- Общите разходи, към които се стремим, са 400 млн. долара. Част от тях са собствени средства на Entergy, с които смесеното дружество ще функционира. Друга част ще дойде от приходи от експлоатацията на обекта по време на самата рехабилитация. Останалите средства ще бъдат мобилизирани чрез проектно финансиране от международни заемодатели извън България. През последните три години Entergy е реализирала проектно финансиране за над 4 милиарда долара и е развила отлична репутация сред финансовите среди. Един от силните козове, които сложихме на масата за преговори, е способността ни да вдъхваме доверие на международните кредитори. Самият факт, че участваме в проекта, означава, че те ще предоставят необходимите средства.
- В този момент партньорството ни с НЕК се изразява в планиране на дейността и осъществяване на етап от развитието на проекта. В договора НЕК гарантира доставките на въглища и реализацията на електричеството. Ние обаче проучваме всички възможни алтернативи за това, но нашата задача е да се концентрираме върху подобряване на дейността на електроцентралата. НЕК ще е отговорна за това, което винаги е правила, т.е. снабдяването на централата с въглища и изкупуването на електроенергията впоследствие. Все пак изработването на дефиниции за доставките на въглища и продажбата на електроенергия е много важна част от процеса на развитие.
- Съвсем не. Entergy е трета или четвърта по големина компания за производство на електроенергия. Тя е също една от най-големите компании за комунални услуги в САЩ. Ние придобихме електрическите компании в Лондон и Австралия с помощта на големи заеми, но това бяха сделки, които се развиваха по очаквания от нас успешен сценарий. В Entergy имаше смяна на висшия ръководен състав, а той от своя страна реши да съсредоточи силите и възможностите на компанията в области, които не са директно регулирани от държавата. А преносът на електроенергия винаги ще бъде регулиран от държавата. Сметнахме за добре да продадем този вид бизнес и да инвестираме парите в други области като проекта "Марица изток 3" например. Така че това, което се опитваме да направим в "Марица изток 3" съвместно с НЕК и Комитета по енергетика, е напълно в духа на стратегията на Entergy за продажба на регулирани активи в международен план и реинвестиране на значителни по обем средства в електрогенериращи мощности като тази в България.
- Инвестираме много време и пари в техническото проучване, осъществявано в етапа на развитие на проекта. Когато стигнем до финансово приключване, ще стане ясен финансовият принос на Entergy в капитала на смесеното дружество. Тогава ще осигурим гаранции по отношение на строителните компании, които ще бъдат задължени да спазват заложените срокове за завършване на рехабилитацията. Ако не влязат в тези срокове, компаниите ще плащат високи обезщетения на смесеното дружество. Entergy не е строителна компания, така че ние няма да извършваме физическата рехабилитация. Ще използваме умението си да работим с известни международни компании, като ще настояваме за значително българско участие. Отговорността за предаване на строителните работи навреме ще е нещо, за което ще са сключени предварително договори. Същите тези договори ще използваме като база за осигуряването на финансиране от международната финансова общност, вносно-износни банки и мултинационални организации от рода на IFC. Участието на тези реномирани фирми в проекта ще увеличи доверието към него. Те ще имат възможност да се уверят, че сме структурирали проекта по начин, гарантиращ възстановяването на парите им.
- Много е вероятно. Някои дейности ще се предоставят чрез предварително договаряне, но за по-голяма част от обектите ще се провеждат търгове. Ще се опитаме да провеждаме предварителна селекция на фирмите кандидатки, за да се уверим, че имат необходимия опит и финансова мощ. Изпълнението на проекта ще бъде управлявано от представители на Entergy, за да е сигурно, че всички субконтрактори действат в необходимия срок при спазване на високи норми на качество.
Либерализацията на външната търговия - от януари няма шега
В началото на следващата година България прави крачка към пълното либерализиране на външната си търговия. През декември правителството прие постановление, с което се премахват голяма част от досегашните ограничения по вноса и износа. Либерализацията на търговията е продиктувана от международните договорености в рамките на Световната търговска организация, (СТО), с Европейския съюз, МВФ, страните от ЕАСТ, Турция и ЦЕФТА. Членството ни в някои от организациите и споразуменията ни с други ни приближават до общността от страни, които свободно разменят стоки, услуги и капитали. Това означава, че конкурентният натиск върху българските производители ще се увеличи. Конкурентните български производства обаче вече ще имат по-лесен достъп до европейските пазари.
Общият стокообмен на България през деветмесечието на 1998 г. отбелязва чувствителен спад в сравнение с равнището му за същия период на предходната година. Това е намаление с 5.4% и идва главно от спадането на износа. В номинално изражение износът за деветмесечието на 1998 г. е на стойност 3.230 млн. долара, а вносът - 3.581 млн. долара. В сравнение със същия период на 1997 г. българският износ е намалял с 12.6%, докато вносът отбелязва ръст от 2.2%. Това е причината за отрицателното търговско салдо от 350.5 млн. долара, докато през предната година балансът е бил положителен в размер на 191.4 млн. долара. Най-много спада износът на химически продукти. Делът на химията в стоковата експортна листа се свива приблизително с четири пункта до 13.9%. Аналогична е ситуацията при минералните горива, чийто износ спада с 30%, на инвестиционни стоки - с 6.3%, и на напитките и тютюна - със 7%. Основната причина за намаляването на експорта е неуспехът в търговията с най-големия ни традиционен партньор Русия и крахът на цените на основните ни износни стоки.
Номиналният му размер за деветте месеца на 1998 г. е 942 млн. долара. В основата е намаление както при износа - с 32%, така и при вноса - със 17.6%. Делът на Русия в експортната ни листа се свива до 6%, а във вноса - до 21%. Това е най-значителното намаляване на търговията с Русия за периода от 1990 г. насам. След известно повишаване на търговския обмен между София и Москва през 1995-1996 г. следва драстичен спад. През 1992 г. общият ни стокообмен с Русия е 2074 млн. долара; 1993 г. - 1609 млн.; 1994 г. - 1963 млн.; 1995 г. - 2087 млн.; 1996 г. - 2174 млн.; 1997 г. - 1765 млн.; 1998 г. (I - IX) - 942 млн. долара.
Един от начините за компенсиране на негативния тренд в търговията с Русия е прилагането на форма на бартер или, казано по друг начин, изкупуване на български стоки от руска фирма, посочена от руския износител на природен газ и ядрено гориво или от украинския износител на въглища. Според зам.-министъра на търговията и туризма Христо Михайловски по този начин България ще може да изнася стоки за около 200 млн. долара, като основно това ще бъдат месо, консерви и сирене. Другият изход според правителството е Москва да смени статута ни и България от развита страна да премине в списъка на развиващите се, което й гарантира включване в преференциалната система на Русия. При посещението на президента Петър Стоянов в Москва тази есен лично Борис Елцин обеща да уреди бързо този въпрос, но реално все още не е направено нищо. Дори и да получим преференции, това ще бъде палиативно решение - след година Русия ще влезе в СТО и тогава не може да предоставя едностранно преференции извън тези, които са приети в организацията, тоест, докато се уреди промяната в статута, тя ще отпадне като възможност. Най-много да успеем да изпразним няколко от задръстените с консерви складове.
По-ефективният и при всички случаи по-пазарен подход е активизирането на маркетинга на български стоки, особено в руската провинция. Точно в тази област обаче не се прави почти нищо.
От новата година влиза в сила споразумението за създаване на зона за свободна търговия с Турция. Споразумение ще регулира двустранната търговия на България и Турция до 2002 г. Митата за внос на турски стоки в България прогресивно ще намаляват - през 1999 г. те ще бъдат 45% от сегашните им нива. През 2001 г. ще стигнат до 15% и 0% през 2002 г. Митата за българските стоки, изнасяни за Турция, постепенно ще падат от 60% от настоящите през 1999 г. до 25% през 2001 г. и пълна либерализация през 2002 г. Квотите за внос на селскостопански продукти от Турция ще останат с изключение на цитрусовите плодове. В най-трудно положение и под най-силна конкуренция на турското производство ще бъдат поставени кожарската и кожухарската промишленост, текстилното производство, обувната и хранително-вкусовата индустрия.
Положителният ефект от сключването на споразумението се очаква най-вече в засилване на инвеститорския интерес към страната. С премахване на митническите бариери към Турция, производителите в България ще получат достъп до 60-милионен пазар, а това със сигурност ще повиши и стокообмена между двете страни, смятат търговските експерти. През 1997 г. двустранният търговски обмен е бил 680 млн. долара с положително търговско салдо за България. За Турция изнасяме главно суровини. В турския внос преобладават готови изделия.
На 1 януари1999 г. стартира и споразумението за присъединяване на България към Централноевропейското споразумение за свободна търговия (ЦЕФТА). С това митата на повече от 80% от търгуваните промишлени стоки ще бъдат премахнати. От 1 януари 2002 г. търговията с промишлени стоки между страните членки ще бъде напълно безмитна. Част от селскостопанските стоки ще се търгуват с нулеви мита, част с еднакви мита, а за останалите страните двустранно си предоставят концесии. Очаква се благоприятните условия за търговия да задълбочат положителния тренд в стокообмена с тези страни. През настоящата година износът бележи 40% ръст, а вносът нараства с 10%. В експортната ни структура делът на страните от ЦЕФТА нараства до 4.9%.
Европейският съюз остава най-големият търговски партньор за България, като делът на износа към ЕС надхвърля 50%, а на вноса - приближава 45%. Това показва трайна тенденция на западноевропейска ориентация на стоковите потоци. Съгласно условията на споразумението за асоцииране тарифните квоти за българския селскостопански износ нарастват с 5% всяка година. От януари ще се подобри пазарният достъп за българска риба и рибни продукти на европейския пазар. Предимство ще се даде за традиционни български риби като шаран и пъстърва, както и за риби, за чието преработване е било изградено оборудване. Увеличават се също тарифните квоти за български вина, като износът на пенливи вина нараства от 1600 на 1700 хектолитра и на маркови бутилирани вина от 401 230 на 434 430 хектолитра. За допълнително стимулиране на износа през май т.г. беше приет Закон за експортното застраховане и се създаде
В нея държавата притежава над 99% от капитала, който възлиза на 10.5 млрд. лева. В проектобюджета за 1999 г. са предвидени 30 млрд. лева за работата на агенцията. Тя ще подпомага български износители при навлизане в нови, високо рискови пазари. Българската агенция за експортно застраховане ще извършва застраховане на договори за износ на стоки и услуги. В Закона за застраховането са дефинирани застраховки на кредити, на гаранции и на финансови загуби. Дружеството от свое име и за своя сметка ще застрахова само пазарните рискове при сделките, като за пазарни се приемат рисковете от фалит на купувача или неплащане на дължимо вземане след определен период.
Икономическата реформа - поглед отвън
Въвеждането на валутния борд, финансирано от международните финансови институции, и липсата на сериозна политическа опозиция осигуриха на кабинета "Костов" относително спокойна среда, в която триумфираха плодовете на финансовата стабилизация. Така бе през втората половина на миналата година, така бе и в началото на настоящата. Колкото повече месеци от календар '98 обаче отиваха в кошчето, толкова повече излизаше наяве истината, предизвестена още преди 1 юли 1997 г. - въвеждането на валутен борд е необходимо, но съвсем не и достатъчно условие за генериране на устойчиви макроикономически параметри и най-вече на траен икономически растеж.
Изминалата година всъщност бе разделна между макростабилизацията през втората половина на 1997 г. и първите сериозни макроизпитания за икономиката през 1999 г. Успя ли българското правителство да се подготви за предстоящите изпитания, къде ще са най-сериозните проблеми за икономиката през следващата година и как трябва да бъдат посрещнати те? Отговорите на тези въпроси не могат да са еднозначни, особено ако са дадени от относително обективни анализатори. Какво видяха, констатираха и за какво предупредиха сериозните външни наблюдатели на българската икономика?
През април тази година, когато радостта от финансовата стабилизация още не се беше превърнала в единствен лайтмотив за пред чуждите инвеститори, кредитната агенция Fitch IBCA определи на България рейтинг В+. Този рейтинг означава, че все още има голям риск за кредиторите на страната и че обслужването на дълговете зависи от благоприятната бизнес- и икономическа среда.
През ноември докладът на друга рейтингова агенция - Standard & Poor's, е малко "по-земен", въпреки че определеният на България рейтинг показва същото ниво на платежоспособност като при Fitch IBCA. Смисълът на рейтинга В е: страната има голям външен дълг, чието обслужване е тежко. С нетен външен дълг от около 100% от износа, нетен държавен външен дълг - 97% от износа, и общо обслужване, равняващо се на 40% от износа, ситуацията на България спрямо кредиторите продължава да бъде несигурна и зависи от международната подкрепа и благоприятните пазарни условия. Ето какво пише и в доклада, разпространен при огласяването на рейтинга:
Забавянията в структурната реформа, особено в приватизацията на банките и предприятията, може да навреди на бъдещата конкурентност на износа и да застраши досегашния напредък. Твърдата решимост за реформи на правителството на ОДС обаче ще бъде проверена, тъй като властите трябва да предприемат трудни решения успоредно с трудното възстановяване на реалните доходи и заетостта.
