Изложението може да бъде от полза и за консултанти и инвестиционни посредници, тъй като то представлява по същество процедурата, която трябва да бъде извършена, за да бъде увеличен акционерният капитал на дружеството.
Процедура по увеличение на капиталана акционерното дружество
Процедурата по увеличение на капитала на акционерното дружество е описана в пет основни стъпки: определяне на размера на увеличение на капитала; определяне на потенциала за набиране на капитал; избор на процедура за увеличаване на капитала; разработване на план за действие и бюджет; оценка на емисионната цена на новите акции. За три от тях - определяне на размера на увеличение на капитала; избор на процедура за увеличаване на капитала и оценка на емисионната цена на новите акции, е направено допълнително изложение. Процедурата е представена в линеен порядък, но на практика тя е итеративна, а част от действията е възможно да бъдат извършвани паралелно или в ред, различен от описания.
1. Определяне на размера на увеличение на капитала.
Увеличението на капитала е резултат от решение за финансиране на разширението на операциите на компанията. Преди да бъде взето решение за увеличение на капитала на акционерното дружество, е необходимо да бъде намерен отговор на следните въпроси:
1. Каква е стойността (размерът) на необходимото финансиране?
2. Какво е възможното финансиране от различни източници:
3. Каква е възможната структура на финансиране?
4. Каква е оптималната структура на финансиране?
Едва след като се отговори на тези въпроси, може да бъде даден отговор на въпроса:
Какво е необходимото увеличение на капитала?
Определеното на тази фаза на процеса необходимо увеличение на капитала може да не е окончателно, защото на някоя от следващите фази то може да бъде променено по една или друга причина, но то представлява основа за вземането на всички по-нататъшни решения в процеса на увеличение на капитала.
2. Определяне на потенциала за набиране на капитал.
За да бъде определен възможният потенциал за набиране на капитал, трябва да бъде даден отговор на следните въпроси:
1. Кои са потенциалните инвеститори?
2. Какви стимули имат за инвестиции?
3. Какви инвестиции са склонни да осъществят? При какви условия и в какви срокове?
Инвеститорите може да бъдат разделени условно на стратегически и портфейлни. И за едните, и за другите основната цел е печалбата, но докато за портфейлните това е печалбата от инвестициите в акциите на емитента, то за стратегическите инвеститори това не винаги е така.
Стратегическите инвеститори могат да преследват някои от следните цели:
Портфейлните инвеститори (както и стратегическите, когато целят пряка печалба от инвестициите) се влияят при вземането на решение за инвестиции от следните фактори:
Имайки предвид гореспоменатите фактори е възможно да бъдат определени характеристиките на проспекта и емисията с цел заинтересоване на инвеститорите и изпълнение на поставените цели пред емисията.
С цел определяне на потенциала за набиране на капитал, както и определяне на целевия сектор от пазара на ценни книжа, към който да се насочи емитентът, може да бъде направено проучване на стимулите, нагласите, намеренията и възможностите на инвеститорите за инвестиране в акциите на дружеството.
Това проучване ще даде по ясна картина за инвеститорите като профил и относителен дял. На негова основа може да бъде изработена стратегията за набиране на капитала в нейните основни части: избор на процедура за увеличаване на капитала; разработване на план за действие и бюджет по увеличението на капитала; оценка на емисионната цена на новите акции.
3. Избор на процедура за увеличаване на капитала.
Изборът на процедура за увеличаване на капитала изисква решаването на следните въпроси:
1. Каква подписка да бъде осъществена: закрита или публична?
2. Как да бъде осъществена емисията - от емитента (пряка емисия) или чрез ползване на услугите на посредник (косвена емисия)?
3. Каква форма на пласиране да бъде избрана - публична подписка, свободна продажба или продажба на борсата?
Тези въпроси до голяма степен са взаимосвързани и взаимозависими. При вземането на решение се използват два основни критерия: разходи (тяхното минимизиране) и очакван (необходим) ефект (неговото максимизиране).
Основни ограничителни фактори, които са в основата на вземането на решенията по избора на процедура за увеличаване на капитала, са:
Допълнителни критерии за избор на самостоятелна (пряка) емисия или емисия чрез посредник (косвена емисия):
Допълнителни критерии за избор на форма на пласиране:
Изборът на процедура за увеличаване на капитала дава възможност за разработване на план за действие и бюджет по увеличението на капитала.
4. Разработване на план за действие и бюджет по увеличението на капитала.
Планът за действие и бюджетът по увеличението на капитала имат следните основни функции:
Изработването на плана за действие и бюджета по увеличението на капитала дава отговор на следните въпроси:
1. Какви действия е необходимо да бъдат извършени?
2. В каква последователност и срокове е необходимо да бъдат извършени тези действия?
3. Какви разходи ще са свързани с това?
4. Какво ще е разпределението на разходите по дейности и във времето?
Планът за действие по увеличението на капитала включва следните основни дейности:
Бюджетът по увеличението на капитала включва:
Наличието на план и бюджет по увеличението на емисията дават добра основа за реализацията на поставените цели. Използването на съответните методи за разпределение на ресурсите по дейности и във времето, координация и контрол на действията и разходите като мрежово планиране и управление, бюджетирането и др. ще дадат органзационната основа за постигане на успех при реализацията на емисията.
5. Оценка на емисионната цена на новите акции.
Определянето на емисионната цена на новите акции, особено в условията на недостатъчно развит капиталов пазар, е достатъчно сложна и трудна задача. Основните въпроси, на които следва да се отговори при това са:
1. Какви цели се поставят при определянето на стойността на акционерното дружество и цената на емисията?
2. Какъв подход или комбинация от подходи ще спомогнат за постигането на поставените цели?
