Писмо до Дядо Коледа
Дядо Коледа,
Направи така, че да спрем да запушваме пробойни, а да започнем да създаваме.
Да погледнем малко по-далеч от утре.
Законите да се правят, защото ние така искаме, а не защото Макгърк го иска.
Митничарите да не вземат рушвети.
Полицаите да не препродават крадени вещи.
Прокурорите да са обвинители, а не защитници.
В нотариата да имат компютри.
Чиновниците да не си измислят вратички в законите.
Градовете ни да са чисти и осветени (дори София).
Банките да кредитират бизнеса, а не бюджета.
В телевизията да правят телевизия, а не да се краде и подлизурства.
Честните да са по-добре от нечестните.
Правилото "защо да е просто, като може да е сложно" да стане наобратно.
Политиците да знаят какво искат избирателите им, а избирателите постоянно да искат от политиците си.
Вуте да не иска жена му да му заковава пирон в главата, та "да му се счупи на Нане машинката, като го подстригва".
Българите да пишат софтуер, а не вируси.
Лекарите да лекуват, а не да изнудват.
Фолксвагените да са повече от беемветата.
Да застраховаш колата си просто за всеки случай, вместо за да не ти я откраднат.
Хората да не умират от студ по спирките.
Минувачите по улиците да са усмихнати, а шофьорите да дават предимство на пресичащите.
Учителите да преподават, а не да стачкуват.
В магазините да ти казват "заповядайте", "благодаря" и "приятен ден".
На софийската аерогара да посрещат чужденците с "добре дошли" на английски, а не с "дай 60 долара за формуляри" на чист български.
И, дядо Коледа, това за по-малко от двайсет години.
Синдромът "тринайста заплата"
"Когато се прибера в Лондон, цяла седмица ще правя само едно - пазаруване, пазаруване и пазаруване. Тук просто няма какво да се купи от магазините. " Англичанинът, споделил тази мисъл, работи в България и прекарва по-голямата част от годината у нас. Връща се в родината си само за празниците.
По-голямата част от българите обаче нямат подобни проблеми. За тях е непознато усещането да не могат да си купят нещо не защото нямат пари, а защото не могат да направят своя избор от голямото разнообразие.
Потребителската треска обхваща душата на средностатистическия български наемен работник най-вече около Коледа. Не защото настроението му е празнично. Не защото твърде много държи да зарадва ближния си с подарък. Просто защото най-вече тогава има възможност да остави на воля своите консуматорски страсти. Защото само тогава има малко по-дебел портфейл. Защото е обхванат от синдрома "тринайста заплата".
Тазгодишният щурм на магазините по Коледа е особено настървен. Миналата година българите бяха принудени да се лишат от това удоволствие. Вместо да се тълпи по сергии, складове за търговия на едро, битаци и бутици, нашенецът мръзнеше по барикадите. Тогава средните месечни доходи на повечето българи бяха между 5 и 10 долара, а отънелите им спестявания - под особен надзор.
Година по-късно ситуацията не се различава кой знае колко. Отново е кучешки студ, отново всички газят в кал. Само дето ги няма барикадите. Тълпите този път са се насочили не към Народното събрание, а към магазини и магазинчета, пълни с еднообразни, но скъпи неща.
Ако има нещо, което да обединява всички търговски обекти - от уличните сергии до най-елитните комплекси - това е калта. Лепкавата субстанция плътно покрива подовете на почти всички места, където изтерзаният български потребител се мъчи да имитира поведението на своите западни събратя. "Калната баня" не отминава никого - нито продавачите, нито клиентите.
Това, което евентуално може да зарадва българския консуматор, варира в твърде тесни граници - дрехи, козметика, електроника. Най-устремният щурм обаче е по улиците и тържищата, а най-търсеното нещо - продуктите за коледната трапеза. Пазарът на храните се оказва едно от малкото места, където търсенето и предлагането до известна степен определят цената. Огромни опашки се извиват най-вече там, където продават евтини храни, макар и с изтекъл срок на годност.
Голяма част от българските търговци упорито се опитват да разбият на пух и прах пазарната аксиома, че "клиентът винаги е прав". "Третират ни като животни", оплака се пенсионер, чакащ на опашка за сирене. "Преди десет минути собственикът демонстративно излезе в почивка само защото го попитахме докога ще ни държи на студа", негодуваше стояща до него жена.
По магазините за по-трайни стоки ситуацията също е доста далече от пазарната. Българинът се отдава повече на гледане, отколкото на пазаруване. "Обичам да ходя в ЦУМ, обикновено седя на последния етаж, защото обичам да гледам електрониката", сподели пенсионер от постоянното присъствие в най-големия столичен магазин. Малка група възрастни хора ежедневно прекарва по няколко часа в ЦУМ. Причината - изключено отопление. Обикновено охраната разчиства пенсионерската явка, когато групата понабъбне. Ефектът обаче е временен и частичен.
Българските търговци все пак полагат героични усилия да измъкнат и малкото пари на по-платежоспособните клиенти. Стратегията за привличане на купувачите се импровизира - на принципа на опитите и грешките. Рекламните трикове от типа на "голямо намаление", "тотална разпродажба", "20 на сто по-евтино до Нова година" обаче имат незначителен ефект, защото твърде често са блъфове. Предварително надутата цена обикновено "се сваля" с няколко хиляди, за да се замажат очите на купувача. Гъвкавите продавачи се опитват да привлекат клиентела и с по-оригинални способи - от типа "плащаш четири, получаваш пет".
Лек полъх на свежест обаче се забелязва в няколко спретнати софийски магазина. В тях могат да се намерят всякакви на пръв поглед безполезни неща, но всъщност мили и подходящи за подаръци - бурканчета с хубаво миришещи сухи листа, малки пясъчни часовници, симпатични кукли. "Идеята за този магазин ми дойде преди няколко месеца. От години насам съм се отказала да купувам от магазини за празниците на приятелите си каквото и да е", разказва собственичката Мария. Подаръкът трябва да носи настроение. Иначе всеки сам най-добре знае какво му трябва и може сам да си го купи", смята Мария.
Кризите родиха истинската опозиция
Кризата идва, когато някой много иска нещо и то все не става. Кризата в правораздаването дойде, след като управляващите много, много искаха да сменят Татарчев (основателно), но се оказа, че няма как. Единственият постигнат резултат беше разлютяването на македонстващия главен прокурор до степен първи враг на управляващите. Взаимните атаки станаха обичайно занимание и всеки път беше трудно да се сети човек какво още може. Така, докато Татарчев не извади от нафталина и "Сапио", за да се опитва да сплашва Костов. Е, сега вече е трудно да се предвиди какво още. Преди това от другата страна с разработката "Змия" нещата също бяха стигнали твърде близко до главния между прокурорите. В патакламата Татарчев изцяло забрави, че е обществен обвинител - започна да говори като защитник. Блазе му на Роко с такъв сигурен адвокат.
До подобен абсурд достигнаха и отношенията по газа. Там така и не се разбра къде свършва бизнесът и къде започва политиката. На Илия Павлов му хареса да е и политик, Костов пък няма шанс да не бъде и търговец. Така след четири години преговори все още не е ясно кой ще печели от доставките на природен газ за България, както и не е ясно кой ще плаща за потреблението. Няма политик в България, който да допусне приватизацията да започне с приватизация на отношенията с Русия по начина, по който си мечтаят Илия Павлов и Сашо Дончев. Добре би било за "Мулти", но твърде нахално, за да мине. На самите руснаци безспорно така ще им е по-лесно и познато, но пък те са достатъчно разумни да не прекаляват с подкрепата си за частната офшорна групировка. Така след няколкото кризи дойде и коледната. Въпросът е дали "Топенерджи" ще презимува при раците, или някой пак ще тръгне да го прави годно за употреба.
Татарчев, разбира се, се изказа и за българо-руските отношения, макар и главно в смисъл, че Бонев не е прав. Това ще рече, че реформата в съдебната система и търканията с руснаци и мултаци консолидираха опозиция, но която Първанов и Виденов, барабар с целия Цигов чарк могат да позавидят. И това е нормално, защото смяната на властта дойде не като смяна на левите с десни, а беше акт срещу кражбите от държавата, срещу страха и корупцията. Напълно нормално е те да намерят своята форма на обществено представителство.
Догодина по същото време или усещане за надежда
Не че всеки отделен човек няма свое вътрешно време и свои собствени отправни точки за оценка на успехите и провалите в живота си, за равносметка на стореното през дните, отлетели като мигове, и през онези, в които "денят по-дълъг е от век". Но в модерната западноевропейска цивилизация краят на всяка календарна година разбужда не само светлите чувства от съпреживяването на Рождество Христово, но и рационалния поглед на преценката. Както за отминалите, така и за идните 365 дни.
Драматичното начало, поредицата от превратности в началото на 1997, пречистването, родено от себеустояването в гражданския протест вървяха редом с обедняването, усещането за безвремие и безбъдещност. Различните хора различно видяха и поместиха себе си в този процес. Затова и изминалите дванадесет месеца не просто оставиха противоречиви чувства у мнозинството българи, но и рязко ги диференцираха в техните оценки - 38:32:30 се разпределят общите мнения за 1997 съответно като по-лоша, същата и по-добра спрямо 1996. Равенството в оценките обаче е само привидно. Реално зад него стоят дълбоки поколенчески различия. Мнозинството от най-младите, които бяха и сред най-активните участници в януарските събития на 1997, видяха в нея нов шанс и ново начало и я оцениха като по-добра. Средното поколение, познало фалита на не една и две фабрики за илюзии и привикнало да се съобразява с крехкостта и изменчивостта на тенденциите по нашите географски ширини, сложи пред нея знак равенство. А най-възрастните запомниха главно огромните социални тежести.
Ето защо възвърнатите или не доверие и надежди са може би най-верният ключ към осмислянето на промените през 1997. Над половината от всички онези, за които тя ще остане в спомените като по-лоша от предишната, не са видели в нея никакъв повод да възкресят поне частица от надеждите си. И обратното, всеки втори от българите, за които тя не е била по-мрачна от предходната, е възвърнал преди всичко доверието си в перспективите за по-добър живот в България - донякъде в политиците, донякъде в ролята на професионализма. Животът обаче има и своето лично измерение. Вероятно едно от най-тъжните неща, с които изпращаме 1997, е, че едва 10 на сто са намерили някакви макар и малки основания да повярват в човещината и милосърдието на хората около тях. Но може би пък през 1998 до тези хора ще застане "поне по още едно същество"?
