По време на парламентарните дебати по Семейния кодекс миналата седмица депутатите за пореден път доказаха, че са винаги готови да подобрят собствения си рекорд по най-много изговорени глупости за единица време. Парламентарната трибуна се превърна в арена, на която трагически се сблъскаха консервативността на някои социалисти с "постмодерното" мислене на демократите. Дебат предизвика предложението на депутата от СДС Юрий Юнишев за равнопоставеност на гражданския и религиозния брак, сключен от оторизираното лице на дадената легитимна религия. Правният експерт на БСП Любен Корнезов обаче реши да обори текста не само конституционно, но и съвсем прагматично. Основният му довод бе, че освен християнство в България има и много мюсюлмани, а според Корана на един мъж се полагат четири жени. От своя страна г-н Корнезов настояваше в кодекса изрично да се каже, че брак се сключва само между мъж и жена, а не "между някакви еднополови същества". След това обаче социалистът заяви, че става въпрос не просто за мъж, а за такъв, "който се чувства мъж".
Ново раздаване на ролите в "Славия"
Румен Николов-Пашата ще става акционер в белия клуб, а "Софийски имоти" ще се изписва като част от името
На "Овча купел" мирише на промени. Общото събрание на акционерното дружество "ПФК Славия -1913" на 10 май ще прави промени в името на клуба, в надзорния съвет и в устава. Фенове на отбора искат оставки в оперативното ръководство заради няколкото последователни провала в първенството. Напрежението около стадион "Славия" се свързва с едно име - на изпълнителния директор Венцеслав Стефанов. Човекът, който от пет години управлява най-стария столичен клуб, е разпънат между задълженията си и слуховете, че ще бъде уволнен. Засега той остава в управата на "Славия", но съвсем скоро ще има сериозно разместване на пластовете в клубната йерархия.
Като изпълнителен директор на "ПФК Славия-1913" Стефанов може да бъде сменен по всяко време от надзорния съвет и предстоящото общо събрание няма голямо значение за бъдещето му. Освен, разбира се, ако не бъдат направени промени в устава, които да дадат повече права на акционерите в "Славия" или на други структури.
"Мога да заявя категорично, че надзорният съвет няма каквото и да било намерение за смяна на г-н Стефанов като изпълнителен директор. Друг орган не може да направи това", заяви председателят на надзорния съвет Георги Лялев.
Промяната по всяка вероятност ще бъде неговото излизане от съвета. "Помолих да бъда освободен поради огромната си натовареност. Така че единственото обсъждано име за смяна е моето", заяви Лялев.
Той има 5% от клуба, но твърди, че те вече са прехвърлени на юридическата кантора, която обслужва клуба - агенция "Евронюз".
Версията, която усилено се спряга като причина за отстраняването на Венци Стефанов, е бизнесконфликт между него и акционера Младен Михалев-Маджо. "Това няма нищо общо със "Славия", защото са съвсем различни неща. Ако се оттегля, ще го направя сам. Поне пред мен г-н Михалев не е споделял подобно нещо. Ако има такива намерения, надявам се, че ще ми ги каже", заяви белият бос.
Маджо не участва пряко в управлението на "Славия", а е само акционер, и то не най-големият. Знае се, че той налива пари в белия клуб. Според информациите напоследък е открил, че разходите не се покриват с адекватни резултати на футболния терен.
"В момента "Славия" няма финансови проблеми. Пари има и за следващата година. Хора, които могат да гарантират средствата, вече са го направили. Те обаче не искат да се получи като с "Локомотив", където Николай Гигов дава, но не знае за какво", допълни Стефанов.
"Славия" понапълни касата с продажбата на Мартин Кушев в "Саарбрюкен" и преотстъпването на Георги Бачев на "Левски". По груби сметки двата трансфера са донесли печалба от около един милион марки. Голяма част от тях обаче бяха хвърлени в зимната селекция. Същевременно бяха освободени петима футболисти, привлечени от бившия треньор Стоян Коцев. Всеки от тях струваше на белия клуб по 20 000 марки.
Ако Георги Лялев бъде освободен, неговото място на председател на надзорния съвет ще трябва да се заеме от друг. Твърде вероятно е това да бъде Тошко Добрев, представител на генералния спонсор "Софийски имоти". С името на общинската компания се свързва и очакваната промяна в името на дружеството. По всяка вероятност "Софийски имоти" ще се превърне в добавка на "Славия" и клубът ще се казва "ПФК Славия - Софийски имоти". Подобна промяна в името на най-стария футболен клуб в България е правена само при сливанията на отбори по тоталитарно време, когато в един момент белите се казваха "ЖСК Славия" като събирателно между "Локомотив" и "Славия".
Предстои на 10 май да се вдигне уставният капитал на акционерното дружество от 150 000 на 500 000 лв. В момента най-големият акционер е общинската фирма "Софийски имоти" ЕАД с 34%, Венци Стефанов има 25%, техническият директор Антон Григоров - 20%, Младен Михалев - 10%, Любен Тасев - 6% и Георги Лялев - 5%.
Очаква се един от новите едри акционери да е Румен Николов-Пашата. Той бе в управата на клуба през 1996 г., когато "Славия" стана шампион след 53-годишно прекъсване. Той в момента управлява "Интергруп енд партнърс" АД - фирмата, от която тръгна застрахователната компания СИК навремето. Според достоверни източници Пашата няма апетит към поста на Венци Стефанов.
Накратко
ЦСКА преговаря със защитника на "Левски" Предраг Пажин. Сръбският футболист е част от списъка с играчи, които червените искат да привлекат през лятната пауза. Другото сигурно име е Костадин Видолов от "Ботев". "Водят се преговори с много играчи, от които двама са в "Левски", заяви изпълнителният директор Емил Костадинов. Собственикът на клуба Васил Божков бил готов да отпусне до 10 милиона марки за трансфери.
Двата бургаски отбора "Черноморец" и "Нефтохимик" ще се срещнат в единия полуфинал за купата на България по футбол "Форд Мото-Пфое". Жребият противопостави в другия мач "Велбъжд" и "Левски". Първите срещи са на 18 април, а реваншите - на 3 май. Финалът е на 31 май в София, като символичен домакин ще бъде победителят от бургаското дерби.
Треньорът на "Ботев" Марин Бакалов и цялото спортно-техническо ръководство бяха освободени след загубата с 1:2 от ЦСКА в мач от 22-ия кръг на А група. Неговото място заема Динко Дерменджиев-Чико, който ще бъде старши треньор на отбора за осми път. Причината за рокадата е неубедителната игра в последните два-три мача.
"Петрол" подписа договор за спонсорство на мъжкия турнир по тенис "Монте Карло оупън", който е част от престижната верига "Мастър сервиз". Тя наследи "Мерцедес супер 9" - деветте турнира с най-високи наградни фондове след тези от Големия шлем. Турнирът в Монако от 17 до 23 април ще събере световния елит в мъжкия тенис, като участие са заявили всички от първата десетка на ранглистата на АТП. Наградният фонд е 2 700 000 долара, а победителят получава 400 000 долара.
Четири бронзови медала спечелиха борците Серафим Бързаков (63 кг), Иван Джорев (54), натурализираният молдовец Николай Паслар (69) и Камелия Цекова (46) на европейското първенство в свободния стил в Будапеща. За първи път от осем години насам националите ни се връщат от това първенство с толкова медали. Последният ни голям успех бе отново в Унгария, когато през 1992 г. спечелихме шест медала. На олимпиадата в Сидней ще имаме представители в категориите 54 кг, 63 кг, 69 кг, 76 кг и 130 кг.
Пилотът на "Ферари" Михаел Шумахер спечели трето поредно състезание и вече води в шампионата на Формула 1 с 30 точки. Победата му дойде след успешно второ влизане в бокса, което остави лидера до момента Мика Хакинен с "Макларън" на втора позиция. Световният шампион спечели първите си шест точки през сезона, трети завърши съотборникът му Дейвид Култард.
