Хората на Бакърджиев още управляват Булгаргаз. По този начин той запази влиянието си в газовия сектор, независимо че вече не е вицепремиер. При наличието на Чирен, където може да се събере 1 млрд. куб.м газ, Булгаргаз може да купува при ниски международни цени и да има резерв, с който да покрива нуждите на клиентите си при поскъпване на газа. Това обаче предполага добър финансов мениджмънт.
Истински големият проблем обаче е липсата на конкуренция. Докато Булгаргаз държи монопола върху вноса на газ и диктува условията на вътрешния пазар, и разходите му ще са големи, и цените ще са високи.
ЕБВР се колебае за финансирането на втория мост на Дунав
Европейската инвестиционна банка потвърждава подкрепата си за проекта, чиято ефективност продължава да е под съмнение
Галина АЛЕКСАНДРОВА, Десислава ГЪРКОВА
Семето на съмнението бе посято миналата седмица относно бъдещото строителство на втори мост над Дунав. "Европейската банка за възстановяване и развитие се колебае дали да инвестира в изграждането на Дунав мост 2", заяви в интервю за радио "Свободна Европа" Оливие Декамп, директорът на банката за Югоизточна Европа. Поводът за това изказване бе годишната среща на банката, която се проведе миналата седмица в латвийската столица Рига.
На срещата си с финансовия министър Муравей Радев вицепрезидентът на Европейската инвестиционна банка Волфганг Рот и директорът за Югоизточна Европа Валтер Черноя обаче са потвърдили ангажимента на банката да финансира изграждането на втория мост над Дунав независимо от общата сума на проекта.
След дългогодишни спорове с Румъния трябва ли ни втори мост на Дунав и къде да бъде построен на 7 февруари т.г. румънският транспортен министър Басеску и българският финансов министър Муравей Радев в присъствието на специалния координатор на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа Бодо Хомбах и европейския комисар Гюнтер Ферхойген се споразумяха за построяването на мост по трасето на паневропейски коридор 4 (север - юг). Уточнено беше мостът да се строи в района на Видин - Калафат. Декларацията на двете правителства за мястото на моста беше подписана на 27 март 2000 г. в Букурещ от премиерите на двете страни. На донорската конференция на 29 март 2000 г. в Брюксел беше решено Европейската инвестиционна банка да отпусне преференциален заем за изпълнението на проекта.
"Финансирането за този проект е доста голямо и Европейската инвестиционна банка вероятно ще поеме водеща роля, като ще се нуждае от допълнителни източници на помощи и друго съвместно финансиране. Мисля, че като му дойде времето, ние не изключваме възможността да бъдем част от проекта. Но смятам, че сега е все още рано, като се има предвид, че в момента всичко се намира в процес на проучване. Така или иначе политическата воля е налице. Първоначалните спонсори са налице, но мисля, че крайното решение за това как да се финансира мостът трябва да бъде дискутирано малко по-късно", заяви Оливие Декамп. Той уточни, че засега единствено проучването на условията за мост при Видин - Калафат е включено сред приоритетите на балканския пакт за стабилност, но не и самото строителство на моста. Според Декамп, ако мостът все пак бъде построен, реалното му пускане в експлоатация ще стане след три-четири години.
По време на срещата в Рига досегашният изпълняващ длъжността президент на банката Чарлз Франк изрази съмнение в икономическата целесъобразност на проекта. Медиите цитираха Франк, според когото около втория Дунав мост все още има открити въпроси.
Според последните проучвания строителството на моста при Видин - Калафат ще струва 190 млн. евро. От тях около 35 млн. евро ще са необходими за изграждането на прилежащата инфраструктура. Поради нежеланието на Румъния да се включи в проекта нашата страна декларира, че ще осигури сама необходимите средства. ЕИБ обеща да даде 50от необходимите средства и да помогне да се намерят донори за останалата част от парите. Само пет милиона евро ще бъдат отпуснати тази година за проектиране на моста, беше съобщено след подписването на споразумението с Румъния.
"ЕБВР никога не е фигурирала сред източниците за финансиране на този проект и не сме водили преговори с нея. Разчитаме на финансиране от ЕИБ и от ИСПА. Така че този въпрос - че ЕБВР се колебае да финансира втория мост над Дунав, практически не съществува", заяви министърът на транспорта и съобщенията Антони Славински за "Капитал". Други източници свързват казаното от Оливие Декамп с това, че той се чувствал обиден заради блокирани проекти на ЕБВР у нас. ЕБВР и Световната банка отдавна работят по проекта за рехабилитиране и модернизация на топлофикационните системи в София и Перник, но след като МВФ наложи лимит за държавните гаранции, правителството отказа да гарантира този проект. Висящ е и проектът "Енергия 2".
Факт е обаче, че икономическата целесъобразност от втори Дунав мост и досега не е доказана убедително, а проектът за мост при Видин - Калафат е спорен от гледна точка на възможностите му за привличане на трафик. Единственият убедителен начин за доказване на икономическа целесъобразност са цифрите. Не е случайно, че за този мост се говори много, но никой не показва сметки и цифри за очаквания трафик, а оттам и за възвращаемостта на инвестицията.
Според изследване на британската консултантска група "Сър Александър Гиб" мостът при Видин - Калафат ще бъде най-евтин в сравнение с останалите три възможности, но данните за прогнозния трафик по това трасе са едни от най-лошите. Според оценки от 1996-1997 г. цената на съоръжението при Видин - Калафат се изчислява на 75-80 млн. евро за комбиниран мост плюс пътна и жп инфраструктура. При Оряхово - Бекет цената за същото съоръжение беше 217-235 млн. долара, а при Лом - Расту - 109-112 млн. евро.
Кризата в Косово направи проекта актуален като алтернатива на транспортните връзки през Югославия. Факт е обаче, че дори по време на кризата превозвачите предпочитаха пътя през Югославия, защото пътят оттам за Европа е най-кратък и има по-ясни правила. Превозвачите отбягват трасето през Румъния заради високите такси, често променящите се правила и нормативни документи, а и заради рекета от страна на митнически и транспортни власти.
Съмненията в ефективността на проекта се засилиха, след като Букурещ обяви, че на румънска територия трасето ще минава през Карпатите. Това удължава със 120 км сегашното трасе Калафат - Крайова - Турну Северин - Тимишоара - Арад, което е по-кратко, но пак не може да се конкурира с трасето през Югославия. При тази ситуация всъщност беше все едно дали мостът ще бъде при Видин - Калафат, или при Оряхово - Бекет. Освен това Румъния заяви, че за да построи магистралата през Карпатите, ще са й нужни един милиард долара. Около 300 млн. долара трябвало да дойдат само по линия на пакта за стабилност. Ако не получи тези пари, аутобанът няма да бъде построен. А ако няма добри аутобани и железница, няма да има и трафик. Тогава ще си имаме мост за 190 млн. евро, на който политиците ще могат да се снимат с чаши шампанско в ръка. И толкова.
"Настояхме Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) да разшири кредитния си портфейл за България в посока към частния сектор и да увеличи броя на проектите, които финансира без държавни гаранции", заяви финансовият министър Муравей Радев при завръщането си от годишната среща на банката. По този начин няма да се увеличава външният дълг на страната, каза още министър Радев. В момента ЕБВР участва в 35 проекта у нас. Общата стойност на финансирането по тези проекти е 1.5 млрд. евро. От тях 358 млн. евро са отпуснати директно от банката.
ЕБВР може да инвестира в България около 100 млн. евро през следващите няколко години, беше съобщено по време на срещата в Рига.
"Много силна презентация на България, много голям интерес", каза по повод на представянето на страната на срещата на ЕБВР финансовият министър. Той обясни, че силната страна на представянето на България е било изявлението на Филип Рамбо, изпълнителния директор на "Юнион миниер Пирдоп мед", който ласкаво се е изказал за възможността за инвестиции в страната. Все пак дори и присъстващите на презентацията инвеститори да са чули и да са се впечатлили от изнесените данни, всички останали определено не са имали този шанс, тъй като в Интернет-страницата на ЕБВР липсваше информация за представянето на България. На тази страница България просто не фигурираше в официалната програма за разлика от всички останали представящи се държави.
Жан Льомиер е новият президент на Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР). Той беше избран по време на провелата се на 21 и 22 май в Рига годишна среща на банката. Льомиер заема мястото на Хорст Кьолер, който беше назначен за изпълнителен директор на Международния валутен фонд. Най-вероятно новият президент официално ще заеме поста си в края на юни. Той е и третият френски президент на банката от създаването й през 1991 г. Льомиер, който има икономическо и юридическо образование, беше предложен за поста от френското правителство. Понастоящем той е председател на администрацията на Парижкия клуб на държавите кредитори и на Европейската икономическа и финансова комисия, а също и директор на френския трезор. Между 1995 г. и 1998 г. Льомиер е бил член на Европейската валутна комисия. Той е оглавявал и френската данъчна администрация.
Агроминистерството преговоря за по-благоприятни условия за финансиране по САПАРД
Паулина МИХАЙЛОВА
Агроминистерството преговаря да се увеличат лимитите за финансиране на един проект от предприсъединителната програма САПАРД на Европейския съюз. Това съобщи участник в разговорите с еврокомисията от ведомството на Венцислав Върбанов пред в. "Капитал".
Общият финансов регламент в ЕС за програма САПАРД ще бъде приет в Брюксел на 22 юни. Проектът за него е изпратен в нашето министерство. Именно в този документ се прецизират лимитите за финансиране на отделните проекти, които искаме да бъдат увеличени.
По схемата на САПАРД като безвъзмездна помощ се отпускат 50 на сто от инвестициите, вложени в един проект, но не повече от определена сума. Според сегашния вариант на финансовия регламент максималната помощ, която може да получи например едно преработвателно предприятие, е 250 000 евро независимо от общата стойност на проекта.
Другият основен пункт, по който се преговаря, е минималният размер на вложенията в един проект, за който може да се искат безвъзмездни пари от САПАРД. Както и лимита, минимумът е различен за всеки вид дейност. "Нашата цел е да го намалим, за да получат достъп до субсидии и по-дребните фермери", обясни участникът в разговорите. По сегашния вариант на регламента най-ниската стойност на проект, който може да кандидатства за пари от програмата, е 15 000 лв. Освен за производители и преработватели на земеделска продукция безвъзмездно финансиране от САПАРД ще се дава и за проекти за подобряване на екологичната обстановка, за създаване на групи производители, за използване на водните ресурси, за дейности в горите и за професионално обучение. След като се получи финансовият регламент в края на юни, трябва да бъдат окончателно одобрени и наредбите за даване на субсидиите за всеки вид дейност. В предварителен вариант те ще са готови през следващата седмица. Освен наредбите ще се издадат и специални указания как да се кандидатства за пари по видове дейности.
Пак след края на юни към държавен фонд "Земеделие" ще се създаде изпълнителна агенция по САПАРД. Самият фонд няма да се преобразува в агенция, както се предвиждаше първоначално. Новата структура ще е разделена на две секции - прилагаща и разплащателна. Първата ще одобрява проектите, а втората ще отпуска средствата. Те ще се превеждат от националния фонд към финансовото министерство в сметка на агенцията в БНБ. Оттам с нареждане на агенцията те ще се превеждат по сметка на фирмата получател в избрана от нея банка. Средствата няма да се дават на получателите, преди те да са направили инвестицията. По утвърдената схема 50 на сто от парите ще им се възстановяват, след като вече са вложени. Срокът за възстановяването обаче няма да е шест месеца, както се предвиждаше първоначално, а около два месеца, обясниха още специалистите. Това време е необходимо, за да се провери дали средствата са вложени по одобрените направления.
