Европа постави Косово във фризера си
В Косово дори мъртъвците ги погребват по два пъти.
И това не е метафора, а балканска реалност, която настига иначе чувствителните европейски сетива, раздрусва ги, но да бъде разбрана е непосилно.
Разбирането трябва да дойде от познанието - и на историята, и на психологията на този регион, за който изтърканото клише на Чърчил продължава да приляга. Eдва тогава пътят до решението на поредния кървав конфликт може да бъде скъсен.
Косовската диагноза, за разлика от Босна, има относителното предимство върху нея да не се изпробват рецепти, за които само теоретично се предполага, че могат да бъдат животоспасяващи. Още преди да бъдат погребани убитите жени, деца и старци от последната наказателна акция на сръбската полиция в Преказ, новината активира познатите още преди Дейтън механизми за въздействие върху Белград.
По-експедитивно от всеки друг път шестте държави от контактната група за бивша Югославия (САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Италия и Русия) приеха декларация за разрешаване на кризата в Косово. Макар че Русия не подкрепи две от шестте предложения - за мораториум върху правителствените кредити за Югославия и за отказване на визи за висши сръбски и югославски служители, замесени в конфликта, решенията са задвижен механизъм, с който властите в Белград тепърва трябва да бъдат притиснати. Макар че никой не се надява на ефект веднага, в по-дългосрочна перспектива нови икономически санкции са последното, от което има нужда отслабената югославска икономика, пък и нейните съседи. А може да се прогнозира със сигурност, че ако Белград не уталожи полицейското насилие към албанското население в Косово, икономическият ултиматум ще загрубее.
В Белград емоции предизвика още една новина - че участниците в репресиите в Косово попадат под юрисдикцията на съда в Хага, т.е. ще бъдат третирани като военнопрестъпници. Не по-малко чувствителна тема за сръбското общество от липсата на външно финансиране, тъй като икономиката на страната и досега разчиташе в по-голяма степен на парите от продажба на държавната собственост, отколкото на преки чуждестранни инвестиции. На този фон сръбският политически елит подкрепя Милошевич в твърдата му позиция към косовските албанци. Разбити и немощни, опозиционните партии са в странен консенсус по проблема Косово и видимо са свалили гарда дори пред националистическите тези на официалните власти.
Към днешна дата позициите на Прищина и Белград са по-полярни отвсякога. Новите жертви радикализираха дори тези албански лидери, които досега бяха по-умерени. В косовската столица вече се чува по-различно искане от "пълна независимост". На което Милошевич отговаря - да се запази териториалната цялост на република Югославия. Дори не става дума да върне положението отпреди девет години, когато автономният статут на Косово, даден му от конституцията на бившата СФРЮ, беше отнет без сантименти. И то при положение, че етническият превес на албанското население още тогава беше фрапиращ.
През 1989 г. този насилствен акт предотврати измъкването на Косово от хватката на Белград, както успяха да направят Босна, Херцеговина и Словения, но подготви изолираната територия в сегашния терен за кървави стълкновения.
Ответният удар можеше да бъде предвиден. "През 1991 г. в Косово беше организиран референдум, в който взеха участие 87 на сто от всички избиратели, а от тях 99.9 на сто се обявиха за независима държава Косово... Косово беше последната федерална единица, която организира такъв референдум и която поиска независимост след Хърватско, Македония, след Босна и Херцеговина и след Словения. Не знам по силата на какво право някой може да накара албанците да живеят заедно със сърбите. " ... "Албанците в лицето на сърбите не виждат нищо друго освен полицаи, които бият, и войници, които убиват. Новото поколение албанци даже не говори сръбски, те по никакъв начин не искат да живеят със сърбите. Косовският народ вижда в Сърбия само окупатор", казва Джафер Шатри, министър на информацията в правителството на република Косово.
Независимо Косово или автономия в рамките на Югославия.
Въпреки острите предупреждения към Милошевич, засега никой европейски лидер не си е позволил да поощри албанските въжделения за независимост. Напротив, при посещението си в София британският министър Антъни Лойд, който през седмицата направи бърза совалка между Тирана, Скопие и Белград, дефинира отчетливо позицията на Европейския съюз - автономия на Косово не е възможна извън рамките на съюзна Югославия. И още: "Не може да става дума за подкрепа на Косово и отделянето му от Югославия. Това е ясното ни послание към косовските албанци."
Колкото и да съчувства на етническите албанци, колкото и да заклеймява насилието в Косово, нова обединена Европа не може да си позволи фриволно отношение към идеи за прекрояване на която и да е граница. Защото това би бил прецедент, който ще минира подредения европейски двор. Косовската етническа общност не е единствената, която претендира за суверенитет с цената дори на терористични действия, и всяко поощряване на подобни сепаратистки настроения би било сигнал и за други етнически общности. Затова европейските емисари не забравят да напомнят, че не може да има никаква подкрепа за терористични действия, извършвани от албанците. Това е урокът от Босна и Херцеговина. Никой от големите сили няма стратегически интерес да е в колизия с основното сръбско искане за ненарушимост на границите. С просто око се забелязва разликата в подхода при разпада на югофедерацията, когато Германия успя да наложи признаването на Хърватско, въпреки че общата позиция беше това да не става, докато републиките от Югославия не се разбират помежду си. И войната пламна.
НАТО също наблюдава внимателно, предпочитайки да определя конфликта като междуетнически, като засега внимава вълнението да не се разлее в посока към Македония и Албания, за военна намеса няма и намек.
САЩ, които нямат проблемите на Испания (с баските), на Великобритания (със Северна Ирландия), са по-твърди - щом етнически албанското население преобладава, не става дума за вътрешен проблем на Сърбия.
Българската инициатива за Косово застъпва и двата подхода. Принципите й съвпадат със становището на контактната група, но появата на общ документ на министри от Югоизточна Европа сам по себе си е прецедент, който дава възможност на американската администрация да аргументира бъдещата си политика към Милошевич с това, че и съседите осъждат поведението на Белград в Косово.
Сръбската администрация отчита, че срокът, който контактната група даде на Белград да преосмисли поведението си спрямо Косово, изтича, и започна да имитира диалог с лидерите на албанската етническа общност. За Прищина дори замина делегация, която не успя да се срещна с никого от тях. Студентските демонстрации там продължават с нова сила, но ако няма нови жертви, конфликтът ще бъде капсулиран. Впрочем това целят деликатните формулировки на всички инициативи за Косово. Нито една от тях обаче не предлага радикално решение в перспектива.
Но може да се окаже, че старите рецепти от Босна са безсилни за косовските рани.
Затварянето на конфликта в границите на Косово означава връщане към стария тип отношения, които новото поколение албанци не приема. Освен всичко друго отношенията между страните са персонализирани. Дори да се откаже да поставя предварителни условия, сръбската страна има държава и президент (Милошевич), албанците имат република, непризната от никоя чужда страна, и лидер (Ругова), който остава нелегитимен президент, въпреки че може да бъде преизбран на 22 март. Сърбите не искат въобще да се говори за статут на автономия в рамките на Югославия, тъй като това няма да е нищо друго освен стъпка към последващо отделяне на партньора от федерацията. Албанците - тъкмо обратното, искат статут в рамките на Югославия и не считат за възможно собственото си съществуване в конституционните рамки на Сърбия.
Достатъчно сериозни противоречия, които могат да отворят работа на посредници за години напред.
Голямата ирония е, че безразлични няма да има.
Косовският възел е претоварен с история
Поредното действие на косовската трагедия само потвърди печалната слава на Балканите като барутния погреб на Европа, съизмерим по своята взривоопасност единствено с Близкия изток. Двата региона си приличат и по това, че са претоварени с история, което предопределя и пълната непримиримост между враждуващите етнически общности.
В косовския случай несъвместимостта в историческата памет на сърби и албанци се дължи на факта, че от незапомнени времена областта е населена от илири, които според повечето учени са предци на албанците, а през IX-X в. северните части на Косово влизат в зараждащата се сръбска държава. Косово е и основен мотив на сръбския епос за борбата срещу османските завоеватели, тъй като през 1389 г. Косово поле става арена на една от най-ожесточените и решаващи битки на балканските славяни срещу нахлуващите турци. С други думи, за сърбите Косово е свещен символ, докато за албанците това е територия, която винаги им е принадлежала от етническа гледна точка.
Към всичко това се прибавя и един верски парадокс.
Сръбското самосъзнание е на практика неотделимо от принадлежността към източното православие - друговерците са отритнати не само от православната общност, но и от сръбската нация. Типичен пример в тази насока са босненските мюсюлмани, които в мнозинството си имат сръбско потекло, но днес вече не смятат дори и езика си за сръбски. За сметка на това албанците държат най-вече на общия език, общото минало и общия си корен без оглед на това, че 70% от албанците са мюсюлмани, 20% - източноправославни християни, и 10% - католици. В тези числа се крие и един друг куриоз - албанците са единственият балкански народ, който възприема в мнозинството си религията на завоевателите, но и единственият, който има толкова многобройна католическа общност.
От друга страна, няма друга балканска нация, която да живее в по-голямата си част извън границите на собствената си държава - населението на самата Албания възлиза на около 3 милиона души, сред които наред с албанското мнозинство има и известен брой гърци и българи, докато в Косово албанците наброяват 2 милиона, в Македония - около 600 или 800 хиляди, а в Гърция - около 400 хиляди. Това прави над три милиона албанци извън Албания срещу по-малко от три милиона в самата Албания.
Наред с гърците албанците са и един от най-старите народи на Балканите, но същевременно те са и народът, прекарал може би най-дълго под чужда власт. Още през втората половина на IV в. преди Христа по адриатическото крайбрежие се формира една илирийска държава, която е завладяна по-късно от войските на Филип Македонски, за да попадне накрая под римска власт. След разделянето на Рим на две земите на днешна Албания стават част от Източната римска империя (Византия), но илирите населяват една територия, която е далеч по-обширна от съвременните албански граници и обхваща повечето от Македония и Сърбия, както и цяла Босна, цяло Хърватско и цяла Словения.
По всичко личи, че подобно на траките илирите стават жертва на истинска демографска катастрофа, причинена както от многобройните нахлувания на нови народи от север, така и от една унищожителна и продължителна чумна епидемия, която пламва през VI в. след Христа. Рязкото отслабване на коренния елемент улеснява славянската колонизация на византийската провинция Илирикум. Липсата на славянски черти във физическия облик на днешните южни славяни и преди всичко на сърбите недвусмислено посочва обаче, че завареното население се е смесило със славяните до степен да им наложи собствения си антропологичен тип.
Следователно пославянчването на Илирикум е преди всичко от езиков и културен характер. Коренното население запазва своя език само в земите на днешна Албания, в Косово, в Северозападна Македония и в Северен Епир, но за разлика от говора на старите илири албанският е силно повлиян от латинския, гръцкия, българския и славянския. Много по-същественото в случая е, че към средата на IX в. след Христа северните части на днешно Косово стават един от центровете на средновековната сръбска държавност.
Албанците от адриатическото крайбрежие съумяват да отхвърлят византийската власт и да създадат своя държава чак през 1190 г., но още през 1216 г. албанското княжество е завладяно от епирския деспот Теодор Комнин, а след 1261 г. попада в границите на възстановената Византийска империя. Днешните косовски земи са включени на свой ред в Сръбското кралство, което постига политическото си единство с цената на все по-подчертана византизация. Средновековна Сърбия достига до своя връх към средата на XIV в., когато границите й обхващат не само Косово, но и цяла Македония, цяла Албания, както и немалки части от Гърция. Това е обаче и времето, когато сърбите са премахнали съсловното си представителство и са съсредоточили цялата власт в ръцете на своя цар, църквата е загубила едва ли не всякаква самостоятелност и е станала неделима от държавно-административната структура, а държавата налага своя контрол върху правото на владеене и ползване на земята.
