4.1. В деня, когато плащането се одобри и ТБ ОББ получи съобщение "Общ резултат от сетълмента за клон на банка", тя осчетоводява общата сума, отнасяща се за клон Елхово, като:
Д-т 5031 "Разплащателна сметка при БНБ в левове"
К-т 4610 "Разни вътрешни разчети" - аналитичната сметка на клон Елхово
4.2. В деня, когато в ТБ ОББ се получи съобщение 514 "Чака кредит" за плащането, инициирано от клон Казанлък, счетоводно записване не се извършва.
5. Записвания в БНБ
В деня, когато сетълментът по плащането е бил завършен, в БНБ се извършва следното счетоводно записване:
Д-т сметка 1711 "Разплащателни сметки на банки в левове" - разплащателната сметка на Софиябанк - платец;
К-т сметка 1711 "Разплащателни сметки на банки в левове" - на ОББ - получател.
5.1. Съобщение за БИСЕРА
ТБ "Софиябанк" генерира съобщение 325 "Превод на сума по искане за инкасиране на сума по сделка с корпоративни ценни книжа", което предава към БИСЕРА чрез платежно нареждане, което съдържа:
- в поле 0103 "банков код на БАЕ - платец" - банковия код на БНБ 66196611;
- в поле 0104 "банков код на БАЕ - получател по плащане" 66196611 (БНБ);
- в поле 0301 банковия номер на разплащателната сметка на ТБ "Софиябанк" при БНБ (десетразряден);
- в поле 0302 "номер на банковата сметка на клиента, получател по плащането" - разплащателната сметка на ТБ ОББ при БНБ.
Съобщението се включва в сегмент, за който:
- в поле 0101 се попълва банковият код на БАЕ, изпращач на съобщението - 25092505 ТБ "Софиябанк";
- в полето 0102 се попълва банковият код на БАЕ, адресат на съобщението - 20092003 ТБ ОББ.
Б. Счетоводно отчитане на клиентски вътрешнобанкови плащания.
I. Счетоводното отчитане на клиентските вътрешнобанкови плащания се извършва едновременно в банковите адресируеми единици, както е показано в следващия пример:
Извършено е плащане по сделка с корпоративни ценни книжа от клиентска сметка, водена в банков клон Казанлък с банков код 25084633, към клиент, собственик на корпоративни ценни книжа и получател на сумата, чиято сметка се води в клон "Хемус" с банков код 25084414.
Двата клона принадлежат на една и съща централа - Софиябанк, с банков код 25092502.
1. Записвания в клон Казанлък, където се води сметката на платеца по сделка с корпоративни ценни книжа.
1.1. В деня, когато е получено съобщение 411 "Искане за инкасиране на сума по сделка с корпоративни ценни книжа" от Централния депозитар, клонът извършва проверка по реда на т. 2.5. от БУС 12097 на предявеното искане за инкасо:
а) при одобряване на искането за инкасо клонът съставя следната счетоводна статия:
Д-т клиентска сметка
К-т сметка 4620 "Специфични вътрешни разчети"
б) при получаване в клона на съобщение 515 "Одобрена сделка с корпоративни ценни книжа" допълнително счетоводно записване не се извършва.
в) при получаване в клона на съобщение 516 "Чака сделка с корпоративни ценни книжа" в клона се извършва следното счетоводно записване:
Д-т сметка 4620 "Специфични вътрешни разчети"
К-т сметка 4351 "Преводи за изпълнение и в рекламации в левове"
в.1) при получаване в клона на съобщение 515 "Одобрена сделка с корпоративни ценни книжа" се взима обратно счетоводно записване"
Д-т сметка 4351 "Преводи за изпълнение и в рекламации в левове"
К-т сметка 4620 "Специфични вътрешни разчети"
Записвания в клон "Хемус", където се води сметката на получателя на сумата, собственик на ценните книжа, предмет на сделката
- В клон "Хемус" - получател, записване се извършва единствено в деня, когато се получи съобщение 512 "Одобрен кредит" за съответното плащане по сделки с корпоративни ценни книжа.
Д-т 4620 "Специфични вътрешни разчети"
К-т клиентска сметка.
- Получените съобщения в клон "Хемус" - получател, за "Започнато плащане" и "Чака кредит" имат информативен характер и не намират счетоводно отражение.
II. Счетоводно отчитане на клиентски вътрешноклонови плащания.
Счетоводното отчитане на клиентските вътрешноклонови плащания се извършва едновременно в клона, както е показано в следващия пример.
Извършено е плащане по сделка с корпоративни ценни книжа от клиентска сметка, водена в клон Казанлък, с банков код 25084633 към централа 25092502 в полза на клиент, собственик на корпоративни ценни книжа и получател на сумата, чиято сметка се води в същия банков клон.
Записвания в клон Казанлък, където се водят сметките както на платеца, така и на получателя на сумата по сделката с корпоративни ценни книжа.
1. В деня, когато е получено съобщение 441 "Искане на сума по сделка с корпоративни ценни книжа" от Централния депозитар, клонът извършва проверка по реда на т. 2.5 от БУС 12097 на предявеното искане за инкасо:
а) при одобряване на искането за инкасо клонът съставя следната счетоводна статия:
Д-т клиентска сметка
К-т сметка 4620 "Специфични вътрешни разчети"
б) при получаване в клона на съобщение 515 "Одобрена сделка с корпоративни ценни книжа" допълнително счетоводно записване не се извършва.
в) при получаване в клона на съобщение 516 "Чака сделка с корпоративни ценни книжа" в клона се извършва следното счетоводно записване:
Д-т сметка 4620 "Специфични вътрешни разчети"
К-т сметка 4351 "Преводи за изпълнение и в рекламации в левове"
в.1) при получаване в клона на съобщение 515 "Одобрена сделка с корпоративни ценни книжа" се взима обратно счетоводно записване:
Д-т сметка 4351 "Преводи за изпълнение и в рекламации в левове"
К-т сметка 4620 "Специфични вътрешни разчети".
Съвременният пазар и преходът към пазарна икономика
Понятието пазар, колкото и да е познато, се нуждае от изясняване, тъй като в него се влага най-различно съдържание и смисъл. Съвременното разбиране за пазара е много по-обхватно от класическото като сфера на стоковата размяна. Преобладаващите тълкувания за пазара се свеждат до "място на покупко-продажба". Тези разбирания обаче отразяват само отделни аспекти.
Ето защо е необходимо да се даде по-разширена характеристика на пазара с оглед разбиране и осмисляне проблемите на прехода. Икономическите отношения между стопанските субекти в съвременната пазарна икономика (корпорациите, средният и малкият бизнес) трудно могат да се опишат само с класическите пазарни термини. 1 Еволюцията в отношенията на собственост и другите пазарни отношения, налага западната икономическа наука да употребява при характеристиката на пазарната икономика прилагателните "контрактна", "организирана", макар и пазарна икономика.
Главният принцип на съвременния пазар се състои в това, че потенциалният производител първоначално намира купувач на продукцията, която той може и е готов да произведе. Този принцип е противоположен на разбирането за пазара като система, в която първо се произвежда, а едва след това се търси потребител. Практически всяка сделка между съвременните корпорации се предшества от писмен или устен контракт с юридическа сила. Дълбокият смисъл на контракта между самостоятелните независими стокопроизводители изменя съществено характера на пазарните отношения, превръщайки ги в сфера на преки връзки между производителите и потребителите. До минимум се свежда рискът да се произведе и да не се продаде.