Защото оптимизмът на българския народ се възражда в началото на всяка нова година. И тази не прави изключение. С мнозинство от близо две трети българите възлагат на 1998 най-светли надежди, които този път не им се ще да останат несбъднати.
Данните са от представително за пълнолетното население на страната изследване, проведено от ALPHA RESEARCH Ltd. в периода 1 - 7 декември, чрез пряко индивидуално допитване до 850 души.
А защо на тъмно?
Една от поуките, които СДС си извади от Виденовото управление (поне на думи), беше, че властта трябва да се упражнява на светло, че всяко действие на управляващите трябва да се обяснява ясно и на висок глас.
Напоследък обаче (освен Агенцията за приватизация и БНБ) нови две управленски институции бяха заразени с вируса на секретността. Първо Конституционният съд след смяната на ръководството му спря да дава пресконференции, на които преди това решенията му се обясняваха на нормален език. Втори в този списък попадна новосформираният Национален съвет за радио и телевизия. На първото му събиране не бяха допуснати журналисти. Тази седмица той ще обсъжда процедурата за избиране на генерални директори на БНТ и БНР отново на закрито заседание. НСРТ бе сформиран, за да не бъдат управлявани националните медии секретно от тесен кръг просветени политици. С други думи, смисълът на съществуването на НСРТ е да е прозрачен, за да е ясно на обществото как е осигурена защитата на интересите му.
Да казваш публично какво правиш и какво възнамеряваш да свършиш е много важно най-малкото защото така получаваш почти веднага оценка и за действията си. Непрозрачните организации, които защитават обществения интерес, са като телевизия, само че без звук и картина, тоест безсмислени.
Още за инвестициите, кредитите и банките
В началото на декември бяха оповестени данните за депозитите на български банки в чужбина. Числото е доста впечатляващо за българските условия - до октомври 1997 банките са прехвърлили на депозити в чужбина 503 млн. щатски долара, като само третото тримесечие те са нараснали със 184 млн. щатски долара. Чуждестранните инвестиции за деветте месеца на 1997 пък са 512 млн. щатски долара. Всеки може да сметне и да си направи изводи.
На кръглата маса, организирана от списание "Economist" през октомври 1997, представител на централната ни банка направи изказване, че поради ниската доходност на лихвите в България ще бъде разрешено на български банки да държат още по-голяма част от наличните си средства в германски марки, за да ги депозират заради по-високите лихви в Западна Европа. Нямаше въпроси към това изказване в рамките на официалната дискусия, но през почивката повечето чуждестранни участници говореха иронично помежду си: "Викат ни да инвестираме тук, а самите те влагат български капитали в чужбина. Къде е логиката пари на български спестители да отиват в чуждестранни банки, които кредитират икономиката в съответната страна, а те да се стремят по всякакъв начин да привлекат чуждестранни капитали в България?"
През последните три години най-много четем за банките и чуждестранните инвестиции. Много се пише, малко се прави. Изглежда, много хора още не са осъзнали, че в историята на човечеството първо е имало производство, а много по-късно банки. Банките са, за да обслужват реалния сектор, не обратното. Похвална е загрижеността на централните ни банкери и правителството за оцеляването на банките и за подобряване на рентабилността им, но това не трябва да става за сметка на другите сектори от икономиката. Кое е по-важно - грижите за оцеляването на българските банки (много от които показаха, че не могат да работят в условията на пазарната икономика) или съживяването в реалния сектор?
Седемдесет процента от фирмите, с които се срещаме в рамките на нашата дейност, ни питат как може да получат кредит. Свързваме ги обикновено с чуждестранни банки или фондове. Тези институции осигуряват кредити, но само след подробен анализ на кредитния риск, основаващ се на информация от всички възможни източници. Защо и българските банки не могат да процедират така? Те се оплакват, че е опасно да се дават кредити в България. Нима чуждестранните банкери са по-глупави, че го правят? Нима чуждестранните инвеститори са по-глупави, за да инвестират в България, докато така нареченият национален капитал само гледа как да изсмуче пари от държавни банки и предприятия? Къде е принципът на равенството при облагане на положителните разлики от валутните курсове за 1997 г.? Докога българските банкери при раздаване на кредити ще работят по принципа: "Иване, познаваш ли Стоян, да му дам ли кредит? Той на кого е човек?"
Служителите в българските банки още не са разбрали, че тяхната дейност е като всяка друга и че клиентът е цар. В Западна Европа банките се конкурират, за да заемат средства на кредитополучател с добър кредитен рейтинг. В българските банки клиентите - вложители и кредитополучатели, се посрещат с пренебрежение, нивото на обслужване е под всякаква критика, чака се с часове, за да се извършат операции, които могат да се направят за секунди. Последният хит например в Булбанк е, че без представяне на договор за открита сметка не се обслужват клиенти. Нали има картичка с номера на сметката, нали се представя личен паспорт? Сега в Булбанк се чака около час, за да се изтегли някаква сума във валута, през лятото на 1997 се чакаше обаче до три часа, и то на слънцето. Предлагам г-н Кънчев да застане три часа под луксозния стъклен купол във фоайето на банката, когато грее слънцето. Охраната в някои банки е повече от клиентите. Комисионите за всички услуги са огромни в сравнение със Западна Европа - при по-малки преводи от или за чужбина те достигат до 20% от сумата. Най-смешното е, че ако се внесе валута в брой над 1000 щатски долара, се заплаща такса. Нали се дават парите на банката, за да работи тя с тях. Преводи в страната се извършват до седмица. Почти всички банки в София са в центъра. Много от тях имат паркинги за служителите си, но колко имат паркинг за клиентите си? Клиентът е доверил парите си на банката, а ще го гледат намръщено или с подозрение, сякаш е откраднал от банката или от служителите. Клиентът има възможност да види разнасянето на кафе, чай, сандвичи и всевъзможни други продукти от единия до другия край на залата и консумирането им. Според броя на изпитите кафета по време на работа с клиенти банковите служители (както и тези на аерогарата) би трябвало да имат средна продължителност на живота не повече от 60 години. Не завиждам на съпрузите на банковите служителки, защото не мога да си представя, че една жена, която не се усмихва в продължение на осем часа, изобщо може да се усмихва.
Колкото и грижи да се полагат от страна на правителството, още много български банки ще изчезнат от повърхността. Причините са:
Нашата надежда като банкови клиенти е присъствието на чуждестранни банки с широка клонова мрежа в България, които да осигурят сигурност на вложенията и добро обслужване. Стратегически това не е най- правилното решение (пример - Полша), но все пак ние сме клиенти, които искат европейско ниво на обслужване, а не министри, които се грижат за банковия сектор.
СДС засипа Виденов със зърно, БСП пробва да задуши Костов с газ
Лилия Филева
Възможно е, ако се стигне до енергийна криза, да поискаме вот на недоверие към правителството на Костов, заяви в сряда заместник-председателят на Парламентарната група на демократичната левица и министър в кабинета Виденов Румен Овчаров. Ако бъдат прекратени доставките на газ, очакваме правителството само да подаде оставка, допълни Овчаров. Според социалистите България е заплашена от криза, след като във вторник събранието на смесеното дружество "Топенерджи" в Москва бе прекъснато и въпросителните около доставките на газ се "Мулти"-плицираха.
Решението за искане на вот на недоверие би могло да бъде реализирано в началото на следващата година.
Източници от изпълнителното бюро обаче твърдят, че БСП е взела само едно "политическо решение" - да поиска от премиера Костов информация за енергийното обезпечение на страната през зимния период. В движение социалистите се сетили, че моментът е подходящ за актуализиране на искането за оставка на вицепремиера Евгений Бакърджиев, което БСП направи през септември.
Газ вместо зърно.
Реално падането на правителството на Виденов започна със загубата на доверие около зърнената криза. И досега това остава един от най-отчетливите спомени за соцуправлението. Така че е разбираемо защо левите стратези видяха в сместа газ и сняг подходящ катализатор за стимулиране на опозиционното начало в партията. И най-вече за разклащане на доверието в управляващите, основно за консумация на соцелектората. Идеята за "болезнената" тема, която ще върне опозиционния блясък на БСП, беше развита от соцексперти по време на срещата в Цигов чарк. Сегашното ръководство беше посъветвано да се поучи от поведението на СДС в 37-ото Народно събрание. И да бъдат намерени "горещите социални теми, с които да бъде залято обществото".
В този случай обаче теоретиците на "Позитано" 20 не са отчели, че ситуацията е много по-различна. Просто има външен дразнител, и то не кой да е, а една велика сила, макар и бивш "голям брат". При това положение, ако БСП поиска вот на недоверие в "кризисна за страната ситуация", неминуемо ще си спечели обвинения в предателство на националните интереси. (Така както стана, когато по време на първата газова схватка Премянов обяви, че Русия трябва да има 9 милиона лоби в България).
БСП по стъпките на ОНС.
В търсене на "социалната бомба", която да детонира управлението на Костов, левицата прегърна дори един от враговете на Жан. Лично министърът на енергетиката в кабинета Виденов, Румен Овчаров, пое ресора газ и като пикантна подправка прибави към него "Мулти".
"Аз съм против репресиите срещу една групировка - Мултигруп, да са в ущърб на националните интереси. Не може да страда българската енергетика само защото трябва да се накаже една групировка и да бъде тя послушна на г-н Иван Костов", заяви Овчаров. Ексминистърът забрави, че със същата тази групировка воюваше и собственото му правителство.
Паметта му изневери и в още едно направление: "Свидетели сме на безпрецедентна ситуация - да се остави България в средата на зимата без алтернативни енергийни източници. " (А преди година страната беше без зърно.)
Представителите на БСП в Комисията по енергетика почетоха и Илия Павлов, който заедно със Сашо Дончев се срещна с комисията, за да "уточни информацията по последното заседание на "Топенерджи".
Депутатът от БСП впоследствие с уважение коментира: "Илия дойде да каже "аз пак съм тук", както направи след бомбения взрив. " А в."Дума" надлежно отрази на първата си страница явяването на Павлов под заглавие "Газ ще има".
Този тип кампания само показва, че двудневното умуване на Цигов чарк с нищо не е помогнало и БСП пак не е разбрала що е това опозиция. Вместо да подхване съдържателно и експертно темата, партията тръгна да издирва чужди врагове. Нещо, което в случая с БСП дори не изглежда скандално (както стана с връзката ОНС - "Мулти"), а само гротескно.
Недоверие в бъдеще неопределено.
Това, което отсега е ясно, е, че вот на недоверие няма да има.