Тази система не се променя и след завладяването на Балканите от османските турци, но всяко чуждо потисничество неизбежно изостря национализма и подобно на останалите балкански християни сърбите са убедени, че турската власт е главната, ако не и единствена причина за изоставането им спрямо западноевропейските страни. Работата обаче е там, че сърбите сами подготвят почвата за своята ориентализация, а развитието на албанците в тази насока е още по-трагично, тъй като до османската епоха те изпъкват измежду балканските народи като най-податливи на западно влияние. През XIII в. албанското крайбрежие попада неведнъж под властта или най-малкото под влиянието на Неаполитанското кралство, от което албанците усвояват редица социални и политически черти, присъщи на западноевропейското средновековно общество. Затова след разпадането на Сръбското царство в средата на XIV в. на територията на Албания се оформят градове-републики, независими княжества и независими селски общини. Тази демократичност се запазва и по време на героичните войни срещу османската агресия през XV в. - предводителят на албанците Георги Кастриоти Скендербег е свободно избран за върховен главнокомандващ от представителите на отделните градове-републики, княжества и селски общини, което придава на Албания характера на една конфедерация, подобна на швейцарската.
В същото време обаче християнството не пуска дълбоки корени в по-отдалечените селски и планински райони и на това се дължи и сравнителната лекота, с която мнозинството от албанците възприемат исляма. През XVI-XVII в. ислямизирани албански родове като този на Кюпрюлю придобиват изключително голямо влияние в Османската империя. Албански башибозуци (доброволци) често пъти участват и в потушаването на въстанията на балканските християни срещу османската власт. Към това се прибавя и трагедията на сърбите по време на войните между Хабсбургите и Османската империя през втората половина на XVII в., когато многобройни сръбски маси напускат враждебното мюсюлманско обкръжение в Косово и се заселват в Белградско, както и в най-южните краища на Унгария. Така историческата люлка на Сърбия губи безвъзвратно сръбския си характер.
Не е нужно да се изтъква, че това масово преселване заляга дълбоко в родовата памет на сърбите под формата на ирационална омраза към всичко мюсюлманско. Постепенното издигане на Черна гора в независима държава след 1699 г. минава през поредица от етнически прочиствания, като всяка война срещу Османската империя задължително започва с масово клане над мюсюлманското население, което е предимно албанско. Както е известно, в началото на 1878 г. Сърбия и Черна гора се включват и в руско-турската война, но далеч по-слабо позната е заповедта, която получават в тази връзка сръбските и черногорските войници, действащи в Северна Албания и Косово: "Колкото по-малко албанци и турци оставите, толкова по-голяма ще бъде заслугата ви към отечеството."
По силата на мирните договори, сключени в резултат на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, части от Северна Албания заедно с Косово влизат в границите на Сърбия, която прераства след 1918 г. в Сръбско-хърватско-словенско кралство или Югославия. Все пак, за разлика от българите в Македония и Западните покрайнини албанците са признати официално за национално малцинство и Белград е задължен да зачита правото им на собствен език и култура. В действителност и албанското население е подхвърлено на системен терор, който неведнъж придобива формата на повсеместен геноцид. Оправданието на сръбските власти е, че се борят срещу тероризма на различни албански националистични организации. Ответният удар не закъснява - след окупацията на Югославия през 1941 г. Косово става част от италианската окупационна зона, като е присъединено към Албания, която е завладяна от фашистка Италия още през 1939 г. В годините на Втората световна война най-кървавите репресии срещу сръбското население в Косово са дело не на окупаторите, а на техните албански помагачи.
От изпепеляващата омраза между сърби и албанци се възползва и националсоциалистическа Германия. След капитулацията на Италия през лятото на 1943 г. Албания и Косово са окупирани от Вермахта, но Хитлер създава за албанците едно марионетно правителство и поне привидно възстановява албанската държавност, и то с граници, които обхващат и Косово. Разбира се, още през 1939 г. една голяма част от албанците се включват в съпротивата срещу оста, но след 1941 г. те биват постепенно унищожени не толкова от окупаторите и техните албански привърженици, колкото от комунистите на Енвер Ходжа. Подобно на своя непосредствен вожд и учител Тито, Ходжа съчетава безогледното изтребване на всички инакомислещи с ловко разиграване на идеала за национално и социално освобождение.
Амбицията на Тито е да създаде своя собствена комунистическа империя на Балканите, която да погълне цяла Албания, цяла България, а по възможност и Гърция. Сталин осуетява този замисъл, а за да оцелее от домогванията на Тито, Енвер Ходжа залага на руската карта, поради което Белград трябва да се задоволи "само" с Косово. Без оглед на конфликта си със Сталин Тито изгражда възродената югославска държава изцяло по съветския модел, като се опира на марксистко-ленинската догма за нациите, националностите и националните малцинства. На практика това означава, че нациите са "по-равноправни" от малцинствата и получават статута на съюзни републики - Сърбия, Хърватско, Словения, Босна и Херцеговина, Черна гора и Македония. Косово и Войводина са "дарени" с по-долнокачествения ранг на автономни краища в рамките на Сърбия. Поначало комунистическата свръхцентрализация е абсолютно несъвместима с федерализма и подобно на Съюза на съветските социалистически републики администрацията на отделните републики е подчинена по най-строг начин на партийния апарат, който не признава друга воля освен тази на вожда. Целта е по-ефикасната комунизация на отделните народи до бъдещото им сливане в единна социалистическа общност, като се унищожат веднъж завинаги националните различия. В съветския случай това се свежда в крайна сметка до русификация на неруските народности, докато в Югославия Тито се осланя най-вече на сръбския елемент, макар че сам е хърватин - просто сърбите са най-многобройната югославска нация. Стратегията на югославизация, която всъщност е равносилна на сърбизация, изключва всякаква мисъл за изравняване на статута на Косово с този на останалите съюзни републики.
Премахването на привидната "автономия" на Косово и Войводина през 1987 г. е логичен завършек на този процес. При очертаващото се разпадане на Югославия сръбските националкомунисти начело със Слободан Милошевич се устремяват да завземат колкото може по-голяма част от югославското наследство, което предопределя и качествено по-високата степен на държавноадминистративна централизация. Ако обаче през 80-те години косовските албанци искаха в мнозинството си просто статут на съюзна република наравно с Черна гора, след повече от десет години националкомунистически сръбски терор те трудно биха се задоволили с друго решение освен с пълната независимост.
Косово - последната югославска война
Избухналият конфликт в сръбската провинция Косово е последният от поредицата междуетнически конфликти на полуострова, причинени от фатална смес недомислие, етническа дискриминация и националистически претенции. Периодичните изблици на насилие се развиват сякаш по един и същ модел, биологично сравним със зреенето на гноен цирей - бавно, но сигурно и необратимо. Това, което превръща еволюционните процеси на територията на бившата СФР Югославия в малки революции, са политически мини, заложени през последните десет години. Те обаче не са трудни за откриване и се знаят от всички. Така че би било гавра с паметта на мъртвите, ако се твърди, че жертвите са били неизбежни, тоест толкова много е направено във всички други насоки, че въоръженият сблъсък е останал единствена алтернатива. Може да се каже обратното - настоящият конфликт е резултат не от определени действия, а от липсата им.
Пренебрегнатото очевидно.
В случая с Косово зададените несъответствия - предпоставки за конфликта, са крещящи. На една територия се намират две абсолютно различни народностни групи с противоположни религия, манталитет и култура. Фактическото изражение на разликата е съществуването (защото е трудно да се нарече съжителство в конвенционалния смисъл) на две паралелни държавни системи - официалната сръбска и сенчестите структури на албанското население. Парадокс е, че 10 процента от населението в провинцията, съставлявано от сърби, упражнява целия аспект политически и лични права за сметка на останалите 90 процента албанци, методично подлагани на преследвания, унижения и политически натиск. Отношенията между албанци и сърби се базират на ситемен апартейд, основан на омраза и страх. Това се водещите характеристики на политическия, социалния и икономическия пейзаж в Косово заедно с липсата на каквато и да било комуникация между двете общности.
Първото нещо, което се набива на очи като съществен пропуск на международната дипломация, е отсъствието на мерки, насочени към създаване на взаимно доверие - предпоставка за започване на каквито и да било политически разговори. Неизвестно защо не бе назначен и официален пратеник на ООН, който да следи за спазване на човешките права в областта, като се имат предвид многобройните сигнали за системното им нарушаване. Липсваше и официална обща позиция по проблема в Косово, която да бъде отправна точка за натиск срещу Белград за зачитане малцинствените права в Сърбия. Международната общност не направи много и за поощряване на демократичните процеси в самата Сърбия в период на икономически сътресения и политическа нестабилност. Ненамесата намери извинение в неясната граница между това доколко чужди държави имат право на мнение, без да засягат вътрешните работи на една страна. Пасивността целеше избягване на излишното обтягане на отношенията с Русия, традиционно декларираща интересите си в региона. Друг е въпросът доколко един дебат по проблема в международна организация като ООН би представлявал нарушаване на държавния суверенитет.
Историята и фактите.
Територията на Косово е обект на териториални спорове от векове. През 1868 г. Косовският вилает става административна единица в Османската империя. Между 1910 и 1912 г. постига свободата си от турците с въстание на албанското население, но през 1912 е окупирано от Сърбия, Черна гора и България. Версайският договор от 1919 г. определя Косово като част от Югославия. По време на Втората световна война албанците представляват мнозинство на територията на Косово. При преговорите между партизаните, борещи се срещу германската окупация, е постигнато съгласие, че Косово има право на самоопределение след края на войната. След отхвърлянето на германската окупация, когато косовското население възнамерява да упражни правото си на самоопределение, югославското правителство налага военен режим в областта. При тези условия парламентът се събира от 8 до 10 юли 1945 г. и приема резолюция, която обявява Косово за част от Сърбия в рамките на Демократична република Югославия. Този псевдоакт на самоопределение е потвърден от федералната конституция ,приета през 1946 г. В резултат на развитието на политическите процеси в Югославия, ситуацията в Косово се подобрява през годините. Особен напредък бележат конституционните поправки през 1968 и 1971 г. Новата конституция на федерацията от 1974 г. дава на Косово статута на една от осемте федерални държави, съставляващи Югославия. Официално според член 5 от югославската конституция и член 3 на косовската територията на провинцията и границите й не могат да бъдат променяни без съгласието на Косово. Населението му има представители във всички федерални институции: президентството, парламента, правителството, Конституционния съд, Върховния съд, Националната банка, дипломатическите представителства в чужбина и т.н. Статутът на пълноправен член на федерацията дава право на Косово да има свои собствени конституция, парламент, президентство и други държавни органи и провинцията ги използва пълноценно.
Въпреки равноправното положение на Сърбия и Косово, предпоставено в конституцията, фактически амбициите на Сърбия спрямо по-малкия й съсед никога не са загубвали силата си. Още от 1981 г. Сърбия се опитва да ограничи независимостта на Косово. През 1988 г. сръбското правителство започва процедура за променяне на конституцията на републиката по начин, противоречащ на федералния основен закон и конституцията на Косово. За да защитят статуквото, повече от половин милион албанци демонстрират в столицата Прищина през ноември същата година. Протестите на студентите в Косово се съчетават с обща стачка. Миньорите в рудодобивния район Трепка слизат под земята и обявяват гладна стачка. Използвайки ситуацията, на 27 февруари 1989 г. президентът на Югославия Слободан Милошевич декларира, че поради "влошаване на обстановката в Косово са заплашени конституционният ред и целостта на страната". Под претекст "защита на обществения ред" в Косово е обявено извънредно положение.
При такива обстоятелства на 23 март 1989 г. е свикано заседание на парламента. Сградата на Народното събрание е обградена от танкове, армейски части и федерална полиция. Вътре в самия парламент между депутатите са внедрени служители от тайната полиция. При тези условия предложените по-рано от Сърбия поправки в конституцията са приети. Самите албанци в Косово наричат тази конституция "конституция на танковете". Като има предвид наложеното извънредно положение, натискът, упражнен върху депутатите, и съмнителната процедура по гласуването на текстовете в парламента, Конституционният съд на Косово започва процедура по анулиране на решенията на заседанието. Съдът обаче е разпуснат от сръбските власти, преди да завърши започнатото.
На 27 и 28 март 1989 г. вълна от протести и демонстрации залива Косово след скандалното заседание на парламента. В този период Сърбия приема промени в собствената си конституция. Извънредното положение в Косово продължава от 27 февруари 1989 г. до 24 април 1990 г. За тази близо година етническите албанци в Косово дават 34 жертви и 248 ранени. За отбелязване е, че няма нито един човек от друга националност, който да е убит или ранен.