Сигурни са осемте участници в плейофите на НБА от Западната конференция. Шампион на конференцията е "Лос Анджелис лейкърс", следван от "Юта", "Портланд", "Финикс", "Сан Антонио", "Минесота", "Сакраменто" и "Сиатъл". На Изток остават три свободни места, за които се борят "Торонто", "Детройт", "Орландо" и "Милуоки". Сигурни участници в плейофите са "Индиана", "Маями", "Ню Йорк", "Филаделфия" и "Шарлот". Редовният сезон завършва на 19 април.
Олимпийският отбор няма превозвач и облекло
Странни решения рискуват участието на България в игрите в Сидней
Петнадесети септември 2000 г. На ултрамодерния олимпийски стадион в Сидней върви церемонията по откриването на олимпийските игри. След делегацията на Бруней се появява българското знаме, развявано от световния вицешампион в тройния скок Ростислав Димитров. Групата, съставена само от лекоатлети, е облечена с анцузи "Асикс". Останалите български спортисти и треньори с олимпийски визи следят картината от телевизорите си в София.
Макар и твърде крайна, тази картина за представянето на България на олимпийските игри през есента е реална. Точно пет месеца преди откриването на най-голямото спортно събитие българската олимпийска делегация нито има осигурен транспорт до Австралия, нито е ясно как ще бъдат облечени спортистите и официалните лица. Едва ли някои от състезателите, които се опитват с всички сили да вземат квоти, знаят, че участието им е проблематично. Шефовете на федерации също разчитат, че някой ще се погрижи за транспорта и облеклото. Ръководството на Българския олимпийски комитет (БОК) се чуди какво да направи, защото от него нищо не зависи. А органът, който трябва да подсигури делегацията ни - Комитетът за младежта, физическото възпитание и спорта (КМФВС), провежда серия от безрезултатни конкурси.
В момента има само една авиокомпания, която е готова да качи нашите олимпийци на самолетите си. На 17 март представителят на гръцките авиолинии "Олимпик" за България П. Канелопулос е изпратил оферта до КМФВС за извозване на отбора. Цената за един човек е 1100 долара без летищните такси. Почти толкова струва билетът по линията София - Атина - Сидней и обратно.
"Олимпик" има подписан договор за сътрудничество с БОК, но той отдавна не се изпълнява и от двете страни. Гръцките авиолинии ще транспортират румънската, югославската и други балкански делегации с чартъри и вероятно това е причината да се обърнат с предложение и към България. Офертата е приемлива по няколко причини.
Цените на останалите авиокомпании са по-високи от тези на "Олимпик", като единствено "Алиталия" предлага сходни тарифи. Разликата е, че всички самолети, които летят до Сидней, от месеци са препълнени и в момента с голям късмет могат да се намерят единични места.
Въпреки това КМФВС разчита, че ще успее да проведе конкурс за превозвач и че ще се явят доста кандидати. "Очакваме на 17 април да излезе обявата в Държавен вестник. Мислим да вдигнем шум. Ще поканим "Луфтханза" и другите големи авиокомпании", обяви главният секретар на КМФВС Свилен Ранев.
Това всъщност ще бъде втори конкурс, защото първият се провали тихомълком поради липсата на кандидати. Не е ясно какво ще стане, ако във втория конкурс се появи само един кандидат - "Олимпик". В такъв случай Законът за обществените поръчки изисква прекратяване на процедурата. "Всичко можеше да приключи много лесно, ако бяха предоставили на нас правото да си търсим превозвач", смята изпълнителният директор на БОК Белчо Иванов.
"Олимпик" гарантира местата за българската делегация до края на май. "Очакваме конкурсът да приключи по-рано, така че няма проблем да се възползваме от това предложение, ако няма друго", заяви Ранев.
Преди четири години олимпийците ни бяха извозени до Атланта с "Балкан", но тогава все още авиокомпанията поддържаше далечните линии като Ню Йорк. Сега обаче се сипят най-различни оправдания. "Не мога да дам рационално обяснение защо процедурата не започна още миналата година. Очаквахме преструктуриране, готвихме документи. Имаше и напрежение с Министерството на образованието дали ще ни дадат бюджет. Тогава не ни беше до това, но през януари започнахме да движим нещата", заяви Ранев.
Федерацията по лека атлетика (БФЛА) единствена се е погрижила да не пострада от евентуален провал на транспортирането. "Хората, които се занимават с тази работа, си мислят, че могат да я уредят, когато се сетят, по административен път. Затова запазихме места в "Олимпик" за различни полети в зависимост от желанията на атлетите. Ние не можем да си позволим да изпускаме олимпиада", заяви генералният секретар на БФЛА Добромир Карамаринов.
Заедно с конкурса за превозвач КМФВС обявява и открита процедура за изработка и доставка на официално облекло за олимпийската делегация. Оферти подават четири фирми. Три от тях - модна къща "Лада", "Сивен стил" и "Руен", са отхвърлени още на първи тур заради неспазване на условията на конкурса, най-вече неизрядност на документите. Комисията, съставена от седем души, не уважава искането на отхвърлените фирми да допълнят липсващите документи, защото са имали достатъчно време да ги подготвят. Единствено "Калебо" продължава във втори тур.
Комисията, в която мнозинство имат представителите на КМФВС, преценява, че конкурсът може да продължи. Според Закона за обществените поръчки е необходимо да има поне трима кандидати, за да се зачете за редовен. Никъде не се говори колко от офертите трябва да са изрядни, за да продължи комисията работата си.
"Калебо" представя два варианта за мъжко и дамско облекло. "Комисията констатира, че предложените мостри са изработени от леки, гъвкави и немачкаеми тъкани, италианско и испанско производство, от добро качество и цветово и модерно разнообразие. Моделите са оригинални, функционални и практични, с моден дизайн", пише в протокола от заседанието на 14 март. Преценено е, че по отношение на икономичността цената се движи в рамките на очакваното. Комисията класира на първо място "Калебо" ЕООД, чийто едноличен собственик е Евгения Живкова.
На 30 март Барчовски прекратява конкурса поради изчерпване на фактическите основания за продължаването му и поради невъзможност за извършване на класиране. "За мен причините са политически. Интересното е, че не ме отхвърлят, защото цената на дрехите е висока или защото облеклата ми са грозни. Мисля да стигна до съда, защото съм убедена, че имам право да си търся правата", заяви Евгения Живкова.
При това положение КМФВС няма да може да обяви нов конкурс до приключване на спора. А до олимпиадата остават само пет месеца.
Щангистите напълниха касата до края на годината
Наим Сюлейманоглу ще вдига в зала "Универсиада" за първи път от 14 години
Новата политика на Българската федерация по вдигане на тежести (БФВТ) е на път да избави този спорт от мизерията, в която бе изпаднал миналата година. За финансовото стабилизиране помогнаха най-вече успехите на състезателите през последните години. Свежи пари във федерацията се чакат и от европейското първенство, на което София е домакин от 22 до 30 април. В зала "Универсиада" мъжкият ни отбор ще се стреми да спечели отборна титла. Успехите на БФВТ във финансовата сфера обещават, че момчетата на Иван Абаджиев ще са спокойни до края на годината.
Основен дял за замогването на БФВТ има прословутата катарска сделка, при която бяха продадени осем щангисти за срок от пет години срещу 200 000 долара. Сумата се изплаща на части - по 40 000 долара на година. Първият транш дойде през март. БФВТ чака още 50 000 долара от хърватската федерация за олимпийските права на Николай Пешалов.
Преди десетина дни щангистите си осигуриха и нов мощен спонсор, с когото замениха "Овергаз". Рекламата на "Нафтекс петролеум" ще стои на стратегически (телевизионни) места в зала "Универсиада" по време на първенството на Стария континент. Логото на компанията ще бъде изписано на триката на състезателите, за което се получи специално разрешение от европейската федерация.
Очаква се да има и приходи от самото първенство. Въпреки че европейската централа не превежда суми на организаторите и отборите сами си плащат престоя, има механизми, които биха могли да донесат печалба за българите.
