтонска среща на пакта България не може да очаква покана за членство, тъй като е било изпуснато твърде много време.
Готви ли се НАТО и за сухопътни удари
Появяват се първите косвени белези, че НАТО готви и сухопътни удари. Български спедиторски фирми са получили оферта за пренасяне на военна техника от френското средиземноморско пристанище Тулон до гръцкото Солун. Товаренето на машините трябвало да започне около 20 -21 април. Според наши професионалисти по корабни превози пътуването от Франция до Гърция ще отнеме около 5-6 дни. В офертата се търсели ро-ро кораби, за предпочитане от европейска държава. Това, че корабите са тип ро-ро означава, че машините са самоходни. Прави впечатление, че изискванията за търсените кораби са за особено голяма товароподемност и възможност за бързо разтоварване. Техническите характеристики на поне една от товарните рампи на корабите са за 100 тона, ширина 6 и височина 5 метра. Подобни размери говорят, че някой, най-вероятно НАТО или Франция, се готви да прехвърли сериозна тилова техника на Балканите. В запитването е посочено, че ще се пренасят и тежкотоварни трейлери (носач - бел. ред.). Въпреки че не се уточнява за какъв тип носачи става въпрос, този вид камиони се използва за пренасянето на танкове до района на военните действия. За това говорят и изискванията за другите товарни рампи - 60 и 40 тона съответно. Това е теглото на повечето съвременни средни танкове. По поръчаната площ и относителното тегло на товара може да се съди, че става въпрос за поне 1000 верижни машини, половината от които танкове. В офертата още се посочва, че ще се пренасят около 250 броя 20-футови контейнери, без обаче да се говори за опасни товари, което не изключва това да са части за окомплектоване на машините. Уточнява се, че става въпрос за тежки пехотни материали. Вероятно това е само една от офертите, и то за несекретна техника. Според наши специалисти подобни оферти се печелят от държавите от скандинавските страни като Дания и Норвегия, които са се специализирали в ро-ро превози на голямогабаритни товари.
Ако хипотезата, че ползвател на корабите ще бъде НАТО, е вярна, удари на пакта по суша срещу Югославия могат да се очакват в още в началото на май.
Досегашните инвеститори остават, новите се отдръпват
Нито един чуждестранен инвеститор, който вече работи в България, не смята да променя плановете си, нито да се оттегля заради войната в Косово. Това съобщи Илиян Василев, директор на Агенцията за чуждестранни инвестиции, след заседанието на Консултативния съвет по чуждестранни инвестиции през изминалата седмица. Изводът е направен въз основа на проучване на Българската международна стопанска асоциация (БИБА) сред чуждите бизнесмени. Участниците в консултативния съвет са подкрепили тезата, че през следващите месеци България трябва да следва принципа Business as usual (тоест правете бизнес както обикновено).
Войната в Косово обаче отблъсква новите инвеститори, които са имали намерение да навлязат в България, а сега се отдръпват, каза Захари Желязков, изпълнителен директор на Агенцията за приватизация. Типичен пример в това отношение е оттеглянето на американската фармацевтична фирма ICN Pharmaceuticals, която в края на миналата година сключи договор за мажоритарния пакет на "Биовет" - Пещера (производител на лекарства за ветеринарната медицина) на стойност малко над 13 млн. долара. Купувачът е изпратил писмо до АП, че е загубил инвестициите си в два засегнати от бомбардировките фармацевтични заводи в Сърбия и се отказва да влага средства на Балканите.
По-важният от войната въпрос според външните инвеститори на заседанието на консултативния съвет е как да се подобри взаимодействието между частния бизнес и данъчната администрация. "Отговорихме на инвеститорите, че до един месец ще въведем единно прилагане на данъчното законодателство. Информацията за прилагането ще се допълва ежемесечно, ако възникват нови въпроси", коментира Дора Андреева, зам.-министър на финансите. Основното оплакване на инвеститорите е, че внасят в страната машини и съоръжения с цел да ги апортират в капитала на местни дружества. Те според последните промени в Закона за чуждестранните инвестиции трябва да плащат и ДДС. Следствието е, че прекалено дългият срок на данъчен кредит замразява средствата на чуждите бизнесмени за поне половин година.
Над милион българи в незаконни жилища
Близо един милион и половина българи по един или друг начин обитават незаконни постройки, съобщи арх. Мариана Барух, един от учредителите на фондация "Подслон за всеки". Голяма част от незаконните строежи са на малцинствата, а 80% от кварталите, обитавани от тях в големите градове, нямат канализация и не отговарят на застроителните норми, казаха още от фондацията. Нерегламентираното строителство е със застрашително висока плътност на обитаване и в нарушение на санитарни, екологични и други изисквания. Целта, която си поставя "Подслон за всеки", е на базата на опита да се намерят варианти за благоустрояването на тези територии, както и да се създадат предпоставки сградите да бъдат узаконени, за да могат да се обитават нормално. Това може да се постигне с изработването на общи градоустройствени планове.
България и войната:
Да изберем сами сега, или други да решат за нас после
На 13 април 1999 г., вторник, в редакцията на в. "Капитал" се проведе среща-разговор на тема: "България и войната в Югославия".
Участваха Александър Лилов - директор на Центъра за стратегически изследвания, Андрей Бунджулов - Социалдемократически институт, Огнян Минчев - директор на Института за регионални и международни изследвания, Иван Кръстев - директор на Центъра за либерални стратегии, Евгений Дайнов - директор на Центъра за социални практики, Бриго Аспарухов - ексшеф на Националната разузнавателна служба, Андрей Райчев - социолог, Красен Станчев - директор на Института за пазарна икономика, и представители на редакцията - Иво Прокопиев, Станка Тошева, Лили Здравкова, Йово Николов и Алексей Лазаров.
Искам да предложа три групи въпроси, които естествено не бива да ви ограничават:
Първата - България и войната; ясна ли е вече българската позиция; какво губим и какво печелим от нея сега и стратегически. Втората група въпроси - сценарий за развитие на кризата във времето; кой трябва да даде формулата на мира; каква би могла да бъде тя. И трета група - бъдещето на България и Балканите след войната; последиците за българското общество и за икономиката; трябва ли да се променят националните приоритети и правилна ли е българската стратегия.
По тази причина българската външна политика не може да изхожда от оценката на това какво се случва. Не трябва да изхождаме от правотата и неправотата на някого си. Изключително важно е да го разберем като българи и като български национален елит. Трябва да служим единствено и само на интересите на България.
На първия ден от бомбардировките изглеждаше, че НАТО като на парад ще мине през Сърбия, Милошевич ще падне за една седмица и т.н. Някакви цветя и рози се показваха от сторонниците на активната българска политика на хоризонта. На десетия ден Македония беше въвлечена в конфликта, и то необратимо. На двайстия ден Русия е въвлечена в конфликта. Може би слабо, може би силно, още не знаем, но този конфликт показва изключително силно свойство на водовъртеж. Който си е подал пръста, му захапват ръката. Такава е структурата на този конфликт. Двете страни целят неясни според мен неща. И каквото дойде! Няма ясно формулирани два плана, които да се конкурират. Има импровизации и от двете страни.
За мен адекватната позиция на българските политици, на българския национален политически елит е да се постигне консенсус по въпроса, че сме изолирани от конфликта, и да следваме - доколкото можем и докогато можем тази изолация. Разбира се, тя има своите граници, но засега изолацията е възможна и желателна. Не можем да спечелим нищо по никакъв начин, но можем да загубим по-малко.
Иво Прокопиев: Чухме първата теза - изолацията, като най-правилна стратегия в момента.
Андрей Райчев: И неучастие в разговори и сценки от типа: този е прав - затова ще го подкрепяме, или този не е прав - затова сме срещу него.
Друг е въпросът, че можем да даваме своите хуманитарни и други сигнали. Говоря за реална ресурсна военна политика. Още повече че българският народ никога няма да бъде единен по въпроса кой е прав в конфликта. Такова единство е невъзможно по силата на простия факт, че българският народ, както и всички народи по света, е на страната на слабия. Проблемът е там, че слабият се привижда по различен начин. За Западна Европа слабият - това са албанците. За Изтока - това са сърбите. В България има и двата образа. Те никога няма да се договорят помежду си. България не може да постигне единство по отговора на въпроса кой е прав. България може да постигне единство за Косово само през позицията да не се меси!