Производството се задава от потребителите и техните изисквания. Договарят се въпросите на качеството, цените, формите и сроковете на доставка и пр. Всичко това позволява да се съставят планове (предварителни) за производство, обезпеченост, осигуряване на работна сила, а в някои случаи и научно-технически изследвания. Всичко това се обвързва във финансови планове на фирмите. Процесът на производството в значителна степен става предсказуем. Това не означава, че всички икономически параметри са предсказуеми. Конкуренцията не изчезва, тя продължава да действа между производителите и/или потребителите и да влияе, от една страна, върху качеството и цените, а от друга - върху натовареността на производствените мощности в отделните предприятия. Конкуренцията въздейства върху производителите, като ги принуждава да усъвършенстват производството, да търсят нови пазари и потребители, да намаляват разходите и пр. В случая наред с отрицателната - увеличаване на относителните разходи - положителна роля играят наличните свободни производствени мощности. Посочените отношения не премахват закриването на фирми и банкрута. Едно от обясненията за това е, че в контрактните отношения се обхващат и средният, и малкият бизнес. Тези отношения "дисциплинират" този бизнес, без да му пречат да проявява собствената си конкурентна стратегия. Отношения от типа на контрактните по особен начин и форма се разпространяват и в сферата на пазарите за масова потребителска продукция. Описаните междуфирмени отношения, включващи и потребителите, по същество са саморегулиращи се отношения. Те са основното начало на всяка пазарна икономика. Последната винаги се характеризира и с "второ начало" - централизирано регулиране на икономическите и социалните процеси, в това число и на самия процес на саморегулация.
Счита се, че отсъствието на системи без елемент на централизирано регулиране не е случаен, а естествен и закономерен факт. Системи, основаващи се на монопринципа на саморегулирането, в промишлено развитите страни не съществуват. Икономическите отношения са главната, но не и единствената разновидност на обществените отношения и интереси. Абсолютизацията на икономическите отношения противоречи на действителната връзка между различните типове обществени отношения.
Има основания да се счита, че съвременните централизирани институции за икономическо регулиране по своя произход имат политическа природа. Те са породени и първоначално реализирани от държавата. По такъв начин използването на неикономически методи се явява средство за преодоляване на икономически недостатъци и внася по-широки цели и мотиви от свойствените на саморегулиращата се икономика (дори Централната банка в условията на съвременната парично-кредитна схема е с голям примес на политическо съдържание). Важно е да се разбере, че надеждността и ефективността на икономиката се постига чрез ясното разграничаване на функциите между централизираната и саморегулираща се подсистеми. Като правило центърът (парламент, правителство, централна банка и пр.) не се намесва пряко във вземането на решения от отделните микросубекти. Когато оценката по макрокритерии показва икономически, социални или политически отклонения от желаната посока, държавните органи променят отделните универсални параметри на икономическата дейност. Универсалният характер на държавните мерки спрямо всички поражда различна реакция у субектите, тъй като те се различават по производствена мощ, финансово положение, взаимна зависимост и пр. В резултат общите за всички мерки диверсифицират реакцията "отдолу" и придават на икономическата система конкурентоспособност и допълнителна устойчивост и динамичност. 2
Всяко производство е ефективно и рационално до момента, в който дава на изхода обществено необходима продукция. Да определи тази необходимост, може само свободната реализация на продукцията. Свободният обмен между независими стопански субекти е централният акцент на нормално функционираща икономическа система. Органически елемент на такава система, било то пазарна или организационно-пазарна, е пазарната цена. Поради това преходът към пазарна икономика е промяна и в начина на ценообразуването.
Икономическата функция на пазарната цена е да улови измененията във всички параметри на икономиката и да ги преобразува в количествени величини. Това означава да ги измери по пътя на определени пропорции на обмен между стоковия еквивалент и парите. Реалната пазарна цена постоянно се колебае около истинските стойностни пропорции, между разходите на индивидуален труд и обществените потребности.
Ето защо цената трябва да започне своя път като пазарна и едва тогава да се изяви в своите метаморфози (регулирана, монополна, административна, фиксирана и пр.), т.е. като резултат от сблъсъка между търсенето и предлагането и точно изразеното в даден момент свободно волеизявление на контрагентите.
Изтъкнатите обстоятелства са необходими (макар и недостатъчни), за да се разбере, че пазарната и командната икономически системи са антиподи. Всяка от тези системи се характеризира с цялостност и вътрешна съгласуваност между отделните звена. Но именно затова те са несъвместими помежду си. Оттук произтича невъзможността да се заимстват болшинството от детайлите и механизмите на старата система за изграждане на новата. Разбира се, приемствеността винаги е желателна. Никога не бива да се руши това, което вече е изградено и работи. Въпреки това преходът е свързан с неизбежна и много болезнена смяна, обхващаща всички сфери и продължаваща дълъг период от време. За да функционира ефективно пазарният механизъм, са необходими определени условия и институти в сферата на икономическите отношения, технологични структури на производството, социални и политически структури. В този аспект структурите на командната икономика са не само различни от необходимите за функционирането на пазара, но и в известен смисъл са негови противоположности.
В съвременните политически и икономически дебати в страните от Източна Европа много от въпросите се свеждат до това, дали тези страни да приемат модела на пазарна икономика от XIX или XX век. 3 Очевидно желателно е второто. Но между еталона на развитие на тези страни и темповете на изменение, които може реално да се очакват, съществува голям разрив. Ако се разгледа състоянието на частния сектор в тези страни, се стига до извода, че проблемите в съществуването му са сходни. Изключенията не са достатъчни, за да изменят общата картина. Като цяло равнището е близко с това на съвременните развиващи се страни.
Пазарният механизъм исторически е естествен координатор на дейността на частния сектор. Това е свързано с независимостта на субектите, вземащи решения в условията на пазара, и с основополагащото значение на свободата на договаряне. В хода на своето историческо развитие частната собственост търпи значителни изменения. Не е желателно и даже е погрешно и невъзможно да се прескочи историческият етап на нейното развитие, макар че той може със съответни мерки да се съкрати. Събитията не са симетрични. Частната собственост може да се ликвидира с държавен указ, но с такива средства тя не може да се развива. Обективната закономерност, предизвикана дори от незряла обществена потребност, не може, макар и със закъснение, да не се прояви. Пред такава обществена потребност за развитие на частната собственост, като основа за функциониране на пазарния механизъм, са изправени източноевропейските страни. Простото подражание обаче на най-отработените юридически и стопански форми на развитите страни е недостатъчно, за да се обезпечи тяхното ефективно използване. За развитието на частния сектор са характерни постепенни изменения. Не е възможно да се установи частна собственост с "кавалеристка атака". Оттук и главният извод е, че изграждането на пазарна икономика задължително изисква развитие на частния сектор. Нещо повече - необходими са конкретни условия за неговото развитие. Опитът на развитите страни по отношение свободата на частната собственост е различен. Той трябва да се използва и прилага внимателно. Тези страни са достигнали сегашния етап на своето историческо развитие в резултат на дълъг исторически процес. За разлика от тях в страните от Източна Европа (макар и с различия) едва сега започва развитието на почти унищоженото частно предприемачество. Естествено ролята на държавата е различна в по-ранния и в по-късния етап на развитие. От друга страна е необходимо точно да се формулира съчетанието между либерализация и бюрократични ограничения в зависимост от специфичните условия на всяка страна.