Отпадат лицензите за хотелиери и ресторантьори
Туроператорите не искат ваучерите да са под контрола на финансовото министерство
Боряна ГЕНЧЕВА
Хотелиерите, семейните хотелиери и ресторантьорите ще преминат от лицензионен на регистрационен режим. Туроператорите и туристическите агенти остават на лицензи. Това предвижда проект за промени в Закона за туризъм, който Министерството на икономиката трябва да подготви до юни с помощта на организациите в бранша.
Сегашният ремонт на разрешителния режим в туризма е вторият сериозен след въвеждането му през 1994 г. и първият в посока на либерализирането му. С него се премахва натрупването на разрешителни, при което веднъж се дава категория за хотела и ресторанта и втори път - лиценз за дейността хотелиерство и ресторантьорство.
Проектът предвижда освен сегашните срочни лицензи за туроператорите и безсрочни. Първоначалният лиценз ще е тригодишен, а след изтичането му фирмата ще избира с какъв да го продължи. Засега под давлението на туроператорите надделява мнението, че лицензите за туристически агенции трябва да останат. "Нито един уважаващ себе си туроператор не би искал да рискува с клиентите си заради нелицензиран агент", обясни председателката на Българската асоциация на туристическите агенции Донка Соколова.
Браншовите организации предлагат също туроператорът автоматично да получава право да извършва и агентска дейност. Сега той трябва да плаща отделни лицензи за правата да състави програма и да я продава на туристи. Част от туроператорите спестяват разходи, като се лицензират само за агенти.
При всички случаи таксите и санкциите по Закона за туризма ще се намалят, заяви Мариана Асенова, зам.-министър на икономиката. Сега категоризирането на хотел струва до 2000 лева, а на ресторант - до 1110 според броя на леглата и местата. Конкретният размер ще се определи след препоръки на финансовото министерство.
От предвидените промени със сигурност ще пострада бюджетът за национална реклама, който е обвързан с приходите от лицензи и глоби. За 2000 г. общата сума е 2.4 млн. лева, като 1. 4 млн. лева от нея трябва да дойдат от такси за лицензиране и категоризация. Все още няма яснота как ще се попълва бюджетът занапред.
Спорен момент в проектопоправките е идеята туристическият ваучер да се издава под контрола на Министерството на финансите. "Той не е ценна книга, а документ, в който се описват услугите, чието плащане се разсрочва с него", обясни Любомир Попйорданов, председател на Българската асоциация за алтернативен туризъм. Официалната причина да се иска контрол при издаването на ваучерите е, че те са входна виза в България за туристите от Русия, Украйна и Грузия и масово се подправят и фалшифицират на пазара на ОНД. Скритата идея е, че така финансовото министерство ще може по-изкъсо да следи оборотите на туристическите фирми. От бранша опонират, че ваучерът е анахронизъм в ерата на електронните услуги, че затруднява обиколните турове и че от пазарите на ОНД, за които е актуален, идват не повече от 35от входящите туристи в страната. Според Мариана Асенова има вероятност от есента да се въведе визов режим за тези страни, с което проблемът ще бъде решен.
Има колебания дали при тази поправка на закона в него да бъдат включени изискванията на Директивата на ЕС 90314 от 1990 г. за организираните пътувания с обща цена (груповите пътувания), която касае изходящия туризъм. Правителството е поело ангажимента тя да стане част от вътрешното законодателство до 2001 г. и туристическият бранш предпочита да не се бърза с нея. Най-невралгичният момент в директивата е необходимостта да се гарантират туристите в чужбина при обявяване в несъстоятелност на туристическата фирма. Браншът отхвърля варианта за създаване на общ гаранционен фонд, който ще наложи да се блокират средства на фирмата. Предпочитаната форма е застраховката и в момента се преговаря със застрахователни компании за условията.
Накратко
Временна финансова помощ от 10 млн. лв. получава БДЖ от бюджета, реши кабинетът през изминалата седмица. Парите са за ремонт и поддръжка на влаковете и за доставка на материали и резервни части за тях. Състоянието на пътническия вагонен парк в момента е тревожно, обясниха от Министерския съвет. При общо 1686 вагона в БДЖ за ремонт са 670 и при върхови периоди мотрисите не стигат. На практика в момента в техническа готовност за работа ca 62 на сто от целия парк на БДЖ. Държавната компания трябва да върне дадените й от бюджета пари до 31 декември следващата година. Междувременно всеки месец генералният директор на БДЖ ще дава във финансовото министерство отчет как се харчат сумите.
Всички камиони и автобуси, извършващи автомобилни превози в рамките на страната, трябва да си монтират тахографи. Това предвижда новата наредба за автомобилните превози, която се пише в транспортното министерство и ще бъде окончателно готова идната седмица. Тахографите отчитат колко километра са изминали водачите и дали спазват изискванията за почивки. С новата наредба лицензите за автофирмите се запазват, като в изискванията за тях промени няма, обясниха от министерството.
През април безработицата в страната е достигнала 19, с 0.25 процентни пункта повече от март. Темпът на нарастването й обаче намалява и най-вероятно това ще се запази и през лятото, съобщиха от Националната служба по заетостта (НСЗ). През април безработните лица са 726 хиляди души, с 9400 повече в сравнение с март, като това увеличение най-вероятно се дължи на продължаващата структурна реформа. Най-висока безработицата е в Търговищка област - 33.5, а най-ниска в София - 5.6 Размерът на изплатените през април обезщетения от фонд ПКБ е 14.7 млн. лева.
С 30 до 70 на сто се намаляват таксите за ползване на лечебни растения от държавни земи, гори и водни обекти, реши правителството. За събиране на килограм листа от мечо грозде например вече ще се плаща по 8 ст., за килограм липов цвят - 10 ст., за килограм дъбова кора - 3 ст. Занижени са и таксите за събиране на диворастящи гъби от държавния горски фонд. Целта е да се даде възможност за поминък на населението в някои райони. Без промяна остават таксите за събиране на корени. Цялата тарифа важи само за случаите, когато растенията се събират за продажба, а не за лични нужди.
Визите за организираните туристи от Молдова и Беларус ще се издават безплатно това лято, реши правителството в четвъртък. Облекчението ще важи от 30 май до 30 септември. През активния туристически сезон у нас се очакват големи групи туристи от двете страни, обясниха от пресслужбата на "Дондуков" 1. В началото на този месец престана да действа спогодбата между България и СССР за условията за взаимни безвизови пътувания от 1978 г. Така беларуските и молдовски граждани вече плащат такси за български визи.
"Нефтошисти" ООД - с. Красава, взема концесия за добив на нефтошисти от находище "Красава" в Пернишко за 35 години, реши кабинетът. Фирмата ще плати първоначално концесионно възнаграждение от 250 долара. След това всяка година тя ще е длъжна да внася по минимум 1250 долара такса. За следващите пет години "Нефтошисти" се задължава и да направи поне 5500 долара инвестиции. "Жабляно" ЕАД - с. Жабляно, получи концесия за 35 години за добив на огнеупорни и керамични глини в част от находище Жабляно - южен участък.
МВФ: Възможностите за увеличениена здравните вноски са нищожни
Все още няма ясна стратегия за здравеопазването догодина
Мадлена ДАЛКАЛЪЧЕВА
"Предвиждаме увеличение на здравните вноски от началото на следващата година", заяви в началото на седмицата здравният министър Илко Семерджиев. Според него е възможно вноските да се увеличат дори и двойно (т.е. да станат 12). "Това се налага заради стартирането на реформата и в сферата на болничната помощ", заяви още Семерджиев.
В четвъртък обаче финансовият министър Муравей Радев заяви, че здравните вноски няма да бъдат увеличавани от 6на 12 Пак по същия повод Иван Нейков е заявил, че разчетите на касата показват, че и при здравна вноска от 6касата може да работи в момента, а е въпрос на сметки дали ще е така и в бъдещи периоди.
Според осведомени на заседанието на кабинета в четвъртък самият Семерджиев е оттеглил идеята си за двойно увеличение на вноска "здраве". Въпреки различните становища за размера на здравната вноска догодина едно е ясно - увеличение ще има, но не се знае с колко. Според източник, близък до здравното министерство, Илко Семерджиев отдавна иска вноската "здраве" да бъде увеличена, но среща доста сериозен отпор от страна на кабинета.
Толкова различните изказвания на трима министри от един и същ кабинет обаче навеждат на мисълта за липса на каквато и да е стратегия за по-нататъшното развитие на здравната реформа в страната. Явно все още никой не е наясно как ще се управляват паричните потоци за здравния сектор догодина, нито пък как ще бъдат осигурени. Въпреки че радикалната промяна в модела на здравеопазването е предпоставка за създаване на кризисни ситуации, все още няма ясен план за действие дори и за една година напред. Как да говорим тогава за сериозно управление на риска от фалит на системата (доста често срещано мнение в средата на финансови и здравни специалисти).
Единият вариант е парите за болничната помощ, които в момента се отделят от бюджета, да се превеждат на касата, а другият вариант е да се вдигне личната здравна вноска. "По-добрият вариант е касата пряко да си събира парите, а не да минават през бюджета, защото това ще даде възможност за избягване на политическото влияние върху здравеопазването", коментира Семерджиев. Това обаче дава основа и за още по-безконтролно изразходване на средствата на касата - било за ремонти, било за коли, било за консултантски услуги.
"Ако вдигнем здравната вноска, това ще е свързано с релевантно намаляване на данъците", заяви още Семерджиев. Няма лошо, само че никой в държавата не е наясно кога и с колко ще бъдат намалени данъците. При това положение едва ли увеличаването на данък "здраве" ще стане единствена и основна причина за намаляването на данъчното бреме.
Фиксирането на вноската на 12бе обсъждано още когато се пишеха законите, на които се базира здравната реформа. От самото начало бе ясно, че вноска от 6няма да стигне доникъде, още повече като се вземе предвид размерът в други европейски страни. Впоследствие бе решено, че вноска от 12е много висока и данъкоплатецът ще бъде рязко натоварен.
При внасянето на бюджета на здравната каса за 2000 г. тогавашният здравен министър Петър Бояджиев е заявил пред свои колеги, че грешните разчети ще доведат до дефицит от 400 млн. лева през 2002 г., който ще трябва да се покрива от бюджета или чрез увеличаване на осигурителните вноски.
Ден след това пък Илко Семерджиев (тогавашен шеф на здравната каса) обяви, че изказванията на Петър Бояджиев са "пълен балон". Според тогавашните му думи НЗОК ще влезе в 2001 г. с преходен остатък от над 380 млн. лв., което представлявало над 60 на сто от бюджета за болничната помощ в страната. Пак според Семерджиев здравната каса ще събере през 2000 г. от лични вноски 187 млн. лв. и около 600 млн. лв. ще бъдат преведени от бюджета (това са всъщност средствата за болничната помощ, които все още се осигуряват от бюджета).
Много е вероятно изказванията на Бояджиев по повод дефектите в бюджета на здравната каса да са станали основен повод за отстраняването му от министерското кресло.
Вече като министър Семерджиев заяви, че здравната каса си прави разчет за поне пет години напред, за да не се стигне до нужда от бюджетна субсидия, което "си е политическа зависимост от който и да дойде на власт".
Въпросът обаче е принципен. От самото начало на изграждане на модела за здравна реформа бе ясно, че вноска от 6не стига. Така или иначе здравеопазването ще се нуждае от много пари. Уреждането на лични дрязги и търсенето на начин да се извлече най-голям публичен дивидент от здравето на хората няма да доведе до нищо добро. А заиграването с тази тема изглежда доста опасно. Самите управляващи си признават, че издънка в здравната реформа е равносилна на излитане от управлението на държавата.