Затова съм склонен да мисля, че премиерът Костов, казвайки: "това е единствената защитима позиция, която аз водя" има предвид нещо много умно и нещо много точно. Това, в което можем да сме единни, е да не се месим. Ако тръгнем да се месим, българският народ не може да бъде единен по въпроса на чия страна да се намесим. И, не дай боже, България пък да се сети по въпроса за западния съсед. Не искам голяма дума да казвам, но това е предпоставка за ликвидация на българската държавност в момента. Но да не отиваме чак дотам!
Бриго Аспарухов: Струва ми се, че България беше неподготвена, когато започна този конфликт. Независимо от това, че назряваха събития и процеси и анализите водеха към намеса на НАТО в Югославия, все пак правителството някак си беше неподготвено за реакция. Поради това нашата позиция се формираше в движение.
Това, което ни липсва, е изпреварващата позиция. Например по въпроса за бежанците. Това беше и е най-голямата опасност за България. Не считам, че в конфликта вече е въвлечена и Македония, колкото и парадоксално да звучи тук. По-скоро това е сериозна потенциална възможност. Русия все още не е въвлечена, но тя като че ли се стреми да го направи сама, но все пак няма средствата и не е формулирала ясно своите цели, като че ли вътре в нея има колебание. Струва ми се, че по-скоро НАТО сега се опитва да даде формула за участие на Русия в цялата тази картина на Балканите.
Що се касае до това дали България има предимства и какво би могла да спечели от това, аз мисля, че неутралитетът на България в тази криза сега, както никога досега, има своя шанс. Трябва упорито да демонстрираме единство около идеята, че България не бива да се меси в такива настоящи и бъдещи конфликти на Балканите. Може би това е най-печелившата позиция - шансът ни е уникален и трябва да го отиграем добре.
Огнян Минчев: Според мен първоначално формулираната принципна позиция на България беше правилната. Тя съчетаваше две привидно изключващи се позиции: първата е принципната подкрепа за акцията на НАТО в Югославия и втората - отказ от каквито и да е форми на оперативно въвличане в кризата на която и да е от двете страни. Така че макар и формално логически противоречива, тази позиция бе единствено възможната предвид обстоятелството, че първо, България е непосредствен съсед на Югославия, с определено историческо наследство в отношенията и второ, че България има заявени приоритети, първият от които е членство в Северноатлантическия съюз.
Това, което обаче впоследствие липсва, е динамика в българската позиция и адекватно реагиране на отделните етапи от развитието на кризата, както каза господин Аспарухов - изпреварващо формулиране на теза и на оперативна позиция спрямо всички отделни нейни аспекти.
Всеки, който следи тази криза, вижда основната дилема - от една страна, виртуозна военна операция, а от друга, липса на ясна политическа рамка, липса на ясна политическа стратегия - какво се преследва, какви срокове се преследват, с какви ресурси. Общо взето, двете първоначално заявени политически цели - смяната или премахването на Милошевич и предотвратяването на хуманитарна криза, не бяха постигнати. По принцип аз съм съгласен, че в този контекст България трябва много предпазливо, много внимателно да оценява всички свои стъпки. Струва ме се обаче, че не може толкова лесно да се формулира ясно и еднозначно искането за неутралитет, претенцията на България да бъде неутрална страна в този конфликт. Това означава практически да се зачеркне основният формулиран досега приоритет - членство в Северноатлантическия съюз, а до голяма степен и прозападната ориентация на българската външна политика през последните години. Никой не е поставял под въпрос поне проевропейската ориентация на българската политика. Ако за НАТО имаше и продължава да има известни спорове, за европейската ориентация на българската политика публичен спор няма.
Да не забравяме, че в тази криза не просто Съединените щати и НАТО участват категорично против Милошевич, но също и всички основни европейски страни. Победата в тази акция, война, агресия - както искате я наречете - е приоритет на всяка една от тези страни. От тази гледна точка българската позиция трябва да продължава да бъде гъвкава и да се старае да обслужва тези два формално изключващи се принципа или приоритета - избягването на пряка намеса в конфликта, и подкрепата в каквото е възможно и в каквото е необходимо за каузата на международната общност, за кампанията на НАТО в Югославия.
Проблемът не е само в това, че сме съседи с Югославия, с тежка история през целия двайсти век, пък и не само през него. Проблемът е, че България се намира на Балканския полуостров в позиция, която структурно обуславя нейното поражение винаги, когато вземе страна в регионален спор или в регионално разпадане. Подкрепата, която България дава и ще дава на принципно ценностно равнище, а на определен етап от развитието на кризата може би и не само на принципно ценностно равнище на Северноатлантическия съюз, трябва да бъде балансирана от интензивна политика за постигане на съгласие между всички балкански страни, невъвлечени пряко в кризата относно начина, по който тя трябва да бъде третирана и разрешена.
Никак не е лесно за България да има динамична позиция в тази криза, поради което виждаме, че на всеки етап от нейното развитие през последните три седмици официалната позиция е по-скоро дефанзивна, следваща събитията, а не изпреварваща ги.
Бриго Аспарухов: Ако съм разбран погрешно - коригирам се. Не става въпрос за неутралитет в бъдещата политика на България. Става въпрос за конкретния случай. Тук не става въпрос за отношение към НАТО, а за конкретната ситуация. Колкото е възможно, да се опитаме да бъдем неутрални и по отношение на НАТО, гъвкава политика, както казахте вие.
Иван Кръстев: Първата голяма изненада е, че войната в Косово изненада политическия елит и обществото.
Първата разгърната прогноза за развитие на кризата в Косово е от 1989 г. Всички български институции очакваха този конфликт, но това очакване стана толкова дълго, че изненадата беше истинска. Тя дойде от един много важен фактор - за първи път общественото мнение през последните десет години се яви като реален играч в процеса на вземане на решения. Според мен има две фази в развитието на българската позиция.
Първите пет дни на конфликта бяха дни на успех от страна на правителството, което трябваше да се справи с две противоположни задачи - първо, да успокои общественото мнение, което беше изключително негативно спрямо започващата война в Югославия, и второ - да убеди НАТО, че България не е променила външнополитическата си ориентация.
През тези първи пет дни България изглеждаше пронатовска навън и неутрална вътре.
Но успехът на правителството се оказа проблемен, защото в България за първи път се появи едно антизападно мнозинство, формирано през последните десет години. Това е мнозинството на разочарованите, шенгенско мнозинство, което по изключително болезнен начин реагира на кризата в Югославия и според мен изненада правителството.
Именно появата на това непредвидено мнозинство доведе до сегашната позиция. Това е позиция на самоизолация на България.
Първо, България е единствената страна в региона, която по никакъв начин не участва в никакъв тип операции, свързани с подкрепа на НАТО - нито в хуманитарни операции, свързани с бежанци, нито във военни операции. Нещо повече, Албания и Македония вече постигнаха една от основните си външнополитически цели - да станат част от зоната за сигурност, гарантирана от НАТО. За България тази цел не е реализирана.
България загуби инициативата, която беше извоювала в последната година. За мен това е първата стратегическа грешка.
Сега, когато има вакуум на идеи, когато военните операции са започнати, а няма образ на бъдещето, ние се занимаваме с това да казваме какво не сме готови да направим по всяко едно конкретно искане, а не в името на какъв мир ние бихме подкрепили НАТО. И това включва позиции, които България е застъпвала и преди. Първо, непромяна на външните граници на Югославия. Независимо от това какъв ще бъде статутът на Косово НАТО е политическата и военна сила, която трябва да гарантира, че идеята за велика Албания няма да стане политическа реалност. Второ, невъоръжаване на Армията за освобождение на Косово, което заплашва в дългосрочен план с криминализация на района. Заплашва с появата на малки, криминални държави, в които управляват неясни криминални компании и в които всички основни престъпници имат дипломатически паспорти.
България не може да наложи своите виждания, защото България избра пасивна позиция. Това, че България е остров на стабилността - тази метафора в момента е превърната в политическа реалност. България наистина е остров, но на този остров търговско пристанище няма! България започва да се изолира почти изцяло от политиката на бъдеща реконструкция на Югославия, защото независимо от това как ще завърши войната, ясно е, че ще има голям процес на реконструкция на региона като цяло.