А и Евгений Бакърджиев не трябва да се чувства застрашен, поне що се отнася до парламентарното доверие. Призивите на БСП за бламиране на вицепремиера отекнаха в нищото. Евролевицата обяви, че искането за оставка на Бакърджиев "в момента не е най-разумното нещо". Дори ОНС (в лицето на Александър Каракачанов) отказа да подкрепи искането на БСП.
Иначе зелените продължават да държат на своето - причината за скандала около "Топенерджи" е, че кабинетът си е поставил като приоритет борбата с Мултигруп, а едва на втори план е сключването на споразумението с Русия.
Жълтата фланелка на най-издръжлив спринтьор и този път облече шефът на евролевицата Александър Томов. Той настоя премиерът да поеме лично инициативата за преговорите: "Ако бях на мястото на Костов, още тази вечер щях да разговарям с Виктор Черномирдин."
В усърдието си Томов дори се срещна лично с министър-председателя. И този път - опитвайки се да изглежда умерено консенсусен и умерено опозиционен: "Трябва да има политика на приоритетите. По-добре е за правителството да няма посредници, но когато губиш нещо по-голямо, трябва да се прецени кое е по-важно."
Иначе според евролевицата, изглежда, този, който трябва да си отиде, е шефът на Булгаргаз, защото "ние сега плащаме за безотговорните изявления на служителите на Булгаргаз през лятото". Депутати от БСП също са склонни да изтъргуват главата на Бакърджиев за главата на Филипов.
Така че най-много накрая да си отиде Васил Филипов, а евролевицата за пореден път да пробва да вкара във властта свой.
Все пак кабинетът Костов ще продължава да получава газови снаряди от политическите си опоненти. И така, докато някой не улучи или не свърши газът.
1997 - всенароден опит за летене
Боряна Димитрова, Станислав Стоянов
Булат Окуджава казваше, че най-големият проблем на руснака идва от това, че предпочита "да вдига един тон веднъж в годината, отколкото всеки ден по един килограм". Проблемът пък на българина, изглежда, е в това, че все му се налага да наваксва с летящи стартове годините, които обикновено е проспал на топло в гнездото си. И струва ни се най-уместно да определим 1997 именно като година на повсеместните опити за летене. След продължителен и кротък сън. За едни това приключение имаше възходяща, а за други низходяща траектория.
Летящи стартове - свободни траектории.
Първи, още през януари и февруари, се научиха да "излитат" представителите на БСП. И точно тук се прояви принципът "който може - го може". За някои от тях полетът успешно приключи с меко кацане в топли южни страни, или в Калифорния. Други меко се приземиха в евролевицата. Но останалата част буквално се сгромоляса в най-ниската точка на своята стогодишна история.
Едно друго БСП (Безсрочният Студентски Протест) отново през януари ни показа, че за да полетиш, не се изисква много - най-малкото желание и вяра. Но не на последно място - упоритост. Всъщност именно с ежедневното си присъствие на улицата студентите ни дадоха най-важния урок - успехът е на страната на онзи, който предпочита да се нагърбва с малки тежести, но постоянно.
Към непознати височини се стрелнаха и ОДС през април. Изказаха се даже опасения, че може да им се завие свят... Но най-накрая долетя Макгърк. С което опитите за летене по свободни траектории приключиха.
Полетът на фиксирана височина "1000"
Бордът трябваше да бъде усмирителната ризница, но не само по отношение на инфлацията. Той се оказа единствената възможност за приучване на родния политически елит да спазва определена финансова дисциплина. Точно това караше по-голямата част от българите да очакват въвеждането му с нетърпение, въпреки че повечето бяха наясно с негативните последствия. И в същото време тласкаше част от финансистите отново и отново към волни полети на въображението от типа "твърд борд - мек борд".
От друга страна, политиците заподозряха българина в завишени очаквания и побързаха с предупрежденията, че сам по себе си бордът не е панацея. Излишно предупреждение. Защото едва 37% от хората виждаха в него средство за повишаване на собственото им материално благосъстояние. От борда се очакваше предимно възможност за осъществяване на по-дългосрочно планиране. Което и се случи. Зад нас останаха ужасните дни, в които не знаехме колко ще струва утре спечеленото днес от нас. А да не забравяме, че именно невъзможността да предвидиш и планираш дори в най-близък план (или казано по друг начин - загубата на перспектива) сближи т.нар. средна класа със студентството. Изкарвайки ги по площадите през януари.
Полетът на комара.
Пак през януари и също на площадите бяха формулирани основните прерогативи на настоящото правителство. И ако първият от тях гласеше стартиране на дълго отлаганите реформи, то следващият беше търсене на отговорност от виновниците за катастрофата. Наред с ограничаването на инфлацията стоеше искането за ограничаване на организираната престъпност. Което ни повече, ни по-малко означаваше да се разчисти натрупалият се с годините батак.
И точно тук, под натиска на подобна тежест, си пролича недобрата сглобка на родната правосъдна машина, чиито скърцания през ноември достигнаха неподозирани децибели, като подразниха дори привикналото на компроматни войни ухо на българина. В резултат на индивидуалните нападки дефектите на машината все повече се припознаваха като дефекти на отделни личности, а институционалният конфликт - като личностен. И нормално е в подобна ситуация полетът на комара да ни се струва полет на самотник. При това прицелил се не точно там, където трябва. А къде би трябвало да се прицели ли? За седем от всеки десет интервюирани през месец юни това е корупцията сред държавните мъже. И чак тогава идват стикерите на застрахователите, наркотрафикантите и другите престъпници.
Европейската писта.
Една добра новина долетя от Люксембург в края на годината - изглежда все по-вероятно един ден да получим позволение за кацане на европейското летище. Но дотогава ще трябва да доказваме, че можем да летим по европейските стандарти със спринтове по... "собствената писта".
Така че време е за работа (за кой ли път). И нека този път я вършим всекидневно, за да не се налага после да наваксваме пропуснатото. Отново с летящи стартове. И с всенароден опит за летене.
Използваните в статията данни са от представителни за София изследвания, провеждани през 1997 г., и от национално представително изследване в периода 1-7 декември 1997, реализирани от ALPHA RESEARCH Ltd.
Криворазбраният граждански контрол над въоръжените сили
Момчил МИЛЕВ
Ако състоянието на Българската армия през годината трябва да се опише с едно изречение, това ще е изказването на началника на Генщаба ген.-полк. Михов Михов пред парламента, че "в момента страната ни не разполага с нито едно боеспособно войсково подразделение, което да осигурява националната сигурност и териториалната цялост на държавата". Това макар и малко радикално изявление най-точно описва болезнената деградация на въоръжените сили през последните години.
Работата по реформирането на войската в момента за съжаление напомня класическата басня "Орел, рак и щука". Ролята на анималистичните персонажи изпълняват съответно шефът на Генщаба Михо Михов, министърът Георги Ананиев и неговият първи заместник Румен Кънчев. В действителност тримата демонстрират доста различно поведение по отношение на преструктурирането на армията, въпреки че привидно изповядват сходни гледни точки за философията на военната реформа.
Един от най-сериозните проблеми във военната администрация вече се оказва, че центровете на властта започнаха да се роят не само на принципа "цивилни - военни". Все по-ярко личат противоречията както в рамките на отбранителното министерство, така и на Генералния щаб. Военният министър Георги Ананиев засега не успява да наложи своя авторитет сред подопечните си служби. С тихия си и скромен нрав той постепенно започна да заприличва на предшественика си от Виденово време Димитър Павлов (известен с прякора си "Митьо Доброто"). Ананиев, изглежда, предпочита да следва принципа на всяка жизнена бюрокрация, че по-малко гафове прави онзи, който поема по-малко инициативи.
Вроденото добродушие на министъра съвсем логично предизвика появата на твърде много претенденти за почетното звание "сив кардинал" в Министерството на отбраната. Най-агресивен се оказа първият заместник-министър Румен Кънчев. За разлика от своя почти меланхоличен шеф той страда от прекомерна инициативност, амбиции и аспирации към по-високи държавни постове. Кънчев съвсем ясно се опитва да даде индикации кой е силният човек във ведомството. Често той действаше на своя глава и вкара управляващите в дипломатически скали.
Другият претендент за кукловод на процесите в армията е началникът на Генщаба Михо Михов. Първоначално ВВС-генералът беше възприет като технократ и харизматична личност. След консерватизма на предишния генщабен шеф Тотомиров назначаването на Михов прозвуча почти революционно. Сянка на съмнение обаче хвърли начинът на смяната - след безшумен скандал между президента Стоянов и премиера Костов. У някои остана впечатлението, че Михов е получил поста в замяна на политически реверанси. Младият началник на Генщаба бързо си създаде противници и сред офицерството, след като беше притиснат от премиера при орязването на разликата между заплатите на висшите и нисшите офицери, при отстъпките около обновения Закон за отбраната и въоръжените сили при закриването на поделенията. За ужас на висшето командване Михо Михов е много по-амбициозен и инициативен от необходимото за един военен. По всичко личи, че Генщабът надали е най-високата цел на военния авиатор.
Най-сериозният стратегически гаф в Министерство на отбраната обаче си остава залитането към централизация и авторитаризъм. Ръководството на военното ведомство обясняваше всяко свое действие с въвеждането на граждански контрол над въоръжените сили. Вместо да се постигне прозрачност в действията на министерството и Генщаба, се получи само замяна на униформената бюрокрация с цивилна. Откритост в действията на военното ведомство няма и в момента. Целенасочено се бяга от дебат по стратегическите проблеми на армията извън структурите на министерството и Генщаба. Един от основните елементи на гражданския контрол е публичност и обществен дебат по въпроса за финансирането на армията. Такъв обаче няма. Програмата за паричното обезпечаване на военната реформа е достояние само на ресорния военен зам.-министър Йордан Йорданов и на тесен кръг негови специалисти.
Същевременно министерството се опитва да пресече и още един от каналите на гражданския контрол - достъпа на медиите до военните служители. Парадоксална форма на граждански контрол е и изтеглянето на военното контраразузнаване (ВКР) и военната полиция към министъра. Странно е защо оперативни служби трябва да работят за цивилно лице.