3. Каква цена на емисията да бъде обявена?
Трябва да се има предвид, че има важна разлика между оценяването на акционерното дружество и определяне на цената на акциите от новата емисия. Оценяването е основа на формирането на цената. Следва да се има предвид, че въпреки формалния характер на методите, които се използват при оценяването на дружеството, това е един до голяма степен субективен процес. Трябва да се има предвид и това, че при оценката на стойността на акционерното дружество с цел емисия на нови акции в повечето случаи не е възможно задълбочено и цялостно оценяване на стойността на акционерното дружество поради следните причини: първо: ограничения във времето и ресурсите и второ: невъзможност за набиране на пълна и актуална информация.
Формирането на цената на акциите от друга страна има критично за успеха на емисията значение. Ако цената е висока, емисията няма да бъде набрана до край, а ако цената е по-ниска - ще има свръхзаписване. И в двата случая ще има загуба на пари за емитента. Поради това емисионната цена, от една страна, трябва да е достатъчно ниска, за да заинтересова потенциалните инвеститори в увеличението на капитала на дружеството, а от друга - достатъчно висока, за да е в състояние да постигне поставените цели за набиране на капитал и покриване на разходите по емисията.
При нови емисии трябва да се има предвид, че при тях винаги е налице едно подценяване на стойността на акциите, което се отразява в по-ниски цени. Това има обективна основа и може да се дължи на най-различни фактори:
Определяне на размера на увеличение на капитала
Съгласно финансовата теория цел на фирмата трябва да бъде максимизирането на нейната текуща пазарна стойност. Това се постига посредством успешни инвестиционни решения, които създават положителни парични потоци.
Капиталът трябва да се върне обратно Задължителна лихва Нараства финансовият риск Нараства вероятността от финансови затруднения Ограничителни съглашения Няма ограничаване на контрола (до нарушаване на ограничителните споразумения) По-ниски емисионни разходи По-лесни за издаване По-малка бъдеща финансова гъвкавост По-високи доходи на една акция и възвръщаемост на собствения капитал, но по-висок риск Възможни ограничения от страна на кредитора - напр. покритие с активи, доходи и т.н. Управление на парите и пазарните ценни книжа
Събирането на вземанията за изпратена, но неизплатена продукция тогава, когато разплащанията се осъществяват чрез чекове или други платежни документи, е важен елемент на управлението на парите. При всички случаи целта е съкращаване на сроковете за получаване на вземанията -съкращаване, което зависи както от договореността между фирмата и клиентите, така и от желанието и възможностите на обслужващата търговска банка. Всъщност нещата опират до дясната половина на графиката от фиг. 6. За да се повиши ефективността на вземанията на фирмата, трябва да се контролира навременното пристигане на платежните документи, тяхното събиране от банките и отразяване на сумите по разплащателната сметка. Не без значение е и своевременното изпращане на документите, придружаващи стоката, и контролиране на нейното придвижване към клиента. Деликатен момент е изпращането, получаването и пристигането на платежните документи в обслужващата банка. Не без значение е и събирането на парите от банката, обслужваща купувача, както и сметките, по които трябва да постъпят парите. В това отношение може да се използват системите на банковата концентрация и затворената кутия.
1. Ролята на банките при събирането на фирмените вземания
При съвременните условия фирмите поверяват преобладаващата част от паричните си операции на банките. Нещата обаче значително се усложняват, ако фирмата има голям брой банкови сметки в различните региони на страната. Причините за поддържането на толкова сметки може да бъдат различни: плащане на заплати и други оперативни разходи в отделните предприятия на фирмата; осъществяване на сделки на паричните пазари, както и събиране на дълговете на клиентите. Това значително затруднява контрола върху оборотните пари и вземането на правилни решения. Нещата биха се променили съществено, ако фирмата използва метода "концентрация на банките" (Concentration banking) 1, по силата на който клиенти от определен район се разплащат в местен клон вместо в централата на фирмата. За целта фирмата трябва да групира сметките по региони и да осъществи прехвърлянето им по електронен път в една събирателна банка, която се намира в близост до централата на фирмата. В това отношение фирма "Плевенско пиво" например би могла да получава изпратените от клиентите суми в най-близкия от двадесетте офиса на филиалите по продажбите. Това значително ще намали предимствата на пощенския паричен поток в сравнение с получаването на всички платежни документи в централния офис в Плевен.
При тази система всеки филиал обработва платежни документи и ги депозира в местната банка. По този начин се елиминира клиринговият паричен поток. В същото време, ако платежното нареждане е издадено в банка, която се намира в същия град, където е и филиалът, то може да бъде отразено по сметка същия или на другия ден от местната клирингова палата.
При положение че платежният документ е издаден в банка, която е извън градовете, в които са разположени филиалите на "Плевенско пиво", същият може да се обработи от кореспондиращата банка. Когато събирането на вземанията става по региони, клиринговият поток се намалява с един или два дни. Във връзка с това е характерно, че:
Първо. Регионалната банка ще преведе (по предварително споразумение) в края на всеки работен ден чрез електронен трансфер или чрез депозитен чеков трансфер на събирателната банка всички събрани пари, след като задържи сумите, необходими за поддържане на компенсиращите сметки. По този начин "Плевенско пиво" ще разполага навреме с ресурси за покриването на банковите услуги. В случая регионалната банка може да изисква компенсация за услугата телеграфен трансфер или някаква друга такса в съответствие с дейността и. Второ. Ако величината на вземанията е много голяма, сумите, спестени в резултат на съкращаването на документооборота, може съществено да превишат разходите.