България наистина ще запази статуквото, което има. Въпросът е какво й дава това статукво. През последните две седмици не мисля, че българската позиция е стратегически печеливша. Тя е позиция на консолидиране на вътрешна подкрепа за едни или други действия на правителството, но не е обърната към решаването на проблемите, особено на бъдещето.
Андрей Бунджулов: Да се вгледаме в тази война, в нейните особености. Тя не прилича на предишните. Имам предвид класическите модерни войни - Първата и Втората световна война. Това бяха войни между великите сили, между оси и блокове. Между победители и победени. Тъкмо обратното - войната в Югославия е война вътре в един еднополюсен свят. Привидно всички са против един. Но само привидно. Днес никой открито не може да защити режима на Милошевич, етническото прочистване. Това не произтича само от моралния въпрос за целта и средствата, зададен и към двете страни, а от усещането, че едната от тях иска да реши и друг проблем, който се намира извън втората. Наистина пресилено е да се каже, че световната общност воюва срещу Милошевич, освен ако това не е лоша метафора.
Тази война избухна в едно особено място, натоварено с много история, с много демография. Демографската война беше спечелена от косовските албанци много преди да заговорят оръжията. Войната в името на миналото, на колективната памет трябваше да поправи последиците от тази първа, невидима война. Два национализма - косовският и сръбският, са сцена на едно голямо разместване на пластовете. Тук да бъдеш неутрален, да изчакваш, да се изолираш е недалновидна стратегия. Не може да се каже на чия страна е справедливостта. Обективният отговор е: на нито една от двете. Но войната избухна не за да разреши тази дилема. Макар че привидно НАТО зае страната на косовските албанци, а Русия на сърбите. Война без победител. Освен ако предизвестеният победител не приеме смешното положение, че победеният е Милошевич. Защото истинският резултат ще се окаже друг - пренареждане на самата конфигурация на силите, а не победа над един режим. И за да завърша по тази тема, въпросът е не да градим политика на неутралитет от гледна точка на сегашното разположение на силите, а да се ориентираме в настъпващото бъдеще.
Евгений Дайнов: Искам да се закача за изпреварващата позиция и да предложа смяна на оптиката.
Какъв е статутът на войната в преходния период? Всеки път, когато погледнем политическата история на Европа; всеки път, когато стари правила, по които има съгласие, се делегитимират и си отиват, старият ред си отива, но не е ясно какъв е новият ред. И какво се случва? Обществата и страните изпадат в състоянието, което Фобс описва като природно - всеки има равното право да налага своята визия за бъдещите правила върху другия. Затова естественото състояние на преход от стари времена към нови е война на всички срещу всички. Изкуственото, артефактът, произведеното от човека е мирът. Там където няма война - това са изключенията.
Ако обърнем така перспективата, няма никакъв смисъл да анализираме всяка война една по една. В периода на преход войните могат да избухват по каквито си искат поводи - например не всички войни в следкомунистическия период са етнически обосновани.
И оттук мисля, че това, което трябва да направи България, не произлиза от анализа защо това се случва тук, защо се случва точно в момента. Да се гледа на тази война като случайност означава да се анализира защо тя се случва.
Ако НАТО тръгне към етнически чисти държави и ако Милошевич тръгне, и албанците нямат нищо против да се тръгне към етнически чисти държави, тук се събират три посоки. Опасността е, че няма да се стигне до прекрояване на граници и до нови държави, които да са етнически еднородни, а ще се стигне до разграждане на държавността, на държавната форма на организация на обществото изобщо. Между Триест и Кюстендил може да няма държави, а войводства - Аркан да си управлява едното, това го видяхме вече в Босна, неговият братовчед да управлява другото, а Шешел да управлява третото. И да има тотална, пълна криминализация. Затова никакви мисли на тема "етнически еднородни държави" не бива да бъдат допускани в никакъв вариант, а нещо такова се върти в главата на НАТО.
Другата грешка, която може да се направи в случая, е да започне въоръжаването на АОК и оттам вече виетнамизацията е много лесна. Въоръжава се АОК да се бие със сърбите, АОК не може да се справи и вкарваме ограничен хуманитарен контингент и военни наблюдатели. Те не могат да се справят - тогава следва Виетнам!
Какъв е интересът на България? Основният националният интерес е да не се допусне в региона да изчезне държавната форма. И оттук нататък перспективата не е как да овладеем ситуацията, как да се скрием от нея, как да се направим, че не живеем тук, как да се забутаме в някакъв бункер и на всичко да казваме "не! ". Единствената перспектива, която е реална, е как да се участва в реконструкцията на района, тоест ние и да искаме, нямаме възможност за пасивна позиция.
Очевидно, че за да се запази държавната организация в региона,трябва да има временни етапи на протекторати, където различни етноси да започнат да живеят помежду си.
Сумирам - първото е да не се допуска виетнамизация, въоръжаване на АОК, да не се допускат никакви идеи за етнически чисти държави и прекрояване на границите, да не се допуска мисленето на парче - сега ще искаме компенсации, утре ще искаме мост, вдругиден - 20 км железопътна линия до Македония, а след това нещо друго.
Балканските страни, които имат стабилна държавна структура все още, да се съберат помежду си и да влязат в диалог с Брюксел, тоест с НАТО и с Европейския съюз, и не парче по парче, не за компенсации, а за визия, за това какви правила да се прилагат в този район. Те трябва да бъдат облечени в цялостна политика.
Фактически споря с гледната точка, която имат и западните съюзници, и българското правителство в момента, и споря с позицията, която допуска да имаме някаква роля от типа: дайте да се снишим, другари, докато мине бурята. Тази буря е онази буря, при която и от нашето решение зависи как ще изглежда светът след нея. Защото наистина много точки от дневния ред на света се решават на Балканите сега. Как ще изглежда световният ред, какви правила ще се прилагат, какъв е суверенитетът на националните държави, как суверенитетът бива подчинен на човешките права. Тук се сблъскват всички интереси, включително руският, който се опитва да нахлуе, и ние не можем в епицентъра на събитията да се правим, че не сме тук, а сме на забавление някъде другаде.
Александър Лилов: Верният отговор на въпроса "България и войната" е производен на правилното дефиниране на опасностите за България, които са директни и недиректни, тъй като някои от опасностите касаят региона, но засягат България.
Според мен опасностите за региона биха могли да се групират в четири пункта:
Първи пункт - трайна дестабилизация на Балканите, което ще ги върне много назад. Толкова назад, че перспективата им става мрачна и изоставането им - тотално и дълготрайно.
Втори пункт - прекрояване на границите на Балканите. Смятам тази опасност за зловеща, тъй като тя ще минира балканския ХХI век. Европа ще навлезе в нова епоха във всички отношения - стабилност, развитие, инфраструктура, технологии, жизнен стандарт, а Балканите ще бъдат преместени от полупериферията на Европа и на света, където се намират сега, в периферията, и при това в крайната периферия. Това е несъмнено!
Трети пункт - сепаратизмът. Едно независимо Косово ще бъде много силен верижен ток за балканския сепаратизъм. Не виждам нито една балканска държава, която би могла да се скрие от тази опасност - по-рано или по-късно.
И четвърти пункт - нашето интегриране в Европа ще бъде затруднено. То ще стане много далечна перспектива и може би даже илюзия.
Оценявам опасностите за България като твърде сериозни и реални. Всякакво подценяване на тези опасности би било голяма грешка както на интелекта на България, така и на политиката, на политиците и държавниците на България. Бих ги систематизирал в следните пунктове: на първо място слагам възможността въздушните удари да прераснат в сухопътна война, което в моето разбиране и анализ на ситуацията означава незабавно прерастване в балканска война. Щом войната пресече границите на Македония, нейното разширение е неизбежно.
Втората опасност за България виждам във все още непреминалата възможност от въвличането ни в юговойната, тъй като ние все още не сме взели категорично становище по използването на нашата територия. А може да се случи ситуация - аз не казвам, че тя е на прага ни - но може да се случи такова развитие на ситуацията, което да актуализира въпроса за територията.
