Часът на Стоянов удари без неговото присъствие
Президентът сам се превърна в шеф на фабриката за илюзии
Станка ТОШЕВА
По добре поддържаната президентска фасада неочаквано изби теч - внезапно оставка подаде Бойка Янчева, една от двете юридически секретарки на Петър Стоянов. Сред мотивите й е и този, че вече е, най-меко казано, невъзможно да се работи в атмосферата, която създават главният административен секретар Румен Христов и началникът на кабинета Илия Лазаров.
В случая не става въпрос за интриги и скандали, без които не минава никоя висша администрация. В минивариант битките, които тресат сините върхове, се пренесоха и на "Дондуков" 2 чрез лобистките интереси на Христов и Лазаров. А всъщност чрез интересите на кума на Лазаров - Христо Бисеров, който в този момент особено силно се нуждае от президента за личната си политическа игра срещу Костов.
Дълго време Стоянов беше като гарнитурата към синьото управление, която можеше да бъде консумирана, ако се наложи, но можеше и без нея. Но сега, когато неуспехите в управлението на Костов, включително и в морален аспект, стават все по-видими, Петър Стоянов е в различна позиция. Дори летните игрички на обкръжението на Софиянски с царската карта като негова алтернатива за втория мандат вече не са актуални. На тепиха, в който се превърна синята партия, оцеляха малцина, за които може да се каже, че носят тази почтеност, която обещаха на избирателите си.
Ако рече да бъде въпросният гарант за единството в СДС, за който го спрягат лагерите на "Раковски" 134, или пък да се кандидатира за втори мандат, президентът е без конкуренция. До такава степен е стопен кредитът на обществено доверие към управляващия елит за разлика от неговия. И това е единственото сигурно, на което човекът от "Дондуков" 2 може да се опре.
Защото другото в неговия образ са фикциите, дотук впрегнати перфектно в негова полза.
Ако някой следи отблизо резултатите от социологическите проучвания и изявленията на президента, ще открие перфектно съвпадение. Стоянов винаги напипва навреме пулса на обществото и умее да формулира проблеми, които дотогава се търкалят по вестникарските страници.
След провала на СДС на местните избори миналата година той избра точния момент да артикулира за първи път темата корупция като част от управлението на Костов: "Българските граждани могат да разберат защо се затварят губещи предприятия и защо заплатите и пенсиите не могат изведнъж да бъдат увеличени два пъти, но те не могат да разберат защо, докато те продължават да се бедни, много от хората във властта и близо до нея стават все по-богати."
И когато управляващите се опитаха да го парират с искането за факти, Стоянов се прибра зад удобния защитен параван на правомощията си.
Преди националната конференция на СДС президентът сподели отново: "Напоследък, като заговоря на тази тема (корупцията - бел.ред.), се чувствам като лошо възпитан човек, който разказва неприлични вицове в една добре възпитана компания. Всички се обръщат гнусливо: стига с тази корупция. Аз нямам намерение да престана!"
В подобен стил на среща с граждани в Червен бряг през март "изненадващо" Стоянов заключи, че "част от политиците на СДС влязоха в съдружие с бившите комунисти и чрез приватизацията продължават да ограбват тоя народ". И естествено събра овациите. През април беше още по-ефектното "Кажи им, Иване". "Аз искам от Иван Костов да прояви кураж и решителност, и самокритичност, и максимална откровеност към българските граждани. Иване, ако ти сториш това сега, те ще те разберат."
И "Бръмбаргейт" не промени нещата. Някакви намеци с половин уста на връщане от чужбина, че май ген. Божидар Попов не трябва да опира пешкира, но вместо да продължи с нещо конкретно, публиката чу образни съчинения за "паралелната власт и ролята на МВР по принцип".
Не беше по различно поведението му и за мръсните пари на Лучански във фондацията на Елена Костова - "семейство Костови да си кажат... ". По-близко до дребното заяждане, отколкото до принципна позиция.
Това е всичко от негова страна. Но при високомерието и самомнението на управляващите българските граждани, изглежда, са жадни да им се говори така - от душа, затова президентът продължава неизменно да оглавява рейтингите.
Така неговият час настъпи, без самият той да е нещо повече от наблюдател.
И няма никакво значение, че някои в СДС като Светослав Лучников например продължават да се питат "седесар ли е Стоянов". Самият Стоянов съумя да преживее унижението от подобен въпрос още през 1998, когато се опита да върне лустрационния закон, като се сниши в маловажна проблематика, намеци и иносказателен език.
Стоянов опитва и бунтарски пози, въпреки че при характера на Костов това никак не е лесна работа. Битката за контрола над спецслужбите е част от тази тиха война, която двамата водят от дълго време с много намеци от страна на президента и твърда неотстъпчивост от страна на премиера.
Държавният глава все пак прояви характер, когато през юни наложи вето върху Закона за отбраната и въоръжените сили в частта му за 6-месечната казарма на висшистите. Така той стопи ледовете с висшите военни, които очакват със страх реформата в армията, но се оказа в ролята на човек, който едно обещава на младите българи, а върши друго.
Ако имаше характер, въпреки ограничените си правомощия по конституция Стоянов можеше да бъде реален фактор в живота на страната. Като професионален юрист той по-добре от всички знае, че президентът е гарант на конституцията. И ако парламентът приеме закон, който й противоречи, да сезира Конституционния съд. По този начин участва и в законодателния процес, тъй като парламентът пък се захранва най-често от изпълнителната власт. Само че Стоянов за разлика от предшественика си Желев не обича много-много да се стига до Конституционния съд. И ако е възможно, от "Дондуков" 2 гледат да не дават становища по конкретно дело, защото те биха изразили позиция. Президентът не е използвал досега нито веднъж и правото си да се обърне към най-висшите ни магистрати с искане да бъде разтълкуван един или друг член от конституцията, макар че, ако го направи, това би я обогатило и развило. А неговият морален кредит ще се вдигне без ефектните, но кухи акции, които сега помпат рейтинга му, но реално не са полезни за нищо друго. И сега той е заложник на процентното одобрение от електората. "Затова, защото" (едно от любимите му клишета) позволи на собствената му суета да го "арестува". За да не сбърка, да не си докара нечие неодобрение, той е готов да се сниши. Иска да е добре с всички, да е "президент на всички българи" и, общо взето, като във вица за сноба да е над тези неща. Обаче не може да си го позволи. Не може президентът да съобщи на среднощна пресконференция, преди да отлети към Сидни, че стиска палци за медиците в Либия по същия начин, по който стиска палци за българските спортисти на олимпиадата в Австралия. В единия случай става дума за човешки живот - в другия за медали. Отстрани изглеждаше, че Стоянов се вълнува главно от отличията. За зла участ много от тях са резултат от допинг.
Президентът си избра пасивната роля на пътешественика - да не се меси и да няма позиция, когато стане напечено. А когато няма как да се измъкне, да залива публиката с алегории и многословие.
Тазгодишната му лятна програма е синтезирана илюстрация на това му поведение - почивка в Турция (говори с домакините за НАТО и други полезни неща), десет дни в САЩ (приканва да инвестират в България), пет в Сидни (стиска палци на българските олимпийци)... Визитата в Австралия явно беше замислена многофункционално, затова държавният глава предпочете правителствения самолет вместо по-икономичните ВИП-билети. Но до "мобилността", с която обясниха въпросната замяна от "Дондуков" 2, не се стигна. Но ако нещо се беше случило с делото на българските медици в Либия, може би както през миналата пролет по време на косовската криза той щеше да се завърне на половината път по важни държавни причини. Ефектно, но безполезно.
И между всички тези ужасно важни пътувания е Рожен - еманацията на неговия публичен образ. Прегръдки, песни, целувки с емигранти, приказки по родопски... Ако се стигне до организиране на предизборна кампания, организаторите й без съмнение вече получиха готов клип, откъдето и да го погледнеш, той няма нужда от режисиране - такъв наистина е държавният ни глава.
По-скоро е началник във фабриката за илюзии, макар че преди време ни препоръча да я затворим.
Но президентът сам се постави в това положение.
Когато сега има голяма нужда от него, той не е наясно със себе си какво точно трябва да направи.
Живот през "мъртвия сезон"
Диана ПОПОВА
"Август в изкуството" е новият варненски фестивал, скромно определян от организаторите му като дни. Събитията, случили се между 16 и 31 август, обаче бяха твърде мащабни за такава скромна рамка. Наред с художествената галерия, историческия музей, галерия "Съвременно изкуство" и музей "Георги Велчев" в тях се включиха и около двайсет частни галерии. Не е за вярване, че това изключително единомислие и единодействие се случи за по-малко от месец, и то с бюджет, който не би бил достатъчен дори за една изложба. А най-хубавото е, че тази импровизираност изобщо не личи във фестивала.
Практически е невъзможно за ден-два да се види всичко. Да не говорим за еднократните акции и че на вечер се откриваха по една-две изложби. Това предполага, че зрителят трябва да живее с фестивала, за да го възприеме пълноценно. Което е много точно преценено от организаторите - лятото за Варна съвсем не е мъртъв сезон за изкуството, както става в София например. Фестивалът привлече публика от близките градове и летовници по Черноморието, прескачащи за откриването на някоя изложба, та покрай нея да видят и други... Като стана дума за акции (казват, че тази на Веселин Костадинов на Рибарския плаж е била много интересна), важно предимство на фестивала е съчетанието на традиционни и нови форми. В музея "Георги Велчев" съжителстват живопис и инсталации. Това е толкова естествено и естетски проведено, че зрителят с еднаква лекота възприема и инсталацията на Димитър Трайчев, и странната живописна пластика на Мария Зафиркова, и многосъставната картина на Милко Божков. Може би за първи път десетгодишното гласно или негласно противопоставяне на нови и традиционно форми е преодоляно - в името на изкуството. И в името на публиката, която не трябва да прави мъчителен избор между познатото, което харесва, и новото, което я привлича.