Въпреки това реформата във въоръжените сили е на път да тръгне. По-скоро с буксуване, отколкото с летящ старт. Българската армия вече дава първите признаци, че може и да излезе от състоянието на кома. Все още нито един държавник обаче не се нае да каже публично, че съживяването на армейската боеспособност вероятно ще се окаже непосилно бреме за държавната хазна и за редовия данъкоплатец. Програмата, по която ще се финансира преструктурирането на войската, все още тъне в секретност. Чиновниците от отбраната не обичат да повдигат въпроса за разходите около реформата, тъй като става дума за колосални цифри. Само военновъздушни сили поискаха 180 милиона долара за ремонт на бойната авиация до 2000 г. и 12 милиарда долара за превъоръжаване до 2015 г. Наивно е да се смята, че това е изпълнимо, след като целият брутен вътрешен продукт на страната за една година в момента се движи между 9 и 10 милиарда долара. Ситуацията обаче е почти безнадеждна, тъй като тези разчети се правят в контекста на бъдещо присъединяване на страната ни към Северноатлантическия пакт. Участието в колективна система за сигурност е доста по-евтино от неутралитета. Още едно отлагане на интеграцията ни в НАТО би подействало като леденостуден душ на родните стратези и финансисти.
Дипломация без "Мулти" и стари ченгета
Лилия Филева
Годината на българската дипломация започна с януарските емисии на CNN и репортажите от протестираща София, разпространени от световните електронни медии. С това дойдоха и първите сигнали за излизането на България от външнополитическа изолация - в серия от специални изявления западни дипломати обявиха подкрепата си за гражданските протести в София.
Служебният старт към НАТО.
Последните няколко години НАТО беше една от дежурните конфликтни теми, по които двете основни политически сили, БСП и СДС, си мереха силите. Февруарското решение на служебния кабинет да обяви готовността на България за пълноправно членство в пакта обаче беше прието изненадващо безболезнено от представители на различни политически сили. Всъщност единствената реакция, която дойде от централата на социалистите, беше срещу правомощията на правителството да взема подобни решения, а не срещу самото решение по същество. Едногодишното старание на България да се присъедини към северноатлантическия пакт, завърши с оставането ни в "сивата зона". Утешително е, че с нас там останаха Словения и Румъния.
Повече обаче не можехме да очакваме. България постигна единствено възможното - успя да навакса огромното си закъснение, при това за кратко време, без ефектните имиджови акции на Румъния.
Единствената външна реакция анти-НАТО дойде съвсем разбираемо от Кремъл. Говорителят на руското външно министерство заяви: "Доколкото ни е известно, сегашният временен кабинет има съвсем ограничени пълномощия, а решението за участие на страната в международни организации в съответствие с конституцията на България може да бъде взето от Народното събрание, което сега е разпуснато. " Москва поне привидно "прости" самоотлъчването на България поради икономическите си интереси в региона. Ден след декларацията за НАТО беше договорено посещение на първия вицепремиер на Русия и председател на Смесената българо-руска икономическа комисия Олег Лобов.
Русия = газ.
В началото въпреки НАТО между Москва и София всичко беше спокойно в духа на старото приятелство. През първите дни на юни министър-председателят Иван Костов изпрати покана до руския премиер Виктор Черномирдин да посети България. А посланикът на Русия връчи на българския премиер приветствено писмо от своето правителство. Сместа Мултигруп - газ обаче се оказа взривоопасна, при това със свойството да се възпламенява лесно. Въпреки това Костов държеше на своето - Русия е наш стратегически партньор, но е време за демитологизация. Колкото по-категоричен ставаше българският премиер, толкова по-намръщени послания идваха от Кремъл. Бързо беше забравен усмихнатият шеф на "Газпром" Рем Вяхирев, който от плажа през август оповести, че приема условията на българското правителство. Обидените на София изведнъж се оказаха много повече от единия "Газпром". Руският посланик Леонид Керестеджиянц се разсърди на вътрешния министър Богомил Бонев, който обвини Москва в рекет. Търговският представител Александър Семерньов беше обиден, че руските инвеститори били пренебрегнати в българската приватизация. Заместник-министърът на външните работи на Русия и бивш посланик в България Александър Авдеев - че не поканихме руския военен министър на срещата в София... За около месец, след като българският парламент гласува единодушно декларация за отношенията с Русия, всичко изглеждаше спокойно. Трябваше само Петър Стоянов да се срещне с Елцин в края на декември. Руският президент обаче се разболя. По същото време "Мулти" и "Овъргаз" отказаха да продадат акциите си в "Топенерджи". И топката пак се върна при политиците.
Европа - поглед от самолета на Кинкел.
Приближаването си към Европа България започна от Германия. Бон беше най-ухажваната столица по време на служебния кабинет и първите месеци на правителството Костов. Освен размяната на посещения показателно беше избирането на германската марка за резервна валута при въвеждането на валутния борд. Всъщност българските политици заложиха на идеята, че Германия ще лобира за пълноправното членство на България в ЕС, така както Франция застана зад кандидатурата на Румъния. Бон обаче не хареса тази трактовка. Външният министър Клаус Кинкел превърна посещението си в София в разяснителна кампания с теза "ние ви подкрепяме, но не чакайте нищо конкретно".
Годишният европейски маратон приключи на 13 декември в Люксембург. След решението на ЕС за България остана сигурността, че страната ни няма да има нужда да кандидатства отново за членство. България ще бъде поканена директно, когато изпълни критериите. А до 15 март ЕС трябва да приеме условията за всяко индивидуално партньорство.
Истинското постижение на българската външна политика през тази година е, че сложи края на посредниците.
От 1989 г. външната политика беше приоритет на междуфирмени и/или междупартийни отношения. След студения душ, с който ни поля Германия, последваха още няколко събития, които сложиха край на идеята за използване на посредници в дипломацията (независимо от целта). Образът на посредника беше развенчан най-пълно, във всичките си превъплъщения около кризата в отношенията с Русия. Първо падна Мултигруп - защото не може националните интереси да стават заложник на частници, а някаква фирма да обсебва междудържавни отношения. Ако в "Мулти" бяха разбрали посланието навреме, газовата епопея можеше и да протече по друг начин. Докато между София и Кремъл летяха послания, окончателно се претопи и образът на БСП, като партия, "преводач" в българо-руските отношения. А това, че други подобни емисари няма да бъдат допускани, стана ясно, след като и от двете страни охладиха амбициите на Александър Томов и евролевицата да стават умиротворители. Така както БСП беше монополист по отношение на Русия, ДПС си беше присвоил това положение в контактите с Турция. Ерата на Доган обаче също свърши - премиерът Костов демонстрира приятелските си връзки с Месут Йълмаз - нещо, за което Сокола не може и да си помисли.
Най-здравословно и поучително за българската дипломация обаче беше това, че нито НАТО, нито ЕС проявиха склонност да поемат арбитърска роля в газовия спор.
Балканската премиера на България
Лилия Филева
СДС дойде на власт с два логични външнополитически приоритета - ЕС и НАТО. Без да е официално деклариран, към тях беше прибавен още един - Балканите. Изолацията на Виденов от Европа, Америка и дори Русия (в това направление единствено активният фактор беше Луканов) повлече след себе си и балкански вакуум, в който единствената традиционно близка връзка на БСП беше с Гърция по линия на ПАСОК.
Отварянето към Европа, което започнаха сините, минава през нова прагматична балканска стратегия. Най-малкото защото интересите на Европа са свързани повече с Балканите като цяло. А и международните наблюдатели посочват евентуална дестабилизация в региона като една от основните опасности за реализирането на успешния икономически преход на България.
За пръв път от доста време насам България може да употреби географското си положение. Докато Европа все още си остава повече бъдеще, на полуострова могат да се правят пари. Дълго време Балканите бяха заобикаляни заради нестабилността в региона - войната в Босна и Херцеговина и ембаргото разрушиха традиционни връзки, както и транспортните комуникации. Към това се прибавиха икономическата криза в България, голямата безработица в Македония, срутването на пирамидите в Албания.
Месеците на нестабилност обаче се отдалечават. Неслучайно интересите на Европа, Америка и Русия вече не са толкова умиротворителни, колкото икономически. Все по-често се говори за това кой транспортен, енергиен или комуникационен коридор откъде минава. А с това идва и времето на България, най-малкото защото всички основни проекти минават през територията й. Всичко друго е въпрос на добре изчислено политическо поведение и експертно подготвени икономически позиции.
За да засвидетелства интерес, София посети съветникът на президента Клинтън по въпросите на националната сигурност Ричард Шифтър, по същото време държавният секретар на САЩ Мадлин Олбрайт се опитваше официално да изтъргува в Москва разширяването на НАТО. Шифтър разясняваше смисъла на новата инициатива за Югоизточна Европа. Формално инициативата (известна като план "Шифтър") представлява форум за дискусии и съвместно осъществяване на програми, целящи да се направи регионът по-привлекателен за частни инвестиции, като същевременно се стимулира стабилността посредством развитие на икономиката. Освен България за участие бяха привлечени още Албания, Босна, Македония, Унгария, Гърция, Турция, Молдова и Румъния. Дипломатически източници обаче твърдят, че самата инициатива е обвързана с разширяването на НАТО и цели неформалното оформяне на икономическа буферна зона пред Русия.
Анкара - София: "интересно съвпадение на интереси"
В разгара на българо-руския газов дуел премиерът Иван Костов прескочи до Турция, за да вечеря неофициално със своя колега Месут Йълмаз. След завръщането си в оскъден коментар за частното си посещение Костов каза, че по въпроса за газа между двете страни има "интересно съвпадение на интереси". По същото време Анкара оцени положително и шумно коментира (макар и неофициално) факта, че България не е поканила Русия на срещата на военните министри от региона.
Два детайла, които се оказаха достатъчни, за да се роди тезата, че Турция е номинирана за приоритетен партньор на Балканите. Подобно на проявяването на особена слабост към Германия (първо с неформално посещение в Бон на все още бъдещия премиер Костов, а броени седмици след това България избра марката за резервна валута) кулминацията (засега) на българо-турското сприятеляване стана посещението на Месут Йълмаз в София.
Беше решен половинвековният спор за Резовската река, двамата премиери подписаха меморандум за либерализиране на търговията. Решаването на историческите спорове обаче отстъпи пред енергийното обвързване между двете страни. Турция, която е с постоянно нарастващ електроенергиен дефицит, поиска да увеличи вноса на електроенергия от България. Същевременно са обсъдени възможности за турски инвестиции в българската енергетика. Анкара анонсира и планове за увеличаване на капацитета на газопровода Русия - Турция, преминаващ през България. Всъщност Турция е удобен партньор - най-вече защото самата тя има интерес от сътрудничеството си с България, особено след като ЕС не оправда очакванията на Анкара и я остави зад борда.
Букурещ като спаринг партньор.