Краят на автономията.
След като през април 1990 г. извънредното положение в областта е вдигнато, на 26 юни същата година Сърбия налага едностранно такова, което още е в сила. Този противоконституционен акт стана възможен, след като законът за дейността на държавните органи при специални обстоятелства бива одобрен от сръбския парламент. Този нормативен акт е последната капка в отнемането на каквито и да било правомощия от държавните органи на Федерална република Косово.
Законът бе обжалван пред Конституционния съд на Югославия, който вече близо 8 години не постановява решение. На 2 юли 1990 г. парламентът на Косово приема Декларация за устройството на Косово като равноправна част от югославската федерация в знак на протест срещу едностранните действия на Сърбия по премахването на автономията на областта. Три дни по-късно сръбският парламент приема Закон за премахването на парламента на Косово и неговото правителство. Това е първият случай, когато една държава - член на равностойна федерация, премахва народното събрание и правителството на друга такава. Този закон също бе оспорен пред Конституционния съд на Югославия и също все още не е получил становище. На 18 март 1991 г. Сърбия приема още един закон, с който премахва поста президент на Косово и представителя на провинцията в югославското президентство. Представител от името на Косово във федералния орган ще бъде назначаван от сръбския парламент. В заключение, през 1991 г. сръбският еднопартиен парламент прие новата конституция на републиката, която отрича правото на провинциите на собствени конституции и статут на федерални членове.
Последиците.
Последиците от премахването на автономията не са само политически. Икономиката на района, богат на олово, цинк, сребро и никел, се влошава все повече. Причините не са само в обективния удар върху стопанството след войната в Югославия. Сръбските власти започват серия от систематични мерки, за да разрушат икономическите основи на провинцията. Почти всички албанци, заемащи по-високи постове, са загубили заеманите длъжности. За много кратък период от време уволнените албанци достигат 147 000. Косовски предприятия са насилствено сливани със сръбски. Други са принудени да фалират, а трети са продавани и парите от продажбата внасяни във фонд за развитието на Сърбия.
Особено силни са фактите, сочещи към разнообразни нарушения на правата на човека в целия им спектър. След края на автономията през 1989 г. сръбският парламент прие немалко дискриминационни закони и решения в политическата, икономическата, културната, образователната сфера, сферата на здравеопазването. На брой законите, засягащи правата на албанците, са 26, около 470 са решенията върху приложението на мерките по извънредното положение. Законът за трудовите отношения при специални условия, публикуван в сръбския Държавен вестник с номер 40/90 от 26 юли 1990 г., се прилага само на територията на Косово. Законът е довел до уволнението на 147 000 етнически албанци, или 80% от всички заети в провинцията. Законът за официалното използване на езика (Държавен вестник No 45/91 от 27 юли 1991 г.) практически изключва използването на албанския език в училищата и държавните учреждения, въпреки че етническите албанци са 90 на сто от населението. Не липсват доказателства и за произволни убийства, измъчване и системен терор над населението.
Особено тежко е положението с основните политически свободи - нито една албанска политическа партия няма разрешение за регистрация. Тези, които са регистрирани преди 1989 г., не получават и минимума условия за функциониране (телефонни връзки, офиси, банкови сметки). Свободата на сдружаване на албанците, независимо дали политически или по друг начин, се счита за престъпление.
Президентът на Независимите синдикати, секретарят на Демократичната лига на Косово, секретарят на Съвета по човешките права са само някои от примерите за арестувани и пратени в затвора без официална присъда. Правата, свързани с упражняването на езика и културата, не се радват на по-добра съдба. На всички нива на образование уроци по албански език, литература, култура и история са заменени от сръбски. Издаването на албански учебници и други образователни материали е забранено. Над 22 000 албански учители работят без заплата през последните три години след решение на сръбските власти.
Четвърта албанска власт няма. Всички албански вестници, радио и телевизионни станции са забранени и затворени. След лятото на 1990 г. нито една албанска медиа няма право да издава вестници. Академията на изкуствата, Косовската филмова компания, Симфоничният оркестър, Националният театър и библиотека също са затворени от властите, като губят цялата издръжка от правителството.
И това ако не е достатъчен повод за протест, дори в балканските условия. -Факти, известни ако не на широката световна общественост, то поне на политическия й елит. И въпреки това проблемът се разви и превърна в трудно контролируема криза. Цялата скала на решенията й се свежда в момента до съвсем малко практически такива. От запазване на статуквото на провинцията, през подобряване на положението с човешките права, специален статус и частична автономия, до равнопоставеност във федерален аспект и отделяне - в момента тези теоретични до преди месец възможности дори не могат да бъдат поставени на една маса. Поредната серия от грешки, довела до война и до поредната квалификация - Балкани ли са, можеш да ги отпишеш. А иначе това ще е последната югославска война, след нея наистина няма да остане нищо от Югославия.
Ново югоембарго ще превърне западната граница в територия на мафията
"Да живее югоембаргото! ", беше извикал възторжено анонимен митничар през 1994 г., когато нарушаването на санкциите на ООН срещу западната ни съседка вървеше с пълна пара. Санкциите срещу Сърбия тогава докараха шеметни печалби на корумпирани гранични и митнически служители и престъпни структури. Според една от теориите в криминалистиката ембаргото срещу страните от бивша Югославия в периода 1993-1995 г. се оказаха за българската организирана престъпност необходимият катализатор за структуриране и срастване на държавни чиновници, бивши и настоящи ченгета и криминални типове.
Опасността от ново ембарго срещу Сърбия основателно поставя въпроса каква роля ще изиграе то върху криминогенната обстановка в страната. В своето слово пред Европейската конференция в Лондон миналия четвъртък премиерът Иван Костов отбеляза по повод евентуални нови санкции срещу Сърбия: "Конфликтите и изолацията означават развихряне на балканските мафии, свързването им в международни престъпни мрежи, тероризъм. Неугасените докрай конфликти физически отцепват Балканите от Европа и ги превръщат в зона на етническа омраза и религиозен екстремизъм. В тази среда се ражда най-бързо организираната престъпност. При липсата на демократични традиции няма кой да противодейства ефикасно на тази престъпност..."
За обединяване и интегриране на балканските и европейските мафии предупредиха в края на миналия месец и криминалисти на семинар в Цигов чарк, организиран от Съвета за криминологически изследвания към Главна прокуратура и Междурегионалния институт за изследване на престъпността и правосъдието към ООН. В него участваха криминолози, полицаи, прокурори и съдии от България, Сърбия, Албания, Македония и Румъния.
Сътрудничеството на организирани престъпни групи на Балканите е факт от дълги години. То получи своя най-силен тласък именно по време на югосанкциите през 1993-1995 г. Ето защо евентуални ограничения за търговия с бивша Югославия заради косовския конфликт ще превърне нарушаването им в ново доходоносно перо за финансите на мафията.
Статистиката показва, че въпреки ембаргото износът ни за страните от бивша Югославия скача с 43% за 1994 г. в сравнение с предходната. В доларово изражение това прави 571 млн. долара срещу 387 млн. долара през 1993 г. Естествено става въпрос за регистрираната търговия, главно с Македония, а не за нелегалната, чиито стойности са далеч по-големи, но от която мнозина натрупаха огромни богатства. През периода на югоембаргото бяха заведени едва около 15 наказателни дела за контрабанда у нас главно на горива и вещества с двойна употреба, но голяма част от тях бяха прекратени и изобщо не стигнаха до съда. За 90 процента от контрабандата дори не бяха образувани предварителни преписки.
Куфарната търговия, която даваше хляб на голяма част от населението от градовете по българо-сръбската граница, отново ще се възроди. Веднага след свалянето на ембаргото сръбските власти затегнаха контрола по границата и печалбата от контрабандата на хранителни продукти, горива и други стоки падна драстично, а рискът се увеличи. При ново ембарго обаче сърбите ще се оттеглят, за да могат да възстановят черния внос за страната си.
Съществува и още един друг много важен, рисков момент. Статистиката показва, че в районите около българо-сръбската граница престъпността се е увеличила драстично през 1997 г. На първо място по ръст за цяла България е Видинско. Там обикновените престъпления са нараснали с 55 на сто повече в сравнение с 1996 г. при средно за страната увеличение на престъпността с 23,4%. Пак там тежките престъпления срещу личността са се увеличили с 67% при среден ръст за страната 29%. Като основните причини за този ръст се посочват бедността и безработицата в районите около българо-югославската граница, която е два пъти по-голяма, отколкото средната за страната. Другите два окръжни града около българо-сръбската граница също заемат челни места в класацията за повишената престъпност. За Благоевградския район увеличението е 36%. Пиринският край е на четвърто място по увеличение на конвенционалните престъпления за миналата година. Веднага след него се нарежда с 35,7 на сто Кюстендилско. Районите на София-окръг са с умерено увеличаване на престъпност с 26,6%.
В същото време организираните силови структури отдавна контролират обикновената престъпност в крайграничните райони. Така мафията ще може безпрепятствено да взима своя данък от малките нарушители на ембаргото и да печели на гърба на рискуващите. А винаги когато има територии за разпределение, се стига до далеч по-драстични престъпления и нажежаване на обстановката. Когато през 1993-94 г. в София избухна гангстерската война, една от причините за нейното раздухване беше именно контролът на границата от различни групировки. Няколко месеца след 14 януари 1994 г., когато Иво Карамански беше арестуван, от затвора той директно обвини Мултигруп, че е платила, за да го държат заключен, защото пречел на групировката в нарушаване на югоембаргото и се намесил в бизнесделата им със съседна Сърбия.
Факт е и нещо друго - интеграционните процеси между балканските мафии отдавна са завършени. Косовските албанци, или така наречените шиптери, са сред най-търсените трафиканти на оръжие, наркотици и крадени коли. Те се славят и като едни от най-прецизните и жестоки килъри дори сред побратимите си в Западна Европа. В българските затвори лежат десетки шиптери, обвинени за трафик на дрога или оръжие. Досега обаче няма наш полицай, който да се е похвалил с това, че е накарал косовец да проговори. Жестоките закони на родовите мафии в Косово, както и в Албания, изискват всеки предател да бъде наказан със смърт от собствените си роднини. Затова шиптерите имат поговорката "От затвор се излиза, от гроб - не" и никога не проговарят на разпити. В същото време роднините поемат грижата за семействата, чиито мъже са в затвора, и това са железни правила.
Българи, македонци, албанци, шиптери и сърби отдавна си сътрудничат в трафика на крадени автомобили от Западна Европа и търговията с проститутки по обратния път. Съществуващите проиграни канали през границата съвсем естествено ще бъдат използвани за контрабанда на оръжие, горива и стоки с двойна употреба. За никого не е тайна, че през българо-македонската граница преминават едни от най-сигурните канали за прехвърляне на емигранти от бившия Съветски съюз и страните от третия свят. През страни като Румъния и Молдова минава основният контрабанден поток на стоки, осигурени от руската и украинската мафии. Всички тези факти говорят, че ако бъде наложено ембарго, градовете по протежението на българо-сръбската граница ще бъдат поставени под контрола на престъпни организирани структури и ще станат арена на мафиотски битки за надмощие и контрол.
Кризата в Косово не е вътрешен проблем за Югославия
Лондон, 9 март 1998 г. ... Ситуацията в Косово днес е критична. Липсва всякакъв диалог. Президентът Милошевич избяга от обещанията си, дадени пред албанското население. Вместо това сръбски военни и полицейски части започнаха кампания, която предизвика изблици на насилие, отнело живота на много невинни хора. За пореден път президентът Милошевич си играе с огъня. За пореден път се опитва да реши проблемите си не със силата на преговорите, а с аргумента на бруталното насилие. Когато през 1991 г. започна войната в бивша Югославия, международната общност не реагира с достатъчно увереност и непоколебимост. Всеки малък акт на агресия, на който ние не се възпротивихме, доведе до по-големи такива, които вече не можехме да предотвратим, без самите ние да се изложим на риск. И едва когато тези, които бяха отговорни, заплатиха за действията си с изолация, войната престана.