Третата опасност виждам във включването ни в една европейска санитарна зона. Аз даже не разбирам Европа. Не я разбирам, когато през ума й минава идеята за Балканите като санитарна зона на Европа, като буфер. Други по-далечни сили ги разбирам, нея не я разбирам. Големият стратегически интерес на Европа е стабилни и проспериращи Балкани, част от нея и сигурен неин мост към утрешна Азия.
Следващата опасност се нарича сепаратизъм и не мисля, че България е застрахована от едно по-късно събуждане на това старо огнище у нас и към нас. Разбира се, има страни с повече и по-големи огнища, но това съвсем не е успокоение за нас.
На следващо място слагам криминализацията на Балканите и специално на икономическия живот на Балканите. Ние сме доста напреднали в това отношение и не ни трябва много, за да стане ситуацията безумна.
Следващата опасност, но не на последно място, се нарича Македония. Македония може да бъде силно дестабилизирана и хубавите крачки, които прави България в тази посока, могат да бъдат силно затруднени. Вие сте ориентирани в чуждоземните експертни размишления по този въпрос и знаете, че някои от тях направо може да бъдат квалифицирани като лешоядни по отношение на някои от териториите балкански.
Как оценявам българската позиция? Нейните силни и положителни страни са стремеж към реализъм, сдържаност и стремеж да се избегне участието ни в юговойната.
Слабата страна според мен е продължаващата неясност и в някои случаи даже и двусмисленост за използването на българската територия. Разбирам сложността на нещата, но не мога да не преценя тази опасност като твърде голяма. Тя ще постави двоен въпрос - първо, дали НАТО ще се съгласи на това непрекъснато да прави уточнения и да спасява вътрешната ситуация, и второ - дали съседите ще се съгласят с нещо, което по всички правила се нарича враждебност, ако бъде използвана нашата територия, независимо как ние във вътрешен план ще го тълкуваме.
Вижте Гърция, вижте Македония. Малка Македония, независимо че влиза в големите планове на НАТО, че там е НАТО и натовска Гърция, намира начин да съчетае положителното отношение към НАТО с категорична позиция за територията. Ние трябва да следим много прецизно ситуацията, като продължим да проявяваме сдържаност, да направим абсолютно всичко, каквото зависи от България, да се прекрати войната и да започнат преговори, да не става износ нито на война, нито на дестабилизация. Що се отнася до бежанците, смятам, че позицията на България е правилна. Поддържам я.
И най-важното - категорично неучастие във войната, под никаква форма, в никакъв случай! Това е моето становище.
Формулата на мира - каква да бъде?
Иво Прокопиев: Единственият проблем, който може би остана встрани от изказванията, е кризата с бежанците и българската реакция.
Евгений Дайнов: Мога ли аз да си кажа опаката идея първи, този път - за бежанците.
Аз не виждам къде е проблемът с бежанците. Наистина радикално не разбирам къде е проблемът да се поемат 20 или 30 хиляди души за два-три месеца. Един рокфестивал поема до 300 хиляди души. И те може да се организират до 10-12-15 дни. Не виждам какво ще се случи, ако 5 хиляди души, за които ставаше дума, че България би могла да поеме, влязат в Зимния дворец на културата. Един концерт хора да е проблем за държавата... Аз това не го разбирам.
Ако държавите, не става дума само за България, ако държавните ръководства мислят, че 20 хиляди души са страшно много и не могат да се оправят, да си наемат професионалисти. Организатори на концерти например. Ще бъде по-лесно, защото армията ще опъва палатки, ще копае тоалетни, ще бъде по-евтино. Могат и да си наемат фирма, която е организирала подобни неща, да направят някъде сравнително добре и прилично оборудван лагер. Пък и времето вече омекна... Някъде в някаква долинка - трябва да има и рекичка и там може с месеци тези хора да си живеят, дори да бъдат забавлявани. Аз радикално не разбирам какъв е проблемът на държавниците с бежанците... Първият проблем е бежанците, който според мен за България има три различни измерения. Първото измерение е етническото - етническо прочистване през последните 15 години не започва Милошевич. България премина през възродителния процес и етническият език, при защита на небежанската позиция на България, в дългосрочен план е проблем. Не решението на България да не приема косовски албанци, а решението да приеме до 5 хиляди души етнически едноверци мисля, че е грешка на българската политика.
Второто е пряко свързано с изпреварващите ходове. България можеше да има много по-добра позиция по отношение на бежанците, договаряйки се директно с правителството на Любчо Георгиевски, като си дава ясно сметка, че десетки хиляди бежанци са реален дестабилизационен проблем при една държава с нефункционираща социална инфраструктура.
Третият риск е, че позицията на България наистина я поставя в изолация. България не постигна политически консенсус за това докъде е готова да участва, с кого е трябвало да участва и в името на какво е готова да участва.
Това, което ни предлага в момента НАТО, е искане парче по парче. Това, което България предлага, е отговор "парче по парче". Не само че те не дойдоха със стратегически пакет, но ние не се опитахме да направим стратегически пакет.
Александър Лилов: Смятам, че ако Балканите искат да излязат на една вярна писта на развитие, то те не трябва да бъдат въвличани и самите не трябва да позволяват да влязат в сценарий "прекрояване на границите", а трябва да влязат в сценария "отваряне на границите". Това е перспективата. Това е бъдещето и Европа е страшно убедително доказателство за това.
Огнян Минчев: Когато говорим за опасностите и за негативните сценарии за развитие на кризата, според мен трябва да имаме предвид обстоятелството, че голямата част от тях вече са непредотвратими и ще се развият поне в определена степен. Каквото и да стане оттук нататък, ефектът на талибанизацията вследствие на организирането и допълнителното въоръжаване на Армията за освобождение на Косово вече е факт. Каквото и да стане оттук нататък, очевидно е, че ще има известен процес на дезинтеграция на държавността на запад от нас и това вече също е факт.
Аз бих искал да кажа, че съществува сценарий, около който практически се концентрира верижната реакция на всички останали, и това е сценарият "саддамизация на Милошевич" и на режима в Белград.
Очевидно е, че първоначалните представи на НАТО за това как ще протече една подобна акция се оказаха до голяма степен нереалистични. Оттук нататък това, което ни очаква, е едно повече или по-малко продължително водене на военни действия - било по въздуха, било със сухопътни сили впоследствие. Дори и да си представим възможно най-ефективна дипломатическа дейност на всички фактори, от които тя зависи, не смятам, че е реалистично тази гореща фаза на конфликта да приключи поне през следващите месец и половина-два.
Саддамизацията на Милошевич, тоест обкръжаването и опитът да бъде задушен режимът в Белград чрез продължаването на тези действия срещу Югославия, практически заплашва да отключи още два негативни за нас сценария. Първият от тези сценарии е дестабилизирането (метафорично наричано ливанизация) на Македония. Македония не е в състояние да поеме този товар с бежанците, които вече има. Тя успя по някакъв начин да уравновеси първоначалната криза на бежанския поток, но не притежава достатъчни ресурси - нито икономически, нито политически, да издържи този товар и да предотврати дестабилизация на етническа основа. Вторият е сценарият, който се отнася до формирането на т.нар. европейска санитарна зона. Имаме ли процес на дългосрочна обсада и враждебни действия срещу официален Белград, имаме ли процес на дестабилизация на Македония, оттук нататък автоматично ще се отключат механизми, които ще целят по някакъв начин да изолират региона и да предотвратят по-нататъшното разпространяване на импулсите на кризата, особено по отношение на Европа. Има съществен, много голям риск тези взаимосвързани сценарии да се превърнат в реалност, ако военните действия продължат 4-6 месеца. Как ние ще реагираме на тази реалност - това е проблемът с ключово значение за България.
От тази гледна точка колкото и опасно да е включването на сухопътни сили във военните операции, ще бъде по-малкото зло при положение, че през следващите седмици няма конкретни резултати от дипломатическите и политическите контакти пред продължаващия процес на конфликтна изолация на Югославия (саддамизация на кризата) и следващите го негативни сценарии на дестабилизиране на региона и оформянето му като "санитарен пояс" на Европа.
