Бялата книга на родния предприемач от години съдържа едни и същи страници. С времето тяхната номерация се променя - едни проблеми изместват други, но книгата е все тъй дебела.
"Компресорите, които предлагаме, се изплащат само за четири месеца от икономия на ток. Но предприятията предпочитат да работят с прашасали руски и родни машини отпреди 15-20 години, защото нямат средства. Директорските бордове на повечето държавни фирми са се свили и едва събират пари за заплати. Работническо-мениджърските дружества пък искат с трици маймуни да ловят - липсват им свежи финанси и свободни оборотни средства", коментира инж. Кирил Бояджиев от фирма "Континент '91" - официален представител на немските АLUP и ULTRAFILTER за България.
"Предприятията нямат пари за инвестиции. Валутният борд и безпаричието не позволяват да се влагат средства за бъдещо развитие. По-страшното е, че дружествата не могат да теглят кредити. А на запад компаниите вземат без проблем заеми дори за покупка на три компютъра например. У нас това би било и смешно, и невъзможно", коментира управителят на "Газтехника" инж. Григор Филков. "Нашето собствено безпаричие и безпаричието на нашите клиенти са основните пречки пред развитието ни. Пазарът е много свит. Кредитите са непосилни. Износът за Русия стана почти невъзможен. Стагнацията е в цял свят", обобщава Божидар Божков, президент на еднолична фирма ВЕНИ, която произвежда подемно-транспортна техника за складове и магазини.
Необходима е
Нуждата от някаква сигурност предизвиква периодичен спор е ли необходим специален закон за малките и средните предприятия. За привържениците на идеята въпросът звучи "необходим ли е или да". "Добре е държавата да даде някакви преференции на производителите. Това е нормална практика в много развити страни", смята Огнян Лулчев, съсобственик на фирма "Браво" за производство на колбаси. "Не искаме от държавата да ни помага. Тя не може да помогне едновременно на всички, а ако помогне на някои, ще излезе, че мери с различен аршин. Искаме държавата да не ни пречи да работим", контрира неговият съдружник Атанас Янев. Докато деловите хора спорят, през годината правителството подготви и внесе специален закон. Скептиците не бързат с прогнози за съдбата му. Не един и два родни парламента даже приеха на първо четене законопроекти от подобен род. До обнародване в Държавен вестник не се стигна. Е ли това показател за необходимостта от тях или да?
И през тази година предприемачите бяха склонни да определят административните изисквания на държавата като
Основанието за подобно твърдение може би не е случайно. Сякаш противно на очакванията поредицата от инстанции и разрешителни за занимаващите се с бизнес нараства с годините. И проблемът не може да бъде загърбен. "Счетоводителката ми се е ошашавила, бюрокрацията никога не е била по-голяма. Не знам, като че ли искат да ни принудят да се върнем пак към държавната работа", признава Симеон Дражев, управител на фирма "Барба-1" за производство на обувки. "Докато в чужбина например можеш да решиш 5-6 проблема с посещение на една-единствена инстанция, у нас е точно обратното - за да решиш един проблем, трябва да минеш през 5-6 инстанции", обобщава досегашния си опит Пламен Петров, управител на "Протрейд груп". Дружеството продава на лизинг маркова бяла техника.
Обществена тайна е, че преодоляването на поредното чиновническо стъпало нерядко зависи от размера на подкупа. "Всеки гледа на частника като на зелена банкнота. Но когато човек си изкарва парите с труд, не е склонен да раздава лесно рушвети. Не борческите групировки, а държавният чиновник е най-големият рекетьор у нас. Контрольорите проверяват тези, които работят на светло, които декларират цени и си плащат данъците. Колкото си по-редовен и легитимен, толкова повече проверяващи се изсипват на главата ти. Вече не знам дали да се пазя от престъпници или от полицаи например. Полицаите редовно спират колите на нашите дистрибутори със стока и започват безогледно да ни изнудват. " Така звучи тъжният монолог на един предприемач от хранително-вкусовия бранш, който пожела да остане анонимен.
Липсата на средства върви ръка за ръка със свитото търсене. От неплатежоспособни контрагенти и купувачи се оплакват и производители, и търговци. В резултат - някои фирми хлопнаха кепенци, други едва се крепят над водата. "Усещаме, че губим почва. Клиентите стават все по-малко. Имаме големи поръчки, но те са еднократни. Покупателната способност на партньорите ни е сведена до нула", признават от габровската фирма "Фотон" за производство на датчици. "Производителите все още събират сили да дръпнат напред. Няма покупки, липсват заявки за производство, оттук и производителността е ниска. Фирмите работят с 30-40% от капацитета си, а разходите са запазват. Така цената на продукта не може да падне", коментира Георги Георгиев, президент на ямболската фирма КАРА за производство на детски облекла.
През годината почти не остана отрасъл, който да не пропищя от
С либерализацията на външнотърговския режим и подписаните няколко споразумения за свободна търговия от 1 януари 1999 г. ще паднат вносните мита за стотици задгранични изделия. Тогава родният предприемач трябва да разчита само на себе си. На собствената си търговска марка, на конкурентоспособните си изделия. Вероятно ще изохкат производителите, които поради свитото потребителско търсене досега се придържаха към формулата "ниско качество - ниски цени", защото пазарната им стратегия ще се обърне срещу тях. Такъв подход може да бъде печеливш само за определен отрязък от време, показва практиката.
Факторът "макроикономическа среда" през тази година отстъпи предни позиции в листата от проблеми, показват проучванията. Скокът на долара, възходящата инфлация и всекидневната смяна на цените вече са само спомен. "Успокоението на валутата и политическата стабилност са двете най-важни характеристики за отиващата си година. Споразумението с Международния валутен фонд поставя добри рамки. Можем да планираме бюджет, цени, да правим планове за три години напред", обобщава Милчо Боров, президент на CANTEK.
Не е известно още на коя страница в Бялата книга ще отидат данъчните проблеми. Времето ще оценява тепърва ефекта от промяната в законодателството и прокламираното намаление на данъчното бреме.
Фиксинг на БНБ за щатския долар през 1998 г. Частният сектор постепенно се измъква от семейната черга
Около 98% от действащите фирми в страната са малки по размери, т.е. съгласно нормативното определение в тях работят до 50 души. Eдноличeн търговец e основната юридическа форма на регистрираните у нас дружества (78%). Това показват резултатите от специално проучване на Фондацията за развитие на предприемачеството, направено през лятото на 1998 г. Според данни на регистър БУЛСТАТ над 95% от регистрираните фирми у нас са частни. В първите пет години след 1990 г. броят на частниците расте главно чрез учредяването на нови фирми. Частният сектор постепенно засилва позиции и в резултат на раздържавяването, но значението на приватизацията започва да се усеща едва от втората половина на 1996 г. В края на 1997 г. статистиката отчита 453 282 регистрирани фирми. Те са с над 110 хил. повече от предишната година, но с около 100 000 по-малко от бума на 1995 г. Желанието непременно да се регистрира фирма (както бе през 1995 г.) вече е поотшумяло. Мнозина, които и без това още не са започнали активна дейност,
Те изобщо не подновиха или забавиха пререгистрацията си, коментират експерти. Подобно е поведението и на тези, които замразяват дейността си в края на 1996 г. и началото на 1997 г. поради тоталната икономическа криза в страната.
Около 79 на сто от регистрираните фирми у нас са активни. Едва 1.1% от тях са закрити, променили са своята структура поради вливане, разделяне и т.н. или са били в процедура по несъстоятелност или ликвидация, отчита Националният статистически институт (НСИ).
В началото на прехода предприемаческият мерак се разпростира в широк и разнороден предмет на дейност. Това личи от документите за регистрация на фирмите. Според официалната статистика 10-15% от дружествата се занимават с повече от една дейност. Впоследствие се засилва тенденцията предприятията да се вместват в точно определен периметър на действие.
Отрасловото разделение на частните фирми показва определен превес на дружествата, занимаващи се с търговия (48%). След тях се нареждат промишлените фирми (10.7%), транспорт, туризъм.
Според данни на Фондацията за развитие на предприемачеството структурата на регистрираните предприятия по райони се запазва почти без изменения в последните няколко години. Най-голям е броят на частните дружества в София (23.5%) и в Пловдивска област (15.1%). Традиционно малко са регистрираните еднолични търговци и юридически лица в Монтана (5.4%). В останалите области на страната разпределението е почти равномерно - между 9 и 10%.
Най-висока е гъстотата на регистрираните фирми (брой на фирмите на 1000 лица от региона) в София. Тук показателят отчита с 60% по-високи стойности от средните за страната. Останалите градове не се различават чувствително помежду си по този показател с изключение на Монтана.
По принцип малките и средните фирми реагират най-бързо на макроикономическите промени. Родните частни предприемачи значително съкратиха броя на работещите по време на кризата и първи отвориха вратите си за безработни през втората половина на 1997 г. след индикациите за икономическа стабилизация. Делът на заетите в частни структури е най-висок в селското стопанство (97.1%), търговията (87.1%) и строителството (60.2%), сочат статистическите данни.
"Частният сектор започва
Над 80% от регистрираните фирми до 1995 г. са осигурявали работа на предприемача и неговото семейство", коментира Любомир Димитров от Фондацията за развитие на предприемачеството. Анализите на НСИ сочат, че за 1997 г. например този процент вече е по-нисък. Заетост само за собственика и членовете на фамилията осигуряват 64.8% от частните фирми. Останалите осигуряват работа и на външни наети лица.
Наблюдава се промяна и в разпределението на заетите според големината на фирмата. Преди 1996 г. преобладават относително големи фирми - с над 150 души персонал. Това е времето на държавните мастодонти. Тези предприятия вече са по-скоро анахронизъм. На дневен ред са фирмите, в които наетите са от един до 50. "Ако тази структура на заетостта се запази в новорегистрираните фирми и през следващите години, може да се смята, че е започнало развитието на относително силен сектор на средните фирми", обобщава Любомир Димитров.
Доказателство за стремежа на частниците да се измъкнат от семейната черга и да направят крачка встрани е мрежата от предприятия извън района на регистрация на фирмата. Допреди три години над 98% от предприятията са извършвали дейност само там, където е регистрирано дружеството. Тенденцията да се разшири дейността на предприятията и в други райони освен в този, в който е седалището на фирмата, се засилва след 1996 г., показват анализите на фондацията.
Данните за мястото на извършване на основната дейност на предприятията са друг показател, че малкият бизнес прекрачва семейния праг. До 1994 г. например около 42 на сто от предприемачите са вършили своята делова работа в собствения си дом. През 1995 г. броят на "домашните бизнесмени" расте до почти 64 на сто. След 1996 г. обаче тези, които съвместяват дом и офис, са под 30% от участниците в наблюдението.
"Относително голям е делът на фирмите, регистрирани през миналата и през тази година, чиито собственици твърдят, че не са изпитвали съществени затруднения в началото на своята дейност. Без съмнение икономическата стабилизация на страната е една от вероятните причини за това. Твърде възможно е също новите фирми да започват дейността си с добре разработени бизнеспланове, подкрепени с необходимите финансови средства", смята Любомир Димитров.
Стагнацията в икономиката в началото на 1997 г. се отрази най-силно върху развитието на услугите и търговията, където малките и средните частни предприятия нямат конкуренция. Резкият спад на доходите доведе до намалено вътрешно търсене. Но частниците от всички браншове доказват, че доста оперено умеят да се "отръскат" от проблемите. Официалната статистика подкрепя това твърдение.