Трябваха ни седем години, докато стигнем до надеждата в проблема с Босна. Не бива да допуснем това да се повтори с нарастващия конфликт в Косово и не бихме го направили, ако приложим поуките от войната през 1991 г. Този път трябва да действаме единно и решително. Този път трябва да действаме, преди да е станало прекалено късно. На първо място трябва да признаем, че кризата в Косово не е вътрешен проблем за Югославия. Насилието, което избухна там, накърнява универсалните стандарти за човешките права. По поразителен начин наподобява сценария, който се разви при войната в Босна. Принципът "разделяй и владей" е отново в действие, като убийци в униформа се целят вече не в отделни индивиди, а в цели семейства, родове и общности, за да посеят семената на страха.
Президентът Милошевич е виновен за интернационализирането на тази криза, не ние. Време е да се спре сега, преди да е напуснала границите на провинцията. В противен случай ще трябва да поемем отговорността от последиците за региона, Европа, ценностите, които споделяме. На второ място, трябва да внимаваме да не се парализираме от това изкуствено безпристрастие, което изравнява престъпниците с техните жертви. Трябва ясно да заявим това, което е пределно ясно - отговорността за насилието лежи изключително върху правителството в Белград.
Властите в Сърбия ще се опитат да заблудят хората, твърдейки, че действията им са в отговор на терористична заплаха. Ние не отричаме, че те са изправени пред подобна заплаха. Ние не храним топли чувства към такова освободително движение, което съди и убива етнически сърби и албанци, защото не ги харесва. Но очакваме правителствата да се мерят с по-високи стандарти от терористичните групи, защото провокация от никакъв вид не може да извини сръбските действия в Косово. През изминалите дни получихме достоверни сведения, че силите за сигурност са почернили цели села, горили домове, извършвали убийства на бременни жени и старци, които просто не биха могли да представляват заплаха за сърбите. Белград сам се превърна в престъпник, като възпрепятства достъпа на независими наблюдатели и служители на Червения кръст в района.
Президентът Милошевич иска да смятаме правителството му за легитимно. Но легитимните правителства решават вътрешните си проблеми с диалог и законност, не с артилерия. Единственият начин да се справим с подобен род насилие е чрез преки действия, не празна риторика - това е най-важният урок от 1991 г. Морален укор и символични жестове на загриженост няма да ни доведат доникъде. Повече предупреждения са безсмислени - Милошевич вече направи това, което го предупреждавахме да не прави. Дипломатическите визити също няма да имат резултат, ако Милошевич не разбере, че ще загуби повече, отколкото ще печели, от продължаване на сегашното си поведение. Не трябва да забравяме, че преди сегашната криза в Косово международната общност започна да разхлабва санкционната хватка около Сърбия. С поведението си Милошевич ни показа, че външна стена на санкции вече не е достатъчна. Трябва да се намерят други средства за натиск.
Трябва да настояваме пред Международния военен трибунал да събира данни за извършваните престъпления в Косово сега, преди да е станало по-лошо. Трябва да учредим консорциум от неправителствени организации и правителства за събиране и разпределяне на хуманитарна помощ. Трябва да действаме решително, за да помогнем на онези, които подкрепят ненасилието в Косово. Нека да покажем, че с помощта на света такова решение е възможно.
Коментар
Лицензирането на банки от БНБ заприлича на тука има, тука нема
За пореден път от БНБ доказаха, че тайнствеността, в която са изпаднали, не е на добро. Всички в държа- вата - бизнесмени, интелектуалци, електорат - научиха за лицензирането на първата турска банка у нас някак си случайно - от премиера Костов при срещата му с турския му колега Йълмаз. Не че е въпрос от калибъра на газа, но все пак в България има четири-пет гръцки и нито една турска банка. Костов обеща лиценз на турска банка преди поло-вин година, но после се подразбра, че шефът на БНБ Гаврийски не е съгласен.
Сега при поредното комшийско виждане с Йълмаз бъл-гарският премиер изненадващо съобщи, че БНБ е лицензирала турската "Зираат банкасъ". После се оказа, че ставало дума само за писмо на Гаврийски, с което уверява, че разрешението ще бъде дадено. Докато цялото чудене има ли, няма ли лиценз си течеше, БНБ не издаде официално нито звук по темата. Повече от ясно е, че става въпрос за политическо решение. Също така ясно е, че БНБ продължава да е под ембарго да дава нови лицензи. Променено ли е положението и с какво. Размразяването само за Турция ли се отнася, или падането на забраната се отнася и за европейски и американски банки и т.н.
Правилата на борда дойдоха, за да заменят кражбите, скрити зад тайните решения на класическата централна банка. Вместо това обаче на фона на сегашното положение бившата БНБ изглежда прозрачна като американския сенат. От това ръководство на БНБ просто не може да се изтръгне нищо - нито какви са тенденциите в макроикономическите показатели, какво е състоянието на банковата система, как реагира реалната икономика на борда, какво да очаква бизнесът. Да не говорим за обичайните решения, с които се приемат наредби, сменят се синдици, определят се различни критерии. Добре че някои неща няма как да не излязат в Държавен вестник. Иначе може някъде бордът да е направил прозрачно управлението на банковата система, но не и в България.
Дори когато е прав, медийният съвет греши
С порицаването на репортажа на Диана Янкулова за Бонев НСРТ просто констатира явно нарушение на журналистическия професионализъм и морал. Колкото един компромат придобива по-голяма публичност, толкова по-силен става той, толкова повече изпълнява целта си. Медиите носят голяма отговорност за това. Журналистиката е власт и както с всяка власт, така и с нея може волно или неволно да се злоупотреби.
Ако медиите отразяват по такъв начин всеки компромат, този подход съвсем скоро ще добие голяма популярност. Всеки ще започне да клевети когото му скимне и няма да носи отговорност, скривайки се зад това, че "просто констатира факта". По всички законодателства разпространението на клевета си е пак клевета.
Но ако има някой, който може да бъде обвинен в цензура, това е ръководството на БНР. Без да се замислят, радио-босовете почти уволниха репортерката, нарочена от медийния съвет, въпреки че нейните началници също са знаели какво ще се каже в националния ефир, т.е. те също носят вина и ако ще има наказания, то и висшестоящите на журналистката трябва да си отнесат заслуженото. Проблемът е, че журналистическият морал и професионализъм не може да се възпита силово - с наказания. Затова и трябва да има прессъвет, но създаден от гилдията (повече на стр. 53).
Другият проблем е, че това е доста по-нова ситуация в медийното ни пространство. Как трябва да реагира една медиа на това, че в кутиите на депутатите има компромат? Съвсем професионално е това да бъде оценено като новина, част от следената от обществеността "газова война". Такава новина освен това е продаваема на постния информационен поток през последните месеци, дори може да се окаже номер едно. В това няма нищо лошо и както се видя, частните медии реагираха съвсем адекватно, коментирайки компромата на челните си страници и в същото време спазвайки благоприличието и журналистическия морал.
Пита се, какъв му е проблемът на радиото? А отговорът е: там задачата не е да продадеш новината на слушателите си, а как хем да го направиш, хем да не обидиш хората, които ти плащат - управляващите. Вместо като редактори шефовете по веригата се държат като държавни чиновници. Тоест не поемат отговорност за решенията си (ако въобще ги вземат) и ако някой размаха пръст, прехвърлят вината на тези по-долу. Как в такава среда редовите репортери могат да възпитат журналистически морал? Така че проблемът на радиото не е "Диана Янкулова". Просто още един случай, в който медийният хаос ощетява и слушателите, и журналистите.
Железничари спряха движението на влаковете за час
От 91 влака, които тръгват между 10 и 11 часа на 12 март (четвъртък), 39 не са отпътували навреме, съобщиха от БДЖ. Спирането на движението е организирано от Синдиката на локомотивните машинисти към КНСБ в знак на протест срещу ниското заплащане на труда на машинистите. "За мен проблем като стачка не съществува и се извинявам на гражданите за неудобството в пътуването", заяви Владимир Дунчев - генерален директор на БДЖ. Споразумение за повишение на заплатите е сключено с най-масовия синдикат на железничарите в КНСБ, Синдиката на железничарите в България, и според Кодекса на труда преговорите се водят с най-големите синдикати в железниците. Това е причината Дунчев да отказва да се среща със стачниците и да не приема исканията им. В момента средната заплата на железничарите е 350 000 лева, а претенциите им отиваха към 4 средни работни заплати за страната (или около 700 000 лева). Участниците в стачката временно са отстранени от работа, съобщи БНР в петък. Железничарите няма да имат достъп до локомотивите, докато се изясни законността на техния протест. Първоначално мярката засегнала 134 души. Шефът на БДЖ се заканва да отстрани всички стачкували.
От общо 10 депа в страната 5 депа са подкрепили стачниците. Това са локомотивни бригади от София, Горна Оряховица, Варна, Дупница, Бургас. Машинистите от Русе, Стара Загора, Пловдив, Димитровград и Мездра изобщо не са стачкували, обявиха от БДЖ. От ръководството на държавните железници обявиха, че всички, които не са спазили Правилника за движение на влаковете, както и Дисциплинарния устав, са отстранени от работа. Оперативни съвещания на ръководствата на гарите по места ще вземат решения за наказанията или уволненията, които ще получат отстранените от работа.
Египет иска да гради инфраструктура у нас
Шест междуправителствени спогодби и три на неправителствено равнище ще бъдат сключени по време на единадесетата сесия на смесената българо-египетска комисия за икономическо сътрудничество. Целта на сесията е да се актуализират договорно-правните отношения между България и Египет и да се създаде основата за разширяване на търговско-икономическите връзки и за повишаване на стокообмена между двете страни.
Вицепремиерът Евгений Бакърджиев, който е съпредседател на комисията от българска страна, се срещна с председателя на египетския парламент д-р Ахмед Сурур. Председателят на Столичния общински съвет Антоан Николов и зам.-министърът на регионалното развитие и благоустройството Евгений Чачев се срещнаха с тримата вицепрезиденти на египетската компания "Арабконтрак-торс". За миналата година фирмата има оборот от 1.6 млрд. долара и смесени дружества в 22 държави. Дейността й е насочена основно към изграждане на инфра-структура, корабостроене, производство на хранителни стоки, финансова и инвестиционна дейност. Компанията е проявила интерес към инвестиции в инфраструктурни обекти в България - автомагистрали, летище "Бургас", метрото в София и др. Предложено е да се създаде смесено дружество между "Арабконтракторс" и три български фирми - Главболгар-строй, Техноекспортстрой и Газстроймонтаж, съобщиха от Министерския съвет. Намерението е дружеството да участва в изграждането на газопроводи и петролопроводи в трети страни. През втората половина на май представители на компанията ще посетят България за уточняването на под-робностите около създаването на смесената фирма и конкретните обекти, по които ще се работи в България и Египет, казаха още от МС.
НСБОП лови иманяри с древногръцка керамика
Оперативни работници от Националната служба за борба с организираната престъпност са осуетили две сделки с антични керамични съдове, стана ясно миналия понеделник. Чернофигурен кратер от 6 век пр.н.е. е бил конфискуван при съвместна операция с РДВР - Стара Загора, в село на 20 километра от Казанлък на 5 и 6 март. Кратерът е съд, който се е използвал от древните гърци за смесване на виното с вода. Върху него е изобразена богинята на победата Нике в бойна колесница, карана от четири коня. Съдът е открит през 1974 г. при археологическите разкопки на тракийска могила и се е съхранявал в Ловешкия археологически музей, откъдето е бил откраднат.
"Работим от 2 години по този случай. Досега съдът е минал през ръцете на 15 посредници", казаха от НСБОП. Последният път кратерът е бил купен за 15 000 германски марки. Според оперативните работници той трябвало да бъде продаден на чуждестранен купувач, който обещавал 50 000 долара. На западни аукциони цената на подобни съдове се движи около 35-40 хиляди марки, твърдят от НСБОП. При операцията няма задържани. Купувачите не са подведени под отговорност, но са предали кратера на ловешкия музей.
Подобен кратер е конфискуван в началото на март от иманяр в Троян. Той датира от 5-и век пр.н.е. и върху него са изобразени богът на виното Дионисий и древни гърци, които злоупотребяват с алкохолни напитки. Заловеният иманяр твърди, че е открил съда в насипно състояние и лично го е възстановил.
