През 1998 г. Европа трябва да се превърне в единен континент
Веселин Поповски
От 1 януари 1998 Великобритания поема председателството на Европейския съюз. Но още на 5 декември на гара "Ватерло", пред един от влаковете на Евростар, специално изрисуван с британското председателско лого, представляващо 15 звезди, нарисувани от 15 деца от всяка страна членка, с пищна тържественост Тони Блеър представи приоритетите и обяви интернет-страницата на председателството - http://presid.fco.gov.uk. "Нашата обща мисия е Европа да работи за хората и техните приоритети: мир и просперитет, прогрес и партньорство", каза Блеър и патетично добави, че Великобритания винаги е била могъщ генератор на съзидателност, иновации и високо качество и ще играе винаги централна роля на Европа.
По време на британското председателство ще се проведе специален съвет на високо ниво през май в Брюксел, на който официално ще се назоват страните, готови да сформират ЕВС на 1 януари 1999 г. Очаква се това да са 11 страни, като Великобритания, Дания, Швеция и Гърция ще останат извън първия състав - първите три поради собствени резерви, а последната поради недостигане на критериите за конвергентност. През март в "Куин Елизабет хол" в Лондон с церемониални фанфари, кралско присъствие, тържествени слова и прегръдки между Изтока и Запада ще се открие отдавна рекламираната и вече предизвикала доста скепсис Европейска конференция. Държавните и правителствените глави и външните министри и председателят на комисията ще се срещат веднъж годишно по покана на съответния председател на ЕС, първоначално във формат 27 страни - 15-те членки, 11-те кандидатки и Турция, но с намерение да нарасне с други страни, "уважаващи принципите, на които е изграден ЕС и правото на европейските страни да бъдат приети, ако отговарят на критериите за членство".
Люксембургските компромиси.
През юли 1965 г. Франция, недоволна от налагането на решения с квалифицирано мнозинство, прекъсва участието си в преговорите по финансирането на общата селскостопанска политика на ЕИО, отзовава постоянния си представител от Брюксел и започва т.нар. политика на празния стол. През януари 1966 Съветът на министрите в Люксембург въвежда изискването за единогласие при приемането на решения по "въпроси от важно значение" за една страна и Франция възобновява участието си в Съвета на министрите и срещите на постоянните представители. Това решение остава в историята като люксембургския компромис и поставя началото на изменения в процеса на вземане на решения, заложен в Римския договор.
В края на миналата седмица Люксембург отново стана място на политически компромис. И отново чрез формулата "въпроси от важно значение". На срещата на върха на 15-те в Люксембург на 12 декември Тони Блеър настоя Великобритания не просто да бъде канена на неформалните срещи на финансовите министри на бъдещите членки на ЕВС, но да има автоматично право на достъп до тях. Това поведение изненада и по същество, и като тактика: първо, защото който не членува в един клуб, не може да има автоматично участие в него и второ, защото става дума за форум без компетенции да взема решения и дори без име - засега се нарича съвет Евро-хикс до май 1998 г., когато ще се знае колко страни ще формират първоначалния състав на ЕВС.
Тони Блеър вдигна "много шум за нищо" и постигна ефект, обратен на желания, изнасяйки на челно място на дебатите в Люксембург въпрос, който в британски интерес е да бъде пренебрегван. Той заслужи сарказма на Лионел Жоспен и Ламберто Дини, които заявиха, че англичаните са измислили клубовете и е редно да знаят правилата в тях. "Фигаро" сравни поведението на Блеър с това на Тачър, което ако за англичаните е комплимент, за французите е порицание, а "Либерасион" коментира, че Блеър води "погрешна битка в погрешно време", опитвайки се да се бори за нещо, което едновременно е невъзможно и не носи дивиденти.
Равният старт за Източна Европа.
Люксембург стана място и на още един компромис - как да се даде равен старт на преговорите за пълно членство на 11 страни кандидатки, като се запази преднината на шест от тях, определена от Комисията на ЕС през юли т.г. Процесът за разширяването на ЕС ще бъде открит на среща на външните министри на 15-те членки и 11-те кандидатки в Брюксел на 30 март и ще продължи в индивидуални двустранни преговори с всяка една страна. От близо 40 точки, посветени на разширяването на ЕС в заключенията от Люксембург, само в една страните кандидатки се диференцират - в член 27, с който се стартират двустранните междуправителствени конференции за започване на преговорите с шестте страни за условията за влизането им в ЕС и едновременно се ускоряват подготвителните преговори с останалите пет страни чрез анализ на възможностите им да поемат задълженията на пълното членство.
Текстът на документа умишлено прави границата между двете групи тясна и абстрактна и нищо не пречи на комисията да реши още през 1998-1999 г., че и други страни отговарят на критериите от Копенхаген и подготвителните преговори да прераснат в съществени. В същото време нищо от документите и изказванията в Люксембург не загатва колко дълго ще продължат преговорите на шестте отличнички. Реално членството е в ръцете на всяка от 11-те страни и всичко зависи от нейното представяне оттук нататък, защото по същество и на едните, и на другите преговори ще става дума за едно и също - дали кандидатите са готови да носят багажа на пълното членство. Естествено веднага започна нещо като социалистическо съревнование - Полша обяви, че тя първа ще стане член на ЕС през 2001 г., а Словения и Унгария - че всяка от тях поотделно ще е първа през 2002 г. Грешката при тази конкуренция е, че не е толкова важно кой кога ще бъде приет, а за кого влизането в ЕС ще донесе най-качествени вътрешни стимули. Ако трябва да се очертае диференциацията в член 27 с езика на хирургията, България, Румъния, Словакия, Латвия и Литва ще бъдат поставени на допълнителен рентген от 31 март, докато първите 6 - Чехия, Унгария, Полша, Естония, Словакия и Кипър, ще бъдат подложени веднага на операционната маса. Но колко дълго ще трае операцията и какви усложнения ще има за всяка отделна страна още никой не знае.
Текстът от Люксембург обедини инклузивното решение на Европарламента отпреди две седмици и ексклузивното решение на комисията от юли и спази и двата важни принципа, които определяха и ще определят бъдещата политика по разширяването - равния старт и недопускането на забавяне за онези страни, които по-бързо постигнат икономическите критерии. Подходът бе приветстван както от шесторката отличници, така и от петорката догонващи страни. Защото динамиката в Източна Европа през последните години показва, че няма гаранции за запазване на каквото и да е деление. Факт е, че и Вишеградската група, и групата на балтийските страни са вече разделени - нещо, което допреди година-две изглеждаше немислимо. Възможно е и в бъдеще някой от подгласниците да изпревари някой от отличниците. Литва и Латвия могат да бъдат приети заедно с Естония, а България - преди Кипър.
Досегашните преговори за пълно членство представиха разнообразие от възможни тактики. Първите преговори за разширяване (Великобритания, Ирландия и Дания) са прекъснати поради съмненията на Шарл де Гол относно британските намерения, но възобновени през 1970, те завършват безпроблемно за малко повече от две години. Последният етап от разширяването (Австрия, Финландия и Швеция) също е бърз и безпроблемен и приключва за по-малко от две години. Така е обаче само с нетните контрибутори към бюджета на ЕС. Гърция е приета след четиригодишни преговори и след политически натиск на 1 януари 1981, но изпитва дълго след това шок от задълженията си като пълен член. Испания и Португалия водят двойно по-дълъг процес на преговори от Гърция, в резултат на които пълният обем на задължения по членството става детайлно изпълним и те стават членки през 1986 г., без да изпитват сериозни трудности с ангажиментите си към общността.
Страните от Източна Европа могат да търсят среден път между гръцкия и испанския сценарий. Но реалистичната дата за приемането им едва ли е преди 1 януари 2003 г. независимо от обещанията на Робин Кук при визитите му в Будапеща, Варшава и Прага /FCO On-Line - http://193.114.50.5/ texts/1997/. Не защото Словения или Унгария няма да са готови по-рано, а защото разширяването ще се сблъска неминуемо и с проблеми извън кандидатките - общата селскостопанска политика, структурният и регионалният фонд, квалифицираното мнозинство при гласуването, съставът на комисията и други институционални и административни въпроси на ЕС стоят нерешени. Както горчиво въздъхна един евроветеран в края на срещата в Люксембург: "Хубавите новини свършиха, започва следващото разширяване на ЕС."
Световната криза е на прага - кой ще я покани
Десислава Попова
Доскоро списанията и вестниците бяха претъпкани с материали за "новата парадигма" - виждането, че благодарение на нарасналата световна конкуренция (задържаща цените) и технологичния напредък (повишаващ производителността) инфлацията и цикличността са мъртви. С други думи, развитите икономики могат да се надяват на спокойни години на голям растеж и ниска инфлация. Хубаво. Тогава обаче световните фондови пазари се сринаха, а икономическите проблеми на Югоизточна Азия се задълбочиха и разпространиха извън региона. И въпреки новите парадигми страховете за световна криза започнаха да нарастват.
Трябва ли тези страхове да бъдат взети насериозно?
Да. Ще има ли време да бъдат анализирани преди появата на следваща парадигма, била тя обещаваща или не? Да.
Сегашният песимизъм има две насоки. Първата е свързана с Азия. Проблемите на региона ще станат много по-сериозни, преди положението да се подобри, и голяма част от тях ще се пренесат към останалата част от света, прогнозират специалисти. Втората насока е по-теоретична. Всъщност тя преобръща "новата парадигма" с главата надолу. Да, производителността расте. Да, продукцията се увеличава без повишаване на инфлацията. Това обаче не са хубави неща, както наивно бихте предположили. Напротив. Резултатът е превес на предлагането над търсенето, което заплашва света с дефлация. Двата проблема се допълват чудесно, тъй като свиването на търсенето в Азия прибавя много към световния дефлационен риск.
Най-големият стопански проблем на Азия е сериозната финансова нестабилност. Там има икономики, които, приспособени към високите темпове на растеж, създадоха благоприятна среда за некомпетентно и безконтролно банково кредитиране. В периода на забавен растеж, който вече започва, се вижда само първият резултат от тази практика - планина от лоши кредити. А най-лошото тепърва предстои.
Проблемът с банките обаче може да бъде решен. Сегашните затруднения на Азия са вече почти преодолени в Латинска Америка. Патологията на една криза, предизвикана от лошото състояние на банките, е позната дори в богатите западни страни. Ако азиатските правителства започнат реформи с цел съживяване на банковите им системи, икономическите проблеми на региона ще станат по-лесно разрешими. Ако реформите в банките обаче са неправилни, Югоизточна Азия може да потъне още по-дълбоко и по-задълго и да повлече Япония и Китай със себе си. В този случай последствията за останалия свят ще бъдат доста сериозни.
Съпоставете тази реална опасност с идеята, че светът е жертва на собствения си успех, че капитализмът е подредил нещата така, че производственият капацитет е надвишил желанието за потребление. Това е нелепо. Производственият капацитет генерира доходи. Затова едно нарастване на капацитета би трябвало да ни радва. Ако предлагането се разширява, трябва просто да се стимулира търсенето чрез по-експанзионистична монетарна или фискална политика. Дефлацията изкарва на преден план не недостатъците на капитализма, а некомпетентността на централните банки и правителствата.
Сянката на Азия.
Източна Азия бе най-бързо развиващият се регион на света през последното десетилетие. Тъй като икономиките там внасят повече, отколкото изнасят, те осигуряваха значителен стимул за растеж и на богатите страни. Не бе изненадващо, че финансовата нестабилност в Източна Азия бе посочена като причина за кризата на световните пазари от края на октомври. Дали обаче проблемите на Източна Азия водят до толкова ужасни последствия за световната икономика?
Докато финансовата криза се разпростираше от Тайланд до Тайван, а по-късно и до Хонконг, високите лихвени проценти, падащите цени на акциите и на недвижимата собственост и загубата на пазари и доверие започнаха да подяждат потребителските разходи и инвестициите. Много експерти сега прогнозират, че Тайланд ще влезе в рецесия през 1998 г. Растежът на икономиките в Източна Азия, с изключение на Китай, се очаква да бъде само четири-пет процента догодина срещу повече от седем на сто през 1996 г. Забавеният растеж ще означава и по-малък внос от останалата част на света.
Потенциалният ефект от икономическите проблеми на Източна Азия върху богатите държави може да се измери с техния износ за Азия като процент от БВП - два процента за Америка и Европа и 4.4 на сто за Япония. Почти три четвърти от растежа на японския износ от 1990 г. насам е бил генериран от увеличаващите се продажби на азиатските пазари. Така че японската икономика ще бъде най-засегната. Никой обаче не предвижда значителен спад в азиатския внос. Очаква се китайската икономика, която дава половината производство на развиваща се Азия, да отбележи ръст от девет на сто през 1998 г. Друга причина за безпокойство от страна на развитите страни е, че азиатските производители станаха свръхконкурентни благодарение на рязката обезценка на местните валути. Прибавете и факта, че регионът има свръхкапацитет в сектори като телевизия, химия и стомана в резултат на огромните инвестиции. В този смисъл износът от Азия за богатите икономики неминуемо ще нарасне. Американските производители ще срещнат ожесточена конкуренция, а европейските и японските фирми ще се отърват по-леко, тъй като и техните валути паднаха към долара през годината.
Положителното е, че по-евтиният азиатски износ за развитите държави ще подпомогне задържането на инфлацията. Този дефлационен натиск може да означава, че на Федералния резерв няма да му се налага много скоро да повишава лихвените проценти или ще ги увеличи с малко.
Базирайки се на най-песимистичните прогнози за намаляването на вноса и увеличаването на износа на азиатските икономики, Goldman Sachs предвижда, че догодина растежът на американската икономика ще се забави с 0.4 процента, на европейската с 0.3 на сто, а на японската с над един процент. Очакванията на инвестиционната банка обаче са, че резултатите на Азия няма да бъдат толкова лоши, колкото заложените в изчисленията.
