Слуховете за участие на Маринов в нерегламентирани сделки и взаимоотношения непрекъснато се появяват от началото на неговата кариера като заместник на Божков. И покрай участието му в борда на директорите на "Кремиковци" и приватизацията на гиганта, и около продажбата на поточна линия в "Камет", и около продажбата на Оптико-механичния завод в София, и покрай продажбата на рибното стопанство в Созопол винаги изплуваше и неговото име. Естествено най-много адреналин имаше покрай слуховете, че е бил заснет да получава 40 000 долара подкуп, за което той осъди един столичен вестник за 1 лев.
Каквото и да са дали от службите на Филчев, то не става за съд. И точно за това всичко е прах в очите на обществото. Нещата са съвсем елементарни. Ако проверката по сигналите за корупция на Маринов съдържаше достатъчно данни за престъпления, то вътрешното министерство отдавна щеше да ги изпрати в прокуратурата. Иначе щеше да наруши закона. Но тъй като в доклада за Маринов няма безспорни доказателства за образуване на следствено дело, които могат да издържат в съда, то МВР няма и правно основание да ги изпрати на Филчев. Затова главният прокурор ги изиска сам. Ако не може да свърши работа, то поне да научи някои от игрите на управляващите. Или поне да участва във водевила за борба с корупцията. От друга страна, докладът на НСС беше изпратен и на премиера, и на президента, и на председателя на парламента. Те много добре знаят какво съдържат докладите на спецслужбите и естествено си дават сметка, че това няма да мине в съда. Затова нищо не му е коствало на Иван Костов да повтори жеста на Стоянов с отстраняването на съветника.
Със сигурност историята с касетата, която Тренчев размаха преди няколко седмици със запис на корумпиран съветник на Иван Костов, има своята роля в сценария покрай Маринов. Макар шефът на "Подкрепа" да отрече, че М.М. е бившият заместник на Божков, управляващите решиха да направят обиколната маневра с проверката на Филчев. Така за известно време ще се запази другият някой, който "често влиза при премиера и си говори с него", инициалите му са М.М.
И може би нещата ще станат по-ясни, ако се припомни, че д-р Константин Тренчев е член на управителния съвет на телевизия "Седем дни" още от началото на 1999 г. и сам се яви да защитава концепция пред НСРТ. И оттам да се разбере кой е човекът, предложил парите и направил записа. И кой е М.М., който е свързан с този бизнес и често си говори с премиера.
Отсега може да се прогнозира, че Марин Маринов ще се окаже невинен и чист като майска роса. И сигурно ще се върне с индулгенция да съветва премиера. Костов така и не разбра или не иска да разбере, че в едно общество, изключително чувствително на тема корупция, дори и подозрението е достатъчно основание, за да бъде сменен един човек. Както и че вземането на подкуп е едно от най-трудните за доказване пред съда престъпление.
Магьосникът Стив Вай
Майсторът на струните Стив Вай ще изнесе спектакъл в София на 16 април от 20 часа в зала 1 на НДК. Виртуозният китарист ще стъпи на сцената заедно с групата си от четирима рокаджии. Репертоарът е предимно от The Ultra Zone - последния диск на Вай. В него е и пиесата The Windows To The Soul, номинирана за "Грами" в категорията "най-добро инструментално изпълнение". На концерта Стив няма да спести и онези композиции от предишните си албуми, които го направиха легендарен.
Събитието е организирано от "София мюзик ентърпрайсис" със съдействие на "Витоша ентъртейнмънт", в чийто каталог е артистът. Билетите от 15 лв., пуснати за продажба в столицата, Пловдив, Варна, Бургас и Благоевград, вече свършиха. Все още могат да се открият тези от 25 лв. Стив идва със собствен съпорт за подгряване на публиката - триото на американеца Ерик Сардинас.