В историческия музей и в неговия английски двор са разположени инсталации и видеотворби. Концептуалистите (не само у нас) обичат да атакуват музейните пространства, да съпоставят (или противопоставят) съвременното и вечното, трайното с преходното. Освен всичко друго това е влизане в музея - институцията, която съхранява най-стойностното от различните епохи. Така или иначе повечето произведения осмислят древна или по-нова традиция от съвременна гледна точка: Владимир Иванов, Илиян Лалев, Веселин Димов, Надежда Ляхова и др. Експозицията в галерия "Съвременно изкуство" представя варненски художници. Ако зрителят следи развитието на групата, може да открие промените в стила на някои от тях. Местни автори участват и в други изложби, включително в "Светлинни проекции" на галерия "Ирида", гостуваща на Варненската художествена галерия. Макар концепцията (в случай че въобще я е имало) да издиша при повечето от тях, определено има отделни попадения. Тук впрочем естествено се вписваха инсталациите на група "7+1", Таня Абаджиева и Кольо Карамфилов.
Варненските частни галерии като цяло успешно се включиха във фестивала. Смяната на големи зали с малки уютни пространства, в които произведенията променят излъчването си, е изключително благотворна за публиката. Не мога да не отбележа изложбите на Станислав Памукчиев в "Навиларт" и на Ангел Станев в "Галерия 8". Авторите излизат от обичайното си амплоа, за да представят малки, загадъчни обекти, великолепно аранжирани в специфичните пространства и атмосфера на галериите.
Като че ли единственото, което ме подразни, бе първоначалната анонимност на неговите организатори/куратори. Едва на заключителната дискусия стана ясно, че в основата на всичко е изкуствоведът Румен Серафимов, подкрепен активно от екип художници и частен галерист. Неслучайно и самата дискусия се наклони основно към кураторския принцип в организирането на художествени изяви - вече сме във времето на индивидуалната отговорност. Кураторите са отговорни за негативите, но и за успеха на събитието, както е в случая.
Кейк с тиква
Цаньо СЪРНЕВ
Захарта и маргаринът се разбиват с тел до пълна хомогенност. Към получената гладка маса се прибавят последователно яйцата, тиквата, водата, брашното, содата, солта, канелата и карамфилът. Сместа се разбива добре и към нея се добавят орехите и стафидите. Тестото се изсипва в правоъгълна форма за кейк и се пече 70 минути в умерена фурна.
Прости ми, че не мога да те обичам по-малко.
Кои смятате, че първи са завихрили захарната пушилка, за да си подсладят живота? Римляните! Още през първото столетие на н.е. освен за готвачи и хлебари в Рим се споменава за така наречените дулцинариус - майстор на сладките неща. Но скоро след появата им желанието към десерта рязко спада.
По-късно Карл Велики проявява голям интерес към тях. Когато прогонва арабите в Испания до Ебро, той опитва някакъв арабски сладкиш, който толкова му харесва, че нарежда на дворцовите готвачи да го впишат в имперското меню. Арабите усвояват и развиват сладкарската техника, защото притежават необходимата за това толкова ценна суровина - захар.
Князете и кардиналите в богатите италиански градове си доставят скъпата захар в чували. През Възраждането под сръчните ръце на италианските готвачи се раждат фигури и пластични сцени, които биха били изложени в световните музеи като другите произведения на ренесансовото изкуство, ако... не бяха своевременно изчезнали в стомасите на съвременниците си.
Когато в Рим през 1493 г. кардинал Риарио дава пиршество в чест на Елеонора Арагонска, неговите готвачи донасят под звуците на тромпети печени риби, печени угоени петли, телета, кози и пауни. Виното се налива в златни чаши, а след яденето гостите си измиват ръцете в розова вода. Накрая майсторите кулинари поднасят невъобразимо число от фигури, изобразяващи героичните дела на Херакъл.
Всичко от цветна захар. Цял Рим говори за угощението на кардинала.
Оттатък Алпите немските князе усърдно подражават на Италия, която в онази епоха диктува модата в много области. Летописците съобщават за празнични вечери, на които своето майсторство показват и сладкарите. Тези "художници на превъзходно великолепие" са уважавани люде с високо професионално самочувствие.
В гилдията се приемат за чираци само хора, които могат да представят свидетелство, че са законно родени. Не се допускат в "артистичния" занаят и синове на слуги, на пазачи на кули и пъдари, гробокопачи, овчари и палачи.
През XVI век героичният патос на сладкарите, предпочитали дотогава да украсяват тортите с фигури на антични герои, нимфи, сцени от библията и евангелието, се изпарява. На мода идват геометричните форми, абстрактните композиции. Най-важно обаче си остава изискването майсторите сладкари да доставят радост не само на езика, но и на душата при вида на сътворената красота.
А в днешно време женските долцинариус постигат всичко това само с една сладка лъжа, отправена към мъжа: "Прости ми, че не мога да те обичам по-малко!"
Усещане за Прага
Ани МЛАДЕНОВА
Както името й подсказва, "Халбите" е народна кръчма, тип бирария. Единственият лукс, с който заведението може да се похвали, е разкошната градина. Иначе обстановката е съвсем непретенциозна, но за сметка на това - доста уютна.
На първия етаж на старата къща на ул. "Неофит Рилски" (между малките пет кьошета и ул. "Раковски", до пицария "Уго") има няколко кръгли маси за по-малобройни компании. Истинската бохемска атмосфера обаче е в мазето, което с каменните си стени и дългите дървени пейки много напомня за кварталните пивници в Прага.
Наливната бира в "Халбите" е "Старопрамен", "Плевен", "Каменица" и "Загорка" в "разфасовки" от 0.330 ml, половинка и литър. Освен това се предлагат още 15 вносни и 8 български марки в бутилки. Съответно менюто е съставено изцяло от мезета, които пият много бира - омлети, миш-маш, пилешки крилца и хапки и естествено скара. От месните вкусотии не са за изпускане леберкезът с кашкавал и свинските ребърца, а вегетарианците могат да наблегнат на пресния чипс и лучените кръгчета. Основен плюс на "Халбите" е, че за разлика от много други бирарии манджите имат като цяло здравословен вид - не са потънали в мазнина и си личи, че продуктите са пресни. За чистотата и обслужването също могат да се кажат само хубави неща.
Газ до ламарината
Антония КОВАЧЕВА
Рекламният трейлър на "Да изчезнеш за 60 секунди" е предразполагащо категоричен - сто процента екшън. Обещанията включват продуцента Джери Брукхаймър и Никълъс Кейдж, които се срещат за трети път - след "Въздушен конвой" и "Скалата". В поддържащия изпълнителски екип са Анджелина Джоли, Делрой Линдо, Робърт Дювал, Вини Джоунс. Реалният резултат обаче е белязан от липса на фантазия в сценария и объркана режисура. Песимистът ще надуши нещо още в подозрително дългите за един расов екшън начални надписи. Тяхната гаражна меланхолия въвежда кахърни нотки от семейно-възпитателните тв драми по Джаки Колинс и ще ни ги пробутва през целия филм. Никълъс Кейдж е влязъл в пътя бивш крадец на коли, заставен да си припомни стария занаят и за една нощ да свие 50 автомобила, за да отърве кожата на по-малкия си брат, оплескал от своя страна мащабната поръчка на един уникално гаден тип. Отрудената им майка не заслужава синовете й да гният по затворите, поради което до последната секунда режисьорът Доминик Сена ще разкрачва своя филм между морализаторството и кефа от добре извършената кражба. На този кеф между другото оптимистът е разчитал от самото начало. Да свиеш 50 коли за нула време - какво по-екшън от това. Само че в разкрачено положение не може да се бяга бързо. "Да изчезнеш за 60 секунди" постоянно се препъва в досадни битови епизоди, които редува по най-банален начин с някоя гонка из улиците.
Грандиозният по замисъл обир е проследен като в "По света и у нас" - с малко изобразителен материал и много приказки. През по-голямата част от времето, вместо да участва на живо във виртуозната акция, публиката отмята по списък на черната дъска мерцедес след мерцедес. Екшънът се отплесва в неделна проповед като за възпитаници в ТВУ. Най-атрактивният епизод (Кейдж зад волана естествено) завършва с апотеоз на човешката солидарност между полицаи и крадци отмъстители. Уникално гадният тип свършва в ковчега, ченгето си връща откраднатите возила, криминогенният контингент дружно отървава кожата и се връща към правилния избор - яка честна работа за шепа пари. Много потрошена ламарина, малко екшън.
Най-големият сред големите
Рей Чарлз - 70 години на бял свят, неповторим стил завинаги
Людмил ГЕОРГИЕВ
"Рей е най-големият сред големите" - казва Франк Синатра на галавечер по случай встъпването на Роналд Рейгън на поста президент на САЩ. Общоприето е да се мисли, че Франки Бой е най-голямата фигура в света на американската развлекателна индустрия. Ето защо това негово откровение има особена стойност. То означава, че едва ли има колеги в жанра, които да са против мнението на боса Синатра.