Когато се разглежда изменението на собствеността, обикновено като аргументи за модела на нейното развитие, се изтъква състоянието и в съвременните пазарни икономики в развитите страни. Посочват се множеството акционерни компании, болшинството акции на които се намират в ръцете на други фирми, застрахователни компании и пр. Историята обаче не може да се разглежда като кинолента, която да се превърти и да се спре във всеки момент, да се пусне бързо напред или назад. Господстващата държавна собственост като основа, върху която започва промяната на отношенията на собственост и прехода към пазарна икономика, не може просто да се намалява до 90%, до 50% и пр. Един внимателен поглед в миналото и настоящето на развитите страни показва "хода на историята" и подпомага разбирането на тази теза.
Първоначално двигатели на развитието в пазарните икономики без изключение са индивидуалните предприемачи. Те са многообразни и различни, някои фалират, а други изграждат мощни компании. В същото време протича процесът на приобщаване на по-безличния капитал. С укрепването на собствеността, с развитието на правната инфраструктура и етичните норми на частния бизнес се развиват и различните форми на нечастни инвестиции. Целият този процес предполага държавата да действа като гарант за надеждността на стопанските сделки. Много от тези инвестиционни форми се поддържат от интереса на конкретни частни собственици. Делът на нечастните инвестиции в много случаи е функция на целия този процес.
Посочените аргументи в полза на частната собственост не означават идеализиране ролята на частния сектор въобще и конкретно при прехода към пазарно стопанство.
Важно е да се разбере, че за функционирането на частния сектор трябва да се създадат подходящи условия. Естествено темповете на модернизация на частния сектор ще зависят значително от степента на включване на страната в европейската и световната пазарна система. Това е фактор, засилващ промяната, а не създаващ условия за частната собственост.
За последните е необходимо решаването на следните групи въпроси:
1. На частния сектор да се даде пълна свобода за развитие. Либерализацията включва редица елементи като: свобода за създаване на предприятие; свободни цени, определяни на договорна основа между купувач и продавач; неограничено право за наемане на хора и свободно договаряне; неограничено право за натрупване, продаване или покупка на ценности и чуждестранна валута вътре в частния сектор; неограничено право на внос и износ на национална и чужда валута; свободна външнотърговска дейност; неограничено право за даване под наем на основа споразумения между кредитор и длъжник; свобода на финансовите инвестиции в други частни предприятия; свободна търговия с имущество и пр. 2. Частните контракти да са гарантирани със закон.
3. Данъчната система не трябва да ограничава частните инвестиции. Частните спестявания могат да се увеличават само при растеж на личните доходи. Това означава на хората да се позволи да заработват толкова, колкото могат. Частното производство може да се развива и да достига съвременните образци само чрез значително натрупване на лично богатство. Оттук логично следват аргументите против прогресивното облагане на личните доходи.
4. Образуването и растежът на частния капитал трябва да се поощрява с помощта на кредити. Обикновено срещу такова предложение се изтъква аргументът за "равните възможности" на двата сектора (частен и държавен). В действителност условията съвсем не са равни. Достатъчно е да се погледне огромният капитал, натрупан в държавния сектор, в държавните банки, в държавните предприятия и преплитането им с бюрокрацията на държавния апарат. Като се прибави икономическата и политическа власт, се вижда, че "равни" възможности не съществуват. При такива условия е възможно да се определи размер на кредитните средства, които ще се предоставят на частния сектор в рамките на финансовата година. Горните разсъждения не означават, че частният сектор трябва да се "отглежда". Напротив - той трябва да се сблъска с ясните правила и с твърдите бюджетни ограничения. Заплахата от фалит трябва да е ясна и уредена в случаите на финансови затруднения. Прекалената защита на частния сектор го прави твърде слаб и уязвим, дава възможност за срастване с държавния сектор и формира безнаказано поведение.
5. Частният сектор трябва да се уважава от обществото. Необходимо е да се прекрати всяко подстрекателство против него. Ако се спазват законите и се рискува собствено имущество, инициативата на хората трябва да се стимулира.
Трябва да се разбере, че главното изменение може да се постигне с след изпълнението на изтъкнатите условия. Тези условия обаче трябва да се гарантират и спазват от всички. Дългосрочните инвестиции на частния сектор зависят от това, доколко е защитена частната собственост. Ликвидирането на икономиката на дефицита, възникването на реална конкуренция, страхът от банкрут, силата на закона, са стимулите, които могат да заставят частния предприемач да развива ефективна стопанска дейност.
Друг трябва да е подходът към трансформирането на държавния сектор. Държавните предприятия по своята същност в страните от Източна Европа принадлежат към сферата на "правителството", а не към "бизнеса". В това им качество следва да се разглеждат. Държавният сектор не трябва да се "либерализира" неограничено. Ръководителите на държавните предприятия трябва да са напълно независими при вземането на решения по отношение количеството и асортимента на произвежданата продукция, производствените технологии, договорите с доставчиците и с потребителите на продукция, наемането и отношенията с работниците, определяне на продажните цени и пр. Доколкото става дума за национално богатство и докато държавният сектор е преобладаващ, държавните предприятия не трябва да са независими в редица свои взаимоотношения, например: държавната банкова система трябва строго да контролира получените от държавния сектор кредити. Необходим е твърд паричен контрол и изключване на всякакво вмешателство и натиск; необходима е строга фискална дисциплина и твърди бюджетни ограничения; политиката по отношение на работната заплата в държавните предприятия не трябва да се либерализира; държавните предприятия трябва самостоятелно да вземат решения за инвестиции, които могат да финансират със собствени средства, банкови кредити или заемни средства на пазара за капитал. За участие на бюджета и държавни гаранции е необходимо разрешение и контрол; ръководителите на държавните предприятия не могат да продават предприятието, това е право на собственика.
Продажбата на държавна собственост не бива да се ръководи от принципа "колкото може по-бързо". Подходът за обявяването й просто за ненужна е безотговорен. Държавната собственост играе определена роля там, където може да решава задачите по-ефективно, отколкото частната. Приоритет на държавната собственост са преди всичко инфраструктурни обекти и някои производства със стратегическо значение за националната икономика. Държавната собственост трябва да премине в частно владение, ако тази сделка е изгодна от позициите на икономиката като цяло и ако има гаранции, че новият собственик ще я управлява по-ефективно от предишния.
Развитите по-горе тези са свързани с решаването на два основни практически проблема: изтеглянето на държавата от регулирането на цените и управлението на икономическите субекти; изолацията и ликвидацията на отделни фирми.
Постановката, че държавата трябва постепенно да се оттегли от регулирането на цените и икономическите субекти при прехода към пазарна икономика, не се оспорва. Големият въпрос е как да стане това.
Възможни са два подхода. Преди всичко трябва да се подчертае, че при 90% или 100% държавно участие в акциите на една фирма държавната собственост поражда не само икономически, но и политически интереси и проблеми. От такива позиции подходът за прибързаното оттегляне на държавата от управлението на собствеността (както стана у нас през 1990-91 г.) не поражда пазарни отношения, а вакуум в икономическата власт. Може да се твърди, че много от сегашните тежки проблеми в икономиката в България са резултат на такъв подход.
Другият подход предполага отделянето да се предхожда от приватизация, от намиране на нов собственик, който да управлява по-ефективно от държавата. От такива позиции приватизацията е инструмент за повишаване на ефективността на икономическите процеси. Тя не е основното и единственото съдържание на прехода. Ако целта е само приватизация, то тя може да се осъществи изключително бързо, но без гаранции за обща икономическа ефективност. Такива примери в България могат да се намерят достатъчно.