Андрей Райчев: Конфликтът бележи склонност към ескалация. Може да мине, не дай боже, през сухопътни войски, накъдето върви. Но това ще усили още ескалацията и България действително няма да може да остане вън от конфликта. Не може да има сухопътна война до нас и да седим неутрални по въпроса да минат ли през нас или да не минат; да има ли радио от наша територия, което да излъчва, или да няма и т.н., и т.н.
Но огромна разлика има дали в началото ти си в кюпа и те разглеждат като един от тези, които вземат решения, или към този момент от тебе нещо зависи и ти можеш сериозно да преговаряш. България може да преговаря тогава, когато стане съвсем, съвсем неизбежно да влизаме, за условията на това влизане. Какво е това радостно влизане преди всякаква необходимост от това влизане? Нас ще ни завари ескалацията вътре и никой няма да ни пита нищо, за нас ще се вземат решения.
Съвсем друга е ситуацията, когато, ще го кажа съвсем цинично, можем да кажем: ние ще ви подкрепим, но поставяме наши условия! А не - ние и без това вече се самодействаме и всъщност за нас вече се вземат решения.
Ескалацията ми се вижда неизбежна. Много вероятна е, 90 на сто вероятна. Ние обезателно трябва да изчакаме някаква кулминация на тази ескалация, когато вземаме своето решение, ако въобще ще го вземаме. И ако ще го вземаме, трябва да го вземаме с ясно отворени очи и оттук идва въпросът за бежанците. Господин Дайнов, вкарването на бежанци в България е вече въвличане в конфликта. Вече въвличане! Може да изглежда като стадион - как беше вашата метафора - стадион за един рокконцерт. Това е един рокконцерт, докато тези хора не са въоръжени. Това е един рокконцерт, докато тези хора са единни. Като познавате Балканите, каква е вероятността албанците-бежанци да останат с една организация? Нали те веднага ще се разцепят на Организация за освобождение на Палестина и Палестинска организация за освобождение. Това е абсолютно сигурен резултат! И вие го знаете. В България, на Балканите няма нещо, което да не се разцепва и да се каля едно друго!
И второ, нали тези хора ще правят съвсем скоро нещо на съседите ни. Ливан не се въвлече във война с Израел, защото ливански войски нахлуха в Израел. Израел просто започна да бомбардира палестински лагери в Ливан. И ако има действащи в България източници на агресия срещу Сърбия, сърбите какво - ще седят така и ще казват: моля ви се, укротете си хората?! Не ви разбирам! Какво е това радостно очакване нещо хубаво да се случи на България от великите сили?
До последния момент трябва да се запъваме и ако не може, казвам нещо много цинично, в името на това да оцелеем като нация можем да се прекръстим и да минем на нечия страна, но на ясна цена, с ясни гаранции и в последния възможен момент! Тази самодейност е нещо съвършено нереалистично. Не дай, боже!
Александър Лилов: Аз смятам, че една сухопътна война в Югославия ще обхване Балканите и това ще бъде трагедия за всички балкански държави и народи. Но според мен това ще бъде и сериозна политическа грешка за Европа. Грешка с дълготрайно отражение върху нейната стабилност и геополитическата роля в утрешния многополюсен свят. И аз вярвам, че европейските анализатори не може да не калкулират тези последици.
Какви идеи виждам по втория въпрос - формулата на мира? Аз смятам, че има три стратегически идеи, на които би могло да се заложи. Първата е идеята за връщане на косовските решения на масата на преговорите. Не изключвам такова развитие. Разбира се, възможно е да бъдем свидетели на ескалация от всякакъв тип, включително и на най-лошите развития, но аз обратно - очаквам инициативи за връщане на масата на преговорите. Смятам, че един български анализ трябва да види как ще реагира България и как ще участва в тази идея, идеята за нови мирни преговори.
Втората идея, в която виждам много голям потенциал, е идеята за нов международен конгрес или както искате го наречете, за развитието на Балканите. Шрьодер го нарече конгрес, италианците говорят за международна конференция или европейска конференция. Тази идея не трябва да бъде разглеждана еднопланово, каквито неща виждам още от първия ден или втория ден в българския печат. Смятам, че ние би трябвало да кажем "да" на идеята, ако тя ще стартира и ще даде път на нови Балкани, и да кажем "не" на идеята за прекрояване на балканските граници.
И третата идея е за нови Балкани. Може да звучи нереалистично, но смятам, че главният извод от Косово и Босна се нарича нови Балкани. Не е въпросът как ще се развие войната на Балканите, а как да се родят и как да се развият нови Балкани. Аналог на европейския процес трябва да протече на Балканите. Той изглеждаше невъзможен през 1950 г. Но ето, че отиде доста напред.
Какво разбирам под нови Балкани?
На първо място слагам нов план "Маршал", при това нов, европейски план "Маршал" с точна дефиниция: за икономическото развитие и просперитет на региона. Надявам се, че тази идея, която виждам да се заражда сега, може би ще се развие, ще натрупа мускули, реалност. На второ място виждам редом с европейската наша регионална инициатива за балканско партньорство за развитие. Ние не можем да останем при враждата, при войната. На трето място виждам изграждане на модерна инфраструктура. Без това няма нови Балкани, няма включването на Балканите в света. Става дума за пътни коридори, за комуникации, за нефто- и газопроводи и т.н.
И най-сетне виждам интегрирането ни в Европа. Трябва да се определи посоката на Балканите. Не може да се съгласим Балканите да бъдат разглеждани само като барутен погреб или като някаква периферия. Трябва да искаме друго отношение към Балканите и това не е емоционална постановка.
Бриго Аспарухов: Не считам, че причината за войната се крие на друго място освен в присъствието на Милошевич. Не си правя илюзии, че НАТО цели друго, освен да премахне Милошевич, а с него и една система.
Въпросът с Косово. Войната ще продължи дотогава, докато не се получи решение на този проблем с цената на всичко. Затова не може да се прогнозира колко време ще продължи този конфликт. Имаме, от една страна, НАТО, страните - членки на НАТО, и от друга, партньорите за мир, които ограждат Югославия от всички страни.
Считам обаче, че проблемът в Косово е овладяем. С общи усилия, и на Сърбия включително, трябва незабавно да се обяви за завръщане на бежанците по родните им места и да се присъедини към позициите на гръцкия външен министър, който обяви неотдавна в Бон инициативата на Гърция, наречена петте стъпки към мира на Балканите, която включва и връщане на бежанците с умиротворителни сили, които да включат и Русия, Украйна и самата Гърция. Тази инициатива на гръцкото правителство беше подкрепена от най-голямата опозиционна партия Нова демокрация.
Мисля, че това е възможно най - добрият вариант и за България.
Ливанизация не очаквам, още по-малко саддамизация в Косово. Нещата са коренно различни, защото конфликтната зона просто е заградена от сили и страни, които повече гледат към недопускане на подобни неща, отколкото към развитието на този процес. Не считам, че може да се стигне до широкомащабна война, независимо че в началото на кризата в публичното пространство защитавах позицията, че войната е възможна да прерасне в балканска, европейска или в по-широк конфликт.
Искам да спра вашето внимание на въпроса с бежанците от друга позиция. Има сериозна информация, че тази многохилядна маса бежанци, която беше концентрирана в Македония на границата със Сърбия, изведнъж изчезна, че голяма част от нея е пренесена в Северен Епир. И то в села и градчета, които са изоставени от гръцкото население. Това е предизвикало недоволството на гръцкото правителство. По дипломатическите канали веднага се е получила реакция. Значи, там ясно става нещо, което трябва веднага да ни сигнализира - Албания се стреми да насища райони с гръцко население с албанци бежанци, от Косово. Това едно.
Второ, албанците няма да се чувстват добре никъде освен в Косово или в Албания. Спомнете си остров Кипър през 1974 г. Това беше много горчив опит, който дава основание за сериозни анализи и изводи. Кипър е разделен на две и досега. Един чисто натовски проблем, който не получи решение. Аз подкрепям правителството в позицията му да не приема бежанци на наша територия, защото това е нещо, което не се вмества в разбиранията ми, че ние можем да се справим.
Аз считам, че формулата на мира е без Милошевич. Това е целта. Има обаче от два дни друго мнение - на външния министър на Белгия, изразено от Брюксел, че нито една европейска страна не е прекрачила границата, след която диалог с Милошевич е невъзможен. Това е много интересна смяна на позицията. Мисля, че ще се търси ангажирането на Русия в решаването на този въпрос. Това ще бъде и шанс на балканската политика и на балканските страни поотделно.