Рейтингът на България може да бъде подобрен през следващата година. Това виждане отразява очакванията, че правителството ще се придържа към ортодоксалната икономическа политика и темпът на реформите няма да спада, въпреки че усещането за неотложността им е притъпено и това ги прави по-трудни и непопулярни.
В средата на годината Световната банка одобри тригодишна стратегия за България, което само по себе си е позитивна оценка за българските реформи. В съпътстващия доклад на банката беше акцентирано на принципния проблем - самоуспокоението на политиците:
Резултатите от дейността на правителството в селското стопанство са противоречиви.
Добилият публичност през лятото доклад на The Еconomist Intelligence unit бе обект на продължителни публични коментари и интерпретации дори на вицепремиерско ниво. В доклада експертите от аналитичното звено на групата Economist даваха умерено критична оценка, акцентирайки на политическата стабилност, забавените темпове на икономическите реформи и поставяйки под съмнение някои от най-често тиражираните "завоевания" на кабинета.
Коалицията ОДС е стабилна, докато опозицията е все още некоординирана, а извънпарламентарният натиск е слаб.
Правителството може да изпита сериозен натиск за ускоряване на икономическите реформи.
Ръстът на БВП ще е разочароващ през 1998 г. Силният лев и възстановяващото се вътрешно търсене ще допринесат за увеличаване на дефицита по текущата сметка на платежния баланс.
Инвестиционната програма на кабинета не бива да се приема съвсем буквално.
През есента на 1998 г. България сключи тригодишно споразумение с Международния валутен фонд, което може да се счита за сериозен успех както за България, така и за фонда. Оценките, които МВФ даде на България преди сключването на споразумението, са едни от най-ласкавите, получавани през последните години от международна финансова институция. Има обаче поне две прозаични причини, които допринесоха за това - приключването на мисията на вездесъщата Ан Макгърк в България (и обяснимото й желание да отчете положителни резултати от своята дейност) и сериозните международни критики към политиката на МВФ като цяло (и разбираемото желание на фонда да има някакви примери за успешно проведена политика). В крайна сметка в оценките си за България фондът акцентира на безспорните резултати от финансовата стабилизация и на потенциалните опасности за платежния баланс и оттам за финансовата стабилизация:
Резултатите от икономическата стабилизация продължават да бъдат впечатляващи, а възстановяването и преструктурирането на икономиката продължават.
Международната финансова криза оказва негативно влияние върху България най-вече чрез намаляване на външното търсене, спад в цените на основни експортни стоки, понижен инвеститорски интерес към страната и по-висока рискова премия по външния дълг.
Най-сериозните вътрешни рискове за макроикономическата стабилизация са негативните резултати на някои големи държавни предприятия и несигурността в развитието на вътрешното търсене.
Ефективността на ключови за икономиката предприятия се влоши значително, което може да се види и от нарастването на междуфирмената задлъжнялост, особено към предприятия от енергийния сектор. От изключителна важност е тези проблеми да бъдат решени директно чрез приключване на програмите за изолация колкото е възможно по-бързо и на колкото е възможно по-ниска цена за бюджета.
Комбинацията от нарастващ внос и намаляващ износ заедно с намеренията на кабинета допълнително да стимулира вътрешното търсене могат да доведат до чувствително влошаване на текущата сметка по платежния баланс.
Правителството правилно акцентира на бързата приватизация и преструктуриране на предприятията, строгото прилагане на политика на доходи и заздравяване надзора над банките. Но ефективността на тези мерки не е сигурна и правителството трябва да е готово да затегне фискалната политика, ако се появят сигнали за чувствително влошаване на текущата сметка. Това най-добре може да бъде направено чрез ограничаване на инвестиционната програма на правителството и другите подобни държавни разходи.
Много важно е публичните инвестиции на правителството да бъдат само допълващи спрямо частните инвестиции, които трябва да поемат самостоятелен риск, за да се избегнат проблемите от рода на тези, възникнали в Азия. В частност много страни попаднаха в капана на финансирането или гарантирането на големи инфраструктурни проекти, включително в енергетиката, които не носят достатъчно приходи за обслужване на поетите дългове.
Третата Бяла книга на чуждестранните инвеститори, издадена в края на годината, отчете сериозните постижения в макросредата, но малък напредък в създаването на прозрачна, предвидима и лишена от излишна бюрокрация среда:
В края на 1998 г. въпреки наличието на известни трудности България е единствената балканска държава със значителен темп на растеж на брутния вътрешен продукт, с много ниска инфлация и забележително стабилна валутa през последните 14 месеца.
Въпреки че чуждестранните инвестиции се развиват по-бавно от очакваното, България вече не е неизвестна величина върху картата на чуждестранните инвеститори.
Вътрешни фактори като бюрокрацията и невинаги ясната институционална рамка възпират чуждестранните инвеститори.
Поради неефективността на съдебната система правната процедура по удовлетворяването от обезпеченията по банкови кредити е проточена във времето и скъпоструваща.
Необходимо е спешно да се приеме нов закон, уреждащ валутния режим, който да замени в определени случаи разрешителния режим с регистрационен.
Основна пречка за банковата приватизация е цялостната правна и регулативна среда, в която се развива банковото дело в България. Прозрачността се разбира единствено като физическото отваряне на пликовете с офертите, без да се дават подробности за самите оферти.
Въпреки че лизинговите компании са важен източник на финансиране на малките и средните производители, те се сблъскват със сериозни проблеми при данъчното облагане на тяхната дейност.
Понастоящем на администрацията й липсва ясно виждане за бъдещото развитие на законодателството в областта на капиталовите пазари. Съществуващата свръхрегулация на капиталовия пазар създава по-скоро пречки, отколкото възможности за развитието на пазара. Бързите и непредсказуеми промени в законодателството, като например забраната за търговия на извънборсовия пазар, сериозно разклащат доверието у чуждите инвеститори.
В последния доклад на Комисията на Европейския съюз за прогреса на България по пътя й към членство в съюза освен принципни похвали бяха посочени дузини конкретни слабости и най-големият принципен "европроблем" на страната - неконкурентната българска икономика:
България изпълнява политическите критерии от Копенхаген за членство в съюза.
Като цяло България напредва в създаването на функционираща пазарна икономика. Значителен прогрес е постигнат в областта на макроикономическата стабилизация.
Цялостната конкурентна позиция на българската икономика остава слаба - експортът е концентриран в малко на брой стоки. Икономиката на страната е изключително енергоемка, което се отразява и на конкурентоспособността.
Корупцията остава сериозен проблем в България.
Изказванията на управляващите дават нееднозначни сигнали за решимостта на правителството да проведе бърза банкова приватизация.
Забелязва се тенденция за промени в митата, за да се противодейства на временен недостиг или излишък на някои стоки на вътрешния пазар, което усложнява търговския режим и го лишава от прозрачност.
Платежният баланс е най-голямата опасност за добрите прогнози
В близките три-четири години платежният баланс на страната много ясно ще покаже проблемите на българската икономика. В момента всички фактори - и външни, и вътрешни, работят усилено за влошаването на състоянието и по текущата, и по капиталовата сметка. Скъпият лев, фиксираният курс, нерентабилното и следователно неконкурентно производство водят до постоянно свиване на износа и увеличаване на вноса. Сумата на отрицателното салдо по текущата сметка става все по-голямо, а прогнозите на международните институции все повече се влошава. Проблемът няма да е толкова сериозен, ако през следващите години не се струпваха значителни плащания по външния дълг. Дупката, която се оформя в платежния баланс, в резултат на тези два фактора може да се покрие с приходи от приватизацията или чужди инвестиции и заеми от международните финансови институции. Това автоматично означава, че ако правителството не спази обещанията си към МВФ и Световната банка и не създаде условия за привличане на инвестиции в България, валутните резерви ще започнат бързо да се топят.
Няма международна финансова институция, която да не отчита в докладите си за България очакваното напрежение в платежния баланс. От МВФ засега са оптимисти, че "дупката" ще бъде компенсирана с външните финансирания за страната.
Според изявление на Ан Макгърк, доскорошен ръководител на мисията на МВФ за България, за периода от края на 1998 до 2001 г. страната се нуждае от 1.6 млрд. долара финансиране в подкрепа на платежния баланс. Половината от тези средства са осигурени от тригодишното споразумение с фонда. В най-добрия случай, тоест ако се изпълнят абсолютно всички ангажименти към Световната банка, България ще може да получи други 700 млн. долара заеми от нея. Около 350 млн. долара от тях ще са за пряка подкрепа на платежния баланс, а останалите ще бъдат насочени към различни инфраструктурни проекти. Остатъкът необходими средства се очаква да дойдат от Европейския съюз и Г-24.
За следващите три години България ще трябва да плати 2.5 млрд. долара по външния дълг, като близо 880 млн. от тях са плащания по главниците. Плащанията по лихви са по-сериозното разходно перо и то нараства с всяка следваща година. Разходите за обслужването на дълга се явяват и основния паричен поток, насочен извън страната.
За периода 1999-2001 текущата сметка на платежния баланс ще е отрицателна. Основен "принос" за това ще имат лихвените плащания по външния дълг и търговското салдо. Въпреки това от фонда препоръчват да се направи всичко възможно, за да продължи нарастването на валутните резерви. Това е необходимо, за да могат да се посрещнат големите плащания по обслужването на дълга през 2001 и 2003 г. От фонда предупреждават, че "държавниците трябва да са сигурни, че ще посрещнат тези плащания, без да се загуби доверието на кредиторите на страната, както и това на инвеститорите".
МВФ все пак очаква, че активите на централната банка ще нараснат през следващите три години. Прогнозите за чуждите инвестиции, новите заеми и плащанията сочат, че България си е осигурила даже леко превишение на входящите валутни потоци от изходящите през следващите три години (виж таблицата). Друг е въпросът обаче дали прогнозите ще се сбъднат.
Условията, които могат да допринесат за появяването на "непредвидена дупка" в платежния баланс, са няколко. Най-сериозната опасност е правителството да не спази условията на международните финансови институции. При по-сериозни провинения това може да доведе до закъснения или спиране на траншовете. Още повече че предстоят много трудни стъпки като затварянето на губещите предприятия например.
Ако правителството е изрядно към фонда и банката, то ще е направило максимални усилия да подобри инвестиционната среда в България. Тук се крие втората голяма опасност за платежния баланс. От таблицата се вижда, че сметката е "вързана" именно със заложените постъпления от чужди инвеститори. Тази година обаче въпреки очакванията за ускоряване на приватизацията чуждестранните инвестиции се оказаха наполовината от миналогодишните. Едно от оправданията е, че руската криза е станала причина за отдръпването на портфейлните инвестиции. Истинските проблеми обаче са други и те бяха описани в Бялата книга на чуждите инвеститори.
За следващите три години правителството прогнозира, че в страната ще влязат 950 млн. долара от чуждестранни инвестиции. Това не е толкова нереално, като се има предвид, че предстои приватизацията на огромни обекти - БТК, Булбанк, Булгартабак, части от НЕК и др. Сделките просто трябва да се сключат.
Забавянето на реформите в икономиката и лошата финансова дисциплина също могат да доведат до валутни проблеми. Едно от най-незащитените места в момента е търговският баланс, защото вносът нараства, а износът намалява. В тази посока ще работи и реализирането на любимата на правителството инвестиционна програма. Тя цели да стимулира вътрешното търсене чрез увеличаване на заетостта и доходите. Колкото и добронамерено да звучи това, резултатът ще е съмнителен. Покрай опитите да се стимулира търсенето най-вероятно ще нарасне вносът - включително и на стоки за инвестиционно потребление.
Ако някоя от всички изброени опасности се реализира, недостигът на валута ще трябва да се покрие от резерва на БНБ. Заради валутния борд ще трябва да се свие и паричното предлагане. Недостигът на левов ресурс от своя страна ще доведе до затруднения в разплащането между икономическите субекти и ще повиши риска от фалити. Подобна верига от събития със сигурност ще е най-опасното, което може да се случи от гледна точка на стабилността на валутния борд. Намаляването на валутни резерви винаги е свързано с натиск за девалвация на лева. В такава ситуация е трудно да се каже кои са правилните решения. Засега това поне е ясно.
Световната банка: Ограниченията върху капиталовите потоци могат да бъдат полезни
Световната банка публикува годишния си доклад "Перспективи пред глобалната икономика и развиващите се страни". Две основни послания на доклада привлякоха вниманието на световната преса. Едното, че прирастът на световния продукт се очаква да възлезе на 1.7 % през 1998 г., а прогнозата за 1999 г. е за едва 1.9%, което е рязко забавяне спрямо ръста от 3.2 % през 1997 г. Рискът светът да изпадне в рецесия се оценява като "значителен". Второто послание представлява остра критика на рецептите, предложени от МВФ на азиатските страни в криза.