Според доклад на МВФ за България от май "настоящото ниво на осигурителната тежест е изключително високо и това оставя малко възможности за увеличение на здравните вноски. По-високи разходи за здравния сектор могат да се получат само за сметка на икономически растеж и увеличаване на събираемостта на приходите. Но значителните трансфери от централния бюджет и общинските бюджети по всяка вероятност ще продължават да са нужни на здравния сектор".
Партийците трудно стават държавници
Румяна Бъчварова
Колкото по-високо място има във властта един политик в България, толкова той е по-високо оценяван от хората. Това доказват данните от периодичните проучвания на общественото мнение в последните години. Така този, който спечели президентските избори, се абонира за първото място в рейтинга по обществено доверие за следващия мандат. Завоюваната позиция на всеки един от водещите политици и министри се запазва в границите на политическия живот на управляващия екип, а стойностите й следват хода на доверието в кабинета като цяло. На тази зависимост се уповават заелите властовите позиции и в редки случаи проявяват интерес към това, което мислят българите за тях .
Отношенията между политиците и техните избиратели напомнят в голяма степен отношенията между родители и деца. В началото децата преекспонират достойнствата на родителите си и ги идеализират. Когато мине време, започват да ги подценяват и престават да им прощават дори и неволните слабости и грешки. В неопределено дългия период между "Осанна" и "Разпни го" българските политици трябва не само да упражняват властта, но и да се учат да бъдат политици, защото хората във властта у нас досега са били първо партийци, а след това държавници. Така рейтингът на общественото доверие в тях следва динамиката на настроенията към политическата им сила. Тези, които успеят да разкрият своите човешки качества, да изградят образа си на личности извън корпоративния партиен имидж, успяват по-дълго да се радват на обществените симпатии.
Няма друг политик в последните години, който толкова дълго и убедително да е останал в челните позиции на рейтингите, както Петър Стоянов. Въпреки това с течение на времето неговият обществен образ, който в началото се доближаваше по стойност до представата за идеалния политик, все повече се отдалечава от нея. През 1997 г. оценките за президента доближаваха стойностите на политика еталон по характеристиките - симпатичен, честен, опитен. А общественото мнение го определяше като по-некорумпиран, отколкото допускаше представата за идеалния политик в България. Три години по-късно най-големият срив на оценките за Петър Стоянов е точно по показателя некорумпиран. С цели 12 пункта е спаднала обществената оценка по този показател. Второто голямо разочарование е в преценката за реализма на президента. С 32 пункта е намаляла оценката за способността му да вижда и оценява правилно това, което става в действителност. Въпреки това в очите на по-голямата част от българите той не е престанал да бъде почтен и честен човек.
По-далеч от обществените норми за идеалния политик винаги е стоял Иван Костов независимо от динамиката на рейтинга си по доверие. Най-голямото отдалечаване ясно личи, когато се оценяват човешките му качества като честност, почтеност, откритост. Близо до обществените очаквания към политика еталон стои лидерът на СДС по характеристиките опитен и реалист. За трите години на власт Иван Костов остава в представите на българите като опитен политик, интересен за обществеността и в голяма степен реалист. Във времето оценката на обществеността за неговата некорумпираност трайно се снижава и остава в границите на ниските оценки. Лидерите на левите формации Георги Първанов и Александър Томов също са си изградили образ на опитни политици, макар и в по-слаба степен от управляващите. Като едно от достойнствата на лидера на БСП общественото мнение определя неговото лично обаяние (симпатичен), полезност за обществото и умереност на политическото поведение. Като слабости се очертават идеализмът, прикритостта и това, че не успява да бъде достатъчно интересен за публиката. Другият ляв лидер - Александър Томов, е по-интригуващ за обществеността, но и по-умерен в поведението си. Негови отрицателни характеристики са прикритостта и елитарността, която излъчва. Относително високи остават съмненията в неговата некорумпираност и честност.
Все по-често напоследък българските политици бягат от самоопределянето си като политическа класа. Усещането за това, че им липсва професионализъм и традиционните за тази дейност умения и ценности, изглежда, ги притесняват да се отличат по този начин от гражданите, които са ги избрали.
Политическата незрялост на обществото и липсата на демократични традиции на управление предпоставя фактът, на който сме свидетели в последните години. Дейците на поредното управление започват от начало да доказват себе си като държавници А това им се удава трудно, защото всяка нова вълна партийци се идентифицира първо с това, че се разграничава от предшествениците си. Така в българската политика приемствеността се оказва основен недостатък. А партийците се нуждаят от много време, за да се превърнат държавници.
Можеш да научиш политиците да говорят, но не и да мислят
Проф. д-р Йордан Ведър, преподавател по реторика в СУ "Св. Климент Охридски", пред "Капитал"
- Преди години в театрите имаше едно явление, което се наричаше "артист по член 9". Става дума за изключително талантливи хора, на които тогавашният Комитет на културата присъждаше звание без образование. Та когато преди две петилетки на заседание на ЦК на БКП избухна демокрацията, в голямата суматоха се навъдиха рой "политици по член 9", които си спретнаха театрална трупа "Кръгла маса". Тази трупа изигра само няколко представления, но стана мост, създаде живата връзка между минало и настояще. Благодарение на нея днес са живи традициите на комунистическата законодателна, политическа, икономическа и прочие самодейност. Самодейността е особен феномен. Тя няма за цел да създава изкуство. Всичко би било прекрасно, ако самодейците не се взимаха насериозно и съзнаваха кварталното си равнище. Оказва се, че ние трябва да слушаме и гледаме само тях. Те са досадни като ресторантски оркестър. Те трябва да създадат фон, а не да се навират с гръм и трясък в ушите, не да се мъчат да станат център на вселената. Та, общо взето, "посланията" на нашите политици приличат на "парчетата" на такава банда от "артисти по член 9", които не искат да проумеят мястото си в цялото.
- Политиците ни съществуват в някаква друга реалност. Техните приоритети са Европейският съюз, НАТО, структурната реформа, приватизацията и т.н. От една страна, посланията им са еманация на тези публично декларирани приоритети, а от друга, на тясно партийните и лични интереси. Обикновеният гражданин има съвсем друга ценностна скала. Живот-смърт, здраве-болест, семейство, дом, работа, хляб, това са нещата, които го интересуват. Политикът, държавникът е длъжен да направи връзката между държавните и националните приоритети и тези на всеки един от нас. Това става именно чрез посланието. Това послание трябва да ми каже как членството ни в НАТО ще се отрази на споменатите по-горе живот-смърт, здраве-болест, семейство, дом, работа, хляб. Човек не тръгва току така да прави жертви. Той трябва да знае какво срещу какво жертва. В армията посланието се нарича харанга. Когато древните казвали "Зад щита или на щита! ", това е означавало "За теб Рим, за теб, майко, за теб, майко на децата ми, ще победя или ще умра! " Когато преди десет години застанахме зад посланието "45 години стигат! Времето е наше! ", подтекстът беше: "Достатъчно са се разпореждали със съдбата ни! Ще изградим свободна и богата родина за децата си! " Връзката между посланието и ежедневието на всеки от нас беше очевидна и тогава ние дадохме рамо на тези, които го издигнаха. Моето поколение изтърпя всички самодейни политически, икономически, образователни, културни и прочие упражнения на комунистите. Същата история сега се повтаря с децата и внуците ми. Значи някъде нещо е сбъркано. Не може да бъде послание искането за търпение, искането "да понесем с разбиране трудностите на прехода". Преди години имаше един анекдот. Лектор говори за прехода към светлото бъдеще на комунизма и патетично възкликва: "Днешният ден е една крачка към бъдещето! ", а една баба се обажда: "Бре сине, докога ще стоим разкрачени?"
- Кризата не е в посланията. Кризата е в същността им като квинтесенция на целите и задачите на дадена групировка или управленски екип и в технологията на тяхното формулиране. Както казах, целите на управляващите не са цели на управляваните. Те не станаха такива по няколко причини. Първата е разминаването на думи и дела. Затова са виновни управляващите. Втората - разминаването между очаквано и получено. Тук сме виновни сами, защото сме им възлагали неизпълними надежди. А не бива да забравяме и сеирджийския характер на нашего брата. Ние избираме управниците си, а след това заставаме отстрани с ръце в джобовете и гледаме как и кога ще се провалят. Немалка вина имат и тези, които трябва да изпълняват посредническата функция - специалистите по връзки с обществеността, имиджмейкърите, пропагандният апарат.
- Всъщност те не са чак толкова много, но в следващите месеци политиците ще ни засипват с оптимистични послания. Въпросът е дали ще бъдат разбираеми за хората, към които са отправени. Засега има много малко неща, които могат да се нарекат послания, достигат до техния адресат. Ако проследим дебатите във връзка с гласуването на вота - нямаше диалог. Просто депутатите ставаха и се изказваха един подир друг. Всички напомняха на първия демократичен дебат след 1989 г., когато един срещу друг бяха застанали проф. Васил Иванов и д-р Желю Желев. Двамата фактически пееха арии от съвършено различни опери. Единият говореше, говореше, говореше и накрая спираше да говори. През това време другият го чакаше да спре думичките си, за да започне оттам, откъдето преди малко е свършил самият той, т.е. нямаше диалог между тях. По същия начин в НС всеки става и пее арията, която му е възложена от груповия режисьор. Но нямаше един режисьор на целия спектакъл, наречен вот на недоверие. Ако го имаше и основната му водеща линия беше интересът на България, щеше да се получи дискусия. А сега всеки стана и на публичното шоу обяви колко той е загрижен на България, колко е добър и гениален, колко е проникнал политически в бъдещето и колко другият е негов антипод, т.е. за нищо не става, не мисли за България, мисли само за джоба си. Извинете, но това много напомня на запалянковците на стадиона. Не можем да си позволим едно поведение на запалянковци в този орган, който управлява България.
- Хората възприемат нещата едно към едно, защото по-голямата част от българите са хора, чисти по душа, които искат да вярват, че ако един човек е заел такава позиция, ако е народен представител, ако е министър - той е човек отговорен. Човек, който, като си отвори устата, трябва да говори истината. И е много трудно на обикновения селянин например да му обясниш, че този човек е станал министър, но не защитава неговите интереси, а изпълнява партийната повеля.
- Да, научили са се да говорят вече. Имам обаче известни резерви по това дали са се научили да мислят като политици, а не като партийни другари, отстояващи дребни интереси. Много хора, когато идват при мен, искат да ги науча да приказват. Те не могат да разберат, че реториката не е наука, която учи хората да приказват. Тя е комплексна наука, която има за задача да ги научи да мислят оперативно в присъствието на други хора, да мислят на глас. Тридесет години преподавам тази наука, в нея трите стълба на красноречието според Аристотел са ясната мисъл, ясното слово, ясният обществен интерес.
- Процесът на създаване на митове винаги е съществувал и ще продължи да съществува, защото една власт трябва да създаде някакъв образ, предназначен за тия, които ще я възприемат. Един мит, който се разпространява от дълго време насам, е - това управление няма алтернатива. А какво ни предлага опозицията? Опозицията не ни предлага нищо, което да е по-различно от позитивните моменти в програмата на тези, които ни управляват сега. Но, застанали от двете страни, те взаимно се джавкат, без никой да покаже ясните, точните механизми за постигането на онова, с което и едните, и другите са съгласни. Едните създават мит за корумпираното мнозинство, другите създават друг мит - ние сме незаменими. Но нито единият е изпълнен със съдържание, нито другият.