Трето. Събирателните сметки са ефикасно средство за намаляване на сумите, предвидени за осигуровка срещу непредвидени парични плащания. Ако всички отдели и подразделения на фирмата поддържат свои сметки за извършване на предохранителни операции, общите разходи на фирмата значително ще надвишават потребностите й. Заедно с това трябва да се има предвид, че не всички непредвидени парични плащания ще възникнат по едно и също време в подразделенията на фирмата. Всичко това още веднъж подчертава предимствата на събирането на сметките на фирмата в основната банка, която ще разполага винаги с достатъчно пари, за да покрият непредвидените плащания. По този начин всяко намаление на паричните баланси може да се инвестира в активи с по-висока възвръщаемост или за връщане на заеми.
2. Използване на системата "затворена кутия"
Има фирми, които е невъзможно да се възползват от предимствата на системата на банковата концентрация както поради ограничения брой на поделенията, така и поради желанието да се намалят до минимум канцеларските и счетоводните разходи. В тези случаи може да се използва т.нар. система "затворена кутия" (Lockbox systems), чрез която регионалната банка поддържа затворена кутия в централната пощенска станция в селището, в което е поделението на фирмата. Последното адресира пратките с разплащателните документи до тази кутия. Обикновено фирмите, които избират тази система за контролиране на паричните баланси, отразяват върху кредитните карти или другите платежни документи адреса на своята кутия. Специален банков куриер събира пощата от заключената кутия (няколко пъти на ден) и я представя в банката за обработка и регистрация. След това информацията по електронен път се изпраща до съответния офис на фирмата, а платежните документи се насочват към отделите за обработка. На този фон е характерно, че:
Първо. В зависимост от договореността между фирмата и банката събраните парични постъпления (след като общата сума се намали с полагащите се на банката такси или компенсации) може да се превеждат всеки ден с телеграфен превод в събирателната банка на фирмата.
При това положение паричните потоци се обработват сравнително лесно и бързо и може да бъдат използвани за издължаване на заемите с изтекъл срок, за намаляване на финансовите разходи или за инвестиране в пазарни ценни книжа. Следователно системата на затворената кутия съкращава пощенския, фирмения и клиринговия поток на парите на път.
Второ. Системата на затворената кутия съкращава времето на събирането на вземанията. Така например ако фирма "Плевенско пиво" има кредитни продажби (стоката се изпраща и после става разплащането) в Пловдив в размер на 2 млн. лв., използването на системата "затворена кутия" в Хебросбанк -Пловдив, ще съкрати времето на събирането на вземането от 6 на 2 дни. При положение, че Хебросбанк - Пловдив изисква минимален баланс по сметка 500 000 лв. и такса от 10 000 лв., емисията ще се намали с 240 000 лв. (4 дни по 60 000 лв.). В същото време наличните пари ще нараснат с 360 000 лв. (намаление на паричния поток 600 000 лв. - 240 000 лв. минимален баланс). Допълнителните пари би могло да се инвестират в пазарни ценни книжа с например 10% лихва, което означава лихвена възвръщаемост от 36 000 лв. годишно (360 000 лв. х 10%). В същото време фирмата изчислява, че таксата на Хебросбанк -Пловдив, от 100 000 лв. за събирателните, канцеларските и счетоводните услуги компенсира разходите от 8 000 лв., които фирмата би направила, ако извършва тези услуги в собствените си подразделения (офиси). На тази основа чистата годишна печалба от включването на системата затворена кутия е (36 000 - 8 000) = 28 000 лв. Трето. "Затворената кутия" и "банковата концентрация" са само две от възможните системи за съкращаване на времето за събиране на паричните вземания. Характерно е, че големите банки, които играят ролята на събирателен център, назначават нарочни специалисти по управление на парите, които разработват и внедряват банкови технологии за намаляване на входящата емисия на големите търговски клиенти на банката. Става дума за широкоизвестните в световната практика привилегировани чекове (Preauthorized checks), депозитните трансфери на чекове и напълно автоматизираните системи за електронен трансфер на депозити.
Четвърто. Усъвършенстването на системите за разплащане утвърждава тенденция към съкращаване или елиминиране на клиринговата емисия и значително намаляване на пощенския и фирмения поток.
Доминиращи позиции заема електронният финансов трансфер, който като цяло повишава значително ефективността на събирането на вземанията и на практика елиминира пощенската и клиринговата емисия. В същото време електронната обработка на информацията значително съкращава времето на фирмената емисия. В резултат на това може да се каже, че ефективността на управлението на парите непрекъснато се повишава.
Забавяне на паричните плащания
Фирмите полагат значителни усилия за съкращаване на сроковете на своите вземания, но в същото време се стараят да задържат по-дълго чуждите пари в своя оборот. На тази основа управлението на оборотните пари на фирмата има и друг важен аспект - забавяне на плащанията. Всъщност става дума за лявата, по-тъмно защрихована страна на цикъла на оборотния актив (Вж. фиг. 6). От тази гледна точка фирмата е заинтересована от удължаване на времето за обработка и изпращане на документите, с които ще се уреди плащането.
Естествено ситуацията е деликатна, тъй като нерегламентираното забавяне на плащането може да влоши отношенията с доставчиците и банката и да затрудни цикъла на оборотните активи през следващите периоди. Това означава, че фирмата трябва да си изгради репутация на коректен платец, а след това да търси възможност за удължаване на плащанията.
В това отношение ограниченията на банките за плащане в брой са добра възможност. В никакъв случай сметките не трябва да се плащат по-рано от договорените срокове. В същото време не са за пренебрегване и отстъпките, които кредиторите дават за плащане в брой. Не рядко важно значение има пощенското клеймо върху платежните документи. Ако ситуацията е такава, изпращането на платежните документи (чека, акредитива и нареждането) трябва да стане в края на деня, в който изтича срокът за погасяване на задължението.