Що се касае до план "Маршал" или подобни икономически инициативи, мисля, че гръцката позиция също е много ясна и чиста - да се търси решение на проблема в рамките на Европейския съюз, тоест иска се нова балканска стратегия на Европейския съюз. И естествено, нова балканска регионална политика, която за съжаление не зависи само от нашите страни.
Това беше краят на статуквото, създадено от Втората световна война, в която победителките стояха с вето. В момента, в който без резолюция и без разрешение на Съвета за сигурност на ООН беше бомбардиран Белград, стана ясно, че идеята за ново НАТО като организация, която сама оторизира себе си да извършва операции, е факт.
Подкрепата специално на Франция, която никога не е имала образа на верен съюзник на Съединените американски щати, показва една друга тенденция и това е, че Европейският съюз се опитва през Косово да извоюва своята, бих казал, военна и политическа тежест - нещо, което не успя да направи по време на войната в Босна.
Мисля, че Европейският съюз разглежда тази война като възможност да покаже, че Европа може да има своя обща, единна външна и отбранителна политика. И тази външна отбранителна политика може да бъде активна по своя характер. По някакъв странен начин две страни - Франция и Сърбия, водят в момента антиамериканските си кампании в рамките на една и съща операция. Казвам това, защото според мен то до голяма степен променя представата за това кое за България е добър сценарий и кое лош.
Мисля, че добър сценарий в някакъв смисъл няма. Това, че войната започна, дори от чисто психологическа гледна точка промени региона. Хората ще бъдат други. Отношенията ще бъдат други. Но искането за мир сега, веднага, без да е решен нито един от основните проблеми - проблемът за Милошевич, проблемът за бежанците, проблемът за границите, проблемът за края на войната, за мен това е губещо искане. И то губещо главно за страните от региона.
Това веднага поставя въпроса за това какво е добрият сценарий. За разлика от проф. Лилов аз мисля, че влизането на сухопътни части в Косово е най-малко лошият сценарий по две причини - той гарантира, че конфликтът би могъл да бъде овладян и оттук нататък да започне политическо разрешаване. Разбира се, по-нататък, ако говорим за протекторат, това не може да бъде натовски протекторат. Участието на руски и украински части е задължително.
Мисля, че никой не си прави илюзии, че Русия ще бъде извадена от региона. В момента, в който на масата на преговорите започне разговорът, Русия не просто ще бъде поканена, а всъщност ще се окаже реалният посредник между НАТО и Сърбия, защото Сърбия вече няма да преговаря с албанците. Въпросът е как ще изглеждат тези разговори, колко и какви държави ще има на Балканите. Дали ще има втори Дейтън и втори тип поддържане на статуквото на базата на военна сила и големи хуманитарни помощи, което е едно доста скъпо решение. Седем милиарда и 800 млн. долара досега струва на Европейския съюз поддържането на т.нар. стабилност в Босна. Или този път ще се търси някакво антидейтънско решение, което предполага най-вероятно разделянето на Косово на територия, която остава в Сърбия, и на протекторат.
България, ако иска, може да е неутрална, но цената на тази неутралност ще бъде изключването на България от каквито и да било разговори. Съобщението, че нови 300 самолета на САЩ ще участват в конфликта, предполага, че базата в Авиано няма да бъде достатъчна. Логично е да се предполага, че в тази нова ситуация НАТО може да поиска въздушни коридори. Гърция вече е дала съгласие за използване на нейната територия. По парадоксален начин българската и гръцката външна политика се оказаха огледален образ. Гърция мълчаливо дава това, което НАТО иска, а иначе симпатизира на Белград и флиртува с гръцкото обществено мнение.
Позицията на България е точно обратната - България изглежда все повече антинатовска навън и пронатовска вътре. Българското обществено мнение е убедено, че България следва някакви директиви на НАТО. А след посещението на Талбот в София Вашингтон гледа на България като на труден съюзник.
Александър Лилов: Няма нищо страшно, че сме на различни позиции по сухопътната война. Искам да посоча, че самото НАТО и самата Европа вече анализират възможностите и евентуалните последици от една сухопътна война. Говоря за сухопътна война на НАТО срещу Югославия, а не за международни мироопазващи сили. Защо? Защото, първо, възникна въпросът за пътя на сухопътните сили на НАТО, които по мнението на едни експерти ще бъдат най-малко 150 хиляди, а според други 220 хиляди, т.е. двойно, колкото е югославската армия. Къде ще мине пътят? Ето един въпрос, който засяга директно и Балканите, и България.
Вторият въпрос - каква ще бъде цената на войната, какъв ще бъде съставът на сухопътните сили. Не виждам ентусиазъм в Америка. Не виждам ентусиазъм и в Европа. Кои ще бъдат тези 150 хиляди войници, след като се предвижда поначало 8-10% от тях да останат там, на тази територия завинаги!?
Каква ще бъде целта на една сухопътна война? Не си представям, че ще има сухопътна война срещу Югославия, за да бъде свален Милошевич. Това ми се вижда несериозно. Поне не съм виждал такива войни по света.
Даже тук бих отворил една скоба и бих казал, че ако не е Милошевич, ще дойде друг президент на Югославия, което обаче няма да бъде решение на конфликта, защото няма да бъдат решени проблемите. Нещата отиват оттатък личностите.
Андрей Бунджулов: Мисля, че рисуваме прекалено драматична картина. Първо, няма единен глобален сценарий за Балканите. Военнополитическият резултат от това, което става в Югославия, се поражда от сблъсъка между неизкристализирали сценарии. Няма единен евроатлантически сценарий. И това ще става все по-ясно в близко време. Няма единен руски, още по-малко руско-сръбски сценарий. Не виждам и други местни сценарии. Второ, там където се сблъскват различни, дори изключващи се сценарии, се създава "черна дупка", фаза на неопределеност и изключително висок риск. Мисля, че ние навлязохме в тази фаза. Мисля, че военните действия ще се прекратят в най-скоро време. Може би дори в рамките на следващите седмици.
Политическите и икономическите залози са много големи, но те не са свързани с националноосвободителното движение в Косово. Това, което става, може да се разчете в друг код. И той се нарича еманципация на Европа.
Има един прекрасен мит на древните гърци за отвличането на Европа от Зевс, превърнал се в бик. Нека погледнем на Европа след Втората световна война през този мит. Тогава нейното обединение е всъщност бягство от Зевс. По-скоро противоречива, трудна еманципация. Пред очите на Америка Европа се превръща в самостоятелен, мощен регион. Еврото е огромно предизвикателство пред долара. Бих предложил да мислим това, което става, като опит на Америка да задържи обединяването и еманципирането на Европа в решителния момент. А активното съучастие в него на западноевропейските съюзници - като капитализация на годините на блокова вярност. Цената, която те са длъжни да платят. Балканите и Югославия са най-подходящото място за това откупване. Впрочем мястото, където самата Европа се е родила, макар че това днес звучи твърде непривично. Европа заедно със Зевс се връща на мястото, откъдето е тръгнала като цивилизация, за да разреши там проблема си. Искам да кажа само, че алиансът Америка - Европа вече не изглежда така безоблачен.
Един друг момент, който подсилва обединението на Европа, е балансът с Русия. На Русия също е изгодно такова развитие. Не искам да си представя в действителност разказа на Оруел - две противостоящи си една на друга сили, еднакво враждебни и мистични. Ново, още по-страшно издание на двуполюсния свят. Струва ми се, че се ражда една много по-интересна, по-сложна картина, която се оформя от първото си предизвикателство на Балканите. Границите вече не могат да преминават през религии и етноси. Те преминават през икономиките. През пазарно интегрираните региони, конкуриращи се помежду си. Самозатварянето на религиите, настъплението на бедността, наркотрафика и тероризма, маргинализирането на перифериите - нима Косово не е метафората на всичко това? Европа трябва да реши проблема с Косово, за де не се косовизира самата тя. И тук е големият шанс, който Русия получава - ролята, която тя може да изиграе в решаването на косовския проблем. Защото тук е нужна нова формула, не просто натовска, а европейска. Мисля, че за това вече се дават знаци.