Това, което ми се струва по-важно за България обаче, са отразените в доклада на Световната банка плюсове и минуси на пълната либерализация на капиталовия режим (или за, или против пълна конвертируемост на валутите на развиващите се страни). След фиксирането на курса на лева в рамките на валутен съвет, след постигната впечатляващо бързо макроикономическа стабилизация и след либерализирането на режима на текущите плащания (през септември т.г. България пое задълженията по чл. VIII от устава на МВФ), на дневен ред изпъква въпросът за режима на валутните сделки, свързани с търгуване на финансови активи между местни и чуждестранни лица, или иначе казано, въпросът за пълната конвертируемост на лева.
Изводите в доклада на Световната банка обаче са: "По-големите рискове и несигурните ползи от портфейлните и краткосрочните инвестиции за страни със слаб институционален капацитет и финансови системи предполагат внимателен подход към капиталовата конвертируемост. Когато системата за надзор на банките е слаба, контролът върху корпорациите неефективен и достъпът до кредитор от последна инстанция проблематичен, ограниченията върху капиталовите потоци могат да бъдат полезни".
Световната банка констатира, че през последните 18 години финансовите кризи (дефинирани като валутни, банкови или комбинация от двата вида) зачестяват и социалната им и икономическата им цена е огромна. Оценява се, че комбинирана валутна и банкова криза води средно до над 18 % загуба на брутен вътрешен продукт. Зачестяването на кризисните епизоди и нарастването на тяхната "цена" протича успоредно с бурния приток на капитал, особено частен, към развиващите се страни и тяхната нарастваща интеграция в световните финансови пазари.
Оттук се извежда и основният теоретичен аргумент срещу пълната свобода на капиталовите потоци. Тъй като социалната цена на кризите (рязко нарастване на безработицата и връщане под чертата на бедност за големи маси от хора) надхвърля многократно частната цена (която приема формата на частично обезценяване на инвестициите), то налице е основание за регулативна намеса на международните капиталови пазари. Тази теза, проповядвана от Джо Щиглиц, главният икономист на Световната банка и по-раншен председател на Съвета на икономическите съветници на президента Клинтън в течение на повече от година, се сдобива с печата на официалност, придаван от доклада, който излиза от името на Световната банка като институция.
Като първа линия на защита срещу финансови кризи Световната банка предлага използване на инструментите на макроикономическата политика, насочено към избягване на големи вътрешни или външни неравновесия. По-подробният анализ показва, че това е по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Например режимът на фиксиран валутен курс може да е полезен за потушаване на инфлационните очаквания, но приспива външните инвеститори за имплицитния валутен риск. Стерилизацията и процикличната фискална политика също създават проблеми на външния фронт.
В този контекст е любопитно третирането на частния случай на валутните съвети. Както те, така и режимите на фиксиран валутен курс могат да бъдат обект на спекулативна атака. За да успеят валутните съвети според Световната банка, те трябва да отговарят на няколко условия: на първо място страната трябва да е малка, с отворена икономика и висок дял на сектора, произвеждащ търгуеми стоки. Към останалите условия за успех се отнасят: строга фискална политика, притежаваща гъвкавост и реализираща значителни излишъци; гъвкавост на трудовия пазар, предполагаща, че заплатите могат и да спадат при необходимост; достатъчни валутни резерви за внушаване доверие в системата.
Докладът приема за изходно положението, че ползите от капиталовата либерализация и нарастването на капиталовите потоци трябва внимателно да се преценяват на фона на вероятността за изпадане в криза и нейната цена.
Сред основните ползи на либералния капиталов режим е, че нарастването на инвестициите и по-ефикасното разпределение на ресурси води до ускоряване на растежа в приемащата страна. Резултатите обаче варират според вида на капиталовия приток. Те са очевидни за преките чуждестранни инвестиции и в най-добрия случай съмнителни за портфейлните инвестиции. Според едно прясно изследване нарастването на дела на преките чуждестранни инвестиции с един процентен пункт в БВП се свързва с ускоряване на растежа с 0.3 - 0.4 процентни пункта. Има няколко изследвания за въздействието на портфейлните и други инвестиции, обаче които не потвърждават хипотезата, че страни, въвели ограничения върху капиталовите потоци (особено краткосрочни), са претърпели загуби във вид на забавен растеж. При преобладаващ в световен мащаб либерален капиталов режим освен това инвестиционните посредници ще са по-склонни да инвестират във високодоходни, но рискови проекти, защото ще имат възможност да диверсифицират портфейлите си в различни страни.
Откритостта към капиталови потоци обаче може да увеличи вероятността за валутна криза, ако се получи значителен приток на капитал, последван от изтеглянето му, независимо от политиката, следвана от страната. Впечатляваща е таблицата от доклада, която илюстрира 27 епизода на значителен приток на капитал, отнасящи се за 21 страни в периода 1975-1996 г. Като праг за "значителност" е избран ежегоден приток на капитал, равняващ се на минимум 2 % от БВП в продължение на най-малко две години. В 12, или близо половината от епизодите, периодът на приток на капитал е бил последван от валутна или банкова криза. В шест от 12-те случая е била налице комбинация от валутна и банкова криза. Грубо казано, либерализирай и стискай палци да се падне "тура". Само три от избраните страни са европейски - Чехия, Естония и Унгария. Периодът на значителен приток на капитал и за трите е 1993 - 1996. И трите са получавали капитал в значителни размери годишно - Естония - 5.4 % от БВП, Чехия - 8.3 % и Унгария - 11.8 %. Унгария претърпява криза през 1995, а Чехия - през 1997 г. (преди Тайланд, за да се подчертае местният й произход). Естония едва се изплъзва от криза през 1997 г. С една дума Световната банка препоръчва диференцирана, внимателно преценена либерализация на капиталовата сметка. Това е желателно по две, главно прагматични, причини: първо, нереалистично е да се очаква, че развиващите се страни ще разполагат с достатъчно силни институции и ще прилагат най-добрата политика, така че да елиминират опасността от кризи. Второ, степента на ползите и рисковете от свободното движение на капитал зависи от вида му.
Без да абсолютизирам изводите за България, ще подчертая, че представената, макар и в резюме дискусия, набляга на прагматичните елементи, които са от особена важност за нас. За България в дългосрочен план въпросът е решен в полза на конвертируемостта. Ярко изразяваният от две години насам стремеж на България към членство в Европейския съюз предполага пълно освобождаване на режима на капиталовите транзакции непосредствено преди присъединяването. Проблемът е в средносрочен и тактически план - как, в каква последователност и кога да превърнем лева в напълно конвертируема валута. От гледна точка на макроикономическата политика основен приоритет е да управляваме икономиката в режим на твърдо фиксиран валутен курс. Това предполага преди всичко гъвкавост на фискалната политика, за да може да отговори при нужда. Именно към осигуряване на по-голяма степен на гъвкавост са насочени усилията на правителството за реформа в големите разходни сфери - пенсионно осигуряване, здравеопазване, образование. Не по-леко (политически) ще бъде и реформирането на трудовия пазар. В банковата сфера тече приватизация. Небанковите финансови институции са сирачета, нямат си регулатор. Фондовата борса се мъчи да проходи вече една година, може да й трябва още малко време. Да не говорим за променящата се топография в собствеността в реалния сектор. На този фон се налага изводът - сега не е време за либерализация на капиталовите транзакции в България. Най-малко за това, че наслагването на либерален режим върху променящи се субекти ще изложи страната на неконтролируем риск. Сега е време за институционално засилване на регулиращите и контролиращите органи, на способността им да анализират бързо променящата се ситуация и да предлагат решения, съвместими с ограниченията, налагани от действието на валутния съвет. Още повече че никой не притиска страната отвън да либерализира капиталовата сметка. МВФ е в отстъпление. С либерализирането на текущите операции и режима на преките чуждестранни инвестиции България изпълнява ангажиментите, поети с Европейското споразумение за асоцииране. Нека първо видим как Европейската комисия ще се "пребори" със Словения на "тепиха" на капиталовата конвертируемост.
Правителството щедро "харчи" от финансовата стабилност
В първите дни от правителството на Жан Виденов неговият икономически вицепремиер и министър Румен Гечев беше казал, че се подготвя мощен паричен импулс. Импулсът трябваше да се пусне от бюджета към държавните предприятия, за да могат те верижно да погасят задълженията едно към друго, към банките и към самия бюджет. Това така и не стана, по-важното е, че новата българска история се обогати с още един красив израз - за мощния паричен импулс. Без специално да го обявява, може би без специално да го планира, сегашното правителството като че ли осъществява несбъднатата Гечева мечта. Източникът този път са парите на чуждите кредитори (които осигуриха и гарантират финансовата стабилизация), а посоката е стимулиране на потреблението чрез инвестиционни разходи на правителство. Правителството почака една година след въвеждането на борда икономиката да заработи сама, без много-много да я реформира и да се опитва да я откъсва от старите навици. Като видя, че нищо не става - започна да пуска ток за съживяване под формата на парични импулси през инвестиционната си програма.
Доколкото информацията от балансите на управление "Емисионно" в БНБ може да говори, "разпускането" на правителствените разходи е започнало от началото на юни тази година. Поне оттогава досега сметките му в централната банка са отънели с около 630 млрд. лева. Изчистено от постъпленията от кредиторите и плащанията по външния дълг (и дори ако включим отделените средства за обратно изкупуване на дълга към бившите СИВ банки) излиза, че поне 300-400 милиарда от парите на хазната са били насочени вътре в икономиката. И това е отделно от рутинните бюджетни постъпления и плащания. Дори с неизчерпателни спомени сумата може да се "докара" - 70 млрд. лева за зърното, 10-ина милиарда за зеленчуковите консерви, 130 млрд. за тринадесети заплати, 60-ина млрд. разни други разходи. Голямата част от парите за тазгодишната инвестиционна програма на правителството също са преведени на бюджетните разпоредители. Това са все разходи, които бюджетът на пръв поглед може да си позволи. Резултатите засега са интересни:
Пътят на раздадените бюджетни пари вече може да се проследи от финансовите статистики, предоставяни от централната банка. В активите на управление "Емисионно", тоест във валутните резерви през последните шест месеца, има намаление от около 340 млн. марки, което отразява плащанията по външни задължения и постъпленията от чуждестранни кредитори. По-голямата част от намалението на правителствените депозити в БНБ обаче е съпроводено от нарастване на т.нар. парични задължения на централната банка. Това са банкнотите и монетите в обращение и депозитите на търговските банки в БНБ. От началото на юни насам общо по двете пера има нарастване от 400 млрд. лева (213 от които на банкнотите и монетите). От справките на БНБ също така се вижда, че това е довело до нарастване на паричното предлагане с около 5.5% от началото на юни насам, като ръстът е в най-ликвидните пари. На всичкото отгоре по същото време е отчитана дефлация.
От чисто финансова гледна точка има две посоки, в които всички левове, появили се свръх ръста на икономиката, ще окажат натиск - за повишаване на цените или за понижаване на валутния резерв, в зависимост от това дали ще се потребяват вносни стоки и услуги. Единственото, което засега спасява вътрешните цени и ограничава логичния инфлационен натиск, е спадът в цените на вносните стоки и суровини. Засега ефектът от всичко това е само
Функционално парите на правителството са разпределени в няколко посоки. Една част директно са формирали доход за населението, друга се е превърнала в доход за селскостопанските производители, трета е запушила загуби на предприятията, като отново се е разпределила между населението и бюджета. С парите от инвестиционната програма пък са били заверени сметки на фирмите, изпълнители на проектите. Това се вижда във финансовите отчети. През последните шест месеца общата сума на спестяванията в банките е с цели 370 млрд. лева по-голяма, като по този начин се компенсира свиването на депозитите през първата половина на годината. Ръстът се дължи изключително на левовите разплащателни сметки на частните фирми.
От друга страна, напоследък държавните служители си позволяват да се хвалят, че банковият кредит започва леко да нараства. И наистина кредитите за неправителствения сектор през последните шест месеца (юни-ноември) са нараснали с около 36 млрд. лева, докато през предходните шест са намалели с 65 млрд. лева. За цялата година важи следното: вземанията на банките от държавните предприятия намаляват значително - с около 200 млрд. лева, от частните предприятия са намалели с около 80 млрд., но за сметка на това населението е изтеглило нови заеми за цели 260 млрд. лева. Радостно е, че държавните фирми намаляват задлъжнялостта си към банките. През последните месеци кредитите за частния сектор са нараснали с 30-ина млрд. лева. Със сигурност обаче бюджетът е изсмукал от икономиката под формата на данъци много повече средства, отколкото банките са инвестирали в нея.