Това не означава, че политиците и инвеститорите могат да бъдат спокойни. Азиатските икономически проблеми могат да имат много по-лоши последствия, ако богатите страни реагират отрицателно на намаляващите дефицити по текущите сметки на азиатските държави в резултат на намаляването на вноса и увеличаването на износа. Очаква се, че търговският дефицит на Америка може да нарасне до 300 млрд. долара за 1998 г. от 191 млрд. за 1996 г. Ако наистина стане така, протекционистичните искания ще се засилят. И ако Източна Азия не може да доведе световната икономика до истинска рецесия, протекционизмът определено може.
Световният растеж.
Финансовите травми на Азия вероятно ще забавят растежа на водещите световни икономики до 2.5 процента за следващата година, прогнозира Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). В полугодишния си икономически обзор огранизацията предвиди 2.9-процентен растеж, което е с 0.9 на сто по-малко от предишните прогнози. Докладът обаче се базира на информация до ноември и не включва последвалите събития в Югоизточна Азия. Сега очакванията са за около 2.5 процента растеж, заяви представител на ОИСР. Той допълни, че ефектът върху Северна Америка и Европа няма да бъде сериозен. Според него Япония ще бъде доста силно засегната, като растежът на икономиката й ще бъде под 1.7 на сто.
Очаква се американската икономика да има ръст от 2.7 процента през 1998 г. и 1.9 на сто за 1999 г. Според доклада икономическите показатели на САЩ "продължават да бъдат изключителни". Безработицата там продължава да намалява, а бюджетният дефицит е почти елиминиран. Все още обаче не е ясно дали тази комбинация доказва фундаментални промени в стопанството, твърди докладът на ОИСР.
Коалиционните партньори на БСП следват челния опит
В предколедната суматоха БЗНС "Александър Стамболийски" реши да повтори номера с извънредния конгрес на своя коалиционен партньор БСП (с една година закъснение). Мероприятието е предвидено за събота (20 декември). Целта е смяна на провалилия се лидер Шиваров, бивш земеделски министър от кабинета Виденов. Това обаче няма да бъде толкова лесно, защото Шиваров си спретна алтернативна сбирка, на която е решил да отстоява автентичността на земеделските идеи.
При представянето на кабинета Виденов журналисти питат Нора Ананиева "как да произнасяме Чичибаба". "Ако искате като Али Баба. " Така поредният клонинг на земеделската идея - БЗНС "Александър Стамболийски", се намърда във властта. Заедно с ПК "Екогласност" и БСП те образуваха коалицията Демократична левица, която се появи на обществения хоризонт, за да маскира политическата изолация на социалистите. Преди изборите на 14 декември 1994 г. около "Позитано" 20 се въртяха всякакви фантомни организации, но червените стратези предпочетоха партии, които да не предизвикват негативни асоциации сред твърдите избиратели. "Ал. Стамболийски" със своите послания към трудовите селяни беше идеалният партньор.
Проблемът на социалистите с техните парламентарни съюзници беше, че ги възприемаха отчасти насериозно. Левите земеделци получиха логично аграрното министерство и се заеха усилено да не правят нищо. По време на министерстването на птицеведа Чичибаба най-малкият проблем беше спрялото връщане на земята. Двамата с търговския министър Цочев изготвиха такъв зърнен баланс, че опозицията разбра за липсата на пшеница преди премиерa Виденов. Въпреки "реформата" в земеделието (с налагането на орсовките) на Жан се наложи да смени провалилия се министър с председателя на БЗНС "Ал. Стамболийски" Светослав Шиваров. Новият земеделски шеф придоби популярност с изречения от рода на "Хляб има, цар няма". Основното обяснение за липсата на зърно бе, че "голяма част от производителите са частни, те спекулират и качват цените". Не само че оставиха страната без хляб, но левите земеделци се прочуха и с дипломатическите си опити - след като Шиваров говорил на руски в Москва, някои соцфункционери помолили Виденов да не го допуска до самолет. Според тогавашния лидер на опозицията Иван Костов БЗНС трябвало да послужи като бушон за провала на червената политика в земеделието. Във връзка с това "известни" леви агроспециалисти оправдаваха "несполуките" в земеделието с това, че в министерството нямало нито един социалист. След поредния конфуз с хляба модерният ляв най-накрая се реши да отдели коалиционния си партньор от реалните дела и го прати да наблюдава духовните (вероизповеданията).
Вече по това време се забелязаха първите искри сред червените дружбаши. Шиваров бе обиден от незавидната си роля, а съпартийците му - недоволни от невъзможността да се реализират във властта. Зам.-председателят Драгомир Шопов (предложен за вице на Пирински преди президентската кампания 1996 г.) често повтаряше как левицата е на средата на мандата си и трябва някои министри да се сменят, за да има по-ефективна политика. Само че нямаше кой да чуе пророческия му глас.
Януарските събития бяха тест за политическа вярност на партиите от ПГДЛ. Въпреки че нямаше призиви от рода на "куршум в тила за предателите", БЗНС беше твърдо до по-големия брат в трудния за него момент. Затова много странно прозвуча решението на Светослав Шиваров да се оттегли от предизборната коалиция 15 минути преди крайния срок. Причината беше твърде прозаична - неизбираемото 4-то място във варненската листа. Според някои соцдеятели тази постъпка била провокирана от Жан Виденов, който се опитвал да покаже несъстоятелната коалиционна политика на новото БСП-ръководство.
В новия парламент "Ал. Стамболийски" щеше да си съществува мирно и тихо, ако левите земеделци не бяха решили да докажат верността си към новата партийна линия на "Позитано" 20. През последната седмица различни общински организации на БЗНС "Стамболийски" излизат с резолюции за смяна на Шиваров. Заплашеният от изместване и забравяне шеф обаче е решил да не се дава лесно. Едно от предположенията за алтернативния конгрес е, че ще се проведе в сградата на Пинчев и Илиев на "Врабча" 1. Това звучи по-скоро като инсинуация, макар че е напълно възможно за БЗНС-тата. Най-вероятно Шиваров заплашва социалистите да се прехвърли в противниковия лагер, за да запази благоволението им. Това обаче едва ли ще му помогне особено, защото на "Позитано" 20 вече не са им нужни несъществуващи партньори, които с нищо не допринасят за възвръщане на политическото доверие в социалистите.
Режем зенитни ракети за скрап
Зенитно-ракетни войски ще претопяват част от старото си въоръжение. Това съобщи началникът на Главния щаб на Военновъздушните сили ген.-лейт. Стефан Попов. За скрап отиват 50-60 морално остарели ракети от Противовъздушната отбрана и няколко нефункциониращи зенитни установки, които в момента ръждясват, допълни шефът на ВВС. Бойната авиация разчита да спечели от тази сделка 80 милиона лева.
Ръководството на ВВС е отхвърлило и предложението за реекспорт на повредени многоцелеви изтребители Су-22, каза още ген. Попов. Офертата от 1-1.5 милиона долара на машина се е сторила твърде неизгодна на авиаторите. Бойната авиация разчиташе да ремонтира по 5-6 самолета с парите от всеки продаден стар самолет. "При положение, че ремонтът на един Су-22 е около 800 хил. долара, няма за какво да си говорим", допълни шефът на ВВС.
На Рождество Христово се сбъднаха мечтите на Централна Европа
Сърцето на континента получи най-хубавия коледен подарък - да бъде пълноценна част в организма на Европа
Ася БОЧЕВА
Едно изречение, произнесено в последните дни на 1997 г., може символично да обобщи годината за Европа: "Със започването на процеса по разширение на Европейския съюз ние видяхме зората на нова ера, която най-накрая ще заличи разделителните линии от миналото. " Тези думи от заключителното комюнике на ЕС, изработено на срещата в Люксембург, по изключение от дипломатическата риторика могат да се тълкуват буквално. На 12 и 13 декември 11 бивши комунистически страни получиха официални покани да започнат преговори по присъединяване към елитния западен клуб на високите стандарти. От тях първите пет "отличници" ще имат възможността да се запознаят с конкретните условия за членство още през март следващата година. Наистина каква по-хубава изненада биха могли да получат Унгария, Полша и Чехия в навечерието на Коледа?
Коледата започна през юли.
Всъщност добрите събития за Централна Европа започнаха още през лятото. Срещата на НАТО в Мадрид на 8 юли определи трите страни от централната част на европейския континент - Чехия, Полша и Унгария, да бъдат първите посткомунистически държави, които да се присъединят към защитния клуб. Тази първа стъпка бе последвана от фактическата церемония. На 16 декември външните министри на трите държави бяха официално поканени в щаб-квартирата на НАТО в Брюксел, където подписаха протокол за присъединяване, засега проформа, разбира се, към пакта. Очакванията са до 50-годишния юбилей на организацията през 1999 г. трите страни да могат да се считат за пълноправни членове на военното съглашение. С това историческо според оценките събитие бе ефективно сложен краят на разделението на Европа и символично бяха зачеркнати Ялтенските споразумения.
Уютното чувство за Европа като общ дом без граници бе малко помрачено от действителните факти, които имаха своя национален отпечатък. В противовес на положителните събития извън границите им Полша и Чехия не можаха да избягнат вътрешните икономически и политически драми през годината. Утешението за централноевропейските държавници е, че поне засега набраната положителна инерция е по-голяма от силата на възникналите проблеми. Но дали ще бъде така през новата 1998 г. Неизвестните пред Чехия.
Един от настоящите отличници на прехода, Чешката република, ще посрещне една година, пълна с неизвестни в политическата и икономическата сфера. В сравнение с Полша, чиято икономика се радва на висок растеж, и Унгария, привлекателен обект за чужди инвестиции, чешкият имидж на първенец сред бившите социалистически страни избледнява. В сравнение с Полша и Унгария, чийто икономически ръст за 1998 г. се очаква да достигне съответно 5.4% и 3.4%, Чехия може да се надява на 1.7 процента растеж. За 1997 г. числото е едва 1.5%.
Нестабилната икономическа обстановка разклати положението и на смятания за баща на реформите чешки премиер. Вацлав Клаус, който се задържа на върха на държавата рекордните 8 години, пет от които като премиер, се оказа изведнъж пречка за по-нататъшното икономическо развитие на страната. Маниерите на премиера, удачни за ранните години на прехода - едно съчетание на твърдост, рязкост и смела еднолична политика в стил Тачър доведоха до разцепление в партията му.
Разкритията от последните месеци, че премиерът е използвал неправомерно финансиране за партията си, дадоха храна на слуховете, че правителството е раздържавявало с оглед на своите "приятели". Последните няколко месеца се оказаха фатални за кабинета на Клаус - вътрешните противоречия ескалираха в оставката на външния министър Йозеф Зеленец. Официалният мотив за оттеглянето му бяха нередностите във финансите на партията. Последва го лидерът на коалиционния партньор на Клаус - Йозеф Лукс от Християндемократическата партия, който неофициално оттегли подкрепата си от кабинета. Дори президентът Хавел, който няма особени правомощия, даде да се разбере, че иска оставката на Вацлав Клаус.
Събитието стана факт на 30 ноември, когато трите партии, съставляващи правителството начело с Клаус, подадоха обща оставка на кабинета. След дълги консултации стана ясно, че предсрочни избори са неизбежни - предвижда се да се състоят през пролетта на следващата година, две години преди законовия срок. Преди броени дни президентът Хавел обяви служебния премиер - компромисната фигура на Йозеф Тошовски, досегашен управител на националната банка. Оттеглянето на Клаус от политическата сцена (макар и частично, защото запазва лидерския пост в партията си) не означава автоматично прекратяване на курса на пазарната реформа. Чехите претърпяха необходимата промяна в смяната на икономическите цикли, чието първо олицетворение бе Вацлав Клаус - от строга фискална политика към по-отворена, благоразположена към чужди инвеститори икономическа среда (показателен е фактът, че притокът на чужд капитал в страната е намалял драстично от приблизително 1.5 милиарда долара годишно до около 300 милиона долара). В този смисъл оттеглянето на Клаус може да се разглежда като край на един и начало на нов етап за чехите - също положителна коледна краска в общата картина на страната. Очакванията са, че изборите ще доведат на власт по-умерено, левоцентристко правителство, което да занули отрицателните нагласи от десницата на Клаус.
Полша - без сътресения.
Изминалата година донесе на поляците също избори и политически рокади на властта. Само че при тях нещата имаха повече протоколен характер и не засегнаха дотолкова икономическата линия на страната. Това, което разтърси иначе спокойното битие на Полша, бяха опустошителните наводнения в средата на юли, които взеха над 50 човешки жертви. Драматично се възприе и унищожаването на близо 600 000 тона пшеница в, както е известно, предимно аграрните полски земи. Според правителствени източници щетите се изчисляват на 1.5 милиарда долара, но някои чужди експерти цитират числото 3 милиарда долара. Природното бедствие принуди кабинета да поиска заем от централната банка на стойност 700 милиона долара и още 300 милиона долара от Световната банка. Това съответно увеличи бюджетния дефицит и задвижи инфлационни процеси. Полската злота започна да губи позициите си на финансовите пазари, като само за един ден стойността й спрямо долара спадна с 5%.
Освен другото периодът на наводненията съвпадна с предизборната кампания на Полша. Управляващите бивши комунисти от Съюза на демократичната левица трябваше да поемат пасивите от загубената реколта и повишената политическа чувствителност на хората. Въпреки че, общо взето, се справиха прилично със създалата се ситуация, балансирайки между популистки жестове и разумни финансови действия, като всички политици и те не бяха имунизирани от грешки. Особено зле се възприе изявлението на финансовия министър, че селяните сами са си виновни, защото не са застраховали посевите си срещу бедствия. Гаф, който разбираемо доведе до значителен електорален отлив от страна на масата селско население.