"Финансовото положение дори и без катарската сделка е стабилно. Преди два месеца приех федерацията в занулено парично положение, но сега то вече е добро", каза новият председател на БФВТ Антон Коджабашев.
Той обяви, че за медалистите ни ще има хубави премии, но не уточни точно колко ще са. Националите вече почувстваха финансовия комфорт, тъй като получиха надбавки към заплатите.
В София се очакват да пристигнат 280 щангисти от 40 страни, но най-голямата атракция безспорно ще бъде трикратният олимпийски шампион Наим Сюлейманоглу. Роденият в село Птичар колос ще вдига за първи път у нас от 14 години насам. Щангист No1 на столетието се е устремил към четвъртата си олимпийска титла от игрите в Сидней. Ако успее да я спечели, той ще вземе пет милиона долара от турската федерация - толкова, колкото получи за трофея от Атланта '96.
"Постиженията, които Сюлейманоглу ми каза по телефона, говорят, че той се намира в отлична спортна форма", съобщи старши треньорът на българските национали Иван Абаджиев.
Изглежда, че турчинът не е бил съвсем откровен с Абаджиев, тъй като резултатите му от местния шампионат не са толкова обещаващи. Въпреки това южните ни съседи идват в България с най-доброто, което имат.
Българите ще бъдат в почти същия състав от световното първенство в Атина през ноември 1999 г. От състезанието ще отсъства само Гълъбин Боевски, тъй като той претърпя операция наскоро.
"Целта ни е да дадем максимума от възможностите си за момента. Върховите тежести обаче ще гоним в Сидней", допълни Старшията. Той се притеснява, че конкурентите може да са ни изпреварили в подготовката. Гърците например идват от лагер в Австралия, където са проучвали основно обстановката за игрите.
Докато мъжете имат реални възможности да спечелят отборна титла, при жените това няма да стане. Абаджиев има намерение да пусне само тези четири състезателки, които имат олимпийски квоти.
БФВТ влезе в остър конфликт с БНТ по повод излъчването на европейското първенството. Седмица преди състезанието договорът между двете страни беше застрашен от провал, но бе парафиран в последния момент. Проблемът бе, че Антон Коджабашев поиска 35% от рекламата, съобщиха от БНТ.
"Питахме го от кои реклами иска, тъй като за състезанията по щанги няма никакви заявени рекламодатели. Излиза, че иска 35% от рекламите на телевизията, които излъчваме през целия ден. Освен това ние не обявихме състезанието на рекламодателите, защото нямахме подписан договор и не можехме да продаваме нещо, което го нямаме", каза директорът на спортния отдел на БНТ Григор Христов.
В крайна сметка президентът на щангите прие условията на БНТ, тъй като рискуваше да се провали договора с Eurosport за пряко излъчване на състезанията от София.
Сръбската опозиция поднови протестите
"Спрете насилието - искаме демократични реформи" - под този лозунг сръбската опозиция организира първия за тази година голям протестен митинг срещу режима на Милошевич. На площад "Република" в столицата Белград се събраха почти всички опозиционни лидери. В митинга участваха и представители на Асоциацията на сръбските журналисти и на студентското движение "Отпор". Сред ораторите на митинга бяха лидерът на Сръбската християндемократична партия и координатор на Съюза за промени Владан Батич, лидерът на Сръбското движение за обновление Вук Драшкович, председателят на Демократическата партия Зоран Джинджич и председателят на коалиция "Войводина" Драган Веселинов.
За да няма партийни противоречия, организаторите на митинга изискаха предварително съгласието на всички партийни лидери на трибуната да няма партийни знамена и символи, а само плакати с лозунги за демократични реформи.
"Съюзът за промени очаква митингът на обединените опозиционни сили да стане повратна точка и първата стъпка към бъдещите политически промени в Сърбия. Това е първото събитие от 10 години насам, в което сръбските граждани могат да видят заедно всички опозиционни лидери. Можем да успеем само ако се обединим", заяви преди митинга Владан Батич.
Според друг опозиционен лидер, Милан Протич, протестът е имал единствената задача да прати ясен сигнал на президента Милошевич, че страната трябва да се демократизира. "Този режим трябва да бъде сменен мирно, чрез избори", каза Протич.
Горан Свилянович, президент на Гражданската коалиция на Сърбия, подчерта, че опозицията трябва да настоява за демократични избори всеки ден. Според него опозицията е направила първата стъпка към обединението си, като е постигнала съгласие за организирането на протестния митинг.
Проправителствените медии засилиха атаките си срещу опозицията, а висши представители на управляващите подновиха обвиненията срещу нея. "Предателите са навсякъде", обяви лидерът на радикалите Воислав Шешел. "Сърбия се нуждае от опозиция, не от хора, които получават пари от чужбина, за да подкопават мира в собствената си страна", заяви сръбският вицепремиер Милован Божич.
Реформи в босненското правителство
Босненският парламент прие закон за реформиране на правителството, като отмени досегашното статукво, според което сърби и мюсюлмани си поделяха едновременно премиерския пост. Вместо съвместното управление занапред постът на министър-председателя ще бъде заеман на ротационен принцип от министрите в новия, разширен по състав кабинет.
Парламентът прие този закон, след като конституционният съд постанови, че досега съществуващата система на управление на държавата противоречи на конституцията. Босненските депутати гласуваха и за създаването на три нови министерства - на финансите, за бежанците и спазването на човешките права и на евроинтеграцията. Приемането на промените в законодателството бяха ускорени от международния представител за Босна Волфганг Петрич. Той призова босненските депутати да реформират правителството и така да улеснят пращането на международна помощ за бившата югославска република.
Междувременно Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа обяви предварителните резултати от местните избори в Босна. Данните сочат, че мюсюлманите са гласували за мултиетническа администрация, докато хърватите и сърбите са гласували на етнически принцип.
Закони с нежни имена
Поправка "Анти-Куцкова" - така беше кръстена поредната конюнктурна промяна в Закона за съдебната власт, с която управляващото мнозинство пак се опитва да нахлузи намордник на магистратурата. Членовете на Висшия съдебен съвет вече няма да могат да предлагат за наказание всеки магистрат, както беше по силата на последните поправки в съдоустройствения нормативен акт. Тогава прокуратурата беше "сталинска", а съдиите бяха "от добрите". Сега, изглежда, нещата се връщат постарому и обвинителите отново се превръщат в "наши момчета", щом ръководителят им е бивш зам.-министър от СДС... За пореден път в посттоталитарната ни история нормативен акт беше поправян заради един-единствен човек - този път под натиска на главния прокурор Филчев. За да защитят своите храненици в обвинението, сините депутати погазиха основни принципи, които доскоро защитаваха - че съдът трябва да бъде центърът на правораздаването, а не предварителното производство.
Оправданията на народните представители, че не става дума за конюнктурна поправка, не звучат никак убедително. И за да разсеят всякакви съмнения относно целите на поправката в закона, депутатите даже форсираха приемането й така, че тя да бъде гласувана по стахановски преди следващото заседание на съдебния съвет. Доста нелепо звучи, че когато се ограничават възможностите за търсене на дисциплинарна отговорност от магистратите, може да се постигне някакво по-добро взаимодействие между съдебните звена. Подобен законопроект ще постигне само едно нещо - допълнително ще стимулира съществуващата в съдебната система практика, че "гарван гарвану око не вади". Всъщност този законопроект отново ще върне отношенията между съд, следствие и прокуратура в мъртвата им точка, когато трите съдебни звена бяха непристъпни твърдини, а шефовете - абсолютни господари в рамките на своите ведомства. Накрая Висшият съдебен съвет отново ще излезе виновен, че не се бори с корупцията в системата... За голямата политика и малкия бизнес
Десет години не са много време. Още повече в България, където нещата обичайно се развиват мудно, с много лъкатушения и връщания назад. Дори и за това време обаче образът, който придоби в масовото съзнание нововъзникналият след 1989 г. частен бизнес, успя да сформира своя, макар и странна, последователност. В началото бяха "честните частници" от Г-13. После "бизнес" се превърна като че ли в еквивалент на Мултигруп и "Орион". В най-ново време печалната слава на групировките се прехвърли върху т.нар. РМД.