България и Румъния в момента са повече идейни партньори, преследващи еднакви цели - ЕС и НАТО. Поради това и двустранните отношения са напълно подчинени на европейски критерии. При първото си посещение в България през май румънският президент Емил Константинеску обясни, че двете страни не се състезават по пътя си към Европа, а трябва да вървят рамо до рамо. Тогава двамата държавни глави обявиха, че ще се организира съвместна програма за борба с организираната престъпност, контрабандата, наркотрафика и прането на мръсни пари. Червената лампичка в българо-румънските отношения (с която вече всички са свикнали) светва при споменаването на втори мост над Дунав между двете страни и на екологичните проблеми по границата. Теми, които са оставени на заден план заради "европейското бъдеще".
Откакто се говори за пълноправното членство на страните от Югоизточна Европа в НАТО и ЕС, Румъния прави всичко възможно да се дистанцира от "размирните Балкани".
С Гърция - делово.
В първите си месеци като премиер Иван Костов прие в София лидера на опозиционната гръцка партия "Нова демокрация". С което даде ясно да се разбере на кого залага, разбираем избор предвид традиционно добрите връзки на БСП с ПАСОК. Избори в Гърция обаче е малко вероятно да има преди края на века, така че няма да има и смяна във властта.
От това обаче не следва, че София загърбва Атина. Политиката в случая отстъпва пред икономическите интереси. Отношенията между двете страни са подчинени на няколко общи и обещаващи проекта - петролопровода Бургас - Александруполис, магистралата София - Солун, отварянето на прохода Маказа. Вече е подписана спогодба и за отварянето на три допълнителни ГКПП-та.
Гърция е единствената страна от Европейския съюз, намираща се на Балканите. Въпреки това гръцкото правителство има сериозни причини да направи всичко възможно да заздрави позициите на страната на полуострова - опасенията от предстоящото разширение на Европейския съюз. Гърция е аутсайдер в Европейския съюз още от приемането й през 1981 г. Относителната стабилност на икономиката се дължи на големите парични потоци от структурните фондове на съюза. Гръцките власти се страхуват, че с влизането на нови членове помощите за страната рязко ще намалеят. И притесненията им са напълно основателни. Продължителната вражда между Гърция и Турция е постоянен източник на проблеми. Въпреки че и двете страни членуват в НАТО, противоречията между тях понякога ескалират напрежението до ръба на въоръжен конфликт. Известно затопляне започна след срещата в Крит.
Дългата развръзка.
Новината, с която по отношение на Македония ще приключи годината - Киро Глигоров покани Петър Стоянов на официално посещение. Развръзка в българо-македонските отношения обаче още поне няколко месеца няма да има. Докато не минат изборите в Македония в края на следващата година и не стане ясно кой държи властта в Скопие. Въпреки че е логично, подобно изчакване обаче може да се окаже недалновидно. Предстои силите на ООН да се изтеглят от Македония, а същевременно гръцки фирми проявяват все по-засилен делови интерес.
Иначе и премиер, и президент се срещаха, разговаряха и опитваха да търсят вратички в двустранните отношения. В крайна сметка топката остана в Петър Стоянов (по време на срещата си с Киро Глигоров на о.Крит Иван Костов отказа да коментира "езиковия въпрос", защото "той е от компетенциите на Петър Стоянов"). Иначе езиковият спор си остава. А опитите на германския външен министър Кинкел да мотивира София и Скопие за бърза развръзка се оказаха безрезултатни. Докато обаче се пазари с България за начина на подписване на двустранните договори, Скопие подписа подобни с Гърция и Албания на английски, при това без да се споменава името на Република Македония. За разлика от България Гърция призна Македония като бивша югославска република, а не под записаното в конституцията й име.
Засега "най-ползотворният" (неформално) период в българо-македонските отношения остава времето на ембаргото.
Левите влизат в сезона на конгресите
Лилия Филева, Илин Станев
За една година лявото пространство неколкократно беше парцелирано и разпределяно от идейни и кадрови трусове. Казионната лява БСП се оплете сама в себе си, за да остане само с два вътрешни коректива - Виденов и Първанов. Междувременно последва кадрови отлив и на сцената се качи Александър Томов, за да изпробва лявата идея като трамплин към властта. Още безуспешно.
БСП се парализира.
Годината на социалистите започна с оставката на Виденов, сега завършва със завръщането му в публичното пространство със сериозна заявка за ново нанасяне на "Позитано" 20. Иначе за 12 месеца в партията не се случи нищо, освен че образът й на реална политическа сила окончателно избледня. В края на 1996 г. иначе тромавият вътрешнопартиен живот на БСП в рамките на три месеца роди няколко събития, довели до свикването на извънреден конгрес на 21-22 декември. Събирането на социалистите бе проведено умишлено в предколедно време, за да се заглуши очакването за промяна. Въпреки това скандал имаше - Виденов подаде оставка и постави в шах опонентите си. Оттегляйки се от председателското място, пловдивският комсомолец и някогашен фаворит на Лилов разедини вътрешната опозиция и вкара свои хора във ВПС. "Гениалният" апаратен ход обаче твърде много закъсня и остана само в рамките на "Позитано" 20. Социалистите за пореден път не можаха да си изяснят чия партия са и какво ще правят със самите себе си в условията на преход. Така истинските решения в партията бяха отложени до следващия конгрес. Само дето столетницата окончателно загуби равновесие и падна от власт. През цялата 1997 г. БСП анализираше "нещо", което някои наричаха вина за сдаването на властта, други оценка на управлението на Виденов, а трети - идеологически проблеми.
Парализирани от треската по избора на новия си кандидат-премиер, на "решаващия" пленум на 8 януари социалистите изгубиха напълно от погледа си реалната обстановка в страната и за пореден път доказаха, че не са научили нищо по време на пребиваването си във властта.
Търсенето на изкупителната жертва за поредния червен провал продължава още. Предизборната кампания на БСП бе насочена не толкова към спечелването на изборите, колкото към овладяването на бъдещата парламентарна група. Въпреки апаратните игри и надлъгването около реденето на листите Виденов и Премянов не влязоха в Народното събрание.
Бяла лястовица понесе "червената" идея.
Междувременно в лявото пространство се настани нова политическа формация, съставена главно от бивши БСП-дейци (които напуснаха демократичната левица в движение, докато тя падаше от власт).
На 22 февруари бе основана евролевицата. Тя обединяваше остатъците от всички формации с благозвучни имена на Александър Томов. Известният с вицепремиерските си мераци политик още с напускането на партията-майка прогнозира, че тя ще се разцепи. Въпреки генетичната си връзка с "Позитано" 20 лидерът на евролевите намери по-близък език с бъдещите управляващи, защото това отговаряше на личните му амбиции за влизане във властта.
На предсрочните избори на 19 април не знаеше единствено дали ОДС ще спечелят квалифицирано мнозинство. За "Позитано" 20 проблемът беше, че "БСП е застрашена от свиване и стопяване" (Добрев). Търсенето на вината отново успешно бе отложено с поредната лидерска истерия. Заговори се, че Първанов не се справя, към критиките се присъедини дори Пирински, а Лилов се опита да се върне на политическата сцена чрез активната изява на Янаки Стоилов. Премянов първо написа книга, после направи тур из страната и накрая заяви претенциите си към висшия партиен пост. Различните формални и неформални кръгове в партията се опитаха да овладеят партийната власт. А след изборите Александър Томов за пореден път се раздели с вицепремиерските си блянове.
Вирусът на социалдемокрацията.
За да избяга от лидероманията на колегите си, Георги Първанов се зае да формулира новото идейно лице на столетницата. Доскоро еретично звучащата мисъл за социалдемократизацията на партията бе изказана от устата на самия председател. Дискусия обаче не се разгоря, защото младият историк бе заподозрян, че се опитва "да се сдуши" с хората на Дертлиев или пък на Томов. В същото време евролевицата се опитваше да организира първия си дискусионен клуб в София, който завърши без никакъв резултат, сред всеобщо подозрение между участниците. В БСП продължаваха да се водят спорове накъде да се отправи партията и как да се организират структурите, вместо да действа като реална опозиция. Въпросът за характера на партията се обърна в междуличностни схватки, което стана принцип на "Позитано" 20. Откакто БКП се нарече БСП, лидерското място зависи от идеологическата постройка на бившия монополист в лявото пространство. Идейната абракадабра - демократичен социализъм, социална демокрация - дълго време спасяваше безличното ръководство на бившите комунисти.
Новата форма на партийна борба станаха фондациите. Премянов си спретна "Обединена Европа", а кабинетът Виденов основа "Европейски социални ценности". Според някои предвиждания първата трябваше да се занимава с финансирането, а втората - да бъде мозъчен тръст за предстоящия конгрес, където пренебрегнатите лидери се надяваха да се изявят. Вестник "Нова зора" тръгна да изразява този опозиционен кръг в БСП. По този повод се заговори, че бившите шефове на столетницата ще си организират собствена партия. Но едва ли е достатъчно крайно лявата линия да се отдели от столетницата - функционерите на партията добре знаят, че извън нея губят не само политическите си ресурси.
Лявата алтернатива запленена от себе си.
По случай 100-те дни на кабинета на ОДС на "Позитано" 20 решиха, че е дошло времето да се изявят като действена опозиция. Началото на декларацията по повод синьото управление прозвуча учудващо "конструктивно". Признати бяха достиженията на правителството по финансовата стабилизация, но бяха зададени и "острите" въпроси за това "каква е цената на реформата". Не много адекватно червената централа обяви много от предприетите от управляващите мерки като свои, предвиждани още от нереализиралия се кабинет Добрев. В същото време и евролевицата започна да говори за лява алтернатива на настоящото управление. Почти утопичната идея на Томов беше да стане "ядро" на нова обединена левица и така да принуди мнозинството да се съобразява с него.
В края на октомври БСП най-сетне написа "Алтернативи 97/98", които трябваше да бъдат "управленски коректив". Представената с много помпозност програма не се отличаваше с оригинални находки и като цяло повтаряше нереализираните идеи на кабинета Виденов (голяма част от експертите бяха бивши министри).
"Активните" опозиционни мероприятия на социалистите бяха прекъснати от скандала след срещата в Лесидрен. Тя бе официално анонсирана като начало на обединителния процес в лявото политическо пространство. Сбирката не завърши с конкретен резултат. Старите на "Позитано" 20 видяха обаче повод да стартират фронтална атака срещу Първанов и сие. А Александър Томов къде на шега, къде сериозно каза, че от събитие, на което той не е присъствал, не може да се очаква нищо особено.
След като дълго време евролевите тихо недоволстваха от взаимоотношенията си с управляващите, в началото на декември те заявиха, че се оттеглят от съвместна работа с ОДС. Така гласно бе положен краят на неосъществилото се реформаторско мнозинство. Хората на Томов обвиниха сините в налагането на политика на приятелски кръгове и че не само не водят реформаторска политика, но и се опитват да възраждат предишната силна държава.