Частните предприятия участват с 33.6% в продукцията на промишлеността, показват окончателните данни на НСИ за 1997 г. Делът на частния сектор е най-голям в производството на шивашки изделия (86.6%), текстил и трикотаж (67.2%), кожарска, кожухарска и обувна промишленост (65.1%). Около 56% от чистата продукция на строителните предприятия се пада на частниците в бранша. Частните транспортни фирми пък са реализирали 42.5% от приходите от дейността в отрасъла. При товарните автомобилни превози например делът на частния сектор достига 91.3%. Собственост на частни авиокомпании са около 70 на сто от товарните самолети и те извършват почти 90 на сто от работата във въздушния транспорт.
Частни фирми реализират почти
Нарастването е с почти 7 пункта повече в сравнение с 1996 г. Частните търговци стопанисват 93.3 на сто от магазините в страната. Анализът обаче показва, че в 95 на сто от случаите става въпрос за малки търговски обекти със средна площ от около 12 квадратни метра.
В селското стопанство 98 на сто от брутната продукция е произведена в частни земеделски стопанства, кооперации и сдружения. Цялото производство на боб, ориенталски тютюн и отглеждането на кози например е съсредоточено в частните стопанства, отчита официалната статистика за 1997 г. Като цяло частният сектор вече осигурява почти две трети от БВП.
"Близо 80 на сто от частните фирми приключиха 1997 г. с положителен финансов резултат. Общият размер на тяхната печалба е 1090 млрд. лв. Най-многобройна е групата на фирмите с печалба до един милион лева (72%). С печалба от един до пет милиона лева са 19.4% от фирмите. В тези две групи са предимно едноличните търговци", коментира Христина Стоянова, главен експерт в НСИ.
Губещи са 18 на сто от частниците. Общата им загуба за 1997 г. е 456 млрд. лв. Както и при печелившите, и тук най-много са фирмите с малки загуби (до пет млн. лв.) - 89.8%. Но от тях идват едва 4.2 на сто от загубите. С най-големи загуби (над 10 млрд. лв.) са пет фирми и на тях се пада над една четвърт от общата загуба, подчертава г-жа Стоянова.
"При печелившите частни фирми свиването на приходите е съпроводено със съответно свиване на разходите. Подобен модел на поведение рязко се различава от поведението на много от държавните фирми, които са увеличили загубите си", обобщава Любомир Димитров от Фондацията за развитие на предприемачеството.
"Хъшове" отново атакуват БНТ
Шоумените предлагат на държавната телевизия да правят предаване на турски
Екипът на "Хъшове", предвождан от символа им Слави Трифонов, заяви преди седмица официално желанието си да се върне в националния ефир. Представители на скандалното шоу-предаване се срещнаха миналата сряда с програмния директор на БНТ Валя Ахчиева, за да връчат четири предложения и концепции за нови предавания. Изгонените преди време от националната медиа шоумени предлагат преработена концепция на сегашното си политическо сатирично шоу. "Хъшове" са заявили желание да правят още телевизионна игра и музикално шоу. Според слухове едно от предложенията на екипа е да правят предаване на турски език. В новия Закон за радиото и телевизията има и изискване, че БНТ трябва да създава предавания на езиците на "малцинствата" и вероятно това е дало надежда на "Хъшове", че могат да реализират тази своя идея. Подробности по самите предавания все още не са ясни. Две седмици по-рано фронтменът на предаването Слави Трифонов обяви, че след Нова година предаването спира да се излъчва на честотите на "7 дни".
Всички предложения за нови предавания от външни продуценти се пазят в запечатани пликове в БНТ и ще бъдат отворени, след като изтече крайният срок за подаване на предложения за външни продукции. Преди седмица временното ръководство на националната телевизия обяви началото на състезание за външните продуценти, които желаят предаванията им да се излъчват по държавния ефир. Миналия понеделник управителният съвет на медиата утвърди правилата за външните продукции в БНТ. Те повече няма да получават процент от рекламните приходи на предаването си. Всяко издание ще бъде купувано от националната медиа срещу предварително уговорена сума.
Срокът за приемане на оферти за външни продукции изтича след Коледа. "Външните продукции ще бъдат класирани първо по художествените им качества и гледаемостта, а след това ще се обсъжда цената", обяснява временният генерален директор на БНТ Тома Иванов. Според него предимство ще имат предаванията, които се произвеждат без техника на БНТ. Щатните телевизионни служители на творчески длъжности нямат право да участват във външните продукции. Редакционните екипи на съществуващите вътрешни продукции трябва да представят концепция за всяко предаване. Екипите се състоят от трима журналисти, оператор и финансист. Целта е БНТ да се подготви за появата на бъдещата национална частна телевизия, обясни миналата седмица целта на реорганизацията Тома Иванов.
Президент и премиер си избраха медийния съвет
Правителството все пак има числено преимущество в НСРТ
В смях, шеги и закачки премина миналата седмица заседанието на парламентарната комисия по културата и медиите. На него депутатите одобриха кандидатурите за членове на Националния съвет за радио и телевизия от парламентарната квота. Според приетия окончателно преди месец нов медиен закон, съветът се състои от девет човека. Четирима от тях назначава президентът, а петима се избират от Народното събрание.
Заседанието започна с протести от опозицията, че не може да се гласуват номинираните от различни професионални сдружения, защото за тях не се знае нищо. "Дайте ми критерии, дайте ми мерилото, по което ще преценяваме кандидатурите", помоли в началото на заседанието червеният депутат от кюстендилския многомандатен избирателен район Иво Атанасов. Председателят на комисията, бургаският депутат Стоян Райчевски, не можа да му даде конкретен отговор и започна гласуването на кандидатурите. Бурен смях избухна още при отхвърлянето на една от първите номинации - тази на скулптора Вежди Рашидов, предложен от народния представител Лютфи Местан. Мнозинството гласува против и председателят Райчевски издаде заповед: "Да се протоколира кой е гласувал за! " "А-ха! ", светнаха очите на червения депутат Иво Атанасов, след което попита колегата си от СДС Сашо Стоянов "Сашо, ти защо гласува против Вежди". Синият депутат вирна гордо глава и заяви: "Защото е мултак! " В този момент Лютфи Местан се изправи рязко и обясни, че напуска заседанието на комисията, защото "един гражданин на човечеството бива наричан "глупак".
Депутатите от опозицията искрено се забавляваха и когато Иво Атанасов "горещо препоръча" един от канидатите, неговият колега Атанас Мерджанов заяви, че е против номинацията, а съпартиецът им се съгласи и с двамата.
След тази кратка сценка, гласуването продължи по предварително одбрения ред. Бяха одобрени кандидатурите на сегашния председател на медийния съвет, писателят Александър Томов и на сегашния му секретар Иво Драганов. Новият човек в парламентарната квота е досегашният правен съветник на НСРТ доц. Нели Огнянова. На мястото на предложения преди година от БСП Стефан Данаилов беше избран пренебрегнатият от президента Димитър Коруджиев. През последната седмица откакто стана ясно, че държавният глава няма да назначи отново в съвет писателя, той проведе активна кампания сред депутатите, за да остане в органа, който ще издава лицензите за електронните медии през следващата година. Според източници именно това е била една от причините хората в СДС, които се занимават с медиите, да се ядосат на президента, че не е съгласувал с тях назначенията. Това е и една от вероятните причини в съвета да няма нито една от номинациите на опозицията. При тази конфигурация в НСРТ отборът на правителството има числено преимущество пред този на президента.
През тази седмица новият състав на медийния съвет вероятно ще се събере за пръв път на официално заседание. Една от първите му задачи ще е да посочи процедура по избор на генерален директор на БНТ.
Минута мълчание за свободните медии
Когато в началото на годината новоизбраният Национален съвет за радио и телевизия утвърди първия генерален директор на БНТ със сигурен тригодишен мандат, едва ли някой е предполагал, че девет месеца по-късно той ще напусне държавната телевизия. Едва ли в началото на годината някой е предполагал и че след като управляващите обещават новият медиен закон да бъде приет до края на април, той ще бъде привършен през ноември. И то много трудно. Едва ли някой е предполагал и че това ще стане първият закон на мнозинството, който ще бъде върнат от президента. Никой вероятно не си е представял, че избраните в края на миналата година членове на медийния съвет въпреки гарантирания им от закона тригодишен мандат ще бъдат сменени.
Когато обаче министри и прочее отговорни фактори обещаваха, че до края на годината ще има частна национална телевизия, също едва ли някой го е вярвал наистина. Едва ли някой вярва вече и на обещанията, че това ще се случи следващата година. Приказката за лъжливото овчарче с пълна сила важи за отговорниците по медиите в СДС, които вероятно и сами разбират, че няма да изпълнят сроковете, които си поставят, още докато ги оповестяват.
Цяла година тези от управляващите, които се занимаваха по някакъв начин с медиите, се раздвояваха между ролята на Алиса и ролята на котарака от "Алиса в страната на чудесата". През цялата година те знаеха, че трябва да тръгнат нанякъде, обаче накъде точно и по кой път, остана загадка и за тях, и за потърпевшите медии, и за невинните зрители и слушатели - в крайна сметка също потърпевши.
Цяла година политиците се колебаеха между обещанията да направят пазара на електронни медии свободен и изгарящото ги тайно желание да сложат твърдо ръка върху радиостанциите и телевизиите. Вътрешната борба протичаше с променлив успех за всяка една от страните и крайният резултат засега като че ли е в полза на силния държавен контрол върху електронните медии.
Преди доста години словашкият сатирик Славомир Мрожек в една от своите пиеси пише: "А тук, при нас, щом заквасим млякото, отнякъде излизат гърбави джуджета, които започват да пикаят в тенджерите". Приблизително по този начин през годината протече приемането на двата нови закона, които уреждат медийното пространство - за телекомуникациите и за радиото и телевизията. Управляващите тръгнаха смело с гръмки обещания за двата закона - как те ще либерализират медийното пространство, ще сложат край на хаоса и най-накрая състоянието с медиите ще стане едно такова хубаво, хубаво... С всеки изминал месец обаче ставаше все по-ясно, че това е най-конкретната представа на политиците за бъдещето на радиостанциите и телевизиите.
Законът за далекосъобщенията беше написан и приет от правителството и парламента с ударни темпове. Всичките му близо над 150 текста бяха гласувани на второ четене в икономическата комисия за три заседания, които общо продължиха около шест часа. Иначе казано, на всеки текст бяха отделени средно по около 2.4 минути. Това време стига да се прочетат на депутатите всички предложения за текстове в закона и веднага след това да се гласуват. Трудно е да се прецени дали този ударен начин за приемане на закони е добър или лош. Принципно погледнато трябва да е лошо - все пак всички ние, гласоподавателите, сме избрали своите народни представители в парламента, за да защитават нашите права; да мислят за това, щото интересите ни да са защитени по най-добрия начин. Това е причината и те да получават заплати (големи) от данъците, които всички ние плащаме. Невинаги обаче е добре депутатите да пипат по законопроектите, които им се свеждат за приемане. Така например се получи със Закона за радиото и телевизията. В желанието си хората да разберат, че парламентарното мнозинство се съобразява с препоръките на президента (много) и с препоръките на опозицията (малко), бяха гласувани текстове, които, освен че противоречат на философията на закона, заплашват и да саботират нормалното съществуване на обществените радио и телевизия.