Колкото и непълна да е тази кратка история на образите, тя разкрива много ясно "родилното петно" на определящия сам себе си като "едър" български бизнес - сраснатостта му с партийния капитал, структури и конюнктура. Уродливостта на полукриминалните партийно-стопански формирования определи в решаваща степен както проблемите на българския преход и мъчителното (не)създаване на нормална пазарна среда, така и негативния публичен образ на този тип предприемачество. Именно поради това днес българите поставят политическите връзки и контакти като второто по важност условие за бизнеспросперитета у нас.
На този фон не е учудващо, че единствено дребната частна собственост и бизнес се възприемат от хората като способни да се развиват без политическо покровителство и без благословията на "силните на деня". Независимо дали става дума за гаражна търговия, за малък компютърен или рекламен бизнес, за строителна фирма или цех за производство, всички тези субекти, най-често презрително подминавани както от държавата, така и от големите играчи, било в първия случай заради малките данъци, било във втория - заради малките си инвестиции, създават реалната мрежа на единствената функционираща според законите на пазара, а не на клиентелизма, стопанска структура. Ако допреди няколко години нейната тежест беше на практика незначителна, с течение на времето взаимната обвързаност в интересите на отделните й елементи й даде шанса да се превърне в реален фактор за промяна на средата. Или най-малкото да реагира всеки път, когато партийно-политическите механизми тръгнат отново да задушават икономическите.
За да изпълни тази си роля и по този начин да нормализира икономическата и политическата среда, е необходимо обаче едно важно предварително условие. Тя самата да съумее да консолидира и дефинира своите интереси, изисквания и отговорности. Защото, докато осем от всеки десет представители на малкия частен бизнес са на мнение, че трябва съвсем сами да воюват с администрацията, бюрокрацията и чиновническото отношение, а не да формират свои организации, които да защитават интересите и да оказват натиск върху политическото съсловие за тяхното решаване, бизнесът ще си остава подчинен на политиката.
Кой всъщност е боксовата круша
Потокът от думи, който отприщиха садистичните кадри по БНТ, помете всичко. Най-вече възможността да се направят смислени изводи от невероятния гаф. Типично по балкански и в този спор, засягащ единствената все още национална телевизия, се говори едновременно, разгорещено и твърде често - не особено смислено. Вечният Хачо Бояджиев например с чиста съвест откри проблема в това, че само българската и македонската телевизии били управлявани от жени, а изпълнителният директор Радомир Чолаков - че БНТ със "самопожертвователен акт" дала възможност на Мърдок да заеме втората й честота, за да не бъде постоянната "боксова круша на обществото".
Истината е съвсем друга. Какво се промени от времето на социализма, когато телевизията официално беше агитатор и пропагандатор на партията? Дали това, че нейното ръководство е функция на управляващите. Или това, че дневният ред на новините в пряк и преносен смисъл е според йерархията на ценности на властта, а не на обществото?
Когато Лили Попова репликира НСРТ, че с безкрайни вътрешни правилници телевизията и журналистите няма да станат европейски по дух, тя казва истината. Но само половината. Другата половина е в това, че и до ден днешен ръководството на БНТ, хипнотизирано от танца с властта, се страхува да отвори бутилката с духа на професионализма. Там отлежават простите наглед и втръснали от повтаряне елементи на европейските телевизии. Репортажи, анализи, коментари и разследвания на компетентни (високоплатени) журналисти, които знаят отлично кои са корпоративните, държавните, обществените интереси. И не се страхуват да ги покажат на зрителя честно, разбираемо, атрактивно. Независимо дали министър-председателят ще бъде гневен, или щастлив от думите им. Кога за последно това се случи на синия екран в България? И изобщо случвало ли се е някога?
Тогава кой всъщност е боксовата круша - телевизията или общественият интерес? Във всички случаи не е НСРТ.
Предсрочни избори едва ли ще има
СДС няма да се откаже сам от властта, а никой не може да го принуди
Вариации на тема предсрочни парламентарни избори припламват тук-там из публичното пространство от известно време насам. Първите подхвърляния на тази тема дойдоха откъм ДПС и веднага бяха подети от немощния хор на извънпарламентарната опозиция. Тезата беше развита в медиите и така доби публичност. Откъдето и да се погледне, идеята за предсрочни избори изглежда малко възможна. Вероятно става дума просто за опит да се подкопае "гордостта на Костов" - фактът, че неговото правителство ще е първото през последните десет години, изкарало пълния си мандат.
Почти при всяко свое изказване лидерите на ДПС и БСП намекват, че пред СДС има две алтернативи - или да приеме варианта предсрочни парламентарни избори предвид икономическата ситуация в страната, или да се подготви за редовни, които ще са катастрофални за сините.
Има два варианта изборите за народни представители да се проведат преди април следващата година. Първият е правителството на Иван Костов да загуби вот на доверие и всяка следваща от парламентарните групи да не съумее да състави правителство. Вторият сценарий - правителството да подаде оставка и най-голямата политическа сила в Народното събрание - СДС, да откаже да сформира ново правителство. И двата варианта обаче изглеждат еднакво нереални.
От парламентарно представените политически партии единствено евролевицата защитава тезата, че СДС трябва да изкара мандата си докрай. Причината за това е, че партията, оглавявана от Александър Томов в момента, се намира под критичния минимум за влизане в парламента. Тази опасност при евентуални избори ще тласне евролевицата в мъртвата хватка на БСП. В това са убедени и в социалистическата партия. Най-желаният ефект от искането им за предсрочни избори е да консолидират малките и неподготвени партии около себе си. Първата жертва се оказа Обединеният блок на труда, а в изчакваща позиция са БСДП, БЗНС - Александър Стамболийски 1899, и др. Тук основната задача на СДС е да не се поддаде на предизвикателството за "избори наесен" и да задържи евролевите извън орбитата на Първанов. Това може дори да тласне управляващите към подпомагане на Томов и хората му както на предсрочни, така и на редовни парламентарни избори. На това между другото се надяват и в евролевицата. Но не може да се очаква предизборното коалиране със СДС, защото то е също толкова опасно, колкото това с БСП, и ще постави под съмнение не само идентичността на БЕЛ, но и нейното съществуване.
Единственото безспорно нещо в лабиринта от интриги около темата "предсрочни парламентарни избори" е, че опозиционните политически сили не могат да свалят правителството на Костов. Друг е въпросът дали самата опозиция действително желае това и дали е готова да поеме управлението на страната. Очевидно БСП няма готовност. Въпросът за евроатлантическата ориентация на страната по всяка вероятност ще бъде решен на конгреса на социалистите в началото на май, но с това едва ли ще приключи дискусията в партията. Първанов лично показва, че не смята предсрочните избори за нещо реалистично. Той дори заяви, че "въпросът за механизма (на предизвикването им) не е обсъждан и всъщност това не е най-важното".
Симптоматично е нещо друго. Георги Първанов се обяви за "предсрочно прекратяване мандата на СДС и нови избори" малко след срещата му с Доган, който от своя страна поде отново темата след известно прекъсване. Това навежда на мисълта за известно влияние на Сокола върху Първанов. Каква обаче е целта на лидера на ДПС? Нагласите сред политиците са, че на едни избори през октомври например СДС ще има мнозинство в следващия парламент и право да сформира кабинет. Първо, като попречи на консолидирането на левите сили и подкрепи БЕЛ в самостоятелното им лазене към властта. И второ, заради нереалистичността на варианта, предизборно споразумение БСП - ДПС. В този смисъл единственото логично обяснение е, че всъщност Доган иска да предизвика дебат вътре в СДС и все пак да се стигне до избори през септември. Защото в момента ДПС е най-подготвено за тях и явно не му е безразлично с кого ще се коалира и предпочита да си осигури СДС за партньор в бъдещото управление (и евентуално евролевицата - за екзотичност). Освен това всяка среща на ДПС със социалистите вероятно хвърля сините лидери в паника, че се подготвя бъдещо коалиционно управление, и така Доган вдига политическата си цена.