Нуждата от изолация и ликвидация на отделни фирми се свързва най-често с пресичането на каналите за изтичане на пари. Пазарната логика изисква неплатежоспособните фирми да се обявят във фалит под натиска на своите кредитори. Кредиторът е активната страна. От такива позиции не е присъщо на държавата вместо да приватизира, да ликвидира своите предприятия. Тази теза се подкрепя от две обстоятелства:
- закриването и ликвидирането на една фирма е много по-сложен процес от нейното учредяване и управление и изисква специфични компетенции;
- вкарването на държавата в този процес вместо кредиторите (най-вече търговските банки) поражда съмнението дали държавата няма да е също толкова лош ликвидатор, колкото и собственик. Това предполага и ново поведение, структура и стратегия на търговските банки и съответната законова уредба.
Във всички страни от Източна Европа общественият сектор е играл доминираща роля, затова те трябва да преодоляват сходни проблеми по пътя си към пазарната икономика. Макар и да са налице различия, в тези страни още няма завършен пазарен механизъм, още не са се появили истински пазарни институции и закони, култура и етика на функциониращия пазар. Тези страни още не са се вписали органически в световното стопанство по отношение пазарни позиции, асортимент и качество на продукцията. Сходните проблеми, макар и в различна степен, отслабват икономиките. Социалното напрежение и политическите схеми се запазват. Особено тежко е изоставането на България. Защо едни страни при тези условия успяват по-добре, става важен въпрос. Пълният отговор очевидно изисква подробно и специално изследване. В рамките на тази статия може да се изведе само главното и да се очертае подходът. Това е свързано с осмислянето на два основни проблема:
- съдържанието на структурната реформа в контекста на системата от необходими мерки за осъществяване трансформацията на икономиката;
- неразривната връзка между мерките, осигуряващи прехода към пазарна икономика.
Известно е, че и преди 1989 г. в България се говори за структурна реформа. Тя се разбира като механично управленческо действие. Опитът показва, че структурната реформа трябва да се разглежда като замяна на една неефективна стопанска система, отричаща частната инициатива и индивидуалния интерес, с такава, основана на частната собственост. Именно тя исторически доказа своята ефективност (без да е лишена от проблеми).
От такава позиция структурната реформа не може да се свежда до еднократен акт, а се превръща в постоянен процес, в неизбежен елемент на всяка пазарна икономика, целящ приспособяване и по-висока ефективност. От друга страна, тя не изчерпва всички необходими мерки за преход към пазарна икономика. Не може да се говори за структурна реформа, без да са изградени предварително основните пазарни отношения.
Спецификата на закъснението в България е, че наред с основното си предназначение тази структурна реформа, трябва да осигури и изграждането на сложни и взаимосвързани съвременни пазарни отношения.
Пазарната система се основава на няколко структури - пазари на земя, труд и капитал. По своята същност тя остава повечето икономически дейности на хората, които свободно реагират на възможностите и провалите на пазара, а не се подчиняват на установените традиции или на нечий диктат. За да функционира пазарната система, е необходимо да са налице пазари на факторите на производството. Тези пазари, без които не може да има пазарно общество, трябва да се създадат. Тъкмо поради това преходът към пазарна икономика като промяна на законите, отношенията и социалните взаимовръзки е дълбока, цялостна и продължителна историческа промяна. Затова реформата предполага и коренна промяна на икономическото мислене. Проблемите се усложняват в значителна степен от различните теоретични концепции, от които се изхожда за съдържанието на реформата и затова пораждащи честа смяна на икономическата политика.
- Създаването на пазара на земя като свободно купуване и продаване на земя, обхващащо стопанство (ферма), което се превръща в пазарно средище, изисква реални собственици. Разпределението на земята между отделни собственици обуславя наличието на монопол върху нея като обект на частна собственост. Това положение наред с някои характерни особености на селското стопанство, прави икономическите отношения далеч по-сложни, отколкото в останалите отрасли на икономиката. Затова създаването на пазара на земята задължително трябва да се съчетава и да се разглежда в контекста на цялостна аграрна реформа. Последната, освен основните закономерности на развитието на селското стопанство в света, е необходимо да изхожда и от спецификата на България. 4
- Пазарът на труда в зависимост от неговата същност и механизъм на функциониране може да се разбира по различен начин. В съвременното му европейско разбиране той е значително институционалиизран (това не се отнася само за него). Представлява система, включваща държавния контрол, за да се защитят интересите на всички членове на обществото при търсенето и предлагането на труд. Неговото функциониране и механизми изискват всяко работно място да се обявява заедно с условията, на които трябва да отговаря кандидатът, в специализирани служби. Такъв реален пазар на труд, а не административен, винаги се опосредства от държавата.
Друга концепция разглежда пазара на труда от по-либерални позиции. Изисква се всеки работодател сам да намира, назначава и уволнява своите работници, но по предварително определени твърди правила. Неотменим елемент на съвременния пазар на труда, който е и връзка с пазара на капитал, са разнообразните социално-осигурителни фондове: срещу безработица, при болест, пенсионни и пр. Изборът на един или друг подход за изграждане на пазара и неговите елементи и механизми определя и политиката в съответната област.
- Развитието на капиталовия пазар е свързано с изграждане на финансови институции, които провеждат търговията с държавни и корпоративни ценни книжа. Този пазар включва институции от класически и от по-съвременен тип. Най-голямо значение в тази система има фондовата борса. За България изграждането на борсов и извънборсов капиталов пазар като основна структура на всяко пазарно стопанство е от важно значение и за привличане на сериозни чуждестранни инвеститори. Това е свързано с обстоятелството, че чуждестранният инвеститор купува участие - акции или дялове, представени от корпоративни ценни книжа. Напълно логично е инвеститорът да очаква и да има възможност да продаде това участие, ако стопанската конюнктура се влоши или дългосрочните му планове изискват ликвидност срещу направените инвестиции. Капиталът предполага движение. Това обаче е невъзможно без фондова борса. Особеност за България е, че липсата на развити пазарни структури, и специално на пазара на капитал, съжителства със сравнително развита банкова система. Преобразуването на държавните фирми в капиталови дружества (ЕООД, ЕАД) без пазар на ценни книжа до голяма степен лишава банките от обективен индикатор за кредитния риск. Отсъства индикатор и за реалната цена на отделните фирми, който с кредитния риск да е база за анализ на текущото състояние на промишлените активи. Ако към това обстоятелство се прибави честият натиск и неясни цели на икономическата политика, не е трудно да се обясни състоянието на банковата система. Не може да се очаква ефективност от един модерен механизъм за движение на паричните и кредитни ресурси, какъвто са търговските банки, при неразвити базови пазарни структури и неработещ на пазарни принципи реален сектор. Такова съжителство се отразява негативно и на двете структури. 5 В резултат на инфлацията и политиката на централната банка банковата сфера почти престава да използва своята главна функция - натрупване на капитали. В пазарните икономики появата на банките ускорява тяхното икономическо развитие най-вече на това, че стимулира натрупването и преливането на капитали. У нас това не стана.
Другият голям проблем е нарушаването на неразривната връзка между измененията в отношенията на собственост, пакета от мерки за стабилизация, либерализация и макрокорекции и укрепване на политическото доверие. Приоритетното извеждане на дадени цели, при игнориране на другите, може само да предизвика дискредитиране на процеса на демокрация и икономическите преобразования. По мнение на автора тъкмо това се случи в България в годините от 1989 до сега. Повечето от необходимите мерки за осъществяване на прехода са добре известни.