Сборът партии около Избирателна кампания "Солидарност" (ИКС) придоби популярност не само обирайки старите лаври на профсъюза-основател, но и на широката основа на обединението, включващо всички тенденции в полския политически живот без комунистите. Резултатът от изборите на 21 септември бе очакван - ИКС взе оптималните 33.8% от гласовете, а левицата трябваше да се задоволи с 27.1 на сто. Фактически обаче, подобно на Чехия, промяна на политическия курс не се състоя. Махът надясно бе заменен от по-удобното движение към центъра - и в икономически, и в политически аспект.
Така отварянето на вратите на евроатлантическите военни и европейските икономически и политически структури бе заслужен и очакван жест. Което, разбира се, не намалява в никаква степен радостта и удовлетворението на трите централноевропейски държави от постигнатото. Разбира се, не бива да се забравят и предстоящите трудности в процеса на интеграцията или, както се изрази един западен дипломат, "отрезвяването тепърва предстои". Но това е проблем на идната година. Сега в Централна Европа могат спокойно да вдигнат наздравица за изминалата 1997 и да се надяват добрият Дядо Коледа да не ги забрави и догодина.
Балканите - еуфорията бе смазана от реалността
Борислав ДЕРМЕНДЖИЕВ
Най-динамичният регион на географската карта на Европа, Балканите, и през тази година не изневери на общоприетата представа за него като територия, в която етнически конфликти и кървави сблъсъци не са чужди, а сложни политически игри, с присъщото им почти непрестанно посягане към изборните урни и крупни финансови далавери, са част от политическото всекидневие. За пореден път се оказаха илюзия мечтите на милиони балканци нямащият аналог в глобален мащаб регион да се трансформира в цивилизован член на европейското братство.
Към своя край е една изключително драматична за сърбите година, ключова дума за която е избори. Едва ли някой случаен минувач в Белград ще е в състояние правилно да отговори на въпроса за броя на проведените през годината избори. В края на тази тежка за избирателите и политическия елит година политиците не си позволиха да забравят коледния подарък за сръбските избиратели - избори за президент на Сърбия - втори кръг. Да са им честити.
Събитията през месеците януари и февруари на 1997 г. накараха мнозина да повярват, че охарактеризираният от Запада като балкански разбойник Слободан Милошевич и ръководените от него бивши комунисти безвъзвратно са поели по пътя на политическото забвение. Масовото опиянение достигна своята кулминация, когато след двумесечни протести по замръзналите улици на Белград и другите големи сръбски градове, под натиска на многобройните шествия и подкрепата на международната общност корумпираните бивши комунисти склониха да признаят съкрушителните за тях изборни резултати от местните избори през ноември 1996 г., които те брутално бяха фалшифицирали. Така опозицията, представена от коалицията "Заедно", в която под общо знаме се обединиха монархическата формация Сръбско движение за обновление на Вук Драшкович, наречен по онова време от френския в. "Поан" земното издание на Исус Христос, Демократическата партия на Зоран Джинджич и ръководения от Весна Пешич Граждански съюз извоюва 14 кметски мандата в най-големите сръбски градове.
Еуфорията... и реалността.
Еуфорията не застигна единствено праволинейните комунисти и посветените в политическия талант на Милошевич и в тайните на балканските нрави. Реалното множество на скептиците се бе свило в границите си и нервно очакваше поредното брилянтно хрумване на Милошевич. И не остана излъгано в очакванията си. В един по-късен момент, някак необяснимо на пръв поглед, започнаха дрязгите между лидерите в коалиционния блок "Заедно" - гръбнака на опозицията. През това време Големият враг тънеше в доволство и пишеше сценария на новия политически трилър. Милошевич заложи на липсата на политически опит и жаждата за власт в опозиционните лидери. Мръзналите само преди няколко месеца рамо до рамо опозиционери, в които обезвереният сръбски народ видя архитектите на един по-добър живот, започнаха да се засипват с взаимни обвинения в предателство на общата кауза и съглашения с политическия враг Милошевич.
Явно интелектуалецът Вук Драшкович се е оказал по-скромен в желанията си пред Милошевич и срещу обещания за 60 мандата в парламента пое инициативата за свалянето на първия некомунистически кмет на Белград от половин век насам, Зоран Джинджич. Така сръбската опозиция изпадна в състояние на колапс, предопределил резултатите от парламентарните избори на 21 септември. Провали се и опитът на Весна Пешич и Зоран Джинджич да убедят поддръжниците на опозицията да останат по домовете си в деня на изборите, който целеше невалидност на изборите. Освободена от бремето на единната опозиция (каквато беше в началото на годината), управляващата лява коалиция на Слободан Милошевич "Нова демокрация" без затруднения спечели парламентарните избори, макар и не с мнозинство.
Неотстъпващият Милошевич.
Чрез ограничението за максимум от два президентски мандата сръбската конституция допускаше правната възможност Милошевич да се раздели официално с властта на територията на Съюзна република Югославия, съставена от Сърбия и Черна гора, през юли месец на настоящата година. За целта се изискваше лидерът на социалистическата партия на Сърбия да загуби изборите за президент на СР Югославия, което естествено се оказа далеч от политическата реалност. Милошевич незабавно влезе в новото си амплоа на кукловод и впечатли с лекотата, с която успява да дърпа конците.
Проведените на 21 септември президентски избори, лишени от колорита на Милошевич, изправиха един срещу друг Зоран Лилич, бивш президент на Съюзна република Югославия, националиста Воислав Шешел, известен в средите на западната дипломация като Фашиста, и монархиста Вук Драшкович. Тежестта на волята на избирателите определи втори кръг за след две седмици, в който опонентите се редуцираха до Лилич и Шешел. Оказа се, че никой от двамата кандидати не бе достоен да оправдае усилието на повече от 50% от избирателите да изпълнят гражданския си дълг.
Междувременно социалистическата партия на Сърбия се мобилизира да подготви промяна в избирателния закон с идеята промените да влязат в сила до 21 декември, когато е вторият кръг от президентските избори. Според поправката в закона до втори кръг ще достига и класиралият се на трето място кандидат-президент. В случай че нито един от тримата състезаващи се за президентския пост не получи повече от половината от гласовете, изборите няма да се считат за невалидни. Новият президент ще бъде кандидатът, набрал най-много гласове. Една достойна за адмириране инициатива на социалистите, като се имат предвид немалките разходи, които бюджетът на страната ще понесе, ако сърбите не осъмнат на 22 декември с нов президент. Замисълът обаче е значително по-дълбок. Ако поправката в закона влезе в сила до втория кръг, социалистите могат да гръмнат поредната бутилка с шампанско, тъй като, допускайки Драшкович до втория кръг на изборите, те се застраховат срещу евентуален прилив на гласове от монархическото Сръбско движение за обновление на Драшкович към националистическата Радикална партия на близкия приятел на Драшкович - Шешел. Политолозите очакват станалата вече досадна изборна битка за президент да се пренесе и в началото на новата година. От такава гледна точка идеята на бившите комунисти придобива реални измерения и е много вероятно промяната в избирателния закон да стане факт до следващото препитване на електората.
Бомбата тлее в Косово.
Въпреки че обезкръвената след войната сръбска икономика спешно се нуждае от свеж финансов ресурс, Милошевич не скланя глава пред жестоките икономически санкции, наложени от МВФ, Световната банка и страните от Г-7. Единствено икономическата хватка на Европейския съюз прояви някакви признаци на разхлабване, но затопляне на отношението към Сърбия едва ли може да се очаква след наскоро декларираната от Бил Клинтън нова по-твърда позиция на САЩ към Сърбия, която до голяма степен ще определи и поведението на кредитора от последна инстанция - МВФ. Изправен до стената, Милошевич периодично продава по някое апетитно за авантюристично настроените чуждестранни инвеститори парче от колабиращата икономика на страната.
В тази връзка смъртоносният удар за политическата кариера на Милошевич засега има само един адрес - Косово. Проява на политическо късогледство от страна на бившите сръбски комунисти е да определят и третират действията на особено активната напоследък Освободителна армия на Косово единствено като форма на тероризъм, бяха думите на Азем Власи, бивш комунистически лидер на Косово. Власи допълни, че Освободителната армия на Косово, по аналогия на Ирландската републиканска армия в Северна Ирландия, е военното крило на Албанското национално движение, чийто значим потенциал може да предизвика нова кървава баня на Балканите. Международната общественост е силно обезпокоена от повторение на кървавата драма от 1991-92 г. в Хърватско и Босна поради нежеланието на управляващите в Сърбия да изпълнят условията на постигнатото в Дейтън споразумение за автономността на Косово.
Сърбия бе символът на годината за Балканите - драматичните събития там бяха последвани от аналогични процеси в България, където развитието на сценария бе с по-оптимистичен изход, в Румъния, където комунистите също се разделиха с властта, в Албания, която преживя ужаса на една гражданска война, и донякъде в Македония, където разединената опозиция се опита безуспешно да избута социалистите на Киро Глигоров от властта по рецептата на София и Белград. Запазеният знак на Балканите за 1997 г. ще остане протестиращият млад човек, чиято европейска мечта отново и отново се пречупва през балканската перспектива.
Европейският съюз започна отброяването до новото хилядолетие
Ася БОЧЕВА
За структурите на Европа изминалата 1997 г. може да се характеризира с кипяща активност. Керванът от бюрократи, евродепутати и министри, обикалящи в златния триъгълник Брюксел, Страсбург, Люксембург, развиваха дейности, влагаха усилия и използваха лобита в толкова различни направления, колкото разнопосочни са интересите на целокупното население на континента. Все пак основният обем работа бе отметнат в две приоритетни за съюза насоки - вътрешната интеграция и разширяването.
Валутният съюз.
Европейските лидери се договориха относно плана за Икономически и валутен съюз (ИВС) още в споразумението, което подписаха в Маастрихт преди близо 6 години. Въпреки поставените подписи обаче малко хора вярваха, че амбициозният проект ще стане реалност. Но с течение на времето и приближаване на пусковия срок на ИВС за все по-голям кръг от хора стана ясно, че поради липса на сериозни контрааргументи и официални опровержения сливането на валутите ще стане факт. Което предизвика смут и суматоха сред държавниците, заети с умуването как ще влязат в график по подготовката за 1 януари 1999 г. Голямата цел остави някак на заден план рутинните, но неизбежни структурни промени в администрацията и икономиката. Съществен риск за проекта е недостатъчната подготовка и знания на банките, индустриалните компании и публичната администрация. Изключение направи германската администрация, стожер на проекта, която въведе единен лихвен процент от 3.2 на сто, който бе възприет и от още девет страни, заявили участието си в ИВС. Заплаха за ИВС са печално известните структурни проблеми на Европа. Големият процент държавна собственост и високите държавни субсидии за социално и пенсионно осигуряване са приоритетните въпроси, с които евроентусиастите трябва да се заемат, ако искат да дадат шанс на проекта.
Хубавите новини от 1997 г. са, че почти всички страни ще удовлетворят критериите от Маастрихт за участие в ИВС. В последния момент след остра политическа криза стана ясно, че и Италия ще бъде в отбора на европейските отличници. Поставените критерии са ценова стабилност - инфлация до 1.5 процента по-висока от средната, ниски дългосрочни лихвени проценти, стабилни разменни курсове и публични финанси (бюджетен дефицит под 3% от БВП и държавен дълг по-малък от 60 процента от БВП).
Европейската централна банка.
За да се поставят под контрол финансите на мегадържавното обединение, засега се разчита главно на бъдещата Централна европейска банка. Разбираемо амбициите за управлението й са големи. А най-упоритите конкуренти са старите противници Германия и Франция, които, макар и проформа в един отбор, през изминалата година не пропускаха случая да си отправят нападки. В скритата борба за надмощие засега няма изявен водач.
Първа точка спечели Франция. В голямото пазарене около шефа на централната банка европейските лидери се съгласиха на германското предложение за холандеца Вим Дуизенберг, сегашен управител на Европейския валутен институт. Французите обаче счетоха за изгодно да предложат своя кандидатура, която да балансира германското влияние в съюза, още повече че седалището на банката е във Франкфурт. В Париж са достатъчно реалисти, за да знаят, че тяхната кандидатура няма шансове, но също така добре осъзнават, че ще използват оттеглянето й като разменна монета през следващата година, когато ще бъдат разпределяни висшите постове в Европейската банка.
Германия обаче успя да си върне инициативата на другия фронт, по който развива активност ЕС - разширяването на изток.
Новите страни членки.
Безспорно най-важното събитие за обединена Европа през годината бе поканването на пет бивши социалистически държави да започнат преговори за присъединяване към структурите на Европейския съюз. На 12 и 13 декември в Люксембург Съветът на министрите взе историческото решение за най-голямото разширяване на организацията в 40-годишната й история, което в перспектива ще създаде единен пазар от над 500 милиона души. Полша, Чехия, Унгария, Словения и Естония са отличените държави, получили шанса да се приобщят към Европа в по-тесен смисъл на думата. Останалите 5 страни кандидатки също ще започнат преговори по формулата "равен старт", но с по-бавно темпо.
Зад наистина оправданата радост на централно- и северноевропейците отново се крият.
Сметките на големите държави.
Успоредно с преговорите за разширяване на съюза се водеше не по-малко оживен дебат по въпроса дали да се създаде клуб на привилегированите страни, участващи в ИВС, и каква да е съдбата на останалите извън него. Активно участие в спора взеха Франция от страна на привържениците на т.нар. Евро-х клуб и Великобритания от другия лагер. Това даде чудесната възможност на Германия да влезе отново в присъщата си роля на посредник. Едновременно с това Кол използва максимално англо-френския конфликт върху въпроса с евроклуба, за да постигне собствените си цели относно разширяването и позицията на Турция. Кол в края на краищата успя да постигне компромис, който удовлетворява както Тони Блеър, така и Ширак. Клуб на участниците в ИВС ще съществува, но Великобритания, заедно с Дания, Швеция и Гърция, ще имат правото да участват в сбирките му, когато се обсъждат въпроси от жизненоважно значение за европейската политика.