Едва ли в момента има причина СДС да се съгласи да предизвика парламентарни избори. Наистина местният вот показа, че сините са загубили около един милион гласоподаватели, а последните социологически проучвания отбелязват спад на общественото доверие в управляващата политическа сила. Сред сините обаче се смята, че това е дъното на обществена подкрепа и в оставащия период от мандата трябва да се направи всичко възможно да не задълбаят в него. А една евентуална оставка на правителството ще доведе точно до това. Затова сините депутати са категорични, че в страната няма причина за провеждане на предсрочни парламентарни избори и партията има готовността и волята въпреки трудностите да изкара мандата си докрай.
От средите на СДС обаче изтече друга версия - за провеждане на парламентарни и президентски избори в един ден. Този сценарий предвижда президентът Петър Стоянов да подаде оставка и изборът за нов държавен глава да се проведе заедно с вота за народни представители. Мотивът за провеждането на президентски и парламентарни избори заедно е, че по този начин СДС може да вдигне рейтинга си на гърба на президента, т.е. всеки, който посегне към бюлетината на Стоянов, автоматично ще предпочете да пусне и вота си за сините. Едва ли обаче осъществяването на този сценарий е толкова лесно. Защото ако все пак президентът се окаже истински седесар, не е ясно като какъв ще се определи вицепрезидентът Тодор Кавалджиев, който по конституция би трябвало да изпълнява функциите на държавен глава при подобно развитие на нещата, и дали той ще се съгласи да напусне поста си.
Явно слухът за подобно развитие на нещата е просто поредно опипване на почвата и начин да се види как ще реагират медиите и обществото. Или просто да отхвърлят темата за предсрочни парламентарни избори от дневния ред. Жесток роман от Уелш
Как едно съвсем неглупаво момче, което обича птиците и комиксите, се превръща в изчадие? Постепенно ли става това или изведнъж? Кой е отговорен за неговата деградация? Патосът на Ървин Уелш в "Кошмарът Марабу" (превод Веселин Иванчев, ИК "Кротал", 2000) съвсем ясно внушава - всички са отговорни. Търпимостта към всекидневното насилие е цената, която обществото плаща за фалшивия договор между бедни и богати, между власт и данъкоплатци. Човек не се ражда изрод, той става изрод в резултат на общите усилия на семейството, приятелите, училището, системата и собственото си несъпротивление на злото. След "Трейнспотинг", "Екстази" и "Есид хаус" това е четвъртата книга на шотландския писател, преведена на български език. Тя не е четиво за хора със слаби нерви, но преди всичко изобщо не е четиво в смисъл на нещо приятно за убиване на времето. "Кошмарът Марабу" е страховит роман за насилието. Ако не го захвърлите в порив за самосъхранение още след първите страници, той ще се стовари като гигантски чук върху сресаните ви читателски глави. Опитът от "Портокал с часовников механизъм" на Антъни Бърджис не омекотява удара.
Преплитането на пластовете "горе" (минало и настояще) и "долу" (бълнуване) в съзнанието на полуживия главен герой е гениалната композиционна хватка на текста. Освен стилистично болезненото им засичане е и графично обособено подобно на стълби от думи. Читателят се изкачва и слиза по тях вътре, в мозъка на Рой Странг. "Долу" е убежището му - избълнуваното, сюрреалистично африканско пътешествие с несъществуващия Сънди Джеймисън в преследване на отвратителната птица марабу. Защото: "Марабуто е олицетворение на цялото зло. Убия ли го, ще се отърва от злото в мен. " Паркът на Лахарт Доусън, в който двамата ловуват, е метафора на системата, на политическия цинизъм и корупцията на силните.
"Горе" e натурализмът на действителността с болезнените шумове на настоящето и отвращението от миналото, "този гадък буламач". Рой, "опасният никой" от крайните квартали на Единбург, отраснал в семейство - "генетична катастрофа", денем е приличен компютърен специалист, а вечер вилнее с най-свирепите футболни хулигани, ултрасите. Той дори не е запалянко, но го възбужда миризмата на кръв, насилието заради самото насилие: "Принципът беше: ти, сам срещу света, всяко копеле го знаеше. Дори и правителството го каза. " Рой Странг е два пъти мъртъв. Веднъж като недосамоубит "зеленчук" на системи и втори път - напълно доубит по изключително садистичен начин от момичето, в чието групово изнасилване е участвал. Но бил ли е изобщо жив, преди да умре?
Текстът се съпротивлява на четенето със своята перверзна жестокост. Мощният талант на Уелш разравя купища вонящи изпражнения, кръв и сперма, за да ги превърне в разтърсваща проза за израждането на човека в края на ХХ век.
Любовният улов на Саура
"Фламенко" на Карлос Саура е актов филм. Вече за четвърти път след "Кармен", "Кървава сватба" и "Любовна магия" той преследва испанската душа в най-съкровеното й битие - музиката. Съблича тази музика от всичко излишно филм след филм, търсейки страстната съблазнителност на нейната голота. Като любовник, воден от неистово желание, иска да стигне докрай, за да почувства отново и отново, че покореният е той. "Фламенко" е рицарско преклонение на един горд кинаджия пред неразгадаемото дуенде на музика, от която ти кипва кръвта. Но рицарят не е случаен. Фактът, че е захвърлил почти всички мощни оръжия на своето изкуство, съвсем не означава, че се е предал. Точно обратното. Саура гони любовния си улов по собствените му диви пътеки. Дрънкащите доспехи на декор, сюжет, интрига и действащи лица само биха затруднили преследвача. Той трябва да е бърз, безшумен, гъвкав. Незабележим. Стара запусната севилска гара. Триста певци, танцьори и китаристи. Сакрални имена като Пако де Лусия, Хоакин Кортес, Лоле Монтойа и Мануел Молина. По-неизвестни и съвсем неизвестни лица. Малки, млади, не толкова млади и възрастни. Гол подиум, няколко бели пана и огледала. Прожектори. Гениалната камера и осветление на Виторио Стораро. Две изречения зад кадър в началото и четири случайни реплики между хората до края на филма. Никакво друго говорене. Само тела и силуети. Лица. Ръце. Крака. Пълен покой и движения, докарващи до транс, се редуват с неописуема експресия. Песен. Танц. И китари. Фламенкото - такова, каквото е. Крясък на екстаз, молещ шепот, кървава ярост, нежна болка. Правене на любов. Умиране на любов. Раждане на любов.
Епичният женкар
Когато понякога приятели му задаваха въпроса колко жени е имал през живота си, Томаш отговаряше уклончиво, а ако те въпреки това настояваха за точен отговор, казваше: "Трябва да са някъде около двеста. " Някои завистливци го обвиняваха, че преувеличава. Той се защитаваше: "Та това съвсем не е много. Започнал съм с жените преди близо двайсет и пет години. Разделете двеста на двайсет и пет. Падат се някакви си осем нови партньорки годишно. Много ли са?"
Но откакто живееше с Тереза, еротичната му активност се сблъскваше с организационни проблеми; той можеше да й отдели (между операционната маса и дома си) само тесен отрязък от време, който наистина използваше интензивно (така, както земеделецът планинец хвърля маса труд на малката си нивица), но който не можеше да се сравнява с полученото неочаквано в дар шестнайсетчасово пространство. (Казвам шестнайсетчасово, защото и осемте часа, през които Томаш миеше прозорци, бяха запълнени със запознанства с нови продавачки, чиновнички, домакини, с които той можеше да си урежда срещи.)
Какво търсеше в тези жени? Какво го влечеше към тях? Нима плътската любов не е вечно повторение на едно и също?