Има, разбира се, възможности, които позволяват забавяне на плащането, без да се накърнява репутацията на длъжника. Става дума за:
Първо. Използването на т.нар. игра на поток (Playing the floit). Всяка страна по принцип разполага със система за регистриране и гарантиране законността на чековете и платежните документи. Обикновено това е сметната или клиринговата палата, в която се регистрират платежните документи. Финансовите законодателства в отделните страни определят минимален срок за тази регистрация (например два дни). Това обаче не гарантира на фирмите, че регистрационните институции ще изпратят в плащащата банка документите точно за два дни. На тази база "игра на поток" е непрекъснатото усилие да се използва предимството на забавянето на плащането в резултат на задържането на платежните документи в регистриращата ги институция. Особено важно е това, ако офисът на фирмата е разположен в отделен град с добри пощенски комуникации. Тогава движението на документите при всички случаи се забавя по обективни причини. Не са редки случаите, когато фирмите се ориентират към поддържане на банкови сметки в малки, отдалечени градове именно с тази цел. Същите издават всички платежни документи и на базата на въпросните сметки ежедневно правят телеграфни преводи, за да покрият текущите си потребности. Негативните страни на подобна практика са свързани с падане авторитета на фирмата пред доставчиците и банкерите.
Успоредно с това съществува практика, при която някои фирми постоянно играят с паричния поток, като непрекъснато показват отрицателни баланси в своите отчетни документи, при положение че в същото време балансите им по банковите документи са положителни. Подобна ситуация се получава тогава, когато фирмата депозира наличности с цел да покрие чек, който е издаден, но не е преминал през контролната система на банката. В практиката това се нарича "използване на фиктивни чекове (Called kiting checks) и определено има негативни аспекти от морална и законова гледна точка.
Тези недостатъци в определена степен се преодоляват при плащанията по ведомост. За целта някоя банка още се използва само за плащания по ведомост. В това отношение, ако фирмата има петнадесетдневна ведомост за 5 млн. лв. в дадено предприятие, тя можа да внесе тази сума на 15-о число на месеца. Нормално е през следващата седмица сметката да бъде сведена до нула, тъй като работниците вече ще са осребрили чековете си.
Естествено мотивите за подобна операция може да се обвържат с потребността от ефикасен контрол на разходите по ведомостите. Те обаче могат да дадат възможност на финансовия мениджър да открие някои закономерности на тегленията на пари по сметката и да намали величината на сумите, които трябва да се държат в сметката. Така например, ако констатира, че тегленията от сметката се осъществяват на всеки 12 дни, той може вместо 5 млн. лв. на 15-о число да внася всеки ден само толкова пари, колкото е очаквания за деня брой на чековете, които ще бъдат предявени за осребряване. При това положение на 15-и може да бъдат внесени 1.2 млн. лв., на 16-и -600 000 лв., на 17-и -500 000 лв., и т.н. и на всеки 27-и да бъде правена и последната вноска от 100 000 лв., с която ще се покрият и последните чекове, които ще бъдат представени за осребряване през този ден, и балансът бъде сведен до нула. По този начин по сметката се държат само сумите, които ще покриват очакваните за предявяване чекове, а останалите пари ще могат да се използват, макар и за кратък период от време, в други направления на високоликвидната употреба. Нещата се улесняват още повече, ако фирмата се уговори с банката при недостиг на средства по тази сметка същата автоматична да се зарежда с кредит.
Второ. Плащане с полица. Както е известно полицата е търговска ценна книга, която в определена степен прилича на чека. За разлика от чека обаче тук за платец се посочва не банка, а фирмата, която е закупила стоки на кредит. В полицата може да се упомене банката, чрез която сумата по нея може да бъде събрана. Тогава, когато полиците се използват за изплащане на дългове, фирмата, която ги емитира, превежда наличности в инкасиращата банка само в края на работния ден, в който тратата трябва да се предяви за плащане.
Предимството на разплащането чрез полици е предотвратяване задържането на наличности в банковата сметка -нещо, което при разплащането с чекове е неизбежно. Световната финансова практика доказва, че всъщност това е техника, която дава възможност за значително съкращаване на необходимите банкови баланси.
По тази причина банкерите не одобряват полиците и се опитват да ограничат тяхната инвазия чрез по-високи такси за обслужването им. Фирмите, които имат големи възможности да ползват кредити и не се нуждаят от големи парични баланси в банките, обаче ги предпочитат.
В крайна сметка може да се направи изводът, че повишаването на ефективността на управлението на оборотните пари се влияе силно от техниките за съкращаване на сроковете за събиране на вземанията и увеличаване на сроковете за плащане. Тяхното използване обаче се ограничава съществено от широкото разпространение на електронния трансфер на наличности и ориентацията към ограничаване използването на чековете.
Рационализиране управлението на парите чрез пазарни ценни книжа
Пазарните ценни книжа се високоликвидни краткосрочни активи, които дават възможност на фирмата да използва ефективно излишните наличности или пък да си набавя такива тогава, когато паричният баланс е дефицитен. Те са своеобразен резервоар на оборотните пари, който се пълни при изобилие на паричните потоци и се празни при недостиг на наличности. На тази основа поддържането на портфейл от пазарни ценни книжа може да се мотивира чрез:
Първо. Потребността от временно инвестиране на излишните пари, които се натрупват през мъртвия период от сезонния цикъл на оборотните активи. Обикновено тези излишъци ще бъдат необходими няколко месеца по-късно -при възникване на дефицит в баланса на оборотните пари. Този дефицит обикновено се поражда от естествените потребности на оборотния актив през периода на сезонното оживление. Пример в това отношение може да бъдат ресурсите, предназначени за данъчните плащания. Ако плащанията се осъществяват на два месеца, това означава, че за този период парите може да бъдат вложени в пазарни ценни книжа, които да донесат доход на фирмата. В деня на плащането пазарните ценни книжа може да бъдат продадени (ако в касата няма пари) и да се погаси дългът към държавата.