И вълкът сит, и агнето цяло, както се казва в поговорката. Успоредното протичане на интеграционните и разширителните процеси в Европейския съюз само може да го направи по-силен икономически и политически, конкурентоспособен на САЩ и Япония. В този смисъл 1997 е една добра година за европейската демокрация, перифразирайки известен български политик. Едно добро обещание за отброяването на последните 1000 дни преди второто хилядолетие.
Болната руска година
Сърцето на Елцин и сърцето на руската държавност, изглежда, са едно и също нещо
Кирил Кирилов
Руската 1997 г. бе годината на болестта. Икономика, политика, пазари и поведение на политическия елит - всичко бе подчинено на мисълта, че Борис Николаевич Елцин е болен, много болен и че тази болест е заразила огромната страна. Другото, което бе симптоматично, бе това, че страната следваше всички най-лоши тенденции в световен мащаб - продължаващ срив на икономиката и умерено стабилна политическа обстановка. Самите руснаци никога не се уморяват да повтарят пред чужденците, че страната им има всички ресурси да бъде най-богатата световна сила, но че системата е докарала страната до окаяното положение в момента. Може би те бяха прави преди 1991 г., когато Борис Елцин дойде на власт. Днес със сигурност не са.
Липса на законност.
Руската държава се проваля в един много важен аспект на управлението - да осигури върховенството на закона. Основният проблем на държавната власт в Русия и през изминалата година продължаваше да бъде проблемът как правителството да бъде накарано или стимулирано да осигури именно върховенството на закона - основния стълб на демокрацията и свободния пазар, така както го разбират западните демокрации. Големите надежди в тази посока бяха свързани с имената на Анатолий Чубайс и Борис Немцов, които през март тази година бяха назначени за първи вицепремиери в поредното правителство на Виктор Черномирдин. Те започнаха амбициозно - Борис Немцов за известно време бе и министър на енергийната индустрия и дори се опита да постави на колене газовия монополист РАО "Газпром". По-точно Немцов се опита да накара "Газпром" да плати огромните си дългове към бюджета, над 2 милиарда долара, и да се раздели с монопола си над добива и продажбата на природен газ, това е и едно от основните искания на Международния валутен фонд, за да бъдат размразени траншове за над 20 милиарда долара - резултатът бе една медийна война, от която "Газпром" не загуби нищо, но спечели запазването на статуквото.
Анатолий Чубайс, идеологът на руската приватизация, също започна амбициозно, въпреки че независимите социологически проучвания твърдят, че той е сред най-непопулярните руски политици. Данъчна реформа, рестриктивен бюджет и затягане на финансовата дисциплина в страната бяха открито декларираните приоритети на Чубайс. И всичко вървеше добре, поне на повърхността, до ноември - тогава избухна скандалът с все още непубликуваната книга за историята на руската приватизация. Чубайс, с още четирима съавтори, трябваше да вземе хонорар от 450 хиляди долара за написването на книгата. Скандалът бе грандиозен и единствено Чубайс не се раздели с поста си - бе освободен само от длъжността финансов министър, но остана на вицепремиерския стол. На 15 ноември Чубайс подаде оставка, която не бе приета. В същия този ден, заобиколен от репортери, първият вицепремиер на Руската федерация изглеждаше нетипично уязвим.
Кадрови сътресения.
Всъщност трябва да се признае, че въпреки всичките обвинения срещу Чубайс, той се опита да прокара именно върховенството на закона в управлението на държавата. Странно, имайки предвид, че именно той бе авторът на схемата "кредити срещу акции", която позволи на няколко руски финансови групировки да изкупят на безценица големите руски промишлени предприятия. Твърди се, че има изключително тесни връзки с "ОН&?cy;ЕКСИМбанк", най-голямата руска частна банка, чийто собственик Владимир Потанин заемаше поста финансов министър, преди Чубайс да седне на същия стол. Същата тази банка бе една от най-облагодетелстваните от схемата на Чубайс, по която търговските банки даваха кредити на бюджета, срещу което получаваха контролни пакети от държавни предприятия - естествено по време на приватизацията банките, държатели на тези пакети, печелеха приватизационните търгове за същите тези предприятия. Така бе разпродадена руската промишленост.
Единствено авторитетът и личните интереси на Борис Елцин задържаха Чубайс във висшите етажи на властта. Оставката му би била приета със задоволство в много широк обществен спектър. А това, че президентът не я прие, е по-скоро доказателство не за личните качества на Анатолий Чубайс, а за това, че руската икономика е в толкова деликатно и уязвимо положение, че просто не бе сега моментът за кадрови сътресения в правителството. Големият проблем на Елцин е, че мандатът му изтича през 2000 г. и той иска да остави страната (ако не бъде измислена и приведена в ход схема за трети президентски мандат, което сегашната конституция не позволява) с растяща нагоре икономика. Двата мандата на Елцин от 1991 г. насам бяха едни от най-тежките в икономически аспект за Русия. А разбираемо всеки президент на велика държава иска да остане в историята не точно с това.
Другият голям проблем на Елцин и на цялата държава е, че икономически ръст и съответно политическа стабилност не може да бъде постигната без големи външни инвестиции. А чуждите инвеститори в Русия напоследък се изтеглят от пазара. Ако се изключи скандалната сделка за продажбата на руската телекомуникационна компания "Связьинвест" (която бе купена за смешните 2.9 милиарда долара от консорциум, в който участваха "ОН&?cy;КСИМбанк" и един от инвестиционните фондове на Джордж Сорос), на практика инвестициите в Русия са само финансово-спекулативни. А това по никакъв начин не може да помогне на закъсалото с бюджета правителство.
Азиатски отблясаци.
Задържането на нивото на валутния курс на рублата спрямо долара ще бъде една от най-тежките задачи пред правителството и централната банка в края на настоящата и началото на следващата година. Руският валутен и фондов пазар не бе засегнат силно от разразилата се азиатска финансова криза, но все пак цените на акциите паднаха рязко през октомври и отново през декември. Няколко големи руски компании отложиха емитирането на свои еврооблигации, имайки наум именно спада на местния пазар.
В началото на октомври чужденци държаха около 20 милиарда долара в ГКО, руските държавни ценни книжа, и когато в началото на декември се заговори, че между 3 и 10 милиарда долара ще се изтеглят от пазара, паниката доби гигантски размери. Централната банка вдигна лихвените равнища, но останаха доста съмнения относно кредитния рейтинг на правителството и доверието във водената от него финансова политика. В крайна сметка това също бе следствие от цялостната болест, обзела Русия. През цялата година Елцин или бе в санаториум, или водеше тежки задкулисни политически игри, чийто резултат бе постоянната кадрова треска в правителството и парламента. Това бе разбираемо, традицията задължава. Руската традиция води до това, че страната никога не е могла да бъде управлявана успешно без силната ръка на самодържеца. А когато владетелят е болен, управлението също боледува. Идната година би трябвало да постави диагнозата - или Борис Николаевич ще оздравее, или страната ще изпадне в състояние на клинична смърт.
Годината на борда
В дните, когато новосформираният тази година син парламент бързо гласуваше новия Закон за БНБ, самите й шефове в очакване на предсрочното прекратяване на мандата им и идването на валутния борд констатираха, че това е краят на централното банкерство в България. Вторият и последен предбордов управител на БНБ Любомир Филипов буквално със сълзи в очите ретроспектираше създаването на управление "Левови операции", чийто шеф беше, преди да оглави цялата банка. Всъщност една истинска централна банка разполага с достатъчно мощни инструменти, с които да влияе на икономиката и да изглажда бизнесцикъла - тя може да защитава местната валута от позицията на резервите си, да регулира макросредата с инструментите за промяна на ликвидността във финансовата система и съответно лихвените равнища и кредита, да помага на бюджета в посрещането на неравномерните потоци от приходи и разходи, да осигурява доверие от втора инстанция към банковата система... Мнозина определиха лишаването на отворената българска икономика от тези инструменти като фино регулиране, като доброволен отказ от национален суверенитет. Въвеждането на борда обаче е резултат от далеч по-силните констатации, че централната банка в България никога не е била независима, а инструментите й са обслужвали политиката на съпътстващите правителства и на представените в ръководството на БНБ корпоративни интереси. Точно заради това централната банка не успя да изпълни основното в закона, който й даваше право на независима политика - "да въздейства за поддържане на вътрешната и външната стабилност на националната парична единица". Голямото източване на стойност от българския лев беше осъществено през захранването на бюджетния дефицит и загубите в банковата система с "прясно напечатани банкноти". Това пък беше необходимо, за да се прикрият неразумните субсидии в неефективния държавен сектор (за да се избегне политическият риск от закриване на работни места примерно), изкуственото поддържане на безсмислени бюджетни организации, изтичането през митниците, корупцията на данъчните служби, кражбите от банковата система.
С идването си на власт правителството на Костов обясни в програмата си, че въвеждането на валутен съвет означава кабинетът да се ангажира с икономическа политика, която включва:
Всъщност канонадата от мисии на Международния валутен фонд беше задала всички тези параметри на икономическа политика като единствено възможни за отпускане на помощта, която трябваше да спаси България от втори мораториум по външния дълг. Януари 1997 освен с шествия по площадите в българската история ще остане и с рекордно ниския валутен резерв, който не можеше вече да пази доверието в лева, с наченки на хиперинфлация и технически фалит на бюджета, който не можеше да обслужва нито вътрешните, нито външните си задължения.
Така дойде решението за въвеждане на валутен борд.
Мек борд.
Малко след като понятието валутен борд се появи в оборот, се роди и второ такова - мек борд. (Самата дефиниция на системата претърпя известни лингвистични упражнения в зависимост от това от коя политическа сила се назоваваше - Виденов я наричаше паричен съвет, в програмата на ОДС се казва валутен съвет, а Законът за банките въобще избягна конфуза да нарича новите финансови правила по какъвто и да било начин.) Истината е, че въпреки безпрекословното доверие на обществеността, че нищо в новата система не може да бъде нарушено незабелязано, българският борд запазва някои от елементите на предишната система. Първо, централната банка остава с функциите на кредитор от последна инстанция, което значи, че определена част от валутните резерви, попълнени до голяма степен с помощта на заеми от международните финансови институции, априори бяха заделени като възможност за кредитиране на търговски банки в случай на застрашаване на цялата система. И за МВФ, и за българските финансови власти беше известно, че фалитът на една трета от банките в България не приключва проблемите в сектора. Възможността за необезпечено рефинансиране на банки от страна на БНБ за разлика отпреди обаче е напълно изключена, а самият закон не допуска подпомагане на технически фалирали банки. Второ, системата допуска все пак някакво косвено влияние на правителството върху паричната маса и респективно върху лихвените равнища при монетаризирането на фискалния резерв, който се поддържа в централната банка. Изключение от стандартните бордови правила е въобще допускането на други фактори (като приемането на депозити, различни от минималните резерви на банките) в основното уравнение, че парите в обращение, разделени на фиксирания курс, са равни на валутните резерви. Такова структуриране на борда, от една страна, е нещо като клапан за изпускане на малко инфлация в случай на нужда - от достъп до по същество дългосрочните фискални резерви на правителството. Това евентуално би смекчило връщането към системата на класическа централна банка някой ден, ако се наложи схващането, че плаващият валутен курс (макар и в определен коридор) е по-подходящ от класическия борд.
Самото оформяне на управление "Банково" в БНБ, което засега само прилича на малка и закърняла централна банка, намеква, че в дългосрочен план нагласата за връщане към старата система не е преодоляна.
Един от мотивите за избора на германската марка вместо щатския долар за резервна валута също беше облекчаването на българските износители, в случай че (както и вярно се оказа) марката отслабне спрямо долара. Вносът на инфлация, който последва от юлския срив на марката, обаче засега е по-силният фактор. Той разруши мита, че инфлацията спира с въвеждането на валутен борд, и доказа колко е податлива икономиката към външни шокове. Като се прибави, че слабата марка относително увеличи бремето на външните и вътрешните дългове на страната, както и че намесването на марката в доларизираната икономика усложни управлението на валутния риск както в БНБ, така и в търговските дружества и банки, равносметката от избора на резервна валута засега не е най-приятната.
Въпреки всички тези изключения от твърдостта на класическия борд задържането на новите финансови порядки и съответно перспективите за стабилизация и растеж на икономиката пряко зависят от успеха на реформите, които да разтоварят бюджета, да оттеглят държавата от икономиката и да не изкушават управляващите да избягат от твърдите правила.
Какво се промени след въвеждането на борда?
Непреструктурираната икономика все още тежи.
Програмата на правителството за структурна реформа през 1997 г. предвижда значителна приватизация и преструктуриране във всички промишлени отрасли по график, договорен с международните финансови институции. Заявено бе намерението в срок от две години да бъдат приватизирани всички държавни предприятия, както и значителна част от комуналното стопанство като предпоставка за създаването на устойчива и конкурентоспособна промишлена структура в средносрочен план. Едно от големите препятствия пред преструктурирането в сектора е липсата на инвестиционен капитал поради малкия обем на чуждестранните инвестиции и несъбираемите задължения на предприятията, които ограничават възможността на банковата система да предоставя необходимия капитал.
Като резултат в края на 1997 г. промишлеността продължава да се характеризира със значителна държавна собственост, ненатовареност на мощностите, големи загуби и задлъжнялост, спад на капиталовложенията и производството и обща липса на международна конкурентоспособност.