В крайна сметка излиза, че по-голямата част от "импулса" на правителството осигурява нарастване на потреблението на вносни стоки, а по-малката остава в икономиката. Най-лошото е не че похарчените пари трябва да се върнат на кредиторите и че тогава ще последва реципрочно свиване на икономиката. Това щеше да се преглътне, ако средствата бяха вложени, така че икономиката да генерира доходи. Лошото е, че в голямата си част траншовете буквално се изяждат и изпиват.
С други думи това, че населението купува нови хладилници и перални, че ресторантите са пълни и че всички хотели са резервирани за Нова година, още не значи, че икономиката е в подем, защото всичко е за сметка на нарасналия внос.
Когато дойде моментът парите на кредиторите да се връщат и когато се окаже, че икономиката не е изработила средства, с които да ги върне, ще дойдат сериозните проблеми. Тогава дори бюджетът да остане балансиран и да може да събере данъчни приходи, които да покриват разходите му, ще възникнат проблеми за платежния баланс. А за борда проблемите, произтичащи от платежния баланс, са точно толкова тежки, колкото и ако са бюджетни.
Българският борд се различава от истинските валутни бордове именно с това, че правителството може да влияе върху паричното предлагане и теглейки или внасяйки пари в БНБ. От гледна точка на финансовото равновесие интензивните харчове в момента имат същите последствия като печатането на пари.
Как ли ще свърши всичко това?
Годината на "свещения терор"
Американските посолства в страните от Персийския залив бяха предупредени за възможна опасност от терористични нападения. На американските граждани бе препоръчано да бъдат бдителни и да засилят мерките за сигурност. Специалните служби разполагали със сведения, че фундаменталистът-милионер Осама Бин Ладен възнамерявал да удари отново американските мисии не само за да напомни за себе си, но и за да продължи "свещената" си война. Защото за един от най-известните терористи взривяването на бомби на публични места или атакуването на обекти с политическо или обществено значение е просто част от идеологията.
През август пред посолството на САЩ в Найроби, Кения, избухна кола, заредена с експлозив. Почти едновременно с това американската мисия в Дар ес Салам, столицата на Танзания, също бе разтърсена от взрив. Жертви на двете нападения станаха 224 души, сред които 12 американци, а над 5000 бяха ранени. След кратко проучване Федералното бюро за разследване обяви, че вината за атентатите носят Осама Бин Ладен и неговият командир Мухамад Атеф, а правителството обяви награда за залавянето им от 5 милиона долара. Две седмици по-късно президентът Клинтън нареди да бъдат нанесени въздушни удари върху предполагаемите бази на терористите в Афганистан и Судан. Ефектът бе повече от съмнителен и в интервю за CNN Бин Ладен директно заплаши САЩ с джихад (свещена война). Обявихме джихад на САЩ, защото американското правителство е несправедливо, престъпно и тиранично. Обикновените американци също трябва да понесат отговорността, тъй като те са избрали това правителство и гласуват за него, независимо от неговите престъпления, заяви Бин Ладен и американските посолства започнаха да вземат мерки за сигурност.
Борбата на кюрдите за самоопределение от дълги години е причина за конфликт, който отдавна е напуснал границите на Турция. Кюрдската работническа партия (ПКК) е обявена за терористична организация в много държави, а нейните лидери се издирват като опасни престъпници. Един от най-нашумелите европейски скандали бе свързан с името на Абдула Йоджалан, лидер на ПКК. Турция и Италия се скараха твърде сериозно, след като Рим отказа да екстрадира в Турция задържания от италианските власти кюрдски водач. Спорът прерасна в конфликт, в който бяха замесени САЩ, Германия и ЕС. Правителството в Рим поиска да предаде Йоджалан на германските власти, тъй като той бе арестуван по тяхно искане. В Бон обаче отказаха, опасявайки се от терористични акции на живеещите в страната кюрди. Йоджалан се възползва от популярността си и обяви, че се оттегля от водачеството на ПКК и започна да отправя призиви за прекратяване на конфликта в Южна Турция и за започване на мирни преговори. Анкара обаче продължи въоръжените акции срещу отрядите на ПКК, чийто обичаен отговор са терористичните удари.
За три десетилетия конфликтът в Северна Ирландия е отнел живота на над 3600 души. През април тази година бе подписано споразумение между враждуващите страни за прекратяване на насилието и за стартирането на процес за разширяване на автономията на британската провинция. Но през август отново избухна кола-бомба, която уби и осакати невинни хора. В съботния следобед на оживена улица в малкото градче Оума бе взривена бомба, която уби 29 души и рани стотици. По-късно отговорност за атентата пое парамилитаристичната групировка "ИРА- истински".
Организацията е създадена от противници на мирната стратегия на "Шин Фейн", политическото крило на ИРА, които осъществиха редица бомбени атаки с цел да прекъснат мирния процес. Великобритания бе потресена и се заговори, че разоръжаването на ИРА е единственият път за постигане на някакъв траен резултат в преговорите. Това се оказа главният проблем и мирният процес отново влезе в задънена улица. Но началото бе поставено с подписването на мирното споразумение и неслучайно тазгодишните Нобелови награди за мир бяха присъдени на ирландски политици.
Войната в Персийския залив бе не само в защита на американските интереси в региона, но и удар по оръжейната програма на Ирак, обявен за една от държавите, поддържащи международния тероризъм. ООН предприе редица мерки за ограничаване на военния потенциал на Багдад, включително и последната програма за установяване на възможностите на Ирак да произвежда химически и бактериологични оръжия. Под заплахата за нови удари от страна на САЩ и Великобритания Багдад обеща, че ще спазва разолюциите на Съвета за сигурност на ООН и последните доклади на оръжейните инспектори са наистина обнадеждаващи.
Ново развитие придобиха и отношенията на Либия с международната общност по случая със сваления през 1988 г. американски самолет над шотландския град Локърби. Кадафи се съгласи да предаде двамата заподозрени във взривяването на самолета на трета, неутрална страна, където те ще бъдат изправени пред съда. И генералният секретар на световната организация Кофи Анан обяви готовността на Либия за съдействие като окуражаващо начало. Но за 270-те пътници на самолета на Пан Ам полетът над Локърби бе последен.
Ще стане ли 1999 година на раздялата между държавата и банките
Колкото и бавно да върви приватизацията, колкото и трудно да се продават банките и колкото и голям да е делът на държавния банков сектор, чуждестранното участие във финансовата система все пак започва да придобива критични размери. В края на 1998 г. над една четвърт от капитала в банковата система се държи от чужденци. Чуждите банки (тези с над 51% чуждо участие) вече контролират почти една трета от банковия бизнес - активите им са 29% от общите (точно такъв е делът от депозитите на граждани и фирми, които държат) както и от отпуснатите кредити за нефинансовия сектор. Около една трета от разплащанията в банковата система също минават през чуждите банки.
Сравненията с края на миналата година показват, че през 1998 г. чужденците "са превзели" около 10% от банковия сектор. На фона на десетгодишната история на реформите напредъкът не е чак толкова малък. Още повече че въпреки надеждите годината приключва само с една приватизирана банка. В същото време през последните 12 месеца банковата система изглежда замръзнала - в нея не влизат спестявания, не излизат кредити, а всичко, което беше върнато там веднага след въвеждането на борда, е "прибрано" главно в банкови депозити.
Две са основните събития от тази година, които са причина за промяната - приватизацията на Пощенска банка и изискването след края на юни всички финансови институции да подържат над 10 млрд. лева собствен капитал. През миналата година държавата е успяла да продаде точно толкова от банковата система (в лицето на Пощенска, която държи около 5% от пазара), колкото чуждите инвеститори са успели да заемат сами. Това стана главно чрез разрастването на бизнеса на клоновете на чуждите банки у нас и нарастването на броя на частните банки, които, опитвайки да се задържат в системата, привлякоха чужди инвеститори. В този смисъл навлизането на чужденците в нашата банкова система е по-скоро еволюционен, отколкото революционен процес.
Това например се случи с българската допреди няколко месеца банка "Кредитекспрес", 51% от капитала на която вече се държи от японската фирма "Интернешънъл хоспитъл сървисис". Продавайки бизнеса си, бившите собственици на холдинг "България" прехвърлиха на купувача - немската застрахователна компания Алианц, и 51% от ТБ "България инвест". В списъка на банките, които (поне формално) в по-голямата си част са собственост на чужденци отпреди това, са "Първа инвестиционна", "Българска инвестиционна" и Евробанк.
В крайна сметка в момента 155 млрд. лева от акционерния капитал в банковата система е чужд, а преимуществено чуждестранни са 17 от общо 34-те финансови институции у нас. Двете бивши държавни банки са най-големите измежду вече притежаваните от чужденци, като сами по себе си ОББ и "Пощенска" заемат трето и четвърто място по големина в системата. От клоновете на задгранични банки у най-голям пазарен дял имат "Ай Ен Джи Беарингс", Райфайзенбанк и БНП Дрезнербанк, като балансовите им показатели са близки до тези на най-големите български частни институции.
Особено място в банковата система вече заемат гръцките банки, бройката на които измежду чуждите е най-голяма. В България работят Йонийската банка, Хиосбанк и Националната банка на Гърция. Търговската банка на Гърция изкупи от ЕБВР контрола в Българска инвестиционна банка, а И Еф Джи Банк Груп (EFG Bank Group ) придоби 39.1% от капитала на "Пощенска". Това е половината от пакета акции, който Банковата консолидационна компания продаде на консорциума между гърците и американската животозастрахователна компания ALICO. Грубите изчисления показват, че гръцките банкери държат около 10% от пазара на чужденците у нас - приблизително такъв е делът им в държаните от чужденци банкови активи, отпуснати кредити и привлечени депозити.
В края на 1998 г. държавата продължава да е основният собственик в банковата система, макар и с по-малко на брой финансови институции. Държавните банки - Булбанк, ДСК, "Хеброс", "Експрес", и "Корпоративна" (собственост на Булбанк) държат около 60% от активите, депозитите и кредитите в банковата система. В същото време над половината от държавната собственост е съсредоточена само в Булбанк, която сама по себе си все още е около една трета от банковата система. Булбанк е ключът към "преобръщането" на банковата система. Неслучайно на нейната приватизация се възлагат толкова много надежди и внимание. Ако сделката по продажбата й приключи следващата година, разпределението на собствеността и пазарните дялове в банките вече ще е много по-различно. Тогава чужди банкери ще контролират около 60% от банковите активи, 55% от депозитите на граждани и фирми и около 50% от вземанията от нефинансовия сектор. Държавата пък ще остане само с около 30% от системата. От другите три държавни институции най-голяма е Биохим, следвана от Експресбанк и Хебросбанк.
1998 г. може да се окаже успешна за държавните банки. Те вероятно няма да могат да реализират кой знае какви печалби, но няма да отчетат и загуби. Те обаче остават най-обременените от миналото банки в системата - с големи разходи за издръжка и с най-много нередовни кредити. Смисълът на приватизацията им ще е именно държавата да се освободи от тези рискове. Качествената промяна в мениджмънта на 60% от банковата система в същото време ще промени облика й като цяло.
Данните на БНБ към края на месец септември показват, че групата на държавните банки е с най-голям процент лоши кредити в актива си - 12%. В тази част от сектора (включително ОББ и "Пощенска") около 400 млрд. лева от кредитите вече са класифицирани като загуба. В групите на частните банки и чуждите клонове делът на загубата в кредитните портфейли съответно е 3.4% и 1.4%.
Най-застрашеният вид в българската банкова система като че ли вече са частните банки, които работят без помощта на чужд капитал. В момента финансовите институции, чиито собственици са преимуществено български фирми и граждани, са 10 (В няколко от тях по време на кампанията за набирането на капитала на банките се появиха "чужди акционери", за които най-често може да се предполага, че са близки до българските собственици).
Данните, предоставени от самите банки, в категорията "български частни" показват, че най-големите финансови институции от тях са Централна кооперативна банка, следвана от БРИБАНК, (следва "Първа инвестиционна", която обаче по формалните критерии спада към банките с чуждестранен капитал), Столична общинска банка, Първа източна международна банка и Кредитна банка. Финансовите институции са класирани по комплексен показател, който с равни тегла обединява балансовите им числа, сумата на отпуснатите кредити, депозитите от граждани и фирми и дела им в разплащанията. Всичките изброени институции са с балансово число, надхвърлящо 100 млрд. лева. Всички те в същото време са все още "по-малки" банки от държавните.
Най-интересните размествания през тази година очевидно са при Общинска банка и Кредитна банка. За всички може би е учудващо нарастването на бизнеса на общинската финансова институция дотолкова, че тя да се впише в първата тройка на частните банки. Тя беше основана с общински средства и се ползва с подкрепата на определено лоби в управляващата партия, което е добър пример за това как политическото влияние у нас се отблагодарява с нарастване на бизнеса. Същото, но с обратен знак през 1998 г. се е случило с Кредитна банка, която година по-рано беше най-голямата частна институция.