Второ. Необходимостта от вземането на предпазни мерки с оглед непрекъснатост на производствения процес и предотвратяване на спирането му поради временен недостиг на пари. Както вече се отбеляза, вложените (в пазарните ценни книжа) краткосрочни капитали дават основание на фирмата да ги третира като ресурси на разположение, чрез които може да се покрият неочакваните разлики между паричните постъпления и плащанията. Във връзка с това ценните книжа може да се квалифицират като сигурен запас от ликвидност, способен да подпомогне фирмата при непредвиден недостиг на оборотни пари.
Трето. Трайното превишаване от страна на паричните баланси на реалните потребности от оборотни пари. Става дума за пари, които ще бъдат необходими в бъдеще, без в момента да е известно кога и за какво.
Следователно инвестициите в пазарни ценни книжа може да играят и ролята на своеобразен резерв за осъществяване на плащания, които евентуално може да възникнат в бъдещето.
1. Селекция на портфейла от пазарни ценни книжа
Всяко влагане на капитали в отделните направления на фирмената активност се предопределя от три важни характеристики -ликвидност, риск и очаквана печалба. Същото е валидно и за инвестициите в пазарни ценни книжа. Нещо повече -всяка ценна книга има специфични характеристики в това отношение. На този фон формирането и управлението на портфейла от пазарни ценни книжа включва:
Във връзка с това е характерно, че:
Първо. Ликвидността е понятие, свързано с времето, за което дадена ценна книга може да се превърне в налични пари. На практика тя се свърза с т.нар. обръщаемост на този тип актив, която зависи от наситеността и обхвата на вторичния пазар, където се търгуват нереализираните емисии ценни книжа. От своя страна, пазарната наситеност (Market depth) се предопределя от количеството на ценните книжа, които може да бъдат закупени, без да се променя съществено тяхната цена. Това означава, че ако в даден момент може да бъдат продадени съкровищни менителници за няколко милиона лева, наситеността на пазара ще се квалифицира като много голяма. В същото време продажбата на 200 или 300 обикновени акции на малка фирма, която например е в добри контакти с фирмата продавач, може да изисква няколко месеца търсене на подходящия купувач. Това е основание да се счита, че вторичният пазар за тези ценни книжа е слабо наситен.
Следователно наситеността на вторичният пазар зависи от броя на продавачите и купувачите на ценните книжа. В случай че броят на купувачите и продавачите е много голям, пазарът се квалифицира като широк (Breadth market). Ако обаче на пазара на ценните книжа, където се търгуват общински облигации на малък градски или селски район, купувачите са само няколко местни банки, тогава пазарът може да се класифицира като тесен (Narrow market). При нормални условия гъстотата и ширината на един пазар като цяло може да се определят от разликата между цената на купувача и цената на продавача. Ако този пазар е фондовата борса, доминиращо влияние оказва и количеството на направените сделки.
Второ. Рискът е понятие, свързано с вероятността инвеститорът да продаде притежаваните от него пазарни ценни книжа по цена, по-ниска от покупната. Той е свързан с обстоятелството, че понякога се налага спешна продажба на ценни книжа с цел да се покрие временен недостиг на оборотни пари. При подобна операция възвръщаемостта от инвестицията може да бъде по-малка от очакваната. Всичко това налага ценната книга, която ще се използва като заместител на парите, да бъде ликвидна (леснопродаваема). Същата трябва да има малка вероятност от загуба на основната сума при промени в равнището на пазарния лихвен процент, промени в пазарните ценни книжа и отказ на плащане от длъжника на падежа. Разбира се, върху решенията на инвеститора влияние може да окажат различни видове риск. Пряко свързани с мотивите на формирането на портфейла от пазарни ценни книжа обаче са рискът от неизплащане и рискът на лихвения процент. В това отношение трябва да се има предвид, че:
-рискът от неплащане е свързан с вероятността издателят на ценната книга да пропусне да изпълни задълженията си било като не начисли лихва, или като не извършва плащания по главницата в съответствие с клаузите на договора. Подобен риск може да имат както инвестициите в държавни ценни книжа (по правило тук рискът е почни нулев поради механизмите на създаване на пари, чрез които се гарантира възвръщаемостта), така и при фирмените и общинските облигации, които може да се окажат неликвидни, въпреки високото им качество.
Естествено рискът от неизплащане не е непременно свързан с неуспех на емитиента; той по-скоро е предвидена вероятност за неуспех. Не рядко дадена фирмена облигация може да понижи стойността си поради снижаване на кредитните способности на емитиента, без реално да съществува опасност от неплащане;
-лихвеният риск се предопределя от вероятността за промени в пазарната цена на дълговите ценни книжа в резултат на промяна на лихвените равнища през периода, през който се притежават. При положение че основният лихвен процент расте, пазарната цена на ценните книжа ще падне дотолкова, че доходът й до падежа ще се изравни с този, предлаган от новите емисии. Обикновено величината на снижението зависи от времето на падежа: колкото е по-близък падежът, толкова по-малки са колебанията в пазарната цена и толкова по-малък ще бъде лихвеният риск.
Финансовият мениджър обаче трябва да има предвид, че по принцип през периода на притежаването на дълговата ценна книга кредитът може да стане благоприятен. Не е изключено и падане на пазарната лихва, което може да предизвика покачване на нейната цена.