Типичен пример за компромис със здравата мисъл е частта от закона, в която се казва как се събират таксите за финансиране на БНТ и БНР. Принципът е, че за да бъдат двете медии независими от държавата и политиците не трябва да получават издръжката си от тях. Затова всички трябва да плащат такси - малки, но събирани наистина от всички. Текстът в крайния вариант на закона обаче беше формулиран така, че дава възможност на всеки да се освободи от таксите. Това пък заплашва да провали независимото финансиране на обществените радио и телевизия, а оттам и обществения им характер. Авторите на законопроекта бяха преценили, че е най-добре да се плаща такса от всеки, който има електромер. Точно текстът за електромерите предизвикваше най-бурни разисквания, където и да се обсъждаше проектът - Министерския съвет, Комисията по културата и медиите, пленарната зала на парламента... Обикновено дебатите по закона вървяха вяло и когато се стигнеше до електромерите, министрите и депутатите започваха да говорят един през друг. Както се казва - всички са сменяли я бушон, я изгоряла крушка в банята - разбират ги тези работи.
Друг христоматиен пример за това как се объркват нещата, като решат депутатите да се занимават с конкретен проблем, е любимата на премиера Костов забрана за рекламиране в най-гледаното време на БНТ до лицензирането на частна национална телевизия. В горецитираната "Алиса в страната на чудесата" има една сцена, която описва донякъде подобна ситуация. В желанието си да изгони Алиса от съдебната зала, където тече важен процес, а тя пречи, Царят започва да пише нещо в бележника си и като свършва, се провиква "Тишина! " и прочита: "Правило четиридесет и второ. Всеки, който е по-висок от един километър, трябва да напусне съдебната зала". В случая с рекламата в най-гледаното време ситуацията е същата - някой си решава, че това ще е добро за примерно частните медии и без да разбира, че ще им помага само през идващите, да кажем, шест месеца, а след това - не, го приема. Правилното в случая би било да се ограничи рекламата по БНТ след лицензирането на частна национална телевизия.
Друга комична случка около приемането на медийния закон е начинът, по който сините депутати разбирали за кой точно текст трябва да се гласува. Както става ясно от предишните редове, много малко от тях успяват да вникнат в същността на сведените им за приемане закони. Затова имат нужда да разбират кое точно предложение е "нашето". Иначе казано, имат нужда да си уговорят знак. Депутати от мнозинството разказват как в случая с медийния закон знакът бил следният - когато Стоян Райчевски чете от трибуната на парламента "правилния" текст, подръпва няколко пъти вратовръзката си. Сините народни представители виждат това и разбират, че трябва да натиснат зеленото копче - да гласуват "за". Идеята явно е заимствана от предишния парламент, където управляваща партия беше социалистическата. Тогава при гласуването на икономическите закони Орсов вдигаше лявата ръка за "да", а дясната за "не". На тогавашния депутат Александър Божков принадлежи идеята, вместо да се хаби човешки ресурс, депутатите от СДС да гледат Орсов и да правят точно обратното.
Ефектът от описаните и неописани законодателни упражнения е силен държавен контрол върху раздаването на лицензи за електронни медии. Крайната дума за излъчване в ефира ще има комисия от членове на Държавната комисия по далекосъобщения, правителството и Националният съвет за радио и телевизия. Тя ще препоръчва на Министерския съвет кому да издаде лиценз.
Хубавата новина от тази година е, че борбата на държавата и управляващите със себе си вече е свършила. Ако не друго, то поне догодина няма да има неочаквани обрати и внезапни решения, които да хвърлят в ужас и паника медии, рекламодатели и въобще всички, които по някакъв начин са свързани с този сектор. Не че нещо ще се случи, но някакво относително спокойствие ще има.
Просто след многократните обещания едва ли някой вярва, че догодина ще стартира частна национална телевизия. Едва ли някой вярва, че бъдещият генерален директор на телевизията ще изкара цял мандат, ако управляващите поискат да бъде сменен. Сигурно са малко и хората, които си мислят, че той ще бъде един свободен и независим телевизионен шеф. Назначаването му няма да бъде израз на свободната воля на членовете на медийния съвет, а предварително и внимателно съгласувано решение.
Едва ли има някой, който да вярва, че БНТ и БНР изведнъж ще станат свободни и независими медии, които да защитават интересите на обществото, а не на управляващите.
Обаче може да си помечтаем пред елхата или в новогодишната нощ, докато (не) гледаме вероятно скучната "празнична" програма на телевизията. Да си помечтаем този път някой да удържи на обещанията си и догодина да има частна национална телевизия, лицензът й да бъде даден честно и открито. Да си помечтаем хората, от които зависи да започнат да работят за това, щото през следващата година да имаме нормални, свободни медии. И със същия успех можем да си пожелаем всички хора на света да са доволни и щастливи.
Най-големите телевизионни рекламодатели през 1998 г. Данните в таблицата са от редовното наблюдение на агенция "Маркет тест" върху излъчваните телевизионни реклами. Следени са клиповете, които се излъчват по двата канала на държавната телевизия - Канал 1 и Ефир 2, както и по софийските "Нова телевизия" и "7 дни" от януари до ноември 1998.
Представените рекламни бюджети са в германски марки и са получени въз основа на официално обявените рекламни тарифи на трите медии. В тях не са включени никакви отстъпки - агентски комисиони или отбивки от цената за големи количества рекламно време, така че в действителност рекламодателите са вложили по-малко пари, отколкото е показано.
Със звезда (*) са посочени фирмите, които излъчват реклами, без реално за тях да са платени пари на медиите. Клиповете на "ПроСофт" например се излъчват по БНТ въз основа на стар договор между фирмата и телевизията, който беше развален от генералния директор Иван Гранитски преди време. По същата схема в националния ефир излизат и рекламите на другите дъщерни на "ПроСофт" фирми - "ПроМобил" и "ПроЛинк".
Клиповете на Българския червен кръст също се излъчват безплатно по БНТ. Правилниците на държавната телевизия позволяват реклами на благотворителни организации да се пускат безплатно.
Никакви пари на националната телевизия не са донесли и рекламите на Българската телекомуникационна компания. Преди година и половина БНТ дължеше големи суми на БТК и ръководствата на двете държавни ведомства се разбраха да се разплатят поежду си по този начин.
Рекламите на пицариите "Джъмбо" и радио "Експрес" също се излъчват безплатно по столичната "Нова телевизия". Причината е, че и двете принадлежат на собственика на медиата Дарко Таминджич.
Данните за рекламодателите и техните бюджети са от агенция "Маркет тест", а за рекламните агенции и медиашоповете - на "Капитал".
Microsoft срещу всички
Който доминира в глобалната електронна мрежа Интернет, той ще контролира и целия свят. Тази азбучна истина вече е ясна не само на компютърната общност, но и на политиците. Това е и ключовият момент в стратегията на Microsoft - най-голямата софтуерна фирма в света, която се опитва да наложи своя монопол върху глобалната компютърна индустрия. Президентът на мултинационалната корпорация, 43-годишният Уилям Х. Гейтс III (известен повече като Бил Гейтс), е най-богатият човек на земята. Състоянието му е над 50-милиарда долара. Пазарната капитализация на компанията му e 211 милиарда долара. В нея работят над 20 000 служители - близо 14 000 в САЩ и около 6000 в страни по целия свят.
Това, което превръща компанията на Гейтс в глобален софтуерен диктатор, е монополът й върху пазара на операционните системи за PC-съвместими компютри. Деветдесет на сто от компютрите по света работят с операционната система Microsoft Windows. Още по-тревожен е и фактът, че фирмата използва надмощието си в тази област, за да диктува на потребителите какъв помощен софтуер да използват. Компанията има тотално надмощие и в областта на програмните продукти за офиса. Нейните текстови и таблични редактори от сериите Word и Excel, обединени в общия пакет Microsoft Office, също заемат пазарен дял от близо 90 на сто.
Последната фаза от експанзията на Майкрософт обаче премина всякакви граници и обедини частни и държавни структури в единен фронт срещу пазарната лакомия на софтуерния октопод. След като Гейтс осъзна с две години закъснение ролята на Интернет в развитието на световните комуникации и услуги, той се опита да смаже по-малките, но по-прозорливи конкурентни фирми. Юмрукът на компютърния гигант се стовари върху "Нетскейп", създателя на първия програмен продукт за обмяна на данни по Интернет, който е ориентиран към потребители със сравнително скромни знания в компютърната сфера. Така нареченият браузър с името "Нетскейп комюникейтър" се превърна в най-големия трън в очите на Бил Гейтс, който иска цялата власт и в глобалната компютърна мрежа. Това ще му отвори необятни възможности за контрол над световните комуникации, банковите разплащания, търговията по Интернет, медиите, изобщо над почти всяка сфера на човешкия живот. Най-песимистично настроените аналитици пророкуват, че ако разрастването на "Майкрософт" не бъде регулирано, в най-скоро време нито един компютър в света няма да може да заработи, без да прибегне до услугите на продуктите на фирмата.
Най-лошото е, че корпорацията на Гейтс използва изключително агресивна тактика, за да ориентира потребителите към своите продукти. Най-скандален е случаят с Windows '98, тъй като "Майкрософт" интегрира своя мрежов браузър Internet Explorer директно в операционната система. Фирмата твърди, че програмата е безплатна, но всъщност цената на продукта е калкулирана в общия пакет. Освен всичко друго операционната система съдържа "незначителни" грешки в програмния код (или бъгове), които правят работата с конкурентния браузър на "Нетскейп" истински кошмар. Антипазарното поведение на "Майкрософт" се доказва и от факта, че ръководството на фирмата продължава да смята за най-голяма заплаха компютърния език Java (разработка на фирмата "Сън майкросистемс"), който се опитва да се наложи като стандарт за работа в Интернет и е независим от операционната система или типа на компютъра, който се използва. Просто Гейтс използва монопола си върху операционната система, за да елиминира всеки програмен продукт на конкурентна фирма, който може да се окаже заплаха за интересите на "Майкрософт". По този начин софтуерният монополист не само че не стимулира еволюцията в бранша, но и се превръща в спирачка на прогреса, която се стреми единствено да запази статуквото.
Така се стигна до най-голямото антимонополно дело в историята на компютърната индустрия. "Майкрософт" се изправи не само срещу своите конкуренти, но и срещу американската държава. Федералното министерство на правосъдието заедно с 20 щата обвиниха фирмата в нарушаване на антитръстовия закон от 1890 г., който е предназначен да защити потребителите срещу фиксиране на цените или действия, насочени срещу определени клиенти. Освен това правителството на САЩ обвинява фирмата, че нелегално притиска производители на компютри, доставчици на Интернет и производители на мрежови страници да пригаждат продуктите си изключително към използването на Интернет експлорър. Основният аргумент от защитата на Майкрософт е, че техният браузър е неразделна част от операционната система Windows '98, без която тя не може да функционира. Правителството обаче нанесе сериозен удар върху тезата на софтуерния гигант. Миналата седмица професорът от принстънския университет Едуард Фелтен даде писмени показания пред съда, че Интернет eксплорър може да бъде отстранен, без това да повлияе върху останалите функции на системата. Майкрософт се опита да докаже, че ученият е просто поредният книжен плъх. Фелтен обаче изненада фирмата с малка компютърна програма, която отстранява браузъра от операционната система. След като преодоля първоначалния шок, фирмата на Гейтс сравни нововъведението с ампутация. "Можем да отстраним по хирургически път ръката на всеки човек, но след това тя ще се превърне в безполезно парче месо", коментираха от "Майкрософт".