В крайна сметка, въпреки че на пръв поглед промените в банковата система не са кой знае какви, те са достатъчно големи, за да направят групите, в които БНБ разпределя банките, неактуални. Досега БНБ анализираше състоянието на сектора, разпределяйки банките в три групи: първа - държавните, ОББ и "Пощенска", тоест банката с най-голямо балансово число; втора - малки и средни частни банки, и трета - чужди банки, но без приватизираните държавни и без частните с над 50% чуждо участие.
Всяка следваща приватизирана държавна банка все повече ще променя дори условното групиране в системата. В банковата система (поне засега) бордът си казва думата - няма кой да запълни загубите и ако искат да се предпазят от тях, досегашните собственици трябва да продават; ако преди две години БНБ беше склонна да подкрепя закъсалите банки, сега те са изправени пред възможностите да фалират или да намерят нови акционери; други просто осъзнават, че с парите, с които разполагат, не могат да се задържат в бизнеса. Стопяването на националния банков сектор е тенденция, на която не се гледа еднозначно. Достатъчно много и отговорни хора все още смятат, че контролът на държавата над банките е едва ли не въпрос на национална сигурност. Други твърдят, че не всички чужди инвеститори са добросъвестни и работят добре. Дори и така да е, историята вече е записала твърде много грехове под името на националното банкерство и твърде много грешки на държавата като собственик. За икономиката също може би ще е по-добре кредити да получават тези, които имат истински бизнес, а не тези с държавната гаранция.
Световна рецесия чука на вратата
Никой не подозираше, че миналогодишната лятна кашлица на азиатските тигърчета бе всъщност началният симптом на остра форма на вирусна инфекция с последващи трайни усложнения. Верижният колапс на азиатските валути, последвал успешната спекулативна атака срещу тайландския бат, разкри несъстоятелността на финансовите системи на икономиките "чудо". Прикривани зад двуцифрен годишен икономически растеж, азиатските икономики финансираха дългосрочни инвестиционни проекти с краткосрочен външен ресурс, ползващ се в по-голямата си част с държавни гаранции. Когато и гарантираният капитал реши да си тръгне и местните валути дръпнаха неконтролируемо надолу, смаяните доскоро от постигнатото в Азия "стожери" на международната финансова система, Международният валутен фонд и Световната банка, поискаха затягане на фиска и монетарната политика. Девалвацията получи отсрочка, а захранваният, главно от банкови кредити азиатски бизнес премина на фотосинтеза.
Япония, изсипала огромни суми в обещаващите далеч по-голяма възвращаемост инвестиционни проекти на азиатските й съседи от местните бизнесначинания и портфейлни инвестиции на сравнително затворения до 1 април 1998 г. японски финансов пазар, окончателно се срина в скута на рецесията. Многобройните финансови пакети за стимулиране на потреблението и икономическата активност, последният от които на стойност 190 млрд. долара, вместо да постигнат желания ефект, изхвърлиха Япония от общността на трите А (кредитния рейтинг на страната). С презумпцията, че финансираната изцяло от емисии на държавни ценни книжа сума от 190 млрд. долара ще резултира в бюджетен дефицит от 10% от БВП, американската Moody's намали кредитния рейтинг на Япония от Ааа на Аа1.
Икономическите сътресения в региона повлякоха след себе си и политическите. С цената на повече от 500 жертви на 21 май залезе 32-годишната ера "Сухарто", а четири месеца по-късно нетърпимостта между малайзийския премиер Махатир Мохамад и финансовия министър Анвар Ибрахим се прояви в ареста на Анвар, обвинен в содомия и корупция на най-високо ниво. В периода между двете събития провалът на японската Либералдемократична партия (ЛДП) на изборите за горна камара на японския парламент на 12 юли изяде главата на министър-председателя на Япония Риутару Хашимото.
Изтеглянето на краткосрочните капитали от развиващите се пазари принуди правителствата в Латинска Америка да повишат рязко лихвените равнища и да интервенират на местните валутни пазари. Високите лихви оскъпиха обслужването на вътрешната задлъжнялост, увеличена значително след драстичното поевтиняване на суровия петрол, кафето, захарта и каучука, постъпленията от износа на които осигуряват над половината от приходите в националните бюджети. Финансирането на бюджетните дефицити с емисии на деноминирани в долари държавни дългови книжа, което е по същество преструктуриране на вътрешния дълг във външен, загуби своята атрактивност с повишаване на рисковите премии, изисквани от инвеститорите. Опасността от девалвация на регионалните валути и мораториум по външните задължения развърза поизтънялата кесия на МВФ, разчувства бившите колонизатори на Латинска Америка Испания и Португалия и вся смут в тясно интегрираната с местните стопанства икономика на САЩ, заделили съвместно 40 млрд. долара за Бразилия - латиноамериканската бомба.
Едно от следствията (или недоглежданията) бе, че когато през есента на миналата година до Русия достигна азиатската финансова криза, тя беше посрещната със спокойствие и дори с известна радост, като доказателство за принадлежността на страната към световните валутни пазари. На пръв поглед Русия нямаше от какво да се притеснява - 24.55 милиарда долара валутни резерви, стриктна монетарна политика от страна на финансовото министерство и Централната банка (ЦБ), насочена към снижаване на инфлацията, подкрепа от страна на Международния валутен фонд и Световната банка. Седем месеца по-късно положението е значително променено. След три резки спада на борсовите котировки и цените на държавните ценни книжа през октомври, януари и май Русия е заплашена от девалвация на националната си валута и най-често задаваният въпрос вече не е дали тя ще се състои, а кога и с колко.
В началото на март списание "Форбс" публикува статия на американския икономист Стив Ханке, в която той обяви рублата за следващата жертва на серията от девалвации в Югоизточна Азия. Според него непоносимо високата реална лихва няма да задържи чуждестранните инвеститори, а липсата на желание за реформи в парламента оставя два изхода - ново увеличаване на лихвите и окончателно съсипване на бюджета или девалвация. Прогнозите на Ханке, че в средата на годината валутните резерви ще достигнат критично равнище, се потвърдиха през април, когато за първи път стойността на притежаваните от чужденци ГКО-ОФЗ надхвърли общите валутни резерви.
Неприятностите, които азиатската финансова криза донесе на Русия, бяха засилени от падането на световните цени на петрола, природния газ, никела, алуминия и други суровини, които представляват около 60% от руския експорт. За първите три месеца на годината стойността на износа спадна с повече от 10% и ако цените се запазят на сегашните си нива, това ще лиши износителите от 7 милиарда долара. Спадането на експорта ще влоши текущия баланс на Русия, който след няколко години профицит през тази ще регистрира дефицит. Текущият баланс е най-важната част от платежния баланс на дадена страна и в него се включват търговският баланс, балансът по факторните услуги (труд и капитал) и балансът по нефакторните услуги. Дефицитът по текущия баланс, последван от девалвация на националната валута, стана една от основните причини за финансовите кризи в Мексико, Чехия и Азия и затова изменението в салдото на руския баланс беше прието отрицателно от инвеститорите. Пасивният текущ баланс може да бъде компенсиран от положително салдо по капиталовите операции, но за Русия и то е отрицателно.
Размерът на кризата, пред която е изправена страната, очевидно взема катастрофални размери, след като дори Джордж Сорос излезе с предложение за девалвация на руската рубла и въвеждането на валутен курс, който да е фиксиран спрямо долара или еврото. В писмо до в. "Файненшъл таймс" той каза, че руската финансова криза е достигнала крайната си фаза, а въвеждането на валутен борд в страната не е най-доброто решение, но "при сегашните обстоятелства това е най-ефикасният начин за стабилизиране на ситуацията". Според Сорос Русия се нуждае от валутен резерв в размер на 50 милиарда долара, за да може валутният борд да работи нормално, а курсът, при който трябва да се фиксира рублата трябва да е между 15 и 25 процента по-нисък от настоящия, за да се отговори на последиците от спада на цените на петрола. В момента валутният резерв на Москва възлиза на едва 17 милиарда долара, като Международният валутен фонд и Световната банка ще осигурят още 17 милиарда долара за попълване на резерва. Сорос пък призова страните от Г-7 да дадат още 15 милиарда долара на Русия, които да бъдат изразходвани за връщане на доверието на инвеститорите - според него всяко отлагане на подобно финансиране ще има катастрофални последици.
Криза има, това е очевидно - дали ще има криза и през следващата година е дискусионен въпрос. Но фактът е, че световната финансова система се нуждае от сериозна реорганизация, за да се избяга от спомена за Мексико '95, Азия - Русия '98 или... САЩ '33.
Осемте "ако" през новата година
1998 година може да се опише като добра за България от макроикономическа гледна точка. Обичайна практика в страната ни през последните години обаче е добрите години да се редуват с години на големи кризи. Достатъчно е да си припомним 1993 г. и инфлационния скок от 1994 г., както и по-пресния спомен от контраста между 1995 и 1996 г. с продължението от първите месеци на 1997 г. Още повече че в съвременната история на България правителствата се задържат не повече от две години, а Иван Костов дойде на власт през май 1997 г. Дори само погледът от този ъгъл, без да се прекалява с елементарни екстраполации, е достатъчен, за да предизвика предпазливост в прогнозите за следващата година. Състоянието на икономиката крие редица опасности, които могат да се предвидят още отсега. Къде са те?
Изоставането в приватизацията на по-големите предприятия през 1998 г. след добрия старт от 1997 г. се признава от висши представители на правителството. През 1999 г. се разчита на продажбата на гигантите БТК, Булгартабак и Булбанк. По-сложният проблем е обаче, че дори и да бъдат продадени тези предприятия, в държавни ръце остават редица големи дружества, които ще продължават да трупат загуби. Състоянието на държавните и общинските предприятия през 1998 г. се влошава. Общата загуба по тримесечия се увеличава, а печалбата - намалява. Тези загуби трябва да се покриват или от бюджета, или чрез закриване на предприятията. Тук обаче се крие следващият риск, който е повече политически, отколкото икономически.
Социалните напрежения - протести и стачки заради закриването на предприятията или заради искането на по-високи заплати - ще се увеличат значително през следващата година. Или през 1999 г. ще имаме не само една "Плама" или едно "Горубсо", а десетина пъти повече. За това помага както бавната приватизация, така и слабото привличане на чуждите инвеститори, които да купят нашите предприятия или пък да създадат нови.
За съжаление през тези почти две години правителството не успя да създаде нужния климат за възникване на нови работни места в регионите. Българската работна ръка е слабо мобилна, т.е. не е склонна към промяна в местожителството си. Това също води до увеличаване на напрежението. Още повече че се очакват съкращения в големи предприятия като "Кремиковци", "Стомана", ДЗУ, "Видахим".
Увеличаването на заплатите в държавните предприятия е друга опасност. Със съществуващата методика практически не може да бъде ограничено нарастването на заплатите. Според нея заплатите се увеличават според увеличението на производителността, рентабилността, обслужването на задълженията. В губещите предприятия е невъзможно увеличаването на доходите.
Мениджърите на държавните предприятия често не се съобразяват с методиката и поемат всички глоби, наказания и уволнения. Те действат със съзнанието, че са временно на поста си и предпочитат да имат добри отношения със синдикатите, отколкото да спазват законодателството. Изпълнителната власт практически няма механизъм, с който да намали вече веднъж увеличените заплати.
"Допълнителното" заплащане над увеличението на производителността или въпреки загубата води не само до влошаване на състоянието на предприятието. Вторият ефект е, че се създава допълнително търсене, което не може да бъде посрещнато със съответните стоки - това означава или инфлация, или увеличаване на вноса. Тук идваме до следващия риск
Фиксираният курс изигра лоша шега на българските износители. Те бяха свикнали техните стоки да са конкурентни (т.е. по-евтини от другите на международните пазари) заради непрекъснатата обезценка на лева. След въвеждането на валутния борд обаче това стана невъзможно или поне само когато марката поевтинява спрямо долара. Производителите трябваше да разчитат на по-високата производителност, която се постига или с по-ниски разходи за труд, или с въвеждането на нови технологии. За съжаление и двете неща не станаха и през цялата 1998 г. се наблюдава голямо свиване на износа. Кризата, която можеше да се породи от отрицателното търговско салдо и оттам от намаляването на валутните резерви, беше позабавена от големия срив в цените на петрола, който доведе и до свиване на номиналния обем на вноса. Увеличаването на доходите, съпътствано с бума в потребителските кредити, обаче само способства за разширяване на дефицита в търговското салдо. Правителството очакваше отрицателно търговско салдо заради прогнозата за увеличено търсене на инвестиционни стоки, но това не се потвърди през 1998 г. Очакването остава и за следващата година заедно с инвестиционната програма.
Правителството признава отрицателния баланс във външнотърговската сметка, но твърди, че това е вложение в бъдещето. На инвестиционната програма се разчита да създаде необходимата заетост, както и да завърти икономиката. Какво обаче представлява инвестиционната програма?