Не, не е. Винаги остава един малък процент непредвидимост. Вярно, когато Томаш загледаше някоя жена в рокля, той можеше приблизително да си я представи гола (тук опитът на лекаря допълваше опита на любовника), но между приблизителността на представата и сигурността на реалността оставаше малка пролука непредвидимост и тя не му даваше мира. Само че преследването на непредвидимото не свършва с разбулването на голотата, а продължава и след него: как ли ще се държи, след като се съблече? Какви ли думи ще изрича, докато я любя? В каква тоналност ще бъдат стоновете й? Каква гримаса ще се изпише върху лицето й в миговете на върховно удоволствие?
Уникалността на аза е скрита именно в непредвидимото, което присъства у всеки човек. Ние можем да си представим само онова, което е общо за всички тях. Индивидуалното аз е онова, което се различава от общото, тоест онова, което не може да се отгатне и предвиди, онова, което тепърва предстои да бъде разкрито, извадено на бял свят, завоювано.
Томаш, който през последните десет години от лекарската си практика се е занимавал изключително с човешкия мозък, знае, че нищо не е тъй трудно доловимо, както азът. Между Хитлер и Айнщайн, между Брежнев и Солженицин има много повече сходства, отколкото различия. Изразено в цифри, би изглеждало така: между тях има една милионна част различия и деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет милионни общо.
Томаш е обсебен от страстта да открие и завладее тази една милионна част и именно с това си обяснява своето женкарство. Манията му не са жените; манията му е непредвидимото у всяка от тях, онази милионна част, която отличава една жена от друга.
(Навярно тази бе точката, в която се срещаха страстта му на хирург и страстта му на женкар. Той продължаваше да държи имагинерния скалпел дори когато беше с някоя любовница. Жадуваше да се домогне до скритото дълбоко у всяка жена и за да постигне целта си, трябваше да прониже женската плът.)
Наистина, в правото си сме да попитаме защо Томаш търсеше тази милионна част различие именно в секса. Нима не можеше да я открие, да речем, в походката, в кулинарните предпочитания или в културните развлечения на една или друга жена?
Несъмнено различната една милионна присъства във всички области на човешкия живот, само че навсякъде там тя е обществено достояние, не се налага да бъде откривана, за да се добере човек до нея, не е нужен скалпел. Ако една жена предпочита кашкавала пред тестения сладкиш, а друга не вкусва карфиол, това наистина откроява тяхната индивидуалност, но едва забелязали тази индивидуалност, ние се убеждаваме, че тя е безкрайно маловажна, излишна и следователно няма никакъв смисъл да й обръщаме внимание и да търсим в нея някаква стойност.
Единствено в сферата на сексуалността различната една милионна част изглежда в нашите очи нещо ценно, защото не е обществено достояние, а трябва да бъде завоювана. Само преди половин век това завоюване е отнемало много време (понякога седмици, дори месеци!), тъй че времето, вложено за завоюването, е станало мярка за ценността на плячката. И днес, въпреки че времето за завоюване се е съкратило неимоверно, сексуалността все още ни се струва ковчеже, в което се крие женският аз.
Следователно поведението на Томаш спрямо жените в никакъв случай не беше гонене на удоволствието (удоволствието беше за него нещо като допълнителна премия), а желание да покори света (да отвори със скалпела си проснатото тяло на света).
Мъжете, които тичат след много жени, лесно могат да бъдат разделени на два типа. Едните търсят у всички жени собствената си субективна и неизменна мечта за жената. Вторите са подтиквани от желанието да постигнат безкрайната пъстрота на обективния женски свят.
Страстта на първите е лирична: те търсят в жената самите себе си, своя идеал, и всеки път остават разочаровани, защото идеалът, както е известно, никога не може да бъде достигнат. Разочарованието, което ги тласка от жена към жена, придава на тяхното непостоянство нещо като романтично оправдание, тъй че не една сантиментална дама може дори да се разчувства от упоритата им полигамия.
Страстта на вторите е епична и жените не виждат в нея нищо трогателно: мъжът не влага в жените никакъв субективен идеал; затова всичко го интересува и нищо не може да го разочарова. И тъкмо в тази неспособност да се разочарова има нещо възмутително. Страстта на епичния женкар се струва на хората неизкупена (неизкупена с разочарование).
Тъй като лиричният женкар преследва все един и същи тип жени, никой даже не забелязва, че той сменя партньорките си; приятелите постоянно му причиняват неприятности, защото не могат да различат една от друга партньорките му и ги наричат с едно и също име.
Епичните женкари (естествено Томаш спада именно към тях) в своята гонитба на познание се отдалечават все повече и повече от традиционната женска красота, на която рано са се наситили, и задължително стават един ден колекционери на куриози. Съзнават, че са такива, малко се срамуват и за да не хвърлят приятелите си в смут, не се показват с любовниците си на публични места.
Никои
Покрай обединението на Европа стана модерно да се говори за национална идентичност. Хубавото на темата е, че е като очилата - придава интелигентен вид и когато някой говори по нея, не е задължително да разбира за какво говори, т.е. диоптърът няма значение. Което пък прави разговора за националната идентичност абсолютно демократичен.
Като става дума за мода, ние можем да се сравняваме не само с Румъния или Албания, но и с Англия.
Ето, сравняваме се:
С какво асоциирате думата Англия?
(Из социологическо проучване, проведено в 25 държави)
С какво асоциирате думата България?
Спокойно, такова проучване няма. Може би защото няма 25 страни, в които България значи нещо, а може би защото България не се интересува от себе си, а може би защото си се знаем, а може би защото няма далавера в такова проучване, а най-вероятно "защото така".
Ако все пак България заговори за себе си, то ще е, за да кажем на другите колко сме велики. И на ония веднага ще им стане ясно какъв комплекс за малоценност ни тресе.
А нима има по света държава или държавна институция, която "да се излага пред чужденците", като им обяснява колко не е велика нацията, която я е създала? И да иска да убеди света не само че нейната нация се състои от обикновени хора, ами че и тяхната национална идентичност се разпада. И не само че се разпада, ами това не се приема като национална трагедия. Напротив, като слушат как се разпадат, всички се смеят. Чуем ли, че нещо е смешно, ние се сещаме за БНТ, но колкото и да е невероятно, все още има държави, в които могат да съществуват и държавни институции, които не предизвикват смях. "Английската идентичност в контекста на упадъка на Великобритания" например е тема на семинар, организиран не в Куба, а в Англия. От Британския съвет, който между другото не се контролира от Мърдок.
А ето и до какви изводи достигат англичаните за себе си:
Както и ние:
И може би никога не сме били.
Англичаните не знаят доколко са британци, българите не знаем доколко сме балканци. В двата края на Европа нас, островитяните - едни в пространството, други - във времето, ни обединява това, което не сме. Ние не сме европейци. И никога няма да бъдем. Въпреки че размахваме ризите си и надуваме гайдите си на преминаващата покрай нас Европа. Въпреки тунела под Ламанша. Въпреки моста Видин - Калафат. Всеки ден ние губим от своята идентичност, но не приемаме нова. Ако се присъединим към Америка, може и да станем американци, но европеец с присъединяване към Европа не се става.
Лично аз, като усетих, че националната ми идентичност се разпада, се обадих в "Пирогов". Оттам, знаете, първо питат на колко е години. Направих справка в историята. Не се тревожете, успокоиха ме от "Пирогов", просто й е дошло времето.
Но има и други мнения.
В Англия проблемът се поставя за обсъждане в интелигентни организации като Британския съвет.
В България той се поставя за решение от политическите сили.
Както и в Австрия.
Френска връзка
Сред еднотипните столични заведения, имитиращи английски пъбове или чешки бирарии, Le Figaro на ул. "Райко Даскалов" (зад градинката на ул. "Солунска") е глътка свеж въздух. Клубът, който е избрал формулата на френското бистро, привлича най-напред с добрите пространствени решения - просторните и удобни сепарета са достатъчно раздалечени едно от друго и не създават усещането, че си попаднал в индийски трамвай. Като добавим към това и богатата на зеленина зимна градина и ненатрапчивата музика, се получава място, подходящо както за спокойна вечеря, така и просто за няколко питиета с приятели.