Успоредно с това компанията на Гейтс понесе още един удар. Конкурентните фирми "Сън майкросистемс" и "Оракъл" официално обявиха, че започват съвместна работа над нов тип компютър, който не се нуждае от операционна система. Не е ясно кога продуктът ще бъде готов. Компютрите все пак ще разполагат с така нареченото микроядро, което ще позволява на хардуера да функционира в Интернет-среда. "Това, което "Сън" и "Оракъл" се опитват да кажат, е, че вече няма нужда от Бил Гейтс и "Майкрософт", коментират щатски аналитици. Дали обаче това е краят на най-големия софтуерен мастодонт в кратката история на компютърната индустрия? Последната дума ще имат щатските съдии.
Мила Антарктидо, ти си земен рай!
С тази песен на уста българските заселници на ледения континент посрещат новата година. Те имат основание за радост - реформите на Южния полюс вървят с по-бързи темпове, отколкото реформите в родината. Стотиците наши сънародници, заселили се тук, вече положиха сред ледовете основите на пазарната икономика.
Тук, в царството на пингвините и белите мечки, сръчните български ръце правят чудеса. Минусовите температури не могат да охладят ентусиазма! Свирепият вятър не може да спре порива! Условията са сурови, но те не плашат нашите заселници, преживели какво ли не през десетгодишния мирен преход в България.
- Ще изградим от ледената пустиня цветна градина! - обещават младите ентусиасти.
Те са благодарни, че Антарктида им е оказала гостоприемството си. За тук не трябват нито шенгенски визи, нито зелени карти. Южният полюс е единственото място, където все още приемат българи.
- Няма да се посрамим! - кънтят думите на нашите сънародници сред бялото безмълвие.
А леденият вятър понася надалеч звънливите гласове на децата им, които вдъхновено декламират:
WAZ uber alles*
Две издания пробиха през 1998 г. германската блокада на вестникарския фронт
Вече втора година на вестникарския пазар у нас има само ВАЦ и другите. През 1998 г. обаче ботушът на германския печатен Гъливер започна да стъпва у нас не толкова уверено, разколебан от атаките на Комисията за защита на конкуренцията.
Изпод сянката на немските медийни окупатори на пазара успяха да се промъкнат всекидневниците "Сега" и "Монитор". Твърденията на медийните експерти, че за нов всекидневник няма място, се оказаха погрешни. Вестник "Сега", който наследи "Малък вестник" и нестандартния му формат, се озова на трето място по тираж след мастодонтите "24 часа" и "Труд". Поради липса на специална машина в ИПК "Родина" се наложи през месец април "Сега" да тръгне на голям формат. Въпреки опасенията на редакцията, че по този начин много ще прилича на всички останали издания, "Сега" успя да се наложи на пазара. В края на годината Сашо Дончев, шеф на "Овергаз", стана мажоритарен собственик на вестника, след като такива бяха Кънчо Стойчев и Андрей Райчев. Придобиването на по-голямата част от "Сега" стана постепенно. Първоначално президентът на "Овергаз" взе 34%, преди около месец - 50%, а в началото на декември по-голямата част от дяловете във вестника. Бившите собственици на всекидневника обясниха, че една от основните причини за продажбата на "Сега" е бруталното поведение на ВАЦ, което спира в зародиш всякаква възможност за нормално развитие на един вестник.
Въпреки мрачната прогноза през септември излезе първият брой на друг нов вестник - "Монитор". Издателите му - Петьо Блъсков и бившите му съдружници в "Пресгрупа 168 часа", които преди две години я продадоха на ВАЦ, афишираха още в началото, че всекидневникът ще бъде опозиционен на властта. С цената от 500 лв. "Монитор" стана най-скъпият всекидневник. Засега обаче вестникът няма никакви реални рекламни постъпления. Ако тази тенденция се запази и през следващата година, оцеляването му ще бъде силно проблематично. Освен него Петьо Блъсков лично започна да издава още две нови списания - "Ева" и "Медиа и реклама".
Появата на двете нови издания и успешното им засега присъствие на пазара доказаха, че биполярният читателски модел се разпада. Деполитизацията в обществото намери израз в отдръпване от досегашната стилистика на изданията. Повсеместният модел на "часовите" вестници показа признаци на изчерпване. В желанието си да намерят по-сериозен образ те започнаха да губят читатели. Нуждата от по-различно, ново и алтернативно четиво стана свободната ниша, в която новите издания търсят читателите си. Може да се очаква разместване и на рекламния пазар, особено ако влезе в сила решението на КЗК за разделянето на общите реклами на "24 часа" и "Труд". "Това вероятно ще затвърди позициите на набралите инерция всекидневници", казва Румяна Бъчварова от "Маркет тест".
Основният играч на пазара - ВАЦ, продължи да се укрепява на завзетите от него позиции и обедини от началото на годината рекламата на двата си всекидневника, пусна поредното регионално издание в Стара Загора и се подготви за строежа на нова печатница. Германската медийна групировка засили позициите си, но си навлече гнева на колегите от останалите издания и стана постоянен прицел на критика.
Най-сериозният й опонент стана Комисията за защита на конкуренцията, която заведе дело срещу "Труд издателство" с искането да бъде развалена сделката заради монополното им положение на пазара. Постоянното отлагане на делото, честата смяна на съдиите (седем пъти), забави решението, което държи в неизвестност както ВАЦ, така и останалите издания. Към средата на годината председателят на КЗК Николай Павлов нанесе внезапен удар под кръста и обвини ВАЦ, че едва ли не перат пари на Щази. Германците пък се заканиха, че ще се "разправят с Павлов насаме", каквото и да значеше това. Въпреки перипетиите си на българска земя собствениците на "24 часа" и "Труд" засега нямат причини да са недоволни от своите вестници. Без да променят нищо в съдържателно отношение, те водят със солидна преднина пред останалите. Общата реклама компенсира не особено доброто положение на "Труд" на рекламния пазар, а на "24 часа" - спадането на тиража.
След приемането на новия Закон за защита на конкуренцията КЗК излезе миналата седмица с решение за разделяне на рекламата на "24 часа" и "Труд". Все още обаче предстои решение на Върховния административен съд, ако ВАЦ обжалват решението, след което може да се правят прогнози как ще се отрази това на рекламния пазар на вестниците. Изданията с по-малки тиражи приветстваха решението, защото то би освободило пространство за тях. Специалисти от медиашоповете твърдят, че действително с общата реклама ВАЦ е запушвал пазара и не е давал възможност по-свободно да се прави медиапланиране.
През това време "Стандарт", "Новинар", "Континент", "Дума", "Земя" често се появяваха в списъците на длъжниците на ИПК "Родина". Държавната печатница обаче рядко взимаше радикални мерки и печаташе вестниците за сметка на редовните платци. Само вестник "Дума" спря за кратко време, после започна да излиза в друг формат и така всички български вестници вече са таблоиди. Уреждането на дълговете на "Дума" стана повод за силни брожения в БСП. За спасяване на положението отново се намесиха германците. ВАЦ приютиха изгонения от ИПК "Родина" вестник на БСП, а бившият вицепрезидент на Мултигруп, о.з. полковник Димитър Иванов, даде на всекидневника хартия за около един милион марки, срещу което пое изцяло разпространението му.
Големите дългове на "Дума" и тяхното неизплащане станаха една от причините в края на годината да бъде сменен директорът на ИПК "Родина" Румен Спасов. Основната причина за освобождаването на Спасов беше влошеното финансово състояние на печатницата и натрупаните дългове на част от вестниците. Като най-големи длъжници на ИПК "Родина" досега винаги са били посочвани "Дума" и "Стандарт". Недялко Недялков, главен секретар на промишленото министерство, заяви след смяната на Спасов, че ИПК има да взима много пари, а освен това би трябвало да се промени "начинът на взаимодействие на ИПК с издателите чрез преоформяне на търговските отношения".
"Демокрация" и "Дума" окончателно се затвърдиха като типични партийни органи с малки и стабилни аудитории.
Старите вестници като "Стандарт", "Новинар", "Континент" не претърпяха особено развитие. Въпреки динамичността на процесите отвън те останаха със стабилни малки тиражи без тенденция за нарастване и със слаби рекламни постъпления.
Другата тенденция, която ясно се очерта през годината, беше появата на много нови месечни издания. Единствено в това отношение се доближаваме до световните стандарти, където също има силен интерес към специализираните списания. Стабилни позиции и като тираж, и като рекламодатели успя да си извоюва списание "Егоист". Култовото за младежта издание стои вече наравно със списания, които излизат отдавна, като "Клуб М" например.
В рамките на около две години след появата на няколко големи неделни издания на основните всекидневници постепенно започнаха да изчезват тематично разнообразните неделни всекидневници. Затова на вестникарския пазар продължава да липсва големият неделен семеен вестник. Изследванията на "Маркет тест" през годината показват, че общият обем на аудиториите на отделните издания е намален, спаднала е средната честота на четене на отделните вестници и изданията, които българинът отгръща, са все по-малко на брой.
Освен политиката на ВАЦ, решенията на съда и упоритостта на по-малките издания да присъстват на пазара въпреки високата цена, която плащат, върху развитието на вестникарския пазар силно ще повлияе появата на частна национална телевизия. Досега вестниците продължаваха да представят алтернативната част от общественото мнение. Затова, ако се създаде телевизия със сериозна информационна политика, може да има промени в читателския интерес, колкото и невъзможно да изглежда това в настоящия момент. Ако обаче нейната поява се забави, вестниците ще продължат да играят много важна роля в отразяването на обществените настроения. Иначе казано, ако хипотетичният частен национален канал наблегне на качествените новини, ще се изгради класическа конструкция на медиите - телевизията ще информира, вестниците ще коментират, а радиостанциите ще забавляват.
Изминалата година показа и колко трудно журналистите се обединяват около действия, които са в интерес на журналистическата работа. Опитът да се създаде прессъвет, който да защити конкретни искания в гилдията, претърпя неуспех. Затова нашата страна продължава да бъде сред малкото източноевропейски държави, в които заради обида или клевета журналистът може да влезе в затвора. Фактът, че проблемът се подминава, по никакъв начин не означава, че няма да се наложи да бъде решаван.
През тази година може да се очаква, че съдът най-накрая ще реши делото за монопола на ВАЦ. Това може да повлияе съществено върху пазара, който показа, че има възможност за развитие въпреки очевидното господство на една медийна групировка.
Отива си още една година, в която ВАЦ властва над всички на вестникарския пазар. Още една година, в която на вестникарския пазар имаше само немската групировка и други.
Кавърверсиите превзеха музиката
Тази година ще запомним най-вече като че ли с кавърверсиите на музика от всички жанрове. Не беше пожалена нито традиционната музика, нито класиката, нито златните рок-парчета. Разбира се, това не е непознато явление. Гигантите "Бийтълс", "Ролинг Стоунс", "Дийп Пърпъл" започнаха с хитове на Чък Бери, Нийл Даймънд, Джо Саут. Често пъти тогава кавърите ставаха по-известни от оригиналите. Всички свързват "Kentucky Woman" и "Hush" с "Дийп Пърпъл", а едва ли помнят, че те са съответно на Нийл Даймънд и Джо Саут... Дали не е дошло време да повторим днес разсъжденията на големия Рей Чарлз за класическата музика. Според него всичко е казано и написано, въпросът е вече само на интерпретация. Може би за поп- и рок-музиката 1998 г. до голяма степен беше въпрос на интерпретация.