Трето. Възвръщаемостта е главната цел на всяка инвестиция. Тя зависи правопропорционално от ликвидността и се влияе непосредствено от риска. Не бива да се пренебрегва и ефективността на пазара, която се определя от неговата гъстота и ширина, от които пряко зависи ликвидността на ценните книжа.
Четвърто. Инвестициите в пазарни ценни книжа се съобразяват с възвръщаемостта и риска, но мотивите за тяхното осъществяване са свързани със състоянието на баланса на оборотните пари и с потребността фирмата да разполага с високоликвидни активи винаги когато възникне недостиг на оборотни пари.
На тази основа една от най-важните характеристики на пазарните ценни книжа е ликвидността. Те трябва да дадат възможност на техния притежател да може да ги продаде по всяко време и най-малко да си върне вложените пари. "Пазарните ценни книжа са първата защитна линия след балансите на оборотните пари. Те са необходими за поддържане на постоянна ликвидност във фирмата, за да се изплащат задълженията, когато настъпи техният падеж. " 2
На тази основа ценните книжа, които ще формират портфейла от високоликвидните активи, трябва да се подбират внимателно. Това е така, защото сигурността на съкровищните менителници трябва да се съпоставя с по-високата доходност на фирмените ценни книжа.
Ценните книжа трябва да бъдат така подбрани, че да дадат възможност на финансовия мениджър да ги продаде по всяко време в съответствие с допълнителните или неочакваните потребности от наличности. Следователно инвестициите в пазарни ценни книжа имат за основа мотиви -различни от мотивите, типични за инвестициите въобще. Тук доминиращо значение има ликвидността, докато печалбата има второстепенно значение.
2. Състав на портфейла от пазарни ценни книжа
Пазарните ценни книжа по правило са краткосрочни инвестиционни носители, които обикновено се търгуват на паричния пазар -пазара на паричните (краткосрочните) капитали. Разбира се, не е изключено в него да попаднат акции и дългосрочни облигации, но само при положение че могат да бъдат продадени винаги когато техният притежател пожелае. При всички случаи обаче основният театър на сделките с пазарни ценни книжа е паричният пазар.
Тогава, когато финансовият мениджър има намерение да формира, попълва или диверсифицира своя портфейл от пазарни ценни книжа, той може да насочи своето внимание към следните видове високоликвидни финансови активи3:
Както е известно, главни представители на държавните ценни книжа на паричния пазар са съкровищните менителници. Обикновено те имат падеж на всеки три, шест, дванадесет месеца. Продават се с отстъпка от номинала и са платими по номинална стойност. Те може да бъдат купени директно на пазара или чрез помощта на някоя посредническа банка.
Всеки, който избира съкровищните менителници като обект на своите инвестиции, трябва да е наясно, че те по същество са форма на т.нар. кредитен метод за събиране на държавни приходи. Купуването на съкровищни менителници означава предоставянето на заеми на държавата, за да може тя да покрива текущите си нужди от пари. Самата менителница е ценна книга, удостоверяваща дълга на държавата към нейните краткосрочни кредитори. От гледна точка на инвестирането е характерно, че:
Първо. Съкровищните менителници са пазарни безлихвени ценни книжа с оригинален падеж (Original maturity) от 3, 6, 9, 12 месеца. Емитират се от държавното съкровище и имат в отделните страни различен номинал. Обикновено това се кръгли числа -100, 1000, 10 000, 100 000 до 1 000 000.
Второ. Емисионната цена на менителниците по правило (подобно на всички останали дългови ценни книжа) е по-ниска от номинала и по същество е изражение на дисконта (отстъпката), който се прави в полза на кредитора. Размерът на тази отстъпка (намаление на номиналната стойност) се обявяват на т.нар. менителнични аукциони (Auction bill), организирани от службите на държавното съкровище. На падежа менителниците се погасяват по номиналната им стойност. По този начин икономическите агенти, които се инвестирали в този тип ценни книжа, печелят допълнителни доходи благодарение на разликата между емисионната цена и номиналната стойност.
Трето. Полученият в резултат на инвестицията в менителници допълнителен доход се третира като обикновен лихвен доход (Ordinary interest income), който се облага по-леко или въобще не се облага.
Четвърто. Определянето на дохода от менителниците (Determining the yield on bills) се осъществява от дилърите, които използват т.нар. банкова дисконтова (по-ниска от номинала) база (Bank discount basis). По този начин доходът се третира като процентно количество от дисконта (намалението) на годишната база.
Главен представител на търговските ценни книжа е търговската полица (Commercial papers). Тя е специфичен инструмент на управлението на фирмените краткосрочни капитали. "Търговската полица по принцип се издава от корпорациите и небанковите финансови институции. Максималният й срок е 270 дни"3. Обикновено тя е краткосрочен финансов актив, чрез който нейният емитиент (заемателят) се задължава да плати на купувача (кредитора) някаква фиксирана сума на определена дата. Целта на издаването й е обещанието да се плати на определена дата, без да се залага част от имуществото. Купувачът на тази ценна книга разчита на ликвидността и очакваната рентабилност на нейния емитент. По-важните характеристики на тези ценни книжа се определят от:
Първо. Тяхната прилика (по форма) със съкровищните менителници. Става дума за свободата при покупко-продажбите, безлихвеността, дохода, който има за основа дисконта (разликата между номиналната цена и цената, по която полицата се продава и сконтира). При съвременните условия обаче разликата между полицата и менителницата се дължи на риска от загуба, който при полицата е по-голям поради обстоятелството, че емитиентът е частна фирма -нещо, което не се отнася за съкровищните менителници (при тях по традиция рискът е нулев).