"Догодина евролевицата ще стане втора политическа сила. " Така в изказване, направено във Враца, Александър Томов преценява шансовете на последната си политическа формация. За това бодро изявление евролевият лидер най-вероятно е бил обнадежден от нестихващите скандали в БСП. Иначе и БСП, и евролевицата чакат конгреси. Червените през май ще се съберат за поредния дуел Виденов - Първанов с надеждата, че ще им е за последно. А евролевите в края на февруари ще посрещнат първа пролет на учредителен конгрес с надеждата, че ще съберат достатъчно лястовици, за да впечатлят мнозинството.
СДС - годината на (р)еволюцията
Ива РУДНИКОВА
Според китайския зодиак 1997 беше годината на плъха. В България обаче политическите 12 месеца преминаха под знака на лъва - разяреният лъв от песента на Чинтулов, лъвовете в новия герб, българският лев, който зарази марката с нули, лъвчето на СДС.
След почти две седмици е "рожденият ден" на отлежалия революционен дух на сънародниците ни. Януарската нощ на Добревите сопи само ускори нещата и внесе категоричност в исканията, повтаряни под формата на скандирания или плакати всеки ден на студентските демонстрации и на огромните митинги пред "Александър Невски". На 4 февруари Николай Добрев върна мандата след четиричасов Консултативен съвет по национална сигурност, свикан от президента Петър Стоянов, и почти едномесечни мирни протести на гражданите. Новината за сдаването на мандата от социалистите стана повод за невиждана улична фиеста - непознати хора си честитяха победата, чули радостната вест по заведенията вдигаха наздравици за светлината в края на тунела, България празнуваше в полифонията на възрожденски песни, клаксони и ликуващи гласове от радиоапаратите. Тогава се роди поздравът "За много мандати!"
Съюзът на демократичните сили започна да консумира мандата си на управляваща политическа сила в достойно извоюван обществен комфорт. Хората, които мръзнеха по площадите, още далеч преди изборите разсъждаваха така: "Всички знаем, че когато СДС дойде на власт, мизерията ще продължи. Ще гладуваме, цените ще растат, но ще започнем от А и Б да възраждаме България, ще имаме перспектива. " В предизборната кампания сините успешно заложиха не толкова на грешките на БСП, колкото на новата политика - по-дългосрочна стратегия за държавата, ясни послания към избирателите, без да ги "удрят в кантара" за тежестта на реформата. СДС-лидерите имаха готовността да отвърнат на гражданската грамотност с управленски хъс.
Въпреки че СДС за втори път след 1989 г. пое управлението на страната, сега ситуацията е доста по-различна. В прагматичен план експерти определят синьото управление като второ начало на прехода (главно поради икономически фактори). Иначе основната разлика с първото демократично правителство на Филип Димитров е, че този път СДС оглави държавната администрация като партия, а не като коалиция.
До навечерието на политическия колапс в България преди година най-горещата тема на заседанията на НКС беше преструктурирането на СДС в партия. Автори на идеята за партизирането на коалицията станаха Иван Костов, Александър Божков, Надежда Михайлова, Йордан Соколов, Екатерина Михайлова, Васил Гоцев, Христо Бисеров - съставът на тогавашния Национален изпълнителен съвет на СДС. "Шапката" на вече бившата коалиция от 15 политически организации наложи виждането, че за да спаси страната, СДС трябва да затвърди правилата вътре в себе си и да се сдобие с убедителна политическа самоличност. "Единната структура СДС ще е гаранция за изчистването на вътрешните проблеми и за верни кадрови решения", каза тогава синият лидер Иван Костов. От "Раковски" 134 бързаха да нулират джакпота на вътрешните си проблеми, за да си осигурят политическа енергия за проблемите на държавата и най-горните й етажи.
Преоформянето на СДС в партия не премина при всеобщо одобрение. То изостри и дежурния конфликт между поколенията сини политици. Кинжалите (или групата около бившия министър-председател Филип Димитров) почти до последно се противяха на политическите и идеологическите промени в СДС. Те твърдяха, че прагматизирането на СДС е за сметка на идейното му занемаряване.
На 16 февруари с националната конференция естественият процес на консолидация на СДС все пак завърши. От "разпасана команда" сините се преобразиха в народна партия с ясно изразена централизирана структура. Като че ли и този факт увеличи процентите им в "тортата" на общественото доверие. Иван Костов постепенно започна да превръща СДС в политически инструмент на управленска политика.
Организационно хомогенизиран, СДС започна да реди листите за предсрочните парламентарни избори с проверената формула на предварителния вот. Критериите на НИС за сини кандидат-депутати бяха никакви подозрения за връзки със силовите групировки и пълна лоялност към СДС. След малко "писъци" от тук и там, че листите се доизкусуряват кабинетно, на "Раковски" 134 утихна.
Въпреки притеснението, че в новата ПГ на СДС ще влязат доста хора, които никога не са слагали вратовръзка, Костов обясни, че повечето са експерти от различни професии, които ще могат да покрият всички комисии в Народното събрание. Това защити избора на синьото ръководство да преквалифицира в законодатели готвач, крупие и тенисистка. На изявените кинжали не им се наложи да се пробват за депутати в 38-ия парламент.
"Старите муцуни" бяха възнаградени за политическите си заслуги, както следва: Филип Димитров замина за Ню Йорк в качеството на постоянен представител на България в ООН, Евгений Михайлов стана шеф на киноцентър "Бояна", а на Едвин Сугарев му зачислиха юрта и кон като посланик в Монголия.
Днес в редиците на мнозинството цари мир. "Вътрешна опозиция в СДС няма - има една тенденция на хората около Дянко Марков, може би и на онези около Георги Панев, които са за по-голямо изостряне на отношенията с комунистите", каза Светослав Лучников за "Капитал" неотдавна. Иван Костов действително постави отношенията с бившите комунисти в рамките на нормалната политическа комуникация. "Без лидерите на БСП нямаше да има 4 февруари, нямаше да има декларация за принципите за излизане от кризата, нямаше да има декларация в подкрепа на споразумението с МВФ. Без всички останали големи политически сили няма да го има това гарантирано спокойствие", каза синият шеф. Думи, които за "сините каски" щяха да звучат като предателство, ако и те самите не бяха прихванали нещо от култивираното отношение към политическия противник. Всъщност точно здравословната търпимост се превърна в емблема на последната предизборна кампания и според избирателите - в нейно основно предимство.
След като спечели убедително изборите, СДС трябваше да решава уравнение с няколко неизвестни - как да не прекалява с щедростта си (постове в държавната администрация) към коалиционните партньори в ОДС, как да парира натиска за назначения на "Скачали по митингите", как да преодолее дефицита на едновременно подходящи и лоялни "свои хора". Не случайно месеци по-късно главният секретар на съюза Христо Бисеров отчете като грешка липсата на банка "Кадри". Затова пък сините приеха изисквания, на които да отговаря "мъртвият обем" на партията - експертните качества отново натежават, ако към тях е прикрепена препоръка от член на СДС.
С идването си на власт СДС взе на абордаж ръководствата на предприятия, фирми, дружества. Това не мина без съпътстващи конфликти и обвинения в корупция. Пиперливи се оказаха "махленските" сигнали за това, че сините разставят по директорските кабинети някои хора, които не стават и за домоуправители.
В момента СДС преструктурира местните си организации и в този процес се създават нови провинциални елити. Конституирането на синия апарат в страната вървеше с отчетно-изборните събрания на партията. В някои локални организации възникнаха шумни проблеми. Повечето от тях - предизвикани от лакомия за власт, злоупотреба с политически и(ли) икономически правомощия, скандали между брадати седесари и еманципирани членове на синята партия.
Премиерът Костов обясни, че централата търси вярната дистанция за взаимодействие с местните структури. И добави, че ще е безкомпромисен към всяка доказана издънка.
Антинаграда за син гаф получи организацията в Русе. Лидерът на сините в Русе Юлиян Гарелов и координаторът на СДС за Североизточна България Йордан Георгиев бяха арестувани на 1 октомври на летище София по обвинение за тайна приватизация на "Хлебна мая". Четири дни преди това полицията намери трупа на директора на предприятието Кръстан Радев в столичния парк-хотел "Москва". По време на разследването стана ясно, че двамата са обвързани много сериозно с приватизацията под масата. Източници от "Раковски" 134 твърдяха, че Иван Костов е знаел за апетитите на сините лидери в Русе. След като историята с тайната приватизация се появи на първите страници на вестниците, СДС изключи Макс и Мориц от партията. За назидание.
Управлението на СДС върви без особени трусове. Разбира се, намират се и "Сапио"-ри. Последната политакция беше на главния прокурор Татарчев. Слуховете за разрив между Костов и Софиянски пък станаха хронични.
Май още са актуални и подозренията за неразбирателство премиер - президент. Въпреки че два месеца след като Петър Стоянов стана законен обитател на "Дондуков" 2, Иван Костов каза: "Всичко в България има алтернативи. Само Петър Стоянов няма алтернатива - през следващите години той ще бъде човекът, който ще решава всичко и ще бъде гарант за необратимостта на процесите."
А иначе, ако трябва да се попълни графа "зорко око" или "коректив", за 1997 г. това са студентите. Те поръчват музиката. Това е съвсем сигурно от 8 декември, когато вицепремиерът Александър Божков се изяви като ди джей в "Ялта".
Силовите групировки - преброяването се отлага
Йово НИКОЛОВ
И битката със силовите групировки и застрахователи се отлага за напролет. Мутрите, тази неясна цел на няколко правителства, отново оцеляха. Най-общо казано, силовите групировки през годината се държаха като Тодор Живков по време на Горбачовата перестройка - снижаване, снижаване, снижаване. След като получиха жълт картон от МВР-шефа Богомил Бонев през април на неофициален разговор в сградата на вътрешното министерство на "Шести септември", те се притаиха, но продължиха да си работят, както преди. "Да си бръмчат", ако се използва техният жаргон.
Идеята на управляващите за борбата с престъпността беше синтезирана в два основни постулата - първият е, че за да има икономическа реформа, бизнесът трябва да се декриминализира и че устоите на организираната престъпност са в икономическите престъпления. Вторият е, че мутрите трябва да се страхуват от органите на властта и от обществото, а не обратното.