"Вълшебството на Стив Вай и неговата китара е толкова силно, че в по-ранни времена вероятно биха го изгорили на кладата за магьосничество", написа Брад Тонински, редактор на списание "Гитър уърлд". Според критиката тъкмо Вай е музикантът, допринесъл най-много за развитието на китарното звучене след Джими Хендрикс, Джеф Бек, Ерик Клептън и Еди Ван Хален. Повод за това твърдение е начинът му на свирене - китарна имитация на човешки глас. Струнният ас нахлу в света на рока в началото на 80-те, наред с Ренди Роудс, Пол Гилбърт, Джордж Линч, Марти Фридман, Акира Такасаки и Тони Макалпайн. С тях изкова основните закони на т.нар. G.O. M. (китарно ориентиран метъл) и превърна струнния инструмент в символ на хевиметъла, побирайки в себе си всичко - хард, хеви и прогресив като саунд. "Разликата между Стив и останалите от неговото поколение е, че той изцежда отношение от всяка нота", отбеляза през 1990 Джоф Мейфийлд в списание "Билборд". Така той оцени соловия диск Passion & Warfare, дебютирал директно на 18-о място в чарта - най-високата позиция за инструментален проект.
Стремглавите импровизации на китарния герой са комбинация от рок, джаз, блус, фънк и класика, включващи сложни промени във времената, високоскоростно свирене и мелодии с няколко подтеми. Напоследък Стив е прибавил към тях етномотиви и малко модерни бейс-енд-дръм техники. У нас зад него ще застанат Дейвид Уейнър (китара), Филип Байну (бас), Майкъл Кинъли (кийборди) и някогашният барабанист на "Анаялейтър" Майкъл Антъни Манджини.
Стив е роден на 6 юни 1960 в Лонг Айлънд, Ню Йорк, с истинско име Стивън Сайро Вай. Първият му допир с музиката са един малък орган и акордеон, получени като подарък за неговия 6-и рожден ден. Пет години по-късно момчето свири мот-а-мо трудното парче на "Лед цепелин" Heartbreaкer. Три години ходи на уроци при корифея Джо Сатриани. Завършва "Бъркли скуул ъф мюзик" в Бостън, Масачузетс, в специалностите джаз, класическа и филмова музика. Овладява още перкусиите и тромбона. С групата "Морнинг тъндър" композира пиесата The Black Page, заковала вниманието на Франк Запа. На 19 години Стив се мести в Ел Ей и се присъединява към групата на Франк, доказвайки, че познава целия му репертоар и е в състояние да нотира оркестрови пиеси по слух. Запа го обявява за сензационен китарист. Кариерата на Стив е белязана от сътрудничества с много елитни имена. Мъжката му, но нежна жица пее в проект на състава "Алкатраз" (основан от ексвокала на "Рейнбоу" Греъм Бонет), където заема мястото на Ингуи Малмстийн. Тътне в тавата на пънкарите "П.И. Л." - бандата на Джони Лайдън от "Секс пистълс". Свисти за албума на Дейвид Лий Рот Eat 'em And Smile - в компанията на джазмена Грег Бизонет и удивителния басист Били Шиън, познат от "Мистър Биг". През 1989 Стив е поканен от Дейвид Ковърдейл в "Уайт снейк" да свири в диска Slip Of The Tongue.
В началото на 90-те Вай сформира своя група с басиста на Майлс Дейвис и "Притендърс" Ти Ем Стивънс, барабаниста на Джеф Бек и Франк Запа - Тери Бозио, и вокалиста Дейвид Таунсенд. Преди три години Стив препълни стадионите в Америка като част от супертриото "Джи 3": Стив Вай, Джо Сатриани и Ерик Джонсън.
Китаристът членува в управителния съвет на НАРАС - организацията, раздаваща наградите "Грами". Съвсем наскоро основа и звукозаписна компания Favoured Nations.
Седем са соловите албуми на Вай, композирани в собственото му студио в Сиплър, Калифорния. Всеки един от тях рисува същият, но различен свой автор.