Големият проблем е, че осъществяването на тези мерки става непоследователно. Неувереното прилагане на едните води до намаляване ефективността на другите. Главното е да се разбере, че всички мерки зависят една от друга. За борбата с инфлацията е нужен балансиран бюджет. На свой ред , за да се балансира бюджетът, е необходимо данъчната система да се изгражда върху нова основа. Невъзможно е да се балансира бюджетът в разгара на инфлацията, тъй като доходите никога не изпреварват разходите.
Инфлацията се чувства по-силно от страна на доходите, отколкото на разходите. Прекратяването на субсидиите за губещите предприятия зависи от въвеждането на нова данъчна система. Необходимо е да се изясни кои и какви предприятия са действително рентабилни или губещи, което може да стане само при пазарни цени, съответстващи на търсенето и предлагането. Очевидно е, че действителни пазарни цени при изостряща се инфлация не може да има. Частичните изменения в цените, необхванати в рационална система на относителни цени, само ускоряват инфлационната спирала. Болшинството мерки, благоприятни за стабилизацията, са опасни и вредни за икономиката, ако се изпълняват поотделно. Например освобождаването на цените може да донесе големи вреди при отсъствие на дисциплина по отношение на доходите. Обикновено мерките по стабилизация, които са прилагани досега у нас поотделно, са неуспешни, доколкото отсъства необходимата икономическа среда и властите твърде бързат с тях, откъсвайки отделните задачи от цялостната икономическа логика.
Всичко това показва необходимостта от едновременно осъществяване на всички мерки. От обстоятелството, че механизмите на макроикономиката са политически, особено важен става въпросът за надеждността и доверието към правителството, осъществяващо реформите и скоростта на тяхното осъществяване. Населението би приело един радикален шок, ако е убедено, че след това положението му ще се подобри. Стабилизационната програма обикновено се разработва и изпълнява за срок от една година. Основните икономически и политически елементи в нея е необходимо да са съгласувани при формиране на правителството. Разработването на стабилизационната програма изисква като неин елемент осигуряването на някои предварителни икономически резерви. Необходим е фонд, гарантиращ социалното обезпечаване на тези, които са неспособни да се приспособят бързо към новите условия. За производството на жизненонеобходими стоки трябва да се осигурят енергия, резерви в конвертируема валута и кредитни ресурси, предоставяни на принципа на твърдите бюджетни ограничения. Всяка икономика има своите особености, традиции, културни ценности и пр. Поради това мерките по стабилизация трябва да се опират на националните ресурси и приоритети. Чуждестранната помощ трябва да се отчита само когато има абсолютна увереност за нейното получаване. В този смисъл стабилизиращата програма трябва да е по-скоро песимистична.
В политическите спорове твърде голямо внимание се отделя на отношенията на България с международните организации. Разбира се, тяхното поведение е важно, но далеч по-важно е отношението на западните бизнесмени и предприемачи. Това не означава подценяване на помощта, която може да се получи от международните финансови организации и правителства. 6 Но връзките със западния бизнес ще се подобрят, когато икономическите стандарти в частния сектор на България се развият. Разумният инвеститор не вярва само на предоставените му изключителни условия: данъчни преференции, мита и пр., защото социално-икономическата система не може да има две лица - едно по отношение собствените си граждани и бизнес и друго по отношение на външния свят. Подходът към реформата трябва да отчита, че различните социални групи се сблъскват с икономическата представа (заложена в модела на реформата), която не само е съобразена по различен начин със схващанията и интересите им, а също е различно разбираема и овладявана от тях. Ако политическата наука се определя като изучаване на конфликта на представите за обществената система, то макроикономическите реформи заемат възлово място в това поле. В този смисъл и подходът към реформата, а и самата икономическа наука са преди всичко политически. В такава насока е необходима и преориентация на икономическата наука като цяло и подходите, които тя дава при прехода към пазарна система 7 .
Финансовата стабилизация е изправена пред реални опасности
Някои енергични мерки на правителството и особено въвеждането на валутния борд доведоха до редица положителни промени в икономическия живот на нашата страна. Те не обхванаха всички сектори на стопанството, но без съмнение засегнаха един от основните - финансовия. Тук те бяха забележими и се превърнаха в основен фактор за успокоението на националната икономика и локомотив за нейното по-нататъшно развитие. Тези промени естествено радват. Но едновременно те поставят и редица сериозни въпроси: доколко са трайни, синхронизирани ли са с другите сектори на стопанството, каква е тяхната цена, какви проблеми създават и доколко стопанството може да се справи с тях? Верният отговор на тези въпроси, а и на редица други, за които ще стане дума, ще разкрие не само реалното състояние на постигнатата финансова стабилизация, но и пътищата за по-нататъшното й утвърждаване, факторите, които магат да съдействат на този процес.
Стартовата площадка
Става дума за състоянието на икономиката в навечерието на финансовата стабилизация. То до голяма степен предопределя нейната необходимост, възможностите и бързината на протичането й, както и реалните й постижения.
Добре е известно, че стопанството на нашата страна през последните шест-седем години непрекъснато и упорито се влошаваше. Към края на 1996 г. то вече бе много тежко. Някои от основните му негативни прояви бяха:
- Колапсът на банковата система. Той зрееше от дълго време, но сигналите му бяха проспани. Централната банка действаше мудно и нерешително, а различните правителства бездействаха. През всичките пет-шест години на реформата безразборно бяха раздавани невъзвръщаеми кредити, по невидими пътища бяха отклонявани (всъщност крадени) огромни банкови капитали, формираха се т.нар. пирамиди. Последното правителство се опита да предотврати катастрофата с мерки за уреждане на лошите кредити и възстановяване загубите на вложителите, както и с решения за ликвидирането или оздравяването на изпаднали във финансова несъстоятелност крупни предприятия. Но те бяха безуспешни. Доверието към банковата система бе подкопано.
- Липсата на ясна и утвърдена бюджетна политика. Държавните бюджети непрекъснато се поправяха и допълваха под натиска на икономическата конюнктура. Тяхна основна функция стана решаването на ежедневно възникващите проблеми: уреждане на лоши дългове, компенсиране загуби на ужилени от пирамидите, изплащане на държавни дългове. Слаба бе събираемостта на данъците. Размерите на бюджетния дефицит станаха застрашителни. Единственото, което се правеше за неговото преодоляване, бяха непрекъснатите вътрешни заеми.
- Ограничеността на приватизационните действия. През последната година бе проведена наистина масовата приватизация и бяха подготвени някои по-крупни продажби, но общият приватитзационен процес не можа да се разгърне. Това рязко противостоеше на изискванията на МВФ, охлади отношенията с него и лиши страната от поредни заеми.
- Липсата на последователни и реални действия в областта на производството, довели в крайна сметка до невиждан спад на брутния вътрешен продукт. Правителствата се стремяха да намалят рестриктивния данъчен и лихвен натиск върху него, но инфлационната вълна им налагаше да го поддържат. Стопанството се изправи пред твърде сложната ситуация: от една страна, силен спад на производството, а от друга, развихрила се инфлация.
Преодоляването на спада изискваше решителни антикризисни мерки, които обаче рязко противостояха на антиинфлационните. Намирането на мярата между тези две тенденции и постигането на антиинфлационен икономически растеж се оказа трудно и на практика не можа да се осъществи. Реалният сектор остана неефективен и далеч от изискванията на структурната реформа. Държавните предприятия масово се декапитализираха. Инвестиционният процес почти замря. Определящо значение в стопанството започна да придобива "сенчестата икономика", неподдаваща се на контрол и въздействие.