- За да слушаш, трябва да имаш демократична нагласа. Трябва да си в състояние да приемеш, че освен тебе другият също мисли. Че също знае, че също иска да направи нещо добро за страната си. Другото, което повечето от нашите говорещи политици не са в състояние да правят, е да формулират проблеми. Те "разказват" фактология. По време на вота, като се изключи Доган и в някои отношения - Драгомир Драганов, останалите, които критикуваха правителството, бяха на равнище преразказване на написаното по вестниците. Нито имаше действително задълбочена принципна и аргументирана критика, имаше заяждане.
- Президентът може да си позволи публично да каже "шът", да каже "ах, ти" или да се обърне към премиера с "кажи им, Иване, те ще те разберат". И на хората това им се нрави.
- Аз защитавам позицията, че от всяко дърво става свирка, но от едното става цигулка, а от другото - дудук. Те имат нужда от обучение по риторика и ме търсят, търсили са ме и преди. Най-често го правят по време на избори и смятат, че за три дни можеш да постигнеш нещо. Писал съм на кандидат-президенти послания и изказвания, на мераклии за слава - речи. Но когато чуя от тях това, което съм написал, в повечето случаи ми се е изправяла косата. Защото това послание не е станало негово. Не можеш просто да говориш, трябва да мислиш на глас. За да мислиш на глас, трябва да си трупал, трупал години наред. Това не се учи за един ден. За да кажеш нещо, трябва първо да има какво да кажеш.
Филчев и неговата команда
Креатурите на главния прокурор може да се окажат по-вредни от самия него
Момчил НЕДЕЛЧЕВ
Ако има нещо, което най-точно да характеризира хората, които заобикалят главния прокурор, то вероятно ще е свързано с армията или полицията. В случая не става дума, че приближените на Никола Филчев се готвят да последват еретичните призиви на бунтовния поет Румен Леонидов и да заграбят властта в страната. Просто почти всички галеници на обвинител номер едно по един или друг начин произхождат от военнизирани структури и в някакъв период от живота си са били стягани от офицерски фуражки... На практика в момента върховната прокуратура, особено касационната й част, наподобява умалено подобие на вече разформированата Прокуратура на въоръжените сили. Служителите на Темида, които Филчев издигна по ключови постове в обвинението, в по-голямата си част или са били магистрати с пагони, или са били обвързани с МВР. Изключение може би прави само зам. главният прокурор Цони Цонев, който оглавява Върховната административна прокуратура. Той е и единственият ръководен кадър във ведомството на Филчев, който е назначен по стандартния начин, тоест с решение на Висшия съдебен съвет. Всички останали любимци на главния прокурор заемат постовете си с вътрешни заповеди, които почти никой не е виждал и чиято законосъобразност би могла да бъде оспорена.
Всъщност първоначално Цонев оглавяваше Върховната касационна прокуратура и също беше назначен с вътрешна заповед. След неколкомесечна работа обаче отношенията между двамата охладнели и и.д. зам. главният прокурор искал да си подава оставката. За да не избухне публичен скандал, той склонил да се премести някъде далеч от своя шеф, а именно във Върховната административна прокуратура. Подобна участ сполетя и бившия и.д. шеф на следствения надзор в прокуратурата Цеко Йорданов. В началото на тази година той също изпаднал в немилост и бил изстрелян към административната прокуратура, въпреки че досега винаги е бил военен прокурор и се е занимавал главно с наказателни дела.
"Филчев предлага безпринципни решения на Висшия съдебен съвет и затова твърде често колегите в съвета ги отхвърлят", коментира ситуацията висш магистрат, пожелал да остане неназован. Това обаче ни най-малко не спира главния прокурор да назначава когото си иска и където си иска.
Така на сцената отново се появи скандалната фигура на о.з. полковник Николай Колев - бивш и.д. прокурор на въоръжените сили, който беше свален по времето на Татарчев, но след падането му пак изплува от лепкавата тиня на военното обвинение. Колев се полза със славата на един от най-близките хора на Филчев и с вътрешна заповед беше издигнат за шеф на инспектората в прокуратурата. Връзката между двамата датира отдавна и, изглежда, е толкова неразривна, че главният прокурор поиска синьото мнозинство да ремонтира Закона за съдебната власт, за да защити бившия шеф на военните прокурори. О.з. полковникът беше заплашен от дисциплинарно наказание, след като комисия на Висшия съдебен съвет стигна до извода, че магистратът е оказвал масиран натиск върху апелативния прокурор на Варна Васил Миков. По странно стечение на обстоятелствата съпругата на Миков стана обект на втори бомбен атентат миналата седмица. Самият апелативен прокурор на Варна пък даде да се разбере, че вече може и да си подаде оставката... Всъщност имената на Колев и Миков най-често изплуват около скандалите с участието на местната групировка ТИМ. Тя контролира голяма част от ставащото в морската ни столица и е близка до популярния сателитен канал M-SAT. Както изглежда, станалият обект на два терористични акта Миков надали е най-големият приятел на местните силови формирования. За сметка на това Колев се смята за един от хората, през чиито ръце, образно казано, са минали всички варненски мутри, докато е бил прокурор в морския град.
За близък до бившия шеф на военната прокуратура се смята и сегашният и.д. началник на Върховната касационна прокуратура Христо Манчев. За него се знае твърде малко, тъй като беше изтеглен от Стара Загора и до момента не е успял да се замеси пряко в нито един публичен скандал. За Манчев обаче се твърди, че преди да стане зам.-шеф на старозагорската окръжна прокуратура е работил и като военен следовател. Там жизненият му път се засича с този на Николай Колев, който надзирава разработката срещу тогавашния шеф на старозагорските контраразузнавачи майор Оник Калустян. Началникът на регионалната служба "Сигурност" беше изпратен на съд покрай аферите около ДЗУ - Стара Загора. Впоследствие обаче се оказа, че нарочената от Колев за "христоматийна" разработка така и не може да се докаже в съда и Калустян се оказа оправдан. Това обаче, изглежда, не пречи на бившия военен прокурор да изтегли нагоре някои от своите старозагорски помощници.
Доста нелепа е и появата на бивши служители на МВР във ведомството на Никола Филчев. Незнайно как там се оказа доскорошният говорител на МВР полк. Чавдар Крумов, който беше един от най-верните хора на бившия вътрешен министър Богомил Бонев. След кадровите промени в правителството обаче имиджмейкърът на вътрешното ведомство започна да брани интересите на Филчев със същите методи и плам, с които преди 2-3 години направи на пух и прах и без това позамацания публичен образ на Иван Татарчев. Всъщност доста хора от политическото мнозинство искрено недоумявали какво прави човек като Крумов редом с номинирания от тях главен прокурор. Доста от лидерите на управляващата партия изпитвали притеснения, че имиджмейкърът на Филчев може да е топла връзка между обвинението и лагера на бившия вътрешен министър Богомил Бонев... Останалите хора на ключови постове в обвинението също попадат в категорията "униформен магистрат", но с тази разлика, че са просто изключително верни на главния прокурор. Шефовете на отделите "Следствен надзор" и "Административен" Митьо Марков и Павел Павлов също произлизат от ковачницата на кадри "Прокуратура на въоръжените сили", но с тази разлика, че не са стратези на обвинението, а просто изпълнители. Специално внимание заслужава може би само прокурорът от отдел "Инспекторат" Спартак Дочев, който за кратко си извоюва славата на "грубата сила" в обвинението. Когато някой прокурор възнегодува срещу действията на Филчев, отнякъде винаги изскача бившият служител на Народната милиция и ексшеф на охранителна фирма "Скарабей" Спартак Дочев... Не ровете в мръсното бельо на приватизацията
Парламентарна анкетна комисия да раз - следва приватизацията, да се стопират големите сделки, да се търси някакво приватизационно възмездие със задна дата. Такива галещи електоралното ухо идеи плъзнаха в последните седмици, лансирани от видни опозиционни депутати.
Защо се иска това?
Сигурно защото твърде малко остана за разпределяне от държавната баница и опозицията опитва и тя да се включи в разпределянето на последните парчета от държавната трапеза и паралелно с това да понатрупа политически дивиденти от разкритията за корупционната и шуробаджанашката приватизация на СДС.
Докъде може да доведат тези искания?
По всяка вероятност доникъде. Най-малкото защото ефективността от досегашните анкетни комисии клони към нула. Но ако все пак схемата проработи - какво следва? Безкрайни съдебни дела; затвърждаване у инвеститорите (външни и вътрешни) на убеждението, че България е крайно несигурно място за техните пари, и окончателна декапитализация на приватизираните предприятия от настоящите им собственици (които няма да знаят дали и утре ще са такива).
Дали не е по-добре, вместо да се опитваме да препираме мръсното приватизационно бельо, просто да го изхвърлим и да забравим за него. И да насочим усилията си към това новите собственици, били те сини, червени, български или чужди, РМД или стратегически, да получат реална сигурност за собствеността си и ясни правила на пазарната игра, които най-сетне да отбият свързания с политиците бизнес от държавната хранилка.
Властта се разболя от параноя
Йово НИКОЛОВ
Щом на властта й се разклатят краката, тя започва да вижда заговори около себе си и да я тресе параноя. Влизат в употреба думи като преврат, офицери, извънредно положение, спецслужби, подслушване. В последните десет години това се е случвало прекалено често, за да е случайно. Мнозина анализатори направиха опит да сравнят пролетта на 1996 със случващото се в момента, но се препънаха в различията между вътрешнополитическия живот тогава и сега. И бяха изказани доводи за разликите в състоянието на партиите, играчите, икономическата ситуация. Но пропуснаха приликите. Между настоящата атака срещу кабинета на Иван Костов и началото на падането на Виденов има много важни общи елементи и те са свързани точно с обществената параноя и нейния инструментариум, който постави началото на края на управлението на БСП.
В началото на 1996 г. лидерът на БСП беше мишена както на опозицията и медиите, така и на голяма част от своите в партията. Антикорупционният дебат пак течеше с пълна сила по вестниците, а думата "подкупни" се срещаше почти толкова често, колкото сега. С тази разлика, че обвиненията бяха за кражба от банковата система, а в момента става въпрос за приватизацията. И в единия, и в другия случай обаче се преразпределяше държавен финансов ресурс. Тогавашната опозиция водеше обвиненията в корупция срещу БСП и приятелския кръг "Орион". "БСП не е на себе си в момента... Много от тях са корумпирани. Става въпрос за явни кражби на големи пари и тези кражби са направени с участието на част от тях", казва Иван Костов през юни 1996 г. Сега премиерът Костов обича да казва, че когато през 1996 г. е говорел за корупция в средите на БСП, той го е правил с документи в ръка, и дава за пример как от парламентарната трибуна размахал документи за приятелския кръг "Орион", за ужилването на Централна кооперативна банка и създаването на Българска земеделска и промишлена банка. Малцина си спомнят, че Костов размаха тогава разработките на ЦСБОП и НСС за хората около Жан Виденов, които той получи от лидер на вътрешната опозиция в БСП. По същите канали същият доклад достигна до медиите. Разработката беше изнесена от бивш служител на НСС и НСБОП.
Какво е общото между тогавашния доклад и появяващите се сега разкрития за корупция сред зам.-министри и съветници в правителството на Иван Костов? Техният източник са същите служби, а хората, които ги дават на опозицията и медиите, са техни бивши началници. И в двата случая те се целят в партийния лидер премиер, а мишената са неговите съветници.
Общото между онези и тези доклади е и това, че няма да доведат до осъждането на обвинените в тях. Както никой от "Орион" не пострада от докладите на ЦСБОП и НСС, така и бившите зам.-министри Едит Гетова и Марин Маринов и съветникът Веселин Балевски или шефът на ГУП Константин Таушанов не могат да бъдат осъдени за корупция. По една проста причина - доказването на корупцията е изключително труден процес. Но използването на тези разработки води до опредметяване на абстрактното понятие "корупция". Въпреки възможността голяма част от изнесеното в тях да е истина.