Мечтанието на Бенини
"Главното в един сценарий ми се струва интересът, поддържан от непрекъснатия развой, който нито за миг не изпуска вниманието на зрителя. Може да се спори за съдържанието на един филм, за естетиката му (ако има такава), за стила му, за нравствената му тенденция. Но той никога не бива да досажда."
Това го е казал не кой да е, а Луис Бунюел. Не знам дали Роберто Бенини, най-прочутият днес комик на Италия, е чел написаното от Дон Луис. Знам само, че изреченото от великия режисьор важи в пълна степен за филма на Бенини "Животът е прекрасен", на който той е режисьор, съсценарист и главен актьор. Можеш да спориш за всичко в него, да му се гневиш (има такива хора) или възхищаваш, но да останеш безразличен не е възможно. Аз лично му се възхищавам - заради невероятния взрив на чувства, в който смехът е неделим от сълзите и комичното - от трагичното; заради грамадния актьорски талант на Бенини (неслучайно са го снимали режисьори като Фелини, Вендерс и Джим Джармуш); заради умението на автора да ти говори "несериозно" за страшно сериозни неща. И заради това, че той е безпределно верен на изконната функция на киното - да е развлечение (по възможност умно).
Когато става въпрос за чудовищното лице на фашизма, за зверствата на холокоста и миризмата на смъртоносен газ в концлагерите, думата развлечение изглежда абсурдна. Бенини обаче го постига. От което филмът му ни най-малко не олеква, напротив. Защото е умен. Ако някой тръгне да търси някаква житейска правда в него, той просто е хванал грешния път. Тук реализъм няма. Има мечтание. Има жажда за противостоене на всяка проза, на всяко рационално обяснение за това що е то живот. Единствената теза, която Бенини защитава с благородството на рицар, е тази: животът ти е даден от бога, простосмъртните могат да ти го отнемат, но никой не може да ти отнеме изкуството да живееш. Ако владееш това изкуство, разбира се.
Филмът притежава нещо от добрата аура на "Хлапето" и "Великият диктатор" на Чаплин. Арсеналът, с който се отвръща на злото, не включва нито горещи, нито хладни оръжия. Но пък включва всички човешки добродетели, които съществуват най-вече в приказките. Нормално, защото този филм е приказка.
"Животът е прекрасен" взе Голямата специална награда на журито в Кан '98, както и три приза "Оскар" миналата година: за най-добър чуждоезичен филм, оригинална музика (Никола Пиовани) и главна мъжка роля на Бенини (да грабнеш точно тази статуетка в конкуренцията на англоезичните актьори - това се е случвало много рядко и е истинско събитие). Филмът бе обявен за No1 в Европа за 1998, спечели и десетки други отличия. Това е неговата парадна страна. А зад нея е душата му - чиста като тази на детето, което е един от основните герои във филма. То, детето, разбира се, оцелява. Защото в този живот, прекрасен или не, трябва да има мъничко шанс и за мечтателите.
Навън и вкъщи
Жена ми каза:
- А, обади се Габович. Търси те. Ще дойде.
- Ясно. Ще ми иска дрелката. Чух - че си е купил стелаж.
Габович ми е съсед и колега. По точно колега - филолог. Работи върху сензационната си книга, озаглавена "Срещи с Ахматова". С подзаглавие - "Как и защо не се състояха". Или нещо подобно... Взех да си връзвам обувките.
- Къде отиваш?
- Ако ме намери вкъщи, няма отърване.
- Кога ще се върнеш?
- Веднага щом си отиде. Ще ми дадеш някакъв знак.
- Какъв?
- Запали лампата в клозета.
- В клозета и без това все свети.
- Тогава я загаси.
- По-добре да закача тази кърпа на прозореца.
Слязох, промъкнах се край асансьора и излязох навън. Притъмняваше.
Купих си "Марлборо". Разходих се до руския магазин. Взех вестник за майка ми. На касата си платих една бира и я изпих. После ме спря Давидов от "Русское слово". Попита ме какво ново. Аз пък го попитах за Епщейн - как е. - Тъкмо отивам да го видя в болницата - отвърна той. - Инфарктът не прощава.