Закон ще защитава националните паркове и резерватите
Три национални парка и 89 резервата остават изключителна държавна собственост и ще бъдат управлявани от Министерството на околната среда, предвижда проектът на закон за защитените територии, който Министерският съвет одобри в началото на миналата седмица. Трите парка с национално значение, които ще бъдат изключителна държавна собственост, са Пирин, Централният Балкан и Рила. Сред резерватите, които ще управлява държавата, са посочени Камчия, Сребърна, Джендема, Богдан - Копривщица, Ропотамо, Централен рилски резерват, Мантарица - Ракитово, Водните лилии - Созопол, Горната кория - Берковица и др. Дейностите по възстановяването на собствеността върху горите и земеделските земи също изисква въпросът със защитените територии да бъде уреден законодателно и да се определят обектите, които не подлежат на реституция и чиито собственици трябва да бъдат компенсирани, обясни министърът на околната среда Евдокия Манева. С влизането си в сила законът за защитените територии ще осигури по-голям достъп на страната ни до международните фондове за опазване на природната страна и ще подобри сътрудничеството с международните финансови институции, които предоставят значима безвъзмездна помощ за екологични проекти, смятат експерти от МОС.
Според проектозакона държавата трябва да изгражда и да осигурява функционирането на система от защитени територии, които са част от регионалната и световната мрежа. Въвеждат се нови категории защитени територии, които да съответстват на международната класификация. В проекта са посочени шест категории защитени територии - резерват, национален парк, природен паметник, поддържан резерват, природен парк и защитена местност. В защитените територии се включват гори, земи и водни площи. Населените места, които се намират в границите на защитените територии, не са част от тях.
При увеличаване на площта или включване на нови защитени територии в парковете с национално значение и държавните резервати земите и водните площи, които са собственост на физически и юридически лица, се отчуждават по реда на Закона за държавната собственост. Във всички останали случаи обявяването на териториите за защитени не променя тяхната собственост. Законът предвижда плурализъм в собствеността върху горите, земите и водните площи в защитените територии без тези, които са изключителна държавна собственост.
Западът налага санкции на Белград
Западът натисна в петък лидерите на Сърбия и на косовските албанци да подновят опитите за диалог за бъдещето на Косово, след като в четвъртък предложението на Белград бе отхвърлено от косовските албанци. На среща на външните министри на страните - членки на ЕС, в края на миналата седмица в Единбург, Шотландия, европейските първи дипломати изразиха опасенията си, че нестабилната обстановка в Косово може да даде ход на кървави етнически сблъсъци на Балканите.
Британският външен министър Робин Кук определи предложението на Белград като, "нищо ново" но изяви разочарованието си от прибързаната ответна реакция на косовските албанци. Лидерите на албанците в Косово подчертаха, че диалог е възможен само ако бъдат разгледани техните искания за пълна независимост на Косово - искания, които според югославския президент Слободан Милошевич и международната общност са крайно неприемливи и далеч от политическата действителност.
Според немски официален източник външният министър на Германия Клаус Кинкел е посъветвал лидера на косовските албанци Ибрахим Ругова да приеме мирния диалог със сърбите, ако не иска да улесни Милошевич в разрешаването на казуса "Косово" по най-лошия за албанците в сръбската провинция начин.
Пет западни демокрации - САЩ, Великобритания, Германия, Франция и Италия, наложиха санкции на Белград, които значително ще се усилят, ако до 25 март не бъде отбелязан напредък в случая "Косово". Това обяснява и активността на лидерите на сърбите, които отправиха нова покана за диалог към Ибрахим Ругова, насрочен за понеделник (16 март) в Прищина.
Кипърските турци са против членството на Кипър в ЕС
В събота външните министри на ЕС обсъдиха проблемите с евентуалното присъединяване към ЕС на разделения между кипърските гърци и кипърски турци средиземноморски остров Кипър, една от шестте държави, получили съгласието на ЕС на срещата през декември миналата година в Люксембург да бъдат приети за членове на ЕС с първата вълна на разширяването на съюза. Франция настоя преговорите по присъединяването на Кипър към ЕС да бъдат замразени, ако кипърските турци изпълнят заканата си да не се присъединят към структурите на ЕС. От своя страна Гърция обяви, че ще блокира процеса на разширяване на ЕС, ако преговорите с Кипър застинат. Позицията на Великобритания е близка до тази на Гърция. "Преговорите по членството на Кипър в ЕС ще продължат независимо от позицията на кипърските турци. Надяваме се, че лидерите в северната част на острова (турската част) ще проявят политическа зрялост. Въпреки това не сме много оптимистично настроени", заяви британски дипломат. Парламентът на самопровъзгласилата се севернокипърска турска република през 1983 г., получила признание като такава само от Турция, прие във вторник (10 март) да не се включи в присъединяването към ЕС, ако севернокипърската турска република не получи международно признание.
Накратко
Новият посланик на Македония Никола Тодорчевски покани президента Стоянов да посети Скопие. Ще посетя Македония, когато има възможности за практически резултати, е отговорил президентът. Тодорчевски връчи акредитивните си писма миналия петък.
Депутати от демократичната левица, евролевицата и ОНС се заканиха да сезират Конституционния съд за промените в Закона за народната просвета. Матурите лишават учениците от гъвкава реализация, а 12-годишното обучение било натрапено. Около 70 000 от СПТУ-тата се лишават от бъдеще, твърдят вносителите на иска. Дванайсеткласното образование щяло да докара нулева година за армията през 2001 г. Ръководството на Българска офицерска легия "Раковски" се оплака на президента от военния министър. Шефът на отбранителното ведомство отказва да подпише заповед за регистрацията на организацията. Според чл. 198 от Закона за отбраната и въоръжените сили създаването на съсловна организация в армията не може да стане без параф на министъра. При промените във военния закон мнозинството не пожела да премахне това законово ограничение, оплакаха се от Легията.
Петдесет и един народни представители от БСП, евролевицата и ОНС атакуваха пред Конституционния съд правилника за работата на парламента. Депутатите искат отмяна на ограничението за образуване на парламентарна група, което в момента е 10 души. Народните избраници искат и отмяна на текста, според който председателят на парламента или заместниците му биват освобождавани от поста, ако се разпадне парламентарната група, която ги е излъчила.
Скалпелът, който моделира от Франкенщайн до мис Каприз
В пожълтялата книжка "Как станах кинозвезда" на Хаим Оливер невръстният герой беше заставен от амбициозната си майка (която го гласеше за ролята на Орфей) да пази диета, да ходи с прилепени с анкерпласт към главата щръкнали уши и с щипка на месестия си нос. Ако действието се развиваше в наши дни, малчуганът просто щеше да бъде поверен на пластичен хирург.
Понятието пластична хирургия означава отстраняване на дефекти по тялото от различно естество - вродени аномалии, травми, изгаряния, пигментни петна, старееща кожа. Или възстановяване на всякаква загуба на тъкан. Оттам и специалността се дели главно на възстановителна и естетична. В България напоследък се комерсиализира козметичната хирургия. Ако допреди няколко години суетните хрумвания на сънародниците ни се свеждаха до заличаване на татуировка, сега по тукашните географски ширини е актуална почти цялата световна номенклатура на body-корекции- от премахване на бръчки през оформяне на устни до смяна на пола.
За пластик се признава лекар със специалност обща хирургия или ортопедия и травматология, прибавил към CV-то си двугодишен курс по пластична хирургия и успешно преминат изпит. Пластичната хирургия е гранична специалност и затова някои бели престилки са на мнение, че всяка хирургична специалност трябва да си развива пластиката поотделно.
По данни на националното дружество по пластична хирургия и изгаряния в България има 30 специалисти пластици. Държавните заведения, в които се извършват деликатните "занаятчийски" услуги, са секцията по изгаряне и пластика в "Пирогов", клиниката по термична травма и пластична хирургия във варненската Военноморска болница и секторът по изгаряния в Пловдив. Трите клиники са признати като бази за специализация. Ориентацията на пластичната работа там е предимно реконструктивна. Плас-тични нужди за хубост се покриват почти изцяло от частните клиники.
"Бедата е в това, че хора, които нямат нито необходимата подготовка, нито нужната квалификация, се хвърлиха да правят операции с надеждата, че ще спечелят много пари. Лошите резултати естествено не закъсняват. Това е вредно и опасно за здравето и живота на хората", твърди д-р Димитър Евстатиев, национален консултант по пластична хирургия към здравното министерство и шеф на частна клиника. Режимът за откриване на личен beauty-кабинет е, общо взето, либерален - за всеки, който е завършил медицина. Какво ще прави там - остава на неговата съвест и отговорност. Така в момента действащи пластици са анестезиоложка, избрала да се занимава с липосукции, и хирург на ръката, който оперира клепачи. Печално известна преди време стана "моделиерската" преквалификация на уважавания сърдечносъдов хирург Йовчо Топалов.
"Не всеки може да бъде пластичен хирург. Много от най-добрите хирурзи не могат да направят един възел с инструмент, както ние работим. Или нямат отношение към кожата - нещо много важно, за да се получи добър резултат на лице", смятат козметични специалисти. Всъщност някои "брадати" теоретици на пластиката прехвърлят мост между доходоносната медицинска специалност и топологията. Математическата наука за промяна на формите оживява в пластичната хирургия, т.е. там се отчита къде отива всеки милиметър тъкан и как променя формата си. А кожата има разтегливост, различна при различните възрасти, полове, заболявания. "При изгаряне и дефект, получени в ранна детска възраст например, те подлежат на оперативни корекции по-продължително време, защото присадката или белегът растат по-бавно", обяснява д-р Николай Атанасов, специалист по пластична хирургия в "Пирогов".
Винаги е важно решилите да участват live в жанра "открийте 10-те разлики" да подходят грамотно и да не бързат при избора на частния си Бог. Във Варна преди време течен силикон, впръскан без капсула, причини емболия и доведе до смъртта на една жена. Инжектирането на гел е забранено в почти всички страни от много години. Вкарването на парафин в тялото е абсолютно подсъдно, защото е токсичен. Но някои в България продължават да го правят.
"От началото на тази година търсенето спадна рязко. Иначе идват главно за уши, гърди, носове и кореми", казва проф. Вълкан Йовчев, основател на пластичната хирургия в България.
Познатите от задокеанските филми
По принцип първата задача на пластиците нементета е да разберат дали прекрачилият прага им човек има правилна мотивация за операцията (особено ако проблемът не е реконструктивен, а естетичен), дали наистина е в нужда и козметичната корекция би му помогнала да се интегрира по-успешно в социума. Това се нарича показания за операция. "Вие може да дойдете да ми кажете: оправете ми носа. Вие може да дойдете да ми кажете: извадете ми едното око. Аз не съм длъжен, всичко е въпрос на правилна преценка", коментира д-р Евстатиев. В регламентираните face off-клиники лекарите, освен че трябва да са талантливи като татко Карло, се налага да бъдат и психолози. "Ако една жена ми каже, че иска да й уголемя устните, защото приятелят й не я харесвал, опитвам се да я убедя, че проблемът между тях едва ли е в нейното лице и че негърските устни трудно ще й донесат щастие", казва собственик на частен кабинет. Другите опасни породи клиенти са онези с въображаеми дефекти, вечно недоволните и убедените, че пластичната операция е магия, която ще сложи точка на всичките им неблагополучия.
Положили Хипократовата клетва пластици признават, че се водят от азбучния принцип в медицината: "не вреди".
Когато лекарят установи, че хирургичната манипулация е необходима и той може да я направи, той е длъжен да преведе на достъпен език на пациента естеството на пластичната операция в детайли - в какво се състои, какви етапи има (при положение, че дадено състояние или заболяване изисква няколко операции). Възстановителният период също трябва да бъде обяснен - какви болки ще има, каква хигиена трябва да спазва, какво не трябва да се прави, евентуално допълнително лечение - физиотерапия, рехабилитация, ластично бельо. Пациентът трябва да е наясно с очаквания ефект и рисковете от усложнения или несъответствие с желания "след"-вариант. На много места се подписва декларация, че бъдещата Шер, да речем, е запозната с операционните подробности и доброволно се подлага на хирургична манипулация. Едва тогава пластикът може да посегне към скалпела.