Задачата на изнасянето на тези доклади обаче е да свали/разклати някого от властта, защото обществото не вярва на изнесеното в медиите, но когато същите обвинения бъдат материализирани в доклад на спецслужба, започват да звучат сериозно. Така вътрешната опозиция на Жан Виденов искаше да го отстрани от кормилото на БСП и управлението на държавата и да предизвика създаването на втори кабинет на левицата.
Разработките за Марин Маринов и Едит Гетова също са направени от НСС, за Веселин Балевски и Таушанов от НСБОП, а бяха широко коментирани от бившия вътрешен министър Богомил Бонев и ген. Кирил Радев. В случая Богомил Бонев играе ролята на вътрешна опозиция в СДС. Той беше член на първия кабинет на Костов, но не и СДС-партиец. Макар мнозинството в парламента да се кълне, че е единно, и те като БСП през 1996 се раздират от вътрешни борби, свързани най-вече с икономически лобита и интереси.
Затова, когато ексминистърът проговори за първи път, всички видяха в неговата проява заговор срещу властта и заподозряха, че крилото на Евгени Бакърджиев стои зад атаката на Богомил Бонев.
И през 1996 г. миришеше на преврат. Нещо повече, през юни лидер на БСП пусна слух в парламента, че о.з. генерали искат да вземат властта чрез кървав пуч, САЩ били заделили 30 милиона долара, а президентът Желев знаел. Година по-късно бившият секретар на МВР Цвятко Цветков обясни, че е имало разработка на Националната служба за сигурност за група около о.з. ген. Люцкан Люцканов, която дори разпределила министерските кресла между себе си и група емигранти. Генерал Люцканов тогава беше съветник на СДС по сигурността. Разработката се оказа съшита с бели конци партенка, но така или иначе тя съществува.
По същия начин и сега в пространството се хвърлят подобни идеи, изпълзяха бивши военни и ченгета, чиито гласове не се чуваха отдавна, а политическото пространство заприлича на паноптикум. Миналата седмица хората от Съюза на патриотичните сили и военните от запаса "Защита" обявиха, че са се припознали в думите на премиера към президента. Костов каза на Стоянов, че сдружения на бивши военни и ченгета гледат към властта. От "Защита" отрекоха да заплашват конституционния ред на страната. Другата организация на бивши военни и генерали е в БСП и сред нейните учредители са о.з. ген. Любен Петров, адмирал Дичо Узунов и др. И тогава, и сега това бяха чисто параноични видения на управляващите.
"Ресурс за смяна на властта има само в МВР", съобщи миналата седмица о.з. полк. проф. Евгений Гиндев в интервю за "24 часа". Той е главен секретар на "Защита". Само дето никой не обяснява защо властта ще прави преврат срещу себе си. Или може би се има предвид останалите във вътрешното министерство хора на Бонев. С всеки изминал ден те стават все по-малко. Но подобни изказвания често се използват, за да се въведат мерки, които да демонстрират, че властта контролира положението. Вътрешното министерство беше употребено по този начин и през 1996 г. Криминогенната обстановка по някои елементи беше идентична. Чести бомбени атентати, ръст на кражбите на автомобили, кадрови промени. Засега липсва само знаков взрив като този в подлеза на НДК на 17 юли 1996 г. Този атентат, чиито автори не са известни (но съществуват реални съмнения, че това е работа на самите служби), беше използван за приемането на Постановление №255 за предприемане на мерки за ограничаване и недопускане на терористични действия. Подновени бяха контролно-пропускателните пунктове, по улиците започнаха да патрулират смесени двойки на полицаи с войници от вътрешни войски, предвидени бяха мерки за затягане на дисциплината в армията и МВР, в някои обекти от национално значение. Правеше се всичко възможно, за да се имитира сигурност и контрол на ситуацията. Вместо това се създаде впечатление за нестабилност и обезверяване на обществото.
И тогава, и сега бомбените взривове не са нищо друго освен разчистване на бизнесвзаимоотношения. А това е така, когато правосъдието в държавата не работи.
Има и още едно общо между ситуацията през 1996 г. и сега - абсолютната неадекватност на управляващите да разчетат знаците, които общество излъчва към тях. Липсата на правилни управленски решения, несигурни действия и интровертност. Това води до повторяемост на ситуацията. За съжаление и колкото и да не им се вярва на някои, управляващите в момента тикат електората към решение тип "януари 1997".
Но както казва Карл Маркс, всяка историческа ситуация се повтаря поне два пъти. Първия път като трагедия, втория път като фарс.
Чичо Томовата колиба се разклати изоснови
Евролевицата трябва да се разпадне, за да се обедини социалдемокрацията
Митко МАНДЖУКОВ
Поредната порция скандали, с които политиците от Българската евролевица почерпиха публиката, показаха, че митът за добрия политик Александър Томов, способен да оцелява и да управлява, е разрушен. За първи път закърменият с апаратни интриги бивш комунист Томов не демонстрира кой знае какви възможности за овладяване на собствената си партия. Последователно срещу него се надигнаха най-големите организации в Пловдив, София, Добрич, Силистра и Варна. А дислокацията на антитомовистките настроения дава основание вече да се говори не само за криза в ръководството, а за криза в цялата партия. В този смисъл е заплашено не просто влизането на евролевицата в следващия парламент, а нейното съществуване. Повечето от опонентите на Томов вече не виждат спасение за Българската евролевица и сериозно обмислят варианти за по-нататъшна политическа реализация. А те не са чак толкова много.
Формален повод за новата вълна напрежение в евролевицата този път стана почти конспиративното запазване на знака "Българска евролевица - социалдемократи" от Росен Карадимов. Томов не издържа на факта, че някой от партията прави нещо, без предварително да се е допитал до него и обвини своята опозиция в подготовка за отцепване след евентуален неуспех на конгреса. Изненадващо обаче за лидера на БЕЛ се оказа реакцията на делегатите от софийската градска организация и членовете на Националния партиен съвет, които бяха по-скоро радостни, отколкото притеснени от разцеплението. Дори от поддръжниците на Томов можеше да се чуе: "щом искат, да се цепят".
Отделянето на хората около Николай Камов и Бойко Радоев от партията май че става единственият логичен изход от конгреса, ако делегатите не ги подкрепят. А последните конференции показват, че лидерът ще положи големи усилия, за да задържи лидерския пост дори с цената на апаратни фалшификации.
Иначе евролевите нямат различия по идеята за обединение с БСДП. Това е стара мечта, която Томов препотвърди миналата седмица. Самото обединение обаче няма за цел да увеличи електората на бъдещата формация, защото БСДП разполага с незабележим ресурс от гласоподаватели. Този ход на евролевите е по-скоро знаково действие, което цели ясна и окончателна идентификация. Намерението и на Томов, и на неговите опоненти е да намерят историческа и идеологическа база за присъствието си в политиката, различна от тази на старата им партия - БСП. Още повече че след индикациите за социалдемократизация на столетницата евролевицата увисва във въздуха като ненужна политическа формация. Това естествено породи и очаквания около завръщането на антитомовистите обратно в партията майка, което обаче е малко вероятно.
Въпреки всеобщото желание на евролевите за обединение на българската социалдемокрация опозиционерите на Томов засега показват по-големи шансове за реализацията му. Сегашният лидер на БЕЛ разбира обединението по-скоро като преливане на БСДП в БЕЛ. Всички опити за обединяване на социалдемократическите партии в България се провалят на няколко пъти, като вината за това носят Александър Томов и Кръстьо Петков, които не се споразумяха кой да е лидер. В крайна сметка се разбра, че единствено почетният председател на БСДП - д-р Петър Дертлиев, е човекът, който може да символизира социалдемокрацията в България и само той може да посочи водача на бъдещата обединена партия. Томов реши, че е дошъл неговият звезден миг, когато лидерът на ОБТ привидя социалдемокрация в БСП, но Томов не успя да спечели благословията на Дертлиев. А и представителите на БСДП не могат да се примирят с лидерските амбиции на евролевия лидер. Именно затова Томов направи опит да спечели за личната си кауза председателя на БСДП - Петър Агов, но впоследствие се разбра, че от него нищо не зависи.
За разлика от това опонентите на Томов, вече обединени около кандидатурата на Камов за лидер, се радват на завидни симпатии от страна както на редовите социалдемократи, така и на Дертлиев. На нарочна сбирка на дискусионен клуб "Време", на която бяха поканени представители на всички леви партии, Камов с помощта на Дертлиев се самолегитимира като бъдещия лидер на една обединена социалдемократическа партия. Политическата изолация, в която изпада Томов, личеше и от факта, че той не беше поканен на тази среща. А поведението на останалите лидери подсказва, че за тях вече няма значение кой ще бъде председател на евролевицата.
Опонентите на Томов не спряха дотук и на свой ред заклеймиха своя председател, че е носител на синдрома на разцеплението. Росен Карадимов обяви, че председателят на евролевицата не е заличил регистрацията на Гражданското обединение за републиката (ГОР). Бившата организация на Томов де факто не съществува, защото е една от съставните части на сегашната евролевица, но де юре ГОР съществува, а лидерът на БЕЛ е председател на две партии. А това е противоуставно. Така опозиционерите обвиниха своя лидер, че си пази вратичка, ако случайно не успее да оцелее след втория конгрес на евролевицата. Според тях лидерските амбиции на Томов не биха му позволили да остане обикновен член на партията, което ще го накара да реанимира ГОР. Това е доста наивно обяснение, защото е малко вероятно това да се случи. Александър Томов все още може да разчита на някаква подкрепа в партията, което му осигурява възможност да влияе върху поведението на евролевицата или на бъдещата социалдемократическа формация. Въпреки това евролевият водач започва да губи форма - първо обясни, че нямало как да заличат старата му организация, защото членовете на политическото ръководство на ГОР се разпръснали и било невъзможно да се съберат техните подписи. След това заяви, че в съда му казали, че след като има политическо решение за вливане в Българската евролевица, нямало нужда от заличаване. Но политическият секретар на евролевицата Александър Александров го контрира, че не е имало официално решение за вливането. Всъщност скандалът с незаличената регистрация на ГОР рикошира и върху поддръжниците на Томов, които в позната си и влиятелна част са горяни - Петя Шопова, Иван Бойков, Иван Тодоров, Димо Димов, Кирил Ерменков и председателят на столичната организация - проф. Матей Матеев. Според опозиционерите на Томов уставът на евролевицата не предвижда наказания за подобно двучленство, но конгресът може да вземе всякакво решение.
По-късно през седмицата се разбра, че още една от съставните части на евролевицата е с незаличена регистрация и нейните членове също са в нарушение на устава - Алтернативното социалистическо обединение (АСО) - независими с председател Любомир Стефанов. Също така стана ясно, че АСО-независими свикват своята IX национална конференция. Като се има предвид, че Стефанов подкрепя кръга около Камов, вероятната причина за конференцията може да бъде обсъждане на вариант за напускане на евролевицата след евентуален неуспешен конгрес. А по-нататъшната съдба на шепата алтернативни социалисти е единствено в замислената Българска евролевица - социалдемократи и в очакваното й обединение с БСДП. И въпреки че оттеглянето на АСО-вистите от Томов не може да й повлияе на крайния резултат от вътрешнопартийната борба, това най-вероятно е финалната фаза на разкапването на еклектичния проект, наречен Българска евролевица.