Върнах се до нас. Нямаше бяла кърпа на прозореца. Междувременно застудя. Тогава отидох в "Подмосковие", поръчах си кафе. Дали пък да не хапна нещо, си казах.
- Дайте ми - викам - менюто.
- Нямаме меню.
- Хубава работа!
- Просто ще ви кажа какво предлагаме.
- Не мога да запомня.
- Ще запомните. Защото имаме само шишчета.
- Супер! - казах, - точно шишчета ми се ядат.
Ядох. Пих кафе. Платих и излязох. Вече съвсем се беше стъмнило. Но кърпата я нямаше. Яката застудя. Влязох в спортния магазин срещу фотото. Купих си фланелка за 30 долара. Веднага си я намъкнах. Чак тогава забелязах какво има отпред - череп с две кости и шизофреничен надпис: "Прочете ли го? Значи много си близо! " Прозорецът свети, кърпата я няма. Отидох до телефона. Жена ми вдигна. Викам й:
- Отговаряй само с да и не.
- Не - каза жена ми.
- Какво не? - Мълчание.
- Габович у нас ли е?
- Да.
- Що викаш не? Няма ли намерение да си ходи?
- Да.
- Какво да? Ще си ходи ? Или да - няма да си ходи?
- Мисля, че не.
- Няма намерение да си ходи?
- Не.
- Нищо не го черпи.
- В никакъв случай.
- Да не забравиш кърпата.
- Няма... Пак се разходих до руския магазин. Срещнах Давидов. Епщейн починал. Току-що се обадил в болницата, тъкмо се канел се да мине да го види, а то... Междувременно се сетих да се обадя на една позната. Нищо особено. Тридесетгодишна, съседка, без мъж. Потърсих телефона й в тефтерчето. Обадих се. Въпросната Нели казва:
- А, ти ли си?
- Може ли - питам - да дойда?
На това място последва някаква пауза. После:
- Извинявай, не съм сама.
- Добре - казвам, - друг път.
А тя:
- Без друг път. Ти си имаш жена и дъщеря. Остави ме да си уредя живота.
И ми затвори. Погледнах часовника - десет и половина. Кината ги затварят. Пари фактически нямам. Наближава полунощ. Прозорецът ми свети призивно. Бялата кърпа я нямаше. Но поне стана съвсем тъмно. И черепът с костите на фланелката ми почти не се виждаха. Пък и надписът губеше значение. Пак се обадих вкъщи. Преди още да съм гъкнал, жена ми твърдо отговори:
- Не.
- Не в смисъл да? Габович у нас ли е?
- Да.
И си мисля: какво става там? Да нямат някакъв важен разговор? Да не става нещо? Чак усетих някаква ревност. Затворих. После се обадих на Рафаил, брокер на недвижими имоти. Той живее на другата пресечка.
- Имаш ли пари?
- Не съвсем. Но имам "Виза", "Мастър кард", "Американ експрес"... Защо?
- Да идем някъде?
- В смисъл?
- Не знам... В Канада... Или в Бразилия... - С удоволствие - ми отговаря той, - но Рита е болна. Може би другата седмица?
- Другата седмица - викам му, - сигурно ще съм си вкъщи.
- А сега къде си?
- Разхождам се.
- Да не си пил?
- Това е идея. Пусни ми от прозореца 15 долара.
- Нали ти казах - нямам. - Утре ще имам.
- Ами аз до утре под прозореца ли да кисна?
- Ако искаш, ела.
- По-добре ми направи услуга. Обади се във "Форест дайнър" с твоята "Виза" и им кажи да ми дадат едно пиене. Даже по-добре две. Ще ти върна парите.
