Тактиката на шефовете на футболния съюз за финтиране на журналистите остаря. Тя изглежда горе-долу така: ако президентът на БФС Иван Славков не иска да се среща с репортерите, се свиква пресконференция и докато тя трае, Батето се измъква през единствения вход на сградата на ул. "Кърниградска" No19. От известно време обаче медиите изпращат по двама журналисти - единият слуша официалната информация в заседателната зала на ет. 3, докато другият дебне на улицата. Последните жертви на демодираната схема станаха
Шефът на Дирекцията на националната служба "Полиция"
Миналата седмица главният прокурор Никола Филчев се сдоби с нов говорител. Изненадващо на този пост беше назначен о.з. полковник Чавдар Крумов, който е бившият глас на вътрешния ексминистър Богомил Бонев. Досегашният говорител на обвинителното ведомство
Пресдиректорът на Атлантическия клуб и журналист от "Свободна Европа"
Дакелът на Соколови освирепял
Кучето на сем. Соколови напоследък има проблеми със зъбите, което според очевидци силно притеснило собствениците му. "Изяде ми всички мебели вкъщи", оплака се жената на парламентарния шеф Ева Соколова пред продавачките в столичен магазин за домашни любимци.
Добре охранявана от снажен гард на НСО, видната съпруга накупи изкуствени кокали за масаж на зъбите и маркова дивечова храна за палавия дакел. Парламентарната дама N1 разгледа всякакви каишки за очевидно все още невръстния домашен любимец, но не успя да хареса подходящ нашийник.
През цялото време клиентите на магазина бяха смущавани от силните крясъци на мъжки папагал. Продавачки обясниха, че причината за нервността на екзотичната птица не е във височайшето присъствие на г-жа Соколова, а във факта, че в момента папагалът си търси женска половинка. Докато траеше пазаруването, по тясната ул. "Солунска" стана истинско задръстване заради масленозеленото BMW, в което НСО вози съпругата на Йордан Соколов.
Димитър Пенев - жертва на нова футболна война
Стоичков обяви план за връщането на Стратега в националния отбор
Войната между лагера на Христо Стоичков и този на Наско Сираков и Емил Костадинов пламна с нова сила. И ако преди две години, когато бяха съотборници, залогът бе успехът на националния отбор, сега техен заложник стана авторитетът на Димитър Пенев. Най-успелият български треньор се чувства нежелан в ЦСКА и е искан от Ицо в националния отбор. Проблемът е, че първият ни състав вече си има селекционер и той се казва Стойчо Младенов, известен със своята амбициозност и принципност. Това стана причина Стоичков да забърка куп интриги, които до момента не му носят успех.
Тайната престрелка и размяна на обвинения между директора и селекционера на националния тим вече премина в открита битка. Върхът на скандалите дойде в деня, когато отборът отлетя за Чили за първите мачове под новото треньорско ръководство. Репликата "ако Младенов се провали, няма проблем да бъде сменен с Димитър Пенев" извади наяве причината за неуредиците през последните две седмици.
Новите собственици на ЦСКА не са особено щастливи от факта, че ще трябва да работят с Димитър Пенев. В момента Стратега все още няма договор с ПФК ЦСКА АД. Изпълнителният директор Емил Костадинов заяви, че такъв ще бъде сключен след пълното оформяне на новите ръководни органи в акционерното дружество и след получаването на лиценз от Комитета за младежта, физическото възпитание и спорта (КМФВС). Тази процедура изисква определено време, но тя няма нищо общо с подписването на договори. Всички футболисти в клуба имат нови контракти. Последните от тях бяха подписани в началото на януари с тези играчи, чиито стари договори изтичат през лятото.
На Димитър Пенев му е бил предложен четиримесечен договор, който той отказал да парафира. Още отсега новите управници в Борисовата градина се оглеждат за треньор от чужбина, сочат информациите от клуба. По едно време дори се заговори, че Димитър Пенев иска среща с племенника си Любо, но не може да я получи. Напоследък на бившия президент на ФК ЦСКА му е отредена второстепенна роля в управлението на новото търговско дружество. Цялата оперативна работа се върти от Емил Костадинов, приближен на главните финансови благодетели - Васил Божков и Стойне Манолов. Те, като част от кръга "Танев, Сираков и ко. ", имат зъб на Пенев от времето, когато беше начело на националния отбор. Тогава той демонстрираше независимост и обичаше да "забравя" някои от играчите на мениджърската компания.
Раздялата със Стратега може да настъпи веднага при удобен случай - например след първите няколко кръга от пролетния полусезон, ако ЦСКА не тръгне добре в първенството. Отборът не играе особено успешно в контролните мачове и вече претърпя три поражения - от "Шумен", "Славия" и младежкия национален отбор. В повечето срещи нападателите на ЦСКА не могат да отбележат гол, а равносметката от изиграните 12 приятелски мача е само 16 попадения. Дванадесет от тях паднаха във вратата на аматьорските "Порт", и "Слънчев бряг" и "Вихър".
Въпреки головата суша Димитър Пенев демонстрира спокойствие, играчите му също. Основната им теза е, че сега съставът се обиграва и резултатите нямат значение, а в официалните мачове ЦСКА "ще бъде друг отбор". До началото на сезона обаче остават две седмици, а в първия кръг червените срещат коравия отбор на "Нефтохимик" на своя стадион.
Преди да отлети за Барселона, директорът на националния отбор лансира своя план за връщането на Пенев в националния отбор. Той включва провал на Младенов на дебютния турнир в Чили или в някоя контрола през пролетта.
"Какво е направил Стоичков като директор на националния отбор? Не може който и да е, било той и най-успелият български футболист, да работи против интересите на отбора. Интересно ми е какъв доклад ще изготви за представянето ни в Чили, след като няма да ни гледа", заяви Младенов.
Двамата се разминаха уж случайно на сбора на националите миналата събота и не си проговориха. Докато селекционерът даваше пресконференция, Стоичков се завъртя при футболистите за около десетина минути и отпраши в неизвестна посока.
Планът на Стоичков обаче едва ли ще мине. Българите спечелиха първия си мач от турнира в Чили с 1:0 с гол на Красимир Чомаков. И това, при положение че България участва с доста странен състав, в който липсват едни от основните играчи като Милен Петков, Мариан Христов и Ивайло Йорданов.
Каквото и да стане оттук нататък, Младенов си е осигурил бъдещето до следващите контроли (досега такива няма, тъй като няма съперници).
Освен това цялото турне в Чили ще мине пред погледа на генералния секретар на БФС Иван Вуцов. Той бе човекът, който се застъпи за Стойчо Младенов при избора на заместник на Димитър Димитров. А именно неговият доклад ще е решаващ за бъдещето на селекционера в националния тим. Доколкото го познават хората от обкръжението му, едва ли ще се съгласи лесно на желаната от Стоичков размяна Младенов - Пенев.
Накратко
Младежкият национален отбор по футбол завърши 0:0 контролата с италианските си връстници в Риети пред 7000 зрители. Съставът на домакините бе сформиран от футболисти, състезаващи се в тимовете от Серия Б. Френският съдия Мулин отмени гол на италианците, които пък пропуснаха да отбележат дузпа по-късно. "Те бяха доста по-свежи от нас в кондиционно отношение, докато ние постепенно отпаднахме", каза старши треньорът Димитър Алексиев. След това младежите ни победиха с 1:0 ЦСКА и завършиха 1:1 с "Ботев" (Пловдив).
Ръководството на "ЛУКойл" отне стадион "Нефтохимик" от президента на едноименния футболен клуб Христо Порточанов и го предостави заедно с цялата спортна база на Обединените спортни клубове "ЛУКойл Нефтохим Бургас". Новият собственик на рафинерията е приел програма за едногодишно финансиране на всички развивани в дружеството спортове, но АД-то на Порточанов не е в този списък. Футболистите ще могат да ползват стадиона само ако си плащат. Тренировките на играчите обаче не бяха спрени. Порточанов обяви, че ще заведе граждански иск срещу държавата, която според него е продала стадиона в пакет с рафинерията.
Трансферът на Христо Йовов в "Спартак" (Москва) е пред провал. Нападателят получи контузия по време на тренировъчния лагер на руския гранд в турския курорт Анталия и това може да се окаже фатално за подписването на договор. Първенството в Русия започва на 1 април и това е последната дата за картотекиране на футболисти там.
Най-добрият ни фигурист Иван Динев завърши на шести на европейското първенство във Виена. Той показа най-оригиналната програма сред претендентите за медали. Ролята му на леда представляваше укротител на змии по ориенталска музика. Вторият наш представител Христо Турлаков е 27-и. Шампион стана Евгени Плюшченко (Украйна), следван от Алексей Ягудин (Русия). Двамата изпълниха четворни скокове, което се случва за първи път в историята на шампионата на Стария континент.
Баскетболистките на "Монтана" спечелиха Купата на България, след като на финала победиха със 100:76 (47:28) "Славия-Кремиковци". Най-резултатна за победителките бе Жанет Жельова, която завърши с 31 точки. Двата тима са фаворити за спечелването на националното първенство.
Купа "Чепеларе" обедини българските скиори за пръв път този сезон. Въпреки че някои клубове отказват картотекиране в Българската федерация по ски (БФС) в очакване на делото по регистрация на депутата Валентин Василев за шеф на централата, състезателите им бяха допуснати като индивидуални участници. Победител при мъжете стана единственият ни участник в стартовете за световната купа Стефан Георгиев, а при жените се наложи Надежда Василева от "Славия" (състезаваща се индивидуално). Избраничката на БФС за представителка на България в международни състезания Лилия Кочова се класира едва на шесто място.