Освен с приятната атмосфера Le Figaro печели с изисканата кухня. В листата са включени десетина салати, от които внимание заслужават есенната с броколи, яйце, домати и сос, "Париж" с марули, картофи, пушено филе, яйце, ементал и крутони, "Фрути ди маре" с морски деликатеси, ориз, лук и лимон, "Бела дона" с марули, ябълки, ананас, кашкавал, пиле и сос портокал. При предястията акцентът е върху пилешките специалитети - пилешки пури в сусам, бадем или кокос и пилешки хапки с пикантен сос или сос "Рокфор". Основните ястия са малко, но добре подбрани, като пилешкото, телешкото, свинското и рибата са равнопоставени. Предлагат се пилешки стек с ябълки, шпиковано телешко с бекон, свински стек "Дижон" и пъстърва на тиган.
Моркови с ябълки, грах и майонеза
Избирам средни моркови, измивам ги и hr обелвам тънко и внимателно. Кипвам подсолена вода и ги сварявам до сломяване на твърдостта им.
Изваждам ги от водата и щом изстинат, ги нарязвам на тънки филийки.
Събличам ябълките от кората, почиствам семенната част и също ги нарязвам на тънки филийки.
Отделям малка част от нарязаните моркови и ябълки. Към останалата по-голяма част прибавям отцедения от бульона грах и майонезата. Докарвам сместа на сол и я разбърквам добре.
Насипвам цветната бърканица в чиния, оформям я красиво като островче и я украсявам с отделни филийки от морковите и ябълките.
Поднасям я като предястие.
Нямате ли самочувствието, че сме в предните редици на опитните зайчета? В такъв случай много би ни отивала тази морковена бахча. И е здравословно!
Наскоро четох, че три храни прогонват болестите. Можете ли да се сетите, кои са?
Между тях не е номинирана свинската пържола, нито агнешкото. Няма флейки, няма карета и въобще няма нещо, което прави кариерата си върху кокал.
Аз лично не съм за тези храни, но американците много настояват.
На първо място слагат чесъна.
На второ боба.
На трето - моркова!
Ако не ме мързеше толкова много, бих се разсмял "от стомах".
Доста са сиромашки зеленчуците, за да са в авангарда на здравословното ни осигуряване. При това - световно!
За моркова се носят проверени слухове, че е храната с най-много бета-каротин и витамин А.
Много били полезни за зрението, косата и не позволявали на кожата да старее.
Познавам един, който пък щеше да си извади окото с морков. Всъщност се мушна с вилата, докато го вадеше. Вярно е и че плешив хамстер няма!
За кожата сами знаете как, без да ядем моркови, ни я опънаха на плета. Пак американецът е казал, че каротиновият ефект срещу различните видове рак бил страхотен. Помагал и срещу бъбречната недостатъчност. Българинът се радва на този ефект чрез опустошителни (за камъните) бирени удари.
Морковът се среща много див и много питомен, а аз си мисля, че той доста хамелеонничи.
Явява се бял, жълт, оранжев, до пурпурен. Син морков няма, но това не му пречи да е вечна опозиция на цвеклото.
Коя точно е родината му не се знае, но през XII век арабите пренесли жълтия и червения морков в Испания. Три века по-късно го откриват и зайците в Средна Европа.
Това, че морковите са заешка нахрана, е пресилено. Не съм виждал заек нито да ги сее, нито да ги вади. Но виж, задушен заек с моркови и червено вино - идеален хранителен пейзаж!
Морковът е ракиджия. Много си дружи със зелето и ряпата. Настъргани едно към едно с оцетец и олио, сещате се - джибровицата идва дефицит.
Това, което не се сещате обаче, е, че и морковите няма да ни оправят!
Втората реалност
Тази книга се чете трудно, защото Стефан Бочев се е заел сериозно да пародира карикатурата, наречена български социализъм. Финалът на "Тройният портрет на Мария-Магдалина" съвпада по време (1987 г.) с историческия финиш на "развитото" общество в Европа и у нас. Сюжетната схема е затворена в триъгълника Нисекаро Нисеводев, художник, любимата му девойка - Царицата на саждите, любовта им и терзанията около Исус Христос и неговия троен портрет. Не, това не е роман по алогичността на Кафка, а по-скоро по Оруел. Защото Бочев ни въвежда в сиромашкия идеологизиран бит край сивия корпус на смесителния цех, където властва кадровикът Жавер, техноложката при бамбората Дундо Марое, партийната секретарка Милка Райска, дясното ухо на лявата ръка Даскала и т.н. С една дума - Стефан Бочев ни въвежда в оня свят, който бързо забравихме, защото беше измислен от болното въображение на хора без въображение. Втората реалност, както я наричахме тогава, с казармената си същност в този роман е опънато платно за разпънати души - в случая на художника боготърсач. Опитите му да разопакова внимателно уплашената душа на истината и да я пусне на свобода чрез изкуството се оказва неосъществимо намерение. Защото "положителните" герои са също продукт на черно-бялото съзнание, въпреки горещата им любов, въпреки горещата им страст към търсенето на изход от безизходицата.
Интересно е, че споменът за този псевдоживот днес повече ни отвращава, отколкото ужасява. Като някакво глупашко съжителство с комплексари, като дългогодишно движение слепешком, след края на което се питаш беше ли всичко това или някой го е сънувал вместо мен? Добре, че днешната реална реалност не ни оставя на мира с тоталната си липса на почтеност, та не страдаме поне от амнезия... Можем да търсим бога в себе си, колкото си щем, а и да пишем и говорим без страх и съображения. Нещо, за което по времето, в което ни въвежда романът, можехме само тайно да мечтаем. Това доказва, че в демократичното общество, както и в казармата, нищо не се губи, а само сменя своя притежател. Губят илюзиите си наивниците, Художникът, Царицата на саждите и Любовта, без която все още не можем.
"Козият рог" - дълго сънуван
Композиторът Красимир Кюркчийски излезе от резервата на душата си в Боженци, където от години се е уединил, сложи костюм и вратовръзка и дойде, за да види накъде се е придвижила цивилизацията. След 17 години балетът с неговата музика "Козият рог" и с хореографията на Петър Луканов отново е на сцената на Софийската опера. Завръщането съвсем не носи патоса на един призив като "изберете българското" например. Това е спокойна стъпка към класиката, която непрекъснато е необходимо да присъства - и за да й се радваме, и за да можем от време на време да хвърляме свеж поглед към нея. Всъщност защо споменавам такава голяма дума като класика? Още на премиерата преди години Красимир Кюркчийски и Петър Луканов заявиха чрез своята версия за легендата, че техните намерения са да я преразкажат, без да включват в играта експеримент, който би направил разказа по-нечетлив. Техният почерк се подчини на ясното проследяване на сюжета и извличането на есенциите емоция от ситуациите. И сега този почерк доказва предимства - изсечен от формули с ясно значение, което не се нуждае от превода на думите и от дообясняване. Неостарял, той носи традиционността в нейния най-позитивен вид. И в една следваща версия този почерк вероятно няма да изпитва нуждата от графолог.
Спектакълът носи широкия замах на артисти, които умеят да рисуват големи епични платна и същевременно в обобщеността да персонифицират трагичното. Балетът "Козият рог", създаден когато фолклорността се смяташе за задължителна, и в музиката, и в хореографията, и в костюмите на Васил Докев, присъства като атмосфера. Тя е далеч от подрънкващите пендари.
Всичко това е възможно да се види и чуе благодарение на изпълнителите. Оркестърът този път е под диригентството на Цанко Делибозов, пристрастен интерпретатор на Красимир Кюркчийски. А балетната трупа май дълго е сънувала "Козият рог". Сега Диляна Никифорова, Веса Тонова-Кръстанова, Ясен Вълчанов, Росен Канев и Бойко Соколов се втурват в образите си, дори някои от тях са се заели с изграждането на два в две различни представления.