- Пълен застой в социалната сфера. Доходите на населениието рязко спадаха. Безработицата достигна непознати величини. Търсенето на стоки стря на най-ниската си точка и задейства потискащо върху предлагането.
- Криза във финансовия сектор. Тя достигна невиждана дълбочина. Валутният курс значително се увеличи и продължаваше непрекъснато да нараства, резервите от валута достигнаха своето дъно. Инфлацията придоби хроничен характер и достигна галопиращ растеж. Недоверието към лева подкопа изцяло монетарната система на стопанството.
Защо се получи така? Дали причината бе в неумението на управляващите да се справят със задачите на икономиката и грешките при нейното управление? Неумение и грешки наистина имаше, и то немалки. Но мисля, че причината за неуспехите не бе само в тях, а главно в липсата на ясна икономическа стратегия, дълбоко вникване в същността и изискванията на реформата. Последното правителство (на левицата) се опита да внесе корекции в утвърдените параметри на реформата, подчинени на нови социални и управленски задачи, но и то без да се съобрази (най-малкото в достатъчна степен) с конкретните условия и противоречията, които тези действия създават. Задачите, които то си бе поставило, бяха:
- да проведе структурната реформа в икономиката, но като запази ядрото на стопанството и възможността то да бъде управлявано, да предотврати масовото предоставяне на националното богатство на новоформиращи се частни групировки, да защити държавните интереси при разпродажбата му на чужденци. Правителството явно се въздържаше от пълна приватизация на най-големите национални обекти, стремеше се да спаси по-крупните и с национално значение държавни фирми от фалит, наложи забраната за продажба на земя за стопански цели на чужденци;
- да намали социалната цена на реформата, да защити интересите на основната и най-онеправданата част от населението при нейното провеждане;
- да създаде възможност държавата чрез бюджетни и монетарни механизми да регулира и насочва икономическите процеси в съответствие с интересите на страната, като ограничи стихията на пазара.
Тези корекции на реформената политика обаче не бяха съобразени с реалните условия и възможности на стопанството и което бе особено съществено - с изискванията на външното обкръжение на страната. Беше ясно, че те не съвпадат с идеологията на МВФ, че тази организация няма да окаже съдействие за тяхната реализация. Правителството не получи необходимата подкрепа от нея, а оттук - и от световната икономическа общност, остана изолирано. В изолирано положение се оказа то и вътре в страната.
Народът - уморен и изтощен от трудностите на икономическия живот, с надежда очакваше промяна в икономическото развитие на страната, и особено в социалното си положение. Тя обаче не можеше да настъпи. Страната не бе подготвена за нея. Към това се прибави и неумението да се обхване управлението на националната икономика. През последните дни на 1996 г. то бе почти изпуснато. В икономиката настъпи хаос, наруши се вътрешната координация между неговите икономически органи. Хлъзгането по нанадолнището трябваше да бъде спряно. Промяната стана наложителна. Нужна бе нова икономическа политика, която да изведе страната от ръба на пропастта.
Промяната
Тя бе очертана още през втората половина на 1996 г. и придоби своя реален вид в изискванията на паричния съвет (валутния борд). За състоянието, в което се намираше българската икономика, въвеждането на неговите основни принципи бе необходимо. Имам предвид главно фиксирането на валутния курс, динамиката на който бе станала неуправляема и предизвикваше силен инфлационен натиск, както и въвеждането на строга финансова (преди всичко данъчна) дисциплина, чрез която да се преодолее безотговорността към държавния бюджет. Отделен е въпросът дали тези принципи биха могли да бъдат постигнати по други пътища (извън борда), това сега няма значение. Важното е, че те бяха възприети и формираха нова икономическа политика на страната.
Неоснователно е във валутния борд да се вижда само наниз от конкретни мерки за стабилизирането на стопанството, каквито нотки се чувстват в изказвания на теоретици на борда. Наред с конкретните си изисквания бордът изразява една сравнително нова икономическа политика, подчинена на нова икономическа философия. Подчертавам това. По същество с неговото въвеждане се изменят основните фактори на управлението на икономическия живот, механизмите на този процес, ограничават се някои от регулиращите функции на пазара и съответно се разширяват регулиращите задачи на държавата, нейната намеса в стопанския живот, насочена към реализацията на определена икономическа стратегия.
Бордът не е присъщ на една ултралиберална икономика, за каквато напоследък често се определя същността на нашата и адекватната й икономическа политика. Самото му въвеждане означава възприемането на нова икономическа и управленска идеология. Това трябва да се има предвид, за да може оценката на промяната да бъде пълна и дълбока. Но тук и засега ограничавам анализа до финансовата стабилизация - единственият реален положителен резултат от въвеждането на борда.
Главните показатели за постигната действителна финансова стабилност в българското стопанство са няколко:
- Укрепването на валутния курс. Фиксирането и прикрепянето му към солидна свободно конвертируема валута, както и увеличаването на валутния резерв на националната банка са най-силно изразеният стабилизиращ фактор на българската финансова система.
Тези явления успокоиха до голяма степен икономиката, силно ограничиха напрежението й, нормализираха процесите на нейното функциониране. Някои от проблемите, възникнали в тази област, говорят, че може би се е сбъркало с прикрепянето на българския лев към германската марка и с определянето на курса към нея, но даже и да е така, то няма да има фатални последици.
Самият факт на фиксирането на курса се превърна в силна котва, която спря едни от най-негативните процеси във финансовата система, а оттук и в цялата икономика на нашата страна.
- Заздравяването на банковата система. Наистина то не е пълно, защото не може да бъде постигнато без цялостна реформа в тази невралгична област на стопанството. Но най-опасните й прояви - неликвидност, капиталова неадекватност, загуби при банковата дейност - са преодолени или са на път да бъдат преодолени. Доверието към банките се възвръща. Разширява се търсенето на кредити. Трябва да се има предвид, че укрепването на банковата система бе постигнато в резултат на силната инфлация през ноември-декември 1996 г. и януари 1997 г., която поощри погасяването на левовите кредити, както и разширяването на пазара на държавни ценни книжа и ЗУНК-ови облигации. Това, разбира се, не са най-здравите източници за укрепването на банките. Трябва да се има предвид още, че пред банките възникнаха нови и нелеки проблеми, предизвикани от основателния страх да се отдават инвестиционни кредити, необходимостта от действени гаранции при кредитирането, ниския лихвен процент и други фактори и явления. Но все пак процесът на заздравяването е започнал.
- Преодоляването на инфлацията, бих казал на най-опасния фактор за дестабилизацията на финансовата система, а и на цялата икономика. И тук резултатът не е достигнал своята пълнота, но е реален и положителен. Наистина икономическият спад, частичната обезценка на марката (която автоматично се пренася и върху лева), спекулативното увеличаване на някои цени продължават да разпалват огнището на инфлацията, но силата им е недостатъчна, за да предизвикат пожар. Инфлацията се приближава до равнището на своята поносимост. Доверието към лева се възвръща.
- Обслужването на държавния дълг (вътрешен и външен). Постепенно се излиза от затворения порочен кръг, при който вътрешните заеми се покриват единствено с нови заеми. Натискът на дълга върху стопанския живот на страната намаля, очертава се възможност процесът да протече постепенно и без да засилва напрежението в стопанството. Тук трябва да се има предвид увеличеното доверие на МВФ със заемите, от които се покриват нуждите, свързани с погасяването на външните заеми. Увеличава се и доверието на международната икономическа общност към българското стопанство.