Отидох във "Форест дайнър". Обърнах две чаши ром с пепси-кола. Изпуших още една цигара и твърдо се запътих към къщи. Минаваше дванайсет. Прозорецът ми светеше ярко и гостоприемно. Впрочем в клозета беше тъмно. Може би Габович беше угасил? С асансьора се изкачих на шестия етаж. Приготвих си ключа. Врата се отвори. Габович излезе на прага. С палто. Говореше нещо, жестикулираше и си тръскаше цигарата. Щом ме видя, цъфна от радост. Жена ми обясни:
- Хиляда пъти му казах да влезе. Той - не и не.
- Отбих се за минутка - рече Габович, - вече си тръгвах. Обаче сега... Сергей си дойде - можем да поприказваме... Свали си палтото. Седна до масата и подхвана:
- Знаете ли, че имам много редки фотографии на Ахматова?
- Какви фотографии? - питам.
- Нали ви казвам - на Ахматова.
- Откога?
- Какво откога?
- От кои години са фотографиите?
- А... Седемдесет и четвърта. Или седемдесет и шеста, не помня.
- Тя е умряла много преди това.
- И какво? - пита Габович.
- Как и какво? Кой е там на тези фотографии?
- Има ли значение... - миролюбиво се намеси жена ми.
- Аз съм там - рече Габович, - аз съм там на гроба на Ахматова.
Когато стана и отиде до клозета, жена ми каза:
- Дръж се прилично, моля те. И без това всички разправят какъв непоносим тип е този Довлатов.
Езичници ли са младите компютърджии
Наскоро срещнах бивш мой студент. Оплака ми се от преумора, изтощение, вероятно поради многото изпити и работа. Лекарите, при които отишъл, му препоръчвали силна храна, но заради великденските пости не си позволявал такава. Няколко дни по-късно, по Благовещение, отново го видях, видимо доволен, понакупил риба, хайвер... До следващия ден, когато вярата и религиозният му дълг отново биха надделели над лекарските предписания. Личният религиозен избор и елементарната толерантност правят неуместни всякакви атеистически вайкания. ("Пустите му пости ще уморят момчето... ")
Така станалото би било несъществено, ако в съзнанието ми не се натрапваха фрази, които се казват в подобни случаи: "той постъпва като истински християнин, така постъпва истинският вярващ."
Струва ми се, зад тези обичайни фрази сега стои проблемът за бъдещето на религията като универсална ценностна система в рамките на онова новоформиращо се общество, което, особено след навлизането на интернетното общуване, с все по-голяма увереност наричаме постмодерно.
Основният въпрос е какво означава днес истинската религия, какво е да си днес истински вярващ, а оттук респективно истински фанатик.
Ерик Хофър нашироко разгледа вариантите и на вярата, и на фанатизма, и на техните взаимопревръщания в едноименната си книга, но по-скоро от социално-психологическа страна. Вярата - като следствие от надеждата, грижата за идеала, придържането към каноните. И от друга страна, - неуспехът на действията, неудовлетвореността от постигнатото, сляпото отдаване на борбата дори когато целите й вече са постигнати, често превръщат вярващите във фанатици. Те са, както казва Хофър, деца на хаоса и крайният завършек на тяхното дело е роенето на ереси, секти, движения, породили се от единното тяло на избраната идеология.
В случая обаче се интересувам не от психологията на вярващия и фанатика, а от днешната социална ситуация, която обезсмисля самия фанатизъм, просто защото тя не може да определи какво е истински вярващ. Става дума не просто за подценяване на религиозните ценности, а за въпросността на ценността изобщо, за подозрителността на истината изобщо и властта на идеологията изобщо. Вече една очертана симптоматика подсказа тези проблеми.
По един парадоксален начин тезата на Франсис Фукуяма за "края на историята" се оказа, както рядко се случва, и погрешна, и правилна. Историята не приключи. Проблемите в света след падането на Берлинската стена се умножиха. Приключи монополът, тъкмо както ученият не предполагаше, на мислените за единствени истории - на западния свят, на исляма, на източните общества. Заедно с това завърши и доминирането на който и да официален език, претендиращ да обяснява света - включително и религиозните езици.