Всъщност мен тази "кавър" музикална година не ме дразни. В началото бях шокирана - Бах, изпълнение от черната вокална формация "Суитбокс", "Княз Игор" на Бородин - от рапъра Уорън Джи, гениалната китара на Марк Нопфлър от златния албум на "Дайър Стрейтс" "Братя по оръжие", вкарана в друга черна група "Ди - Та". Друг известен рапър Пъф Деди след "Полис" музицира върху "Лед Цепелин". Френската африканка Анжелик Киджо припомни още едни титан на китарата Джими Хендрикс в летния си хит "Voodoo child". Съвсем пресен пример е последният албум на Джордж Майкъл. За втори път той посяга към вечни хитове на Стиви Уондър. В "Ladies & Gentlemen...the best of... " Джордж Майкъл прави великолепна версия в компанията на Маери Джей Блайдж на хита на Стиви Уондър "As" от 1977 г. Липса на творческа инвенция ли е това, или проява на респект към музиката на недалечното минало? И двете. Преди десетина години беше наблюдаван подобен бум от кавърверсии в поп- и рок-музиката. Тогава на мода бяха песните на Боб Дилън - те помогнаха на "Гънс енд Роузес", една европейска група "Ъндъркавър" припомни Джери Рафърти с неговата "Бейкър стрийт".
Когато музикантът се връща към корените, той го прави от почит, но и за да освежи творческия си потенциал и в крайна сметка хвърля мост между миналото и настоящето.
Годината у нас беше истински връх по отношение на сбъдването на почти всичките ни музикални желания и мечти. Толкова много бяхме чакали да видим, да чуем и да докоснем големите музиканти, които някога революционно промениха начина на живот, начина на поведение, начина на музициране, начина на възприемане на музиката.
Музикалната 1998 започна с края на 1997 г., когато Дейвид Ковърдейл изпълни Зимния дворец на спорта в София. Началото на тази година Робърт Плант и Джими Пейдж разтърсиха и отново загряха измръзналите българи. Концертната рок-плеяда продължи с Рони Джеймс Дио, премина през есенния Джазфест и неговата звезда Джо Завинул. А "30 години Щурците" ни изпълниха с гордост. "Щурците" са във великолепна форма, всички, които ги обичаме и харесваме, им пожелахме компактдиск "ХХI век".
За мен музикалният пик бяха двата концерта на "Дийп Пърпъл". Толкова ги чакахме... Те са наистина много големи. И най-фантастичното е, че връстниците на "Дийп Пърпъл" в залата бяха доста по-малко в сравнение с младите хора, въодушевени, пеещи отлично както старите, така и новите им хитове. Рок-празниците завършиха с концерт на "Юрая Хийп" и "Назарет".
Почитателите на клубна музика у нас не бяха пренебрегнати - "Терапи", Маруша, Стака Бо, Свен Вет, Саш!
Накрая ще припомня, че началото на музикалните празници, с които все повече привикваме и без които все по-малко можем, са Митко Фънки, Иван Амебата и Денис, или "София мюзик ентърпрайсиз". Те възпитаха публика, достойна да запълни местата на "Уембли" - в началото се чувствахме неловко, музикантите ни канят да пеем, ние мълчим или се чуват далечни, плахи опити. Музикантите ни карат да пляскаме, ние се оглеждаме дали другите ще го направят... Кавърмодата не отмина и българските музиканти. Големият хит на Мариус Куркински "Шу-шу" е познат от изпълнението на Леа Иванова, я тя го внесе в България много отдавна... Извън кавърверсиите и тази година попфолкът доминираше на сцените, в музикалните магазини и телевизионните ефири. Може би единствено музикалната къща "Маркос мюзик" не се изкуши в постигането на лесни тиражи. Под нейния знак излязоха албумите на Графа, Стефан Вълдобрев, Дони и Момчил, компилации с дебютанти - нещо, с което другите издатели и не помислят да рискуват. Сравнително по-младата издателска къща "Поли саунд" издаде два албума на БТР, припомни на любителите на българска музика най-доброто от Марги Христова, от композитора Валентин Пензов, а в сборен компактдиск - златните хитове на наши поппевци от недалечното минало. Българските музиканти се изявяваха предимно при представянето на албумите им или в музикалните клубове. Разбира се, всички наши музикални издатели се стремят да завършат цикъла на музикалния шоубизнес, така както се прави по света може би вече 50 години: артист, музика, продуцент, издател, представяне, реклама, концертно турне, компактдиск... Но най-важното, което липсва, за да се затвори кръгът, е средната класа. Това са хората, които пълнят залите и купуват музика. Да даваш пари в България за музика е все още проява на неразумни разходи... Все пак 1998 не е по-бедна в музикално отношение в сравнение с предишната. Редом с утвърдените издатели се появяват нови, млади и амбициозни, които атакуват световното равнище.
Долината на ледените човечета
Има едно място в Антарктида, където могат да се видят не само всички български политици, но и да се пипнат.
Това е Долината на ледените хора, или като се изразяват децата, Долината на ледените човечета. Тук скулпторът Вежди Рашидов е изваял всички министри в естествен ръст, със символ на ресора, който оглавяват: Вилхелм Краус е качен на шейна с кучета, Валентин Василев е с кантар в ръцете, Ананиев - с пушка при нозе, Васил Гоцев - с превръзка на очите и везни в десницата, Бонев - с палка и белезници, и пр. Най-много жени се спират пред Иван Костов, най-много деца - пред Александър Божков, а най-много мъже - пред Надежда Михайлова. Тук скулпторът е постигнал идеалните пропорции на женското тяло. За да се предпази творбата от увреждане, единствено тук е поставен надпис: "Не пипай Надежда Михайлова!"
"Присъединете се! Веднага!"
Никой не знае какво става с генетичния код на българското общество
В деветата година след ноември 1989 затихващите трусове на промените само доподредиха хаотично разместените духовни пластове на българското общество - продължава залезът на авторитета на интелектуалците от късния социализъм, алтернативната им 30-40 годишна "млада" смяна се колебае между ново недоволство от властта, депресия, нетърпение и изкушения на артистичния или научен гурбет.
Картината е позната, сравнително често и лесно анализирана. Какво става обаче в главите на наистина младите българи, 10-20-годишните, не е особено ясно. Със сигурност може да се твърди единствено, че процесите, които протичат сега в духовното пространство на България, облъчват генетичния код на нацията и го променят по неизвестен начин, който ще се прояви едва в средата на следващия век.
Погледнато от този ъгъл, максимум вреди нанася най-важният за младите фактор - образованието.
Кой в България би се ангажирал с твърдението, че образователната система дава на учещите адекватен комплект от необходимите (кои и колко?) базисни знания плюс умение за придобиване на нови, което ще им гарантира успех в променящия се с бясна скорост свят? През 1998 г. раздираната от групови и личностни интереси общност на преподавателите и научните изследователи отново не можа да даде смислен отговор на почти философския въпрос как да бъдат приспособени учебните програми към информационната революция. Вместо това се водеше позиционна война за това дали в България да се развиват фундаменталните или приложните науки, дали професорите да бъдат пенсионирани на 65 години, как и кои от измислените 42 университета и безброй специалности да продължат да съществуват, как да се получават научни степени и звания и т.н., и т.н. По принцип все фундаментално важни въпроси. През това време обаче децата, закърмени с видеоигри, се превърнаха в първото българско Интернет-поколение. През нощта то чете в web-страниците на Оксфорд и Сорбоната, през деня вижда как в УНСС бивши професори по политикономия се опитват да преподават по преведените учебници по икономика на довчера заклеймяваните идеологически врагове и как артистични историци от СУ предпочитат лесни изяви по медиите, но нямат нито една нова публикация по специалността си в световните научни издания.
Подозренията, че образованието е нещо средно между необходимо зло (за учещите) и машина за пари (за преподавателите), бяха доказани с гръм и трясък от гръцки студенти в Тракийския университет, където съществуващата навсякъде корупция излезе на бял свят. "Сега в Стара Загора, скоро и в останалите градове..."
Другият все още силен фактор, който по принцип облъчва младите - телевизията, заприлича на някогашните радиоточки: скучна и постна, но досадно натрапчива с монопола си. В този си вид тя със сигурност е много удобна за управляващите и за познат до болка кръг от интелектуалци, които може и да имат желание, но не успяват да предизвикат качествен дебат по важните за обществото проблеми. Дали защото осъзнават това, дали заради материалната нищета, хората на духа се комплексират от технократа. В крайна сметка те не могат да противопоставят достатъчно равностоен интелектуален продукт на несравнимо по-големия технократски успех в света, на властта и парите. Вероятно интелектуалците имат проблем с пренастройването (преоткриването) на координатната си система, която за разлика от тази на технократите не може да бъде пряко пренесена от свободния свят.
Утвърдената там схема - пари - артистичен талант - пари - трудно проработва в българските условия. Засега в нея се вписват най-добре певците и то не всички. Писателите, с изключение на автора на печално известната борческа халтура, не успяват да оправдаят парите на малобройните спонсори. През годината един от примерите за това беше изборът на журито (Т.Жечев, Бл.Димитрова, А.Свиленов, Г.Цанков) на конкурса "Развитие" за непубликуван роман. (виж "Литературата в обществото, постно като бульон" на стр. 87).
Кои тогава са авторитетите, които кодират мисленето и чувствата на българското Интернет-поколение?
Със сигурност не са Стефан Цанев и Недялко Йорданов, които обидени твърдят, че са почти репресирани от властта, но все и все дават "последни" интервюта или за зрителско внимание разчитат на Трендафил-Акациевия "потник на гърба на млад работник".
Още по-малко това е оклюмалата хъшовската компания, която, за радост на властта, въпреки претенциите си успява да си осигури млада публика единствено когато лее чалга.
Едва ли гуру на тийнейджърите са Александър Морфов и Дони и Момчил, които през 1998 пак доказаха, че са талантливи, но думите им олекват, щом заговорят за хората, опиянени от власт, сила или пари.
Да не говорим за напълно дезертиралата от грижите си за обществото и духа на хората православна църква. Което си е престъпление за различните крила във висшия клир, защото храмовете не спират да се пълнят с млади хора - същите, които са докарани дотам, че за тях първият смисъл на думата икона означава постоянен графичен символ върху компютърния екран.
Всъщност през тази година стана ясно, че истинският, неуловимо влияещ, но непобедимо могъщ нов авторитет за младите българи е тандемът компютър - Интернет. Може би властта му все още е далеч от селата без ток и от малките градове с допотопни телефонни централи, но вече е в мислите и желанията на тийнеджърите. Което всъщност е най-важното. Много показателен за това е един на пръв поглед шеговит призив в най-посещаваната българска Интернет-страница: "За разлика от "реалния живот" хората в Интернет искат да вършат нещо полезно за обществото като доброволен труд. Българските Интернет-ентусиасти обединяват усилията си в проект, който самите те нарекоха бригадирско движение под знамената на "Гювеч.bg" (http://come.to/Bulgaria). Тази страница е създадена от инициативен комитет, строящ мрежовото (web) бъдеще на родината! Цел: Тотално подпомагане на "Гювеч.bg". Това означава търсене на нови страници, проверка на вече включените в списъка, администриране на дискусиите, вдигане на джангър (ако има за какво) и прочие дейности, подпомагащи приготвянето (и консумирането) на гювеча. Освен това тепърва предстои изграждането на тази организация, на това бригадирско движение, приемането на устав, герб и знаме на бригадата, награди и наказания на отличилите сe и т.н., неща нужни на всяка една бригада. Командир на бригадата е Мартин Митов. Той се сваля само с преврат! Търсят се бригадири, зам.-командири и прочие съучастници! Участието е доброволно! Заплащането - морално! Целта - велика! ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ! ВЕДНАГА!"