Рей Чарлз, който на 23 септември навършва 70 години, наистина е уникален случай в американската музикална естетика. Няма друг изпълнител, успял равнозначно да съчетае в музицирането си елементи на госпъл, ритъм енд блус, соул, фънк, поп, кънтри и джаз, изкристализирали в неповторим стил. Рей поднася този коктейл с емоционалност, изключителен вкус, финес и мярка, присъщи само на Избраните. Ученик на великия Нат Кинг Коул, започнал професионалния си път като джаз пианист, той притежава универсалност, която му носи признанието и обичта на специалисти и любители от различни жанрове. Силно развитото му хармонично, мелодично и ритмично чувство, тънкият усет към динамика и нюанси, умелата смяна на настроения в подбора на пиесите, чувството за хумор и артистизмът - всичко това присъства в разнообразната палитра на музиканта. Определено съвременен във всички етапи на своята кариера, опрян на традицията, а не на преходната мода, Рей Чарлз е убеден, че големите песни ще надживеят времето си, а евтините хитове лесно ще бъдат забравени. "Редица модни групи ще минат и заминат, но в света на музиката винаги ще има хора като Ела Фицджералд, Сара Воон, Нат Кинг Коул и Франк Синатра - споделя той. Когато го питат дали драматизмът и мощта на неговото пеене не са следствие от ослепяването (на шестгодишна възраст) и мизерията, в която е бил принуден да живее дълги години, той отвръща: "Едва ли, защото познавам едно момче, което никога не е било в нужда, не е инвалид и е живял прилично, но притежава същите качества и вълнува милиони. Името му е Франк Синатра."
На шестте концерта в софийската зала "Универсиада", които изнесе преди двайсет години, стана ясно какъв музикант и личност е Рей Чарлз. Когато пее суровия материал от корените на черния фолклор, той наистина успява да стигне до милиони. И днес продължава да е в авангарда на малкото изпълнители, които са постигнали целта си без компромис, опирайки се на своята искреност и любовта си към публиката и музиката.
До любовта и отвъд
Мирела ИВАНОВА
Романът на Исаак Бешевис Сингер "Робът" ("Шалом", София, 2000) изисква специални усилия само докато бъде открит на едничката от многото сергии на "Славейков"; после се чете с лекота и встрастеност без съмнение и заради чудесния превод на Иглика Василева. Макар и носител на Нобелова награда за литература през 1978, писателят е почти непознат у нас. Само ценителите навярно са прочели няколко от ранните му разкази, публикувани преди време в списание "Съвременник".
Това, че Сингер е роден през 1904, е без значение. Но фактът, че е роден в Полша, се оказва съдбовен: той пренася своята родина през 1935 не просто и само в Америка, където заминава при брат си Израел Джошуа Сингер, също писател, но я възсъздава отново и отново с целия мистицизъм на носталгията в най-значимите си романи "Имението", "Къщата", "Магьосникът от Люблин".
"Робът" се появява през 1962 - роман също тъй вгледан назад в историята, озарена от метафизичните отблясъци на религията и любовта във всевъзможните й смисли. Ясен, класически (защо да не го наречем още библейски или приказен) сюжет, според който двама души, Яков и Ванда-Сара, се откриват в попиления от превратности живот в Полша на безумието и религиозната взаимоненавист. И като всеки двама души, обзети и отдадени на любовта, трябва да преодолеят и себе си, и другите, и премеждията, и случайностите, и консерватизма на традициите, за да останат заедно дори в смъртта. Яков е евреин, Ванда е християнка, та срещата помежду им изглежда невъзможна другаде освен в пределите на любовта. Библейските символи и препратки, тайнственото знание на кабалата, въпросите към и за Бога ни окуражават в най-главното - че любовта е всемогъща и с вярата, и със съмненията, изначално една и съща и различна за всекиго.
Яков изглежда обречен да бъде роб или по-скоро да отхвърля всяко от робствата си, заменяйки го с друго. Посветен в свещените еврейски книги, образован, трептящ от духовност, той е принуден да пасе крави в стопанството на Ян Бжик. Едничкото му убежище между двата несъвместими свята са молитвите и ритуалността, с които се посвещава на своя Бог. Но устоите на небесната му любов са подронени: Ванда, овдовялата дъщеря на господаря Ян Бжик, нахлува в сънищата му, отпраща го в настойчивостта, с която едно тяло желае друго тяло, превръща го в човек, обявил война на самия себе си, в роб. "Едната му половина се молеше на Бог да го спаси от изкушението, а другата търсеше начин да се отдаде на плътта."
Премеждията, през които ще премине Яков, за да съвмести небесната и земната любов, го отърсват от всичките му нерешителности, отхвърлят съмненията му, подкрепят го във всеки избор. Жертвоготовното сияние на Ванда-Сара, уверена и силна с любовта си, единствено и само с нея, озарява романа с мистични отблясъци.
Смъртта на часовникаря
Мария СТАНКОВА
Осем площадки, по осем стъпала между площадките, дървен капак, скърцане на дървен капак. Всеки ден. Тридесет години. Не. Тридесет и две. Тридесет и две Коледи, тридесет и два Великдена, тридесет и два рождени дни, тридесет и два именни... Вече се запъхтявам. Много често ме хваща нещо за гърлото и стиска. Страх. Сигурно е страх, защото няма какво друго да е. Сега съм си изпрал ризата. Тя ще изсъхне след половин час. Обличам се и тръгвам. Вратата не се заключва от половин година. Мазилката се олющи след зимата, защото беше много влажно. Тук зимите са влажни, но тази беше по-влажна от обикновено. Кулата е строена през 1879 г. Заради часовника. Часовникът пък са го монтирали австрийци. Те разбират от влаги. Единият да вземе и да остане. Единият австриец. Залюбил се с наша мома и останал да навива часовника. Синът му също навивал часовника. Обаче синът на сина му си заминал в Австрия. Оттогава си го навиваме сами. И са му дървени чарковете, и нищо не им става от влагата. На часовника нищо не му става. На хората им стават разни работи... Това, времето, е човешка измишльотина. Аз, като се кача вечер на кулата... щото и вечер се качвам. Денем се качвам да го навивам, вечер - за мой кеф. Та, като се кача вечер и си гледам. Какво става на земята? Избие часовникът девет пъти и почват да гаснат прозорците. Лягат си. Защото им е дошло времето за лягане? Не. Защото така е прието. Обаче, като погледнеш по-нагоре, звездите си светят, облаците си вървят, вятърът си духа, ако му се вали дъжд, ще си повали и след девет. То ред си има навсякъде. Естествен ред. Може и божи да е, но си е както трябва. Ето например свещеникът. Сутрин се моли от шест до девет. После се моли вечер от пет до шест. Тая работа не я разбирам. Да вярваш по часовник. Три часа дневно вярваш, през останалото време си караш естествено. Или докторът? Лекува от седем до два. Ами ако ми се разболява към три и петнадесет? На мен може да ми се боледува, но на него му е време за почивка. Онзи ден ми вика: "Потрай, бе човек! Сега съм седнал да обядвам. Ракията не съм си изпил. " Ми да потрая, ама доколко? Като онези по телевизията, дето разправяха, че след десет години ще се оправим. Десет години какви? Човешки или естествени?
Ризата ми изсъхна. Някой път не ми се тръгва за кулата. Не знам какво ще намеря. Нали не се заключва врата и нощем пикаят... едно-друго... Намирам разни работи. Ще чистя. Как няма да изчистя. Добре, че са му дървени чарковете. Щяха да ги окрадат, ако не бяха дървени... А иначе се ядосват. Брат ми, като беше болен и отидох да го видя, щото ми се обажда и вика: "Ела да се погледнем, че може да е за последно. " И аз тичам на село. Пък той киха, кашля и го хванала дрискавицата. Ама нали не е свикнал да боледува. "Не знам колко време ми остава. " "От кое време - питам го - човешкото или кое? " Хората са много привързани към времето си. Затова не им вървят работите. Все си броят парите, времето. Минутата цепят... Та, като ходих при брат ми, и часовникът не бил два дни. Като се прибирам, и всички ме питат. От гарата ме започнаха: "Защо, бе, Маноле, часовникът не изби?"
На мен за тая работа не ми плащат. Навивам го, защото все някой трябва да го навие. То е като живо. Трябва да му обърнеш внимание, иначе умира. Като Геновата Кита. Той замина за три години, а тя взе, че умря, щото не говореше с друг освен с него. Мълча две години и половина и си пукна. Проклета жена беше. Урсуз. Трябва да й се обърне яката на тази риза, че съвсем е цъфнала.
Идва едно момче... да се учи. Искал да навива часовника. Да го навива. Търпение трябва. За всичко трябва търпение. Към времето човек трябва да се отнася много търпеливо... защото то не е естествено. Човешка измишльотина е времето. Опасно е. Ето, разправят, че съм умрял от удар. Намерили ме в сряда в седем вечерта. В кулата. До часовника. Били ме погребали в четвъртък в два по обяд... Това за часовете и дните го разбирам. Хората само това гледат: кой ден сме, колко е часът... Но да ме погребат с тази разръфана яка! Не! Това не мога да го повярвам. Можеха да я обърнат. За половин час работа.... Значи не съм умрял... Пък и часовникът си бие, значи работи. Ризата ми е съвсем суха. Време е. Страх и алчност ще обединят СДС
Велина ГОСПОДИНОВА
Нов почин за партийната си реабилитация поде през миналата седмица Евгений Бакърджиев, като призова съпартийците си да тръгнат към парламентарните избори със същия екип, който донесе голямата синя победа преди три години.
"Имаме един силен отбор в СДС, който даде резултата през 1996-97 г. и новото начало", заяви носталгично бившият заместник-председател на партията и добави, че сега има "нарушен ритъм и междуличностни различия", най-вероятно имайки предвид различните крила в НИС на СДС и сегашния екип на правителството.
"Сегашното ръководство на СДС е избрано с гласовете на близо четири хиляди партийни членове и не могат по този начин да се връщат стари екипи", така Светлана Дянкова коментира изявленията на бившия вицепремиер.