"Манчестър юнайтед" по български
Или ще станат ли някога футболните клубове прозрачни и професионално управлявани търговски дружества
Съвсем наскоро ръководството на най-големия български футболен клуб "Левски" обяви, че възнамерява да "отвори" клуба за външни инвеститори чрез публично емитиране на ценни книжа на дружеството. Въпреки някои чисто рекламни нотки това публично намерение може да се окаже един от ключовите моменти в новата футболна история - тръгването на родните футболни клубове по икономически модел, който в развитите пазарни (и футболни) страни отдавна е станал ежедневие. Още повече че идеята за отваряне на дружеството идва в момент, когато на българския футболен фен наистина започва да му втръсва от станалите ежедневие интриги и проблеми около учредяването на АД-тата. Достнатъчно е редовият запалянко да се замисли за начина, по който бяха учредени и биват управлявани най-големите и популярните отбори като ПФК ЦСКА АД или "ПФК Левски 1914" АД, за да изникне въпросът ще има ли най-сетне прозрачни и професионално ръководени футболни клубове в България.
Ако се разгърнат иначе скучните борсови страници на вестник Financial Times, дори и най-отдалечен от финансовите пазари читател би могъл да види например, че към миналата седмица пазарната капитализация на любимия му "Манчестър юнайтед" (т.е. цената, на която пазарът оценява настоящата стойност на целия клуб) е била 654 милиона паунда. Освен информация за текущата цена на акциите и дивидентите във вестника е публикувана и безплатната телефонна линия, на която всеки може да се обади и да получи информация за текущото състояние на клуба или да поръча да я получи по пощата, при това отново безплатно. При всяко вземане на решение на общо събрание всеки акционер гласува според броя на акциите си - напълно свободно.
Моделът на финансиране, избран от "Манчестър юнайтед", всъщност следва обичайния модел на създаване на едно публично дружество - емитиране на ценни книжа сред широката публика и професионалните инвеститори и спазване на строгите правила за професионално управление и разкриване на информация. Този модел гарантира неограничен достъп до свеж капитал, при условие че се спазват правилата на доброто управление и грижата за инвестициите на всеки акционер. За разлика от обикновените дружества обаче клубът разчита и на многобройната си база от фенове, които винаги са готови да подкрепят отбора си в трудните времена (за разлика от чисто финансовите инвеститори). Управлението на клуба отдавна е извън неговите учредители. Капиталът на "Манчестър юнайтед" е 100 млн. паунда, като 62-63% от него се държат от публични дружества и пенсионни фондове, други 12-13% са притежание на големи акционери - физически лица, а останалата част от собствеността се разпределя между повече от 60 000 малки акционери.
В масовия случай около собствеността в новосформираните акционерни дружества във футбола витае пълна мъгла. Не се знае нито кой участва в разпределението на акциите, нито какви са финансовите резултати. Ясно е, че някой, който се е почувствал силен и достатъчно съобразителен на момента, е сложил ръка върху отбора, който дълги години е имал подкрепата на цял град или както при "Левски" и ЦСКА - на цялата страна. Нека сравним сега горната картина със ситуацията в управлението на родния червен клуб например.
"Професионален футболен клуб ЦСКА" АД е учреден на 17 декември 1999 г. от едно търговско дружество ("Любослав Пенев" ЕООД) и девет физически лица, показва справката във фирменото дело. И до днес главните действащи лица в ЦСКА увъртат относно резултатите от това събрание, дори понякога пускат откровени лъжи. Най-нелепата от тях е, че вече е сформирано акционерно дружество, но без да се е провело учредително събрание. Уставният капитал на ПФК ЦСКА АД е 50 000 лева, разпределени в 50 000 поименни акции по един лев. Най-много - 55%, държи "Любослав Пенев" ЕООД, което няколко дни преди това, на 9 декември, е трансформирано в ООД. Новите съдружници са... Васил Божков с 52% и Стойне Манолов с 4%. Останалите 45% от ЦСКА са разпределени сред по-малки акционери (виж таблицата). Всеки знае, че преди години ЦСКА бе отборът на армията, а допреди два месеца общото събрание се състоеше от квоти - на фенове, военни и ветерани, определени неизвестно от кого, кога и по какви критерии - така, както на никого освен на сегашните шефове не е ясно как преди време ЦСКА стана отбор на Мултигруп, както и как след това той излезе и влязоха сегашните акционери.
По подобна, но все пак малко по-прозрачна процедура бе учреден и "ПФК Левски 1914" АД през 1998 г. по решение на водения от президента на ФК "Левски 1914" Томас Лафчис управителен съвет. Самият той взе 40% от акциите като компенсация за вложените през годините средства, 20% бяха отделени за бъдещия генерален спонсор, а останалите 40% се разделиха между членовете на общото събрание (деятели, фенове и активисти на "Левски").
След влизането на "Мобилтел" като спонсор и офанзивата за отстраняването на Лафчис информацията за собствеността стана още по-секретна. "В "Левски" има два големи акционера и други 102, без да обиждам никого, по-малки", заяви адвокатът на Майкъл Чорни Тодор Батков на общото събрание на АД-то на 21 октомври 1999 г. Тогава още само се предполагаше, че Лафчис е продал своите 2295 акции (45.9% от собствеността) на друг. Едва миналата седмица Чорни призна, че той е единият от големите акционери, а другият - фирмата му "Мобилтел". На въпроса акционер ли е в "Левски" Чорни отговори: "От една страна, "Мобилтел" в лицето на Владимир Грашнов притежава пакет от акции, от друга страна, аз също притежавам пакет от акции. " На общото събрание през октомври срещу тези 2295 акции, които преди бяха на Лафчис, вече стои името на фирмата "Седмон комършъл лимитед".
"Левски" все пак има идея да стане публично дружество и да търгува акциите си на фондовата борса, но това е въпрос на бъдещето.
Тайните схеми, с които бяха сформирани най-големите родни клубове, не обещават особено добро бъдеще по отношение на откритостта на информацията. Така например не е много ясно какви са били финансовите резултати на "ПФК Левски 1914" за 1998 г., което е едно от най-старите футболни АД-та. Според източници от акционерите печалбата за миналата година е била около 50 000 лева, но е решено тя да бъде реинвестирана. Тъй като обикновено собствениците и управителите на тези дружества са едни и същи хора, е трудно да се говори за някакъв контрол. А като цяло това са все лица, които нямат нищо общо с реалната икономика, тук-там са назначени на ключови постове бивши футболисти с познания в областта на спорта. "Левски" е едно от приятните изключения с двама изпълнителни директори - Костадин Баждеков по финансово-икономическата част и Наско Сираков по спортно-техническата.
Могат ли да спечелят българските отбори от превръщането им в отворени публични дружества? За разлика от обикновените търговски дружества футболните клубове имат една особеност - те имат свое неповторимо и символично значение за своите привърженици и за общността (град или квартал), откъдето произлизат. Стара Загора например се смята за един от най-футболните градове, но шампионът за 1985 г. "Берое" дълги години бе изпаднал в криза. Сега отборът се подвизава в А група под името "Олимпик-Берое", а собственик (не питайте как, защо и по кой начин е било решено той да стане собственик) му е бизнесмен със съмнителна слава - Станислав Танев-Камилата. В подобно затруднено състояние са много провинциални клубове, без управата им да може да направи нищо, с което да ги възстанови. Акционерите в "Марица" се сменяха няколко пъти, но не е известно някой от тях да е спечелил дори лев от участието си в третия по големина пловдивски клуб.
Публичната подписка на ценни книжа (акции или облигации) е само един от начините, с които може да бъдат набрани един, три или пет милиона лева свеж капитал (а такива подписки могат да се правят неограничен брой пъти), а при влизане на местни фирми и банки тази сума може да нарасне многократно, с което да се подобри жизнеспособността на клуба чрез купуване на нови играчи, разширяване на стадиони, подобряване на детско-юношеската школа и т.н. Освен допълнителното финансиране второто предимство при тази схема е яснотата и прозрачността на дейността. Още повече че футболисти като Лечков, Стоичков или Пенев със своя авторитет и имидж могат да бъдат гаранция за добро управление - много повече, отколкото управителите на скандално известни публични дружества от близкото минало, като шефовете на "Лекс" или "Лайф чойс интернешънъл" например.
Купа "Странджа"пак ще остане в наш боксьор
Пловдив събира състезателите с олимпийски квоти
Най-ценното качество на 51-ото издание на международния боксов турнир "Странджа" ще е участието на почти всички състезатели от Европа и от още четири арабски държави, които вече са спечелили олимпийски квоти за игрите в Сидней през есента. Всички те нямат право да се боксират повече в състезания-квалификации и идват на проверка в Пловдив от 17 до 20 февруари. Най-наточени за бой се очаква да бъдат терминаторите от Русия, които водят трима световни шампиони начело със свръхтежкия Алексей Лезин. На турнира ще липсват само атрактивните кубинци, на които Българската федерация по бокс (БФБ) отказа участие. Формалната причина са закъснелите заявки, а истинската - престоят им в България винаги е излизал твърде солен за бюджета на БФБ.
"Миналата година кубинците дойдоха седем дни по-рано и си заминаха девет дни по-късно, което ни струваше 2800 германски марки допълнително. Сега искаха да доведат 19 боксьори", каза генералният секретар на федерацията Андрей Дойчев.
Прогнозите сочат, че купата ще остане в някой от българските боксьори независимо от представянето. "За какво ще даваме пари на други. Досега където и да сме били на такива турнири, купата винаги си я взема домакин", допълни Дойчев. През цялата история на трофея само два пъти е бил присъждан на чужденец. Носителят на "Странджа" ще получи 1000 германски марки, а двамата му подгласници - по 500. За победител в категория пък се полагат 300 марки, за втория - 150, а за заелите трето място - 100 марки. Бюджетът на турнира е 73 000 лева.
Очаква се българите да спечелят три-четири първи места в категориите, а купата ще отиде при този, който срещне най-трудни противници. С най-големи шансове са състезателите в леките категории - 51 кг, 57 кг и 60 кг.
Сметките в Пловдив ще плаща вицепрезидентът Марин Димитров, който в края на 1999 г. предизвика скандал по време на личното отборно първенство в София. Тогава бизнесменът отказа домакинството на Пловдив в знак на протест за некоректно съдийство срещу неговите боксьори от "Тракия" и състезанието бе прехвърлено в София. Федерацията обаче прецени, че няма да издържи финансово и след взаимни компромиси успя да го върне в града на тепетата.