Един от точните удари на кабинета в посока икономически гръбнак беше разкриването на печатницата за фалшиви бандероли в Габрово, която снабдявала карнобатския "Савой клуб" и така легализира контрабандно произведен алкохол. Зад известната фабрика за алкохол негласно стоят борчески групировки, но връзката не беше оповестена публично. Този удар на службата за сигурност за известно време блокира контрабандата на алкохол и ощетяването на хазната от акцизи. Освен това някои от известните босове прекараха няколко седмици по средиземноморските острови - за по сигурно, докато нещата утихнат.
Останалите "големи" акции се случваха предимно на вестникарските страници. Срещата при вътрешния министър през април всъщност остана единственото преброяване на силовите застрахователи. Тогава Бонев се срещна с шефовете на СИК и ВИС-2. Малко след това, на друга среща, прие последователно представители на застрахователите на бившите барети - "Аполо и Болкан" и "Спартак". С Карамански от "Корона инс" вътрешният министър дори и не пожела да говори, защото при бившия гребец единственото законно били песните му. Другият виден силов застраховател - Димитър Джамов от "Зора инс", все още беше в ареста на столичното следствие. Когато го пуснаха през май, преброяването беше завършило.
След това МВР наблегна на видимите атрибути на силовите групировки, за да им смачка самочувствието.
Прословутата акция "Комар" на полицията, на която трябваше да се проверят крадени ли са луксозните лимузини на мутрите, не остави някакви съществени белези. В един ден полицията блокира всички улици на столицата и започна масови проверки на скъпите коли, след това ги закара в поделението на Враня. След проверката повечето автомобили бяха освободени веднага. Тези, за които имаше съмнения, че са крадени, бяха освободени след намеса на прокурорите. Въпреки фиаското на тази показна акция, в която някои от собствениците на по-лъскави коли отнесоха и по някой ритник от баретите, МВР продължи да проверява скъпи лимузини, но много по-вяло и инцидентно.
Положителното в действията на МВР беше не така показно, но по-ефективно - беше затегнат режимът по регистрация на скъпите лимузини, създадени бяха пунктове за проверка на номерата на двигателите и още няколко елементарни хитринки, които, ако не прекъснаха бизнеса с крадени автомобили, то поне го затрудниха.
През юни започна голямото разлепване на стикери. МВР постави условие на всички застрахователи да премахнат стикерите си от стъклата на леките автомобили, защото пречели на видимостта на шофьора, почти по същото време по други съображения всички таксиметрови шофьори да сложат на предните си стъкла тарифите, по които возят. Тези видими разминавания по темата имаха единствената цел да премахнат "символите на страха" от автомобилите. "Целта ни беше не само психологически ефект за премахване на страха от мутрите, каза преди време министър Бонев. Стикерите на силовите застрахователи на практика фиксират техните територии. Чрез премахването им ние объркахме пазара им, размихме границите на техните престъпни интереси", допълни той.
Мутрите обаче нямаха нужда да мобилизират голяма изобретателност и залепиха видоизменени стикери на огледалото за обратно виждане.
Голямата надежда за преброяването на силовите застрахователи обаче е влезлият вече в сила нов Закон за застраховането, който забранява лепенето на подобни знаци, притежаването на охранителни фирми, вдига капитала на дружествата на 3 милиарда лева и още куп крути мерки. Оттук насетне не МВР, а застрахователният надзор ще трябва да поеме отговорността по регулирането на трибуквените. Мръсната работа по разчистването трябва да свърши Националният съвет по застраховането. Той ще лицензира дружествата, преценявайки кой от застрахователите е читав и кой не. Окончателното лицензиране ще стане през пролетта на 1998 г. Повечето от силовите застрахователи предприеха мерки да спазят изискванията на новия закон, като гласуваха на общи събрания вдигането на капитала на дружествата си на 3 милиарда лева. А СИК и "Аполо и Болкан" закриха застраховките си "Живот", защото за тях трябваше допълнително да се наберат 2 млрд. лв. уставен капитал.
Парите едва ли ще бъдат проблеми за групировките, защото те отдавна са насочили дейността си към други области на икономиката. През лятото между борческите застрахователи се роди и идеята застрахователните компании да приемат един общ символ, който да ги предпазва от крадците на автомобили. До реализирането й обаче не се стигна.
В разгара на лятото кабинетът на Костов реши да отреже още един приход на силовите групировки - контрола на цените на селскостопанските продукти. Създадена беше специална борса, където да става договарянето на цените, а пред всеки пазар беше поставена дъска, на която с тебешир се изписваше борсовата цена на зеленчуците и плодовете. Това не снижи цените на селскостопанските продукти. Защото сергиите на пазарите си останаха под контрол на сдружени яки момчета под благосклонния поглед на общинарите, а и самите продавачи имаха интерес да поддържат високи цени.
След това трябваше да се мисли за зърното. Дори някои държавници шумно афишираха, че мутрите са изгонени от търговията със зърно с икономически лостове. Месец след кампанията за изкупуване на зърно се оказа, че мутрите не само не са изцяло изгонени от търговията със зърно, а някои от тях са затворили цикъла и са овладели търговията с брашно. За ефекта от това щяло да се чуе по-късно.
В медиите се писа само за един-единствен случай, когато представители на СИК бяха обвинени в изнудването на зърнен търговец в Добрич. "Сикаджии" обаче реагираха бързо и показаха заповед, че представителят им в Добрич, който беше обвинен, е бил уволнен месец преди рекета.
През годината нямаше скандални арести на известни мутри, нито обвинения срещу някого.
Още когато Софиянски пое служебния кабинет, се заговори, че толерираната застрахователна компания сега ще бъде ВИС-2 заради услугите, които висаджии са правили на сините по време на местните избори. Поне засега обаче няма индикации, че ВИС-2 се чувстват по-уютно при Костов, както и обратното.
Появата на Красимир Маринов-Маргина и Дмитрий Минев-Руснака, шефове на СИК, на коктейл на бизнесмени за набиране на спонсори за предизборната кампания на синия кандидат-президент Петър Стоянов миналата година предизвика смут в редиците на СДС. Въпреки че съюзът се дистанцира от тях, сред средите на групировките се заговори, че СИК се цепи на син и червен. От едната страна бил близкият до правителството на Жан Виденов Младен Михалев-Маджо, от другата - Маргина и Руснака. Дори се заговори, че Михалев е бил предупреден да не ходи на "Позитано", защото дразнел управляващите. За раздори и вътрешни борби в СИК всъщност се говори отдавна, но досега нито един от акционерите не е напуснал дружеството. Най-новото, което се чу за тази застрахователната компания, е, че умува над ново име, което да замени компрометираното.
През цялата година МВР не извади името на нито един политик или дори на дребен общинар, който да е уличен във връзки със силовите групировки, както беше обещано. Нито един държавник не нарече борческите фирми престъпни, нито един бос не беше вкаран в затвора, нито едно име конкретно не беше назовано.
Така освен ръкопашния бой през ноември между Карамански и Георги Илиев в заведението на СИК "Тримата мускетари" сериозните екшъни на фронта на мутрите не се състояха.
Очакваме много повече от полицията
Нестор Несторов, софийски градски прокурор, пред в. "Капитал"
Г-н Несторов, по какъв начин възникна конфликтът между прокуратурата и столичното кметство? На каква фаза са проверките срещу приватизационните сделки на Столичната общинска агенция за приватизация (СОАП)?
- Ние получихме няколко сигнала от фирми и граждани за според тях незаконосъобразности при извършени приватизационни сделки на Столичната общинска агенция за приватизация. Бяха изискани материалите по тези молби за "София-информ", "Наш дом", "Градостроител" и известната ви вече сделка за хотелския комплекс в Горна баня. Мисля, че имаше още една или две жалби, но в момента не мога да издиря прокурорите, които работят, и да ви кажа за кой от обектите, подлежащи на приватизация, са тези сигнали. Нито една от преписките не е завършена до състояние, от което ние да направим нашите правни изводи. Все още в тези преписки имаме непълнота на документацията. Ние искаме от СОАП всички материали, протоколи и документи във връзка със сделката и съобразяваме нещата с тези документи, които са постъпили при нас с жалбата и със закона.
Ние не можем да подминем какъвто и да е сигнал, подаден до нас. Даже и той да е анонимен, ако той съдържа някакви конкретни факти и данни, ние правим проверка. А това, че на някого не му харесва да бъде проверяван - очевидно той бяга пред вятъра.
Опонентите на прокуратурата смятат, че действате по целесъобразност, а не по законосъобразност. Как приемате тези обвинения?
- Ние сме тук, за да спазваме закона. А в закона е казано за какво може да се атакува една сделка. И там не са необходими много приказки, за да се прочете исковата молба за "Горна баня", за да се види, че тези внушения са опит да се избегне основният въпрос - спазен ли е законът или не.
Нашата молба е написана точно. Тя не визира цената, цената е един декоративен елемент в случая. Основното е, че се преговаря с едни кандидати, а сделката се сключва с други кандидати. Второ - че се провежда в период, когато нестабилността на държавата и икономиката са очевидни и най-доброто решение е било да се отчете тази нестабилност. И на трето място - че са извършени някои действия от представители на столичната община и "Злин сат" от периода около тези преговори, които говорят за една, бих казал, съгласуваност на тези действия още преди да е определен купувачът.
Допълнителна светлина по този въпрос хвърля и провежданото предварително производство. Ние установяваме, че СОАП не е изпълнила задължението си да провери произхода на средствата, с които е платен този хотелски комплекс. Не са взети предвид и двувариантните решения, предлагани от надзорния съвет на СОАП. Едното е да се анулират досега провежданите разговори и да се тръгне на нов конкурс, а другото е да бъде определен "Злин сат". Ако считаме, че има една нормална процедура, тя трябва да съдържа и по едното предложение, и по другото и да има мотивация. Тук се приема едното предложение, без дума да се каже за другото предложение на надзорния съвет.
С цената не се занимаваме. Ако се занимавахме с нея, очевидно щяхме да атакуваме поне три от тези четири сделки. Имаме сигнали, че са дадени по-високи цени, отколкото са получени от продажбата на обектите.
Напоследък във фокуса на общественото внимание попаднаха доста големи икономически дела. Каква ще е съдбата на така наречените пирамиди - на Капустин, Анжел, Иво Недялков и т.н.?