Писано върху вода
Анелия ВЕЛИКОВА
Обреклите се на театъра рано или късно се примиряват, че славата и триумфът траят колкото аплодисментите след поредния спектакъл. Спускането на завесата е като гилотина между публика и актьори, то слага край на магическото съпреживяване (ако взаимно са успели да го сътворят тази вечер) и остава да зее само ненаситната паст на празната зала. Резултатът от неколкомесечен творчески процес понякога е като кръговете, оставени от запратено по водната повърхност камъче. Живее само миг, после се изгубва завинаги.
Една излязла наскоро книга се опитва да пребори едновременно преходността на театралното изкуство и човешката тленност. "Огледала" (съставители Майя Праматарова и Никола Вандов, "Et cetera", София 2000) е посветена на режисьора Стоян Камбарев (1953-1998). Портретът-пъзел е съставен от парчета рецензии, късове дневник, части от интервюта, публикации на самия Камбарев, анкети, снимки от спектаклите, сценографски ескизи, факсимилета на ръкописи. Авторите като в спиритически сеанс са хванати в кръг за ръце, опитвайки се да извикат духа на покойния режисьор. Спектаклите "Черна дупка" (ДТ Варна) и "Три сестри" (театър "София", Аскеер'99 за най-добро представление, награда на САБ за режисура) все още дават шанс да се попадне за час-два в неговия свят. В относително кратката му биография на режисьор (започва да се занимава с театър 30-годишен, вече дипломиран инженер-математик) са вписани още "Редници" (1985), "Музика от Шатровец" (1988), "Завръщане у дома" от Харолд Пинтър (1991, МГТ "Зад канала", станал събитие и предизвикал идването на автора в България), "Майката" (1995, Аскеер'96 за режисура).
По събраното в "Огледала" може да се реставрира не само образът на Камбарев, но и случилото се с българския театър през последното десетилетие.
"От себе си и от другите искаше да изцедят най-качественото и стойностното. Да работиш и да общуваш с него пълноценно (ако това изобщо бе възможно) означава да бъдеш изваден от състоянието си на вътрешен мир, да бъдеш изтръгнат от процеса на битуване и, доколкото е възможно, да постигнеш състояние на чистия дух... Той имаше нужда от автономна духовна територия, обитавана само от хора с неговата "кръвна група, за да може да работи с месеци, преди да поеме риска да покаже постигнатото в този процес. Може би към това несъзнателно се стремеше демоничният му дух.
- Камбарев, съгласен ли си с това? Не!? Тогава прости ми, ако можеш... " (Елена Цикова, 8 април 2000).
"Аскеер" на везните
Анелия ЯНЕВА
Колко тежи един "Аскеер"? Сигурно колкото авторитета и признанието, които съпътстват най-популярната театрална награда у нас. Или пък колкото ония 1000 DEM в плика? А може би колкото бронзовия воин на Георги Чапкънов, чиято каска все пада. Дали пък няма да се окажат най-тежки сълзите, проронени от Йордан Радичков, Валери Петров и Мария Каварджикова, когато я получаваха?
За 10-те години, откакто съществува наградата, нейните учредители от театър "Българска армия" подариха най-много радост на своите колеги. Те възвърнаха самочувствието им и им дадоха шанс да се почувстват бляскави, макар и като Пепеляшка - само за една нощ. Накараха ги благородно да се състезават помежду си с надеждата, че трудът им (може би) ще бъде възнаграден. Морално и инак.
Раздаването на "Аскеер" започна някак на шега като пародия на "Оскар", закачка между колеги и напук на онези, които зачеркнаха труда на театралите, отнемайки признанието за него. За 10 години обаче волно или неволно, признавано или не, наградата се превърна в мерило за постигнатото през сезона. Стана част от биографията на българския театър. Ще рече, нещо много по-различно от огласените първоначално намерения за нея. А това означава, че нещо в тези, които я присъждат, и начинът, по който се определят, вече трябва да се промени.
Още от номинациите за "Аскеер" 2000 пролича, че тези, които имат решаващата дума:
Васил Михайлов, един от авторитетите на "Аскеер", заяви, че сезонът бил слаб. Каза го въпреки спектакли като "Черното руно" на "Сфумато", "Арт" в "Зад канала", "Гледалото" в "Сълза и смях", "Коварство и любов" на Пазарджишкия театър. Миналата година аскеерци благоволиха да допуснат и театрални критици при определянето на номинациите. Тази година отчетоха "грешката", взеха нещата в свои ръце и резултатите са повече от очевидни.
След като през 1997 признаха "Апокриф" за най-добро представление, академиците решиха, че са изпълнили дълга си към "Сфумато". И проспаха спектакли събития като "Квартет" и "Черното руно". Оцениха Николай Урумов едва в Народния театър. Макар че той си беше прекрасен актьор и като Малволио ("Дванайсета нощ", Свободен театър), и като Хлестаков в "Ревизор" на Лилия Абаджиева. Пропуснаха да забележат изгряващата звезда на Петър Калчев ("Епични времена", "Коварство и любов", "Разбойници"), макар че той е непоклатим дори в слаб спектакъл. Побояха се да дадат и тази година награда на Пламен Марков, въпреки че едва ли някой ще намери кусур на неговия "Арт" и ненадминатото трио Владимир Пенев, Атанас Атанасов и Иван Петрушинов. Определиха за спектакъл на годината "Вуйчо Ваньо" въпреки неговия средностатистически вид. Поставиха Здравко Митков в недостойна конкуренция със Стоян Радев и Галин Стоев, чиито спектакли дишат прах на опашката на сезон 1999/2000. А работата му в "Развратникът" може да издържи и тежка артилерия.
За десет години наградата "Аскеер" порасна, а тези, които я присъждат, остаряха. А сега накъде?
Суфле с риба по португалски
Цаньо СЪРНЕВ
Загрявам растителното масло във форма за суфле и поставям в нея рибените филета, дебели два пръста. Посолявам ги. Между тях слагам доматите, които съм срязал на две, лука, нарязан на филийки, много тънко нарязаните моркови и раците от консервата. Мятам рибата в нагорещена фурна и я задушавам двайсет минути.
От маслото и брашното правя светла запръжка. Разреждам я с малко рибен бульон или с вода, добавям ситно нарязания копър, сол и черен пипер.
Соса изсипвам върху рибата, поръсвам с настърганото сирене и я връщам още десет минути във фурната.
Поднасям я с бял хляб и зелена салата.
Копърът - любовната драма на рибите
Забелязахте ли кой е гръбнакът на това суфле? Не е рибата, както бихте си помислили, тъй като рибешкият гръбнак често е висял по вратите в нашата литература. Безгръбначният копър е гръбнакът на суфлето!
Ако го нямаше копърът, "другият" живот на рибата би изглеждал по-малко пъстър и вкусен. Младите, пък и на преклонна възраст картофи не минават без копър или девесил. Пресните и киселите краставици още при връзването вместо мама са произнесли копър. Само едно нещо е по-тъжно от оскубан паун - таратор без копър.
Копърът е скелето на много манджи. Копър са обичали във Вавилон още през VII век и песни са пели за това, че ги дарява с жизненост и здраве. Един тогавашен цар е имал градина с лечебни растения, между които и копър. В Европа този деликатен миризливец идва по времето на Карл Велики. Ако отидете в Англия и искате да си купите копър, след като сте пили от черната им бира, направо им кажете да ви дадат няколко връзки "дил". Това на фона на големите им възглавници означава приспивам. Още от древността тази подправка лекарство била използвана за успокояване на нервите или за ликвидиране на смутове в храносмилането. Днешната суматоха в нашето храносмилане едва ли би се оправила от копъра. За нея трябва месо.
Щом копърът се мота из лечебните градини, редно е да върши и някаква работа. Пресен копър, смесен със свинска мас, се явява като артилерия срещу въшките. Но както и другите зеленчуци, копърът "отива" на възраст. За да го запазите млад и закачлив, си купете няколко връзки и ги нарежете ситно. Вземате формичката за лед и я пълните с копър. Слагате я във фризера. Като стегне, изсипвате кубчетата и ги събирате в торбичка. Така може да правите, докато напълните чувал. За него ще са ви нужни един тон риба или същото количество краставици.
Консервирайте и си мислете: "Ако го нямаше копъра, дали щяхме да знаем нещо за Вавилон?"
Що е то клуб?
Ани МЛАДЕНОВА
The Club ("Клубът") се намира на ъгъла на ул. "Виктор Юго" и бул. "Евлоги Георгиев" (втората пряка вдясно след "Орлов мост" в посока към театър "София"). На гърба на приятно оформеното меню с графики, напомнящи за илюстрациите на "Алиса в страната на чудесата", са извадени всички значения на думата club, изредени в American Heritage Dictionary. Едно от тях е "група хора с общи интереси, които се събират регулярно", както и мястото, където провеждат срещите си.
The Club има всички предпоставки да се превърне в такова място, въпросът е за кого. Потенциални клиенти са както служителите на намиращите се на 100-ина метра БНТ и Британския съвет, така и учениците от Испанската гимназия. Три групи хора, които едва ли принадлежат към един и същ клуб.
Иначе интериорът се отличава с добри пространствени решения. Заведението е разделено на две части - едната - с бар-плотове и високи столчета, а другата - с удобна мека мебел. Скоро в сенчестия заден двор ще заработи и лятна градина. Мебелите от червеникаво дърво и тъмнозеленият мокет в съчетание с приглушеното осветление напомнят малко за познатите от филмите салони за частни картоиграчески сбирки (вероятно отново намигване към едно от значенията на английската дума club - спатия).
Асортиментът на алкохол е стандартният - предлагат се по 4-5 вида уиски, водка, джин и текила. В скоро време ще има и лека кухня.
Светлините на "Палмата"
Европа и Азия си поделиха наградите в Кан, Америка бе изолирана
Валентина СТАНЧЕВА
Освен с хубавото вино, камамбера, изкуството на любовта и световната купа по футбол французите са известни и с аристократичния си национализъм. Това ще рече, че всичко френско, на каквото и ниво да е, все е хубаво. Що се отнася до киното пък, чувството за уникалност е още по-развито. И естествено мотив за това има - Франция прекрасно се вместила в кутията за филмова лента и стои на почетно място на рафта на киното. Страната на Реноар и Трюфо се гордее и с филмовия фестивал в Кан, чието 53-о издание беше от 10 до 21 май 2000. Въпреки външния блясък и нашествието на звезди в последните години форумът не е отворен толкова към широката публика, колкото към професионалистите, занимаващи се с кино (и витаещи около него). Залите на Кан са натоварени и с нелеката политическа мисия да представят (и съответно награждават) най-доброто от европейското и азиатското кино и доста често да показват съвсем не най-добрите образци на американското. Директорският престол на Жил Жакоб всяка година гори в страшен огън, тъй като не трябва да пада нивото на селекцията, трябва да се оправдава огромният бюджет, да се организира безбройният персонал, да се посрещнат, както подобава, величия като Фей Дънауей, Елтън Джон и Браян де Палма и пърхащите около тях френски популярни лица, да се координират многобройните мероприятия, много от тях по-близки до киноиндустрията, отколкото до изкуството, защото малко или много Кан е фестивал на протокола.
Но този път домакините преглътнаха голямо разочарование. Нито един френски филм или актьор не взе награда, което предизвика дискусии в кафенетата и въпроси в пресата. Още повече че председател на журито беше французин - Люк Бесон.