Каква може да бъде ролята на България? Ние сме длъжни да кажем какви Балкани искаме в следвоенния период. Как си представяме новите Балкани. Не разделени от ислямски дъги или православни оси, а в перспективата на обединена Европа.
Иво Прокопиев: Може би един от начините България да балансира избора си, който трябва да направи, когато ситуацията се радикализира, е да бъдем по-активни в отношенията си с Гърция, с Македония и особено с Русия.
Иван Кръстев: Но изпреварващи по отношение на Русия, а не да чакаме те да ни поискат нещо, а ние да им кажем, че няма да им го дадем... Огнян Минчев: Мисля, че формулирахме две алтернативни гледни точки за това как би могъл да се развие конфликтът.
Едната гледна точка приема, че основна цел на кампанията е Милошевич. Премахването на Милошевич фактически решава проблема. От тази гледна точка можем да прогнозираме, че нещата ще продължат до известен етап с въздушни удари, задължително последвани от сухопътна операция, която така или иначе ще доведе до премахването на Милошевич, защото отстраняването му по дипломатически път е съвършено невъзможно - още по-малко сега, отколкото преди началото на операцията.
Втората гледна точка, която не бе изцяло формулирана, но все пак бе застъпена, е, че може би е възможна сделка на определен етап от развитието на самата военна кампания, която сделка неизбежно ще включва Милошевич. Или ще трябва да се договори нов статут на Косово, или ще трябва да се раздели Косово, но това няма да стане без Милошевич.
Това са две съвършено различни гледни точки за това как ще продължи конфликтът и позицията на България е в много пряка зависимост от това на коя от двете ще се спрем. В единия случай така или иначе трябва да вземем определено участие в една неизбежна развръзка в полза на НАТО и отстраняването на Милошевич като корена на злото, а във втория случай ние би следвало да имаме една значително по-нюансирана позиция на всеки етап от развитието на кризата поради обстоятелството, че ни предстои в бъдеще да живеем в непосредствена близост с този макар и метаморфозирал в резултат на кризата режим. И вариантът, при който Милошевич остава с цената на определена сделка, с цената на две полупобеди, и за едната, и за другата страна е вариант, който според мен ни най-малко не изключва формирането на санитарна зона и всички останали негативни сценарии около кризата.
Йово Николов: Нека да обърнем повече внимание на сценария за криминализация на региона като следствие на възможна сухопътна война и въоръжаването на Армията за освобождение на Косово (АОК).
Иван Кръстев: АОК е резултат от дейтънското споразумение - именно нежеланието на Холбрук да се обърне към проблема "Косово" води албанците до две радикални съждения - първо, за да има проблем, той трябва да бъде окървавен и въоръжен, за да му се обърне внимание, и второ, те вече знаят, че ако има такъв въоръжен проблем, може да се разчита на босненски тип решения.
Днес АОК е кауза, а не организация. Въпросът е, че АОК ще се превърне във военен и политически фактор, ако започне да бъде въоръжаван и най-важното - трениран. Проблемът за АОК е проблем за политическите цели на операция "Съюзна сила". Подобно на войната в Залива НАТО се страхува да спечели войната окончателно.
Какво значи да спечелят войната? Значи ли това окупация на Белград? Страх ме е от две неща - отлагането на сухопътна операция значи въоръжаване на Армията за освобождението на Косово и това е реалността, която се вижда.
Бриго Аспарухов: Страхувам се, че Косово се роди като дете на замисъла на НАТО да смени Милошевич... Погледнете през последните 3-4 години как се развиваше косовският проблем. Имаше един силен играч, изявен - Ибрахим Ругова, който определено се считаше за американска карта. Същият този Ибрахим Ругова, опитвайки се по сравнително цивилизован начин да легитимира искането на косовските албанци за широка автономност, сега отиде в другата крайност. Въпросът е кой е той - дали Ругова е карта на Милошевич, или е карта на САЩ. Аз по-скоро считам, че той изпълнява и двете неща.
Американците в разгара на военните действия подадоха ръка на Милошевич. Но как може да се смени Милошевич? Тук е и грешката на планираната операция. В никакъв случай те не са сбъркали нощта, в която ще нанесат ударите, не са сбъркали с друго, просто сбъркаха в това, че не можеха да си представят, че не е възможно едно недоволство да прерасне по време на война в пуч към Милошевич. Тук беше тяхната грешка.
Милошевич предприе мъдър ход, за да покаже, че цената на споразумението с него може да бъде другаде - той започна да натиска Косово. Това всъщност доказа, че Косово е мъртвородено дете. Там е полето за решението на конфликта. Вкарват се 20-хилядни части в Албания. Аз мисля, че операцията "Сухоземна сила", която ще започне само от Албания, не може от друго място... Александър Лилов: Не, защо? Виждат се и други възможности.
Бриго Аспарухов: Да, но това сочи анализът на базата на разговори със специалисти. Аз не съм специалист във военната област, но все пак - не могат да решат проблема с Югославия и войната, ако не се реши косовският въпрос. Затова считам, че това ще бъде възелът, около който ще се обединят всички усилия. Сега е моментът ние да заявим ясна позиция като държава за фактора Русия. Ако ние сега не го направим, утре е късно.
Бедата е в това, че Русия не е решителна в своите действия, не се обвързва сериозно с инициативи. Не считам, че това е проява на слабост, по-скоро това е колебание на личности в управлението на Русия, а може би и липсата на личности, както междувпрочем и по някои наши позиции. И все пак обръщам внимание на ролята на Ибрахим Ругова. Не считам, че АОК е случайно формирование.
Иван Кръстев: Не, аз говоря за това как той се формира, после кой застана зад АОК, как започва да се развива. Той стана политически фактор много късно.
Андрей Райчев: Аз се радвам, че на двайстия ден от конфликта Иван Кръстев се съгласява с нещо, което преди десет дни доста патетично отричаше - че няма ясно формулирана цел на Запада в тази война. Това е особеност на войната, без която въобще е неразбираема тази война.
Западът е толкова силен, неговото технологическо превъзходство е толкова голямо над сърбите, че целта някак си се приписва, привижда автоматично от зрителите, но такава цел няма. Няма! Такава цел няма. Те самите в момента се мъчат да отговорят на простия въпрос за какво влязоха и за какво да продължат. Видя се, че след влизането продължаването се подразбира.
Абсурдна ми се вижда политиката на България - при положение че те нямат цел, ние да влизаме. Тази грешка може да струва на България държавността, казвам аз. Ние трябва да изчакаме да видим целта, да видим цената на нашето влизане, на което ще се върна след малко, когато говоря за бъдещето.
Не забравяйте, че има някакви аналози в историята. Вярно, те са в двуполюсния свят и затова сега ни е трудно. Но сухопътни войски - това е Виетнам. Виетнам не пострада толкова, колко Лаос и Кампучия. Това са двете страни, които бяха ликвидирани просто като държавност. Боя се, че ще влезем в такъв сценарий. Но Тайланд, от друга страна, успя по някакъв начин да излезе.
АОК - това е Ливан. По-точно това е Палестина и Израел, а нас ни чака съдбата на Ливан. А това е абсолютно очевидно, че ние ще бъдем въвлечени като трета страна, затова никакви бежанци!
Все пак искам да мина през нещо, което за жалост не анализираме - готова ли е България да участва във войната? Аз го казвам от всяка гледна точка, не защото сме икономически зле, но не сме готови - това ще ни събори държавата. Война ще ни събори държавата!
Оставяме настрана икономическия колапс. Не е там въпросът. Наистина не е там въпросът! Младежта ли ни е интегрирана? големи ценностни единства ли демонстрираме?
Ако нашите политици проспят това - аз не съм фен на НАТО кой знае какъв и не съм фен на това влизане, но ако се види, че няма как, ще трябва да се влиза. Но да се влиза във война, без да се влезе в НАТО, това е вече национално престъпление и който направи това, трябва наистина да знае, че погребва нацията си. Трябва поне някаква външнополитическа гаранция. Да влезем във войната, без да влезем в НАТО, това е немислимо!
А стигне ли се до сухопътни войски, неизбежно влизаме под някаква форма в конфликта. Не е пазарене, това е въпрос на национално оцеляване. И всеки от Запада ще го разбере.