Второ. Очакванията на фирмите, които продават полици, че последните ще се обърнат (завъртят) няколко пъти до настъпването на срока на плащането им, както и намерението им със спечелените пари да изплатят полиците с настъпил падеж и да пуснат в обращение нови. В същото време не трябва да се забравя, че неочакван обрат на поличния пазар може да стане причина за възникване на сериозни затруднения в разплащанията. В подобни случаи множество притежатели на просрочени полици (Outstanding paper) се стремят да ги прехвърлят (индосират) чрез банкови кредитни линии (Bank lines of credit). По този начин те получават обещание от банката или банките да им дадат на заем сума, равна на просрочените полици.
Трето. Емитиентите на полицата (Issuers of Paper), чийто брой зависи от мащабите на паричния пазар и от организацията на банковата система. Обикновено полици издават финансовите и нефинансовите фирми от комуналните услуги, занаятите, търговията на дребно. Характерно е, че полицата, издавана от нефинансовите фирми, е позната под названието "индустриална полица" (Industrial paper) и заема около 32% от пазара на прехвърляемите полици5.
Четвърто. Падежите на полиците (Paper maturates), които по същество са свързани със сроковете на тези ценни книжа, и плащането на ангажиментите, свързани с тях. Търговските полици най-често имат срок от един до три месеца. Емисиите на полици със срок по-малък от 30 дни не са типични, тъй като дилърите ги изкупуват с неохота.
Пето. Доходите от полиците (Paper yields), които имат различна природа в зависимост от вида на ценната книга. Както е известно, съществуват различни видове полици6. Някои от тях носят лихви, но повечето са безлихвени. По принцип инвеститорите, които купуват безлихвени полици, възвръщат парите си и си осигуряват определен доход поради това, че купуват под номинала, а емитиентите погасяват полиците по номинала.
Шесто. Рискът и оценяването (The Risk and the rating) на възвръщаемостта от покупката на търговски полици, които имат съществено значение за рационалността на инвестиционния избор. Без съмнение всеки, които иска да купува полици, трябва да изчисли и предвиди не само възвръщаемостта, но и да оцени риска от неликвидност на тази ценна книга.
Банковите акцепти (Bankers' acceptances) са инструмент на паричния пазар, които се отличават със своята специфика и сфера на приложение. Те са срочни трати (Time draft) на мултинационалните банки и се влияят силно от растежа на международната търговия7. Обикновено се проявяват в множество форми и при различни сделки. Може би затова тяхното представяне ще бъде най-реално на базата на един пример. В това отношение, ако български вносител иска да купи цигари от САЩ с отсрочка на реалното плащане от три месеца - време, което ще му е достатъчно да продаде цигарите в България, той може да се опита да вземе на заем от собствената си банка. Краткосрочните курсове обаче може да се окажат по-ниски на открития пазар.
При това положение, ако вносителят е дребна фирма и не може сам да оперира на отворения пазар, единственото решение на проблема е банковият акцепт. За целта е необходимо неговата банка да напише (издаде) акредитив (Letter of credit) за сумата на продажбата и да го изпрати на американския износител. На базата на износа на цигари американската фирма използва акредитива, за да издаде срочна трата (Time Draft) на името на банката, като по този начин веднага получава равностойността на изнесената от нея стока. В същото време американската банка изпраща срочна трата на банката на вносителя, която от своя страна поставя върху нея знак за съгласие (акцепт -Accepted), като по този начин се гарантира плащането, за което се издава банковият акцепт. След като веднъж е издадена, тратата става безспорно първично задължение (Irrevocable primary obligation) на акцептиращата банка.
При положение, че американската банка не поиска веднага превеждане на парите в брой, банката на вносителя може да върне обратно тратата. За американската банка тратата е краткосрочен инвестиционен носител, който ще бъде представен за изплащане на падежа. Ако обаче американската банка иска незабавно парично плащане (Wan-ted cash immediately), банката на вносителя ще задържи акцепта или ще го продаде на някои инвеститор. В крайна сметка притежателят на акцепта поема задължението да гарантира на банката неговото изплащане на падежа от страна на вносителя. В случай че вносителят не плати на падежа, неговата банка ще бъде отговорна за плащането на падежа.
Оборотните депозитни сертификати (Ne-gotiable certificate of deposit) са едни от най-важните и значимите инструменти на търсенето и предлагането на парични капитали. По принцип това е документ (разписка) за депозитни капитали в дадена банка или други депозитни институти за определен период от време. Минималният срок на тези депозити е 30 дни, а максималният срок е от 5 до 7 години. Те се издават по номинална стойност и са обект на пласменти благодарение на способността им да носят лихва, за разлика например от съкровищните менителници. За разлика от различните видове депозитни сертификати, които издават банките, оборотният депозитен сертификат на паричния пазар е прехвърляем и може да се купува и продава многократно преди настъпването на падежа. Минималната му величина в САЩ е 100 000 долара, въпреки, че реално в сделките участват сертификати с номинал 1 млн. долара8. Обикновено лихвените проценти на големите оборотни депозитни сертификати се договарят между институтите, който ги издават, и клиентите и като цяло отразяват състоянието на пазара. Подобно на другите ценни книжа на паричния пазар лихвите на депозитните сертификати растат в периоди на паричен недостиг и падат тогава, когато паричните капитали изобилстват. На този фон съвременните характеристики на този паричен инструмент се обвързват с9:
Първо. Разрастването на операциите с оборотни депозитни сертификати -разрастване, което се дължи на т.нар. сполучливо начинание на американските банки от 1985 година за раздвижването на големите срочни депозити. Качествата на ценни книжа на приносител, в които може да се инвестира благодарение на възможностите за счетоводното им регистриране в емитиращата ги банка или други институти, и издаването и третирането им като ценни книжа от този, които ги купува. В качеството си на ценни книжа на приносител (Bearer from) оборотните депозитни сертификати са по-удобни за пласмент на вторичния пазар, тъй като са притежание на инвеститора, който в случая е и техен собственик.