Но сякаш Интернет-културата най-пълно отрази това многоезичие и свобода на избора на светове, в които новото поколение иска да живее. А това най-пряко рефлектира и върху религията.
Както стана възможно да се срещнеш с любимата и да се ожениш "компютърно", т.е. пред очите не толкова на свидетелите, колкото пред погледа на мигащия екран, така и религиозното чувство може да се породи не в святостта на "изправянето пред Бога", а в постоянната сведеност над компютърните клавиши.
Така новозараждащата се религиозност ще има своите нови и менящи се автори и общности. Те ще се създават спонтанно и в игри, в които участниците, измисляйки своите богове, своите нови религиозни правила на общуване, сякаш сами ще се обожествяват. Това е естественият резултат от липсата на култ към традицията. Отказът от официозността води към една странна безродовост и безгенезисност, която в някакъв смисъл е равнозначна на божествено самотворене.
Модерността възникна с отделянето на светската власт от религиозната. Не е ли симптом за едно ново общество отделянето на религията от нейната собствена институция - от църквата? Ще има ли религията смисъл единствено като лична активност - да полага нови лични богове и езици, да създава свободно общности без институции? Да ражда нови традиции и ритуали? Поради това не възниква ли наново многобожието, политеизма като някакво странно отмъщение срещу тоталитарността на монотеизма? Езичници ли са младите компютърджии?
И дали тези нови деца на хаоса не ще създадат новия религиозен ред на планетата?
Бира без скара
Със затоплянето на времето бирариите в София започнаха да никнат като гъби. Най-новото попълнение е "Юнак", в административната сграда на едноименния стадион (бивша ледена пързалка "Дружба"). Основният плюс на заведението в сравнение с вече утвърдените "При кмета", "Лучано" и "Бохеми" е големият брой маси на открито.
Другото безспорно попадение е кухнята, която не се ограничава със стандартните бирени мезета и опушена скара. Менюто е с дължината и асортимента на ресторантско, като акцентът е върху рибните специалитети. От предястията заслужават да се опитат яйцата, пълнени с хайвер от сьомга, и коктейлите от раци и скариди. Сред основните ястия пък правят впечатление скумрия на керемида или във фолио, котлет от сьомга на плоча с чеснов сос, филе от треска по воденичарски, пъстърва на тиган, филе от моруна и скариди с ориз и зеленчуци. Въпреки това разнообразие на морски деликатеси любителите на завързани манджи от пиле, телешко или свинско също няма да останат разочаровани.
А за тези, които въпреки основното предназначение на заведението, са решили да загърбят наливната бира, се предлага селекция от вина, която може да засрами доста елитни ресторанти.
Телешки черен дроб по бразилски
От виното, сока на единия лимон, настъргания лук, майорана, дафиновия лист и черния пипер приготвям марината. Дроба нарязвам на тънки филийки и го оставям да престои в маринатата един ден.
Нагорещявам растителното масло и запържвам дроба в него от двете страни. Добавям маринатата, намалявам огъня и продължавам да пържа четири минути.
Двата банана намачквам и ги добавям малко преди изпържването. Поръсвам ги с лимонов сок и внимателно ги разбърквам с дроба.
Поднасям ястието с гарнитура от сварен ориз и червено вино.
Всъщност всички черни дробове са кафяви. На някои пушачи и белите са в подобно оперение. Колкото и успокоително да е това, винаги като заговорят за черен дроб, последното ми ребро от десния фланг настръхва. Вярвам, че не можете да се сетите защо. То се чувства като митничар, поканен на концерт за благотворителност. Защото на едни черният там свършва, на други от реброто тръгва и се протяга някъде до коленете. Има и трети - те си го застъпват. На тези, чийто черен дроб е от петите нататък, те са вече в зоната на джибровата баладичност.
Изобщо темата за черния дроб се явява като морален садизъм за нас, дъновистите.