И това е между другото не само българската ситуация. Същата е ситуацията и на Румъния. И не е ситуацията в Гърция, защото са в НАТО и в Европейския съюз.
Аз наистина в началото си мислех, че американците просто показват на Европа и на Русия, че са най-силното нещо в света и че на терена има правила, които те налагат. Кръстев е съвършено точен, като каза, че това са бомби срещу Съвета за сигурност, че отпадат всякакви такива механизми на международно съгласуване. И каквото се каже от Америка, това ще се чува! С всички последици!
Сега мисля малко по-детайлизирано и не толкова приблизително. Съжалявам, че използвам стар термин, но той е много понятен. Значи, какво е главното съдържание на съвременната епоха? Това е класически марксистки въпрос. И адресиран за периода след Втората световна война, на него му беше даден много точен отговор, макар и от идеолози, които не са общоприети, но така или иначе отговорът е точен: главното съдържание на тази епоха беше противоборството между двете системи несъмнено и всички неща можеха да бъдат изчислени от това. Това беше противоборство между СССР и САЩ. И ще сбъркаме, ако привидим войната като епизод от тази битка, само че на финала й, след края. Грешка ще бъде да си представим, че това, което се случва сега с Балканите, а по-късно и с други - как беше, първо в София, а после и в други градове - това може да се случи и на други страни, е просто епизод от края на Третата световна война, където победителят установява унизителни, но не толкова все пак, за победения правила.
Мисля, че можем да кажем нещо повече - главното противоречие, в което светът се потопи с разпадането на предишното главно противоречие, е, както много често се случва в историята човешка - между политика и икономика. Ако Втората световна война започна, защото Германия беше политическо джудже и икономически гигант, сега светът е пълен с обратното - с политически гиганти и икономически джуджета. Има огромно натрупано противоречие между натрупания капитал, между огромните мултинационални корпорации, от които зависи благосъстоянието на всяка страна и политическата организация на света, която се базира върху идеята за националната държава, тоест за една отминала епоха. Това, което виждаме всъщност, е началото на смъртта на националните държави. Това е просто първи епизод от тази серия, която мисля, че ще гледаме дълго. Светът не може да продължи да бъде устроен на национални държави, мисля аз. Може много марксистко да ви звучи, но в края на краищата това е просто материалистически анализ.
Капиталът и всичките му последици нямат нужда и не могат да имат държавата за свой регулатор. Ние го виждаме във всички финансови кризи. Не съществува политически орган в света, който да успее да обслужи нуждите на световната икономика. Тоест икономическите форми нямат политически еквивалент.
Струва ми се, че на Балканите виждаме просто първи епизод на отмиране - или как да го кажа - на държавността като основна единица.
Първо, трябва регионален подход, а не локален: Балканите не могат да имат решение извън общобалканско решение. Аз мисля, че България много инстинктивно реагира против Берлинския конгрес просто защото има спомен за Берлински конгрес. По принцип балканската конференция е нещо, което по принцип трябва да одобрим. Малки са ни държавите, те не съответстват на световните реалности.
Чак до план Маршал те не са толкова щедри, за да стигнат, но нещичко може да се извоюва региона. Това е първото.
И второто - за нас е страшно важно да се залепим за някого в момента, тъй като българската идентичност е много, много лоша и непонятна за света. Ако Иван е прав в това, че сме дали двете противоположни послания в обратни посоки - на НАТО сме създали чувството, че сме против войната, а на българите, че сме "за", това означава, че отново изпадаме в трагичното бездарие на много български политици, които са успявали в началото на века особено, да правят такива работи. Има просто правило - трябва да се залепим за Гърция. Гърците са най-точни дотук. Ние трябва да се залепим и да обясняваме позициите си като гърците. Съвсем просто - ние мислим, каквото гърците мислят.
Огнян Минчев: Дали основният конфликт е между икономика и политика, или е между икономика и култура с пряко отражение върху политиката е спор, който няма да водим тук. Категорично не съм съгласен с това, че има отмиране на националната държава. Има преформулиране на националната държава през сериозно преструктуриране на нейните функции в глобалната епоха. И понеже непрекъснато стигаме до въпроса кой е печелившият ход за България, бих казал, че аз се съмнявам, че България има множество печеливши ходове сама. България има печеливши ходове заедно с другите страни от региона, които не са пряко въвлечени в конфликта. Формулирането на общи позиции на тези страни ще благоприятства защитата на националните ни интереси.
Ако България успее да провокира многостранен диалог в региона и предложи и в Брюксел, и на други места, инициативи, които действително имат регионална визия, споделена от другите балкански страни, има шансове да окажем определено въздействие върху разрешаването на кризата. Сами нямаме такива шансове. В това съм убеден.
Иван Кръстев: Нека да кажа, че ме е много страх от метафори.
Първата метафора, от която ме е страх, е Западът. Да говорим за американски интерес по начина, по който се говори за английския интерес от края на ХIХ век, е голяма грешка. Грешка е да се мисли, че американският интерес е единен, че той е геополитически, че е териториален и лесно може да бъде определен. В зависимост от това как текат президентските избори в САЩ Америка може да вкарва сухопътни войски, може да не вкарва. Досега не е имало суперсила, която да е била толкова зависима от своята вътрешна политика, както Съединените американски щати.
Вторият тип метафори, от които ме е страхса Лаос, Виетнам, Ливан... Между другото това са метафори, които са много силни, защото опростяват нещата и ги правят разбираеми, разбираеми, но по погрешен начин. Те се абстрахират от детайлите. А истината, както и дяволът, е в тях.
От тази гледна точка според мен България допусна голяма грешка през последните 10 дни. Тази грешка е, че се отказахме от регионалния подход. България в момента се опитва да възстанови идеята за някакъв стамболовистки тип независима политика, но днес това не работи. И това според мен е трагедия на политическия елит, който не е имал възможност да се занимава с реална външна политика, и за който т.нар. национални приоритети винаги са били риторически приоритети. Този елит не е предполагал, че трябва да прави реален избор.
По тази причина първото, което ти извършваш, е да играеш на политика на национално достойнство, политика на дефиниране на националните интереси по начин, по който би ги дефинирал главен счетоводител на средно голямо предприятие.
Андрей Райчев: Иване, но войната ще ни погребе! Коментирай това!
Иван Кръстев: Ти използваш силни думи и това е страшното. България ще бъде изправена пред серия малки избори, които няма да бъдат дали да влезе във война или не. България ще я питат за това дава ли примерно възможност от нейна територия да се излъчва пропаганда срещу Милошевич. Дава ли България въздушни коридори? Дава ли България територия, за да се използват сухопътни части? Дава ли България прием за бежанци? И според мен отговорът не е просто да казваш "да" или "не", а е стратегически пакет, в който България решава какво дава и какво не дава и в същото време какво иска и какво не иска.
Когато зададем грешен въпрос, всички възможни отговори са грешни. А въпросът за позицията на България по начина, по който го задава Андрей, е грешен въпрос. Рискът, пред който е изправена България сега, не е да бъде въвлечена във войната, а да пропусне да участва в мира.
Красен Станчев: Според мен войната е от средновековен тип. Има странно наслагване на пластове от историческото време на Балканите и колкото и тривиално да звучи, различните страни на Балканите, различните политически ръководства на тези страни живеят в различно време. В този смисъл в Албания имаме формиране на национална държава, имаме защита на такава национална държава в други две страни, близки до конфликта или в конфликта - това са Югославия и Македония. България по някакъв начин съществува в друго време.
В страните до нас се извършват процеси, които в Европа са се осъществявали между ХVII и ХIХ век, а в останалата част на Балканите и в България включително са се осъществили в края на ХIХ век. Тоест на нас ни предстои да живеем в един процес на формиране на национални държави или защита на такива държави, който ще продължи много дълго. За мен оптимистичният вариант е 30 години. Това е срок, който е средният срок за излизане от политическите кризи на Балканите. Статистиката на политическите кризи на Балканите е от последните 150-160 години - от формирането на независима Гърция, и периода за излизане от такава криза е 30 години. Това са изследвания, които са правени и не е лошо даже да се цитират. Има едно такова изследване на Джон Пърсъл от "Саломон брадърс" от 1994 г.