Страничният поглед на наблюдателя в Кан 2000 съвсем ясно улавя, че Бесон и оценяващите му колеги, сред които Никол Гарсия, Джонатан Дем, Кристин Скот Томас, Джеръми Айрънс и Барбара Зукова, отдават професионалните си предпочитания към филми, твърде близки до класиката. Експерименталните форми и съдържания отстъпват пред семплата линия на разказа, искрената емоционалност, топлината в очите на героите. Ето защо носител на "Златна палма" стана "Танцьорка в мрака" на Ларс фон Триер. Датският режисьор е създател на донякъде авангардния (и донякъде инфантилен) манифест за чистотата на киното "Догма 95". Сега обаче той сякаш е позабравил манифестите и широко е отворил вратата на сърцето си. Може спокойно да се каже, че това е най-чувствителният му и разтърсващ филм, далеч от хладния чар на "Идиотите", протяжната трагиромантика на "Порейки вълните", аристократичната жестокост на "Европа". "Танцьорка в мрака" се отличава с искреност и простота: чешката емигрантка Зелма (Бьорк) работи във фабрика в затънтена щатска провинция. На този свят тя има само няколко ценни неща - всеотдайността на най-добрата си приятелка (Катрин Деньов), любовта на сина и завладяващата магия на мюзикъла. И всичко би било прекрасно при Зелма, ако тя не криеше мъчителната тайна на живота си - прогресивно ослепяване, което генетически ще се прояви при детето й. За да го спаси чрез операция, тя събира всеки цент. Докато един ден съдбата неволно я отвежда на смърт.
Между сълзите Фон Триер е оставил място и за усмивката, за въздишката, провокирал е сетивата, разума и чувствата. И колкото и жесток да изглежда финалът на филма, от него извира и тънък лъч оптимизъм. Оставаш без дъх накрая, грабнат и от гениалното съчетаване на съвременен текст и музика с класическата традиция на бродуейския мюзикъл и европейския символизъм в поезията. А в своя дебют като актриса исландската певица Бьорк показва, че в дръпнатите си очи може да побере много емоционалност и нюансираност на чувствата. Ето защо призът за женска роля безусловно й принадлежи.
Другите съществени награди отидоха при азиатските кинаджии. Големият приз на журито получи "Дяволи пред вратата" на китайския режисьор Джуанг Уен. Филмът е разказ за пленничеството на японец и неговия преводач в затънтено китайско село по време на гражданската война срещу японското господство. Зад паравана на политическата идея фино изплуват темите за хуманизма, достойнството и отговорността.
Далеч от екстремиката на такава житейска ситуация се движи ежедневният разказ в тайванския филм "И, и", получил наградата за режисура. Режисьорът Едуард Янг в непретенциозната, но дълбока чеховска атмосфера кръстосва пътищата на две приятелски семейства и техните съседи, за да изведе дискретно тезата, че чувствата постепенно умират, задушени от ежедневието. За обичта, съседите, за играта на хармония и изневярата става въпрос и в "Желание за любов" на Уонг Кар-Уай (Китай). За великолепното си изпълнение в него Тони Ленг взе приза за мъжка роля. Немалко силни актьори има и в "Сватба" на руснака Павел Лунгин, отличен със специална награда на журито за ансамблово актьорско изпълнение на Марат Башаров, Мария Миронова, Андрей Панин, Александър Семчев, Владимир Симьонов и Мария Голубкина. Изключително добре приет от публиката, филмът на Лунгин (един от най-обичаните в Кан източноевропейски режисьори още от времето на своя "Такси блус") е шеметна история за руската душа, руската любов, руската водка и руската мафия. И докато при Лунгин криминалният момент е загатнат, то в "Сестра Бети" на американеца Нийл Лабът разказът се развива именно от елемента на престъплението. Без да е свръхоригинален, а по-скоро детайлно изпипан в завоите на перипетиите, филмът получи наградата за сценарий (Джон Си Ричардс и Джеймс Фламбърг). Това бе и единственият приз на американски адрес.
Като цяло заглавията в различните програми затвърдиха тенденцията, че киното, което се произвежда в Европа, Близкият изток, Азия и Латинска Америка, е провокиращо със семплостта си. Без да е масово, то намира своята публика и най-важното - наистина има какво да каже. Но фактът, че щатските филми съзнателно са пренебрегвани на Лазурния бряг напоследък, се набива на очи. Така че последното издание на Кан остава в съзнанието с образа на европейски мохикан, който защитава старата територия на киното от инвазията на Холивуд. Но само що се отнася до призовете. Защото наградите от най-авторитетния фестивал на планетата носят престиж, обаче големите пазари и големите пари са у американците. И те едва ли са особено разстроени, че светлините на "Палмата" не ги огряват.
Бумерангът на насилието
Игор ЛЕБЕДЕВ
Година 2000, площад "Славейков" в столицата, около обяд.
Изминаваме няколко метра - в градинката срещу кино "Култура", точно навреме за следващия епизод. Сериалът е същият, но с други герои. Момиченце на около годинка усвоява изкуството да поставя единия си крак пред другия, без при това да губи равновесие. Прави една-две несигурни крачки и вече по-уверено тръгва напред. Напред обаче е ул. "Солунска". Родителският инстинкт погва майката, тя догонва детето, хваща го рязко за ръката и го удря по дупето. Веднъж, два пъти, три пъти, четири... малката гледа объркано известно време и се разплаква с всичка сила. Това допълнително изнервя майката и тя продължава по-силно - пет, шест, седем пъти... Такава откровена проява на насилие отдавна не прави впечатление. Всъщност тя е нещо обичайно за нашата култура. На пръв поглед не може и да бъде иначе. Българите са подложени на постоянен стрес вкъщи, в работата. Несигурни са за утрешния ден, живеят на ниво оцеляване и т.н. и т.н. Децата обаче също са жертва на стреса, който мори родителите им. Обикновено това става, когато не взаимодействаме с децата си, а им въздействаме, т.е. използват се авторитарни методи за възпитание. Общуването в този случай протича еднопосочно. Детето получава инструкции, които трябва да изпълнява, макар и да не ги разбира.
Проявления на този стил са както чисто физическите наказания, така и емоционалната принуда. Това усложнява проблема. От една страна, принудата чрез емоция не е толкова лесна за разпознаване, колкото телесното наказание. От друга, често хората не разбират, че упражняват емоционално насилие.
А това се случва всеки път, когато се опитваме да накараме децата да направят онова, което ние искаме, внушавайки им чувство за вина, страх или срам. Достатъчно е да засилим интензивността на негативните им емоции до степен, която ще ги накара да ни се подчинят. Детето прави това, което се иска от него, но под натиска на неприятната емоция. Този модел излиза извън рамките на семейството и когато детето започне да придобива социален опит в училище, често се сблъсква със същото отношение.
Въпреки че на пръв поглед има резултати - децата "слушат", тези похвати залагат бъдещи капани. Рисковете са, че ако направляваме децата си, като стимулираме неприятни преживявания, те започват да свързват собственото си развитие с дискомфорт. Затова и така отгледаните деца по-трудно развиват умения за справяне, за взимане на решения, за общуване.
Децата усвояват стратегиите за оказване на емоционална принуда поради липса на друг образец и по-късно ги пренасят в интимния и професионалния си живот. Кръгът се затваря, когато започнат да ги прилагат на свой ред върху децата си. По този начин емоционалното насилие се поддържа и налага като стандарт в общуването. При определени обстоятелства прилагането на емоционална принуда може да доведе до отклонения в интелектуалното развитие, в поведението и при всички случаи нанася сериозни поражения на емоционалния живот.
Могат ли нещата да изглеждат по друг начин?
Алтернатива на авторитарното възпитание, характерно за патриархалните култури, може да бъде партнирането на децата. Когато детето прави първите си стъпки например в рисуването, то експериментира с всевъзможни форми и цветове, за да изобрази обекти от заобикалящата го среда. Единият вариант е да му кажем "небето не може да е зелено", но това ще предизвика съпротива срещу наложените отвън ограничения. Естествената му реакция е да ги отхвърли. Това се отнася до всички възможни случаи, в които има елемент на принуда. Когато детето порасне, всяка ситуация, която по някакъв начин напомня за тях, отключва автоматично същата реакция. Това пречи на пълноценното общуване като зрели хора.
Вместо да налагаме собствените си правила и да санкционираме допуснатите "грешки", бихме могли да подкрепим самия творчески акт. Това ще стимулира детето да продължи да рисува и то ще се научи да го прави по-добре. С други думи изместваме фокуса от "правилния начин", така както ние го разбираме, към проявата на инициатива. Партньорският стил предполага, че двете страни са равнопоставени. Опитът, знанията и уменията могат да бъдат споделени, а не наложени. Т.е. предлагаме на детето възможността да избира - да прави като нас, или не. Можем да го учим не чрез непроверени правила, а чрез собственото си поведение. Нереалистично е да очакваме от детето си да възприеме правилото "недей да пушиш", ако самите ние пушим.
Разбира се, не е толкова лесно, при положение че върху самите нас често са били прилагани средствата на емоционалната принуда, което допринася за автоматичното им предаване на следващото поколение. Все пак, ако искаме да отгледаме децата си, така че да бъдат щастливи, можем да направим първата стъпка. Например да променим отношението си към децата като към наша собственост. В този смисъл американският психолог Уейн Дайър използва думите на поета Калил Гибран: "Вашите деца не са ваши деца. Те са синове и дъщери на живота, който жадува за себе си. Те се раждат чрез вас, но не от вас. И макар да са с вас, не ви принадлежат."
50 стотинки за Г.П. Емил АНДРЕЕВ
Вчера го видях - унил, стар и съсухрен, протегнал със злоба ръка към небето. А просеше! Застанал бе до фонтана на площад "Славейков" и чакаше някой да хвърли стотинка не във водата, а в дланта му. Но какво си въобразяваше? С тоя зъл поглед, с тая остра брадица и на толкова години!
Отначало го помислих за стария евреин Жак - хранеше някога гълъбите с небесни трохи на площада в Лом. Не, не беше Жак. Жак бе по-нисък и нямаше брада. Но този старец ми бе много познат. Къде го бях виждал?
Хората го отминаваха, дори го отбягваха - отминах го и аз. Просяци много, просяци всякакви - хроми, грозни и мръсни, малки и големи; и само молят и искат, дори някак си нахално те карат да се чувстваш отговорен за тяхното оцеляване.
Тъкмо бях слязъл от трамвая. И там - пак просяци: две циганчета - с акордеон и пластмасова чашка - жално вият песен без думи, вървят между пътниците и искат. "Не са наши, - определя ги възрастен циганин, пътник с парцалива чанта и задух - я сръбски, я румънски са. Наште ги мързи да работят. А тия поне вършат нещо. Абе... " Другите мълчат и мислено въздишат - не ни стигат българските! И така - всеки към своята спирка.
В джоба си имах 50 стотинки - бели и нови - малка монета за нищо. Но не я дадох на стария просяк. Въртях я в пръстите си, играех си с нея в празния джоб и припряно крачех към фонтана - от просяк на просяк.
Колебаех се - да му я дам ли? Защо? Как ще му помогна само с 50 стотинки - и точно аз? Няма ли да го унижа? Нима той вече не се бе унижил, щом бе застанал да проси? Толкова просяци се навъдиха, как да помогна на всичките! Колко ли още щях да срещна на площад "Света Неделя"? И музиканти, и врачки, и предлагачи на какво ли не... И тогава го познах - Г.П.Стаматов! Той беше. Нямаше съмнение: същият поглед - ядовит и мнителен, същата брадичка - бяла и настръхнала под месестия нос. Такъв го бях запомнил от малката снимка в учебника по литература. Приликата бе поразителна. Но какво правеше тук Г.П.Стаматов и защо просеше? Възможно ли бе да е той? Нима наистина просеше или просто зловещаеше в края на века и сардонически ни се надсмиваше, предрешен като просяк! Не, казах си, това си е един най-обикновен просяк, който удивително прилича на писателя Г.П.Стаматов.