От чисто бюджетна гледна точка това са пари, заделени в републиканския и общинските бюджети в плановете на държавните предприятия за следващите години. От формална гледна точка това са купчина проекти на обща стойност 2.285 трилиона лева, от които 617 млрд. лева ще бъдат осигурени от държавата, а останалите от частни български и чужди източници. В окончателния вариант програмата за инвестиции до 2001 г. (включително и направените преводи през 1998 г.) е в размер на 4.8 млрд. долара в малко под 600 проекта. Какво обаче ще стане, ако през следващата година бъдат осъществени по-малко проекти от предвидените? Примерно, защото поради международната финансова криза външното финансиране не бъде осигурено. Разбира се, бюджетът ще си спести част от предвидените разходи. Няма обаче да бъдат осъществени плановете на управляващата партия за създаване на нови работни места и проблемът с безработицата ще се изостри още повече. От друга страна, очакванията за следващата година са за растеж от 3.7% на икономиката именно поради създадената стойност от новите инвестиции. Това означава, че при по-малко инвестиции ще има и по-нисък растеж, а оттам и по-малко данъци.
Очакваният спад в "съществуващата" държавна икономика, както и фактът, че от скоро приватизирани предприятия не следва да се очакват особено много данъци, би трябвало да се имат предвид за 1999 г. За известно намаляване в темпа на приходите може да се говори още отсега, както и за догодина, въпреки че "сезонните фактори" в данъчните постъпления поради промените в законодателството са трудно предсказуеми. При всички положения обаче свиването на производството, съчетано с намаляването на данъчните ставки, поне на първо време ще доведе до по-ниски постъпления. В същото време реформата в разходната част на бюджета върви бавно. Нелихвените разходи в бюджетната сфера са доста по-големи в проектобюджета за догодина в сравнение с тазгодишния бюджет. При срив в приходите, както и в търговския баланс ще се наложи тяхното съкращаване. То обаче е политически неприемливо в навечерие на местни избори и в този смисъл е неясно доколко правителството ще избере разумния вариант.
Зависимостта на България от международните пазари ще продължи да се задълбочава и през следващата година. За това способства не само въведеният валутен борд, но и предстоящата либерализация в търговията и земеделието. Както и през тази година, и през 1999 г. състоянието на икономиката ще бъде много чувствително към цените на основните вносни стоки като суровия петрол и горивата, както и към цените на лидерите в експорта - цветните метали и химическите продукти. Едва ли може да се очаква още по-голям срив в цените на всички тези стоки, но с оглед прогнозите за рецесия на глобално ниво не може да се прогнозира и особено покачване. Още повече че проблемът не е само в ниските цени, а в ниската ефективност и производителност на българските предприятия.
При вероятността за срив в реалния сектор, продължаваща криза на международните капиталови и стокови пазари, влошаване на търговския баланс и нарастващи социални напрежения международните финансови институции могат да останат единствената утеха на правителството. До момента премиерът Костов не може да се оплаче от лошо отношение от Международния валутен фонд. Той успешно приключи четвъртото стенд-бай споразумение и подписа тригодишно, което даде известна гаранция пред чуждите инвеститори за България. Макар и по-предпазлива, Световната банка също подкрепя България. Най-резервиран е Европейският съюз, но той има достатъчно вътрешни проблеми за решаване преди разрастването си на изток. Като цяло в момента отношението на институциите към България е благосклонно, но то лесно може да бъде променено заради изоставащата приватизация, голямата корупция и спирането на чуждите инвеститори. Ако това стане обаче, вече няма да има на какво да разчитаме и кризата от началото на 1997 г. ще бъде за българите приятен спомен.
Данъците - несполучливата визия на реформите
Реформата на данъчната система бе първата широкомащабна реконструкция на една цяла система, която предприе кабинетът "Костов" след неизбежното кърпене на дупки в началото на управлението и след въвеждането на валутния борд. Ако се върнем в годините от 1989-1997, ще открием много обещания, намерения и дори твърдения за данъчна реформа. Всички те обаче си останаха по предизборните платформи и в стенограмите на Народното събрание. През този период данъчното законодателство трудно можеше да бъде наречено система, по-скоро приличаше на некоординирано многолико и многоръко индийско божество. Законите се променяха многократно, данъчни утежнения се въвеждаха със задна дата, подзаконовите нормативни актове изменяха законовите, а със секретни окръжни на началника на данъчната администрация (т.нар. ГДУ) дори се създаваха правни норми. В крайна сметка нездравата законова среда и неадекватната данъчна администрация дадоха своя съществен принос за развитието на сивата икономика, на корупцията и на нелоялната конкуренция от страна на фирми, които не плащат данъци и мита.
През есента на миналата година финансовият министър Радев организира безпрецедентна среща на медиите с авторите на данъчната реформа - експерти и политици, целяща да анонсира и популяризира предстоящите промени. На срещата Радев обяви, че реформата няма да е еднократен акт, а ще се прави на етапи заради масата натрупани проблеми. Трансформацията на системата започна с приемането на нови закони за подоходното и за корпоративното облагане, с нов Закон за местните данъци и такси и със сериозни промени в ДДС.
Зачеването на новата данъчната реформа бе съпроводено от две основни и същевременно традиционни законодателни слабости. Първата бе липсата на ясна и дългосрочна концепция как да бъде структурирана данъчната среда, а втората - бързането при приемането на закони, което стана за сметка на качеството им. През едногодишната история на новите закони тези слабости излязоха наяве и допълнително бяха катализирани от проблемите при приложението им. Конфузиите около имотните декларации и отмяната на част от текстовете от Конституционния съд бяха само върхът на айсберга. Слизането по-надолу показа, че и в края на 1998 г. България все още не прилича на страна, в която си струва да си честен данъкоплатец. А иначе началото на данъчната реформа бе съпроводено от обещания за стабилна и неутрална данъчна система, за стимулиране на инвестициите и поносимост на данъчната тежест, за прекратяване на порочната практика данъчни норми да се творят с ГДУ-та, за данъчна администрация, която ще бъде партньор на данъкоплатците. В същото време новоприетите закони предвиждаха различен режим за различните данъчни субекти, рестриктивни мерки по правилото "заради малцинството нарушители ще страда мнозинството добросъвестни" (отмяната на доброволната регистрация по ДДС и нова, но противоречива схема за възстановяване на данъчния кредит) липсата на каквато и да е предвидимост на данъчната среда (данъчният режим и за 1998 и за 1999 г. стана що-годе ясен броени дни преди началото на съответната година.
Всички тези проблеми оказаха по-голямо или кой по-малко влияние върху част от бизнеса и домакинствата. Но има поне два, които не подминаха нито един от данъкоплатците в България и през 1998 г. - запазването на относително високата данъчна тежест и тоталната неяснота при приложението на новите данъчни закони. И ако запазването на данъчното бреме на първия етап от реформата бе разумна стъпка, мъглата в данъчнооблагателния процес не може да намери разумно от държавническа гледна точка обяснение. В тази сфера нещата се изчерпаха с иначе категоричните твърдения: на новия началник на данъчната администрация Дора Андреева - че всички указания по данъчните закони ще са достъпни за данъкоплатците, и на финансовия министър Радев - че нещата сега били много по-добре, отколкото преди. Тези твърдения може и да галят ухото при политическите дебати в парламента или в медиите, но когато се слезе на ниво редови данъкоплатец или негов счетоводител, се оказва, че не са нищо повече от вятър и мъгла.
През цялата 1998 г. Министерският съвет не си направи труда да изпълни вмененото му със Закона за облагане доходите на физическите лица задължение да създаде ред за определяне на ревалоризираната цена на придобиване на движимо имущество. Така, въпреки че годината изтече, все още не е ясно как например трябва да се изчислява базата за облагане на доходи на физически лица от покупко-продажба на ценни книжа. През цялата 1998 г. министърът на финансите не изпълни задължения, вменени му със Закона за ДДС - за приемане на наредба за публичен регистър на нарушителите по ДДС и за промени в правилника, които да регламентират възстановяването на ДДС на чуждестранни физически лица. Парламентът пък забави приемането на промените в Закона за акцизите с половин година, без да обясни публично мотивите за това. Успоредно с това безкрайните проблеми със структурната и кадровата реформа на администрацията не промениха дори с една идея отношението на данъчните към данъкоплатците - в повечето случаи то си остава надменно, подозрително и враждебно.
Една година след началото на дискусиите за данъчната реформа започна обсъждането и на нейната втора част. За съжаление и това обсъждане бе лишено от аргументиран и публичен диспут за възможните варианти за доизкусуряване на данъчната система. Опиянението на управляващите от добрите бюджетни параметри и желанието им за презастраховане за следващата година не оставиха място за сериозни дискусии на тема "а няма ли да е по-добре, ако..."
Добилите публичност есенни преговори с техническата мисия на МВФ за данъчната политика породиха надеждата, че завидните бюджетни параметри, финансовата стабилизация и опитите за провокиране на икономически растеж ще наклонят везните в посока значително намаляване на данъчната тежест на бизнес и домакинства. Още повече че тези фактори бяха повлияли върху позицията на МВФ. Експерти от фонда и от ФИАС, консултантското звено към Световната банка, заедно с български специалисти дори разработиха математически модел, който показва неутрален ефект за бюджета от премахване на досегашните данъчни стимули и въвеждането на нови, включително чувствително намаляване на ставките по данък печалба. След кратки привидни дискусии предимно в медийното пространство се разбра, че чувствителното намаляване на ставките се отлага за по-добри времена. Вместо това кабинет и парламент приеха намаляването на ДДС с два процентни пункта и козметично намаляване на данък печалба за фирмите с годишна печалба над 50 млн. лв. За широката публика така и не стана ясно защо финансовият министър Радев с впечатляващ инат защитаваше този вариант и на какви ефекти от него разчита. По-сериозният ефект ще е само един - чувствително намаляване на бюджетните приходи, а това някак си не отива на един финансов министър. Плахите надежди за понижаване на цените са илюзия, а положителният ефект за бизнеса се изчерпва със задържане на тези два процента, върху които обаче би трябвало да се плати корпоративен данък. В крайна сметка намаляването на ДДС може да се тълкува като безсмислено политическо послание на управляващите към избирателите. Междувременно идеята за инвестиционни стимули намери изражение в импотентна схема за инвестиционен данъчен кредит, който ще важи само за инвестиции в ограничен вид дълготрайни активи - масивни сгради и съоръжения, предавателни устройства, съобщителни линии, и то при наличието на още куп условности.
В самия край на годината бяха приети принципни промени в закона за акцизите, проектозакон за хазарта и редица изменения в останалите данъчни закони. Една от по-важните, но минали относително незабелязано промени бе намаляването почти наполовина на наказателната лихва по просрочени държавни вземания до ОЛП+0.05 на ден, от ОЛП+0.1 на ден сега. Друго по-съществено изменение бе създаването на нормативна възможност фирмите да си възстановят ДДС за период, когато все още не са били регистрирани по ДДС. Липсата на добър PR от страна на управляващите обаче им попречи да рекламират по-широко тези и другите позитивни промени в законите. Вместо това те зациклиха на рефрена "кой каквото ще да казва, ние данъците намалихме".
През следващата година, освен че ще събираме плодовете на Данъчна реформа II, със свито сърце ще очакваме и подготовката за Данъчна реформа III. Последната ще обхваща структурата и правомощията на данъчната администрация и данъчнооблагателния процес. Материята ще бъде уредена или в данъчен кодекс, или чрез промени в настоящите закони - за данъчната администрация, за данъчното производство и за събиране на държавните вземания.
Нова структура на данъчната администрация вече бе приета през ноември със заповед на финансовия министър. Тя провокира напускането на поредната група добри експерти от Главното управление на данъчната администрация. Предстои през следващата година да се легализира и статутът на звената за големите данъкоплатци и да се създаде финансова полиция, средства за която са предвидени в бюджет '99. Постоянното текучество на кадри и стиковката между отделните контролни звена (а те вече са близо дузина - данъчна администрация, Служба за големи данъкоплатци, Служба за предотвратяване и разкриване на данъчни нарушения, бъдещата финансова полиция, Бюро за финансово разузнаване, Икономическа полиция, ЦСБОП и т.н.) ще бъде проблем, чието решение изисква далеч по-сериозен подход от този, демонстриран на първите два етапа на данъчната реформа. При тях всичко бе подчинено на цифри и срокове, а не на принципи и концепция. Водещото бе да се приемат законите в срок, да се гарантират бюджетните приходи през следващата година, да се оправдава всяка стъпка с МВФ, да се извиват ръцете на парламента. Подобна политика може и да има краткосрочен ефект, но в дългосрочна перспектива е обречена. Защото през 1998 г. данъците наред с приватизацията и корупцията се оказаха най-несполучливата визия на реформите, за които кабинетът "Костов" получи кредит на доверие от избирателите. А по всеки кредит рано или късно настъпва падеж.