Ако киното потъва, поне го прави титанично
През 1998 г. голямото световно събитие беше с минала дата - повече от триумфалното шествие на "Титаник" сред награди и зрители. С единайсетте си "Оскар"-а (при 14 номинации) той се изравни с най-победоносния фаворит в юбилейната 75-годишна история на статуетките - "Бен Хур". Повече няма накъде - това не го постигна дори свръхамбициозният проект на Спилбърг "Списъкът на Шиндлер" или съвършеният Форманов "Амадеус". Което само доказва относителността на "академичния" вкус и бедността на предлагането. От този триумф за авторите последваха няколко неща: канадският режисьор Джеймс Камерън се самообяви "Аз съм кралят на света", на Селин Дион повярваха, че е певица, Кейт Уинслет изтъкна предимствата на старомодните рокли върху закръгленичка фигура, Леонардо ди Каприо вдигна безбожно хонорара си за компенсация на това, че дори не беше номиниран, а после гордо се обърна към будизма. И стотици статисти изпитаха на собствен гръб системата на Станиславски, премръзвайки в ледена вода - не защото за бюджета на "Титаник" е проблем да стопли тоновете вода в специалния басейн, а защото според екипа и особено според операторите нямало да изглежда "истинско".
Джак Никълсън в "Колкото - толкова" ("Оскар" за главна мъжка роля) е обичайно неотразим - все пак му е трета статуетка, но пък Ким Бейсинджър с "Поверително от Ел Ей" ("Оскар" за поддържаща женска роля) най-сетне е приета не само за секссимвол, а и за актриса. И разбира се, никой у нас не обърна внимание (разбирай не закупи за киноразпространение) на скромния холандски "Характер" ("Оскар" за чуждоезичен филм), което ще ни се върне със същата монета, ако, дай боже, някой ден български филм го получи.
Кандидати за "Оскар"-и и в нашата страна се намират, макар че игралните филми се броят на пръсти: "Испанска муха" на Киран Коларов, "Разговор с птици" на Румяна Петкова (произведени по-рано, но видели екран тази година) и премиерните "Вагнер" на Андрей Слабаков и "След края на света" на Иван Ничев. "Вагнер" е правен с малко пари - колкото държавата е дала, при това по време на инфлация. И е адекватно абсурден, но компенсира немотията с много вкус и изискан черно-бял стил. "След края на света", обратното, е с достатъчно капитали (Германия, Гърция) и е класически филм за показ в чужбина - етнически толерантен сюжет; екзотика на отминали времена и овълчена съвременност; комедийно загладени ръбове на проблемите ни сред лъскавичък балкантуристки интериор.
Може би по-интересното в България се случва все пак в документалното кино, както показа фестивалът за неигрални филми в Пловдив. Но пък то може да се надява само на телевизионно разпространение, а перманентният батак в държавната медиа не създава най-благоприятната ситуация, дори когато са отпуснати пари за филмопроизводство (а напоследък се появи такава амбиция).
Големите европейски кинофестивали се държаха така, сякаш нямат нищо общо с Холивуд - по техните критерии изкуството се прави някъде другаде. Берлин отличи със "Златна мечка" "Централна гара - Бразилия", а Ален Рене ("Тази стара песен") за цялостно творчество. Сребърната мечка за "Да разлаеш кучетата" на Бари Левинсън с Робърт де Ниро и Дъстин Хофман пророкува голямото попадение на годината: почти буквалното съвпадение на сюжета на филма със сексскандала около Бил Клинтън и Моника Люински. Когато искаш да потулиш злепоставяща те интимна историйка, измисляш си война - естествено чрез телевизията и най-добре някъде на Балканите... например Албания. Кан увенча Ангелопулос за "Вечността и един ден" (компенсирайки пренебрегването му преди години за "Погледът на Одисей" в полза на Кустурица за "Ъндърграунд"), макар че истинското събитие на фестивала според пресата беше присъствието на Шарън Стоун. Венеция пък омилостиви Кустурица със "Сребърен лъв" за "Черна котка, бял котарак", като запази за италианците златния - "Начинът, по който се смееш" на Джани Амелио.
Изненадващо еротиката се оказа табу: "Идиотите" на маниакалния датски гений Ларс фон Трир ("Европа", "Порейки вълните") прекалено шокираха добрия вкус, "Прилежен ученик" беше заклеймен от родителите за голите къпещи се момчета, а "Лолита" на Ейдриън Лайн наруши параграф в закона на САЩ за порнография с малолетни.
Холивуд твърдо пое курса на мегапродукциите с надцакване на технически възможности: космически битки и земни катастрофи, чудовища, пришълци и техни сателити все по-пищно се разхождат по екраните - "Армагедон", "Досиетата Х", "Изгубени в космоса", "Смъртоносно влияние", "Малки войници"... От "Годзила" остана крилатата фраза "Размерът има значение", която важи със същия успех за бюджетите и приходите на филмите.
Тъмнокожият режисьор Спайк Лий се сдърпа с Куентин Тарантино за употребата на думата негър. Джордж Лукас закупи 15 мили от туниските морски дюни за снимките на първия епизод на "Междузвездни войни". Люк Бесон избра годеницата си Мила Йовович ("Петият елемент") за ролята на Жана д'Арк в последния си филм. Игралният вариант на "Отмъстителите" се провали въпреки телевизионния сериал и звездното участие и се нареди сред неуспешните филми заедно с "Пощальонът" с Кевин Костнър и "Желязната маска" с Леонардо ди Каприо, Джон Малкович, Жерар Депардийо. Чувството за хумор не изостави братята Фарели ("Ах, тази Мери"), нито братята Коен ("Големият Лебовски") независимо дали го намираш глуповато или остроумно. Верни на представите за себе си останаха и шегобиецът Куентин Тарантино ("Джаки Браун"), и морализаторът Стивън Спилбърг ("Спасяването на редник Райън"). Австралиецът Питър Уиър обаче с "Шоуто на Труман" взриви комфорта на всеки телевизионен зрител и го обърка чрез уж смешния Джим Кери.
Затова пък българската държавна кинополитика се чувства най-сигурно да прави все по-малко кино - така хем спестява пари по време на криза, хем не рискува филмът да е лош. А зрителят може и в салоните да не стъпва - по-евтино е, а и без кино никой не е умрял.
През 1998 българският театър откри модернизма
Да бъде направено обобщение или просто да огледа и обговори театралната 1998 г. си е провокация, независимо от формата, обема, трибуната. Правя този увод, за да си позволя уговорката, че текстът, който започвам, няма претенции за изчерпателност и обективност, както и да извиня неизбежната му фрагментарност. В опита си да структурирам все пак някак тези редове тръгнах в логична процесуална последователност да си отговарям какво е театър.
Преди всичко театърът е сграда, институционализирано пространство. Тази година върна на театъра ни изгорялата сграда на Драматичен театър "Константин Величков" - Пазарджик; предстои откриването на ремонтираната сграда на театър "Сълза и смях". С директна логическа връзка в съзнанието ми проблемът за театралната сграда се свързва с този за статута на българските театри, за шумно започналата преди година реформа. През 1998 г. за нея напомнят само поредните смени на театралните директори, разговорите в театралните кафенета (клюки от "сигурен" човек относно плановете на министерството - колко театъра ще останат на държавна субсидия и как рано или късно всички театри ще станат открити сцени) и грижливо поддържаният (едностранно, може би защото другата страна в конфликта е заета с по-сериозната задача да довършат ремонта на сградата и театърът да заработи като такъв) скандал около театър "Сълза и смях".
Иначе цялата гилдия е за реформа, но не точно за тази, в този й вид, не и за реформа в театъра, в който работим, не и с цената на унизително ниската ни, но сигурна заплата. Неоспоримата истина е, че безболезнена реформа се прави с пари (много). Когато ги нямаме, социалната цена е твърде висока. Доколкото са верни прогнозите, които всекидневно четем във вестниците, парите скоро няма да ги има. В такъв случай има ли смисъл да отлагаме плащането, няма ли лизинговото разплащане само да удължи агонията?
Държавата не може лесно да оттегли финансовите си отговорности от театъра, основно защото все още няма алтернативни източници на средства. Единственият сериозен донор продължава да бъде Центърът за изкуства "Сорос". Не са се увеличили значително и частните лица, желаещи да се реализират като спонсори именно в театъра. Без това да звучи като поредното хленчене, финансовият колапс и редица други проблеми, свързани основно с управлението на театрите, превръщат правенето на театрални спектакли в "героично дело" без официално награждаване.
С отхвърлянето на досадните за човека на изкуството въпроси можем да се опитаме да видим какво се случваше в театъра ни въпреки административно-финансовите проблеми. Традиционно се смята, че първата необходима предпоставка за правенето на театрално представление е текстът. През изминалата година българските театрални творци се обръщаха към големия, доказан текст за театър. Режисьори от различни поколения, с различни естетически търсения бяха изкушени от класически автори. В афишите четем имената на Шекспир, Брехт, Горки, Ибсен, Бърнард Шоу, Пирандело, Гьоте, Толстой. Обща тенденция можем да открием само дотук, до избора на текста. В отделните постановки интерпретациите са категорично различни. Мъдростта и очарованието на опита носят спектаклите, в които текстът се изследва, като се запазва неговата външна цялост ("Много шум за нищо" - Красимир Спасов, Театър на българската армия, "Хенрих IV" - Крикор Азарян, Театър на българската армия, и др). Друг режисьорски подход към класическото произведение е разрушаването целостта на текста, за да се изгради нова театрална цялост ("На дъното" - Александър Морфов, Народен театър "Иван Вазов", "Страданията на младия Вертер" - Лилия Абаджиева, Малък градски театър "Зад канала", "Майстора и Маргарита" - Стефан Москов, Театър на българската армия, "Комедия от грешки" - Димитър Недков, театър "Ла страда").
Яркото и силно (в определени случаи дори силово) режисьорско присъствие е явлението, което най-често се определя като модната тенденция в българския театър. Нотки на обвинение се съдържат в често изказваното твърдение, че тази мода е резултат на позакъснялото ни изживяване на модернизма. Ако наистина е по-добре късно, отколкото никога, няма защо да се обвиняваме в ненавременност.
Режисьорските предпочитания към класическия текст отнеха шанса на българската драматургия. И все пак за нея се чу извън учебните програми и теоретични коментари. През изминалата година бе осъществен първият национален конкурс "Млада българска драматургия", организиран от фондация "Концепция за театър". В рамките на Международния театрален фестивал "Варненско лято '98" беше проведен уъркшоп на театър "Роял корт" за млади драматурзи, придружен с показването на осъществени български пиеси.
Трудността да се направи цялостен концептуален анализ на тенденциите в българския театър до голяма степен се дължи и на това, че никъде в театралното ни пространство не срещаме приемствеността, която можем да открием в пресечната точка на традицията и новите енергии на младите. А тези енергии са насочени (независимо съзнателно или не; независимо дали на някого му харесва или не) към рушене на авторитети, свързани основно със сакралната цялост на авторовия текст. Младият български режисьор явно има нужда от категорично заявена авторска позиция и изява. Този стремеж намира израз в представления, които са резултат на интерпретацията на класически текст със средствата на танца, физическия театър, гротеската. Емблематичността на този начин на работа прозира във факта, че най-коментираното режисьорско присъствие през годината беше това на Лилия Абаджиева ("Женитба", "Хамлет", "Страданията на младия Вертер").