България ще има 25 представители в 12 категории, между които и единствените ни двама с олимпийски визи - Емил Кръстев (81) и Юри Младенов (57). През януари 16-те национали на старши треньора Георги Юнаков преминаха сериозна подготовка на високопланинската база в Белмекен. "За първи път от много време никой от националния отбор не напусна базата цели 19 дни. Изключение направи само Александър Юриев (+91), защото върти собствен бизнес. Впоследствие той напусна тима и сега нямаме негов заместник при свръхтежките", каза Юнаков.
Функционалните изследвания след лагера показали, че в най-добра форма са Юри Младенов (57), олимпийският шампион от Атланта '96 Даниел Петров-Пинчера (51) и претендентът за мястото му Севдалин Маринов. Севдалин и Дидо бяха най-жестоки един към друг в спарингите на Белмекен, тъй като спорят за титулярното място в категория 51 кг. "Като боксирам чувала, виждам лицето на Севдалин. Все едно, че е той и налагам", призна Пинчера.
Мнозина обаче смятат, че Севдалин все още се намира под сянката на баща си - олимпийския шампион от Сеул '88 Ивайло Маринов, и това влияе на съдиите по време на състезания в България.
"Говорих със Севдалин и му казах, че след година той ще бъде знаменосецът на българския бокс. Баща му обаче напира това да стане още сега. Само фактът, че стои в ъгъла, дава аванс на сина му поне от една точка. Реферите много се влияят и това се видя на последното републиканско първенство. Ако Севдалин в директните двубой покаже, че е класа над Дидо, ще го пратим да се бие за квота за Сидней, но не вярвам да стане", обясни треньорът.
Даниел Петров значително повиши самочувствието си, след като бившият национален селекционер Ангел Ангелов го покани да се боксира за неговия клуб в Чехия. Пинчера пътува през уикендите и печели по 2000 марки на победа, а те вече са три от три мача. Интересите са взаимни. На Геле му трябва боксьор победител, а на Дидо - пари. "Не го спираме, защото тези му изяви го спасиха психически и финансово, след като бе изпаднал под нулата", обясни Юнаков.
Турнирът "Странджа" ще е последна проверка на националите, които продължават битката за олимпийски квоти в трите квалификации през март в Хале, Ливърпул и Венеция. За победителите с визи за европейското първенство и олимпиадата са предвидени четири лагера в чужбина.
Ползват родни биатлонисти в опити за кръвен допинг
Българските биатлонистки, които отстояват мястото си в елита след олимпийската титла на Катя Дафовска и европейската на Ива Шкодрева, са включени в експеримент за намиране на надежден начин за установяване на кръвен допинг, съобщи мениджърът на отбора Венцислав Илиев. Състезателките ни от националния отбор трябва да бъдат тествани преди световното първенство в Холменколен тази седмица.
"Нямаме нищо против да дадем кръв за опитите, но не можем да получим гаранция, че това изследване няма да се използва за нуждите на силните нации. Съмненията ни идват от това, че докторът в комисията към международната федерация е и лекар на германския отбор. Ние постигаме ефекта на кръвния допинг по естествен начин с подготовка на Белмекен. Страхувам се, че искат да ни откраднат системата", каза Илиев.
Германците обаче няма какво ново да научат от нас, тъй като високопланинската база на Белмекен е строена точно от тях в средата на шейсетте години. По-скоро експериментите се правят за откриване на надежден тест, насочен срещу употребата на еритропоетина (ЕПО), синтетичен продукт за повишаване на концентрацията на хемоглобина в кръвта, а оттам и прихода на кислород в мускулите, процес, изключително важен в спортовете за издръжливост. Българските биатлонисти са удобни опитни мишки, тъй като се смятат за чисти от ЕПО. Те имат подходяща среда да постигнат по естествен път ефекта на кръвния допинг чрез лагери на Белмекен. Така техните изследвания биха могли да се използват за сравнение с останалите спортисти.
Кръвният допинг е измислен от скандинавците, но впоследствие такъв вид стимулиране влезе в листата на забранените вещества. "Скандинавците започнаха с кръвопреливане на чужда кръв в тялото на спортистите, след това преминаха към автодопинг, т.е. изтегляне на собствена кръв и преливане преди състезания. И двата метода се хващаха. Накрая измислиха ЕПО, но още не може да се установи дали обогатената на кислород кръв е последствие от химия, или е постигната по естествен път", обясни проф. Илчо Илиев, биохимик в лабораторията на "Диана".
Отдавна се знае, че престоят на Белмекен и на другите база с надморска височина над 2000 м е единственият естествен стимулатор за кръвообразуване без никакви външни манипулации. В Европа има още три високопланински спортни обекта - Фон Ремьо във Франция, Сиера Невада в Испания и арменската Тахадор, която обаче не работи. Обсъжда се модел на европейската интеграция, която да бъде приложена чрез сътрудничество на Белмекен с френската база. "Идеята е да направим обмяна на хора, когато обектите не могат да поемат всички желаещи. Французите могат да пренасочат излишъка си при нас и ние при тях. Засега обаче си разменяме само писма", каза шефът на българската база Никола Крулев.
Плюсовете на българската страна са равнинният характер на местността, позволяваща каране на колело и ски-бягане, и компактността на хотел и съоръжения - всичко е под един покрив. У нас е и една от най-добрите бази за биатлон, към която май се устремява целият европейски пък и световен елит. Сто и двайсет хиляди лева са похарчени за ролбана - съоръжение за каране на ски с ролери. Вместо да ходят в скъпи норвежки глетчери, скиорите бегачи и биатлонистите ползват писта от 2.5 км и стрелбището. Французите пък имат ледена площадка.
Съветът за сигурност обсъди ситуацията в Косово
Съветът за сигурност на ООН осъди проявите на насилие в Косово, при които бяха убити осем души и повече от 20 бяха ранени в сблъсъците през последната седмица, и призова за сдържаност и толерантност.
"Членовете на съвета изразиха дълбоката си загриженост от влошаването на сигурността", се казва в заявление, прочетено от председателя на съвета, аржентинеца Арнолдо Листре. "Членовете на съвета осъдиха всички актове на насилие и настояха за тяхното незабавно прекратяване".
"Членовете на съвета призоваха всички заинтересовани страни да бъдат пределно сдържани и толерантни", се казва още в заявлението, в което се потвърждава решимостта на страните да изпълнят изцяло резолюцията от юни 1999 г., която послужи за основа на присъствието на ООН и KFOR в Косово.
Съветът отбеляза мерките, предприети от администрацията на ООН и KFOR, "за осигуряването на адекватна сигурност на цялото население на Косово" и подкрепи техните усилия. Страните, членуващи в ООН, бяха призовани да предоставят на администрацията на ООН "човешките и финансовите ресурси, от които все още се нуждае".
В Косово са пристигнали само 1700 полицаи от 6-те хиляди, които поиска шефът на гражданската администрация на ООН Бернар Кушнер.
По същото време генералният директор на отдела за Централна, Източна и Южна Европа в канадското външно министерство Джеймс Райт заяви, че администрацията на ООН има малки шансове да възстанови спокойствието в Косово, ако международната общност не й окаже повече съдействие. "Кушнер има право да критикува международната общност, че не му дава достатъчно пари, за да си върши работата както трябва", заяви Райт. . "Аз смятам, че Кушнер няма поддръжката, от която се нуждае, за да реализира плановете си. Мисията е изправена пред риска да фалира. Аз не смятам, че това ще се случи, защото това не може да се случи. На тази намеса е заложено прекалено много", смята Райт.
Според него трудностите с финансирането идват от Европейския съюз. "Ясно е, че въпреки хубавите думи на нашите колеги в ЕС, те невинаги се превръщат бързо в пари. Механизмът за издаване на чекове, особено за сметка на ЕС, е труден."
Канадски представители са обсъдили този въпрос на среща с комисаря на ЕС за международни отношения Крис Патън. "Патън призна, че досега парите не са били предоставяни достатъчно бързо, но взимат мерки, за да променят ситуацията и това е добре", каза Райт.
Той даде да се разбере, че е невъзможно да бъдат проведени местни избори в Косово преди установяването на демократични институции.
"Институциите трябва да бъдат създадени и да функционират, трябва да има местна полиция, общински структури, необходимо е създаването на умерено косовско ръководство. Мисля, че демократичните принципи, върховенството на закона и спазването на правата на малцинствата са основните условия за провеждането на изборите, но аз не смятам, че те ще се проведат през 2000 г.", заяви Райт.
Месич иска сърбите да се завърнат в Хърватия
Новоизбраният хърватски президент Стипе Месич призова всички етнически сърби, напуснали домовете си в Хърватия преди пет години, да се завърнат в страната. Техният брой е повече от 300 000. Етническите сърби бяха прогонени от Хърватия през август 1995 г. при операция по завладяване на области, намиращи се все още под контрола на сърбите. Месич заяви, че всички бежанци са жертви на една война, за която те самите нямат никаква вина и поради тази причина имат правото да се завърнат в страната. Хърватите и мюсюлманите пък трябва да получат правото да се завърнат в сръбските части на Босна. Това щяло да освободи работни места и домове за завърналите се сръбски бежанци в Хърватия.
Месич заяви също така, че е готов да свидетелства срещу сръбския президент Слободан Милошевич и сръбските военни сили пред Международния трибунал за военни престъпления в Хага.
Изявленията на Месич идват след серия от скорошни политически промени, довели на власт в Загреб ново правителство, обещаващо да сложи край на националистичните прояви на починалия през декември бивш президент Франьо Туджман. Месич обяви, че няма да оказва подкрепата на хърватските националисти в съседните Босна и Херцеговина, която те получаваха от неговия предшественик, както и ще съдейства за интегрирането в Европейския съюз и НАТО. "Тогава, когато Югославия стане демократична държава, когато се насочим към Европа и когато стане ясно, че малцинствата са мост към сътрудничество, а не причина за заграбване на територии, тогава ще бъдем готови за сътрудничество с Белград", заяви Месич.