Лява вълна броди из Европа
Със съкрушителната изборна загуба на германския канцлер Хелмут Кол, най-дълго управлявалия западноевропейски лидер, и оттеглянето на неговото правителство от властта - правителство, което бе последният бастион на консерватизма в Западна Европа, западноевропейските леви партии заеха водеща позиция на Стария континент за първи път през последното столетие. Новоизбраният германски канцлер Герхард Шрьодер заяви веднага след изборите, че политическият и икономическият хаос в Русия и Азия е доказателство за провала на политиката на икономически реформи без адекватна социална защита, след което заедно с френския президент Жак Ширак и британския левичар Тони Блеър левите политически лидери на Европа се заеха да търсят новата политика на "третия път".
Победата на германските социалдемократи бе следствие от няколко фактора - общественото мнение бе движено от мисълта, че Хелмут Кол е преседял във властта твърде дълго, а неговото правителство не е успяло да управлява процеса на икономически реформи в условията на глобализираща се икономика по достатъчно социален начин. В крайна сметка обаче победата на германската левица бе плод на същата политика, която доведе на власт социалистите във Франция и Великобритания - левицата премести фокуса на своята политика и политическото си послание надясно, по-близо до центъра. Шрьодер водеше кампанията си и изграждаше личния си имидж по подобие на Тони Блеър и Бил Клинтън, разграничавайки се от крайната левица и обявявайки партията си за партия на "новата средна класа". Истината е, че лявата вълна в Европа в края на ХХ век е на светлинни години от идеята за планова или доминирана от държавата икономика.
Пръв Тони Блеър лансира идеята за модерната социалдемократическа политика като политика на третия път - нещо средно между дивия капитализъм и контролиращия цялото общество социализъм. За по-крайните социалисти в Европа третият път е политика, която няма достатъчно смелост за провеждане на радикални икономически и социални реформи. Вероятно е така, но Германия, Франция и Великобритания вече обединиха усилията си за решаване на проблемите на неконтролирания глобален финансов пазар - усилие, което може да се окаже крайъгълният камък на една нова световна политика. Френският социалистически премиер Лионел Жоспен дори се обяви за "нови Бретънуудски споразумения", които да предотвратят възможността за масивни вълни на преливане на финанси от един пазар в друг в рамките на часове, вследствие на което почти сигурно следва девалвация на валути, скок на цените, социален и политически срив.
Шрьодер, също както Блеър и Жоспен, твърди, че стои зад европейския икономически съюз и единната европейска валута, въпреки че, преди да стане канцлер, бе противник и на двете. Зад загубата на Кол стоеше и опасението на германските избиратели, че неговата политика е твърде проевропейска, че се обръща недостатъчно внимание на чисто германските проблеми. Така че Шрьодер, както и Блеър и Жоспен са под силен вътрешен натиск да провеждат по-изолационистка политика - натиск, който може да се отрази негативно на жизненоважни за Европа процеси, свързани с политическата и икономическата интеграция на континента като цяло.
Всъщност перспективите пред европейската левица имат две страни. Истина е, че в Швеция например "социално-феминистката" лява партия на Гудрун Шиман отбеляза най-добрите изборни резултати в историята на шведското комунистическо движение, вземайки 12 процента от гласовете. Вярно е, че в Германия Партията на демократичния социализъм, бившата Германска комунистическа партия, има поддръжници и немалко избиратели от Дрезден до Дасау вследствие на разочарованието на източногерманските провинции от федералната политика на бившето правителство на Хелмут Кол. В Италия и Франция комунистическите партии периодично предизвикват правителствени кризи с вотове на недоверие към правителства, които зависят от парламентарната подкрепа на комунистите. И именно лявата вълна в европейската политика е най-опасният подводен камък за левицата като цяло.
Лидерът на италианските комунисти Фаусто Бертиноти с методична наслада периодично заплашва да свали левоцентристкото правителство на Романо Проди, защото без 34-те парламентарни гласа на комунистите Проди ще трябва или да се съюзи с десноцентристите, чието минимално условие за коалиция ще бъде оставката на Проди, или ще трябва да се насрочат нови парламентарни избори. Но в Италия тече и един паралелен процес - все повече от лидерите на Партията на реформираните комунисти смятат, че политиката на обструкционизъм на "Сеньор Не", както е известен Бертиноти, е пагубна за страната. От една страна, левицата е на власт, от друга, крайните течения в лицето на комунистите са в постоянна опозиция на умерените социалисти, а от трета страна, все повече комунисти започват да минават в социалдемократическия лагер. Дори президентът на комунистическата партия Армандо Кошута обяви публично, че единственото следствие от политиката на Бертиноти ще бъде тежка политическа криза и завръщане на десницата на власт.
Не е по-розово положението и във Франция, където някои от лидерите на Френската комунистическа партия започват да се питат дали политическата им подкрепа за правителството не е продадена на твърде ниска цена от гледна точка на идеологическата платформа на партията. Лидерът на парламентарната група на комунистите Ален Буке вече обвини премиера Лионел Жоспен, че провежда политика, която обслужва президентските му амбиции, а не радикални социални реформи, и отсече: "Вървим по грешен път. " Бившият генерален секретар на Френската комунистическа партия Робер Хю отиде дори по-далеч, заявявайки с тон на комунистически лидер от 50-те години, че неговата партия решително ще се противопостави на "опитите да се води социалдемократическа политика".
"Идеята на френските комунисти не е да се реформира капитализмът, за да го направим малко по-цивилизован. Идеята е да се отиде отвъд него", бяха думите на Хю. Истината обаче е, че те всъщност са празна реторика. След като Френската комунистическа партия почти не съществуваше на френската политическа карта преди последните избори, малко вероятно е те да оттеглят подкрепата си за правителството.
Очевидно в следващите години умерената левица и бившите или реформирани комунисти ще трябва да съжителстват в политическия живот на водещите европейски държави. Европа ще влезе в ХХI век, управлявана от леви партии, но какво ще промени това в цялостния политически и икономически живот на континента е въпрос, на който все още не може да се отговори. Идеята на Тони Блеър за "капитализъм с човешко лице" всъщност не се различава от идеята на Александър Дубчек отпреди 30 години за "социализъм с човешко лице". Истината е някъде по средата, а западноевропейската левица има уникалния шанс да осъществи някога утопичната идея за Европа като единен континент.
Рекордна треска за консолидация обзе световните компании
Влошаването на икономическата конюнктура в глобален мащаб през отиващата си година и прохождането на единния европейски пазар в началото на следващата отприщиха рекордни корпоративни сливания и поглъщания в почти всички сектори на икономиката.
В първата седмица на април международната финансова общност бе шокирана от обявеното намерение на американските финансови колоси Citicorp и Travelers Group да осъществят сливане на стойност 75 млрд. долара - най-голямото корпоративно обединение, осъществявано някога в историята. Новата финансова мегакомпания, Citigroup, обединява американския лидер в търговското банкерство Citibank, инвестиционната банка Salomon Smith Barney, застрахователните компании Travelers Lifie & Annuity и Travelers Property Casualty Corp. и брокерската къща Primerica Financial Services.
Съвместяването на дейностите на търговските банки, инвестиционните банки, брокерските къщи и застрахователните компании от Citigroup влиза в противоречие със закона Глас - Стийгъл от 1993 г., по силата на който наличието на лиценз за банкова дейност не позволява развиване на застрахователна дейност и обратното, двете дейности могат да бъдат съчетани единствено в структурите на финансова холдингова компания. Ако Citigroup иска да запази позициите на Citicorp в банковото дело и на Travelers Group в застраховането и брокерските операции, шефовете й трябва да кандидатстват пред Федералния резерв на САЩ за лиценз за банков холдинг. Технологичното време, необходимо за преобразуване на организационната структура на Сitigroup в холдинг, е две години. Според същия този закон Федералният резерв може да удължи двегодишния срок с още три години, т.е. до пет години Сitigroup може да оперира едновременно и на двата пазара на финансови услуги.
Появата на универсалния финансов конгломерат Citigroup с годишни приходи от 50 млрд. долара и активи на стойност 698 млрд. долара е заплаха както за колосите в инвестиционното банкерство - Morgan Stanley Dean Witter & Co. и Merrill Lynch & Co., така и за големите търговски банки Bank of Tokyo Mitsubishi, Chase Manhattan Corp. и J.P. Morgan & Co. Отдавна в банкерските среди усилено се говори за консолидация между най-голямата американска търговска банка Chase Manhattan и глобалния лидер в инвестиционното банкерство Merrill Lynch. Като партньори в една по-голяма финансова компания се спрягат J. P. Morgan & Co. и Morgan Stanley.
Само седмица по-късно други четири финансови институции внесоха смут в сектора на финансовите услуги - появата на мегабанките BankAmerica и Banc One в резултат от сливанията съответно между BankAmerica и Nationsbank Co. и Banc One и First Chicago NBD Co.
С общи активи на стойност 570 млрд. долара и силно развита клонова мрежа по цялата територия на САЩ новата по-голяма BankAmerica се нарежда непосредствено след Сitigroup и оставя след себе си финансови колоси като Chase Manhattan Corp. и J.P. Morgan & Co. BankAmerica става най-голямата кредитна и депозитна институция в САЩ. Другата нова банка, Banc One, става петата по големина търговска банка в САЩ и ще отстъпва единствено на Сitigroup по продажби на кредитни карти.
Традиционното схващане, че в сектора на одиторските услуги сливанията не са необходими, загуби своята актуалност в края 1997 г., когато основата на пирамидата, съставена от големите шест в сектора (Price Waterhouse, Coopers & Lybrand, KPMG, Ernst & Young, Deloitte&Touche и Arthur Andersen), трябваше да се свие след обявения годеж между най-малките сред най-големите - Price Waterhouse и Coopers & Lybrand. Не бе изминал и един месец, когато новата конфигурация от пет големи компании доказа своята неустойчивост. Ударът дойде от двата счетоводни колоса KPMG и Ernst & Young, които с решението да обединят ресурсите си дадоха повод да се заговори за голямата четворка.
Четири месеца по-късно шефовете на KPMG и Ernst & Young Шърман и Ленд обявиха, че сливането няма да се състои. Несъвместимите корпоративни култури на двете компании и преминаването на 40-процентната бариера на пазарния дял от европейския пазар на одиторски услуги бяха сред аргументите за прекратяване на преговорите по сделката. Потенциалният конфликт на интереси от концентрирането на конфиденциална информация в една консултантска компания се оказа достатъчно значим, за да пречупи ентусиазма на шефовете на двете компании да поставят началото на най-голямата консултантска компания с годишни приходи от 18 млрд. долара.
Ниските цени на петрола през настоящата година, затвореният все още за западните петролни компании Близък изток, националистическите настроения в Азербайджан, Венецуела, Обединените арабски емирства, фаворизиращи националните компании, отвориха нова страница в петролната индустрия. До август интеграционните процеси в сектора се ограничаваха до формирането на смесени дружества за получаване на достъп до вече съществуващи преносни мрежи и рентабилни, но все още неразработени петролни полета. Познато бе и регионалното обединяване на каналите за реализация.
Със сделка на стойност 53 млрд. долара (най-голямото индустриално обединение в историята) British Petroleum и Amoco първи се отрекоха от самостоятелното си съществуване. BP Amoco се нареди непосредствено след лидерите Royal Dutch Shell Group и Exxon по резерви на суров петрол от 14.8 млрд. барела и нетна печалба за 1997 г. от 6.5 млрд. долара. По-малко от четири месеца бяха необходими на американската Exxon да си намери партньор (Mobil) в неравностойната битка за първото място във висшата петролна лига. Покупката на Exxon бе катализирана от проекта за обединение на европейския бизнес на Royal Dutch Shell и Texaco, пропаднал малко след разрастването на Exxon. Европейският отговор на американската агресивна експанзия се ограничи до преминаването на белгийската Petrofina под френско ръководство. Срещу 12.8 млрд. долара френската Total придоби контролния пакет от 41% от Petrofina.
Консолидационната треска обхвана и европейската фармацевтична индустрия през настоящата година. В основата на окрупняването освен традиционните мотиви са икономия от мащаба генериране на значителни фондове, които да бъдат насочени към поглъщащите колосални суми изследвания в областта на генетиката и молекулярната биология, адекватен отговор на единния европейски пазар и стремежът за достъп до най-бързо разрастващия се американски фармацевтичен пазар. Стратегията, предпочетена от фармацевтичните компании в Европа, е окрупняване на регионално ниво и последваща трансатлантическа експанзия. В Европа, изглежда, разбраха, че за да играеш наравно с големите, е необходимо първо да пораснеш.
В края на януари двете най-крупни британски фармацевтични компании Glaxo Wellcome и Smith Kline Beecham приковаха вниманието на международната общност с амбициозното намерение да осъществят сливане на стойност 163.1 млрд. долара. Появата на Glaxo Smith Kline, третата по големина в световен мащаб компания след американската General Electric и англо-холандската групировка Royal Dutch/Shell, с очаквана нетна печалба за финансовата 1999 г. от 6.56 млрд. долара щеше да й позволи да формира годишен бюджет от 3.3 млрд. долара за научна и развойна дейност - двойно по-голям от бюджета за нови изследвания на лидера в сектора, швейцарската Merck.