- Тези дела продължават да са в НСлС и продължават да се разследват. Говоря за Анжел, за "Лайф чойс", за "Ист-уест", за MCS. Тези дела са огромни по мащаб. Стигат порядъка на 60 до 100 тома следствен материал. Разпитват се стотици и хиляди свидетели. Една мащабна дейност не би могла да се свърши по-рано с оглед изискванията на НПК - всеки пострадал да даде лично своите обяснения, да бъдат направени съответните експертизи и т.н. И за първи път ние се сблъскахме с този проблем през 1992 г., когато започнахме едно разследване за така наречената "Виктория къмпани". Три хиляди души бяха ужилени с по 6000 лв. Имаше една фирма "Ерде", където също имаше около 3000 души пострадали. Там бяха извършени и две убийства. Ние виждаме, че през годините като че ли се стремим повече да не засегнем правото на защита на обвиняемия. На втори план поставяме правата на пострадалия. Какво да правим - такъв е законът и ние го изпълняваме.
Как приемате последните промени в НПК, които орязаха правомощията на прокуратурата?
- Аз следва да съм доволен от тези промени. Нашата работа макар с минимален процент намаля. Ние не се занимаваме с мерки за неотклонение. Начинът, по който беше утвърдена практиката при тези молби за изменение на мерките за неотклонение в системата на прокуратурата, беше ужасно тромав. По вече недействащата инструкция за работата на органите на предварителното производство, когато прокурорът откаже да удовлетвори молбата за отмяна на мярката задържане под стража в друга по-лека, той трябва да състави справка и да изпрати молбата, своето постановление и справката на по-горната прокуратура. Ако по-горната прокуратура намери, че трябва да стори същото и се озове в Главна прокуратура, отново се пишат справки, копия от постановленията и т.н. И за съжаление някои колеги не можаха да издържат на това празнотворчество, приличащо на параграф 22, и напуснаха прокуратурата.
Сега прокуратурата е разтоварена и ние благодарим. Но като гледам какво става, очевидно, че ще трябва да се намери някакво друго законово разрешение. Не да ни се върне това правомощие на нас. Сега почти в 80-90 на сто от случаите молбите за изменение на мерките за неотклонение се удовлетворяват от съда. Ние не можем да приемем за нормално, че някой, който е извършил убийство, ще бъде пуснат.
За непрофесионализъм ли намеквате или за нещо друго? Може би корупция?
- Не намеквам за нищо. Просто считам, че това не е нормално и така битката с престъпността окончателно ще бъде загубена. Според мен и досега тя не е спечелена. Ние осъждаме по различни причини от 1 до 3 на сто от извършителите на престъпленията. Това говорят сухите цифри на статистиката. Това говорят нашите годишни отчети. Останалите 97-98%, изглежда, не се страхуват, че ще бъдат хванати и осъдени, и така базата на престъпността се разширява. И какво става с някой, който е получил примерно данъчен кредит 1 милиард лева с документи с невярно съдържание, подпомогнат от данъчни инспектори, митничари и други служители?
Тук трябваше да заработят новите механизми с използването на специални разузнавателни средства (СРС) в съдебния процес. Забелязва ли се някаква промяна, след като материалите от тях бяха приети за доказателства?
- По стария закон за специалните разузнавателни средства разрешенията се даваха от мен. За град София това е една огромна по обем работа. Може би около 35-40% от моето време беше свързано с разглеждането и оформянето на тези искания за използване на СРС. Сега това време аз го икономисвам. Очевидно има нещо, което не сработва в този механизъм.
Идват ли преписки на базата на технически разработки на спецслужбите?
- Нито една.
Казаха се доста тежки думи за корупцията сред магистратите и особено в прокуратурата.
- Не съм чул такова обвинение от никого. Има разни полунамеци, намеци и какво ли не. Но аз бях на една среща в НДК. Ние там чухме, че корупцията е световен проблем. Има я както в САЩ - страна с 200-годишна демокрация, има я в Германия, има я в Италия, има я къде ли не. Има я и в Русия. Какво остава в една държава, където повечето от хората са под екзистенц-минимума. Няма да откриваме чудеса. Само че, като говорим за корупцията, не бива да говорим като за едно явление, което утре може да изчезне, както се опитват някои да правят. Не. То няма да изчезне, постъпленията също няма да изчезнат. Въпросът е да говорим с юридически точни думи - кой какво е вземал, кой какво получил, кой какво е направил. Това е необходимо, за да може да не се хвърлят упреци върху една система, където работят много отговорни хора. А прокурорите са отговорни хора.
Ние очакваме много повече от полицията, защото тя е органът, който разкрива престъпленията.
Беше изказано мнение, че делата се бавят в следствието, може ли да се оптимизира по някакъв начин правораздаването?
- Следствието също работи по дела, по които престъпленията са разкрити. Но 85% от тяхната работа като цифров израз е по престъпления, които са неразкрити. Говоря като цифров израз. Но същинската ни работа е по тези дела, по които извършителят е разкрит. Но в абсолютен еквивалент това е някъде около 15 на сто.
А по въпроса за корупцията сред магистратите - нееднократно имаше атаки персонално срещу вас. Как ще ги коментирате?
- За какво персонално?
За вашата вила, за недвижими имоти... - Не е имало атаки. Имаше някакви публикации, че съм строил къща, че съм правил трафопост. Това са тиражни статии. даже, бих казал.
Йерархичността в работата на прокуратурата не накърнява ли независимостта на магистратите?
- Не, не накърнява. Това е специфично правомощие, защото в прокуратурата стажът и опитът са най-драгоценният капитал. Предполага се, че по-горният прокурор със своя опит, познаването практиката на Върховния съд, познаването практиката на прокуратурата, би могъл да постанови по-обосновано решение или постановление, отколкото по-долния прокурор, който има по-малко стаж и не познава така добре нещата. Този, който не е съгласен, може да сезира следващото ниво и това често се прави. Аз не виждам смисъл да се апелира за нещо друго, за нещо различно, защото прокуратурата е единна и централизирана и всеки прокурор се подчинява на по-горния. Това е принципът и той е доказал своята жизненост през тези години.
Тe, чехите = ние, българите?
Диана Иванова, Прага, радио "Свободна Европа"
Чехите се препънаха в това, което ние нямаме - гордостта.
"Нашият най-голям проблем и нашата най-голяма грешка беше гордостта", каза чешкият президент Вацлав Хавел преди две седмици в своята реч пред парламента, превърнала се в най-коментираното събитие и разделила нацията на две - за и против. Всъщност, за да е по-ясно, ето ви един пример - половината чехи днес споделят мнението, казано от една жена на средна възраст пред вестник "Респект" - "откакто си взе Дала, Хавел говори само глупости". На това обаче ще се върнем след малко.
На пръв поглед е доста парадоксално - ние, българите, смятаме, че не успяхме и не успяваме, защото ни липсва самочувствието и националната гордост, а чехите закъсаха именно защото ги имат. Така ли е наистина? И какво всъщност искаше да каже президентът Хавел?
Чехите са интересен народ, със странна и древна история. Точно като нас те се считат за малка страна на кръстопътя на великите сили, вечно подлагана на техния натиск, но оцеляла културно благодарение на... на какво? На същото, заради което и ние - конформизмът, историческият оптимизъм и другите известни неща от националния характер. Чехите наистина са много горди със своята история и със своята страна - и в основата на тази гордост стоят вплетени две исторически идеи, които те са свикнали да приемат като даденост, като аксиома. Първата е, че това е нация с дълги и трайни демократични традиции. Втората - че е нация високообразована и културна. Ние също смятаме за тях така. Всички смятат за тях така. Въпреки че в подобни твърдения много трудно могат да се отделят митовете от реалностите. Първата чехословашка република - основана през 1918 г. - наистина е единствената демократична държава по това време в Централна Европа. Но тази демокрация просъществува точно 20 години и след това чехите живяха два пъти по толкова в комунизма. Може ли тогава да се говори за традиции в истинския смисъл на думата? Като център и част от няколко велики империи Прага наистина има с какво да се похвали като стара културна столица на Европа, и наистина в пантеона на големите си личности може да посочи имена като Сметана, Дворжак, Кундера, Зайферт и Чапек. Но всъщност има ли държава, която не може да направи това?
Без тези две идеи чехите всъщност трудно биха се запазили и оцелели като нация. Тези две идеи им бяха необходими и при полагането основите на чешката република преди близо шест години, те изградиха националното самочувствие, към което Клаус и Западът бързо прибавиха икономическото самочувствие.
Така се стигна до чешкото чудо - страната, която знаеше какво е, какво иска и какво иска да бъде. Така изглеждаше.
Всеки, който е идвал в Прага, знае, че чехите са майстори на осветлението и умеят да правят със светлините почти невъзможното - бароковите и готическите сгради вечер се осветяват с различни по цветове и сила светлини, има сгради, които изобщо не се осветяват, а други - просто изчезват в тъмнината. Затова най-често хората, когато видят това, възкликват "Като приказка е."
По същия начин чехите умеят да представят себе си пред света - с един невероятен и безмълвно постигнат консенсус, кое трябва да остане на тъмно, кое да се освети повече и кое да блести. Това е качество, което ние никога не сме имали, нямаме и не знам дали ще имаме. Това е качеството, освен вече изброените национални идеи и освен Клаус, което превърна чешкия модел на преход в образец пред света. Като приказка.
И тук стигаме до парадокса, с който се сблъскваме сега и който е малко известен навън - докато на национално равнище, като нация, чехите се гордеят със себе си, те имат изключително ниско, дори може да се каже черногледо, отношение към себе си като хора. Чешкият стереотип за чеха като такъв е изключително отрицателен. Чешкият социолог Ладислав Холи цитира в книгата си "Малката и голямата чешка нация" (1996) представително социологическо проучване, в което на въпрос кои са типичните черти на чешкия характер 76 процента от анкетираните посочват отрицателни качества - на първо място завистта, след това конформизма, лукавството, егоизма. Както ние смятаме себе си за най-завистливата нация в света например, така и чехите са убедени, че те държат първото място. Българското "Аз ще си запаля къщата, та да изгори на Вуте плевнико" има своя чешки вариант, който звучи горе-долу така: ако един чех си купи коза, комшията му ще поиска не и той да има същата, а тази на съседа да умре.
С две думи, чехите си знаят, че не са цвете. И затова е толкова голяма депресията днес в обществото - защото чехите се гледат едни други и виждат, че са си същите - завистливи, егоисти, дребнави, конформисти. Точно това най-много критикува в своята реч пред парламента и президентът Хавел - лошия морален климат в страната, повсеместния егоизъм и дребнавост. Но тук стигаме всъщност до същността на въпроса - виновен ли е за това Клаус, след като не той е направил чехите такива, а просто ги е заварил такива? Какво е всъщност преходът и може ли той изобщо да си поставя за цел промяната в националния характер? Морален ли е преходът и можеше ли да бъде?