Ислямистите в Турция изпаднаха в тежка криза
Ислямистката Партия на добродетелта е пред нарастваща вътрешна криза, породена от разкритията на турската полиция за терористичната дейност на радикалната фундаменталистка групировка "Хизбула". В последните няколко седмици полицията откри 57 гроба на турски граждани, измъчвани и убити от "Хизбула", и в страната се засилиха подозренията, че Партията на добродетелта има връзка с ислямските терористи. В резултат на масираната полицейска акция бяха задържани над 440 души по подозрение за връзки с "Хизбула", която според властите се бори срещу светските устои на държавата.
Висшият генералитет обвини Партията на добродетелта, че носи най-голяма отговорност за дейността на "Хизбула" и убийствата на невинни граждани. Следващия месец турският Конституционен съд ще разгледа искането за забрана на ислямистката партия.
Това заедно с поредицата процеси срещу привърженици на ислямските радикалисти провокираха разцепление в ислямистката партия. Според непотвърдена информация лидерът на партията Реджай Кутан вероятно ще бъде сменен от един от младите говорители на ислямистите. Кутан си навлече гнева на военните, като ги обвини, че досега не са обръщали внимание на "Хизбула" и сега се опитват да хвърлят вината върху неговата партия. Според някои от политическите наблюдатели натискът на военните увеличава вероятността Конституционният съд да забрани Партията на добродетелта. Според други обаче забраната на третата по големина партия в парламента е малко вероятно, защото би навредило на стремежа на Турция да се присъедини към Европейския съюз.
Фишеци нахалос
В разгара на сезона, когато хиляди неща в държавата се нуждаят от вниманието на законодателите, те решиха, че най-главният въпрос за момента е оставката на шефа на парламентарната комисия по външна политика Асен Агов.
Три часа беше времето, в което левите в кресчендо искаха главата на Агов, а сините с пламтящо красноречие отбиваха атаките. И двете страни сигурно вече отчетоха случилото се като блестящ стратегически ход. Първите - че са обяснили на народа двойствената външна политика на управляващите. Вторите - че са ликвидирали тази заблуда.
Само че никой няма повод да се радва, освен може би от това, че са го показали по телевизията. Защото стана ясно, че БСП продължава да стои в поза шпагат между дилемата за преориентация към евроатлантизма и бетонните възгледи на основния си електорат. Едното я прикачва към Европа, другото ги заковава в глухия ъгъл. Но щеше да бъде по-почтено, ако столетницата беше спретнала дискусията на "Позитано", вместо да употребява парламентарната трибуна за партийни цели.
В СДС пък си помислиха, че е много добре, ако изкарат на светло пълната немощ на левите и да им отрежат пътищата, когато утре започнат да обясняват каква еволюция са направили в посока НАТО. Лесно се справиха, но какъв е смисълът? Всеки, който следи внимателно голямата политика, ще разчете българския дебат единствено като липса на консенсус по важен проблем. Повърхностният начин, по който разговаряха народните избраници, не говори за друго. Но не беше ли същото, когато трябваше да разрешават коридорите?
Колко външни политики имаме и сега не стана ясно, но че има най-малко две полярни мнения по балканската стратегия на държавата, разбрахме с недоумение.
И май е добре, че все пак други взимат решенията за Балканите, все пак ще ни ги сведат. Това ни стига.
Обедняваме бавно, неусетно почти
Настъпи време, в което дори и хората, поели глътка въздух през последните година-две, ще трябва продължително да мислят, преди да отговорят на подвеждащо простичкия въпрос "как си". Вярно, сезонът е суров: зима, сняг, сметки за ток и парно, данъци, касови апарати и какво ли още не. Но в сравнение със същия сезон на миналата година днес двойно повече хора очакват и силен спад в личните си доходи (46%), а две трети от българите имат усещането, че икономическото състояние на страната се влошава (63%).
Най-силно страхът от срив в личния бюджет е обсебил хората, излезли или излизащи от т.нар. трудоспособна възраст. "Да останеш на една пенсия" - едно пожелание, което понастоящем спокойно може да се нареди в списъка с най-лютите клетви. И въпреки че законодателят се постара да отдалечи във възрастов план деня на пенсионирането, изглежда, страхът от самата мисъл, че може и да доживееш този ден, обхваща българина още около 45-ия му рожден ден. Именно от този възрастов праг нагоре нараства и очакването за спад в доходите.
Това обаче е едното лице на страха. Другото са представителите на... частния бизнес. Частните собственици се оказват социалната прослойка, която редом с пенсионерите изразява най-силен песимизъм в личен план! Нормално е предприемачите да са по-чувствителни на тема финанси именно в този период на годината, когато се поема основната тежест от данъците. Но дискомфортът на въпросната прослойка не може да не се увеличава след показната офанзива срещу уличните търговци (с касовите апарати) и въвеждането в началото на годината на нов осигурителен кодекс. Две успоредни акции, с които държавната администрация ясно заяви новия дух в подхода си към всичко, което все още шава в България: "Seek and Destroy! "*
Може да се възрази: всеки, в това число и частният собственик, е длъжен да си плаща данъците. Да, това е разбираемо. Не е разбираемо обаче защо държавата се взира и цеди процент от всеки спечелен от улична търговия лев, а в същото време си затваря очите пред крупни далавери. Подобно двойствено отношение не може да убегне от погледа на данъкоплатеца.
Подобен двойствен стандарт в крайна сметка убива желанието да се движиш, да предприемаш каквото и да било, да "шаваш". Като потвърждение на казаното идват и данните, според които през последната година активността на хората е намалявала. От 53% на 69% е нараснал делът на онези, които разчитат само на един източник на доходи. Все по-малко са българите, които успяват да си осигурят допълнително средства, било от селско стопанство или от интелектуален труд.
Иначе казано - обедняваме бавно, неусетно почти, както се пееше в популярната песен. Едни по-видимо, други по-невидимо. А трети - никак.
Бирнически манталитет налегна МВР
След Националния осигурителен институт и здравноосигурителната каса и МВР се опитва да стовари поредния безшумен налог върху крехките плещи на българския данъкоплатец. Вътрешното ведомство иска да задължи всички шофьори да поставят нещо като електронен талон на стъклата на своя автомобил срещу скромна сума от порядъка на 25 лв. "Какво толкова пък - 25 лев", вероятно ще си кажат някои. За жалост обаче това е само една малка част от задължителни платени услуги, които вътрешното министерство циклично налага на целокупното население. Подмяна на лични документи, шофьорски книжки, автомобилни номера, дефектоскопия за пренабита индентификация на рамата на мотора, годишни технически прегледи... Всъщност МВР отдавна се опитва да заобикаля закона и да измисля начини за самофинансиране. Лошото е, че под маската на полицейската секретност и борбата срещу престъпността се правят сделки, които се движат на границата на законното - без публичен търг и с никому неизвестни фирми, които просто искат да се доберат до гарантирания пазар на всички засегнати от МВР-разпоредбите.
Иначе идеята не е лоша. Ако вървеше заедно с намаляване на застраховките срещу кражба. И ако маркирането ставаше доброволно. Редно е хората сами да избират. Например дали старият им москвич се нуждае от електронно проследяване или не. Или дали предпочитат да загубят колата си при кражба, но да не бъдат на "отчет" в МВР преди това.
Чисто технически е въпросът, че подмяната на маркирани стъкла с немаркирани става за минути.
В тази връзка нищо чудно след някой друг месец да трябва да маркираме автомобилите и с още някой и друг чип.
Да загърбим митовете за високите технологии
Чета всяка неделя вашия вестник заедно с в. "Computerworld" и изложените в тях статии за високите технологии ме провокираха да ви пиша да продължи дискусията за високите технологии. Тя е нужна, защото според мен страната вече е на границата в близките 10 години да не е в състояние да развива такива. В България все още съществуват определени митове.
Мит 1. Научен потенциал във фундаменталните науки. С новите програми за средно образование скоро ще се ликвидира добрата подготовка на нашите деца в тези области. В момента тя е на средно ниво поради демотивацията на българския учител, но все още е по-добра от тази в развитите страни.
Мит 2. Налична лабораторна база, производствени мощности, развойни институти. Лаборатории без оборудване са просто сграден фонд. Оборудването във високотехнологичния сектор остарява за 2 години, у нас от 10 години не е инвестирано в тази област - изводът е за вас и читателите като мен. Филиалите на развойните институти в провинцията ги закриха през 1992 г., НИТИАТ го ликвидираха 1998 г., в останалите развойни институти, както описва г-н Кисьов, всичко по-кадърно отдавна бе изгонено. В момента, съдейки по ЦНИКА за останалите развойни институти - персоналът е рентиер, издържащ се от наеми, а не от развойна дейност. Тия институти, отдавайки базата си под наем, де факто са реализирали идеята за технологични паркове и без закон и преференции.
Мит 3. Налични добри софтуеристи - те отдавна емигрираха. В момента в България са останали средно ниво адаптатори на продукти, които реализират потребителския интерфейс и поддръжка на разработен в други страни софтуер. У нас не се спазват елементарните изисквани за производство на софтуер и при напускане на някой програмист, участвал в разработката, всичко се срива, примери колкото искаш. Не случайно г-н Леви в статията си във в. "Computerworld" обявява, че на кадърен програмист е готов да предложи сам да определи заплатата си. На международни панаири, с изключения на Пловдивския, много отдавна не са забелязвани български разработки.
Мит 4. Наличен опит във финансиране и управление на фондове. Натрупаният опит преди 1989 г. беше за усвояване на фондовете чрез разработки със съмнителни достойнства - все още имам спомени за това какво се правеше.
Крайно време е българите да загърбим митовете и да погледнем реалността в очите. Да се стимулират съвместни разработки с напреднали фирми, като изискванията на нашето правителство да бъдат участие на български фирми и специалисти във всеки проект в минимум 75% от работата. При търговете да има задължително два етапа - разработка на техническо задание за всеки проект и реализация на проекта. Държавните ни служители, както и повечето български потребители сме на много ниско технологично ниво и реално не знаем какво искаме и кое е най-високо технологично за момента, съчетано с разходите за определен период напред.