Химическата и нефтопреработвателната индустрия за известен период от време останаха незасегнати от общия спад на производството. Фармацевтичните заводи остават рентабилни независимо от кризата главно поради възможностите за износ за традиционни пазари. Но златният период за азотноторовите заводи, които допреди година работеха с пълен капацитет и насочваха продукцията си основно за износ, вече е история. Лидерът на тежката химия "Химко" - Враца, от месеци натоварва не повече от 50 на сто от мощностите си. Подобна е ситуацията и в останалите заводи от бранша. Видимата причина е в убийствената комбинация от спад в международните цени на крайния продукт и висок ръст в цените на природния газ и електроенергията, не толкова афишираната - твърде високата енергоемкост на тези предприятия, която ги прави нерентабилни при нормално ценообразуване на енергоресурсите. Де факто тежките предприятия изнасят електроенергия на дъмпингови цени. Този проблем и в момента характеризира цялата тежка индустрия.
Положителен аспект за химическия и нефтопреработвателния бранш е, че в процес на приватизация се намират силни предприятия износители, сред тях четири водещи фармацевтични завода, торови заводи, в това число две предприятия от световна класа в съответните производства - производителят на калцинирана сода "Соди" - Девня, вече е продаден, а сделката за "Химко" - Враца, (основен производител на карбамид на Балканите) се очаква да бъде финализирана към средата на януари.
Машиностроенето и металообработващата промишленост, които бяха ориентирани основно към потребностите на СИВ, постигнаха известна стабилизация, но на твърде ниско равнище на производство. Тези фирми са и сред най-губещите. В същото време този отрасъл има някои предимства, като висококвалифицираната работна ръка, а на места и добро състояние на основните фондове, което привлича интереса на някои преки външни инвеститори. Преструктурирането и подготовката за приватизация на предприятията от този отрасъл обаче изостават. Най-фрапиращият пример е "Балканкар холдинг" с необслужвани кредити, надхвърлящи 47 млн. долара. Холдингът бе изваден от списъка за ликвидация с мотива, че е заявен интерес към приватизацията му в пакет. Делото за обявяване в несъстоятелност бе прекратено. В същото време повече от шест месеца подготовката за приватизация не е мръднала и крачка напред, не е направена дори предприватизационна оценка на предприятието.
В черната металургия положителният факт е приемането на програма за преструктуриране на отрасъла. Тя предвижда свиване на производството до размери, които да гарантират реализация на продукцията, постигането на оптимален баланс между добивните и прокатните мощности, въвеждане на енергоспестяващи технологии, стартиране на касовата приватизация, като се започне от съпътстващите производства и сфера на услугите и се стигне до основните дейности, плавно намаляване на заетия персонал. Проблемът е, че не е ясно откъде ще се намерят необходимите пари ако не за реализирането, то поне за старта на програмата в обозримо бъдеще. Необходимата сума е 600 млн. долара.
Десет от дванадесетте стоманодобивни предприятия бяха раздържавени частично по пътя на масовата приватизация. В двете структуроопределящи фирми - "Кремиковци" и "Стомана", държавното участие обаче остава голямо, съответно 96% и 75%. Ниската степен на приватизация от своя страна води до политизация в управлението и честа смяна на ръководствата, но кадровите кадрили в ни най-малка степен не доведоха дори до частично решаване на фирмените проблеми.
С поскъпването на електроенергията цветната металургия, чийто износ е насочен главно към ЕС, Централна и Източна Европа и Близкия изток, вече губи едно от основните си предимства. Изходът е в технологичното обновление, преструктурирането и приватизацията. Засега обаче, като се изключат опитите за некоректна приватизация на ОЦК - Кърджали, и продажбата на МДК - Пирдоп, за реално преструктуриране и приватизация не може да се говори.
Най-критично е положението в електротехническата и електронната промишленост. Почти цялата продукция от този отрасъл е била предназначена за бившия СССР и с изключение на малко на брой предприятия, които още навремето са завоювали позиции на западните пазари, и сделката с "Микроелектроника" - Ботевград, отрасълът като цяло и досега не е преструктуриран и пригоден към новите условия.
Различни схеми се дискутират за приватизирането на фармацевтичната индустрия и отбранителната индустрия, но и до момента преструктурирането на тези отрасли витае изключително в сферата на чистата теория.
Реален проблем пред правителството остава и преструктурирането на въгледобива или по-точно закриването на неефективните мини, които, работейки, продължават да акумулират загуби. Първата крачка в този изключително чувствителен от социална гледна точка бранш беше направена от кабинета на Иван Костов с решението за закриване на "Въглища холдинг" след трагичния инцидент в мини "Бобов дол". Кабинетът обаче пропусна възможността веднага да закрие всички опасни рудници, които по дефиниция са и икономически неефективни. Известна истина е, че единствено откритият въгледобив у нас е рентабилен, подземният носи само загуби. Резултатът от колебанията на правителството е, че във въгледобивната индустрия се утвърди ценовата нивелация - и рентабилните, и губещите дружества продават продукцията си на едни цени. По този начин първите биват лишени от стимул да смъкват себестойността и по-този начин да осигуряват по-евтин ресурс за електроцентралите. Вторите пък се стимулират към все по-големи разхищения, сигурни, че винаги могат да се скрият зад мощния гръб на мини "Марица изток", чиито въглища са с най-ниска себестойност, като субсидии чрез държавния фонд "Енергийни ресурси".
Държавните монополи развалят предприемаческата среда.
"Важна задача през 1997 г. ще бъде намаляването на монополното влияние в сферата на енергетиката, телекомуникациите, железопътния транспорт", е записано в правителствената "Програма 2000". В края на същата година резултатът е укрепени монополни структури, особено в сферата на енергетиката.
Енергетиката продължава да трупа загуби и да разчита на субсидии от бюджета, като това се отнася главно за въгледобива и топлофикациите. Цената на топлоенергията ще продължи да се увеличава, но пълно покриване на разходите при сегашното темпо се очаква едва към края на 1998 и през 1999 г. Цените на електроенергията, въпреки че бяха значително повишени и осигуряват рентабилност на НЕК, все още се поддържат изкуствено ниски за домакинствата за сметка на промишлеността. През 1998 г. се предвижда намаляване на съотношението между цените за населението и за индустрията и ново поскъпване на тока, за да се осигурят средства за инвестиции, и да започне попълването на двата все още безпарични фонда за извеждане на ядрените реактори от експлоатация и за изграждане на хранилище за ядрени отпадъци.
В програмата си за управление правителството определя енергетиката като национален приоритет. Програмата предвижда усилията да се съсредоточат върху укрепването на нормативната база на енергийния сектор, повишаването на енергийната ефективност, преструктурирането и постепенното приватизиране на енергопроизводителите и диверсификацията на енергийните доставки и енергоползването.
Все още предстои разработването на обща енергийна политика. Подготвен е проект на стратегия за развитие на бранша, в който са очертани конкретните пътища и подходи за реализирането на задачите, които кабинетът маркира в своята управленска програма. Залага се основно на европейската ориентация на електроенергийния сектор, на развитието на отрасъла с минимални разходи, на енергийната ефективност, на развитието на местните енергийни ресурси и на разнообразяването на източниците за внос на енергийни суровини. Едно от главните предимства на предложената концепция е в по-либералния модел за преструктуриране и последваща приватизация на монополиста НЕК. Предлага се регионална организация на електроснабдителната дейност, съпроводена с навлизане на общински и на частни капитали. Предвижда се търгуване на електроенергията в рамките на национален енергиен пул и въвеждане на брокерски услуги по организацията на търговете с електроенергия на пазара, включително на вноса и на износа на електроенергия. Най-либералният модел на поведение на НЕК допуска компанията да закупува електроенергия от независимите производители и от внос и да я реализира на пазарни принципи в регионалните електроснабдителни дружества и големите потребители.
Приватизацията пак не върви по вода.
Броят на всички сделки, които Агенцията за приватизация и другите държавни органи са сключили от началото на годината до декември, е 247 според данни на АП. Което е равно на резултатите от последните две години, взети заедно. Общият финансов ефект от всички сделки, пак според информация на АП, е в размер на 1.2 млрд. долара. В това число обаче традиционно са включени и договорените в приватизационните договори инвестиции. Иначе (пак според информация от АП) постъпилите плащания по приватизационни сделки са в размер на около 450 млн. долара. Най-вероятно обаче тази сума представлява само договорените плащания по продажбите на държавни пакети. Всъщност е много трудно да се прецени размерът на действителния финансов ефект за бюджета в резултат на приватизацията. Немалка част от отчетените от АП пари всъщност въобще не са постъпили по сметките на БНБ. Липсата на прозрачност в информационната политика на двете институции (БНБ и АП) обаче прави подобна преценка невъзможна и за бъдещ период.
Всъщност ефектът трябва да се търси по-скоро в процента на частния сектор от икономиката в страната, който се е появил в резултат на приватизацията. Засега обаче и този показател не е оптимистичен. От началото на процеса на приватизация около 18% от държавните предприятия са преминали в частни ръце. От тях 10% са в резултат на масовата приватизация. Програмата за приватизация на правителството за 1998 г. засяга именно този най-съществен показател, защото според нея догодина още около 40% от държавните активи трябва да бъдат раздържавени. Това, сравнено с досегашните темпове на приватизиращите ведомства, прави програмата да изглежда значително по-амбициозна от нормалното.
Очевидно е, че за да изпълнят намеренията си за догодина, управляващите трябва да променят нещо в качеството на досегашния подход към приватизацията. А тя до момента се характеризира с думите непрозрачност и бюрокрация. По тези причини нерядко във връзка с приватизацията се намеква за корупция. Липсата на желание от страна на държавата да продава също е проблем, който съществува независимо от партията, която е на власт. Вероятно по тази причина досега не е измислен по-ефективен механизъм от преговорите с потенциални купувачи. Едно обаче е сигурно за догодина и то е, че ако този метод за продажба остане предпочитан, програмата за приватизация няма да бъде изпълнена и до половината.
Данъчна реформа и сенчеста икономика.
Проблемът за осигуряването на благоприятна среда за чуждестранните инвеститори всъщност е частен на този за стимулиране на бизнеса въобще. От това ще зависи както възстановяването на икономиката, така и изпълнението на бюджета. Основната промяна в бизнессредата, която се очакваше при въвеждането на борда, беше данъчната реформа, която правителството обяви, че готви. Договореното и с МВФ предвиждаше опростяване и справедливост на данъчното законодателство, премахване на преференците и намаляване на ставките. Макар и на бърз ход и с доста дефекти, парламентът наистина успя да приеме изцяло нови закони за данък печалба, за облагането на доходите на физически лица, за местните данъци и такси. Променени бяха и Законът за данък върху добавена стойност и на първо четене бяха приети съпътстващите промени в Закона за счетоводството. Правителството освен това най-накрая предложи ревалоризация на активите на дружествата, която да ги спаси от инфлационния данък и да прекрати облагането на капиталите им.
Въпреки заклинанията за справедливост и равнопоставеност на данъкоплатците правителството все пак допусна данъчен гаф, който би трябвало да помрачи гордостта от похвалата на МВФ за експресната реформа. Проблемът се появи около приватизацията на Обединена българска банка, когато вицепремиерът Александър Божков обеща на купувачите банката да не плаща данък за курсовите разлики от валутните си активи. Това беше замазано като опит за "стимулиране на банковата приватизация" в закона за корпоративното подоходно облагане, където същата преференция беше позволена и за други приватизирани през тази година банки (каквито няма, като изключим бившата Ямболска банка, сега "България инвест"). По-късно БНБ тръгна да лобира преоценката на валутните активи на всички останали банки също да не се облага, но резултат все още няма. В неравнопоставена ситуация е нефинансовата част от бизнеса.
Променените данъчни закони като нетен ефект намаляват бюджетните приходи за следващата година, но пък това може да бъде компенсирано при ръст на икономиката и по-голямо номинално облагане на произведения продукт и печалби. Успехът на тези планове за балансиране на бюджета обаче изцяло зависи от това доколко ще се обхване сенчестата икономика и ще се преодолее корупцията сред данъчните и митническите власти.
Социалната реформа се забави.
Реформата в областта на социалното и здравното осигуряване, армията, образованието и т.н. трябваше да разтовари бюджета от излишни разходи за заплати и субсидии, като в същото време да организира тези сфери на по-пазарни принципи.
Точно тази част от правителствената програма обаче се проточва най-заплашително.
Високата цена на социалното осигуряване и едновременно с това хроничният недостиг на средства за по-големи социални плащания остават да тежат на данъкоплатците и през следващата година. Правителството обеща в "Програма 2001" да намали осигурителната тежест на работещите, но при очакван сериозен спад на брутния вътрешен продукт за тази година и все по-застаряващо население управляващите не посмяха да вземат радикални мерки за намаляване на отчисленията във фонд "Държавно обществено осигуряване". В момента общата осигурителна тежест възлиза на над 50 на сто от брутните трудови възнаграждения на работещите. С въвеждане на задължителни здравни осигуровки от началото на 1999 г. осигурителното бреме на работодателите вече ще стане непоносимо и те съвсем ще изгубят стимули да осигуряват наетите.
В положителна посока през годината тръгнаха промените в пенсионното законодателство. Практиката на еднократни месечни компенсации на пенсиите от пролетта на тази година се преустанови. През юли бяха актуализирани основните размери на пенсиите, което е по-справедливият начин на индексиране на пенсиите в зависимост от трудовия стаж и размера на трудовите доходи на пенсионера. Въпреки постоянния стремеж на кабинета да подобри живота на пенсионерите средногодишният размер на пенсиите през 1997 г. реално намаля със 17.5 на сто спрямо предходната година. Декемврийските нива на пенсиите през 1997 обаче са с 21 на сто по-високи от пенсиите през декември 1996 г. Концепцията за цялостна подмяна на пенсионното законодателство ще се решава догодина. Очертаха се обаче основните пунктове, по които ще се преправят законите. От Националния осигурителен институт предлагат да се премахне категоризацията на труда, което е и искане на Световната банка в областта на социалната политика. Повишаване на пенсионната възраст и премахване на тавана на пенсииите са другите опорни точки на пенсионната реформа.