Сделката пропадна след скандал между изпълнителните директори на двете компании за разпределението на управленските постове в новата Glaxo Smith Kline много преди акционерите и антитръстовите органи да са се произнесли по сливането. Нещо подобно се случи със Smith Kline Beecham само месец по-рано. Стартиралите през ноември 1997 г. преговори между британците и американския фармацевтичен лидер American Home Products Corp. замряха във финалната фаза, в която шефовете на двете компании след дълги и мъчителни надлъгвания не успяха да се разберат как да си поделят капитала и отговорностите в новата по-голяма компания.
Реализираните през 1995 г. сливания между британските Glaxo и Wellcome в Glaxo-Wellcome и швейцарските Ciba и Sandoz в Novartis, както и провалите на сближаването на Smith Kline Beecham Plc. и American Home Products Corp., а по-късно и с Glaxo Wellcome ясно очертават тенденция на консолидация на фармацевтични компании с близки корпоративни култури и управленски стилове, единствено възможна на този етап в рамките на националните граници на държавите.
Съмнения в истинността на националния характер на сделките се проявиха в желанието на британската Zeneca и шведската Astra да се слеят и на немската Hoechst и френската Rhone-Poulenc да обединят фармацевтичния и агрохимическия си бизнес в Aventis - втората по големина фармацевтична компания в света. Осъществяването на сделките ще поевтини годишната издръжка на компаниите с 1.1-1.4 млрд. долара, приходите от продажбите ще надвишат 12 млрд. долара, отреждайки им място сред петте най-големи фармацевтични компании в глобален мащаб, а незаетият квалифициран трудов ресурс ще се увеличи с 12 хил. до 2001 г. Налагащата се глобална тенденция на окрупняване застигна и автомобилната индустрия. На 7 май в Лондон бе обявено сливането на най-голямата немска индустриална компания Daimler-Benz с третия най-значим производител на автомобили от голямата тройка в Съединените щати, Chrysler Co. Финансовото измерение на сближаването на производителя на луксозните леки автомобили Mercedes с американския производител на спортни коли, джипове и миниванове е 38 млрд. долара.
Разположената на два континента автомобилна компания е петата по големина в световен мащаб по брой произведени автомобили с годишни приходи от 130 млрд. долара. Единните доставки и общата търговска мрежа ще доведат до свиване на разходите на DaimlerChrysler с 1.4 млрд. долара през 1999 г. и с 3 млрд. долара годишно до 2002 г. Американско-италиански (Ford Моtor и Fiat Auoto Spa) и американско-японски (General Motors и Mitsubishi Motors Co.) алианси са на път да се родят от американско-немското предизвикателство.
Склонността на компаниите да се разделят с независимостта си е функция на здравословното състояние на глобалната икономика. Явните признаци на рецесия в Азия, Русия и Близкия изток, на забавяне темповете на икономически растеж в Латинска Америка и в по-малка степен в САЩ и Европа обещават нови финансови върхове в битката за оцеляване през 1999 г. Пропиляната руска година
Въпреки всичките трудности, които изпитаха на гърба си през последните години, руснаците остават оптимисти за бъдещето на страната си, а Нобеловият лауреат Александър Солженицин смята, че Русия ще бъде в основата на духовното възраждане в световен мащаб. Дори трикратното обезценяване на рублата, спадът в производството и новото обедняване на населението не успяха да сломят надеждите на руснаците. В чужбина също пригласят на оптимистичните настроения. В скорошна своя статия помощник държавният секретар на САЩ Строуб Талбот написа, че превръщането на Русия в нормална страна "не е неизпълнима мечта", а при посещението си в Москва изпълнителният директор на Международния валутен фонд Мишел Камдесю заяви, че вярва в способностите на Русия. Оптимизмът на господата Талбот и Камдесю е разбираем - на тях за това им плащат, а и в противен случай ще се наложи да обяснят защо в Русия бяха хвърлени толкова много пари без видим резултат. Далеч по-обнадеждаващо за руснаците е отношението на стотиците малки, големи и още по-големи чуждестранни компании, които не бързат да напуснат страната, въпреки че няма изгледи скоро да изчезнат бюрократичните, данъчните и другите спънки в икономиката. Оптимизмът може и да е хубаво нещо, но не и когато води до представянето на нещата такива, каквито не са и не могат да бъдат. Дали някога Русия ще бъде нормална страна може само да се гадае, но със сигурност може да се твърди, че това е невъзможно до момента, в който руснаците не определят точно какво искат от себе си и от страната си.
Изминалата година в Русия измени положението на основния фактор на стабилност - президентът Борис Елцин, благодарение на чиято воля в Русия бяха реализирани поне частични реформи. Проблемът на Борис Николаевич е, че му е трудно да се определи на какво повече държи - на властта или на реформите. През пролетта, когато президентът се чувстваше уверен в силите си, той можеше да си позволи да уволни премиера с петгодишен стаж Виктор Черномирдин и да назначи на негово място световно неизвестния Сергей Кириенко. Бившият министър на енергетиката се оказа добър избор, но в неподходящо време, защото е трудно да бъдеш честен с партньорите си, когато знаеш, че не можеш да им платиш. Мораториумът от 17 август, който затвори пазара на държавни облигации, беше почти неизбежен, след като кабинетът на Черномирдин без задръжки използваше държавните облигации за финансиране на бюджетите, чиито разходи не съответстваха на ниските данъчни приходи.
Реакцията на мораториума беше неочаквана за Елцин и този път той трябваше да избира между продължаване на реформите и укрепване на властта. Държавническото мислене на Елцин отстъпи пред политическия му инстинкт и Кириенко се оказа изкупителна жертва главно за чужди грешки. Основният недостатък на 36-годишния премиер се оказа липсата на политическа подкрепа, която беше предоставена в пълна степен на наследника му Евгений Примаков, който обеща по-голяма социална насоченост на реформите. Въпреки че Примаков подготви най-рестриктивния руски бюджет и едва ли ще изпълни добрите си намерения, поддръжката за него не намаля и дори той се превърна в един от основните претенденти за президентския пост на следващите избори.
Стартовият сигнал за началото на предизборната надпревара се оказа влошеното здраве на Елцин, което породи множество слухове и призиви за преждевременната му оставка. Неуспехът на президента да наложи на Държавната дума избирането на Черномирдин за премиер през септември придаде увереност на депутатите и фактически отбеляза преминаването на част от властните пълномощия от държавния глава към парламента. Последвалите закани за събиране на властта в юмрук вече не звучат много сериозно и почти по единодушно мнение Елцин придоби статута на британската кралица, която царува, но не управлява. Дали някой е питал президента за това, е друг въпрос, така че нови изненади с адрес Кремъл тепърва предстоят. По конституция следващите президентски избори трябва бъдат след година и половина, но подготовката сред кандидатите е толкова трескава, че Централната избирателна комисия предупреди, че ще накаже всеки, който предварително започне кампанията си.
Добра възможност за маскиране на собствената реклама ще станат парламентарните избори в края на следващата година, в които кандидатите ще могат да изпробват как електоратът приема идеите им. Затова всички фаворити в надпреварата цяла година стягаха редиците на партиите си или създаваха нови организации, за да не останат встрани от събитията. Така московският кмет Юрий Лужков, който след подкрепата си за Елцин през 1996 г., избягваше да бъде свързван с определена партия и избори на национално равнище, започна формирането на движението "Отечество" и се изказа критично за шансовете на Елцин да изкара докрай втория си мандат. Григорий Явлински се радва на успеха на "Яблоко" на изборите в Санкт Петербург с помощта на движението си "Чест и родина", Александър Лебед стана губернатор на Красноярския край, а Генадий Зюганов си има своята комунистическа партия.
Кризата, обхванала руското общество, в която се преплитат икономически спад, политическа нестабилност и лошо управление, започна в средата на 80-те години с началото на перестройката на Михаил Горбачов. За разлика от Германия и Япония след Втората световна война и Полша, Чехия и Унгария след 1989 г. отхвърлянето на предишната официална идеология не беше последвано от обединението около нова национална идея. Опитът показва, че общественият консенсус за бъдещите цели е основата, върху която могат да се градят икономически стратегии и външнополитически доктрини. Липсата на конкретно виждане за бъдещето на Русия изроди политическия процес, в който дребнавото боричкане между партийни и групови интереси придоби краен характер. Създаде се порочен кръг, в който нежеланието за реформи в икономиката само допълнително засилваше кризисното положение. В резултат националната идея на руснаците се оказа формулирана в една дума - оцеляване - политическо оцеляване за президент, депутати и министри, в името на което са позволени всякакви интриги и задкулисни ходове; икономическо оцеляване за бизнесмените, които притиснати между престъпници и бюрократи са на път съвсем да се откажат да плащат данъци; физическо оцеляване за огромната част от руснаците, 30% от които вече се намират под официалния жизнен минимум.
Вероятно един ден руснаците наистина ще поискат да заживеят по друг начин и тогава те ще трябва да направят своя избор, колкото и труден да бъде. Вариантите пред тях са поне пет - икономическа и културна изолация, както по времето на СССР, която поне засега изглежда невъзможна; възраждане на имперската идея, за чиято реализация няма достатъчно ресурси; либерално гражданско общество; диктатура или държавен капитализъм от китайски тип. По стечение на обстоятелствата тези варианти съответстват повече или по-малко на възгледите на петимата водещи кандидат-президенти - Зюганов, Лужков, Явлински, Лебед и Примаков. И както се казва в такъв случай - the choice is yours*.
Мрачни облаци надвиснаха над Белия дом
Сексуалните забежки на американските президенти не са нищо ново. Историята на Белия дом изобилства с примери за президенти, които са поддържали неподходящи извънсемейни връзки, при това с по няколко представителки на нежния пол. И тъй като американците правят история от всичко, свързано с държавата им, такива прегрешения обикновено влизат в графата "управление на поредния президент". Но ако за повечето обитатели на Белия дом подобни връзки са били част от удоволствията на властта, за Уилям Джеферсън Клинтън случаят "Люински" се оказа повече от драматичен.
От емоционална гледна точка романът на застаряващия президент с двадесет и пет годишната стажантка е напълно обясним. Но личните неприятности на Клинтън прераснаха в юридическа и държавна драма и обикновената изневяра се превърна в един от най-големите скандали на годината. Нещо повече, събитията около Клинтън и Люински приеха друго измерение, когато рефлектираха извън Америка. Под реалната заплаха от импийчмънт президентът пристъпи към последното спасително средство за пренасочването на обществения интерес и даде заповед за нанасянето на въздушни удари срещу Ирак. Разгневени, републиканците директно заявиха, че Клинтън въвлича американците в безсмислена война, с единствената цел да отвлече вниманието и да отложи гласуването на обвиненията по отстраняването му от президентския пост. "Каквото и да се случи, ще минат години преди да бъдат възстановени щетите, които президентът нанесе на страната ни", горчиво отбеляза, един от републиканските лидери.
Двадесет и пет годишната Моника Люински привлече общественото внимание за пръв път, когато бе призована да свидетелства по делото "Джоунс". Тогава тя каза, че не е имала сексуални контакти с Клинтън. Нещата се промениха обаче, когато нейната приятелка Линда Трип предостави на Кенет Стар тайно направени записи на телефонните й разговори с Люински, в които младата стажантка признава за сексуалните сеанси с президента.
Така и Линда Трип излезе на сцената. Тя е бивша служителка в Белия дом, принудена да напусне администрацията на Клинтън. Атакувана от адвокатите на президента, че действа за отмъщение, и обвинена, че е предала доверието на приятелката си, Трип заяви, че е била подтикната единствено от чувство за справедливост.
Независимият прокурор Кенет Стар е другата ключова фигура. Той се занимава с аферата "Уайтуотър" повече от четири години. През януари обаче Стар поиска разрешение да разшири разследването си, заради подозренията, че Клинтън е лъгал под клетва и е пречил на съда по делото "Джоунс". Демократите и лично Хилари Клинтън го обвиниха, че разследването му е политическа вендета срещу президента.
Ролята на първата дама бе предимно поддържаща. Уверена и блестящо изглеждаща, Хилари застана зад мъжа си и неведнъж подчерта заслугите му като президент, като по никакъв начин не позволи на семейната драма да излезе наяве.
Действието започна и се разви неблагоприятно за Клинтън. Прокурорът Стар сключи сделка с Моника и срещу имунитет тя даде обширни показания пред съда. В края на август и самият президент заяви пред Голямото жури, а после и пред нацията, че е имал неподходяща връзка с нея. Започна поредица от прочувствени извинения и обръщения от страна на президента. Пълният с пикантни подробности доклад на Кенет Стар бе публикуван в Интернет, а американците гледаха 4-часов запис на свидетелските показания на Клинтън пред Голямото жури. Упорито се заговори за започване на процедура по отстраняването на президента от поста му и с това се зае Хенри Хайд, шеф на юридическата комисия на долната камара на Конгреса.