В България би могло да се създаде научен потенциал, годен за реализацията на тези идеи, но докато в университетите са се окопали "специалисти", които чакат пенсията си, кадърното в Техническия университет - Варна, бе изгонено по принципа "бизнесмените - вън от храма". Много е трудно, даже и акредитацията не би спасила положението. При това положение например е необходимо завършил специалист с много добър и отличен успех да го обучаваш 6-12 месеца, след което той емигрира и ти започваш от началото със следващия випуск.
Предложения за изход от дупката трудно се дават, но предполагам, че при една дискусия както за лицензирането на доставчиците на Интернет-услуги може би ще се роди истината и решението на проблема - липса на високи технологии.
Касовите апарати не важат за всички
В голямата еуфория за снабдяване на дребните търговци с касови апарати се натъкнах на интересен факт - един огромен монополист като "Топлофикация" е... освободен от фискални апарати.
В средата на януари от две класни стаи на повереното ми учебно заведение (28 СОУ "Алеко Константинов", София) се наложи свалянето на два течащи радиатора. Отдел "Аварийна" към "Топлофикация" извърши услугата при непоклатимо условие - плащане кеш. Бяха ми издадени фактури на стойност 50 лв. (петдесет лева). При представяне на фактурите в счетоводството на район "Красна поляна" получих отказ за осребряването, тъй като били без касов бон.
Когато поисквах от счетоводството на "Топлофикация" касов бон, ми беше отговорено: "Ние сме освободени от фискални апарати. Ние не издаваме касови бележки. " О, времена!... Робъртсън: Не си играйте на политика с отбраната
"Спасяването на давещите се е дело на самите давещи се. " Горе-долу по такъв начин може да се резюмира посланието, с което генералният секретар на НАТО лорд Джордж Робъртсън обобщи напредъка на България по трънливия път към евроатлантическото бъдеще. Миналата седмица шефът на Северноатлантическия пакт направи неколкочасова визита в София и накратко резюмира впечатленията от близо тригодишния спринт на страната ни към отбранителния съюз на западните държави. За жалост позицията на бившия британски военен министър спрямо готовността на страната ни е по-скоро резервирана, отколкото еуфорична. "Но искам съвсем ясно да кажа нещо - в крайна сметка отговорността за задълбочената, цялостна подготовка си остава отговорност на самите страни кандидатки. Те трябва да бъдат готови да извършат необходимите реформи. Те трябва да се справят с толкова важните въпроси, като например реформата в отбраната, без забавяне. Те не бива да се боят от това да вземат трудни, болезнени решения и да предоставят достатъчно ресурси за реформата. Прекрасните думи не са достатъчни. Те трябва да бъдат подкрепени и от дела", обяви Робъртсън пред българските депутати.
Като първа спирка от обиколката му из страните - кандидатки за членство в алианса, България получи много похвали за напредъка в армейските реформи и позицията си по време на конфликта в Косово. Не се чу обаче нищо конкретно и ясно, което да се различава от познатата реторика от година насам.
В речта си пред парламента Робъртсън неколкократно даде да се разбере, че България е само една част от "мозайката в Югоизточна Европа". Колкото и да не се иска на мнозинството, Югославия също си остава част от него. Страната ни трудно ще стане част от военния съюз, преди югославският проблем да е придобил приемливо разрешение. А как ще се развият събитията, дали след пет години югофедерацията все още ще съществува, дали тогава Косово все още ще е сръбска провинция, все още никой не може да прогнозира. Стабилността на региона като цяло е приоритетната цел и на нея е подчинена стратегията на алианса към индивидуалните страни. Засега тя диктува България да бъде "партньор в справянето с общите предизвикателства към сигурността", но не и пълноправен член на Северноатлантическия съюз.
За разлика от Европейския съюз, където съществуват определени критерии, Атлантическият алианс няма ясен набор от условия, които да осигуряват пълноправно членство. Все повече става ясно, че индивидуалният напредък на България няма да е достатъчен и ще се обвърже с положението в съседна Румъния. В речта на Робъртсън на няколко пъти се прокраднаха реплики в този смисъл - България и Румъния да проведат реформи в армията, България и Румъния са партньори на НАТО и т.н. Постепенно двойката се превръща в устойчиво словосъчетание, което би могло да има негативен ефект, в случай че една от двете страни влоши позицията си пред съюза. Амбицията на България е да заеме водещо място в региона и да се превърне в желан член от алианса, поемайки ролята на основен фактор на сигурността в региона. Засега обаче инициативите на премиера Костов да събира балканските лидери имат променлив и невидим за повечето хора успех.
Шумотевицата около посещението на Хашим Тачи в София и последвалата атака на социалистите срещу шефа на парламентарната комисия по външна политика (който е фигура, символизираща евроатлантическата ориентация на България) обаче само подчерта едно от предупрежденията в речта на лорда. Именно липсата на вътрешнополитически консенсус може да се окаже фатална, защото "реформата в отбраната е просто прекалено важна, за да бъде подчинена на партизанщина", обяви Робъртсън пред българските депутати.
Притъпяването на политическите дрязги по въпроса за евроатлантическата ориентация и постигането на консенсус ще е необходимо условие за положително становище на срещата на върха на страните от НАТО през 2002 г. Преди тази дата и след встъпването в длъжност на новия американски президент през януари 2001 г. може вече да се очаква оформяне на някакво по-ясно решение за покана на нови членове. Това ще е крайният срок за укротяване на страстите в България. По този въпрос генералният секретар на НАТО беше пределно ясен: "Не си играйте на политика с отбраната! " Посланието на Робъртсън в случая е абсолютно не-двусмислено - не се ли постигне разбирателство между парламентарните сили по въпроса за НАТО, пълноправно членство няма да има. В крайна сметка Северноатлантическият пакт е отбранителна организация, която взима решенията си с консенсус и не би рискувала да допусне в редиците си член, който би могъл да бламира решенията за използване на сила.
Асансьорна история
На улица "Вевержи" No 42 в Бърно, на четвъртия етаж, живеела госпожица Хана Хръдличкова, а на петия - инженер Бруно Формачек. Двамата никога не се засичали в асансьора, понеже работното време на госпожица Хана, продавачка в големия магазин "Асо" на улица "Ческа", не съвпадало с това на господин инженера, служител в строителната фирма "Църха и сие". Но ето че на съдбовната дата 18 април 1996 г. двамата се качили в асансьора заедно.
Инженер Формачек тъкмо се канел да затвори асансьорната врата, когато в последния миг притичало някакво човече и помолило да изчакат малко, после се върнало с една дребна старица, която едва докретала до кабината. Инженер Формачек и госпожица Хана поздравили, но старицата не отвърнала на поздрава им. Била някак отнесена, като че ли духом витаела другаде, а придружаващото я човече само промърморило нещо в отговор.
Асансьорът имал декоративно прозорче с непрозрачни матови стъкла. Привличал вниманието не само с вида си (напомнял псевдоготическа изповедалня), но и със самото си движение - неизменно бавно и достолепно.
Този ден той сякаш се заиздигал с някаква особена бавност, накарала инженер Формачек (а и госпожица Хръдличкова) да усети, че нещо май не е наред. И когато той споделил подозрението си на глас, моментално получил обяснение от придружителя на безмълвната старица. Човечето ги осведомило, че днес пътуването ще трае малко повече, и то не защото асансьорът се движи по-бавно, а тъкмо напротив, изкачва се много по-бързо, но не до четвъртия или до петия етаж на улица "Вевержи" No 42, а така да се каже, доста по-нависоко. После обяснило, че старицата е свята жена, следвала целия си живот пътя Господен, и че тъкмо днес за нея ще се открие милостта и те ще станат свидетели на възнесението й в небесата.
Отначало инженер Формачек и госпожица Хръдличкова не взели, разбира се, думите му насериозно, но когато асансьорът продължил да се изкачва все по-нагоре и по-нагоре и те не успели да го спрат нито с натискане на копчетата, нито с отваряне на вратата, паднали духом. Инженер Формачек опитал да се разбере с човечето, настоявайки, че те нямат нищо общо с висшите сили, че не са предвиждали пътуване до отвъдното, да не говорим, че никой няма право да ги отвежда докъдето и да било против волята им. Човечето само свивало рамене и кой знае как щяло да свърши всичко, ако на госпожица Хръдличкова не й хрумнало нещо и в онези минути то й се сторило добро решение.
Идеята била те, ами... такова... да поосквернят асансьорната кабина, та да стане тя негодна за свято предназначение. Инженер Формачек бил сухар и си падал малко дървеняк, та потрябвало известно време, докато проумее какво се иска от него. Затова пък човечето веднага се досетило накъде бият и се захванало да ги тегли по-далеч един от друг в ъгъла на претъпканата кабина, задавено от ярост им закрещяло, че нямат право. Но госпожица Хана само се извърнала през рамо и го попитала да не би да желае и той да се включи.
Така чрез оскверняването на кабината майка ми и баща ми успели да се измъкнат от асансьора, като същевременно не позволили на благочестивата старица да постигне възвишеното си назначение.
Аз съм плод на тези блудни минути в асансьорната кабина и по всяка вероятност поводът, използван от майка ми, за да се омъжи за баща ми. Раждането ми обаче не й донесе нищо добро и от самото начало тя се отнасяше към мен с трепетна боязън, но така и не можа да избегне участта си. След кончината й с възпитанието ми се зае баща ми. Той се отнасяше с мен вече не боязливо, а, опасявам се, със страх.
Веднъж (много години след описаните събития) с баща ми седяхме на хълма над квартала Лесна с прострелия се като на длан под нас Бърно. Беше чудна вечер. Огреният от слънчевите лъчи град напомняше розов ковчег, който бавно се разтапяше пред погледа ни.
- Винаги съм чувал и съм чел, че божието милосърдие е безкрайно - каза баща ми. - Обясни ми тогава защо точно мен реши да лиши от милосърдието си? Нима, когато човек е прегрешил само веднъж, после цял живот трябва да плаща за единственото си провинение? Но най-лошото, най-лошото, сине, е - продължи баща ми, - че днес всичко това ми прилича на откровен майтап! Свята старица, тръгнала с асансьор към Вечността! А пък ние с майка ти й попречихме! И заради този грях страдам цял живот!
И се виждаше как смехът напира на устните му.
Мълчах и гледах залязващото слънце.