(Дъновист - мъж, който изпива до дъно всеки ден: шише, дамаджана, барел!) Явява се като подземие, принадлежащо на Рая. Също може да се каже, че черният ни дроб е Ривиерата на твърдия алкохол.
Но ние сме се събрали на дроб с вино.
При дроба не върви оня спор за кокошката и яйцето. Ясно е, че дробът съществува, откакто го има телето. Затова и дядо Славейков го е приготвял още през онези далечни времена по апетитна и много близка до днешния ни вкус рецепта.
Първо го нарязва на парчета, големи колкото рахат локум. След туй ги надява на шиш със лучец и сланинка помежду им и ги върти на букова жар. Щом го изпече добре, хвърля дроба в тенджера, счуква три скилидки чесън, и го залива с една чаша вода и една чаша оцет. Подир десетина минути, откакто заври, го махва от огъня.
Нашенецът не уважава много телешкия черен дроб, а пък и в първата рецепта (в платонична комбина с банани) съвсем! И не заради стриптийзьорските издънки на банана, а защото телешкият дроб му се вижда сух и като го "дърпа" печен - трябва да го настъпва с крак.
Истината обаче е някъде между дроба и каната с вино.
Хапвате, пийвате червено и забелязвате как крадешком и по чорапи собственият ви черен дроб се прибира над реброто.
А може да продължи да пада. Успокояващото е, че каквото и да направите за него, вече е очарователно късно!
Сюрпризите на "Развратникът"
Заради пиесите на Ерик-Еманюел Шмит си струва да се отиде на театър дори само за да бъде чут текстът. Той е способен напълно да компенсира неогладените ръбове в режисурата или пък пробойните в изпълнението. За щастие "Развратникът" в театър "София" случи на режисьор и актьори. Здравко Митков е уловил изненадите в драматургията на Шмит. И тук, както и в "Енигматични вариации", постройката на текста напомня глава лук. Падането на всяка люспа разкрива под себе си нов слой, съдържащ неочакван обрат. В "Развратникът" Дьони Дидро (Пламен Манасиев) има на разположение само 24 часа, за да напише последната статия - за морала - в прочутата си енциклопедия. Но щом реши, че е уловил най-същественото, пред него се изправя нов казус, който напълно преобръща доскорошната му позиция. А написаното върху черното табло, което всеки път пада с категоричността на гилотина, поставяйки точка по въпроса (сценография Невяна Кавалджиева), трябва да бъде изтрито и започнато отново.
Здравко Митков обаче внася и свои сюрпризи. Невена Калудова е неузнаваема в ролята на г-жа Дидро. Непокорното момиче, както предпочитаха да я виждат останалите режисьори, сега е рано повяхнала жена, измъчена от изневерите на мъжа си. Иначе по-умерената в играта си Ана Вълчанова (г-ца Дидро) тук е своенравна девица. Макар и по-равно, отколкото е нужно за резките обрати в движението на спектакъла, изпълнението на Пламен Манасиев не се дели фатално рязко от общия ансамбъл. Така в "Развратникът" освен добър текст има и много театър.
Обсебване с български привкус в Австрия
"Това може да е обсебване" - така е озаглавена международната изложба, открита в края на март в австрийския град Грац. С нея официално отвори врати галерията към Асоциацията за съвременно изкуство "Ротор". Един от шестимата артисти, поканени за участие, беше българинът Красимир Кръстев-Расим.
Изложбата изследва самотата и отчуждението в съвременното общество и последиците от тях. Макар и заобиколен от хиляди други хора или обграждан от "грижите" на киното и телевизията, индивидът винаги си остава сам. Сам със своите грижи, страхове и мании.
Най-буквално по темата е подходил германският участник Тобиас Регенсбургер, който представя цяла менажерия от предмети и механични играчки - плод на самотните му занимания в ателието. Те са сглобени от хиляди непотребни джунджурии като парчета плат, изхабени химикалки, стари кукли и пр. Отново разглобени кукли, но нарисувани върху платно, представя австрийската художничка от сръбски произход Майя Вукойе. Метафората е за маниакалната агресия на всички нива в съвременното общество.