"Компроматната война" се превърна през изминалата седмица в персонална атака срещу Иван Костов, което даде възможност на крилото Бисеров - Цонев да се отдалечи от епицентъра на скандалите.
През седмицата слухът за новия-стар отбор на сините набра скорост и дори се появи в още един вариант - че самият премиер прави сондажи, за да събере отново "ветераните" от януарските барикади през 1997. Внушението за разведряването на отношенията в СДС дойде и от серия срещи на Иван Костов.
Тъй като от самите срещи на премиера с президента Петър Стоянов, столичния кмет Стефан Софиянски и с лидера на СДС - София, Евгений Бакърджиев миналата седмица не излезе никаква информация, естествено тръгнаха коментарите, че Костов е отново в ситуация, в която няма полезен ход и е принуден да търси подкрепата на стария отбор. За съдържанието на спешната среща Костов - Бакърджиев информира единствено самият Бакърджиев. Според него двамата са обсъждали какво трябва да се промени в политиката на СДС и в управлението. Премиерът обаче не счете за нужно да коментира целта на совалките, които се проведоха след изявленията на Григорий Лучански, че е финансирал СДС и е давал пари за фондацията на Елена Костова. Както и след изказването на лидера на СДС за компроматната война на семинара в Пампорово.
От цялата ситуация възниква въпросът дали действително сегашното партийно ръководство е неспособно да се справи с вътрешнопартийните проблеми на СДС и доколко т.нар. стар отбор би могъл да помогне с нещо на партията за парламентарните избори. Нещата се свеждат до това защо този син набор си отиде от челните редици на властта. Бакърджиев, Валентин Василев, Краус и компания не бяха махнати от правителството и партийния елит заради някакви идеологически различия с останалите сини лидери. Всъщност в СДС никога не е имало принципни спорове за приоритетите на синьото управление. Никога не се е водил дебат по каквито и да било въпроси, свързани с икономическата политика на управляващите например. Нито е имало сблъсък на мнения по въпроса за данъчното облагане или каквато и да е друга принципна тема, която интересува обществото. В същото време е очевидно, че в управляващата партия има отделни лагери, които често се противопоставят един на друг. Борбата между тях най-често е поставена на съвсем ясна икономическа основа. Всяка група има свои райони на влияние и съвсем конкретни бизнесинтереси в тях. В основата на един от най-известните конфликти в синята партия - между Софиянски и Евгений Бакърджиев, стоеше именно спорът за ресурсите на столицата. В крайна сметка всичко утихна, когато двамата цивилизовано си поделиха сферите на влияние. От тази гледна точка призивът на бившия вицепремиер за връщане на стария отбор не може да изглежда другояче освен като борба за запазване на икономическо влияние.
Никой от лидерите на СДС, било то настоящи или бивши, няма полза от евентуална загуба на изборите. Ударите - явни и не чак толкова явни, които някои партийни функционери си разменят, не целят да предизвикат кардинални промени в партията и правителството. Поне до парламентарните избори. Освен това до този момент няма тенденции за разцепление на партията или парламентарната група на СДС. А и никой от старите лидери не би могъл да си позволи подобно поведение. Явно действията на всеки един от тях ще са в посока на това да запази и разшири влиянието си. Най-деен в тази посока е Евгений Бакърджиев и донякъде бившият търговски министър Валентин Василев. От една страна, те използваха противоречия и конфликти в някои местни структури на СДС и се опитаха да разширят влиянието си в отделни региони. От друга, критиките към сегашното правителство, които идват главно от страна на бившия вицепремиер, са по-скоро част от собствената игра на Бакърджиев, която, общо взето, цели да поддържа напрежението в партията чрез темата за силния стар отбор и безличието на сегашния управленски екип и неговата неспособност да се справи. Очевидно в противопоставянето нов-стар екип проблем за Костов е единствено Бакърджиев.
В това време "новият" отбор не прави нищо. Освен да чака снишено знак от премиера и от време на време да се включва с някоя епизодична поддържаща реплика. Така безличието, което Костов сам наложи като правило в кадровия подбор, му отмъщава в момент, когато той има нужда от партньори повече отвсякога. Новите сини лидери не смеят да предприемат каквато и да е солова акция без одобрението на премиера. Нито един от тях до момента не е произвел публично някаква собствена идея или теза, която да е заслужила внимание.
По-малко от година преди изборите СДС няма готова нито идеология, нито конкретни планове за предизборната си кампания, нито дори и щаб от хора, които да я ръководят. Борбата между групите вътре в партията още не са излъчили победители, които да наложат лицето на евентуалното бъдещо управление. Ако допреди три години СДС беше партия на бъдещето и можеше да си позволи лозунга "Утре започва от днес", на следващите избори тя ще трябва да се пребори с това, което се е случило "вчера" - десетките конкретни обвинения в корупция, съмнителната приватизация, мръсните пари и прочее петна по имиджа й. При това положение нищо чудно вътрешнопартийните битки да бъдат консервирани - "старите" и "новите" да се спотаят стратегически под синята шапка. Страхът и алчността са достатъчно силна спойка и за най-разнебитения отбор.
Приватизацията свърши. Да живее приватизацията!
Статията ми е в отговор на публикацията "", публикувана в "Капитал" (16 - 21 септември, 2000 г.). В нея авторите Митко Манджуков и Светлана Василева внушават на читателите, че левицата (БСП, ОБТ и др.) се готвела за реприватизация. И още - че този предизборен ход бил "сериозен и заплашителен".
С реприватизация могат да се занимават или отявлени популисти, или принципиални противници на пазарната икономика. Твърдя, че такива хора сред сегашните лидери на левите партии у нас няма. Следователно не предстои нито масова реприватизация, нито партизанска, следдеветосептемврийска национализация. А още по-малко - отменяне на действащите приватизационни закони и приемане на нови с обратна сила на действие. Всичко това сериозните представители на бизнеса го знаят добре.
Започна обаче предизборната - медийна и парламентарна, дискусия по спазването на законите за раздържавяване на собствеността. В нея на повърхността изплуваха факти за сериозни нарушения на процедурата: от мегасделката с БТК до продадените аптечни управления в областните центрове. Имаше и ефект от публичния дебат - приватизацията на БТК ще стартира отново при по-прозрачни правила. Предотврати се (засега) евтината продажба на ВЕЦ чрез партийно-корпоративни РМД и др. Което показва, че идеята за временен (неколкомесечен) мораториум върху крупните сделки, предложена от ОБТ (чрез ДПС), не е била толкова лоша.
Лош, дори опасен от пазарна гледна точка, би бил евентуалният опит да се ревизират и развалят кешовите сделки, да се оспорват ясните интервенции на крупни чуждестранни инвеститори като "Солвей", "Юнион миниер", "Шел" и десетки други. Обратно, след изборите ще се наложи чрез законови промени да се подобрява средата за делова активност на новите собственици.
Но какво да се прави с офшорните приватизации, довели до източване и спиране на предприятия като "Химко", "Плама" и др.? Как да се постъпи с фалшивите РМД (фалшиво е това, което се прави от партийни другари редом до истинското - на мениджмънта и работниците)? Да си затворим ли очите при явни доказателства, че очевадно непазарно дадено предприятие е продадено на десеторно по-ниска цена на партийното РМД, а са пренебрегнати кешови купувачи? Редно ли е четвърта година "Мобилтел" да стои без конкурент и умишлено да се протака сделката за втория оператор?
А как биха коментирали такива факти авторите на статията в "Капитал"? Факт 1: в предприятие с мажоритарен собственик със сила се настанява миноритарен собственик, който управлява, изнася и продава машини и пр.; факт 2: в друго машиностроително предприятие вече трети месец не може да влезе легитимният чуждестранен купувач. Вместо него там се разпорежда депутат, който продължава да счита обекта за държавен. И двата факта са верни, случват се в големите градове на Южна България, известни са на съда. И нищо!
Следователно проблемът за следприватизационния контрол е повече от актуален. Той не опира до възстановяване на елементарната справедливост. Става дума дали пазарната икономика ще функционира в правова държава, или окончателно ще възтържествува правото на силния. Силният с власт и мръсни пари.
С това дискусията навлиза в същинската част на темата, повдигната във въпросната статия: дали акцията "преглед на криминалните сделки" няма да създаде повече проблеми, отколкото тези, които ще реши. И още - дали акцията "абсурд" действително е оцветена в червено, както смятат авторите.
1. За първичната и вторичната корупция. Авторите на статията са прави, като съзират опасността от стимулиране на нова корупционна практика вследствие на евентуалните прегледи на съмнителните сделки. Логично според българската практика е гузният "собственик" да се откупи за втори път. Нали затова обаче се пледира за специални антикорупционни закони. Към предотвратяване на подобни случаи (а те на фона на първичната корупция ще изглеждат безобидни) е насочена и идеята за прокурор по приватизацията, за независими, паралелни структури за разследване и др. За сведение на иронизиращите ме автори тези идеи не са мои. Те са заимствани от практиката в Полша, Унгария и други страни, в които управляваха не само леви, но и десни, консервативни правителства. Практика, която даде добри резултати и се оценява положително в международната общност.
Ако опасението, че следприватизационният контрол ще създаде нова криминогенна среда, е причина да се откажем от него, ние за пореден път ще докажем, че сме държава без закони. Или че тълкуваме законите според интереса на силните на деня. "Куче влачи - диря няма" - това не е максимата на пазарноориентираните институции, какъвто по моите представи е "Капитал".
2. За червения, т.е. ултралевия "абсурд". Ще си позволя да напомня един факт. Вече в оставка, Жан Виденов беше готов да се върне и да въведе валутен съвет. А малко преди това господата Костов и Божков се бяха обявили против това предложение на МВФ. Както е известно, Виденов и тогава, и сега си е ляв. А споменатите лидери на СДС не крият десните си убеждения. Така че в сферата на икономиката и управлението често се срещат абсурди, когато става дума за власт, нейното запазване или губене.