Смехът продължи да играе в ъгълчетата на устните му, но после баща ми сам разкопча яката на ризата си и положи глава на коленете ми. Измъкнах ножа, опитах с палец острието и с безкрайна нежност го опрях о гърлото на баща си.
Умори
Този път депресията на целокупното българско население започна твърде рано - от първите дни на януари. Манията да се празнува, обхванала държавата и нейните собственици, много бързо беше затрупана от нахлулата студена и бяла вълна от безсмислие, безсилие и безпаричие. Дори редовните постновогодишни именни дни минаха вяло и тъпо. Българинът уж се научи да живее от мания в депресия и от депресия - в мания, но този път май заседна за по-дълго в самосъжалението и бездействието си. Имам чувството, че дори през най-виненото време не му се пие. Тая депресия придойде немотивирано рано и бързо, а си отива необяснимо бавно. Като безпричинно главоболие, като махмурлук без запой, като пролетна умора без пролет... Дали не прекалихме с трите нули на така наречения милениум? Дали депресията ни не е част от световната депресия - нали вече сме част от опашката, дето чака ред пред портала на световната цивилизованост... Такова съвпадение на физиологически, психологически и икономически спад, и то точно три години след януарските събития пред и около парламента. Фабриката за илюзии е затворена, пустеят огромните й халета, зеят счупените й прозорци, стърчи ненужно в небето огромният комин на комунизма, досущ като кухия пилон, обеззвезден над сградата на ЦК на БКП. Студ и самота, фабриката не работи, но и ние сме безработни. Ние сме част от фабриката. И е непоносимо да осъзнаем, че като нея вече сме излишни. Повечето от нас се надяват на някакво чудо, че някой ще ни вземе в някое РМД, че пак ще ни наемат на работа. Че пак ще ни дадат посока и идея. Че ако не всички, поне част от нас, най-старите, най-опитните, които сме пред пенсия, ще бъдем назначени. И ще се затрудим с нови сили - ще произвеждаме реалности. За износ и за собствена консумация. Хлебозавод за реалности. Или хлебозавод за реални мечти. Просто фабрика за реални илюзии. За виртуална действителност... Но все пак краят на депресията идва. Идва с новото повишение на минималната работна заплата. И с повишението на минималните температури.
Няма как да подмина неформалната среща на Иван Костов със стотината бизнесмени за подкрепа на българската култура. Странно защо медиите нищо не разказаха, нито показаха от и за самата среща, а предпочетоха само да я одумат. От репортажа по БНТ разбрахме, че по-бездарните се оправят по-добре и по-бързо от останалите в днешните икономически условия. Кои са останалите? Ами още по-бездарните, които не стават за нищо, но са свикнали да ги наричат творци. И способните, без които не можем, но които са неспособни да оцелеят сами. Аз лично не се отнасям ехидно към този опит на Костов да стори нещо.
Самото нещо не е особено ясно и за самите дейци на културата. За така наречените интелектуалци, както нахално се самоопределят повечето от тях. Те знаят едно - дайте пари за културата, тоест дайте пари за нас, защото ние сме културата. В зрелия социализъм, когато бяхме обособени в развъдници за творчество - в творчески съюзи, получавахме дажбите си на волнонаемници без специални молби и кандърми. Но тогава се изживявахме поне като част от културата, а не като цялостното й и единствено присъствие.
Поради което днес българският интелектуалец отдалече е симпатичен. Но приближиш ли го - мирише. Защото не е невинно тревопасно, а вонящо на трупна маса, месоядно, околотрапезно животно. И тези, които днес най-кански плачат за българската култура, не само най-често се идентифицират с нея, но и най-лошо миришат. Не защото са били по-чевръсти в лапачката, а и защото се разлагат заедно с нея. Да, оная култура, мъртвородената, сбирщина от паразитиращо войнство, умря. Но националната култура, която е многолетно пластово натрупване, не може да се затрие за някакви си десет или двайсет години преломни икономически преобразования. Да, културата ни е оставена на самотек, и слава богу. И не тя, а ние, метачите в храма на изкуството, се намираме в жестоко житейско чистилище, изход от което ще намери само най-читавото и ценното измежду творците. Колкото това да е неприятно на всички нас, възпалявали се, горели и пушели в разгула на стария добър и поносим социализъм.
Умирала днешната българска книга... Ами да мре, след като никой не иска да я чете. По-важно е да не умре и последният читател. Да не умре последният българин. Да не умре уникалното, което носим като характер, манталитет, като същност на племенната ни общност. Да умре простотията ни, да оцелее любознанието. Да пукне завистта, да не заспива будността ни. Да захвърлим угодничеството към чужденеца, да съхраним достойнството си поне колкото го имаме. Умирал бил българският театър? Е, и? Ако е тръгнал да умира, никаква реанимация не може да го спаси. И щедростта на "Мобиком" няма да е достатъчна, ако липсва жив материал, духовна тъкан и кръвообръщаща се енергия и плазма... Българското кино също отивало на кино... Ами и други народи живеят без собствено филмопроизводство, но поне живеят добре. А у нас и филмите са лоши, и животът - лош.
За десетина години демократични права и свободи в изкуството умряха доста неща. Най-важното - умира мегаломанията. Умря всичко, което е неконкурентно, а това, което е способно, се затвори в границите на своята способност. И там скромно чака своите преоткриватели. Те идват, но никой не знае кога. И това, бих казал, е също интересно.
Ще се върна към неформалната среща. Няма бизнесмен, който сам да потърси обекта, в който да вложи своите финансови чувства и средства. Обектът (просителят) трябва да иде при планината. Доколкото ми е известно, дори Венцислав Антонов, шеф на Корпоративна банка, също е бил подсетен да подкрепи две стихосбирки на гениалния Константин Павлов и една книга на уникалния Йордан Радичков. Но е намерил начин не да финансира издателите им, а да инвестира в авторите. Които са наистина част от истината за националната ни култура. И чиито книги не умират. Поне засега.
"Светът се променя. Приеми революцията"
Имате ли обица на носа? Имате ли избръснат надпис Prodigy на тила?
Има ли цифрата 8 в началото на ЕГН-то? Ако отговорът е не, съвсем правилно сте забелязали, че за сноуборд ви е късно. Но все пак ви се ще да останете в раздаването. Противно ви е да ви наричат традиционалист. И съвсем основателно мразите, когато приятелите на сина ви ви гледат със зле прикрито съжаление на пистата.
Решението са карвинг-ските. За тях казват, че са преобърнали представите в белия спорт. Може би затова фирмата Fischer нарече Revolution една от първите си масови серии карвинг-ски. В рекламната кампания тя заложи на Че Гевара и посланието "Светът се променя. Приеми революцията".
Революцията е не само в различната форма на ските, а в стила и техниката на каране. Някога стилът телемарк беше изпратен в архива с въвеждането на задни автомати, които закрепиха стабилно ски-обувките към ските. Заради тях бавният, елегантен телемарк, при който в завоя петата се отлепя от ската, а коляното се сгъва почти до земята, трябваше да отстъпи на бързия и агресивен съвременен стил в алпийските ски. Сега карвингът налага своите нови правила.
Наричат различните модели карвинг-ски с много имена - вталени ски, изрязани ски, ски със суперстранична извивка, разкроени ски, параболични ски или просто пясъчен часовник. Общото помежду им е, че ската има широк връх, стеснява се под обувката и отново се разширява в края. Разликата е в радиуса на страничната извивка.
Първоначално целта е да има ски, с които начинаещите да усетят по-лесно завоя. Защото истинският завой не означава свличане и тътрузене по склона, а изрязване на правилна и плавна дъга. При традиционните ски радиусът на завоя е около 45 метра. Вталените ски в зависимост от страничната си извивка позволяват вземането на завои с радиус от 15 до 30 метра. Точно страничната извивка прави влизането и излизането от завоя много по-лесно. Формата на ските просто следва завоя. Все едно, че се кара по релси. При тях не се налагат толкова много движения на тялото и преразпределение на тежестта. В пресен, неутъпкан сняг са по-стабилни, защото са по-широки.
Добрите карачи известно време гледаха с пълно презрение на ските за начинаещи. "Когато преди години ги обух за първи път, все едно карах с паници. Струваха ми се просто забавни. Чак на третия път си казах я чакай малко, тука има нещо", казва Емил Семов, дългогодишен национален състезател. Сега той е директор на ски-училище "Мотен" на Витоша, специализирано в карвинг-ските. Според него от новите ски печелят и начинаещите, и напредналите. За новаците удобството е в по-лесното презакантване и сигурност при завиване. С карвинг-ските се намалява времето за обучение и завоят с успоредни ски не е безнадеждно непостижим. За добрите карачи вталените ски спестяват много енергия по време на завоя. Заради новата им форма високото облекчаване не винаги е задължително.
Карвинг-ските могат да изненадат експертите с факта, че все още има какво да научат. Усещането с тях е като да минеш на горното ниво в електронна игра.
Истинското раждане на карвинг-ските е навлизането им в професионалния спорт. Така както чупещите се колове промениха състезателната техника в началото на 80-те, в края на 90-те вталените ски смениха изцяло стила на професионалистите.
На практика всичко, което се продава в момента по света, е карвинг. Само заклетите традиционалисти отказват да се разделят с класическите модели. Въпрос на време е, когато те ще се събират в специализирани клубове, както правят шепата почитатели на стила "телемарк".
В България революцията на карвинг-ските още не се е състояла. Независимо че може да купи последните модели, българинът или няма информация, или просто е подозрителен. На въпроса "имате ли карвинг-ски" в един от гардеробите в Банско чух зашеметяващия отговор: "Имаме "Атомик", имаме "Росиньол", но чак пък "Карвинг?!"
Всъщност за тесен кръг скиори премиерата на единични карвинг-ски се състоя у нас много преди светът да полудее по тях. В началото на 90-те Иван Енчев правеше експериментални чифтове с голяма странична извивка под името "S-ски". Част от тях бяха произведени във фабриката в Чепеларе. Но идеята тогава така и не придоби популярност. Сега отново се завръща, но идва отвън.