Законова регламентация не получи и през тази година доброволното пенсионно осигуряване въпреки обещанията на правителството. Препъникамък в работната група по изработването на закона се оказа по-скоро моделът на надстрояване на задължителната осигурителна система. В първия вариант на министерството на труда липсваха работническите осигурителни каси, които по света са вторият стълб на осигурителната система.
И през тази година не бяха използвани достатъчно възможностите на фонд "Професионална квалификация и безработица" за откриване на нови работни места. Милиарди левове на безработните бяха похарчени за луксозни ремонти на бюра по труда в някои градове. Със заем от Световната банка бяха осигурени пари за еднократни помощи на освободените в резултат на структурната реформа българи, както и за съкратените служители от бюджетните звена. Едва в края на годината бе приет Закон за закрила при безработица и насърчаване на заетостта, с който се регламентираха бъдещите правила при защита от безработица и финансовите стимули на работодателите, които наемат безработни. От 5 на 4.5 на сто бе намалена и вноската във фонд ПКБ, които да се плащат в съотношение 4 към 1 в полза на работодателя. Досега той поемаше цялата осигурителна тежест.
В "Програма 2001" правителството си постави амбициозната задача да извърши бързо преструктуриране на здравната система, да промени системата на финансиране, както и законовата база за нуждите на реформата. Бюджетното финансиране и хроничният недостиг на пари за здравеопазването ще останат и през 1998 г. Здравноосигурителната система, при която срещу месечна вноска гражданите ще могат да получават медицинска помощ, ще стартира през юли 1999 г. Това предвижда законопроект за задължителното здравно осигуряване, който в момента се гледа в комисии в парламента. Дотогава от здравното министерство само ще подготвят истинската реформа. Подготовката започна с твърде административни, но неизбежни мерки - закриване на болници, съкращаване на болнични легла. Останаха обаче личните лекари от времето на Виткова, което на практика не позволи да се извърши преструктуриране на доболничната медицинска помощ. Оказа се обаче, че практикуващи обща медицина фамилни лекари няма да излязат на частна практика до въвеждането на новата система за финансиране на здравеопазването.
Административните мерки едва ли обаче ще са достатъчни, за да се поддържа здравето на българина и да останат незакрити болници и поликлиники. Освен пари от бюджета ще трябва да се търсят и други приходоизточници. Парите най-после трябва да тръгнат с пациентите, а не да се плаща за неизвършен труд и за несъществуващи болни. От доста време се работи по наредба за въвеждане на система на договаряне между общинските болници и общините. Тази система на разплащане обаче може да се приложи само за разпределение на пари от извънбюджетни фондове на общините.
Спешната нужда от наливане на пари в здравната система намери израз в приемането на тарифа за платените медицински услуги, която здравното ведомство прие през миналата седмица. В нея се определиха цени на прегледи и лечение за тези пациенти, които не се преглеждат при участъковите лекари или отиват без направления в болница.
Външният дълг също може да обърка бюджетните планове.
С цената на спад в жизнения стандарт и мизерия правителството би могло да си позволи и допълнително съкращаване на бюджетните разходи в името на това да задържи дефицита в договорените граници от 2% от брутния вътрешен продукт. Сферата, в която "няма мърдане" обаче, са плащанията за обслужване на държавните дългове. Управлението на дълга не само би облекчило балансирането на бюджета. Целта на политиката би трябвало да бъде подобряване на дълговите показатели, които измерват способността на икономиката в дългосрочен план да обслужва задълженията си и оттам дефинират доверието на инвеститорите в нея.
В момента общите дълговете на страната надхвърлят едногодишния продукт на икономиката, а само тези към външни кредитори са към 85% от БВП (към 10 млрд. долара). Финансирането на стабилизацията и въвеждането на борда естествено увеличиха тази тежест, като нарастването на валутния резерв сега ще трябва да се плаща от икономиката през следващите години. Само през 1998 България трябва да плати около 200 млн. долара главници и 800 млн. долара лихви към чуждестранните си кредитори. Потенциалът за нарастване на външните задължения освен това не е изчерпан - догодина дългът ще нарасне с договорените след борда нови заеми със Световната банка и японската Ексимбанк (150 млн. долара.), Европейския съюз (250 млн. долара), МВФ (180 млн. долара) и обявената емисията еврооблигации (200 млн. долара). Като условие за отпускане на втория транш от договорената подкрепа Европейският съюз обаче настоява да бъдат уредени затлачените дългови противоречия с някои от страните от Парижкия клуб (Германия, Италия, Австрия). Това изискване потенциално може да натовари дълга с нови около 400 млн. долара, макар че правителството засега изглежда по-склонно да се лиши от самия транш, отколкото да поеме допълнителна тежест.
С приемането на бюджета за 1998 г. парламентът постанови, че приходите от приватизация, както и очакваните нови заеми ще бъдат насочени за преструктуриране на държавния дълг. Правителството обаче няма техническа готовност за ефективно управление на дълга и вече пропусна възможности за оптимизирането на тежестта му по време на срива на Брейди-пазара заради азиатската криза. Управлението на дълга е нещо, което липсва както като идея, така и като институции.
Все нещо куца.
От всичко казано дотук излиза, че в нито една от областите, в която се провеждат реформи, това не става безпроблемно и във всички тях има потенциал за провал. Засега усещането за възстановяване на икономиката е илюзорно подхранено от помощта на външните кредитори. В крайна сметка смисълът на борда беше да спре разпадането на икономиката и да подари на новото правителство време, в което да навакса седемгодишните пропуски в реформите. И едва тогава самостоятелната вече икономика да генерира ръст и да започне да изплаща дълговете си. Проблемът на България обаче е като проблема на хронично бедния, който внезапно получава голям заем и не знае какво да прави с него. Отначало се страхува да го вземе, а след първите траншове придобива измамното усещане, че тези пари винаги са били негови.
Бордът не би трябвало да позволи на властта да се разврати от многото пари накуп. Защото се гради на доверие и може да бъде сринат от обратното. Ако бюджетът въпреки всичко не ореже звената, които досега издържа, не започне да събира приходите си, ако не се въведат строги бюджетни ограничения, не се създадат условия за чуждестранни инвестиции и частен бизнес, валутният борд няма да успее. Тогава правителството постепенно ще започне да изяжда заделените резерви, това ще роди инфлация, ще изгони чуждите инвеститори, ще стопи резерва и фиксираният курс няма да издържи. Раздялата с валутния борд по този начин обаче ще повлече поредната финансова катастрофа за България.
Забравен ли е януари 1997
Противно на календара, политическата 1997 започна през декември 1996.
Последният опит на социалистите да запазят властта завърши с провал и провокира събития, които бяха неочаквани за партията. Но също толкова и за опозицията, която до този момент все още плахо искаше предсрочни избори. На 42-ия извънреден конгрес на БСП под тежестта на тоталната криза Виденов се оттегли, а Георги Първанов пое партия. Повече от три седмици страната беше във властови вакуум. БСП търсеше по-добрия Виденов, новият президент беше избран, но още не беше встъпил в длъжност.
Имаше две ясни неща. Курсът на долара полудя. За международна подкрепа на евентуално второ соцправителство не можеше да се говори.
Формално всичко тръгна от Декларацията за национално спасение, която Обединените демократични сили внесоха в парламента на 19 декември. Смисълът на документа беше да отнеме политическата инициатива от БСП, като все пак се даде време на нейното правителство да подпише споразумение с МВФ и да въведе валутния борд. Политическите действия за свалянето на БСП от власт и предизвикването на предсрочни избори бяха планирани за много по-късно.
Нещата, които се случиха впоследствие, тогава спонтанни, сега изглеждат логични. Развоят на събитията втвърди опозицията в намерението й за бойкот на парламента, национална политическа стачка и гражданско неподчинение. Декларацията на опозицията остана да виси нито приета, нито отхвърлена.
Когато хората за пръв път излязоха по улиците на София, малцина вярваха, че само след седмица тези протестиращи ще станат основен фактор в българския политически живот. Емоцията на гражданското недоволство набра скорост по-бързо от самите събития. Лидерите на ОДС нямаха друг избор, освен да оглавят протеста, защото в противен случай инициативата и енергията на улицата можеха да бъдат овладени от друг. СДС нямаше предварителен сценарий за действия във и около сградата на парламента на 10-и в ранните часове на 11 януари. Всеки хвърлен камък към Народното събрание беше изпитание за политиците.
За пръв път след 10 ноември 1989 г. България стана новина номер едно за световните информационни агенции и медии.
Също така за първи път се очерта възможност политическата криза в България да бъде решена без сделки и пазарлъци от типа кръгла маса. Не каквото е най-изгодно за политиците, а каквото искат избирателите им от тях. След като и част от ръководството на БСП не видя изход, различен от "избори веднага", беше направена следващата стъпка - номинираният кандидат за премиер Николай Добрев отказа заявения от левицата мандат.
В първата седмица на февруари Иван Костов гръмна бутилка шампанско на митинг на победата, за да отпразнува с хората на площада, че БСП се отказа от второ правителство, а предсрочните избори ще изпреварят Великден. Но на стъпалата на "Александър Невски" Костов каза: "Спечелихме една битка, главното сражение предстои. " Тогава СДС-лидерът за първи път гласно изрече това, което до този момент малцина осъзнаваха - барикадите разделиха българския преход на до и след 10 януари 1997 г. Окървавените лица на битите от полицията около парламента в нощта на 10 януари бяха прекалено шокираща реалност, за да може имитацията на революция да продължава без последствия за гражданския мир.
През януари се състоя същинската революция с нейните победители, победени, водачи и цели. Гражданските протести за няколко дни отнеха на БСП нещо, с което тя учудващо безнаказано злоупотребяваше цели седем години - разхищаването на време и национална енергия. И през 1990 г. имаше вълнуващи се студенти, Тренчев, стачки, митинги и барикади. Но макар да изглеждаше да е заради тях, Лукановото правителство падна заради договора, даващ на столетницата възможност да ползва (икономическата) власт срещу неспечелени избори. А всъщност си беше своеобразно споделяне на отговорностите с опозицията. Заради тази "концесия" БСП тогава охотно сдаде правителството си. В началото на 1997 г. положението беше доста по-различно.
Костов не само не се срещаше на четири очи с хората от "Позитано" 20, но без изключение вечер след вечер заставаше на стъпалата на "Ал. Невски" очи в очи с протестиращите студенти и граждани. Така се реализира друг тип макар и неофициализирано споразумение - между опозицията и нововъзникналите граждански общности. Според него опозицията получаваше доверие, но в замяна митингите искаха препотвърждение на обещанието, че няма да бъдат предадени. В нарочно писмо до Петър Стоянов протестиращите студенти поискаха президентът лично да координира работата на държавните органи срещу мафията. Дотогава никой политик не е бил конкретно призоваван да гарантира политически "тотална война срещу мафията и операция "Чисти ръце". Лицата на януари, или новият политически модел Политиците, които с поведението си в онези дни адекватно се вписаха във взривоопасната ситуация, получиха доверие направо на площада. Същите тези лица сега са в коридорите на властта - Петър Стоянов, Иван Костов, Веселин Методиев, Евгений Бакърджиев, Йордан Соколов, Екатерина Михайлова... През 30-дневните протести обществото се страхуваше от силови мерки, но узряваше за силно управление. Власт, която не заиграва с престъпни групировки, прочиства корумпирания държавен апарат, стабилизира финансовата система и не нарича Мултигруп национален капитал.
Оформи се и новото мнозинство, което включваше всички анти-БСП политици. След изборите през април то беше наречено реформаторско. Точно тогава БСП беше напусната от депутати и ОСД-активисти, които навреме си направиха сметка да се абонират за задаващата се нова власт.
Докато БСП се разпадаше и мултиплицираше, СДС-коалиция се консолидира в единна партия. Но в нея отсъстваше "първото реформаторско поколение" - дисиденти и реликви на прехода.
Месеците от януари до изборите през април останаха за БСП като бяло петно, което все повече тежи на партията. Тогава всички на "Позитано" 20 се бяха снишили до такава степен, че дори не обикаляха из местните организации, за да обяснят по своя начин сдаването на властта.
Сега, след почти цяла година, Виденов и дори Премянов се опитват да го "усвояват", като го насищат с обвинения за предателство към "новото" ръководство на партията. Всъщност симптоматичен е фактът, че толкова месеци за Първанов и обкръжението левицата говори като за "новото ръководство на партията". Но дори това вече не е оправдание за политическия инфантилизъм на днешната опозиция.
При това положение В априлската предизборна "битка" нямаше интрига.
В СДС докрай бяха сигурни, че ще влязат с най-внушителната група в новия парламент, и това предчувствие се препредаваше на избирателите. Единството стана не само символ, а печеливша кауза за големите и малките партии в коалицията. Създаде се друг тип обединена опозиция - без Доган, който до последния момент не успя да спазари достатъчно места в листите срещу обещания за парламентарна лоялност. Този път от "Раковски" 134 му беше отказано. Така започна краят на посредническата мисия на Сокола. Той приюти при себе си Луджев, Каракачанов, Венцеслав Димитров. Единствено обединяващо в Обединението за национално спасение си остана общият спонсор - Мултигруп, който последователно се отказа от партията "Гергьовден" и от идеята за коалиционно правителство под егидата на Народен съюз. "Мулти" инвестира в индивидуални лобисти, като си даваше сметка, че те са по-мобилни. При задаващото се управление на Костов такива самостоятелни активисти трябваше да поемат функции, от които "Мулти" беше изтласквана.
Фактически изборният вот на 19 април постави началото на нов обществен договор. В изборите нямаше победени - всеки получи това, което очакваше и което си беше изработил от януари дотогава. Единствената новост беше, че Иван Костов започна да се усмихва. Послания и последствия В нощта на изборите победителят ОДС покани всички политически сили да подкрепят петте принципа на бъдещото им управление - структурната реформа, борбата с престъпността, спазването на договореностите с международните финансови институции, интегрирането към НАТО и ЕС и отварянето на досиетата. Така новата власт прехвърли мост към януарските събития и по-скоро към тяхната развръзка - декларацията за национално съгласие, подписана от политическите сили при президента.