- Частичното укрепване на държавния бюджет, намаляването на неговата дефицитност. Тук резултатите са най-слаби, а проблемите - най-големи. Едва ли може да се говори за постигната стабилност, но началото й е поставено най-малкото с усилията за неинфлационно финансиране на бюджетния дефицит чрез приходи от приватизацията и външните заеми. Но самите източници за бюджетната стабилизация говорят и за нейната неустойчивост и проблематичност.
- Формираният относително нисък лихвен процент. Той е израз на общата финансова и банкова стабилизация и едновременно фактор за нейното утвърждаване. Последното засега се изявява слабо. Установилият се лихвен процент не съдейства (поне достатъчно) както за привличането на парични средства в банковата система, така и за увеличаването на кредитите, особено на инвестиционните, което би изиграло силна стабилизираща роля.
Могат да се посочат и други признаци на стабилизацията на финансовата система в нашето стопанство, но ще се огранича до разкритите дотук. Те са достатъчни, за да се направят някои основни изводи. Главният е, че в стопанството наистина се появяват признаци на финансова стабилизация - ново и важно явление в икономическия живот на нашата страна. Тя не е пълна, не е безпроблемна и не е освободена от вътрешни противоречия и противодействащи фактори (за тях ще стане дума по-нататък), но е изявена. След тази обща положителна констатация бих обърнал внимание на два според мен съществени и важни момента, подминаването на които може да има фатални последици.
Първият се отнася до основните фактори на финансовата стабилизация. Тяхната същност е твърде противоречива и крие възможност от опасни (и неочаквани) последици. Основно значение за стабилизацията досега има, а и за в бъдеще ще има преди всичко силната бюджетна и парична рестрикция. Това означава, че стабилизацията се постига чрез реалното увеличаване на данъците и относително реалното намаляване на доходите на населението. Последиците за стопанството от това явление ще са многопосочни: намаляване на инвестициите, стесняване на търсенето, по-нататъшно ограничаване на предлагането - все явления, които са противопоказни на икономическия просперитет. Фактор на стабилизацията са и външните заеми, които не са безвъзмездни помощи, а суми, подлежащи на връщане, и то с лихви. При това суми, които не се използват производително и следователно не се превръщат в източници на средства за собственото им погасяване. Те трябва да се връщат от средства на държавния бюджет. Възниква особена ситуация: стабилизацията се постига чрез използването на дестабилизиращи по природата си фактори. От това противоречие могат да възникнат разнопосочни резултати - както стабилизиращи, така и дестабилизиращи. Или, което е израз на същото - стабилизацията се превръща в потенциален фактор за дестабилизация.
Ще ми се да напомня ситуацията през 1995 г. - в нея има някои аналогични моменти на сегашната. През тази година в стопанството се изявиха много признаци на стабилизация не само на финансовата система, но и на икономиката в нейната цялост. Не бяха малко показателите, които свидетелстваха за настъпващо подобрение в развитието на икономиката, за начални стъпки към преодоляването на стопанската и паричната криза.
Тези признаци внесоха успокоение и надежди в тогавашното правителство, поело наскоро властта в свои ръце. Те бяха изтълкувани като признак за настъпващ обрат в икономиката. Обрат наистина настъпи, но в негативна посока, и то само месец-два по-късно. Започна влошаването на всички показатели на икономическото развитие, което в крайна сметка доведе до неочаквано развихряне на кризата. Този специфичен период от развитието на икономиката е интересен и заслужава самостоятелен анализ. Тук изтъквам само факта на настъпилото икономическо раздвижване, последвано от силно задълбочаване на кризата. Механичните аналогии, разбира се, са недопустими, но внимателното съпоставяне на някои факти би било поучително, най-малкото да внесе предпазливост в оценките.
Бие на очи и друг факт. Стабилизирането на някои от основните показатели на финансовото състояние на стопанството настъпи рязко, бързо, преди даже да бъдат предприети някои от по-ефективните мерки, присъщи на валутния борд. Кое предизвика тази стабилизация? Не бе ли това резултат повече на политически, отколкото на икономически фактори?
Не се ли крие зад нея едно джентълменско споразумение между правителството и някои от водещите групировки, дестабилизиращи икономиката? Или, което е друга страна на същото, дeстабилизацията на икономиката през декември 1996-януари 1997 г. не бе ли плод на политическо споразумение между опозиционните сили и водещи икономически групировки? Това са също интересни моменти, които заслужават самостоятелен анализ. Насочвам вниманието към тях, за да посоча чувствителността на проблема "стабилизация" към някои неикономически фактори и явления, които я правят уязвима и невинаги податлива на коректно управление. Това трябва да се има предвид при анализа на финансовата стабилизация, настъпваща в нашата страна.
И вторият момент се отнася до цената, която струва финансовата стабилизация и която трябва да се заплати от някого. Вече посочих, че основният й фактор е рестрикцията. А това означава, че стабилизацията се заплаща с почти пълното стопяване на спестяванията на населението, силното (бих казал непоносимо) реално снижаване на неговите доходи, намаляване на заетостта - това е социалната цена. А тя е много тежка и с реални негативни последици върху стопанството. Но има и чисто икономическа: изземване на значителна част от националния доход за обслужването на външния дълг, пренасочване на националния капитал главно към дребния и средния бизнес при едновременното реално стесняване на възможностите за неговото развитие, преструктуриране на едрия национален капитал към секторите на леката промишленост и предоставяне решаващите сектори на тежката промишленост на чужденци, разпродажба на реалния национален капитал. Ще прибавя и накърняването на икономическия суверенитет на страната, предизвикан от въвеждането на валутния борд.
Не бих казал, че посочената социална и икономическа цена на финансовата стабилизация в нашата страна е задължителна и непреодолима. Но е факт, тя реално съществува и се заплаща. В дребния бизнес през последните месеци се отчита силен спад. Спад има и в целия реален сектор на националната икономика. Фалитите в стопанството се увеличават. Работните заплати реално намаляват. Безработицата нараства. Потреблението на населението продължава да се ограничава. Това е реалната цена на финансовата стабилизация. И тя трябва да се знае. И да се отчита при нейния анализ. Тя може да стане източник на не особено приятни изненади.
Проблеми и задачи
Финансовата стабилизация, настъпила след многогодишна обща и финансова криза, е не само положително явление в стопанския живот на страната, но и предвестник на бъдеща обща стабилизация на икономиката, а едновременно и фактор за нейното постигане. Но нейното място и роля в икономическия живот на страната не бива да се преувеличава.
Тя е ярко и силно икономическо явление, но твърде много зависимо от състоянието на цялото стопанство. Нейното разглеждане и оценяване без оглед на другите сектори на икономиката е опасно. Но не само това - самата стабилизация засега е изправена пред много неизвестни, трябва да преодолява реални препятствия и да укрепва собствените си позиции, да се разширява и окончатело да се утвърждава.
Този процес ще е труден, придружен от необходимостта да се преодоляват много противоречия, да се взимат бързи и енергични мерки, да се понасят (понякога непоносими) лишения.
Илюзия е да се мисли, че с процесите на финансовата стабилизация рубиконът на общата икономическа криза вече е преминал и оттук нататък стопанският живот ще протича нормално.
Финансова стабилизация има, но тя все още е много крехка, твърде уязвима, изправена пред трудности и нелеки изпитания. В известен смисъл може да се каже, че тя се изявява на повърхността на стопанския живот, без още да е навлязла в неговите дълбини и да се е превърнала в елемент на (и за) общото оздравяване на икономиката. Обратно, тя лесно може да бъде пометена от стихията на продължаващата криза в реалния сектор на стопанството.