Само че такъв абсурд - БСП и другите леви партии да отменят приватизацията по идеологически съображения и по този начин да оцветят управлението си в червено, просто няма да има. Нещо повече, обективно погледнато, в самия БСП-елит доминират хора, които пряко не са заинтересовани от ревизия на незаконните приватизационни сделки. Защото ревизията би трябвало да почне от "Плама" и "Химко", от зърнобазите и мелниците, където червеният капитал гастролира първи. И после да се прехвърли на любимите сини, далеч по-модерни обекти в туризма, комуникациите, енергетиката и прочие.
В Чехия социалдемократите ревизираха около 300 сделки. В Източна Германия броят им е приблизително същият (сториха го християндемократи). Това не е отказ от приватизация, а законова корекция на най-крещящите нарушения. Така че за никакви 4000 сделки (червени), предстоящи за национализация, не става дума.
Антикорупционният план за действие на ОБТ е консултиран с представители на бизнеса у нас. Даден е за експертиза в Брюксел. Нанасят се разумни корекции. Изобщо революционна борба срещу едрия и по-дребния капитал няма да има.
Новите собственици трябва да са спокойни за своята частна собственост. България отчита над 70 на сто раздържавени активи. И този процес е необратим. Прав е г-н Божков, когато обяви, че практически приватизацията е свършила. Сега се задвижва вторичният пазар и предприятията постепенно ще се концентрират в ръцете на реални, а не преходни собственици. Така че след Божков може да възкликнем: "Да живее приватизацията! " Разбира се, пазарната и законовата... Случайните закономерности
Няколко депутати от парламентарната група на СДС миналата седмица гласуваха срещу правилната партийна линия и моментално предизвикаха кулоарен смут. При вота дали предложението за създаване на комисия, която да разследва фондацията "Бъдеще за България", да влезе в дневния ред, петима народни представители натиснаха копчето "за" на пултовете пред себе си.
Чувствителните към появата на нови сини мравки политически наблюдатели моментално насочиха вниманието си към Народното събрание. Веднага се нароиха сценарии за евентуално разцепление в управляващото мнозинство.
Истината обаче се оказа друга и е доста трудно да се каже дали за добро или за лошо. Част от депутатите обясниха, че се били "объркали" или направили "техническа грешка". Един от тях дори каза, че гласувал против, обаче нещо станало и компютърната система на парламента го отчела като "за". В крайна сметка стана ясно, че петимата били оставили картите си за гласуване на един депутат и той объркал всичко, клетият.
Случката е колкото абсурдна, толкова и показателна. В парламентарната ни република Народното събрание отдавна свири втора цигулка в оркестъра на властта. Вместо депутатите да контролират министър-председателя, той следи изкъсо за партийния ред и дисциплина, чрез които да прокарва правителствените проектозакони. Още по-тъжното е, че това е по-добрият вариант. Ако управлението на страната наистина беше в ръцете на регионалните партийни активисти, събрани в парламента, зимата на 1996-1997 г. щеше да изглежда като небивал икономически разцвет. Пропорционалните изборни листи набутаха в парламента почти случайни хора, без каквато и да е визия за бъдещето на страната. Те извършват случайни и най-често безсмислени движения в политическото пространство, като гледат да не се отклоняват много-много от линията на партийната си централа. Ако направят нещо хубаво, то отново е случайно. Най-често обаче те правят грешки. Закономерно.
Какво купуваме с доходите си
Геновева ПЕТРОВА
На фона на обявените наскоро сравнително добри макроикономически показатели на страната силно се откроява оценката на хората за личното им материално положение. Независимо от усилията на правителството да извоюва увеличение на заплатите от МВФ очакванията за бъдещото равнище на доходите е съпроводено с висока степен на песимизъм - повече от половината интервюирани са с нагласата за предстоящ силен спад в потреблението и едва 6 на сто са на мнение, че за тях се задава, макар и леко, нарастване на доходите. В този смисъл, ако за управляващите договарянето на възможно увеличение на бюджетните заплати е значителен успех, очакванията на хората са, че процентът му няма да доведе до съществена промяна в тяхното икономическо състояние, защото човек оценява материалния си статус не само според брутната си заплата, но и според това, което си купува с нея.
Освен личната оценка важен белег за материалното положение е и жизненият стандарт на хората като цяло. При 67 процента удовлетворени от жилищните си условия интересно е да се види какви са те. Преобладаваща част от населението притежава собствено жилище (86%), оборудвано с повечето основни необходими атрибути - хладилник (87%), цветен телевизор (80%), радио (73%), телефон (68%), автоматична пералня (51%) и т.н. Друг въпрос обаче е "поколението" на тези домакински уреди. Едва 9% от интервюираните са закупили техника за домакинството си през последната година - факт, който сам по себе си говори за равнището на жизнения стандарт.
Потреблението на българина продължава да бъде ограничено до рамките на най-необходимото и лишено от неща, които на Запад са вече неразделна част от ежедневието. Това са станали актуални през последните години вещи, все още считани за проява на лукс у нас, като например микровълнова печка, която притежават около 11% от домакинствата, мобилен телефон (9%), компютър (6%), миялна машина (3%).
Разбира се, не може да се очаква толкова бързо изравняване на жизнения стандарт у нас с този в по-богатите държави. Лошото обаче е, че при настоящото му равнище и негативните очаквания за личните доходи трудно би нараснал и делът на удовлетворените от живота в България дори и при добри макроикономически показатели.
Костов предизборно се сети за съдиите
Дали премиерът Костов би изтеглил за доработване свой законопроект от парламента? "Абсурд! ", щяха да отговорят сините функционери, ако някой им беше задал този въпрос преди няколко месеца. Набиращата скорост предизборна кампания обаче е на път да направи монологично настроения син министър-председател доста по-отстъпчив. Костов не само че върна за доработка прокламирания като "перфектен" Закон за Сметната палата, но дори се посъветва с хората от съдийската гилдия как да го промени.
Идеята, според която окръжните съдилища ще изгубят монопола си върху финансовите експертизи по големите дела, е доста резонна, но надали щеше да види бял свят, ако не се задаваха избори. В друг момент управляващото мнозинство едва ли щеше да се сети за паразитната симбиоза между някои съдии, синдици и финансови експерти, които с години мотаят делата на тема "банкова несъстоятелност" и "пирамиди".
Мотивацията на синия лидер е елементарна - преди парламентарния вот той се опитва да се възползва от всичко, което би могло да му донесе повече гласове. Явно премиерът иска да даде тласък на забатачените дела за фалиралите банки и финансовите пирамиди, за да спечели на своя страна многохилядната армия от пострадали вложители.
От друга страна обаче, Костов ще трябва да се съобрази с обстоятелството, че много магистрати никак няма да се зарадват на подобни трансформации. В крайна сметка техният личен интерес диктува банковите дела за несъстоятелност да приключат колкото се може по-късно. Така че или ще трябва да вземе под внимание и тяхната гледна точка, или да се застрахова срещу изненади от страна на третата власт с извънредни мерки от типа на закона "Анти-Чорни", който върза ръцете на Върховния административен съд.
Европа ще помага на македонската икономика
"Единодушното решение на Европейския съюз (ЕС) да отвори пазарите си за продукция от балканските държави ще стимулира индустриалното и земеделското производство в региона", заяви говорител на Европейската комисия в интервю за македонската телевизия. Говорителят Гюнер Фиген уточни, че ЕС вече има търговско споразумение със Скопие и предстоящото подписване на договора за стабилизиране и асоцииране на Македония към съюза ще даде допълнителни възможности за развитие на македонската икономика. Фиген уточни, че еврокомисията възнамерява скоро да започне преговори за регламентиране на търговските отношения със страните от региона. "Европа ще помага за модернизацията на икономиката на Македония, за стабилизацията на институциите й и за продължаване на процеса на демократизация", уточни представителят на еврокомисията. Той допълни, че преговорите по споразумението за стабилизация и асоцииране ще продължат на ниво работни комисии на 3 октомври в Брюксел. Очаква се окончателните детайли да бъдат изгладени на евро-балканската среща на високо равнище на 24 ноември в Загреб.
Многохиляден митинг в Белград подкрепи Кощуница
Повече от 150 хиляди души се събраха на заключителния предизборен митинг на опозицията в Белград
Часове преди това югопрезидентът Милошевич посети Черна гора и пред около 15 хиляди души в град Беране призова черногорците да премислят добре, преди да гласуват на изборите в неделя, защото вотът ще бъде от решаващо значение за съдбата на Югославия. На контрамитинга в столицата опозиционният кандидат-президент Воислав Кощуница обяви, че е дошло време за промяна и че свободата на Сърбия досега е била заложник на властовите амбиции на Милошевич. "Ние обещаваме, че ще прекратим кръвопролитията, че повече няма да има нито чуждестранни, нито сръбски диктатори. Обещаваме държава, в която властите ще се подчиняват на хората, а те няма да се страхуват от режима", заяви Кощуница.
В Беране Милошевич обвини опозиционните партии и черногорското ръководство в национално предателство и тероризъм. "Всички те са малодушни зайци, плъхове и дори хиени, които искат да превърнат тази велика нация в слуга на чуждестранните си господари", каза югопрезидентът във военната база, където бе свикан митингът на управляващите социалисти. Черногорският президент Джуканович от своя страна обвини Милошевич, че се опитва да изплаши избирателите и заяви още веднъж, че страната му ще се защитава от всякакви опити на Белград да наложи властта си със сила. Външният министър Бранко Луковач съобщи, че изборите ще покажат дали Черна гора ще проведе референдум за независимост през следващите две години, или ще остане в рамките на федерацията.