Ако не съществуваше икономическата криза, резултатът за СДС щеше да е приказка с вълшебен край. Но стана само начало. Януари освен еуфория донесе за ОДС и твърде висока подкрепа с почти едногодишна трайност. При реалната липса на опозиция това леко създава усещане за непогрешимост.
Управляващият екип е като спринтьор, който няма нужда дори да се оглежда, защото не се състезава с никого. Поведение най-малкото демобилизиращо.
Силният старт не беше проблем. Екипът на Костов стана симпатичен дори заради това, че не се поколеба да коригира някои решения на служебния кабинет. И то при положение, че правителството на Софиянски се водеше като авангард на СДС-управлението.
А и за половин година срещу сините не се изправи смислена опозиция. В БСП продължава безконечното прегрупиране на силите, което по-скоро прилича на разпад. Критиките на ОНС и евролевицата в парламента са популистки, епизодични, предназначени повече за вътрешнопартийна консумация. И което е най-важното - без намек за алтернатива. Дори когато мнозинството стъпва накриво.
Усещане за власт
Лилия Филева, Йово Николов
СДС дойде на власт така, както нито една партия не е влизала в управлението досега - в движение. Докато БСП сдаваше мандата, а президентът сформираше служебен екип, коалицията СДС стана партия. После, докато новата политическа формация изграждаше структурите си по места, в движение се яви на избори. И пак така в движение ги спечели - повече заради януарската еуфория, отколкото заради предизборната си кампания.
И накрая отново в движение кабинетът Костов пое управлението - решението за въвеждане на валутен борд вече беше факт, газовата спогодба с Русия - подписана, а цените на тока и парното - за пореден път вдигнати.
Усмивката на Софиянски.
В началото на февруари президентът сформира служебното правителство с основна задача да подготви предсрочните парламентарни избори във втората половина на април. Икономическата криза обаче даде основания на държавния глава да поиска разширяване на правомощията на кабинета Софиянски. Така служебният екип получи мандат за подновяване на преговорите с МВФ и възможност за сключване на заеми с международните финансови институции.
Едно от основните условия, които тогава МВФ постави, беше да се подсигури приемственост между екипа на Стефан Софиянски и следващото правителство.
Служебното управление премина под знака на "усмихнатия премиер", смятан тогава за авангарда на СДС във властта. На "Раковска"134 дори се бяха замислили дали намръщеният Костов ще успее да замени имиджово кмета на столицата.
Броени дни след като синият лидер получи вота на парламента, образът на Софиянски започна да избледнява. Останаха само грешките като се започне с ненаправените - фаталното заседание на МС през май, когато членовете на кабинета се разцепиха на две при гласуването на методиката за формиране на цените на газа. Тогава намесата на хората на Костов предотврати вземането на това решение преди встъпването на избраното от парламента правителство.
Въпреки този превантивен ход приемствеността изигра лоша шега на Костов. И досега кабинетът се бори с последствията от газова спогодба с Русия. С нея вървеше и споменът за флирта на Софиянски с Мултигруп.
Иначе персоналната приемственост беше гарантирана с оставането на вицепремиера Александър Божков в екипа на Костов (изглеждаше неразумно да се сменя отговорникът по приватизацията), на МВР-шефа Богомил Бонев (също отговарящ за приоритетна сфера) и на транспортния министър Вилхелм Краус.
Предизборното каляване на сините започна на шега с очакването "Раковска" 134 да има нов спаринг-партньор - "Гергьовден" (предвождан от лицата на "Каналето"). После на магия, точно както беше изгряла, идеята за "движението" залезе.
Второто изпитание за бъдещото парламентарно мнозинство беше дългото пазарене с Доган, което накрая не стигна доникъде. Сокола все искаше повече, отколкото му се полагаше, а Костов не даваше. Близо половин година по-късно изглеждаше, че Костов въобще не е имал намерение да играе с ДПС, а просто е изморявал предстартово Доган. А и над "Гергьовден" и ДПС през цялото време тегнеше сянката на Мултигруп. По-късно групировката, заедно със структурите, които обикновено се наричат силови, бе посочена от синьото управление като основен враг.
Така на 10 март беше създадена парламентарната сила с най-пъстроцветно оперение - Обединението за национално спасение (ОНС). ОНС сбра либерали, монархисти, зелени активисти, земеделци и, разбира се, всичко това под крилото на Доган и егидата на "Мулти". В последния момент бившият президент Желев прецени, че все пак ще измръзне в такава политическа ръкавичка, и даде заден ход. Въпреки това по-късно Доган и ОНС бяха приобщени към "реформаторското мнозинство", макар и за кратко.
Малко по-особени бяха вътрешните предизборни терзания с традиционния коалиционен партньор - Народен съюз. Пазареното с Мозер и Савов обаче не попречи на сините да поискат предварителен вот от избирателите си - на 15 март листите на СДС с кандидат-депутатите бяха подложени на превантивно гласуване, за да се изберат най-достойните.
За БСП тогава на "Раковска"134 никой не се сещаше, а и нямаше защо.
Политическите инструменти на бъдещите управляващи.
Още преди изборната нощ СДС, повече интуитивно, се имунизира срещу "високомерието на победителя", което беше характерно за БСП. Влезе в употреба терминът реформаторско мнозинство - метафора, която беше удобна за всички. За СДС, защото така публично е припознат за спасителната сила, а и това звучи добре пред международните институции. От друга страна, беше добре и за всички анти-БСП елементи (потенциални парламентарни играчи), които устремно биха се приобщили към новата власт.
В началото на 38-ото НС етикетът "реформаторско мнозинство" стана удобна стартова позиция за евролевицата, ОНС, дори и за БББ, а и се превърна в своеобразна индулгенция.
Неясните понятия и етикети обаче не бяха достатъчни, за да гарантират широка парламентарна подкрепа, каквато беше изключително необходима най-малкото при въвеждането на валутния борд. На 8 май, ден след откриването на 38-ото Народно събрание, сините внесоха в пленарна зала декларация за национално съгласие. Две седмици по-късно е гласувано правителството на Костов. Единствено БСП е против.
Така СДС започна управленското си битие със стабилна външна подкрепа, хомогенна парламентарна група, конюнктурно настроени партньори в парламента, разбита и неавторитетна опозиция.
Дотук приключи серията последователни политически победи на новите управляващи и започна сблъсъкът с проблемите на реалната власт.
Сините демони.
Въпреки че не за първи път СДС влиза във властта след 1989 г., този път очакванията и съответно рисковете са повече. Експерти определят синьото управление като второ начало на прехода (главно поради икономически фактори). А и доверието след януарските събития задължава "новите" на "Дондуков" 1 да бягат колкото се може по-далеч от етикета "и тези са същите".
Костов превантивно пробва да имунизира екипа си, като призова министри и депутати да декларират бизнесконтактите си и да внимават къде и с кого ходят.
Кратката история на опозицията помни, че амбициите изяждат победата. Докато беше на власт под ръководството на Филип Димитров, СДС почти неосъзнато странеше от всичко, което беше свързано с пари и бизнес. Може би точно затова пребиваването на СДС във властта тогава беше за толкова кратко.
Първите стъпки на правителството показаха, че сините лидери са си взели поука и се съобразяват с това, че задържането на властта минава през отношенията с бизнеса, въпреки че именно тези отношения крият в себе си рискове и са особено противоречиви. Най-малкото защото СДС трябва да се бори с циничната трактовка на отношенията бизнес - власт, досега свързвани единствено и само с подкупи и задкулисни сделки.
С идването си на власт СДС взе на абордаж ръководствата на предприятия, фирми, дружества - като част от управлението на държавата. Създаването на нови местни елити обаче е особено ангажиращо, макар и в съзвучие с обещанието на Костов СДС да ликвидира у своите активисти усещането, че са политически еднодневки. Мениджърската приватизация може бързо да напълни със смисъл местните структури на синята партия. Но от друга страна, може да застраши имиджа на самата партия заради съпътстващите конфликти на интереси и скандали за корупция.
Предишното правителство на Филип Димитров падна, защото не успя да привлече стопанския елит на своя страна. Политическият неуспех на СДС се дължеше на липсата на социална база, която да бъде лоялен електорат. Сегашните сини лидери са оперирани от революционния романтизъм на "времето на брадите" и доста целенасочено създават своя номенклатура, и то бетонирана чрез приватизацията, като по този начин създават и своя, може би, десен електорат. Всъщност точно това е най-голямото предизвикателство на времето. Дали получилите парчета от икономическата баница ще съумеят да стабилизират предприятията си или чисто и просто лошото управление под държавна опека ще продължи и след приватизацията. Тези рискове са валидни особено при работническо-мениджърската приватизация. С други думи въпросът е дали СДС, докато създава по-широка електорална база, ще твори социализъм, или ще ражда капитализъм. При песимистичния сценарий това, което се случи с "Плама" - предприятие, опоскано за скрап, и с протестиращи тълпи работници пред него, ще бъде обичайната картинка, като в резултат лявото "пак ще е тук" - по-силно и по-актуално отвсякога.
Разбира се, политическата приватизация не минава без "жертви" - това са локалните конфликти, които избухват и със сигурност ще зачестят при раздаванията на картите. Най-фрапантният пример досега е този с "Хлебна мая" - Русе. От идеалистична гледна точка "насилственото" създаване на наченките на бизнеселита е доста отрицателно явление, но при тоталната липса на капитали в страната, гарнирано с липсата на сериозен интерес у чуждестранните инвеститори, мюнхаузенският начин за измъкване от капана на държавната собственост заприличва на нещо, различно от измислица.
Заедно с това дойде и следващото препятствие - кадровият дефицит. На "Раковска" 134 се заеха да правят банка за кадри. Оказа се обаче, че да намериш бързо достатъчно подходящи хора е невъзможно, и започнаха компромисите.
Появи се още един дефицит - експертен. Скандалите около ракетите СС-23, продължаващият месеци вакуум в националните медии, недоогледаните промени в приватизационното законодателство - все примери, че някой не може да си свърши работата.
Как десницата влезе във властта.
Костов започна управленския си рейд с овладяването на механизмите на властта - освен стратегическите сини назначения по места активизирани бяха силовите ведомства, сменени бяха шефовете на службите. Полетяха "Комар"-и. Въобще реализира се очакването за силна власт, което се формира още по времето на януарския хаос, въпреки че част от трактовката на понятието силна власт е спорна. Вярно е, че основният лозунг на предизборната кампания беше "война на мафията и корупцията", но никой не очакваше, че вътрешното министерство ще тръгне да проверява кантарите по пазарите и да гони спекулантите. След трите издания на операция "Комар" изглеждаше, че вътрешният министър е основен фактор при провеждане на пазарните механизми. Успехът в борбата с престъпността всъщност в голяма степен е зависим от структурната реформа и приватизацията, които са и истинските предизвикателства за управляващите.
Приватизацията тръгна с шедьовъра на Александър Божков: "Мога да продам всичко за два-три месеца, ако никой не пита после на кого и за колко. " За съжаление точно тези въпроси се задаваха постоянно и невинаги имаха 100% убедителни отговори. В крайна сметка "масовата касова приватизация" (както обича да казва вицепремиерът Божков) остана отложена за поредната следваща година.
В съобщението, с което агенцията за кредитен рейтинг Moody's даде кредитен рейтинг В2 пише: "Предупреждаваме, че забавянето на структурната реформа може да застраши ефективността на валутния борд. " И още: "Загубата на доверие в политиката на правителството ще предизвика много по-тежка криза от досегашните. " Според Moody's в средносрочен аспект всичко зависи от скоростта на структурната реформа и особено от приватизацията.
Концепцията на властта по отношение на банковия сектор също е доста мъглява. Там в най-малка степен се почувства присъствието на новата власт. Това е и единствената област, в която могат да се намерят прилики между дистанцирания подход на правителството на Филип Димитров и това на Костов. Разликата от тогава е, че сега страхът от затвор и валутният борд ограничават масовото отпускане на лоши кредити, които често биваха маскирани и като спасяващи "националната икономика".
Шансът на сините да покажат, че са по-различни, е да използват най-голямото си предимство пред БСП - необременено идеологически отношение към философията на прехода и най-вече към философията на икономическите решения. Овладяването на реалната икономика и банките е част от влизането във властта. Предизвиква съпротива, ако се прави, но ако не се прави, води до лесна и сигурна загуба на позиции (с правителството на Филип Димитров).
Докато овладяването на позициите (креслата) е нещо, което се удава на всички управляващи, не стоят така нещата с формулирането на политика на съответната политическа сила. Всъщност СДС повече претендира да е дясна сила, отколкото е. И то точно защото електоратът не е настроен да мисли по- дясному. Липсата на диалог между електората и мнозинството личи най-вече от пакета данъчни закони, които по никакъв начин не кореспондират с предизборните обещания на сините и всъщност са писани под диктовката на МВФ и на аполитични експерти. Огромните по важност закони бяха приети без обществен дебат и без да се иска обратна връзка от "засегнатото" население.
Засега изглежда, че ще мине още време, преди управляващите да убедят бизнеса и обществото (а и себе си), че плащането на данъци е по-ефективно и сигурно от раздаването на подкупи; че печалбата е нещо, което трябва да се поощрява, и думата предприемач не е нецензурна.
Дотогава опасността за СДС остава не БСП или някоя друга набедена опозиция, а липсата на икономически правила.
Опозицията гони опашката си.