Главният нерешен проблем, а заедно с това и главната опасност пред финансовата стабилизация е нейната несинхронизираност с останалите сектори на икономиката. Финансовият сектор е само относително обособен и самостоятелен. В действителност той е тясно свързан с останалите и в голяма степен обусловен и зависим от тях.
Финансовата стабилизация се нуждае от здрав тил, откъсне ли се от него - "увисва във въздуха", губи естествената си опора и се изправя пред собствената си гибел. Самостоятелното развитие на финансовия сектор, неговите успехи при общите неуспехи на националната икономика, може да протече само временно, и то в непродължителни срокове. Просрочат ли се те, и стабилизацията на финансовия сектор се превръща в своята противоположност - във фактор на общата дестабилизация на икономиката.
Българското стопанство днес е изправено точно пред такава опасност. Това наистина не личи, най-малкото от пръв поглед и гледано с "просто око". Но много явления в икономиката говорят, че тя реално съществува. Основните от тях, без да ги разглеждам в някаква йерархична зависимост, са:
- Продължаващият спад на производството. Той пресушава основните източници на финансовата стабилизация, откъсва я от естествената й среда и скоро, ако не бъде преодоляна, ще се превърне във фактор на нейната дестабилизация. Засега все още няма реални признаци за заздравяването на реалния сектор на икономиката. Това поставя финансовата стабилизация пред сериозни изпитания.
- Предстоящата ликвидация (фалит) на многото нерентабилни държавни предприятия. На този процес се гледа едностранчиво - като фактор на финансовата стабилизация. Наистина ликвидирането на губещите предприятия ще пресече един реален канал, през който изтичат българските национални финанси. Но от друга страна с нея се унищожават действащи капитали, национално багатство на страната. Съкращава се собствената база на финансовата система. А това е опасно. Естествено е да се зададат въпросите: преценени ли са многостранните последици на това явление, не се ли върви по пътя на най-малкото съпротивление, не е ли по-целесъобразно да се ликвидират загубите на предприятията вместо самите предприятия?
- Действията на "сенчестата икономика", които реално подкопават устоите на националното стопанство, съкращават приходите на бюджета, разстройват пазара и присъщата му ценова система, монополизират дейности и механизми, преразпределят национално богатство и национален доход, минират оздравителните процеси в икономиката. "Сенчестата икономика" завоюва широко място в стопанското пространство на нашата страна и диктува поведението на основни сектори на икономиката. А нейна естествена среда е дестабилизираната икономика и нейната финансова система. Тя се противопоставя и ще се противопоставя на стабилизацията на стопанството.
- Силното съкращаване на доходите на населението, снижаването на неговото жизнено равнище. Вече посочих отражението на този процес върху търсенето и предлагането. Създава се затворен кръг: намалените доходи ограничават търсенето, а оттук и производството, а то, от своя страна, съкращава реалните финансови източници за доходи на населението. Преодоляването на икономическата криза изисква да се увеличи търсенето и финансовата система трябва да създаде възможности за това. Засега обаче тя не е в състояние реално да обслужва този процес. Кръгът продължава да се затваря и с това да се подкопава националната финансова система.
- Непрекъснато увеличаващият се държавен дълг. Само по себе си това не е опасно за финансовата стабилност на стопанството, напротив - може да съдейства за нейното утвърждаване, ако заемите се използват производително. У нас обаче както вътрешните, така и външните заеми - вече посочих това - се използват само за преодоляване на трудностите на финансовия сектор, с което се създава втори, и то твърде порочен кръг - с нови заеми да се погасяват стари, като разходите на този процес се покриват от съществуващите финансови източници, т.е. от бюджета. Така се изяжда национално богатство, което в крайна сметка не може да съдейства на финансовата стабилизация.
- Липсата на строга финансова дисциплина - едно от основните изисквания на валутния борд. Въпреки че явлението е осъзнато, засега не е преодоляно. Всеизвестно е, че неплащането на данъци е повсеместно явление. То съкращава финансовите източници и ще подкопае финансовата стабилност. Засега всички мерки за подобрение на тази дейност се оказват неефективни.
- Недовършената банкова реформа и неукрепналата банкова система. Тук процесът има положително развитие и това бе посочено. Но възникват друг род противоречия, които го подкопават. Банките се стабилизират, имат резерви и могат да дават както инвестиционни, така и потребителски кредити. Но не го правят - от страх и липса на достатъчно гаранции за възвръщаемостта на кредитите. От това те губят и подкопават собствените си устои. Губи и държавата. Банковата система от фактор на финансовата стабилизация се превръща в неин проблем. Движението на капитала се забавя, възможно е то да потърси отдушник в чужбина, с което да ограничи ефективността на националния капитал. Още повече че вносът на чужд капитал в страната върви бавно и трудно, засега главно чрез приватизация на държавните предприятия (която, от своя страна, все още не се е разгърнала в очакваните и търсени размери).
- Непреодоляната напълно инфлация. С въвеждането на валутния борд тя би трябвало (почти) да спре своя растеж. Наистина бурните й темпове бяха силно ограничени, но инфлацията не бе преодоляна изцяло. Пред тази задача се изправиха непредвидени обстоятелства: поевтиняването на германската марка, към която се прикрепи българският лев, и спекулативното увеличение на цените.
- Възможност от развихрянето на пазарната стихия и насочване развитието на стопанството в неефективни за поддържането на финансовата стабилност насоки. У нас все още действат крайно либерални икономически и управленски системи, които по същество противостоят на изискванията на валутния борд и пречат за приложението на неговите изисквания. Регулиращите функции на държавата върху стопанството и пазара са ограничени. Действията на пазара в много отношения остават непредсказуеми и неуправляеми. Опасността под влиянието на конюнктурни вътрешни и външни обстоятелства и стимули стопанството да се пренасочи към неефективни от национална гледна точка действия и да допусне влиянието на дестабилизиращи фактори е голяма и може да се превърне в огнище, което да разпали огъня на разрухата. Срещу тази възможност е необходима непреклонна борба, което все още не е осъзнато.
- Опасност от политическа дестабилизация на обществото. Макар и външно (неикономическо) явление, политическата дестабилизация може да се превърне в реален фактор на финансовата дестабилизация. Политическият и икономическият живот на нашата страна неведнъж показва влиянието на този фактор. Не случайно едно от изискванията на МВФ при отдаването на заеми е наличието на политически консенсус между партиите в българския обществен живот. Без него финансовата стабилизация ще рухне. Това се знае, но не се е превърнало в мотивиращ фактор на политическите действия и може да изненада икономистите.
Разкрих някои от основните проблеми и противоречия, пред които е изправена финансовата стабилизация на страната. Те не са всички, но са достатъчни, за да подскажат колко нестабилна е тя, реалните опасности, пред които е изправена, възможността всеки момент да се взриви. Вероятно звучи неубедително (и нетактично) в момент на явни признаци на финансова стабилизация вниманието да се насочва към дестабилизиращите фактори, на всеобщия медиен оптимизъм да се противопоставят нотки на реален песимизъм. Зная това, но зная също така, че финансовата стабилизация е твърде сложно и чувствително явление, за да се гледа спокойно и безгрижно на нейните опасни и остри подводни камъни. Те могат да се преодолеят само на базата на внимателна и трезва оценка на постигнатото, разкриване същността и дълбочината на противоречията и очертаване реалните процеси за тяхното разрешаване. А противоречията могат да се разрешат (основните пътища бяха подсказани и тук) и финансовата стабилизация на българското стопанство да се укрепи.