Междувременно командващият Генералния щаб на югоармията ген. Небойша Павкович обяви, че военните ще приемат евентуалната победа на Кощуница, ако народът го посочи като следващия югославски президент. Последните социологически проучвания показват, че опозиционният кандидат-президент Воислав Кощуница запазва преднината си пред югопрезидента Милошевич с около 6%.
САЩ се присъединиха към страните от ЕС, които вече декларираха, че ще свалят санкциите срещу Югославия, ако президентът Милошевич бъде отстранен.
Чуждестранните треньори - начин на употреба
Лимитът за престой във футбола на задграничен специалист е шест месеца
Андрей БОГОЕВ
През 1989 г. председателят на Българския футболен съюз (БФС) Славчо Тепавичаров изпраща писмо до Германския футболен съюз с молба да изпратят подходящ треньор за българския национален отбор по футбол. След като направили щателно проучване, германците отговорили: "Няма смисъл. В България нашият треньор ще бъде освободен точно след шест месеца".
Единадесет години по-късно обстановката в родния футбол изглежда непроменена. Няма чуждестранен треньор, който да е успял в България, бил то сърбин, руснак, румънец или италианец.
Треньорът на "Славия" Жарко Оларевич дойде от Югославия, където през миналия сезон бе водил един от хитовете в тамошното първенство, отборът "Сутиеска". До момента резултатите на Оларевич в Славия са, меко казано, плачевни - четири загуби, един равен и само една победа. Сърбинът бе провален както от българските играчи в "Славия" - за тях казва, че им липсва дух, така и от своите сънародници. Двама от доведените от него сръбски играчи - Борко Маринкович и Раде Тодорович, са с тежки контузии, другите двама - Будимир Джуркович и Кузман Бабеу, не са по-добри от българите в отбора. Оларевич не успя да изгради стабилен спортно-технически щаб, изгони брат си Горан Оларевич - доведен от него да подготвя вратарите, и бе напуснат от миналогодишния наставник Мирослав Миронов, с когото трябваше да работят заедно. Въпреки това шефовете на "Славия" Младен Михалев и Венцеслав Стефанов засега не бързат да гонят югославянина. Вероятно причината за това е, че Оларевич е получил голяма сума на ръка при подписването на договора си или нещо още по-обвързващо. Обикновено кадрите на реномираната югославска треньорска школа не слагат подпис за по-малко от 150 000 марки годишно.
Друг югославски специалист също претърпя голям провал в България тази година. Чедомир Джуинджевич, който бе обявен за най-перспективния млад треньор в Югославия за 1999 г. и класира абсолютно неизвестния отбор "Рад" (Белград) на пето място, бе привлечен в "Ловеч". Управителят на "Литекс комерс" Гриша Ганчев обяви, че целта пред Джуинджевич е да направи отбора шампион през 2001 г. Наставникът обаче издържа на поста точно 6 месеца. Оказа се, че недоволни от сърбина са били неговите сънародници в отбора начело с халфа Драголюб Симонович.
Гриша Ганчев се раздели с него след края на първенството. "Някои хора, които имат много пари, си мислят, че разбират от футбол", бяха последните думи на югославянина.
Амбициите на бившия състезател по борба Гриша Ганчев да печели непрекъснато купи и медали са на път да пропаднат и през настоящото първенство. Румънецът Михай Стойкица - един от най-уважаваните специалисти на север от Дунав, бивш футболист и треньор на "Стяуа", бе нает да изведе "Ловеч" до върха. Според непотвърдена информация той е сключил договор с клуба за 500 000 германски марки годишно. Засега обаче Стойкица не оправда очакванията за силен старт с "Ловеч" - 0:0 срещу ЦСКА в София, кошмарна загуба 3:4 като домакин на "Левски" и разгром 0:3 от "Нефтохимик" в Бургас. Единственият му запомнящ се мач е победата с 6:1 срещу "Славия" на Жарко Оларевич.
Подобно на Оларевич и Джуинджевич румънецът Стойкица също бе провален точно от свой сънародник - вратаря Флорин Пруня, герой на румънския национален отбор от САЩ '94, който в момента е с последно предупреждение за изгонване от отбора заради изключително слабата си игра. След поражението в Бургас Гриша Ганчев и Ангел Бончев съобщиха, че Стойкица остава в "Ловеч". Засега.
Преди три години Гриша Ганчев не случи с още един чужд треньор. Става въпрос за югославянина Драголюб Беквалац, дипломиран преподавател по футбол с професорска титла. Той изкара начело на "Ловеч" точно в първите три мача за сезона 1997/98 г. и бе изгонен след равенство 1:1 със "Славия" у дома.
Столичният "Левски" също не се оказа най-доброто работно място за чуждестранен треньор. През 1998 г. сините наеха украинския специалист Вячеслав Грозни. Той работи на "Герена" шест месеца, но бе уволнен, след като Владимир Грашнов пое клуба. Формален повод за това стана елиминирането на "Левски" от "Славия" в турнира за Купата на България. Факт е обаче, че украинецът работеше в недружелюбна атмосфера и имаше публичен конфликт с тогавашния технически директор Андрей Желязков на тема трансфери и процентите от тях. В момента Грозни е помощник-треньор в един от най-силните европейски отбори "Спартак" (Москва), което говори най-добре какъв специалист са изпуснали "Левски". В "Спартак" Грозни помага на един от най-големите руски треньори на века Олег Романцев. Следващият чуждестранен треньор в "Левски" бе югославянинът Люпко Петрович, печелил Купата на европейските шампиони с "Цървена звезда" през 1991 г. Петрович също не остана в отбора по-дълго от Грозни и напусна заради добре подплатена с пари оферта от китайския "Шанхай" (Шенхуа). С "Левски" той се представи прилично в евротурнирите - елиминира хърватския "Хайдук" (Сплит), а впоследствие отпадна достойно от италианския "Ювентус". Югославянинът обаче не успя да спечели двата си най-важни мача от вътрешното първенство, загуби от ЦСКА с 0:1 и едва изкара равен 1:1 в "Ловеч". Преобладаващото мнение обаче бе, че "Левски" допусна груба грешка, предпочитайки да харчи пари за футболисти вместо за задържане на Петрович.
Причината и следващият чужд треньор - руснакът Владимир Федотов, да си тръгне от "Левски" бе вражда с българите в спортно-техническия екип. Бившият футболист и треньор на московския ЦСКА бе принуден да напусне само два месеца след като пое отбора през юли. Федотов бе критикуван публично от изпълнителния директор на сините Наско Сираков за това, че отборът не играел привлекателен футбол. Впрочем Федотов бе назначен в "Левски" без знанието на Сираков. Името на новия треньор тогава бе съобщено от Москва, където бе Майкъл Чорни. Сега Сираков иска да върне Петрович.
Доскоро изглеждаше, че ЦСКА е направил най-добрата сделка с треньор, привличайки италианеца Енрико Катуци. За него се знаеше, че на Апенините е водил отбори средна ръка, като най-известният от тях бе "Фоджа" от серия А. Катуци направи добро впечатление с правилна постройка на игра в червения тим, отлично представяне на предсезонното турне във Франция, серия от пет поредни победи в шампионата и само едно равенство с "Ловеч". Миналата сряда обаче воденият от Катуци отбор на ЦСКА сгафи непростимо в турнира за Купата на УЕФА, допускайки да бъде надигран с 2:1 от МТК - Будапеща, на препълнения стадион "Българска армия". Според всички коментатори италианецът е допуснал няколко много основни грешки в този мач при определяне на състава. Катуци обаче се справя засега далеч по-добре от другия свой сънародник - Салваторе Полверино, който бе изгонен от "Нефтохимик" още след загубата в първия кръг с 2:5 от "Спартак" (Вн) в Бургас. Проблемите на Полверино и помощника му Бурго почнаха още в предсезонния лагер на тима в Италия, който продължи повече от месец. Отначало италианците изолираха от работата миналогодишните треньори на отбора Димитър Стойчев и Огнян Ралев, а след това се изпокараха и с част от играчите. Президентът на "Нефтохимик" Христо Порточанов ги изгони заедно с мениджъра Виторио Мунгай, който всъщност е италиански търговец и зарежда с платове магазини в бургаския регион. Мениджърската дейност в клуба бе поверена на близката до Мултигруп мениджърска агенция "ЦСКА АС 23".
ЦСКА може да остане без база
Любослав Пенев води преговори с Бойко Ноев за три обекта
Елеонора ГУНЧЕВА
ПФК ЦСКА АД и Министерството на отбраната са в усилени преговори за базата, която се ползва от футболния клуб, а по закон е публична държавна собственост, стопанисвана и управлявана от ведомството.
"Ще се постарая ЦСКА да си плаща добре за експлоатацията на базата", каза министърът на отбраната Бойко Ноев, преди да влезе на среща с президента на червените Любослав Пенев на 19 септември.
Не очакваме решение по-рано от месец, съобщи пресаташето на ЦСКА Игор Марковски. "Няма смисъл да инвестираме в реконструкции, когато обектите не са наши", допълни той.
Преговорите вървят изключително трудно, като не е изключено ЦСКА да премести щаба и отбора си на друго място, различно от стадион "Българска армия" и футболна база "Панчарево", както и да доиграе домакинските си срещи от първенството на стадион "Септември" например, предричат запознати. Съществува и въпрос защо разговорите с Бойко Ноев не се водят лично от Васил Божков, чиято компания "Нове холдинг" държи контролния пакет от акциите на ПФК ЦСКА АД.