Спокоен закрачих към него. Сега оставаше да се реша дали да му дам 50-те стотинки, които прехвърлях в потните си пръсти, или да не му ги дам. Ако лицето бе наистина Г.П.Стаматов - щях да го обидя с толкова малко пари. Но дори и да не бе - пак щях да се подиграя с достойнството на този - макар и възрастен, макар и просещ - човечец. Та колко са 50 стотинки! Малко ми се видяха. Сигурно за него бяха достатъчно, сигурно точно толкова му трябваха. Но нямах повече. Добре, ще му ги дам. Но защо точно на него? Защото ми прилича на (или сам е) Г.П.Стаматов! А за другите? На тях какво щях да предложа - потните си пръсти и терзания? Или на всички, или на никого. И отминах. Боже мой, знаят ли тия просяци колко страдаме, като ги отминаваме, без да им даваме нищо! Знаеше ли Г.П.Стаматов това?
Чак при Халите се успокоих, пих топла и минерална водица, но не хванах трамвай №3, тъй като в него пак щях да срещна "пеещи" небългарски циганчета. Прибрах се пеш, без да спирам да превъртам монетата в джоба си.
А през нощта - безкраен кошмар. И все той ми се явяваше, все Г.П.Стаматов - с бял костюм от шантунг, с посивяло лице и зелена брадичка. Сочи ме с бастуна си и нарежда: "Не ми даде 50-те си стотинки, а? Не ми ги даде! И какво си купи с тях - нищо. Сега аз заминавам за Париж. Ето ти да се почерпиш. " И ми хвърля 50 златни лева. Жълтицата е толкова голяма и тежка, че пада върху мене като един огромен камък и ме премазва. И така цяла нощ.
На сутринта, изтерзан и сприхав, вече крачех към площад "Славейков". Ще му ги дам, трябва да му ги дам тия жалки 50 стотинки. Стигнах, но него го нямаше, Г.П.Стаматов още не бе дошъл. Наоколо вече подреждаха стотици книги, сред които може би имаше и негови, хората се раздвижваха, а фонтанът бликаше в затворената си кръговратност.
Към обяд обичайният ритъм се възстанови, всички просяци заеха местата си, но Г.П.Стаматов така и не се появяваше. Дълго чаках край фонтана, слушах слепите музиканти просяци, разглеждах непрочетени книги, взирах се в човешки лица, но него - уви! - не видях. Излишно е да ви казвам, че през цялото време стисках 50-те стотинки в джоба си.
Когато окончателно се убедих, че Г.П.Стаматов никога повече няма да се върне, реших, че ще е редно да хвърля монетата в коритото на фонтана - за щастие, за късмет и за циганчетата, които щяха да ги съберат по-късно. Извадих я и като я погледнах, онемях: от потта ли, от дългото стискане ли, но върху нея не бе останала ни следа от номинал, ни помен от Мадарски конник - едно жалко подобие на сребърно копче без дупки. Все пак хвърлих го във водата на фонтана. Там, на дъното, до другите монети лежеше удавена българската мечта. Отминах.
Изкушенията на обектива
Иво ХАДЖИМИШЕВ
Една силна и многолика изложба, организирана от Фотографската академия, обогатява програмата на "Салон на изкуствата 2000" в НДК. Амбицията е изложбата да стане традиционна и да се превърне в годишен преглед на съвременната българска фотография. Идеята е благородна, защото по този начин академията, организирана и умело водена от госпожа Янка Кюркчиева - емблематична фигура за развитието на фотографията у нас, поема грижата за нелеката организация на изложби от този вид. А те са важни и необходими за създаването на новия образ на фотографското изкуство в България.
В тази първа проява в рамките на "Салон на изкуствата 2000" са показани над двеста творби от близо деветдесет автори. В нея ярко присъстват световно признатите Олег Попов (първа награда за фотожурналистика за снимката му "Левски - ЦСКА" и цикъла от фотографии "Косово '99") и Димитър Дилков (сребърен медал). И двамата, работещи за агенция Reuters, с представените фотографии далеч надскачат шаблонните агенционни снимки. Те създават разтърсващи и високо естетични изображения - обобщения, които оставят трайни следи в образната история на тази част на света. Тук искам да спомена и творбите на Люлин Стаменов - един много фин, мислещ колега фотожурналист. Той забелязва и споделя с нас тъжни факти от съвремието ни, които остават невидими от затъмнените блиндирани прозорци на правителствените автомобили.
Цветан Томчев пък е имал храбростта да снима голям пожар на химически вещества без защитни дрехи - редом с пожарникарите.
Трагедията в Косово почти паралелно е документирана от двама други майстори на фотожурналистиката - Емил Иванов и Велко Ангелов. Интересно е да се види как двамата, присъствали на едно и също място, пресъздават събитието еднакво силно, но по различен начин.
Докато нещата във фотожурналистиката са ясни и категорични, оттук нататък навлизаме в дебрите на артистичната фотография.
Чавдар Найденов се представя с две много грамотни актови фотографии (сребърен медал). Силно впечатление правят и творбите на един млад фотограф - Иван Григоров, представен с няколко мъжки акта: запомнящи се изображения, направени с вкус,без хватки - чиста фотография. Запомнят се и два филигранно изпълнени пейзажа: "Лес 3" - черно-бял, и "Лес" - цветен (бих казал, много малко цветен и затова прекрасен), на Методий Плачков, както и "Морски пейзаж" от Милан Христов.
Най-младите от присъединената към колекцията изложба на учениците и студентите по фотография показват категорично своите възможности. Тук искам да спомена Павел Червенков, Светослав Караджов, Нели Стоева. Това са хора, които очевидно тепърва ще ни радват с интересна, интелигентна фотография.
Намирам, че тази първа по рода си изложба е много полезна, защото действително дава представа за моментното състояние на фотографията у нас въпреки отсъствието на мнозина известни автори. Не на последно място искам да спомена за зараждащата се традиция на тези форуми да се отбелязва и отличава цялостното творчество на именити наши колеги - в случая фамилия Юскеселиеви, Явор Попов и Олег Попов. А този акт на внимание е необходим и много навременен, защото фотографията, макар и не толкова силно изявена в публичното ни пространство, има своето място в артистичния живот на България. "Салон на изкуствата 2000" доказва това.
Последният рицар
Със сър Джон Гилгуд си отиде цяла епоха в театъра
"На моята възраст вече не можеш да си позволиш да боледуваш, защото всички ще си кажат: "О, на този му е изпята песента", сподели още преди 12 години сър Джон Гилгуд - един от последните титани на английския театър. Той мечтаеше да срещне смъртта на сцената посред изпълнението на някоя от любимите си роли и се шегуваше с приятели, че има намерение да изиграе Метусалех на стотния си рожден ден. Затова работи до последния земен миг, но на 22 май угасна тихо в своя дом край Лондон на 96-годишна възраст.
Името му отдавна е символ на най-бляскавата театрална епоха на Острова. Дебютирал на 17 години в "Хенри V" на сцената на театър "Олд Вик", той е признат за един от най-забележителните интерпретатори на Шекспировото творчество и обявен за Хамлет на всички времена. В дългата си и ярка театрална и филмова кариера актьорът шест пъти се е превъплъщавал в образа на датския принц, а някои от постановките на великата трагедия са режисирани от него.
Роден на 14 април 1904 г. в Лондон, Джон Гилгуд завършва Уестминстърското училище и Кралската академия за драматично изкуство. През 1924 той вече играе Ромео от "Ромео и Жулиета" в лондонския "Риджънт тиътър". За първи път изпълнява ролята на Хамлет 25-годишен на сцената на театър "Олд Вик". Тя се превръща в коронна за дългия му професионален път, белязан от най-силните Шекспирови образи. За едно от най-успешните му превъплъщения се смята Ричард III от едноименната пиеса, режисирана от самия Гилгуд. Творчеството му обаче не се ограничава единствено с драматургията на Барда. Той е играл също в "Колко важно е да бъдеш сериозен" от Оскар Уайлд, в "Чайка" на Чехов, в пиеси на Шеридан, Греъм Грийн, Едуард Олби. По думите на сър Алек Гинес неговият глас е като сребърен тромпет, обвит в коприна. "Той беше велик актьор, а по неговия живот може да се изучава историята на британския театър", твърди английският драматург Нед Шерин. Въпреки овациите обаче Гилгуд никога не е имал особено високо мнение за своите актьорски способности. Дори присъденото му през 1953 г. рицарско звание за неговия принос към театъра не променя това мнение.
През 1994 г. един от театрите в Уест Енд е кръстен на негово име.
Биографът на Гилгуд Шеридан Морли е категоричен, че той е последният представител на поколението класически актьори, към което принадлежат Лорънс Оливие, Ралф Ричардсън и Пеги Ашкрофт. "Всички, които познават съвременния британски театър, ще се съгласят, че неговата смърт сложи край на една цяла епоха", твърди Тревър Нън, директор на лондонския Национален театър.
Дългата филмография на Гилгуд е увенчана с "Оскар" за ролята на иконома Хобсън в комедията на Дъдли Мур "Артур" (1981) и номинация за "Оскар" за образа на френския крал Луи VII от "Бекет" (1964) на Жан Ануи. Филмовият му дебют е през 1924 в "Кой е този човек? " Гилгуд участва в трилъра на Алфред Хичкок "Таен агент" (1936) и в няколко екранизации по пиеси на Шекспир, сред които "Юлий Цезар" (1953) и режисирания от Лорънс Оливие "Ричард III" (1955). Сред най-известните му филми са още "Ганди" (1982) на сър Ричард Атънбъро, "Огнени колесници" на Хю Хъдсън, "Човекът слон" (1980) на Дейвид Линч, "Хамлет" (1996) на Кенет Брана, "Книгите на Просперо" (1991) на Питър Гринъуей по пиесата на Шекспир "Бурята", в който е и първата гола сцена на 87-годишния актьор. "Винаги съм имал амбицията да направя за екран "Бурята", но все не намирах подходящ режисьор, докато не срещнах Питър Гринъуей - пише Гилгуд в своята автобиографична книга "Да играеш Шекспир". - Той е коренно различен от останалите, което личи от начина, по който са снимани неговите филми и играта на актьорите в тях."
Преди Гринъуей Гилгуд се опитва да привлече за своя проект Акира Куросава и Ингмар Бергман, но те изобщо не отвръщат на предложението му, Питър Брук настоява да работи само със своите актьори, Питър Селърс е бил съгласен, но липсата на средства провалила съвместната им работа.
Аристократичните маниери на Гилгуд в "Убийство в "Ориент експрес" (1974) му печелят прозвището "джентълмен на джентълмените", но в живота актьорът се слави с острия си и прям език. Сред филмовите среди се разпространява като анекдот неговото мнение за Ингрид Бергман: "Тя е много красива жена, която говори пет езика, но не може да играе на нито един от тях". Когато пък отишъл да гледа изпълнението на Ричард Бъртън като Хамлет в театър "Олд Вик", през антракта си тръгнал с думите: "Ще дойда пак да ви гледам, когато станете по-добър".
"Още преди двайсет години хората казваха, че Гилгуд изглежда много по-крехък здравословно от Лорънс Оливие и Ралф Ричардсън - разказва биографът Морли. - Но именно нему беше присъдено да се смее последен в тази нелека надпревара на великото трио."
"Като всички други професии и тази на актьора си има своите отрицателни страни. Тя може да е ужасно скучна и потискащо делнична... Но най-ценното в театъра е, че ние получаваме наградите си още приживе, докато все още можем да им се наслаждаваме. Ние сме облагодетелствани с обичта и възхищението на публиката. Ние получаваме аплодисменти, ние сме известни, нас ни почитат и ни уважават. Това може би е много повече, отколкото заслужаваме", казва сър Джон Гилгуд. Значи е бил щастлив човек.