Характерно е, че лихвеният процент се изчислява като доход в деня на падежа при база 360 дни. Изключение прави вторичният пазар, където за мярка на дохода се взема банковият дисконтов процент. В това отношение превръщането на дохода на новоиздадените сертификати в купонен еквивалент (Coupon-equivalent basis) изисква умножаването на дохода по съотношението 365/360.
По принцип лихвеният процент по депозитните сертификати леко надвишава този на съкровищните менителници, но е по-нисък от процента на т.нар. федерални фондове и евродоларите като алтернативни източници на банкови капитали.
Трето. Купувачите на оборотните депозитни сертификати, които са главно нефинансовите фирми, чуждестранните банки и представителства, заможните граждани и редица финансови институции -застрахователни компании, пенсионни фондове, инвестиционни компании, спестовни банки и кредитни сдружения.
Характерно е, че повечето от инвеститорите държат сертификатите до настъпването на падежа, въпреки че първокласните активно се издават на вторичния пазар.
Целта на вторичния пазар на депозитните сертификати е приспособяването на фирмите към краткосрочните им парични потребности и предоставянето на благоприятна възможност за печалба от продажба на депозитите. При нормални условия купувачите (Buyers) на депозитни сертификати, които желаят по-скорошен падеж и по-висок доход от този на новите емисии, също излизат на вторичния пазар. Обикновено на банките е забранено да изкупуват своите собствени сертификати или да ги откупуват (преди падежа) с изключение на особени обстоятелства. В същото време депозитните сертификати не може да се използват от банките, които са ги издали като гаранция при отпускането на кредити, поради риска от неустойка на длъжника (Risk of borrowe default).
3. Портфейлна политика на фирмата
Управлението на пазарните ценни книжа е тясно свързано с равнището на лихвения процент. То е сравнително лесно осъществимо при ниски стойности на лихвения процент и значително се усложнява с неговото покачване. Обикновено фирмите имат възможност да избират пазарни ценни книжа с по-висока доходност. През последните години обаче заедно с нарастването на лихвените проценти започна да се утвърждава и тенденцията към тяхното унифициране. При това положение фирмите, които печелеха от разликите в лихвените проценти на съкровищните менителници и полиците например, трябваше да променят своята стратегия.
Най-предпочитаните инструменти в условията на ниска лихва са съкровищните менителници. Обикновено те представляват най-интересния обект на краткосрочното инвестиране, тъй като освен разликата в лихвата носят и редица други облаги при получаването и ползването на дохода.
Рационалното управление на оборотните пари при съвременните условия едва ли може да даде добри резултати, ако се разчита само на един вид пазарни ценни книжа. Всяка модерна управленска политика изисква повече внимание към променящите се съставки на паричния пазар. Както е известно, при ограничен пазар или паричен недостиг лихвените проценти по пазарните ценни книжа бързо се повишават. За различните ценни книжа обаче това покачване е различно. При това положение лихвата на съкровищните менителници и депозитните сертификати например може да има различни измерения. Ако лихвата на депозитните сертификати е по-изгодна, това предполага продажба на съкровищни менителници и покупка на депозитни сертификати. Всъщност паричният пазар предопределя предпочитанията на фирмите при структурирането на портфейла.
Ако обаче пазарът е гъвкав и краткосрочните лихвени проценти спадат, различията в доходността на отделните ценни книжа може да намалеят съществено. На тази база притежаването на съкровищни менителници може да се окаже добро решение. Разбира се, портфейлната политика на фирмата не може да се осъществи без вземане предвид и съобразяване на решенията с особеностите на управлението на оборотния капитал. Времето за събиране на вземанията и времето за плащане са факторите, които предопределят излишъка или недостига на оборотни пари.
Следователно портфейлната политика е инструмент на управлението на оборотния актив, който дава възможност на фирмата да използва рационално излишните парични потоци и да реагира своевременно на изискванията на своите кредитори.
В крайна сметка представянето на основите на управлението на парите и пазарните ценни книжа дават основание за формулиране на няколко извода. Става дума за обстоятелството, че:
Първо. Фирмите притежават оборотни пари и пазарни ценни книжа с цел да осъществяват своите сделки безпроблемно и да си осигурят солиден запас от пари за посрещане на непредвидени плащания.
Второ. Балансите на оборотните пари включват парите в касата. Техните измерения зависят от:
Трето. Контролирането на паричните потоци включва ускоряване на събирането и забавяне на плащането главно чрез съкращаване на времето за обработка на платежните документи или чрез неговото увеличаване. Времето за събиране на вземанията може да се съкрати чрез системата на събирателното банково дело, системата на затворената кутия и някои други техники за ускоряване на обработката на документите в банката и фирмата.
Четвърто. Ликвидните активи, които не са необходими за балансите на оборотните пари, може да се инвестират в пазарни ценни книжа.
Както се установи, те са специфичен инструмент на управлението на парите, тъй като дават възможност за рационално използване на излишъците и своевременно покриване на непредвидените потребности от оборотни пари.
Пето. Притежаването на пазарни ценни книжа като необходима съставка от управлението на оборотните пари не изключва управление на портфейла в съответствие с ликвидността и риска. Главната цел е пазарните ценни книжа да може да се ликвидират при нужда без загуба. Това предполага използване на висококачествени краткосрочни дългови ценни книжа като съкровищни менителници, търговски ценни книжа, депозитни сертификати и други инструменти на паричния пазар.