Между другото доста клиенти на естетични клиники не са наясно с това какво точно искат. Някои момичета носели снимки на кинозвезди или на по-хубави приятелки, други на място експериментират с молив върху собствената си снимка. "Веднъж една клиентка, дошла за увеличаване на бюста, разгледа различните протези и каза: ами не знам, докторе, вие изберете. А това е все едно да ме попита за кого да се омъжи", смее се естетичен хирург.
"Компютърът ми беше нужен, за да мога да покажа на пациента как ще изглежда след дадена операция. Най-често става въпрос за пациенти, които искат да си коригират носа или въобще да си променят физиономията", разказва доц. Христо Бояджиев, директор и главен хирург на клиника "Тривиа". Според него някой може да има гърбав нос и той да му стои много добре на лицето, както е вероятно финият, чип нос, за който друг е склонен да плати богато, да изглежда като бенка на лика му. "Показвам на монитора само това, което мога да направя със скалпела", казва д-р Бояджиев и добавя, че въпреки разликата между виртуалния модел и живата тъкан, в общи линии резултатът от операцията е еднакъв. Другите "Тривиа"-лни операции са фейс-лифтинг (премахване на бръчки), поправка на уши (бумът на тази медуслуга май беше, след като борците масово се "пенсионираха" от тепиха) и напоследък, липосукцио. Липоаспирацията е метод, който позволява премахване на мазнини и целулит в различни области на тялото (корем, бедра и подбедрици) чрез изсмукване. Така дама с физика на сумист може да излезе от клиниката само приятно закръглена. Липосукциото позволява и естетично скулптуриране на тялото при хора с по-проблемна конструкция. Същината на липоизсмукването е излишните клетки да бъдат премахнати. Понеже след 18-годишна възраст клетките не се размножават, естетичните лекари твърдят, че веднъж премахнати, бричовете, да речем, не се възстановяват.
В челото на класацията на търсените пластични услуги е корекцията на бюстовете - повдигане, намаляване и най-вече увеличаване. "Първите протези на гърди съм поставил преди 27 години", спомня си д-р Бояджиев. Днес силиконът отново е на върха на славата. Американските учени не успяха да докажат, че той е канцерогенен, спряха да изплащат обезщетения на жени със силиконови подплънки, и дори разрешиха прилагането на силиконови протези за реконструирането на гърда след рак. Опасен със сигурност е геловият силикон, който се инжектира безразборно в тялото.
Изборът на бюст-протези е голям - освен все още спорните силиконови протези има такива, пълни с физиологичен разтвор. Най-нови са протезите на базата на триглицериди (например соево масло) - от тях в света имало инструментално заложени 7000 чифта. Общопризнатият недостатък на протезите по принцип е фактът, че трудно пропускат рентгеновите лъчи при профилактичен или друг преглед. Вестникарските истории със свлекли се на корема силиконови подплънки или спукани при прегръдка изкуствени гърди, общо взето, веселят хирурзите и изправят косата на тези, които я имат.
Плешивите също могат да бъдат ощастливени от естетичната хирургия. "Използваме собствена коса, която се насажда на оголелите места и си расте като собствена. Просто се насаждат косъм по косъм в направените предварително дупчици на главата. Бавен процес е - една операция трае три часа. За да се постигне определена гъстота, понякога са необходими две до три операции", разказва шефът на "Тривиа".
Пластичните операции в България са значително по-евтини, отколкото по света, а общо взето, се работи със същите материали. "Повдигане на гърди със силиконови протези при мен е 1200 долара", информира проф. Йовчев. Същата услуга на два часа разстояние със самолет в западна посока струва не по-малко от 2000 долара. Един нос в Швейцария струва около 1700 долара, у нас риномоделирането излиза към 450 долара. Липосукциото в София варира между 360 и 450 долара. " В Щатите квалификацията и трудът се ценят високо. Тук нещата стоят малко по-различно, въпреки че нашата подготовка не отстъпва на подготовката на който и да било пластичен хирург от цивилизована държава", смятат пластици.
"Като нямат пари обаче, хората започват да се харесват", обобщава виртуоз на скалпела.
Право на отговор
Законът - добър или лош, трябва да се познава
Изпитвам истинско удоволствие от статията на началника на управление "Музеи, галерии и изобразителни изкуства" литературния критик Алберт Бенбасат. Той направи най-сетне грубата за един неспециалист в областта на музейната работа грешка да се произнесе по професионални проблеми. Разбира се, давам си сметка, че не толкова грижата за опазването на паметниците на културата движи дискусията в "Капитал", а дискредитацията - лично моята и дейността на Националния исторически музей. Защото всичко писано досега е съсредоточено върху горните два субекта и обществото може да остане с впечатлението, че за възхода и падението на българските музеи са виновни Националният исторически музей и Божидар Димитров. Затова искам ясно да заявя - използвайки правото си на отговор пред обществото - като правомощия по статут Националния исторически музей и неговият директор нямат нито законодателна инициатива, нито възможност да правят промени в подзаконови нормативни актове, нито имат възможност да нарушат (за добро или зло) работата на останалите 225 български музея. И ако законът е лош (единственото, с което съм съгласен с Бенбасат), ако са лоши и подзаконовите актове (неработещи или спиращи дейността на музеите), ако в административната им уредба е пълен хаос, ако няма пари за елементарни музейни нужди, виновни за това са не Националният исторически музей и Божидар Димитров, а екипите на Министерството на културата през последните 7-8 години и почти несменяемият през това време шеф на музеите - литературният критик Алберт Бенбасат.
Националният исторически музей и директорът му през това време правеха това, което могат и което им е положено по статут - да издирват и прибират в музея паметници на културата, да ги консервират и реставрират, да ги изучават, да ги опазват и накрая да ги популяризират. Националният исторически музей не можеше и сега не може по силата на статута си да попречи на директорите другите музеи да правят това. Ако повечето от тях не са го правили (г-жа Босапчиева и г-н Райкински например), вината е у тях, а не у мен. Казано с други думи, защото са некадърни да го правят.
Ето така националното богатство в Националния исторически музей се увеличи от 172 000 на 508 000 паметника.
Бенбасат откроено лъже, заявявайки, че никой в музея не знае точния брой на експонатите. Националният исторически музей има ред - за разлика от Управление "Музеи, галерии и изобразителни изкуства" в Министерството на културата. Прилагам официална справка от ревизията на Сметната палата и Министерството на културата.
Отново лъже Бенбасат, твърдейки, че маститият директор няма заслуги за увеличението и че то се дължи само на приетите в Националния исторически музей фондове на закрити музеи и дарения на държавни институции. Защо са пропуснати хилядите паметници, влезли в НИМ чрез археологическите ни разкопки, чрез откупки от граждани, чрез етнографски експедиции, дарения на частни лица. Това е заслуга на директора и на екипа на Националния исторически музей. Но дори и даренията от институциите, които са споменати, искат много работа и от директора, и от сътрудниците му. Защото, когато НСБОП носи нещо в музея, това автоматично ни прави експерти и свидетели по делото - с всички опасности, включително и за живота на участниците в процеса. По тази причина много музеи отказват сътрудничество с НСБОП и отказват експертизи.
Що се отнася до заслугата на директора на НИМ за "богатата колекция от български християнски ценности", намирала се преди това в АИМ на БАН, тя е огромна и колкото и нескромно да звучи, вероятно с нея ще остана в историята на музейното дело. Защото тази малка като бройка (около 400 паметника), но изключително ценна от художествена и историческа гледна точка колекция в резултат на "отговорно" пазене в АИМ в течение на няколко десетилетия бе купчина полуизгнили дъски, парчета плат, разпаднала се метална утвар. С цената на десетки милиони левове те бяха спасени, т.е. консервирани и реставрирани. Да не говорим, че не бяха инвентирани дори, а само така им се осигурява юридическа защита. А защо някои от тях бяха представени като дарения - Бенбасат знае много добре, че така бе решено не от мен, а от министъра на културата по определени висши държавни съображения. Между другото заслугата на директора и на екипа му (и смятам, че тя е по-важна дори от броя на паметниците) е консервацията и реставрацията на всички новопостъпили паметници - и на тези от НСБОП, и от закритите музеи, и от разкопките, и от откупките и от останалите дарения. Обществото би трябвало да знае, че паметниците загиват дори и в музеите, тъй като всички почти влизат със сериозни разрушения и със сериозни заболявания на материала, от който са направени. Всеки специалист знае, че за консервация и реставрация се харчат понякога десетократно повече средства от тези за придобиването. Намирането на тези пари (защото и на НИМ въпреки мнението на част от авторите, изявили се в "Капитал", държавата дава пари само за заплати) е пак заслуга на директора. Както и организацията на цялата работа на музея. Толкова по въпроса за заслугите - моите и на екипа на НИМ. Те не се отричат дори от враговете ни.
По въпроса за откупките от хора, смятани за иманяри, смешно е моя милост, смятан от тях за враг No1, руган и дори "осъден" от някои техни дружинки да бъде обвиняван, че ги защищава. Констатацията не е защита - това обаче, което и малограмотният ще разбере, е, че измисленият термин археологическа находка не фигурира в закона и затова ще си позволя да го цитирам изцяло.
Чл.16: "Всички паметници на културата, открити при археологически разкопки, са собственост на държавата. " Това е цялото съдържание на члена, в него се визират само научните археологически разкопки, а не иманярските копания.
Затова и се спасяват при съдебни дела иманярите. Вината за това носят обаче не НИМ и Божидар Димитров, а Алберт Бенбасат, който имаше и има право на законодателна инициатива за разлика от мен и който можеше да вкара понятието в закона. Защо не го е направил през всичките тези години?
За колекцията на Банка "Славяни" - съжалявам, че трябва да давам елементарни уроци на г-н Бенбасат. Естествено, че статуетката на Ерос не е купена за 1 млн. долара. Както е естествено банката да я запише в активите си с по-висока цена на експерт-оценителя. Дали сега бих я оценил за 1 млн.долара? Не, в никакъв случай. Като имам предвид тенденциите на пазара, сега бих я оценил между 5-10 милиона долара. Лъжа е освен това, че по-голямата част от колекцията на банката е от археологически ценности - те са само няколко.
И накрая за т.нар. експонати на други музеи в експозицията на Националния исторически музей. Тази експозиция, както е известно, е представителна за страната - да не говорим, че остана единствената в София. Естествено е, че експозицията, която може да бъде видяна от всички гости на държавата и всички българи, не може да не включва висшите изяви на културата в нашите земи. И законът е предвидил това. И затова навремето те бяха събрани в НИМ. Опашата лъжа е твърдението, че НИМ печели от това, а музеите собственици пият по една студена вода. Пари за двете изложби в чужбина музеите получават не от нас, а от Министерството на културата и по-точно от ведомството на Бенбасат. Ако някой не ги е получил, да ги търси там. А за опазването им, за консервацията и реставрацията им плаща НИМ. Поради тази именно причина след 1992 г. Националният исторически музей върна не само на АИМ при БАН, както лъже Бенбасат, но и на почти всички музеи, архиви и библиотеки всичко, което можеше да се върне, без да пострада представителността на експозицията. Останаха само няколко тракийски съкровища, които не могат да се върнат поради незаменяемостта им, веднъж, и, втори път, по простата причина, че ще ги откраднат или повредят.
Сега управлението на Бенбасат е на път да избере умопомрачаващата формула шест месеца съкровищата да стоят в Националния исторически музей и 6 месеца в местния музей, като НИМ плаща за своите 6 месеца. За много специалисти по-добър пример за професионална импотентност и безхаберие няма. Този ход поставя в крайна опасност паметниците - не само от кражби, но и от повреди при честото транспортиране и манипулации с тях. Да не говорим, че пари за наеми няма да се намерят, а ако се намерят, редно би било да се използват при това безпаричие в културата за нещо полезно - за откупки, разкопки, консервация и реставрация например. Оборотът на НИМ не е 18 млн. долара например, че да има пари за всичко. Или целта на цялото това упражнение е да се ликвидира представителният характер на експозицията на НИМ - едно несъмнено антибългарско, едно антинационално деяние.