Карвинг-ските са поредното ново начало в белия спорт. Когато се появи сноубордът, го нарекоха екзекутора на алпийските ски. Тогава шеметните продажби и интересът към новия спорт сериозно притесниха производителите. Според мнозина оцеляването на алпийските ски беше съмнително. Големите фирми отговориха на предизвикателството. Отговорът се нарича карвинг-ски.
Същото, от което се нуждаете и вие. Особено ако сте отговорили отрицателно на трите въпроса в началото.
"Американски прелести" - фаворитът за "Оскар"
"Най-доброто място за един мъж е между краката на една жена. " Казал го е великият режисьор Ингмар Бергман.
Ако питате обаче героя на Кевин Спейси в "Американски прелести" кое е най-доброто място за един мъж, той няма да може да ви отговори. Макар че краката на съпругата му (Анет Бенинг) са дълги и стройни, а го съблазнява и една Лолита. Просто в този филм добро място няма. Има стремеж то да бъде открито. Или по-скоро мъчително лутане. Напук на всички патентовани от Холивуд прелести (героизации, идеализации, мистификации) гастролиращият там британски режисьор Сам Мендес показва обратната, нелустросана страна на нещата. Той се занимава с делничните проблеми на делничните хора. Те преживяват това, което навсякъде и постоянно се случва: когато прозата на бита те затиска; когато никъде и в нищо не ти върви; когато, задушен от поредната свръхдоза сивота, процеждаш - мамка му, нещо трябва да се промени! Знаеш какво, но не знаеш как. Както би отбелязал в такъв случай Реймънд Чандлър: ето я идеалната ситуация, в която иначе кротък човек би станал автор на убийство. Или пък жертва.
Сам Мендес е дебютант в игралното кино, но е голяма звезда в театъра - и то на Албиона, където висшият статут на това изкуство е кален във вековни традиции. Неговите спектакли "Синята стая" и "Кабаре" са признати за сценични явления на 90-те. А "Американски прелести" е свидетелството, че новоизпеченият кинаджия Мендес не отстъпва на титулувания театрал. Той е прецизен във всеки филмов компонент, изшлайфва детайлите до блясък. Особен респект всява талантът му да извлече и открои и най-финия нюанс в актьорската игра (тук заквасата на сцената си казва думата). В началото подхожда към героите си отстранено, дори леко хладно, но постепенно стопява тънкия лед и загърбва иронията. Чак до емоционален кипеж не стига (не му е в стила), обаче успява да развълнува зрителя. И да оправдае обърканите си герои - до един.
И да те накара да им съчувстваш. И да внуши, че най-погрешното нещо в живота са лесните квалификации и предоверяването на онова, което се вижда на повърхността. Затова нито Мендес, нито героите му ще отговорят на въпроса кое е най-доброто място за един мъж, за една жена, или за един тийнейджър. Всеки сам трябва да стигне до своята истина. А ако катастрофира нейде по пътя, поне да знае, че се е опитал да я намери.
Колкото до "Американски прелести", той лети по магистрала от лаври. Най-големият му успех досега са трите златни глобуса за драматичен филм, сценарий (Алън Бол) и режисура, подплатени с още три номинации - за актьор (Спейси), актриса (Бенинг) и оригинална музика (Томас Нюман). Но същинският триумф на Мендес предстои - той ще е в нощта на оскарите.
Европа е обединена от багри
Векът, с който се сбогуваме, е белязан от множество опити за насилствено разделение на Европа. В тези сто години обаче има няколко спонтанни и успешни тържества на нейното духовно обединение - през географските граници и националните особености. Едно от тях е послужило за сюжет на може би най-значимото сред световните културни събития през този зимен сезон. Изложението на фовистите в парижкия Градски музей за модерно изкуство събра за 4 месеца (до края на февруари) над две дузини европейски художници, които в началото на ХХ век за няколко години са се почувствали сродени от духа на модернизма. В този колективен творчески експеримент, за първи път така обстойно документиран в експозиция, от 1905 до 1910 г. са участвали творци от Франция, Белгия, Холандия, Англия, Германия, Норвегия, Финландия, Чехия, Унгария, Италия, Русия.
Дръзките, пищни, шокиращи цветове станали белег на модерност и отказ от стиловете на предишния век, колкото и новаторски да са били за времето си импресионизмът, символизмът и дивизионизмът. Искало се е смелост Анри Матис, Андре Дерен и белгиецът Морис де Вламенк - приемници на Ван Гог, Гоген и Сезан, почерпили смелост от техния колорит, да се явят през 1905 на Есенния парижки салон, скандализирайки критиката с пейзажите си в червено. Там им излиза и прозвището fauve - диви зверове. То става символ за търсенето на нова хармония между цвят и пространство. "Да скъсаме със старите условности и да създадем един чувствен, жив, свободен свят", гласи манифестът на Вламенк. През пропускливите тогава граници към тримата пионери на фовизма се насочват много изявени фигури от европейската сцена. Запленени от новата експресивност на чистите багри, те изразяват възторга си от живота в пасторални и градски пейзажи (Вламенк); рисуват панаири и пристанища с развети флагове (Раул Дюфи, Албер Марке); портретират с цветове, а не с линии или черти (Дерен); в деформацията на формите намират нов израз на единството между природата и чувственото тяло (Матис); вплитат национални традиции в експлозията от бои (Малевич, Гончарова). Всички те минават по един-два пъти през Салона на независимите и дори през Есенния. А после отиват в своите или в други европейски страни, за да отнесат влиянието на фовизма или да приемат идеите на друг творчески кръг, осъществявайки синтеза между две, три и повече култури.
В 14-те зали с 220 платна, изпратени от музеите на шест страни и от кой знае колко частни колекции по цял свят, звучи сякаш една многогласна хроматична "Ода на радостта". Тя е примесена с възбудения шепот на множеството посетители - по-малко туристи, повече елегантни делнични французи, явно на ти с това интернационално художествено наследство. Според подредбата по географска и стилова хронология пръв минава през фовизма норвежецът Едвард Мунк, който отнася своя матисизъм в Германия и Северна Европа. Следва чехът Франтишек Купка, заварен в Париж от фовизма. Той повлиял на младите си сънародници Емил Фила и Бохумил Кубища в Прага, а Бела Чобел станал посредник между френския фовизъм и този в Будапеща, формиран от Шаба и Зифер.
Ернст Кирхнер, основател на "Моста" в Дрезден, бил свързан с Мунк и с Кандински, който работи с Габриеле Мюнтер в Париж точно в разгара на лудостта по багрите. През 1911 Кандински я пренася в Мюнхен със "Синия ездач", свързвайки руския с немския авангард. Алексей Явленски пък донесъл от Бретан влиянието на Гоген, а от Париж - на Матис. Трите култури се слели в прочутите пейзажи от немската провинция Мурнау, където триото експериментира с форми и багри в периода 1908-1909.
Друг фокус на френската и руската художествена естетика е Соня Делоне-Терк, доразвила фовизма в свой собствен експресионизъм. Търсенията на авангарда направили съпричастни Кончаловски и Татлин, а техните сънародници-колекционери Шчуткин и Морозов, явно по-далновидни от френските критици, смело купували платната на фовистите за салоните в Москва.
Емил Нолде, макар и свързан с "Моста", не бил безразличен към екстаза на контрастиращите багри. Съчетавайки своята експресивност с екзотиката от пътешествията си през Русия и Япония, той обогатява с особена емоционалност германското изкуство на ХХ век.
Преди да види света с очите на кубист, Жорж Брак също се опиянява от светлината и излага при независимите лирични пейзажи.
Наречен топилня на разнонационални изкуства, фовизмът всъщност отваря сетивата за различното, далечното. Матис го преоткрива по-късно в Мароко и създава цял пътепис от пейзажи и портрети, събрани сега за няколко седмици в изложбената зала на Ислямския институт в Париж. А африканската скулптура привлича със стилизираната си чувственост Дерен и Вламенк, преди да нахлуе в света на Пикасо.
Такива са уроците по съпреживяване, които модернистите на ХХ век дават на хората пред прага на новото хилядолетие.
На ъгъла, във вашия квартал
В американските филми често присъства един тип квартален бар - със сепарета с ниско надвиснали лампи, много снимки на бира по стените и камина в ъгъла. Там обикновено всяка вечер се събират познати, но и случайно попадналите не се чувстват изолирани поради общата приятелска атмосфера.
Тази порода заведения, различна от разпространените у нас запушени и неугледни квартални кръчми, все още рядко се среща в София. Приятно изключение е Corner Club на ул. "Милин камък" срещу двора на икономическия техникум в "Лозенец".
Барът напълно отговаря на горното описание с малкото уточнение, че акцентът е не върху американските, а върху ирландските елементи. Това се усеща както в обзавеждането, така и в менюто, където присъстват доста ирландски уискита и почти непознатия у нас червен "Гинес", който е с по-ниско алкохолно съдържание от прочутата тъмна бира с тази марка и има наистина розово-червеникав цвят.
При останалите алкохолни напитки асортиментът също е на ниво, а за гладните се предлагат триъгълни сандвичи с риба тон, пилешко роле, луканка и сосове, както и салати от пресни зеленчуци.
Тези, които стоят по-далеч от камината, могат да опитат да се стоплят с капучино или мляко с нес, които за разлика от повечето столични заведения се предлагат в достатъчно големи чаши вместо в тези за кафе.
В плановете на Corner Club за близкото бъдеще влизат и акустични изпълнения на живо.
Пържоли - министерски портфейл
На всяка пържола правя разрез до костта, за да се получи нещо като портфейл за стотинки. В този отвор нареждам последователно половин филийка шунка, половин филийка кашкавал, а по средата - резен домат.
Отвора "зашивам" с клечка за зъби. Така напълнените пържоли поръсвам с черен пипер и ги изпържвам в сгорещена мас от двете страни. Горещи ги посолявам.
Подходяща гарнитура - туршия. Подходящо питие - червено тежко вино, за бавна песен.
Усещам как сладострастно хвърляте пържолите в тигана. Но какво всъщност знаете за донора - прасе? Това, че има благ характер, и по Коледа му се случва нещо непоправимо?!