Според засегнатите не е изключено предоговарянето да е продиктувано не само от икономически причини. Знае се, че Васил Божков е свързан с бившия министър на вътрешните работи Богомил Бонев чрез стрелкови клуб "Нове". Ако не се постигне споразумение - изгоден дългосрочен договор за ползване на базата между МО и ПФК ЦСКА, Божков бил готов да се оттегли от футбола.
Министерството на отбраната е сключило тригодишен договор с ФК ЦСКА за експлоатация на стадион "Българска армия" и футболна база "Панчарево" на 10.09.1998 г. Контрактът е подписан от полковник Георги Малчев и тогавашния изпълнителен директор на клуба Емил Данчев. През миналата година ФК ЦСКА се преобразува в ПФК ЦСКА АД, като акционерното дружество наследи всички пасиви, активи и договори на стария футболен клуб. През този период армейците инвестираха повече от 250 000 ДМ в реконструкция на стадиона в Борисовата градина и в оборудване на възстановителния и хранителния блок на "Панчарево", за което им бе разрешено да ползват безвъзмездно обектите. Консумативите (ток, вода, телефон и др), също се плащат от клуба. Ако обаче базата се ползва от трети лица, чистата печалба от наемателите се дели - 30% за МО и 70% за ЦСКА, се чете в договора. Запознати твърдят, че е имало и опция за продължаване на контракта за още 10 години, но явно в новата ситуация с акционерното дружество на Васил Божков от МО са решили да преразгледат условията за експлоатацията на базата.
"Досега плащахме на министерството всичко, което поискат, плюс консумативите", каза Игор Марковски. Той разкри, че Любослав Пенев се е срещал вече няколко пъти с министър Бойко Ноев и в клуба не очакват споразумение по-рано от месец. "Това не е първи разговор с МО за базите. Искаме да ги вземем регламентирано за по-дълъг период. Става въпрос за стадион "Българска армия", "Панчарево" и "Червено знаме", добави пресаташето.
Васил Божков се обвърза с ЦСКА заради хотелите и базата, разкриха хора от екипа му. Хазартният бос вече възвърна първоначалните си инвестиции сравнително бързо - още през зимата на 2000 г. продаде Милен Петков на гръцкия АЕК, сключи договор за продажбата на 19-годишния Димитър Бербатов в "Байер" (Леверкузен) и изтъргува Красимир Чомаков на италианския "Лече".
Една от причините за тежките преговори е, че Министерството на отбраната остана извън новото акционерно дружество на ЦСКА, което бе учредено на тайно събрание през миналия декември. До този момент интересите на МО в общото събрание на ЦСКА бяха защитавани от известен брой кадрови военни. Някои от тях влязоха като акционери в ПФК ЦСКА АД, но като физически лица. Васил Божков е член на надзорния съвет заедно с бившия главен секретар на МО полк. Венцеслав Михайлов и полк. Панчо Шушков, а Здравко Зафиров (зам.-министър на отбраната) и ген. Любен Пандев (шеф на инспектората към МО) са членове на управителния съвет. Дори в момента всички те да работят за каузата на военното ведомство, след пенсионирането си вече няма да имат нищо общо с министерството. Логиката дори подсказва, че като физически лица те имат определен личен интерес и не е необходимо дори сега да защитават интересите на МО. Затова отсега нататък пресечните точки между двете страни ще са свързани единствено с ползването на базата.
"Министерството на отбраната ще окаже пълна подкрепа с базата. Ще се търсят най-благоприятните форми за отдаването й под наем на клуба или под някаква друга форма. Целта е ЦСКА да бъде още по-стабилен", заявиха преди време военните в УС. Лично полк. Венцеслав Михайлов уверяваше, че военното ведомство няма да прави спънки на ЦСКА, и дори сам подготви договор за отдаването на стадион "Българска армия" и базата в Панчарево за ползване от ПФК ЦСКА АД. Само че преди два месеца Бойко Ноев го уволни за злоупотреба със служебното положение, като поводът били точно базите, ползвани от ЦСКА.
Размерът има значение
Международният олимпийски комитет е претрупал програмата с куп излишни спортове
Георги ФИЛИПОВ,Сидни
Олимпийските игри се задъхват и промяната е неизбежна. Но как? Международният олимпийски комитет (МОК) след всяка олимпиада констатира, че програмата е прекалено натоварена, а организацията става все по-сложна и непосилна за домакините. Сидни е приютил 10 200 спортисти, кой знае колко треньори, над 15 000 журналисти и незнаен брой гости. Един четиримилионен град като Сидни засега успява да овладее положението и да поддържа добро ниво на организацията. Няма отчайващи транспортни проблеми, каквито едва не провалиха игрите в Атланта, австралийците стриктно спазват указанията за сигурност и се опитват да приемат трудностите с олимпийско спокойствие.
Това е обаче Австралия и според някои журналисти е най-доброто място за организиране на олимпийски игри. Местният ентусиазъм е заразителен и дори и малките проблеми са простими, е общата констатация на представителите на медиите и шефовете на МОК.
Не всяка олимпиада обаче може да се състои в Австралия, колкото и да е хубаво наистина да стане така. Атина, която очаква да приеме същия обем спортисти и представители на медиите след четири години, вече изостава с една година от подготовката. Англичаните вече се радват, че Манчестър не успя в конкуренцията със Сидни преди четири години. Ако сега игрите се провеждаха там, организационният комитет щеше да се сблъска с бензиновата криза във Великобритания, където беше проблематично да се осигури гориво за линейките. Какво ли би се получило, ако трябваше да се захранва цялата транспортна система, една от най-сложните брънки на всички олимпийски игри? За всички, особено за умните глави в МОК, е ясно, че това положение не може да продължава така.
Игрите се разрастват непрекъснато и в Сидни има 28 дисциплини повече от Атланта. Раздават се рекордните 300 комплекта медали. Налага се да се строят все повече и повече съоръжения, организацията става все по-скъпо удоволствие за домакините. В Сидни например се наложи да се изгради изкуствен улей за воден слалом, който глътна милиони долари. Пред същия проблем ще се изправи и Атина. Гърция например не развива никакъв бейзбол, нито разполага с подобни стадиони и ще трябва да реши какво да прави, за да използва пълноценно домакинството си след четири години.
Международният олимпийски комитет обаче не прави нищо, за да намали бремето на организаторите. Засега се затяга само системата за разпределение на квоти, за да се ограничи броят на спортистите.
Истината, която МОК не иска да възприеме, е необходимостта да се намали броят на спортовете в олимпийската програма. Тя се е превърнала в софийски трамвай, където винаги има място за още един пътник. Всякакви знайни и незнайни герои печелят медали от дисциплини, за които повече от половината зрители не знаят нищо.
Организаторите на игрите в Сидни са си направили труда да разясняват правилата на спортовете за феновете в страна, където най-популярни са крикетът, ръгбито и австралийският футбол. Между двете движения във вдигането на тежести вървят разяснителни курсове за зрителите в залата "Екзибишън сентър", които в повечето случаи са представители или на турската, или на гръцката, или на българската емигрантска общност. Дори в залата за гимнастика върви разяснителна кампания що е това кон с гривни или халки и как се оценяват изпълненията.
Ръководството на МОК обаче не смее да посегне на спортове, които от дълги години са в програмата и имат някакви изградени традиции. Може би причината не е в страха от надигащите вой най-различни международни федерации, а отново въпросът опира до парите. Страните участници са се впуснали във все по-ожесточена битка за медали и се опитват да счупят все повече рекорди по успеваемост.
Новите 28 дисциплини в Сидни означават поне 84 допълнителни медалисти. Малките страни получават по-голям шанс да спечелят титла, а с това популярността в световен мащаб се увеличава. Така например мексиканка спечели олимпийска титла във вдигането на тежести и страната й най-после се нареди сред отличниците в класацията по медали.
По-големият формат също така дава по-големи възможности на големите държави, особено на САЩ. Американските спортисти трябва да печелят повече медали, за да може този многомилионен пазар да бъде задоволен от зрелище, а местните компании да прокарват своята маркетингова политика чрез игрите. МОК не може без американските спонсори като "Кока-Кола", IBM, "Макдоналдс", "Кодак" и други.
Всичко е въпрос на желание или интереси. Кой щеше да научи за Бригите Макмахон или Нанси Джонсън, ако не бяха олимпийските игри? Първата се състезава за Швейцария и спечели срещу представителка на домакините в триатлона. Американката Джонсън пък взе първия златен медал в стрелбата с пневматична пушка. Световната шампионка и светило в стрелбата Соня Пфайлшифтер вероятно никога няма да стане известна извън средите на своя спорт, ако не спечели в Сидни. Всъщност проблемът е в такива като Джонсън, Макмахон и Пфайлшифтер, които се състезават в непопулярни и неатрактивни за зрителите спортове. А програмата гъмжи от такива прояви, които са се превърнали в някакъв вид масонски ложи и където хората се познават един друг, но никой извън общността им няма представа за какво става въпрос.
Има такива като вдигането на тежести, които отдавна нямат нищо общо с девиза "здрав дух в здраво тяло". Щангите от десетки години са символ на незаконната употреба на допинг. Освен всичко останало състезателите в този спорт са всичко друго, но не и хармонично развити хора. В желанието да се печелят все повече и повече медали щангистите бяха превърнати в маломерни същества, чиято основна характеристика е малкото разстояние от пода до изправено състояние с вдигнати ръце.
Друг доскоро успешен за България спорт - художествена гимнастика, притежава неясни спортни критерии. Шампионките се излъчват според преценките на няколко съдийки по крайно субективни мнения, без зрителите да са наясно защо оценките са точно такива. По традиция първи стават най-симпатичните на журито или тези, които имат най-силно лоби в световната федерация.