Дотук мисълта ми успя да подреди наблюдения от театралния живот в някаква свързаност (доколко тя е логична и обективна, не зная). Единствената ми възможност да продължа този текст е във вид на списък от състояли се спектакли, фестивали, юбилеи, издадени книги и т.н. Подобно начинание прилича на статистически или библиографски труд и не ме привлича.
В телевизионното предаване "Каналето" чух за минута на водещия. Заимствайки тази идея, си позволявам да изброя личните ми театрални събития през годината:
- Спектаклите "Обърнете внимание" - автор и режисьор Камен Донев, в театър "Ла страда", "Една любов на Жуан" - режисьор Десислава Шпатова в Държавен сатиричен театър, "Комедия от грешки" - режисьор Димитър Недков, защото гледах добре направени представления, които могат да вълнуват и забавляват и защото силният старт, без да е гаранция за вечен успех, трябва да бъде поощряван. На добър час!
- Спектакълът "Три сестри" - режисьор Стоян Камбарев, в театър "София", защото е удоволствие да си зрител на цялостен театрален факт, който заявява себе си със спокоен, но категоричен жест; защото не очакваш, че вълнението може да е толкова силно, когато ти разказват една толкова добре позната история; защото актьорите са овладели онзи жест, който те кара да им повярваш; защото... два часа и половина гледаш наистина добър театър.
- "Кавказкият тебеширен кръг" - режисьор Галин Стоев, в Народен театър "Иван Вазов", защото с лекота и артистичност чудесни приятели успяват да направят театрален спектакъл.
- Международен театрален фестивал "Варненско лято '98", защото имах шанс да работя с професионалисти и да присъствам на случването на истинско театрално събитие.
Литературата в обществото, постно като бульон
Какво се случи в българската литература през отиващата си 1998 г.? Един доста неудобен въпрос, защото нови книги от български автори излизат, но новата българска литература още не се е случила. Няма да е пресилено, ако кажем, че каквато ни е приватизацията, такава ни е и литературата - нещо непрекъснато се раздържавява, а държавата продължава да бъде собственик на себе си, нещо уж се случва в държавата ни, а държавността в реални граници още не е реално събитие... И затова въпросът би трябвало да се зададе по по-друг начин - не какво се случи във, а какво се случи със литературата ни от миналата до тазгодишната Коледа.
Нека първо хвърлим поглед към литературния печат. Там новините сякаш са най-много и най-ясни. Спря да излиза списание "Летописи" (бившето "Септември"), оглавявано през последните години от проф.Тончо Жечев. Изданието издъхна най-вече поради финансова недостатъчност, но умората и безсилието на екипа му да го обнови и осъвремени също допринесоха за пазарната му ултранеприспособимост. Да се говори за пазар и литературни издания, е доста рисковано, защото тези издания се правят от писатели и се издават за писатели, тоест за пишещи или опитващи се да пишат хора. Получава се здраво затворен кръг, към който обществото като цяло определено е безразлично. Няма интрига в писателските вълнения, няма нищо любопитно или полезно в света на "писарушките". Цеховото разделение на обществото засегна най-бързо и безпощадно литературните вестници и списания. Днес е невъзможно българските писатели, взети заедно от четирите съюза и сдружения, да привлекат дори за миг вниманието на масовия читател, отдаден на видео, кабел, сателит и дори Интернет. Каква ти родна класика, какъв ти Христо Калчев. Калчев продължава да бълва книжнина, която се харчи, с което яростно си отмъщава на всички свои доскорошни сътрапезници и колеги от СБП. Успехът на неговите вестникарски поднесени текстове потисна доста автори, мнозина ги изпълни със завист, а трети побързаха да го обявят за модел на новото време. Този модел не е нито нов, нито е продукт на "новото време", просто Калчев се гаври с всички - и с тъпите си завистници, и с още по-тъпите си читатели. И гаврите му, трябва да призная, макар и гадни, са много успешни.
От "тоталитарните" издания все още се радват на читателски интерес "Съвременник" и "Факел". Усилията им да се задържат на повърхността са резултатни - редакторите им не чакат спасителния пояс на случайността, а търсят и намират нови енергии и енергоносители. Същото не може да се каже за "Пламък". Списанието на Гео Милев е май пред загасване. То донякъде успешно привлече част от младата генерация пишещи, най-вече гравитиращите около официалния писателски съюз, излиза с тематични броеве, осъществява и допълнителна издателска дейност, но като цяло е скучен и демодиран алманах. Веднага трябва да признаем, че екипът на "Пламък" стана литературен кръстник на Радостина Григорова - свежо и нахакано име от телевизионния екран и сп."Егоист". От провинциалните издания силна година направи пловдивското списание "Страница" и особено неговият млад и ерудиран критически наблюдател Борис Минков - безспорно дарование в общо взето постмодернистичната помийна вада, заливаща ни с "дискурси", "парадигми" и сексуално неудовлетворен снобизъм.
Списание "Панорама" се запази като изцяло преводно, но оцелява чрез нова политика - представя с различен успех различни национални литератури и култури. Умря и "Ах, Мария" - тийнейджърското суперсписание. Бандата се разби и идеята за култово предизвикателство потъна в небитието. Но закратко. Появи се "Аспирин Б", което поради проблеми с централата на известното лекарство тихомълком се преименува на "Витамин Б" - списание за Литература и Блус. Младите и талантливи дихатели купонясват на страниците му, а купона плаща центърът "Сорос". Същият този център, обявяван нееднократно от силно левите писателски водачи за космополитна крепост на ЦРУ и световното евромасонство, подкрепя и почти цялата ни литературна периодика - "Литературен вестник", "Литературен форум", "Език и литература", новоизлюпените списания "Сезони" и "Български месечник", възкръсналите "Мост" и "Глас", списанието за ученическо творчество "Кръг" , "Демократически преглед" и т.н. Може би само вестник "Български писател" излиза с наши, родни, честни, български пари... Но допотопният му начин на списване, зле прикритият национализъм и панславизъм, с гарнитура от неспасяема самозадоволителност може би в най-скоро време ще го изпроводят при "Камбана" - вестника на прогресивните интелектуалци, който преди години издържа само няколко месеца на камбанарията и се спомина и самопогреба със собствен траурнокамбанен ехтеж.
Като цяло литературната периодика е малолитражна, минитиражна, но и многобройна до нахалство. Кръгът от читатели е почти един и същ, а аудиторията на някои може да се изброи поименно. Но освободената ниша най-бързо и най-находчиво бе запълнена от в."Труд" - от две-три години вестникът всяка събота отстъпва цяла страница за българската словесност, което не му вдига тиража, но го прави по-престижен в очите на все още пишещите българи. Всеки от нас, който е публикувал нещица на тази страница, ясно осъзнава, че творбите му остават незабелязани за мнозинството от 350 000 читатели, но се надява поне 350 да запомнят името му. В. "24 часа" не посмя да рискува да си навлече вниманието и любовта на професионалните и непрофесионалните графомани от цялата република, но усети, че нещо губи от създалото се статукво.
И през тази година даде думата на млади и дръзки хашлаци, които на бърза ръка изядоха заедно с дрехите Стефан Цанев и обявиха тотална, но смехотворна война на старчоците. Един от младежите доста сполучливо определи общественото местоположение на съвременната българската книжовност - завряна и затворена в резервати, натикана върху малката територия на малките си вестници, оставена да тъне в анонимност и безгласност. Тази натопорченост в отрицанията уплаши, възмути и разсърди някои утвърдени в социализма асове, което беше и неявната цел на часовия вестник.
Стефан Цанев така се засегна, че вече младите не го понасят, и взе, че обяви края на своята ненаситна драматургична продуктивност. И точно когато всички театрали вкупом си отдъхнаха, той дообяви, че вече ще пише само за чужбина - докато не се махнат някои министри от сегашното правителство. И понеже не уточни точно кои, ще трябва да чакаме до новите избори, за да получим рядката възможност пак да гледаме Стефан Цанев на театралната и политическата сцена. От всичко това, което се написа в часовия вестник, скандал не се получи. Но Стефан Цанев получи своето.
Иначе годината ще се запомни с два юбилея - Димитър Талев и Христо Смирненски станаха на по един век. На Талев бяха посветени конференция и народнотеатрални тържества, за другия македонец - само скромна научна конференцийка и един цял брой на "Български писател". Броят беше лошо списан и Смирненски отново цензуриран - премълчани бяха негови писма, текстове за него също не намериха място в червения вестник. Но и на страниците на сините му братлета не се появиха.
Откъм впечатляващи художествени и запомнящи се заглавия 1998 г. беше бедна, та бедна. Изключения бяха появилите се миналата есен и точно преди Коледа две съвсем нови неща от Йордан Радичков - "Мюре" и "Умиване лицето на Богородица". Без особен възторг се приеха книгите "Много висока тераса" на Генчо Стоев, "Село край дворец" на Георги Мишев и "Апокриф за Вавилонската кула" на Георги Марковски - всички издадени от нашумялото издателство "Балкани", с чийто знак излетя и Радичковото мюре... Поредицата е доста амбициозна и заслужава подкрепа - работи се със сериозни автори, с доказани пера, остава самите автори да бъдат достатъчно самовзискателни. Антон Дончев зарадва почитателите си със "Странният рицар на свещената книга" , в която този път писателят заприда сюжета около богомилите. Със стари и не толкова остарели повести тихомълком на пазара се появиха Георги Величков и Евгени Кузманов, както и "Незавършен речник на лъжите" от наскоро споминалия се ръбат и зъбат Димо Димовски. Шумно рекламираният конкурс за нови романи на приватизационен фонд "Развитие" приключи без победител - книгите на Иван Робанов ("Кръстовден"), Димитър Бочев ("Синеокият слепец") и Здравка Ефтимова ("В студената ти сянка, лейди") вече са факт, още се мътят в издателските гнезда романите на Владимир Зарев и Йордан Иванчев. Добре е, че наградените получиха по 500 долара, лошо е, че вече издадените до този момент романи издават липсата на достатъчна взискателност от страна на иначе авторитетното жури. Ясно е, че то е подведено от желанието си да помогне за реализацията на всеки що годе сръчно написан едрокалибрен текст. Но тази криворазбрана толерантност обезценява самия конкурс, заблуждава и ощетява собствениците на фонда. Дали такава щеше да бъде съдбата на вече публикуваните романи, ако журито трябваше лично да се бръкне в джеба, за да даде шанс на авторите да се появят на пазара? Критиката двусмислено се отнесе към мъжете автори, докато на лейди Ефтимова й пожелаха по-зорък редактор.