Понякога има защо да биеш път от Боженци... Чехов - болка, смях и отчаяние
Постановките на Леонид Хейфец у нас винаги са правели впечатление с тънък психологизъм, богатство на сценичната атмосфера, с особения, задушевен лиризъм на една богата чувствителност. Вярвам, че онези, които са гледали "Дните на Турбини" от Булгаков в Театъра на армията, едва ли ще забравят изискания, естетически пречистен драматизъм на това представление. Какви ли по-добри предпоставки да видим след толкова години Хейфец като тълкувател на Чеховия "Вуйчо Ваньо"?
В спектакъла на Бургаския театър в единна декорация (сценография Тодор Станилов) са дворът, терасата пред имението с волска кола и сено, с масата и неизменния самовар, с насядалите и разсъждаващи за своя живот хора. Неволно идва наум гениалното откровение на самия Чехов в "Степ", че руснаците не живеят, а предпочитат да коментират своя живот. Но режисьорът не търси реставрация на отминалия живот. Интересуват го човешките взаимоотношения и причините за толкова много и така трагически разминавания между хората. Йосиф Сърчаджиев като вуйчо Ваньо е неочаквано за натюрела на този артист мек, отпуснат, безволев, хленчещ и жалък с увисналия в ръцете букет от рози, когато прекъсва настойчивата атака на д-р Астров към Елена Андреева (Бойка Велкова). И зад всичко това напира горчива самоирония. Ивайло Герасков като Астров е великолепно алиениран от всичко наоколо. То му е толкова непоносимо и отвратително, че той с всички сили се стреми да не го забележи. За него остава резигнацията, предадена от артиста с вътрешно вглъбяване и ненатрапчивост.
Истинско откритие и ценност на представлението е изпълнението на Бойка Велкова. Сложният и противоречив образ е изтълкуван от режисьора в иронично-сатиричен план, но с драматизма на един млад, пропаднал живот. Актрисата постига тази сложна характеристика със сценичен блясък. Към запомнящите се образи бих прибавила и Телегин на Стоян Памуков. В банализирания тип на дрънкащи на китара "храненици" той е намерил съзнание за собствено достойнство и горчивина на обидата, които го правят и наивен, и смешен, и затрогващ. За жалост останалите не успяват да се откъснат от шаблонизирането. Особено Невена Цанева като Соня, която неизвестно защо се прави на горда и издръжлива, когато текстът сочи как сърцето й се къса от мъка.
Тук Хейфец е може би по-предан на традицията, отколкото търсещ, но във всички случаи професионален и дълбок.
Циганска работа, ама хубава
Спектакълът "Циганска история", продукция на Родопския драматичен театър и Театър за нови форми "Щрих", е шарен, рошав, шумен, подкупващ и прилепчив като ромска гледачка, готова да извърви четири преки, нареждайки обещания за късмет и берекет, само и само да изкопчи някой лев. За него не иде да кажеш "хубава работа, ама циганска". Нито пък да му се търсят някакви дълбинни пластове, неподозирани аспекти и прочее академизми. Както е желателно да се забрави конюнктурата, благодарение на която е видял бял свят. Пристрастието или неприязънта към него се оформят още от пръв поглед и си остават такива до самия край, абсолютно неподкрепени от каквито и да било логически мотиви.
Текстовата канава (по пиесата на Милослав Клима "Кало Митраш") е съставена от пъстри приказни мотиви, преразказани от циганите и припознати като техни. Театралният език, на който са преведени, е безхитростен, ярък и хаотичен, каквито са и героите на тази история. Очевидно Петър Тодоров (превод, сценичен вариант и режисура) без усилие е увлякъл актьорите в катуна. Подобно превъплъщение е неустоимо изкушение за повечето изпълнители открай време. Затова е неизбежно заиграването с диалекта, задължителното "Джелем, джелем", чупките в кръста. Освен тях обаче има и чудесно изпълнени цигански песни, акордеон, кларнет и тъпан на живо, както и наистина сполучливи актьорски попадения. Тони Пашова (старата циганка Урми), Петя Недева (принцеса Вера) и Адриан Петров (Кало Митраш) умело дозират циганска волност, сантимент, романтика, колорит, но и иронично намигат иззад образите.
Колкото са по-многоцветни актьорските превъплъщения в "Циганска история", толкова повече гледа да ги "надиграе" сценографията на Иван Ставрев и Мая Николова. В нея, също като в катун, каручката се превръща ту в царски трон, ту в любовно ложе, ту в сватбарска кушия. И е достатъчно едно ефирно платнище и няколко прожектора, за да се превърне сцената във вълшебното Седмо небе, където е пратен Кало Митраш.
Ако спектакълът бъде ситуиран сред останалите цигански саги, той повече се родее с "Черна котка, бял котарак", отколкото с "Циганско време" на балканския символ на жанра Кустурица.
Парче сладкиш от глада на света
Колкото е широка полосата на сюрреализма в модерността, толкова тясна е базата му във визуалните изкуства. В театъра Жари, Гомбрович и неколцина други се наместват между дадаистичната ексцентрика и абсурдната комедия. В киното единствен Луис Бунюел съумява да разбере и да използва докрай потенциала на медиума, да разказва праволинейно и последователно, като в същото време отменя всякаква логика и психология. Именно Бунюеловата "Виридиана" е ключово преживяване за българския режисьор Димитър Гочев, който откри Хайнер Мюлер за германския театър. Мечтата на Гочев да "преведе" филма на театрален език най-после се осъществи с помощта на Клаус Бахлер, директор на "Бургтеатър". Резултатът е забележителна театрална вечер, която обаче идва с 40-годишно закъснение, пораждайки въпроса има ли все още театрален или обществен смисъл тази реконструкция.
В своите "мексикански" филми Бунюел използва образната сила, на която са го научили Айзенщайн и Пудовкин, съчетана с целеустременото действие от "лудите" американски комедии. Чрез смелия монтаж той внушава чувството за нормалност дори там, където от действието може да ти настръхне косата.
Гочев плътно следва филмовия сценарий. Сценографията на Ахим Рьомер представя зала с високи стени, по които историята на имението е оставила кафеникави следи. Костюмите на Хилдегард Алтмайер умело намекват за социалното разслоение - господарят на имението дон Хайме, неговият син Хорхе, та чак до лумпен-пролетариите, на които младата монахиня Виридиана, племенницата на собственика, осигурява подслон.
Историята в близо тричасовия спектакъл е разполовена логически на две самостоятелни части, свързани помежду си съвсем рехаво. Първата обема болезнената вяра и сексуалната затормозеност, а втората - пропастта между имащи и нямащи, между оптимистичния ред и деструктивната анархия. Изпълнението на Анете Паулман (Виридиана) излъчва праволинейна, непоколебима благочестивост. Нейната героиня подрежда кръст на пода, съблича се и конвулсивно жули кожата си с твърдия коноп на долната риза. Мартин Шваб (дон Хайме) изгражда образа на един измъчен човек, който с все сили се бори срещу нагона си, макар че героят на Бунюел без никакви морални скрупули се опитва да получи онова, което му се пада по "господарско право".
Гочев разказва, че навремето филмът е пуснат в България само защото в него бедните по едно време взимат властта. Той обаче разчита темата по друг начин. Според режисьора Бунюел не дава нито морални, нито политически предписания. Прогресът не идва с бетона и електричеството, смята Гочев, прогресът е нагласа. "Ще отрежа парче сладкиш от глада на света", казва Хорхе на питомниците на Виридиана, "вие обаче... вие нямате дори нож. " Накрая гладните все пак си отмъщават и на сцената остават само отломки.
Виена рядко е виждала такава прецизна режисьорска работа. Тя личи дори в най-малките роли без реплики. Театърът, обаче, освен че поставя въпроси, изисква и отговори. Така че на Гочев не му остава нищо друго, освен да превърне Бунюеловата констатация "така е то" във въпроса "нима така трябва да бъде". Режисьорът обаче отбягва да даде категоричен отговор.