Психеделична интервенция в класическия филм на Айзенщайн "Броненосецът "Потьомкин" (1925) прави руският артист Александър Роитбурд. В епичната картина на революцията той вмъква кадри от параноята на съвременния живот. За разлика от него Егил Сeбьорнсон от Исландия поглежда на самотата от по-лиричен ъгъл. Художникът, който е и музикант, фотографира сам себе си, изпълняващ странен танц.
Работите на българския участник Расим отразяват състоянието на съвременното ни общество, обсебено от идеята за притежание. Да притежаваш сила, власт и скъпи предмети, да бъдеш звезда, за да почувстваш, че си жив - това според автора са стремежите на днешния човек. Видеофилмът на Расим "Автопортрет с цигара" пък е съвременен прочит на класическия жанр.
В целите, залегнали в устава на асоциация "Ротор", основно място е отделено на тясното сътрудничество с млади художници от Източна и Централна Европа, както и събирането на архив, отразяващ състоянието на съвременното изкуство в тази част на стария континент. Двамата учредители - Маргарете Маковец и Антон Ледерер, развиват активна дейност вече няколко години. Убеждението им, че Европа не би трябвало повече да бъде разделяна на Изток и Запад, е изразено още в поканата към изложбата, оформена от хърватката Ивана Кесер. На нея след имената на участниците стоят не държавите, а градовете, от които идват - София, Хамбург, Рейкявик, Виена, Одеса, Загреб. Знак, че така бленуваната интеграция с Европа е възможно да бъде пълноценно осъществена точно в полето на изкуствата и културата.
Тревожни храмове
Георги Тодоров за трети път гостува с изложба в централното фоайе на Софийския университет. За по-малко от десет години този нов възрожденец, както го нарече Георги Каприев, организира десетки акции. Не с цел да се прочуе, още по-малко, за да скандализира заспалите консерватори с непристоен български. Радикалността на жеста и на словото при него е от друг ранг. Георги не се умори, критично вчувстван, да предлага идеи. И въпреки че Художествената академия продължава да не се нарича "Свети Пимен Зографски", в двора на Софийския университет (все още) няма параклис, Светлин Русев не прие да се откаже от стенописите си в църквата на Ванга, както Георги предложи със специфичната си смесица от убедителност, наглост и простодушие, усилията му притежават особена самоценност. Повече историк, отколкото рисувач, и повече философ, отколкото историк, Георги безцеремонно нахлува и в територията на архитекти, на изкуствоведи, на богослови, на културолози, оставайки странно цялостен... С това е особено нетипичен в българското (а и в православното изобщо) културно пространство, загърбващо универсализма като начин на мислене, още повече като действеност.
За последните десетина години Георги не престана да сговаря хора, опитвайки се да надмогва предразсъдъци. В сравнение с "Храмове" (1992) и "Книги" (1994) настоящата изложба "Храмове II" показва едно движение от космополитизъм към православност, от абстракция към конструктивизъм, от метафора към пряко назоваване. Георги се връща към запуснати манастири и църкви, терзае се, че нямаме софийска катедрала, долавя храм в гърлото на вулкан, но не за да се загуби във всичко това. За него сякаш е най-важно да бие тревога: индивидуалността, личността, конкретният човек - най-радикалната ценност на християнството - тук и сега не е на необходимата висота. За всичко това има предостатъчно конкретни угнетяващи знаци наоколо. Запуснатостта и безвремието все още владеят нашето време и пространство, твърди Георги, показвайки отново храмове, които би трябвало да са наши... Около, а не в тях, се лутат и благородните помисли, на които зрителят става съпричастен. Изложбата сякаш в спор с автора си утвърждава, че последователно достойната и духовна пътека е необходима не толкова в реторичните или в метафизичните абстракции. На човека е посилно да я усети само в нейната видимост и предметност, въпреки че тя наистина няма и не може да има начало и край.