От тези, около които по-малко се шуми, трябва да отделим внимание на Палми Ранчев и романа му "Улици и авенюта", на Емил Андреев, който след неповторимите "Ломски разкази" излиза с "Късен сецeсион", на носителя на "Златна роза" за филма "Тишина" Димитър Петков, дебютирал с повестта "Сляпа баба" (и двамата отличени в конкурса на Министерството на културата "Помощ за книгата"), на поредната книга на Людмил Станев - с текстове между лирика, сатира, охтика и туберкулоза, на незлобливия "стършел" Михаил Вешим с "Тримата мискетари", както и да споменем пълното фиаско на такъв майстор в прозата като Георги Алексиев с неговия "Върколак". Скука лъха и от поредния роман на пишещата на френски език българка, живеещата от години в Париж- Юлия Кръстева. Нейното "Обладаване" не става нито за обладаване, нито за четене. В поезията нещата са още по-печални: освен Коста Павлов със "Спомен за страха" и "Отдавна... ", Валери Петров с "Разтворен прозорец" (поредното допълнено избрано), Радой Ралин с "Професия за спомен", Екатерина Йосифова с "Малко стихове" и новия сборник на Калин Донков нямаше друго кой знае колко впечатляващо, написано от "големите". От "малките" Георги Господинов преиздаде (нещо нечувано!) шумната си стихосбирка "Черешата на един народ", главният "витамин Б" Елин Рахнев се осъществи в "Октомври" - книга, пълна със словесни блусове, Марин Бодаков нарече сборника си "Бисквити".
"Малките" напират да изплуват от своята анонимност в едно общество, мазно и постно като бульон. Общество-течност: странна смесица от сладководна речна вода и солена морска такава... Липсата на цензура е добро с две остриета - повечето "бебета с мустаци и бради" нямат никакви самозадръжки и подобно на пенсионерите, каквото снесат, тичат да го носят на лекарите (разбирай - вестниците!) за изследване (разбирай - за издаване!). Печално е, че са толкова талантливи, а са обречени на доживотна национална неизвестност. Защото пишат и печатат числом и словом за не повече от хиляда души... А тиражът на книгите им е едва триста. Всъщност - колкото навсякъде по света... Бодигард възстановява сексимперията на Белчев в Чехия
Бодигард на русенския сводник Цветомир Белчев се опитва да възстанови сексимперията му в Северна Чехия, съобщиха източници от МВР. Рецидивистът, който беше арестуван на 6 декември в полския град Вроцлав, контролирал оттам дейността на новите си проститутки. Той ще бъде екстрадиран в Чешката република, където получи 10 години затвор задочно за сводничество. В момента срещу него се води и дело за убийство, което все още не е приключено.
Четиридесетгодишният бивш борец нашумя миналата година, когато срещу неговата верига от публични домове в Северна Чехия беше проведена мащабна акция от полицията. На 7 срещу 8 октомври 1997 г. чешките спецчасти атакуваха заведенията му в Теплице, Дуби и Хомутов и арестуваха 26 бодигарда и 45 проститутки. По-късно в ареста останаха 6 бодигардове и майката на Белчев - Елена Маринова, а момичетата бяха пуснати без средства и документи. След процеса в Усти над Лабем шестимата получиха общо 61 години затвор за сводничество, незаконно притежаване на оръжие и други нарушения.
По време на акцията Белчев и най-верният му бодигард Емил Досев-Бизона са били на почивка в Тунис, показала проверка на нашите и чешките служби. Белчев взел със себе си и четири момичета, които се радвали на неговото внимание. След като полицията разбила структурата му, той успял да замине за Москва с тях, а оттам отлетял за Южна Корея. Белчев минавал безпрепятствено през границите с фалшиви паспорти. На всеки един от тях той бил с различна външност, променен до неузнаваемост. Русенски полицаи успели да установят по какъв начин и къде в България той си вадел документите, но засега не дават информация по случая.
Междувременно кешовите пари на бившия борец започнали да свършват и той изпратил един от доверените си гардове и една доверена нему чехкиня да изтеглят пари от негови сметки, преди да бъдат запорирани от съда. След това парите трябвало да бъдат занесени в Сеул. Гардът му обаче се разбрал със сводницата, разделили си парите, които били около 250 000 DM, и през Париж изчезнали по широкия свят. Белчев имаше регистрирани 5 легални фирми в Чехия, зад които е прикривал дейността на публичните си домове, а миналия месец съдът конфискува от сметките му 150 000 DM.
В един от засечените му телефонни разговори с негови хора в Русе Белчев заявил, че ще се подложи на пластична операция, за да може да се върне в Чехия и да продължи бизнеса си. Лекарската намеса трябвало да коригира носа и лицето на рецидивиста, за да го направи неузнаваем. В интервю за русенски вестник бившият борец се беше зарекъл, че никога няма да бъде заловен от полицията. Няколко месеца по-късно русенските ченгета пак засекли мобифонен разговор на Белчев и така установили къде се намира и под каква самоличност се крие. Те изпратили в Интерпол точното разположение на Белчев във Вроцлав, но поляците се замотали и цял месец не направили нищо. Едва след второто писмо до Интерпол полицията в Полша арестувала издирвания в целия свят сводник, който бил с паспорт на името на 40-годишния Кирил Цанев. Русенските полицаи изпратили и справка с пръстовите отпечатъци на бившия затворник, които съвпаднали с тези на арестувания във Вроцлав. Според оперативни данни на българската полиция в момента Емил Досев-Бизона се укривал в Канада.
Дело за убийството на две момичета чака Цветомир Белчев в Прага. Преди две години и половина той убил от бой една от отвлечените, която се опитала да избяга. След това я закопал в градината до новата си къща в Дуби. Трупът на девойката бил открит, след като полицията в Русе получила сигурни данни за местонахождението на гроба и начина, по който е било извършено убийството. Чехите разполагат с неоспорими доказателства, че Цветомир Белчев и неговият довереник Емил Досев-Бизона са преките извършители. При направената съдебно-медицинска експертиза били намерени доказателства за зверския побой, на който е било подложено момичето, преди да умре. Деветдесет на сто самоличността на жертвата е установена, но все още се чакат резултатите от ДНК - пробите, които ще докажат това. Чешките следователи идвали в България и разпитали няколко свидетели на зверствата на Белчев и Бизона. Тяхната анонимност обаче ще бъде запазена дори и по време на процеса, а чешкият прокурор е обещал пълна закрила.
Все още се издирва трупът на друго момиче, което е станало жертва на зверствата на сводника. Според непотвърдени данни една от проститутките заболяла от сифилис и Белчев я заключил гола в мазето на една от къщите си, където я оставил да умре от глад. След това с помощта на Бизона изгорил трупа. Следите на това престъпление обаче все още не са открити.
Сред проститутките на Белчев се говорело и за още едно убийство на трето момиче, което направило опит да избяга с един свой клиент в Германия. Момичето повече никой не го е видял, а Цветомир показвал снимката на изгорелия джип на немеца на затворените в бардаците му проститутки, за да ги плаши.
Според свидетелски показания на завърнали се от сексробството в Чехия и наше ченге е работило за сводника Белчев. По време на акцията на 7 срещу 8 октомври 1997 г. в Теплице сред ченгетата от българския екип на НСБОП, дошъл да помага на чехите, те разпознали човек, който е бил няколко пъти гост на Цветомир Белчев в баровете му в Теплице. Това е една от обясненията защо Белчев се е измъкнал много преди акцията на полицията и се е озовал своевременно в Тунис. Не било изключено да се окаже, че и при издаването на задграничните му паспорти има замесени и служители от някое районно полицейско управление в Северна България. От МВР отказаха коментар. Знае се, че Белчев е бил подкупил и полицията в Теплице, Дуби и Хомутов и е нямал проблеми с тамошните органи на реда. В баровете му често се заседявали местни ченгета, които дори връщали момичета на Белчев, когато са правили опити да избягат през границата с Германия. Седмица след операцията в Дуби тогавашният чешки министър на вътрешните работи, Ян Румъл, назначи проверка на сигналите за корупция в Усти над Лабем, но и досега резултатите от тази проверка не са известни. Пак според свидетелски данни на хора, измъкнали се от ада в Теплице, сводникът е плащал пари в брой и на човек от българското посолство в Прага, за да се снабдява с фалшиви документи за самоличност.
След многото показания, взети от русенските полицаи, станали ясни чудовищните условия, при които са живели принудените да проституират. Две трети от момичетата в сексимперията на Белчев били измамени, че ще работят като сервитьорки или продавачки там, а още от границата на Чехия с автомобили били отвличани и заключвани в апартаментите на бившия борец. Разказите на всички съвпадат в едно - те са били малтретирани като животни и машини за правене на секс. Всяко едно от тях е работило минимум по 12 часа на ден, след което са били заключвани в стая с решетки, която се е охранявала от гавази. За всяко нещо е трябвало разрешение от пазачите, а ако някое от момичетата нарушало правилата, е било пребивано от бой. Проститутките са работели на смени денонощно в трите бара на Цветомир Белчев в Дуби, в баровете му в Теплице и Хомутов на границата с Германия. Там имало специални стаи, където се водели клиентите, които се привличали от автомобилния поток на границата с Германия. Ако някое от момичетата пропуснело да склони към секс шофьор на някоя от спрените автомобили, са й налагали 5 удара със сопа. Всяко от 45-те момичета на Белчев имало собствена тояга, на която било изписано нейното име. При по-тежки нарушения като опити за бягство пазачите сваляли жената в мазето, което Цветомир Белчев наричал "ремонтното". Там я събличали гола и завързвали с белезници, след което Цветомир или неговите гардове Емил Досев-Бизона и Симеон я превръщали в купчина месо, докато изпаднела в безсъзнание. Следвала поне едноседмична изолация в "ремонтното" на хляб и вода. През същата процедура, съчетана със сексуални гаври, са минавали и всички новодошли, които отказвали да проституират доброволно.
Една година след съвместната акция на чешките и българските спецслужби адът за "секструженичките" на Белчев не е свършил. Една малка част от тях успели да се скрият и да започнат друг живот. Други продължават да се крият, защото хората на Цветомир Белчев ги издирват навсякъде. Мутри от Русе, Свищов, Сливен, Плевен, Стара Загора проверяват адресите им или ги дебнат из заведенията, за да ги принудят да работят за тях или да ги върнат в публични домове у нас или в Чехия.
Мамутите оживяват
В Антарктида родната култура намери най-после идеални условия, заяви на пресконференция министърът на културата. В миналото останаха споровете за данъка-убиец, както наричаха журналистите прекрасния данък ДДС. Решен е въпросът с театралната реформа. Вече всички артисти са доволни. Спрян бе упадъкът на българското кино. Намерихме изход и за болезнените проблеми на книгоиздаването. Поради естествените климатични условия в новата ни колония всички тези трудности са сковани във вековен лед и оставени за по-добри времена, а както е известно, така се запазват идеално цели мамути, камо ли една малка култура като нашата!
Ще залея с пингвинско българския пазар
Гостуваме на знатния животновъд бай Иван Андреев, който има най-добрата животновъдна ферма на полюса. В кошарата му блеят тюлени, под сайванта се гонят пингвини, а в кочината се протягат лениво десетина моржа.
- В България не ми върнаха земята - споделя бай Иван, докато жена му, стрина Мара, сервира на софрата местните специалитети. Приготвила е тюлен в гювече по радомирски, пингвин на фурна, както и каварма от морж в омлет. - Тук земя има колкото искаш! В началото не беше лесно, започнахме от нула. Постепенно изградихме и обзаведохме ледения си дом, заехме се с животновъдство. Квася кисело мляко от тюлен, правя и саламурено сирене. Излиза ми по 2.60 килото. Чувам, че в родината минало 4 бона!... Какво правят там, бе!
Бай Иван задоволява местния пазар с пингвинско, готов е да се заеме с износ за България.
- Разбрах, че там взели да ядат кенгурско и щрауско - казва нашият домакин. - Пингвинското е много по-вкусно.
Да, пингвинът е много вкусен, приготвен на фурна от грижовните ръце на леля Мара.