Дискусия върху истинските проблеми на опазването на паметниците на културата трябва да има. И ако в. "Капитал" е готов за това, още за следващия брой мога да му предоставя аналитична статия "Възход и падение на българските музеи". Но предупреждавам предварително, че за падението в тази статия отговорни ще бъдат 7-те министри и близо двойно повече ресорни зам.-министри на културата, сменили се през т.нар. преходен период. И ще трябва да се отговори на един въпрос - кой и кога реши, че нито един от хиляда и двестата висококвалифицирани специалисти не става за кормчия на българския музеен кораб. А е годен да бъде единствено начинаещият литературен критик, за който е ясно, че не може да издържи изпит дори за портиер на Националния исторически музей.
Когато мечката играе в Косово
Когато мечката играе в двора на съседите, скоро може да дойде и в дома ти, гласи поговорката. Ето защо 36 на сто от столичани следят не просто най-общо, а ежедневно развоя на събитията в Косово. Едва един от всеки десет заема позиция "не знам, не чух, не видях". Доказателство за съпричастността е и ясната представа за точното местоположение на "съседския двор" - само един от всеки пет интервюирани праща Косово в Албания или в Македония.
Пътеките на "мечката" към собствения ни двор са много и различни. Опасенията на половината столичани са свързани с ембарго срещу Югославия. Само 7% дават превес на "положителната" му страна - глътката въздух, която то би предоставило на жителите от пограничните райони под формата на допълнителен финансов приход. Осем от десет интервюирани обаче акцентират върху загубите, които ще претърпи България като цяло.
На второ място стои страхът от териториалната близост и свързаната с това реална възможност от пряко въздействие върху страната ни. Към този дял можем да добавим и опасенията на 24% от столичани, че ако не се намери решение на проблема в Косово, подобни конфликти могат да избухнат и у нас. Съществува обаче и противоположният въпрос. Възможно ли е разрешаването на спора по посока към независимост на Косово да предизвика сходни аспирации на някои групи и у нас? Понастоящем 23% са на мнение, че има голяма вероятност да станем свидетели на нещо подобно в районите, населени с български турци, и само 7% - в Пиринския край.
Най-слаба поддръжка среща твърдението, че конфликтът ни касае само дотолкова, доколкото предоставя възможност за набиране на европлюсове. Тази зряла реакция на общественото мнение е твърде показателна. Защото въпреки всеобщото одобрение на инициативата на министър Михайлова, именно медийни дискусии от типа "материализирахме ли всички преимущества" и "не ни ли изпревариха някои съседи" са причина по-голямата част от столичани (54%) да са останали с впечатлението, че зад инициативата стои не истинска загриженост за решаването на проблема, а опит за добро представяне с цел бъдещата ни евроинтеграция.
Факт е, че ако 48% държат на признаването ролята на България за приемането на декларацията, почти същият дял - 44%, поставят на първо място значимостта на самото приемане на документа. В крайна сметка, ако конфликтът е вече в двора на съседа, по-важно е да се предприеме нещо, а не да се спори чия е инициативата по потушаването му, нали?
Данните са от представително за пълнолетното население на столицата проучване, проведено в периода 9-12 март от агенция ALPHA RESEARCH Ltd., по поръчка на в. "Капитал".
Ракетен генерал изстреля залп по ръководството на армията
Публична тайна е, че военният елит се дели на червен и син. Публична тайна е и фактът, че офицерството с пристрастия към лявата идея все още има числено превъзходство и продължава да приема НАТО за мръсна дума. Странно защо обаче левоориентираните с пагон близо една година бяха притаили неприязънта си към северноатлантическата ориентация на сегашното правителство. Сега обаче и този период на относително затишие остана в историята. Миналата седмица военният министър Георги Ананиев беше принуден да излезе от летаргията си, тъй като пряко се сблъска с гнева на недоволните фуражки.
В ролята на таран влезе 56-годишният командващ ракетните войски и артилерията генерал-майор Ангел Марин. Сред военните той е известен като изключително прям човек, който не е склонен да премълчава това, което мисли. Генералът е култова фигура в средите на артилеристите и ракетчиците и има изключително силно влияние сред своите подчинени. Неочаквано за своите началници ген. Марин публично се обяви срещу методите на работа в Министерството на отбраната, начина, по който се извършва реформата във Въоръжените сили, и ориентацията на страната ни към членство в Северноатлантическия пакт. Така той стана първият член на висшето военно командване, който посмя публично да надигне глас срещу цялостната дейност на отбранителното ведомство.
"Държавата абдикира от армията", обяви ген. Марин пред журналисти в сряда. Той обвини всички ръководства на войската от 1990 г. досега за хала на войската. Според него армията се превръща във фабрика за пушечно месо. Бойците не получавали качествена бойна подготовка заради едногодишната служба, занимавали се предимно със странични дейности и наряди. Ген. Марин разкритикува много остро и решението на правителството на Софиянски да кандидатстваме в Северноатлантическия пакт. "Нездравословно е да се изпълнява командата "Бегом към НАТО! ", твърди военният. Според него е унизително да се натискаме някъде, където "не са ни поискали както трябва".
Така с една пресконференция ген. Марин успя да разклати основите на това, което последните два кабинета се опитват да направят за интегрирането ни в Северноатлантическия пакт. Правителствата на Софиянски и Костов вече близо година се опитват да убедят западните политици, че българските офицери са скъсали пъпната си връв с Москва, въпреки че имат руско военно образование. След "бомбата" на ген. Марин военните аташета на повечето западни държави са изпратили сигнали до своите щаб-квартири, че настроенията срещу НАТО в нашата армия продължават да са силни, твърдят източници от Министерството на отбраната. Така България отново може да се окаже на изходна точка по пътя си към западната колективна система за сигурност. Страните от алианса няма да приемат в редиците си държава с офицерство, което все още гледа с носталгия на североизток. Обединеното командване не би могло да си позволи да се интегрират с военни, които на даден етап може и да приемат своята гледна точка за по-правилна от решенията на цивилното държавно ръководство.
Критиките на ген. Марин продължиха и на срещата му с президента Петър Стоянов два дни след бомбастичните изявления. "Осемдесет и шест на сто от поделенията на ракетни войски подлежат на съкращение, 43 на сто изобщо се закриват, останалите 43 на сто остават, но със силно намален числен състав", твърди офицерът дисидент. "Ако ракетните части са в най-добро състояние от целите сухопътни войски, както твърди моят началник ген. Гиньо Тонев, то представям си колко окаяно е състоянието на останалите поделения", допълни ген. Марин на срещата си с държавния глава. Президентът повика на разговора и главнокомандващия сухопътните сили ген. Гиньо Тонев и представители на журналистическото съсловие. "Не може един генерал да се меси в чисто политически въпроси", беше лайтмотивът в повечето изказвания на Стоянов по адрес на Марин. Така диалогът между двамата не се състоя. Последва и уволнението на генерала. "Държавният глава изобщо не пожела да ме чуе, разочарован съм от срещата", каза той след вестта за отстраняването му. "Начинът да кажеш мнението си пред медиите е твърде популистки и изкусителен. Нямаше да се разсърдя, ако изказванията бяха дело на някой капитан, който няма достъп до висшето ръководство на държавата. Но за генерал, който е назначен с мой указ, това е недопустимо", не му остана длъжен Стоянов.
Изказванията на топартилериста свариха неподготвени военния министър Ананиев и неговия екип. До момента военният министър беше свикнал да действа в почти стерилна атмосфера - черната работа остана в ръцете на началника на Генщаба ген.-полк. Михо Михов, който при встъпването си в длъжност се ползваше с изключително висок рейтинг сред офицерството. Но изглежда, през изминалата година харизмата на бившия ВВС-командир постепенно започва да се изпарява. Махането на Марин допълнително ще разклати имиджа на генералщабния шеф. Докато Ананиев се занимаваше предимно с пътувания зад граница, нещата в подопечното му ведомство се движеха на автопилот. Основните функции в министерството останаха в ръцете на неговия първи заместник Румен Кънчев, който стана популярен като враг номер едно на униформените. Михов пък пое в ръцете си всички въпроси от военно естество, но не съумя да изгради свой екип. Младият генерал-полковник не успя да събере около себе си достатъчно хора "от своята кръвна група".
За разлика от тях ген. Марин се намира в позиция, която на този етап не само не му гарантира развитие, но и вероятно щеше да го изпрати в запас. Командирът на ракетчиците и артилеристите няма завършен генералщабния факултет на Военна академия и няма право да командва стратегически подразделения. Поради този факт той заемаше поста си като и.д. шеф през последните две години. Ген. Марин вече има зад гърба си два мандата и по закон на 6 май би трябвало да бъде освободен от поста или най-малкото - понижен в длъжност. Сегашното ръководство на военното министерство надали щеше да си затвори очите за този факт. Ананиев и екипът му неминуемо щяха да си спомнят, че през 1990 г. генералът се кандидатира за депутат във Великото народно събрание от сливенската листа на БСП. През 1994 г. пък той поднесе цветя на Паметника на съветската армия точно в момента, когато се вихреше кампанията за демонтирането му.
Отстраняването на ген. Марин беше предизвестено след радикалните му критики. Топракетчикът можеше и да отърве незабавното уволнение, ако си беше спестил изказванията по адрес на атлантическата ориентация на страната. Ако бяха пожалили ген. Марин, президентът и правителството само щяха да затвърдят впечатленията на натовските държави, че Въоръжените сили продължават да се изплъзват от контрола на гражданското ръководство.
След освобождаването му шефът на ракетни войски обаче автоматично ще се превърне в мъченик на военната реформа и ще получи още по-голямо влияние сред офицерите. В случай че си подаде оставката, генералът ще се измъкне чист от предстоящото окастряне на армейските структури. Така той ще стане една изключително привлекателна кандидатура за началник на Генералния щаб при мандата на бъдещо правителство.
БСП измисли нов вид коалиция
Стана обичайно, когато БСП трябва да се изправи сама пред себе си, да хвърли поглед към другите политически сили. Първо сред тях се търсеше врагът, за да се стегне електоратът, но в последно време това не е достатъчно. Червените са напълно объркани от собствените си лидери, които се разпръснаха не само по ъглите на "Позитано" 20, но вече и сред други формации. Търсенето на парт-ньори за легитимация преди избори вече също не е актуално. Този път коалицията е призвана да тушира противоречията в самата БСП. Сред самите социалисти започна надпревара за това кой да изложи най-добрия план за обединение на левите.
Новата идея на соцстратезите за демонстрация на пред-конгресни мускули носи наименованието "с високо качество - пет звезди". Според червените идеолози звездната формация щяла да обедини основните течения в левия политически спектър - социалдемократически, земеделски, комунистически и либералпатриотичните (без да се уточнява точно кой). Блясък в тази мисъл обаче липсва, като се имат предвид планираните партньори, някои от които вече се "доказаха" във властта. По думите на Мирослав Попов с много от тях се водели активни разговори за сътрудничество.
В тази ненавременна коалиционна активност прозира желанието на различните соцкрила да си осигурят външна подкрепа пред низовите структури, които са свикнали с монолитността на партията си. Показателен е фактът, че обявените евентуални съюзници странно съвпадат с основните идейни и лидерски течения в самата столетница. Всъщност обединителните миражи са само заклинание срещу ново разцепление. А ако някой все пак успее да привлече едно макар и ефимерно политическо образувание към оредяващата столетница, може да спечели сериозни червени точки пред социзбирателите.
Според депутати от демократичната левица търсенето на нови леви съюзници било идеологически стереотип или просто предконгресна активност. "Прагматиците" в БСП пък обясняват, че тъй като електоратът мислел в категориите ляво-дясно, изграждането на такива безсмислени съюзи ще помогне на левицата да получи нова легитимация сред привържениците си.
Поучени от опита на ОНС, соцактивисти дори предположиха, че е възможно широко коалиционно правителство с премиер Стефан Софиянски. Георги Първанов е твърд привърженик на "либерално-патриотичните" организации, въпреки че старите партньори, като Патриотичния съюз например, отдавна са забравени. Може би затова председателят на столетницата започна да говори за взаимодействие с БББ, на който никой вече не обръща внимание.