На какво дължи необикновената си популярност това толкова обикновено познато ни домашно животно, споменавано най-често около януарските празници?
Наистина, свинете могат само да грухтят, но учените са установили, че се разбират помежду си с най-малко 25 различни звука. А вие с колко звука се разбирате в семейството?
Подобно на мъжете, свинете не живеят в еднобрачие - напротив, шопарите се опитват да установят харем и ожесточено го защитават срещу всякакви съперници от агресивния пол. Щом времето на любовта премине, победителят се оттегля от шумния семеен живот, за да се възстановява. Отглеждането на малки е като при хората - работа на майката.
Още древните разбират, че свинете не служат само за доставка на месо. Херодот съобщава, че в Египет са използвали свинята при вършеене, дори при сеитба. Острите копитца на животните притискали семената в земята. През средните векове английските селяни използвали шопарите като яздитни животни и отивали с тях на пазар. Други впрягали добре почистените прасета пред каляските си, когато посещавали съседите си. Сега прасетата са в каляските.
Години наред френските гастрономи използвали силно развитото обоняние на прасетата и ги водели в горите да им надушват трюфелите. Понеже имало опасност сами да изядат благородните гъби - връзвали им намордници.
Свинята играела значителна роля и в митологията. В Индия шопарът е символ на утринното слънце. За гърци и римляни тези животни олицетворяват плодородието и плътската наслада.
Отношението на човека към четинестите е двойствено. Тази двойственост съществува още преди древните гърци. Цирцея превръща спътниците на Одисей в свине и тъй ги унижава. Но когато Одисей се връща у дома, "божественият свинар" го гощава с печено прасенце.
Когато се опитват да ги дресират, свинете реагират като съпрузите - незаинтересовани, мързеливи, разсеяни. А когато ги насилват, стават много нервни и има опасност да получат язва на стомаха.
Никаква прилика нямаме с тях!
SOS за незнайния воин
Шест дни откъм театър "Сълза и смях" актьори разпращаха своето SOS към всички, дано нечий радар го улови. Единственият начин, по който могат да изкрещят за помощ, е пак от сцената и отново в представление. Но този път бяха изправени сами очи в очи с публиката, събрани от Втория парад на спектаклите за един актьор "И сам воинът е воин".
Всяка вечер някой от петнайсетте участници в парада разголваше душата си, вадеше наяве несбъднати мечти, спотаявани страхове, разочарования и предателства. Моноспектакълът е за актьора като посещение при психоаналитик - в него няма тайни и всеки е такъв, какъвто винаги е искал да бъде, но никога не е успял. Мариус Куркински превърна тази театрална форма в свое кредо - когато е сам на сцената, той е свободен от бита, от неизбежните делници, разделящи две представления, от клюките и сивотата. И всеки път не просто играе, а живее като за последно, късайки парчета жива плът (сега в "Самият човек" по Платонов). Затова актьорският му магнетизъм успя да пробие скептицизма и безразличието на публиката, а за него не съществува понятието криза в театъра.
Шестдневката на моноспектаклите показа още че: Татяна Радева ("Един безкраен стриптийз" по Димитър Христов) е готова да изживее безкрайната агония на Мерилин Монро, стига да вкуси няколкото кратки мига триумф на жената легенда; Рангел Вълчанов ("Лазарица" на Радичков) и Асен Кисимов ("Небесен пратеник" от Альоша Бехар) са зажаднели за хорска раздумка; Иван Балсамаджиев ("Борбата със злото в мен") прави равносметка на преживяното в книга, а после разиграва книгата в шоуспектакъл; колкото повече се топи плътта на Златина Тодева, толкова повече расте духът й, и само изповедите на родопските столетници ("Забравени от небето") могат да му бъдат премяна; Асен Караниколов ("Парчета живот") се опитва да обеме най-титаничните роли и най-желаните монолози от Шекспир, което иначе е трудно постижимо и в най-бляскавата актьорска кариера; Иван Самоковлиев ("Дребни божества") е намерил начин да върне поне за час и половина духа на Мирон Иванов на земята и в театъра.
Моноспектакълът (с редки изключения) е шанс на незнайния театрален воин да излезе от анонимността. Онзи, който досега е бил несправедливо (или не съвсем) пренебрегван, този път е в светлината на прожекторите. "Кой би обърнал внимание на Том Ханкс, ако викаше иззад шублера "за кого е пържолата", пита Балсамаджиев. Но това е в ума на повечето му колеги, наели се да премерят сили в единоборство на сцената.
Моноспектакълът е реванш на актьора над режисьора - онази демонична личност, която се налага, ругае, кара те да си точно обратното на онова, което си, и отнема всичко човешко у теб. Затова в този парад режисьорите (където ги имаше) бяха в ролята на консултанти и приятели, но не и на диктатори. Никакви засукани концепции, никакъв авангард, никакво насилие над нормалните актьорски щения.
Повечето от самотните воини се разплатиха и с авторите на неразбираеми текстове, които изобщо не достигат душата им. Най-крайните дори сами си написаха текста. Та най-после да изпълнят нещо хубаво.
Освен това участниците в парада бяха освободени от тегобата да се борят за благоволението на селекционери и да задоволяват претенциите на жури, определящо някакви награди. Директорът на "И сам воинът е воин" Веселин Мезеклиев, също актьор, даде шанс на всички, пожелали да участват.
Вторият парад на моноспектаклите обаче доказа и още нещо - че дори на сцената актьорът да е сам, зад гърба му трябва да стоят и други, при това доказани професионалисти. Иначе работата започва да клони към [само]дейност.
В повечето спектакли за сценография и дума не може да става. Там сякаш просто е струпан стар реквизит, задоволяващ що-годе потребността от някакво илюстриране на текста. Изключенията - "Руска народна поща", "Лазарица" (на Кърджали), "Забравени от небето", "Двете приключения на Ламуел Гъливер" и "Дребни божества".
В този парад на честта лъсна, че колкото и да е амбициозен актьорът, той не може да надскочи собствения си ръст. Повечето от участниците издъхнаха много преди финалната права, защото, оказа се, не е проста работа да изпълниш с присъствие и съдържание тая огромна сцена. Актьорите обикновено казват, че моноспектакълът им дава шанс да сменят много образи. Каква полза обаче, ако смятат, че фъфленето и кривите физиономии тутакси ги правят неузнаваеми. Единствен Петър Мастагарков ("Лазарица") до последно удържа темпото, а на актьорската мощ на Златина Тодева трябваше само по-здрава режисьорска ръка. В това надбягване Мариус Куркински и Рангел Вълчанов тичат в съвсем друга писта - те не играят, а живеят образите си. Балсамаджиев също е встрани - той прави добро шоу, въвлича публиката в него, провокира я, реагира точно на непредвидени ситуации, не позволява на зрителите да заскучаят, макар това понякога да е за сметка на добрия вкус.
Но в края на краищата това беше парад - пъстър, многоброен, освободен от ограничения. Мечтата на актьора.
Хватката на Дан Колов
Системата Catch as you can catch (хващай, както можеш) направи от Дан Колов легенда. Световна слава, труден живот, свестен човек. Плебей по произход, патриций по дух, непобедим - любимата комбинация на киното. Подобни личности от други географски ширини отдавна са превърнати и във филмови легенди. Ето защо, когато навремето Михаил Гецов започна игрален филм за прочутия българин, нямаше никакво съмнение - жилката е златна. Дебютантът Гецов още тогава си даваше сметка както за попадението, така и за риска, който поема. Реши да направи филма на живота си, та каквото ще да става. Бъхти се цели десет години с амбицията да спретне добро комерсиално кино, като по големия свят. Романтично, обстоятелствено, атрактивно, с атмосфера и незабравими герои. Гецов се бореше с житейския материал - като сценарист, с безпаричието - като продуцент, със собствената си неопитност - като режисьор. Мачът най-сетне свърши, двете части са готови. Продуцентът пребори безпаричието, неопитността надви режисьора. Действителният Дан Колов остана по-силен от филмовия, стегна го в желязната си хватка.
Системата Film as you can film (филмирай както можеш) не направи от "Дан Коловъ - царят на кеча" кинолегенда. Дори и за нашите географски ширини. Жалко, защото работата щеше да стане, ако беше свършена както трябва. Съдейки по резултата, сценарият не стига за сага, но е достатъчен за стандартните 100 минути. Великолепно заснетият материал е естетически жест на оператора Емил Топузов, резултат от познатия му цивилизационен, а не емигрантски избор - задокеанския изобразителен вкус. Визията на филма е не просто добре свършена работа. Това е усилие на съмишленик, който инстинктивно запушва дупките. Топузов е дал възможност на режисьора да компенсира слабата драматургия с уютна и красноречива визуална атмосфера, автентична среда - Япония, САЩ, Франция - заснета не екскурзиантски, а почувствана отвътре. Камерата гледа да създаде комфорт на актьорите, особено на главния изпълнител - непрофесионалистът борец Илия Василев. Самият Василев е фантастично попадение - съвършено автентичен, спонтанен, роден за тази роля.
Оттук нататък започват проблемите. Гецов държи на размера. Разтегля разказа до цели два отделни филма на принципа "всичко вътре" - класическо следствие на дебютантската неспособност да се лишиш от заснет с любов и зор материал. Вторачва се нарцистично във всеки епизод, претрупва го с подробности и превръща филма в хронологично, но монотонно подреждане на случки. Илия Василев в ролята на Дан Колов печели веднага доверието на зрителя с присъствие, чиято естественост и излъчване трябваше да се подсилят и оправдаят от останалите професионални актьори. Вместо да се нагодят към неговата кинематографична простосърдечност, те се скъсват да преиграват, шаржирайки до безобразие целия човешки фон. Отгоре на всичко озвучаването е чудовищно. Всички крещят и се дерат, сякаш са на мегдана в Долна Диканя, с идиотското убеждение, че така звучат по-американски.
В крайна сметка за спомен от "Дан Коловъ" остават романтичната визия, един-два трогателни кадъра, непрестореното вживяване на водещия изпълнител, усещането за пропуснат златен шанс. И копнежът по продуценти "изверги", които да тероризират нашите режисьори за тяхно собствено добро.