Начинът, по който социалистите бяха свалени от власт през януари, обрече СДС на дълго управление без опозиция. БСП беше и продължава да е прекалено ангажирана със собственото си безсилие и нескончаемите борби между стари и нови социалисти. Активизирането на Виденов и Премянов допълнително отклони вниманието на "Позитано" 20. Това беше и един от факторите, които торпилираха идеята за нова обединена левица. Лесидренската среща единствено напомпа социалдемократическото самочувствие на части от БСП и евролевицата, но не направи от тях реална опозиция. БСП дори се постара да напише своя програма за управление - "Алтернативи 97/98", в която имаше всичко друго само не и алтернативни идеи.
Усилията на евролевицата да придобие поне малко опозиционен облик бяха обречени най-малкото защото желанията на лидера Александър Томов бяха много повече свързани с властта, отколкото с нейните корективи. Първоначалните реверанси на бялата лястовица към мнозинството бяха толкова усърдни, че сега никой не вярва на словесните критики.
Що се отнася за Доган, той поведе поредица от битки с управляващите, но не като политическа опозиция, а като адвокат на Мултигруп. Самата формация ОНС замалко не се катурна под ударите на разнородни политически обстоятелства - след като СДС приюти Гюнер Тахир и толерира създаването на ДПС-2, Доган трябваше да се съсредоточи в опазването на малкото останали му местни структури. После отвориха досиетата и ОНС се оказа подразделение на Държавна сигурност.
А бизнесблокът ту се разпадаше, ту се събираше, без някой да му обръща внимание.
Фактическата липса на опозиция доведе до формирането на Странни антиправителствени отбори Оформянето всъщност стана тематично - по линия на газта и Русия и на съдебната система и престъпността. Още преди газовият спор с Русия да се разрази на местна почва, набедените русофили започнаха да загряват. Доган обяви, че ще ходи в Москва да лобира за газ срещу тютюн - така и не отиде. После целокупното ОНС се зае с темата и се оказа, че обединението бъка от газови експерти. Не може да се пропусне усърдието на Луджев и Венцеслав Димитров (двамата обаче освен за газ говореха и за Мултигруп). Всъщност като особено голям приятел на Русия и бранител на българските национални интереси се прояви шефът на "Мулти" Илия Павлов, който изпрати лично писмо на Вяхирев, за да му се извини за изявленията на "някои български държавници".
И БСП не остана назад, безуспешно пробвайки да употреби момента, за да впечатли собствения си електорат. Крайният ефект беше мобилизирането на мнозинството и сплотяването на парламента за гласуването на декларацията за отношенията България - Русия. Така поне на местна почва Костов отбеляза точка.
Този тип "опозиция" се оказа особено жизнена. След новото зацикляне на преговорите БСП обяви, че иска оставката на Евгений Бакърджиев, а ако проблемът с газовите доставки не бъде решен до 1 януари, социалистите обещаха да поискат оставката на цялото правителство. Евролевицата също реши за по-рентабилно да се включи и разкритикува кабинета, че отстъпва газопроводите на други. Татарчев - реалната опозиция на управляващите И за това правителство борбата с престъпността ще се окаже препъникамък. Още докато се бореше за властта през зимните месеци, СДС заяви, че ще отвоюва държавата от бандитите, и включи тези си намерения в Декларацията за национално съгласие през май, под която се подписаха всички политически сили.
Правителството на Костов и мнозинството в парламента застанаха плътно зад гърба на министър Богомил Бонев. Не е имало случай през годината МВР-шефът да поиска нещо от Народното събрание и то да не бъде гласувано по най-бързия начин. Така бяха променени Наказателният кодекс, Наказателно-процесуалният кодекс, Законът за специалните разузнавателни средства. Беше приет и нов закон за МВР, който трябва да разреши заложените спирачки в нормативната база на вътрешното министерство.
Нещото, в което не успя кабинетът, е желанието му да реформира прокуратурата, но срещна отпора на магистратите и останалите парламентарни сили. Екипът на Бонев беше разнообразен в търсене на механизми за отпушване на правораздаването, но Татарчев от самото начало беше необходимият грешник. Самият главен прокурор се вживя в ролята на опозиция на политическата сила, която преди пет години го постави на този пост. Чии сметки обърка Татарчев, та сините се обърнаха срещу него. Той не позволи Виденов да стане следствен заради зърнената криза, защото нямало достатъчно данни за престъпления от негова страна. Бонев и шефът на следствието Бойко Рашков дадоха съвместна пресконференция, на която Татарчев не се яви, където обявиха, че виновен за зърнената криза е бившият премиер. Татарчев веднага контрира, че няма такива доказателства. Така главният прокурор се оказа пречка за изпълнение на обещанието на СДС през януари, че ще даде под съд виновниците от правителството на БСП.
МВР предаде документите за фалиралите банки на следствието, но и там нито едно дело не е стигнало до съда. Няколко банкери полежаха за по месец-два в следствения арест на бул. "Насър", но бяха пуснати срещу големи парични гаранции. Това стопира изпълнението и на другото обещание на Костов - да вкара в затвора тези, които ограбиха банките.
Делата за престъпленията на приятелския кръг "Орион", въпреки декларациите на Татарчев, също зациклиха, защото повечето от близките до премиера заминаха за топлите страни.
Битката между прокуратурата и изпълнителната власт се персонифицира в личностния двубой Бонев - Татарчев, който започна след ареста на кърджалийският бос Ерджан Рашид-Роко. Почетният председател на ВМРО нарече Роко "дребен бандит от местна величина", което почти обиди Бонев. След това в медиите изтече информация за гуляйджийска сбирка на прокурори с хора на Рашид, което трябваше да даде обяснение защо Татарчев защитава Роко.
Изобщо сините си дадоха сметка, че прокуратурата, която декомунизираше обществото преди няколко години, сега трябва да бъде декриминализирана. Още повече че СДС смени генерално собствената си фразеология и ключовите думи станаха борба с престъпността, корупцията, отвоюване на държавата от мутрите и т.н.
Казусът "Кърджали" обедини македонстващия прокурор и турчина Ахмед Доган в противопоставянето им срещу Бонев. Сагата "Роко" почти завърши в началото на декември, когато в Истанбул бяха арестувани печатарите на фалшивата валута, откъдето кърджалиецът се е снабдявал с долари и марки менте. Така Бонев остана поне морално удовлетворен. Тя обаче извади на показ тоталното противопоставяне между магистрати, полицаи, местна власт и т.н.
Проблемите в борбата с престъпността принудиха мнозинството в парламента да създаде специална комисия, наречена от обществото "Антимафия", която да открие къде точно се къса връзката между институциите. Нейните изводи бяха лакмус за управляващите докъде могат да стигнат в промените на законодателството. Логично комисията "Антимафия" достигна до същите заключения, до които година по-рано беше стигнал и кабинетът на Виденов, т.е. до промяна на конституцията в частта за несменяемостта на магистратите и оптимизиране на съдопроизводството. Точно БСП обаче се извъртя и застана най-остро срещу желанието за ремонт на основния закон на мнозинството. Представителите на социалистите в комисията излязоха с алтернативен доклад, в който почти обвиниха изпълнителната власт - че не прокурорите са виновни за ръста на престъпността, а ниската разкриваемост на полицията. Зад БСП застанаха и евролевицата, и Обединението за национално спасение.
Така заключенията на комисията се сведоха до евентуални промени на Закона за съдебната власт, общи инструкции и декларирана решимост за борба с корупцията. Дебатът по доклада на комисията "Антимафия" имаше още един отличителен белег - това, че премиерът Костов открито нападна магистратите и ги призова да започнат да си вършат работата. Досега министър-председателят оставяше вътрешния министър Бонев да бъде двигател на необходимите законови промени за оптимизиране на борбата с престъпността.
Това, което постигнаха управляващите, е, че убедиха обществото, че битката с престъпността може да бъде спечелена само с общи усилия. В представително социологическо проучване на Alpha Reserach Ltd от началото на декември се посочва, че съществува разминаване между високия рейтинг на вътрешния министър Богомил Бонев и оценката на запитаните за справянето на управляващите с приоритетните задачи. Всеки четвърти от пет запитани смята, че в борбата с престъпността е с най-ниски постижения.
"Първият извод, смята социологът Станислав Стоянов, е, че гражданите не виждат борбата с престъпността единствено като приоритет на вътрешното министерство, а още по-малко като приоритет предимно на неговия шеф. Борбата с престъпността в съзнанието на хората изисква общите усилия най-малко на целия кабинет. А неудачите в тази посока се оценяват като неудачи на правителството и удрят основно по неговия цялостен авторитет. Което и обяснява защо министър Бонев остава през цялата година министър с най-висок рейтинг. Тази тенденция се запази дори през ноември - т.е. и в периода на институционалния конфликт, придобил популярност като конфликтът Бонев - Татарчев.
На второ място се налага изводът, че настоящият кабинет вдигна доста високо летвата на нашите очаквания за "отвоюването на държавата от мафията". Което означава, че и занапред българинът ще поставя под лупа активността на своето правителство в тази посока. Целенасочено или не, кабинетът Костов сам определи критериите, по които ще го съдим, поставяйки ги, особено по отношение на борбата с престъпността, доста над критериите, валидни за преходните кабинети. Оттук насетне статистическите показатели от типа "вижте колко направихме ние в сравнение с предходните" не действат. И не вървят оправданията от типа "опитваме се, но редица дадености ни пречат". Защото по-голямата част от даденостите (в което и да е общество) не са зададени веднъж завинаги.
Всъщност ниската оценка на българина за справянето с престъпността е по-скоро израз именно на неговите завишени очаквания, отколкото обективна преценка на реално свършеното. С това не искам да кажа, че реално свършеното е много. Но при подобна нагласа и малкото, което е налице, изглежда нищожно", заключва социологът Станислав Стоянов. Приказка без край или власт до време В най-новата история на България след 1989 г. няма политическа сила, която да е печелила два пъти последователно на избори. Ако тази тенденция се запази, пред Костов има два теоретични шанса. Първият е управлението да претърпи някакъв катаклизъм (вътрешен или външен), следва криза и ново правителство под напора на обстоятелствата. Вторият - СДС управлява успешно, мандатът изтича и Костов сам избира приемника си.
Негативният сценарий би се реализирал при наслагване на няколко фактора. Ако сините се самохипнотизират от идеята, че имат за неограничено време, "доверието на улицата" и подкрепата на избирателите (засега като имунизация срещу това действат сбирките на Боровец, само че е трудно да се предвиди колко трае такава имунизация). Слабата държава също може да доведе до хаос и нестабилност заради несправяне с престъпността и корупцията. Зад тезите за силна държава, от друга страна, може да се прикрие забавянето на пазарните реформи. Местните конфликти са друг сериозен източник на кризи. След януари България преболедува тоталната политическа криза и протестите, а и няма опозиция, която организирано и централизирано да ги поведе. Това обаче не изключва неудовлетворени очаквания в провинцията да провокират протести (какъвто беше случаят с работниците в "Плама") или кризи вследствие на производствени аварии - като смъртта на миньорите в "Бобов дол". Различна е оценката за ролята на външните фактори във вътрешнополитическия живот, но криза на Балканите или глобален финансов срив ще бъдат пагубни за установяването на устойчиво развитие. Най-голямата заплаха за управлението обаче остават реализирането на икономическия преход, запазването на финансовата стабилност, приватизацията и структурната реформа. Ако всичко върви добре, "новото" демократично правителство ще запази подкрепата на международните финансови институции, без която обслужването на външния дълг става вероятностно събитие. Това не означава, че за успеха на икономическия преход няма да бъде платена политическа цена - смяната на властта. Това обаче би могло да стане с много условности, а би могло и изобщо да не се случи. Обратно, при ново протакане сценарият е като при Виденов. Разликата е, че за Костов времето тече по-бързо.
ЦСБОП разкри фабрика за синтетични наркотици край София
Голяма фабрика за производство на синтетични наркотици разкри в петък Централната служба за борба с организираната престъпност в софийското село Опицвет. В нея престъпници произвеждали амфетамини. От същия тип е и модният в последно време наркотик екстази. Хапчетата били предназначени за Германия, а малка част и за вътрешния пазар. Това е ударът на годината за ЦСБОП, твърдят от МВР. Килограм от синтетичния наркотик на западния пазар струва около 20 000 марки. Петдесет килограма полуготов течен разтвор от наркотика са били намерени във фабриката. Това прави 1 милион марки. Производството на амфетамини е забранено от 1971 г. с конвенция, която е подписана и от нашата страна. От амфетамина може да се произвежда и каптагон, заради който България беше замесена в няколко международни скандала.
Фабриката била оборудвана с най-модерни машини за синтез на химически вещества и производство на амфитамини. И в "Софарма" нямат такова оборудване, каза спецполицай от службата. В трите цеха на фабриката бандитите сами правели необходимите субстанции за амфетамините. Така полицията не можела да засече откъде идват суровините.
При обиска били открити големи количества съставки. Десет тона бензол са намерени в цистерна в един от складовете на завода. От нея алхимиците правели прекурсора фенил ацетон. В друг склад били открити мравчена киселина и амоняк за другата съставка на наркотиците - формамид.
Заловен е химикът, който правел наркотиците. Според спецченгетата той бил абсолютен гений, щом успял да затвори изцяло производствения цикъл за амфетамини и сам да произвежда субстанциите. Химикът получавал по 1000 долара, за всяка готова пратка. Целият процес за производството на амфетамини траел близо 40 часа.
Базата на наркопроизводителите била поне 5 дка, заградени с мрежа.
Според полицейски източници зад производството на амфетамини стояли хора, гравитиращи около видна борческа групировка. Конкретни имена обаче не бяха споменати, тъй като разработката продължавала. Същата група преди няколко години пак била заловена да произвежда амфетамини, но в много по-малки мащаби.
Полицията наблюдавала фабриката край село Опицвет още от месец март. В нея били инвестирани поне 4-5 милиона долара. Полицаите нарочно изчаквали с удара си, за да имат веществени доказателства пред съда за наркопроизводството.
Сухопътни войски масово прибират донаборници след Нова година