След толкова години на безразсъдно разширяване, уж заради зрителския интерес или традициите, всъщност останаха съвсем малко истински спортове. Такива, чиито звезди са известни, без да е необходимо да се появяват на олимпийски игри. Те се развиват еднакво в целия свят и правилата им са ясни за всички. И не на последно място развиват хармоничното тяло. Подобни спортове се броят на пръсти: лека атлетика, плуване, гимнастика, гребане, футбол и баскетбол. Всички останали са повече или по-малко значими, а някои от тях въобще не представляват интерес. Плажният волейбол е далеч по-атрактивна и посещаема дисциплина, отколкото волейболът в зала. От години титлите във волейбола се разпределят в един затворен кръг от 10-ина отбора, които успяват да съберат повече от 5000 зрители само в Хавана на мачовете на Куба.
Съкращаването на спортовете обаче няма да стане или поне не в близко бъдеще. Хуан Антонио Самаранч създаде сегашния формат на олимпиадите, който е изгоден за телевизиите и спонсорите. И вероятно, докато маркизът управлява най-мощната спортна организация в света, промяна няма да има.
Спортове I категория
Спортове II категория
Спортове за изхвърляне
Олимпийски новини
Стрелецът Таньо Киряков стана за втори път олимпийски шампион, като дублира успеха си от Сеул '88. Тридесет и седем годишният русенец, който е и бронзов медалист от Атланта '96, стана третият българин с медали от три олимпиади след борците Еню Вълчев и Александър Томов. Киряков влезе във финала на въздушен пистолет с изравнен олимпийски рекорд от 570 точки и завърши с 666.
Щангистът Гълъбин Боевски (69 кг) спечели олимпийското злато, след като подобри световния рекорд в изтласкването и олимпийския в двубоя, като събра 357.5 кг. Със сребърен медал остана Георги Марков, който пък се справи с най-доброто постижение в изхвърлянето от 165 кг, принадлежащо на Боевски.
Състезаващият се за Хърватия български щангист Николай Пешалов стана олимпийски шампион в категория до 62 кг. Пълен провал в надпреварата претърпя легендарният Наим Сюлейманоглу. Роденият в България турчин се целеше в четвърта олимпийска титла, но записа нула още в изхвърлянето.
Отборът ни по спортна гимнастика мъже завърши на 12-о място. Йордан Йовчев се нареди осми в индивидуалния многобой, спечелен от руснака Алексей Немов. Йовчев ще играе на финалите на земя и на халки, където е с най-висока оценка. Вторият ни представител в многобоя Димитър Лунчев завърши на 24-о място.
Без нито един финал завърши участието на Весела Лечева и Нонка Матова на игрите. Световната рекордьорка Лечева записа 11-о място на 3 по 49 изстрела с малокалибрена пушка с 578 т., а шесткратната участничка в олимпийски игри Матова е 14 -а с 577 т. Двете останаха назад и в класирането на пневматична пушка.
Боксьорът ни Димитри Усагин загуби с нокаут от американеца Джермен Тейлър още първия си мач в боксовия турнир в категория до 71 кг. Двубоят завърши за 1.50 мин. Със загуба в първи кръг приключи и участието на Емил Кръстев (81 кг). Юри Младенов (57 кг) записа една победа срещу украинеца Сервин Сюлейманов с 7:4. Вторият мач на българина е на 23 септември.
Двете ни състезателки по плажен волейбол Лина и Петя Янчулови постигнаха една победа срещу отбора на Холандия и две загуби от бразилките и кубинките и завършиха участието си в турнира на 17-о място от общо 24 тима. Самото класиране на сестрите за игрите е успех за волейбола ни.
Хванатата с допинг лекоатлетка Ива Пранджева отпада от участие на олимпиадата. Медицинската комисия към Международната федерация по лека атлетика (ИААФ) реши да спре правата на всички състезатели, които дадоха положителни проби с препарата нандролон.
Сребърният медалист от Атланта Емил Милев изпусна бронзовия медал в бързата стрелба с малокалибрен пистолет само за 0.1 точки. Той остана четвърти с резултат 684.5 точки. Милев направи почти чудо, като се класира за финала в дисциплината. Той вървеше 11-и след първия ден на квалификациите.
Всичко за олимпиадата в Сидни можете да прочетете в специалната страница на в. "Капитал" в Интернет на адрес:
Кошмарът "допинг" се завърна
Скандалът в Сидни е най-големият в историята на България
Георги ФИЛИПОВ,Сидни
Олимпиадата в Сеул през 1988 г. вероятно е един от най-ужасните моменти в живота на Иван Абаджиев. Сега, 12 години по-късно, кошмарът се завръща отново, но с по-голяма сила. Първите трима от общо петима български медалисти във вдигането на тежести от игрите в Сидни дадоха положителни проби за препарата фуросемид. Паралелно с тях лекоатлетката Ива Пранджева изгоря с нандролон. Допингът се превърна в мръсна дума в българския олимпийски щаб, а президентът на БОК Иван Славков не успява да овладее положението. Неговото реноме е застрашено, както дори не успяха да направят скандалите за корупция в Международния олимпийски комитет (МОК).
За първи път след скандала със спринтьора Бен Джонсън през 1988 г. МОК отнема медал на състезател по време на олимпийски игри и това е среброто на Иван Иванов в кат. 56 кг. Същото се случи с шампионката в кат. 48 кг Изабела Рифатова и с бронзовия медалист в кат. 62 кг Севдалин Минчев. След 12 години българските щангисти отново са черната овца на световния спорт. Скандалът с допингираните щангисти е перфектен римейк на историята от Сеул, когато Митко Гръблев и Ангел Генчев изгоряха със забранени вещества. Треньорът е същият - Иван Абаджиев, препаратите са същите - диуретици, и почеркът е същият - България тръгва силно с няколко медала, след което победителите изгарят.
Версията за намесата на външните сили е една от най-лансираните от българските специалисти във вдигането на тежести. Иван Абаджиев обича да разказва пред близки, че преди олимпиадата в Сеул на България са били отредени два златни медала, а той си е поставил за цел отличията да бъдат седем. Това е принудило шефовете на щангите да му отрежат крилата. Тогава в крайна сметка след отнемането на титлите на Гръблев и Генчев страната ни успя да вземе само две титли.
Преди заминаването на делегацията ни за Сидни под сурдинка се твърдеше, че България има квота от две титли - една при мъжете и една при жените. Освен тях отборът ни взе един сребърен и един бронзов медал, а медиите отново заговориха за силата на българската школа. Роденият у нас Халил Мутлу (Турция) стана шампион при най-леките, а Николай Пешалов спечели титла за Хърватия. Концентрирането на много постижения в малко страни е една от най-големите заплахи за вдигането на тежести и неговото присъствие в олимпийската програма. Затова негласно се говори за разпределение на медалите - по страни и особено по континенти, целящо разширяване на географията на спорта. Концентрирането на много успехи от България, Турция и Гърция съвсем не е по вкуса на големите босове в този спорт.
Другата сериозна заплаха е допингът. "Въпросът за присъствието ни в олимпийската програма бе актуален през 1988 г., но вече ние излязохме от сянката му благодарение на сериозната ни борба срещу забранените стимуланти", заяви генералният секретар на международната федерация Томаш Аян.
Какъвто и ход да направи ръководството на международната федерация, той няма да е правилен. То не може да допусне голям успех на България, а в същото време може да спре Абаджиев само като го хване в употреба на допинг. Като се прибави и скандалът с изхвърлянето на целия отбор на Румъния по същата причина, излиза, че щангите не са се изчистили от непозволените препарати. Това обаче няма да стане никога.
"Има нещо странно в цялата работа, защото се касае за диуретик. От 1988 г. досега такъв препарат не се е появявал в употреба", заяви Иван Славков след излизането на първата положителна проба. След втората лично взе разследването на скандала в свои ръце, като поиска анонимен тест на петима наши състезатели, изземване на мостри от всички налични препарати и независима експертиза за влиянието им върху организма на спортистите. Появата на препарата фуросемид е шокираща с оглед на ситуацията в българския лагер. Нашите щангисти дават две отрицателни проби в рамките на един месец - преди отпътуването за Сидни и при влизането в олимпийското село, след което гръмват скандалите. Диуретиците се взимат при два случая: или за сваляне на килограми, или за чистене от друг допинг. Вторият случай бе смятан за причина за скандалите в Сеул.
Сега е очевидно, че няма нужда олимпийците ни да се чистят от допинг, защото такъв не е открит. Следователно, трябва да е използван за сваляне на килограми. Както никога досега обаче нито един състезател нямаше проблеми със свалянето на килограми.
Диуретиците се смятат за запазена марка на Иван Абаджиев. Именно сега той е сред заподозрените за случаите с допинг. "След като се приберем в София, ще разгледаме случая и ако се окаже, че той е виновен, ще бъде уволнен незабавно", заяви президентът на федерацията ни Антон Коджабашев.
Българският лагер се тресе от скандали, свързани с работата на легендарния треньор. Световният и европейски шампион Гълъбин Боевски, който взе и олимпийска титла на 69 кг, е в явен конфликт с Абаджиев и се готви по собствена програма. Той и Георги Гърдев единствени не взимат от препаратите на Старшията и ако пробата на Боевски се окаже чиста, това ще е ясен сигнал откъде идва проблемът.
В лагера ни върви конфликт относно методите на работа на треньорското ръководство. Абаджиев е станал сприхав, често проявява нервност и е ревнив към успехите на други българи с чужди екипи. Не приема друго мнение освен своето. Въпреки това Боевски доказа, че може да счупи световен и олимпийски рекорд, като се подготвя по собствена схема. "Станал е неузнаваем, ходи с празен поглед, не излиза по 24 часа от стаята си", заяви Боевски.