Новият-стар претендент за лидерското място на "Позитано" 20 Александър Лилов, който дълго време не позволяваше разделянето на различните крила в партията, сега се примири с очевидния факт, че БСП не е сама в лявото пространство. Стратега обаче започна да преповтаря стария рефрен на нов глас - обединение на всички социалноориентирани сили.
Детайлът с желанието на бившия първи Тодор Живков да се завърне в партията само илюстрира неспособността на ръководството да заеме ясни позиции въпреки мнението на соцлидер, че изборът Живков - Първанов е без всякаква стойност.
Засега никоя от афиширащите се за социалдемократически формации няма желание да я свързват с БСП. Затова на мода отново излязоха фондациите. "История на социализма - 100- годишен скандал" е работното заглавие на разработката, която трябва да изготвят "мозъчните тръстове" на соцформациите. "Солидарно общество" (Нора Ананиева), "Нова левица" (евролевица), "Янко Сакъзов" (БСДП) и "Социална България" (ОБТ) са се заели да опишат конфликта, който от години тревожи левите интелектуалци, но от това съвсем не става ясно кога клонингите на лявата идея ще решат вечния си проблем.
Първи до идеята за обединение обаче стигнаха старите кадри от Движението за единство и развитие (ДЕР) на БСП. Докато от "Позитано" 20 се занимаваха с кръгли маси, старата школа се зае да възстанови предишните си контакти, без "идеологически предразсъдъци". Кулоарните срещи до момента, поне видимо, не дадоха резултат. Затова пък "обединителите" намериха общ език с Лилов. Въпреки че първите бяха на тихия фронт, а Стратега - на идеологическия, "позитивният конгрес", т.е. избирането на нов компромисен председател, е достатъчен стимул за съюз. Така от ДЕР се заеха не само да пишат алтернативи, но и да събират в едно лявото пространство. Топлите спомени от миналото обаче не им помогнаха да организират нароилите се наследници на БКП. Засега.
Символичното разширяване на Евросъюза стартира от Лондон
На 12 март 1998 г. в Лондон под председателството на премиер-министъра на Великобритания Тони Блеър се откри Европейската конференция на настоящите и бъдещите страни - членки на ЕС, с първоначален състав от 26 държави - 15 настоящи и 11 бъдещи членки на ЕС. Турция получи покана, но отказа да участва като реакция на поредното отлагане на започването на преговори за пълното й членство на срещата на върха през декември в Люксембург.
Първата среща на Европейската конференция маркира началото на нова ера в историята на Европа, в която определенията западна, централна или източна губят политическо значение и остават само географски. С единомислие 26 европейски страни направиха своя цивилизационен избор да посрещат и преодоляват заедно предизвикателствата на ХХI век, заличавайки недоверието и идеологическите предразсъдъци. Дори само статистически погледнато, ЕС нараства с още една втора от сегашната си територия и население и се превръща в могъщ политически и икономически фактор. Що се отнася конкретно до Европейската конференция, тя ще има за цел да придаде нова динамика на политическото сътрудничество между настоящите и бъдещите членки на съюза, като дискутира въпроси от общ интерес - външната и отбранителната политика на ЕС, вътрешните работи и правосъдието, икономическото и регионалното сътрудничество, конкурентоспособността, работната сила и др. Като председател на ЕС Великобритания постави начело на дневния ред на срещата темите за борбата с организираната престъпност, трафика на наркотици, тероризма, прането на пари и околната среда - приоритети, които Лондон заяви още при откриването на шестмесечното британско председателство през януари. Силен акцент в дебатите получи най-злободневният въпрос на европейската сигурност в момента - регулирането на обстановката в Косово. Конференцията прие декларация, в която изцяло подкрепя приетите мерки от контактната група от 9 март и Общата декларация на министрите на външните работи на петте страни от Югоизточна Европа, приета по инициатива на България.
Съвместните декларации и становища по международни въпроси вече не са патент само на ЕС, на скандинавските или на централноевропейските страни. Благодарение на България своевременна обща декларация, при това по сложен и противоречив проблем, стана възможна и на Балканите - регион, смятан едва ли не за вечно конфликтен. Декларацията е още важен ясен сигнал за единството на страните на изток от Югославия относно същността на конфликта и пътищата за разрешаването му. Значението на този документ е и в това, че той цели да помогне на Белград да намери подход към решаването на кризата, без да прилага санкции. Един от изводите от опитите за многостранно умиротворяване на конфликти в постидеологическата ера е, че икономическите санкции допринасят повече вреда, отколкото полза. В конкретния случай с България Костов подчерта факта, че ембаргото над Югославия е една от основните причини и за огромния проблем, който възникна с организираната престъпност в страната ни през последните години. Вече все по-усърдно в близки до десижън-мейкърите академични среди не само в Лондон, но и отвъд океана, пробива път смелата алтернативна теза, че не икономическото санкциониране на авторитарни режими като Ирак, Либия, Югославия и други, а тъкмо обратното - развитието на икономически отношения с тях, постепенно ще доведе до положителни вътрешнополитически промени. Като най-убедителен пример за това от последното десетилетие се посочва Китай. Според тази теза санкциите са път към изолация на цели народи от прогреса в съвременния свят, а тази изолация е най-плодотворната среда за тирани, защото ги капсулира като незаменими лидери. Вместо да наложат санкции на Китай (възможни единствено двустранно поради правото на вето в ООН), много западни страни продължиха усилено развитие на търговията и инвестициите в тази страна, което постепенно доведе до съществени вътрешни промени и до неповторение на събитията на площад "Тянанмън".
Българската инициатива е пример на регионалното сътрудничество в Югоизточна Европа, което накара британския външен министър на два поредни брифинга във Форин офис не просто да спомене България като "една от страните в Източна Европа", но в отделен пасаж специално да подчертае заслугата на нашата дипломация за урегулирането в Косово, а в редакцинна статия от 9 март "Файненшъл таймс" да посочи, че "единственият изход от изолация за Сърбия е да следва примера на България и другите страни в региона".
Лондонската конференция стана символичен старт на поредното разширяване на ЕС. Ръководителите на 26-те контактуваха и досега при срещите на върха на ЕС два пъти в годината. Разликата обаче е в това, че ако на тях страните кандидатки бяха канени просто от уважение и само за церемониална, а не за съществена част от програмата на лидерите на "клуба", този път президенти и премиери на 14-те останали страни от ЕС пристигнаха в Лондон за конференция на бъдещия разширен Европейски съюз. Единадесетте бъдещи членки на ЕС имаха и отделна предварителна програма, включваща вечеря от Тони Блеър. Пищният обяд на кралицата в Бъкингамския дворец е показателен за значението, което Великобритания придаде на събитието, и дори обикновено сдържаният председател на Комисията на ЕС Жак Сантер възкликна, че датата 12 март 1998 може да остане след десетилетия в паметта на поколенията като начало на истинското обединение на Европа.
Европейската конференция символизира и необратимостта на процеса на разширяване на ЕС. В края на този месец в Брюксел ще започнат де факто преговорите с всяка отделна страна и ще се отворят първите кошници с дългоочакваните стратегии за подпомагане на страните в подготовката им към пълното членство. Това обаче не означава, че за всички хоризонтите са розови. Много неизвестни остават около Кипър и въпреки огромните усилия на Велико-британия и други страни все още не е ясно дали Никозия ще участва на започващите преговори в Брюксел с обща делегация, включваща и представителите на северната част на острова.
Мъгла от въпросителни покрива и бъдещото членство на Словакия. С много остър текст, поставящ под съмнение не само копенхагенските критерии за пълно членство, но дори и основния принцип на демокрацията - разделението на властите, председателството на ЕС преди няколко дни осъди намесата на премиера Мечиар в съдебната система. На въпроса дали има напредък по отношение на Словакия по време на разговорите в Лондон британският външен министър Робин Кук рязко и едносрично отговори: "Не! " Един сериозен шамар за Мечиар, който ще трябва да поправи "двойката" си по демокрация, ако иска да мине в следващия клас по пътя на европейската интеграция.
Друг съществен въпрос пред ЕС са отношенията с Турция. Премиерът Месут Йълмаз преди седмица обвини остро Германия в опити за превръщане на ЕС в "християнски клуб", отхвърляйки турската кандидатура за пълно членство. Нещо повече, Йълмаз си позволи невероятната за съвременен политически лидер арогантност да направи аналогия на германската привързаност към разширяването на ЕС с нацистката политика на осигуряване на жизнено пространство за германците на изток. Реакцията на Бон бе кратка и ясна, че с такова поведение Турция не може да разчита на никакъв прогрес на кандидатурата си.
Същевременно обаче отсъствието на Турция от процеса на разширяване като цяло и от Европейската конференция в частност може да се окаже реален проблем както за Турция, където ислямският фундаментализъм, по думите на Иван Костов, се засили след отказа през декември Турция да започне преговори за пълно членство, така и за самия ЕС, сериозно загрижен с въпроси като организирана престъпност, трафик на наркотици и др. Оставянето на Турция в изолация не помага за разрешаването на много проблеми както на сигурността, така и на икономическата интеграция, посочи българският премиер Иван Костов. Турция е сериозен партньор на много европейски, включително и германски бизнесмени, които все по-силно ще лобират за приемане и осъществяване на ясна и взаимноприемлива стратегия за отношенията между ЕС и Турция, водеща до реална икономическа и политическа интеграция, а не просто до премахване на мита. В този смисъл на ЕС все още му престои да даде реално доказателство, че е напълно искрен в твърдението си, че няма никакъв религиозен или културен проблем за турската кандидатура за членство в ЕС, която ще стане вече на 37 години.
Поставянето на този приоритет пред Европейската конференция стана показателно каква голяма перспектива за сътрудничество има между досегашните и бъдещите членки на съюза в една област от голямо значение за всички страни. В този смисъл естествено не бе и никак трудно да се постигне бърз консенсус по конкретните инициативи и предложения. Хелмут Кол предложи среща на 26-те министри на вътрешните работи в Брюксел за обсъждане на общата стратегия за борба с престъпността, а отделно ще се създаде и международна група от експерти, която да разработи конкретни мерки и механизми за прилагането им и ще докладва препоръките си на следващата среща на Европейската конференция следващата година.
И в тази област България представи своя принос - тристранната спогодба на вътрешните министри на България, Турция и Румъния, ликвидирането на производството на пиратските компакт-дискове, въвеждането на нови паспорти, отговарящи на евростандартите и приближаващи изваждането ни от Шенгенския списък. По думите на посланик Валентин Добрев конференцията в Лондон акцентира и върху съществения проблем за прането на пари, където съществуват още неизползвани възможности за по-оперативно сътрудничество.
Преди година вървеше един виц: Попитали радио Ереван защо България ще е във втората група за разширяването и то отговорило - защото няма трета. Днес вицът звучи остаряло - България влезе в първата "семейна снимка" на нова Европа и това е обнадеждаващо.
Престъпността се върна в "реални граници"
В статистическите данни от фронта на борбата с престъпността в България има две новини. Едната - лоша, другата - добра. Лошата новина е, че броят на извършените престъпления у нас през миналата година се е увеличил спрямо 1996 г. Добрата е, че от средата на миналата година досега темпът на нарастване на престъпността намалява, като в края на периода има спад спрямо месеците от предходния период. Такива са изводите от оповестените от МВР данни за ръста в криминалната престъпност за 1997 г. Фактът, който се признава, е, че в абсолютно изражение обикновената престъпност е с 23,2 % повече от 1996 г., а тежките престъпления са нараснали с 29,6 %. Анализ на оповестените от вътрешното министерство данни показва, че броят на престъпленията през 1997 г. съотнесен към 1996 г. показва в последните месеци по-скоро изравняване и малък спад, отколкото сериозно намаляване. Казано по друг начин, престъпността се връща в "реални граници".
Това е първият пълен анализ, поне с числа, за състоянието на престъпността през миналата година, когато правителството на Костов обяви отвоюването на държавата от бандитите за един от трите най-важни приоритета на своята администрация. Ето защо съпоставката с данните трябва да бъде прецизна и многостранна, а манипулациите с тях са просто излишни.
